Отмъщението на Лазар

Тридесет и трета глава

Париж

Лидерът на наблюдателния екип Вилем Линден прехвърляше бързо кадър след кадър върху огромния монитор, разглеждайки телевизионните образи, предавани от сензорните прибори, закачени на уличните лампи из Курньов. Кадрите бяха почти идентични. Всеки показваше дълги участъци от тротоари и авенюта, покрити с малки тъжни наглед купчини дрехи, изцапани от слуз, и побелели кости. На снимките от няколко камери, разположени около периметъра на поразения район, се виждаха изпочупени полицейски коли, пожарни и линейки — повечето с работещи двигатели и все още включени сигнални лампи на покривите. Първите екипи за спешна помощ, които веднага отговориха на неистовите телефонни обаждания, попаднаха точно в облака от нанофаги и умряха заедно с онези, на които се притекоха на помощ.

Линден заговори в микрофона, докладвайки на далечния Център.

— По всичко изглежда, че няма оцелели сред хората навън.

— Това е отлична новина — заяви мъжът, наречен Лазар, а гласът му бе леко деформиран. — А самите нанофаги?

— Един момент — каза Линден. Той въведе серия от кодове чрез клавиатурата пред него. Телевизионните кадри изчезнаха от екрана и на тяхно място се появиха поредица от графики за всяко от монтираните сензорни устройства.

Във всички сиви кутии имаше въздушен колектор, в който се събираха проби от нанофагите, показателни за тяхното състояние. Докато белокосият мъж разглеждаше графиките, изведнъж линиите се изправиха. — Току-що се активираха саморазрушителните механизми — докладва той.

Сферичните полупроводникови обвивки на всеки нанофаг от трети стадий съдържаха саморазрушаващ се механизъм, който се задействаше в определено време и раздробяваше работното ядро — химическите заряди, които прекъсваха пептидните връзки. При детонирането си тези миниатюрни бомби изпускаха малко количество интензивна топлина. Инфрачервени детектори във въздушните колектори улавяха топлината.

Линден видя как линиите от всички графики спаднаха на нула.

— Саморазрушаването на нанофагите приключи — каза той.

— Добре — отвърна Лазар. — Продължете с последния етап на експеримент три.

— Разбрано — потвърди Линден. Той въведе нова поредица команди на клавиатурата. Светещи червени букви се появиха на екрана. — Зарядите активирани.

На разстояние няколко километра в северна и в източна посока запалителните заряди, прикачени към основата на сивите сензорни кутии, се взривиха. Ослепително бели пламъци изригнаха като фонтани високо във въздуха, след като пълнителите с бял фосфор на всеки заряд се подпалиха. За милисекунди температурата на пламъците достигна до пет хиляди градуса по Фаренхайт — изпепелявайки всеки от елементите на сензорните кутии, а стопеният метал и пластмаса се смесиха неизбежно със стопения метал и желязо на уличните лампи. След като пламъците и пушекът се разнесоха, не бяха останали никакви видими следи от уредите, камерите и комуникационната апаратура, монтирани, за да документират клането в Курньов.

Белият дом

Настоятелното писукане на телефона събуди президента Сам Кастила от неспокойния му, изпълнен с кошмари сън. Той се протегна за очилата, сложи си ги и видя, че е четири и половина сутринта. Небето над жилищната част на Белия дом беше все още тъмно, без никакви признаци за наближаващото зазоряване. Той грабна телефона.

— Кастила слуша.

— Съжалявам, че ви събудих, господин президент — каза Емили Пауъл-Хил. Неговата съветничка по въпросите на националната сигурност звучеше неспокойно и тъжно едновременно. — Но край Париж се случва нещо, за което трябва да знаете. По ефира вече вървят първите новини — Си Ен Ен, „Фокс“ и Би Би Си съобщават едни и същи факти.

Кастила се изправи и седна в леглото. Инстинктивно погледна извинително вляво заради ранното събуждане, преди да се сети, че жена му Каси бе заминала на поредната обиколка на добра воля, този път в Азия. Усета остър пристъп на самота, но веднага пропъди тъгата, която го връхлетя. Задълженията на президентския пост са неумолими, помисли си той. Невъзможно е да ги пренебрегнеш или да избягаш от тях. Просто трябва да служиш, за да оправдаеш доверието, което хората са ти гласували. Между другите неща това означаваше също да се примириш с периодичните отсъствия на жената, която обичаш.

Той натисна дистанционното на телевизора на един от няколкото конкуриращи се двадесет и четири часови кабелни новинарски канали. Върху екрана се появиха безлюдни улици на предградие до Париж. Кадрите се излъчваха от хеликоптер, кръжащ високо над мястото. Изведнъж образите се уголемиха и върху екрана се показаха стотици странни купчинки от стопена плът и кости, които някога са били човешки същества.

Целият разтреперен, Кастила изключи телевизора.

— Мили боже — прошепна той. — Отново се случи.

— Така е, сър — отвърна тъжно Пауъл-Хил. — Страхувам се, че е точно така.

Все още с телефона в ръка, Кастила стана от леглото и си наметна халата над пижамата.

— Извикай всички тук, Емили — каза той, напрягайки се гласът му да звучи спокойно. — Възможно най-скоро целият Съвет за национална сигурност да се събере в Ситуационния салон.

Той изключи телефона и набра друг номер. Телефонът в другия край на линията звънна само веднъж.

— Тук е Клайн, господин президент.

— Спиш ли някога, Фред? — попита Кастила.

— Когато мога, Сам — отвърна шефът на Първи секретен отдел. — Което е много по-рядко, отколкото бих искал. Едно от неудобствата на професията, страхувам се, точно като при твоята работа.

— Видя ли новините?

— Да, видях ги — потвърди Клайн. Той се поколеба. — Между другото, тъкмо смятах да ти звънна.

— За този нов ужас в Париж ли? — попита президентът.

— Не съвсем — отвърна тихо другият мъж. — Макар че може и да има връзка, която все още не мога да проумея изцяло. — Той се изкашля. — Току-що получих много тревожен доклад от полковник Смит. Помниш ли какво каза Хидео Номура за увереността на своя баща, че ЦРУ води тайна война срещу Движението на Лазар?

— Да, спомням си — каза Кастила. — Първата му мисъл бе, че това е признак за влошаващото се психично здраве на Джинииро. И ние двамата с теб се съгласихме с него.

— Така е. За съжаление обаче трябва да ти кажа, че по всяка вероятност Джинииро Номура е имал право — каза Клайн с печална нотка в гласа. — И двамата сме сгрешили. Допуснали сме фатална грешка, Сам. Страхувам се, че висши служители от ЦРУ и ФБР, а вероятно и от други служби, наистина участват в незаконна кампания на саботажи, убийства и тероризъм, чиято цел е да бъде дискредитирано Движението на Лазар.

— Това е тежко обвинение, Фред — каза строго Кастила. — Много тежко обвинение. Веднага трябва да ми съобщиш фактите, които го потвърждават.

Ръководителят на изпълнителната власт слушаше мълчаливо, докато Клайн му разказваше за доказателствата, събрани от Джон Смит и Питър Хауел както в Ню Мексико, така и пред провинциалната къща на Хал Бърк във Вирджиния. — Къде са сега Смит и Хауел? — попита Кастила, след като шефът на Първи секретен отдел привърши.

— На път с автомобил към Вашингтон — отвърна Фред. — Те са успели да се измъкнат от наемниците, устроили им засада точно преди час. Изпратих им подкрепление и транспорт в мига, в който Джон се свърза с мен.

— Добре — каза Кастила. — Ами какво е станало с Бърк, Пиърсън и техните наемници? Трябва да ги арестуваме и да започнем да разплитаме тази каша.

— Имам лоши новини — отговори бавно Клайн. — Моят екип е подслушал честотите на местната полиция и противопожарната служба. В къщата на Бърк има пожар. В този миг пламъците са все още извън контрол. А местното шерифство не е успяло да разбере кои са били участниците в стрелбата, за която са съобщили съседи. Нито пък са открили някакви тела в полето пред къщата.

— Явно са избягали — осъзна Кастила.

— Някой бяга — съгласи се шефът на Първи секретен отдел. — Но кой и колко надалеч, остава да разберем.

— И докъде стига тази гнила история? — попита Кастила. — Чак до Дейвид Хансън ли? Дали моят директор на Централното разузнавателно управление не води тайна война под носа ми?

— Бих искал да ти отговоря, Сам — каза Клайн. — Но не мога. Нищо, до което Смит се е добрал до този момент, не доказва, че е замесен. — Той се поколеба. — Бих казал, че по мое мнение Бърк и Катрин Пиърсън не биха могли да организират сами операция като ТОКСИН. Най-малкото, защото е твърде скъпа. Колкото и малко факти да знаем, едно е сигурно, става дума за милиони долари. А никой от тях не е в състояние да източи тайни фондове в такъв размер.

— Тоя тип Бърк беше един от най-близките хора на Хансън, нали? — попита строго президентът. — По времето, когато ръководеше Оперативния отдел на ЦРУ?

— Да — призна Клайн. — Но аз не бих прибързвал със заключенията. Финансовият контрол над ЦРУ е много строг. Не виждам как някой от Управлението може да отклони толкова много федерални пари, без да остави следи с дължина поне километър. Да бърникаш из компютърната система е едно. Да се измъкнеш от ревизорите — съвсем друго.

— Да, може би парите са дошли от другаде — предположи Кастила. После се намръщи. — Ти нали чу какво друго е смятал Джинииро Номура — че корпорациите и други разузнавателни служби, освен ЦРУ преследват Движението на Лазар. Може да е бил прав.

— Възможно е — съгласи се Клайн. — Има и още едно парченце от пъзела, което трябва да открием. Прегледах набързо последните операции, в които е участвал Бърк. Една от тях смърди като гангренясал пръст. Преди да оглави групата, отговаряща за Движението на Лазар, Хал Бърк е ръководел екипа, издирващ Джинииро Номура.

— О, по дяволите — измърмори Кастила. — Възложи ли сме на лисицата да пази пилето, без дори да знаем…

— Страхувам се, че е така — каза тихо Клайн. — Но онова, което не мога да проумея, е връзката между освобождаването на нанофагите в Санта Фе и вероятно в Париж и тази операция ТОКСИН. Ако Бърк, Пиърсън и други се опитват да унищожат Движението на Лазар, защо ще организират кланета с такива мащаби, които само ще укрепят авторитета му? И откъде са се сдобили с подобни ултрамодерни нанотехнологични оръжия?

— Пълна загадка — съгласи се президентът. Той прокара пръстите на едната си ръка през рошавата си коса, опитвайки се да я приглади. — Това е една ужасна каша. А сега научавам, че не мога да разчитам дори на ЦРУ и ФБР да открият истината. По дяволите. Явно ще трябва да извия ръцете на Хансън, висшите му помощници и всички висши служители от Бюрото, преди да е изтекла информация за нелегална война срещу Движението. Защото това ще стане рано или късно. — Той въздъхна. — А когато се разчуе, бурята в Конгреса и в медиите ще направи скандала „Иран — контри“ да изглежда като буря в чаша вода.

— Все още разполагаш с Първи секретен отдел — напомни му Клайн.

— Знам това — отвърна Кастила. — И аз разчитам на теб и на хората ти, Фред. Трябва да се разчовъркате и да намерите отговорите, от които се нуждая.

— Ще се постараем, Сам — увери го другият мъж. — Ще направим всичко възможно.

Планината Чилтърн, Англия

Трафикът в ранното неделно утро беше слаб на магистрала М40, свързваща Лондон с Оксфорд. Сребристият ягуар на Оливър Лейдъм се носеше с висока скорост покрай зелени планини, малки селища с нормандски сивокаменни църкви, девствени зелени гори и обгърнати от мъгли долини. Но жилавият и с хлътнали бузи англичанин не обръщаше никакво внимание на природната красота. Шефът на отдела за наблюдение на Движението на Лазар в МИ-6 бе съсредоточил вниманието си върху новините, които бълваше радиото в колата му.

Лейдъм се протегна и изключи радиото, неприятно изненадан да узнае, че ръцете му треперят леко. Той тъкмо бе заспал във вилата си извън Оксфорд, когато му се обадиха от щаба на МИ-6. После се сблъска с поредица неудачи. Първо, не успя да се свърже с Хал Бърк, за да разбере какво става в Париж. Точно когато операцията ТОКСИН бе започнала да се разпаря по шевовете, американецът изчезна от полезрението му. После дойде ужасното разкритие, че неговият шеф сър Гарет Саутгейт е внедрил свой агент, Питър Хауел, в Движението на Лазар без знанието на Лейдъм. Това само по себе си бе достатъчно неприятно. А сега шефът на МИ-6 му задаваше неудобни въпроси за Иън Макрей и останалите, които Лейдъм наемаше понякога за различни мисии.

Англичанинът направи гримаса, обмисляйки възможностите. Колко знаеше Хауел? Какво бе докладвал на Саутгейт? Ако операцията ТОКСИН наистина се бе издънила, каква правдоподобна версия щеше да изложи, за да прикрие връзката си с Бърк?

Дълбоко замислен, Лейдъм натисна здраво педала на газта, за да изпревари тежък камион, който се клатушкаше пред него. Ягуарът форсира и се размина на косъм с колите от отсрещното движение. Шофьорът на камиона светна с фаровете, за да изрази раздразнението си, а после се наведе напред и натисна клаксона. Проглушителният звук прокънтя по цялата магистрала, а ехото го върна обратно откъм околните планини.

Лейдъм пренебрегна гневните жестове и се съсредоточи към това да стигне до Лондон колкото може по-бързо.

С малко късмет той можеше да се измъкне сух от кашата. Ако не, щеше да опита да сключи сделка — да продаде информация за ТОКСИН срещу обещание, че няма да го накажат.

Внезапно ягуарът изтрещя и се разклати от серия малки експлозии. Предната дясна гума гръмна и стана на парчета. Късове гума и метал се разхвърчаха и паднаха върху пътната настилка. Върху капака и предното стъкло се изсипа дъжд от искри. Колата сви рязко надясно.

Ругаейки високо, Лейдъм стисна здраво волана с двете си ръце и го завъртя бързо надясно в опит да поеме отново контрола. Никаква реакция. Същата серия малки експлозии, които спукаха гумата, бяха разрушили системата за управление. Той изкрещя неистово и продължи отчаяно да върти безполезния вече волан.

Изцяло неконтролируема, колата се стрелна напряко на магистралата с висока скорост, после се преобърна и се претърколи няколко пъти през настилката. След неколкостотин метра ягуарът най-после спря, но сега представляваше купчина изпочупен метал и смачкана пластмаса. По-малко от секунда по-късно друг експлозив избухна и запали резервоара с горивото, превръщайки автомобила в горяща гробница.

Камионът мина покрай горящите останки, без да спре. Той продължи по завиващата на югоизток магистрала М40 към Лондон и неговите пълни с народ улици. В кабината шофьорът, мъж на средна възраст със славянски черти, пусна дистанционното управление обратно в торбата в краката си. После се облегна назад доволен от резултата от свършената тази сутрин работа. Лазар също щеше да е доволен.

Тридесет и четвърта глава

Вашингтон, окръг Колумбия

Подполковник Джонатан Смит погледна надолу към „Кей Стрийт“ от прозореца на стаята си на осмия етаж в „Хилтън“. Зазоряваше се и първите лъчи на слънцето вече гонеха тъмнината от вашингтонските улици. Микробуси с вестници и камиони за доставки бучаха из празните авенюта, нарушавайки тишината на ранното неделно утро.

Някой почука на вратата. Той се отдалечи от прозореца и пресече стаята с няколко бързи крачки. Дискретен поглед през шпионката показа познатото бледо лице с дълъг нос на Фред Клайн.

— Радвам се да те видя, полковник — каза шефът на Първи секретен отдел веднага след като влезе вътре и вратата бе затворена и заключена.

Той огледа стаята и забеляза, че леглото не е използвано, а телевизорът е включен без звук на новинарски канал. На екрана вървяха кадри от военния и полицейски кордон, разположен около Курньов. Огромни тълпи французи се събираха зад барикадата, викаха и скандираха. Плакати и табели обвиняваха ле-з-америкен и техните „арм диаболик“ — сатанински оръжия — за бедствието, при което по последни данни беше отнет животът на поне двадесет хиляди жители на предградието.

Клайн повдигна едната си вежда.

— Все още си превъзбуден и не можеш да заспиш, а?

Смит се подсмихна.

— Ще спя в самолета, Фред.

— О? Да не би да планираш пътуване? — попита Клайн.

Смит сви рамене.

— Не е ли така?

Фред се ухили. Хвърли куфарчето си на леглото и седна в единия ъгъл.

— Всъщност си съвсем прав, Джон — призна той. — Искам да заминеш за Париж.

— Кога?

— В мига, в който те откарам на „Дълес“ — отговори Клайн. — Самолет на „Луфтханза“ излита за „Шарл дьо Гол“ към десет. Билетът и документите ти са в моето куфарче. — Той посочи към превръзката около лявата ръка на Смит.

— Тази рана от нож има ли опасност да ти създаде неприятности?

— Няма да е лошо да ми направят няколко шева и да взимам антибиотици за всеки случай.

— Ще го уредя — обеща Клайн и си погледна часовника. — Ще пратя лекар да те чака на летището преди полета. Дискретен е и ни е вършил услуги в миналото.

— Ами Питър Хауел? — попита Смит. — Може да разчитам на помощта му за мисията, която ще ми възложиш в Париж?

Клайн се намръщи.

— Хауел трябва сам да се добере до там — каза той категорично. — Не мога да рискувам да компрометирам Първи секретен отдел, като уреждам пътуване за неизвестен британски агент. Освен това трябва да поддържаш версията, че работиш за Пентагона.

— Убеди ме — каза Смит. — А прикритието ми за тази екскурзия?

— Никакво прикритие — отговори Клайн. — Ще пътуваш като доктор Джонатан Смит от американския Военен институт за изследване на инфекциозните болести. Уредил съм ти временна акредитация в посолството на САЩ в Париж. При тая растяща политическа истерия — той посочи с глава към телевизионния екран, който в момента показваше как демонстрантите палят американския флаг — френското правителство не може да си позволи да работи открито с американска разузнавателна служба или с американските военни. Властите обаче са готови да приемат медицински и други експерти като „наблюдатели“. Поне докато тези експерти си вършат работата максимално дискретно. Разбира се, ако попаднеш в беда, местните власти ще отрекат, че си поканен официално.

Смит изсумтя.

— Естествено. — Той се върна до прозореца, погледна надолу към все още празната улица. После се обърна. — Имаш ли конкретни поръчения за там или се предполага, че ще душа, за да разбера какво става?

— Ето нещо конкретно — каза тихичко Клайн. Той се протегна и измъкна жълт плик от куфарчето си. — Хвърли око на това.

Смит отвори плика. В него имаше два листа — копия от свръхсекретни телеграми от парижката станция на ЦРУ до Ленгли. И двете бяха изпратени през последните два часа. В първата се докладваше за поредица шокиращи наблюдения от екип, който следеше заподозрян терорист в Курньов. Смит усети как му настръхва косата, след като прочете описанието на „сензорните кутии“, инсталирани на уличните лампи в квартала. Втората телеграма информираше за постигнат напредък в издирването на номерата на автомобилите, шофирани от онези, които бяха замесени. Той погледна към Клайн с недоумение.

— Исусе! Тия сведения са съвсем пресни. Какво правят момчетата от Ленгли по въпроса?

— Нищо.

Смит се учуди.

— Нищо?

— ЦРУ — обясни търпеливо Клайн — е твърде зает в момента да разследва себе си за злоупотреби, убийства, пране на пари, саботаж и тероризъм. Същото се отнася и за ФБР.

— Заради Бърк и Пиърсън — осъзна Смит.

— Вероятно и други — съгласи се Клайн. — Има сведения, че поне един висш служител на МИ-6 също е замесен в ТОКСИН. Шефът на техния отдел за Движението на Лазар е бил убит при автомобилна злополука преди няколко часа… Злополука, която местната полиция вече определи като подозрителна. — Той погледна към върховете на пръстите си. — Трябва да те уведомя, че службата на шерифа е открила Хал Бърк и Кит Пиърсън.

— Те също са мъртви, предполагам — каза мрачно Смит.

Клайн кимна.

— Телата им са били намерени сред останките на изгорената къща на Бърк. Предварителните изследвания показват, че те са били застреляни, преди да избухне пожарът — Клайн подсмръкна. — Честно казано, намирам всичко това за прекалено удобно. Някой си играе мръсни игрички с нас.

— Важна клечка.

— Положението не е розово, Джон — съгласи се шефът на Първи секретен отдел. — Провалът на тази незаконна операция връзва ръцете на три от най-добрите разузнавателни служби в света — точно сега, когато техните умения и усилия са много необходими. — Той бръкна в джоба на сакото си за лулата и кутията с тютюн, забеляза табелката за забрана на пушенето, поставена на видно място върху вратата, и ги пъхна обратно с намусена физиономия. — Любопитно, не мислиш ли?

Смит подсвирна лекичко.

— Смяташ, че всичко това е нагласено, нали? От онези, които са отговорни за нападенията с нанофаги?

Клайн сви рамене.

— Може би. В противен случай трябва да има някакво гадно съвпадение.

— Аз не вярвам много-много на съвпадения — каза Смит.

— Нито пък аз. — Високият и строен шеф на Първи секретен отдел се изправи, — което означава, че се намираме пред много опасен враг, Джон. С огромни ресурси и безмилостен в желанието си да използва цялата сила, с която разполага. И още по-лошо — добави той, — враг, чиято идентичност ни е изцяло непозната. Което означава, че не разполагаме с начин да разберем целите му или да се защитим срещу него.

Смит кимна, чувствайки се като попарен от предупреждението на Клайн. Той отново се върна до прозореца и погледна тихите улици на столицата. Каква ли бе целта на двете нападения с нанофаги в Санта Фе и Париж? Без съмнение да бъдат избити десетки хиляди невинни хора, но имаше много по-лесни — и по-евтини — начини за постигане на масово убийство в подобни мащаби. Наномеханизмите, използвани на двете места, бяха плод на свръхмодерно биоинженерство и производствена технология. Тяхното създаване струваше десетки милиони, дори стотици милиони долари.

Той поклати глава. В нищо от онова, което се случваше, нямаше логика поне на пръв поглед. Терористични групи с толкова много пари биха намерили много по-лесен и безопасен начин да закупят ядрено или химическо, или от съществуващите биологични оръжия на световния черен пазар. Никой обикновен терорист не би могъл да има достъп до подобно високо усъвършенствано лабораторно оборудване и пространство, необходими за производството на нанофагите убийци.

Смит се изправи, осъзнавайки внезапно, че невидимият враг имаше по-дълбока и по-страшна цел, която следваше методично и с прецизност. Масовите убийства в Ню Мексико и Франция бяха само началото, помисли си той ужасено. Те даваха само предварителна представа за още по-сатанинските и разрушителни действия, които вероятно щяха да последват.

Тридесет и пета глава

Инсталация за производство на нанофаги

във вътрешността на Центъра

Безкрайни редици от числа и знаци, подавани чрез сателитна връзка от Париж, вървяха бавно върху огромен компютърен екран. В затъмненото помещение прииждащите числа и знаци се отразяваха зловещо в дебелите защитни очила на двамата молекулярни биолози. Тези мъже, главните създатели на програмата за разработка на нанофаги, анализираха всички новопристигащи данни.

— Ясно е, че разпространяването на нанофагите от въздуха е изключително ефективно — отбеляза старшият учен.

— Подсилените сензорни редици в контролните фаги също постигнаха оптимални резултати, а също и новата самоунищожаваща се система.

Неговият подчинен кимна. Във всяко отношение инженерните проблеми на по-стария модел нанофаги бяха решени. Техните механизми от трети стадий вече не се нуждаеха от конкретни биологични сигнали, за да се чувстват като у дома си в своите мишени. Само с един замах коефициентът на смъртност бе увеличен от около една трета от заразените на почти сто процента от всички, изложени на въздействието на облака нанофаги. Освен това подобрените химични заряди, съдържащи се под всяка обвивка, доказаха своята ефективност, като разложиха изцяло жертвите. Бледите, полирани фрагменти от кости, останали върху тротоарите в Курньов, нямаха нищо общо с подпухналите, полуизядени трупове в Кусаса или неприятната кървава слуз, осеяла терена пред института „Телър“.

— Препоръчвам да обявим оръжието за напълно готово и да пристъпим към цялостно производство — заяви уверено по-младият мъж. — Всички останали модификации в модела, които ще ни подскажат новите данни, можем да правим мимоходом.

— Съгласен съм — отговори главният учен. — Лазар ще е доволен.

Пред Центъра

Заобиколен от телохранители в цивилни дрехи, Джинииро Номура излезе на чист въздух за първи път от близо една година. За миг дребният възрастен японец се спря неподвижно на земята, мигайки, заслепен от слънчевата светлина. Хладен бриз откъм морето разроши бялата му коса.

— Заповядайте, сър — прошепна един от телохранителите учтиво и му подаде слънчеви очила. — Очакват ни. Първият от прототипите на „Танатос“ всеки момент ще пристигне.

Джинииро Номура кимна, взе очилата и си ги сложи.

Зад него масивната врата се затвори с бавно плъзгане, закривайки главния коридор към жилищните помещения в Центъра, контролния център, административните офиси и преди всичко към лабораторията за производство на нанофаги, скрита дълбоко в сърцевината на огромната сграда. Отвън и от въздуха комплексът приличаше на най-обикновен бетонен склад с метален покрив и не се отличаваше от хилядите други евтини складови помещения, каквито имаше по цялата земя. Сложните му системи от контейнери за химикали и тръби, херметични камери, концентрично разположени стерилни помещения, всяко от които с по-висока степен на защита, и сложни компютърни мрежи бяха напълно замаскирани от неугледната на външен вид сграда с ръждясваща под въздействието на атмосферните условия метална конструкция.

Придружен от телохранителите, Номура закрачи по пътека с настилка от чакъл към необичайно дълга асфалтирана писта, която се простираше от север на юг върху десетки километри. Огромни самолетни хангари и контейнери със самолетно гориво се виждаха от двете й страни заедно с няколко товарни и пътнически самолети. Висока метална ограда с намотана бодлива тел на върха опасваше летището и прилежащите постройки. Западният хоризонт представляваше спокойна гледка на прииждащи вълни, които се разбиваха и пенеха в брега. На изток равни зелени поля, изпъстрени със стада овце и крави, изкарани на паша, продължаваха с километри, преди да се издигнат към далечен връх, покрит с дървета.

Той спря до група инженери и учени в бели престилки, които наблюдаваха трескаво северния хоризонт.

— Скоро — каза един от тях, поглеждайки часовника си. Той се обърна, за да провери позицията на слънцето и присви очи, заслепен от светлината. — Соларната енергийна система на самолета функционира перфектно. В момента слънчевите панели са завършили цикъла си и са в положение на покой.

— Ето го! — възкликна развълнувано друг член на групата, сочейки на север.

Тънка тъмна линия, отначало едва доловима на фона на ясното синьо небе, се очерта изведнъж, след което започна да се уголемява, докато самолетът се снижаваше към пистата.

Джинииро Номура наблюдаваше съсредоточено как необикновеният летателен апарат, наречен „Танатос“ от създателите си, доближаваше. Беше огромен самолет без фюзелаж и опашка, но с единично крило, по-голямо от крилата на „Боинг“-747. Четиринадесет малки перки, заострени и от двете страни по цялата дължина на гигантското крило, се въртяха почти безшумно. Самолетът се носеше във въздуха с по-малко от четиридесет и пет километра в час. Докато апаратът се накланяше леко, изравнявайки се с пистата, шестдесетте хиляди соларни панела върху ефирно тънката горна повърхност заблестяха силно на слънцето.

Зад него самолетната стълба скърцаше меко върху настилката. Номура стоеше, без да мърда, и наблюдаваше как огромната машина продължава да се снижава, преди да кацне. За първи път си припомни чертежите и инженерните проекти, които някога бе разглеждал.

Конструиран по модел на първите апарати, използвани от НАСА, „Танатос“ представляваше свръхлек самолет, изработен от сложна сплав, поглъщаща радиовълните — въглеродни фибри, епоксиден графит, високотехнологични пластмаси и покритие от „Кевлар и Номекс“. Дори изцяло натоварен, той тежеше по-малко от един тон. Можеше да достига височина от тридесет хиляди метра и да стои във въздуха на собствена енергия в продължение на седмици и месеци, прелитайки над цели континенти и океани. Пет аеродинамични кутии под крилата носеха компютърните контролни системи, апаратурата за данни, резервоарите с гориво за нощните полети и приспособленията за закачване на цилиндрите със зловещото съдържание.

НАСА беше нарекла своя пробен прототип „Хелиос“ на древногръцкия бог на слънцето. Беше подходящо име за апарат, предназначен да се рее във висините, задвижван от слънчева енергия. Джинииро се намръщи. По същия начин „Танатос“, персонифицираният от гърците образ на смъртта, бе идеалното име за този летателен апарат, като се имаше предвид неговото предназначение.

— Красив ли е? — прозвуча до болка познат глас в ухото му. — Толкова голям. И същевременно деликатен… грациозен… ефирен като перце. Не може да не ти направи впечатление, че „Танатос“ е по-скоро като облак, носен от дъха на боговете, отколкото творение на човешкия животински вид.

Джинииро поклати глава.

— Така е. По свой начин този апарат е красив. — Обърна се с лице към мъжа, който стоеше зад него. — Но твоите зли намерения го загрозяват, както развалят всичко, до което се докоснеш… Лазаре.

— Ласкаеш ме, като ме наричал така… татко — отговори Хидео Номура с лека усмивка. — Всичко, което правя, е предназначено за постигане на нашите общи цели, споделени мечти.

Възрастният мъж поклати бързо глава.

— Нашите цели не са еднакви. Моите съмишленици и аз искахме да възстановим и да възродим Земята, да спасим този опустошен свят от опасностите, които крие безконтролният научен прогрес. Под наше ръководство Движението се бе посветило на живота, а не на смъртта.

— Но ти и приятелите ти допуснахте една фундаментална грешка, татко — каза спокойно Хидео. — Вие не разбрахте естеството на кризата, пред която е изправен светът. Науката и технологията не заплашват оцеляването на Земята. Те са само инструменти, средствата за постигане на необходимата цел. Инструменти за хора като мен, които притежават кураж и ясна визия как да се възползват от тях.

— Като оръжия за масови убийства! — кресна Джинииро. — При цялото благородство на думите ти не си нищо друго, освен убиец!

Хидео запази хладнокръвие.

— Ще направя онова, което трябва, татко. В сегашния си вид човешкият род е истинският враг, истинската заплаха за света, който ние двамата обичаме. — Той сви рамене. — Дълбоко в сърцето си знаеш, че съм прав. Представи си седем милиарда алчни, ненаситни, грабливи животни, които бродят из тази малка, крехка планета. Те са толкова опасни за Земята, колкото ракът за организма. Светът не може да издържи на подобно бреме. Затова подобно на мутиращ рак най-гнилата част от човечеството трябва да бъде унищожена, независимо колко болезнена и неприятна е тази задача…

— Чрез твоето сатанинско оръжие, нанофагите — прекъсна го гневно баща му.

Младият Номура кимна.

— Представи си „Танатос“ и десетки като него. Представи си ги как летят високо над земната повърхност — тихо и невидимо за радарите. От тях ще се изсипе нежен дъжд, малки капчици, които ще се спуснат незабелязано… поне докато не стане късно.

— Къде? — попита Джинииро, целият пребледнял.

Хидео се ухили.

— Отначало ли? „Танатос“ и товарът му ще се отправят направо към Америка, една бездушна, могъща и корумпирана страна. Тя трябва да бъде унищожена, за да направи място за новия световен ред. Европа, друг източник на материалистична зараза, ще я последва. После моите нанофаги ще прочистят Африка и Близкия изток, тези развъдници на терор, болести и глад, жестокост и религиозен фанатизъм. Китай, прекалено заслепен и обсебен от древното си могъщество, също трябва да бъде спрян.

— И колко хора ще умрат, преди да приключиш? — прошепна баща му.

Хидео сви рамене.

— Пет милиарда? Шест милиарда? — предположи той. — Кой може да каже точно. Но тези, които останат живи, скоро ще разберат стойността на подаръка, който са получили. Свят, чийто баланс ще бъде възстановен. Свят, чиито ресурси и инфраструктура са непокътнати, неразрушени от лудостта на войната или консуматорската алчност.

Известно време възрастният мъж гледаше с ужас своя син, който сега наричаше себе си Лазар.

— Срамувам се от теб — каза той накрая. — Ти си също срам за предците ни. — Обърна се към телохранителите. — Отведете ме обратно в килията — каза той тихо. — Призлява ми само от присъствието на това чудовище в човешки образ.

Хидео Номура кимна строго към двамата мъже с безизразни лица.

— Правете каквото ви казва старият глупак — нареди той, после се дръпна и застана мълчаливо, наблюдавайки как неговият баща се връща към пленничеството.

Очите му се присвиха. Както често в миналото, и този път Джинииро го разочарова — дори го предаде — с липсата на далновидност в мисленето и кураж. Дори и сега баща му бе твърде сляп да се възхити на постиженията на своя единствен син. А може би — помисли си Хидео — баща му бе твърде ревнив и коравосърдечен, за да изрече похвалата, която синът му заслужаваше?

А той заслужаваше похвала, нямаше две мнения по въпроса.

От години по-младият ръководител на „Номура Фарматек“ работеше почти денонощно, за да превърне мечтата си за по-чист, по-малко населен и по-мирен свят в реалност. Първо, внимателното планиране направи възможно изграждането и финансирането на тайната нанотехнологична лаборатория, без да привлече нежелателно внимание от акционерите или от някой друг. Никой от многобройните му конкуренти дори не подозираше, че Номура, привидно изоставайки в състезанието за практично приложение на нанотехнологията, в действителност бе месеци, а може би и години пред тях.

Последва сложната задача да подчини Движението на Лазар, да преобрази организацията бавно и неумолимо съобразно своята невидима воля. Лидерите на Движението, които му се противопоставиха, бяха отстранени или убити от някой от групата „Хораций“, триото убийци, чието създаване и обучение финансира лично. А най-хубавото бе, че всяка необяснима смърт въздействаше като допълнителен подтик за радикализация на онези, които оставаха живи.

Уреждането на мистериозното изчезване на собствения му баща, последния от деветимата основатели, беше почти като детска игра. След като постигна това, Хидео разполагаше с пълната свобода да поеме в свои ръце юздите на изплашеното Движение. Освен това включването на ЦРУ в издирването на Джинииро стана повод да влезе в контакт с Хал Бърк. Така всичко в целия план на Хидео си дойде на мястото.

Хидео се разсмя невъзмутимо, като се сети за лекотата, с която заблуди агента на ЦРУ, а чрез него и други от американските и британските разузнавателни служби, възползвайки се от техния страх от тероризма. Чрез информацията за Движението, с която ги захранваше, той манипулираше Бърк и неговите съучастници и ги накара да започнат своята глупава и незаконна война. От онзи ден нататък всички събития се подреждаха според собствената му воля.

Резултатите говореха сами за себе си. Хората по света бяха все по-уплашени и търсеха изкупителни жертви. Конкурентите му като „Харкорт Биосайънсис“ бяха безпомощни, погребани от лавината нови правителствени ограничения върху изследователската им дейност. Движението на Лазар ставаше по-силно и по-агресивно. Американските и британските шпионски служби в момента се чувстваха обезсилени от скандали и пагубни подозрения. Когато се изсипеше първият смъртоносен дъжд от нанофаги над Вашингтон, Ню Йорк, Чикаго и Лос Анджелис, щеше да е невъзможно за когото и да било да разкрие ужасната истина.

Хидео Номура се усмихна на себе си. В края на краищата, мислеше той, какъв по-добър начин да спечелиш една игра от този да играеш двойна игра?

Тридесет и шеста глава

Обръщение на Лазар

Новият дигитален видеозапис на Лазар, разпространен от Движението, повтори изцяло модела на неговото първо обръщение към света след касапницата в института „Телър“. Отделни части, които не можеха да се проследят, пристигнаха едновременно в телевизионните студия по целия свят, всяко с различен дигитално конструиран образ на Лазар, предназначен за конкретната аудитория.

— Не можем повече да крием причината — заяви тъжно Лазар. — Ужасите, на които станахме свидетели, показват, че човечеството е заплашено от ново оръжие — оръжие, рожба на жестока и неестествена наука. Човечеството е на кръстопът. Пътят, очертан от нашето Движение, води към свят на мир и спокойствие. Другият път, прокаран от алчни хора, обсебени от желание за власт и печалба, води към свят, съсипан от войни и геноцида, свят на касапници и катастрофа.

Лазар гледаше право в камерата.

— Трябва да изберем към коя от двете перспективи се стремим — продължи той. — Пагубните открития на нанотехнологията, генетичната намеса и клонирането трябва да бъдат изоставени или предотвратени, преди да ни унищожат. В тази връзка Движението призовава всички правителства, особено онези от така наречените цивилизовани страни на Запада и Съединените щати, незабавно да забранят проучванията, развитието и употребата на тези чудовищни и самоунищожителни технологии.

Лицето на Лазар придоби сурово изражение.

— Ако някое от правителствата не изпълни тези искания, ние ще поемем нещата в свои ръце. Трябва да действаме. Трябва да спасим себе си, семействата си, нашите раси и Земята, която обичаме. Това е битка за бъдещето на човечеството и няма време за отлагане, няма вече място за безразличие. В този конфликт онзи, който не е с нас, е против нас. Нека мъдрите се вслушат в това предупреждение.

Берлин

Хиляди демонстранти изпълниха най-големия булевард в Берлин „Унтер ден Линден“, като всяка минута броят им се увеличаваше. Стотици червено-зелени знамена на Движението на Лазар се вееха в предните редици на скандиращите тълпи, които се придвижваха на изток от Бранденбургската врата. Зад знамената стърчеше гора от плакати, лозунги и флагчета. Към Движението се присъединяваха привържениците на „зелените“ и на останалите големи природозащитни и антиглобалистки групи.

Скандиранията кънтяха мощно сред каменните фасади на масивните обществени сгради по широкото авеню: „НЕ НА НАНОТЕХНОЛОГИЯТА! СПРЕТЕ ЛУДОСТТА! ДА СЧУПИМ АМЕРИКАНСКАТА МАШИНА ЗА ВОЙНА!“

Екипът на Си Ен Ен, който отразяваше протеста, се оттегли върху стълбището на операта, елегантна сграда от деветнадесети век с масивна колонада отпред, за да си осигури по-добра видимост, а и да се скрие от гневните тълпи. Репортерката, стройна и красива брюнетка на трийсетина години, крещеше в микрофона, за да може да надвика неописуемата врява по улиците на германската столица.

— Тази демонстрация, както изглежда, е изненадала изцяло властите. Преди два часа малката група протестиращи, която се събра след излъченото видео обръщение на Лазар, се превърна в една от най-големите политически демонстрации след падането на Берлинската стена. Току-що научихме, че подобни масови митинги срещу нанотенологията и политиката на САЩ се провеждат и в други градове по света — в Рим, Мадрид, Токио, Кайро, Рио де Жанейро, Сан Франциско и много други.

Тя погледна към морето от знамена и плакати, което се изливаше край операта.

— Засега демонстрантите в Берлин са сравнително мирни, но властите се страхуват, че анархисти може да започнат всеки момент да чупят витрините на магазини и офиси на американски корпорации, които Движението на Лазар определя като част от машината за убиване. Ние оставаме тук и ще продължим да ви информираме за развитието на събитията.

Недалеч от Кейптаун, Южна Африка

На двадесет и пет километра южно от Кейптаун гъсти стълбове черен дим се носеха високо над комплекса за бизнес и технологии в Кейприкорн, обагряйки с тъмни петна червеникавото вечерно небе. Десетина някога лъскави сгради в района на индустриалния и научноизследователски комплекс горяха. Хиляди смутители на реда бяха наводнили околовръстния път около едно от централните езера, чупеха прозорци, обръщаха коли и палеха всичко, което им се изпречеше на пътя. Първоначално вилнеещата тълпа насочи гнева си към биотехнологични лаборатории, американска собственост, но постепенно изпадна в истерия и започна да руши представителствата на всякакви фирми, свързани с научния напредък, превръщайки в руини собственост и оборудване за десетки милиони долари.

Полицията, крайно недостатъчна и без никакво желание да се противопостави на шумната тълпа със смъртоносна сила, се бе оттеглила от Кейприкорн и охраняваше периметър доста далеч от комплекса с единствената надежда да не допусне разрушенията да обхванат и съседните предградия. Откъм научноизследователския комплекс започна да се издига още повече дим, след като усилващият се вятър разнесе пожара към повечето сгради.

Си Би Ес Нюз

Извънредна новина: „Тайната война на Америка“

Когато в Америка Телевизионните зрители включиха телевизорите, за да гледат своите любими игри или сапунени опери, установиха, че вместо тях големите телевизионни мрежи и кабелни канали излъчват нонстоп новинарски емисии, тъй като се надпреварваха да отразят първи случващото се по света.

След като насилието обхвана държави на пет континента, дори главният водещ, ветеран на Си Би Ес, не устоя на нарастващото напрежение.

Водещият погледна право в камерата със сериозно изражение на лицето:

Ситуационният салон в Белия дом

— Да се разберем, господин Хансън. Не искам да слушам повече увъртания или бюрократични врели-некипели. Искам да знам истината, и то веднага! — викна президентът Сам Кастила. Той изгледа ядосано необичайно мълчаливия директор на ЦРУ в другия край на дългата маса.

Обикновено издокаран и свеж и при най-тежки обстоятелства, Дейвид Хансън сега изглеждаше като развалина. Имаше дълбоки сенки под очите, а костюмът му бе намачкан така, сякаш беше спал с него. Държеше в дясната си ръка писалка, която въртеше из пръстите си.

— Казах ви всичко, което знам, господин президент — заяви той внимателно. — Ровим дълбоко из нашите файлове, но засега не откриваме нищо, което да има дори далечна връзка с така наречената операция ТОКСИН. Ако Хал Бърк е бил замесен в нещо незаконно, аз съм сигурен, че е действал на своя глава — без позволение или помощ от когото и да било в ЦРУ.

Емили Пауъл-Хил се наклони напред от стола си.

— Да не мислиш хората за глупаци, Дейвид? — попита с горчивина съветничката по въпросите на националната сигурност. — Да не си въобразяваш, че някой би повярвал, че Бърк и Пиърсън са участвали в тайна операция за милиони долари със собствени средства — с личните си спестявания от държавните заплати?

— Разбирам, че е трудно! — тросна се Хансън от безсилие. — Но моите хора и аз работим здраво и бързаме колкото е възможно. Точно в този момент моят персонал преглежда архивите за всяка операция, в която е участвал Бърк, и търси нещо подозрително. Освен това проверяваме всеки агент и аналитик в отдела на Бърк за Движението на Лазар. Ако някой друг от ЦРУ е замесен, ще го пипнем, но това изисква време. — Той се намръщи. — Изпратил съм заповеди до всяка станция на ЦРУ по целия свят за прекратяване на всички операции, свързани с Движението на Лазар. Вече трябва да са изтеглени всички наблюдателни екипи от офис сградите и представителствата на Движението на Лазар.

— Това не е достатъчно — каза му Пауъл-Хил. — Тази история ни съсипва както вътре в страната, така и в чужбина.

Около заседателната маса в Ситуационния салон всички кимнаха мрачно. Появявайки се веднага след новината за касапницата с нанофаги в Курньов, съобщенията в печата за незаконна тайна операция против Движението на Лазар бяха замислени да съвпаднат по време и да причинят максимална вреда върху доверието в Америка по целия свят. Новината бе хвърлена на световната сцена като клечка кибрит в помещение, където изтича газ. А Движението веднага се възползва от последвалата експлозия на гняв и възмущение. И ако първоначално тя изглеждаше като неприятно нарушаване на обществения ред в очите на повечето правителства и представители на бизнеса, постепенно се превърна в решаваща сила в световната политика. Все повече страни подкрепяха исканията на Движението на Лазар за незабавна забрана на нанотехнологичните изследвания.

— Сега всеки откачен, който настоява, че ние изпробваме нов вид оръжие за масово изтребление, базирано на нанотехнологиите, се ползва с огромното уважение на международните медии — Би Би Си, другите европейски мрежи, „Ал Джазира“ и всички останали — продължи съветничката по въпросите на националната сигурност. — Французите вече отзоваха посланика си за така наречените консултации. Много други правителства ще ги последват моментално. Колкото по-дълго се проточва всичко това, толкова по-голяма вреда ще понесем по отношение на съюзите ни и нашите способности да влияем на събитията.

Кастила кимна в съгласие. Телефонното обаждане от френския президент бе изпълнено с грозни обвинения и едва прикрита ненавист.

— Изправени сме пред почти същите неприятности и на Капитолийския хълм — намеси се Чарлс Аурей, шефът на президентския екип, и въздъхна. — На практика всички конгресмени и сенатори, които пищяха да притиснем Движението на Лазар, се обърнаха на сто и осемдесет градуса. Сега се готвят да създадат комисия за разследване като на скандала „Уотъргейт“. Някои дори започват да говорят за процедура на импийчмънт. И традиционните ни поддръжници са се снижили, изчаквайки да видят какво ще стане и откъде ще задухат политическите ветрове.

Кастила направи гримаса. Твърде много от жените и мъжете в Конгреса бяха политически опортюнисти по навик, по склонност или от опит. Когато някой президент беше популярен, те се тълпяха около него, за да попаднат под светлините на прожекторите. Но при първия признак за неприятности или слабост бързаха да се присъединят към глутницата, която искаше главата му.

Белият дом

Естел Пайк, дългогодишната главна секретарка на президента, отвори вратата на Овалния кабинет.

— Господин Клайн е тук, сър — каза тя шепнешком. — Няма уговорен час, но настоява, че ще го приемете веднага.

Кастила се обърна от прозореца, където стоеше. Лицето му бе набръчкано и уморено. Той сякаш се бе състарил с десет години през последните двадесет и четири часа.

— Тук е, защото аз го повиках, Естел. Покани го, ако обичаш.

Тя изсумтя неодобрително, но се подчини.

Клайн мина покрай нея, като измърмори „благодаря“, което остана незабелязано. Изчака, докато вратата се затвори зад гърба му. После се подсмихна.

— Май че госпожа Пайк не ме харесва много, Сам.

Президентът се насили да се усмихне.

— За Естел не може да се каже, че е точно сърдечен и любезен човек, Фред. Всеки, който наруши дневния й график, получава същото отношение. Нищо лично.

— Успокоих се — отговори шеговито Клайн. После погледна в очите своя стар приятел. — От болезненото ти изражение разбирам, че заседанието на Съвета за национална сигурност не е минало добре?

Кастила изпуфтя.

— Това е почти като да попиташ госпожа Линкълн дали й е харесала пиесата, след като убиха съпруга й в театъра.

— Толкова лошо?

Президентът кимна кисело.

— Да. — Той посочи на Клайн да се настани на едно от двете кресла пред огромната маса, която му служеше за писалище. — Шефовете на ЦРУ, ФБР, СНС и други служби са заети да не допуснат да бъдат обвинени за скандалната операция ТОКСИН. Никой не знае докъде в йерархията е стигнала конспирацията и на кого може да вярва. Всички се оглеждат и ослушват, изчаквайки да разберат кой ще пострада.

Клайн кимна мълчаливо. Думите на президента не го изненадаха особено. Дори в най-добрите времена подмолните войни в американската разузнавателна общност бяха факт. Техните непрестанни вражди и междуособни конфликти бяха до голяма степен причината, поради която Кастила го помоли да създаде Първи секретен отдел. Сега при разразилия се огромен скандал, свързан с най-големите разузнавателни служби в страната и в чужбина, напрежението щеше да расте още повече. При тези обстоятелства никой, който трепереше за кариерата си, нямаше да рискува да си подаде навън главата.

— Полковник Смит тръгна ли за Париж? — попита най-накрая Кастила, нарушавайки тишината.

— Да, на път е — отговори Клайн. — Очаквам да пристигне късно през нощта наше време.

— И ти честно вярваш, че Смит има шанс да разбере пред какво сме изправени?

— Шанс? — повтори Клайн. Той се поколеба. — Така мисля. — После се намръщи. — Или поне се надявам.

— Той е най-добрият ти човек, нали? — попита Кастила.

Този път Клайн не се поколеба.

— За тази мисия ли? Да, абсолютно. Джон Смит е най-подходящият за работата.

Президентът поклати глава ядосано.

— Не е ли странно?

— Странно?

— Седя си тук — обясни Кастила, — главнокомандващ съм на най-мощните въоръжени сили в историята на човечеството. Хората в САЩ очакват от мен да използвам тази мощ, за да гарантирам тяхната сигурност. Но аз не мога. Не и в момента поне. — Широките му рамене увиснаха. — Всички бомбардировачи, ракети и войници в света не значат нищо, ако не им посоча мишената. А това е единственото, което не мога да направя.

Клайн изгледа приятеля си. Той никога не бе изпитал и следа от завист заради привилегиите на поста му. Сега изпитваше огромно съчувствие към уморения и тъжен човек пред него.

— Първи секретен отдел ще изпълни своя дълг — обеща той. — Ние ще открием мишената.

— Надявам се на Господа да си прав — каза тъжно Кастила. — Защото времето върви и възможностите пред нас намаляват.

Тридесет и седма глава

Понеделник, 18 октомври

Париж

Джон Смит погледна през прозореца на таксито, черен мерцедес, който се движеше бързо на юг от международното летище „Шарл дьо Гол“ към спящия град. Оставаха няколко часа до зазоряване и само лампите от двете страни на магистралата А1 осветяваха слабо предградията около френската столица. Самата магистрала бе почти празна, което позволяваше на таксиджията, нисък парижанин с кисела физиономия и кървясали очи, да форсира мерцедеса къде с разрешена, къде с по-голяма от разрешената скорост.

Движейки се с повече от сто и двадесет километра в час, те минаха край няколко квартала без осветление, където към небето танцуваха огнени пламъци, оцветявайки в червено и оранжево нощта. Няколко мизерни жилищни блока горяха, хвърляйки призрачна светлина над околните сгради. Близо до тези райони кълба от бодлива тел и набързо издигнати бетонни бариери блокираха всякакъв достъп откъм магистралата и към нея. Всеки пропускателен пункт се охраняваше от полицаи и войници в пълно бойно снаряжение. Бронирани коли с гранатомети за сълзотворен газ и картечници, бронетранспортьори и дори пет десеттонни бойни танкове „Льоклерк“ бяха разположени на стратегически места по шосето.

— Араби! — изсумтя с омраза шофьорът на таксито и изгаси цигарата си в препълнения пепелник. После сви тесните си рамене. — Бунтуват се заради случилото се в Курньов. Подпалват собствените си домове и магазини — както обикновено. Аман!

Той млъкна, за да запали друга цигара без филтър с двете си ръце, използвайки коленете да направлява тежкия германски автомобил.

— Те са идиоти. На никой не му пука какво става в тия гнезда на плъхове. Но само да си подадат крака навън и пф… — Той прекара ръка през гърлото си. — Ще заговорят картечниците.

Смит слушаше мълчаливо. За никого не беше тайна, че пренаселените и престъпни крайни жилищни квартали извън Париж бяха построени така, че да бъдат отцепени бързо в случай на сериозни бунтове.

Мерцедесът отби от магистралата А1 към булевард „Периферии“, сви на юг и после на изток покрай лабиринта от алеи, улици, авенюта и булеварди на града. Все още плюейки по тъпотията на правителството, което го караше да плаща данъци заради благоденствието на бандитите, крадците и „арабите“, шофьорът на таксито се отклони от околовръстния път при Порт дьо Винсен. Таксито продължи на запад, заобикаляйки площад „Насион“; форсира по улица „Фобор-Севг Антоан“, прелетя около Площада на Бастилията и после се шмугна дълбоко към еднопосочните улици на квартала „Маре“ в Трети район.

Някога блато, тази част на Париж бе една от малкото, непокътнати по време на грандиозното рушене и реконструкции през деветнадесети век, извършени от барон Осман по заповед на император Наполеон Трети. Много от сградите датираха от Средновековието. Западнал и порутен в средата на двадесети век, кварталът „Маре“ сега преживяваше възраждане. Той бе един от най-популярните жилищни, туристически и търговски райони на Париж. Елегантни каменни къщи, музеи и библиотеки се издигаха до барове, антикварни магазини и модни салони за дрехи.

С последен замах на пожълтелите си от тютюна ръце шофьорът спря таксито пред главния вход на „Отел де Шевалие“, луксозен хотел само на една пряка от стария елегантен площад „Вогези“.

— Пристигнахме, мосю. За рекордно време при това — обяви той. После се ухили кисело. — Трябва да благодарим на размирниците, а? Защото ченгетата сега са прекалено заети, за да глобяват честни хора като мен.

— Вероятно е така — съгласи се Смит, като тайно се радваше, че пристигна цял.

Той пъхна няколко банкноти евро на таксиджията, грабна малката си пътна чанта и ръчния багаж, който носеше по време на полета от летище „Дълес“, и изскочи на тротоара. Мерцедесът отпраши в мига, в който се затвори вратата, и изчезна в нощта.

Смит постоя за миг неподвижно, за да се наслади отново на тъмнината и спокойствието на празната улица. Неотдавна бе валяло и хладният нощен въздух миришеше на чисто и свежо. Поизпъна крака, схванати по време на дългия полет в тясната седалка, а после пое дълбоко дъх на няколко пъти, за да изчисти дробовете си от тютюневия дим в таксито. Почувства се по-добре и по-свеж. Метна чантата си на рамо и влезе в хотела. Над входа и на рецепцията лампите светеха. Регистраторът, уведомен предварително от летището за неговото пристигане, го посрещна любезно.

— Добре дошли в Париж, доктор Смит — поздрави го чиновникът приветливо на чист, говорим английски. — Дълго ли ще останете при нас?

— Няколко дни вероятно — отговори внимателно Джон. — Можете ли да ме настаните за толкова време?

Дежурният регистратор, спретнато облечен мъж на средна възраст въпреки ранния час, въздъхна.

— При други обстоятелства нямаше да е възможно. Но сега, уви, неприятностите в Курньов накараха много от гостите да си тръгнат преждевременно, а други да отменят резервациите си. Така че няма проблеми.

Смит се разписа в регистъра, като провери по навик имената над неговото за нещо подозрително. Не забеляза нищо обезпокоително. Имаше съвсем малко гости, повечето от европейски страни или от самата Франция. И почти всички, както изглеждаше, пътуваха като него сами. Повечето бяха тук или по работа, или учени, които се ровеха в историческите архиви и музеите. Двойките, дошли в Париж на романтично пътуване, явно първи бяха напуснали града след атаката с нанофагите и последвалите бунтове.

Регистраторът извади малка квадратна картонена кутия и я постави върху бюрото.

— Още нещо, този пакет дойде за вас по куриер преди час. — Той погледна надписа. От „Маклин Медикъл Груп“ в Торонто, Канада. Предполагам, че сте го очаквали?

Смит кимна, усмихвайки се вътрешно. На Фред Клайн винаги може да се разчита, помисли си той с благодарност. „Маклин Медикъл Груп“ бе една от многото подставени компании, които Първи секретен отдел използваше за тайни доставки до агентите си по целия свят.

След като се качи в малката, но стилно обзаведена стая, Смит отвори пакета и откри вътре твърда пластмасова кутия с чисто нов деветмилиметров „Зиг Зауер“, патрони и резервни пълнители. В отделна опаковка имаше кожен кобур за под мишницата.

Смит седна на удобното двойно легло, разглоби пистолета, внимателно почисти всяка част и после го сглоби. Доволен, той зареди пълнителя и мушна зиг зауера в кожения кобур. Отиде до прозореца, който гледаше към малкия двор зад хотела. Над керемидените покриви на старите сгради от другата страна небето от изток бе започнало леко да сивее. Някои от прозорците вече светеха. Градът полека-лека се събуждаше.

Натисна копчето на мобилния телефон с номера на Клайн и му докладва, че е пристигнал без никакви проблеми в Париж.

— Нещо ново? — попита той.

— Тук няма нищо — отвърна шефът на Първи секретен отдел. — Но като че ли хората на ЦРУ в Париж са хванали дирите на автомобила, забелязан в Курньов, на адрес близо до мястото, където си в момента.

Смит долови известна несигурност в гласа на Клайн.

— Като че ли? — повтори той изненадан.

— Бяха много сдържани — обясни Фред. — В последната шифрограма от Париж агентите съобщават, че са постигнали известен успех, но са пропуснали да назоват конкретното място.

Смит се намръщи.

— Странно.

— Да — съгласи се Клайн. — Доста странно. И аз нямам задоволително обяснение за пропуска.

— Ленгли не ги ли притиска да бъдат по-конкретни?

Клайн изсумтя.

— Шефът на ЦРУ и останалите началства са твърде заети със спешни проверки, за да обърнат внимание на агентите си на терен.

— Тогава кое те кара да мислиш, че мястото е в района на „Маре“? — попита Джон.

— Защото са си определили първоначално среща на площад „Вогези“ — обясни Клайн.

Смит кимна на себе си, разбирайки логиката на своя шеф. Мястото на срещата за един таен наблюдателен екип, който действа във вътрешността на града, обикновено се определяше на удобно разстояние пеша от целта. Обикновено се подбираше достатъчно оживено място, за да се прикрият срещите между агентите, на които те си разменят информация или си предават нови заповеди. Площад „Вогези“, построен през 1605 г., бе най-старият в Париж и идеален за подобна цел. Оживените ресторанти, кафенетата и магазините от двете му страни предоставяха великолепно прикритие.

— Има логика — съгласи се той. — Но си даваш сметка, че това не ми е от голяма полза, нали? Те може да са душили около всяка от стотиците сгради в района.

— Това е проблемът — съгласи се Клайн. — Затова ще се наложи да влезеш във връзка с екипа на ЦРУ.

Смит повдигна вежди от изненада.

— О? И как предлагаш да го направя? — попита той. — Да обикалям напред-назад из площада и да нося в ръка голяма покана за среща?

— Всъщност се очертава нещо такова — каза Клайн иронично.

С растящо изумление Смит изслуша идеята на Фред. След като приключиха разговора, той прекъсна линията и набра друг номер.

— Привет от Париж, рум сървис — дочу плътен и звучен английски глас. — Отлично обслужване. Оправяне на леглата. Изпълнение на всяко разумно желание.

— Да не мислиш да си сменяш професията, Питър? — попита Смит ухилен.

Питър Хауел се изкиска.

— Съвсем не. Само като страничен доход към мизерната ми пенсия. — После гласът му стана сериозен. — Предполагам, че имаш новини.

— Така е — потвърди Смит. — Къде си?

— В малък чаровен пансион на левия бряг — отвърна Питър. — Недалеч от булевард „Сен Жермен“. Пристигнах преди няма и пет минути. Тъй че си уцелил момента да ми звъннеш.

— Как си с екипировката?

— Никакви проблеми — увери го англичанинът. — Звъннах на стар приятел на път от летището.

Смит кимна на себе си. Питър Хауел явно имаше благонадеждни контакти из цяла Европа — стари приятели и бойни другари, които му осигуряваха оръжие, друга техника и помощ, без да задават въпроси.

— Добре, къде и кога ще се срещнем? — попита тихо Питър. — И с каква цел?

Смит го осведоми, преразказвайки му информацията, която получи от Клайн, като му каза, че е получил сведенията от един „приятел“. След като приключи, усети неприкритото учудване в гласа на Питър.

— Странен е светът, Джон — каза Питър накрая. — И дяволски малък.

— Без съмнение — съгласи се Смит, усмихвайки се.

После усмивката му изчезна, след като си помисли за терора, пред който бе изправен този малък взаимо-обвързан свят, ако той и англичанинът опрат о камък. Някъде навън онези, които бяха измислили нанофагите, със сигурност замисляха още по-смъртоносно нападение с новото си оръжие. И ако не успееха да ги открият и спрат, скоро много повече невинни хора щяха да умрат, изядени живи от поредния облак от невидимите механизми убийци.

Тридесет и осма глава

Париж

Есенният бриз шумолеше в листата на кестените, които растяха покрай площад „Вогези“. Когато вятърът се усилваше, и най-малкият порив разпиляваше водните струи на бликащите фонтани. Ситните капчици хвърчаха встрани, падаха върху асфалта и блестяха като утринна роса върху зелена трева.

Вятърът танцуваше и се извиваше покрай потъмнелите от времето сивкаво–розови каменни фасади на покритите галерии, аркадите, които опасваха площада.

В северозападния ъгъл на площада върху плетените маси в бирарията „Ма Буржон“ платнените покривки, притиснати от гарафи с вода, се издуваха като платна на кораб.

Джон Смит седеше сам на масата към ръба на аркадата, отпуснат удобно върху червения кожен стол. Той хвърляше по едно око отвъд заграждението, което отделяше бирарията от площада, като обръщаше специално внимание на хората, които вървяха по пешеходните пътеки и подхвърляха мързеливо трохи на гълъбите.

— Кафето ви, мосю — каза кисел глас.

Смит вдигна очи.

Един от келнерите, сериозен и начумерен по-възрастен от него мъж, с папийонка и черна престилка, които бяха отличителен белег в „Ма Буржон“, сложи чашата с кафе на масата.

Смит кимна учтиво.

— Мерси — каза той и подхвърли няколко евро.

Роптаейки наум, келнерът прибра парите в джоба си, обърна се и закрачи към друга маса, заета от двама бизнесмени, които уговаряха сделка на ранен обяд. Смит подуши апетитния мирис, който се носеше от блюдата, препълнени с наденички от Божоле и пържени картофи. Устата му се напълни. Доста време мина, откакто закуси в „Отел де Шевалие“, а от двете чаши силно кафе, които изпи, му пристърга стомахът.

За миг си помисли да извика келнера и да си поръча нещо за ядене, но се отказа. Според Клайн тук бе мястото за срещи на наблюдателния екип на ЦРУ. С малко късмет можеше и да не му се наложи да виси тук дълго.

Смит се облегна на стола и продължи да гледа хората, които се движеха из площада и покрай околните сгради. Дори в късната утрин площад „Вогези“ беше препълнен с ученици и учители от близкото училище, които бяха в междучасие, млади майки, които разхождаха бебетата си в колички, хленчещи малки деца, които си играеха на пясъчната площадка в сянката на конна статуя на Луи Тринадесети. Възрастни мъже стояха на малки групи и обсъждаха всичко под слънцето — от политиката до шанса да спечелят от следващата държавна лотария, цепейки въздуха с енергични жестове, докато излагаха мненията си.

Преди Френската революция, когато носел името Кралският площад, това красиво открито пространство е било сцена на безчет дуели. Върху всеки квадратен сантиметър, където сега жителите на Париж се наслаждаваха на есенното слънце и разхождаха кучетата си, кавалери и млади аристократи се бяха дуелирали със саби или пистолети и проливали кръвта си, за да докажат своята смелост или да защитят честта си. Сега беше модно този тип двубои да бъдат определяни като белези на една жестока и кръвожадна епоха, но Смит не бе сигурен дали това е справедливо. А как бъдещите историци щяха да характеризират така наречената модерна епоха, след като имаше хора, готови да избиват невинни човешки същества където и когато можеха?

Неугледна пълна млада жена в черно сако до коленете и сини джинси мина близо до масата му. Тя забеляза, че я гледа, и се изчерви. Бързо отмина с приведена глава. Дали не беше връзката, която очакваше?

— Това място свободно ли е, мосю? — попита някой с дрезгав глас на човек, който десетилетия трябва да бе пушил по три-четири пакета цигари дневно.

Смит обърна глава и видя слабата като върлина фигура на възрастна парижанка, която го наблюдаваше. Онова, което се наби на очите му, беше безупречно сресалата сива коса, набраздено от бръчки лице, характерен гърбав нос и свиреп като на хищник поглед. Тя повдигна едната си оскубана вежда, явно раздразнена от мудната му реакция и глупост.

— Не говорите ли английски, мосю? Пардон. Шпрехен зи дойч?

Преди още да успее да реагира, тя се извърна и се скара на кучето си, дребен застарял като нея пудел, който се опитваше да изгризе един от празните столове.

— Чиба, Паскал! Остави стола на мира!

Явно доволна, че Смит е глух, ням или ненормален, възрастната жена се настани на масата срещу него, охкайки тихичко, докато свиваше ревматичните си кости. Той извърна поглед, чувствайки се неудобно.

— Защо, по дяволите, се правиш, че не ме забелязваш, Джон? — дочу той до болка познат и раздразнен глас. — И, моля те, не ми пробутвай истории от сорта, че си в Париж, за да разглеждаш забележителностите.

Смит се обърна към старата жена изненадан. Някъде зад гъстата сива коса, бръчките и отпуснатата кожа се криеше хубавото личице на русокосата агентка от ЦРУ Ранди Ръсел. Почувства как се изчервява. Ранди, сестрата на мъртвата му годеница, беше негова близка приятелка, човек, с когото вечеряха или изпиваха по някое питие заедно винаги когато се случеше да са по едно и също време във Вашингтон. Въпреки това и макар да знаеше, че присъствието му на мястото за срещи на нейния екип ще привлече вниманието й, тя успя да се промъкне незабелязано край него.

За да спечели малко време и да се съвземе от изненадата, той отпи от кафето. После й се ухили.

— Хубава маскировка, Ранди. Сега знам как ще изглеждаш след четиридесет или петдесет години. Малкото миризливо кученце също пасва идеално. Твое ли е? Или от атрибутите на ЦРУ?

— Паскал е на един приятел, колега в посолството — отвърна Ранди. После присви устни. — Това пуделче ми създава същите главоболия като теб, Джон. Или почти същите. Сега внимавай и отговаряй на въпросите ми.

Той кимна.

— Добре. Много е просто наистина. Тук съм заради докладите, които ти и твоите хора изпращате през последните четиридесет и осем часа в Щатите.

— И на това му викаш просто? — каза невярващо Ранди.

— Нашите доклади са строго секретни материали на ЦРУ.

— Вече не — отговори й Смит. — В Ленгли в момента е пълна каша заради тайната война срещу Движението на Лазар. Също във ФБР. Може би си чувала?

Агентката на ЦРУ му кимна.

— Да, чух. Лошите новини се разпространяват бързо. — Тя погледна навъсено към масата. — Тоя тъпанар Бърк ще лепне на Управлението най-голямото черно петно, което сме имали. — Погледът й се напрегна. — Но това не обяснява за кого работиш този път. — Тя замълча за миг многозначително. — Или за кого твърдиш, че работиш.

Вътрешно Смит изруга за това, че все още се налагаше да се пази в строга тайна съществуването на Първи секретен отдел. Както в случая с Питър Хауел, нейната обвързаност с друга разузнавателна служба означаваше за Смит да крие голяма част от работата си дори от най-близките си приятели, хората, на които знаеше, че може да повери живота си. Двамата с Ранди бяха работили заедно и преди — в Ирак и в Русия, тук, в Париж, а неотдавна и в Китай, но всеки път се затрудняваше да отговаря на въпросите й.

— Не е голяма тайна, Ранди — излъга Смит. Почувства се отвратително, че трябва да я заблуждава, но се опита да го прикрие. — Знаеш, че съм вършил в миналото някои услуги за военното разузнаване. Е, Пентагонът ме нае за тази мисия. Някой разработва нанотехнологично оръжие и на Съвета на началник-щабовете не му се нрави.

— А защо точно ти? — настоя тя.

Смит я погледна право в очите.

— Защото работех в института „Телър“ — отговори той спокойно. — Така че знам какво може да направи това оръжие с хората. Видях го с очите си.

Изражението на Ранди поомекна.

— Сигурно е било ужасно, Джон.

Той кимна, опитвайки се да избегне спомена за ужаса, който все още го връхлиташе в сънищата му.

— Така е. — Той погледна през масата. — Но предполагам, че тук, в Курньов, е било още по-страшно.

— Измряха много повече хора и никой не оцеля — съгласи се Ранди. — Според онова, което пишеше по вестниците, клетите хора са преживели нечовешка мъка.

— Тогава би трябвало да разбереш защо искам да узная повече за онези хора, които са монтирали някакви сензорни устройства в нощта преди нападението — каза й Смит.

— Смяташ, че двете неща са свързани?

Той повдигна вежди.

— А ти не мислиш ли така?

Ранди кимна с неохота.

— Да, и аз мисля така. — Тя въздъхна. — Успяхме да проследим повечето от автомобилите, използвани от тия типове. — Ранди прочете следващия въпрос в очите му и побърза да отговори, преди той да го зададе. — Точно така, отгатна. Всички са свързани с един-единствен адрес тук, в Париж.

— Адрес, който старателно сте избегнали да споменете в шифрограмите — натърти Смит.

— По съвсем обяснима причина — тросна се Ранди. Тя направи гримаса. — Съжалявам, ако ти се струвам изнервена, Джон. Но не мога да вместя онова, което научавам, в някакви логични, нормални рамки и, честно казано, това ми лази по нервите.

— Е, може пък аз да успея да намеря отговорите на някои от аномалиите — предложи той.

За първи път Ранди реагира с лека усмивка.

— Вероятно. За шпионин аматьор се справяш доста добре и налучкваш отговорите — съгласи се тя. — Обикновено случайно, разбира се.

Смит се изкикоти.

— Разбира се.

Агентката на ЦРУ се облегна на стола си и започна да наблюдава с празен поглед хората, които минаваха покрай тях. Изведнъж се стегна и погледна невярващо.

— Исусе — измърмори тя. — Какво е това… да не би да съм си у дома?

Смит проследи погледа й и видя възрастен неугледен французин с таке и раздърпан пуловер да приближава към тях, докато си подсвиркваше, с ръце в износените си работнически панталони. Той ги погледна и се ухили. Беше Питър Хауел.

Загорелият от слънцето англичанин пресече улицата, която разделяше ресторанта от площада, доближи до тяхната маса и учтиво поздрави Ранди, сваляйки такето си.

— Радвам се да ви видя. Изглеждате много добре, мадам — измърмори той. Бледосините му очи проблеснаха весело. — А това сигурно е по-малкият ви син? Хубав здрав момък.

— Здрасти, Питър — каза Ранди безропотно. — Ти също си влязъл в армията, а?

— Американската армия? — попита Питър с престорен ужас. — Опазил ме Господ, не, скъпа. Нещо като неофициално сътрудничество между стари приятели и съюзници, както виждаш. Двамата с Джон се дотътрихме, за да разберем дали си готова да се присъединиш към малкия ни съюз.

— Страхотно. Толкова се радвам. — Тя поклати глава. — Добре, предавам се. Ще споделя информацията, но очаквам взаимност. Искам всичките ви карти на масата. Ясно ли е?

Англичанинът се усмихна нежно.

— Ясно като кристал. Как иначе. Всичко ще бъде разкрито, както се полага. Можеш да се довериш на чичо Питър.

— Без съмнение — изсумтя Ранди. — Още повече, че нямам голям избор, особено при сегашните обстоятелства.

Тя се изправи бавно, внимателно поддържайки впечатлението, че е възрастна жена над седемдесетте. Отвърза пудела, като го издърпа изпод масата, където той от няколко минути се опитваше да отхапе една от обувките на Смит. После отново проговори на носов френски с хрипкав глас.

— Хайде, Паскал. Трябва да тръгваме. Да не безпокоим повече тези господа.

После снижи гласа си, за да е сигурна, че само те ще чуят инструкциите й.

— Ето как ще играем. Пет минути след като си тръгна, се отправяте към номер шест — къщата на Виктор Юго. Ще се правите на туристи или литературни критици, или нещо такова. Бяло ауди с вдлъбнатина на дясната задна врата ще спре отпред. Влизате, без да вдигате много шум. Разбрано?

Джон и Питър кимнаха.

Все още цупейки се, Ранди се отдалечи, без да поглежда към тях. Тя се отправи към ъгъла на площад „Вогези“, оглеждайки се така, сякаш наистина бе олицетворение на парижка грандама, излязла на сутрешна разходка със своя пудел.

Десетина минути по-късно двамата мъже стояха пред къщата на Виктор Юго и разглеждаха с любопитство втория етаж, където великият писател беше написал „Клетниците“ и „Парижката света Богородица“ и бе прекарал шестнадесет години от дългия си живот.

— Интересен човек — отбеляза вглъбено Питър Хауел. — Имал изблици на лудост в края на живота си, знаеш ли? Някой веднъж го заварил как се опитва да прави резба върху мебел със зъби.

— Като Паскал — предположи Смит.

Питър го изгледа с изненада.

— Прочутият философ и математик?

— Не — отговори ухилено Смит. — Като кучето на Ранди.

— О, боже — отвърна Питър кисело. — Какво ли не научава човек в Париж. — Той погледна небрежно през рамото си. — О, нашата каляска ни чака.

Смит се обърна и видя бялото ауди с хлътналата задна врата, което тъкмо спираше до тротоара. Двамата с Питър се шмугнаха на задната седалка. Колата потегли веднага, заобиколи площад „Вогези“ и сви наляво по улица „Тюрен“. После седанът направи серия на пръв поглед случайни завои и навлезе дълбоко в лабиринта от еднопосочни улици, който представляваше кварталът „Маре“.

Джон наблюдаваше няколко секунди безизразното лице на шофьора, едър мъж с каскет.

— Здрасти, Макс — каза той накрая.

— Добро утро, полковник — отговори мъжът, хилейки се в огледалото за обратно виждане. — Радвам се да те видя отново.

Смит кимна. Двамата с Макс веднъж прекараха дълги часове заедно, преследвайки група арабски терористи от Париж до испанския бряг. Оперативният агент на ЦРУ не беше най-ярката звезда от небосклона на Управлението, но много го биваше на терен.

— Следят ли ни? — попита Смит, тъй като забеляза, че очите на Макс непрекъснато шареха наоколо, докато караше по парижките улици.

Макс поклати уверено глава.

— Не. Просто за всеки случай. Много внимаваме. Ранди нещо е нервна в момента.

— Ще ми кажеш ли защо?

Агентът на ЦРУ изсумтя.

— Съвсем скоро ще разбереш, полковник. — Той зави с аудито в тесен пасаж. От двете страни се извисяваха каменни сгради, които закриваха слънцето и небето. Той спря зад сиво рено пикап, блокирало почти цялата уличка. — Пристигнахме — каза агентът.

Смит и Питър се измъкнаха навън.

Задните врати на пикапа се отвориха, разкривайки вътрешността, натъпкана с телевизионно, аудио и компютърно оборудване. Ранди Ръсел, все още дегизирана като старица, седеше вътре заедно с някакъв мъж, когото Джон не позна. Пуделът Паскал не се виждаше.

Джон се качи в реното, последван от англичанина. Те затвориха след себе си вратите и застанаха неудобно прегърбени в тясното пространство.

— Радвам се, че успяхте да дойдете — каза Ранди. Пусна им лъчезарна усмивка и махна с ръка към апаратурата, наредена от двете страни. — Добре дошли в скромната ни обител, сърцето на нашия наблюдателен екип. Освен че разполагаме с наблюдатели, успяхме да монтираме и няколко скрити камери на ключови места из обекта.

Тя посочи с глава към мъжа, който седеше на стол пред компютърния екран и клавиатура.

— Да им покажем с какво разполагаме, Ханк. Покажи първо камера две. Сигурна съм, че нашите гости умират да разберат какво правим тук.

Нейният подчинен вкара серия от команди върху клавиатурата. Мониторът пред него светна моментално и върху екрана се появи ясна картина на сиво-синкав покрив. От него стърчаха антени от всякаква форма, вид и големина.

Смит подсвирна леко.

— Да — кимна сериозно Ранди. — Тия типове могат да изпращат и да получават всякакви сигнали, за които се сетите. Радио, късовълнови, лазерни пулсации, сателитни…

— Тогава какъв е проблемът? — попита Джон, все още озадачен. — Защо се мотаете, а не уведомите Ленгли за това чудо?

Ранди се усмихна злъчно. Тя се наведе и потупа по рамото оператора.

— Включи първа камера, Ханк. — После погледна към Смит и Питър. — Тук се намира входът към същата сграда. Гледайте внимателно.

Върху екрана се появи друга картина, на която се виждаше пететажна сграда. Гладката каменна фасада бе потъмняла и на места изронена от атмосферните условия. Високи тесни прозорци гледаха към улицата от всеки етаж, а на върха завършваха с капандури, което подсказваше, че се отварят откъм тавански помещения точно под покрива.

— Сега увеличи — нареди Ранди на своя помощник.

Образът постепенно се разшири, фокусирайки се върху малка месингова табела до входната врата. С дълбоко изрязани букви тя гласеше:

— По дяволите — измърмори Питър.

Ранди мрачно поклати глава.

— Точно така. Тази сграда се оказа парижката централа на Движението на Лазар.

Тридесет и девета глава

Час по-късно Джон Смит стоеше пред вратата на стаята си в „Отел де Шевалие“. Той клекна да провери знака, който бе поставил — тънък черен косъм, опънат между вратата и касата на около четиридесет сантиметра от покрития с пътека под. Беше там, недокоснат.

Доволен, че стаята му е чиста, той въведе Ранди и Питър вътре. Пикапът „Рено“ на наблюдателния екип на ЦРУ беше твърде неудобен за продължителна среща, а околните кафенета и ресторанти бяха претъпкани с хора и прекалено публични. Нуждаеха се от по-уединено място, за да се опитат да намерят решение на опасното положение, пред което неочаквано се изправиха. За момента „Отел де Шевалие“ бе най-подходящото място, почти като тайна квартира.

Вече без дегизировката, с къса руса коса и в черен гащеризон, Ранди неуморно обикаляше из стаята. С дългите си крака и стройна фигура с ръст около един и седемдесет и пет тя често бе смятана за балерина. Но в този момент никой, който я видеше, не би я объркал. Тя сновеше напред-назад като диво животно в клетка, търсещо как да се измъкне. Чувстваше се напълно отчаяна заради само предизвиканата парализа, обхванала ЦРУ — парализа, която я лишаваше от сериозна подкрепа или съвет, когато най-много се нуждаеше от тях. Съмненията й какво да прави след потресаващото разкритие на нейния екип я караха да се чувства неловко дори в присъствието на нейните стари приятели и съюзници.

Ранди хвърли скептичен поглед към луксозната мебелировка и декорация и погледна през рамо към Смит.

— Не е зле за човек на издръжката на армията, Джон.

— Ползата от твоите данъци — отвърна той ухилен.

— Типичен янки — каза Питър с тих кикот. — Скъпоплатен, свръхразглезен и свръхзадоволен.

— Ласкателствата няма да ви помогнат — каза им Смит сериозно. Той се отпусна в най-близкото кресло и погледна към двамата си приятели. — Вижте, трябва да спрем да шикалкавим и да поговорим сериозно какво да предприемем по-нататък.

Ранди и Питър се обърнаха с лице към него.

— Добре, признавам, че ситуацията е малко трудна — каза бавно Питър и се настани на един от прекалено натруфените фотьойли.

Ранди се вторачи в загорялата фигура на англичанина невярващо.

— Малко трудна? — повтори думите му. — Защо не го кажеш направо, Питър? Положението е ужасно и ти го знаеш.

— „Ужасно“ е твърде силна дума, Ранди — намеси се Смит с пресилена усмивка.

— От моята гледна точка не е точно такова — тросна се тя. После заклати глава смутено, като все още продължаваше да се разхожда нервно из стаята между двамата мъже. — Добре, първо вие, двамата герои, заминавате да докажете, че някой от нашите хора води мръсна и незаконна война срещу Движението на Лазар. Което хвърля всички, включително президента и премиера, в паника, нали така? Те, естествено, започват да си врат носовете в разузнавателните служби и ни удрят с незабавни заповеди за спиране на всякакви тайни операции, свързани с Движението на Лазар. Да не говорим за разследванията в Конгреса, които като нищо може да продължат месеци, дори години.

Двамата мъже кимнаха.

Ранди се намръщи.

— Да сме наясно, аз нямам нищо общо с тая работа. Всеки, който е замесен с Хал Бърк, Кит Пиърсън и другите, заслужава да бъде разпънат на кръст. С тъпи пирони. — Тя пое дълбоко дъх. — И сега, точно в този момент, когато се вдига такава врява, вие двамата искате да си затворим ушите… и какво? Може би да проникнем в сградата на Движението на Лазар, ама, разбира се, защо не! И то не в коя да е сграда, а в централата, която ръководи цялата дейност в Париж.

— Точно така — каза й спокойно Питър. — Как иначе предлагаш да разберем какво са си наумили да правят?

— Господи — промърмори Ранди и се извърна рязко към Смит. — И ти ли смяташ така?

Той кимна.

— Убеден съм, че някой извън службите е манипулирал Бърк и останалите. Използвал е тяхната тайна война като прикритие за нещо още по-лошо, нещо като онова, което се случи в института „Телър“ и тук, в Париж… Само че умножено стократно — заяви той тихо. — Бих искал да разбера кой и защо. Преди да е станало късно.

Ранди прехапа долната си устна напълно объркана. Тя прекоси стаята и се зазяпа през прозореца към малкия двор зад хотела.

— Движението на Лазар или не, но поне някои от хората, които работят на улица „Вини“ номер 18, са знаели за предстоящото нападение с нанофаги в Курньов — продължи Смит. Той се облегна на стола. — Затова са монтирали онези сензорни апарати, които сте видели. Затова искаха да убият всеки, който им се изпречи на пътя.

— Но Движението е против технологиите, особено нанотехнологиите — избухна тя, напълно объркана. — Защо привържениците на Движението на Лазар ще помагат на някого да извършва масови убийства, при това със средствата, срещу които се бори? Няма грам логика!

— Това може да означава, че онзи някой, както го нарече Джон, по-добре да му викаме господин Хикс за по-кратко, използва Движението като камуфлаж за истинските си намерения — намеси се Питър. — Смятаме, че той по подобен начин е използвал неколцина глупаци от ЦРУ, ФБР и, уви, МИ-6.

— Не надценяваш ли прекалено този господин Хикс? — озъби се Ранди. Обърна се с гръб към прозореца и застана с лице към тях и високо вдигната брадичка. — Прекалено много.

— Не мисля — каза Смит със сериозна физиономия. — Вече знаем, че Хикс, дали е един човек или група, разполага с огромни ресурси. Не можеш да изобретиш и да произведеш стотици милиарди нанофаги, без да имаш много пари. Поне сто милиона долара, а вероятно и много повече. Ако изразходваш една незначителна част от тия пари за подкупи, обзалагам се, че можеш да купиш лоялността на някои от вътрешните хора в Движението на Лазар.

Той се изправи изведнъж, тъй като вече не го свърташе на едно място. После се доближи до Ранди. Постави нежно ръка върху рамото й.

— Можеш ли да измислиш друг начин да съберем парченцата, които имаш? — попита Смит тихичко.

Агентката на ЦРУ постоя за миг мълчаливо. После бавно поклати глава и въздъхна. Цялата й енергия и раздразнение изчезнаха.

— Нито пък аз — добави Смит. — Затова ще се наложи да проникнем в сградата. Трябва да открием какво са записвали ония сензорни апарати в Курньов. И вероятно нещо още по-важно, какво е станало със събраната информация. — Той се намръщи. — Вашите техници досега не са успели да подслушат какво се говори вътре, нали?

Тя отново поклати неохотно глава, признавайки несполуката.

— Не. Мястото изглежда забележително обезопасено срещу подслушване. Дори прозорците са нагласени да вибрират леко, за да отбият лазерно наблюдение.

— Всички прозорци? — попита внимателно Питър.

Тя вдигна рамене.

— Не. Само на последния етаж и таванските.

— Хубаво, че са ни оставили знак — промърмори англичанинът, след което погледна към Джон.

Смит кимна.

— Да, много удобно.

Ранди погледна разтревожено към двамата мъже.

— Прекалено удобно дори — предположи тя. — Ами ако е капан?

— Трябва да поемем този риск — каза спокойно Питър. — Няма какво толкова да му мислим. — И преди тя да реагира, той си придаде подходящо сериозно изражение. — Съмнявам се, че е капан. Тогава трябва да приемем, че ония типове от Движението на Лазар умишлено са позволили на теб и хората ти да забележите как поставят малките сиви кутийки. И защо ще си създават грижи за неколцина стари войници?

— И за един първокласен оперативен агент на ЦРУ — каза тя след кратко колебание. После сведе скромно очи. — Това съм аз, разбира се.

Смит повдигна вежди.

— И ти ли смяташ да дойдеш?

Ранди въздъхна.

— Някой отговорен като мен трябва да държи под око две палави момчета като вас.

— Знаеш ли какво ще се случи с кариерата ти, ако ни хванат? — попита тихо Смит.

Тя му се усмихна накриво.

— О, стига, Джон — отговори Ранди, опитвайки се да звучи весело. — Ако ни пипнат вътре в сградата, знаеш, че спасяването на моята кариера ще е последна грижа.

След като вече взе решение, Ранди бързо извади купчина снимки на парижката централа на Движението на Лазар и ги разхвърля на пода. Снимките показваха старата каменна сграда от всеки ъгъл в различни часове на деня и нощта. Тя разгърна също подробна карта на централата на Движението спрямо околните сгради, улици и алеи.

Тримата коленичиха и заразглеждаха внимателно снимките и картата, опитвайки се да открият най-добрия начин да проникнат вътре, без да се изложат на опасността да ги хванат или на друга непосредствена опасност. След няколко минути Питър седна на пода. Той наблюдаваше Ранди и Джон с лека усмивка.

— Има само един реалистичен начин, страхувам се — каза той, повдигайки рамене. — Може да не е много оригинален, но ще свърши работа.

— Моля те, кажи ми, че не смяташ да влезеш през парадния вход и да изкачиш четирите или петте стълбища? — примоли се Ранди.

— О, не. Не е в моя стил. — Той побутна картата лекичко с един пръст, като посочи една от съседните жилищни сгради точно до „Вини“ 18. — Ако перифразираме „Хамлет“, има много повече пътища към една сграда, мило момиче, отколкото си сънувала.

Смит погледна картата по-отблизо и видя онова, което неговият приятел имаше наум. Присви устни.

— Ще ни трябва специална екипировка. Познаваш ли някой, който да ни я достави, Питър?

— Имам тук-там в Париж някое и друго парче — призна тихо Питър. — Останките от моя дълъг и съсипан живот в служба на Нейно величество. Сигурен съм, че и приятелите на госпожица Ръсел в парижката станция на ЦРУ могат да ни предоставят някои необходими неща. Ако ги помолим учтиво.

Мръщейки се, Ранди отново погледна картите и снимките. Очите й се разшириха.

— О, страхотно, нека отгатна — каза тя, въздъхвайки леко. — Смятате да използваме една от онези хватки против законите на гравитацията.

Питър я погледна, преструвайки се на шокиран.

— Да вървим против законите на гравитацията? — каза той, поклащайки уж невярващо глава. — Съвсем не. Всъщност ние ще се подчиним изцяло на императивите за гравитация — каза той с усмивка. — Всичко, което се извиси, трябва да падне, нали така?

Четиридесета глава

Вторник, 19 октомври

Минаваше полунощ, но все още по добре осветените парижки улици се движеха хора, които се прибираха у дома след вечеря и други забавления. Макар и доста встрани от оживените кафенета, бирарии и клубове на квартал „Маре“, улица „Вини“ също имаше своите пешеходци.

Един от тях, сбръчкана стара жена, навлечена дебело срещу нощния есенен студ, се тътреше с мъка нагоре по улицата. Високите й токчета кънтяха върху настилката. Тя стискаше здраво торбата си от плат под мишница, явно решена да защити своята собственост срещу крадци. Уморена и с болки в краката, тя поспря пред номер 18, за да си почине и да поеме дъх. Прозорците на последния етаж светеха под пресечения под ъгъл покрив на старата каменна сграда. На долните етажи осветлението беше загасено.

Дишайки тежко, старата жена се спря на съседната четириетажна жилищна сграда на номер 16. Тя се суетя доста дълго пред входа — първо ровейки в огромната торба, а после явно затруднена да напъха ключа. Най-после се справи. Ключалката щракна. С усилие тя отвори тежката врата и се заклатушка бавно към вътрешността.

На улицата отново се възцари тишина.

Няколко минути по-късно двама мъже, единият тъмнокос, а другият побелял, се появиха на улица „Вини“. И двамата бяха облечени в тъмни канадки и носеха през рамо пътни чанти. Вървяха един до друг, като си бъбреха на разговорен френски за времето, за несигурните полети със самолет в тия времена. За всеки, който ги погледнеше, те приличаха на хора, които се връщат от пътуване през уикенда.

Спряха пред сградата на номер 16. По-младият тъмнокос мъж отвори вратата и я задържа за своя по-възрастен спътник.

— След теб, Питър — каза той тихо и махна с ръка.

— Възрастта преди красотата, а? — промърмори другият мъж и се мушна в тесния и тъмен вход, след което любезно поздрави възрастната жена, която ги очакваше.

После и Джон Смит влезе в сградата, но преди това отлепи спокойно черната лента, с която „старицата“ беше затиснала резето на ключалката, за да не се затвори вратата. Той сви лентата на топче и я пъхна в джоба на канадката си, след което пусна вратата да се затвори.

— Добре си се справила с ключалката — похвали Смит навлечената дебело стара дама, която стоеше до Питър Хауел.

Ранди Ръсел му се ухили. Под маската от бръчки и провиснала кожа, която прибавяше около четиридесет години към истинската й възраст, очите й светеха, пълни с енергия и възбуда.

— Ами завърших с най-висок успех от всички в моя клас във Фермата — каза тя, имайки предвид тренировъчната база на ЦРУ близо до Уилямсбърг, щата Вирджиния. — Радвам се, че не съм си губила напразно времето там.

— Сега накъде? — попита Смит.

Тя посочи с глава към коридор, който излизаше от входното фоайе.

— От там — каза Ранди. — Централното стълбище води към последния етаж. На всеки етаж има площадки с входните врати за апартаментите.

— Някакво раздвижване сред обитателите?

Ранди поклати глава.

— Не. Вижда се светлина под няколко врати, но иначе е спокойно. И нека не вдигаме шум, момчета. Не ми се ще да прекарам следващите двадесет и четири часа, като отговарям на тъпи въпроси в най-близката префектура на полицията.

Начело с Ранди тримата се заизкачваха внимателно по стълбите — движеха се бавно покрай площадки, на които имаше велосипеди, детски колички и малки пазарски колички на две колела. На последния етаж се сблъскаха с още една заключена врата, която веднага поддаде на шперца на Ранди. Минаха през вратата и се озоваха на покривната площадка — градина от типа, който парижаните много обичаха — миниатюрен градски парк, оформен с лабиринт от керамични саксии с дървета джуджета, храсти и цветя. Намираха се в задната част на жилищната кооперация, отделена от улица „Вини“ с редица високи комини, изпоцапани със сажди, и гора от радио- и телевизионни антени.

На тази височина студеният есенен бриз донасяше приглушено шумовете на града — клаксони на автомобили, които се движеха по булевард „Бомарше“, пронизителния вой на мотопедите, които препускаха из тесните улички, смеха и музиката, които се носеха през отворената врата на нощен клуб някъде наблизо. Обилно осветените бели кубета на базиликата във византийски стил „Сакре Кьор“ блестяха на север високо над Монмартър.

Смит се придвижи внимателно до ръба на покрива и се надвеси над парапета от ковано желязо на орнаменти. В тъмнината ниско долу успя да различи само редица кофи за смет, които заемаха почти цялото платно на тясна уличка. Стената на другата стара жилищна сграда се издигаше вертикално от обратната страна на покривната градина. През капаците на прозорците и спуснатите завеси се процеждаше жълтата светлина от включени лампи. Той се върна няколко крачки назад и отиде при Питър и Ранди и скромното прикритие, което им осигуряваха градинските дръвчета и храсти.

Вдясно от тях се мержелееше потъналата в мрак парижка централа на Движението на Лазар. Двете сгради бяха близо една от друга, но тази на улица „Вини“ 18 беше един етаж по-висока. Шестметровата сляпа стена от камък ги делеше от стръмния покрив на тяхната цел.

— Добре — прошепна Питър и коленичи. Отвори един от двата сака и заизважда отвътре дрехи и екипировка. — Да се размърдаме.

С бързи движения в студената нощ тримата започнаха да се преобразяват от обикновени граждани в изцяло екипирани специални оперативни агенти. Ранди първоначално свали сивата перука, която скриваше истинската й руса коса. После обели маската от бръчки, която добавяше няколко десетилетия към външния й вид.

И тримата свалиха връхните си дрехи и останаха по черни джинси и поло. Шапки в тъмен цвят покриха косите им. Почерниха лицата и челата си с камуфлажна боя.

Обувките, с които ходеха по улиците, бяха сменени с алпинистки кубинки. Ръкавици от дебела кожа щяха да пазят кожата на ръцете им. Надянаха бронежилетки, а върху тях бойни жилетки, каквито използваха командосите от САС, препасаха колани с кобури за личното си оръжие — пистолет „Зиг Зауер“ за Смит, браунинг за Питър и деветмилиметрова берета за Ранди. Накрая се пребориха с екипировката за катерене с рапели и метнаха през рамо торби с навити на макари въжета. Преди да тръгнат, Питър им подаде по две цилиндрични метални кутии с големина на флакон с пяна за бръснене.

— Светло и шумозаглушителни гранати — обясни той. — Вършат чудна работа за хвърляне на противника в смут. Много са популярни като изненада на шумни партита, поне така съм чувал.

— Предполага се да вършим всичко това тайно — напомни му Ранди троснато. — Не да се впуснем в стрелба и да започнем Трета световна война.

— Така е — отвърна Питър. — Но по-добре да сме подсигурени, отколкото да съжаляваме, мисля аз. В края на краищата онези типове — той посочи с глава към сградата на Движението на Лазар — може да не ни се зарадват, ако ни хванат да надничаме.

Той пристъпи около Джон и Ранди, оглеждайки екипировката им, затегна поясите за катерене, провери различните такъми, за да се увери, че всичко е здраво. После търпеливо изчака, докато Смит направи същата проверка на неговата екипировка.

— А това е за онова нищо и никакво парче стена — обяви Питър, бръкна в торбата си и извади малък въздушен пистолет, зареден със стрела с шипове от титаний, прикачена към шпула с навито метално въже с найлоново покритие. С лек поклон той подаде пистолета на Ранди. — Ще ми окажете ли тази чест?

Ранди отстъпи няколко сантиметра. Тя протегна врат, за да огледа добре стената отпред, търсейки подходящо място за закрепване. Тясна цепнатина привлече погледа й. Прицели се внимателно, насочвайки дулото на пистолета натам. Натисна спусъка. Пистолетът изкашля тихо и малката титанова стреля излетя, размотавайки металното въже зад себе си. С тихичко дрънчене шиповете около малката стрела се забиха дълбоко в камъка и се закрепиха здраво.

Смит се протегна и натисна яко опънатото метално въже с найлоново покритие. То остана на място. Обърна се към другите.

— Готови ли сме?

Те кимнаха.

Един след друг те се плъзнаха по въжето до стената и стъпиха внимателно на стръмния покрив на сградата на улица „Вини“ 18.

Центърът на Лазар, Азорски острови

Седнал зад бюрото си от тиково дърво в личния си кабинет, Хидео Номура следеше компютърната симулация на първите полети с „Танатос“ с растящо удоволствие. Огромен екран показваше дигитална карта на Западното полукълбо. Икони показваха непрекъснато осъвременяваната позиция на всеки от самолетите „Танатос“, изпратени от неговата база тук, на Азорските острови, намираща се приблизително на две хиляди и петстотин мили от американското крайбрежие.

След като светещите точки прекосиха Атлантическия океан и навлязоха над континенталната част на САЩ, цели пояси от сушата на дигиталната карта започнаха да си променят цветовете — това бяха районите, атакувани от носените от вятъра облаци нанофаги от четвърти стадий, които неговите невидими за радарите самолети щяха да пуснат. Различните цветове показваха предполагаемия процент на жертвите за всяко преминаване. В яркочервено бяха оцветени районите, където изтреблението щеше да е стопроцентово за всички в очертаната зона.

Докато Номура наблюдаваше, Ню Йорк, Вашингтон, Филаделфия и Бостън и прилежащите райони към тях станаха яркочервени, а това означаваше, че повече от тридесет и пет милиона американски мъже, жени и деца щяха да измрат. Той кимна, усмихвайки се на себе си. Сами по себе си тези масови убийства бяха без значение, само предвкусване на необходимото клане, което възнамеряваше да предизвика. Те щяха да послужат за далеч по-мащабна цел. Мигновеното унищожаване на най-гъсто населените центрове на правителствената и икономическата мощ със сигурност щеше да вкара Съединените щати в криза — оцелелите лидери въобще нямаше да са в състояние да разберат източника на унищожителните атаки срещу безпомощната им нация.

Вътрешният телефон иззвъня, отклонявайки вниманието му.

С голяма неохота Номура отлепи очи от виртуалната слава, която се разкриваше пред него. Той натисна бутона на микрофона.

— Да? Кой е?

— Получихме всички необходими данни от парижката станция, Лазаре — информира го с въздържан, академичен тон неговият главен молекулярен биолог. — Въз основа на резултатите от експеримента на терен номер три не виждаме никаква необходимост засега да модифицираме модела.

— Отлична новина — каза Номура. Той погледна отново към симулацията. Зоните на поражение се разширяваха бързо към вътрешността, достигайки до централните земи на Америка. — И кога ще завърши производственият цикъл на първата партида от четвърти стадий?

— Приблизително след дванадесет часа — обеща внимателно ученият.

— Много добре. Дръжте ме в течение.

Номура изключи симулацията на атаката и включи друг екран — на него непрекъснато се осъвременяваха данните за хода на работата в хангарите с огромните самолети в двата края на самолетната писта. От онова, което видя, разбра, че монтажът на неговата ескадрила от самолети „Танатос“ върви по график. В мига, в който първите цилиндри с новосъздадени нанофаги излезеха от тайната лаборатория, той щеше да разполага с три напълно готови самолета да ги приемат.

Номура взе обезопасения сателитен телефон и натисна един от въведените номера.

Нънс, третият Хораций, веднага отговори.

— На твоите заповеди, Лазаре.

— Работата ти в Париж приключи — каза му Номура. — Връщай се в Центъра възможно най-бързо. Билетите и необходимите документи за теб и екипа ти ще ви чакат на гишето на „Ер Франс“ на летище „Орли“ — юг.

— Ами Линден и наблюдателният екип? — попита спокойно Нънс. — Какво ще разпоредиш за тях?

Номура сви рамене.

— Линден и останалите си свършиха работата. Но не виждам необходимост от техните услуги в бъдеще. Няма за какво. Разбираш какво имам предвид? — попита той студено.

— Разбирам — потвърди Нънс. — А оборудването на улица „Вини“ 18?

— Унищожи го — нареди Номура. Той се усмихна жестоко. — Да покажем на ужасения свят, че американски и британски шпиони продължават своята нелегална война срещу благородното Движение на Лазар.

Четиридесет и първа глава

Париж

Смит запълзя към високия остър връх на покрива на сградата на „Вини“ 18. Той използваше главно ръцете и лактите си да се издърпва нагоре, предпочитайки да избегне шума, който кубинките му с гумени подметки щяха да вдигнат по изпопуканите керемиди. Движеше се бавно, като се оглеждаше за всяко възможно място, за което да се хване върху хлъзгавата повърхност.

Централата на Движението на Лазар бе сред най-високите сгради в тази част на квартала „Маре“, така че нямаше какво да спира студения източен вятър, който духаше в Париж. Леденият бриз виеше през антените и сателитните чинии, разхвърляни по покрива. Силен порив изведнъж мина като вихрушка по отвесното било на покрива и го прониза през дрехите и екипировката.

Под напора на вятъра Джон усети как започва да се свлича надолу. Той стисна зъби и отчаяно притисна тялото си към покрива. Алтернативата бе падане от тридесет метра височина без нищо отдолу, което да омекоти удара, а само железни преградни решетки с остри върхове, паркирани автомобили и паваж. Усети как пулсът му бие в ушите, заглушавайки слабите шумове от улиците на града. Плувнал в пот въпреки студа, той се притисна още повече към покрива, изчаквайки вятърът да отслабне поне малко. После, все още треперейки, се повдигна на ръце и запълзя отново.

Минута по-късно Смит стигна до скромния заслон, който предоставяше огромен тухлен комин. Ранди и Питър се бяха изкачили до там преди него и вече бяха опънали въже около основата на комина. Той се хвана за него с тиха, благодарна въздишка, замъкна се до комина, дишайки тежко, и се настани до тях върху неудобния остър ръб.

Питър се захили, като видя как са се подредили един до друг на покрива.

— Кацнали сме като тъжни и бездомни гарги — каза той тихичко.

— По-добре би прозвучало две грозни гарги и един грациозен лебед — поправи го Ранди също ухилена и включи радиостанцията си. — Нещо тревожно, Макс? — попита тя.

От скришното си място някъде долу на улица „Вини“ нейният подчинен отговори.

— Нищо, шефке. Всичко е спокойно. Преди няколко минути на третия етаж светна една лампа, но иначе не се забелязва никой да влиза или излиза.

Доволна, тя кимна на двамата мъже.

— Чисто е.

— Добре — каза Смит. — Хайде да приключваме.

Един по един те се доближиха още повече до комина и подготвиха екипировката, като внимаваха въжетата, поясите и връзките за запиране и слизане да са надеждно закрепени.

— Кой тръгва пръв? — попита Ранди.

— Аз — отговори Смит и погледна надолу по стръмния покрив, който се простираше пред него. — Тази умна идея беше моя, нали не сте забравили?

Тя кимна.

— Без съмнение. Макар че „умна“ не е най-точната дума, която бих използвала. — После тя сложи нежно ръка върху рамото му. — Внимавай, Джон — каза му тихичко, а погледът й бе разтревожен.

Той й пусна успокоителна усмивка.

— Ще се постарая.

Смит вдиша и издиша няколко пъти, за да успокои напрегнатите си нерви. После се обърна и се спусна надолу по билото от обратната страна, контролирайки слизането с една ръка на въжето, докато се размотаваше. Малки парченца от счупени керемиди се търкаляха около него и падаха в тъмнината долу.

Вътре в сградата на улица „Вини“ 18 високият кестеняв гигант Нънс излезе от офиса на третия етаж, където се настани веднага след пристигането в Париж. Той беше най-големият и най-красиво обзаведен в цялата сграда и обикновено в него работеше завеждащият отдела за помощите за Африка и образователните програми. Но местните активисти предпочетоха да си траят, вместо да възразяват на резките му заповеди или да задават неудобни въпроси. В края на краищата Нънс бе личен пратеник на самия Лазар. За момента неговата дума беше закон. Нънс се усмихна зловещо. Много скоро привържениците на Движението щяха да съжаляват за безропотното си послушание, но щеше да е много късно.

Петима мъже от неговия екип го очакваха търпеливо на площадката пред офиса. Раниците и личните им оръжия бяха опрени на пода до краката им. Стояха мълчаливо, докато той приближаваше.

— Имаме заповед — каза той. — От самия Лазар.

— Заповедта, която очакваше ли? — попита ниският азиатец на име Широ.

Третият член на групата „Хораций“ кимна.

— До последната подробност.

Той извади пистолета си, провери го и го върна в кобура под мишницата си. Хората му направиха същото със своите оръжия и после се наведоха да вдигнат от пода раниците си.

Разделиха се на две групи. Двама тръгнаха надолу по централното стълбище към малкия гараж в задната част на партерния етаж. Останалите последваха Нънс нагоре по стълбите към стаите на петия етаж, където се намираха наблюдаващите експеримента.

Смит приключи спускането и се закрепи не много стабилно на самия ръб на покрива. Държейки здраво въжето, той се наведе надолу, за да огледа таванските прозорци, които стърчаха над ръба на покрива и от двете му страни. Тези прозорци се отваряха към малки тавански помещения, но както се видя и от снимките, които проучиха предварително, бяха здраво залостени външни капаци.

Смит поклати глава. Нямаше как да проникнат вътре през тези тежки дървени капаци, не и без да вдигнат шум до Бога. Трябваше да намерят друг начин да влязат в сградата.

Той се спусна по-надолу, като сега увисна на въжето, подкрепяйки се с крака на стената. Прозорците на петия етаж светеха, а капаците им бяха отворени. Придвижвайки се на кратки, внимателни подскоци, Джон продължи да се спуска по въжето, без да вдига много шум. Чуваше се само леко триене от движението на въжето по металната връзка, както и тихичко потропване на обувките, когато се подпираше на стената. Три метра по-надолу той стисна въжето здраво и спря точно до светещите прозорци.

Погледна нагоре.

Ранди и Питър бяха до ръба на покрива и очакваха от него сигнал, че е безопасно да го последват.

Смит им направи знак с ръка да си останат на място. После протегна глава, опитвайки се да си осигури добра видимост през най-близкия прозорец. Пред погледа му се разкри дълго тясно помещение, което стигаше поне до средата на стената. Още няколко от прозорците на етажа се отваряха към същото огромно помещение.

Вътре върху редица маси, опрени на отсрещната стена, бяха подредени компютри, монитори, радиопредаватели, сателитни предавателни системи и други апарати. Още маси с апаратура бяха поставени под прав ъгъл, разделяйки стаята на серия импровизирани работни кабини. Захранващи и оптични кабели вървяха по целия дървен под. Стените бяха мръсни, на места пропукани и с олющена боя.

В далечния тъмен ъгъл Смит забеляза шест походни легла в редица. Четири бяха заети. Изпод грубите вълнени одеяла се подаваха крака в чорапи.

Но поне двама от мъжете бяха будни и погълнати от работа. Единият, по-възрастен с побеляла коса и рошава брада, седеше пред компютърна конзола и вкарваше команди върху клавиатурата със светкавични движения на пръстите. Вторият мъж беше със слушалки на главата и седеше на стол точно до една от сателитните комуникационни системи. Той се бе привел напред, напрягаше слуха си да улови сигнала, който се получаваше в слушалките му, и периодично нагласяше настройките. Беше по-млад, гладко избръснат, а тъмните му очи и матовият цвят на кожата напомняха за слънчевите земи в Южна Европа. Дали не беше испанец? А може би италианец?

Джон сви рамене. Испанец, италианец, от Южен Бронкс. Какво значение имаше? Движението на Лазар набираше своите активисти от целия свят. В момента само едно-единствено нещо имаше значение. Нямаше как да влязат в сградата незабелязано, не и от този етаж. Погледна надолу към тъмните прозорци на другите етажи. За миг обаче улови с ъгълчето на окото си някакво движение. Смит видя брадатия белокос мъж да се извръща от своята клавиатура и да се изправя. Той погледна изненадано, но не и разтревожено, след което в стаята нахлуха още четирима мъже откъм тесен арковиден вход.

Смит наблюдаваше внимателно. Новодошлите бяха мъже с груби лица, облечени в тъмни дрехи, с раници, метнати през рамо. Двама държаха насочени пистолети. Трети бе стиснал с двете си ръце автомат. Четвъртият мъж, много по-висок от останалите и явно техният лидер, изрече някаква заповед на хората си. Те се разделиха мигновено, като всеки тръгна към различна част от стаята. Едрият кестеняв мъж погледна към прозорците за миг и пак се обърна. С грациозност на диво животно той измъкна пистолет изпод мишницата си.

Очите на Джон се разшириха невярващо. Побиха го тръпки от суеверен ужас. Той бе видял същото лице и тези зелени стряскащи очи само преди шест дни. Те принадлежаха на лидера на терористите, който едва не го уби при ръкопашен бой при института „Телър“. Беше невъзможно, помисли си той ужасено, абсолютно невъзможно. Как така човек, изцяло изяден от нанофаги, ще излезе от гроба?

Четиридесет и втора глава

Нънс се обърна от прозорците към Вилем Линден. Бавно насочи пистолета си към целта. Издърпа предпазителя с огромния си палец.

Белокосият холандец се бе вцепенил пред оръжието, чието дуло сочеше към челото му. Пребледня като платно.

— Какво правиш? — запелтечи той.

— Това е твоята отплата. Услугите ти вече не са необходими — каза му Нънс невъзмутимо. — Но Лазар ти благодари за усилията. Сбогом, хер Линден.

Третият от групата „Хораций“ изчака известно време, докато другият проумее ужасната истина, и натисна спусъка два пъти, стреляйки в главата на Линден от упор. Кръв, раздробени кости и късчета мозък изригнаха от задната част на разтрошения скалп на холандеца и опръскаха стената. Мъртвият падна назад и се строполи на пода.

В този миг откъм тъмния ъгъл на стаята прогърмя нов изстрел, последван от втори, после от трети. Нънс погледна натам. Един от хората му току-що бе убил четиримата спящи членове на наблюдателния екип. Сгащени на походните легла, те бяха лесна плячка. Изстреляни от разстояние по-малко от три метра, трите дванадесети калибър патрона, пълни с едри сачми, ги разчлениха на жалки парчета разкъсана плът и натрошени кости.

Едрият мъж дочу внезапно сподавен вик на страх вляво от себе си. Той се обърна натам рязко и видя най-младия член на екипа на Линден, португалския специалист по телекомуникации Витор Абрантиш, който се олюляваше. Абрантиш викаше истерично в слушалките си, прикован към сателитния предавател с усукан около краката му кабел.

Нънс стреля два пъти в движение. Първият деветмилиметров куршум удари младежа високо в гръдния кош. Вторият се заби в лявото му рамо и го завъртя на триста и шейсет градуса. Пребледнял от шока, Абрантиш падна назад над предавателя. Стенейки, той се свлече на пода и притисна с ръка смазаното си рамо.

Нънс се ядоса на собствената си непохватност, направи още няколко крачки към ранения мъж и отново вдигна пистолета. Този път щеше да се прицели с по-голяма точност. Погледна над дулото. Пръстът му обви спусъка и тъкмо да го натисне…

Изведнъж прозорецът до него се взриви и във въздуха се разхвърча облак от натрошени стъкла с остри ръбове.

Все още увиснал на въжетата точно пред стаята, Джон Смит стана свидетел на хладнокръвната касапница вътре. Тези копелета убиваха собствените си хора, осъзна той изведнъж. Целта им бе да заличат всякакви следи, потенциални свидетели и улики. Свидетели и улики, от които той спешно се нуждаеше. Изпаднал в ярост, той реагира инстинктивно, измъкна пистолета си „Зиг Зауер“ от кобура и стреля в стъклото.

Три бързи изстрела от горния край до основата избиха прозореца. Изпочупени стъкла и куршуми се посипаха през отвора в стаята. Преди да паднат и последните парченца, той прибра пистолета в кобура и измъкна една от двете заслепяващи и заглушаващи гранати от джоб на лявото си бедро. С десния палец издърпа халката. Предпазното езиче цъкна.

Смит метна цилиндъра през разбития прозорец и се отблъсна от стената, отдалечавайки се от отвора. След като стигна до крайната точка на маховото движение, се отблъсна отново, още по-силно, и започна да се връща обратно към прозореца, като този път летеше по-бързо.

Точно тогава гранатата избухна с ослепителни припламвания и оглушаващи експлозии, предназначени да изненадат и объркат всеки, който попаднеше в радиуса на детонацията. Гъст облак дим се понесе навън и се завъртя лудо във въздуха, придружен от серия силни гърмежи.

Джон се вмъкна през отвора на прозореца с ходилата напред. Той тупна тежко на пода, присвит на две, и после започна да лази проснат по очи. Малки парченца стъкла хрущяха под него. Измъкна отново зиг зауера и се заоглежда за присъстващи сред мъглата и дима.

Смит търсеше на първо място едрия зеленоок мъж. Имаше петна от кръв върху дървения под, където той стоеше, когато прозорецът избухна над него, но само това. Кестенявият гигант явно се бе хвърлил на пода да се прикрие, когато гранатата избухна. Кървавата следа, оставена от него, изчезваше през арковидния вход.

Откъм далечната страна на тежката маса се чуха тихи стъпки.

Смит се обърна и видя един от другите стрелци да приближава през облака дим. Макар и зашеметен от влудяващия гръм и ослепителната светлина, стрелецът все още държеше пистолета си насочен напред с две ръце. Мигайки неистово, за да проясни погледа си, той забеляза главата на Смит, която се подаваше над масата, извъртя се настрани, опитвайки се да се прикрие.

Смит стреля два пъти — първият куршум го прониза в сърцето, а вторият в шията.

Нападателят се преви и падна напред мъртъв, преди още да докосне пода.

Джон се скри отново зад масата и се претърколи на другата страна, откачи бързо алпинисткия пояс, за да се освободи от въжето, което още се влачеше след него през прозореца. Ако останеше прикачен за него, движенията му щяха да се затруднят. Освен това то щеше да служи като гигантска стрелка, сочеща право към него, където и да мръднеше. Най-накрая той успя да откачи въжето и запълзя по издраскания под.

Един повали. Заедно с огромния мъж оставаха още трима, помисли си той мрачно. Къде ли са се намирали останалите противници, когато гранатата влетя през прозореца? И още по-важно, къде ли бяха сега?

Той се провря покрай ъгъла на една маса и видя белокосия мъж проснат пред него. Смит се намръщи от гледката на отвратителната каша, която се бе изсипала от раздробения череп на мъртвия мъж. Този размазан от куршуми мозък съдържаше информацията, от която толкова се нуждаеха.

Пропълзя покрай трупа и се отправи към тъмния ъгъл на стаята, който бе използван за спално отделение на смени.

Някъде зад него прогърмя три пъти пистолет. Единият куршум мина ниско над главата му. Другият отцепи трески от крака на тежката дъбова маса съвсем близо до лицето му. Третият деветмилиметров куршум го удари в гърба и отскочи, отбит от бронежилетката му. Все едно че го изрита муле между плешките.

Задушавайки се от непоносимата болка, опитвайки се да поеме дъх в дробовете си, които усещаше като премазани, Смит се обърна на една страна. В пода се забиха още два куршума, точно там, където лежеше секунда по-рано. Големи парчета дърво се отцепиха от пода, преди куршумът да рикошира. Смит се заизвива неистово, опитвайки се да мерне стрелеца.

Там!

Сянка премина пред замрежения му от болката поглед. Един от бандитите бе коленичил зад една маса само на шест метра от него и хладнокръвно се прицелваше. Джон стреля със зиг зауера, натискайки спусъка бързо, колкото можеше. Пистолетът отскочи назад в ръцете му. Куршумите удариха масата и компютърната апаратура върху нея. Градушка от трески, искри и строшени парчета пластмаса и метал изпълни въздуха. Изненадан, бандитът изчезна от погледа му.

Смит се претърколи през пода, търсейки по-надеждно прикритие. Спря някъде в средата на една от импровизираните кабини, формирани от четири маси под формата на буквата и, и рискува да погледне назад. Нищо.

После погледът му попадна върху телевизионен монитор на масата пред него. Той замръзна, тъй като видя собствената си смърт върху екрана.

Третият противник се изправяше откъм съседната кабинка с насочен пистолет в тила му.

Разположени на ръба на покрива, Питър и Ранди чуха, че се води престрелка, видяха ослепителната светлина на гранатата и после как Джон влетя през прозореца под тях. Те си размениха ужасени погледи.

— Мили боже. Дотук с хитростта и дискретността — измърмори Питър, измъкна браунинга от кобура си и го хвана готов за стрелба.

Още изстрели долетяха в усилващо се кресчендо, отеквайки като ехо от тухлените и каменните стени на околните сгради.

— Хайде — запелтечи Ранди и започна да се спуска по въжето с къси и бързи отскоци.

Питър полетя почти веднага след нея, като се движеше със същата скорост, но с по-дълги отскоци.

Съзнавайки, че е твърде късно и че пръстът на бандита натиска спусъка, Смит се заизвива отчаяно, докато правеше опити да насочи собственото си оръжие на мушка. Адреналинът, който запулсира из тялото му, сякаш забавяше времето и отлагаше кошмарния миг, в който дъжд от дванадесети калибър патрони със сачми щеше да превърне мозъка му в кървава слуз…

И точно тогава избухна още един прозорец, раздробен на парчета от серия деветмилиметрови куршуми, изстреляни от близко разстояние. Улучен на няколко места в гръдния кош, шията и главата, противникът на Джон се олюля на една страна и се просна върху една от масите. Пушката се изхлузи от безжизнените му пръсти и падна на пода.

Първо Ранди, а след нея Питър се втурнаха през разбития прозорец и скочиха на пода. Те бързо разкачиха въжетата и заеха позиции от двете страни на Джон, оглеждайки продълговатото тясно помещение за признаци за движение.

Смит се усмихна леко, все още в шок от това, че му се размина на косъм.

— Радвам се да ви видя — прошепна той. — Мислех, че ще трябва да се оправям сам.

— Идиот — тросна му се Ранди, но в очите й имаше топлина.

— Никога не пропускам купон — обади се и Питър. — Колко остави за нас?

— Един със сигурност — отвърна Смит. После посочи с глава към далечния край на помещението. — Скрил се е там някъде. А още един тип, техният лидер, мисля, че се измъкна през вратата.

Питър погледна към Ранди.

— Ще покажем ли на нашия приятел доктор как професионалистите играят тази игра? — След това Питър се обърна към Смит. — Ти ни прикривай откъм вратата, Джон.

Питър извади една граната от джоба на бедрото си, измъкна халката и преди да дръпне предпазното езиче, започна да брои:

— На пет. Четири, три, две…

Питър метна гранатата над масата. Тя прелетя ниско над пода, изчезна от погледа и избухна. Нов облак дим изригна над стаята, осветен във вътрешността от ослепителни отблясъци във формата на шишарки.

Ранди вече бе скочила на крака и тичаше бързо, приведена ниско. Тя мерна сред дима тъмна сянка и се хвърли на пода. Оцелелият бандит вървеше, като се олюляваше, към нея. Ранди стреля два пъти с беретата и видя как той падна. Потрепери веднъж и после застина на пода с вперени в нея безжизнени очи.

Още известно време Ранди остана в залегнало положение, изчаквайки димът да се разсее.

— В този край е чисто — викна тя, след като можеше да вижда добре, за да е сигурна.

— Провери наоколо дали не е останал някой жив — предложи Смит и се изправи с мъка на крака. Той погледна към Питър. — Междувременно смятам ние с теб да издирим онова огромно копеле, което се измъкна.

— През вратата ли?

Смит кимна намръщено.

— Точно така.

Обясни набързо поразяващата прилика между високия зеленоок мъж, когото видя тук, и лидера на терористите, когото видя да умира в Ню Мексико.

Питър подсвирна леко.

— Значи, имаме неприятно съвпадение.

— Нещо такова — отговори бавно Смит. — Но не мисля, че е съвпадение.

— Вероятно не е — съгласи се Питър. — Но трябва да побързаме, Джон. Френската полиция може да е разположена извън Париж, но тая олелия тук няма начин да не привлече внимание.

С насочени и готови за стрелба оръжия двамата мъже се отправиха внимателно към арковидния изход. Смит посочи безмълвно към следите от кръв на пода. Огромни червени капки водеха към отворената врата. Питър кимна, потвърждавайки, че е разбрал. Те търсеха ранен мъж.

Смит спря точно на прага от вътрешната страна на стаята. Той погледна през отвора и забеляза, че част от площадката в бели и черни плочки е заградена с високи метални парапети.

Следите от кръв продължаваха към широкото мраморно стълбище, което водеше към долните етажи на сградата. Едрият мъж, когото търсеха, можеше да е избягал! Напълно решен да не го изпусне, Джон импулсивно стреля през арковидния отвор, пренебрегвайки предупреждението на учудения Питър.

Твърде късно Джон осъзна, че кървавата следа спираше само на две крачки. Очите му се разшириха. Освен ако не се е научил по някакъв начин да лети, зеленоокият мъж трябваше да се е върнал…

Смит усети силен удар отстрани. Загуби равновесие и се хлъзна през площадката с раменете напред, забивайки тялото си в металния парапет. Зиг зауерът му издрънча върху плочките. За миг той се взираше от основата на парапета, без да вижда нищо. Все още беше зашеметен и му се виеше свят, когато до ушите му достигна приглушен вик и после видя как Питър прелетя край него. Англичанинът се претърколи с главата надолу по стълбите. Той изчезна от поглед, а по стълбището се раздрънча разпилялата се екипировка.

С жестока усмивка кестенявият гигант тръгна към Смит. Лицето му, нарязано от острите като бръснач парченца стъкло, представляваше кървава маска. Едната му очна кухина бе празна, но в другата единственото му зелено око проблясваше свирепо.

Джон се изправи на крака, усещайки остра болка в дясната част на гърба. Той бързо извади бойния нож, втъкнат в колана на кръста му. Приведе се ниско и размаха ножа.

Необезпокоен ни най-малко от хладното оръжие, едрият мъж закрачи към него. Той размахваше огромните си ръце измамно мързеливо, описвайки малки кръгове, докато доближаваше, готов да го нападне, да му причини тежка телесна повреда и да го убие. Усмивката се разширяваше.

С присвити очи Смит наблюдаваше как врагът идваше все по-близо. Доближи още малко, копеле, помисли си той. Преглътна с мъка, борейки се с растящото чувство на страх от вида на гиганта. Смит не си правеше никакви илюзии за евентуалния изход при ръкопашен бой отблизо. Дори полусляп, противникът му бе много по-силен, по-едър и без съмнение с повече умения от него.

Огромният кестеняв мъж забеляза страха му. Той започна да се смее, а от лицето му потече още кръв.

— Какво? Не ти стиска да се биеш без пистолет, а? — попита той тихо с циничен и подигравателен тон.

Джон не се поддаде на дразненето и остана на място, готов да реагира бързо на всяко движение. Той бе фиксирал погледа си в единственото око на мъжа, тъй като бе наясно, че то ще сигнализира за всяко негово движение.

Светлозеленото око примигна изведнъж. Ето това е!

Смит заостри вниманието си.

С ужасяваща скорост огромният мъж скочи напред с намерение да порази лицето на Джон със саблен удар. Смит си дръпна главата точно навреме. Смъртоносният удар го подмина на сантиметри.

Смит успя да блокира друг мощен удар с лявата си ръка. Ужасната сила го изблъска назад към парапета. Задъхвайки се, той се сви още по-ниско.

Ухилен сега до уши, зеленоокият мъж отново се доближи. Едната си ръка държеше в готовност да отбие удара с нож. С другата, стисната в мощен юмрук, замахна назад, засилвайки се за нов саблен удар, с който да катурне Смит през парапета върху стълбището, където да намери смъртта си, или да смачка черепа му.

Джон се хвърли напред в краката на по-високия мъж. Той се превъртя и се изправи, но го посрещна нова серия от удари — бързи крошета, които той парира с лявата ръка и раменете си. От силата Смит се блъсна в стената, изкарвайки въздуха от дробовете си. Отчаяно той замахваше с ножа, принуждавайки противника си да отстъпи — немного, само няколко стъпки, но достатъчно да опре гърба си на железния парапет.

Сега или никога, каза си Джон.

С див рев той измъкна последната граната от джоба на бедрото и я метна с цялата сила, която му бе останала, право в лицето на своя враг. Реагирайки инстинктивно, едрият мъж отби безвредната граната с двете си ръце, излагайки за първи път открито тялото си.

В този миг Джон скочи и нанесе удар с ножа. Само връхчето на оръжието потъна в средата на единственото зелено око на мъжа. Но това стигаше. Кръв и лимфа потекоха от новата ужасна рана.

Напълно сляп, кестенявият гигант зарева едновременно от ярост и от болка. Той замахна силно и изби ножа от ръката на Смит. После запристъпя напред с широко разтворени ръце в последен опит да заклещи невидимия си противник и да го смачка.

С бързи движения Джон се мушна под огромните разперени ръце и нанесе смъртоносен удар в гърлото на мъжа, пречупвайки ларинкса. После отскочи назад, твърдо решен да се държи на безопасно разстояние.

Гигантът започна да се задъхва, да се дави, да се напъва неистово да поеме кислорода, от който се нуждаеше, но не можеше да вдиша, след което се смъкна бавно на колене. Под кървавите рани кожата му започна да посинява. Отчаяно той се протегна за последен път, все още опитвайки се да докопа мъжа, който му отне живота. След това ръцете му се отпуснаха. Той падна на пода и се претърколи на гръб, а празните очни кухини се впериха невиждащо към тавана.

Изтощен, Смит падна на колене.

Някъде отдолу се чу внезапно нова стрелба, която кънтеше из цялото централно стълбище. Смит се надигна, взе пистолета си от пода и затича към стълбите.

Видя Питър, който бавно се качваше нагоре, куцайки болезнено.

— Беше безкрайно шибано падане, Джон — обясни Питър, след като забеляза угриженото лице на Джон. — Добре, че браунингът ми остана у мен. — Той се усмихна леко.

— Голям късмет, да знаеш. Налетях на двама от тия типове, докато се изкачвах.

— Мисля, че те няма да ни досаждат повече — предположи Смит.

— Не и в този живот — съгласи се Питър.

— Джон! Питър! Елате! Бързо!

Двамата мъже се обърнаха, чувайки гласа на Ранди, която ги викаше спешно. Те се втурнаха в стаята.

Агентката на ЦРУ бе коленичила до едно от телата на пода. Тя вдигна очи към тях учудена.

— Тоя тип е още жив.

Четиридесет и трета глава

Смит забърза към мястото, където стоеше Ранди, последван от Питър, и коленичи, за да прегледа единствения оцелял. Беше младият мъж, когото видя през прозореца, онзи, който приемаше съобщенията, пристигащи по сателитния канал. Беше прострелян на две места в рамото и в гърдите.

— Виж дали можеш да помогнеш на клетия човечец — подкани го Питър. — Разбери какво знае. Междувременно аз ще се поразходя наоколо да проверя какво още е останало след тая касапница.

Питър се отдалечи и започна да проверява труповете, оборудването и апаратурата, за да види дали не е останало нещо здраво при стрелбата. Смит в същото време свали едната си ръкавица и провери пулса на шията на ранения. Все още се усещаше, но беше слаб, учестен и угасващ. Кожата на младия мъж беше бледа, студена и влажна на пипане. Очите му бяха затворени, а дишането — повърхностно.

Смит погледна към Ранди.

— Повдигни краката му с няколко сантиметра — каза той тихо. — В шок е.

Тя кимна и повдигна леко краката на ранения мъж. За да останат на това положение, тя взе дебел наръчник за компютри от масата и го пъхна внимателно под прасците.

С бързи движения Смит прегледа раните на младежа, като повдигна дрехите му, за да разгледа внимателно входа и изхода на куршумите. Той се намръщи. Раздробеното рамо изглеждаше доста зле. Повечето хирурзи щяха да препоръчат незабавна ампутация на ръката. Другата рана беше още по-опасна. Лицето на Смит посърна, докато проследяваше степента на поражения около мястото, откъдето бе влязъл куршумът в горната част на гърба. Движейки се със скоростта на светлината, деветмилиметровият куршум беше раздробил костта, разкъсал кръвоносните съдове и направил на пихтия жизненоважни тъкани в областта на раната.

Джон направи всичко, което бе възможно. Първо, измъкна походната аптечка от джоба на жилетката. В нея имаше две марли с лейкопласт в хартиена опаковка. Разкъса опаковката със зъби, отлепи предпазната хартия и притисна превръзките към двете дупки от куршумите, за да прекъсне достъпа на въздух до раните. После нави бинт около марлята, за да спре, доколкото е възможно, кръвта.

Вдигна очи и забеляза, че Ранди го наблюдава внимателно. Тя повдигна едната си вежда въпросително.

Смит поклати леко глава. Раненият мъж умираше. Усилията на Джон само щяха да забавят процеса, а не да го предотвратят. Дори да можеха да го сложат на операционната маса до няколко минути, пак нямаше да го спасят.

Ранди въздъхна.

— И аз ще отида да поогледам наоколо — каза тя и потупа часовника на ръката си. — Не се бави много, Джон. Досега някой от живеещите в района със сигурност е уведомил ченгетата за стрелбата. Макс ще ни сигнализира, ако види нещо на скенера, но трябва да се измъкнем много преди да дойдат.

Той кимна. След като се разбра за тайната връзка на Бърк и Пиърсън срещу Движението на Лазар, задържането на агент на ЦРУ в парижката централа, при това след ожесточена престрелка, само щеше да потвърди и най-параноичните подозрения и страхове на авторите на конспиративни теории.

Ранди му подхвърли окървавен портфейл.

— Намерих това в един от джобовете му — каза тя. — Картата за самоличност може да е фалшива, а ако е така, значи работата е много дебела.

Смит го отвори. Вътре имаше шофьорска книжка на името на Витор Абрантиш с постоянен адрес в Лисабон. Абрантиш. Джон произнесе името на глас.

Очите на умиращия мъж се отвориха. Кожата му бе пребледняла като платно.

— Португалец си, така ли? — попита Смит.

— Да. Португалец — прошепна Абрантиш и кимна слабо.

— Знаеш ли кой те простреля? — попита тихичко Смит.

Младият португалец потрепери.

— Нънс — прошепна той. — Един от „Хораций“.

Хораций? Смит се озадачи. Думата, която звучеше на латински, му напомни за нещо. Той напъна паметта си и имаше чувството, че беше виждал или чувал нещо такова тук, в Париж, в миналото, но не можеше да се сети, не и в този момент.

— Джон! — викна превъзбудено Ранди. — Виж това.

Той вдигна очи. Ранди стоеше пред компютъра на възрастния белокос мъж. Тя обърна монитора към него. Явно зациклил в някакъв момент, компютърът повтаряше един и същ дигитален образ отново и отново — беше снимка на пешеходни улици, явно направена от нисколетящ самолет. Три думи просветваха в червено в долния десен ъгъл на картината: НАНОФАГИТЕ ПУСНАТИ.

— Мили боже! — осъзна изведнъж Смит. — Те са нападнали Курньов от въздуха.

— Така изглежда — съгласи се мрачно Ранди. — Предполагам, че е по-лесно и по-ефективно, отколкото да оставиш тия ужасни оръжия на свобода на земята.

— Много по-ефективно е — потвърди Смит. — При освобождаването на нанофагите от високо не се разчита на вятъра или на вътрешно налягане за разпространяването на облака. По този начин потокът може да се контролира в по-голяма степен и да се покрие по-голям район с еднакъв брой механизми.

Той се обърна към Абрантиш. Раненият мъж бе на ръба на смъртта и въобще не разбираше какво става около него. С късмет можеше да отговори на някои въпроси, при други обстоятелства без съмнение щеше да откаже.

— Защо не ми кажеш нещо за нанофагите, Витор? — каза внимателно Джон. — Каква е истинската им цел?

— След като изпитанията приключат, те ще прочистят света — отговори умиращият мъж, кашляйки. Мехурчета кръв се появиха в ъгълчетата на устата му. Но очите му светеха фанатично. С голямо усилие той продължи да говори. — Те ще възродят всичко. Ще отърват Земята от заразата. Ще я спасят от чумата на неопитоменото човечество.

Смит усети как го побиват тръпки на ужас, тъй като думите на Абрантиш изведнъж го осениха за истината. Изтреблението при „Телър“ и Курньов бяха само експерименти. А това означаваше, че смъртта на десетките хиляди хора е била планирана от самото начало като изпитание на терен, за да се направи проверка и да се подобри ефективността на смъртоносните нанофаги извън стерилните очертания на лабораторията.

Той се вторачи в образа, който компютърът повтаряше отново и отново. Нанофагите не бяха само оръжия за тероризъм. Те бяха замислени като инструмент за геноцид — геноцид, който бе планиран в мащаби, невиждани досега в историята.

Джон усети огромен гняв да се надига у него. Мисълта, че някой е ликувал от жестокото и нечовешко клане, на което стана свидетел пред института „Телър“, предизвика у него ярост, каквато не бе чувствал от години. Но за да измъкнат още информация, този млад португалец трябваше да чува приятелски глас, гласа на човек, който споделя неговите извратени идеи. Така че Джон направи усилие да сдържи надигналите се у него емоции.

— Кой ще ръководи това прочистване, Витор? — попита той спокойно. — Кой ще възроди света?

— Лазар — отвърна Абрантиш, без да се замисли. — Лазар ще възроди живота от смъртта.

Смит се отпусна и седна на пода. В главата му започна да се оформя ужасен и страховит образ. Беше образ на кукловод без лице, който хладнокръвно разиграваше драма, плод на маниакалното му въображение. В един миг Лазар отричаше нанотехнологията като опасност за човечеството. В следващия той пригаждаше същата технология за своите зловещи цели — за изтребление дори на собствените си последователи, все едно че бяха лабораторни мишки. С едната си ръка той манипулираше служители от ЦРУ, ФБР и МИ-6, като ги насърчаваше да водят тайна война срещу Движението, което той контролираше. С другата ръка обръщаше същата незаконна война срещу тях, а в критичните моменти правеше враговете си слепи, глухи и неми.

— И къде е човекът, когото нарече Лазар? — попита Смит.

Абрантиш не отговори нищо. Той пое малко въздух и се закашля безконтролно, започна да се задушава, тъй като не можеше да прочисти дробовете си. Давеше се в собствената си кръв.

Смит обърна главата му настрани, освобождавайки малко пространство за въздуха, от който Витор се нуждаеше. Алени струйки потекоха от устата му. Кашлицата се поуспокои малко.

— Витор, къде е Лазар? — повтори настоятелно Смит.

Ранди се дръпна от компютъра и се върна при тях. Тя стоеше встрани и слушаше.

— Ос Азореш — прошепна Абрантиш. — Той отново се закашля и изплю още кръв на пода. Пое още малко въздух. — О консоле до сол. Санта Мария.

Този път усилието, което направи, бе прекалено голямо. Тялото му започна да се гърчи, след което се отпусна. Беше мъртъв.

— Това молитва ли беше? — попита Ранди.

Смит се намръщи.

— Ако е било молитва, се съмнявам, че ще получи опрощение. — Погледна изкривеното тяло на пода и поклати глава. — Но мисля, че се опита да отговори на въпроса, който му зададох.

На около метър и половина от тях Питър прекрачи трупа на бандита, когото Ранди застреля. Претършува джобовете на мъртвия мъж и извади портфейл и паспорт. Прелисти бързо паспорта и огледа марките за входните визи — Зимбабве, САЩ и Франция. Бяха залепени в този ред, а датите бяха от последните четири седмици. Бледосините му очи се присвиха, докато асимилираше фактите. Много показателно, помисли си Питър.

Мушна документите в джоба си и заразглежда обемен пакет, който забеляза преди това. Зелената торба от плат стоеше в най-близкия ъгъл. Сега, като се замисли, се сети, че бе същата на вид като няколко други, които забеляза на различни места из помещението.

Питър отвори торбата и надникна вътре.

Хлъцна, когато видя две блокчета пластичен експлозив, увити заедно. Бяха свързани към детонатор и дигитален часовник. „Семтекс“ чешко производство или С-4 американско производство, реши той, и самоделен таймер. Но и при двата случая експлозивът бе достатъчен да вдигне във въздуха цялата сграда, ако избухнеше. Погледна цифрите, които ритмично се изписваха на дигиталния часовник, и видя, че доближават към нулата.

Четиридесет и четвърта глава

Белият дом

— Посланик Никълс е на телефона, сър — каза сервитьорът на Белия дом почтително. — На безопасната линия.

— Благодаря, Джон — отвърна президентът Кастила и побутна подноса с недокосната храна. Сега, когато съпругата му я нямаше, а кризата около Движението на Лазар се задълбочаваше с всеки изминал час, той се хранеше сам обикновено, като тази вечер, в Овалния кабинет. Кастила вдигна телефона.

— Какво има, Оуен?

Оуен Никълс, посланик на САЩ в ООН, беше един от най-близките политически съюзници на президента. Двамата бяха приятели още от колежа. Никой не изпитваше нужда да се държи официално с другия и никой от двамата не вярваше на лоши новини със захаросано покритие.

— Съветът за сигурност върви към окончателно гласуване на резолюцията за забрана на нанотехнологията, Сам — информира го той. — Очаквам да стане до един час.

— Толкова скоро? — попита изненадан Кастила.

ООН почти никога не действаше бързо. Организацията предпочиташе консенсуса и продължителните, почти нескончаеми дискусии. Той смяташе, че на Съвета ще са необходими още ден-два, преди да подложи резолюцията за нанотехнологията на гласуване.

— Толкова скоро — потвърди Никълс. — Дебатите бяха напълно проформа. Всеки знае, че има достатъчно гласове текстът да бъде приет, освен ако ние не наложим вето.

— Ами Обединеното кралство? — попита шокиран Кастила.

— Техният посланик Мартин Рийс казва, че не могат да си позволят да блокират международния консенсус по въпроса, не и след разкритието, че тяхното разузнаване МИ-6 е свързано със секретната война срещу Движението на Лазар. Този път ще заемат обратната на нашата позиция. Рийс казва, че постът на премиера им виси на косъм, което е самата истина.

— До дяволите — измърмори Кастила.

— Много ми се ще само това да е лошата новина — каза тихо Никълс.

Президентът стисна слушалката.

— Продължавай.

— Рийс ме помоли да ти предам нещо, което е дочул от Форин Офис. Франция, Германия и няколко други европейски страни готвят нова неприятна изненада задкулисно. Ако наложим вето на резолюцията в Съвета за сигурност на ООН, планират да поискат незабавно замразяване на военното и политическото ни участие в НАТО, под предлог, че можем да използваме ресурсите на НАТО в нелегалната война срещу Лазар.

Кастила издиша тежко, опитвайки се да потисне гнева, който усещаше да кипи вътре в него.

— Предполагам, че лешоядите вече кръжат.

— Да, Сам — отвърна Никълс уморено. — След кланетата в Зимбабве, Санта Фе и Париж, а сега и историите за поръчани от ЦРУ убийства, доброто ни име в чужбина съвсем се опетни. Така че сега е идеалният момент нашите така наречени приятели да ни орежат крилцата.

След като приключи разговора си с Никълс и затвори телефона, Кастила постоя известно време неподвижно, а главата му тежеше от хода на събитията, които се развиваха извън неговия контрол. Той погледна уморено към елегантния часовник върху една от облите стени. Фред Клайн му съобщи, че полковник Смит е по дирите на нещо важно в Париж. Той прехапа устни. Каквото и да търсеше Смит, трябваше да побърза.

Париж

За част от секундата Питър се взираше в активирания разрушителен заряд и макар и без охота се възхищаваше на невероятното усърдие на неприятеля. Когато опреше до прикриване на следи, тия типове никога не спираха по средата. Защо да се задоволяват с убийството на неколцина свидетели, след като можеха да вдигнат във въздуха цялата сграда? Таймерът отброи още една секунда и продължи да отмерва безмилостно настъпването на предрешения край.

Той скочи на крака и затича към Джон и Ранди, заобикаляйки масите с компютри и изпотрошена от куршумите апаратура.

— Излизайте! — изкрещя той, сочейки към прозорците. — Веднага вън!

Те го изгледаха с почуда, напълно озадачени от настойчивия му глас.

Питър спря до двамата объркани американци.

— Заложена е поне една голяма бомба и ще гръмне всеки момент, а сигурно има още! — обясни той набързо. После сграбчи двамата за раменете и ги забута към двата прозореца, които зееха отворени и изпочупени.

— Бързо! Ако имаме късмет, ни остават към тридесет секунди!

По лицата на Джон и Ранди се изписа ужас, след като най-после разбраха за какво става дума.

И тримата сграбчиха по едно от въжетата, които все още висяха пред прозорците.

— Няма време да слагаме пояси — предупреди ги Питър. — Спускаме се по проклетите въжета.

Смит кимна. Той скочи върху каменния перваз на прозореца, прехвърли двойното въже през задната част на бедрото си, след това го прекара по диагонал нагоре и го преметна през рамо, после обратно към същото бедро и след това го опъна по цялата дължина на ръката си, която щеше да използва за спирачка. Забеляза, че Питър и Ранди направиха същото със своите въжета.

— Готови ли сте? — попита Питър.

— Готови — потвърди Смит, Ранди също кимна.

Смит се отпусна на въжето, обърна се успоредно спрямо земята и остави гравитацията да свърши по-голямата част от работата, падайки надолу покрай стената с големи отскоци. Земята се приближаваше към него с шеметна скорост. Усещаше миризмата на найлоновото въже, което стържеше по кожените му ръкавици и го убиваше жестоко на рамото и бута.

Знаеше, че Питър и Ранди следват неговия ритъм. И тримата се спускаха с висока скорост.

След като прецени, че е на не повече от шест метра от земята над тясната павирана алея зад централата на Движението, Смит стегна въжето с ръката, която му служеше за спирачка, и го дръпна към гърдите си с рязко движение. Не искаше да рискува да падне на земята със същата скорост. На около три метра и половина над земята той спря въжето.

В този миг серия мощни експлозии разтърсиха горните етажи от единия до другия край на сградата на улица „Вини“ 18 и избълваха огромни пламъци и нажежен въздух. През прозорците изригнаха адски огнени езици и осветиха като факли нощта, превръщайки тъмнината в ослепителен ден за един ужасен миг. Парчета от камък и керемиди и други отломки литнаха високо към небето на фона на горящия ад, който поглъщаше централата на Движението.

Въжето на Смит се отпусна, разкъсано от взрива. Той падна на земята и се претърколи. Ранди и Питър тупнаха до него. Те скочиха на крака и побягнаха по тъмната алея бързо, колкото можеха, подхлъзвайки се от време на време на гладката и влажна настилка. Огромни отломки падаха около тях, чупеха покривите на съседните сгради или се удряха в тясната алея с грохот и смъртоносна сила.

Тримата се отдалечиха от алеята и свиха към по-широка улица. Все още тичайки с максимална скорост, те се шмугнаха под навеса на магазинче за цигари, търсейки прикритие. Нова вълна от нажежени до бяло отломки засипа околните улици и сгради, пробивайки дупки по покривите и възпламенявайки нови пожари по пътя си. Пронизителният вой на алармите на паркираните в околността автомобили, задействани от падащите отломки, направи невъобразимата врява още по-голяма.

— Някой да има умни идеи? — попита Ранди.

Те чуваха ясно сирените в далечината, които звучаха все по-отблизо с всяка изминала секунда.

— Трябва да изчезваме от района — каза Смит. — При това бързо. — Той погледна към нея. — Можеш ли да се обадиш по радиостанцията за помощ?

Тя поклати глава.

— Радиото ми се счупи — Ранди хвърли слушалката с отвращение. — Явно съм паднала върху проклетото нещо, когато бомбите откъснаха въжето.

Синьо волво седан се зададе от ъгъла на улица „Вини“, зави рязко в посока към тях и доближи с грохот. Предните фарове ги осветиха и силуетите им се очертаха на фона на заключената врата на магазинчето за цигари. Бяха заклещени в капан, нямаше къде да избягат или да се скрият.

Смит се обърна уморено и посегна за зиг зауера си, но Ранди хвана ръката му и поклати глава.

— Ако искаш вярвай — каза тя развеселено, — но това е един от нашите.

Седанът спря рязко на няколко метра от тях. Стъклото до мястото на шофьора се смъкна. Отвътре се подаде учудената физиономия на Макс. Той им се ухили.

— Боже! Когато сградата се взриви, си помислих, че никога повече няма да ви видя, не и цели-целенички!

— Мисля, че днес е щастливият ти ден, Макс — каза му Ранди и се мушна на предната седалка, докато Смит и Питър се настаниха отзад.

— Накъде? — попита я агентът от ЦРУ.

— Все едно — отговори Ранди. — Само да е далеч оттук.

Тя вдигна палец над рамото си на фона на ослепителния огнен стълб, който се издигаше в нощното небе.

— Веднага, шефке — каза Макс.

Той превъртя волана и излезе на заден ход към улицата. После, наблюдавайки внимателно в огледалото за обратно виждане, отпраши надалеч.

По времето, когато първите пожарни и полицейски коли пристигнаха в района на горящите отломки на улица „Вини“ 18, те бяха вече на километри разстояние на път за околностите на Париж.

Гората Рамбуйе се намираше на около петдесет километра югозападно от града. Беше красиво място с дървета, езера и стари параклиси от камък между високите дървета. Елегантната сграда и прекрасният парк на замъка Рамбуйе се намираха в центъра на хълмист горски терен. Замъкът, построен преди повече от шест века, някога бе служил като място за отдих в края на седмицата на неколцина френски крале. Сега той се използваше със същата цел от президентите на Френската република.

Северните краища на гората бяха на километри разстояние от великолепието на замъка и там бродеха главно сърни, елени и глигани. Тесни пътеки се виеха между дърветата, предоставяйки достъп за колоездачите и горските.

На малка полянка край една от горските пътеки подполковник Джон Смит бе седнал върху един дънер и превързваше раната от нож на лявата си ръка. След като приключи, изхвърли опаковката на марлята и лейкопласта и провери здравината на новата превръзка, размахвайки напред-назад ръката си, за да е сигурен, че ще издържи на резки движения.

Смит знаеше, че в някакъв момент раната трябва да се зашие, но стегнатата превръзка поне за известно време щеше да спре кръвотечението. След като приключи с това, той навлече чиста риза, охкайки, докато тъканта се плъзгаше по пресните рани, драскотини и схванатите мускули.

Изправи се, протегна се и се разкърши, както често правеше, за да разсее поне малко умората, която връхлиташе изтощеното му тяло. Тънкият сърп на луната висеше ниско на запад и едвам се забелязваше от короните на дърветата. Малки бледосиви ивици светлина на източния хоризонт предупреждаваха за приближаването на зората. Слънцето щеше да изгрее след два часа.

Той погледна към другарите си. Питър спеше на предната седалка на волвото, възползвайки се от всяка възможност да си почине, както правеха войниците ветерани. Ранди стоеше до малко черно пежо в далечния край на поляната и разговаряше тихичко с Макс и още един агент на ЦРУ — младши офицер на име Луис, който току-що бе дошъл от Париж да им донесе цивилни дрехи. Тя явно ги инструктираше как да ги отърват от оръжията, екипировката, старите дрехи и всичко, което можеше да ги свърже с касапницата във взривената сграда на улица „Вини“ 18.

Наблизо нямаше никой, който можеше да го чуе, и Смит измъкна кодирания мобилен телефон, пое дълбоко дъх и натисна копчето за връзка с центъра на Първи секретен отдел.

Фред Клайн мълчаливо изслуша доклада на Смит за случилото се през нощта. След като той приключи, Клайн въздъхна тежко.

— Движиш се по много тънка граница между бедствие и пълна катастрофа, полковник, но предполагам, че едва ли ще успея да те разубедя.

— Надявам се, че няма — отговори безцеремонно Смит. — Това ще е равносилно на неблагодарност.

— Сигурен ли си, че Абрантиш е казал истината? — попита Клайн. — За връзката между Лазар и нанофагите, имам предвид. Ами ако се е опитал да те насочи по фалшива следа, за да ни отклони в грешна посока?

— Не вярвам — отвърна Джон. — Човекът умираше, Фред. За него аз бях едва ли не духът на баба му, слязъл на земята от небесата, за да го отведе до вратите на рая. Не, Витор Абрантиш не ме излъга, той каза истината. Който и да е в действителност Лазар, е кучи син, организирал нападенията от самото начало. Освен това той е човекът, който хвърля пясък в очите на всички, като дърпа конците на войната между Движението и ЦРУ и ФБР.

Последва продължителна тишина в другия край на линията.

— С каква цел, Джон? — попита накрая Клайн.

— Лазар се опитва да печели време — отвърна Смит. — Време за своите извратени „експерименти на терен“. Време да анализира резултатите и да доусъвършенства нанофагите, за да ги направи още по-мощни и смъртоносни. Време да разработи и да изпробва нови методи за тяхното разпространение срещу набелязаните цели. — Докато ние се движим в дяволски кръг, Лазар разработва, произвежда и тества своето оръжие, с което може да изличи от Земята целия човешки род.

— В Кусаса, Зимбабве, в института „Телър“ и сега в Курньов — осъзна Клайн, — местата, които са отбелязани в паспортите, намерени от Питър Хауел.

— Точно така.

— И ти смяташ, че това оръжие е готово за употреба? — попита тихо Клайн.

— Така смятам — каза Смит. — Няма друго обяснение защо Лазар ще ликвидира хората и апаратурата, използвани за наблюдаване на експеримента. Той заличава следите, подготвя се за удара.

— Какво предлагаш?

— Да открием Лазар и лабораторията или фабриката, където се произвеждат нанофагите. После го убиваме и слагаме ръка на запасите му от нанофаги, преди да ги разпръсне.

— Звучи хубаво и лесно, но не много убедително, полковник — каза Клайн.

— Имаш ли по-добра идея? — настоя Смит.

Шефът на Първи секретен отдел отново въздъхна тежко.

— Не, нямам. Номерът е Лазар да бъде открит, преди да стане късно. А това е нещо, което нито едно западно разузнаване не успя да постигне за година и нещо.

— Мисля, че Абрантиш ми каза повече, отколкото ни е необходимо — възрази Смит. — Проблемът е, че испанският ми е много зле, а от португалски нищо не разбирам. Трябва ми превод за онова, което каза, когато го попитах къде е в момента Лазар.

— Мога да намеря човек да се справи — обеща Клайн. Той изключи за малко телефона. Чу се леко прещракване и после линията пак се възстанови. — Добре, записвам, полковник. Давай.

— Ето как звучеше — каза Смит. По памет той се опита да изрече думите със същото произношение, което използва умиращият мъж, и повтори последните думи на Витор Абрантиш: Ос Азореш. О консоле до сол. Санта Мария.

— Записах. Още нещо?

— Да — каза Смит. — Абрантиш каза, че е прострелян от мъж, когото нарече „един от Хораций“. Ако съм прав, вече се сблъсках с двама от тях — първо пред „Телър“ и сега в Париж. Бих искал да знам какви са тия огромни еднакви копелета… и колко още има от тях.

— Ще видя какво мога да открия, Джон. Но вероятно ще отнеме време. Можеш ли да останеш още малко там, където си в момента?

Смит кимна, поглеждайки към високите дървета и чезнещата лунна светлина.

— Да. Но побързай, Фред. Имам лошо предчувствие, че времето изтича бързо.

— Разбрано, полковник. Изчакай.

Връзката прекъсна.

Смит се заразхожда напред-назад по поляната. Чувстваше как вътре в него напрежението става все по-голямо. Нервите му бяха опънати почти до скъсване. Мина повече от час, откакто Клайн обеща да му се обади. Сивкавата светлина на изток ставаше все по-силна.

Запален двигател на автомобил го стресна. Обърна се изненадан и видя малкото черно пежо да се отдалечава, подскачайки и поднасяйки смешно по неравната горска пътека.

— Изпратих Макс и Луис обратно в Париж — обясни Ранди. Тя бе седнала тихо, без да я чуе, на неговия пън. — В момента нямаме нужда от тях и аз бих искала да разберат какво е изровила френската полиция от останките на Централата на Движението.

Смит кимна. Имаше логика.

— Мисля…

Мобилният му телефон завибрира. Той го включи.

— Да?

— Сам ли си? — попита Клайн без предисловие. Гласът му прозвуча напрегнато, почти неестествено.

Джон се огледа. Ранди се бе разположила само на няколко крачки от него. А Питър, явно ръководен от шестото си чувство, което бе развил през годините на оперативна работа, се бе събудил и надничаше от седалката на колата.

— Не, не съм — призна Смит.

— Това е крайно неудобно, но ще трябва да внимаваш какво казваш. Ясно?

— Да — отговори спокойно Смит. — Какво имаш за мен?

— Да започнем с Хораций — каза бавно Клайн. — Името идва от древна римска легенда — трима абсолютно еднакви братя били изпратени да се бият срещу бойци от съпернически град. Те били прочути със своята смелост, сила, ловкост и преданост.

— Напълно пасва — каза Смит, припомняйки си двете смъртоносни срещи с двамата високи зеленооки мъже. И при двата случая извади голям късмет, че остана жив. Той примигна. Мисълта за трети мъж с подобна сила и умения, който се мотае някъде наоколо, не бе никак приятна.

— Има прочута живописна творба на представителя на френския революционен класицизъм Жак Луи Давид — продължи Клайн. — Нарича се „Клетвата на Хорациите“.

— И виси в Лувъра? — прекъсна го Смит, осъзнавайки внезапно защо името му звучеше някак познато.

— Точно така — потвърди Клайн.

Смит поклати мрачно глава.

— По дяволите. Значи, нашият приятел Лазар има влечение към класиката и извратено чувство за хумор. Но аз мисля, че това не ни помага много да го открием. — Той пое дълбоко дъх. — Успяхте ли да преведете последните думи на Абрантиш?

— Да — отвърна Клайн.

— Е? — попита Смит нетърпеливо. — Какво се е опитвал да ми каже?

— Казал е: „Азорските острови. Островът на слънцето. Санта Мария“ — уведоми го шефът на Първи секретен отдел.

— Азорските острови? — Смит поклати глава изненадан.

Азорите бяха малка група португалски острови, разположени в Атлантическия океан, недалеч от меридиана, свързващ Лисабон с Ню Йорк. Преди векове архипелагът е служел като стратегически преден пост на изчезналата вече Португалска империя, а днес жителите му се издържаха с износ на говеждо месо, млечни продукти и туризъм.

— Санта Мария е един от деветте Азорски острова — обясни Клайн. Пак въздъхна. — Явно местните понякога го наричат Острова на слънцето.

— И какво, по дяволите, има на Санта Мария? — попита Смит, едва сдържайки раздразнението си. Фред Клайн обикновено не се бавеше толкова, преди да стигне до същината.

— В източната част няма кой знае какво — само няколко малки селца.

— А в западната?

— Именно тук нещата стават сложни — призна Клайн. — Западната част на Санта Мария е наета от „Номура Фарматек“ за благотворителната й медицинска дейност по целия свят. Корпорацията разполага там със самолетна писта, огромни хангари и комплекс за складиране на медицински доставки.

— Номура — повтори Джон, осъзнавайки защо шефът му звучеше така напрегнато. — Хидео Номура е Лазар. Той има парите, научното ноу-хау, инсталациите и политическите връзки да осъществи подобен замисъл.

— Така изглежда — съгласи се Клайн. — Но аз се страхувам, че това не е достатъчно. Никой няма да повярва на последните думи на неизвестен умиращ мъж. Без твърди доказателства, които можем да предоставим на колебливите ни приятели и съюзници, не виждам как президентът ще се осмели да одобри атака срещу инсталациите на Номура на Азорските острови. — Шефът на Първи секретен отдел замълча за миг и после продължи: — Положението е по-лошо, отколкото можеш да си представиш, Джон. Нашите военни и политически съюзи се разпадат като мокра хартия. С НАТО почти е свършено. Общото събрание на ООН планира да ни обяви за терористична държава. Голяма част от конгресмените обмислят сериозно въпроса за импийчмънт на президента. При тези обстоятелства непровокирана въздушна атака срещу известен в цял свят медицински благотворителен център ще е последната капка, с която чашата ще прелее.

Смит знаеше, че Клайн е прав. Но от това положението, в което бяха изпаднали, не ставаше по-добро.

— Би било лудост да го направим. Но ще умрем, ако стоим със скръстени ръце — възрази Смит.

— Знам, Джон — каза съчувствено Клайн. — Но се нуждаем от доказателства да подкрепим твърденията си, преди да изпратим бомбардировачите и ракетите.

— Има само един начин да открием такива доказателства — напомни му мрачно Джон. — Някой трябва да замине за Азорските острови и да надникне вътре.

— Да — съгласи се неохотно Клайн. — Кога можеш да тръгнеш към летището?

Смит погледна към Ранди и Питър. Те изглеждаха еднакво мрачни и решителни. Бяха чули достатъчно от разговора, за да знаят какво става.

— Веднага — каза той простичко. — Тръгваме веднага.

Четиридесет и пета глава

Центърът на Лазар,

остров Санта Мария, Азорите

Слънцето тъкмо изгряваше зад командния център без прозорци на Движението на Лазар, издигайки се високо над прегръдката на Атлантическия океан. Първите ослепителни лъчи докоснаха надвисналите над залива Сао Лауренсу скали с огъня си и осветиха стръмните каменни тераси на лозята в Майа. От там увеличаващата се дневна светлина се разпространи на запад към зелените гори и пасища, заблестя, отразена от белите пясъци на плажната ивица при Прайа Формоза, и накрая прогони и последните сенки на нощта от голямата варовикова равнина около самолетната писта на „Номура Фарматек“.

Вътре в центъра сред тишината и светлината на неоновите лампи Хидео Номура четеше най-новите съобщения от оцелелите му агенти в Париж. Въз основа на сведения, осигурени чрез платени информатори в полицията, беше ясно, че Нънс и хората му са мъртви, убити заедно с останалите във взривената сграда на улица „Вини“ 18.

Той сключи вежди, едновременно озадачен и притеснен от тази новина. Нънс и екипът му трябваше да се измъкнат много преди да избухнат заредените от тях взривни устройства. Нещо се е издънило, но какво?

Няколко свидетели съобщаваха, че са видели „мъже в черно“ да бягат от сградата веднага след експлозията. Френската полиция, отначало скептична, вече се отнасяше към тези твърдения сериозно и обвиняваше тайнствените сили, противопоставящи се на Движението на Лазар, за този терористичен акт срещу неговата парижка централа.

Номура поклати глава. Беше невъзможно, разбира се. Единствените терористи, които атакуваха Движението, бяха хора под негова команда.

И все пак ако някой друг душеше около улица „Вини“ 18? Вярно, неговите сложни схеми успяваха да всеят пълен смут и объркване в ЦРУ, ФБР и МИ-6. Но имаше и други разузнаватели служби в света и не бе изключено някои от тях да се опитват да надничат в дейността на Движението на Лазар. Дали не бяха открили нещо, което да свърже експеримента в Курньов с него? Прехапа долната си устна и се замисли дали не беше проявил прекалена самоувереност, свръхубеденост, че неговите многобройни внимателно подготвени хитрости ще останат неразгадани?

Номура обмисляше тази вероятност известно време. Въпреки че прикритието му със сигурност не беше застрашено, той реши, че е най-добре да вземе някои предохранителни мерки. Първоначалният му план предвиждаше едновременен удар върху континенталните части на САЩ с най-малко дванадесет самолета „Танатос“, но сглобяването на такова количество от гигантските летателни апарати щеше да отнеме на работните му екипи още три дни. Освен това, което бе по-важно, не разполагаше с достатъчно хангари да скрие толкова много самолети от наблюдение от въздуха.

Не, помисли си той хладнокръвно, трябваше да действа веднага, докато все още бе сигурен, че ще е в състояние, а не да изчаква идеалния момент, който така и можеше да не се появи. След като ликвидираше първите милиони хора, американците и техните съюзници щяха да останат без лидерство и да се парализират от ужас, за да преследват ефективно скритите си врагове. Когато се бориш за контрол над съдбата на света, напомни си той, гъвкавостта е добродетел, не порок. Хидео натисна бутон върху вътрешния си телефон.

— Пратете ми веднага Търс.

Последният от братята Хораций пристигна миг по-късно. Яките му плещи изпълниха отвора на вратата, а главата му почти докосваше тавана. Той се поклони покорно и застана, без да мърда, пред тиковото бюро на Номура, търпеливо очаквайки заповедите на човека, който го бе направил толкова силен и ефективен убиец.

— Знаеш, че двамата ти другари не оправдаха доверието ми — каза Номура.

Високият зеленоок мъж кимна.

— Разбрах за това — отговори той безизразно. — Но аз не съм те предавал никога.

— Това е вярно — съгласи се Номура. — И по тази причина наградите, обещани на тях, ще получиш ти. Когато дойде времето, ще бъдеш моята дясна ръка — ще управляваш от мое име и в името на Лазар.

Очите на Търс светнаха. Номура планираше да реорганизира света и да създаде рай за малцината, които смяташе за достойни да продължат живота. Повечето народи и нации щяха да умрат, изядени за месеци и години от невидимите нанофаги. Онези, на които щеше да позволи да живеят, щяха да бъдат принудени да му се подчиняват — да променят живота, културата и вярванията си според неговата идилична философия. Номура и онези, които му служеха, щяха да разполагат с почти пълна власт над уплашените останки на човешкия род.

— Какви са заповедите ти? — попита оцелелият член на триото „Хораций“.

— Ще нападнем по-рано от предвиденото — каза му Номура. — Три самолета „Танатос“ да са готови за излитане до шест или осем часа. Уведоми производствения екип, че искам достатъчно контейнери с нанофаги да бъдат натоварени на самолетите до извършването на последните проверки преди излитането. Първите цели ще са Вашингтон, Ню Йорк и Бостън.

Летище Лажеш, остров Терсейра, Азорите

Трима души, двама мъже и една жена, бяха сред малката група пътници, които слизаха от самолета на португалските авиолинии от Лисабон. Необременени от багаж, те бързо се промъкнаха между потоците от местни хора и туристи от пистата в летищния терминал.

След като влязоха вътре, Ранди Ръсел спря като попарена. Тя погледна към огромния часовник, показващ местното време, а после към таблото с отбелязаните часове на излитащите и пристигащите самолети.

— Мамка му — измърмори тя ядосано. — Има само един полет дневно до Санта Мария и ние сме го изпуснали.

Без да спира, Джон поклати глава.

— Няма да пътуваме с тукашен самолет.

Той ги поведе към изхода. Малка редица таксита и частни автомобили чакаха до бордюра пристигащите пътници.

Тя повдигна едната си вежда.

— Санта Мария е на около двеста мили оттук. Да не смяташ да плуваме?

Смит се ухили през рамо.

— Не, освен ако Питър не настоява.

Ранди погледна към синеокия англичанин, който вървеше до нея.

— Знаеш ли за какво говори?

— Един господ знае — отговори Питър нехайно. — Но забелязах, че проведе няколко телефонни разговора в Париж, докато чакахме самолета за Лисабон. Подозирам, че нещо е уредил.

Все още усмихнат, Смит мина през изхода и излезе на чист въздух. Вдигна ръка към боядисан в камуфлажни зелено-кафяво-сиви тонове високопроходим автомобил „Хъмви“, паркиран надолу по шосето. Той потегли да ги пресрещне.

— Полковник Смит и неговите придружители? — попита сержант от ВВС на САЩ иззад волана.

Хъмвито потегли надолу по шосето и след половин километър зави към входа на желязна ограда. Там двама часови с автомати М-16 и сериозни физиономии им провериха документите, внимателно сравнявайки лицата и снимките. Удовлетворени, войниците им махнаха да продължат към военновъздушната база на САЩ в Лажеш.

Джипът зави наляво и продължи към самолетната писта. Сиви транспортни самолети С-17 и гигантски самолети танкери КС-10 стояха от двете страни на пистата. В единия й край теренът се накланяше леко и тя стигаше почти до брега на Атлантическия океан. В другия край се издигаха високи зелени хълмове, насечени на безброй малки полета от тъмни вулканични скали. Сладкото ухание на полски цветя и соленият дъх на океана се смесваха по странен начин с острата и задушлива миризма на полуизгоряло самолетно гориво.

— Вашата птица пристигна от САЩ преди час — уведоми го сержантът. — В момента я подготвят.

Ранди се обърна към Смит.

— Нашата птица? — попита тя натъртено.

Джон кимна.

— Хеликоптер на американските сухопътни сили UH-60L „Блек Хок“ — каза той. — Доставен е с транспортен самолет С-17, докато ние летяхме от Париж до Лисабон. Мисля, че ще ни свърши работа.

— Добре си направил — каза Ранди с едва прикрит сарказъм. — Чакай да се разберем: ти щракна с пръсти просто ей така и армията и ВВС ти доставиха хеликоптер за милиони долари за лична употреба. Така ли е, Джон?

— Всъщност звъннах на един-двама приятели в Пентагона да използват някоя и друга връзка — отговори скромно Смит. — Всички се страхуват от заплахата с нанофаги и са склонни да нарушат част от правилата заради нас.

Ранди се облещи към загорелия англичанин.

— Надявам се, че можеш да управляваш „Блек Хок“?

— Е, ако не мога, съвсем скоро ще разбера как става — отвърна й Питър весело.

Четиридесет и шеста глава

Самолетната писта на „Номура Фарматек“,

остров Санта Мария

Хидео Номура крачеше бавно по края на дългата асфалтова писта. Вятърът, който духаше откъм изток, шепнеше в късата му черна коса. Лекият бриз донасяше силния мирис на затоплената от слънцето висока трева, която растеше по платото зад оградата. Той погледна нагоре. Слънцето грееше все още високо над главата му и всеки момент щеше да предприеме дългото си пътуване надолу към западния хоризонт. Далеч на север няколко облачета се рееха като самотни бели пухчета в ясното синьо небе.

Номура се усмихна. Времето беше идеално във всяко отношение. Той се обърна и видя баща си да стои до него, заобиколен от двама от хората на Търс. Китките на възрастния мъж бяха закопчани с белезници зад гърба му.

Хидео се усмихна на баща си.

— Невероятна ирония, не мислиш ли?

Джинииро го погледна с каменно лице и студено равнодушие.

— Тук има доста иронии, Лазаре — каза му той безразлично, не желаейки да назове своя син изменник на име. — Коя точно имаш предвид?

Пренебрегвайки подигравката, по-младият мъж кимна към пистата пред себе си.

— Тази самолетна писта — обясни той. — Американците са я построили през 1944 година по време на войната срещу Германия и нашата обична родина. Техните бомбардировачи са използвали острова за презареждане с гориво при дългите презокеански полети до Англия. Но днес ще обърна собственото им творение срещу тях. Тази писта ще стане плацдарм за унищожаването на Америка.

Джинииро не каза нищо.

Хидео сви рамене и се обърна. Сега вече стана ясно, че той бе запазил живота на баща си не от чувство на синовно преклонение. Веднага след като първите самолети „Танатос“ се намереха високо в небето, щеше да има време да уреди подходящ край за стария глупак. Някои от учените вече работеха върху различни варианти на нанофагите от четвърти стадий. Те можеха да сметнат, че ще е от полза да изпробват новите си модели върху живо човешко същество.

Той закрачи към малка група авиоинженери и диспечери, които чакаха край пистата. Бяха със слушалки и късовълнови радиостанции за връзка между различните хангари и контролната кула.

— Всичко готово ли е? — попита той грубо.

Старши диспечерът кимна.

— Екипажът от главния хангар докладва, че са готови за излитане. Всички контейнери са натоварени на борда.

— Добре. — Номура погледна към главния авиоинженер. — А трите самолета?

— Всички системи функционират в очакваните норми — докладва мъжът. — Соларните панели, резервоарите за гориво, авиониката, програмите за нападенията, всичко е проверено по няколко пъти.

— Отлично — каза Номура. После отново погледна към главния диспечер. — Някакви неидентифицирани въздушни контакти, които да ни притесняват?

— Не — отвърна диспечерът. — Данните от радара не отчитат никакви обекти във въздуха в радиус от сто километра. Чисто е.

Хидео пое дълбоко дъх. Това бе мигът, заради който той посвети години на кроене на планове, заговори и предаде собствения си баща — само заради този славен миг на сигурен триумф. Издиша бавно, предвкусвайки удоволствието. После заговори:

— Започнете операциите „Танатос“.

Диспечерът предаде заповедта по радиостанцията.

— Отворете вратите на хангарите.

В отговор в южния край на пистата огромните метални врати на най-близкия хангар започнаха да се разделят с трясък, разкривайки просторна вътрешност, пълна с мъже и машини. Слънцето проникваше вътре през бавно разширяващия се отвор. Лъчите паднаха върху соларните панели на крилото на първия „Танатос“. Те засияха като златен огън.

— Първият самолет тръгва — докладва главният авиоинженер.

Огромният безпилотен апарат с дължина на крилата по-голяма от тази на „Боинг“-747 бавно се заклати напред и мина през вратата, изпълвайки я почти цялата. Четиринадесетте перки с по две еднакви остриета се завъртяха безшумно, докато машината излизаше на пистата. Под крилото на самолета се виждаха множество цилиндри с тънки пластмасови стени.

— Сложете маските и ръкавиците — нареди Номура.

Диспечерите и инженерите веднага се подчиниха и надянаха тежката екипировка, която щеше да им гарантира поне частична защита, в случай че станеше нещо неочаквано.

Търс се доближи до Номура и му подаде маска, респиратор и плътни ръкавици. Той ги взе с леко кимване.

— А за затворника? — попита високият зеленоок мъж с приглушен от респиратора глас.

— Баща ми ли? — Хидео погледна назад към Джинииро, който все още стоеше гологлав на слънцето неподвижно между двамата си пазачи с газови маски. Той се усмихна студено и поклати глава. — Никаква маска за него. Нека старецът изпробва късмета си.

— Вторият самолет излиза — докладва авиоинженерът, като говореше доста високо, за да се чува през газовата маска и дихателния апарат.

Номура обърна поглед отново към пистата. Първият „Танатос“ се бе отдалечил вече на двеста метра и набираше скорост, наближавайки мястото за излитане. Вторият самолет също се показа от гигантския хангар. Третият се виждаше точно зад него.

Той забрави за предстоящата смърт на баща си и съсредоточи вниманието си към полета на своите жестоки мечти.

Търс се отдалечи, като смъкна от рамото си своя „Хеклер и Кох“ G36, германско производство. Той се оглеждаше, проверявайки въоръжената охрана, която бе поставил на равни разстояния по дължината на пистата. Всички изглеждаха в готовност.

По лицето на огромния мъж премина лека сянка. Заедно с двамата часови, които охраняваха Джинииро, имаше само десет души на летището. А трябваше да са два пъти повече, но неочакваните загуби, които претърпя в Ню Мексико, после и във Вирджиния, не можеха да се попълнят навреме. Смъртта на Нънс и на неговия екип в Париж направиха недостига на охрана още по-осезаем.

Търс сви рамене и погледна на запад към океана. След като това приключеше, нямаше да има вече значение. Номура беше прав. Секретността имаше по-голяма важност от живата сила. Независимо с колко войници, ракети и бомби разполагаха, американците не можеха да атакуват цел, която не могат да открият.

Изведнъж замръзна. Нещо се движеше над Атлантическия океан — точно там, до където стигаше погледът му. Той се взря напрегнато. Каквото и да беше, нещото се приближаваше с висока скорост. Но бе трудно да разбере през дебелите стъкла на газовата маска, която размазваше образите.

С ръмжене Търс раздра маската и прикачения към нея респиратор и ги хвърли на земята. Най-после виждаше ясно малката тъмнозелена точка, която летеше ниско над вълните в океана. Тя смени траекторията си и се отправи към него, като се наклони леко, и после започна бързо да се уголемява. Слънцето се отрази върху въртящата се перка.

На борда на хеликоптера „Блек Хок“ UH-60L Смит се наведе напред от седалката на втория пилот и погледна към самолетната писта пред тях през високо разделителен бинокъл.

— Добре — каза той на глас, като викаше, за да го чуят сред бученето на двата мощни двигателя и огромните ротори на военния транспортен хеликоптер. — Виждам два транспортни самолета „Ан-124 Кондор“ близо до северния край на пистата, спрели са до голям хангар. Има и по-малък самолет, вероятно „Гълфстрийм“.

— А какво е онова, което се движи близо до южния край на пистата? — извика Ранди в ушите му.

Тя се бе привела над двете пилотски седалки откъм гърба им, като се държеше толкова здраво, че кокалчетата на пръстите й бяха побелели. Хеликоптерът „Блек Хок“ се тресеше и подскачаше жестоко, тъй като Питър се мъчеше да го държи на сто и петдесет метра над гребена на вълните и същевременно да поддържа скорост над двеста километра в час. Той успя да ги докара с ниско летене, за да не бъдат засечени от радара на летището.

Смит отмести бинокъла надясно. За първи път забеляза трите огромни машини, приличащи на крила, подредени една след друга на дългата асфалтирана писта. Апаратът в началото на редицата се движеше все по-бързо и по-бързо към мястото за излитане. Отначало изтощеният му мозък отказваше да приеме, че нещо толкова голямо и същевременно изглеждащо така крехко става за летене.

После фактите и образите си дойдоха на мястото, измъкнати някъде от паметта му. Преди няколко години той беше чел за научни експерименти на НАСА със самолет робот, летящ на голяма височина и захранван от слънчева енергия. Явно Номура беше откраднал технологията за своите зли намерения.

— Мили боже — каза той, осъзнавайки изведнъж за какво става дума. — Това са апаратите за нападението на Номура.

Той бързо разясни на своите колеги какво си е спомнил за летателните характеристики и възможности на тези самолети.

— Не могат ли нашите изтребители да ги свалят? — попита мрачно Ранди.

— На тридесет километра височина? — Смит поклати глава. — Това е много над тавана, до който може да се издигне който и да е изтребител. Нито един Ф-15 или Ф-16, който притежаваме, не е в състояние да достигне подобна височина.

— Ами вашите ракети „Пейгриът“? — предложи Питър.

— Тридесет хиляди метра височина е и над техните възможности — отвърна Смит. — Освен това се обзалагам, че ония работи там са построени така, че да не бъдат засичани от радари. — Той стисна зъби. — Ако са на голяма височина, са неуязвими и неоткриваеми. Така че в момента, в който тези апарати излетят, Номура ще може да ни нападне, когато си пожелае, като освободи облаците от нанофаги над който град си избере.

Ужасен от опасността, надвиснала над Съединените щати, Смит насочи бинокъла към малката група мъже, които стояха точно до пистата. Той изхълца. Мъжете носеха газови маски.

Светът около него сякаш изчезна, докато умът му работеше трескаво. Защо носеха маски? После отговорът дойде от само себе си.

— Отведи ни там, Питър — викна Смит и посочи към летището. — Веднага.

Англичанинът го изгледа невярващо.

— Това не е бойна мисия, Джон. От нас се очаква да разузнаваме, а не да препускаме с развети саби като кавалеристи.

— Задачата току-що се промени — каза му троснато Смит. — Тези самолети са въоръжени. Този кучи син Номура предприема атаката си в момента!

Четиридесет и седма глава

Питър наклони хеликоптера „Блек Хок“ максимално и го насочи към летището. Бреговата ивица на Санта Мария се виждаше все по-добре, приемайки постепенно очертания и форма, докато летяха към острова със скорост близо двеста километра в час. Англичанинът обърна за миг глава и погледна към Ранди.

— Най-добре да приготвиш оръжията.

Тя кимна. Тримата вече бяха навлекли бронежилетките, а хеликоптерът бе съоръжен с три автоматични карабини Д-4, версия на автоматите М-16, с които бе въоръжена американската армия. Тя се премести в отделението за войници, като внимаваше да се държи здраво поне с едната ръка.

Внезапно Питър наклони хеликоптера, правейки отново остър завой, този път в северна посока, за да лети паралелно на пистата.

— Момент! — каза той. — Защо трябва да си усложняваме живота? Защо просто не гръмнем тези проклети самолети роботи от въздуха и да ги натикаме в морето?

Смит се замисли върху предложението. Логиката му бе желязна. Той се изчерви.

— Трябваше да помисля за това — призна той неохотно.

Питър се ухили.

— Учил си медицина, когато е трябвало да учиш тактика, а? — Той се върна към управлението на хеликоптера. UH-60L се извиси рязко, изкачвайки се с неколкостотин метра над морето за по-малко от секунди. — Дръж под око първия апарат, Джон. Уведоми ме, когато започне да се издига.

Смит кимна. Облегна се на седалката си и загледа през дясното стъкло на кабината. Внезапно просветна нещо бяло и погледът му долови малко облаче прах близо до летището. После забеляза малка стрела, която бързо доближаваше към тях, оставяйки след себе си огнена следа. За част от секундата Джон се взираше невярващо. После инстинктът му за самосъхранение се пробуди.

— САМ! Ракета САМ! — изкрещя той. На три градуса.

— Мамка му! — възкликна Питър.

Той бързо занатиска педалите, задърпа ръчките и завъртя лоста за управление, за да снижи рязко хеликоптера и да избегне връхлитащата ракета. В същото време натисна копче върху контролното табло и активира устройството за изстрелване на сигнални ракети.

Зад пикиращия хеликоптер изригнаха сигнални ракети, описвайки широка дъга. Смит вдигна очи и видя как доближаващата ракета земя-въздух мина като стрела над главите им и после се отклони рязко, следвайки сигналните ракети примамки, които се носеха бавно към океана. Той въздъхна с облекчение.

— Явно е била с топлинен търсач — коментира той и се смути, тъй като гласът му леко трепереше.

Питър кимна. Беше стиснал силно устни.

— Ръчно преносимите ракети САМ обикновено са такива. — Той въздъхна. — Страхувам се, че се налага да се върнем на първоначалния план. Не можем да си позволим голяма височина, не и при заплаха от ракети.

— Значи, влизаме вътре? — предположи Смит.

— Да — потвърди Питър и оголи зъбите си в широка свирепа усмивка. Той снижи хеликоптера почти до водата, а отстрани изглеждаше така, сякаш долната част на машината пори вълните. Летището, което бе вече на равнището на очите им, постепенно се уголемяваше. — Влизаме бързо и удряме здраво, Джон. Ти разчистваш отляво, аз отдясно. А Ранди, Бог да я пази, ще прави всичко останало, което се наложи.

— Звучи като план! — съгласи се Ранди зад гърбовете им.

Тя подаде на Смит една от карабините Д-4 и тридесет и три пълнителя. С къса цев и оптично устройство, Д-4 беше по-леко и по-маневрено оръжие от своя родител М-16. Смит пъхна един от пълнителите в магазина, а останалите прибра по джобовете си. Третата карабина отиде у Питър, който я сложи до себе си на пилотската седалка.

— Благодаря. Сега се закопчайте — викна й Питър. — При кацането доста ще раздруса.

Откъм пистата се разнесоха изстрели в посока към тях. Няколко мъже бяха застанали на открито и стреляха по хеликоптера с картечници. Куршуми 5,56-милиметра заудряха хеликоптера и рикошираха от главния ротор, блиндирания покрив и опашката и продупчиха страничните части от тънка сплав на фюзелажа.

Смит забеляза, че първият летателен апарат на Номура се отдели от земята и започна да се издига. Той удари с юмрук по седалката си от безсилие.

— По дяволите!

— Има още два на земята! Ще се оправим с този малко по-късно — успокои го Питър. — Ако приемем, че ще има по-късно, разбира се — добави той, мърморейки под носа си.

Хеликоптерът „Блек Хок“ издрънча, докосвайки настилката, завъртя се бързо в полукръг и се заби във високата трева, която растеше покрай пистата. Още куршуми рикошираха от покрива и изчезнаха сред дъжд от искри. Смит бързо откопча колана, грабна карабината Д-4 и се изтегли в отделението за войниците. Питър го последва почти веднага, като първо нагласи на пауза няколко копчета върху контролното табло. Над главите им остриетата на перките забавиха въртенето си, но не спряха.

Ранди вече бе отворила лявата странична врата. Тя се надвеси през отвора с насочена напред карабина.

— Готово ли е всичко?

Джон кимна.

— Да тръгваме.

С Ранди плътно зад него, той скочи от хеликоптера и се стрелна на юг покрай ръба на пистата. Полетяха куршуми над главите им, изстреляни от двама охранители, които тичаха към тях. Смит се хвърли във високата трева и откри огън, движейки оръжието от ляво на дясно.

Един от охранителите извика пронизително и падна напред, разсечен почти на две. Другият залегна по корем и продължи да стреля.

От позицията си вдясно от Смит Ранди се прицели хладнокръвно. Тя изчака, докато маркировката на оптичния мерник се установи върху очилата на газовата маска на пазача, и после натисна леко спусъка.

Главата му се пръсна.

Джон преглътна с мъка и извърна очи. Той огледа наоколо. Бяха изминали около една трета от дължината на пистата и се намираха само на няколкостотин метра от огромния хангар в южния край. Голямо складово помещение с тенекиен покрив се разпростираше на изток недалеч зад тях. Откъм страната на склада, която гледаше към тях, имаше само един вход — солидна желязна врата със секретна ключалка. Очите му се присвиха, докато подозрението му преминаваше в увереност. Никой не слагаше подобна брава на обикновен склад. Явно тайната лаборатория на Номура за производство на нанофаги бе някъде вътре. Човек можеше да скрие десетина биохимични инсталации във вътрешността на това огромно, приличащо на пещера пространство и пак да остане много място.

Вторият от самолетите роботи вече се търкаляше по пистата, бавно набирайки скорост, докато перките увеличаваха оборотите си. Джон виждаше смъртоносните цилиндри под единственото огромно крило на машината. Третият самолет беше спрял точно пред хангара и изчакваше реда си, за да потегли.

На север избухна престрелка. Още един от охраната изпищя и падна, направен на решето от Питър. При падането си мъжът натисна спусъка на ракетомета SA-16, руско производство, който се опитваше да насочи. Ракетата САМ се запали. Оставяйки гъст облак от сив и бял дим след себе си, тя литна нагоре, насочи се на изток и после падна отвесно в празните пасища зад периметъра на оградата, където се взриви, без да причини вреда никому.

Смит забеляза движение на юг, недалеч от втория самолет. Още трима въоръжени начело с много по-висок от тях мъж приближаваха край западния край на пистата, като внимаваха да не изостават от самолета. Те се носеха на двойки, като се сменяха периодично и се прикриваха едни други, докато напредваха.

Той примигна. Страхотно, помисли си Джон. Тия типове бяха професионалисти. И ги предвождаше не кой да е, а третият от свръхчовеците Хораций.

— Гледай пред себе си, Джон — викна Ранди.

Тя посочи с ръка към откритото пространство от другата страна на пистата. Малка група мъже с газови маски и респиратори отстъпваше назад, измъквайки се от района на стрелбата. Повечето изглеждаха невъоръжени. Но двама носеха автомати, преметнати през рамо и влачеха възрастен мъж с побелели коси, който нямаше газова маска и бе окован в белезници.

— Ще се оправя със самолетите — каза Смит. После посочи към групата, която се оттегляше. — Ти се заеми с тях. Ранди кимна, а Джон тръгна покрай пистата към гигантския летателен апарат, който се движеше с грохот на север. Димът от заблудената ракета САМ отряза видимостта й към него.

Останала сама, тя скочи на крака и побягна през широкото открито пространство. Един от бягащите мъже я забеляза и викна на останалите. Те залегнаха в тревата. Двамата въоръжени пазачи бутнаха възрастния мъж долу в краката си, обърнаха се и приготвиха автоматите си.

Ранди стреля от бедрото си, изпращайки три откоса. Един от пазачите падна тежко на земята, а от няколко рани на тялото му потече кръв. Другият отвърна на стрелбата, като изпразни наведнъж цял пълнител от двадесет патрона със своя автомат „Узи“.

Въздухът около Ранди се изпълни внезапно с куршуми и парчета от разбитата асфалтова настилка. Тя отскочи встрани. Нещо я удари по лявата ръка и я хвърли назад. Рикоширал куршум от асфалта я бе улучил в лявата ръка и я счупи точно над лакътя. Прониза я жестока болка. Тя се претърколи, опитвайки се да се прикрие, преди стрелецът да я мерне и да я улучи.

Стъписан от това, че тя е все още жива, пазачът измъкна празния пълнител и зареди нов.

Стискайки зъби, за да преодолее непоносимата болка, Ранди отново вдигна карабината и изстреля един откос. Два куршума с медно покритие улучиха целта и събориха нападателя по гръб, превръщайки го в кървавочервена купчина.

Тя се насили да се изправи на крака и затича по пистата. Невъоръжените мъже се разбягаха на всички посоки. Всички те изглеждаха еднакви с противогазите. Внезапно възрастният мъж с белезниците замахна с крак и спъна един от бягащите. Задъхвайки се, възрастният се хвърли върху мъжа, когото свали на земята, и го притисна силно.

Ранди се доближи с насочена карабина в здравата ръка.

— Кой, по дяволите, си ти? — викна тя.

Възрастният мъж й се усмихна блажено.

— Аз съм Джинииро Номура — отговори той тихо. — А това — кимна към фигурата, която се гърчеше под него — е Лазар, предателят, който някога бе моят син Хидео.

Ранди; която просто не можеше да повярва на късмета си, се усмихна на възрастния мъж.

— Радвам се да се срещна с вас, господин Номура. — Тя продължаваше да държи карабината Д-4 насочена към човека на земята, докато Джинииро се изправяше с мъка. — Свали противогаза веднага — нареди тя. — Но бавно. Иначе може да ти гръмна главата.

Младият мъж се подчини. Бавно, подчертано внимателно той свали маската и респиратора, разкривайки шокираното лице на Хидео Номура.

— Какво ще правиш с него? — полюбопитства Джинииро.

Ранди вдигна здравото си рамо.

— Ще го отведем в САЩ, за да бъде изправен пред съда. — Тя чу нова серия стрелба, този път от север. — Което означава, че ние тримата веднага се отправяме към хеликоптера. Това място започва да става вредно за здравето.

Питър се носеше като призрак сред мъглата от дим с карабина, метната през рамо. Той чу тихо дрънчене на метал наблизо и се подпря на едно коляно, оглеждайки се за източника на звука.

Охранител се появи сред бавно разнасящия се дим. Ръката му бе на селектора за стрелба върху германската пушка и тъкмо превключваше от единичен изстрел на троен откос. Устата му зяпна, когато видя англичанина, който се целеше в него.

— Много невнимателно — каза му тихичко Питър и натисна спусъка.

Улучен с три куршума от упор, мъжът се свлече върху плувналата в кръв трева.

Питър изчака няколко секунди, докато се разнесе димът, който се насочи на запад към океана, разпръсквайки се бавно от слабия ветрец. Той огледа терена пред себе си. Не забеляза нищо, което да се движи. Доволен се обърна и затича към хеликоптера.

Пребледняла от болката от счупената ръка, Ранди поведе пленниците си към чакащия „Блек Хок“. Тя се спъна и Хидео Номура се обърна за миг, поглеждайки я с омраза, изписана на лицето му. Тя поклати глава и повдигна леко карабината Д-4, чието дуло сочеше право в гръдния му кош.

— Не бих пробвала нещо такова. Освен ако наистина вярваш, че можеш да възкръснеш от мъртвите. Дори и с една ръка съм безупречен стрелец. А сега скачай вътре!

Крачейки зад нея, Джинииро се закиска доволен от поражението на сина си.

Мъжът, който наричаше себе си Лазар, се обърна и влезе в хеликоптера. Застанала до вратата, Ранди му махна да се настани на една от задните седалки с лице напред. Мръщейки се, той се подчини.

Питър се появи до нея. Той надзърна в отделението за войници и видя пленника й. Веждите му се повдигнаха.

— Добра работа, Ранди. Наистина отлична работа.

После се огледа с безпокойство.

— А къде се дяна Джон?

Четиридесет и осма глава

Смит затича към четиримата въоръжени мъже, които вървяха край самолета, който се носеше с грохот по пистата. Все още се движеха на двойки. Във всеки момент двама от тях бяха залегнали, готови да стрелят, за да осигурят прикритие на другарите си. Вниманието им бе съсредоточено главно към мястото на стрелбата около хеликоптера „Блек Хок“, но без съмнение скоро щяха да го забележат.

Някъде дълбоко в подсъзнанието си Смит разбираше, че фронталната атака беше изключително глупава форма на самоубийство, но яростно отхвърли колебанията. Не разполагаше с друга възможност. Трябваше да удари тази вражеска група бързо, преди да го забележат и да го убият.

Единственият възможен вариант срещу тези мъже бе да поеме инициативата и да я задържи. Тяхната тактика показваше, че са професионалисти, вероятно наемни войници ветерани, привлечени да вършат мръсната работа на Номура. При престрелка Смит вероятно щеше да ликвидира един или дори двама, но ако опиташе да се пребори с четиримата наведнъж, просто щеше да е един бърз начин да умре. Той съзнаваше, че присъствието на третия от групата „Хораций“ го подтикваше към това безразсъдство.

Вече два пъти Смит се изправи срещу тези силни и опасни убийци. И при двете схватки имаше късмета да се измъкне жив, но не можеше вечно да се осланя на съдбата.

Този път трябваше сам да си осигури късмета, а това означаваше да се възползва от всяка възможност.

Той продължи да тича, прескачайки високата трева покрай източния край на пистата. Разстоянието между него и движещия се самолет и четиримата мъже се скъсяваше бързо, тъй като се движеха един срещу друг с нарастваща скорост.

Двеста и петдесет метра. Двеста. Сто и петдесет. Джон чувстваше как белите му дробове се напрягат до краен предел. Той свали карабината Д-4 от рамото си и затича още по-бързо.

Сто метра.

Самолетът бръмчеше срещу него. Сега се въртяха и четиринадесетте му перки, режейки въздуха на искрящи кръгове.

Сега!

Смит натисна спусъка на карабината. Стреляше с къси откоси, като едновременно се движеше, насочвайки куршумите през пистата към изненадания враг. Парчета асфалт и снопове трева хвърчаха във въздуха.

Те залегнаха и отвърнаха на стрелбата.

Джон сви наляво, отдалечавайки се на зигзаг от пистата. Куршуми късаха трева и свистяха покрай главата му. Той се хвърли напред на земята, направи кълбо и пак скочи на крака, след което продължи да тича. Отново стреля, после сви надясно.

Край него продължаваха да летят куршуми, заплашвайки всеки момент да го разкъсат. Един мина на косъм от лицето му. Нажежените газове, които го следваха, изблъскаха главата му назад. Друг рикошира от бронираната жилетка и го събори на тревата. Обезумял, Смит се претърколи, чувайки как куршумите обсипваха земята зад него.

Посред стрелбата той долови дебел глас, който даваше гневни заповеди откъм другия край на пистата. Последният Хораций инструктираше хората си какво да направят.

И тогава стрелбата най-неочаквано спря.

В тишината Джон внимателно повдигна глава. Усмихна се леко от облекчение. Както очакваше, самолетът, който все още се търкаляше към предварително програмираното място за излитане, застана между него и мъжете, опитващи се да го убият. За един кратък миг те нямаше да могат да стрелят срещу него, не и без да рискуват да ударят своя скъпоценен апарат.

Но Джон знаеше, че това самоналожено прекратяване на огъня няма да трае дълго.

Смит се изправи на крака и приведен ниско към земята тръгна на заден ход, като се опитваше да не изостава от гигантския самолет, който бавно набираше скорост. Той надникна под огромното крило, оглеждайки се за някакъв признак на движение по пистата.

За миг погледът му улови бягащи бойни обувки през тесните процепи между петте колесника, аеродинамичния корпус и гнездата за товарите. Двама от стрелците тичаха през широката настилка, заобикаляйки безпилотната машина, за да си осигурят видимост за стрелба.

Джон продължи да върви назад с карабината в ръце и пръст на спусъка. Той издиша, усещайки как пулсът му бие в ушите. Хайде, подканяше той наум тичащите мъже, сбъркайте.

И те сбъркаха.

Нетърпеливи или свръх самоуверени, или по заповед на кестенявия гигант двамата стрелци излязоха на открито.

Смит откри тутакси огън, обсипвайки с куршуми двамата изненадани мъже. Карабината отскачаше в ръцете му. Празни гилзи хвърчаха от оръжието и дрънчаха върху асфалта. На петдесет метра пред него двамата мъже изпищяха и се проснаха в тревата, разкъсани от множеството 5,56-милиметрови куршуми.

И тогава Смит почувства серия от удари като с чук върху гърдите си и от дясната страна. Каскадата от болезнени рикошети от бронираната му жилетка го завъртя в полукръг и го повали на колене. Някак си успя да задържи карабината.

Погледът му се замъгли от болка.

Напрягайки се, той видя само на четиридесет метра от себе си високия зеленоок мъж да се взира в него със студена усмивка и насочено дуло на автомата си. В този миг Джон осъзна, че е допуснал грешка. Последният Хораций беше изпратил на гибел двама от собствените си хора, за да привлекат към себе си огъня, както играчът на шах жертва пешките, за да спечели превъзходство в позицията. Докато Джон ги убиваше, огромният мъж бе заобиколил зад движещия се безпилотен летателен апарат, за да удари откъм фланга.

И сега Смит нямаше какво да направи, за да се спаси.

Все още ухилен, зеленоокият повдигна леко оръжието си, целейки се в незащитеното чело на Смит. Точно встрани от пистата замъгленият му поглед долови движещия се самолет, натъпкан с пластмасовите цилиндри със смъртоносния товар.

Част от мозъка на Джон бе парализиран от тих ужас пред приближаващата смърт. Той направи всичко възможно да пренебрегне примитивния страх, напъвайки се да чуе какво му диктува по-разумната и по-хладнокръвна част от мозъка му.

Вятърът, казваше тя.

Вятърът е източен.

Без да мисли повече, Смит се хвърли встрани, натискайки едновременно спусъка на карабината бързо, колкото можеше.

Д-4 изтрещя многократно, отскачайки все по-високо с всеки изстрел, докато Джон изпразни онова, което бе останало в пълнителя от тридесет патрона. Куршумите обсипаха огромния летателен апарат, пробиха дупки във фибровъглеродния корпус и пластмасовата повърхност и направиха на пух и прах бордовите компютри, контролните кабели и перките.

Безпилотният самолет се разтресе под напора на летящите с огромна скорост куршуми. Той започна да се отклонява на запад, излизайки бавно от пистата.

Търс наблюдаваше последните отчаяни действия на тъмнокосия американец без съжаление и притеснение. Едното ъгълче на устата му се изкриви в хищническа усмивка. Беше същото като да гледаш ранено животно, което се удря в капан. Доставяше му огромна наслада. Стоеше, без да мърда от мястото си, а само следеше жертвата си с цевта на оръжието и чакаше оптичният мерник да се установи на главата й. Не обръщаше внимание на куршумите, които свистяха вдясно от него. От подобно разстояние американецът не можеше дори да мечтае да го улучи без оптични уреди.

Но изведнъж дочу бръмченето на четиринадесетте електромотора на безпилотния самолет, които сменяха мощността си. Някои започнаха да се давят, други прекъсваха и пак тръгваха, останали без постоянно захранване. Парчета от пластмаса и фибровъгледорд се посипаха по пистата.

Търс видя как гигантският самолет се носи срещу него, отклонявайки се изцяло от курса. Той се ядоса. Последният номер на американеца едва ли щеше да спаси живота му, но повреждането на един от трите незаменими летателни апарата щеше да вбеси Номура.

Внезапно Търс се облещи невярващо в тънкостенните пластмасови цилиндри, закрепени по огромното крило, забелязвайки за първи път дупките с груби ръбове под формата на звезда върху много от тях. В същия миг той усети как смъртоносният източен вятър гали нежно лицето му. Зелените му очи се разшириха от ужас. Парализиран от страх, Търс заотстъпва назад. Пушката се изплъзна от треперещите му ръце и издрънча на асфалта.

Кестенявият мъж изстена на глас. Той вече усещаше как нанофагите от четвърти стадий работят вътре в тялото му. Милиарди от чудовищните механизми навлизаха дълбоко в белите му дробове и разпространяваха отровите си с всяко вдишване. Плътта под дебелите прозрачни ръкавици почервеня, мускулната тъкан се излющи, а сухожилията и костите се раздробиха.

Двамата оцелели мъже от екипа му, които бяха защитени временно от противогазите, го наблюдаваха от заетите стрелкови позиции с разширени от ужас очи. Те се изправиха и започнаха да отстъпват.

Търс повдигна отчаяно измъченото си лице в безмълвен зов.

— Убийте ме — прошепна той, като изрече с мъка думите, тъй като езикът му се раздробяваше на парчета. — Убийте ме! Моля ви!

Изпаднали в паника от гледката, те хвърлиха оръжията и побягнаха към океана.

Надавайки вик след вик, последният Хораций се преви на две, съсипан от непоносимата и нестихваща болка, докато нанофагите го изяждаха жив отвътре.

Смит побягна на север по пистата максимално бързо въпреки умората и ужаса от онова, което стори. Стискаше здраво зъби, за да преодолее болката от счупените ребра под бронираната жилетка. Спъна се веднъж, изруга тихичко и продължи напред.

Тичай, Джон, подканяше се той. Тичай, иначе ще умреш.

Не се обърна нито веднъж. Познаваше ужасната гледка, която щеше да види. Известен му бе кошмарът, който предизвика умишлено. Досега облакът от нанофаги се бе разпространил на запад по целия южен край на летището, носен от вятъра към Атлантическия океан.

Смит доближаваше хеликоптера „Блек Хок“. Роторите все още се въртяха бавно. Отскубнати стръкчета трева и изгорели газове се носеха мързеливо из въздуха около чакащата машина. Питър и Ранди го видяха да идва. Притеснението изчезна от физиономиите им и те се втурнаха да го посрещнат с усмивки на облекчение.

— Качвайте се! — изкрещя Джон, махайки им да се връщат в хеликоптера. — Да потегляме веднага!

Питър кимна мълчаливо. Той забеляза как безпилотният самолет се носеше извън пистата безконтролно. Веднага разбра какво се е случило.

— Дай ми трийсет секунди, Джон! — викна той.

Англичанинът се метна обратно в хеликоптера и се настани върху пилотската седалка. Ръцете му зашариха по контролното табло, индикаторите светнаха един след друг. Доволен, той завъртя дросела и включи двигателите на пълна мощност. Роторите се завъртяха по-бързо.

Смит се спря за миг до отворената врата на отделението за войници. Той забеляза, че лявата ръка на Ранди е счупена, а лицето й бледо и изкривено от болка.

— Много ли си зле? — попита той.

Тя се усмихна.

— Адски болки, но ще оживея. После ще си играеш на доктор.

Преди още да успее да реагира, тя му хвърли кръвнишки поглед.

— И без умни забележки. Чу ли?

— Чух — отвърна Смит тихо, прикривайки собствената си болка от нараняванията. Очите му се спряха на другите двама пътници в хеликоптера. Той разпозна Хидео и Джинииро Номура по снимките, които му бе изпратил Фред Клайн толкова отдавна в Санта Фе. Толкова отдавна, помисли си той. Преди шест дни. Цяла вечност.

Ранди се отпусна на седалката срещу Хидео с гръб към кабината. Тя закрепи карабината в скута си, като внимаваше смъртоносното дуло да сочи право към сърцето му. Джон седна до нея.

— Дръжте се здраво! — викна Питър от кабината. — Тръгваме.

Двигателите забучаха, хеликоптерът се понесе напред по пистата и се отлепи от земята. Още докато се издигаше, се обърна и полетя далеч от летището.

Четиридесет и девета глава

На сто метра Питър задържа височината. Тя бе достатъчна, за да се предпазят от облака нанофаги, който обгръщаше комплекса и летището на „Номура Фарматек“. Или поне се надяваше да е така. Той се намръщи, напомняйки си, че между надеждата и абсолютната сигурност има известна разлика. Издигна машината още тридесет метра.

Вече по-спокоен, Питър наклони леко хеликоптера и той се понесе над осеяната с трупове писта. После погледна през рамо към отделението за войниците.

— Сега накъде, Джон? — попита той. — След първия самолет на нашия приятел Лазар ли? Онзи, който се изплъзна?

Смит поклати глава.

— Не още — той измъкна празния пълнител от автоматичната карабина и пъхна нов. — Има още едно-две неща, които трябва да свършим тук.

Джон стана от седалката и легна по корем върху пода на хеликоптера, насочвайки карабината Д-4 през отвора на вратата.

— Дай ми видимост към третия самолет, Питър — викна Смит. — Той все още се опитва да излети на автопилот.

В отговор Питър наклони хеликоптера и го върна обратно в южна посока. Смит се подаде още малко навън, а огромният летателен апарат му се видя още по-голям през оптичния мерник. Той натисна спусъка и изпрати серия насочени изстрели срещу самолета, който продължаваше да се движи по пистата. Карабината отскачаше от рамото му.

Хеликоптерът UH-60L прелетя с грохот покрай самолета, зави рязко и се върна обратно, очертавайки пълна окръжност.

Джон отново презареди карабината с последния пълнител. Д-4 бе готова за стрелба.

Хеликоптерът направи още един завой, полетя на север, върна се обратно за ново преминаване. Смит погледна надолу. Надупчен с тридесет куршума 5,56-милиметра, третият самолет сега стоеше неподвижно върху настилката. Цели секции от единственото дълго крило липсваха, раздробени от многобройните удари. Фрагменти от кутиите на двигателите и цилиндрите с нанофаги бяха разхвърляни по асфалтовата настилка зад изпотрошения апарат.

— Още един самолет задраскан в списъка — обяви той с категоричен тон. — Това прави два извън строя, остава един.

Хидео Номура се наежи в седалката си.

— Никакви движения — предупреди го Ранди.

Тя повдигна леко оръжието от скута си.

— Няма да ме застреляш вътре в хеликоптера — изръмжа младият Номура. Цялата фасада на приветлив космополит, която си бе изграждал пред дългите години на заблуди, бе изчезнала. Сега лицето му представляваше жестока, изпълнена с омраза маска, издаваща зла воля и егоцентрична мания, които в действителност го владееха. — Всички вие също ще умрете. Вие, американците, сте много меки. Не притежавате истински дух на бойци.

Ранди му се изсмя подигравателно.

— Може би. Но резервоарите за гориво зад теб са херметически затворени. Готова съм да се обзаложа, че ти не си. Искаш ли да проверим кой от двамата е прав?

Хидео се умълча, гледайки я свирепо.

Джинииро Номура надзърна през вратата и се подсмихна леко, наблюдавайки как бързо рухват ненормалните блянове на сина му. Страданието, което Джинииро беше преживял през дванадесетте месеца на жестоко пленничество, се връщаше сега тъпкано на Хидео.

Направляван от Джон, Питър придвижи хеликоптера до северния край на пистата и прелетя ниско над двата големи транспортни самолета и доста по-малкия корпоративен реактивен самолет.

Смит отново се подаде през отвора на вратата и пусна нова серия изстрели в пилотската кабина, раздробявайки на пух и прах стъклата и уредите за управление.

— Не искам никой оцелял да напусне острова, преди да пристигнат специалните части и екипът за обеззаразяване — обясни той.

Ранди му подаде от своите муниции.

Сега Питър издигна хеликоптера нагоре, набирайки все по-голяма височина чрез спираловидно кръжене, докато те търсеха следи от първия самолет на Номура. Няколко дълги минути се взираха неспокойно в небесата над тях. Ранди го мярна първа, долавяйки лек отблясък от златиста светлина високо горе.

— Ето го! — викна тя, сочейки през страничната врата. — На три градуса от нас. И се движи на запад!

— Към Щатите — осъзна Смит.

Хидео се подсмихна.

— Към Вашингтон и предградията му, ако трябва да бъдем точни.

Хеликоптерът направи нов завой и Питър го насочи нагоре в паралелен курс. Той се взираше през стъклото на пилотската кабина с притеснена физиономия.

— Това проклето нещо е дяволски високо вече — викна той. — Лети вероятно на три хиляди метра височина и продължава да се издига бързо.

— Какъв е максималният таван на нашата птичка — попита Смит, докато се закопчаваше на седалката.

— Не повече от пет хиляди и седемстотин метра — отвърна Питър. — Но на тази височина въздухът е разреден.

— Късно е — каза им Хидео ликуващо. Очите му святкаха триумфално. — Не можете да спрете вече моя „Танатос“. А на борда му има достатъчно нанофаги да избият милиони. Може да ме държите като пленник, но аз вече нанесох своя удар срещу вашата алчна и материалистична страна. Удар, който ще се помни векове наред.

Никой не му обърна внимание, тъй като и тримата се бяха съсредоточили да открият летящия апарат, преди да се изплъзне.

Питър насочи хеликоптера с носа нагоре в максимално вертикално положение, следейки бягащата точица. Машината се издигаше все по-нагоре с по четиристотин и петдесет метра в минута. Всички усещаха как въздухът става по-студен и по-разреден.

Когато достигна височина три хиляди и шестстотин метра, зъбите им тракаха от студ и дишаха по-трудно. Гъстотата на въздуха на тази височина беше малко над петдесет процента от нормата на морското равнище. Хората могат да живеят и да работят на такава височина или да карат ски, но след продължителна аклиматизация. Хипоксията и височинната болест в този миг бяха сериозна опасност за тях.

Самолетът „Танатос“ сега беше по-близо, но все още над хеликоптера и продължаваше да се изкачва. Единственото му огромно крило се накланяше от време на време, когато контролните уреди го пригаждаха към всяка промяна в скоростта и посоката на вятъра и налягането. Иначе апаратът следваше стриктно зададения курс към столицата на Съединените щати.

Питър издигна още своя „Блек Хок“. Главата и дробовете го боляха и той усещаше как изпитва все по-големи трудности да се концентрира. Зрението му се замъгли леко в периферията. Мигаше усилено, за да изчисти погледа си.

Алтиметърът показваше вече четири хиляди и двеста метра. На тази височина над земята роторите на хеликоптера не можеха да осигурят нормалното издигане, скоростта също се забавяше. Четири хиляди и петстотин метра. Гигантският апарат продължаваше да лети над тях, измамно близо, но все още извън техния обсег.

Мина още една минута, минута на още по-голям студ и изтощение.

Питър отново погледна през предното стъкло. Нищо. Самолетът „Танатос“ бе изчезнал.

— Хайде, Сатана — ръмжеше той. — Престани да си играеш глупави игрички с мен. Къде се дяна?

И изведнъж слънцето освети огромното крило под него, отразено от десетките хиляди огледални соларни панели.

— Успяхме! Над копелето сме! — извика Питър. Той се закашля, опитвайки се да поеме повече кислород през напрегнатите си дробове. — Трябва да действаш бързо, Джон. Много бързо. Не мога да удържа машината дълго на тази височина.

Смит кимна, откопча колана и отново легна по корем на пода. Металът, до който се докосваше, бе леденостуден и сякаш го изгаряше като огън. Температурата на въздуха отвън бе много под нулата.

Джон отчаяно духаше на ръцете си, наясно, че съществува реална опасност да загуби пръстите си или кожата от частите, изложени на студа. После той нагласи карабината Д-4, подаде се през отвора на вратата и усети как вятърът пронизва косата и дрехите му.

Сега виждаше добре самолета, който летеше приблизително на шестдесет метра под тях. Хеликоптерът забави скоростта, изравнявайки я със скоростта на плячката си.

Очите на Смит сълзяха от ледения вятър. Погледна през мерника. Горната повърхност на летящия апарат се заклати леко и после се стабилизира.

Натисна спусъка.

Куршумите се удариха в „Танатос“ и раздробиха стотици соларни панели. Парчета стъкло и пластмаса се разлетяха наоколо и бързо изчезнаха. За малко апаратът се разтресе и се снижи.

Джон задържа дъха си. Но явно бордовите компютри коригираха моментната загуба на мощност и повдигнаха по-високо перките. Самолетът се стабилизира и започна да се издига.

Смит изруга тихо и се протегна за нов пълнител.

През това време Ранди се мъчеше да остане в съзнание сред невъобразимия грохот, студ и липса на достатъчно кислород. Острата пулсираща болка от счупената ръка се смесваше с болката в слепоочията й. Тя стискаше зъби, за да не повърне. Болката в главата сега бе толкова силна, че с всеки удар на сърцето й пред очите й светваше червена светлина.

Главата й се отпусна напред.

И точно в този миг Хидео атакува.

С една ръка изби карабината от скута й. С другата нанесе силен удар върху ключицата й. Тя изпука като суха клонка.

С тихо стенание Ранди се блъсна назад в седалката, а след това тялото й се отпусна напред. Само закопчаният колан през кръста й я задържа да не се свлече на пода.

Номура грабна карабината и я насочи в главата й.

Смит погледна назад изненадан. Той се обърна и седна, след което замръзна на място, осъзнавайки промяната в ситуацията.

— Хвърли оръжието през вратата! — заповяда Номура. Погледът му бе леденостуден и изпълнен с решителност. — Или ще пръсна мозъка на тая жена из цялото отделение.

Джон преглътна с мъка и впери очи в Ранди. Не можеше да види лицето й.

— Тя вече е мъртва — каза той, опитвайки се отчаяно да печели време.

Номура се разсмя.

— Не още — каза той. — Виж. — Той сграбчи с едната си ръка късата руса коса на Ранди и вдигна главата й. Тя изстена тихо. Очите й се отвориха за миг и пак се затвориха. Мъжът, който наричаше себе си Лазар, дръпна ръката си и главата на Ранди отново се отпусна надолу. — Видя ли? — попита той. — А сега прави каквото ти казвам.

Победен, Смит пусна карабината през отвора на вратата. Оръжието се завъртя и после изчезна.

— Много добре — каза му победоносно Номура. — Бързо се научи да се подчиняваш. — Той се премести назад, като държеше оръжието на Ранди насочено внимателно към гърдите на Джон. Физиономията му стана още по-безмилостна. — Сега кажи на твоя пилот да се отдалечи от моя „Танатос“.

Смит викна високо:

— Чу ли какво иска от теб тоя мъж, Питър?

Англичанинът погледна назад. Бледосините му очи бяха безизразни.

— Чух го — отговори той. — Изглежда, нямаме избор, Джон. Не и в сегашната ситуация.

— Така е — съгласи се Смит. — Не и в сегашната ситуация — каза той, наблягайки на думата „сегашната“.

Джон поклати съвсем леко глава, а Питър забеляза почти недоловимото намигване. Англичанинът се обърна към уредите за управление.

Номура отново се изхили.

— Виждаш ли, татко? — обърна се той към Джинииро. — Тия западняци са меки. Те треперят най-много от всичко за живота си.

Възрастният мъж не обели нито дума. Той седеше с каменно лице, отчаян от неочаквания обрат.

Смит седна по-близо до отворената врата на хеликоптера в напрегнато очакване Питър да предприеме своя ход.

Внезапно англичанинът наклони рязко хеликоптера надясно и почти го обърна наопаки. Номура се люшна назад, загуби изцяло равновесие и се пльосна на пода. Пръстът му около спусъка на карабината се сви неволно. Три куршума се удариха в покрива и рикошираха от въртящите се ротори.

Докато хеликоптерът се връщаше в хоризонтално положение, Смит се хвърли върху Номура. Измъкна карабината от ръцете му и я подхвърли нагоре. Тя издрънча някъде между седалките, където Номура не можеше да я достигне.

Хеликоптерът се стабилизира и отново започна да се издига.

Объркан, Номура изрита Джон, отблъсквайки го от себе си. Двамата скочиха на крака. Хидео атакува пръв, нанасяйки удар с ръце и крака, обезумял от яд.

Джон парира два удара с рамене, избегна един ритник към бедрото си, снижи се, за да се предпази от трети удар, и после пое инициативата. Той сграбчи Номура за едната ръка, нанесе му мощно кроше в лицето и после го хвърли над седалките.

Номура се строполи точно до отворената врата. Яко зашеметен и със стичаща се от счупения му нос кръв, Хидео се опитваше да се съвземе.

Смит се хвана здраво за една от седалките и изкрещя.

— Питър! Сега! Обърни! Обърни!

Англичанинът се подчини и отново наклони рязко хеликоптера, този път наляво. Машината се обърна леко, за момент сякаш се поколеба и увисна в пространството високо над Атлантическия океан. Самолетът „Танатос“ се появи, на не повече от петнадесет метра под тях, продължавайки да се движи на запад към изпълнение на своята мисия на масов убиец.

Хидео Номура се опита да се изправи, като сграбчи подпората на една от седалките. Краката му стърчаха навън и той ги размахваше в напразен опит да намери несъществуваща опора.

Напрягайки максимално мускулите на ръцете си, Номура започна да се издърпва бавно към вътрешността на хеликоптера. Със стиснати в застинала усмивка зъби той погледна към баща си, който го наблюдаваше безизразно.

Джинииро Номура се взря дълбоко в безумните очи на човека, който някога бе негов многообичан син.

— Ти подцени тези американци — каза той спокойно. После въздъхна със съжаление. — Както подцени и мен.

След тези думи възрастният мъж се наведе напред и изблъска ръцете на Хидео от подпората на седалката.

С ужасена физиономия Хидео се понесе към отвора на вратата, забивайки неистово ноктите на ръцете си в гладкия метал в отчаян опит да се задържи за нещо. После с пронизителен писък той изхвърча във въздуха и започна да пада към самолета „Танатос“, който тъкмо прелиташе под хеликоптера.

Все още размахвайки ръце и крака, мъжът, който наричаше себе си Лазар, се стовари върху крехката повърхност на огромното летящо крило. Апаратът се разлюля, разтърсен от внезапния удар. И тогава, претоварен и вече повреден, самолетът „Танатос“ се прекърши по средата и се преви надве като затворена книга. Остриетата на перки, кутии с уреди и цилиндри с нанофаги се разхвърчаха, превръщайки се в облак от отломки.

Отначало бавно, а после по-бързо и по-бързо останките от апарата се понесоха към ненаситните и очакващи води на огромния и безмилостен океан.