Отмъщението на Лазар

Двадесет и четвърта глава

Кварталът Шиндзуку, Токио

Като мултинационална корпорация на стойност близо петдесет милиарда долара „Номура Фарматек“ притежаваше предприятия, лаборатории и складове по целия свят, но продължаваше да поддържа съществено присъствие в Япония. Комплексът на компанията в Токио бе разположен върху площ от четиридесет акра в разрастващия се квартал Шиндзуку. В три еднакви небостъргача се намираха административните офиси и научните лаборатории на хилядите предани служители на „Номура“. Нощно време ярките и трепкащи неонови светлини на Токио се отразяваха върху огледалните фасади на кулите, превръщайки ги в колони от скъпоценни камъни, на които се опираше тъмното небе. Останалата част от комплекса представляваше спокоен провинциален пейзаж от паркови площи с дървета, водопади и застинали езерца. Докато заемаше поста изпълнителен директор и председател, Джинииро Номура, бащата на Хидео, настояваше да се създаде оазис с природна красота, спокойствие и тишина около централата на корпорацията — независимо колко щеше да струва на компанията и на акционерите й.

Три входни врати контролираха достъпа до обградения със стени комплекс. От всеки вход алеи с три платна — за пешеходци, леки коли и камиони — водеха към трите кули.

Мицухара Нода работеше за „Номура Фарматек“ през целия си живот. През двадесет и петте години стаж ниският слаб мъж със силно развито чувство за ред и рутина се издигна постепенно, макар и не впечатляващо, от младши пазач до отговорник по сигурността при Трети вход. Работата бе еднообразна и невпечатляваща. Освен да внимава охранителите на негово подчинение да проверяват пропуските на служителите, всекидневните задължения на Нода включваха също да следи доставките на храни, канцеларски принадлежности и химикали да пристигат навреме и да бъдат насочвани към съответните рампи за разтоварване. Преди началото на всяка смяна той идваше винаги по-рано, за да има достатъчно време да запамети графика на пристигане, отпътуване и товарене на всеки камион, който щеше да премине през Трети вход в следващите осем часа.

Ето защо неочакваният рев на тежкотоварен камион, който шумно превключи скоростта, отклонявайки се от главния път, накара Мицухара Нода да изскочи от малкия си офис в къщата на охраната. По негови изчисления в близките два часа и двадесет и пет минути не се очакваха никакъв вид доставки. Дребният мъж се смръщи. Черните му вежди образуваха дълбока бръчка на челото му, докато наблюдаваше как огромният камион доближава, а двигателят му бучи все по-силно с увеличаването на скоростта.

Зад него няколко от охранителите си шепнеха нервно, чудейки се какво да предприемат. Единият откопча кобура на хълбока си, за да измъкне бързо пистолета в случай на необходимост.

Нода присви очи. Алеята от Трети вход водеше право към кулата, където бяха съсредоточени изследванията на „Номура Фарматек“ в областта на нанотехнологиите. В офиса му се бяха получили четири предупреждения до всички служители на компанията във връзка със заплахите, отправяни от Движението на Лазар. А върху бързо приближаващия камион нямаше надписи от коя компания е нито на каросерията, нито на кабината.

Той взе решение.

— Пуснете преградата! — заповяда Нода. — Хошико, телефонирай в главния офис и докладвай, че имаме заплаха за сигурността.

Нода застана по средата на пътя, сигнализирайки на шофьора на връхлитащия камион да спре. Зад него солидна желязна решетка се спусна със свистене и прегради входа. Останалите охранители бръкнаха за оръжията си.

Но камионът продължаваше да приближава. Двигателят му бучеше все по-силно с увеличаването на скоростта, която достигна над шестдесет километра в час. Все още не вярвайки на очите си, дребничкият отговорник по охраната продължаваше да стои на място, да маха с ръце и да крещи към шофьора да спре.

През затъмненото предно стъкло той мярна за миг човека зад волана. Лицето му бе напълно безизразно, а очите му сякаш не виждаха нищо.

„Камикадзе!“ — осъзна с ужас Нода.

Твърде късно се обърна, за да избяга.

Предницата на огромния камион го блъсна със смъртоносна сила, раздробявайки костите на торса му. Без да успее дори да издаде звук през разкъсаните си бели дробове, Нода полетя назад и се блъсна в преградната решетка. От удара гръбнакът му се пречупи на две. Той вече бе мъртъв, когато камионът влетя през решетката сред дрънчене от падащ метал.

Двама от изпадналите в шок охранители реагираха достатъчно бързо и откриха огън. Но изстреляните от пистолетите им куршуми само рикошираха от бронираните стъкла. Камионът продължи навътре в комплекса на „Номура Фарматек“ право към високата кула с огледална фасада, където бяха разположени лабораториите за нанотехнологии на компанията.

На около двеста метра от главния вход на небостъргача връхлитащият камион мина направо през бариерите от бетон и желязо, издигнати набързо след терористичната атака срещу института „Телър“. Огромни късове разбит бетон се разхвърчаха на всички посоки, но бариерите останаха. Огромният камион се разтресе и след това избухна.

Гигантското оранжевочервено огнено кълбо се издигна високо в небето. Ударната вълна изби прозорците от фасадата на лабораторния комплекс. Остри парчета стъкла се разпиляха върху паважа и зелените площи ниско долу. Парчетата от взривения от бомбата камион излетяха нависоко и пробиха дупки в металната конструкция на сградата.

Самите нанолаборатории обаче, които бяха празни и запечатани под наблюдението на властите, останаха непокътнати. Жертвите, с изключение на шофьора самоубиец и злощастния Мицухара Нода, бяха забележително малко.

Тридесет минути по-късно се получиха имейли от Движението на Лазар в офисите на всички големи медии в Токио. В тях японското крило на Движението поемаше отговорност за нападението, което наричаше „мисия на героична саможертва в защита на планетата и цялото човечество“.

Тайна квартира на наблюдателния екип в покрайнините на Санта Фе

Два големи микробуса бяха паркирани близо до предния вход на уединената къща на върха на хълма. Задните им врати стояха отворени, излагайки на показ натъпканите в багажниците кутии и сандъци с оборудване. Петима мъже стояха до микробусите, очаквайки своя лидер.

Възрастният белокос холандец на име Линден беше вътре и обикаляше от стая в стая, за да се увери, че не оставят нищо подозрително или уличаващо след себе си. Онова, което видя, или по-скоро не видя, го удовлетвори. Тайната квартира беше опразнена и почистена. С изключение на няколко мънички дупчици, пробити в стените, нямаше никакви следи от купищата камери, радио- и късовълнови предаватели, компютри и комуникационна техника, която бяха монтирали, за да подслушват всяка педя в института „Телър“. Всички повърхности на дървените и металните мебели лъщяха, почистени от пръстови отпечатъци и други следи от доскорошното човешко присъствие.

Излезе от къщата и остана на място, заслепен от силното слънце. Махна с пръст към единия от хората си.

— Прибрано ли е всичко, Абрантиш?

По-младият мъж кимна.

— Готови сме.

— Добре, Витор — каза Линден. Лидерът на наблюдателния екип погледна часовника си. — Да тръгваме тогава. Трябва да хванем самолетите. — Оголи пожълтелите си от тютюна зъби в безизразна усмивка. — Графикът, който Центърът изпрати за новата мисия, е много сгъстен, но е хубаво, че се махаме от тази безплодна пустош и се връщаме в Европа.

Двадесет и пета глава

Санта Фе

Градският полицейски участък на Санта Фе се помещаваше на „Камино Ентрада“ в западния край на града — недалеч от областния затвор и точно до градския съд. Половин час след като прекрачи прага на сградата, Джон Смит седеше в кабинета на дежурния полицай с най-висок ранг. Няколко снимки на красива съпруга и три малки деца висяха окачени на гладката бяла стена. Акварел, изобразяващ едно от близките индиански селища, заемаше част от другата стена. През отворената врата се чуваше шумът от звъна на телефони, разговори и натискането на клавиатури в съседните стаи на полицейския участък.

Лейтенант Карл Сарате погледна военната книжка на Смит и после му я върна с озадачен поглед.

— Какво точно се очаква да направя за вас, полковник?

Смит се опитваше гласът му да звучи обикновено. Към Сарате го препрати някакъв обилно потящ се сержант, който се чувстваше неловко от въпросите му.

— Необходима ми е малко информация, лейтенант — каза той спокойно. — Няколко сведения за престрелката предната нощ на централния площад.

Продълговатото кокалесто лице на Сарате пребледня.

— Каква престрелка? — попита той внимателно. В тъмните му очи се четеше безпокойство.

Смит наклони глава.

— Ами, знаете ли — каза той най-после. — Бях изненадан, че печатът изобщо не прояви любопитство към стрелбата в самия център на града. После си помислих, че някой е оказал натиск върху местните вестници и телевизии да си държат устите затворени, докато трае разследването. При създалото се напрежение от бедствието при института „Телър“ би било естествено, предполагам. Но останах истински изумен, след ако узнах, че вие, момчета, в полицейското управление на Санта Фе играете същата игра.

Полицаят го изгледа вторачено. После сви рамене.

— Ако има такава заповед, полковник Смит, не виждам защо трябва да я нарушавам заради вас.

— Може би защото тези правила не се отнасят до мен, лейтенант Сарате — предположи Джон. Той подаде на полицая сноп документи, които Фред Клайн му бе издействал и които му осигуряваха пълен достъп до разследването. Посочи с глава към тях. — Тези заповеди изискват да наблюдавам и да докладвам за всяка стъпка от следствието за „Телър“. Всяка стъпка. Ако погледнете последната страница, ще видите подписа на председателя на Съвета на началник-щабовете. Да не би да искате да участвате в състезание между Пентагона и ФБР за това кой пикае по-далече, особено като се има предвид, че трябва да сме на една и съща страна в тая каша?

Сарате прегледа набързо документите, а веждите му се навъсиха още повече. Той ги побутна през бюрото към Смит със сумтене.

— Има моменти, полковник, когато много ми се ще федералните власти да си държат огромните тромави лапи далеч от моята юрисдикция.

Смит кимна съчувствено.

— Има хора във Вашингтон, които притежават грацията и тактичността на двеста и петдесет килограмова горила и акъла на двегодишно дете.

Сарате се ухили.

— Силни думи, полковник. Може би е по-здравословно да си държите езика в присъствието на момчетата и момичетата от голямото добрутро. Чувам, че не им пука много за войници, които прекрачват границата.

— Аз съм лекар и учен на първо място и офицер от армията — на второ — отвърна му Смит. — Съмнявам се, че фигурирам в нечий списък за бъдещ генерал.

— Ъ-хъ. Затова се мотаете наоколо с лични заповеди, подписани от шефа на началник-щабовете — попита скептично лейтенантът. Той разтвори безпомощно ръце. — За жалост нямам много за казване. Един тип е убит. Вероятно има ранени. Все още взимахме проби от кръвта, когато съдебномедицинският екип получи заповед да се оттегли.

Смит се замисли.

— Екипът ви е бил изтеглен?

— Да — отвърна Сарате. — Пристигнаха от ФБР и поеха нещата. Казаха, че е въпрос, свързан с националната сигурност, и затова случаят попадал в тяхната юрисдикция.

— Кога се случи това? — попита Джон.

— Може би час след като пристигнахме на местопрестъплението — уведоми го полицейският офицер. — Не само че ни изритаха, но и иззеха всички гилзи, документи и снимки. Дори взеха записите на телефонните обаждания на диспечера до полицейските патрулки.

Смит подсвирна тихичко от изненада. Това бе повече от обикновен спор за юрисдикцията. ФБР бе конфискувало всички улики.

— По чия заповед? — попита той тихо.

— Заместник-директорът Катрин Пиърсън беше подписала заповедите — отвърна Сарате. — Няма да си кривя душата и да твърдя, че бях доволен от това да си подвия опашката и да се подчиня, но никой в кабинета на кмета или в градския съвет не би искал да си създава неприятности с федералните точно в този момент.

Джон кимна с разбиране. След ужасното бедствие на прага му Санта Фе разчиташе много на федерални парични помощи и съдействие. Така че местната гордост и самолюбие естествено трябваше да отстъпят на заден план.

— Само още един въпрос — обеща той на Сарате. — Казахте, че имало един труп. Знаете ли какво стана с тялото? Или къде се извършва аутопсията?

Лейтенантът от полицията поклати объркано глава.

— Това е именно най-шибаното в цялата ситуация — въздъхна той. — Обадих се до няколко морги и болници просто да проверя нещата за мое сведение. Единственото, което мога да кажа, е, че никой не правеше нищо, за да идентифицира убития. Доколкото успях да разбера, ФБР набутало трупа в линейка и го изпратило до гробищата в Албъкърки направо за кремиране. — Той погледна Смит в очите. — Как, по дяволите, бихте обяснили това, полковник?

Джон положи огромни усилия да запази самообладание и да не издаде с нищо огромната си изненада. Лицето му остана напълно безизразно. Какво точно правеше Кит Пиърсън в Санта Фе? Кого се опитваше да прикрие?

Минаваше пладне, когато Смит излезе от полицейския участък и се отправи по „Камино Ентрада“. Хвърляше периодично по един бърз поглед към двете страни на улицата, но иначе с нещо не издаваше, че го интересува околността. Все още потънал в мисли, се качи във взетия под наем тъмносив мустанг и потегли. След няколко завоя се озова в препълнен паркинг до закрития градски търговски център „Вила Линда“. Промуши се между няколко редици автомобили, създавайки впечатление, че търси място за паркиране. Накрая се измъкна от търговския център, прекоси околовръстния път „Уейгън Роуд“ и паркира под сянката на няколко дървета, които растяха до плитка падина, отбелязана на картата му като Аройо де лас Каминос.

Две минути по-късно друг автомобил, бял буик с четири врати, спря точно зад него. Питър Хауел излезе от вътре, протегна се и заоглежда внимателно наоколо. Доволен, че не ги наблюдават, той се поразтъпка малко, после отвори вратата на мустанга откъм мястото до шофьора и се шмугна на кожената седалка до Смит.

В часовете след като се срещнаха на закуска, англичанинът намери време да се подстриже късо по модата. Той смени дрехите си, захвърляйки избелелите дънки и ватираната фланелена риза, които носеше като Малаки Макнамара. Сега беше облечен в сиво-зелени панталони, синя риза, закопчана догоре, и спортно сако на рибена кост. Пламенният фанатик от Движението на Лазар беше изчезнал и на негово място се появи строен, загорял от слънцето британец, тръгнал на следобеден пазар.

— Забеляза ли нещо? — попита Джон.

Питър поклати глава.

— Нищо, дори подобие на подозрително извърната глава. Чист си.

Смит се поуспокои малко. Хауел действаше като негово прикритие отдалеч, шляейки се наоколо, докато той беше в полицейското управление. После продължи да дебне за евентуална опашка, след като Смит излезе оттам.

— Успя ли да разбереш нещо? — попита Питър. — Или въпросите ти удариха на камък?

— О, доста неща научих — отвърна мрачно Джон. — Може би повече, отколкото очаквах.

Питър повдигна питащо вежди, но иначе продължи да стои мълчаливо, изслушвайки внимателно разказа на Смит за онова, което бе научил. След като чу, че тялото на Долън е било кремирано, поклати глава крайно изненадан.

— Виж ти, виж ти… прах от прахта, пепел от пепелта. И никакви пръстови отпечатъци и зъбни проби, които да съответстват на неудобни лични досиета. Предполагам, че колкото и старателно да са били заличени данните в ЦРУ и ФБР, все някой някъде би могъл да разпознае човека.

— Да — съгласи се Джон, потропвайки с пръсти върху волана. — Смрадлива история, а?

— Наистина повдига някои въпроси — съгласи се Питър. Той започна да отброява на пръсти. — Кои са тези оперативни агенти като покойния и непрежалим Майкъл Долън и за кого работят? Дали за Движението на Лазар, както изглежда на пръв поглед? Или за някоя друга тайна организация? Всичко е много объркано, не мислиш ли?

— Едно е сигурно — каза му Смит. — Кит Пиърсън е в тази помия до гушата. Тя вероятно има пълномощията да поеме престъплението на площада. Но няма никакъв начин да обясни кремирането на тялото на Долън в противоречие със стандартите и процедурите на ФБР.

— Дали не работи и за Движението на Лазар? — попита тихичко Питър. — И се опитва да саботира разследването на ФБР отвътре?

— Кит Пиърсън като агент на Лазар? — Джон поклати категорично глава. — Не мога да го допусна. Най-малкото тя полага кански усилия да хвърли вината за случилото се в института „Телър“ на Движението.

Питър кимна.

— Прав си. В такъв случай, щом не работи за Лазар, трябва да работи срещу Движението, което предполага, че прикрива свръх секретна операция срещу Лазар, организирана от ФБР, ЦРУ или от двете служби.

Смит го погледна.

— Смяташ, че те извършват операция без одобрението на президента?

Питър сви рамене.

— Случва се, Джон, както добре знаеш. — Той се усмихна лукаво. — Нали помниш историята на клетия Хенри Втори? Една нощ се напива яко и извиква: „Няма ли кой да ме отърве от тоя досаден свещеник?“ После, преди още да е изтрезнял, подът на Кентърбърийската катедрала плувва в кръв. И Томас Бекет се превръща неочаквано в мъченик. А тъжният, разкаян крал махмурлия се самобичува, скубе си косите и се извинява публично.

Смит поклати бавно глава.

— Да, знам. Разузнавателните служби понякога надвишават правомощията си. Но това е дяволски опасна игра.

— Така е — съгласи се Питър. — Провалят се кариери и високопоставени служители може да отидат в затвора. Може би затова са решили да те убият.

Джон се намръщи.

— Мога да разбера евентуална тайна операция на ЦРУ и ФБР, целяща да подкопае Движението на Лазар отвътре. Би било глупаво и напълно незаконно, но мога да го разбера. Разбираем е също опитът на Движението да саботира лабораториите в института „Телър“. Но онова, което според мен не се вмества и в двата сценария, е изпускането на нанофагите и избиването на протестиращите.

— Да — каза замислено Питър, а в очите му се четеше ужасът от спомена. — Това парче определено не пасва на пъзела. При това е дяволски ужасяващо парче.

Кимвайки, Смит се дръпна назад от волана и извади телефона си.

— Може би е време да престанем да стоим отстрани. — Той набра някакъв номер. Отговориха му веднага. — Тук е подполковник Джонатан Смит, агент Латимър — каза той рязко. — Искам да говоря със заместник-директора Пиърсън. Веднага.

— Дразниш лъвицата в леговището й? — измърмори Питър. — Не е много хитро дори за теб, Джон.

Смит му се ухили над телефона.

— Оставям хитростите на британците, Питър. Понякога се налага да наденеш щика и да предприемеш нападение на нож като в добрите стари времена. — Той се заслуша в гласа от другата страна на линията и постепенно усмивката му изчезна. — Ясно — каза тихо Смит. — И кога стана това?

Той затвори телефона.

— Неприятности? — попита Питър.

— Може би — отговори намусено Смит. — Кит Пиърсън е на път обратно към Вашингтон за спешни и непредвидени консултации. Ще вземе правителствен самолет малко по-късно следобед от Албъкърки.

— Значи птичето ще лети, а? Интересен момент е избрала, не мислиш ли? — каза Питър и очите му изведнъж се озариха. — Започвам да подозирам, че госпожа Пиърсън е получила доста смущаващо обаждане от местната полиция.

— Вероятно си прав — съгласи се Смит, припомняйки си нервните погледи на полицая Сарате. Сержантът сигурно беше уведомил ФБР, че подполковник от армията на име Джонатан Смит рови в инцидент, който Бюрото се опитва да покрие. Той погледна англичанина. — Имаш ли нещо против непредвидено пътуване до Вашингтон? Знам, че не е в оперативния ти район, но аз мога да използвам някои връзки. Кит Пиърсън е една от солидните ми следи, която не мога да си позволя да изпусна.

— Брой ме — отвърна Питър с хищническа усмивка. — Няма да пропусна това за нищо на света.

Двадесет и шеста глава

Белият дом

— Разбирам ви много добре, господин председател — изръмжа в телефона президентът Самюъл Адам Кастила. Той вдигна очи и забеляза Чарлс Аурей, шефа на екипа му, да наднича в Овалния кабинет. Кастила му махна с ръка да влезе и после се обърна отново към телефона. — Крайно време е да ме разберете. Няма да одобря никакво действие, което смятам за неразумно. Нито от страна на ЦРУ, нито на ФБР. Нито дори от страна на Сената. А също и от наша страна. Ясно ли е? Тогава всичко е наред. Приятен ден, сър.

Кастила затвори телефона, едвам удържайки се да не го тресне. Избърса с огромната си длан потното си лице.

— Казват, че Андрю Джаксън веднъж заплашил да изгони с камшик някакъв човек от територията на Белия дом. Дълго време смятах, че това е лудост, но сега съм изкушен да последвам примера му.

— Да не би да получавате полезни съвети от Конгреса? — попита иронично Аурей, сочейки с глава към телефона.

Президентът направи гримаса.

— Беше председателят на Камарата на представителите — каза той. — Предложи ми да подпиша незабавно указ, с който да обявя Движението на Лазар за терористична организация.

— Или?

— Или Камарата и Сенатът ще приемат закон по своя инициатива — довърши мисълта му Кастила.

Аурей повдигна вежди.

— С мнозинство, достатъчно за отхвърляне на вето?

Президентът сви рамене.

— Може би да. Може би не. И в двата случая ние губим. Политически. Дипломатически. Или каквото се сетиш.

Шефът на президентския екип кимна мрачно.

— Предполагам, че няма голямо значение дали един законопроект против Движението на Лазар въобще някога ще стане закон. Ако бъде внесен в Конгреса, нашите разклатени в голяма степен международни съюзи ще претърпят пореден сериозен удар.

— Вярно е, Чарли — каза с въздишка Кастила. — Повечето хора по света ще сметнат закона за още едно доказателство, че ние реагираме твърде силно, ставаме параноични и се паникьосваме. О, предполагам също, че неколцина от нашите приятели, онези, които се обезпокоиха от бомбите в Чикаго и Токио, може да се зарадват, но повечето ще си помислят, че ние влошаваме нещата. Че подтикваме иначе мирна организация към насилие — или че прикриваме собствените си престъпления.

— Ужасна ситуация наистина — съгласи се Аурей.

— Наистина е ужасна — въздъхна Кастила. — И ще става още по-зле.

Чувствайки се като в капан зад бюрото си, той стана и отиде до прозорците. За известно време наблюдаваше мълчаливо Южната морава. Забеляза хората от охраната, които патрулираха по откритите пространства въоръжени до зъби с шлемове и бронирани жилетки. След нападението, извършено от Движението на Лазар в Токио, „Сикрет Сървис“ настоя да затегне охраната около Белия дом.

Той погледна през рамо към Аурей.

— Преди председателят на Камарата да ми сервира ултиматума за закона, имах друго обаждане — от посланик Никълс в ООН.

Шефът на президентския екип смръщи вежди.

— Нещо в Съвета за сигурност ли има?

Кастила кимна.

— Никълс е получил копие от проекторезолюция, която някои от необвързаните страни се канят да внесат в Съвета. Общо взето, в нея се настоява да отворим за международни инспекции всички наши нанотехнологични лаборатории — държавни и частни, като предоставим също възможност за пълно проучване на процесите. Според тях това било единственият начин да се уверят, че не разработваме тайна оръжейна програма, основана на нанотехнологиите. Никълс смята, че необвързаните разполагат с достатъчно гласове да приемат резолюцията.

Аурей помръкна.

— Не можем да позволим това да се случи.

— Не, не можем — съгласи се с него Кастила. — Ще е равнозначно на позволение да откраднат от нас всяко постижение в тази област. Нашите компании и университети са похарчили милиарди за тези проучвания. Не мога да позволя тази работа да отиде на вятъра.

— Можем ли да убедим някои от другите постоянни членове да наложат вето на тази резолюция вместо нас? — попита Аурей.

Кастила вдигна рамене.

— Никълс казва, че Русия и Китай са решили непременно да я прокарат. Те искат да знаят докъде сме стигнали с нанотехнологията. Ще е голям късмет за нас, ако французите се въздържат. Остават само британците. Но аз не съм сигурен докъде може да си позволи да отиде премиерът им точно в този момент и да ни даде политическа подкрепа. Контролът му над Парламента е в най-добрия случай слаб.

— Тогава ще трябва сами да наложим вето — осъзна Аурей. — А това ще изглежда зле. Съвсем зле.

Кастила се съгласи мрачно.

— Едва ли има нещо друго, което да потвърди още повече опасенията на света за онова, което правим. Ако наложим вето на резолюцията в Съвета за сигурност, най-безумните твърдения на Движението на Лазар ще изглеждат още по-убедителни.

Военновъздушна база „Къртланд“,

Албъкърки, Ню Мексико

Смит мина с мустанга покрай караулката на охраната до входа „Труман“ на военновъздушната база и продължи на юг, задминавайки вдясно от себе си игрището за бейзбол, препълнено с играчи и въодушевени родители. Сезонът беше към края си и местните шампионати бяха в своя разгар.

Следвайки инструкциите на военната полиция от базата, той се провря през лабиринта от улици и сгради и стигна до неголям паркинг. Белият буик на Питър Хауел паркира до него.

Смит излезе от мустанга и метна през рамо малък сак и лаптопа. Хвърли ключовете на предната седалка и остави вратата отключена. Забеляза, че Питър последва примера му. След като се отдалечиха от паркинга, един от куриерите на Фред Клайн щеше да се погрижи за връщането на двете коли под наем.

Пътнически самолети в ярки цветове прелитаха с грохот ниско над главите им, като излитаха или кацаха на точно определени интервали. Базата Къртланд и международното летище на Албъкърки ползваха едни и същи писти. Горещият въздух над асфалта трептеше, а наоколо се носеше остра миризма на самолетно гориво.

Огромен транспортен самолет С-17 „Глоубмастър“ в бледосивия цвят на ВВС на САЩ чакаше с включени двигатели. Джон и Питър се отправиха към него.

Главният товарач, сержант от ВВС със скулесто лице, груби черти и присвити вежди, се доближи да ги посрещне.

— Някой от вас, момчета, да е подполковник Джонатан Смит? — попита той, след като погледна в електронния бележник в ръката, за да се увери, че е разбрал правилно името и званието.

— Това съм аз, сержант — отговори Джон. — А това е господин Хауел.

— Тогава ме последвайте, господа — каза главният товарач, след като хвърли колеблив поглед към цивилните дрехи на Смит. — Остават само пет минути до излитането, а майор Харис предупреди, че няма никакво желание да пропусне реда си и да чака на опашка след върволицата натъпкани с туристи самолети.

Смит му се ухили. Той беше сигурен, че пилотът на С-17 е изрекъл много повече от това, след като са го уведомили, че трябва да изпълни полет извън графика, за да отведе един-единствен подполковник от пехотата и цивилен чужденец до Вашингтон. Фред Клайн отново беше размахал магическата пръчка на Първи секретен отдел, този път използвайки контакти в бюрокрацията на Пентагона. Двамата с Питър последваха товарача на С-17 в приличащото на пещера товарно отделение, а оттам в отделението за екипажа.

Пилотът и вторият пилот ги очакваха в кабината и вече правеха последната проверка преди полета. И двамата гледаха в дисплеи, монтирани пред тях. На контролната конзола под стъклото на кабината четири мултифункционални компютърни дисплея се зареждаха с най-различни данни, показвайки състоянието на двигателите, хидравликата, авиониката и други системи за управление.

Майор Харис, пилотът, извърна глава, когато те влязоха.

— Готови ли сте за излитане, господа? — попита той през зъби, наблягайки на обръщението „господа“, за да стане ясно, че това не е предпочитаната от него дума.

Смит кимна извинително.

— Готови сме, майоре — отвърна той. — И аз съжалявам, че всичко стана толкова набързо. Ако това може да послужи като утеха, ще ви кажа, че става дума за изключително важна мисия, а не за прищявка.

Донякъде успокоен, Харис вдигна палец към двете задни седалки.

— Добре, закопчайте коланите. — Той се наведе към втория пилот. — Да задвижим щайгата, Сам. Време е.

Двамата офицери от ВВС се заеха с лостовете за управление, изкараха самолета до пистата. Бученето на четирите двигателя на С-17 се усили още повече, след като Харис натисна дросела напред с лявата си ръка.

Джон и Питър закопчаха коланите и главният товарач им подаде по един шлем с вградени слушалки.

— Разговорът с наземния контрол, може да се каже, е единственото забавление във въздуха — каза им той високо, опитвайки се да надвика рева на двигателите.

— Какво? Това значи ли, че няма стюардеси, шампанско и хайвер? — попита Питър с ужасено изражение.

Без особена охота членът на екипажа му се усмихна.

— Не, сър, страхувам се, че сме само аз и кафето, което правя.

— Надявам се поне да е прясно сварено? — попита англичанинът.

— Ни най-малко. Само нес кафе — отвърна сержантът, а усмивката му стана още по-широка, след което изчезна, заемайки мястото си в товарното отделение.

— Мили боже! Какви саможертви правя за кралицата и отечеството — измърмори Питър и намигна на Смит.

Самолетът направи остър завой и спря в началото на главната писта. Отпред самолет „Боинг 737“ на Югозападните авиолинии излетя и потегли на север.

— Самолет на ВВС едно-седем, имате разрешение за незабавно излитане — изпращя в слушалките на Смит гласът на диспечера от контролната кула.

— Разбрано, кула — отвърна Харис. — Самолет едно-седем тръгва веднага.

Той нагласи дроселите на четирите двигателя докрай.

Самолетът С-17 ускори ход по пистата, набирайки бързо скорост. Смит усети как се притиска плътно към облегалката. По-малко от минута по-късно те излетяха и се понесоха над къщите, магистралите и парковете на Албъкърки.

Самолетът летеше на височина близо хиляда и двеста метра някъде над Западен Тексас, когато вторият пилот се обърна назад и потупа Смит по коляното.

— Има някакво кодирано съобщение за вас, полковник — каза той. — Ще го превключа на слушалките ви.

Смит кимна за благодарност.

— Имам нови данни, полковник — дочу познатия глас на Фред Клайн. — Твоята цел също е във въздуха в посока към военновъздушната база „Андрюс“.

Джон се опита да изчисли времето. Транспортният самолет се движеше със скорост средно петстотин възела, което означаваше, че самолетът на ФБР с Кит Пиърсън щеше да кацне в базата „Андрюс“ поне четиридесет и пет минути преди двамата с Питър да пристигнат. Той се намръщи.

— Някаква възможност да я забавим? Може би някой военен самолет да заеме мястото, докато ние пристигнем?

— Уви, не — каза строго Клайн. — Не и без да се издадем. Уреждането на полета беше достатъчно рисковано.

— По дяволите!

— Положението може да не е толкова отчайващо, колкото си мислиш — продължи Клайн. — Тя има уговорена среща в сградата на „Хувър“, докъдето ще я отведат със служебен автомобил. Каквито и да са намеренията й, ще ги изпълни след тази среща, така че ще имаш време да й хванеш дирите.

Смит се замисли. Шефът на Първи секретен отдел вероятно бе прав. Той бе сигурен, че целта на Кит Пиърсън съвсем не беше само да докладва лично на своите началници от ФБР, макар че трябваше да се прави, че е точно така.

— Ами автомобилите и апаратурата, за които помолих? — попита той.

— Всичко ще те очаква — обеща Клайн. Изведнъж гласът му стана остър. — Продължавам да изпитвам резерви към привличането на Хауел толкова навътре в операцията, полковник. Той е умен тип… Може би прекалено умен, а лоялността му е извън страната ни.

Смит погледна към Питър. Англичанинът зяпаше през страничния прозорец, правейки се на изцяло погълнат от гледката на носещите се облаци и безкрайните кафяви равнини, над които летяха.

— Довери ми се — каза той на Клайн. — Когато ме нае за този театър, ми каза, че имаш нужда от нестандартно мислещи хора, които се различават от всички останали в организацията. Хора, готови да заобиколят системата, за да успеят, помниш ли?

— Помня — отговори Клайн. — И продължавам да мисля така.

— Е, в момента заобикалям системата — каза Смит. — Питър се е съсредоточил върху същия проблем, върху който и ние работим. Освен това е способен, притежава нюх и съобразява бързо, от което можем да се възползваме.

Настъпи кратка тишина, докато Клайн премисляше думите му.

— Убедително, полковник — каза той накрая. — Добре, можеш да сътрудничиш с Питър, но помни: той не бива да узнае за Първи секретен отдел. Никога. Разбрано ли е?

— Да пукна, ако се издам, шефе — отвърна Смит.

Клайн изсумтя.

— Добре, Джон. — Прочисти гърлото си и каза: — Уведоми ме, след като кацнете.

— Добре — отговори Смит. Наведе се да погледне навигационния дисплей, който показваше къде се намират, на какво разстояние от „Андрюс“ и скоростта. — По всяка вероятност ще сме на земята около девет вечерта.

Двадесет и седма глава

Курньов, близо до Париж

Отблъскващите, бездушни жилищни квартали в бедняшките предградия на Париж изглеждаха по-тъмни и от нощта. Тяхната архитектура — масивна, потискащо грозна и преднамерено сива — беше паметник на гротескните идеали на швейцарския архитект Льо Корбюзие и на неговата студена и утилитарна философия. Кварталите бяха също нещо като завет на скъперническата френска бюрокрация, която се стремеше да наблъска максимален брой от нежеланите имигранти, главно от мюсюлмански страни, във възможно най-малко пространство.

Нищожен брой лампи светеха около изпълнените с графити бетонни сгради в Сите де Катр Мил, Градът на четирите хиляди, прословуто убежище на крадци, бандити, наркопласьори и ислямистки радикали. Почтените бедни жители бяха попаднали в истински затвор, в който се разпореждаха престъпници и терористи. Повечето от уличните лампи бяха изгорели или изпочупени. По улиците се въргаляха останки от прогнили автомобили. Малкото магазинчета в квартала бяха барикадирани зад железни решетки или разграбени и превърнати в руини.

Ахмед бин Белбук се носеше в нощта като сянка сред сенките. Той беше облечен в черен шлифер заради нощния хлад, а главата му бе забрадена с арабска кърпа. Беше близо метър и осемдесет, с голяма брада, която прикриваше белезите от акне по кръглото му месесто лице. По рождение французин, по произход алжирец, а по вяра краен ислямист, Бин Белбук беше боец на свещената война (джихад) срещу Америка и упадъчния Запад. Той действаше от своя кабинет в задната част на местната джамия, като тихичко и внимателно наблюдаваше онези, които отговаряха на повика на свещената война. Онези, които преценяваше като най-обещаващи, снабдяваше с фалшиви паспорти, пари и самолетни билети и изпращаше на обучение извън Франция.

След продължителния ден той най-после се прибираше да си почине в мрачния апартамент, който държавата му бе предоставила. Пресмятайки тайните фондове, с които разполагаше, стигна до извода, че има достатъчно пари да се премести на по-добро място, но Бин Белбук вярваше, че е по-достойно да живее сред онези, чиято преданост търсеше. Когато видеха, че споделя техните неволи и безнадеждност, те проявяваха по-голямо желание да изслушват неговите проповеди на омраза и призивите му за отмъщение срещу западните потисници.

Неочаквано вербовчикът на терористи забеляза движение на тъмното авеню пред себе си. Той спря. Беше странно. В тези часове улиците в квартала обикновено бяха безлюдни. Почтените хора се криеха в домовете си зад заключените врати, а престъпниците и наркодилърите или спяха, или бяха заети да плащат дан на порочните си навици, за да са навън и да се мотаят наоколо.

Бин Белбук се шмугна в тъмния вход на изгорена хлебарница и се заоглежда. Мушна дясната си ръка в джоба на шлифера и стисна пистолета „Глок 19“, който носеше. Уличните банди и престъпниците, които ограбваха жителите на квартала, обикновено не закачаха мъже като него и все пак предпочиташе сам да се грижи за собствената си сигурност.

От прикритието си той наблюдаваше раздвижването с растящо подозрение. Под една от счупените улични лампи забеляза паркиран микробус. Двама мъже в работни комбинезони стояха до колата, държейки стълбата на трети техник, който правеше нещо на върха на металния стълб. Дали пък не бяха работници от държавната електрическа компания? Изпратени с безнадеждната задача да поправят уличното осветление, което местните жители разваляха вече десетки пъти?

Брадатият мъж присви очи и се изплю тихо встрани. Самата мисъл бе странна. Представителите на френските власти бяха презирани на това място. Ако се появяха полицаи, на момента се нахвърляха върху тях. Един от най-популярните графити беше „Начукай го на полицаите“. Грубата, сквернословна фраза бе изписана със спрей върху всяка сграда наоколо. Дори пожарникарите, които изпращаха да гасят честите пожари, бяха посрещани с дъжд от коктейли „Молотов“ и камъни. Обикновено ги охраняваха с блиндирани коли. Без съмнение никой електротехник със здрав разум не би посмял да припари в Курньов. Особено след свечеряване и със сигурност не и без охрана от тежковъоръжени полицаи за борба с безредици.

Тогава кои бяха тези мъже й какво правеха? Бин Белбук ги заоглежда по-внимателно. Електротехникът на стълбата сякаш монтираше някакво устройство — малка триъгълна пластмасова кутийка.

Той огледа останалите улични лампи, до които стигаше погледът му. За негова изненада забеляза същите сиви кутийки, закачени на няколко от тях на равни разстояния. Макар че не се виждаше много добре в мрака, му се стори, че върху кутийките имаше тъмни кръгли отвори. Дали не бяха камери? Подозренията му изведнъж се превърнаха в увереност. Тия свине монтираха явно нова система за наблюдение, с която властите да затегнат контрола си над зоните на беззаконие. Не можеше да позволи това да се случи без съпротива.

За момент се поколеба дали да не се измъкне незабелязано и да събуди ислямските братя. После реши, че не е необходимо. Ако се забавеше, което бе неизбежно, тия шпиони щяха да си свършат работата и да изчезнат. Освен това бяха невъоръжени. Щеше да е по-безопасно и по-сигурно сам да се справи с тях.

Бин Белбук измъкна малкия пистолет „Глок“ от джоба на шлифера и излезе на открито, държейки оръжието незабелязано встрани. Спря на няколко крачки от тримата електротехници.

— Вие там! — викна той. — Какво правите?

Изненадани, двамата, които придържаха стълбата, се обърнаха към него. Третият мъж, който затягаше болтовете в клемите встрани от кутията към металния стълб, продължи да работи.

— Попитах ви какво правите? — викна отново Бин Белбук, този път по-силно.

Един от двамата до стълбата вдигна рамене.

— Не е ваша работа, мосю — каза той, опитвайки се да го отпрати. — Вървете си по пътя и ни оставете на мира.

Брадатият ислямски екстремист почервеня. Тънките му устни се свиха свирепо и той насочи напред своя глок.

— Това — запелтечи той, размахвайки пистолета — го прави моя работа. — Пристъпи по-близо. — Сега отговорете на въпроса ми, боклуци, преди да съм изгубил търпение.

Така и не чу заглушения изстрел, който го уби.

7,62-милиметровият куршум улучи Ахмед бин Белбук зад дясното ухо и разкъса мозъка му, оставяйки голяма дупка от лявата страна на черепа му. На асфалта се посипаха парченца костици и мозък. Вербовчикът на терористи се свлече мъртъв на земята.

Прикрит в сянката на странична уличка, посипана с боклуци, недалеч от мястото, високият широкоплещест мъж на име Нънс метна с лекота снайперската пушка на рамо.

— Добър изстрел.

Другият мъж до него свали пушката си „Хеклер и Кох“ PS6-1 и се усмихна благодарно. Похвала от представител на триото „Хораций“ беше голяма рядкост.

Нънс настрои радиопредавателя и заговори на двамата наблюдатели, които бе разположил на един от покривите да следят техниците.

— Някакви други признаци на движение?

— Не — отговориха те. — Всичко е спокойно.

Зеленоокият мъж поклати глава. Случилото се бе неприятно, но явно не представляваше сериозна заплаха за оперативната сигурност. Убийствата и изчезванията на хора бяха често явление в този район на Курньов. Едно повече не означаваше нищо. Превключи на честотата на техниците.

— Колко още ще ви отнеме? — попита той.

— Почти приключихме — докладва лидерът им. Още две минути.

— Добре — Нънс се обърна към снайпериста. — Стой в готовност. Широ и аз ще се погрижим за тялото. — После погледна към доста по-ниския мъж, приведен зад него. — Ела с мен.

На стотина метра от мястото, където Ахмед бин Белбук сега лежеше мъртъв, стройна жена бе залегнала на земята, скрита зад изпочупено и обгорено шаси на малко рено седан. Беше облечена от главата до петите в черно — с черен гащеризон с дълги ръкави, черни ръкавици, черни кубинки и черна шапка, която скриваше златистата й коса. Гледаше невярващо образа в бинокъла си за нощно виждане.

— Копеле! — изруга тихичко тя. После прошепна в радиостанцията. — Видя ли това, Макс?

— Да, видях всичко — потвърди нейният подчинен, заел позиция малко по-далеч зад нея под прикритието на няколко изсъхнали дървета.

— Не мога да повярвам, че се случи, но видях всичко.

Агентката на ЦРУ Ранди Ръсел насочи бинокъла си към тримата мъже около уличната лампа. Мълчаливо наблюдаваше, докато други двама мъже — единият много едър с кестенява коса, а другият азиатец — пресякоха улицата и се присъединиха към останалите. С бързи движения новодошлите вмъкнаха тялото на Бин Белбук в черен найлонов чувал и го отнесоха.

Ранди стисна зъби. С мъртвия мъж отидоха на вятъра няколко месеца трудно целенасочено разследване, сложно планиране и рисковано наблюдение под прикритие. От толкова време нейната секция към парижката резидентура на ЦРУ бе натоварена със задачата да проследи набирането на бъдещи терористи във Франция. Разкриването на Бин Белбук беше като да намериш гърне със злато. Наблюдавайки неговите контакти, те бяха започнали да съставят подробни досиета на цяла сюрия гадни типове, от онези болни копелета, които изпитват тръпката да избиват хиляди невинни. А сега цялата операция отиваше по дяволите само с едно убийство.

Тя почеса своя идеално прав нос с облечения в ръкавици пръст, мислейки трескаво.

— Кои, по дяволите, са тия типове? — измърмори Ранди.

— Може би са от ДГСЕ или от ГИГН? — предположи Макс, изричайки съкращенията на Френската служба за външно разузнаване и на контраразузнаването.

Ранди поклати глава. Беше напълно възможно. Френските разузнавателни и контраразузнавателни екипи бяха известни с това, че пипат грубо, много грубо. Дали току-що стана свидетел на одобрена от правителството „мокра операция“, чиято цел бе да отърве Франция от една заплаха за сигурността й, спестявайки неудобствата и харчовете около един арест и съдебен процес?

Вероятно, помисли си тя. Но, от друга страна, беше пълна глупост. Жив, Ахмед бин Белбук беше истински прозорец към смъртоносния подземен свят на ислямския тероризъм — свят, в който разузнаванията на САЩ и на други страни не можеха да проникват. Мъртъв, той бе безполезен за всички.

— Измъкват се, шефке — каза Макс в слушалките й.

Ранди видя как тримата мъже в комбинезоните сгънаха стълбата, прибраха я отзад в микробуса и отпрашиха. Секунди по-късно две коли, тъмносиньо БМВ и по-малък „Форд ескорт“, потеглиха по тъмното авеню след микробуса.

— Записа ли номерата на автомобилите? — попита тя.

— Да, имам ги — отвърна Макс. — Всички са тукашни.

— Добре, ще ги пуснем в компютъра, след като приключим тук. Може това да ни даде някаква идея кои са тия тъпаци, които току-що ни прецакаха.

Ранди полежа още малко неподвижно, фокусирайки сега бинокъла си към малките сиви кутийки, прикачени към стълбовете на уличните лампи от двете страни на авенюто, както и на една от близките странични улички. Колкото повече ги разглеждаше, толкова повече се озадачаваше. Те много приличаха на кутии, пълни с най-различни сензори, обективи на камери, приспособления за проби от въздуха, както и антени на върха за предаване на данни.

Странно, помисли си тя. Много странно. Защо някой ще харчи пари да инсталира цяла мрежа от скъпоструваща научна апаратура в престъпно предградие като Курньов? Кутиите разбираемо не се натрапваха, но все пак се забелязваха. След като жителите на квартала ги видеха, за части от секундата щяха да им видят сметката. Защо тогава убиха Бин Белбук? Само защото започна да вдига шум? Тя поклати глава в почуда. Без допълнителна информация нищо през тази нощ не изглеждаше логично.

— Знаеш ли, Макс, мисля, че трябва да видим по-отблизо какво монтираха тия типове — каза тя на своя подчинен. — Но ще се наложи да се върнем за стълба.

— Не и тази нощ — предупреди я мъжът. — Ненормалниците, дрогираните и момчетата на джихада всеки момент ще се изсипят по улиците, шефке. Трябва да се чупим, докато не е станало късно.

— Да — съгласи се Ранди.

Тя свали бинокъла от очите си и се измъкна иззад обгореното рено. Мозъкът й продължаваше да работи трескаво. Колкото повече мислеше за това, толкова по-невероятно й се струваше, че убийството на Бин Белбук е било приоритетна цел на тримата мъже, които монтираха сензорните устройства. Може би убийството му е било непредвидено усложнение? Тогава кои бяха те, продължи да се чуди тя, и какво целяха?

Двадесет и осма глава

Неделя, 17 октомври

Полето на Вирджиния

Заместник-директорът на ФБР Кит Пиърсън забеляза избледнелия уличен знак пред себе си, докато се носеше с висока скорост със своя зелен фолксваген пасат. РИСУВАНАТА ПЕЩЕРА — 1/4 МИЛЯ. Това бе следващият ориентир. Натисна спирачките да намали скоростта. Не искаше да рискува да пропусне завоя към фермата на Хал Бърк.

Ширналите се поля на Вирджиния бяха потънали в почти пълен мрак. Само тънкият сърп на луната хвърляше бледа светлина през плътния слой облаци. Имаше още няколко ферми и къщи, разхвърляни из местността с ниска растителност, но минаваше полунощ и обитателите им отдавна спяха. Хората в тоя край на щата лягаха рано, тъй като цял ден шетаха из къщи, а в неделя сутрин ходеха на църква.

Отбивката към вилата на колегата й от ЦРУ бе съвсем близо и тя намали още повече скоростта. Преди да завие, погледна още веднъж в огледалото за обратно виждане. Нищо. Не се мяркаха други фарове по този запустял селски път. Беше съвсем сама.

Поуспокоена от този факт, Пиърсън зави по покритата с чакъл пътека и продължи нагоре по хълма към къщата. Лампите бяха включени и осветяваха през полуспуснатите завеси обраслата с бурени и къпини хълмиста местност. Бърк я очакваше.

Кит паркира точно до неговата кола, стар мъркюри маркиз, и забърза към входната врата. Тя се отвори преди дори да успее да почука. Набитият офицер от ЦРУ с квадратна челюст стоеше на прага по риза. Изглеждаше неспокоен, беше разчорлен, а под зачервените му очи имаше тъмни кръгове.

Бърк хвърли подозрителен поглед наоколо, уверявайки се, че е сама, и й направи място да влезе в тясното входно антре.

— Някакви неприятности? — попита той грубо.

Кит Пиърсън го изчака да затвори вратата, преди да отговори.

— По пътя до тук ли? Не — каза тя студено. — Но на срещата с директора и ръководния състав — да.

— Какви неприятности?

— Не останаха очаровани да ме видят в окръг Колумбия, вместо да си седя на терена — отговори тя убедено. — Всъщност имаше няколко явни намека, че предварителният ми доклад е доста „неизчерпателен“, за да е оправдано идването ми.

Офицерът от ЦРУ сви рамене.

— Идеята беше твоя, Кит — напомни й той. — Не беше нужно да се срещаме лично. Можехме да разрешим този проблем и по телефона, ако си седеше кротко.

— При положение, че Смит ми диша във врата? — тросна се тя. — Едва ли, Хал. — Поклати глава. — Не знам той какво знае, но се доближава все повече до фактите. Прекратяването на полицейското разследване в Санта Фе беше грешка. Можехме да оставим местните полицаи да продължат и да се опитат да идентифицират тялото на твоя човек.

Бърк поклати глава.

— Твърде рисковано.

— Досиетата са унищожени — продължи да настоява Пиърсън. — Няма начин тоя тип Долън да бъде свързан с нас. Или дори с Управлението или Бюрото.

— И въпреки това е рисковано — каза той. — Другите служби разполагат със собствена база данни, над която нямаме контрол. Армията си има собствени досиета за целта. По дяволите, Кит, толкова си се паникьосала заради Смит и тайнствените му работодатели! Знаеш по-добре и от мен, че ако Долън бъде засечен като бивш агент от специалните сили, ще завалят шибани въпроси, на които трудно може да се отговори.

Бърк я въведе в кабинета си. В малкото помещение с тъмна облицовка имаше бюро с монитор и клавиатура, два стола, няколко шкафа с книги, телевизор, рафтове, препълнени с компютърна и комуникационна апаратура. Отворена полупразна бутилка уиски „Джим Бийм“ и стъклена чаша стояха върху бюрото точно до компютърната клавиатура. Във въздуха се долавяше лек мирис на пот, немити съдове, плесен и като цяло немарливост.

Пиърсън присви ноздрите си от отвращение. Бърк явно не издържаше на напрежението от провалящата се операция ТОКСИН, помисли си тя.

— Искаш ли питие? — проехтя гласът на Бърк, който се отпусна тежко върху въртящия се стол пред бюрото. Махна й да седне на другия стол, износен фотьойл с мръсна изтрита дамаска.

Тя поклати глава и после седна, наблюдавайки го как си налива уиски. Течността преля от ръба на чашата и остави мокър кръг върху бюрото. Той въобще не обърна внимание и изпи на един дъх питието. Остави чашата върху бюрото с трясък и я погледна.

— Добре, Кит, защо си тук?

— Да те убедя да прекратиш ТОКСИН — отговори тя, без да се поколебае.

На лицето на Бърк се изписа раздразнение. Устата му се изкриви.

— И друг път сме го обсъждали. Отговорът ми е все същият.

— Но ситуацията не е същата, Хал — настоя Пиърсън, Устните й се присвиха. — Много добре знаеш. Нападението срещу института „Телър“ бе замислено да принуди Кастила да предприеме незабавни мерки срещу Движението на Лазар, преди да е станало прекалено късно, да послужи като предупреждение. Не сме целяли да направим организацията по-силна. Да не говорим, че изобщо не е ставало дума да предизвикваме вълна от бомбени атентати по света и убийства, които не можем да спрем.

— Войните винаги водят до непреднамерени последици — каза през зъби Бърк. — А ние сме във война с Движението. Може би си забравила какъв е залогът.

Тя поклати глава.

— Не съм забравила нищо. Но ТОКСИН е само начин за постигане на една цел, а не цел сама по себе си. Цялата проклета операция се разпада по-бързо, отколкото успяваме да я удържим. Така че според мен е време да намалим загубите, докато още можем. Изтегли твоя оперативен екип веднага. Кажи им да прекратят мисията и да се върнат под прикритие. След като това стане, можем да планираме следващите си действия.

За да спечели малко време, преди да отговори, Бърк взе бутилката и си наля още едно питие. Този път обаче остави чашата недокосната. Погледна я вторачено.

— Късно е вече, Кит. Стигнахме твърде далече. Дори да прекратим ТОКСИН веднага и да изтеглим хората, твоят малък приятел доктор Джонатан Смит ще продължи да души наоколо и да задава неудобни въпроси.

— Знам това — отговори тя огорчено. — Опитът за убийство на Смит беше грешка. Провалът — катастрофа.

— Стореното — сторено — каза Бърк. — Един от моите екипи за сигурност е по петите на полковника. В момента, в който го пипнат, ще го заковат.

Пиърсън го изгледа ужасено.

— Което означава, че ти не знаеш къде се намира в момента?

— Изчезна вдън земя — призна Бърк. — Изпратих хора в полицейското управление на Санта Фе веднага щом ме уведомиха, че Смит е бил там и е разпитвал, но изчезна, преди да успеят да пристигнат.

— Чудесно!

— Бъбривото копеле не може да стигне далече, Кит — успокои я офицерът на ЦРУ. — Имам агенти, които наблюдават летищата в Санта Фе и Албъкърки. Имам също човек във вътрешната сигурност, който проверява всички списъци с имената на пътниците. В момента, в който изплува, ще разберем. А нашите момчета ще го пипнат. — Той се усмихна плахо. — Повярвай ми, окей? При всички случаи Смит е мъртъв.

Долу по провинциалния път шофьорите на двата тъмни автомобила, които се движеха бавно без включени предни фарове, загасиха двигателите и спряха, след като отбиха встрани до каменистата пътека към хълма. Все още с армейските очила за нощно виждане модел AN/PVS7, които използваше, за да кара в тъмнината, Джон Смит бързо изскочи от втората кола и се отправи към автомобила отпред.

Питър Хауел свали стъклото, след като Смит доближи. Под собствените му очила за нощно виждане зъбите на англичанина блеснаха в почти непрогледния мрак.

— Вълнуващо шофиране, а, Джон?

Смит кимна кисело.

— Абсолютно вълнуващо.

Разкърши врата си и чу как стегнатите мускули и стави изпукаха. Последните петнадесет минути от шофирането бяха доста изнервящи.

Очилата за нощно виждане бяха последен модел, трето поколение, но и при това положение образът, който възпроизвеждаха, не беше идеален — бяха монохромни с леко зеленикав оттенък и малко замъгляваха. С тях шофирането беше възможно, но се изискваше доста голяма концентрация, за да не изскочи колата от пътя или да се блъсне в автомобила отпред.

Точно обратното бе усещането, докато следяха правителствения седан, който взе Кит Пиърсън от сградата на ФБР „Хувър“ и я откара у дома й в горната част на Джорджтаун. Дори в късната съботна нощ улиците на Вашингтон бяха препълнени с леки коли, камиони, микробуси и таксита. Беше много лесно да се движат зад две-три коли по-назад, без да ги забележат.

Нито Джон, нито Питър се изненадаха, когато Пиърсън излезе няколко минути по-късно и се качи на собствената си кола. И двамата бяха сигурни, че спешното повикване да докладва на шефовете си беше блъф от самото начало, за да прикрие причината за внезапното връщане от Ню Мексико. Задачата да я проследят дискретно се оказа сравнително лека — поне в началото. Трудността дойде, след като тя се отклони от магистралата и пое последователно по няколко по-малки странични шосета, където трафикът не беше натоварен, А Кит Пиърсън не беше глупава. Щеше да стане подозрителна, ако беше видяла фаровете на два автомобила в огледалото за обратно виждане да я следват неотклонно през целия път в безлюдната провинция.

Затова Смит и Питър Хауел се принудиха да използват очилата за нощно виждане и да изключат фаровете. Освен това внимаваха да не се доближават много до пасата й, като същевременно се стараеха да не я изпуснат на някой завой или кръстовище.

Смит огледа черния каменист път. Забеляза очертанията на малката къща върху хребета на ниския хълм. Лампите светеха и той видя силуетите на двете паркирани отпред коли. Явно това бе мястото, което търсеха.

— Какво мислиш? — попита той тихо Питър.

Англичанинът посочи към географската карта мащаб 1:20 000, която бе разтворил на седалката до шофьорското място. Тя бе част от екипировката, която получиха във военновъздушната база „Андрюс“. Илюминаторите IR на очилата за нощно виждане им даваха възможност да четат картата.

— Този малък път не води никъде другаде, освен до фермата горе — каза той. — И аз се съмнявам, че госпожа Пиърсън е паркирала седана си много далеч от него.

— И какъв е планът? — попита Смит.

— Предлагам да спрем на четвърт миля по-назад — каза Питър. — Забелязах група дървета, които можем да използваме за прикритие. След като си отнесем оборудването до там, ще стигнем до фермата пеша. — Той отново си показа зъбите. — Много ми се ще да разбера кого е решила да посети госпожа Пиърсън по тъмни доби. И за какво си приказват.

Смит кимна сериозно. Той бе сигурен, че някои от въпросите, чиито отговори търсеше, бяха заключени зад стените на тази недобре осветена къща на хълма.

Двадесет и девета глава

Близо до Мо, на изток от Париж

Около руините на Шато дьо Монсо, известен като Замъка на кралиците, се издигаше гората Монсо — обрасла с дървета ивица на южния бряг на лъкатушещата река Марна, горе-долу на шестдесет километра източно от Париж. Построен в средата на шестнадесети век по заповед на властната, коварна и изкусна кралица Катерина Медичи, съпруга на един от кралете на Франция и майка на трима от тях, елегантният дворец, обширният му парк и ловните полета са били изоставени около 1650 година. Занемарен в продължение на няколко века, сега беше останало малко от него — каменните стени на празния отвътре голям павилион до входа, дългият ров, както и рушащите се стени със зейнали отвори на мястото на прозорците.

Ивици мъгла се виеха между околните дървета и чезнеха бавно с изгрева на утринното слънце. Камбаните на катедралата „Сент Етиен“ в Мо, на девет километра разстояние, зазвъняха, призовавайки вярващите на неделна литургия, макар че в тези дни те бяха малко. Заехтяха и камбаните в по-малките енории в съседните села, огласяйки спокойната провинция.

Два микробуса с прикачени към тях ремаркета бяха паркирани в голямо сечище недалеч от руините. От надписите върху колите се разбираше, че принадлежат на екип за метеорологични изследвания. Няколко техници работеха трескаво зад ремаркетата, изправяйки две прегънати под ъгъл на върха релси, сочещи в западна посока. Всяка от релсите бе съоръжена с пневматична катапултна система, задвижвана с компресиран въздух. Други мъже се суетяха около два безпилотни летателни апарата с перки, ИАВ, с дължина около два метра и разперени криле, дълги около три метра.

Високият кестеняв мъж, който наричаше себе си Нънс, стоеше наблизо и наблюдаваше работата на екипа. В слушалките му периодично се получаваха докладите на часовите, разположени в гората около сечището. Нямаше признаци някои от местните фермери да ги наблюдават.

Един от техниците до безпилотните летателни апарати, прегърбен азиатец с рядка черна коса, се изправи бавно на крака. Той се обърна към третия от братята Хораций и на набръчканото му и уморено лице се изписа облекчение.

— Налягането е оптимално. Всичко двигатели, авиониката, хидравликата и автономните контролни системи са изпробвани и в изправност. Всички навигационни точки по траекторията са конфигурирани и запаметени. И двата апарата са готови за полет.

— Добре — отвърна Нънс. — Тогава може да ги подготвите за пускане.

Той отстъпи назад от пътя, а техниците внимателно повдигнаха безпилотните летателни апарати, които тежаха приблизително по петдесетина килограма, и ги отнесоха до двойната релса. Светлозелените му очи ги проследиха с възхищение. Двата апарата бяха конструирани по модел на шпионските безпилотни самолети, които армията на САЩ използваше за тактическо разузнаване на къси разстояния, заглушаване на комуникации и засичане по въздуха на ядрено, биологично или химическо оръжие. Сега той и хората му щяха да ги използват с коренно различна цел.

Нънс нагласи честотите и се свърза с новопристигналия наблюдателен екип, който бе разположен в Париж.

— Получавате ли данни от обсега на мишената, Линден? — попита той.

— Да — потвърди холандецът. — Всички дистанционни сензори и камери работят.

— А метеорологичните условия?

— Температура, въздушно налягане, посока на вятъра и скорост на вятъра са в параметрите на мисията — докладва Линден. — Центърът препоръчва да започваш, ако си готов.

— Разбрано — каза Нънс тихо. После се обърна към чакащите техници. — Каски и ръкавици — нареди той.

Те бързо се подчиниха и си сложиха каски, респиратори и дебели ръкавици, чиято цел бе да разполагат с достатъчно време да избягат от непосредствена близост, ако някой от апаратите се разбиеше при излитане. Третият член на групата „Хораций“ последва примера им, навличайки собствената си предпазна екипировка.

— Катапултите са под налягане и в готовност — каза му азиатецът. Той се приведе към контролна конзола между двете релси под ъгъл. Пръстите му докоснаха копчетата.

Нънс се усмихна.

— Продължавай.

Техникът кимна. Той натисна два бутона.

— Двигателите и перките са включени.

Двойните перки върху всеки от апаратите веднага се завъртяха почти безшумно — на няколко крачки от тях не се чуваше нищо.

— Двигателите са с максимално ускорение.

— Пускай — изкомандва високият зеленоок мъж.

С леко свистене първият пневматичен катапулт изстреля прикачения към него безпилотен летателен апарат към завития под ъгъл край на релсата и после високо във въздуха в дъгообразна траектория. За миг апаратът сякаш щеше да падне на земята, но изведнъж се извиси отново, понесен от собствените си криле и перки. Продължавайки да се издига, той мина над дърветата и продължи по зададения курс.

Десет секунди по-късно вторият апарат го последва. Двата безпилотни самолета, които вече почти не се виждаха от земята и бяха твърде малки, за да бъдат засечени от повечето радари, се заиздигаха плавно, преди да достигнат височина от деветстотин метра, след което се отправиха в посока към Париж със скорост около сто и петдесет километра в час.

Полето на Вирджиния

Приведен, Джон Смит следваше Питър Хауел в западна посока през широкото поле, обрасло с високи бурени и храсти. Околността изглеждаше зеленикава през очилата им за нощно виждане. На няколкостотин метра вляво от тях асфалтираното шосе изглеждаше като права линия през потъналия в мрак пейзаж. Отпред вдясно земята се издигаше над застояло езеро, покрито с нечистотии. Каменистият път, по който беше поела Кит Пиърсън, се виеше като змия нагоре по ниския хълм пред тях.

Нещо остро убоде до кръв Смит по рамото, забивайки се през плътните му дрехи. Той стисна зъби и продължи. Питър полагаше максимални усилия да ги преведе пред най-гъстата растителност, но имаше места, където се налагаше да си проправят път, без да обръщат внимание на тръните и бодливите къпинови храсти, които късаха черните им дрехи и кожените ръкавици.

На половината път нагоре по хълма англичанинът клекна. Той огледа внимателно терена и после махна на Смит да отиде при него. Лампите в къщата на хребета все още светеха.

Двамата бяха екипирани и облечени за нощна разузнавателна мисия на труден терен. Освен очилата за нощно виждане AN/PVS7 всеки носеше бойна жилетка, натъпкана с наблюдателна апаратура — камери и различни видове бинокли, които бяха оставени за тях в базата на ВВС „Андрюс“. Смит имаше кобур с пистолет „Зиг Зауер“, прикрепен към бедрото му, а Питър носеше подобен кобур за предпочитания от него свръхмощен браунинг. Като допълнителна огнева сила всеки бе метнал през рамо и по един автомат „Хеклер и Кох“ МР5.

Питър свали едната ръкавица, наплюнчи пръста си и го вдигна нагоре да провери посоката на лекия и хладен нощен ветрец, който шумолеше около тях. Той кимна доволен от резултата.

— Имаме голям късмет. Вятърът е от запад.

Смит го изчакваше. Питър бе прекарал десетилетия на терен, отначало като командос от САС, а после и като агент на МИ-6. Хауел беше забравил повече за придвижването през потенциално враждебна територия, отколкото Смит бе усвоил някога.

— Вятърът няма да отнесе миризмата ни — обясни Питър. — Ако има кучета, няма да подушат, че приближаваме.

Питър надяна обратно ръкавицата и продължи напред. Двамата мъже се приведоха още повече, след като стигнаха до върха на полегатия хълм. Бяха на стотина метра от стария полуразрушен хамбар — празна развалина без покрив, която приличаше повече на купчина гниещи греди, отколкото на постройка. Зад него се забелязваха ясно очертанията на два паркирани автомобила — фолксвагенът пасат на Кит Пиърсън и един по-стар, американско производство. През прозорците със спуснати завеси на малката едноетажна фермерска къща излизаше достатъчно светлина, която през очилата за нощно виждане ставаше още по-ярка.

Смит забеляза, че собственикът на имота си бе направил труда да изкорени най-високите бурени и храсти около сградата. Той следваше Питър, пълзейки по корем през тревата. Те прекосиха възможно най-бързо откритото пространство и се скриха зад паркираните автомобили.

— Сега накъде? — прошепна той.

Питър посочи с глава към големия прозорец на верандата, недалеч от входната врата.

— Ей там ми се стори, че мярнах сянка, която мина зад завесите преди секунди. Трябва по някакъв начин да надникнем. — Той погледна към Смит. — Прикривай ме, Джон.

Смит извади зиг зауера от кобура.

— Казвай, когато си готов.

Питър кимна веднъж. После запълзя бързо през циментовата площадка с петна от масло и изчезна зад висок храст встрани до къщата. Само благодарение на очилата за нощно виждане Смит успяваше да го следи. За човек с невъоръжени очи Питър щеше да изглежда само като движеща се сянка, която просто изчезна в тъмнината.

Англичанинът се надигна на колене и внимателно огледа прозореца над него. Доволен, той отново зае легнало положение и махна на Смит да отиде при него.

Смит запълзя бързо колкото можеше, като през всичкото време имаше чувството, че е изложен на показ. Шмугна се в бурените и остана неподвижен, дишайки тежко.

Питър се наклони към ухото му и сочейки към прозореца, прошепна:

— Пиърсън е вътре.

Смит се подсмихна леко.

— Радвам се да го чуя. Щях да се изям от яд, ако се окажеше, че съм си изпотрошил коленете напразно.

Той се обърна на една страна и измъкна ръчно лазерно устройство за наблюдение от един от джобовете на бойната жилетка. Пъхна в ухото си слушалката на апарата, натисна бутон да активира лазера и внимателно го насочи към прозореца над главите им.

Ако успееше да го задържи в стабилно положение, лазерният лъч щеше да се отрази обратно от стъклото и да улови вибрациите от гласовете на хората в стаята. После, в случай че всичко работеше изправно, електронната апаратура трябваше да транслира тези вибрации в разбираеми звуци през слушалката.

За негова изненада системата работеше.

— По дяволите, Кит — чу той гневен мъжки глас. — Не можеш да се оттеглиш от операцията точно сега. Продължаваме, независимо дали ти харесва или не. Нямаме друг избор. Или ние ще разбием Движението на Лазар, или то нас.

Тридесета глава

Личният кабинет на Лазар

Мъжът, наречен Лазар, седеше спокойно зад солидно, потъмняло от времето бюро от тиково дърво в личния си кабинет. В стаята бе тихо и леко затъмнено. В дъното бучеше слабо вентилационна система, която вкарваше идеално прочистен въздух, без следа от външния свят.

По-голямата част от повърхността на бюрото бе запълнена от огромен компютърен монитор. С леко докосване върху клавиатурата Лазар сменяше бързо образите, които се получаваха от камери из целия свят. Една от тях, явно прикачена към борда на самолет, показваше криволичещото очертание на река от поне хиляда метра височина. Селища, пътища, мостове и гори се появиха върху монитора и после изчезваха. Друга камера показа мръсна улица, пълна с ограбени и обезобразени автомобили. От двете й страни се виждаха мизерни панелни блокове. Прозорците и входните им врати бяха преградени с метални решетки.

Под картината върху дисплея три числа показваха местното време, часа в Париж и по Източното крайбрежие на САЩ. Обезопасена сателитна телефонна система бе разположена до компютъра. Две мигащи зелени лампички показваха, че е свързана с два от екипите му за специални операции.

Лазар се усмихна, доволен от прекрасното усещане, че сложният и изкусно разработен план се развиваше с абсолютна точност. С една команда той пусна в действие последния от необходимите експерименти на терен — тестовете, така необходими, за да прецизира подобрените от него инструменти за спасяване на планетата. С друга единична команда той щеше да предизвика поредица от действия, които да вкарат ЦРУ, ФБР и британското разузнаване в саморазрушителен хаос.

Скоро, помисли си той хладнокръвно, много скоро. Когато днес слънцето се изкачеше по-високо, ужасеният свят щеше да стане свидетел как най-лошите му опасения за САЩ се сбъдват. Съюзите щяха да се разпаднат, старите рани да се отворят. Дълго потискани съперничества щяха да прераснат в открити конфликти и докато се разбереше истинският размер на онова, което в действителност се случва, щеше да е невъзможно да го спрат.

Вътрешният му телефон иззвъня еднократно. Лазар натисна копчето на микрофона.

— Да?

— Безпилотните апарати са на петдесет километра от целта — докладва един от старшите техници. — И двата самолета се движат в очакваните параметри.

— Много добре. Продължавайте по плана — заповяда Лазар.

Той освободи копчето, прекъсвайки линията. Поредно леко докосване с пръста установи сателитна връзка с един от оперативните екипи.

— Операцията в Париж е в ход — уведоми той човека, който чакаше търпеливо в другия край. — Бъдете в готовност да изпълните инструкциите при следващия сигнал от мен.

Полето на Вирджиния

Три високопроходими камиона бяха паркирани на малка поляна между боровите дървета, които растяха по хребета на няколкостотин метра западно от разнебитената ферма на Бърк. Дванадесет мъже в черни якета, пуловери и тъмни джинси чакаха под прикритието на хилавите дървета. Четирима от тях бяха разположени на различни места около хребета и наблюдаваха през биноклите за нощно виждане „Симрад“, британско производство. Други седем бяха приклекнали търпеливо върху песъчливата земя по-навътре в горичката. Те проверяваха изправността на своите оръжия — снайперски пушки, автомати и пистолети.

Дванадесетият, високият зеленоок мъж на име Търс, седеше в кабината на един от камионите.

— Разбрано — каза той в мобилния си телефон. — В готовност сме.

Затвори и продължи да подслушва разпаления спор, който звучеше от радиостанцията. Гневен глас се провикна:

— Или ние ще унищожим Движението на Лазар, или то нас!

— Мелодрамите не ти подхождат, Хал — отвърна женски глас студено. — Аз не ти предлагам да капитулираме пред Движението. Но ТОКСИН повече не си струва цената, която плащаме, нито риска, който поемаме. И онова, което ти казах по телефона по-рано днес, остава в сила. Ако тази шибана операция се издъни, нямам никакво намерение сама да тегля последиците.

Слушайки разговора, който се транслираше от подслушвателното устройство, поставено от него по-рано тази вечер, вторият член на групата „Хораций“ поклати глава. Офицерът от ЦРУ беше напълно прав. На заместник-директора на ФБР Катрин Пиърсън вече не можеше да се разчита. Не че това вече имаше значение, помисли си той с ледена усмивка.

Инстинктивно Търс провери пълнителя на своя валтер, завинти заглушителя и върна обратно пистолета в джоба на якето си. Погледна светещия циферблат на часовника си. Оставаха минути до времето, когато щеше да се наложи да действа.

Меко настойчиво звънене сигнализира за важно обаждане на един от часовите. Той превключи на канала.

— Казвай.

— Тук е Макрей. Нещо се движи близо до къщата — предупреди часовият със слаб шотландски акцент.

— Идвам — отговори Търс.

Едрият мъж се измъкна от кабината на камиона, като приведе глава да не се удари в рамката, и забърза към боровата гора. Той откри Макрей, скрит зад повалено дърво, обрасло с лози.

— Погледни сам. В онези храсти и високата трева до входната врата — каза ниският жилав шотландец, сочейки към мястото. — В момента не мога да различа нищо, но повярвай ми, забелязах движение само преди минута.

Зеленоокият повдигна своя бинокъл и бавно огледа южния край на къщата на Бърк. Очертанията на две човешки фигури се побиха моментално във фокуса, снежнобели термални образи на фона на сивата гъста растителност, сред която лежаха.

— Имаш много добро зрение, Макрей — каза тихо Търс.

Биноклите за нощно виждане, които часовите му използваха, работеха, като увеличаваха наличната по-бледа светлина. Те превръщаха нощта в призрачен ден със зеленикав оттенък, но не можеха да долавят „топлина“ по начина, по който можеше неговата апаратура. С тежина около два и половина килограма и цена близо шестдесет хиляди долара, неговият термален бинокъл „Софи“, френско производство, беше последен модел във всяко отношение и много по-ефективен. През нощта под тези облачни небеса най-добрите системи за интензифициране на светлината имаха максимален обхват между триста и четиристотин метра, дори по-малко. За разлика от тях термалният бинокъл можеше да улови излъчваната от човешкото тяло топлина до три и повече километра — дори през дебела покривка.

Търс се чудеше дали е просто съвпадение фактът, че двама шпиони се появиха почти веднага след пристигането на Кит Пиърсън. Или тя ги бе довела със себе си — съзнателно или без да знае? Едрият мъж отпъди мисълта. Той не вярваше в съвпадения. Нито пък неговият работодател.

Търс обмисли възможностите. За миг съжали за решението на Центъра да премести най-добрия си снайперист в базирания в Париж екип. Щеше да е много по-просто и по-безопасно да ликвидира двамата врагове с два добри изстрела от далекобойна пушка. Но почти веднага си даде сметка, че желанието му не може да промени обстоятелствата. Групата му бе обучена и екипирана за действия отблизо, така че това бе тактиката, която щеше да приложи.

Търс подаде своя бинокъл на Макрей.

— Дръж под око тия двамата — заповяда му той. — Веднага ме уведоми, ако предприемат някакви действия.

После извади мобилния телефон и натисна един от въведените номера.

— Тук е Търс — каза той спокойно. — Не се издавай по никакъв начин, след като чуеш онова, което имам да ти казвам. Разбра ли?

Последва кратка тишина.

— Да, разбирам те — отговори най-после Бърк.

— Добре. Тогава слушай внимателно. Моите хора от сигурността засякоха вражеска дейност близо до къщата ти. Ти си под близко наблюдение. Много близко наблюдение. От няколко метра по-точно.

— Това е… много интересно — каза напрегнато офицерът от ЦРУ, за малко се поколеба. — Могат ли хората ти да се справят сами с положението?

— Определено — увери го Търс.

— Разполагаш ли с време за това? — попита Бърк.

— Минути, господин Бърк. Само минути.

— Разбирам — Бърк отново се поколеба. — А трябва ли да смятам това за междуведомствен въпрос?

Търс разбра какво го пита — дали Кит Пиърсън бе отговорна по някакъв начин за шпионите до вратата му. Макар че в този момент не бе от голямо значение дали е така или не.

— Мисля, че ще е разумно да го направиш.

— Много лошо — каза предпазливо офицерът от ЦРУ. — Много лошо.

— Да, така е — съгласи се едрият. — Засега стой там, където си. Край.

Търс затвори телефона. После взе обратно термалния си бинокъл от Макрей.

— Връщай се при камионите и доведи още двама — каза той. — Но искам да пристигнат много тихо. — Усмихна се хищнически. — Кажи им, че отиват на лов.

— Кой беше, Хал? — попита Кит Пиърсън явно озадачена.

— Дежурният офицер в Ленгли — каза й Бърк бавно и отсечено. Гласът му прозвуча напрегнато и неестествено. — СНС току-що им е изпратил по куриер сведения, свързани с Движението…

Джон Смит слушаше внимателно. Той се намръщи. Все още с лазерния микрофон в ръка, насочен към прозореца над него, погледна към Питър Хауел.

— Нещо не е наред — прошепна той. — Бърк току-що разговаря по мобилния си телефон и изведнъж се стегна. Говори глупости, опитвайки се да прикрие нещо.

— Мислиш ли, че е разбрал за нас? — попита тихичко Питър.

— Може би. Макар че не виждам как.

— Възможно е да го подценяваме — предположи Питър. Той присви устни. — Това е кардинална грешка, която се допуска в подобни случаи. Подозирам, че господи Бърк разполага с повече ресурси, отколкото допуснахме.

— Което означава, че има подкрепление.

— Твърде е възможно. — Англичанинът измъкна картата от един от джобовете на бойната си жилетка и я разгледа, проследявайки с показалеца очертанията на местния терен. Той посочи към отбелязан с кафяво горист хълм недалеч от тук на запад. — Ако аз исках да държа под око къщата, щях да поставя наблюдатели тук.

Смит усети как му настръхва косата. Питър беше прав. Този хълм предоставяше ясен излаз към къщата и фермата, включително към мястото, където те бяха застанали.

— Какво предлагаш?

— Незабавно изтегляне — каза англичанинът, сгъна картата и я прибра бързо в джоба си. Той измъкна през главата си автомата „Хеклер и Кох“ МР5, издърпа ударника и зареди деветмилиметров патрон в цевта. — Не знаем колко силен е противникът и не виждам причина да се мотаем повече тук, за да го научим. Вече се сдобихме с полезна информация, Джон. Да не насилваме повече късмета си.

Смит кимна и без да губи време, прибра лазерния микрофон.

— Напълно логично — каза той и приготви автомата си.

— Следвай ме.

Питър се претърколи, скочи на крака и свит почти на две, се промъкна към прикритието, което предлагаха двете коли, паркирани близо до къщата. Смит го последва, придвижвайки се възможно най-бързо, приведен към земята като англичанина. Всеки момент очакваше да чуе гърмежи или да усети как се забива куршум в тялото му. Но чуваше и усещаше само тишината на нощта и ускорения си пулс.

От там те минаха покрай разрушения хамбар и се спуснаха надолу по хълма в обраслото с бурени поле, опитвайки се да използват ниския хълм като прикритие между тях и по-високото възвишение на запад. Питър водеше, промъквайки се тихо през бодливите тръни и високите до кръста бурени с грациозност, придобита от дългите години тренировки и практика.

Бяха съвсем близо до брега на застоялото езеро, когато англичанинът изведнъж залегна в купчината мръсотия зад гъсталак от малинови храсти. Смит веднага се просна по корем зад него и после запълзя напред, помагайки си с лакти и колене, като едновременно придържаше автомата МР5 към гърдите си. Полагаше огромни усилия да не диша дълбоко. Бяха под нивото на хладния вятър, който шумолеше през полето, а въздухът бе изпълнен с миризма на водорасли и гниещи плодове.

— Исусе — прошепна Питър. — Сега я втасахме. Чуй!

Смит долови тихо бучене от мощен двигател, който постепенно се усилваше. Внимателно повдигна глава над най-близкия храст. На около двеста метра пред тях голям черен камион се движеше бавно по селския път на изток без фарове.

— Смяташ ли, че ще забележат колите ни? — попита той тихичко.

Питър кимна мрачно. Малката група дървета, където паркираха автомобилите, нямаше да ги скрие от внимателен оглед.

— Без съмнение — отговори той. — И когато стане, адът ще се разтвори, ако вече не е станало. — Погледна зад рамо. — Уви, вече е станало — измърмори Питър. — Погледни зад себе си, но много бавно.

Смит обърна внимателно глава и видя петима мъже с очила за нощно виждане да слизат по хълма зад тях. Всеки държеше автомат пред себе си. Устата на Джон пресъхна.

Единият от въоръжените мъже, които ги преследваха, беше вече на не повече от сто метра зад тях. Двамата с Питър бяха приклещени в капан.

— Някакви идеи? — изсъска Смит.

— Да. Сваляме петимата на земята и после бягаме като зайци — отвърна Питър. — Стой далеч от пътя. В тази посока няма прикритие. Отравяме се на север.

Той се обърна и застана опрян на едното си коляно, готов за стрелба. Смит го последва миг по-късно.

За момент Джон се поколеба с пръст на спусъка — чудеше се дали да стреля, за да убие някого или само за сплашване. Дали тези мъже бяха същите, които вече се опитаха да го ликвидират? Или бяха служители на ЦРУ, а може би частни охранители, наети от Бърк да пазят имота му?

Резките им движения привлякоха вниманието на един от мъжете, слизащи по хълма. Той замръзна на място.

— Пред нас са — извика мъжът със силен английски акцент, след което откри огън с автомата си, изпращайки дъжд от деветмилиметрови куршуми в посока на двамата коленичили мъже.

Съмненията на Смит се изпариха в мига, в който куршумите засвистяха във въздуха около него. Тези типове явно бяха наемници, а не се опитваха да ги заловят. Двамата с Питър отвърнаха на стрелбата, насочвайки огъня от своите автомати МР5 към средата на линията, в която бяха подредени петимата нападатели. Един от тях извика и се присви, улучен в стомаха. Останалите четирима се хвърлиха на земята, за да се прикрият.

— Да вървим — изрече бързо Питър, докосвайки Смит по рамото.

Те скочиха на крака и се втурнаха в тъмнината, завивайки на север, далеч от селския път. Англичанинът отново водеше, но сега не се стараеше да избира по-лесен път през бодливите храсти. Дори се шмугна в най-гъстия храсталак. Сега скоростта бе също толкова важна, колкото прикритието. Трябваше да изминат максимално разстояние, преди оцелелите преследвачи да се съвземат от изненадата и да подновят стрелбата.

Смит тичаше бързо, сърцето му биеше лудо, докато следваше Питър по петите. Той държеше пред себе си автомата, опитвайки се да предпазва лицето си от бодливите храсти и острите тръни. Клоните се забиваха в ръцете и краката му, драскаха и късаха дрехите му. Пот се стичаше по челото му и гореше като огън изранената кожа.

Зад тях се дочу нова канонада. Куршумите цепеха ниските храсти от двете им страни, разпращайки листа и клонки във всички посоки.

Двамата мъже се хвърлиха на земята и се обърнаха с лице към пътя, по който бяха дошли, прикривайки се в плитка канавка, издълбана от пороите, стичащи се от хълма над тях.

— Упорити копелета — каза тихо Питър, след като куршуми от пушка и автоматни откоси засвистяха отново над главите им. — Признавам им го. — Той се заслуша внимателно. — Само двама стрелят. Един свалихме. А къде са другите двама?

— Заобикалят ни — каза Смит мрачно. — Докато приятелчетата им ги прикриват.

— Твърде възможно — съгласи се Питър. После неочаквано се усмихна. — Да им покажем, че идеята им не е добра.

Джон кимна.

— Добре — каза спокойно Питър — Тръгваме.

Без да обръщат внимание на куршумите, които продължаваха да летят покрай тях, Смит и Питър застанаха с гръб един към друг и започнаха да стрелят. На Смит му се стори, че дочу стенания и че мярна за миг очертанията на фигури, които се хвърлиха във високите бурени и храсти. Заехтя стрелба от още оръжия, след като нападателите, които принудиха да залегнат, също започнаха да стрелят.

Смит и Питър се притаиха в плитката дренажна канавка и запълзяха бързо по дъното й. Тя се виеше на изток, следвайки лекия наклон на отдавна изоставеното поле. Изминаха около петдесет метра и рискуваха да вдигнат глави да огледат. Един от преследвачите продължаваше да стреля в посока към тях, явно опитвайки се да ги прикове на място. Другите трима отново бяха в движение и за жалост също отиваха на изток. Те се бяха разделили, образувайки огнева линия по цялата ширина на полето от четиридесет акра.

— По дяволите — изруга Питър под носа си. — Сега какво са намислили?

Смит присви очи. Враговете им явно не се стремяха вече да ги заклещят. Вместо това лошите оформяха кордон, с който да ги отрежат от пътя и автомобилите им, скрити между дърветата на стотина метра по-надолу.

— Притискат ни — осъзна той.

Англичанинът го изгледа за секунда-две. После присви устни и промърмори.

— Прав си, Джон. Трябваше да се сетя по рано. Действат като викачи по време на лов, преди да ни направят на кайма. — Той поклати глава. — Третират ни като ято яребици или пъдпъдъци.

Почти неохотно Смит се ухили, насилвайки се да сподави смеха, който го напуши. Старият му приятел сякаш се обиди от непочтителното отношение на враговете им.

Питър обърна глава и внимателно огледа обраслата с гъсти храсти запустяла обработваема земя на север.

— Ще се опитат да ни устроят гадна засада някъде натам — каза той, докато измъкваше празния пълнител от автомата си и поставяше нов. — Ако минем покрай онова място, ще ни изиграят.

— Със сигурност — съгласи се Смит. — Но ние имаме поне едно предимство.

Питър повдигна едната си вежда изненадан.

— Така ли? Ще ме светнеш ли?

— Да. — Смит потупа автомата си. — Последния път, когато проверих, пъдпъдъците и яребиците не отвръщаха на стрелбата.

Този път бе ред на Питър да сподави напушилия го смях.

— Вярно — съгласи се той тихо. — Много добре, Джон, да вървим и да разберем дали можем да превърнем ловците в улов.

Те изпълзяха от дренажния улей и продължиха на север. До гъстата растителност не можеше да се отиде направо. Те се движеха по следите, оставени от малките животинки, чиито дупки се намираха сред гъсталака. Пълзяха по корем, като използваха стъпалата, коленете и лактите си, за да се промъкват възможно най-бързо, без да вдигат шум или да разклащат клоните на храстите и тревата. Това, че някъде отпред в тъмнината ги дебнеше невидим враг, правеше нуждата да се движат крадешком също толкова належаща, както и скоростта.

Смит усещаше капките пот, които се стичаха по челото му и падаха на земята. Бършеше ги неистово, за да не допусне да влизат в очите му под очилата за нощно виждане. Стъблата на растения и стърчащи клони се появяваха за миг на фона на зеленикавата гледка пред очите му, а после изчезваха. Дълбоко във вътрешността на гъсталака полезрението му бе ограничено до няколко сантиметра. Въздухът бе горещ и изпълнен с мирис на влажна пръст и пресни животински изпражнения.

От време на време просвистяваше по някой куршум над главите им или цепеше храстите от двете им страни.

Сега и четиримата наемници, разположени в линия зад тях, стреляха, за да принудят преследваните от тях пъдпъдъци да се насочат към засадата, устроена, за да бъдат убити.

Смит едва дишаше от огромното физическо усилие, което полагаше, за да се движи бързо. Той се бе концентрирал върху това да следва Питър колкото се може по-близо, наблюдавайки внимателно къде по-възрастният мъж се подпира с лакти и стъпала, за да не разклати растенията, през които се придвижваха.

Изведнъж Питър спря рязко. За няколко секунди той остана напълно неподвижен, само се ослушваше и оглеждаше. После внимателно и бавно махна на Джон и посочи с ръка пред себе си.

Смит провря главата си през високата трева и заоглежда терена пред себе си. Бяха съвсем близо до северния ръб на полето. Ръждясалите останки от стара желязна ограда се разпростираха на изток и на запад. Отвъд счупената ограда земята се спускаше надолу, преди отново да се издигне в малко възвишение, което се простираше на североизток. Няколко малки горички очертаваха началото на полегатия склон. Но на това място теренът като цяло бе гол и не предлагаше почти никакво прикритие.

Питър посочи с пръст към възвишението. После направи с ръка знака за „враг“.

Смит кимна. Възвишението най-вероятно бе мястото на засадата, към която ги притискаха. Всеки, който бе разположен зад хребета му, имаше идеална видимост и възможност за стрелба в посока надолу към фермата. Той смръщи вежди. Шансовете бяха против тях.

Питър забеляза изражението му и сви рамене.

— Нищо не може да се направи — прошепна той.

Измъкна празния пълнител от бойната си жилетка. Изчака Джон да направи същото.

— Добре — каза тихичко Питър. — Ето какъв е планът. — Той размаха празния пълнител. — За отклоняване на вниманието мятаме тези неща максимално далеч вдясно. После се хвърляме към хълма, обръщаме се, нападаме от обратната страна на възвишението и избиваме всички врагове по пътя си.

Смит го изгледа вторачено.

— Сериозно ли говориш?

— Нямаме време да фантазираме, Джон — отговори му търпеливо англичанинът. — Трябва да ги ударим мигновено и масирано. Скоростта и дързостта са единствените ни козове. Ако някой от нас падне, другият продължава без него. Разбрано?

Смит кимна. Никак не му допадна идеята, но приятелят му бе прав. При конкретната обстановка всяко отлагане, независимо по каква причина — дори да бъде оказана помощ на ранен приятел, — щеше да е фатално. Бяха в толкова неравностойно положение, че единственият им шанс да се измъкнат бе, като влязат в бой с онези, които се изпречеха на пътя им.

Държейки в лявата си ръка празния пълнител, а в дясната — автомата, той се надигна бавно на едно коляно, подготвяйки се да побегне през разнебитената ограда към откритото пространство зад нея. До него Питър направи същото.

Нова серия изстрели от автоматично оръжие напосоки прогърмя зад тях. После утихна и остана само тишина.

— Да тръгваме — изсъска Питър. — Приготви се. Заеми позиция. Сега!

И двамата метнаха празните пълнители с максимална сила, запращайки ги във въздуха вдясно от себе си. Пълнителите паднаха с дрънчене, което прозвуча неочаквано силно в нощната тишина.

На мига Смит скочи и побягна напред. Той се метна през изпочупената метална ограда, претърколи се и отново скочи на крака. Питър направи същото на няколко метра от него.

Смит дочу викове на изненада точно зад тях вдясно, но врагът ги забеляза твърде късно. Все още тичайки с всички сили, двамата с Питър изкачиха полегатия хълм до върха и после се спуснаха надолу към плитката падина.

Смит се обърна надясно, държейки с двете си ръце автомата, и започна да търси нападателите в бледозелената приглушена светлина, която му осигуряваха очилата за нощно виждане. Ето там! Забеляза очертанията на фигура, която се размърда зад надвисналите клони на една бреза на по-малко от десет метра пред него. Беше залегнал по корем мъж, който надничаше през хребета, опитвайки се едновременно с това да се обърне и да насочи към тях оръжието си, автомат „Узи“.

Реагирайки мигновено, Джон се прицели и натисна спусъка, изпращайки деветмилиметрови куршуми срещу врага. И трите удариха в целта, а от силата на експлозията мъжът политна назад и се блъсна в белия като тебешир ствол на брезата.

Продължиха да се придвижват, следвайки очертанията на плитката падина, която завиваше на североизток, разделяйки се в движение, за да не може някой единичен изстрел да ги покоси едновременно.

Склонът от тази страна бе обрасъл с брези, ниски борове и храсти, редуващи се с малки голи поляни. Объркани от неочакваната стрелба, четиримата наемници, разположени като „викачи на лов“, за да ги приклещят в засада, стреляха отчаяно напосоки, обсипвайки с куршуми обратната страна на хълма. Куршумите рикошираха от дърветата високо над главите им и бръмчаха като пчели.

Смит навлезе внимателно в малко сечище и долови леко движение с ъгълчето на окото си. Обърна се и забеляза тъмната цев на автомат М16, която се подаваше иззад обвито в лози дърво. Тя сочеше към него. Хвърли се на земята в мига, в който нападателят натисна спусъка. Един 5,56-милиметров куршум близна лявото му рамо, оставяйки кървава драскотина върху кожата му. Още два куршума изораха дълги бразди по земята близо до него.

Джон се претърколи, опитвайки се отчаяно да разконцентрира стрелеца. Последваха нови изстрели и още куршуми се забиха в земята на сантиметри от главата му. Продължавайки да се движи, той се оглеждаше за някакво прикритие — каквото и да е то — наблизо. Не видя нищо. Беше заклещен на открито.

В този миг зад гърба му се появи Питър и откри огън, обсипвайки методично с куршуми дърветата с премерени изстрели. Парчета кора и разкъсани лози се разхвърчаха във въздуха. Скритият стрелец извика веднъж пронизително и после се възцари тишина.

— Добре ли си, Джон? — попита тихичко Питър.

Смит опипа тялото си. Раната на рамото му кървеше и той знаеше, че не след дълго ще усети адска болка, но по чудо се отърва само с нея.

— Добре съм — докладва той, все още дишайки тежко, докато се съвземаше от преживяния ужас. Това, че излезе на сечището, бе голяма грешка, осъзна той — грешка, каквато правеха само новобранците по време на учения. Той поклати глава, ядосан на себе си за елементарния пропуск.

— Тогава провери дали копелето е наистина мъртво. Ще те прикривам — подкани го Питър. — Само че бързо.

— Вече съм там — отвърна му Смит, скочи на крака и се измъкна от откритото пространство, заобикаляйки през растителността, за да стигне до дърветата откъм дясната страна и да излезе от линията на огъня на англичанина. Промъкна се внимателно през висок храст и видя тяло с лице към земята. Автоматът М16 лежеше на няколко стъпки встрани от трупа.

Дали нападателят бе наистина мъртъв или само тежко ранен, или се преструваше? — чудеше се той. В първия миг Джон си помисли да довърши мъжа с един изстрел от упор. Пръстът му обгърна спусъка. После се отказа. В разгара на битка той можеше да повали враг без колебание, но не можеше да стреля срещу човек, който лежи безпомощен и изпитва ужасни болки. Да не говорим за клетвата, която бе дал, а още по-важно, за собствената му съвест и представа за добро и лошо.

Смит се приближи с насочено дуло на автомата. Виждаше кръв на земята, изтичаща изпод тялото на мъжа. Той бе нисък и набит, с къдрава червена коса на малката кръгла глава. Джон се приближи още повече, готов да се наведе да провери пулса.

Зад гърба му от неголямо разстояние проехтяха още изстрели. Питър мигновено им отговори.

Смит се разсея за момент и обърна глава да разбере откъде идва стрелбата. Наведе се по-ниско, за да се прикрие.

Именно в същия миг „мъртвият“ мъж се хвърли срещу него светкавично. Той удари Смит в корема и го повали на земята. Автоматът на Джон излетя към храстите.

Смит се преви на две, забелязвайки нож, насочен към него. Той се изтърколи настрани и се съвзе точно навреме, за да отбие с външната част на лявата си ръка още един опит да бъде прободен. Острието разряза ръкава му и смъкна кожата под него, стигайки до костта. Остра болка прониза тялото му. Той се опита да я пренебрегне и отвърна с нов удар с външната част на дясната си ръка, уцелвайки китката на червенокосия мъж.

Ножът падна от внезапно парализираните от болка пръсти.

Смит не спря дотук, а стовари десния си лакът в носа на нападателя. Чу как костта изпука, а хрущялът се раздроби на парчета, които се забиха в мозъка на мъжа. Червенокосият се отпусна безжизнено, без дори да издаде звук. Този път наистина издъхна.

Джон седна и си пое дълбоко дъх. Чувстваше как кръвта се стича от дълбоката рана на лявата му ръка. „Няма да е лошо веднага да се превърже“, помисли си той. Не биваше да оставя кървави следи, по които лошите момчета да ги открият. Измъкна една превръзка от джоба на бойната си жилетка и превърза с памук и бинт ранената си ръка.

Чу леко подсвирване откъм дърветата. Погледна натам и видя Питър да излиза от тъмнината.

— Съжалявам за това — каза Питър. — Един изскочи внезапно и стреля срещу мен.

— Закова ли го?

— О, да — отвърна Питър със задоволство. — Завинаги. — Той коленичи и обърна по гръб червенокосия, когото Смит уби. Бледосините очи на Питър се разшириха от почуда от вида на мъжа.

— Познаваш ли тоя тип? — попита Джон, наблюдавайки реакцията му.

Питър кимна. Погледна го с мрачно и тревожно изражение.

— Името му е Макрей — каза той тихо. — Когато го познавах, беше командос от САС. Имаше репутацията на човек, който създава ядове. Много добър в битките, но гадно копеле. Преди години прекали няколко пъти, преминавайки границата, и го изхвърлиха от взвода. Последното, което чух за него, бе, че работа като наемник в Африка и Азия, като предлага от време на време услуги на различни разузнавателни служби.

Питър се изправи и отиде да вдигне оръжието на Смит.

— Включително на МИ-6? — попита тихо Смит, докато поемаше оръжието си и се изправяше на крака.

Питър кимна с неохота.

— Понякога.

— Мислиш ли, че някои от вашите хора в Лондон може да са замесени в тази тайна операция на Пиърсън и Бърк? — попита Смит.

Питър сви рамене.

— За момента не знам какво да мисля, Джон. — Той вдигна очи, тъй като от другата страна на хълма се чуха нови изстрели. — Нашите приятели стават неспокойни. Всеки момеят ще тръгнат насам. Мисля, че е най-добре да се омитаме. Трябва да открием място, откъдето да си уредим безопасен транспорт.

Смит кимна. Имаше логика. Враговете им със сигурност бяха открили автомобилите им, с които пристигнаха от базата „Андрюс“. Ако направеха опит да се измъкнат със своите коли, щяха да се върнат в капана, от който току-що се измъкнаха.

Попипа превръзката на лявата си ръка, за да провери дали не се е напоила с кръв. Все още беше суха от външната страна. Обърна се към англичанина.

— Добре, води, Питър. Ще хвърлям по едно око назад.

Двамата мъже се отправиха на север, изчезвайки бързо в тъмнината, като се прикриваха зад дърветата и високите храсти, когато бе възможно. Зад тях стрелбата постепенно заглъхваше.

Тридесет и първа глава

Първият откос от автоматична стрелба пред къщата накара Кит Пиърсън да скочи като ужилена на крака. Измъквайки веднага служебния си пистолет, деветмилиметров „Смит и Уесън“, агентката на ФБР отиде до прозореца и надникна през цепката между завесите. Не виждаше нищо, само чуваше стрелбата, която кънтеше, разнасяна от ехото откъм ниските хълмове в полетата на Вирджиния. С учестен пулс, Кит се наведе. Каквото и да ставаше отвън, носеше белезите на битка.

— Нещо тревожно, Кит? — попита Хал Бърк с неприятна нотка в гласа.

Пиърсън го погледна през рамо. Очите й се разшириха. Офицерът от ЦРУ с квадратното чене държеше беретата си насочена срещу нея.

— Що за игра играеш, Хал? — попита тя, запазвайки самообладание и давайки си сметка, че пиян или не, той нямаше да пропусне от такова малко разстояние. Устата й пресъхна. Забеляза как по челото на Бърк избиха капчици пот. Мускулите около дясното му око трепкаха леко.

Това не е игра — отговори той. — Както много добре знаеш. Той махна с беретата. — А сега искам да оставиш оръжието си на пода. Внимателно… Много внимателно. А след това да си седнеш на мястото. Искам да виждам през всичкото време ръцете ти.

— Успокой се, Хал — каза тихо Пиърсън, като се опитваше да прикрие страха, осъзнавайки, че Бърк е изгубил ума си. — Не знам какво си мислиш, че съм направила, но ти обещавам…

— Прави каквото ти казвам, по дяволите — изръмжа офицерът от ЦРУ. Пръстът му се притисна бавно към спусъка. — Действай!

Смразена от страх, Пиърсън бавно падна на колене и пусна своя „Смит и Уесън“ на пода с приклада напред.

— Сега го ритни към мен, но нежно — заповяда Бърк.

Тя се подчини и плъзна внимателно пистолета по мръсния дървен под.

— Седни!

Ядосана на него и на себе си, че толкова се уплаши, Пиърсън отново се подчини, отпускайки се бавно на избелялото и разкривено кресло. Тя държеше ръцете си нагоре, с дланите навън, за да може той да вижда, че не е заплаха за него.

— Все още бих искала да знам какво си мислиш, че съм направила, Хал, и каква е тази стрелба.

Бърк повдигна скептично вежди.

— Защо се правиш на невинна, Кит? Късно е за това. Ти не си идиот. Нито пък аз. Наистина ли си въобразяваш, че можеш да доведеш хора от ФБР да наблюдават къщата ми без аз да разбера?

Тя поклати глава.

— Не знам за какво говориш. Никой не е идвал с мен, нито ме е проследил. Бях чиста през целия път до тук.

— Лъжите няма да ти помогнат — каза той студено. Дясното му око отново замига, тъй като мускулите се свиха и после се отпуснаха. — Всъщност това ме вбесява.

Телефонът на бюрото му звънна веднъж. Без да отмества погледай пистолета си от нея, Бърк се протегна и вдигна слушалката, преди да звънне втори път.

— Да — каза той напрегнато. Известно време слушаше, после поклати глава. — Не, при мен положението е под контрол. Може да идваш. Вратата е отключена — заяви Хали затвори.

— Кой беше? — попита тя.

Офицерът от ЦРУ се подсмихна.

— Някой, който много иска да се срещне с теб — отговори той.

Кит Пиърсън седеше притеснено на креслото, съжалявайки много, че пристигна лично при Бърк. Обмисляше набързо различни планове как да се измъкне от тази каша, но също толкова бързо ги отхвърляше, тъй като й се струваха неприложими и самоубийствени. Дочу как се отвори входната врата, а после се затвори.

Очите й се разшириха от ужас, когато в стаята влезе тихо много висок и широкоплещест мъж, движейки се с опасната грациозност на тигър. Невероятните му зелени очи блестяха на приглушената светлина от нощната лампа върху бюрото на Хал. За миг тя си помисли, че е същият човек, когото описваше полковник Смит в доклада си за бедствието в института „Телър“ — лидерът на „терористите“, извършили атаката. После отпъди тази мисъл. Беше невъзможно. За лидера на групата се знаеше, че е бил унищожен от нанофагите, изпуснати при бомбените взривове в лабораториите на института.

— Това е Търс — каза грубо Хал Бърк. — Той командва една от моите оперативни групи в ТОКСИН. Хората му охраняват отвън. Именно те засякоха твоите момчета, които душеха около къщата.

— Който и да е бил отвън, не е свързан с мен — повтори Пиърсън, напъвайки се гласът й да звучи убедително.

Във всеки наръчник на ФБР по психология на конспирацията се изтъкваше типичният и обсебващ страх от вътрешно предателство на хората, които са замесени. Като шефка на отдела за борба с тероризма в Бюрото тя често бе използвала този страх за ликвидиране на заподозрени терористични клетки, насъсквайки терористите един срещу друг като плъхове, заклещени в яма. Пиърсън прехапа долната си устна и усети соления вкус на кръвта си. Сега същите тия сили на параноята и подозренията бяха задействани срещу самата нея и заплашваха живота й.

— Няма смисъл да преиграваш, Кит — каза й безцеремонно Бърк. — Аз лично не вярвам на съвпадения, така че или си лъжкиня, или неудачница. А тази операция не може да си позволи нито едно от двете.

Едрият мъж на име Търс не каза нищо първоначално. Вместо това се протегна и вдигна от пода пистолета й.

Мушна го в един от джобовете на черното си яке и после се обърна към офицера от ЦРУ.

— Сега ми подайте вашето оръжие, господин Бърк — каза той спокойно. — Ако обичате.

Хал примигна от изненада.

— Какво?

— Дайте ми оръжието си — повтори Търс. После доближи до Бърк, извисявайки се над него като гигант. — Ще е… по-безопасно… за всички ни.

— Защо?

Зеленоокият мъж посочи с глава към полупразната бутилка „Джим Бийм“ върху бюрото.

— Защото сте пийнали повечко, отколкото е разумно, господин Бърк, и аз не се доверявам нито на преценките ви, нито на вашите рефлекси в този момент. Можете да кротувате. Моите хора са поели нещата в свои ръце.

В далечината проехтяха още изстрели, този път от по-далеч.

За части от секундата Бърк гледаше в пълно недоумение едрия мъжага. Очите му се присвиха гневно. Но после се подчини и подаде беретата на Търс с кисела физиономия.

Кит Пиърсън усети как от плещите й падна част от огромното напрежение. Тя издиша тежко. Какъвто и да беше, лидерът на оперативната група ТОКСИН със сигурност не бе глупак. Постъпи здравомислещо, като разоръжи веднага Бърк. Той също така можеше да й бъде от полза за разрешаването на тази странна взривоопасна ситуация. Тя се наведе напред.

— Вижте, нека се опитаме да изясним това недоразумение — каза тя спокойно. — Първо, никой от ФБР не е идвал с мен, а ако го е направил, е станало без мое знание и без разрешение…

— Тихо, госпожо Пиърсън — сопна й се грубо зеленоокият мъж. — Изобщо не ми пука как и защо са ви проследили. Вашите мотиви, компетентност или некадърност са без значение.

Кит Пиърсън се вторачи в него, съзнавайки изведнъж, че е в много по-голяма опасност, отколкото преди това.

Край Париж

Двата безпилотни летателни апарата се носеха на около деветстотин метра височина, а двигателите им бръмчаха тихичко. Отдолу гори, пътища и селища се появяваха и после изчезваха в утринната мъгла. Слънцето, което изгряваше на изток над дълбоките виещи се долини на Сена и Марна, беше като огромно кълбо червеникав пламък, което се очертаваше ясно на фона на разнасящата се сивкава мъгла.

Близо до Париж пейзажът започваше да се променя, като ставаше по-претрупан. Древните селища, заобиколени от гори и ферми, отстъпиха място на по-големи и по-модерни предградия, очертани от пресичащи се магистрали и железопътни линии. Отпред се появиха високи жилищни сгради, които стърчаха на неравни разстояния и образуваха огромна дъга около центъра на града.

Високо над двата самолета роботи се виждаха дълги бели паралелни линии — следите от ледени кристали в чистия и студен въздух, оставени от по-големите пътнически самолети. Безпилотните апарати доближаваха летателните маршрути от и към летищата „Бурже“ и „Шарл дьо Гол“. При миниатюрните им размери опасността да бъдат засечени от радарите бе нищожна, но онези, които ги направляваха, не искаха да поемат никакви рискове. Съгласно предварително програмираните данни двата шпионски самолета се снижиха на сто и петдесет метра и намалиха скоростта до сто и петдесет километра в час.

Помещение за експерименти на терен във вътрешността на Центъра

Помещението за опити в Центъра бе разположено във вътрешността на комплекса и обезопасено зад няколко заключени врати. До него имаха достъп само хора със специални пропуски. Вътре в затъмнената камера неколцина учени и лаборанти седяха пред огромни конзоли и непрекъснато наблюдаваха образите и данните, идващи от Париж — както от сензорите, монтирани на различни места, така и от борда на двата безпилотни летателни апарата. Непрекъснато постъпваха сведения за промените в посоката и скоростта на вятъра, влажността и налягането. Два огромни екрана показваха терена пред и под двата апарата. Цифри в долния десен ъгъл на всеки от дисплеите отчитаха данните в обхвата на обектите и от време на време пресвяткаха, когато програмата внимателно изчисляваше пренасочването на самолетите роботи към целта. Персоналът в контролното помещение бе на крака и наблюдаваше с растящо напрежение и вълнение как цифрите започната да се сменят с постоянно темпо, доближавайки все по-бързо нулевите параметри.

0,4 км, 0,3 км, 0,15 км… просветваха в червено цифрите върху двата екрана. Изведнъж програмата за насочване предаде кодиран радиосигнал чрез комуникационния сателит над Земята до безпилотните самолети, които се носеха в небето на север от Париж.

Курньов

Все повече и повече хора изпълваха мръсните и разбити улици в Курньов. Някои бързаха към метрото на път за работа. Повечето бяха жени с кошници и пазарски чанти — майки, съпруги и баби, тръгнали на пазар за ежедневната дажба храна. Имаше и цели семейства, запътили се към зелените площи и парковете на север от предградието. Неделната утрин бе една от редките възможности родителите да изведат децата си на въздух далеч от гъмжащите от престъпници и надраскани с графити улици и алеи, от препълнените с купчини смет пространства между жилищните сгради на „Сите де Катр Мил“, Крадците, бандитите, сводниците, пласьорите на наркотици и наркоманите още спяха, барикадирани в панелните си апартаменти, предоставени им от френската държава.

Двата безпилотни апарата, които сега летяха паралелно, отново се извисиха малко над триста километра. Все още движейки се със скорост сто и петдесет километра в час, те преминаха над широко авеню и навлязоха в пространството над Курньов. На борда на единия, а после и на другия контролните превключватели се завъртяха и двойката метални контейнери увиснаха под крилете. Със зловещо свистене те започнаха да изпразват невидимото си съдържание.

Стотици милиарди нанофаги от трети стадий надвиснаха като пелена над Курньов и се спуснаха бавно от небето като невидим облак на смъртта за предстоящата касапница. Неизброими количества закръжаха около хилядите неподозиращи нищо хора, които ги поемаха, без да забележат, вкарвайки ги в дробовете си с всяко вдишване. Десетки милиарди от микроскопичните фаги бяха засмукани от вентилационните системи на сградите и разпространени през шахтите до всеки апартамент на всеки етаж. След като фагите се намереха вътре в сградите, въздушните течения ги разпращаха във всяка стая и те попадаха у онези, които спяха или дремеха, опиянени от наркотици, или гледаха телевизия.

Повечето от фагите останаха инертни, запазвайки ограничената си енергия. Те се разпространяваха в кръвта и тъканите на онези, които бяха заразили, и изчакваха сигнала за активиране. Подобно на наномеханизмите от втория стадий, използвани пред института „Телър“, приблизително един на всеки сто хиляди беше контролиран фаг — по-голяма силиконова сфера, изпълнена с най-различни биометрични сензори. Техните енергийни заряди веднага се задействаха. Фагите тръгваха из тялото на реципиента, издирвайки следи от някое от десетките зададени предварително състояния, болести, алергии и синдроми. Още при първия положителен сигнал, уловен от някой сензор, се изстрелваше поток от молекули, които даваха заповед на по-малките фаги убийци да извършат разрушителната си мисия.

На няколко километра югозападно от Курньов шестчленният наблюдателен екип се бе разположил на таваните на постройка в центъра на парижкия район Маре. Късовълнови радиоантени бяха осеяли стръмния керемиден покрив над тях, долавяйки всяко късче информация, достигащо откъм сензорите и камерите, монтирани в района на нападение с нанофаги. От там данните се пренасяха в информационните банки на компютърната мрежа, където се съхраняваха и анализираха и препредаваха чрез кодирани сигнали до Центъра чрез сателитна връзка. За да се съхрани честотата на предавателите и да се опази оперативната сигурност, само най-важната информация се изпращаше в реално време.

Белокосият мъж на име Линден надничаше през рамото на един от хората си и наблюдаваше данните, прииждащи в машините. Линден внимаваше да не гледа прекалено много телевизионните монитори, които показваха кадри от улиците в „Сите де Катр Мил“. Нека учените се наслаждават на собствената си работа, мислеше си той мрачно. На него му предстояха други задачи. Вниманието му бе насочено към друг екран, който предаваше картина на двата безпилотни летателни апарата. Роботите бяха изминали вече своите орбити до Курньов и сега летяха на изток, следвайки приблизително линията на канала Орк.

Той включи микрофона на слушалките си на честотите на Нънс, който се намираше на мястото на изстрелването близо до Мо.

— Експериментът на терен три е в ход. Данните се събират навреме. Вашите безпилотни апарати следват програмирания курс и скорост. Експериментът приключва след около двадесет минути.

— Някакви признаци за засичане? — попита третият член на групата „Хораций“.

Линден погледна към Витор Абрантиш. Младият португалец бе натоварен да следи честотите на полицията, пожарната, бърза помощ и пътната полиция. Компютри, настроени да засичат ключови думи, му помагаха за тази задача.

— Нещо? — попита Линден.

Младият мъж поклати глава.

— Все още нищо. Парижките оператори на службите за спешна помощ получиха няколко обаждания от района, но още не могат да разберат какво става.

Линден кимна. Той и неговият екип бяха информирани за ефекта от нанофагите от трети стадий и знаеха, че първо се поразяват меките тъкани на устата и езика. Отново включи микрофона.

— Засега всичко е наред — уведоми той Нънс. — Властите още спят.

С кафяви очи, тъмнокестенява коса, все още стройна и красива, Нурия Бесегир стисна здраво петгодишната си дъщеричка Таса за ръката и задърпа момиченцето да пресекат улицата по-бързо. Тя знаеше, че дъщеря й е любопитна и лесно се разсейва. Таса бе в състояние да застане насред платното на пътя, привлечена например от някой графит върху околна сграда. Вярно, че не минаваха много коли в Курньов в този час, но и малкото шофьори въобще не спазваха правилата за движение и не им пукаше за безопасността на пешеходците. В този квартал на беззаконието, който французите наричаха Зоната, често се случваше някоя кола да прегази човек и след това да изчезне.

Друга причина, поради която Нурия се стремеше да се движат бързо, бе да не привлича вниманието на мъжете пешеходци, които се мотаеха из мръсните улици и сенчестите алеи. Преди шест месеца съпругът й се върна в родината си Алжир по „семейни дела“. И сега бе мъртъв, убит при сблъсъци между алжирските сили за сигурност и ислямските бунтовници, които често се надигаха срещу авторитарното правителство в страната. Тя научи за смъртта му преди няколко седмици и все още не знаеше коя от двете враждуващи помежду си фракции го е убила.

Така че Нурия Бесегир беше вдовица, а като вдовица, родена във Франция, имаше право на малка социална помощ от френското правителство. В очите на крадците, мошениците и бандитите, в чиито ръце бе „Сите де Катр Мил“, тази малка седмична помощ я правеше привлекателна стока. Всеки от тях с радост би й предложил „защита“ срещу възможността да ползва тялото и парите й.

Присви устни от отвращение при тази мисъл. Аллах само знаеше, че мъртвият й съпруг не беше стока, но въпреки това тя предпочиташе да умре, отколкото да бъде използвана и ограбвана от човешки паразити, които я ужасяваха. Затова Нурия се движеше бързо винаги когато бе извън малкия си апартамент, независимо къде отиваше. Освен това никога не вдигаше очи от земята, докато вървеше. Двете с дъщеря си носеха хиджаб — свободна дреха до земята, и имаха забрадки, от които личеше, че са почтени мюсюлманки.

— Мамо, виж — възкликна Таса, сочейки към синьото небе над тях. Малкото момиче беше развълнувано и запленено. — Огромна птица. Виж огромната птица, която лети над нас. Толкова е голяма! Дали е кондор? Или може би птицата от приказките? Как ли щеше да се зарадва татко, ако можеше да я види!

Притеснена, Нурия дръпна рязко дъщеря си. Последното нещо, от което се нуждаеха в този момент, бе да се набиват на очи. Тя продължи да върви бързо, като стискаше китката на Таса и я дърпаше към тротоара. Беше твърде късно.

Пиян мъж с набола брада и кожа с белези от акне изскочи от близката пресечка и препечи пътя им. Нурия смръщи нос от отровната смрад на долнопробен алкохол и немита плът. След като хвърли умоляващ поглед към клатушкащата се развалина, тя сведе очи и се опита да задмине мъжа.

Той се доближи още повече и я принуди да отстъпи назад. Пияният, чиито очи се бяха изцъклили, се закашля и плю, след което изохка и издаде дълбоко гърлено стенание, което приличаше повече на кучешко давене.

Отвратена, Нурия се намръщи и отстъпи още по-назад, дърпайки Таса. Заболя я от факта, че хубавата й дъщеричка бе свидетел на такава мръсотия, деградация и поквара. Как бе възможно този кретен да се напие толкова, че да не може да говори! Тя извърна очи от гледката, чудейки се какво да направи, за да се отърве от този смрадлив нахалник. Дали да не грабне Таса в ръце и бързо да пресече обратно улицата? Или това щеше да привлече още повече внимание?

— Мамо — прошепна дъщеря й. — Нещо ужасно се случва с този човек. Виж. Целият кърви.

Нурия погледна и видя с ужас, че Таса бе права. Пияният бе паднал пред нея върху ръцете и коленете си. По тротоара се стичаше кръв, която течеше от устата му и от ужасяващите рани, разпространяващи се по ръцете и краката му. Ленти плът се белеха от лицето му и падаха на земята, превръщайки се в кървава прозрачна слуз. Той отново изстена и затрепери от агонията, която съпровождаше разпадането на тялото му.

Сподавяйки собствените си писъци на ужас, Нурия се отдръпна от умиращия мъж, като закри с ръка очите на дъщеря си да я предпази от страшната гледка. Дочу зад себе си още викове на страдание и се обърна. Много, от мъжете, жените и децата на улицата бяха паднали на колене или се прививаха от агония — пищяха, стенеха, опипваха собствените си тела, обезумели от ужас. Десетки хора бяха засегнати. И докато се оглеждаше, все повече падаха, поразени от невидимата чума, връхлетяла квартала им.

В продължение на няколко безкрайни секунди Нурия само наблюдаваше адската сцена около себе си с растящ ужас, без да е в състояние да разбере мащабите на клането, което ставаше пред паникьосаните й очи. После грабна Таса в ръцете си и побягна към най-близката врата в отчаян опит да намери спасение.

Но беше твърде късно.

Нурия Бесегир усети първите парещи вълни на болка, която тръгваше от поразените бели дробове и се разпространяваше с всяко вдишване в останалата част на тялото й. Тя запищя от страх, после се олюля и падна, като напразно се мъчеше да предпази дъщеричката си. Опитваще се да я притисне плътно към себе си, но ръцете й бяха започнали да се разпадат, след като тъканта на кожата и мускулите се разтвори и се отдели от костите.

Сякаш нажежени ножове се забиваха в очите й. Зрението й се размаза и после изчезна. С последните останки от нерви върху красивото й само до преди миг лице тя усети как нещо мокро и меко изтече от очните й кухини. Отпусна се на тротоара, произнасяйки молитви за забрава, за смърт, която да сложи край на болката, раздираща всяка част от раздробяващото се тяло. Молеше се отчаяно за дъщеря си, надявайки се на безнадеждното, че малкото момиченце ще бъде пощадено от подобни страдания.

Но накрая, преди да настъпи мракът, осъзна, че молитвата й остана нечута.

— Мамо — чу тя Таса да скимти. — Мамо, боли… толкова боли…

Тридесет и втора глава

Полето на Вирджиния

Търс се облегна на тъмната стена в малкия кабинет на Бърк. Изглеждаше спокоен, почти отпуснат, но погледът — напрегнат и съсредоточен. Той продължаваше да държи беретата, която отне от офицера на ЦРУ. Деветмилиметровият пистолет изглеждаше малък в огромната му дясна ръка в ръкавица. Усмихна се студено, долавяйки нарастващото безпокойство у двамата американци, които седяха, без да мърдат, под зоркия му поглед. И Бърк, и Кит Пиърсън не бяха свикнали да се подчиняват на нечия чужда воля. Търс се забавляваше да върти на пръста си двамата старши разузнавачи.

Разгледа малкия старинен часовник върху бюрото на Бърк. И последните изстрели отвън замряха няколко минути преда това. Досега шпионите, които неговите хора преследваха, трябваше да са мъртви. Колкото и да бяха обучени, никоя двойка агенти от ФБР не можеше да се мери с неговия екип от бивши командоси.

В слушалката на главата му се чу глас.

— Тук е Укида. Имам да докладвам нещо от терена.

Търс се изправи, опитвайки се да прикрие изненадата си. Укида, бивш японски десантчик, бе един от петимата мъже, на които възложи да преследват нарушителите и да ги вкарат внимателно в подготвената засада в северния край на фермата на Бърк. Той очакваше да му докладват по-скоро от мястото на засадата.

— Казвай — подкани го Търс.

Изслуша разказа на Укида за пълния провал мълчаливо, без да издава гнева си. Четирима от мъжете бяха мъртви, включително Макрей, най-добрият му следотърсач. Засадата, която планираха, се бе пропукала откъм фланга. Това бе лошо, но още по-лоша бе новината, че оцелелите от екипа му бяха изгубили дирите на оттеглящите се американци. Това, че хората му бяха открили и повредили автомобилите на нарушителите, не го утешаваше много. Те вече се бяха свързали без съмнение със своя щаб и са докладвали за онова, което са чули. Вероятно са поискали и подкрепление.

— Да продължаваме ли? — попита Укида.

— Не — тросна се Тръс. — Влизайте в автомобилите и чакайте инструкциите ми.

Беше проявил прекалена самоувереност и екипът му плати висока цена. Шансовете в тая тъмница да открият американците, преди да им пратят подкрепление, бяха съвсем нищожни. А дори и в този слабо населен селски район стрелбата можеше да привлече внимание, което не бе препоръчително. Беше време да изчезват от това място, преди ФБР или друга организация да сформира кордон.

— Неприятности? — попита хладнокръвно Кит Пиърсън.

Тъмнокосата жена бе доловила гнева и колебанието в гласа му. Тя се изпъна в стола си.

— Малка засечка — излъга спокойно Търс, полагайки огромно усилие да контролира раздразнението и нетърпението си. Продължителните тренировки и физическото натоварване го бяха научили да не се поддава на слабост. Той й махна с беретата да се отпусне. — Успокойте се, госпожо Пиърсън. Всичко ще бъде изпълнено по план.

Вторият от групата „Хораций“ отново погледна часовника и пресметна наум шестчасовата разлика във времето между Вирджиния и Париж. Обаждането трябваше да дойде скоро, помисли си той. Но дали достатъчно скоро? Дали да не действа, без да получи конкретни заповеди? Той отпъди тази мисъл. Инструкциите бяха съвсем ясни.

Клетъчният му телефон звънна и той се обади.

— Да?

Гласът от другия край, леко деформиран от кодиращия софтуер и от множеството сателитни предаватели, заговори бавно и произнесе командата, която Търс очакваше да чуе.

— Експериментът на терен три започна. Може да продължиш по плана.

— Разбрано — каза Търс. — Затварям.

Усмихвайки се, той погледна към тъмнокосата агентка от ФБР в другия край на стаята.

— Надявам се, че ще приемете извинението ми предварително, госпожо Пиърсън.

Тя се намръщи, явно озадачена.

— Извинението ви? За какво?

Търс сви рамене.

— За това.

С плавно движение той повдигна пистолета, който отне от Бърк, и натисна спусъка два пъти. Първият изстрел я улучи в средата на челото. Вторият куршум мина точно през сърцето й. С лека въздишка тя се отпусна назад върху оплисканата с кръв облегалка на креслото. Мъртвите й сивкави очи се изцъклиха срещу него, изразявайки за вечни времена пълно недоумение.

— Мили боже. — Бърк стисна страничната облегалка на креслото. Ситни капчици от кръвта й изпръскаха лицето му. Той извърна ужасено поглед от мъртвата жена и се обърна към огромния мъж, който стърчеше над него. — Какви… по дяволите, ги вършиш?

— Изпълнявам заповеди — отговори простичко Търс.

— Никога не съм те карал да я убиеш! — изкрещя агентът на ЦРУ, после преглътна, потискайки повика да повърне.

— Така е, не си ме карал — съгласи се зеленоокият мъж. Той постави внимателно беретата на пода в краката му и измъкна от джоба си пистолета „Смит и Уесън“ на Кит Пиърсън. Отново се ухили. — Но в такъв случай не разбираш истинското положение, господин Бърк. Твоята така наречена операция ТОКСИН беше само камуфлаж за далеч по-мащабна операция. Ти не си господарят тук, а само слуга. Излишен слуга, уви.

Очите на Бърк се разшириха от ужас, осъзнавайки ситуацията. Той се заизвива на стола, борейки се отчаяно да се изправи на крака, да направи нещо, да се защити. Но не успя.

Търс стреля три пъти от упор в стомаха на офицера от ЦРУ. Всеки от деветмилиметровите куршуми направи по една огромна дупка на гърба му, разпръсквайки кръв и частици от кости, както и парченца от вътрешни органи върху въртящия се стол, бюрото и компютърния екран зад него.

Бърк се отпусна в стола. Пръстите му се бяха вкопчили в ужасните рани на корема му. Устата му се отваряше и затваряше като на риба на сухо.

С презрителна непринуденост Търс протегна крак, катурна въртящия се стол и умиращият агент се намери на твърдия дървен под. После вторият от групата „Хораций“ го прекрачи и подхвърли пистолета „Смит и Уесън“ в подгизналия от кръв скут на Кит Пиърсън.

Когато се обърна, видя, че Бърк лежи неподвижно, превит на две от агонията. Високият зеленоок мъж бръкна в джоба на якето си и извади малък пластмасов пакет с прикачен отгоре дигитален таймер. С отмерени и бавни движения той нагласи таймера на двадесет секунди, включи го и постави пакета върху бюрото, точно до компютъра на Бърк. Дигиталният часовников механизъм започна да отмерва времето. Доволен, той излезе навън и затвори входната врата след себе си.

След това се обърна. Пламъците вече се виждаха през полуспуснатите завеси на прозореца в кабинета. Те танцуваха и ставаха все по-големи, поглъщайки бързо мебелите, книгите, оборудването и труповете. Търс натисна копчето на мобилния си телефон на предварително въведен телефонен номер и зачака търпеливо за отговор.

— Докладвай — нареди същият спокоен глас, който чу преди това.

— Инструкциите ви са изпълнени — каза му Търс. — Американците ще открият само дим и пепел и улики за собственото им съучастие. Съгласно заповедта моят екип и аз потегляме веднага към Центъра.

На няколко хиляди километра по-далеч, седнал в хладна, затъмнена стая, мъжът, наричан Лазар, се усмихна.

— Много добре — каза той доволно.

После се обърна към мониторите, за да следи данните, изпращани от Париж.