Отмъщението на Лазар

Осма глава

Сградата „Хувър“,

Вашингтон, федерален окръг Колумбия

Заместник-директорът на ФБР Катрин (Кит) Пиърсън стоеше до прозореца на петия етаж и намръщен наблюдаваше мокрия от дъжда асфалт на „Пенсилвания Авеню“. Само няколко коли чакаха пред пешеходната пътека до близкия светофар и малцина минувачи бързаха по широките тротоари с разтворени чадъри. Оставаха два часа до обичайния наплив на федерални служители, прибиращи се от работа.

Тя устоя на желанието да провери още веднъж колко е часът. Да чака, докато други действат, не бе най-силната й черта.

Кит Пиърсън вдигна очи от уличното платно и забеляза отражението си в затъмнените стъкла. За миг огледа себе си с пълно безразличие и отново се зачуди защо тъмносивите очи, които я гледаха отсреща, й се струваха като очите на непознат. Макар и на четиридесет и пет години, нейната бяла като слонова кост кожа беше още гладка, а късата й тъмнокестенява коса очертаваше лице, което повечето мъже намираха за привлекателно.

Не че им даваше много възможности да й го казват, помисли си тя хладно. Проваленият й ранен брак и неприятният развод доказаха, че е невъзможно да съчетае успешно любовта с кариерата си във ФБР. Националните интереси на Бюрото и на САЩ бяха за нея винаги на първо място — дори онези, за които началниците й се страхуваха да споменат.

Пиърсън знаеше, че зад гърба й агентите и аналитиците на нейно подчинение я наричаха Снежната царица. Тя не обръщаше внимание. Нагърбваше се с работа дори повече и от тях. А и беше по-добре да си студен и сдържан, отколкото да те смятат за слаб и некадърен. Отделът за антитероризъм на ФБР не беше място за бюрократи, които идват в девет и си отиват в пет часа и мислят единствено за пенсиите си вместо за опасните врагове на нацията.

Врагове като Движението на Лазар.

От няколко месеца двамата с Хал Бърк от ЦРУ предупреждаваха началниците си, че Движението на Лазар се превръща в пряка заплаха за основните интереси на САЩ и на техните съюзници. Те основаваха заключенията си на фактите, че Движението използва все по-гръмка реторика и преминава към насилствени действия. Представяха политически документи и анализи и всяко доказателство, до което се доберяха.

Но никой нагоре в йерархията не желаеше да действа достатъчно решително срещу растящата опасност. Шефът на Бърк, директорът на ЦРУ Дейвид Хансън, беше много амбициран, но накрая и той се отказа. Повечето от политиците бяха още по-мекушави. Те виждаха в Движението на Лазар само външния камуфлаж, възвишената природозащитна организация. Кит Пиърсън се страхуваше от онова, което се криеше под камуфлажа.

— Представете си терористична група като Ал Кайда, но състояща се от американци, европейци, азиатци, хора, които изглеждат точно като вас и мен, и онези хора там на „Мейпъл Лейн“ — предупреждаваше тя често подчинените си. — Как ще се противопоставим на подобна заплаха?

Хансън единствен разбираше, че Движението на Лазар е явна и непосредствена опасност. Директорът на ЦРУ обаче настояваше битката да се води само със законови средства и в границите, очертани от политиците. За разлика от него Пиърсън и Бърк, както и други по света знаеха, че е твърде късно да се играе по правилата. Те бяха твърдо решени да разгромят Движението с насилствени действия, като използват всички необходими средства.

Телефонът на бюрото й звънна. Тя се отмести от прозореца и прекоси кабинета с грациозна походка. Вдигна телефона след второто позвъняване.

— Пиърсън.

— Бърк се обажда — Тя очакваше това обаждане, но колегата й от ЦРУ, набит, с квадратна челюст, й прозвуча необичайно нервно. — Линията сигурна ли е? — попита той.

Тя натисна копче на телефона и набързо провери линията за признаци на електронно подслушване. После кимна.

— Чисто е.

— Добре — отговори Бърк с монотонен и отсечен глас. Чуваха се шумове от уличното движение. Явно се обаждаше от колата си. — Нещо се е издънило в Ню Мексико, Кит. Нещо лошо, много лошо. По-лошо, отколкото очаквахме. Пусни си някоя от телевизиите. Те предават на живо.

Учудена, Пиърсън се протегна през бюрото, натисна едно копче и върху монитора на компютъра й се появи телевизионен сигнал. Известно време тя наблюдава мълчаливо и напълно шокирана случващото се пред института „Телър“. Дори докато гледаше, откъм вътрешността на сградата се чуваха нови и нови експлозии. Стълбове от гъст дим изпълваха ясното синьо небе над Ню Мексико. Пред самия институт хиляди демонстранти от Движението на Лазар бягаха обезумели, ужасени, изпотъпквайки се един друг в опита си да се спасят. Камерите показваха отблизо човешки същества, които се стопяваха като изцапан с кръв восък.

Тя пое дъх. Бореше се да запази самообладание. После стисна слушалката по-здраво.

— Мили боже, Хал. Какво става?

— Още не е ясно — отговори Бърк. — Според първите съобщения, демонстрантите счупили оградата и тъкмо започнали да нахълтват в сградата, когато отвътре изригнал адът — експлозии, пламъци и дявол знае какво.

— Причината?

— Има предположения за токсични газове от нанотехнологичните лаборатории — каза Бърк. — Няколко източника говорят за трагичен инцидент. Други смятат, че става дума за саботаж от неизвестни засега извършители. Повечето залагат на саботажа.

— Но няма потвърждение? — попита тя рязко. — Няма сведения някой да е взет за заложник?

— До този момент не. Още нямам връзка с нашите хора, но очаквам скоро да разбера нещо. Отивам там лично, разбра ли? Има полет на ВВС от базата „Андрюс“ след трийсет минути. Ленгли ми уреди място в самолета.

Пиърсън поклати глава раздразнено.

— Планът не беше такъв, Хал. Мислех, че държим ситуацията под контрол.

— Да, и аз така мислех — отговори Бърк. Тя почти чу как той сви рамене. — Винаги нещо се издънва в даден момент при всяка операция, Кит. Знаеш това.

Тя се намръщи.

— Но не чак толкова.

— Не — съгласи се Бърк. — Обикновено не. — Той прочисти гърлото си. — Сега обаче ще трябва да действаме според случая. Нали?

— Да.

Пиърсън се протегна и прекъсна телевизионната връзка на компютъра. Не искаше да гледа повече. Не и сега. Подозираше, че тези лица дълго ще спохождат съня й.

— Кит?

— Чувам те — отговори тя едва.

— Знаеш какво ще стане, нали?

Тя кимна, насилвайки се да се съсредоточи.

— Да, знам. Ще оглавя следствения екип в Санта Фе.

— Това ще бъде ли проблем? — попита офицерът от ЦРУ. — Имам предвид Зелър?

— Не, не мисля. Сигурна съм, че той няма да пропусне възможността да ми възложи работата — каза внимателно Пиърсън, изразявайки мислите си на глас. — Аз съм експертът по Движението на Лазар тук. Изпълняващият длъжността директор го знае. А на всички по цялата верига от Белия дом надолу ще им е ясно, че това зверство е свързано по някакъв начин с Движението.

— Така е — отговори Бърк. — Междувременно ще продължа да форсирам ТОКСИН от моя страна.

— Разумно ли е? — попита рязко Пиърсън. — Може би трябва да дръпнем шалтера сега.

— Късно е — каза й Бърк безцеремонно. — Всичко вече е задействано, Кит. Или ще яхнем вълната, или ще потънем.

Девета глава

Белият дом

Членовете на президентския Съвет за национална сигурност около заседателната маса в Ситуационния салон на Белия дом бяха в мрачно настроение. Както и трябва да бъде, по дяволите, мислеше си Сам Кастила начумерено. Първите сведения от бедствието в института „Телър“ бяха достатъчно неприятни. Всеки следващ доклад беше по-лош.

Погледна към близкия часовник. Беше доста по-късно, отколкото смяташе. В това малко помещение с изкуствено осветление в приземния етаж времето вървеше често не както обикновено. Бяха минали няколко часа, откакто Фред Клайн го извести за ужаса в Санта Фе.

Сега президентът оглеждаше масата невярващо.

— Искате да ми кажете, че все още нямаме окончателни данни за жертвите — нито вътре в института, нито навън сред демонстрантите?

— Не, господин президент. Нямаме — призна изпълняващият длъжността директор на ФБР Боб Зелър. Той седеше прегърбен и отчаян на стола си. — Повече от половината учени и служители в института се водят за безследно изчезнали. Вероятно са мъртви. Но ние дори не можем да изпратим спасителен екип, преди огънят да загасне. Що се отнася до протестиращите… — гласът на Зелър замлъкна.

— Може да не узнаем никога колко от тях са убити, господин президент — намеси се съветничката по въпросите на националната сигурност Емили Пауъл-Хил. — Виждаме кадрите от онова, което се случва извън лабораториите. Може да минат месеци, преди да идентифицираме онова, което е останало от онези хора.

— Големите телевизионни компании съобщават, че най-малко две хиляди са мъртви — каза Чарлс Аурей, шефът на президентския екип. — И предполагат, че броят им може да нарасне до три или четири хиляди.

— Въз основа на какво, Чарли? — прекъсна го грубо президентът. — На око, така ли?

— Те се позовават на говорители на Движението на Лазар — отговори Аурей. — Печатът, както и обществеността имат повече доверие на тия типове, отколкото на нас.

Кастила кимна. Вярно е. Първите ужасяващи телевизионни кадри вървяха на живо, без монтаж, по няколко сателитни канала. Стотици милиони хора в Америка и по целия свят виждаха странните сцени със собствените си очи. Телевизиите вече излъчваха само подбрани кадри. Внимателно избягваха по-ясните образи на ужасени демонстранти от Движението на Лазар, които биваха разяждани все още живи. Но беше късно. Поразията бе сторена.

Всички налудничави и потресаващи твърдения на Движението на Лазар за опасностите от нанотехнологиите сега се потвърждаваха. И Движението изглеждаше решено да разпространява още по-злокобни истории. Такива вече се появяваха в техните уебсайтове и форумите в Интернет. Според теорията им в лабораториите на института „Телър“ се разработвали нанотехнологични оръжия за американската армия. Сравнявайки снимките на умрелите по особено жесток начин жители на Кусаса, Зимбабве, и в Санта Фе, Движението правеше връзка между двата случая. За тях снимките доказваха, че „някои елементи в американското правителство“ са заличили цяло мирно село, тествайки за пръв път тези нанотехнологични оръжия.

Кастила направи физиономия. Сред масовата истерия едва ли някой щеше да обърне внимание на опроверженията от водещи учени или на успокоителни изказвания от политици като него, напомни си той. Притиснати от уплашените избиратели, мнозина в Конгреса вече настояваха за незабавна забрана на изследванията в областта на нанотехнологиите. Само Господ знаеше колко правителства по света ще повярват на твърденията на Движението на Лазар за тайни „нанотехнологични оръжейни програми“ на САЩ.

Кастила се обърна към Дейвид Хансън, който седеше в далечния край на масата.

— Нещо да добавиш, Дейвид?

Директорът на ЦРУ сви рамене.

— Извън очевидния факт, че онова, което стана в института „Телър“, е проява на добре пресметнат биотероризъм ли? Не, господин президент, няма какво да добавя.

— Не пресилваш ли малко нещата? — попита Емили Пауъл-Хил вежливо.

Между двамата нямаше вражда, но тя смяташе, че бившият бригаден генерал и директор на ЦРУ Хансън обикновено прибързваше с прилагането на крайни мерки при решаването на проблеми на националната сигурност.

Насаме президентът бе съгласен с нейната оценка. Но неудобната истина бе, че крайните прогнози на Хансън често се сбъдваха и повечето от тайните операции, които организираше, се увенчаваха с успех. А в този случай твърдението му се връзваше изцяло с онова, което Кастила чу от Фред Клайн, шефа на Първи секретен отдел.

— Избързвам с прогнозите, преди да узнаем фактите? Да — призна Хансън. Той погледна снизходително през изработените от коруба на костенурка рамки на очилата си към съветничката по въпросите на националната сигурност. — Но не мисля, че можем да губим време с алтернативни теории, Емили. Освен ако ти наистина вярваш, че нарушителите, които нахлуха в института „Телър“, нямат нищо общо с бомбите, които избухнаха по-малко от половин час след това. Откровено казано, това ми звучи малко наивно.

Емили Пауъл-Хил се изчерви.

Президентът се намеси, преди спорът да се разгорещи.

— Да приемем, че си прав, Дейвид. Да кажем, че тази трагедия е терористичен акт. Тогава кои са терористите?

— Движението на Лазар — отговори убедено директорът на ЦРУ. — По същите причини, които ви изложих, когато обсъждахме доклада с оценката за заплахите, изготвен съвместно от разузнавателните служби, господин президент. Тогава се чудехме какво ще е „голямото събитие“ в Санта Фе — той присви тесните си рамене. — Е, сега вече знаем.

— Сериозно ли смяташ, че лидерите на Движението на Лазар са организирали смъртта на повече от две хиляди свои привърженици? — попита Аурей.

Шефът на президентския екип не прикри скептицизма си.

— Дали е преднамерено? — Хансън поклати глава. — Не знам. И докато не разберем какво точно е причинило смъртта на тези хора, няма да узнаем. Но съм твърдо убеден, че Движението на Лазар е замесено в терористичната атака.

— Как така? — попита Кастила.

— Помислете за съвпаденията, господин президент — каза директорът на ЦРУ. Той започна да излага аргументите си с вещината на професор, който говори по любимата си тема на студенти в първи курс. — Първо: Кой организира масовите демонстрации пред института „Телър“? Движението на Лазар. Второ: Защо охраната на института бе извън сградата при идването на самозвания екип от „Сикрет Сървис“ и съответно не можа да предотврати влизането му в сградата? Защото бе ангажирана със същия тоя протест. Трето: Кой попречи на истинските агенти от „Сикрет Сървис“ да влязат в сградата? Демонстрантите от Движението на Лазар. И четвърто: Защо не успяха полицаите от Санта Фе да заловят нарушителите, след като те напуснаха института? Защото бяха принудени да се занимават с хаоса пред института.

Почти против волята си Кастила кимна. Тезата на директора на ЦРУ не беше желязна, но убедителна.

— Сър, не можем да излезем публично с подобни обвинения без доказателства срещу Движението на Лазар — намеси се Аурей. — Ще бъде политическо самоубийство. Пресата ще ни разпъне на кръст дори само ако споменем за това.

— Чарли е напълно прав, господин президент — каза Емили Пауъл-Хил. Съветничката по националната сигурност хвърли бърз поглед към Хансън, преди да продължи. — Ако обвиним Движението на Лазар за това, само ще налеем масло в огъня. Ще предизвикаме авторите на конспиративни теории по света. Не можем да си позволим да им предоставяме повече муниции. Не и сега.

Напрегната тишина се възцари около заседателната маса в Ситуационния салон.

— Едно е сигурно — каза хладно Дейвид Хансън, нарушавайки тишината. — Движението на Лазар вече се възползва от публичното мъченичество на толкова много свои последователи. Из целия свят стотици хиляди нови доброволци се записват в редиците му чрез електронната поща. Милиони други внасят дарения в откритите му банкови сметки. — Шефът на ЦРУ погледна Кастила. — Разбирам нежеланието ви да действаме срещу движението без доказателства за неговата терористична дейност, господин президент. Знам, че има политически съображения. Искрено се надявам разследването на ФБР в института „Телър“ да предостави уликите, които вие искате. Но е мой дълг да ви предупредя, че всяко забавяне ще има ужасни последици върху националната сигурност. С всеки изминал ден движението ще става по-силно, а нашите възможности да му се противопоставим ще отслабват.

Мобилен команден център на Движението на Лазар

Мъжът, наричан Лазар, седеше сам в малко, но елегантно мебелирано помещение. Капаците на прозорците бяха спуснати. И най-малкият досег със света отвън бе прекъснат. На компютърния екран пред него вървяха телевизионните кадри от касапницата пред института „Телър“.

Той кимна на себе си, удовлетворен от гледката. Плановете, които толкова внимателно подготвяше през последните няколко години, най-после даваха резултат. Голяма част от работата, като например премахването на бившето ръководство на Движението, беше трудна, болезнена и изпълнена с опасности. Тримата Хораций, силни физически, обучени до съвършенство в изкуството да убиват и безкрайно жестоки, му послужиха добре в тези усилия.

За миг по лицето му премина леко съжаление. Той истински съжаляваше, че се наложи да избие толкова много мъже и жени, които някога обожаваше — хора, чиято единствена грешка бе, че не искаха да разберат нуждата от по-твърди мерки за постигане на общите им мечти. Почти веднага Лазар сви рамене. Личните чувства нямаха значение, събитията доказваха правотата му. През последната година под негово ръководство Движението постигна повече, отколкото през предишните години на вяла условна активност. Възкресяването на чистотата на света означаваше проливане на кръв, решителни действия, не само високопарни приказки и беззъби политически протести.

Както подсказваше името на Движението, това означаваше да възкресиш живота от смъртта.

Компютърът му издаде мек напевен звук, сигнал, че е изпратено ново кодирано съобщение от самия Център. Лазар го прочете мълчаливо. Смъртта на Прайм бе неприятна новина, но загубата на един от тримата Хораций се компенсираше многократно от резултатите на нападението срещу института „Телър“ и касапницата на собствените му последователи. Подведени от информацията, която им подхвърли, служителите на ЦРУ, ФБР и съюзническите им разузнавателни служби паднаха в капана на едно масово убийство. Онова, което изглеждаше на тези нещастни глупаци ужасна грешка, бе замислено от самото начало. Те бяха виновни и той щеше да използва вината им срещу самите тях.

Лазар се усмихна студено. Само с един смъртоносен удар той обезсили САЩ и което и да било западно правителство да действа решително срещу Движението. Беше обърнал собствената им сила срещу самите тях — както прави всеки майстор на жиу-жицу. Макар враговете му още да не съзнаваха, той контролираше основните лостове на властта. Всяко тяхно действие срещу Движението щеше само да засили този контрол и да ги отслаби същевременно.

Сега беше време да насъска някога лоялните съюзници един срещу друг. Светът вече проявяваше подозрителност към военния и научния потенциал на САЩ и към мотивите на Вашингтон. С умело насъскване и манипулиране на медиите светът скоро щеше да повярва, че Америка, единствената свръхсила, използва механизмите на сътворението за създаване на нови оръжия с неописуеми размери в преследване на своите жестоки и егоистични цели. Земята щеше да се раздели между онези, които са с Лазар, и онези, които са срещу Движението. И правителствата, притиснати от поданиците си, щяха да се обърнат срещу САЩ.

Ще настъпят смут, хаос и безредие, които ще му служат добре и ще му осигурят време да изпълни докрай грандиозния си замисъл — замисъл, който ще преобрази Земята завинаги.

Десета глава

Нощта се спускаше бързо над пущинака около Санта Фе. На северозапад най-високите върхове на планината Хемес червенееха, осветени от последните лъчи на залязващото слънце. Равнинните земи на изток вече се бяха потопили в настъпващия мрак. На юг от самия град огнени езици все още танцуваха зловещо сред развалините на института „Телър“, преливайки от оранжево в червено и жълто, докато пламъците се разгаряха непрестанно от счупени мебели и подпорни греди, разсипани химикали, натрошено от бомбите оборудване и телата на онези, които бяха затиснати вътре. Острата, задушлива миризма на дим тегнеше в хладния вечерен въздух.

Няколко противопожарни екипа бяха на мястото, но не ги допускаха, тъй като районът бе обграден от местната полиция и Националната гвардия. Нямаше никаква надежда някой да е оцелял в горящата сграда, така че никой не желаеше да подлага още хора на въздействието на наночастиците, причинили смъртта на толкова много активисти на Движението на Лазар.

Джон Смит стоеше неподвижно извън очертанията на кордона и наблюдаваше вилнеещия пожар. Слабото му лице бе посърнало, а раменете — отпуснати. Като много войници, той често изпитваше чувство на меланхолия след тежка акция. Този път бе по-лошо. Не понасяше да губи. Двамата с Франк Диас застреляха или раниха поне половината от терористите, но бомбите все пак избухнаха. Още не можеше да се отърси от ужасната гледка на хиляди хора, превърнали се в слуз и кости.

Кодираният мобилен телефон във вътрешния джоб на якето му започна да вибрира. Той го измъкна и отговори:

— Смит.

— Трябват ми повече подробности, полковник — каза направо Фред Клайн. — Президентът все още заседава със Съвета за национална сигурност, но скоро очаквам ново позвъняване от него. Вече му предадох предварителния ти доклад, но той ще иска още сведения. Трябва да ми разкажеш всичко, което си видял, и какво мислиш, че се е случило днес.

Смит притвори очи, изведнъж се почувства изтощен.

— Разбрано — каза той с мъка.

— Ранен ли си, Джон? — попита загрижено шефът на Първи секретен отдел. — Нищо не ми спомена и аз предположих…

Смит поклати глава. Рязкото движение предизвика болки във всяка драскотина и мускул.

— Нищо сериозно — отговори той, примигвайки. — Няколко порезни рани и драскотини, това е всичко.

— Ясно — каза Клайн. По тона му личеше, че се съмнява. Замълча за миг. — Подозирам, че онова, което имаш предвид, е, че не кървиш в момента.

— Наистина, Фред, добре съм — отвърна Смит, този път раздразнително. — Аз съм лекар, забрави ли?

— Добре — каза внимателно Клайн. — Да продължаваме. Първо, ти все още си убеден, че терористите, които нападнаха института, са професионалисти?

— Никакво съмнение — отговори Смит. — Тия типове действаха без грешка, Фред. Бяха наясно с процедурите в „Сикрет Сървис“, имаха същите оръжия и служебни карти, всичко до последната подробност. Ако истинският екип на „Сикрет Сървис“ не се беше появил толкова рано, лошите момчета щяха да се разхождат напред-назад из института, без никой да ги заподозре.

— До избухването на бомбите — предположи Клайн.

— Дотогава — съгласи се мрачно Смит.

— Което ни довежда до измрелите демонстранти — продължи ръководителят на Първи секретен отдел. — Общото предположение е, че при експлозиите е изтекло вещество с неустановен произход от някоя лаборатория — отровен химикал или по-вероятно нанотехнологични частици, които са станали неуправляеми. Ти беше внедрен да наблюдаваш лабораториите и техните изследвания. Какво мислиш, че се е случило?

Смит се намръщи. Откакто стрелбата и писъците спряха, той си блъскаше мозъка, опитвайки се да събере фактите в задоволителен отговор на същия този въпрос. Какво можеше да изтреби толкова много хора за толкова кратко време и по такъв жесток начин? Въздъхна.

— Само една лаборатория работеше върху изследвания, свързани с човешки тъкани и органи.

— Коя?

— На „Харкорт Биосайънсис“ — отговори Смит. Той описа набързо работата на Бринкър и Парих с техните нанофаги „Модел две“, включително последния им експеримент, при който бе убита напълно здрава мишка.

— Една от бомбите избухна във вътрешността на лабораторията на „Харкорт“ — завърши разказа си Джон. — Фил и Рави са изчезнали, вероятно са мъртви.

— Тогава това е обяснението — каза Клайн, леко поуспокоен. — Бомбите са били заложени умишлено. Но убийствата отвън са случайни, нещо като високотехнологична катастрофа.

— Не вярвам — каза решително Смит.

— Защо?

— По една причина, мишката, която видях да умира, нямаше признаци на клетъчен разпад — отговори Смит, премисляйки всичко отначало. — Не се случи нищо, което дори да напомня на гледката, която наблюдавах днес следобед.

— Възможно ли е въздействието на тези нанофаги да е различно върху мишките и човешкия организъм? — попита внимателно Клайн.

— Абсолютно невъзможно — каза му Смит. — Причината да се използват мишки при предварителни тестове е в биологичната им прилика с човешките същества — Той въздъхна. — Не бих се заклел, Фред, не и без по-нататъшни проучвания. Но моето вътрешно усещане е, че нанофагите на „Харкорт“ не носят отговорност за този мор.

Последва продължителна тишина от другата страна на телефонната линия.

— Съзнаваш ли какво би означавало това? — каза най-после Клайн.

— Да — отговори Смит. — Ако съм прав, че нищо от вътрешността на института не е причинило смъртта на всички тези хора, тогава онова, което терористите са донесли, каквото и да е то, е било пуснато умишлено, като част от хладнокръвен заговор за избиване на хиляди активисти от Движението на Лазар. А в това няма никаква логика.

Той притвори очи за миг. Олюля се. Едва успяваше да победи умората.

— Джон?

С огромно усилие Смит отвърна:

— Тук съм.

— Ранен или не, звучиш точно така — каза Клайн. — Трябва ти малко почивка да се възстановиш. Какво е положението там?

Въпреки изтощението Смит не устоя да се усмихне.

— Не е розово. Не се очертава да си тръгна скоро. Вече им казах какво трябва да се прави, но местните федерални агенти задържат всеки оцелял от института, който все още мърда, до идването на тяхната велика шефка от Вашингтон. А тя няма да пристигне по-рано от утре сутринта.

— Не се учудвам — отговори Клайн. — Но не е хубаво. Ще видя какво мога да направя. Изчакай — гласът му замлъкна.

Смит погледна в тъмнината. Въоръжени с автомати мъже в камуфлажни униформи, шлемове и бронежилетки патрулираха около кордона между него и горящата сграда. Националната гвардия беше изпратила всичките си бойци да отцепят района около института „Телър“. Войниците имаха заповед да стрелят на месо, ако някой се опита да наруши техния периметър.

Според онова, което Смит чуваше, още части на Националната гвардия бяха разположени в самия град Санта Фе да охраняват щатските и федералните сгради и да гарантират достъп до магистралите на автомобилите на спасителните екипи и линейките. Един от местните шерифи му довери, че няколко хиляди жители на града се изнасят и бягат към Албъкърки и дори в планините, търсейки безопасност.

Полицията държеше под око и оцелелите от митинга на Движението на Лазар. Мнозина вече бяха избягали от района, но няколкостотин полузаспали активисти се шляеха безцелно по улиците на Санта Фе. Никой не знаеше със сигурност дали те наистина бяха в шок, или само чакаха да причинят още неприятности.

Фред Клайн отново се обади.

— Всичко е уредено, полковник — каза той спокойно. — Имаш позволение да напуснеш зоната за сигурност и уреден транспорт до хотела.

Смит му беше признателен. Той разбираше защо Бюрото иска да осигури района и да държи под контрол единствените свидетели. Но Джон никак не се блазнеше от мисълта да прекара нощта, в палатка на „Червения кръст“ или свит на задната седалка на някоя полицейска кола. Както често преди, и сега се зачуди за миг как Клайн, човек, действащ в дълбока сянка, успя да задейства цялата верига, без да излезе от прикритието си. Но както винаги отпрати тези въпроси някъде далеч в ума си. За Смит по-важното бе, че нещата се уредиха.

Двадесет минути по-късно той пътуваше на задната седалка в патрулна кола на щатската полиция в северна посока по магистрала 84 към центъра на Санта Фе. Дълги колони от цивилни леки коли, пикапи, миниванове и джипове напредваха бавно — със сантиметри — на юг към кръстовището с междущатската магистрала 25, главния път към Албъкърки. Посланието, бе ясно. Много от местните жители не вярваха на официалната версия, че опасността е локализирана до съвсем малка зона около института.

Смит се намръщи от тази гледка, но не можеше да обвинява хората за това, че са уплашени до смърт. От години ги уверяваха, че нанотехнологиите са абсолютно безопасни, и в един момент пускат телевизорите си и виждат как последователите на Движението на Лазар надават писъци и се разпадат на парчета от невидими миниатюрни механизми.

Патрулната кола зави на изток от магистрала 84 по „Пасо де Пералта“, сравнително широко шосе до центъра на Санта Фе. Смит забеляза джип „Хъмви“1 на Националната гвардия, който бе блокирал кръстовище вдясно. Коли, войници и полиция бяха разположени по всеки път, водещ към историческия район.

Кимна на себе си. Правоохранителните органи използваха в максимална степен ограничените си ресурси. Ако трябваше да се избере един район за защита срещу мародерство и беззаконие, това бе именно този. Имаше красиви музеи, галерии, магазини и къщи из целия град, но сърцето и душата на Санта Фе бе неговата историческа част — лабиринт от тесни еднопосочни улички около красив площад, очертан от дървета и построения преди четири века Губернаторски дворец.

Улиците на стария град следваха очертанията на някогашните коларски пътища през Санта Фе и Пейкос, а не съвременната канализационна система. Много от сградите покрай тези пътища бяха съчетание между старото и новото в испанския пуебло стил с кирпичени стени в пръстен цвят, плоски покриви, малки прозорци, разположени в ниши, и изпъкнали дървени греди. Други, като сградата на федералния съд, имаха тухлени фасади и тънки бели колони в южняшки стил, датиращ от 1846 г., когато през Мексиканско-американската война тези земи са били завладени от САЩ. Голяма част от историята, изкуството и архитектурата, които правеха Санта Фе уникален американски град, можеха да се открият в този сравнително малък район.

Смит се намръщи, докато минаваха покрай тъмните, безлюдни улици. През повечето дни площадът гъмжеше от туристи — правеха снимки или разглеждаха сергиите на местните художници и занаятчии. Местните индианци седяха на сянка пред входа на покритата алея пред Губернаторския дворец и продаваха самобитни керамични съдове и накити от сребро и тюркоаз. Той подозираше, че на това място няма да има жива душа на сутринта, а нищо чудно и дни наред.

Смит беше отседнал на пет пресечки от площада, в хотел „Форт Марси“. Когато го изпратиха тук за първи път като наблюдател в института „Телър“, му се стори много забавно, че се регистрира в хотел, чието име звучи военно. Но в хотела нямаше нищо, което да напомня казарма или военна част. Осем секции обособяваха редицата от едноетажни и двуетажни сгради, разположени върху издигнат хълмист терен, с гледка към града или към близката планина. Апартаментите бяха тихи, удобни и елегантно обзаведени в смесен модерно-традиционен югозападен стил.

Щатският полицай го остави точно пред хотела. Смит му благодари и се затътри по коридора към стаята, която гледаше към сенчести дървета и цветна градина. По съседните сгради светеха съвсем малко прозорци. Той подозираше, че останалите гости на хотела са се отправили към домовете си по най-бързия начин.

Джон потърси в портфейла си ключа от стаята, намери го и влезе. Затвори вратата след себе си и за първи път от много часове му се отвори възможност да си почине. Свали бавно изподраното и на места надупчено от куршуми кожено яке и тръгна към банята. Плисна няколко шепи студена вода върху лицето си и погледна в огледалото.

Очите, които го гледаха от там, бяха уморени, замислени и изпълнени с тъга.

Обърна се.

По-скоро по навик, а не от глад провери какво има в хладилника в кухнята. Нищо от опакованите във фолио остатъци от храната в ресторанта не възбуди апетита му. Той измъкна леденостудена бира „Тикейт“, развъртя капачката и постави бутилката върху масата за хранене.

Загледа се в нея. После се обърна и се зазяпа през прозорците, а пред очите му отново и отново изплуваше ужасът, на който стана свидетел през деня.

Единадесета глава

Малаки Макнамара се вмъкна колебливо в църквата „Кристо Рей“. Той постоя неподвижно известно време, разучавайки обстановката. Бледата лунна светлина проникваше през прозорците, разположени високо в масивните тухлени стени. Пред него се простираше огромен неф с висок таван. Далеч в дъното виждаше преградната стена пред олтара, състояща се от три секции от бял камък с изваяни цветя, светци и ангели. Уплашени мъже и жени седяха свити на малки групи на пейките. Някои плачеха на глас. Други гледаха вцепенено, все още под въздействието на ужаса, на който станаха свидетели.

Макнамара тръгна бавно и незабелязано по една от страничните пътеки между пейките, като през това време наблюдаваше и слушаше хората около себе си. Подозираше, че мъжете, които търсеше, не бяха тук, но трябваше да се увери, преди да провери в друга църква. Краката го боляха. Вече от няколко часа обикаляше из криволичещите улици на този град, издирвайки няколко от оцелелите активисти на Движението на Лазар. Щеше да е по-бързо и по-резултатно с кола, но се намираше в непозната територия, напомни си той, а и щеше да се набива на очи. Автомобилът, с който дойде в Ню Мексико, щеше да си остане скрит още известно време.

Жена на средна възраст с приятелски израз се забърза към него. Явно бе от енориашите, които отвориха църквата да приютят нуждаещите се, осъзна той. Не всички в Санта Фе бяха изпаднали в паника и избягали в планините. Забеляза загриженост в очите й.

— Мога ли да ви помогна? — попита тя. — От митинга пред института ли идвате?

Макнамара кимна мрачно.

— Да.

Тя докосна с ръка рамото му.

— Толкова съжалявам. Беше страшно да се наблюдава отдалеч, искам да кажа, по телевизията. Не мога да си представя какво е било там… — Гласът й замлъкна, а очите й се разшириха.

Макнамара веднага си даде сметка, че изражението му бе станало мрачно, внушаващо страх. Споменът за ужасната гледка беше прекалено пресен. С голямо усилие той отпъди страшните сцени, които все още бяха пред очите му. Въздъхна.

— Простете — каза той любезно. — Не исках да ви плаша.

— Загубили сте… — жената се поколеба. — Искам да кажа… търсите ли някого? Конкретен човек?

Макнамара кимна.

— Да. Търся едни хора.

Той ги описа.

Тя го изслуша внимателно, но накрая само поклати глава.

— Страхувам се, че тук не е идвал никой с подобна външност. — Въздъхна. — Но можете да опитате в будисткия храм в Упая, надолу по шосето за Серо Гордо към планините. Монасите там също предлагат подслон за оцелелите. Ако желаете, ще ви опиша подробно пътя до там.

Слабият синеок мъж кимна с благодарност.

— Много мило от ваша страна.

Той веднага тръгна. Има още много километри да изминеш, преди да дойде време за спане, каза си той мрачно. А и най-вероятно ще биеш този път напразно. Мъжете, които търсеше, сигурно бяха офейкали.

Жената забеляза изтърканите му обувки, целите потънали в прах.

— Мога да ви откарам — предложи тя колебливо. — Ако сте вървели цял ден, сигурно сте изтощен.

Малаки Макнамара се усмихна за първи път през този ден.

— Да — отвърна той мило. — Ужасно съм уморен. И много ще съм благодарен, ако ми помогнете.

В околностите на Санта Фе

Скривалището, осигурено от оперативната група за ТОКСИН, се намираше в подножието на Сангре де Кристо, недалеч от пътя към ски пистите на Санта Фе. Тясна алея за автомобили, преградена с верига и табелка „ЗАБРАНЕНО“, се виеше нагоре към планината сред трепетлики със златистожълти листа, дъбове в медночервена окраска и високи вечнозелени дървета.

Хал Бърк отби от главния път и свали стъклото на крайслера, който нае веднага след като пристигна на международното летище в Албъкърки. Зачака, като внимаваше ръцете му върху волана да се виждат добре.

Неясна фигура се измъкна откъм сянката на едно голямо дърво. Слабата светлина от предните фарове на колата освети тясно лице с остри черти и подозрително изражение. Едната ръка на мъжа държеше дръжката на деветмилиметров валтер, пъхнат в кобур на хълбока му.

— Това е частен път, господине.

— Да, така е — съгласи се Бърк. — Аз също съм тук по частна работа. Името ми е ТОКСИН.

Постовият се приближи поуспокоен, след като Бърк му съобщи паролата. Освети с джобно фенерче лицето на офицера от ЦРУ, а после задната седалка на крайслера, уверявайки се, че Бърк е сам.

— Добре. Покажете ми документ за самоличност.

Бърк извади внимателно служебната си карта от ЦРУ от джоба на якето и му я подаде.

Постовият разгледа снимката. После кимна, върна му картата и свали веригата, блокираща достъпа до пътя.

— Можете да продължите, господин Токсин. Чакат ви в къщата.

Къщата, която се намираше на половин километър по-нагоре по тесния път, беше голяма вила швейцарски тип, наполовина облицована с дърво, с островръх покрив, проектиран така, за да не задържа твърде много сняг. През зимата в тази част на планината Сангре де Кристо снежната покривка достигаше до три–четири метра, а и често снеговете започваха още през октомври. В района на ски курорта по високите била на планината падаше два пъти повече сняг.

Бърк паркира под навеса недалеч от стълбите, които водеха до предната врата на вилата. На фона на тъмнината изпод спуснатите капаци на прозорците светлината, която се процеждаше, изглеждаше жълта. Гората около къщата бе притихнала и напълно неподвижна.

Предната врата на вилата се отвори още преди да се измъкне от колата. Явно постовият ги бе предупредил по радиостанцията. Висок кестеняв мъж застана на прага и го изгледа със зелените си очи.

— Подранил си, господин Бърк.

Агентът на ЦРУ кимна и се вторачи в едрия мъж. Кой ли от онова странно трио „Хораций“ бе този? — зачуди се той. Тримата едри мъже не бяха братя по рождение. Тяхната поразителна прилика, огромната сила и ловкост, както и многобройните умения бяха резултат на пластична хирургия, упорити тренировки и физическо натоварване. Бърк се спря на тях да оглавят секциите в ТОКСИН по настояване на техния създател и никога не успяваше да преодолее напълно чувството на страх и ужас при вида на някой от тримата Хораций. И не можеше да ги различава.

— Имах основателна причина да бързам, Прайм — Отговори, опитвайки се да налучка.

Зеленоокият мъж поклати глава.

— Аз съм Търс. За нещастие Прайм е мъртъв.

— Мъртъв? Как така? — попита притеснено Бърк.

— Беше убит при операцията — отвърна спокойно Търс. Той отстъпи встрани и направи място на Бърк да влезе във вилата. Покрити с килим стълби водеха към втория етаж. Ярка светлина струеше през отворената врата в дъното.

— Всъщност пристигна точно навреме да ни помогнеш да решим един малък проблем, свързан със смъртта на Прайм.

Офицерът от ЦРУ последва едрия мъж през отворената врата в остъклената веранда, която вървеше по цялата широчина на къщата. Леко надигнатият циментов под, металният сифон по средата и рафтовете по стените подсказаха, че помещението се използваше главно като склад и сушилня за измокрените от снега връхни дрехи, ботуши, ски и скиорски обувки. Новите му обитатели обаче го използваха като килия.

Дребен мъж с хлътнали рамене, мургава кожа и добре поддържани мустаци седеше неспокойно до сифона. Устата му бе запушена, а ръцете вързани зад гърба. Ходилата му също бяха завързани за краката на стола. Над запушената уста широко отворени тъмнокафяви очи гледаха с ужас двамата мъже, които току-що влязоха.

Бърк обърна главата си към Търс. Той повдигна едната си вежда въпросително.

— Нашият приятел Антонио имаше за задача да отведе екипа ни — обясни спокойно едрият мъж. — За нещастие се паникьосал и изоставил Прайм.

— Затова сте се принудили да ликвидирате Прайм — предположи Бърк. — Да не допуснете да го заловят.

— Не съвсем. Прайм беше… изяден — каза Търс. После поклати мрачно глава. — Трябваше да ни предупредите за чумата, която бомбите ни пуснаха, господин Бърк. Искрено се надявам пропускът ви да е от недоглеждане, а не умишлен!

Офицерът от ЦРУ се намръщи, долавяйки неприкритата заплаха в гласа на едрия мъж.

— Никой не знаеше колко опасни са проклетите наномеханизми — отвърна бързо той. — Нищо такова не бе споменато в секретните доклади на „Харкорт“, които четох. Нямаше и намек за подобно нещо и в докладите на „Номура“, и на самия институт.

Търс го изгледа изучаващо, после кимна.

— Добре. Приемам уверението ви. Засега.

Вторият Хораций сви рамене.

— Но мисията се издъни. Сега Движението на Лазар ще е по-силно, а не по-слабо. Имайки предвид това, желаете ли да продължим? Или да изчезваме, докато не е станало късно?

Бърк погледна начумерено. Беше навлязъл твърде надълбоко, за да даде отбой. Сега дори ставаше наистина наложително Движението да бъде ликвидирано. Той решително поклати глава.

— Продължаваме. Готов ли е екипът ви да задейства резервния план?

— Да.

— Добре — каза спокойно офицерът от ЦРУ. — Все още имаме шанс да разберем какво стана при института с Движението на Лазар. Дайте ход на резервния план. В полунощ.

— Добре — съгласи се Търс. После посочи към вързания мъж. — Междувременно трябва да решим този проблем за дисциплината. Какво да правим с Антонио?

Бърк го изгледа отблизо.

— Не е ли очевидно? — попита той. — Щом веднъж се е огънал от напрежението, ще го направи пак. Свършвайте с него и заровете тялото някъде, където няма да го открият поне няколко седмици.

Шофьорът започна да стене. Раменете му се отпуснаха.

Търс кимна.

— Логиката ви е непоклатима, господи Бърк. — Зелените му очи грейнаха от удоволствие. — Но тъй като и основанието, и присъдата са ваши, мисля, че вие трябва да я изпълните.

Търс подаде на офицера от ЦРУ боен нож с дълго острие.

Беше проверка, осъзна с гняв Бърк. Едрият мъж искаше да разбере колко далеч е готов да стигне в мръсната работа, която нареди да се свърши. Добре, да спечелиш доверието на група наемници главорези не беше лесна работа. Бе убивал и преди, за да се докаже при други операции, като внимателно прикриваше убийствата от висшестоящите си началници. Без да издава отвращението си, Бърк свали якето си и го закачи на една от поставките за ски. После нави ръкавите си и взе ножа.

Без повече да му мисли, той застана зад облегалката на стола, дръпна главата на шофьора назад и после прекара острието на бойния нож през гърлото му. Рукна кръв, която изглеждаше алена под ярката светлина на крушката над главата му.

Умиращият мъж се мяташе отчаяно, напъвайки се да се откопчи от въжетата. После се прекатури, както беше вързан за стола, и се разтрепери, докато животът му изтичаше заедно с кръвта върху циментовия под.

Бърк се обърна към Търс.

— Доволен ли си? — попита той рязко. — Или искаш да изкопая и гроба му?

— Няма нужда — отвърна спокойно едрият мъж. После направи знак с глава към брезента в ъгъла на верандата. — Ние вече сме приготвили гроб за бедния Йоахим ето там. Антонио може да го сподели.

Офицерът от ЦРУ изведнъж осъзна, че пред погледа му има още един труп, завит в брезент.

— Йоахим беше ранен, докато се изтегляхме от института — обясни Търс. — Улучиха го в рамото и крака. Нямаше опасност за живота му, но щеше да се наложи медицинска помощ. Затова направих каквото бе необходимо.

Бърк кимна бавно, с разбиране. Високият зеленоок мъж и неговите хора не можеха да рискуват собствената си сигурност, като потърсят медицинска помощ. Оперативната група за ТОКСИН убиваше всеки, който застрашава мисията й, включително собствените си членове.

Дванадесета глава

Четвъртък, 14 октомври

Белият дом

Минаваше полунощ и плътните завеси навахо в червено и жълто скриваха Овалния кабинет от любопитни погледи. Никой извън Белия дом не трябваше да знае, че президентът на Съединените щати все още работи, както и с кого разговаря.

Сам Кастила седеше зад масивното борово писалище по риза и преглеждаше купчината набързо нахвърляни заповеди. Кръгло петно от светлина падаше върху документите откъм тежката месингова лампа в единия ъгъл на масата. От време на време президентът нанасяше поправки и пишеше бележки в полето или задраскваше зле съчинените фрази.

Най-накрая със замах сложи подписа си в края на отделните заповеди. По-късно щеше да подпише копия за националния архив. Сега по-важно беше да се задвижат максимално бързо тежките колела на държавната машина. Вдигна очи.

Чарлс Аурей, шефът на президентския екип, и Емили Пауъл-Хил, съветничката по въпросите на националната сигурност, седяха свити в две големи кожени кресла, примъкнати близо до бюрото. Изглеждаха уморени, съсипани от дългите часове на разкарване между Белия дом и различни кабинети, докато подготвят заповедите за подпис. Не е лесна работа да се съгласуват споразумения между няколко различни ведомства на изпълнителната власт, всяко със свои собствени виждания и интереси.

— Има ли още нещо, което трябва да знам? — попита ги Кастила.

Аурей заговори пръв.

— Хвърлихме по едно око на сутрешните издания на вестниците в Европа, господин президент — каза той и веднага млъкна.

— Нека отгатна — заяви кисело Кастила. — Обвиняват ни.

Емили Пауъл-Хил кимна. Погледът й бе загрижен.

— Повечето от големите всекидневници в европейските страни — Франция, Германия, Италия, Великобритания, Испания и всички останали. Общото им впечатление е, че независимо какво се е случило в института „Телър“, за касапницата отвън отговорността е наша.

— На какво основание? — попита президентът.

— Повечето от спекулациите са, че става дума за разработка на някакъв вид тайно оръжие на базата на нанотехнологиите — отвърна тихо Аурей. — Европейският печат набляга на тези предположения, като ги помества на централно място, а опроверженията ни са забутани на последните страници.

Кастила направи физиономия.

— И какво правят? Поместват комюникетата на Движението на Лазар дословно?

— На практика точно това става — каза Пауъл-Хил без увъртания и сви рамене. — При това в писанията им се съдържат всички елементи на заговор, по които европейците много си падат: голямата, лоша, потайна и безцеремонна Америка мачка една мирна, храбра, обичаща Майката Земя група активисти, които казват истината. И както можете да си представите, всяка наша външнополитическа грешка от последните петдесет години е раздута многократно.

— Какви ще са политическите последици? — попита я президентът.

— Недобри — отвърна тя. — Разбира се, някои от нашите „приятели“ в Париж и Берлин никога не пропускат възможност да ни ужилят. Но и на истинските ни приятели и съюзници в Европа ще се наложи да реагират много внимателно. Да си на страната на единствената свръх сила не е особено популярно, а много от тези правителства в момента са нестабилни: И най-малката промяна в общественото мнение може да ги свали.

Аурей кимна.

— Емили е права, господин президент. Говорих с хората от Държавния департамент. Непрекъснато получават обезпокоителни въпроси по дипломатически канали от Европа, а също и от Япония. Нашите приятели настояват за твърди уверения, че писанията са измислени, и което също е важно, искат да представим доказателства, че не са верни.

— Да докажем обратното? — Кастила поклати отчаяно глава. — Никак не е лесно.

— Не, сър — съгласи се Емили Пауъл-Хил. — Но ще трябва да направим всичко възможно. Иначе ще седим и ще гледаме как съюзът ни се разпада и Европа се отдръпва все по-далеч от нас.

Няколко минути след като най-близките му съветници си тръгнаха, Кастила умуваше по какъв начин да успокоят европейското обществено мнение и това на политическите елити. Лицето му помръкна. За жалост възможностите му бяха много ограничени. Колкото и федерални лаборатории и военни бази да отвореха за публична инспекция, САЩ не можеха да очакват, че ще успокоят напълно подхранваната чрез Интернет истерия. Налудничави слухове, пагубни преувеличения, подправени фотографии и нагли лъжи можеха да обиколят земното кълбо със скоростта на светлината, изпреварвайки истината.

Някой почука тихичко на открехнатата врата.

— Да?

Главната му секретарка подаде глава.

— Обадиха се току-що от „Сикрет Сървис“, господин президент. Пристигнал е Номура. Водят го насам.

— Дискретно, надявам се, Естел — напомни й Кастила.

Лека усмивка пробягна по нейното обикновено строго лице.

— Идват откъм кухнята, сър. Надявам се, че това е достатъчно дискретно.

Кастила промърмори:

— Би трябвало. Добре, да се надяваме, че представителите на печата от нощната смяна са се запилели някъде да хапнат.

Той стана, оправи си вратовръзката и облече сакото си. Да вкараш някого в Белия дом покрай кофите за смет в кухнята, без внушителната церемониалност, която обикновено съпровождаше посещенията при американския президент, беше достатъчно изпитание. Така че най-малкото, което можеше да направи, бе да посрещне Хидео Номура максимално официално.

Неговата секретарка, госпожа Пайк, отвори вратата за шефа на „Номура Фарматек“ минута-две по-късно. Кастила пристъпи напред да го посрещне, широко усмихнат. Двамата мъже си размениха учтиви поклони по японски маниер, а после се здрависаха.

Президентът покани госта на големия кожен диван в средата на стаята.

— Благодаря ти, че дойде веднага, Хидео. Доколкото разбрах, си пристигнал от Европа.

Номура пусна вежлива усмивка.

— Не беше никакъв проблем, господин президент. Това е предимството да имаш на разположение свръхзвуков корпоративен самолет. Всъщност аз трябва да ви благодаря. Ако хората ви не бяха влезли във връзка с мен, аз щях да ви помоля за среща.

— Заради катастрофата в института „Телър“?

Японецът кимна. Черните му очи просветнаха.

— Моята компания едва ли ще забрави скоро този жесток терористичен акт.

Кастила разбираше гнева му. Лабораторията на „Номура Фарматек“ в института беше изцяло разрушена и преките финансови загуби на базираната в Токио мултинационална компания бяха внушителни — близо сто милиона долара. Тази сума не включваше разходите за възстановяване на унищожените заедно с лабораторията многогодишни научни изследвания, а човешките загуби бяха дори още по-големи. Петнадесет от осемнадесетте висококвалифицирани учени и технически работници в „Номура“ се смятаха за мъртви.

— Ще открием и ще накажем виновниците за атаката — обеща Кастила. — Заповядал съм това да е приоритетна задача на всички правозащитни органи и разузнаватели служби.

— Благодаря ви, господин президент — каза спокойно Номура. — Дойдох при вас да ви предложа помощта си. — Японският индустриалец сви рамене — Не в издирването на терористите, разбира се. Моята компания не разполага с подобни умения. Но ние можем да предоставим друга помощ, стига да е от полза.

Кастила повдигна едната си вежда.

— Виж ти!

— Както знаете, моята компания поддържа многоброен медицински персонал за спешна помощ — напомни му Номура. — Можем да изпратим самолет до Ню Мексико само за няколко часа.

Президентът кимна. „Номура Фарматек“ харчеше огромни суми годишно за благотворителна медицинска дейност по целия свят. Неговият стар приятел Джинииро постави началото й веднага след основаването на компанията през шейсетте години. След като той се оттегли, за да се захване с политика, синът му дори я разшири. Парите на Номура сега финансираха какво ли не — от масови ваксинации и програми за лечение на малария в Африка до проекти за канализация в Близкия изток и Азия. Но онова, което правеше впечатление и благодарение на което името на компанията се появяваше по първите страници на вестниците, бяха спасителните операции по време на бедствия.

„Номура Фарматек“ притежаваше ескадрила съветски транспортни самолети „Ан-124 Кондор“. По-големи и от транспортните самолети гиганти С-5 на американските ВВС, кондорите можеха да пренасят по сто и петдесет тона товар. Опериращи от своята централна база на Азорските острови, те бяха използвани от „Номура Фарматек“ за пренасяне на мобилни болници, оборудвани с операционни отделения и лаборатории за диагностициране, навсякъде, където имаше нужда от спешна медицинска помощ. Компанията се гордееше, че нейните болници можеха да пристигнат най-много за двадесет и четири часа на всяко място, сполетяно от силно земетресение, тайфун, епидемия, пожар или наводнение, по целия свят.

— Това е щедро предложение — каза бавно Кастила. — Но се опасявам, че никой от пострадалите не е оцелял извън института. Тези наномеханизми са убили всеки, когото са достигнали. Никой не е останал жив, за да бъде лекуван от твоя медицински персонал.

— Има и други начини, по които хората ми могат да помогнат — отговори деликатно Номура. — Имаме две мобилни лаборатории за ДНК анализи. Вероятно ще помогнат да се ускори неприятната работа по…

— … идентифициране на мъртвите — довърши Кастила вместо него. Той си припомни, че според преценките на Федералната служба за управление на извънредни ситуации щяха да минат месеци, преди хилядите раздробени човешки останки пред разрушения институт „Телър“ да бъдат идентифицирани. Всяко нещо, което можеше да ускори този бавен, мъчителен процес, бе добре дошло. Независимо от юридическите и политическите усложнения. Той кимна. — Напълно си прав, Хидео. Всяка помощ ще е добре дошла. — После въздъхна. — Виж, късно е и съм много уморен от тези отвратителни няколко дни. Честно казано, бих пийнал нещо силно. Ти искаш ли?

— Да — отвърна Номура. — С най-голямо удоволствие.

Президентът отиде до бюфета близо до вратата към личния му кабинет. Преди това госпожа Пайк го бе заредила с чаши и бутилки. Взе една от бутилките. Беше пълна с кехлибарена течност.

— Скоч? Това е двадесетгодишно малцово уиски. Беше едно от любимите на баща ти.

Номура наведе очи, явно притеснен от емоциите, които предложението предизвика у него. Бързо направи поклон с глава.

— Вие ме ласкаете.

Докато наливаше, Кастила внимателно наблюдаваше сина на своя стар приятел, опитвайки се да открие промените след последната им среща. Хидео Номура наближаваше петдесетте години, но късо подстриганата му коса бе все още изцяло черна. Беше висок за японец от неговото поколение. Толкова висок, че можеше спокойно да гледа повечето американци и европейци лице в лице. Лицето му бе слабо, а покрай ъгълчетата на очите и устата си имаше само няколко тънки бръчици. Отдалече Номура можеше да мине без проблеми за по-млад с десет, дори петнадесет години. Само отблизо човек забелязваше отпечатъка на годините, скритата тъга и потиснатия гняв.

Кастила подаде една от чашите на Номура, а после седна на мястото си и отпи от своята. Сладката пареща течност затопли езика му и се плъзна леко, оставяйки леко горчив вкус и дъх на дъб. Забеляза, че гостът му опита питието без особено удоволствие. Синът не е като бащата, напомни си той.

— Има още една причина, поради която те помолих да дойдеш тази вечер — каза Кастила, нарушавайки най-накрая неловката тишина. — Може би е свързано по някакъв начин с трагедията в института — Той подбираше внимателно думите си. — Трябва да те попитам нещо за Джинииро… и за Лазар.

Номура изправи тялото си.

— За баща ми? И за Движението на Лазар? А, разбирам — промърмори той. Остави чашата си. Беше почти пълна. — Разбира се. Ще ви кажа всичко, което мога.

— Ти беше против участието на баща ти в Движението, нали така? — попита Кастила внимателно.

Японецът кимна.

— Да — той погледна президента право в очите. — Моят баща и аз никога не сме били врагове. Нито пък съм крил някога възгледите си от него.

— А именно? — зачуди се Кастила.

— Че целите на Движението на Лазар бяха възвишени, дори благородни — отговори тихо Номура. — Кой не би искал да види планетата ни чиста и мирна? Но предложенията му? — той сви рамене. — Безнадеждно нереалистични в най-добрия случай и налудничави — в най-лошия. Светът се крепи върху острието на нож, като ширещият се глад, хаосът и варварството са от едната страна, а от другата е утопията. Технологията поддържа този деликатен баланс. Ако се откажем от напредналите технологии, както иска Движението, цялата планета ще бъде тласната в кошмара на смъртта и разрушението — кошмар, от който може никога да не се събуди.

Кастила кимна. Възгледите на по-младия от него мъж бяха същите като неговите.

— А какво казваше за това Джинииро?

— Отначало баща ми бе съгласен с мен. Най-малкото отчасти — каза Номура. — Но той смяташе, че скоростта на технологичните промени е прекалено висока. Появата на клонирането, манипулирането на гените и нанотехнологиите го тревожеше. Страхуваше се от бързината на напредъка и смяташе, че той дава в ръцете на несъвършените хора твърде голяма власт над самите тях и природата. Все пак, когато помогна за основаването на Движението на Лазар, се надяваше да го използва като средство за забавяне на научния напредък, а не за неговото ликвидиране.

— Но това се промени, така ли? — попита Кастила.

Номура се намръщи.

— Да, така е — призна той. Взе чашата, вторачи се за миг в кехлибарената течност и после пак я остави. — Движението започна да го променя. Възгледите му станаха по-радикални. Думите му — по-резки.

Президентът мълчеше и слушаше внимателно.

— След като другите основатели на Движението починаха или изчезнаха, баща ми стана още по-мрачен — продължи Номура. — Започна да говори, че Движението на Лазар е обект на атаки… че е мишена на тайна война.

— Война? — учуди се Кастила. — Кой според него е водел тази тайна война?

— Корпорациите. Някои правителства. Или елементи от техните тайни служби. Вероятно и някои хора от вашето ЦРУ — отвърна спокойно японецът.

— Мили боже!

Номура кимна тъжно.

— По онова време смятах, че тази параноя е само още един симптом за влошаващото се психично здраве на баща ми. Молех го да потърси медицинска помощ. Той отказваше. Реториката му ставаше все по-войнствена и несвързана. После изчезна на път за Тайланд. — Лицето му помръкна. — Изчезна безследно. Не знам дали е бил отвлечен, или изчезна по собствена воля. Не знам дали е жив или мъртъв.

Номура погледна към президента.

— Сега обаче, след като видях избитите мирни демонстранти пред института „Телър“, имам други терзания. — Той заговори по-тихо. — Баща ми говореше за тайна война срещу Движението на Лазар. Аз му се присмивах. Ами ако е бил прав?

След като Хидео си тръгна, Сам Кастила се отправи към вратата на личния си кабинет, почука веднъж и влезе в полутъмната стая.

Блед мъж с дълъг нос в измачкан тъмносив костюм седеше тихо на стол с висока облегалка точно до вратата. Светли интелигентни очи гледаха през очила с телени рамки.

— Добро утро, Сам — каза Фред Клайн, шефът на Първи секретен отдел.

— Чу ли всичко? — попита президентът.

Клайн кимна.

— По-голямата част. — Той посочи купчина листове. — И прочетох стенограмата на снощното заседание на СНС.

— Е? — попита Кастила. — Какво мислиш?

Клайн се облегна и прокара пръсти през оредяващата си коса, докато обмисляше какво да отговори на своя стар приятел. Като че ли от година на година косата над челото му се отдръпваше назад с по няколко сантиметра. Това бе цената да ръководи най-секретната служба в цялото правителство на САЩ.

— Дейвид Хансън не е глупак — каза той накрая. — Познаваш го добре, колкото мен. Има нюх за неприятностите и е достатъчно умен и нахакан, за да го следва, където и да го отведе.

— Знам това, Фред — каза президентът. — По дяволите, точно затова го номинирах за директор на ЦРУ, въпреки острите възражения на Емили Пауъл-Хил, трябва да спомена. Но аз те питам какво е мнението ти за последните му разсъждения: мислиш ли, че тая каша в Санта Фе е наистина дело на самото Движение на Лазар?

Клайн вдигна рамене.

— Той излага мнението си аргументирано. Но ти го знаеш по-добре и от мен.

— Не, не знам — Кастила запристъпва тежко и се отпусна на стола до камината. — Но дали теорията на ЦРУ се връзва с онова, което си чул от полковник Смит?

— Не съвсем — призна шефът на Първи секретен отдел. — Смит беше много ясен. Които и да са били нападателите, са били професионалисти — добре обучени, добре екипирани и добре информирани професионалисти. — Той започна да върти в ръка лулата си, която измъкна от малкото джобче на сакото си, борейки се с изкушението да запали. В Белия дом пушенето бе забранено.

— Честно казано, това не се покрива изцяло с малкото, което знаем за Движението на Лазар…

— Продължавай — подкани го президентът.

— Но не е невъзможно — завърши Клайн. — Движението има пари. Може да е наело нужните професионалисти. Всеки знае, че е пълно с обучени наемници, които се шляят наоколо. Тези хора може да са от бившата ЩАЗИ на някогашната Източна Германия или от бившия КГБ, или от сили, подобни на спецназ в Русия. Може да са от други специални сили от бившия Варшавски договор, Балканите или Близкия изток.

Той сви рамене.

— Най-голямата загадка е твърдението на Смит, че наномеханизмите, разработвани в института, не може да са убили онези хора. Ако е истина, тогава теорията на Хансън отива по дяволите. Разбира се, същото се отнася и до останалите логични версии.

Президентът се загледа замислено в камината. После поклати глава и промърмори:

— Звучи прекалено удобно, Фред, особено ако се има предвид казаното току-що от Хидео Номура. Не ми харесва начинът, по който и ЦРУ, и ФБР насочват вниманието си към една-единствена версия за това какво се е случило в Санта Фе и изключват всяка друга възможност.

— Разбирам — каза Клайн. Той потупа стенограмите от заседанието на СНС. — Ще ти призная, че аз имам същите резерви. Най-голямата грешка при анализите в разузнаването се състои в това да запълниш празната дупка с голи факти, които пасват на любимата ти хипотеза. Истината е, че като чета това, имам усещането, че и Бюрото, и Управлението правят точно това.

Президентът заклати бавно глава.

— Именно това е проблемът. — Той погледна през полутъмната стая към Клайн. — Наясно си, че при анализа може да се приложи и подходът с екип А и екип Б, нали?

Шефът на Първи секретен отдел се подсмихна.

— Би трябвало. Нали това е една от причините за съществуването на моята група. През 1976 г. тогавашният директор на ЦРУ Джордж Буш-старши, по-късно един от вашите знаменити предшественици, не беше изцяло доволен от вътрешните анализи на Управлението за съветските намерения. Така че сформира външна група от видни учени, генерали от запаса и съветски експерти да правят независими изследвания на същите проблеми.

— Точно така — каза Кастила. — Искам от теб веднага да формираш свой собствен екип Б да разгадае тая каша, Фред. Не се пречкай на ЦРУ или на ФБР, освен ако не се налага, но искам някой, на когото мога да се доверя, да провери какво става.

Клайн кимна.

— Може да се уреди. — Той потупа с лулата върху скута си замислено. После вдигна очи. — Полковник Смит е очевидният кандидат. Той вече е на мястото и знае много за нанотехнологиите.

— Добре — съгласи се Кастила. — Инструктирай го веднага, Фред. Помисли от какви разрешителни се нуждаете и аз ти гарантирам, че всичко, което трябва, ще е на съответните бюра още утре сутринта.

Тринадесета глава

Планината Серильос,

югозападно от Санта Фе

Стара очукана червена хонда сивик пътуваше на юг по областен път 57, оставяйки след себе си облак прах. Наоколо цареше непрогледен мрак. Само слаб отблясък от сребърната луна осветяваше назъбените очертания на планината и стръмните дерета от източната страна на неасфалтирания прашен път. В тясната, наблъскана с боклуци кола Андрю Костанцо седеше превит над волана. Периодично поглеждаше към километража, а устните му помръдваха, докато се опитваше да изчисли какво разстояние е изминал, след като се отклони от междущатската магистрала 25. Инструкциите, които получи, бяха съвсем конкретни.

Хората, които го познаваха, щяха да се озадачат от странното изражение на смесица от въодушевление и страх върху бледото му месесто лице.

Обикновено Костанцо кипеше от недоволство и натрупана омраза. Беше възпълен, на четиридесет и една години, неженен и принуден да живее в общество, което не ценеше интелекта и идеите му. Хвърли много усилия да защити докторска степен по екологично право и за консуматорското общество в Америка. Докторатът трябваше да му отвори вратата към научния елит. От години мечтаеше да работи за мозъчен тръст във Вашингтон и собственоръчно да пише проекти за важни социални и екологични реформи. Вместо това работеше почасово като чиновник във верига книжарници, скучна и безперспективна служба, с която едва успяваше да си плати наема за скапаната къща в един от най-бедните квартали на Албъкърки.

Но Костанцо имаше още една работа, секретна, и той я намираше за единственото смислено нещо в своя мизерен живот. Облиза нервно устни. За него бе голяма чест и сериозен риск, когато го поканиха да се присъедини към вътрешните среди на Движението на Лазар. Докато гледаше следобедните новини по телевизията, си даде сметка, че това наистина е така. Ако висшестоящите в Движението не го бяха предупредили да си остане у дома, той щеше да отиде на митинга пред института „Телър“ и щеше да е една от хилядите жертви на касапницата, предизвикана от корпоративните машини за убиване.

За миг усети как у него се надига спотаеният дълбоко гняв, много по-силен от всекидневния яд, който обикновено потискаше. Стисна здраво волана. Хондата поднесе надясно и за малко да излезе от неравния път и да се забие в купчината пясък и сухи клони, струпани встрани.

Костанцо се изпоти и дишането му се учести. Внимавай, заповяда си той. Движението ще отмъсти на враговете, когато му дойде времето.

Километражът на хондата отмери още един километър. Наближаваше мястото на срещата. Той намали скоростта и се наведе напред, взирайки се през предното стъкло към височините вляво от него. Това е мястото.

По навик Костанцо натисна мигача, излезе от пътя и продължи към малкия каньон, който се виеше като змия към планината Серильос. Гумите на хондата хрущяха върху слоя малки камъчета, донасяни периодично от пороите. По стръмните склонове на дерето тук-там стърчаха полуизсъхнали дървета и храсти.

На половин километър оттатък пътя каньонът свиваше на север. Още по-тесни падини се събираха на това място от всички посоки. Тук дърветата бяха още по-уродливи и стърчаха между заоблени камъни и ниски хълмчета от чакъл. От двете страни се издигаха стръмни скални стени на пластове от мръсно жълтеникав пясъчник и червеникав глинест камък.

Костанцо загаси двигателя. Беше тихо. Сякаш въздухът бе застинал. Дали не беше подранил? Или закъснял? В заповедите, които получи, ясно се подчертаваше значението на точността. С ръкава на ризата избърса от челото си капките пот, които се стичаха към зачервените му очи и щипеха.

Измъкна се от хондата с малък куфар в ръка. Изправи се и зачака, без да знае какво да предприеме от тук нататък.

Внезапно откъм едно от тесните дерета светнаха фарове. Изненадан, Костанцо се обърна в посока към светлината и засланяйки с ръка очите си, се помъчи да види нещо през заслепяващия го лъч. Забеляза единствено смътните очертания на голям автомобил и на две или три фигури, които вероятно бяха на мъже, изправени до автомобила.

— Сложи куфара долу! — нареди висок глас по мегафон. — После се отдалечи от колата си. И дръж ръцете си така, че да ги виждаме!

Костанцо се подчини. Тръгна вдървено напред, а стомахът му се сви. Вдигна ръцете си високо във въздуха с дланите към тях.

— Кои сте вие? — попита той.

— Федерални агенти, господин Костанцо — отговори гласът по-тихо, без да използва мегафона.

— Но аз не съм направил нищо лошо! Не съм нарушил закона! — отговори той, усещайки как гласът му трепери от страх, и се ядоса на себе си, че се издаде.

— Не? — провикна се пак гласът. — Подпомагането и поощряването на терористична организация е престъпление, Андрю. Сериозно престъпление. Не съзнаваш ли?

Костанцо отново облиза устните си. Чуваше как сърцето му бие лудо. Петната от пот под мишниците му се уголемиха.

— Преди три седмици мъж с твоето описание е поръчал два джипа „Форд Екскършън“ от две отделни автокъщи в Албъкърки. Два черни форда. Платил е за тях в брой. В брой, Андрю — повтори гласът. — Ще ми кажеш ли как така човек като теб е имал подръка близо сто хиляди долара?

— Не съм аз — протестира той.

— Продавачът на автомобили може да те идентифицира, Андрю — напомни му гласът. — За всяка трансакция над десет хиляди долара следва да се съобщи на федералните власти. Не знаеше ли това?

Хванат натясно, Костанцо застина с отворена уста. Трябваше да се сетя за това, осъзна той притеснен. Изискването да се декларират големи суми пари в брой бе част от мерките за борба срещу наркотрафика, но също и друг начин Вашингтон да следи и предотвратява прояви на недоволство. Развълнуван от факта, че Движението на Лазар му е поставило специална задача, той бе забравил за разпореждането. Как е могъл да постъпи така глупаво? Коленете му затрепериха.

Една от фигурите тръгна напред бавно, придобивайки формата на забележително висок мъж с едро телосложение.

— Не можете да отречете фактите, господин Костанцо — каза му той. — Изиграли са ви.

Активистът от Движението на Лазар стоеше отчаян, без да помръдне. Беше вярно, помисли си той. Излъгали са го. И защо не се учудваше? Цял живот му се случваше — отначало в дома му, после в училище, сега отново.

— Ще опиша човека, който ми даде парите — каза той. — Аз съм много добър физиономист…

Един деветмилиметров куршум се заби точно между очите и мозъка и се пръсна в тила му.

Човека с пистолета със заглушител в ръка, високият член на групата „Хораций“ погледна към мъртвото тяло.

— Да, господин Костанцо — каза Търс тихичко. — Не се съмнявам в това.

Смит бягаше. Бягаше, за да се спаси. Правеше го, но не можеше да си спомни защо го прави. Другите бягаха покрай него. Сред ужасяващите им викове, долови звук от жужене. Погледна зад рамото си и видя огромен облак от летящи насекоми, който го връхлита се и затича по-бързо, а сърцето му заби с висока скорост.

Жуженето се усили и стана още по-натрапчиво и заплашително. Усети, че нещо каца на врата му и се опита неистово да го отпъди. То обаче се заби в дланта му. Вторачи се в крилатото нещо с отвращение. Беше огромен жълт стършел.

Внезапно насекомото стана различно, промени формата и структурата си и се превърна в изкуствено създание, направено от стомана и титаний и съоръжено с тънки като карфици свредели и остри триони. Стършелът робот обърна бавно триъгълната си глава към него. Очите му от шлифован на малки фасетки кристал блеснаха зловещо. Джон стоеше като хипнотизиран и само наблюдаваше с растящ ужас как свределите и трионите на стършела влязоха в действие и започнаха да се забиват дълбоко в плътта му…

Събуди се и седна изправен в леглото, като все още махаше безпомощно с ръце. Инстинктивно Смит пъхна едната си ръка под възглавницата и грабна деветмилиметровия пистолет „Зиг Зауер“. После се сепна. Кошмар, опомни се той. Беше само сън.

Мобилният телефон отново звънна на нощното шкафче, където го остави, преди да си легне. Червените светещи цифри на дигиталния часовник до телефона показваха три часа след полунощ. Смит грабна телефона, преди да звънне отново.

— Да. Кой е?

— Съжалявам, че те събудих, полковник — каза Фред Клайн без капка извинение в гласа. — Пристигна нещо, което искам да видиш… и да чуеш.

— А? — Смит свали краката си от леглото.

— Мистериозният Лазар най-после изплува на повърхността — продължи шефът на Първи секретен отдел. — Или поне така изглежда.

Смит подсвирна леко. Любопитно.

Според сведенията, с които разполагаше, никой в ЦРУ, ФБР или друга западна разузнавателна служба не знаеше кой всъщност ръководи операциите на Движението.

— Лично?

— Не — отговори Клайн. — Но първо виж какво ще ти покажем и тогава ще говорим. Имаш ли лаптоп наблизо?

— Почакай — Смит остави телефона и светна лампата.

Преносимият му компютър бе все още в куфарчето близо до дрешника. С бързи движения го измъкна, пъхна щепсела в контакта и го включи. Лаптопът забуча, изщрака и зареди. Смит вкара специалния код и нужната парола, за да се свърже с мрежата на Първи секретен отдел. После вдигна телефона.

— На линия съм.

— Почакай за момент — каза му Клайн. — Прикачваме материала и ти го изпращаме.

Екранът светна и отначало върху него се появиха статични, после произволни форми и цветове. Накрая се проясни, за да покаже строго, красиво лице на мъж на средна възраст.

Смит се наведе и внимателно разгледа образа пред себе си. Това лице му се стори някак странно познато. Всяко нещо върху него — леко чупливата кестенява коса, посивяла при слепоочията, големите сини очи, класическият прав нос и строгата брадичка с вдлъбнатина по средата — създаваше впечатлението за огромна сила, мъдрост, интелект и власт.

— Аз съм Лазар — заяви ясно мъжът. — Говоря от името на Движението на Лазар, от името на Земята и на цялото човечество. Говоря от името на онези, които вече са мъртви, и на онези, които още не са родени. Обръщам се днес към вас да ви кажа истината за корумпираната и корумпираща власт.

Смит слушаше високия звучен глас, докато мъжът, представил са за Лазар, произнасяше своята кратка, но въздействаща реч. В нея той отправи призив за правосъдие заради убитите пред института „Телър“. Настоя за незабавна забрана на всички нанотехнологични изследвания и разработки. Обърна се към членовете на Движението да предприемат всички необходими действия, за да опазят света от опасностите, които произтичат от тази технология.

— Нашето Движение, обединение на всички народи, всички раси, от години предупреждава за растящата опасност — каза тържествено Лазар. — Нашите предупреждения бяха пренебрегвани и осмивани. Гласовете ни — задушавани. Но вчера светът стана свидетел на истината — на ужасната и смъртоносна истина…

След края на речта екранът угасна и после върна обичайния си фон.

— Дяволски добра пропаганда — каза тихо Смит в телефона.

— Изключително ефикасна — съгласи се Клайн. — Това, което видя, е изпратено до всяка телевизионна станция в САЩ и Канада. СНС го свали от комуникационния сателит преди два часа. Всички служби във Вашингтон го анализират.

— Не можем да спрем материала от излъчване, предполагам — каза замислено Смит.

— След вчерашната история? — изсумтя Клайн. — Невъзможно, полковник. Това послание на Лазар ще бъде водещата новина във всички сутрешни предавания и в емисиите през целия ден, а може и по-дълго.

Смит кимна на себе си. Кой трезвомислещ директор на новини ще пропусне шанса да покаже изявление на лидера на Движението на Лазар, особено като се има предвид мистерията, която го обгръщаше.

— Може ли СНС да проследи източника на излъчването?

— Опитват се в момента, но е трудно. Съобщението пристигна силно компресирано, кодирано с най-висока степен на защита, разпръснато на множество сигнали. Веднага след прехващането му от сателита то се декомпресира и декодира само, след което започна да се разпространява в Ню Йорк, Лос Анджелис, Чикаго… и за който се сетиш голям град.

— Любопитно — каза бавно Смит. — Не е ли това твърде съвременен метод на комуникация за група, която твърди, че е против напредналите технологии?

— Така е — съгласи се Клайн. — Но ние знаем, че Движението на Лазар разчита в огромна степен на компютри и различни интернет страници, за да осъществява вътрешното комуникиране. Вероятно не трябва да се учудваме, че използва същите методи, за да се обърне към света. — Той въздъхна. — И дори СНС да успее да засече източника на излъчването, подозирам, че речта е била изпратена анонимно на DVD до малко независимо студио заедно с подобаваща сума пари за хората от екипа.

— Поне знаем как изглежда този тип — каза Смит. — Това ще ни помогне да открием истинската му самоличност. Трябва да пуснем снимката в цялата база данни — нашата и на съюзниците ни. Някой някъде все ще изрови досието му, който и да е той.

— Малко се изсилваш, полковник — отговори Клайн. — Това не е единственият сигнал, който СНС улови сутринта. Погледни…

Екранът показа по-възрастен мъж, азиатец — мъж с побеляла коса, високо гладко чело и тъмни неостаряващи очи. Образът му напомняше на рисунките на древните мислители, излъчващи мъдрост и знания. Мъжът започна да говори, този път на японски. Симултанен превод на английски вървеше в долния край на екрана.

— Аз съм Лазар, говоря от името на Движението на Лазар, от името на Земята и на цялото човечество…

Следващият образ бе на африкански старейшина, още един мъж, от който лъхаха сила и власт, достойни за древен крал или всемогъщ шаман. Той говореше на благозвучен суахили, като изрече същите думи и същото послание.

След като приключи, се появи отново красивият мъж, кавказки тип на средна възраст и този път заговори на перфектен френски.

Смит се облегна на стола и продължи мълчаливо да наблюдава парада от различни превъплъщения на Лазар, които произнесоха едно и също пропито със сила послание на повече от дузина езици. Когато екранът най-накрая застина и стана сив, той подсвирна тихичко.

— Човече, това е невероятно остроумен номер. Сега вероятно три четвърти от населението на света ще чуе посланието от Движението на Лазар, и то изречено от хора, които приличат на тях и говорят техния език.

— Очевидно такова е намерението им — съгласи се шефът на Първи секретен отдел. — Но Движението е още по-умно. Погледни още веднъж първия Лазар.

Образът се появи върху компютъра на Смит и замръзна точно преди мъжът да започне да говори. Загледа се в красивото лице на средна възраст. Защо му изглеждаше толкова познато, да му се не види?

— Наблюдавам, Фред — каза той. — Но не знам какво да търся.

— Това не е истинско лице, полковник — каза му Клайн направо. — Същото се отнася и до другите Лазаровци.

Смит повдигна едната си вежда.

— Така ли? Тогава какво е?

— Компютърни образи — отвърна Клайн. — Съчетани по изкуствен начин късчета и отделни елементи от стотици, а може би хиляди реални хора. Гласовете също са електронни.

— С други думи, няма начин да ги идентифицираме — осъзна Смит. — Нито да разберем дали Движението се ръководи от един човек или от много.

— Точно така. Има и още нещо — каза Клайн. — Видях някои от анализите на ЦРУ. Те са убедени, че образите и гласовете представят архитипове, идеализирани фигури сред различните култури, към които Движението на Лазар отправя своето послание.

Това със сигурност обясняваше защо реакцията му към първия образ, който се появи, бе така благосклонна, осъзна Смит. Той бе вариация на древния западен идеал за справедливия и героичен крал.

— Тези хора са дяволски добри — каза той мрачно.

— Наистина.

— Всъщност започвам да си мисля, че ЦРУ и ФБР са на вярната следа, като смятат, че тия типове са отговорни за случилото се вчера.

— Вероятно. Но умела пропаганда и секретност не доказват непременно терористични намерения. Напъни си мозъка, полковник — каза Клайн. — Помни, че Първи секретен отдел е група Б в разследването. Твоята задача е да станеш и адвокат на дявола, ако се налага, за да сме сигурни, че не е пропуснато някое доказателство само защото не пасва на любимата версия.

— Не се безпокой, Фред — увери го Смит. — Ще направя всичко възможно.

— Дискретно, моля те — напомни Клайн.

— Дискретността е второто ми аз — отговори ухилено Смит.

— Наистина? — попита шефът на Първи секретен отдел язвително. — Не знам защо, но нямаше никога да отгатна. — После стана сериозен. — Късмет, Джон. Ако се нуждаеш от нещо — достъп, информация, прикритие, каквото и да е, — ние сме насреща.

Все още ухилен, Смит изключи телефона и компютъра и започна да се приготвя за дългия ден, който го очакваше.

Четиринадесета глава

Емъривил, Калифорния

Някога заспало малко градче, пълно с разнебитени складове и ръждясващи работилници, Емъривил изведнъж процъфтя като един от центровете на биотехнологичната индустрия в района на залива. Мултинационални фармацевтични корпорации, компании от областта на генното инженерство и предприемачи, търсещи нови ниши като нанотехнологиите, се надпреварваха за офис и лабораторни пространства по протежението на натоварената междущатска магистрала 80 между Бъркли и Оукланд. Наемите, таксите и жизненият стандарт бяха безбожно високи, при все това повечето корпоративни директори се стремяха към околностите на Емъривил, за да са близо до първокласните университети, големите летища и което вероятно бе най-важното, до великолепния изглед към Сан Франциско, залива и Златните врата.

Изследователският център по наноелектроника на корпорацията „Телос“ заемаше целия първи етаж на новопостроения небостъргач от стъкло и метал, който се издигаше източно от подстъпите към Бей Бридж. „Телос“ се интересуваше повече от печалбата от милионите инвестиции в оборудване, материали и персонал, отколкото от известност, и не афишираше много присъствието си тук — нямаше дори скъпо светещо лого върху сградата. Училищни групи, политици и представители на печата не бяха допускани тук, за да губят от времето на корпорацията. Сигурността бе в ръцете само на един охранител, който дежуреше точно до главния вход.

Заместник-шефът на корпорацията „Пасифик Секюрити“ Пол Ию седеше зад гишето с мраморен плот в помещението за охраната и четеше криминале. Той обърна една страница мързеливо и забеляза, че убиват още един заподозрян, когото смяташе за убиеца. После се прозя и се протегна. Полунощ отдавна мина, но му оставаха още два часа до края на смяната. Той се размърда върху неудобния въртящ се стол, нагласи широкия край на кобура, който висеше отстрани на хълбока му и се върна към книгата. Очите му се затваряха.

Тихо почукване на стъклената входна врата го разбуди. Ию погледна натам, очаквайки да види някой от полуоткачените бездомни нехранимайковци, които понякога се скитаха наоколо погрешка. Но пред погледа му се появи червенокоса миньонка с притеснено изражение. Току-що откъм залива се бе спуснала мъгла и тя изглеждаше премръзнала в тясната синя пола, бяла копринена блуза и етапно черно вълнено сако.

Охранителят се измъкна от стола, стегна камуфлажната си униформена риза и вратовръзката и се приближи до входа. Младата жена се усмихна облекчено, когато го видя, и се опита да отвори вратата. Беше заключена.

— Съжалявам, госпожо — викна й през стъклото. — Сградата е затворена.

Уплашеното й изражение се върна.

— Моля ви, само трябва да се обадя по телефона да извикам аварийна кола — примоли му се тя. — Колата ми се развали в горния край на улицата, а мобилният ми телефон не е зареден.

Ию се замисли за миг. Правилата бяха железни. Никакви непозволени посетители след края на работния ден. От друга страна, никой от шефовете нямаше да узнае, че се е направил на добър самарянин за тази отчаяна млада жена. Да го наречем добрината за тази седмица, реши той. Освен това тя беше много красива, а той от край време си падаше по червенокосите.

Извади магнитната карта от джоба на ризата си и я прекара през ключалката. Вратата издаде бръмчащ звук и се отвори. После бутна тежката стъклена врата с приветлива усмивка.

— Заповядайте, мадам. Телефонът е…

Бухалката го цапардоса точно между очите и отворената уста. Той се преви на две, причерня му пред очите и се олюля безпомощно. Преди още да се опита да докопа оръжието си, вратата рязко се отвори. От удара се сгромоляса по гръб на пода. Няколко души нахълтаха през отворената врата във фоайето. Силни длани го подхванаха и извиха ръцете му зад гърба, а после закопчаха китките със собствените му белезници. Някой друг нахлупи върху главата му качулка от плат. Някаква жена се наведе и прошепна в ухото му:

— Помни, че Лазар е жив!

Когато следващата смяна дойде и освободи Ию, нарушителите отдавна си бяха отишли. Но в нанотехнологичната лаборатория на „Телос“ цареше разруха — изпотрошени колби и епруветки, изгорели електронни микроскопи, продупчени метални цилиндри и разплискани химикали. Изписаните със спрей по стените лозунги на Движението на Лазар не оставяха никакво съмнение за принадлежността на виновните.

Цюрих, Швейцария

Докато слабото есенно слънце се изкачи до своя зенит, хиляди демонстранти вече бяха задръстили стръмния хълм над стария град в Цюрих и река Лимат. Те блокираха всички улици в района на швейцарския технологичен институт и университета на Цюрих. Яркочервените и зелените знамена на Движението на Лазар се развяваха над тълпите заедно с плакати, призоваващи за забрана на всички изследователски проекти в областта на нанотехнологията в Швейцария.

Полицаи от силите за борба с безредиците с палки и прозрачни щитове от плексиглас чакаха, строени на няколко пресечки от протестиращите. Бронираните коли с водни оръдия и гранатомети за сълзотворен газ бяха паркирани наблизо, но полицията сякаш не бързаше да се намеси и да разчисти улиците.

Доктор Карл Фридрих Каспар, ръководител на една от лабораториите под мирна обсада, стоеше точно зад полицейските барикади, недалеч от гарата на въжената железница, построена преди повече от век да обслужва университета и института. Отново погледна часовника си и стисна безпомощно зъби. Пушейки, той потърси най-висшестоящия полицай, когото можеше да открие.

— Вижте, защо се бавите? Без разрешение демонстрацията е незаконна. Защо не използвате силите си да възстановите реда?

Полицейският офицер сви рамене.

— Следвам заповедите, професор Каспар. В момента нямам такава заповед.

Каспар изсъска от възмущение.

— Но това е абсурд! Моите сътрудници не могат да пристигнат на работа. Имаме да правим толкова много важни и скъпи експерименти.

— Съжалявам — отвърна внимателно полицаят.

— Съжалявате! — измърмори Каспар. — Пълен позор! — Той изгледа гневно полицая. — Човек може да си помисли, че изпитвате симпатия към тая тълпа от невежи тъпаци.

Полицейският офицер се обърна и срещна бесния поглед на Каспар, без да мигне.

— Аз не съм привърженик на Движението на Лазар, ако това имате предвид — каза той тихо. — Но видях какво се случи в Америка. Не желая подобна катастрофа и в Цюрих.

Директорът на лабораторията почервеня.

— Подобно нещо е изключение! Изцяло невъзможно! Нашата работа е напълно различна от онова, което правеха американците и японците в института „Телър“! Няма база за сравнение!

— Това е отлична новина — отговори полицаят, подсмихвайки се иронично. Той посочи към мегафона си. — Вероятно ще успеете да уверите протестиращите за какво става дума. Те ще разберат грешката си и ще се разотидат.

Единственото, което Каспар можа да направи, бе да изгледа полицая, поразен от невежеството и нахалството на един пазител на реда.

Петнадесета глава

Международното летище на Албъкърки,

Ню Мексико

Докато червеното слънце изгряваше зад него, гигантският „Ан-124 Кондор“ се спусна с грохот над осветения участък на летището и кацна тежко на осма писта. Четирите огромни турбоперки виеха, докато пилотът променяше тягата. Намалявайки скоростта, кондорът подскочи и се плъзна тежко по дългата около четиристотин метра скоростна отсечка, като гонеше собствената си сянка. След секунди той мина с грохот покрай хангарите, където стояха изтребителите Ф-16 на Сто и петдесета ескадрила на бойната авиация на Националната гвардия. Все още намалявайки скоростта, кондорът задмина и замаскираните бункери от бетон и желязо, които през студената война се използваха за съхраняване на стратегически и тактически ядрени ракети.

Към края на асфалтираната писта огромният транспортен самолет „Антонов“, руско производство, се насочи към една от товарните рампи и спря до далеч по-малък корпоративен реактивен самолет. Пронизителният шум от двигателите замря. Група репортери и оператори чакаха, за да отразят пристигането на самолета, собственост на „Номура Фарматек“.

Високото почти осемнадесет метра товарно отделение в задната част се отвори и рампата се стовари тежко върху цимента, изпоцапан с петна от бензин и самолетно гориво. Двама души от екипажа в летателни костюми слязоха по рампата, закривайки очите си от слънчевата светлина. Скочиха на земята, обърнаха се и правейки знаци с ръце, започнаха да направляват колоната от автомобили, която бавно се измъкна от товарното отделение. Обещаните от Хидео Номура мобилни лаборатории за ДНК анализ пристигнаха.

Самият Номура стоеше сред журналистите и наблюдаваше помощния персонал и лаборантите, докато се подготвяха бързо и без суетене за краткото пътуване до Санта Фе. Тяхната експедитивност му достави удоволствие.

След като се увери, че на медиите бе осигурена възможност да снимат всичко, което трябва, той им даде знак за внимание. Мина известно време, докато пренасочат камерите и проверят изправността на микрофоните. Изчака ги търпеливо да се подготвят.

— Имам да ви съобщя още едно важно решение, дами и господа — започна Номура. — Не беше лесно. Но смятам, че е единственото възможно решение, имайки предвид ужасната трагедия, на която всички станахме свидетели вчера. Той направи пауза, за да подсили драматизма. — От този момент „Номура Фарматек“ прекратява всички програми в областта на нанотехнологиите, както в собствените ни лаборатории, така и в лабораториите, които финансира в целия свят. Ще поканим външни наблюдатели, които да проверят на място и да потвърдят, че сме спрели дейността си в тази научна област.

Номура изслуша учтиво пороя от въпроси, които заваляха след изненадващото съобщение. Отговаряше на онези, които му се струваше, че служат най-добре на целите му.

— Дали решението ми е продиктувано от исканията, отправени тази сутрин от Движението на Лазар? — той поклати глава. — Категорично не. Аз уважавам техните мотиви и идеали, но не споделям съпротивата им срещу науката и технологиите. Това временно спиране се дължи на най-обикновена предпазливост. Докато не разберем какво се е случило в института „Телър“, би било неоправдано да поставяме в опасност и други градове.

— А вашите конкуренти? — попита един от репортерите.

— Други корпорации, университети и правителства са инвестирали вече милиарди долари в медицинските нанотехнологични проучвания. Не трябва ли и те да ви последват и да спрат дейността си?

Номура се усмихна любезно.

— Не мога да си позволя да диктувам какво да правят другите. Това е въпрос на научна преценка, или може би най-точно въпрос на съвест. Единственото, което аз мога да направя, е да ви уверя, че „Номура Фарматек“ никога няма да постави печалбата пред човешкия живот.

Бостън, Масачузетс

Огромен мъж, Джеймс Севърин, главният изпълнителен директор на „Харкорт Биосайънсис“, изгледа интервюто на Хидео Номура по Си Ен Ен.

— Тоя хитър, лукав японски кучи син — измърмори той едновременно възхитен и бесен. Очите му мигаха гневно зад дебелите стъкла на очилата с черни рамки. — Знае много добре, че компанията му е далеч зад всички останали в работата си, толкова далеч, че няма никакъв шанс да навакса.

Неговият старши асистент, висок колкото него, но с десетина килограма по-слаб, кимна.

— Онова, което знаем, е, че хората на Номура изостават от нашите учени най-малко с осемнадесет месеца. Те все още се блъскат с общата теория, докато нашите екипи вече разработват реални приложения. Това е състезание, което „Номура Фарматек“ не може да спечели.

— Да — изсумтя Севърин. — Знаем това. И нашият приятел Хидео го знае. Но кой друг ще разбере какво цели? Не печатът, това е сигурно — Той се намръщи. — Значи дърпа шалтера на провалени проекти, които струват на компанията му купища пари, като се прави на благороден корпоративен рицар. Не е ли сладур?

Шефът на „Харкорт Биосайънсис“ избута назад стола си, изправи се тежко и застана до прозореца на своя кабинет.

— И този малък номер на Номура само ще насъска още повече обществеността и политическия натиск срещу нас. И без това кашата в Санта Фе ни се отрази зле. Сега ще стане още по-лошо.

— Можем да спечелим известна отсрочка, като последваме примера на „Фарматек“ и си самоналожим мораториум — предложи внимателно старши асистентът му. — Само докато докажем, че нашата лаборатория в „Телър“ няма ни най-малка вина за бедствието.

Севърин изсумтя.

— Колко ще продължи това? Месеци? Две години? Мислиш ли наистина, че можем да си позволим да държим един куп учени със скръстени ръце толкова дълго? — Той се наведе към плътното стъкло. Ниско долу водите на река Бостън изглеждаха сиво-зелени. — Не забравяй, че много хора в Конгреса и печатът ще започнат да говорят, че ние на практика си признаваме вината, като замразяваме нанотехнологичните проекти.

Асистентът не каза нищо.

Севърин се отдалечи от прозореца. Сключи ръце зад гърба си.

— Не. Няма да играем играта на Номура. Ще я направим по-груба. Веднага пусни съобщение за печата. Кажи, че „Харкорт Биосайънсис“ отхвърля изцяло исканията на Движението на Лазар. Няма да се огънем под заплахите, отправяни от тайни и екстремистки организации. Уреди посещения на журналисти в някои наши нанотехнологични лаборатории. Трябва да покажем на хората, че не крием абсолютно нищо и че те няма от какво да се страхуват.

Шестнадесета глава

Институт „Телър“

В защитен костюм от плътна изкуствена материя, каска със собствен кислороден апарат и ръкавици, Джон Смит стъпваше внимателно сред развалините на първия етаж на института. Той се промъкна под голяма овъглена греда, която стърчеше от разрушения таван, като внимаваше да не разкъса костюма си на някой от пироните по опушеното дърво. Никой не знаеше дали наномеханизмите, които причиниха смъртта на хилядите демонстранти, не са все още активни. Досега никой не бе правил опит да установи това. Малки късчета мазилка и парчета от счупени стъкла се трошаха под дебелите подметки на обувките му.

Стигна до по-открито пространство, където някога се помещаваше бюфетът. Това помещение бе най-малко засегнато, но и тук имаше следи от бомбен взрив върху две от четирите стени, а очертанията с тебешир върху плочките на пода показваха къде са лежали труповете.

Специалният отряд на ФБР, който разследваше катастрофата, използваше бюфета като сборен пункт и команден център на място. Два преносими компютъра бяха поставени върху маси в средата на помещението. Агентите, които ги използваха, имаха проблеми с вкарването на данните заради плътните ръкавици.

Смит си проправи път до мястото, където мъж с черен шлем се бе привел над една от оцелелите маси за хранене и разглеждаше чертежи. Върху защитния костюм на агента имаше табелка с името му „Латимър Ч.“

Агентът вдигна очи.

— Кой си ти? — попита той.

Защитният шлем заглушаваше думите му.

— Доктор Джонатан Смит. Аз съм от Пентагона — Смит потупа леко синия шлем на главата си за потвърждение. Синьото бе цветът на наблюдателите и външните консултанти. — Правя оглед. Имам заповед да помогна с каквото мога.

— Специален агент Чарлс Латимър — представи се другият мъж. Беше по-слаб от Смит, рус и говореше със силен южняшки акцент. Стана му любопитно. — И каква помощ можете да ни предложите, докторе?

— Имам прилични познания за нанотехнологиите. Познавам разположението на лабораториите много добре. Бях прикрепен временно на работа тук, когато терористите удариха.

Латимър го изгледа строго.

— Това ви прави свидетел, докторе, не наблюдател.

— Миналата вечер и рано тази сутрин бях свидетел — каза с изкривена усмивка Смит. — След това ме повишиха на независим консултант. — Той вдигна рамене. — Знам, че не е съвсем по правилника.

— Съвсем не е — съгласи се агентът на ФБР. — Уредихте ли този проблем с моята шефка?

— Убеден съм, че всички необходими разрешения и заповеди са върху бюрото на вашата заместник-директорка Пиърсън — каза спокойно Смит.

Последното нещо, което искаше, бе да се пазари с висшестоящите от ФБР. Не познаваше лично Кит Пиърсън, но силно подозираше, че тя няма да остане доволна, като разбере, че някой външен си пъха носа в нейното разследване.

— Което означава, че не сте говорили с нея — каза Латимър. Той поклати невярващо глава. После сви рамене. — Чудесно. Всъщност нищо на това шибано място не е по правилника.

— Тежък обект за работа — съгласи се Смит.

— Меко казано — отговори агентът на ФБР с изкривена усмивка. — Да се опитваш да откриеш нещо сред тия развалини от бомбите и пожара е достатъчно трудно само по себе си. А това, че трябва да се предпазиш от онези нанофаги или каквото и да е там, прави работата почти невъзможна.

Той посочи към защитните дрехи, в които и двамата бяха облечени.

— Не стигат недостатъчният кислород и опасността от прегряване, ами и тия лунни костюми се износват за три часа. После ни трябва половин час за обеззаразяване. Така работата ни върви със скоростта на охлюв, а от Вашингтон ни натискат за бързи резултати. Да не говорим, че се сблъскваме с класически параграф 22 при всяка улика, на която попаднем.

Смит кимна съчувствено.

— Нека отгатна. Не можете да изнесете нищо от сградата за лабораторен анализ, докато не бъде обеззаразено. А след обеззаразяването не остава нищо, което да бъде анализирано.

— Не е ли върхът? — каза Латимър вкиснато.

— Рискът от зараза може да не е толкова голям — каза Смит. — Повечето наномеханизми са предназначени за конкретна среда. Би трябвало да започнат да се разпадат в мига, в който бъдат изложени на налягане, атмосферни и температурни условия извън техните параметри. В момента за нас може да е напълно безопасно.

— Теорията ви звучи убедително, докторе — каза агентът на ФБР. — Ще се съгласите ли доброволно пръв да поемете дълбоко въздух на това място, а?

Смит се захили.

— Аз съм медик, а не лабораторна мишка. Но ме попитайте пак след двадесет и четири часа и може да опитам.

Той погледна чертежите, които мъжът от ФБР разглеждаше. Те показваха разположението на първия и втория етаж на института. Червени кръгчета с различна големина изпъстряха листовете. Повечето бяха съсредоточени около нанолабораториите в северното крило, но други бележеха различни места из цялата сграда.

— Местата, на които се взривиха бомбите? — попита Смит.

Латимър кимна.

— Онези, които сме установили досега.

Смит разгледа внимателно чертежите. Онова, което видя, затвърди първоначалното му впечатление за изключителната прецизност, с която терористите бяха извършили нападението. Няколко взрива бяха разрушили напълно помещението на охраната, заличавайки всички архивирани образи от външните и вътрешните камери. Друга бомба беше блокирала противопожарната система. Взривни устройства бяха заложени също в компютърната зала и унищожиха всички данни — от лични файлове до записите с оборудването и материалите, доставяни на учените в института.

На пръв поглед бомбите, поставени в нанотехнологичните лаборатории, издаваха еднаква решимост за причиняване на максимални разрушения. Концентрични кръгове запълваха плановете на етажите, където се намираха комплексите на „Номура“ и на института. Поклати глава. Тези заряди явно бяха замислени да заличат всяка частица от оборудването на двете лаборатории — от биохимичните съдове в най-вътрешната им част до компютрите на бюрата. Но нещо в схемите на детонацията в лабораторията на „Харкорт“ правеше впечатление.

Смит се наведе над масата. Какво бе по-различно? Прокара показалеца на едната си ръка, както бе с ръкавицата, върху кръговете. Експлозивите, заложени около най-вътрешната част на лабораторията, бяха поставени така, че да не причинят цялостни разрушения. Като че ли е трябвало да пробият дупки в камерата с контейнерите за производство на нанофаги, без да разрушат самите контейнери. Дали е било грешка? Или е умишлено?

— Разбрано — каза Латимър в микрофона си. — Да, госпожо. Ще му предам съобщението и ще се погрижа да изпълни нареждането ви. — Русият мъж се обърна към Смит.

— Беше Пиърсън. Изглежда, че вашият доклад накрая е привлякъл вниманието й. Иска да ви види в командния център отвън.

— Веднага, нали? — предположи Смит.

Латимър кимна.

— Ако може и по-рано — каза той ухилен. — Ще излъжа, ако кажа, че посрещането ще е топло.

— Колко прекрасно наистина — отвърна Джон иронично.

Агентът от ФБР сви рамене.

— Бъдете внимателен, когато разговаряте с нея, доктор Смит. Снежната царица е дяволски добра в работата си, но не е от хората, които бихте нарекли добряци. Ако реши, че може да оплескате разследването по някакъв начин, ще обърне всичко с главата надолу, но ще намери в коя дупка да ви натика, докато то не приключи. О, и може да го нарече „превантивно задържане“ или „предпазен арест“, но при всички случаи няма да е удобно… Или лесно за измъкване.

Смит огледа лицето на Латимър, сигурен, че той преувеличава, за да го впечатли. За негов ужас агентът на ФБР изглеждаше напълно сериозен.

Тайната квартира бе разположена върху билото на възвишение с изглед към южните покрайнини на Санта Фе. Отвън изглеждаше като класическа къща в стил пуебло, издигната над сенчест двор. Вътре обстановката и мебелите бяха по последна мода в хром, черно и бяло. Малки сателитни чинии бяха закачени дискретно в единия ъгъл на плоския покрив.

Няколко от прозорците със западно изложение гледаха право към института „Телър“ на две мили разстояние. Помещенията зад тези прозорци бяха пълни с един ред радиопредаватели и микровълнови приемни станции, видеокамери, оборудвани с мощно телефото, инфрачервени и термообразни лещи, свързани с мрежа компютри и кодирана сателитна комуникационна система.

Шестима мъже работеха с всичкото това оборудване — наблюдаваха влизащите и излизащите от отцепения район пред института. Един от тях — млад, с мургава кожа и тъмнокафяви очи — седеше пред един от компютрите и си тананикаше, докато се опитваше да чуе нещо през чифт слушалки, включени към различните приемници.

Изведнъж младият мъж се изправи.

— Засякох сигнал — докладва той спокойно, като едновременно набираше серия от команди върху клавиатурата.

Мониторът пред него светна и се изпълни с движещи се данни — сложна и неразбираема смесица от числа, графики, фотографии и текст.

Ръководителят на групата, доста по-възрастен мъж с ниско подстригана бяла коса, се загледа в монитора за няколко секунди. Поклати глава със задоволство.

— Отлична работа, Витор. — После се обърна към един от останалите мъже. — Свържи се с Търс. Докладвай му, че вторият експеримент на терен, изглежда, е приключил и че вече имаме достъп до всички данни за анализ. Информирай го също, че препращаме информацията в Центъра.

Плувнал в пот под защитния скафандър, Джон Смит Премина през строгите процедури на обеззаразяване, които бяха задължителни за всеки, който прекрачи забранената зона около института. На практика процедурата се изразяваше в преминаване под редица душове, разпръскващи под налягане химикали, електрически заредени аерозолни спрейове и системи за вакуумно всмукване. Оборудването бе доставено от частите за химическа и радиационна защита на Министерството на вътрешната сигурност и бе предназначено за справяне с последиците от нападения с биологични, химически и ядрени оръжия. Всъщност никой не бе напълно сигурен, че то ще неутрализира наномеханизмите, от които всички се бояха. Но беше най-добрата система, която можеха да приложат за краткото време, с което разполагаха. И тъй като досега никой не беше умрял, Смит бе готов да се обзаложи, че или системата за обеззаразяване вършеше работа, или просто в забранената зона не бяха останали активни наномеханизми.

Ако не друго, досадната и продължителна процедура му даде възможност да анализира видяното вътре в института „Телър“ и да стигне до доста опасна хипотеза, която може да направи на пух и прах много от любимите теории на ФБР и ЦРУ.

След като обеззаразяването най-после приключи, Смит съблече тежката екипировка, затвори я в контейнер за опасни материали и облече собствените си дрехи. Пое пистолета „Зиг Зауер“ от гвардейския сержант, който изглеждаше доста притеснен, и излезе.

Минаваше пладне. Вятърът се беше усилил и духаше откъм обраслата с гори планина на изток. Джон пое дълбоко от въздуха, ухаещ на борова смола, и изчисти и последните остатъци от дразнещите химикали от носа и белите си дробове.

Спретнат млад мъж, чийто вид разкриваше неговата изпълнителност, облечен в консервативен тъмносив костюм, се доближи до него. Имаше вдървените и безизразни маниери, така високо ценени напоследък у випускниците от академията на ФБР.

— Доктор Смит?

Джон кимна любезно.

— Точно така.

— Заместник-директор Пиърсън ви очаква в командния център — каза младежът. — С удоволствие ще ви придружа.

Смит прикри киселата си физиономия. Явно жената, която наричаха Снежната царица, нямаше да го остави на мира. Нямаше да му позволи да се измъкне, без да чуе какво мисли ФБР за това, че друга правителствена служба, в случая Пентагонът, навлиза в неговата територия.

Припомни си предупреждението на Фред Клайн да действа дискретно и последва мъжа, без да вдига шум. Минаха през цял лагер от фургони и огромни палатки. Електрически и оптични кабели свързваха временните работни щабове. Сателитни чинии и късовълнови релейни станции бяха разположени пред тях. Преносими генератори бучаха наблизо, доставяйки допълнителна енергия.

Смит беше впечатлен. Този команден център не отстъпваше на дивизионните щабове, които беше видял по време на операцията „Пустинна буря“, при това работеше безотказно. Кит Пиърсън не можеше да се похвали с топлота и чар, но явно умееше да организира операция.

Нейният работен терен представляваше малка палатка в най-отдалечения край. Вътре имаше само маса и един стол, генератор за лаптопа й, кодиран телефон, електрически фенер и походно легло.

Смит бързо преглътна изненадата си, след като забеляза леглото. Това сериозно ли беше?

— Да, доктор Смит — каза Пиърсън строго, доловила едва забележимото трепване в погледа му. — Наистина смятам да спя тук. — Лека безизразна усмивка премина през бледото лице, което можеше да мине за привлекателно, ако в него имаше малко повече живот. — Може да е спартанско, но поне е недостъпно за медиите, което по моя преценка е божия благодат.

Тя се обърна към младия агент, който стърчеше до отвора на палатката.

— Това е всичко, агент Наш. Подполковник Смит и аз ще си поговорим насаме.

Започна се, осъзна Смит — тя нарочно мина към военния му ранг. Той реши да се опита да й спести възраженията към присъствието му тук.

— Преди всичко искам да ви уведомя, че не съм тук да се меся в разследването ви.

— Наистина? — попита Пиърсън. Сивите й очи бяха леденостудени. — Струва ми се малко вероятно… Освен ако не сте нещо като военен турист. И при такова положение присъствието ви е еднакво нежелателно.

Дотук с любезностите, помисли си Смит, и стисна зъби. Явно щяха да водят словесен дуел, отколкото нормален разговор.

— Вие сте запозната със заповедите и разрешителните, свързани с мен, госпожо. Тук съм само да наблюдавам и да помагам.

— При цялото ми уважение, не се нуждая от помощта на Съвета на началник-щабовете или на военното разузнаване — или който там е издал заповедите — отряза го Пиърсън. — Честно казано, не познавам никой друг, който да е в състояние да причини повече неприятности от вас, а аз не се нуждая от тях.

Смит запази привидно самообладание.

— Наистина? И по какъв начин?

— Само с присъствието си — отговори тя. — Може да сте пропуснали тази мажа подробност, но Интернет и таблоидите са пълни с информация, че „Телър“ е бил център на секретна военна програма за създаване на оръжия, базирани на нанотехнологиите.

— Тези слухове са абсолютна измислица — каза натъртено Смит.

— Наистина ли?

Смит кимна.

— Видях цялата изследователска дейност с очите си. Никой в „Телър“ не работеше върху нещо, което би могло да има военно приложение.

— Вашето присъствие в института е именно моят проблем, полковник Смит — повтори Пиърсън ледено. — Как предлагате да обясним факта, че са ви прикрепили да наблюдавате тия нанотехнологични проекти?

Смит сви рамене.

— Лесно. Аз съм лекар и молекулярен биолог. Моите интереси в Ню Мексико бяха чисто медицински и научни.

— Чисто медицински и научни? Не забравяйте, че прочетох свидетелските ви показания и вашето досие в Бюрото — възрази тя. — Знаете твърде добре как се убива лесно и ефикасно за доктор. Стрелково обучение и владеене на бойни изкуства не се връзват много с обичайните програми по медицина, не мислите ли?

Смит си замълча, чудейки се колко знае Кит Пиърсън за кариерата му. До информация за работата му в Първи секретен отдел тя не можеше да има достъп, но работата му във военното разузнаване сигурно бе оставила някои следи, които тя бе надушила. Същото се отнасяше и за ролята му при разрешаването на кризата с фактора „Хадес“.

— А сега конкретно на въпроса — продължи тя. — Може един на трима американци в страната да са достатъчно интелигентни и да проумеят връзката ви с медицината. Останалите, особено най-шантавите, ще съзрат единствено красивата ви военна униформа в дрешника — оная със сребърните дъбови листа върху пагоните.

Пиърсън го бодна по гърдите с показалеца си.

— Именно по тази причина, полковник Смит, не желая да се доближавате до това разследване. Достатъчен е един приказлив репортер да ви мерне и ще си имаме огромни неприятности. Случаят и без това е достатъчно сложен — каза тя. — Няма да позволя да бъде провокиран нов бунт на активистите от Движението на Лазар или на когото и да било.

— Нито пък аз — увери я Смит. — Затова гледам да не се набивам на очи. — Той посочи към цивилните си дрехи — леко сиво яке, зелено поло и джинси. — Докато съм тук, си оставам единствено доктор Смит… И не смятам да разговарям с журналисти. Никога.

— Не е достатъчно — отговори тя непреклонно.

— Трябва да бъде — каза й спокойно Джон. Той бе готов да отстъпи малко, за да успокои естественото раздразнение на Кит Пиърсън, но нямаше да се откаже от своя дълг.

— Вижте — каза той, — ако искате да се оплачете във Вашингтон, добре. Междувременно обаче ще трябва да ме търпите… Защо не приемете предложението ми за помощ?

Очите й се присвиха опасно. За секунда Смит си помисли, че тя ще прибегне до превантивно задържане, за което го предупреди агент Латимър. Но тя повдигна рамене.

— Добре, доктор Смит — каза студено. — Ще играем по вашите правила за момента. Но в мига, който получа разрешение да ви изритам оттук, изчезвате.

Той кимна.

— Напълно справедливо.

— Тогава, ако това е всичко, съм убедена, че сам ще намерите пътя — предположи тя и погледна часовника си. — Чака ме работа.

Смит реши да я притисне още малко.

— Искам да ви задам няколко въпроса.

— Щом се налага — отговори равнодушно Пиърсън.

— Какво мислят хората ви за странния начин, по който са били разположени взривните устройства в лабораторията на „Харкорт“? — попита той.

Тя повдигна едната си вежда.

— Продължавайте. — Изслуша внимателно неговото предположение, че бомбите са били поставени така, че да повредят, а не да разрушат изцяло вътрешността на лабораторията. Когато приключи, тя поклати глава с изненада. — Значи сте и експерт по експлозивите, докторе?

— Виждал съм — призна той. — Но не съм експерт.

— Е, да приемем, че наблюдението ви е вярно — каза Пиърсън. — Вие намеквате, че случилото се пред института е било умишлено — че терористите са планирали да пуснат нанофагите на „Харкорт“ срещу хората наоколо? Което ще рече, че Движението на Лазар е дошло тук с намерението да превърне симпатизантите си в мъченици?

— Не съвсем — поправи я Смит. — Намеквам, че хората, които са го организирали, са искали да изглежда така. — Тя поклати глава. — Много размишлявах и мога да ви уверя, че наномеханизмите на Бринкър и Парих не могат да причинят това, което се случи тук. Няма начин. Абсолютно невъзможно.

Лицето на Пиърсън замръзна.

— Трябва да ми обясните — каза тя строго. — Невъзможно, защо?

— Всеки нанофаг на „Харкорт“ носеше биохимични субстанции, предназначени да ликвидират определени ракови клетки, а не всякаква жива тъкан — каза Смит. — Освен това всеки нанофаг сам по себе си е толкова безкрайно малък, че са нужни милиони, дори десетки милиони, за да причинят цялостна вреда само на едно човешко същество. Умножени по броя на избитите хора, стават милиарди, вероятно десетки милиарди. Това е далеч над производствените възможности на „Харкорт“. Не забравяйте, че учените бяха съсредоточили усилията си и се надяваха да създадат медицинското чудо. Те не разполагаха с капацитет за масово производство.

— Можете ли да го докажете? — попита Пиърсън, а лицето й все още бе непроницаемо.

— Без компютърните данни? — Смит поклати глава. — Няма да мине в съда. Но аз бях в лабораторията всеки ден и знам какво съм видял — и какво не съм видял. Той погледна с любопитство бледата тъмнокоса жена, за да разбере дали споделя заключенията му.

Тя обаче не каза нищо. Устните й останаха плътно затворена тънка линия. Сивите й очи се бяха вторачили в далечна точка, някъде извън очертанията на палатката й.

— Разбирате какво означава това, нали? — подкани я Смит настоятелно. — Означава, че терористите са пристигнали в „Телър“ със собствени наномеханизми, предварително произведени — наномеханизми, замислени от самото начало да избият хиляди. Които и да са тези хора, те не може да са от Движението на Лазар, освен ако не смятате, че Движението разполага със собствена нанотехнологична лаборатория.

Най-после Пиърсън обърна погледа си към него. Върху дясната част на лицето й трепна мускулче. Тя се намръщи.

— Ако вашата хипотеза е вярна, може да се окаже точно така, докторе. — После поклати глава. — Но има едно голямо ако, а освен това не мога да пренебрегна всички останали улики за участието на Движението на Лазар.

— Какви други улики? — попита рязко Смит. — Имате ли данни кои са терористите, ликвидирани от сержант Диас и от мен? Не може да нямате досиетата им в Бюрото. Тези типове бяха професионалисти. Нещо повече, професионалисти с достъп до свръх секретните процедури и планове на „Сикрет Сървис“. Хора като тях не се задържат дълго по улиците да търсят работа.

Пиърсън отново не каза нищо.

— Добре, а техните автомобили? — притисна я Джон. — Тези огромни черни машини, които караха? Бяха паркирани пред сградата. Вашите агенти още ли не са ги проследили?

Тя се усмихна студено.

— Извършвам разследването по строг ред, полковник Смит. Това означава, че не разгласявам наляво и надясно всяко предварително сведение. Сега, докато убедя когото трябва да ми позволи да ви изритам оттук, можете да участвате във всичките ни брифинги. Когато имам факти, които да споделя с вас, ще ги чуете тук. Дотогава ви съветвам да запазите търпение.

След като Смит излезе от палатката, Кит Пиърсън отиде до бюрото си, обмисляйки безумните му твърдения. Беше ли прав офицерът от армията? Възможно ли бе оперативните агенти на Хал Бърк да са пуснали умишлено свои собствени машини за убиване? Поклати рязко глава, пропъждайки тази мисъл. Беше невъзможно. Трябваше да е невъзможно. Убийствата навън бяха непредумишлени. Нищо повече.

А убийствата вътре в сградата? — обаждаше се съвестта й. — Какво ще кажеш за тях? Жертви на война, самоуспокои се тя и се опита да си повярва. Нямаше да спечели нищо, като си губи времето да се бори с чувства на вина и съжаление. Имаше неотложни проблеми за решаване, най-важният от които бе да се отърве от подполковник Джонатан Смит. Направи й впечатление, че е човек, който няма да се задоволи да стои настрана, независимо колко пъти го предупреди.

Пиърсън смръщи вежди. Всичко зависеше от способността й да запазва контрола върху разследванията. Да допусне някой като Смит да се навърта наоколо и да разпространява хипотези, противоречащи на нейната официална линия, беше неприемливо — и опасно за нея, за Хал Бърк и за цялата операция ТОКСИН.

Кит Пиърсън не повярва, че Смит работи самостоятелно като научен наблюдател и офицер за свръзка с Американския армейски медицински изследователски институт за инфекциозни болести (ААМИИБ) или със Съвета на началник-щабовете. Притежаваше твърде много необикновени умения, твърде богат опит. А и в досието му във ФБР, което прочете, имаше няколко много сериозни празнини. Кои ли бяха истинските шефове на Смит? Военното разузнаване? Или някоя от правителствените секретни организации?

Вдигна слушалката на обезопасения телефон и набра седемцифрен номер.

— Бърк слуша.

— Кит Пиърсън е — каза тя. — Имаме проблем. Искам да наредиш подробно проучване на досието на подполковник Джонатан Смит.

— Името ми звучи доста неприятно — каза кисело колегата й от ЦРУ.

— Би трябвало — съгласи се тя. — Той е така нареченият доктор, който успя да ликвидира половината от леваците в твоя оперативен екип.

Седемнадесета глава

Тайна инсталация за нанотехнологично производство във вътрешността на Центъра

Нищо от външния свят не можеше да проникне лесно в строго обезопасените райони на Центъра. Докато работеха вътре, никой от тях не можеше да подуши соления дъх на намиращия се наблизо океан или да чуе рева на самолетите, които се подготвяха за излитане. Всичко беше изцяло стерилно и цареше пълна тишина.

Дори във външните райони на огромния таен лабораторен комплекс техниците и учените се движеха според строги правила — носеха стерилно хирургическо облекло, маски, които покриваха носа, устата и брадичката, предпазни очила и полиестерни шапки, наподобяващи капишоните на франкските рицари. Разговаряха шепнешком. Писмената работа вършеха изцяло по електронен път. В стерилните райони не се допускаха никакви справочници. Опасността от пренасяне на зараза по въздушен път се смяташе за твърде висока.

С доближаването на зона „Клас 10“ — самата производствена сърцевина — процедурите за облеклото и стерилността ставаха още по-стриктни. Херметически камери и сложни филтриращи системи съединяваха всяко помещение. Пред вратата на херметическите камери имаше списъци за проверка и въоръжени пазачи, които следяха за изпълнението на всяка стъпка в установения ред. Никой не желаеше да поеме риска да зарази контейнерите, където се произвеждаха нанофагите. Фагите в процес на развитие бяха изключително чувствителни и към най-нищожната промяна в строго контролираната среда. Освен това никой в тайната лаборатория не искаше да рискува да се изложи незащитен на нанофагите в завършения им вид.

Трима мъже седяха около заседателна маса в едно от вътрешните помещения. Те анализираха оперативните и експерименталните данни, събрани до този момент от „събитията“ в Зимбабве и Ню Мексико. Двамата бяха специалисти по нанотехнологии, едни от най-видните молекулярни учени в света. Третият, значително по-висок и широкоплещест, притежаваше умения от различно естество. Този мъж, третият от братята Хораций, наричаше себе си Нънс.

— Предварителните данни от Санта Фе показват, че механизмите от втора фаза са се активирали приблизително в двадесет до тридесет процента от хората, изложени на въздействието им — заяви първият учен. Пръстите му под ръкавиците натиснаха няколко бутона на клавиатурата и върху плазмения екран се появи графика. — Както виждате, това надминава първоначалните ни очаквания. По мое мнение смело можем да кажем, че модификацията на модела за контролиран фаг е в основата си солидна.

— Вярно е — съгласи се неговият колега. — Ясно е също, че биохимичните съставки на механизмите от втора фаза бяха по-добре балансирани от онези в Кусаса и постигнаха значително по-висока степен на разрушаване на тъканите и костите.

— Можете ли да постигнете по-висока степен на смъртност? — попита рязко високият мъж на име Нънс. — Знаете какви са изискванията на нашия работодател. За абсолютна ефективност. Оръжие, което унищожава по-малко от една трета от набелязаните жертви, не отговаря на тези изисквания.

Зад маските си двамата учени се намръщиха, отвратени от безцеремонния начин на изразяване. Те предпочитаха да смятат себе си за хирурзи, натоварени с важна, макар и неприятна операция. Грубото напомняне, че практически работата им бе свързана с масови убийства в големи мащаби, не бе нито необходимо, нито желателно.

— Е? — настоя Нънс.

Живите му зелени очи блестяха под акрилните защитни очила. Той знаеше колко мразят тези мъже да се говори за смъртоносните резултати от научните им усилия. Доставяше му удоволствие от време на време да натиква вирнатите им носове в мръсотията и калта на тяхната задача.

— Очакваме моделът от трета фаза контролирани фаги да бъде по-ефективен — увери го по-възрастният молекулярен учен. — Сензорните редици на нанофагите от втората фаза бяха по-ограничени като брой и тип. С добавянето на допълнителни сензори, предназначени да разпознават различни биохимични параметри, можем да увеличим значително броя на потенциалните мишени.

Зеленоокият мъж кимна разбиращо.

— Успяхме също да увеличим капацитета на вътрешния енергиен източник на отделния нанофаг — съобщи вторият учен. — Очакваме съответно увеличаване и на продължителността на живота им и на техния оперативен обхват.

— А проблемът със замърсяването на терена? — попита Нънс. — Видяхте какви предохранителни мерки бяха взети пред института „Телър“.

— Американците се престарават — отговори първият учен. — Досега повечето от нанофагите от втора фаза трябва да са загубили оперативните си способности.

— Техните опасения не са от значение — напомни им зеленоокият. — От значение са изискванията на нашия работодател. От вас се очаква да произведете надеждни самоунищожаващи се механизми за третата фаза, нали така?

Вторият учен кимна веднага, долавяйки заплашителната нотка в гласа на едрия мъж.

— Да, разбира се. И успяхме. — Той започна да натиска бутоните, като показваше различни схеми върху екрана. — Намирането на необходимото пространство във вътрешността на капсулата беше труден проблем, но накрая успяхме да…

— Спестете ми техническите подробности — прекъсна го третият член на групата „Хораций“. — Но можете да ги изпратите на нашия работодател, ако желаете. Аз се занимавам само с практически въпроси. Интересува ме оръжията, които разработвате за нас, да убиват бързо, ефективно и надеждно, а не как го правят.

Осемнадесета глава

Чикаго, Илинойс

Ярки прожектори преобразяваха нощта в ден в западния край на „Хайд Парк“ в района на Чикагския университет. Предназначението им бе да осветяват сиво-бежовата каменна фасада на новостроящата се сграда на изследователския център, огромна пететажна постройка с лаборатории и изследователска площ близо 425 000 квадратни фута. Строителни скелета все още препречваха повечето от алеите и зелените пространства по южната страна на 57 улица и източната страна на булевард „Дрексъл“. Във вътрешността на огромната сграда лампите също светеха, докато инженерите, зидарите, железарите и останалите работници се трудеха ден и нощ да завършат грандиозния обект.

Учени от Чикагския университет изиграха ключова роля за най-големите научни и технологични открития на двадесети век — от разработването на метода за датиране с въглерод 14 до появата на контролираната ядрена енергия. Сега университетът бе твърдо решен да продължи да се конкурира и в новите науки на двадесет и първи век. Изследователският център бе крайъгълният камък на тези усилия. След като бъде завършен и влезе в експлоатация, учените от областта на биологията и на физиката ще работят заедно на това превъзходно място. Те се надяваха, че по този начин ще преодолеят изкуствените и много тънки граници между двете традиционни дисциплини.

Близо един милиард долара корпоративни и индивидуални дарения бяха събрани за финансирането на строителството, покупката на необходимите високотехнологични материали и на първата вълна от нови проекти. Една от най-големите корпоративни вноски постъпи от „Харкорт Биосайънсис“ за финансиране на единствения по рода си нанотехнологичен комплекс. След разрушаването на лабораторията в института „Телър“ за ръководството на компанията новият комплекс бе не само жизненонеобходим като заместител, но и сигнал, че тя е твърдо решена да продължи нанотехнологичните изследвания. Вътре в комплекса лаборанти, техници и работници бяха заети с инсталиране на компютри, сканиращи микроскопи, манипулатори с дистанционно управление, системи за херметизация и пречистване на въздуха, хранилища за химикали и друго оборудване.

Джак Рафърти пристигна на работа с усмивка и бодра стъпка. Докато пътуваше с метрото от дома си в предградието Лагрейндж, дребният, слабичък електротехник изчисляваше колко пари от извънреден труд ще получи от този обект. Той сметна, че с тях ще може да плати таксата за енорийското училище на близнаците и че ще му остане достатъчно да си купи мотора „Харли“, на който бе хвърлил око преди повече от година.

Усмивката му се изпари в момента, в който прекрачи в лабораторията. Още от прага забеляза, че някой беше бърникал из електрическата инсталация, която завърши едва вчера. Панелите на стените зееха, излагайки на показ разбъркани кълба от разноцветни кабели. Разкачени жици стърчаха от небрежно пробити дупки по тавана.

Рафърти изпсува наум и се втурна към началника на смяната — огромен като мечок мъжага на име Козлов.

— Томи, каква е тая бъркотия? Да не би някой да е сменил отново спецификациите?

Началникът погледна към дъската с бележките и поклати глава.

— Аз поне не знам, Джак.

Рафърти се намръщи.

— Тогава вероятно можеш да ми кажеш защо Леви се е изгаврил с работата ми и е зарязал тази бъркотия?

Козлов сви рамене.

— Не беше Леви. Някой се обади да ми каже, че Леви е болен. Две нови момчета дойдоха вместо него. — Той огледа стаята. — Видях ги преди не повече от петнадесет минути. Явно са си тръгнали по-рано.

Електротехникът присви очи.

— Добре. Вероятно някакви кретени извън профсъюза. А може току-що да са постъпили. — Той закопча колана с инструментите и нахлупи тежката каска на малката си глава. — Ще ми отнеме половината време само да оправя това, Томи. Така че не искам да чувам приказки за закъснения и тям подобни.

— Няма да чуеш нищо от мен — обеща Козлов и допря огромната си лапа до сърцето.

Рафърти се поуспокои и се залови за работа, като се опита да размотае първо гнездото от кабели, оставено върху стените от заместниците на Леви. Надникна в един от отворените панели и освети с фенерчето тясно пространство, запълнено с жици, тръби и проводници от всякакви размери и видове.

Парче свободен зелен кабел привлече погледа му. За какво ли служеше? Той го дръпна лекичко. В другия край нещо запираше. Бавно, с помощта на тънките си пръсти проследи накъде отива кабелът. Другият му край най-после се показа. Беше закачен за сивкава твърда кутия.

Озадачен, Рафърти зяпа кутията няколко минути и се чудеше какво е предназначението й. После мозъкът му прещрака и той пребледня.

— Исусе… това е пластичен експлозив…

Шестте бомби, заложени на различни места в лабораторния комплекс, избухнаха едновременно. Ослепително бяла светлина изригна през стените и тавана. Първата ударна вълна разкъса Рафърти, Козлов и останалите работници от лабораторията на парчета. Стълб от пламъци и свръх нажежен въздух се спусна през коридорите на полупостроената сграда, превръщайки във въглен всичко по пътя си. Огромната сила на взрива изригна навън, разруши скелетата от метал и бетон и ги разпиля като кибритени клечки.

Отначало бавно, а после с все по-голяма скорост една цяла страна на изследователския център потрепери, прегъна се навътре с пронизителна какофония от дрънчене и чупене, а после рухна. Купища изпочупени камъни и разкривени метални парчета се разпиляха по земята. Гъст задушлив облак дим и бетонен прах изригнаха към небето, осветени от оцелелите прожектори на строежа.

Час по-късно на десет пресечки от тук тримата лидери на чикагската организация на Движението на Лазар се срещнаха спешно на най-горния етаж на жилищна сграда в „Хайд Парк“. Все още видимо развълнувани, двамата мъже и една жена на по двадесет и няколко години стояха прави и гледаха по телевизията предаваните на живо сцени.

Комбинезоните на строителни компании, каски, комплекти с инструменти и фалшиви документи за самоличност, с които се бяха снабдили с огромен труд през последните четири месеца, бяха струпани върху маса в съседната стая. Най-отгоре на купчината имаше кафява папка. Тя съдържаше плановете на изследователския институт, свалени от уебсайта на Чикагския университет. Плътно затворени буркани с течности с противна миризма, спрейове с боя и навити на рула плакати на Движението бяха подредени в кашони до масата върху дървения под.

— Кой би направил това? — попита Фрида Макфадън учудено. Тя дъвчеше нервно краищата на боядисания в зелено кичур на косата си. — Кой би взривил института? Ние получаваме заповеди от най-горе, от самия Лазар.

— Нямам ни най-малка представа — отговори гаджето й угрижено. Бил Оукс закопчаваше ризата, навлечена набързо, след като им съобщиха по телефона ужасната новина. Той отметна нервно дългата си руса коса, която влизаше в очите му. — Но знам със сигурност едно нещо: трябва да се отървем от нещата, които осигурихме за нашата задача. Възможно най-скоро. Преди ченгетата да звъннат на вратата ни.

— Да, мамка му — измърмори Рик Ейвъри, третият член на групата, едър младеж, който гладеше брадата си. — Но къде ще е най-сигурно? В езерото?

— Там ще ги намерят — каза подигравателен глас зад гърбовете им. — Или ще ви видят, докато ги хвърляте.

Стреснати, тримата активисти от Движението на Лазар се обърнаха. Никой не бе чул вратата да се отваря или затваря. Пред тях стоеше много висок и едър мъж и ги наблюдаваше от вестибюла, който отделяше дневната от трапезарията. Беше облечен в тежко вълнено палто.

Оукс възвърна пръв самообладанието си. Той пристъпи напред със зяпнала уста.

— Кой, по дяволите, си ти?

— Може да ме наричате Търс — отвърна спокойно зеленоокият непознат. — Имам за вас нещо — подарък.

Той извади внимателно ръката си от джоба на палтото и насочи срещу тях деветмилиметров пистолет „Валтер“.

Фрида Макфадън изпищя от страх. Ейвъри замръзна на място, пръстите му все още държаха брадата. Само Бил Оукс запази самообладание.

— Ако си ченге — запелтечи той, — ни покажи значката си.

Високият мъж се усмихна учтиво.

— Уви, не съм полицай, господин Оукс.

Оукс усети тръпки по тялото си в последната секунда преди валтерът да издаде звук на сподавена кашлица. Куршумът проби челото му и го уби на място. Тялото му падна до телевизора.

Вторият член на групата „Хораций“ насочи леко вляво пистолета и стреля отново. Ейвъри изстена и падна на колене, притискайки разкъсаното си гърло, от което изригваше кръв. Огромният кестеняв мъж натисна спусъка трети път, прицелвайки се този път право в челото на брадатия активист.

Пребледняла от ужас, Фрида Макфадън се обърна и направи опит да побегне в съседната стая. Едрият мъж я простреля в гърба. Тя се олюля, падна безпомощно върху дивана и застена от болка. Той прибра пистолета в джоба си, пристъпи напред, хвана главата й със силните си ръце и я стисна. Вратът й изпука.

Търс огледа трите тела, търсеше признаци на живот. Доволен се отправи към входната врата и я отвори. Двама от хората му го чакаха на площадката. Всеки държеше по два тежки куфара.

— Готово — уведоми ги той.

Отдръпна се и им направи място да минат. Никой не пожела да си губи времето да гледа труповете. Всеки, който работеше с братята Хораций, рано или късно свикваше с гледката на смъртта.

С бързи движения започнаха да изпразват куфарите, като наизвадиха пакети с пластични експлозиви, детонатори и часовникови механизми върху масата в трапезарията. Един от тях, нисък набит мъж със славянски черти, посочи към купчината дрехи, карти, химикали и бои върху масата и в кашоните на пода.

— Какво ще правим с това, Търс?

— Приберете ги — нареди зеленоокият. — Оставете само строителните дрехи, каски и фалшивите документи за самоличност. Сложете ги при материалите за бомби.

Славянинът сви рамене.

— Номерът няма да заблуди задълго полицията. След като американските власти направят изследвания, няма да открият следи от химикали върху труповете.

Високият кимна.

— Знам — каза той и се усмихна студено. — Но ще спечелим време.

Светлините, в бара на международното летище „О’Хара“ бяха силно приглушени в ярък контраст с ослепителните неонови лампи в коридорите и салоните за обработка на пасажерите. Дори и в този късен час на нощта беше доста препълнен. Преуморени и недоспали пътници търсеха утеха в сравнително тихия бар и в големи дози алкохол.

Хал Бърк седеше кротко на маса в ъгъла и отпиваше от рома с кола, който си поръча половин час по-рано. Часът на полета му до „Дълес“ наближаваше. Всеки момент щяха да повикат пътниците на борда. Вдигна очи, когато Търс седна на стола срещу него.

— Е?

Едрият мъж оголи зъбите си в самодоволна усмивка.

— Нямаше никакви проблеми — отговори той. — Информацията ни бе точна до последната подробност. Сега организацията на Движението в Чикаго е без ръководители.

Бърк се усмихна кисело. Високопоставените източници, които техният създател имаше в Движението на Лазар, бяха главният мотив да привлече зловещите, почти нечовешки създания Хораций в ТОКСИН. Макар и с неохота, Бърк си даваше сметка, че тези информатори бяха по-добри от всяка мрежа от източници, която бе имал възможност да създаде.

— Чикагската полиция ще види онова, което очаква да открие — продължи Търс. — Пластични експлозиви, детонатори и фалшиви документи.

— Плюс три трупа — напомни му служителят от ЦРУ. — Ченгетата може да се учудят на тази малка подробност.

Другият мъж поклати глава, отхвърляйки веднага опасението.

— Терористичните движения често унищожават свои съмишленици — каза той. — Полицията може да реши, че убитите са били смятани за слаби звена, или да заподозре, че съществува вражда между отделни фракции в Движението.

Бърк се съгласи. Едрият кестеняв мъж отново беше прав.

— По дяволите, случва се — каза той. — Понякога банда радикали с оръжия се оказват натясно под огромен натиск… И на някои от тях може да им избие чивията и да си го изкарат на другите. Предполагам, че това не е нещо необичайно.

Той отпи от питието си.

— Както и да е, поне ще си помислят, че взривяването на изследователския институт е било подготвяно от месеци — измърмори Бърк. — Това ще помогне в убеждаването на Кастила, че клането при института „Телър“ е дело на Движението на Лазар от начало до край. Че е нещо като запазена марка на тия копелета — начин да радикализират привържениците си ида ни притиснат политически. С малко късмет най-после президентът ще обяви цялото Движение за терористична организация.

Вторият член на групата „Хораций“ се усмихна колебливо.

— Вероятно.

Бърк стисна зъби, лицето му се опна, а старият белег отстрани на шията му побеля.

— Имаме още един, по-належащ проблем — каза той — В Санта Фе.

— Проблем? — учуди се Търс.

— Подполковник Джонатан Смит, докторът по медицина — отговори служителят на ЦРУ. — Разбрах, че слухти наоколо и задава неудобни въпроси.

— Все още имаме оперативна група в Ню Мексико — отговори внимателно Търс.

— Добре. — Бърк допи рома и колата. Изправи се. — Уведоми ме, когато са готови да действат. И да е по-скоро. Искам Смит да умре, преди някой по върховете да е започнал да му обръща внимание.

Деветнадесета глава

Петък, 15 октомври

Санта Фе

Ранното утринно слънце вече проникваше през прозорците на хотелската стая, когато мобилният телефон на Джон Смит звънна. Той остави чашата с кафе върху кухненския плот.

— Да?

— Виж новините — подкани го Фред Клайн.

Смит отмести подноса със закуската си, пусна лаптопа и влезе в Интернет. Зачете се невярващо в заглавията, които вървяха по екрана. Във всички информационни сайтове водещата новина бе: ФБР ПОДОЗИРА ДВИЖЕНИЕТО НА ЛАЗАР ЗА КЛАНЕТО В „ТЕЛЪР“. АКТИВИСТ НА ДВИЖЕНИЕТО Е КУПИЛ ДЖИПОВЕТЕ!

Във всички информации се казваше горе-долу едно и също. Високопоставени източници, свързани със следствието на ФБР, потвърдили, че активист на Движението на Лазар от Албъкърки е платил около сто хиляди долара в брой за джиповете, използвани от мнимите агенти на „Сикрет Сървис“. Няколко часа след нападението при института активистът Андрю Костанцо бил видян от своите съседи да заминава с куфар на задната седалка на автомобила му. Снимки на Костанцо и описанието му бяха разпратени до всяко федерално, щатско и местно полицейско управление.

— Много любопитно, а? — заяви шефът на Първи секретен отдел.

— Това е само един от начините да се каже — отговори кисело Смит.

— Предполагам, че от мен чуваш за първи път за този важен пробив в разследването? — промърмори Клайн.

— Предположението ти е правилно — каза Смит и се намръщи. Той си припомни брифингите на ФБР, на които присъства. Пиърсън и близките й помощници не бяха споменали тази подробност. — Това наистина ли е изтичане на информация или е журналистическа измислица?

— Изглежда, че е истина — отвърна Клайн. — Бюрото дори не си направи труда да опровергае съобщението.

— А знае ли се източникът на информацията? Някой от Санта Фе? Или от Вашингтон? — попита Смит.

— Нямам представа — каза шефът на Първи секретен отдел. — Според мен никой във Вашингтон не се притеснява от това, че информацията се е разчула.

— Не се съмнявам.

Съдейки по старанието на Кит Пиърсън да заобиколи неудобните му въпроси, Смит знаеше колко доволно е ФБР, че разполага с улика, свързваща трагедията в института „Телър“ с Движението на Лазар. Тезата се подсилваше дори още повече след терористичните нападения в Калифорния и Чикаго предната нощ. Откритието за тоя тип Костанцо явно се е сторило на Бюрото като манна небесна.

— Какво мислиш, полковник? — попита Клайн.

— Имам резерви — каза Смит, поклащайки глава. — Прекалено удобно е. Освен това нищо в тая история за Костанцо не обяснява как Движението се е сдобило с нанофаги, предназначени да убиват, и защо ще ги пусне умишлено, при това срещу собствените си привърженици.

— Така е — съгласи се Клайн.

Смит се умълча за миг и се зачете в една от последните статии. В нея се обръщаше внимание на казаното от активистка на Движението на Лазар, жена на име Хедър Донован, по адрес на Андрю Костанцо. Смит се замисли върху думите й. Ако половината от твърденията й бяха верни, ФБР бе тръгнало по погрешна следа. Струваше си да провери.

— Смятам да поговоря с оная говорителка на Движението — каза той на Клайн. — Но се нуждая от някакво прикритие, вероятно на журналист. Картата трябва да издържи на проверка. Никой от организацията на Лазар няма да иска да разговаря свободно с офицер или учен.

— За кога ти трябва? — попита Клайн.

Смит се замисли. Вече беше планирал времето си за деня. Късно предната вечер няколко членове на следователската група от ФБР се престрашиха и поеха риска да работят без защитно облекло. Те останаха живи. Така че медицинските екипи от местната болница и „Номура Фарматек“ започнаха да изнасят телата и останките от трупове от мястото на трагедията. Смит искаше да присъства на част от аутопсиите, които планираха — с надеждата да научи отговорите на някои от въпросите, които продължаваха да го тревожат.

— Довечера по някое време — реши Смит. — Ще се опитам да уредя среща в ресторант или бар в центъра на града. Сега тук цари голяма паника и хората се изнасят към града.

— Кажи на тая госпожа Донован, че си журналист на свободна практика — предложи Клайн. — Нещатен репортер за вестник „Монд“ в Щатите и още няколко по-малки европейски вестника, повечето с лява ориентация.

— Звучи подходящо — каза Смит.

Той познаваше Париж много добре, а вестник „Монд“ и други европейски вестници бяха смятани за симпатизанти на идеите, застъпвани от Движението на Лазар в областта на екологията, против технологиите и глобализацията.

— Следобед в хотела ще ти изпратя по куриер журналистическа карта на вестник „Монд“ — обеща Клайн.

Заместник-директорът на ФБР Кит Пиърсън седеше зад сгъваемата маса, която й служеше за бюро, и прелистваше изпратен лично до нея факс от ЦРУ от Хал Бърк. В Ленгли разполагаха със съвсем малко повече информация от Бюрото за Джонатан Смит. Името му се споменаваше някак тайнствено в няколко доклада или шифрограми от агенти на терен във връзка с кризисни ситуации или горещи точки.

Присви очи, докато погледът й се плъзгаше по дългия и будещ безпокойство списък. Москва. Париж. Шанхай. А сега и в Санта Фе. И всеки път имаше по някой благовиден предлог за внезапната поява на Смит — или търсеше свой ранен приятел, или участваше в най-обикновен медицински симпозиум, или просто вършеше работата, за която е обучен. На повърхността изглеждаше онова, което твърдеше, че е — военен учен и доктор, който периодично попада на неподходящото място в неподходящото време.

Пиърсън поклати глава. Твърде чести бяха „съвпаденията“, прекалено много благовидните извинения, за да може да ги отмине с лека ръка. За нея съществуваше модел, при това модел, който не й харесваше. Въпреки че ААМИИБ прекъсваше плащанията на Смит, струваше й се, че той разполага с прекалено голяма свобода да отсъства, когато пожелае, и че служебните му задължения имат твърде широк диапазон. Беше абсолютно сигурна, че работи под прикритие, и то от най-високо ниво. Най-много обаче я притесняваше фактът, че не може да разкрие истинските му работодатели. Всяко проучване за него по официални канали се губеше някъде из необятните бюрократични дебри. Сякаш някой на много висок пост беше поставил печат с големи букви НЕПРИКОСНОВЕНА ТЕРИТОРИЯ върху живота и кариерата на подполковник Джонатан Смит, доктор по медицина.

Всичко това я изнервяше — ужасно много я изнервяше. Затова тя възложи на двама души да го държат под око. В мига, в който добрият доктор пресечеше очертаните от нея граници, възнамеряваше да го отстрани веднага от разследването, ако ще и с ритници или вързан.

Тя мушна факса от ЦРУ в машината за унищожаване на документи и започна да наблюдава как тънките ленти се изсипват в кошчето за боклук. Още преди да падне и последното късче, обезопасеният телефон издаде тих звук.

— Тук е Бърк — дочу глас от другия край на линията. — Хората ти още ли следят Смит?

— Да — потвърди Пиърсън. — Той е в болницата „Сейнт Винсънт“, в лабораторията по патология.

— Освободи ги — каза Бърк.

Тя се изправи от стола, изненадана от искането му.

— Какво?

— Чу какво казах — отговори колегата й от ЦРУ. — Кажи на хората си да се оттеглят. Веднага.

— Защо?

— Довери ми се, Кит — тросна се Бърк. — Не ти трябва да знаеш.

След като телефонът замлъкна, Пиърсън остана неподвижна, чудейки се дали има начин да се измъкне от капана, който се затваряше около нея.

Джон Смит влезе през въртящата се входна врата в малкото помещение с хладилни камери до лабораторията по патология. Нямаше никого. Прозявайки се, той седна на една пейка и свали ръкавиците и маската си. Хвърли ги в коша за рециклиране, който вече бе препълнен. После махна зелените хирургически дрехи. Почти се бе облякъл, когато му звънна Фред Клайн.

— Уредено ли е интервюто ти с госпожа Донован? — порита шефът на Първи секретен отдел.

— Да — отговори Смит. Наведе се да се обуе. — Имам среща с нея в девет довечера. В малко кафене на площад „Меркадо“.

— Добре. — Как вървят аутопсиите? Нещо ново?

— Няколко неща — отвърна Смит. — Но да пукна, ако мога да ги проумея. Разбираш ли, много малко части от телата са незасегнати, за да бъдат изследвани. Почти всичко, което е останало от мъртвите, е някаква странна органична супа.

— Продължавай.

— Ами, налагат се някои странни изводи от аутопсиите, които извършихме — докладва Смит. — Рано е, изследванията са недостатъчни за окончателни заключения, но подозирам, че тенденцията, която наблюдавахме, ще се запази.

— Например? — прекъсна го Клайн.

— При повечето от убитите се наблюдават системна злоупотреба с наркотици или хронични заболявания — отговори Смит, докато ставаше от пейката, за да си вземе шлифера. — Не при всички, но в по-голямата част от тях.

— Знаеш ли вече какво е убило тези хора?

— Не.

— Кажи ми най-правдоподобното си предположение, полковник — настоя Клайн.

— Предположенията са всичко, с което разполагам — отговори Смит. — Но мога да ти кажа, че най-голяма вреда са нанесли химически вещества, разпространени чрез нанофагите и предназначени да разградят тъканите.

— Но тези механизми не са убили всички, в които са проникнали — каза Клайн. — Защо?

— Предполагам, че нанофагите са се задействали чрез различни биохимични сигнали…

— Като например онези, които се намират у наркоманите или у хора с болно сърце, или от други болести и хронични състояния — досети се изведнъж Клайн. — Без тези сигнали механизмите не реагират.

— Бинго.

— Но това не обяснява защо онзи грамаден зеленоок мъж, с когото си се бил, изведнъж се е разпаднал — напомни Клайн. — И двамата сте били изложени на облака нанофаги и отначало сте останали незасегнати.

— Тоя тип беше убит, Фред — каза Смит. Той затвори очи и си припомни ужасната сцена, при която врагът му се разпадна пред него. — Абсолютно сигурен съм, че някой го улучи с игла, натопена в неизвестен химикал, който активира нанофагите, които бе вдишал преди това.

— Искаш да кажеш, че собствените му хора са го ликвидирали, за да не го пипнем? — каза Клайн.

— Така си представям нещата — потвърди Смит. Той направи гримаса при спомена за смъртоносното свистене, което чу покрай ушите си. — Мисля, че се опитаха да улучат и мен със същата игла.

— Пази се, Джон — каза Клайн. — Все още не знаем кой е врагът, а също и какви са намеренията му. Докато не разберем, трябва да смяташ всеки, включително госпожа Донован, за заплаха.

Тайна квартира на наблюдателния екип в покрайнините на Санта Фе

На две мили източно от института „Телър“, в къщата, където се бе разположил наблюдателният екип, цареше тишина. Само компютрите бръмчаха леко, докато приемаха данни чрез различни сензори, насочени към района на института. Двама дежурни мъже седяха безмълвно пред радиопредавателите и едновременно наблюдаваха постъпващата информация.

Единият от тях се заслуша в гласовете в слушалките си. Той се обърна към ръководителя на екипа, по-възрастен от него белокос холандец на име Вилем Линден.

— Хората на терена докладват. Смит тъкмо се е появил на площад „Меркадо“.

— Сам?

По-младият мъж кимна.

Линден се усмихна широко, показвайки пожълтелите си от тютюна зъби.

— Това е отлична новина, Абрантиш. Момчетата да останат на място. После се свържи с Центъра и ги информирай, че всичко върви по плана. Кажи им, че ще ги уведомим в мига, в който Смит бъде ликвидиран.

Абрантиш го погледна разтревожено.

— Сигурен ли си, че ще мине гладко? Чел съм досието на американеца. Може да бъде много опасен.

— Не се паникьосвай, Витор — успокои го белокосият. — Ако пуснеш куршум или забиеш нож където трябва, всеки умира.

Двадесета глава

Смит се спря на прага на кафенето „Лонгевити“ и огледа набързо клиентите на някои от малките кръгли масички. Установи с прикрито задоволство, че бяха разнородна тайфа. Повечето от тях, по-специално онези, които седяха по двойки, изглеждаха съвсем обикновено — добре облечени, в добро здраве работещи хора и съвестни колежани. Други привличаха погледите с разнообразни татуировки и пиърсинги по тялото. Неколцина бяха с тюрбани или с руси кичури. Някои от посетителите се обърнаха към вратата и го изгледаха, без да скриват любопитството си. Повечето си продължиха разговорите.

Самото кафене заемаше по-голямата част от втория етаж на сграда на площад „Меркадо“, а огромните му прозорци гледаха към улица „Уест Сан Франсиско“. Стените, боядисани в крещящо червено, оранжево и жълто, и подовете — в яркосиньо и бяло, бяха украсени с необикновени произведения на изкуството, повечето изобразяващи азиатски и индуистки теми.

Смит се отправи директно към масата, до която бе седнала сама жена — една от онези, които се обърнаха да го изгледат. Беше Хедър Донован. Фред Клайн му изпрати нейна снимка и кратка биография заедно с акредитацията от вестник „Монд“. Местната говорителка на Движението на Лазар беше в средата на трийсетте години със стройна, момчешка фигура, бухнали сламеноруси къдрици, морскозелени очи и лунички по носа.

Докато вървеше към нея, го гледаше отнесено.

— Мога ли да ви помогна? — попита тя.

— Казвам се Джон Смит — отговори той тихо и учтиво я поздрави, сваляйки черната си шапка. — Предполагам, че чакате мен, госпожо Донован.

Едната й вежда се повдигна леко.

— Очаквах журналист, а не каубой — измърмори тя на перфектен френски.

Смит се ухили и погледна към жълтеникаво-кафявото си кадифено сако, небрежно вързана вратовръзка, джинси и ботуши.

— Опитвам се да се нагодя към местните обичаи — отговори той на същия език. — В края на краищата, когато си в Рим…

Тя се усмихна и мина на английски.

— Моля, седнете, господин Смит.

Той сложи шапката си на масата, извади малко тефтерче и писалка от задния джоб на джинсите си и седна на стола срещу нея.

— Благодарен съм ви, че се съгласихте да се срещнем, макар че е късно. Знам, че сте имали дълъг ден.

Говорителката на Движението на Лазар кимна леко.

— Наистина беше дълъг ден. Няколко дълги дни по-точно. Но преди да започнем интервюто, бих искала да видя документите ви — чиста формалност.

— Разбира се — отговори равнодушно Смит. Подаде й фалшивата журналистическа карта, като я наблюдаваше внимателно, докато тя я насочваше към светлината.

— Винаги ли сте така предпазлива с журналистите, госпожо Донован?

— Невинаги — каза тя. — Но през последните дни гледам много-много да не се доверявам. След като видях хилядите хора, избити от вашето правителство, не може да е другояче.

— Разбираемо е — каза спокойно Смит. Според досието й, предоставено от Първи секретен отдел, Хедър Донован бе привлечена на работа в Движението на Лазар сравнително отскоро. Преди това е била член на други природозащитни групи, между които „Сиера Клъб“ и Федерацията за защита на дивата природа. Оценяваха я като упорита, умна и политически зряла.

— Добре, всичко е наред — каза тя накрая и му върна картата.

— Какво ще желаете, мили хора — прекъсна ги провлачен глас.

Един от сервитьорите, висок като върлина младеж с халки на веждите, се бе дотътрил до тяхната маса и търпеливо очакваше поръчката им.

— Чаша силен зелен чай — каза Донован.

— За мен чаша червено вино — обади се Смит, но забеляза съжалението в очите й. — Не желаете ли вино? Или бира?

Тя поклати глава извинително, келнерът повтори същия жест.

— Съжалявам, но тук не се сервира алкохол — каза тя. Устните й се разтегнаха в лека усмивка. — Може би ще опитате някой от еликсирите на „Лонгевити“?

— Еликсири? — повтори той колебливо.

— Тук приготвяме традиционни китайски напитки и натурални плодови сокове — уведоми го сервитьорът, проявявайки ентусиазъм за първи път. — Препоръчвам ви „Виртуален Буда“. Действа много стимулиращо.

Смит поклати глава.

— Може би друг път. — Той сви рамене. — Ще поръчам същото като госпожа Донован — чаша зелен чай.

След като келнерът се отдалечи, Смит се обърна към говорителката на Движението, държейки в ръка малкия бележник.

— Е, след като се уверихте, че съм репортер…

— Можете да задавате въпросите си — довърши вместо него Хедър Донован. Тя го изгледа внимателно. — Предполагам, че са свързани с нелепите твърдения на ФБР, според които Движението носи отговорност за разрушаването на института „Телър“ и за избиването на толкова много невинни хора.

Смит кимна.

— Точно така. Прочетох някои от вестниците тази сутрин и ме заинтригува онова, което сте казали за онзи мъж Андрю Костанцо. От пръв поглед ми се стори, че той не е човек, когото бих възприел като таен конспиратор.

— Не е такъв.

— Звучи доста категорично. Бихте ли изяснили по-подробно.

— Анди е бърборко, а не човек на действието — каза тя. — Никога не е пропуснал митинг на Движението и винаги имаше какво да каже или от какво да се оплаче. Работата е там, че никога не съм го виждала да върши нещо. Беше в състояние да философства с часове, но ако трябваше да се пълнят пликове с материали или да се разнасят, винаги беше много зает или болен. Той смяташе себе си за идеолог, човек, чиито възгледи надхвърлят представите на простосмъртни като нас.

— Познавам този тип — каза Смит ухилено. — Недооцененият Платон от склада на книжарницата.

— Анди Костанцо е точно такъв — съгласи се Хедър. — Поради което твърдението на ФБР е толкова абсурдно. Ние го толерирахме, но никой в Движението не се доверяваше на Анди за сериозни неща, какво остава да му повери сто хиляди долара в брой.

— Някой обаче го е направил — обърна й внимание Смит. — Показанията на продавачите на автомобили в Албъкърки са железни.

— Знам това! — тросна се тя. — Сигурно някой е дал на Анди пари да купи джиповете. Дори съм убедена, че той беше достатъчно глупав или самонадеян да направи онова, което са поискали от него. Но парите не са дошли от Движението! Ние не сме бедни, но не разполагаме с такива суми в брой.

— Значи смятате, че Костанцо е бил подведен?

— Сигурна съм в това — заяви тя категорично. — За да бъде злепоставено Движението на Лазар и всичко, за което се борим. Движението се застъпва изцяло за мирни протести. Никога не бихме извършили убийство или терористичен акт.

Смит се изкушаваше да й напомни, че сриването на оградата на института е равносилно на преминаване на границата на насилието, но си затрая. Беше дошъл да чуе отговорите на някои въпроси, а не да предизвиква политически спорове. Освен това бе убеден, че тази жена говори истината — поне що се отнася до онези елементи от Движението на Лазар, които познаваше. От друга страна, тя бе активистка от средно ниво, което се равняваше на капитан или майор от армията. Колко можеше да знае за тайните действия на хората от високите етажи на Движението?

Чаят им пристигна и това й даде възможност да възвърне самообладанието си. Тя отпи внимателно и после го погледна неспокойно през парата, която се вдигаше от чашата.

— Опитвате се да разберете дали е възможно парите да са дошли някъде от върховете на Движението, нали така?

Смит кимна.

— Не се обиждайте, госпожо Донован, но вашите хора са обгърнали ръководството на Движението в пълна тайнственост и е съвсем естествено човек да си задава въпроси какво се крие зад нея.

— Тази тайнственост, както я наричате, е изцяло предохранителна мярка, господин Смит — каза тя. — Знаете какво се случи с основателите на Движението. Те живееха открито. А после един по един бяха убити или отвлечени. Или от корпорациите, които разгневиха, или от правителства, подкрепящи тези корпорации. Е, Движението няма да позволи отново да бъде обезглавено!

Смит реши да остави думите й без коментар. Тя започна да говори с клишета.

За негова изненада Донован внезапно се усмихна и живите й зелени очи се озариха.

— Добре, признавам, че донякъде това е реторика. Високопарна реторика без съмнение и аз съм съгласна, че не е най-убедителният аргумент. — Тя отпи отново от чая и остави чашата върху масата между тях. — Нека се опитам да разсъждавам логично. Да кажем, че изцяло греша. Че съм глупачка и че има хора в Движението, които са решили тайно да прибегнат към насилие, за да постигнем нашите цели. Но помислете малко. Ако вие ръководите свръх секретна операция, чието разкриване може да съсипе всичко, за което сте работили… ще използвате ли човек като Анди Костанцо като агент?

— Не, няма призна Смит. — Освен ако не желая да ме хванат.

Именно това смущаваше и него от самото начало, от първия миг, в който прочете информациите, изтекли от ФБР. Сега, след като я изслуша, беше още по-убеден, че цялата история с джиповете е въздух под налягане. Да се разчита на всезнайко като Костанцо да осигури коли за бягство беше равносилно да се обречеш на провал. Това бе една от онези глупави грешки, които просто не се връзваха с безмилостния, пресметнат професионализъм, на който стана свидетел по време на атаката срещу института. Което означаваше, че някой манипулира разследването.

На една пресечка западно от площад „Меркадо“ Малаки Макнамара чакаше търпеливо, скрит в сенките на закътания тротоар. Ставаше късно и улиците в центъра на Санта Фе бяха почти празни.

Мършавият загорял мъж внимателно вдигна своя далекоглед за нощно виждане „Кайт“ и погледна през него с едно око. Доста полезно приспособление, помисли си той. Монокълът, британско производство, беше здрав, много лек и произвеждаше кристално ясен четворно увеличен образ. Макнамара старателно оглеждаше района, следейки за всяко движение на набелязаната цел.

Насочи далекогледа първо към мъжа, който стоеше неподвижно на прага на художествената галерия на около двеста метра от него. Мъжът с бръснатата глава носеше джинси, тежки ботуши и яке на американската армия. Всеки път, когато минеше кола, той присвиваше очи, за да не го заслепи. Иначе не мърдаше от мястото си въпреки студа. Млад радикал — прецени Макнамара. При това сериозен и дисциплиниран.

Още четирима наблюдатели бяха разположени на различни места по улицата. Двама стояха в западния край на площад „Меркадо“. Други двама в източния край. Всички бяха идеално прикрити и не се забелязваха. Бяха добре обучени и разполагаха с устройства за нощно виждане.

Мъжете бяха част от групата, която Макнамара търсеше след катастрофата пред института „Телър“. Той ги изгуби веднага след атаката с наномеханизмите, но те се появиха отново, след като Движението на Лазар се прегрупира и разположи лагер зад кордона на Националната гвардия. По-рано тази вечер, малко след залез, четиримата се придвижиха на север пеша, навлизайки дълбоко в тесните улички на стария град.

Следваше ги от безопасно разстояние. През това време разбра доста неща за тях. Тези мъже не бяха улични бандити или анархисти, примамени от митингите на Движението, както си помисли първоначално. Техните движения бяха премерени, планирани и отлично изпълнени. Те се промъкнаха ловко покрай агентите на ФБР и полицаите, които наблюдаваха лагера. Неведнъж му се наложи да заляга, за да не го забележи онзи от тях, който винаги изоставаше от групата, за да я прикрива.

Да ги следи беше за него като участие в голяма игра или издирване на елитни командоси на непозната територия. До известна степен Макнамара намираше предизвикателството за вълнуващо. Беше игра с голям залог на съобразителност и умения, която бе играл много пъти в различни кътчета на света. Същевременно си даваше сметка, че вече е преуморен, с притъпени рефлекси. Може би напрежението от последните месеци се бе отразило повече на нервите и издръжливостта му, отколкото смяташе.

Мъжът с бръсната глава, когото наблюдаваше, внезапно стана напрегнат и неспокоен. Той прошепна нещо в микрофона на яката си, изслуша внимателно отговора и се наведе напред, за да огледа внимателно вратата.

Макнамара бързо насочи далекогледа към останалите наблюдатели и забеляза сигурните признаци на повишена готовност. Смени позицията си и издиша лекичко, потискайки прилива на адреналин в тялото си. Смътното чувство за тревога изчезна. Добре, каза си той, готови сме за действие. Досадно дългото чакане и бездействие в студа приключваше.

Все още надзъртайки през далекогледа си, той огледа площада „Меркадо“. Мъж и жена тъкмо излизаха от кафенето. Застанаха на тротоара близо до входа и продължиха да разговарят оживено. Разпозна стройната привлекателна жена веднага. Беше я виждал да се мотае из лагера на Движението на Лазар. Името й беше Хедър Донован. Местна активистка, която се грижеше за връзките с медиите.

Но кой беше тъмнокосият мъж, с когото разговаряше? Дрехите, ботушите и каубойската шапка предполагаха, че е местен, но нещо подсказваше на Макнамара, че не е точно така. Нещо в походката на високия широкоплещест мъж му се струваше познато.

Тъмнокосият се обърна и посочи към паркинга по-надолу по улицата в западна посока. За миг Макнамара видя лицето му. После отново се обърна.

Малаки Макнамара бавно свали далекогледа. Бледосините му очи издаваха доволство и учудване едновременно. „Мамка му — промърмори той под мустак. — Полковникът наистина притежава талант да се появява, когато и където никой не го очаква.“

Двадесет и първа глава

Калдъръмени улички се виеха из центъра на Санта Фе, минаваха покрай най-различни паметници и лъкатушеха под разстилащия се балдахин от дървета — високи американски брястове, кленове, акации и други видове. Пейки от ковано желязо, боядисани в бяло, стояха на равни разстояния покрай тротоарите. Тънка покривка от паднали листа закриваше тревните площи и спечената земя.

В самия център на площада, обграден от нисък железен парапет, се издигаше обелиск, посветен на битките в Ню Мексико по време на Гражданската война. Малцина хора си спомняха, че кървавата война между Севера и Юга бе достигнала толкова далеч на запад. На места тънки лъчи от светлината на уличните лампи около площада проникваха през дърветата, но като цяло това вековно място бе потънало в мрак и горда тишина.

Джон Смит погледна към стройната красива жена, която вървеше до него. Хедър Донован потръпващо от студ, загърната плътно с черното си сако. Всеки път когато прекосяваха начупените линии от бледа светлина между сенките, той забелязваше дъха й в студения нощен въздух. Слънцето беше залязло отдавна и температурата падаше рязко. Не беше необичайно в Санта Фе максималните и минималните температури през деня и нощта да варират между тридесет и четиридесет градуса.

След като изпиха чая си в кафенето „Лонгевити“, той предложи да я изпрати до колата й, паркирана в странична уличка, недалеч от Губернаторския дворец. Тя остана доста изненадана, но с видимо облекчение прие предложението. Обикновено Санта Фе беше безопасен град, но след ужаса, на който стана свидетелка пред института „Телър“, Хедър се чувстваше малко неспокойна.

Тъкмо доближиха обелиска, посветен на Гражданската война, когато Смит внезапно спря. Инстинктът му показваше, че нещо не е наред. Ослуша се и дочу стъпките на двама или трима души, които се движеха дебнешком зад тях. Долови безпогрешно слабо трополене от тежки обувки върху калдъръмената настилка. Същевременно мярна двама души, които се шмугнаха в сянката на дърветата пред тях, да приближават бързо.

Говорителката на Движението на Лазар също забеляза двете фигури.

— Кои са тези хора? — попита тя уплашена.

За част от секундата Смит замръзна на място, колебаейки се дали не бяха агенти на ФБР, изпратени от Кит Пиърсън. Още следобед усети, че го следят, но когато провери за някакви признаци, преди да тръгне към кафенето „Лонгевити“, не откри нищо.

Дали не ги бе изпуснал преди това?

В същия миг един от мъжете пред тях се спря на осветено място. Беше с бръсната глава и носеше камуфлажно яке на американската армия. Очите на Смит се разшириха, когато забеляза в ръката на мъжа пистолет със заглушител, готов за стрелба. Никакво ФБР, осъзна хладнокръвие Смит.

Бяха обградени — притиснати на открито в средата на площада. Инстинктите му се задействаха. Трябваше да се измъкнат от капана, преди да е станало късно.

Реагирайки мигновено, Смит сграбчи Хедър Донован за ръката и я избута към обелиска. Същевременно измъкна пистолета си от кобура под мишницата, скрит под якето му.

— Насам — прошепна той. — Хайде!

— Какво правиш? — протестира тя на висок глас, уплашена от внезапната му реакция. — Остави ме!

— Ако искаш да живееш, идвай с мен! — отговори той грубо и продължи да я дърпа от откритото пространство под обелиска към сянката на дърветата.

Един от двамата мъже, които ги следваха отзад, спря, прицели се бързо и стреля. Заглушителят на пистолета му превърна звука от изстрела в задавена кашлица. Куршумът мина покрай главата на Смит и се заби в ствола на високата топола недалеч от него. Фют. Още един изстрел разцепи нисък клон. Над главите им се изсипаха клонки и листа.

Смит бутна говорителката на Движението на Лазар на земята.

— Стой долу!

Той се подпря на едното си коляно, насочи пистолета си „Зиг Зауер“ към стрелеца и натисна спусъка. Оръжието гръмна веднъж силно, а ехото откъм сградите, заобикалящи площада, го повтори.

Изстрелът, произведен припряно и в движение, пропусна целта. Но гърмежът накара трима от четиримата нападатели, които виждаше, да залегнат на земята. Те започнаха да стрелят срещу Смит от легнало πоложение,

Хедър Донован пищеше пронизително, притискайки се плътно към твърдата земя, без да помръдва.

Куршумите свистяха близо до него, забиваха се в дърветата или рикошираха от пейките, разпръсквайки дъжд от искри, откъртени парчета метал и прашинки бяла боя. Смит пренебрегна стрелбата и съсредоточи вниманието си към нападателя, който все още се движеше.

Беше мъжът с бръсната глава, когото забелязаха пръв. Ниско приведен, стрелецът се промъкваше боязливо надясно, опитвайки се да се прикрие зад дърветата и после да се появи откъм фланга му.

Джон даде три последователни изстрела.

Мъжът залитна. Пистолетът му тупна на земята. Той бавно се свлече на земята и се подпря на ръце и колене. От устата му бликна кръв. Черна на слабата светлина, тя се разля върху калдъръмената настилка и образува локва.

Още куршуми изсвистяха покрай Смит откъм спътниците на ранения. Един пробѝ широката периферия на новата му шапка „Стетсън“ и я свали от главата му. Шапката отлетя към дърветата. Мъжете доближаваха и всеки момент щяха да го видят.

Хвърли се на земята и стреля още три пъти със своя „Зиг Зауер“, опитвайки се да задържи погледите им надолу или поне да ги обърка. После бързо се изтърколи към мястото, където лежеше Хедър Донован с лице, притиснато към земята. Тя вече не пищеше, но Смит забеляза, че раменете й треперят от риданията, които разтърсваха цялото й тяло.

Тримата невредими нападатели забелязаха движението му. Сега стреляха по-ниско. Деветмилиметровите куршуми се забиваха в земята около Джон и говорителката на Движението на Лазар. Други разпръскваха парчета от каменната настилка.

Смит се намръщи. Трябваше да изчезват от тук, при това незабавно. Докосна внимателно по тила уплашената жена. Тя потрепери, но не помръдна.

— Трябва да се измъкваме — каза той настойчиво. — Хайде! Пълзи, дявол да го вземе! Тръгни към онази голяма топола ей там. Само на няколко метра.

Хедър обърна глава към него. Очите й се бяха разширили. Не беше сигурен дори дали го е чула.

— Да вървим! — подкани я отново, този път по-силно — Ако останеш ниско, ще успееш.

Тя поклати отчаяно глава, притискайки бузите си към земята. Той осъзна, че е смразена от страх, парализирана от ужас.

Смит направи физиономия. Ако я оставеше и се скриеше зад дървото, тя скоро щеше да е мъртва. Ако останеше с нея на открито, и двамата щяха да умрат. По-разумният избор бе да я зареже. Ако побегнете, нападателите пак нямаше да я оставят жива. Те едва ли бяха от хората, които оставяха след себе си потенциални свидетели. Имаше предел за онова, което той можеше да понесе — да изостави тази жена, за да спаси собствената си кожа, означаваше да заприлича на тях.

Вместо това вдигна пистолета и започна да стреля по нападателите. Предпазителят на зиг зауера щракна, заключвайки патронника. Тринадесетте патрона бяха свършили. Той извади празния пълнител и пъхна втория и единствен, който му остана.

Смит забеляза, че двама от нападателите се размърдаха, единият тръгна бързо наляво, а другият надясно, без да се изправят. Опитваха се да го притиснат по фланговете. В момента, в който го достигнеха, щяха да го ликвидират с кръстосан огън. Тук дърветата не бяха нагъсто, за да му предложат прикритие от всички посоки. Междувременно третият мъж продължаваше да стреля, за да принуди Джон да държи главата си приведена, прикривайки своите, докато те го приклещваха.

Смит изпсува тихо. Прекалено дълго се бе суетил. Беше притиснат.

Налагаше се да се бие на място, за да разбере колко от враговете му щяха да го последват на небето. Нов куршум се заби в земята на сантиметри от главата му. Джон изплю късчета трева и кал, след което се прицели, опитвайки се да вземе на мушка нападателя от лявата си страна.

Неочаквано се чуха още изстрели, които отекнаха през празния площад. Мъжът от дясната му страна изкрещя. Свлече се на земята, стенейки високо и притискайки с ръка раздробеното си рамо. Другарите му се втрещиха от изненада за миг, после се обърнаха и заоглеждаха дърветата в горния край на площада.

Очите на Смит също се разшириха от учудване. Изстрелите не бяха от него. А тия типове имаха пистолети със заглушители. Кой ли можеше да се е включил в престрелката?

Стрелбата продължи, засипвайки с куршуми земята и дърветата край двамата нападатели. Неочакваната контраатака им дойде явно в повече. Те се оттеглиха бързо и се заизмъкваха в северна посока към улицата пред Губернаторския дворец. Единият вдигна ранения и му помогна да се оттегли, куцукайки. Другият се опита да се притече също на помощ на ранения, но още куршуми го принудиха да се върне под прикритието на дърветата.

Смит забеляза движение вдясно от себе си. Кльощав сивокос мъж се показа откъм дърветата, напредвайки постепенно, без да спира да стреля с пистолета, който държеше пред себе си с двете ръце. Той се шмугна в сянката на обелиска в памет на Гражданската война и презареди деветмилиметровия браунинг.

На площада отново се възцари тишина.

Новодошлият погледна към Смит. Вдигна извинително рамене.

— Съжалявам много за закъснението, Джон — викна му той. — Отне ми повече време да заобиколя откъм гърбовете тия типове, отколкото очаквах.

Беше Питър Хауел. Смит се вторачи учудено в своя стар приятел. Бившият офицер от специалните части на британските ВВС и агент на МИ-6 беше облечен в палто от овча кожа над избеляла фланела в червено и зелено и сини дънки. Гъстата му сива коса, която обикновено подстригваше късо, сега бе дълга и буйна грива, която очертаваше бледосини очи и набраздено с дълбоки бръчки лице, повяхнало от дългогодишно излагане на вятър, слънце и други неблагоприятни атмосферни условия.

Изведнъж до тях долетя звук от автомобил, който профуча в северния край на площада. Спирачките му изскърцаха, той спря за миг, след което запраши на изток по авеню „Палас“ към околовръстното шосе за Пасо де Пералта.

— По дяволите — измърмори Питър. — Трябваше да се досетя, че тия юнаци имат подкрепление и са си осигурили начин да офейкат бързо, ако нещо се издъни. Както и стана. — Той вдигна браунинга си. — Ти се озъртай тук, Джон, докато направя бърз оглед.

Преди Смит да успее да си отвори устата, по-възрастният мъж се втурна напред и изчезна в сенките.

Говорителката на Движението на Лазар повдигна боязливо глава. По лицето й се стичаха сълзи, размазвайки мръсотията, полепнала по бледата й кожа.

— Приключи ли? — прошепна тя.

Смит кимна.

— Надявам се — каза й той, все още взирайки се в мрака около тях, за да се увери, че там няма никой друг.

Бавно, олюлявайки се, стройната жена седна. Тя се вторачи в Джон и в пистолета в ръката му.

— Ти не си истински репортер, нали?

— Не — отговори той тихо. — Страхувам се, че не.

— Тогава кой…

Питър Хауел се появи внезапно и прекъсна въпроса й.

— Офейкаха — каза той раздразнено. После погледът му падна върху мъжа с бръсната глава, когото Смит застреля. Закима доволно. — Поне оставиха тоя.

Той приклекна и обърна тялото. После поклати глава.

— Клетият човек е по-мъртъв и от Юда Искариотски — обяви спокойно Питър. — Улучил си го два пъти. Добро попадение за обикновен селски доктор, бих казал.

Претърси джобовете на мъжа за портфейл или документи, които да го идентифицират.

— Откри ли нещо? — попита Смит.

Питър поклати глава.

— Само кибритена кутия. — После погледна към американеца. — Който и да е наел тоя нещастник, се е погрижил да е чист, преди да го изпрати да го убиеш.

Джон кимна. Убиецът не носеше нищо, което да го свърже с хората, издаващи заповедите.

— Много лошо — каза той намръщено.

— Жалко е, когато противникът е обмислил всичко предварително — съгласи се Питър. — Но не всичко е загубено.

Бившият агент от САС извади малка камера от единия джоб на палтото и направи няколко снимки от близък план на лицето на мъртвия мъж. Използваше свръх скоростна лента и не му трябваше светкавица. После прибра обратно камерата и извади друг миниатюрен уред с големината на книга с меки корици. Имаше плосък екран и няколко копчета отстрани. Забеляза, че Смит го гледа с възхищение.

— Дигитален скенер за пръстови отпечатъци — обясни Питър. — Върши същата работа с чисти електрони вместо с мастило. — Зъбите му се белнаха в мрака. — Какво ли ще измислят сред време спецовете, а?

Работейки бързо, той притисна ръцете на мъртвеца към екрана — първо на дясната, а след това на лявата ръка. Устройството просветна, забръмча и започна да запаметява отпечатъците от десетте пръста.

— Събираш спомени за старостта, така ли? — попита Смит натъртено, напълно убеден, че неговият приятел отново работи за Лондон.

Уж пенсиониран, Питър периодично изпълняваше някои задачи главно за МИ-6, британското разузнаване. Той беше особняк и обичаше да действа сам, подобно на ексцентричните английски авантюристи, които много отдавна бяха помогнали за създаването на империята.

Питър само се усмихна.

— Не искам да те пришпорвам — каза Смит, — но мисля, че и ние трябва да се измитаме. Освен ако не желаеш да обясниш всичко това на полицията в Санта Фе.

Той махна с ръка към трупа на земята и надупчените с куршуми дървета.

Англичанинът го погледна въпросително.

— Много любопитно — каза той и се изправи на крака. Потупа малкия микрофон в ухото си. — Това чудо е настроено на честотите на полицията. И мога да те уверя, че местните блюстители на закона бяха много заети през последните няколко минути. Отговаряха на спешни обаждания откъде ли не… и всеки път от най-далечните покрайнини на града. Най-близката патрулка е на десет минути път от тук.

Смит поклати глава невярващо.

— Мили боже! Тия хора не се шегуват, а?

— Не, Джон — отговори Питър спокойно. — Не се шегуват. Затова силно ти препоръчвам да си намериш ново място за довечера. Дискретно и да не се набива на очи.

— О, боже! — дочуха тънък глас зад себе си.

И двамата се обърнаха. Хедър Донован се бе изправила и гледаше с ужас в мъртвото тяло.

— Познаваш ли го? — попита деликатно Смит.

Тя кимна с неохота.

— Не лично. Не знам дори името му. Но съм го виждала в лагера на Движението и на митинга.

— И в командния център на Движението на Лазар, както ти е добре известно — каза грубо Питър.

Стройната жена се изчерви.

— Да — призна тя. — Беше част от група активисти, доведени от организаторите… за „специални задачи“, както се изразиха.

— Като прерязването на оградата на института „Телър“, когато митингът се изроди — напомни й Питър.

— Да, така е — раменете й потрепериха. — Но никога не съм знаела, че носят оръжие. Или че ще се опитат да убият някого. — Тя ги погледна, а в очите й се четеше срам. — Изобщо не сме планирали да се случи нещо подобно!

— Подозирам силно, че в Движението на Лазар има неща, които дори не можете са си представите, госпожо Донован — каза сивокосият англичанин. — И смятам, че се спасихте по чудо.

— Тя не бива да се връща в лагера на Движението, Питър — даде си сметка Смит. — Твърде опасно ще е.

— Може и така да е — съгласи се по-възрастният мъж. — Нашите приятели с оръжията се изпариха засега, но може да има други, които едва ли ще се зарадват да видят госпожа Донован жива и здрава.

Лицето й пребледня.

— Има ли къде да отидете и да се покриете за известно време, роднини или приятели? Хора, които не са свързани с Движението на Лазар? — попита Смит. — За предпочитане далеч от тук.

Тя кимна бавно.

— Имам леля в Балтимор.

— Добре — отговори Смит. — Мисля, че трябва да тръгнете незабавно за там. Тази нощ, ако е възможно.

— Остави това на мен, Джон — каза Питър. — Твоето лице и името ти са прекалено добре известни на тези хора. Ако отидеш на летището с госпожа Донован, може да й послужиш за мишена.

Смит кимна.

— Вие също бяхте на митинга! — каза тя внезапно, взирайки се в лицето на Хауел. — Но казахте, че името ви е Малаки. Малаки Макнамара!

Той кимна с лека усмивка, а бръчките на лицето му станаха още по-дълбоки.

— Боен псевдоним, госпожо Донован. Измама, но необходима.

— Тогава кои сте в действителност вие двамата? — попита тя. Погледът й се отмести от кльощавия загорял англичанин към Смит и после пак се върна на него. — ЦРУ? ФБР? Някоя друга служба?

— Ако спрете да задавате въпроси, и ние няма да ви лъжем повече — каза Питър. Бледосините му очи примигнаха. — Ние сме ваши приятели. В това може да сте сигурна. — После изражението му стана сериозно. — Което не може да се каже за някои от бившите ви другари от Движението.

Двадесет и втора глава

Събота, 16 октомври

Щабквартирата на ЦРУ, Ленгли, Вирджиния

Малко след полунощ директорът на ЦРУ Дейвид Хансън влезе забързано в офиса си със сив килим на седмия етаж. Въпреки че беше на крака от осемнадесет часа, той все още изглеждаше безупречен в добре ушития костюм, чиста риза и вратовръзка с перфектен възел. Хвърли загрижен поглед към изпомачкания и уморен мъж, който го очакваше.

— Трябва да поговорим, Хал — каза той строго. — Лично.

Хал Бърк, който оглавяваше специалната група за Движението на Лазар в ЦРУ, кимна:

— Добре, да поговорим.

Директорът на ЦРУ влезе във вътрешния кабинет и хвърли куфарчето си върху едно от двете удобни кресла с високи облегалки пред бюрото му. Махна на Бърк да седне на другото. После Хансън скръсти ръцете си и се облегна на лакти върху огромното празно бюро. Изгледа внимателно своя подчинен над върховете на пръстите си.

— Идвам от Белия дом. Както сигурно се досещаш, президентът не е особено доволен от нас и от ФБР.

— Предупредихме го какво може да се случи, ако Движението на Лазар издивее — отговори грубо Бърк. — Институтът „Телър“, лабораторията на „Телос“ в Калифорния и бомбеният взрив в Чикаго бяха само началото. Трябва да спрем тия подмолни действия и да ударим здраво Движението, преди да се окопае по-дълбоко. Някои от активистите му от средния ешелон все още са на светло. Ако успеем да ги пипнем и да ги пречупим, все още имаме шанс да проникнем във вътрешността. Това е най-доброто, което можем да направим, за да унищожим Движението на Лазар.

— Поставих този въпрос много настоятелно — каза му Хансън. — И не съм единствен. Кастила е подложен на натиск от лидерите и на двете партии в Сената и в Камарата на представителите.

Бърк кимна. В ЦРУ се говореше, че Хансън почти през целия ден е бил на Капитолийския хълм, срещайки се с председателите на комисиите за разузнаване на Сената и Камарата, както и с лидерите на мнозинството и на малцинството в двете камари. Под негов натиск влиятелните му съюзници в Конгреса настояваха президентът Кастила да обяви официално Движението на Лазар за терористична организация. След като това станеше, федералните правоохранителни служби щяха да свалят кадифените ръкавици и да разполагат със свободата да действат силово срещу Движението — да следят лидерите му, банковите сметки и каналите за комуникации.

Действайки през главата на президента в Конгреса обаче, Хансън си играеше с огъня. Директорите на ЦРУ нямаха право да използват политически средства, за да манипулират политиката на президента, на когото служеха. Но Хансън никога не се колебаеше да се възползва от възможностите, когато залозите бяха високи. Освен това очевидно вярваше, че подкрепата за него на Камарата и на Сената бе достатъчно силна, за да го предпази от гнева на Кастила.

— Имаме ли шанс? — попита Бърк.

Хансън поклати глава.

— Все още не.

Бърк се начумери.

— Защо, по дяволите, не?

— След клането пред института „Телър“ Лазар и последователите му са яхнали огромна вълна на обществено съчувствие и подкрепа. Особено в Европа и Азия — напомни му директорът на ЦРУ. — Последните актове на насилие може да ги подкопаят малко, но твърде много хора ще приемат на доверие версията на Движението на Лазар, че атаките в „Телос“ и Чикаго са били инсценирани, за да дискредитират каузата му. Така че правителствата по света оказват сериозен дипломатически натиск да оставим Движението на мира. Те предупреждават президента, че агресивни действия срещу Лазар може да предизвикат антиамерикански демонстрации в собствените им страни.

Бърк изсумтя с отвращение.

— Да не искате да кажете, че Кастила няма нищо против Париж или Берлин, или някоя друга второстепенна сила да има право на вето върху политиката ни срещу тероризма?

— Не точно вето — каза Хансън. — Но просто няма да действа открито. Не и докато не представим железни доказателства, че Движението на Лазар дърпа конците на тези терористични актове.

Няколко минути Бърк остана безмълвен, оглеждайки, без да мига, своя началник. После кимна.

— Това може да се уреди.

— Истински доказателства, Хал — предупреди шефът на ЦРУ. — Факти, които могат да издържат проверка. Разбра ли?

Бърк отново кимна. „О, разбирам те, Дейвид — помисли си той, — дори по-добре, отколкото ти разбираш себе си.“ Умът му работеше трескаво да изнамери нови начини да овладее ситуацията, която беше започнала да излиза извън неговия контрол при института „Телър“.

Полето във Вирджиния, извън Белтуей

Три часа преди разсъмване в полята на Вирджиния се изсипа студен дъжд като из ведро и разкаля съвсем и без това мократа земя. Есента обикновено беше по-суха, особено след влажните тропически бури през летните месеци, но през тази година времето не следваше обичайния модел.

На около шейсет километра югозападно от Вашингтон малка къща бе кацнала на невисок хълм с изглед към няколко пояса от дървета и четиридесет акра ливади, обрасли с бурени и гъсти къпинови храсти. Овъглените развалини от стар хамбар без покрив стърчаха близо до къщата. Останки от ограда очертаваха празните буренясали ниви на фермата, като повечето от гредите й или бяха изпочупени, или лежаха полуизгнили във високата трева, буренак и шипкови храсти. Набразден от дири на коли път водеше към ниския хълм откъм павираното шосе, което минаваше покрай оградата на фермата. Пътят свършваше до изпоцапаната с петна от масло циментова площадка пред входа на къщата.

На пръв поглед малката сателитна чиния на покрива и късовълновата антена на съседен хълм бяха единствените свидетелства, че западналата ферма има нещо общо със съвременната епоха. В действителност първокласна алармена система охраняваше къщата, чиято вътрешност бе обзаведена с последен модел високотехнологични компютри и друга електронна апаратура, с каквато разполагаше ЦРУ.

Хал Бърк седеше зад бюрото в своя кабинет и слушаше как дъждът чука по покрива на къщата, която той язвително наричаше „моята селска обител“. Един от чичовците му обработваше тази неплодородна земя в продължение на десетилетия, докато накрая тежкият труд и чувството на безсилие го убиха. След смъртта му тя мина през ръцете на няколко негови не много умни братовчеди, преди да стане собственост на агента на ЦРУ, който я получи преди десетина години като частично погасяване на стар семеен дълг.

Нито имаше парите, нито време да засади нещо, но много му допадаше уединението, което фермата предлагаше. Никога не идваха неканени гости, нито дори представители на местните Свидетели на Йехова. Беше толкова отдалечена от пътя, че дори бързо разрастващите се предградия в Северна Вирджиния я задминаваха. При ясно време нощем Бърк се разхождаше навън и наблюдаваше оранжевия отблясък от светлините на Вашингтон и на предградията. Те оцветяваха небето в огромна дъга на север, североизток и изток и постоянно му напомняха за мравуняка, в който се бе превърнало съвременното общество, и за тъпата бюрокрация, която толкова презираше.

Лошите провинциални пътища и натоварените магистрали често правеха пътуването до и от Ленгли дълго и мъчително, но комуникационната апаратура, монтирана в къщата за сметка на федералния бюджет, му позволяваше да работи и от фермата, ако възникнеше неочаквано криза. Апаратурата работеше невероятно добре като за официална употреба от ЦРУ. Още по-модерен хардуер и софтуер, доставени от други, му позволяваха да контролира разпръснатите надалеч елементи на ТОКСИН при по-голяма сигурност. Пристигна тук веднага след срещата с Хансън в полунощ. Събитията се развиваха главоломно и сега той трябваше да е в постоянна връзка с агентите си.

Компютърът издаде звук, сигнализирайки, че е пристигнал кодиран доклад от екипа за сигурност, който работеше в Ню Мексико. Намръщи се. Бяха закъснели.

Бърк разтърка очи и набра паролата. Бъркотията от случайни на пръв поглед букви, числа и знаци изведнъж се промени и започна да се подрежда в думи, а после и в изречения, докато програмата си вършеше работата. Той прочете съобщението с нарастваща тревога.

— По дяволите — измърмори Бърк. — Кое, мамка му, е това копеле?

След това Бърк вдигна обезопасения телефон до компютъра си и набра своя колега от ФБР.

— Кит, слушай — каза той припряно. — Имам нужда от теб да оправим една каша. Един труп трябва да изчезне. Завинаги.

— Полковник Смит? — попита оживено Пиърсън.

— Бих искал.

— Докладвай — каза тя. Той чуваше шума в слушалката, докато тя навличаше бързо дрехите си. — И никакви извъртания този път. Само фактите.

Офицерът от ЦРУ я информира за провалилото се нападение. Пиърсън слушаше, без да го прекъсва.

— Уморих се да оправям кашите на твоята частна армия, Хал — каза тя огорчено, след като той приключи.

— Смит е имал подкрепление — тросна се Бърк. — Нещо, което не очаквахме. Всички смятахме, че действа като вълк единак.

— Някакво описание на другия мъж? — попита тя.

— Не — призна офицерът от ЦРУ. — Било е тъмно и моите хора не са успели да го видят добре.

— Чудесно! — каза студено Пиърсън. — Става все по-добре и по-добре, Хал. Сега Смит ще е сигурен, че има нещо гнило около историята със закупуването на джиповете от терористите, което аз свързвах с Движението. Защо просто не вземеш да лепнеш на челото ми една огромна червена точка?

На Бърк му се прииска да й тресне телефона, но успя да се сдържи.

— Конструктивните предложения биха били по-полезни, Кит — каза той накрая.

— Прекрати ТОКСИН — настоя тя. — Цялата операция беше катастрофа от самото начало. А докато Смит е жив и продължава да души около мен, няма да разполагам с поле за маневриране, за да насоча разследването към Движението на Лазар.

Той поклати глава.

— Не мога да го направя. Нашите хора вече получиха следващите заповеди. Ще бъдем в по-голяма опасност, ако дадем отбой, отколкото ако продължим.

Последва продължителна тишина.

— Да сме наясно по един въпрос, Хал — каза строго Пиърсън. — Ако ТОКСИН се издъни, както се очертава, няма да поема отговорността изцяло върху себе си, ясно ли е?

— Това заплаха ли е? — попита Бърк натъртено.

— Приеми го като факт — отговори тя и затвори телефона.

Хал Бърк поседя вторачен в екрана няколко минути, обмисляйки следващите действия. Дали Кит Пиърсън си изпускаше нервите? Надяваше се да не е така. Всъщност той не харесваше тъмнокосата жена, но я уважаваше заради нейния кураж и воля за победа на всяка цена. Без тях тя щеше да е потенциална опасност — нещо, което ТОКСИН не можеше да позволи.

Взе решение и започна бързо да пише, съчинявайки нови инструкции към оцелелите от групата му в Ню Мексико.

Видеоконференция на Движението на Лазар

Във всяко кътче на света малки групи мъже и жени от всички цветове и раси се събраха тайно. Те се срещаха пред свързани със сателит монитори и видеокамери. Това бе елитът на Движението на Лазар, лидерите на най-важните му клетки. Всички изглеждаха надъхани, настървени да започнат операциите, които планираха от месеци.

Мъжът, наричан Лазар, стоеше спокойно пред огромен дисплей, на който се появяваха кадри с участниците във всяка група. Той знаеше, че никой от тях няма да види истинското му лице и да чуе истинския му глас. Както винаги, неговите високо усъвършенствани компютърни системи и софтуер конструираха различни идеализирани образи за всяка от клетките на Движението. Също толкова модерен софтуер предоставяше симултанен превод.

— Време е — заяви Лазар и се усмихна леко, забелязвайки нетърпението, което се изписа по лицата на участниците в далечните аудитории. — Милиони хора в Европа, Азия, Африка и Америка прегръщат нашата кауза. Политическата и финансовата мощ на Движението ни расте не с дни, а с часове. Не след дълго цели правителства и корпорации ще треперят пред нашето увеличаващо се влияние.

Увереният му тон предизвика одобрително кимане с глави и шепот на възбуда у лидерите, които го гледаха.

Лазар вдигна предупредително ръка.

— Но не забравяйте, че враговете ни не спят. Тайната им война срещу нас се провали. Сега започнаха откритата война, която аз предвидих. Кланетата в Санта Фе и в Чикаго без съмнение са само началото на зверствата, които планират.

Той погледна право в камерите, съзнавайки, че всички от разпръснатите по света групи ще останат с усещането, че очите му са насочени само към тях.

— Войната започна — повтори той. — Нямаме избор. Трябва да отвърнем на удара бързо и без колебание, без милост. Където е възможно, вашите действия трябва да избегнат отнемане на невинен човешки живот, но ние трябва да унищожим нанолабораториите — тези развъдници на смърт, — преди нашите врагове да причинят още ужаси на света и на нас.

— Ами лабораториите на „Номура Фарматек“? — попита лидерът на групата в Токио. — Все пак това е единствената корпорация, която прие нашите искания. Те вече спряха изследванията.

— Да пощадим „Номура Фарматек“? — каза студено Лазар. — Не мисля. Хидео Номура е хитър младеж, твърде хитър. Той се снижава, когато духа силен вятър, но не се пречупва. Когато се усмихва, усмивката му е като на акула. Не се оставяйте на Номура. Познавам го твърде добре.

Лидерът на групата от Токио наведе глава, приемайки порицанието.

— Да бъде волята ти, Лазаре.

След като екраните угаснаха, мъжът, наречен Лазар, остана сам, наслаждавайки се на вкуса на триумфа. Годините на планирана подготовка даваха плодове. Скоро щеше да започне трудната и опасна работа по завладяването на света. Също скоро тежките, но необходими жертви щяха да бъдат възнаградени.

Очите му посърнаха за миг, изпълвайки се със спомена от болката. Той нежно изрецитира стихотворението, в стил хайку, което често спохождаше будния му мозък:

Двадесет и трета глава

На север от Санта Фе

Утринното слънце, което изгря високо на безоблачното синьо небе, изглеждаше като огромен пламък, издигащ се зад планината със заоблено било над ранчото Чимайо. Иглолистните и хвойновите дървета по хребета се очертаваха ясно на фона на ослепителната златиста светлина. Слънчевите лъчи се разпростираха надолу по полегатите склонове и хвърляха дълги сенки над ширналите се ябълкови градини и терасовидния вътрешен двор на старата хасиенда.

Все още в джинси, ботуши и сако от рипсено кадифе, Джон Смит мина през препълнените салони за хранене на старата къща и излезе на каменната тераса. Разположено на около тридесет и седем километра северно от Санта Фе, ранчото Чимайо беше един от най-старите ресторанти в Ню Мексико. Неговите собственици водеха корените си от първата вълна испански заселници в Югозапада. Родът им се бе установил в Чимайо през 1680 година по време на продължителното и кърваво въстание на индианците пуебло срещу испанските управници.

Питър Хауел се бе настанил на една от масите на терасата и го очакваше. Той махна на своя стар приятел към отсрещния празен стол.

— Сядай, Джон — каза той любезно. — Изглеждаш ужасно уморен.

Смит сви рамене, преборвайки се с изкушението да се прозее.

— Имах дълга нощ.

— Някакви сериозни неприятности?

Джон поклати глава. Прибирането на лаптопа и на другата апаратура от апартамента във „Форт Марси“ се оказа неочаквано лесно. Внимавайки първо за ФБР, а после и за наблюдение от терористите, той използва всеки трик, който знаеше, да се измъкне от евентуална опашка, въпреки че не забеляза някой да го следи. Но това му отне доста време и усилия, така че се добра до мотела в покрайнините на Санта Фе чак на зазоряване. После звънна на Фред Клайн да го уведоми за опита да бъде убит. Само успя да затвори очи и Питър му се обади да насрочи тайната среща.

— Никой ли не те последва? Преди това и сега? — попита англичанинът, след като изслуша разказа на Смит за перипетиите му.

— Никой.

— Много любопитно — отговори Питър, повдигна едната си вежда и после се намръщи. — И доста обезпокоително.

Смит кимна. Колкото и да се мъчеше, не можеше да си обясни защо ФБР следеше всяко негово движение вчера, а после изведнъж сякаш изтегли хората си часове преди четиримата нападатели да се опитат да го убият. Може би агентите на Кит Пиърсън бяха решили, че той ще остане още една нощ в хотелския апартамент, след като си събере багажа, но това изглеждаше несериозно.

— Как се оправи с Хедър Донован? — попита той. — Имаше ли някакви проблеми да я отведеш в безопасност?

— Никакви — отговори Питър. Той си погледна часовника. — В този момент хубавата госпожа Донован прекосява Америка на път за дома на своята леля в Чесапийк.

— Ти нито за миг не си смятал, че тя е в сериозна опасност, нали? — попита Смит тихичко.

— След края на стрелбата ли имаш предвид? — каза по-възрастният мъж. — Не, всъщност не, Джон. Ти беше главната мишена, не тя. Госпожа Донован е онова, което изглежда — донякъде наивна млада жена с добро сърце и приличен ум. Тъй като тя не е наясно въобще какво планират във висшите ешелони на Движението на Лазар, много се съмнявам, че ще гледат на нея като на сериозна заплаха. Докато младата дама стои далеч от теб, мисля, че ще е в пълна безопасност.

— Дотук с историята на моя любовен живот — каза Смит с крива усмивка.

— Професионален риск, опасявам се — каза Питър шеговито. — Имам предвид медицинската ти професия, естествено. Може би трябва да пробваш в разузнаването. Имам чувството, че през този сезон шпионите са на мода.

Смит се направи, че не е разбрал намека. Англичанинът бе сигурен, че той работи за някоя от разузнавателните служби на САЩ, но за Питър бе въпрос на професионална етика да не любопитства. Точно както Смит избягваше да му задава неудобни въпроси за работата, която от време на време вършеше за правителството на Нейно величество.

Питър се зазяпа в усмихната сервитьорка с ослепително бяла блузка и дълга широка пола, която доближаваше с огромен поднос, пълен с блюда и кана с прясно горещо кафе.

— А, идва поръчката — каза той доволно. — Надявам се нямаш нищо против, че си позволих да поръчам и за двама ни.

— Съвсем не — отговори Смит, давайки си сметка, че е ужасно гладен.

Няколко минути двамата мъже ядоха мълчаливо. Гощаваха се с яйца, бъркани с нарязани на тънко наденички, черен боб и пикантно Пико де гало — сос от червени и зелени люти чушки, домати, кромид лук и бучка кисела сметана. За да смекчи лютивината на соса, ресторантът предлагаше кошничка с домашни пухкави пържени хлебчета, които се сервираха топли, напълнени с течен мед и разтопено масло.

След като приключиха с храната, Питър се облегна с доволно изражение на кокалестото си лице.

— В някои части на света едно яко оригване ще бъде прието като ласкателство към вожда — каза той, примигвайки. — Но в случая ще се въздържа.

— Повярвай ми, признателен съм ти за това — каза му Смит шеговито. — Ще ми се и друг път да посетя този ресторант.

— Тогава да поговорим за работата — каза Питър. Той посочи към дългата си сива коса. — Сигурно се чудиш защо съм си променил прическата.

— Малко — призна Смит. — Така приличаш на пророк от Стария завет.

— Донякъде — съгласи се самодоволно англичанинът. — Е, хвърли последен поглед към беловласата ми грива и плачи, защото като Самсон скоро ще бъда остриган. — Той се подсмихна под мустак. — Но каузата беше добра. Преди няколко месеца един стар познат ме помоли да си навра носа във вътрешните работи на Движението на Лазар.

„Под «стар познат» разбирай МИ-6, британското разузнаване“ — помисли си Смит.

— Стори ми се забавно и си пуснах тази дълга грива, измислих си ново име, което да звучи библейски и внушително, и се примъкнах към редиците на Движението. Представих се за пенсиониран канадски горски служител с радикални възгледи против науката и технологиите.

— Извади ли късмет? — попита Смит.

— Да проникна във вътрешността на Движението ли? Уви, не — отговори Питър. Изражението му стана малко по-сериозно. — Ръководството е дяволски фанатично към сигурността си. Така и не успях да премина през защитната им обвивка. Но все пак научих достатъчно, за да се разтревожа. Повечето от редовите последователи са почтени хора, но има някои закоравели типове, които ги манипулират зад кулисите.

— Като момчетата, които се опитаха да ме пречукат снощи?

— Вероятно — отговори Питър замислено. — Въпреки че точно тях бих определил повече като мускулести, отколкото умни. Държах ги под око няколко дни, преди да те нападнат — още от пристигането им за митинга на Движението на Лазар.

— Някакви конкретни причини?

— Първо, просто начинът, по който се движеха — обясни Питър. — Тия типове изглеждаха като глутница вълци сред стадо овце. Досещаш се какво имам предвид. Прекалено внимателни, прекалено дисциплинирани… Съвсем наясно с обстановката през всичкото време.

— Точно като нас? — предположи Смит, подсмихвайки се.

Питър кимна.

— Точно така.

— А твоите „приятели“ в Лондон успяха ли да открият нещо въз основа на материалите, които им изпрати? — попита Джон, спомняйки си дигиталните снимки и пръстовите отпечатъци, които Хауел взе от убития нападател с бръснатата глава.

— Страхувам се, че не — отвърна Питър със съжаление. — Досега всичките ми опити да разбера се оказаха напразни. — Той бръкна в джоба на палтото от овча кожа, извади компютърен диск и го подаде през масата на Смит. — Затова си помислих, че ти би могъл да използваш твоите връзки да идентифицираш оня тип, когото така ефикасно повали снощи.

Смит го изгледа.

— О?

— Не е нужно да се правиш на света вода ненапита, Джон — каза му Питър присмехулно. — Сигурен съм, че ти също имаш приятели — или приятели на приятелите ти, които могат да пуснат снимките и отпечатъците през тяхната база данни… Като лична услуга към теб, разбира се.

— Би могло да се уреди — призна Смит замислено. Той взе диска. — Но първо трябва да намеря къде да свържа компютъра си.

По-възрастният мъж се ухили.

— В такъв случай ще се радваш да узнаеш, че нашите домакини имат достъп до безжичен Интернет. Тази чаровна хасиенда може да е от седемнадесети век, но собствениците на ресторанта определено са от съвременната епоха. — Питър дръпна стола си назад и се изправи. — А сега съм сигурен, че нямаш нищо против да се усамотиш за малко, а аз като добро старо куче ще се ослушвам и ще душа наоколо.

Джон го изгледа, поклати глава, без да крие възхищението си към способностите на англичанина да получи от всеки онова, което иска.

„Питър Хауел може да накара цяло племе канибали да станат вегетарианци — бе казала веднъж тяхната обща приятелка, офицерът от ЦРУ Ранди Ръсел. — Нищо чудно после да ги принуди да му платят за това.“

Все още развеселен, Смит набра номера на Фред Клайн по кодирания мобилен телефон.

— Да, полковник? — каза шефът на Първи секретен отдел.

Смит му предаде молбата на Питър за идентифициране на мъртвия нападател.

— Имам диск със снимки и отпечатъците на пръстите му у себе си — завърши той.

— Какво знае Хауел? — попита Клайн.

— За мен? Не е задавал въпроси — отвърна насила Смит. — Питър е сигурен, че работя за военното разузнаване или друга служба на Пентагона, но не се интересува конкретно.

— Добре — отговори Клайн и прочисти гърлото си. — Няма проблеми, Джон, изпрати ми файловете и ще видя какво мога да изровя. Ще изчакаш ли на място? Това ще отнеме известно време.

Смит огледа тихата и спокойна тераса. Слънцето бе достатъчно високо вече и времето се бе стоплило. А във въздуха се носеше сладко ухание на цветя. Той даде знак на сервитьорката да му донесе нова кана кафе.

— Няма проблеми, Фред — каза той в телефона провлачено. — Ще стоя тук и ще страдам.

Шефът на Първи секретен отдел се обади след един час и без да губи време за любезности, каза:

— Имаме сериозен проблем, полковник.

Смит забеляза Питър Хауел да чака до вратата на терасата и му махна.

— Продължавай — каза той на Клайн. — Целият съм в слух.

— Мъжът, когото си застрелял, е американец на име Майкъл Долън. Бивш командос от специалните части на армията. Ветеран с отличия и медали. Напуснал е службата си като капитан преди пет години.

— Гадост — каза тихо Джон.

— Още по-лошо е, полковник — предупреди го Клайн. — След като излязъл от армията, Майкъл Долън подал документи за Академията на ФБР в Куонтико. Отхвърлили го веднага.

— Защо? — учуди се на глас Смит. Бившите армейски офицери обикновено се ценяха високо от ФБР заради бойните им умения, физическа форма и дисциплина.

— Провалил се при психическия тест — отговори Клайн. — Явно е показал симптоми и поведение на социопатия. Психолозите на Бюрото са открили у него определена склонност да убива без угризение и съжаление.

— С други думи, не е човек, на когото да повериш значка на пазител на закона и оръжие, предполагам — каза Смит.

— Така е — съгласи се Клайн.

— Добре, ФБР не го е поискало — продължи да го притиска Смит. — Тогава кой го е наел? Как е бил въвлечен в Движението на Лазар?

— Ето че стигаме до същността на нашия сериозен проблем — отговори бавно шефът на Първи секретен отдел. — Оказва се, че покойният и непрежалим господин Долън е работел за ЦРУ.

— Исусе — каза Смит и поклати невярващо глава. — В Ленгли са наели този тип?

— Не официално — отвърна Клайн. — Управлението доста мъдро го е държало на една ръка разстояние. На хартия Долън е бил независим консултант по сигурността. Но е получавал пари от разни отдели на ЦРУ. Работел, е периодично за тях след уволнението си от армията, главно с участие в рискови контратерористични операции, обикновено в Латинска Америка или Африка.

— Хитро. Така от Ленгли са можели да отрекат, че той е техен човек в случай на издънка — осъзна Смит и се намръщи.

— Именно — каза Клайн.

— А снощи Долън в операция на ЦРУ ли е участвал? — попита Смит, чудейки се в каква каша се е забъркал и колко опасна е ситуацията за тях. Дали снощната стрелба не е била резултат на пълно недоразумение — ужасен инцидент на приятелски огън между две тайни сродни организации, действащи на една и съща територия, без да знаят.

— Не, не мисля — каза шефът на Първи секретен отдел. — Предполагам, че последният му договор с Управлението е бил преди малко повече от шест месеца.

Смит усети как мускулите на лицето му леко се отпуснаха. Той въздъхна с облекчение.

— Радвам се да чуя това. Дяволски се радвам.

— Има и още, полковник — предупреди Фред Клайн и си прочисти гърлото. — Информацията, която ти съобщих, идва от базата данни на нашия отдел — досиета, които съм съставил от свръх секретни материали, изтеглени от ЦРУ, ФБР, СНС и други служби. Без тяхно знание, естествено.

Смит поклати глава. Способностите на Клайн да събира информация от няколкото конкуриращи се клонове в разузнавателната общност на САЩ бе една от причините, поради които президентът Кастила ценеше толкова високо работата на Първи секретен отдел.

— За сверка пуснахме снимките и пръстовите отпечатъци, които ми изпрати, през мрежата на ЦРУ и на ФБР — продължи Клайн. Гласът му стана равен и студен. — Но и в двата случая останах с празни ръце. Що се отнася до Ленгли и ФБР, Майкъл Долън никога не се е явявал на изпит във ФБР и никога не е работил за ЦРУ. Всъщност в техните архиви въобще не се споменава за него.

— Какво? — възкликна изненадано Смит. Той забеляза как Питър повдигна едната си вежда учудено и бързо снижи глас. — Това е невъзможно.

— Не невъзможно — каза Клайн. — Почти невероятно. И много плашещо.

— Искаш да кажеш, че досиетата му в ЦРУ и ФБР са били изтрити — осъзна Смит. Той усети как го побиват тръпки. — А това е нещо, което може да се направи само от хора от най-високо равнище. Хора в нашето правителство.

— Страхувам се, че е така, полковник — съгласи се Клайн.

— Явно някой е поел огромен риск да заличи тези досиета. Сега въпросът е защо и кой?

Тайна инсталация за нанотехнологично производство във вътрешността на Центъра

Лаборантите, които работеха в нанотехнологичното производствено ядро, бяха облечени изцяло в защитни костюми и носеха на главите си шлемове със собствен кислороден апарат. Плътните ръкавици и тежките костюми пречеха на движенията им, но тренингът и практиката им помагаха да изпълняват деликатната задача да пълнят стотиците милиарди напълно формирани нанофаги трети стадий в четири метални цилиндъра с дебели стени.

След като цилиндрите се напълниха, ги откачиха внимателно от производствените съдове от неръждаема стомана. Лаборантите, които работеха по двойки, натовариха цилиндрите в колички роботи, които щяха да ги отнесат през тесен тунел, затворен херметически в двата края с масивни люкове, и херметизирана камера. Там друг екип от лаборанти с маски, ръкавици и защитни дрехи поемаха грижата за смъртоносния товар.

Те товареха един по един пълните с нанофаги цилиндри в по-големи кухи метални контейнери, които запечатваха внимателно и след това заключваха. След като процедурата приключеше, по-големите метални контейнери се нареждаха в облицовани с морска пяна тежки сандъци. Най-накрая облепваха сандъците с огромни етикети в бяло и червено с надпис: КИСЛОРОД ЗА МЕДИЦИНСКИ НУЖДИ. ПРЕДУПРЕЖДЕНИЕ: СЪДЪРЖАНИЕТО Е ПОД НАЛЯГАНЕ!

Високият едър мъж, който се наричаше Нънс, стоеше пред производственото ядро и наблюдаваше през екран процеса на товарене. Той обърна глава към много по-ниския от него старши учен.

— Тази нова система на доставка ще увеличи ли ефективността, както работодателят ни желае?

Ученият кимна подчертано.

— Абсолютно. Конструирали сме нанофагите трети стадий с по-дълъг живот и за по-голям брой външни условия. Новият метод ни позволява да извършим следващия полеви тест от по-голяма височина и при по-разнообразни климатични условия. Компютърните тестове показват, че разпространението на нанофагите ще е далеч по-ефективно.

— И значително по-висок процентът на убийства? — попита безцеремонно Нънс, третият от братята Хораций.

Ученият кимна сдържано.

— Разбира се. — Той преглътна с мъка. — Съмнявам се, че в района на поразяване биха оцелели много хора.

— Добре. — Зеленоокият мъж се усмихна безчувствено.

— В края на краищата това е целта на новата технология, нали?