Отмъщението на мъртвата (Загадката, разказана от Писаря на поклонниците по пътя от Лондон към Кентърбъри)

ПЪРВА ГЛАВА

Замъкът Рейвънскрофт се издигаше върху малка скала, недалеч от река Блекуотър, близо до град Малдън в Есекс. Рейвънскрофт бил построен по времето, когато Бог и светиите му спяли, а Стивън и Матилда2 водели безмилостна гражданска война. Бил построен за отбрана и нападение, с квадратна главна кула; която се извисяваше в небето, защитена от висока куртина3 с кръгли кули. Голяма кула се извисяваше над портата, до която можеше да се стигне само по подвижния мост над широкия, вонящ крепостен ров. Но през лето Божие 1381-во Биатрис Ароунър, току-що навършила седемнайсет години, не мислеше нито за битки, нито за войни. Беше Майският празник, денят, когато всички жители на Малдън почитаха благословената Дева Мария, чистата Божия свещица, донесла светлина на света.

На различни ливади бяха забити майски стълбове. Бяха пристигнали трубадури и трупи пътуващи артисти; ложи и павилиони бяха издигнати на общинската мера. Волове, прасета, зайци и фазани се печаха на шишове, въртени от потни и намръщени момченца, които бяха получили по пени, за да се грижат месото да не изгори и да го поливат с билки, накиснати в мазнина. И наистина, Малдън беше изпълнен с апетитна миризма на печено месо. Жителите му се бяха пременили и макар следващият ден да беше работен, виното и ейлът се лееха, а вечерта щеше да има бурни танци. Но Биатрис беше решила да пренебрегне всичко това. Беше оставила леля си и чичо си, собственици на кръчмата „Златната мантия“, която се намираше в покрайнините на Малдън и вървеше по прашния път към Рейвънскрофт. Денят й се струваше прекрасен; небето изглеждаше по-синьо, тревата — по-зелена, камбанките — по-едри и въздухът по-наситен със сладкия аромат на ранното лято.

Биатрис беше извадила брашно от дъбовите ракли и опекла хляб и сладки, които сега се намираха в ракитената й кошница, предпазвани от мухите и жегата с влажна ленена кърпа. Днес тя имаше свой празник. Комендантът на замъка сър Джон Грас, съпругата му Ан, отец Ейлред, капеланът, и Тиобалд Вавасур, лекарят, щяха да се присъединят към нея и любимия й, писарят Ралф Мортимър, за обяд на моравата на замъка. Близкият приятел на Ралф, Адам, и неговата съпруга Мариса също бяха поканени.

Биатрис отметна назад дългата си коса — „черна като нощта“, както я описваше Ралф. Би трябвало да носи пребрадка или воал — Катрин, леля й, винаги я караше да го прави — но Биатрис отказваше. Ралф беше написал стихове за косата й, за бялата й кожа и морскосивите й очи. Биатрис беше влюбена. Ралф й беше по-скъп от самия живот. Всички, особено побойниците и контетата, които изпълваха пивницата „Златната мантия“, се чудеха защо. Те оглеждаха Ралф от глава до пети и мърмореха под нос за мухлясалите писари-голтаци, но той не им обръщаше внимание. Беше хубав на вид и добър по душа; имаше късо подстригана тъмна коса и късогледо присвити зелени очи. Биатрис го беше срещнала на Майския панаир преди две години. Отначало леля Катрин и чичо Робърт, официалните й настойници още от дете, се бяха обявили против, но Ралф постепенно ги беше спечелил. Той беше добре възпитан, винаги плащаше онова, което ядеше и пиеше, а от време на време им носеше малки подаръци — восъчна свещ или гърне мед от кошерите на замъка.

Внезапно Биатрис се стресна. Беше стигнала до моста на замъка, без дори да забележи. Пазачът спеше на сянка, свалил шлема си; копието му беше опряно на стената. И защо не? Наистина, селяните от графството бяха заплашвали с бунт и размирици, но днес беше Майският празник, а и сър Джон Грас, стар войник, беше добродушен и не държеше много на дисциплината. Комендантът предпочиташе да остави всички военни проблеми на Биърдсмор, едрия командир на гарнизона. Но къде беше той? Още ли скърбеше за горката Фийби? Кой ли беше убил нещастната млада жена?

Биатрис изхвърли от ума си мрачните мисли и затрополи по моста с дървените си обувки. Мина край малката къщичка на вратаря и пое по виещата се пътека, която водеше към моравата пред главната кула. Над нея гарваните, на които беше наречен замъкът, се спускаха и издигаха на фона на синьото небе. В тревата близо до рова изпищя фазан; сипките, които си бяха свили гнезда по стените, бърбореха свадливо, изпълвайки късната утрин с чуруликането си. Един пътуващ търговец мина край нея, товарният му кон беше отрупан със стока; сигурно беше пътешественик, платил си, за да пренощува в замъка и без съмнение щеше да посети панаира, преди да поеме по прашния път на север към другите градове в Есекс.

Биатрис зави зад ъгъла и спря. Останалите вече се бяха събрали на моравата. Лейди Ан беше постлала синя памучна покривка и поставила възглавнички на столовете, за да се седи удобно. Пред нея беше подредена трапеза, калаените чаши и кани блестяха на слънцето. Подноси и чинии с хляб, студено месо и нарязани плодове, бяха покрити с бели кърпи срещу нахалните мухи, привлечени от купищата тор и изпражнения, струпани до крепостните стени. Биатрис сбърчи нос. Миризмата вече не беше толкова приятна. Ровът беше усоен, водата му мочурлива и както казваше Ралф, често можеше да помиришеш Рейвънскрофт, преди да го видиш.

Биатрис се спотаи в сенките и погледна към събралите се. Ето ги всичките й приятели: сър Джон Грас, със зачервено лице и двойна брадичка, гладко избръснат; с оредяваща бяла коса, изпъкнали сини очи и плътни, чувствени устни. Беше воювал в свитата на Черния принц4 във Франция. Съпругата му Ан седеше до него, положила ръка върху облегалката на стола му. Беше облечена в бакърено-златиста рокля, а посивяващата й коса беше скрита под смешна, стърчаща от колосване пребрадка. Жена с остри черти и добри очи, малко по-млада от съпруга си, лейди Ан имаше духа на командир и гарнизонът се боеше повече от нея, отколкото от сър Джон. До нея беше отец Ейлред в кафявото си францисканско расо и плешива като яйце глава. Но, както сам си признаваше, той я компенсираше с буйната си черна брада, която стигаше до гърдите му.

Беше благ човек и добър свещеник. До него седеше Тиобалд Вавасур, лекарят, чиято сива сплъстена коса покриваше ушите му, обрамчила посивялото, уморено лице. Каквото и да беше времето, Тиобалд вечно се оплакваше от студа; дори сега носеше кърпената си червена наметка, обшита с хермелин, с която толкова се гордееше. Той беше истински учен и дори притежаваше очила, за да може да изследва пациентите си по-обстойно. Беше услужлив — дестилираше за нея парфюми от диви цветя. Приятелката й Мариса вечно ги искаше назаем. Тя и Адам също бяха пристигнали и седяха с гръб към Биатрис. Адам беше русокос и синеок, висок и сух като върлина; лицето му изглеждаше сурово, но винаги беше готов да се усмихне или да избухне в смях. Съпругата му Мариса, Мишката, както я наричаше той, беше облечена в обичайното сиво, а кестенявата й коса беше изцяло скрита от бяла колосана шапчица. Ралф винаги твърдеше, че Мариса му прилича повече на монахиня, отколкото на млада влюбена жена. Виночерпецът обикаляше и сър Джон очевидно вече добре беше подпийнал. Ралф се показа на стълбите, които водеха към кулата и инстинктивно погледна насреща.

— Биатрис! — извика той! — Не се крий в сенките като призрак!

Тя вдигна полите на тънката си копринена рокля и забърза през тревата. Всички станаха, за да я поздравят. Лейди Ан, която винаги беше имала слабост към нея, я сграбчи за раменете и я целуна по двете бузи. Сър Джон вдигна чашата си.

— Няма нищо по-прекрасно от хубава жена — произнесе той — на прекрасния Майски празник!

Тиобалд намигна, отец Ейлред я благослови. Ралф, чиито пръсти и лице бяха изцапани с мастило, я хвана под ръка, измъкна кошницата от пръстите й и я сложи на масата.

— Мислех, че никога няма да дойдеш — прошепна той.

— Трябваше да помагам в кръчмата — също така тихичко му отвърна Биатрис. — Леля Катрин има много работа.

Всички насядаха. Биатрис беше до Адам. Мариса се наведе към нея, хубавото й лице сияеше в усмивка.

— Последният ти Майски празник като девойка — промърмори тя.

Биатрис се изчерви. В деня на лятното слънцестоене, 24 юни, тя и Ралф щяха да разменят обети пред вратата на параклиса и да бъдат венчани от отец Ейлред. Сър Джон вече беше обявил, че им е предвидил специална стая в Полунощната кула, присмивайки се на историите на отец Ейлред, че тя била обитавана от духове.

— Те ще са твърде заети, за да се интересуват от това! — беше изревал той, без да се трогва от това, че всички се изчервиха, включително съпругата му. — Пухен дюшек, голямо легло с балдахин, кана хубав кларет и две чаши. Какво друго им трябва на двама влюбени?

Сър Джон вдигна ръка и направи знак на слугите, които чакаха на сянка до стената.

— Хайде, мързеливи негодници! Да ядем, да пием и да благословим този прекрасен Майски празник!

— Ти пи достатъчно за всички ни — отсече лейди Ан.

Сър Джон изсумтя презрително. Слугите напълниха чиниите с хляб, сладки, пилешки бутчета, вкусни наденички, малко лук, бял хляб, бучка масло и ги разнесоха на всички присъстващи, заедно със салфетка и малка купа вода, в която да измият пръстите си. Наляха вино и ейл.

Още не беше станало обяд, затова Биатрис поиска да пие само сладко мляко, като обеща на сър Джон, че ще смени напитката, когато се почувства готова. Отец Ейлред произнесе молитвата, всички изпяха „Аве Мария“ в чест на благословената Дева и обядът започна.

Биатрис откри, че е гладна и между хапките разказа на Мариса клюките от пивницата. Ралф изглеждаше потънал в мислите си.

— Работи ли? — попита го Биатрис.

— Разбира се — разсмя се Адам.

— Но не по делата на замъка — размаха поучително пръст сър Джон. — Търси съкровището на Бритнот.

— Съкровището на Бритнот! — възкликна отец Ейлред.

— О, Ралф, още ли се занимаваш с това? — подигра му се Адам.

— Разкажи ни за него — каза отец Ейлред. — Чувал съм историята и преди, но само откъслечно.

Ралф щеше да откаже, но лейди Ан настоя.

— Хайде, Ралф.

— Това е само легенда. — Ралф бързо ощипа Биатрис по бедрото. — Преди много векове езичниците датчани акостирали при устието на река Блекуотър. Бритнот бил велик граф и поел начело на армията си да ги посрещне. Битката била свирепа. Всъщност, има поема за нея, преписвана и до днес от хронистите. Както и да е, Бритнот отказал да напусне бойното поле и заедно с хората си загинал в боя. На сребърна верижка около врата си той носел скъпоценен кръст. Бил направен от чисто злато и украсен със скъп диамант. Бритнот знаел, че ще умре. Докато хората му събирали щитовете си и се готвели за последната атака, той го свалил от врата си и го дал на един от оръженосците си. Този младеж, чието име било Сердик, трябвало да занесе кръста на съпругата на Бритнот. Той напуснал битката и забързал натам.

— Но спрял тук? — попита сър Джон.

— Да, сър Джон. Сердик спрял тук.

— Но Рейвънскрофт тогава не е бил построен — заяви лейди Ан.

— Не — съгласи се Ралф, — но Бритнот бил построил заслон, където прекарал с хората си нощта преди битката. Сердик бил притеснен. Напускал бойното поле, когато господарят му умирал. Хората можели да кажат, че е взел кръста и е предал Бритнот. Затова го заровил някъде в земите край замъка и отново забързал към бойното поле. Когато Бритнот го видял, се вбесил. — Ти не се подчини на заповедта ми! — извикал той. — Кръв ще се лее и гарваните ще пируват! Аз ще умра тук, както и ти, но духът ти ще пази онзи кръст, докато отново не бъде осветен.

— Какво означава това? — попита Мариса.

— Докато кръстът не бъде намерен и отново благословен — обясни Ралф.

Отец Ейлред изглеждаше мрачен.

— Загинали ли Бритнот и Сердик?

— Да, гръб до гръб в боя. Казват, че Блекуотър текла кървава дни наред след това.

— Ами кръстът? — нетърпеливо попита Тиобалд. Ралф сви рамене.

— Никой не знае. Знае се само… — Той направи пауза за по-голям ефект. — След битката датчаните, които знаели за това съкровище, потърсили трупа на Бритнот. Открили го да лежи до Сердик. Младият оръженосец бил още жив и командирът на датчаните поискал да знае къде е кръстът. Сердик се усмихнал. „На олтара на твоя и моя Бог“. Само това казал, преди и той да умре.

— Какво е искал да каже? — попита отец Ейлред. Ралф се разсмя.

— Ако знаех, отче, щях да намеря съкровището.

— Значи търсиш из ръкописите за следи? — попита свещеникът.

— Легендата съществува в много варианти, предавана от хронист на хронист — обясни Ралф. — Записано е, че дори онези, които са построили този замък, са търсили кръста. Легендите са се умножили. — Той погледна косо към Биатрис. — Първата, която се появила по време на царуването на прадядото на нашия крал, казва, че само влюбени ще открият кръста на Бритнот.

— В такъв случай ти си подходящ за тази работа — засмя се отец Ейлред. — Ралф, Биатрис, с нетърпение очаквам сватбения ви ден. — Облак закри слънцето и францисканецът потръпна. — Чудя се дали Сердик може да ни чуе.

— Напълно възможно е — каза лейди Ан. — Според местните клюки, този замък е обитаван от духове.

— Така ли? — развълнувано попита Мариса.

— Да, и не само от Сердик — обяви Адам, нетърпелив да покаже познанията си. Той отпи от калаената си чаша. — Тук има и други духове.

— Продължавай, разкажи ни — настоя Биатрис, макар да забеляза колко се притесни отец Ейлред.

— Рейвънскрофт бил построен по време, когато разруха и ужас владеели в Есекс — започна Адам. — Замъкът бил собственост на барона-разбойник сър Джефри Мандевил — истинско адско изчадие, звяр в човешки образ. Сър Джефри грабел колкото си искал. Вземал пленници, които били измъчвани от главния му палач, мъж на име Черния Малкин. Нямало нищо, което Малкин да обича повече, от това да гледа как затворниците изпитват непоносима болка. Той използвал инструмента за стискане на палците, диба, колелото за разпъване, леглото с пирони. — Адам сниши глас. — Понякога пълнел тъмниците с изгладнели плъхове.

— Престани! — извика Мариса.

— Но това е истина — каза сър Джон. — Сър Джефри бил сякаш самият дявол. Той построил Полунощната кула. — Комендантът посочи към варовиковата кула в куртината.

— Трябва да призная — заяви отец Ейлред, — че мястото не ми харесва, студено и влажно е. — Той наведе глава и промърмори нещо.

Биатрис беше сигурна, че дочу нещо за „пропъждане на духове“.

— Много си е хубаво даже — присмя му се сър Джон. — Ти просто имаш развито въображение, отче. Както и да е, сър Джефри обичал да напада други имения — той намигна на съпругата си, — търсейки девствена плът, която да задоволи Похотта му, както и злато и сребро, с които да напълни съкровищницата си.

— Ако ти го правеше, щях да ти отрежа ушите! — обади се лейди Ан.

Сър Джон потупа с обич съпругата си по коляното.

— Сър Джефри бил женен за лейди Йохана, красива млада жена. Според легендата, тя се отвращавала от съпруга си. Нали, Ралф?

Писарят кимна.

— Лейди Йохана се влюбила в един млад оръженосец. Когато сър Джефри го нямало, те се срещали в стаята й в Полунощната кула. — Сър Джон хвърли поглед към отец Ейлред. — Е, само за да се утешават взаимно. Един ден сър Джефри се върнал и изненадал любовниците. Лейди Йохана била затворена до края на живота си в тъмницата под кулата Младият оръженосец бил предаден на Черния Малкин. Дни наред адското изчадие измъчвало младежа в стая до килията на лейди Йохана. Тя трябвало да седи и да слуша неговите викове и писъци. — Сър Джон се облегна и изпи виното си.

— Довърши де! — нетърпеливо го подкани лейди Ан.

Сър Джон не се нуждаеше от допълнително окуражаване.

— Една нощ писъците спрели — произнесе той зловещо. — Лейди Йохана, която дни наред била оставена без храна и вода, получила месо и чаша вино. Били й подадени през малък отвор в стената. Трябвало да изяде месото, да изпие виното и да върне обратно чинията. Това продължило месеци наред. Храната и виното й били давани винаги, точно когато камбаните биели полунощ.

— Мисля, че знам какво ще кажеш — Мариса притисна пръсти до устата си и се сгуши по-близо до Адам.

— Една нощ спрели да й дават месо и вино. Лейди Йохана погледнала през тесния отвор на килията и помолила съпруга си да я освободи. „О, не“ — отвърнал злодеят. „В полунощ ще зазидам напълно тази стена. Повече няма да получиш нито храна, нито вино.“

— Внимавай как ще разкажеш тази част — предупреди го лейди Ан.

— Лейди Йохана попитала защо и онази дяволска издънка й казала истината. Месото, което била яла, било осолената плът на любимия й, когото Черният Малкин бил разкъсал на парчета, а чашата, от която пиела виното, била направена от черепа на мъртвеца.

— О, не! — възкликна Биатрис. — Сър Джон, това е ужасна история!

Сър Джон отпи от чашата си и облиза устни.

— Затова я наричат Полунощната кула. Всяка година, в деня на смъртта на лейди Йохана, можете да чуете ужасните й предсмъртни писъци, защото умът й я изоставил, преди духът да напусне тялото й.

— Съществува ли още килията? — попита Мариса.

— Възможно е. — Очите на сър Джон се разшириха. — В онази част сега има складове, коридори и галерии. Никой досега не я е оглеждал, никой не знае какво може да се крие там.

— Достатъчно — заяви лейди Ан. — Ще уплашиш всички ни. Днес е Майският празник!

Разговорът се обърна към други събития. Отец Ейлред изрази загриженост от размириците в Малдън и околните села, където селяните се бунтуваха и кипеше недоволство заради данъците, наложени им от великите лордове, които плащаха ниски надници и ги закрепостяваха към земята си.

— Това е простолюдието — каза отец Ейлред. — А подобно недоволство очевидно се разпространява като огън в стърнище и из околните графства. Говори се за голям бунт, за армия от селяци, по-многобройна от есенните листа, която се събрала и напредвала към Лондон.

— Ако това стане — каза решително сър Джон, потупвайки дръжката на камата си, — Рейвънскрофт ще спусне решетката на крепостната порта и ще вдигне подвижния мост. — Той се огледа. — Тук всички сме кралски войници. Ако черното знаме на бунта се развее, ще направим всичко възможно, за да защитим правата на краля.

— Но те са просто бедняци — възрази отец Ейлред. — Децата им слабеят, коремчетата им са издути от глад.

— Знам, знам. — Сър Джон беше добър човек и Биатрис виждаше, че наистина е разтревожен. — Правя всичко, което мога. Давам им зърно от складовете и съм предупредил бирника да не им дере кожите.

— Слава Богу, че тази личност не празнува с нас! — отсече лейди Ан.

Всички се съгласиха. Преди седмица в замъка беше пристигнал лондонският бирник Гудман Уинтроп: дългурест, оплешивяващ индивид, облечен в сива кадифена роба и кожени ботуши за езда с високи токове. Гудман Уинтроп беше правник, изпратен от Хазната, за да събере поголовния данък от Рейвънскрофт, Малдън и околностите. Кисел и непреклонен човек, който се наслаждаваше на задачата си, той беше придружаван от писар и четирима кралски стрелци. Беше помолил за подслон в замъка Рейвънскрофт и сър Джон колебливо се беше съгласил, но при условие, че Гудман Уинтроп няма да започне събирането на данъците преди Майския празник. Сър Джон беше дал на него и свитата му стаи близо до кулата над входа, които гледаха към рова.

— Може би миризмата ще го прогони — забеляза той. — В живота си не съм срещал по-мизерен страхливец.

За щастие, Гудман не им досаждаше.

— Имаше нахалството да се опита да се самопокани на празника ни — изръмжа сър Джон. — Казах му да отиде на общинската мера. Сигурен съм, че добрите граждани на Малдън ще му организират такова посрещане, че никога няма да го забрави.

— Той също много се интересува от легендата — забеляза Адам. — Миналата неделя, точно след като се бяхме събрали за вечерня в параклиса, ме дръпна настрани. Беше се нагълтал с истории за кръста на Бритнот. Аз ти казах, Ралф. Дори е прегледал ръкописите в съдебния архив, за да види дали не е споменат там.

Ралф, чието лице, беше поруменяло от виното, се задави от смущение и се почеса по носа.

— Гудман Уинтроп да си гледа данъците. Аз съм много по-близо до съкровището, отколкото ще стигне който и да е друг.

Лейди Ан се приведе напред.

— Ралф, наистина ли смяташ, че можеш да го намериш?

Писарят се притесни.

— Просто се пошегувах — заекна той. — Мастър5 Уинтроп може да използва дългия си нос за по-добри цели — добави той бързо, за да отклони вниманието от себе си. — Имам предвид убийството на горката Фийби.

Думите му предизвикаха внезапна тишина.

— Горката Фийби! — повтори отец Ейлред. Сър Джон стисна устни и кимна сериозно.

— Ужасно убийство. Войникът, който намери тялото й, още не може да се съвземе. И Биърдсмор не е на себе си от гняв и мъка.

Всички седяха мълчаливо. Преди три дни Фийби, прислужница от замъка, закръглена, жизнерадостна девойка, беше тръгнала към бедната къщичка на родителите си, на главния път за Малдън. Тъй като не се беше прибрала, баща й бе дошъл в замъка на следващата сутрин да я търси. Полудял от тревога, командирът на гарнизона Биърдсмор се бе заел със случая. Предишната вечер той беше стоял на пост и не беше забелязал Фийби да тръгва. Беше сигурен, че любимата му е още в замъка. Все пак, организираха издирване и скоро тялото на Фийби беше открито в Дяволската горичка — китка вековни дъбове, която се намираше съвсем близо до замъка. Гърлото й беше прерязано от ухо до ухо и беше явно, както беше казал Тиобалд Вавасур, че е била нападната и зверски пребита, преди да я убият.

— Кой би причинил това на бедното момиче? — питаше се отец Ейлред.

— Аз… — Биатрис се загледа към старата каменохвъргачка, която лежеше на една страна в далечния край на моравата.

— Продължавай, Биатрис — подкани я Ралф. — Разкажи на сър Джон.

— Когато си тръгнах в понеделник — каза тя, — ми се стори, че видях някого близо до Дяволската горичка. Беше с наметка и качулка, би могъл да е всеки.

— Пътищата са пълни с бандити и разбойници — забеляза сър Джон. — Хора без земя, които живеят на гърба на по-слабите.

Ралф поклати глава.

— Пътят откъм замъка е доста оживен. Който и да е убил Фийби, е трябвало първо да я примами в горичката; никой непознат не би успял.

— Искаш да кажеш, че Фийби е отишла в горичката по своя воля, за да се срещне с някого — с човека, когото Биатрис е видяла — който после я е убил?

— Може би — отвърна Ралф.

— Всичко това е много обезпокоително. — Отец Ейлред беше пребледнял и разтревожен. — Убийството на Фийби, клетвата за отмъщение на Биърдсмор и онова свърталище на недоволници — „Гърнето с мащерка“.

Той говореше за една кръчма в Малдън, известна като място, където се събираха бунтари.

— Всички били потресени от изчезването на Фулк, мелничарския син.

— Какво му се е случило?

— Никой не знае. Казват, че дошъл в Рейвънскрофт и оттогава никой не го е виждал.

— О, стига вече сме говорили за такива неща. — Лейди Ан се изправи. — Бирници, вещици, призраци, убийства! Приготвила съм нещо специално.

— Отлично! — Ралф потърка корема си, сиренето с подправки, специалитетът на лейди Ан, беше прочуто.

— А за след това — каза тя — има медени сладки. Всички ги обичате, нали?

Така си беше, а пък сър Джон, който искаше всички да са в добро настроение, каза, че ще поднесе от рейнското вино, което се охлаждаше в избите на замъка.

Адам извади флейтата си и Ралф изпя химна в чест на Дева Мария, „Maria Dulcus Mater“, със силния си глас, който отлично се съчетаваше със свиренето на Адам. Следобедът напредваше. Всеки от гостите трябваше да изпее песен или да каже стихотворение. Слънцето започна да залязва. Мангали на колела бяха запалени и изкарани навън, катранени факли бяха прикрепени към забитите в земята колове. Пламъците им съскаха и танцуваха в нощния въздух.

— Ще празнуваме безкрай — обяви сър Джон, — докато се напразнуваме. После лейди Ан ще ни сервира марципан.

— Мисля, че е време за почивка — каза Тиобалд. — За кратка разходка, разчистване на съдовете и масите, а марципанът — после. След това можем да поседим тук и да се плашим с истории за призраци.

— Хайде! — повика лейди Ан Мариса и Биатрис. — Помогнете ми да занесем тези съдове в кухнята. Там прислужниците ще ги измият.

Ралф ощипа Биатрис по опакото на ръката.

— Аз ще се разходя покрай парапета. — Той посочи пустата улица за стражата високо на стената. — Нощният въздух е винаги ободряващ.

Биатрис и Мариса помогнаха на лейди Ан да събере чашите, празните купи и кани и да ги занесе в стаята в основата на кулата. Миячите бяха приготвили малки казанчета с гореща вода, за да накиснат съдовете и да ги измият. Биатрис побъбри известно време с Мариса, после се върна на моравата. Сега тя беше пуста. Гостите се бяха разпръснали — да се измият или просто да се поразтъпчат за по-добро храносмилане. Биатрис стоеше и се взираше в голямата синя постелка, светналите факли от всички страни, чиито пламъци хвърляха зловещи сенки. Тя потисна внезапна тръпка. Вече нямаше празник. Нямаше веселие. Мястото сякаш беше обсебено от духове. Тя погледна към Полунощната кула и се зачуди какви ли ужаси бродят из нея. Забеляза, че пътеката на стената беше тъмна; факлата, която трябваше да гори там, сигурно беше паднала и угаснала.

— Ще се кача горе — реши Биатрис. — Ще ми бъде приятно да се поразходя с Ралф и да усетя нощния хлад.

Тя забърза по стълбите. Високо на стената вятърът шибна косата й. Биатрис се вгледа над рова към Дяволската горичка, където големите дъбове се издигаха като вкаменени чудовища на фона на нощното небе. Какви ли тайни криеха, чудеше се тя. Ралф трябваше да е тук. Тя забърза, напомняйки си да не поглежда нито вляво, нито вдясно. Ралф я беше научил на това „Никога не гледай надолу и няма да ти се завие свят“, беше я посъветвал той. Вратата към Полунощната кула беше отворена и тя съзря някаква фигура, после нещо падна пред нея и иззвъня като звънче на фея.

С монети ли я замерваше някой? Биатрис се наведе да види. Чу шум от стъпки и когато вдигна глава, ужасен удар в слепоочието я запрати в нощния мрак. Тялото й се стовари върху калдъръма под кулата.

ВТОРА ГЛАВА

Биатрис погледна надолу. Бе изпитала такава ужасна болка, сякаш тялото й бе обхванато от буйни пламъци, но нещо не беше както трябва. Сънуваше ли? Беше облечена със същата рокля. Докосна главата си. Вече не чувстваше болка. Косата й все още беше разпусната, дървените обувките бяха на краката й, но пред нея на паважа лежеше тяло с отворени очи. Между устните се стичаше струйка кръв; главата беше отметната по неестествен начин, ръцете — разперени, с разтворени пръсти. Това беше самата тя!

Сигурно сънувам или съм припаднала, помисли си Биатрис. Чу гласове и шум от стъпки. Отвсякъде тичаха хора. Тиобалд Вавасур, отец Ейлред, Адам и Мариса. Всички се събраха около тялото й.

— Няма нищо, добре съм! — извика Биатрис.

Приятелите й не реагираха, а беше сигурна, че е говорила — беше чула собствените си думи и още усещаше студения нощен въздух, макар светлината на лампата да беше придобила странен бронзов цвят и да изглеждаше злокобна.

Появи се Ралф и затича надолу по стълбите. Застана на калдъръма и погледна към малката групичка; устата му безмълвно се отваряше и затваряше.

— Биатрис! — извика той най-сетне. — Биатрис!

Тя се затича да го посрещне, но не можа да го докосне. Той сякаш мина през нея. Сър Джон излезе от кулата, следван от лейди Ан. Биатрис се опита да ги спре, но все едно се опитваше да хване въздуха. Отиде и застана при тях. Ралф се беше навел над тялото й и клатеше глава. Понечи да я вдигне, но отец Ейлред нежно го възпря.

— Тя е мъртва, Ралф. Бог да я прости, мъртва е. Нищо не можем да направим.

Тиобалд беше притиснал ръка до шията й, после потърси пулс на китката й. Биатрис беше ужасена.

— Не съм умряла! — извика тя. — Тук съм! Думите й отекнаха странно в двора.

— Не съм мъртва! — изкрещя Биатрис отново. — Тук съм! Обичам Ралф! Ние ще се женим!

— Трябва да е паднала — каза Адам. — Сигурно се е качила до пътеката на стената да търси Ралф.

Писарят беше скрил лице в ръцете си.

— Отидох в стаята си — прошепна той. — Имах подарък за нея. — Ралф бръкна в кесията си и извади малка брошка във формата на грифон. Беше сребърна, обсипана с дребни стъкълца.

— Прекрасна е — прошепна Биатрис и протегна пръсти, но не можеше да улови подаръка си.

Беше като сън, в който се виждаше как върви, говори, яде и пие.

— Сигурно се е препънала в парапета — каза сър Джон. — Горкото дете, никой не би могъл да оцелее след подобно падане. Тиобалд, отче Ейлред, Адам, да я занесем в параклиса. Ти — посочи той към Биърдсмор, който стоеше недалеч, — видя ли нещо странно?

— Не, сър. Чухме вик и видяхме нещо да пада, неясно очертано в тъмнината.

— Ще я оставим пред олтара в параклиса — присъедини се отец Ейлред.

— Ще облека трупа за погребението — предложи лейди Ан. — Ще измия бедното й тяло и ще й облека една от моите рокли.

— Лято е. — Отец Ейлред потупа Ралф по рамото. — Утре ще отслужа заупокойна литургия. Нямаме избор, Ралф. Трябва да я погребем възможно най-бързо.

Писарят не го слушаше, той не беше на себе си. Лицето му бе пребледняло, устата — отворена, слюнка се стичаше по брадата му. Мариса приближи и го прегърна през кръста.

— Ела — каза тя. — Ела в кухнята. Ще ти дам малко вино.

— Искам да…

— По-добре недей, Ралф. — Гласът на отец Ейлред беше твърд.

Биатрис не можеше да издържи повече. Тя сънуваше! Но как беше възможно това? Виждаше ги. Можеше да усети миризмата на бунище, да вдигне поглед към небето, да почувства вятъра, но сякаш от тях я отделяше стена от дебело прозрачно стъкло. Каквото и да правеше, каквото и да кажеше, никой не я чуваше, нито виждаше.

Сега внимателно полагаха тялото й на импровизирана носилка от платно, привързано за два кола. Изглеждаше като заспала. Някой беше затворил очите й. Биатрис изкрещя силно и падна върху калдъръма. Можеше да мисли само за Ралф. Искаше да го хване за ръката и да му каже колко много го е обичала, колко е искала да му стане съпруга, да останат вечно заедно. Сега с всичко това беше свършено. Те се отдалечаваха, сякаш тя вече не съществуваше.

— Прости ми, Господи! — прошепна тя. — Господи Исусе, Пресвета Дево! Как може да съм мъртва? — Не отиваха ли душите на починалите в Рая, Ада или Чистилището? Не казваше ли така отец Ейлред? Но нищо не се беше променило. Тя беше между живите, но не беше жива.

Биатрис се изправи и си пое дъх. Засмя се. Ако беше мъртва, защо имаше нужда да диша? Искам да се стопля, помисли си и усети горещина, сякаш стоеше пред буйния огън в пивницата „Златната мантия“. Чичо Робърт и леля Катрин! Трябва да им кажа!

Биатрис изтича по калдъръма, но стъпките й не вдигаха никакъв шум. Откри, че може да се движи като насън, без да спира, за да си почине. Мъж на кон излезе от конюшните. Тя спря, уплашена, че конят ще се блъсне в нея, но кон и ездач минаха през нея, без да почувства нищо. Биатрис погледна през рамо и отново видя странната бронзова светлина, сякаш всичко беше боядисано в бакърен цвят. Моравата се беше променила. На мястото на синята постелка, която бяха използвали през деня, сега се издигаше бесилка; на въжето висеше разлагащ се труп със счупен врат и вързани зад гърба ръце. Биатрис изпищя. Един рицар на кон се приближаваше по калдъръма — застрашителна грамада от доспехи и конска плът. Под коничния надочник Биатрис съзря жестоки очи, увиснали мустаци и изкривена уста. Носеше ризница и гамаши, каквито Биатрис никога не беше виждала. И други неща се променяха. Сфери от златиста светлина се движеха напред-назад във въздуха, проблясваха сребърни дискове, които кръжаха над двора на замъка като мехурчета в гореща сапунена вода. Имаше и маса, която тя не беше видяла досега. Върху нея лежеше бял скелет с оголени кости и пречупен врат. Тъмни сенки се носеха край него.

Биатрис се уплаши. Ако беше мъртва, тогава Исус трябваше да й помогне. Дворът на замъка си беше същият и същевременно не беше. Сенки влизаха и излизаха през вратите. Тя приближи стълбите на кулата, после спря. Млад мъж вървеше към нея. Макар че беше нощ, тя успя да различи чертите му — беше кръглолик, гладко избръснат, имаше закачлива уста и весели очи. Облечен беше в старомоден жакет, който стигаше до коленете му, препасан през талията с боен колан. Косата му беше напомадена и сресана назад. Той ходеше наперено и когато мина покрай нея, й се усмихна и намигна.

— Внимавай! — прошепна той и продължи.

Биатрис се обърна бързо. Фигурата изчезна в сгъстяващия се мрак. Значи, помисли си тя, някои хора ме виждат. Загледа се нагоре към парапета.

— Аз не паднах — прошепна Биатрис и докосна главата си отстрани. — Блъснаха ме.

Тя подскочи, когато огромен мастиф със свирепи очи и олигавена муцуна се затича към нея. Застина ужасена, когато звярът скочи, но той само премина през нея и потъна в нощта. Биатрис забърза към вратата на кулата; движеше се толкова бързо, че едва когато влезе, осъзна, че е минала през вратата, без да я отваря. Седеше в подножието на спираловидното стълбище, което водеше нагоре към параклиса.

Затвори очи.

— Наистина съм мъртва — промърмори тя. Отвори уста, нададе ужасяващ сърцераздирателен писък и зачака. Онези в параклиса отгоре би трябвало да я чуят. Някой щеше да дойде, тичайки по стълбите. Но никой не се появи. Тя отново изпищя като душа в смъртна агония.

— Коя си ти?

Биатрис се обърна и погледна с отвращение гротескната фигура пред себе си. Той беше висок над два метра, с плоско, уродливо лице, хлътнали, набраздени бузи и малки бляскави очички под рошав храст от мръсна червена коса. Широк кожен колан опасваше издутия му корем и от него висяха ключове и кама. Ботушите му с високи токове имаха шпори.

— Аз сънувам — прошепна тя и отстъпи.

— Не, не сънуваш. — Той леко наклони глава. — Щом виждаш Черния Малкин, значи не сънуваш, а си мъртва!

Противната му усмивка се стопи, когато ужасяващ писък прониза нощта.

— Какво беше това? — попита Биатрис.

— Лейди Йохана. — На лицето му се изписа тъга. — И тя като теб, и като мен е една от Безплътните.

И той изчезна в стената към Полунощната кула, като подрънкваше с шпорите си. Биатрис се заизкачва по стълбите. Правеше го без усилие; нямаше нужда да спира, за да си поеме дъх. Когато зави за пореден път по спираловидното стълбище, нещо, подобно на монах в мръсно сиво расо, мина покрай нея. Тя зърна бледото му, изпито лице, но той явно не я забеляза.

Биатрис влезе в параклиса. Трупът й лежеше в ковчег, точно зад преградата между нефа и олтара. Отец Ейлред беше коленичил и се молеше. От останалите нямаше и следа. В светлината на примигващите свещи, лицето й изглеждаше бледо, ужасната рана на слепоочието й изпъкваше ярко. Биатрис погледна към дарохранителницата, в която стоеше Светото причастие. Разбира се, ако беше мъртва, добрият Бог щеше да й помогне.

Отиде до стълбите към олтара, възнамерявайки да докосне дарохранителницата, но златистите сфери, чиято ярка светлина беше забелязала долу на двора, наизскачаха навсякъде около нея. Те се събраха и издигнаха непреодолима стена между нея и олтара. Тя се притисна към тях. Почувства се затоплена и щастлива. Усети прекрасен аромат като от скъп парфюм. Далечна песен, смях на деца. Искаше да премине през тази стена от светлина, но не можеше. Вгледа се в нея и откри, че от сферите надничат лица. Детски лица, малки и красиви, косата обграждаше сребърни бузки и очи като сапфири. Притисна се отново, но горещината стана толкова силна, че трябваше да отстъпи.

— Спри дотук! — обади се глас от златната стена. — Не прекрачвай по-напред, докато не ти дойде времето.

Биатрис млъкна.

— Или, ако искаш — гласът се беше превърнал в шепот, — ако наистина го искаш, върви към светлината.

Биатрис направи стъпка напред, но откри, че не може да продължи. Не защото нещо я спираше, а защото си спомни за Ралф, за сватбения си ден, за разходката край самотния парапет и ужасния удар по главата.

Тя се завъртя на пета и изхвръкна от параклиса, слезе по стълбите и изскочи на двора. Там спря, разтревожена, притеснена. Изплака, макар дълбоко в сърцето си да знаеше, че никой няма да я чуе, че никой не може да я види. Така ли щеше да бъде винаги? Беше ли затворена в този странен свят завинаги? Нещо привлече погледа й — сребърен диск от светлина проблесна и изчезна.

Тъмни силуети се скупчиха около нея. Мислите забързано проблясваха през ума й. Сега нямаше проблеми със спомените. Майка й и баща й бяха умрели, когато беше малка, но сега ясно си ги спомняше. Милото, пълничко лице на майка й; баща й, който работеше като тъкач, застанал на вратата на някаква къща с парче плат, преметнато през ръката; денят, когато беше срещнала Ралф, хора, които беше познавала като дете. Сякаш живееше едновременно в миналото и в настоящето. Но тя не беше жива! Стоеше там, в роклята, която си беше облякла сутринта, след като беше измила ръцете и лицето си. Виждаше полите на роклята, маншетите, гривните на китката си, но никой друг не можеше да ги види. Затвори очи. Сега нямаше нищо освен мрак. Колко дълго щеше да трае това объркване?

Биатрис се сепна от дрънчене на вериги. Странна кавалкада минаваше през портата, водена от ужасния рицар, който беше видяла по-рано, яхнал черен боен кон. Сбруята и седлото му бяха сребърни, обточени с копринена нишка. Придружаваше го група ездачи, облечени в кожени дрехи. Те пиеха и ругаеха. Зад тях редица мъже, приковани с обща верига, се движеха из двора на замъка, който пак се беше променил. Сградите, които тя познаваше, бяха изчезнали. Дяволската кавалкада спря и рицарят слезе от коня. Даваше заповеди на език, който тя не разбираше. Гласът му беше остър и гърлен. Накараха затворниците да коленичат и дървените им нашийници бяха свалени. Биатрис с ужас гледаше какво става. Рицарят извади голям двуръчен меч от ножницата, която висеше от рога на седлото му. Биатрис изкрещя, когато той вдигна меча и с едно рязко движение обезглави един от затворниците. Той се движеше покрай редицата като градинар, който кастри рози. Ужасният меч се издигаше и спускаше ритмично. Главите падаха върху калдъръма, шуртеше кръв. Труповете оставаха изправени за миг, после се строполяваха, сгърчени в спазъм.

— Недейте! — изкрещя Биатрис. — В името на Бога, недейте!

Тя притича нататък и се опита да хване ръката на рицаря, но отново остана с празни ръце. Той продължи да сече и да реже. Дворът се пропи от металния дъх на кръвта. Биатрис погледна към нощното небе.

— Какво е това? — извика тя. — Аз съм мъртва и живите не могат да ме видят! Мъртва съм и онези, които са умрели, също не могат да ме видят!

Сигурно е някакъв ужасен кошмар. Тя се затича към стълбите, които водеха към пътеката на стената, откъдето беше паднала и скоро стигна до върха. Там имаше войник на пост. Дрехата му напомняше онази на страховития призрак, когото беше видяла да убива затворниците в двора долу. Тя посегна, но не почувства нищо. Опита се да докосне назъбените укрепления, после се огледа. Крепостната стена беше окъпана в странна бронзова светлина. Ужасите се трупаха един след друг. Трупове висяха на вериги от укрепленията.

Тя затича по пътеката. Вратата към кулата беше отворена. Младежът, когото беше мернала преди, стоеше там и й се усмихваше.

— Пази се! — предупреди я той.

Тя не му обърна внимание. Застана на края на парапета и погледна надолу. Сцената на ужасяващата екзекуция беше изчезнала. Дворът беше какъвто го помнеше; синята постелка още беше разпъната върху тревата. Адам и Мариса стояха до вратата на кулата. Към тях се присъедини отец Ейлред. Един пратеник замина, пришпорвайки коня си, към кулата над подвижния мост. Невероятна мисъл обзе Биатрис. Тя сънуваше и за да го докаже, щеше да скочи от парапета и преди да падне на земята, щеше да се събуди в малкото си легло над пивницата на „Златната мантия“. Щеше да извика и леля Катрин щеше да дойде бързо, да я прегърне и да й каже да не се страхува от кошмарите си.

Биатрис почувства студения нощен въздух върху лицето си. Разпери ръце като птица, която ще полети и скочи в мрака. Стигна до калдъръма. Не почувства болка, нито смазващ удар, нито вкус на кръв в устата си, никакви последни мигове преди смъртта. Все едно просто беше пристъпила напред.

— Биатрис! Биатрис Ароунър!

Тя се обърна. Зад нея стоеше млад мъж. Имаше руса коса, гладко лице и беше облечен изискано в къс жакет, обточен и украсен с кожа, и пъстър панталон с прекалено голяма подплънка отпред. Носеше обувки с дълги заострени върхове, чорапите му бяха навити и закрепени с жартиери под коляното. Държеше в ръка кадифената си наметка, на сребърния му колан висеше украсена със сърма кания за кама. Той вдишваше благоухания от една червеникава топчица, украсена със сребристи и златисти нишки.

— Кой си ти?

Младежът се усмихна. Беше красив като дворянина, който беше минал през Малдън на път за Уестминстър преди няколко месеца. Онзи посетител в „Златната мантия“ имаше арогантни очи и капризно извита уста, но този младеж беше дружелюбен, усмихваше се, разкривайки бели, равни зъби. Той се приближи и тя усети парфюма по дрехите му. Предложи й топчицата. Тя не я взе, но усети аромат на рози, смачкани в прясна вода.

— Кой си ти? — повтори тя. — Къде съм? Можеш ли да ми помогнеш, сър? — Един сребърен диск затрепка на ръба на полезрението й.

— Ти си Биатрис Ароунър. Падна от крепостната стена и умря.

— Това го знам! — отсече Биатрис. — Но какво се случи после? Видях един зъл и жесток рицар. Стоеше на двора и убиваше хора. Един голям мастиф се хвърли срещу мен. Виж! — И тя посочи тъмните фигури, които прелитаха около нея.

— Просто призраци — отвърна младежът.

— Кой си ти? — настоя тя.

— Охо, доста сме сприхави, а? Пламенната Биатрис. Можеш да ме наричаш Криспин.

— Дух ли си, Криспин?

— Аз съм това, което виждаш, Биатрис. Онова, което искаш да бъда.

Тя се почувства неловко. Той седеше пред нея, прекрасен като статуята на Христос в църквата, но мракът край него изглеждаше по-гъст и по-тъмен, а сребърният диск беше изчезнал.

— Не съм паднала — избухна тя, внезапно ядосана. — Бутнаха ме.

— Знам — каза Криспин спокойно.

— А знаеш ли кой го стори?

Той поклати глава.

— Ако знаех, Биатрис, щях да ти кажа. Е, какво мислиш? Още нямаш осемнадесет лета, а погубиха живота ти. Няма Ралф, няма сватба, няма горещи прегръдки и сладки целувки.

— Къде е Ралф? — попита Биатрис. Криспин посочи към Лъвската кула.

— В стаята си. Пи много, Биатрис. Мисли си, че виното ще облекчи болката му и може би е така. С времето ще те забрави. А можеше да бъде толкова по-различно, нали?

— Да! — Гласът й прозвуча като ръмжене, така рязък и изпълнен с омраза, че дори тя беше изненадана.

— Ами чичо Робърт и леля Катрин? Горките настойници, които те отгледаха като собствено дете? Сломени са от скръб. — Криспин отново подуши ароматната смола. — Каква загуба! — прошепна той и я погледна хитро. — Иска ли ти се да си отмъстиш, Биатрис? Аз мога да ти помогна. — И той пристъпи по-наблизо; светлосините му очи бяха изпълнени с доброта, червените му устни бяха разтворени.

Биатрис импулсивно се надигна на пръсти и го целуна. Почувства се странно; от една страна беше привлечена от този красив младеж, но от друга се изплаши от омразата, която думите му пробудиха в нея.

— Ще ти дам още една идея — прошепна Криспин. — Слушай ме внимателно. Ти ли беше истинската жертва?

— Какво искаш да кажеш?

— Помисли за това. Просто помисли. — Думите му прозвучаха през зъби.

— Биатрис! Биатрис Ароунър!

Тя рязко се обърна. Човекът с веселото лице, когото беше зърнала по-рано, седеше на синята постелка с кръстосани крака.

— Хайде, Биатрис — прошепна той. — Ралф плаче.

— Не му обръщай внимание — обади се Криспин. — Той е лъжец и крадец!

Биатрис отстъпи. Държеше се толкова егоистично. Ралф плачеше, а тя можеше да го утеши. Когато тръгна, очите на Криспин станаха сурови.

— Ще се върна — прошепна тя. — Обещавам ти, но трябва да видя Ралф.

— Разбира се — каза той и се обърна.

Биатрис вече беше в кулата и бързаше нагоре по спираловидното стълбище, съзирайки факлите, танцуващите сенки, гротескните фигури, ужасните миризми и страховитите привидения. Мина през вратата и влезе в малката кръгла стаичка на Ралф. После въздъхна мъчително. Стаята беше толкова позната, изпълнена с мили спомени; рогозките на пода, сплетени от зелени тръстики; малките гърненца с билки, които беше донесла; разпятието на стената; малкия триптих на масата до леглото.

Ралф се беше проснал по гръб. В светлината на засенчената свещ, тя виждаше, че спи, но страните му са мокри от сълзи. Той се раздвижи и трепна, мърморейки си нещо. На пода лежеше чаша в локва разляно вино. Биатрис усети дълбок копнеж. Искаше да се протегне и да го докосне, но не усещаше нищо. Легна до него, сякаш му беше съпруга. Прегърна го и го целуна по бузата, шепнейки името му. Каза му колко много го обича и че така ще бъде винаги. Ралф се раздвижи неспокойно. Прошепна името й, очите му се отвориха и затвориха. После изстена и зарови лице дълбоко във възглавницата си. Биатрис погали косата му и се опита да избърше сълзите по бузите му.

— О, Ралф, Ралф! — прошепна тя. — Скъпи мой! Той се размърда и се обърна. На Биатрис й се искаше също да заплаче.

— Всичко е невидимо — промърмори тя. — Сълзите ми не означават нищо.

Тя си спомни думите на Криспин и пламъкът на гнева и омразата се разгоря. Какво искаше да каже с това, дали тя е била истинската жертва? Тя седна, погледна към разпятието и видя, че сребрист диск светлина кръжи около него. Отмести поглед. Ама че подигравка! Къде беше Раят? Къде беше добрият Бог Исус, ангелите и всички мистерии, на които учеше църквата? Беше изхвърлена като изгнила лодка на брега на застояла река. Можеше само да гледа как водата тече край нея. Колко дълго щеше да продължи това? Завинаги? За цяла вечност ли беше прикована в това съществуване? Тя целуна Ралф по челото и излезе от стаята.

— Е, Биатрис? — Криспин седеше на стълбите. — Всичко е свършено — каза той. — Незабелязано като сълзи в дъжда. Ела.

Той я хвана за ръка и тя не се отдръпна. Отидоха до Полунощната кула и се изкачиха нагоре. Биатрис се намери в стаята на Адам. Двамата с Мариса лежаха напълно облечени и прегърнати. Мариса плачеше. Адам я утешаваше и я галеше по косата.

— Съвсем излишно — промърмори Криспин.

Биатрис изпита пристъп на завист. Тя и Ралф трябваше да лежат така. Защо тя? Защо сега? И преди Криспин да каже нещо друго, тя се обърна и хукна надолу по стълбите. Криспин извика след нея, но той не я интересуваше. Блъсна се в стената и се подхлъзна, но не изпита болка. После спря и се изсмя истерично. Сребърен диск закръжа над нея. Тя го отблъсна с ръка като дете топка. Стигна подножието на кулата и спря. Една жена се изпречи на пътя й. Беше висока, с гарвановочерна коса. Лицето й би било хубаво, ако не беше твърде бледо и прозрачно, със зачервени, втренчени очи. Красивата й рокля от златотъкан брокат беше на петна. Тя злобно погледна Биатрис, отвори уста и изкрещя като диво животно. Биатрис не отстъпи. Жената напредваше. Биатрис се отдръпна, когато усети Зловонието, което се носеше от нея.

— Коя си ти?

— Добре дошла в царството на мъртвите, Биатрис Ароунър. Виж ме и плачи. Лейди Йохана Мандевил, зазидана, за да умре. Сама в мрака. Той не биваше да го прави. Беше жестоко, но никой не му попречи. Никой не ме съжали, докато бях жива, никой не ме пожали и в смъртта. Няма нищо освен вечност от омраза и стаи, пълни с духове.

Биатрис не издържа и побягна от Полунощната кула.

ТРЕТА ГЛАВА

Озова се на пътеката, която тръгваше от входната кула. Звездите над нея светеха ярко, сребристата луна потъваше и изплуваше от облаците, но това не беше обичайната синьо-черна провинциална нощ. Равнината, Дяволската горичка и стените на Рейвънскрофт бяха окъпани в призрачното бронзово сияние, което приличаше на светлина, отразена в меден съд. Тишината също беше странна, не типичното селско спокойствие посред нощ, а някак заплашителна, като че ли други духове бродеха зад завесите на нощта, готови да изскочат. Биатрис спря и погледна назад към замъка. Беше минавала оттук и преди, погълната от мисли за Ралф, Майския празник и, разбира се, сватбата си. Замъкът винаги й беше изглеждал уютен с познатите кули и бойници. Сега й изглеждаше чужд. Там, където имаше прозорци, сега виждаше неизмазани тухли; странни емблеми и знамена се развяваха от бастионите и призрачни светлини блестяха на върха на кулите.

Група конници изскочи от Дяволската горичка като ято прилепи, литнало под луната. Те се насочиха към подвижния мост, забавено като призрачна кавалкада — или по-скоро като спомен за нещата, каквито са били някога, а не в реалността, която тя беше напуснала. Странни викове я накараха да вдигне поглед към небето и тя видя подобни на гъски силуети да прелитат между облаците. В Дяволската горичка горяха огньове, силни викове и крясъци се чуваха от мрака отдясно на Биатрис. Тя се уплаши, после се разсмя.

— Ако сънувам — промърмори, — тогава ще се събудя и ще видя, че това са просто призраци. А ако съм наистина мъртва и разделена с Ралф, какво по-лошо би могло да ми се случи?

Тя продължи и стигна до кръстопътя. Разпозна го веднага, макар да не беше виждала преди бесилката, която се извисяваше на фона на нощното небе, нито зловещия труп, който висеше на вериги от ръждясалата кука. Под нея млада жена, чиито червени коси стигаха до раменете, облечена в бяла риза, гледаше с ужас голямото кърваво петно на гърдите си. Когато Биатрис се приближи, тя вдигна глава.

— Коя си ти? — попита младата жена. Лицето й беше призрачно-бяло, очите й бяха като на умряла риба, бледата кожа на ръцете й беше изцапана с прах и кал.

— Аз съм Биатрис Ароунър.

— А аз съм Етелдреда. — Тя видя учудването, изписано на лицето на Биатрис. — Ние можем да се виждаме, да говорим и да се чуваме. — Етелдреда се усмихна и разкри почернелите си зъби. — Но не принадлежим нито на света на живите, нито на царството на мъртвите.

— Защо не си тръгнеш? — попита Биатрис.

Чу думите си, но осъзна, че говори като насън.

— Не мога — изстена Етелдреда. — Мина толкова време, а все едно беше вчера. Коя година сме?

Биатрис се втренчи в нея.

— Не съм сигурна.

— Добре, кой е крал?

— Младият Ричард царува в Уестминстър. — Биатрис си спомни прокламацията, прочетена в енорийската църква преди четири години, след като старият крал беше умрял. — Сега сме лето Божие 1381-во.

— Младият Ричард? — Етелдреда я зяпна учудено; устата й се отваряше и затваряше като на риба на сухо. — Толкова бързо ли минава времето? В енорийската църква отец Бърнард държа проповед срещу крал Джон.

— Крал Джон ли? Но той е живял преди много години. Старците разказваха за него. Как е преминал през Есекс и изгубил съкровището си в Уош.

— Къде е това? — попита Етелдреда.

— На север — отвърна Биатрис. — Там, където морето залива полята.

Етелдреда кимна.

— Да — прошепна тя. — а аз се удавих в Блекуотър. Бях прелъстена от Саймън, стюарда. — Мъртвите й очи се напълниха със сълзи. — Обеща ми да се оженим. Беше на Майския празник, пиехме ейл. После ме отхвърли и ми се присмя заедно с другите мъже. Избягах от панаира и отидох при реката. Помня само как скочих, водата изпълни носа и устата ми. Дори тогава не ми се искаше да умра. Но те извадиха трупа ми, прободоха с кол сърцето ми и ме заровиха тук, на кръстопътя.

— Защо не се махнеш? — съчувствено я попита Биатрис. — Ела. — И тя протегна ръка.

Етелдреда се извърна.

— Не мога — отвърна тя уморено. — И няма да го направя. Ако остана тук, може би те ще се върнат. Ако чакам достатъчно дълго Саймън, стюарда, той ще мине оттук и аз ще поговоря с него за несправедливите му думи.

Биатрис поклати глава.

— Но това е минало.

Етелдреда отмести поглед към мрака встрани, без да отговори.

Биатрис продължи пътя си. Стигна селската църква „Сейнт Дънстън“ и спря при страничната врата, загледана в гробището. Сега то беше изпълнено с фигури и сенки. Скръбни викове кънтяха като писъци на диви гъски през есента. Тя забърза, уплашена да не бъде задържана между подобните на Етелдреда.

Стигна главната улица, щастлива, че се намира на познато място. Ето я къщата на тъкача Търстън, на Уолтър пивоваря и „Гърнето с мащерка“, пивницата, която се ползваше с лошо име. Капаците й бяха разтворени, песни, светлини и говор разкъсваха мрака. Биатрис спря. Не беше сигурна дали вижда нещата такива, каквито бяха или се бе озовала в миналото. Вратата се отвори и Гудман Уинтроп се измъкна, олюлявайки се, прегърнал с една ръка кръчмарската прислужница, докато с другата бъркаше в мръсния й, дълбоко изрязан корсаж и галеше гърдите й, опитвайки се да я целуне. Жената се изсмя високо и го поведе нанякъде. Гудман Уинтроп беше прекалил с ейла. Ако не беше спътницата му, той щеше да падне по очи. Беше бирник, но беше дошъл без охрана в селото да вечеря сред враговете си. Да не би да си мислеше, че на Майския празник всичко се забравя? Разтревожена, Биатрис последва олюляващата се двойка. От време на време те спираха, за да може Уинтроп да си възвърне равновесието.

— Внимателно, сър! — извика Биатрис.

Мракът около Гудман Уинтроп беше по-тъмен от нощта. Тя затича след него. Той шепнеше мръсотии на ухото на прислужницата и се опитваше да я убеди да отиде с него в замъка. Момичето се преструваше на невинна девойка. Биатрис се почувства едновременно натъжена и виновна. Трябваше да поканят Гудман Уинтроп на тяхното тържество. Все пак, той беше гост на Рейвънскрофт. Трябваше да празнува с тях, а не с тези от градчето; навярно затова се беше почувствал самотен и беше позволил на ейла и обидата да вземат връх над разума му. Двойката спря под табелата на аптекаря.

— Ела с мен — завалено каза Уинтроп. Младата жена се захили.

— Там имам сребро — дрезгаво каза бирникът. — Сребро, което ще зарадва сърцето ти, ако си вдигнеш фустите.

Прислужницата продължи да го води. Биатрис ги следваше, вече сериозно разтревожена, забравила за собствените си несгоди. Стигнаха до началото на една улица. Жената се освободи от ръцете на бирника и отстъпи. Гудман се обърна и протегна ръце.

— Ела тук! — Той се олюля. — Ела при Гудман.

Двамата мъже, които излязоха от улицата, бяха маскирани и с качулки, но дългите им ножове проблясваха в мрака. Биатрис изпищя, но това не промени нищо. Убийците на Гудман вече бяха до него. Той падна на колене със забит нож в гърба, кръв шурна от устата му. После го хванаха за рядката коса и прерязаха оголеното му гърло от ухо до ухо. Той се свлече на калния калдъръм, кашляше и се давеше в кръвта си, а прислужницата и двамата убийци побягнаха в мрака на улицата.

Биатрис се приведе над трупа и го загледа потресена. Гудман беше мъртъв, тялото му вече не помръдваше. Лежеше с отворени очи, после се изправи и излезе от тялото си, както беше станало със самата нея. Поглади жакета си и ръката му хвана камата в колана.

— Какво има? — Той видя, че Биатрис го гледа. — Лежа там, а съм тук.

Биатрис се уплаши. Усещаше отвратителна миризма, като от кланица. Гудман залитна към нея, после внезапно спря ужасен. До него се беше появила тъмна стена. После — още една отляво. След това над главата му. Те се сляха като огромен тъмен отвор на зейнала пещера и от нея се изсипаха мъже в черни брони и ризници, красивите им туники бяха кървавочервени. Един от тях се втренчи в Биатрис. Шлемът му беше празен. Само очите, които блестяха като въглени. Гудман изпищя, когато тези странни привидения го сграбчиха и го повлякоха към черния отвор. После всички изчезнаха, улицата отново стана тиха и пуста, като изключим трупа на Гудман Уинтроп, който лежеше върху калдъръма в разширяваща се локва кръв.

Биатрис побърза да се отдалечи. Не искаше да види или преживее още веднъж нещо такова. Мина покрай двора на касапина и додето се усети, беше в билковата градина зад „Златната мантия“. Влезе през стената в пустата пивница. Масите и столовете бяха разчистени и подредени, свещите — угасени. Само един фенер, който оставяха да свети нощем, стоеше над празното огнище. Дочу плач и се качи по стълбите в малката стая, която служеше за гостна. Леля Катрин и чичо Робърт седяха до прозореца прегърнати. Милото лице на леля й беше мокро от сълзи. Чичо й, който едва успяваше да овладее собствената си мъка, нежно я потупваше по рамото.

— Искам да отида в замъка. — Леля Катрин се изправи. — Не трябваше да я оставяме да лежи там сега.

— Посред нощ е — нежно отговори чичо Робърт. — Биатрис щеше да те разбере. Тялото й е в добри ръце. Сър Джон Грас ще се погрижи за нея, а и отец Ейлред винаги я е обичал.

— Качих се в стаята й — каза леля Катрин с пресекващ глас. — Намерих на леглото й венец от цветя. Сигурно е смятала да го сложи тази сутрин, но толкова бързаше, толкова беше нетърпелива да види Ралф, така не искаше да закъснее.

Тя скри лице в ръцете си и изхлипа. Видът на милата й леля, любяща като майка, която плачеше и тялото й се тресеше от скръб, и на чичо Робърт, винаги толкова разумен, който не знаеше какво да направи, й дойде твърде много. Тя целуна и двамата по челата.

— Ако можехте да ме чуете — каза тя от все сърце, — щях да ви кажа да не скърбите, да не тъгувате.

И тя се обърна, слезе по стълбите и излезе през окъпаната в лунна светлина градина на главната улица.

Скиташе безцелно, загледана в нещата, които беше приемала за даденост само няколко часа по-рано. В края на улицата един заден прозорец светеше. Това беше къщата на Елизабет Локиър, добродушна старица, която правеше лекове и отвари от билки за онези, които не можеха да си позволят да плащат на лекари, лечители или аптекари. Преди няколко седмици самата Елизабет се беше разболяла и се бояха за живота й. Сега Биатрис влезе в къщата и се качи на тавана, за да види как е.

Елизабет Локиър лежеше, облегната на мръсна възглавница, сивата й коса беше подгизнала от пот. Беше сама и без съмнение на смъртно легло. Кожата й беше опъната, клепачите трепкаха, устата й беше отворена. Изнемощяла, тя протегна ръка към чашата с вода, но я събори. Водата попи в мръсния конски чул.

— Съвсем сама — прошепна Биатрис. — О, Елизабет, съвсем сама.

Колко често тази старица беше тръгвала посред нощ, за да се погрижи за някое болно дете или бъдеща майка. А сега умираше на този мръсен, вонящ таван, дори без утехата, която можеше да й дари някой свещеник. Биатрис се надвеси над тесния сламеник. Опита се да стисне изпъстрената с вени ръка на старицата и да изтрие челото й. Елизабет отвори очи и я погледна с усмивка.

— Ти ли си, Биатрис? Биатрис Ароунър? Сънувах много странни сънища. — Гласът й беше прегракнал. — Ти си добро момиче — прошепна старицата. — Винаги толкова всеотдайна. Хубаво е, че дойде. Ще останеш ли за мъничко?

— Ще остана — отвърна Биатрис, чудейки се дали старицата може да я чуе. Тя приседна на леглото в тишината, нарушавана само от шумоленето на мишките в ъгъла. Краят настъпи бързо. Смъртта загъргори по-силно в гърлото на Елизабет, дишането й се учести, после тя въздъхна и замря.

Биатрис гледаше трупа. Щеше ли и с нея да се случи същото като с Гудман Уинтроп? Почувства горещ полъх. Една от златистите сфери, които беше видяла в параклиса на замъка, се появи от мрака. Тя се въртеше и извиваше над тялото, като постепенно се увеличаваше. Духът на Елизабет Локиър, който изглеждаше също като нея на смъртното си легло, се надигна. Старицата беше замаяна и учудена. Докато гледаше объркано, сферата я обгърна, тя беше пълна с млади мъже и жени, облечени в бледозелено и златно, които се смееха и разговаряха. Биатрис гледаше захласнато. Те заговориха Елизабет. По жестовете на ръцете и усмивките им, по начина, по който заблестяха сапфиреносините им очи, Биатрис разбра, че те я окуражаваха и утешаваха.

Елизабет се отпусна, гърбът й се изправи, бръчките изчезнаха от лицето й и докато годините й я напускаха, косата й стана по-дълга, гъста и тъмна. Старата излиняла роба също се промени, докато вълшебството действаше. Биатрис я повика по име. Елизабет се обърна и й се усмихна, но една от фигурите застана между тях. Златната сфера се издигна и намаля, проблесна и внезапно изчезна. Останала сама в бедната стая над сбръчкания, подгизнал от пот труп, Биатрис изпита ужасяващо чувство за самота. Защо ставаше така? Прокълната ли беше тя? Но какво беше направила? Какъв грях беше извършила? Дори отец Ейлред беше изцъкал добродушно, когато я беше изповядвал. „Дребни провинения, Биатрис“, беше прошепнал той. „Те карат Бог да се смее, а не да плаче.“

Биатрис овладя пристъпа на гняв, който се канеше да я обземе. Никога не беше имала склонност към самосъжаление, но ето я, лишена от живот от някакъв ужасен убиец и захвърлена без посока в този сив свят. Беше заобиколена от духове, призраци и привидения, откъсната от светлината, чиято топлина така мъчително беше почувствала.

Тя излезе на улицата. Дрипав мъж се затича отнякъде към нея, лицето му беше измъчено и злобно, вратът му — странно изкривен. Той удари по една чиния и заломоти нещо на Биатрис. Тъй като вече започваше да свиква с този свят на призраци, тя го пренебрегна и се извърна.

— Биатрис! Биатрис Ароунър!

Младата жена, която стоеше близо до конската ясла, беше истинска красавица. Златистата й коса, която падаше до раменете, обграждаше съвършено лице с цвят на слонова кост, червени устни и засмени зелени очи, леко дръпнати. Беше облечена в прекрасна златисто-синя рокля и ботуши с посребрени носове и токчета. Златна гривна със сребърни сърца висеше от едната й китка, а около врата й на филигранна верижка висеше златен диск с рубин по средата.

— Тъжна ли си? — Гласът на младата жена беше нежен и мелодичен.

— Как се казваш? — рязко попита Биатрис.

— Клотилда. Харесва ли ти новият живот, Биатрис?

— Не, изобщо не.

— А убийството ти?

— Откъде знаеш? — попита Биатрис. — Откъде знаеш как съм умряла?

— Видях те да падаш — отвърна Клотилда, взимайки ръката й. — Видях как падна като звезда от небето. Знаеш ли, че не се подхлъзна? — Тя нежно погали слепоочието на момичето. — Онзи ужасен удар те уби.

— Моля те, не си играй с мен!

Клотилда дойде още по-близо и Биатрис се възхити от парфюма на неочакваната си приятелка.

— Не ставай дете, Биатрис. Мисли разумно, разсъждавай. Защо някой би искал, да убие младата госпожица Ароунър? Какви врагове имаш ти?

— Нямам. — Биатрис погледна към небето. Сега в него нямаше никакви променящи се сенки и фигури. — Нямам врагове — повтори тя. — Обичах всичките си приятели. Рядко съм се карала с някого.

— Тогава какво може да е пожелал някой от онова, което имаш?

— Нищо — отвърна Биатрис. — Леля и чичо не са богати. Нямам някакво съкровище — нали заради това убиват хората?

Клотилда се засмя.

— Спомена думата съкровище. Имаше Ралф.

— Но нямах съперници, поне доколкото знам — побърза да каже момичето.

— Не, не, не се вълнувай напразно — успокои я Клотилда. — Но какво търсеше Ралф?

Биатрис се вгледа в светлозелените очи.

— Срещнах един млад мъж — каза тя бавно. — Познаваш ли го? Криспин.

Клотилда кимна.

— И той каза същото — че не мен са искали да убият.

— Мисли! — Гласът на Клотилда беше тих и настоятелен. — Спомни си, Биатрис. Ти се качи да се разходиш на стената. Търсеше Ралф. Спомни си колко тъмно беше. Някой те чакаше в онази мрачна кула.

— Но аз носех рокля — възрази Биатрис.

— А Ралф носеше наметка — изтъкна Клотилда. — Убиецът видя само тъмната фигура, дрехите, които се развяваха на вятъра, дочу самотни стъпки по каменната пътека.

— О, не! Помислили са ме за Ралф! — възкликна Биатрис. — Убили са ме, защото са ме взели за Ралф. Това означава, че пак ще убият. Трябва да се връщам!

— Не, не! — Клотилда хвана ръцете й. — Двама мъртви за една нощ биха предизвикали съмнения.

— Заради съкровището на Бритнот е, нали? Ралф каза, че е на път да открие къде се намира. Онзи, който ме уби, е искал да му затвори устата. Какво мога да направя?

Ако Клотилда не беше я хванала бързо и така здраво, че да я задържи на място, Биатрис щеше да хукне към Рейвънскрофт.

— Замълчи! — Тихият плътен глас звучеше успокояващо. — Не се измъчвай, мистрес6 Ароунър. Може би мога да ти помогна.

Биатрис се взря в Клотилда. Никога не беше виждала такава красота, освен на картинките в часослова, който отец Ейл ред й беше показал.

— Коя си ти? Какво си ти? — попита тя. — Откъде дойде? Защо искаш да ми помогнеш?

— Защото сме самотни, Биатрис, изгубени отвъд границата на смъртта. Не искаш ли справедливостта да възтържествува и да отмъстиш на своя убиец?

— Какво значи всичко това? — попита момичето. — Виждам сребристи дискове и златисти сфери от светлина. — Тя погледна през улицата. Трупът на Гудман Уинтроп още лежеше прострян в началото на улицата. — Ужасни привидения като рицари в броня, но без лица, само с очи, които светят в мрака. Понякога те ме виждат, понякога са просто сенки.

— След време всичко ще ти се изясни — успокоително й отвърна Клотилда. — Живяла съм в този свят много години и го познавам добре. Някога, преди много време, и аз бях като теб.

— И какво се случи? — попита Биатрис.

— Няма значение. — Клотилда се засмя, разтърси глава и приглади златистата си коса назад. — И аз бях убита като теб. Запратена в мрака, преди да ми дойде времето. Но аз исках да си отмъстя.

— Но как? — попита Биатрис. — Ние сме откъснати от живите с плътна, макар и прозрачна стена. Те не могат да ни видят, чуят или докоснат, нито пък ние тях.

— Има начин — беше отговорът. — Но трябва време.

— Ти се шегуваш с мен.

— Не, Биатрис. Помниш ли разказите на отец Ейлред за ужасните писъци, които се носят от Полунощната кула? Може да се премине през прозрачната стена, но както и в живота, това изисква време и умение.

— Щом знаеш толкова много, кажи кой ме уби.

— Бих ти казала, ако можех. Но огледай се, ние не сме по-различни от живите. Все пак, не можем да бъдем на много места едновременно.

— Ами съкровището? Кръстът на Бритнот? Само легенда ли е?

— С времето и той ще бъде намерен. А сега, ела с мен.

Биатрис уморено се отдръпна. Красивите черти на Клотилда изглеждаха малко по-изострени, равните бели зъби й напомняха на котка, а зелените очи бяха твърде хищни.

— Къде е Гудман Уинтроп? — попита Биатрис.

— При демоните. След смъртта се проявява истинското аз. Какъвто си в живота, такъв си и в смъртта. Но хайде, ела, искам да ти покажа нещо. Остави въпросите за после. — И Клотилда сграбчи ръката на Биатрис.

Движеха се бързо по главната улица към ливадите извън града. Странната бронзова светлина ги заобикаляше отвсякъде. Беше нощ, но виждаха накъде отиват. Уж вървяха, но се движеха много по-бързо, сякаш носени от буйни коне. Биатрис почувства как земята под нея се изплъзва. Спираше и се вглеждаше в местата, които разпознаваше: каменна стена, порта, билото на някой хълм. Всяко от тях й навяваше спомени от предишния живот. Спътницата й се беше умълчала. Понякога промърморваше нещо на език, който Биатрис не разбираше. Къщите и фермите останаха назад и двете навлязоха в онази пуста част на Есекс, която стигаше до устието на Блекуотър — мрачно място дори в ясен летен ден. В една малка горичка забелязаха някакво движение. Биатрис пусна ръката на Клотилда и тръгна натам. Един просяк, когото беше видяла в „Златната мантия“ преди няколко дни, се беше сгушил под един храст. Излиняло парче от чувал покриваше раменете му, а сбръчканото му лице беше мръсно и обляно в пот.

— Болен е — каза Биатрис. — Има същата треска като Елизабет Локиър. Можем ли да му помогнем?

Клотилда погледна към небето.

— Скоро ще се съмне.

— Значи е вярно — каза Биатрис. — Че призраците се явяват само нощем.

Клотилда се засмя гърлено.

— Приказки за деца! Но онова, което искам да ти покажа, ще изчезне!

Биатрис не й обърна внимание. Взираше се в просяка и протегна ръка да го погали. Не последва реакция.

— Той умира — остро каза Клотилда. — Нищо не можем да направим. Съдбата на всеки човек е като нишка, която все някога свършва.

Биатрис беше изпълнена със съжаление. Просякът беше стар, с плешиво теме, рошава брада и мустаци. Сигурно беше пропълзял дотук, за да умре като куче.

— Животът е суров — прошепна Клотилда.

— Смъртта също — отвърна Биатрис. — Няма да го изоставя. Краят му наближава.

Тя се направи, че не забелязва раздразнението на спътницата си. Спомни си думите на заупокойната молитва и ги изрече. След малко треперенето на просяка престана. Този път нямаше предсмъртно хриптене, той просто въздъхна и замря. Биатрис чакаше да види какво ще стане. Случи се същото. Сянката на просяка застана до трупа с умолително протегнати ръце в смъртта, както и в живота. Не се появиха златисти сфери, нито онези черни, зейнали отвори. Вместо това около него се скупчиха фигури, облечени като монаси, с лица, скрити от качулки. Караха го да ги последва. Той се колебаеше, спореше. Една от фигурите прокара ръка по лицето му, сякаш му показваше нещо и той се умълча, после тръгна между две от тях и изчезна, оставяйки неугледния си труп под храста.

Биатрис погледна Клотилда, която стоеше зад нея, загледана в реката и само за миг си помисли, че Клотилда е съвсем същата като Криспин. И се уплаши.

— Какво става? — попита тя.

— Ако искаш да ти помогна — отвърна Клотилда, — побързай!

И като сграбчи ръката на Биатрис, тя я поведе към върха на хълма.

ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

Калните поля около устието на Блекуотър се простираха под Биатрис. Тя беше идвала тук и преди с леля Катрин, за да режат ракита, да берат билки, дори да ловят риба. Беше пусто място, където чайките и кормораните кръжаха и пищяха, и сякаш винаги духаше пронизващ студен вятър. Сега то изглеждаше различно. Устието беше бойно поле. Мъже се сечаха и мушкаха един друг. В реката, в ниското, Биатрис виждаше дълги бързоходни кораби; носовете им бяха издялани във форма на дракони, грифони и вълци, платната им бяха събрани. Вражеска войска беше пристанала на брега. Нашествениците носеха конични стоманени шлемове, чиито широки наличници скриваха по-голямата част от лицата им. В светлината на ранното утро Биатрис различаваше знамената им; на едното беше изобразен червен ревящ дракон, на друго — огромен черен гарван с жълт клюн и крака. Мъжете, срещу които се биеха, се бяха скупчили около едно голямо знаме, изобразяващо воин на златисто-зелен фон. До него високо във въздуха се издигаха кръстове, прикрепени към копия.

Биатрис не разбираше от битки, но виждаше, че защитниците са здраво притиснати. Те отстъпваха към вътрешността, оставяйки след себе си купчини трупове. Пясъкът беше почервенял от кръв, въздухът ехтеше от ударите на стомана в дърво, викове, стонове и пронизителни заповеди.

— Виж — посочи Клотилда с пръст. — Онзи воин зад знаменосеца е граф Бритнот.

Омаяна, Биатрис се втренчи във високия русокос гигант, заобиколен от свитата си, облечена в ризници от железни халки. Някои носеха шлемове, други бяха гологлави. Бритнот жестикулираше, крещеше заповеди, настояваше стената от щитове да не отстъпва.

— Но това е станало преди много години — каза Биатрис.

— Сянка от миналото — отвърна Клотилда. — Сега виж какво ще стане. Наблюдавай внимателно Бритнот.

Графът-великан отстъпи, сякаш искаше да се отдалечи от боя. Заговори забързано на един младеж, коленичил до него. Докато Биатрис гледаше, Бритнот свали нещо от шията си, което проблесна като злато в светлината и го пъхна в ръката на младежа.

— Бритнот дава на Сердик свещения кръст — прошепна Биатрис.

Тя стисна ръце за няколко секунди, забравила собствените си проблеми. Защо Ралф не беше тук! Ако можеше да види онова, което виждаше тя!

— Гледай! — дръпна я Клотилда.

Младежът прикрепи щита на гърба си и с меч в ръка се оттегли от битката и заизкачва хълма към тях. Около врата му висеше красивият кръст. Движеше се право към двете млади жени, без да ги вижда. На Биатрис той й заприлича на Ралф с бледото си лице, чувствена уста и големи, блестящи очи. Очевидно беше изтощен. Ризницата му беше покрита с кръв, драскотини и порязвания покриваха лицето и ръцете му.

Той спря на върха на хълма и погледна назад, движейки безмълвно устни. Биатрис се втренчи в кръста. Беше изящно инкрустиран със странни символи и мотиви, а в центъра му кървавочервен рубин блестеше като жив огън. Сердик хвърли последен поглед на битката и затича надолу по хълма към пътя за Малдън.

— Ела, Биатрис — каза Клотилда, — да го последваме. Те забързаха, без да изпускат от поглед духа на мъртвия войник.

— Случвало ли се е това и преди? — попита Биатрис.

— Разбира се — отвърна Клотилда.

— Тогава ти знаеш къде го е скрил. Клотилда поклати глава.

— Ще видиш. Ще видиш.

Най-после те стигнаха замъка Рейвънскрофт. Изглеждаше толкова познат, толкова обикновен. Но Сердик тичаше нататък, сякаш замъкът не съществува. Пресече рова и изчезна в кулата над него. Те го последваха и откриха, че дворът е пуст, с изключение на един сънлив прислужник, който пускаше кучетата и сестра му, гъсарката, която се готвеше да ги изведе на ливадата. Биатрис забрави за съкровището и изпита дълбока мъка при вида на познатата сцена.

— Не бива да забравяш — каза Клотилда, — че онова, което видя, са форми и сенки от минали събития. Сердик напусна бойното поле и дойде в Рейвънскрофт. Но в деня, когато е умрял, тук не е имало замък, а само поток — там, където сега е крепостният ров и дървена палисада7, където Бритнот е лагерувал, преди да настъпи срещу нашествениците. — Тя сви рамене. — Призракът на Сердик идва дотук с кръста и изчезва. Сега знаеш, че съкровището наистина съществува. Намира се някъде наблизо и Ралф би могъл да го открие.

Вратата към кулата рязко се отвори и отец Ейлред излезе навън. На раменете му беше наметната сребристо-златиста мантия, а в ръцете си, покрити с бяла ленена кърпа, държеше съда с причастието. Едно момче от замъка носеше запалена свещ пред него.

— Това е отец Ейлред! — възкликна Биатрис. — Сигурно носи причастие на някой болен в замъка. Отец Ейлред! — извика тя, но свещеникът продължи да върви, без да се обръща.

— Трябва да тръгвам. — Гласът на Клотилда сега беше гърлен и дрезгав. — Не мога да остана тук.

Биатрис се огледа, но спътницата й вече беше изчезнала. Тя тръгна към Лъвската кула. Може би трябваше да се качи и да види Ралф.

— Исус да е с теб, мистрес Ароунър.

Младият мъж, когото беше видяла по-рано през нощта, със свежото си, весело лице и щръкнала коса, стоеше на калдъръма зад нея.

— Почакай малко. — Той протегна ръце.

— И защо? — Един сребърен диск кръжеше между нея и младежа, но изведнъж изчезна.

Той тръгна към нея. В светлината на ранната утрин тя забеляза, че лицето му е загоряло от живот на открито, а очите — светлосини. Сега беше облечен в кожен жакет без ръкави върху бяла батистена риза, кафяви вълнени гамаши върху меките кожени ботуши и черен колан около тънката талия. Той приближи. Тя забеляза колко хубави бяха зъбите му, колко чист и спретнат беше.

— Кой си ти? — попита Биатрис. — Защо непрекъснато ме предупреждаваш да внимавам?

— Казвам се брат Антоний.

Биатрис се усмихна.

— Това е името на любимия ми светец. Антоний от Падуа, францисканецът. Леля Катрин има негова малка статуетка.

Брат Антоний се засмя.

— Искаш ли да се поразходиш с мен?

— Но кой си ти? Още някоя останка от миналото на този замък?

Лицето на Антоний посърна.

— Няма значение кой съм аз. Най-важното е коя си ти, Биатрис. Разбери, че Ралф все още е в голяма опасност, а и ти също.

— Но аз съм мъртва! — засмя се тя. — Вече съм отвъд всяка болка.

— Смъртта не е край — сериозно отвърна Антоний. — Тя бележи ново начало. Оставих те да бродиш, но сега трябва да поговоря с теб. Мисля ти само доброто, кълна се в раните Христови. После ти сама ще решиш дали да последваш съвета ми или не.

— Знаеш ли кой ме уби?

Антоний поклати глава.

— Това знае само Бог.

— Тогава защо не се намеси?

— Напротив, Биатрис. Затова съм тук.

— Откъде да бъда сигурна? — отсече тя и в мига, в който проговори, дворът на замъка отново се промени. От калдъръма изникна бесилка. Стълбовете й бяха високи около пет метра, на всеки имаше по три напречни греди, от които се люлееха и гърчеха в смъртна агония трупове. Жестокият рицар отново беше тук, седнал на черния си боен кон, и ги наблюдаваше. Жени с деца пищяха и молеха за милост, но кралят и неговите оръженосци им се присмиваха. Жертвите бяха избутвани нагоре, слагаха им примките, после дърпаха стълбите и нови тела започваха да танцуват във въздуха.

— Дръпни се! Ела насам! — Антоний беше до нея. Ухаеше на сочна трева и билки.

— Какво е всичко това? — прошепна Биатрис.

Но Антоний я отведе, нашепвайки й успокоителни думи. Скоро излязоха от замъка и тръгнаха към Дяволската горичка. На половината път той спря и седна на тревата, подканяйки я с жест да направи същото. После стисна ръцете й, както би направил Ралф, и ги разтри между своите, като напрегнато я наблюдаваше.

— Не знам кой те уби, Биатрис. Убиецът искаше всъщност да премахне Ралф, твоя любим. Това го знам. Ти си наистина мъртва, Биатрис Ароунър. Няма връщане назад. Не можеш да продължиш живота, който напусна.

— Това раят ли е или адът? — смело попита Биатрис.

— Това не е определено място, Биатрис. — Той направи пауза. — То е като здрача, заключен между нощта и деня. Смъртта е пътуване, което отнема цяла вечност. Ако умреш, обърната към Бога, ти пътуваш към него, а той е вечен.

— Пътуване ли? — попита Биатрис. Антоний кимна.

— Пътуване към вечността, но ти още не си го започнала.

— Защо?

— Защото не искаш да потеглиш.

— Какво искаш да кажеш? — попита Биатрис.

Той протегна ръце с разтворени пръсти.

— Ти притежаваш разум, любов и воля. Първото може да предвижда, второто да бъде твоя цел или не, зависи от теб. Но третото е най-важното. То определя действията ти. Волята е тази, която те задържа тук. Ти си решила да останеш, защото имаш недовършена работа.

— Ами Гудман Уинтроп? Онези чудовища го взеха.

— Той беше направил своя избор.

— И той ли ще пътува към Бога?

— Бог винаги ще го призовава, но ако Гудман Уинтроп и в смъртта си е такъв, какъвто беше в живота, той цяла вечност ще отказва да чуе този зов и ще се отдалечава от Бога към себе си, към своята порочност. Затова беше отнесен от демоните. Те не дойдоха от ада, Биатрис, а от самия него.

— Ами бедният просяк?

— А, да! — Антоний се усмихна. — Църквата учи за рая и ада, аз ти описах и двете. Но тя говори и за чистилището, където отиват нерешителните души. Не, не — той поклати глава. — Изразих се погрешно. — Душите, които още не са готови за пътуването.

— Но и с мен е така.

— Не, твоята душа е готова, но волята ти я задържа, защото имаш недовършена работа, която според мен е свързана с мастър Ралф. Бедният просяк беше отведен от призраците на своя ум и воля, от греховете и безчестията, които беше извършил през живота си, защото той беше просяк по свой избор, а не по принуда.

— Ами Елизабет Локиър?

— Тя беше посетена от серафимите, създания на светлината. Елизабет живя праведно, умря обърната към Бога и той й се усмихна. Тя искаше да отпътува и доброто, което направи през живота си, я отнесе напред.

— Серафими? Призраци? Демони? Ами онези другите? Малкин инквизитора, лейди Йохана Мандевил, и горката нещастница, която броди на кръстопътя?

— Те не искат да тръгнат — обясни й Антоний. — Те все още са заключени в болката и нещастието на своя живот. Лейди Йохана умря от ужасна смърт. Бог иска да я утеши, но тя не му отвръща. Етелдреда, младата жена на кръстопътя, е като нея. Тя не е грешница, а просто нещастница, която умря, когато умът й беше разстроен.

— Ами Малкин инквизиторът?

— Той беше жесток приживе, Биатрис. Покая се, преди да умре, получи опрощение от свещеника на замъка, но не иска да се пречисти. И ще остане тук, докато не го направи.

— Ами онези фигури и сенки, духове и привидения? — попита Биатрис. — Онзи ужасен рицар, хората, които обесиха на двора? Ами битката?

— Те са друго нещо. Просто сенки на отдавна живели хора. Приличат на гоблени, които изобразяват сцени от миналото. — Той усети объркването й. — Била ли си някога в стая, след като там са пирували и са се веселили? Вече е тихо, но ако застанеш и се ослушаш, почти можеш да чуеш смеха, музиката, танците.

Биатрис кимна.

— Но какво трябва да направя?

— Искаш ли да тръгнеш? — попита я тихо Антоний.

— Искам да се омъжа за Ралф. Искам възмездие за смъртта си.

— Но това е невъзможно — прошепна Антоний.

Биатрис скочи на крака.

— Другите не ми го казаха!

— Кои други, Биатрис? Клотилда и Криспин ли?

— Да. — Биатрис въздъхна. — Ядосвам се, но каква полза? Те ми обещаха да ми помогнат.

— Точно затова съм тук — рязко каза Антоний. — От всички създания, които срещна, Биатрис, тези двамата са най-опасните.

Говореше толкова разпалено, че тя отново седна.

— Кои са те?

— Те са една и съща личност — отвърна Антоний. — Сукуб и инкуб.

— Какво?

— Те са демони — предупреди я Антоний.

— Но те бяха толкова красиви, така искаха да ми помогнат.

— Не си ли чувала израза „Дяволът може да се яви във вид на ангел“? — Той хвана ръцете й. — Когато Гудман Уинтроп умря, ти видя демони, но те идваха отвътре. Бяха създадени от него, от неговата алчност, похот и стремеж към власт.

— Той ли уби младото момиче? — попита Биатрис. — Фийби? Къде е тя и защо не виждам духа й?

Антоний се усмихна.

— Фийби замина, но смъртта й не може да бъде приписана на Гудман Уинтроп. В живота, както и в смъртта, нищо не е такова, каквото изглежда. Чуй ме, Биатрис! Има разлика между демоните, които сами си създаваме и онези дяволи, онези паднали ангели, които постоянно се бунтуват срещу Светлината и които, ако можеха, биха сринали стените на рая и биха ги изгорили до основи.

— Не ти вярвам. — Биатрис издърпа ръцете си и почувства по погледа на Антоний, че той беше много разтревожен.

— Какви смяташ, че са дяволите, Биатрис? Малки човечета с раздвоени опашки и рога? Или приличат на герои от някоя пантомима? — присмя й се той. — Те са просто зловещи образи. Дяволите са като ангели, Биатрис, смесица от чиста светлина, енергия, разум и воля. Те могат да приемат различна форма и вид.

— Но аз съм мъртва. Светата майка църква учи, че мъртвите очакват деня на Страшния съд. — Тя поклати глава. — Защо точно сега демоните се интересуват от душата ми?

— Повярвай ми, Биатрис, човек като теб много ги интересува. Ти още не си тръгнала. Имаш право на избор. Тук си, защото искаш да бъдеш тук. Не си поела пътя, защото си отказала да го направиш. В известен смисъл ти не си по-различна от Малкин или лейди Йохана Мандевил, затова ангелите на ада се интересуват от теб, и то много. Ако могат, те биха променили волята ти, така че вече да не бъдеш обърната към Бога.

— Това ли става с Малкин и останалите? — попита тя.

— Да. Това е, което искат сатаната и цялото му войнство. Унищожение на хармонията, край на мира; нещастие и скръб. Смърт на душите.

— Но ако имам воля, защо не мога да…

— …се намесиш? Да преминеш от другата страна? Би могла.

— Мога ли? — усмихна се Биатрис.

— Имаш разум и воля — продължи предпазливо Антоний. — Това е върховното изкушение.

— Искаш да кажеш, ако послушам Криспин и Клотилда?

— Те ще ти дадат тази сила на определена цена.

— А не могат ли да го направят създанията на Светлината?

— Могат, Биатрис, но това трябва да се заслужи. Антоний замълча.

— Нима Криспин и Клотилда са моите демони-изкусители? — попита Биатрис.

— Те са едно и също — повтори Антоний. — Сукуб и инкуб, мъжкото и женското лице на падналия ангел. Могат да се явяват в много форми и видове. Могат да се смеят и да изкушават, могат да се бунтуват и да заговорничат.

Биатрис впери поглед в небето. Беше синьо, но пак пропито от онази странна бронзова светлина. Фигури и сенки се движеха по него като ято гъски, мрачни и застрашителни.

— Кои са те?

— Ловците на дявола. — Антоний присви очи. — Скитат се по света и търсят плячка. И за да отговоря на въпроса ти, Биатрис — да, Криспин и Клотилда са твоите демони-изкусители.

— А къде е моят ангел-пазител?

— Сребърният диск — отвърна той. — Само толкова мога да ти кажа. — Антоний снижи глас. — Накрая ти сама ще трябва да направиш своя избор. Мога да ти помогна, ако искаш, но накрая само ти можеш да решиш. — Той вдигна три пръста. — Разум, любов и воля. Можеш да накараш всеки да направи всичко, но никого не можеш да принудиш да обича. Божията любов е вечна, тя е като всеопрощаващата любов на майката. Бог иска тази любов да е взаимна, но свободна, безусловна. — Антоний стана и й помогна да се изправи. — Той те обича, Биатрис, но ти си тази, която трябва да реши. Помни какво казва Евангелието „Никой не може да слугува на двама господари“8.

— Но аз не виждам Бога. Тук съм съвсем сама.

— Не, не си сама. И виждаш Бога. Виждаш го в лицата на тези, които те обкръжават.

Той хвана ръцете й и я притегли към себе си.

Биатрис се чувстваше странно, застанала сред тази бронзова пустош; замъкът беше зад нея, зловещи сенки се носеха в небето. Искаше й се само Ралф да е тук, а не този странен младеж. Ако Ралф беше тук, тя можеше да тръгне. Ако Ралф умреше, щяха да бъдат заедно. И докато тази мисъл се въртеше в ума й, тя срещна тъжния поглед на Антоний.

— Не си мисли за това, Биатрис — прошепна той. — Когато обичаш, желаеш само най-доброто за любимия си.

Тя отмести поглед.

— Помни какво ти казах. Помни предупрежденията, които направих. Ще ти кажа още нещо. Докато пътуваш из този свят, докато преминаваш от едно съществуване към друго, пази се от онези, които изглеждат като ангели на Светлината.

— И как ще ги разпозная?

— Как разпознаваш ябълковото дърво? — попита той и сам си отговори. — По плода, който дава.

Биатрис се стресна от страховития вой на куче, последван от викове на ужас откъм Дяволската горичка.

— Трябва да вървя — усмихна се Антоний. — Но ще се върна. Ще бдя над теб, Биатрис, и когато мога, ще ти помагам. Но накрая ти трябва да вземеш решение. — Той прокара ръка по лицето си, протегна се и леко потупа бузата й. Очите му бяха тъжни. — Ти носиш толкова сила и светлина в себе си. Не позволявай да ги отклонят. Пази се, Криспин и Клотилда са това, което са, но докато бродиш, пази се от Менестрела.

— Менестрела?

— Ще го видиш. — Антоний вече се отдалечаваше.

— Менестрела?

— Така се нарича той сам — обясни й той. — Знае, че си тук и ще дойде да те потърси. Ти си ценна плячка, но не си толкова самотна, колкото си мислиш. Сбогом, Биатрис.

Между тях затрептя сребърен диск от светлина и Антоний изчезна.

Биатрис стана и тръгна към Дяволската горичка. Навлезе между дърветата, пристъпвайки без усилие сред храсталака; клоните им и плевелите не я затрудняваха. Най-накрая се оказа на малка поляна, обградена от седем големи дъба. Беше идвала тук много пъти с Ралф; лежаха в меката трева и планираха бъдещия си живот. Отново усети онзи отчаян пристъп на гняв като пламък, който пронизваше цялото й същество. Седна долу, загледа се към поляната и примигна. Не беше сама.

Мъже, стари и посивели, с бради, които им стигаха до под кръста и украсени с венци глави, стояха под един дъб. Бяха облечени в дълги бели роби. Носеха сърповидни ножове и се вглеждаха в короните на дърветата. Биатрис настръхна от страх и изтръпна, когато едно голо тяло пропадна през клоните, залюля се и се загърчи на въжето, вързано около врата му. Тя гледаше с отвращение. Мъжът носеше само набедрена превръзка. Давеше се и риташе, докато древните жреци по своя кръвожаден обичай вдигнаха ръце и запяха към небето. Ужасяващата сцена пробуди спомените за онова, което Ралф и беше разказвал за това място. Той обичаше да я дразни и плаши, като й разказваше за езическите жреци, които се събирали тук, за да принасят жертви на бога, който обитава дъба.

Биатрис знаеше, че това е видение от отминали времена, но беше потресена. Въпреки онова, което Антоний й беше казал, искаше й се Криспин или Клотилда да са с нея.