Отмъщението на мъртвата (Загадката, разказана от Писаря на поклонниците по пътя от Лондон към Кентърбъри)

ПЪРВА ГЛАВА

Ралф Мортимър седеше в Дяволската горичка, облегнат на един дъб и наблюдаваше катеричката, която пълзеше между оголелите клони, а после се изкатери нагоре по ствола на вековното дърво. Той изтри сълзите си и бутна настрани меха с виното.

— Достатъчно пих — каза си. — И това не помага.

Няколко часа по-рано беше присъствал на погребението на Биатрис в малкото гробище в най далечния ъгъл на замъка, близо до зайчарника. Присъстваха леля й и чичо й, Тиобалд Вавасур, Адам и Мариса и, разбира се, сър Джон Грас и лейди Ан. Отец Ейлред беше отслужил заупокойна литургия, после трупът беше изнесен на носилка и спуснат в плиткия гроб. Дърводелецът беше издялал груб кръст и сър Джон тържествено беше обещал, че той ще бъде заменен до месец с каменна плоча с името на Биатрис.

Едва когато гробът беше запълнен, Ралф напълно осъзна какво се е случило. Биатрис беше мъртва. Нямаше да я види никога вече: красивите й очи, усмивката й, нито милите на сърцето му закачки. И най-вече присъствието й, топло и любящо, като слънчева светлина, на чиято златиста топлина се наслаждаваш. Понякога усещаше парфюма й в стаята си — Биатрис беше държала една стъкленица там — и тъй като се разстройваше от миризмата му, той я беше дал на Мариса.

Ралф беше научил много неща в Кеймбридж, но познанието не можеше да му помогне да понесе тази мъка. Дълбоко в сърцето си той усещаше опустошителна празнота, остра болка, която никога нямаше да бъде излекувана. Адам и Мариса се стараеха да му помогнат. Отец Ейлред се беше опитал да го утеши, но неуспешно. Колкото повече говореха, толкова по-силно пулсираше болката му.

— Какво да правя? — прошепна Ралф и вдигна поглед към преплетените клони. Времето се беше застудило, черни облаци бързаха да скрият слънцето. — Когато пия, оглупявам. Когато работя, не мога да се съсредоточа. — Той се удари с юмрук по бедрото. — Защо? — Изкрещя и гласът му отекна над пустата поляна. — Защо се изкачи на стената по тъмно, Биатрис?

Съмнения изместиха болката му и позволиха на разума му да вземе връх. Биатрис не се боеше от височините. Често се беше разхождала по пътеката на стената през нощта. Знаеше, че е опасно. Знаеше, че няма страшно, ако върви близо до стената. Нощта беше тиха. Нямаше дъжд, нито вятър. Как беше паднала тогава? Спомни си трупа й, положен в ковчега пред олтара на параклиса. Лейди Ан и нейните камериерки се бяха постарали да облекат тялото за погребението. Ралф беше разгледал раните и ожулванията по-отблизо. Ужасното падане беше оставило своите следи. Отец Ейлред беше споменал за голяма синина на дясното й слепоочие. Беше ли я получила преди падането? Свещеникът изглеждаше разтревожен, затова Ралф го беше попитал.

— Смяташ ли, че е от значение, отче?

Бяха останали сами в малката сакристия9. Отец Ейлред докосна с пръсти устните си; затвори вратата и завъртя ключа в ключалката.

— Просто се тревожа, Ралф. — Лицето на дребния свещеник беше бледо и небръснато. — Сънищата ми гъмжат от кошмари; мъчат ме съмнения и тревоги.

Ралф го беше слушал с половин ухо, нетърпелив да се върне и приседне до ковчега, преди капакът да бъде затворен завинаги.

— Отче, това не е нито времето, нито мястото.

— Наистина не е.

И свещеникът взе градинарския нож, за да подреже една от пурпурните свещи за заупокойната литургия.

Ралф се уви плътно с наметката си. В горичката беше тъмно и някак страшно. Той се поусмихна, като си припомняше страховитите истории, които беше разказвал на Биатрис, повече рожба на въображението му, отколкото истина. Чу шум от прекършване на клонче и се обърна. Между дърветата зад него имаше някого.

— Ралф! — долетя тих шепот.

Писарят почувства как косата на тила му настръхна от страх. Изправи се и ръката му посегна към ножа в колана. Взря се в мрака. Дърветата растяха толкова нагъсто, прещипът и къпините бяха избуяли нависоко. Колко се беше отнесъл!

Ралф наруга виното, което беше изпил; не се държеше здраво на краката си, беше му зле. Трябваше да се махне оттук. В замъка цареше, бъркотия. Трупът на Гудман Уинтроп беше върнат на каруца. Дрехите на бирника бяха подгизнали в кръв от зейналите рани по гърба и гърлото му. Сър Джон беше промърморил нещо за бунтовници и недоволници и на висок глас наруга глупостта на бирника да се мотае сам по кръчмите и пивниците на Малдън. Той беше изпратил спешни съобщения до Лондон: пазителите на хазната нямаше да се зарадват, щяха да му изпратят кралски пълномощници и войници. Сър Джон Грас щеше да изпита на гърба си гнева им, докато виновниците не бъдат наказани. Бяха ли убийците сега в Дяволската горичка, чудеше се Ралф. Една сойка литна нагоре като кълбо от черно-бели пера. Не трябваше да стои като разлигавен пияница; сега мъката беше част от него, като краката и ръцете му, и той трябваше да я понесе.

Ралф взе меха с виното, завъртя го над главата си и го хвърли в храстите. Докато вървеше със залитане назад по пътеката, която извеждаше на ливадите, той се наруга наум за глупостта си. „Трябва да внимаваш какво пиеш“, винаги го предупреждаваше Биатрис. „Не държиш на ейл и на вино“.

Писарят спря и затвори очи, за да възпре сълзите, които заплашваха да потекат от очите му.

— Да беше тук, Биатрис! Ако само беше тук, щях да ти позволя да ме мъмриш до края на времето!

Той се препъна. Горичката се беше смълчала, дори птичите песни бяха заглъхнали. Ралф си спомни историите и легендите за това място. Не бяха ли намерили някъде наблизо убита Фийби? Той забърза. Кракът му се закачи в нещо и писарят се просна на земята. Присви се, но въпреки това тоягата го улучи в слепоочието. Ралф не изгуби съзнание, макар че болката беше ужасна. Опита да се изправи, но ритник в стомаха го преви на две и той отново се свлече; лицето му се разрани от камъчетата по пътеката. Бяха завързали наметката стегнато около врата му като въже и го теглеха. Не можеше да се съпротивлява. Усещаше как калините и трънките раздират панталоните му. Един от ботушите му се изу. Той се опита да се бори, но не можа. Блъснаха го, тялото му се претърколи и усети как земята под него поддава. Сънуваше ли? Падаше ли? Опита се да се концентрира, да забрави за болката. Започна да рита с крака, но беше трудно. Погледна надолу и забеляза зелена слуз да се просмуква над бедрата му. Бяха го ударили по главата и завлекли само на няколко метра оттам, в едно от коварните тресавища — малките, но дълбоки блата, с които беше осеяна Дяволската горичка. Шокът го накара да се опомни. Потъваше. Размаха ръце, завика и закрещя.

— Исусе, смили се над мен! — замоли се най-накрая. Спомни си, че колкото повече се мята, толкова по-бързо ще потъне. Опита се да се успокои, да остави тялото си да плува. Успя да се обърне, но от движението потъна още малко. Сега зелената тиня дърпаше тялото му, сякаш го бяха сграбчили невидими ръце от дъното на блатото.

Ралф се опита да забрави болката и протегна ръце, за да се хване за един храст, който растеше близо до брега. Хвърли се напред, но храстът сякаш беше жив. Пръстите му не уцелиха. Беше потънал в тинята до кръста. Ралф дочуваше странни звукове, небето доби странен бронзов оттенък. Опита отново и този път ръката му успя да улови храста.

— Господи! — молеше се той. — Моля те, Господи, не позволявай да се счупи.

Храстът беше стар и жилав, и издържа тежестта му. Бавно, но сигурно Ралф се притегляше към него, без да обръща внимание на болката. Най-после успя да се хване за якото му стебло. Измъкна се на брега, почти благодарен за драскотините, които оставяха по тялото му твърдите клони. Нали беше жив. Храстът му беше спасил живота. Той пропълзя на суша, после се обърна настрани и погледна назад. Тресавището отново беше спокойно, по зелената повърхност не личаха никакви следи, коварните му дълбочини оставаха скрити.

Ралф полежа известно време, хлипайки, после се изправи. Цялото тяло го болеше. Единият му ботуш липсваше, а другият беше толкова кален, че той го събу и метна между дърветата. Докосна още кървящото си лице и опипа главата си там, където го беше ударил убиецът. После тръгна, залитайки, по пътеката навън от гората.

Биърдсмор го видя пръв. Преди Ралф да стигне подвижния мост, сър Джон Грас, отец Ейлред и Тиобалд Вавасур, придружени от войници, побързаха да го пресрещнат.

— Нападнаха ме — заекна Ралф. — Не знам кой беше. В Дяволската горичка. Хвърлиха ме в тресавището.

Сър Джон даде заповеди на висок глас. Отец Ейлред помогна на Ралф да прекоси двора. Положиха го в гостната. Свещеникът му заговори като на дете, докато сваляше калните му дрехи. Тиобалд му помагаше. Почистиха калта от раните и драскотините му. Лекарят поднесе чаша към устните му.

— Пий! — настоя той. — Пий и ще се почувстваш по-добре.

Ралф се подчини. Осъзна, че Адам влиза в стаята, следван от Мариса.

— Чухме какво е станало, Ралф. Бяхме в билковата градина заедно с Мариса.

— Опитаха се да ме убият — прошепна Ралф. После почувства, че очите му натежават и потъна в дълбок сън.

По-късно същия ден, когато падна мрак, Ралф се изми, облече нови дрехи и се присъедини към останалите в голямата зала на замъка. Тя му се стори по-мрачна от обичайното, с надвисналия таван със свободно носещи греди, брадвите, ризниците и щитовете, окачени на стените. Дългите маси с кръстосани крака бяха празни, но нажежени мангали разпръсваха студа и ловните кучета душеха между рогозките за парченца храна.

Сър Джон събра всички около високата маса на подиума. Бяха сервирани студени меса, хляб, сирене и кани с ейл. Присъстваха сър Джон, съпругата му; едрият набит командир на гарнизона Стивън Биърдсмор, Тиобалд Вавасур, Адам и Мариса, капитанът на стражата и Ралф. Отец Ейлред забързано влезе и произнесе молитвата; храната беше разпределена, каните обикаляха масата. Съгласно етикета, сър Джон ги остави да утолят глада си, преди да почука по масата с дръжката на камата си.

— Живеем в смутни времена — започна той. — Една от прислужниците в замъка, Фийби, беше убита и трупът й бе открит в Дяволската горичка. Бог да я прости.

Думите му бяха посрещнати с одобрителни възгласи.

— Заедно с Ралф скърбим за смъртта на Биатрис — продължи той, — но сега имаме по-важни проблеми. Тялото на Гудман Уинтроп лежи увито в саван, готово за погребение. Той беше неприятен човек, дори подлец, но все пак беше кралски служител. Миналата нощ е бил наръган смъртоносно в Малдън. Знаем, че е излязъл от кръчмата с една прислужница. Мастър Биърдсмор, заедно с Ралф утре ще разследвате този въпрос.

— Коя кръчма? — попита командирът на гарнизона.

— „Гърнето с мащерка“. Нямам съмнения, че убийството на Уинтроп е следствие от голямото недоволство, предизвикано от поголовния данък. Но Кралският съвет в Лондон държи на своето. Архиепископ Съдбъри и ковчежникът Хейлс са решили, че хазната трябва да бъде напълнена и данъкът няма да бъде отменен. Изпратих спешни писма до Лондон. Бог знае какво ще стане сега.

— Ами нападението над младия ни писар? — попита лейди Ан. — Мислиш ли, че и то е свързано с данъка?

Сър Джон кимна, почесвайки изпъстрената си с венички буза.

Ралф остави парчето хляб.

— Аз не мисля така. Откъде са знаели, че живея в замъка? А дори да е така, защо да ме нападат? Аз не съм бирник.

— Съгласен съм — обади се Биърдсмор и отблъсна чинията си встрани. — Вярно е, че бунтовници действат из Кент и Есекс, но защо да нападат мастър Ралф по този начин? Това не е в техен стил. По-скоро стрела от някое дърво или нож в гърба.

Думите му смразиха Ралф и предизвикаха мрачно мълчание.

— Съзнаваш ли какво казваш? — предпазливо попита сър Джон.

— Да. — Биърдсмор беше твърд. — Сър Джон, аз съм командир на тукашния гарнизон. Работата ми е да защитавам този замък и хората, които живеят в него. Гудман Уинтроп несъмнено е бил убит от селяни-бунтовници. Утре ще отидем и ще обърнем „Гърнето с мащерка“ надолу с главата — да видим каква помия ще се излее.

Ралф се усмихна на прямотата на Биърдсмор. Недодяланият войник обикновено си мълчеше, но смъртта на Фийби все още го измъчваше.

— Ти харесваше Фийби, нали? — Преди да се усети, думите бяха изхвръкнали от устата му.

Командирът на гарнизона подръпна галоните по кожения си жакет.

— Нещо повече, мастър Ралф — промърмори той. — През последните дни много мислих.

— Тогава кажи ни какво си мислил — обади се лейди Ан.

— Нощта, когато Фийби беше убита — отвърна Биърдсмор, — тя нямаше намерение да се прибира. Беше се съгласила да се срещнем близо до Полунощната кула. Сър Джон, Фийби беше добро момиче. Не беше умница, но имаше здрав разум.

Той млъкна и отпи от халбата си. Ралф усети близост с този суров войник, който също беше изгубил любимата си, но успешно прикриваше скръбта си.

— Фийби не е излизала от замъка — продължи Биърдсмор. — Не беше глупава. Някои от момчетата я закачаха, но тя можеше да се грижи за себе си. Разказа ми как Уинтроп бирникът й бил предложил сребърна монета, за да легне с него. — Той сви юмрук. — Канех се да си поговоря с Уинтроп. — Той преглътна сълзите, които напираха в очите му. — Тя никога не би отишла по тъмно на място като Дяволската горичка. Смятам, че е била убита в Рейвънскрофт и тялото й е било отнесено там. Доктор Вавасур, ти прегледа трупа на Фийби. Беше ли изнасилена?

Тиобалд, който си играеше с трохите около чинията си, трепна като подплашен заек, очите му запримигваха, устните му бяха стиснати.

— Не, не беше. Ударили са я по главата, преди да я убият.

Отец Ейлред се намръщи.

— Но защо, ако не е била изнасилена? Беше бедна, нямаше нито сребро, нито злато. Нещо повече, ако е била убита тук, защо никой не е чул виковете й? Пък и не можеш да изнесеш труп през подвижния мост и никой да не те забележи.

Думите му бяха посрещнати с одобрителни мърморения. Лейди Ан, която седеше до съпруга си, подпъхна посивялата си коса под тясната шапчица. После нервно се почеса по бузата и почука по масата с пръсти.

— Слава Богу, че прислугата не е тук. — Тя обходи с поглед залата. — Само преди няколко дни всички празнувахме Майския празник. Великите пости и зимата останаха зад нас. Имаше прясно месо от касапина, пролетни зеленчуци, билки и цветя. — Тя потръпна. — А сега сякаш отново е ледена зима. Мастър Биърдсмор — гласът й стана рязък, — изглежда искаш да кажеш, че в този замък има убиец. Познаваш ли някого, който би искал да убие Фийби?

Преди той да успее да отговори, се обади отец Ейлред.

— Както каза, мастър Биърдсмор, Фийби беше добро момиче и чудесна прислужница. Но всички знаем, че беше и много любопитна.

— Съгласен съм, отче. — Биърдсмор отмести поглед.

— Беше нещо повече — обяви лейди Ан. — Обичаше да подслушва на вратата, да следи хората.

— Така е — съгласи се сър Джон. — Миналата година на Вси светии една от кухненските прислужници се скара жестоко с нея. Обвини Фийби, че я проследила, когато отишла в конюшнята с един от конярите.

— О, да. — Тиобалд размаха костеливия си пръст. — Спомням си.

— Къде са сега прислужницата и Конярят? — попита Ралф.

— Няма ги — тихичко каза Биърдсмор. — Напуснаха след Богоявление. Взех страната на Фийби, така се запознахме.

Вниманието на Ралф беше привлечено от сенките, които танцуваха на стената. Мракът се беше спуснал бързо и сякаш се сгъстяваше около тях, въпреки факлите и свещите. Убиецът беше в този замък. Той погледна към отец Ейлред и му даде знак с очи да не изказва подозренията си.

— Какво ще правим? — попита лейди Ан. Сър Джон погледна към Адам.

— Ти си нашият главен писар, какво ще ни посъветваш?

Адам прочисти гърлото си.

— Съгласен съм с това, което беше казано. Смъртта на Гудман Уинтроп е работа на бунтовниците. Но нападението над Ралф не е дело на селяните.

— Възможно ли е — попита Мариса — бунтовниците да имат съучастник в замъка?

Всички погледи се насочиха към дребната, обикновено мълчалива млада жена.

— Все пак — продължи Мариса със зачервени от вълнение бузи — Рейвънскрофт защитава устието на Блекуотър и северните подстъпи към Лондон. Ако селяните планират бунт, те ще искат да го завземат.

— А Фийби беше от изключителна важност за отбраната на замъка. — Лейди Ан напразно се опита да прикрие насмешката в гласа си.

— Не се подигравай с Мариса! — разгорещено се намеси Адам. — Възможно е това, което казва, да е вярно.

Атмосферата стана напрегната. Непривикнала на такива остри реакции, лейди Ан погледна съпруга си.

— Може би и двете сте прави — намеси се Ралф, бързайки да запази мира. — Възможно е бунтовниците да имат поддръжници сред гарнизона. Какъв по-добър начин да отслабят защитата ни от безразборни убийства и нападения, които подклаждат подозрения и горчива жлъч?

Всички се задоволиха с това обяснение. В гарнизона на Рейвънскрофт бяха установени спокойни, дружески отношения. Замъкът имаше няколко просторни помещения, които позволяваха на войниците известно уединение, а взаимоотношенията с хората от града обикновено бяха добронамерени. Ралф се боеше, че това скоро ще се промени. Сър Джон му се усмихна с благодарност. Повтори заповедта си Биърдсмор и Ралф да разследват смъртта на Уинтроп и нареди да се удвоят пазачите в кулата на подвижния мост.

— Отсега нататък — заключи той — мостът ще се вдига вечер, а решетката на крепостната врата ще се спуска. Искам светлини по стените на всяко укрепление. Никой няма да влиза от здрач до зори без мое разрешение. А сега — той отмести назад стола си, — мисля, че говорихме достатъчно.

Срещата приключи. Ралф, който все още чувстваше болки и не се беше съвзел напълно, излезе от залата и седна на стъпалата. Адам и Мариса седнаха от двете му страни и той се трогна от топлотата на приятелските им чувства.

— Всъщност мислиш нещо друго, нали, Ралф? — Мариса стисна лявата му ръка и я разтри между своите.

— Толкова ли съм прозрачен? — попита Ралф с усмивка.

— Никога не си бил добър лъжец. — В сините очи на Адам проблясна закачка. — Какво смяташ, че се е случило в действителност?

— Мисля, че Фийби е била убита тук.

— Но как е било изнесено тялото й? — попита Мариса.

— Има странична врата — изтъкна Ралф.

— Но тя е затворена и заключена от години.

— Още може да се отваря и пред нея има малък дървен мост, който минава през крепостния ров. Не забравяйте, тази врата е в задната част на замъка. Сър Джон е доверчив човек. Никога не слага стража по укрепленията, освен ако не се налага.

— Но все пак — каза Мариса, — това значи, че някой е трябвало да пренесе през двора окървавен труп. А пантите на вратата са толкова ръждиви, че сигурно щеше да изскърца.

— Има само един начин да разберем това — каза Ралф и се изправи.

Излязоха от вътрешния двор, минаха покрай кулата и прекосиха малката овощна градина, която се намираше в ъгъла на замъка. По пътя Адам запали една факла. Когато стигнаха до страничната врата, Ралф я погледна и осъзна, че е сгрешил. Тя беше малка и тясна, направена от дебели дъбови дъски, подсилена е метални ленти и стоманени кабари. Двете й дебели резета бяха спуснати, а на три места имаше катинари. От ръждата по ключалките и резетата ставаше ясно, че ще е по-лесно да се пробие дупка в стената, отколкото да се отвори вратата. Адам угаси факлата в една бъчва с вода, хвърли я и подкани Ралф и Мариса да го последват обратно между дърветата.

— Е, какво сега, Ралф? — попита той. — Замъкът има само два изхода — през кулата и през страничната врата. Прегледахме последния. Не е отварян от години.

— Какво ще кажеш за каруца или количка? — предположи Мариса. — Убиецът на Фийби може да е скрил трупа й в едно от двете и да го е покрил с платно.

— Съмнявам се в това — обади се глас от мрака. Ралф се стресна. Биърдсмор се промъкна като сянка между дърветата към тях.

— Съжалявам, че ви стреснах. — Войникът стискаше в ръце коничния си шлем. — Видях светлината от факлата и се зачудих какво става. Не го направих от любопитство като Фийби. — Той леко се усмихна. — Прегледах страничната врата сутринта след убийството й. Разпитах сър Джон и за ключовете, но той дори не знае къде са.

— Защо си толкова сигурен, че убиецът не е измъкнал тялото на Фийби в каруца или ръчна количка? — попита Адам, после поклати глава. — Разбира се, в нощта, когато Фийби беше убита, ти беше дежурен.

— От три следобед до девет вечерта — каза Биърдсмор. — Няколко пъти ходих в караулната да играя на зарове с момчетата, но ще ви кажа едно — никой не е излизал от замъка през този ден. Ако някой беше излизал, вече щях да съм го разпитал.

— И си сигурен, че Фийби не е излизала? — попита Ралф.

— Да, освен ако не е имала криле и не е можела да лети!

Ралф внимателно изучаваше войника. Биърдсмор беше доста по-млад, отколкото изглеждаше на пръв поглед. Имаше мрачно, квадратно лице със сближени, хлътнали очи. Носът му бе закривен надолу към сурово стиснатите устни. Беше гладко избръснат и късо подстриган. Ралф си спомни, че е служил при сър Джон по море и в Гаскония.

Биърдсмор сложи шлема си.

— А сега се връщам към задълженията си.

И командирът на гарнизона се отдалечи в тъмнината.

— Странен човек — каза тихо Адам. — Забележете колко тихо се движи.

— Какво искаш да кажеш? — попита Ралф.

— Той е бил дежурен през нощта, когато Фийби умря, но току-що ни увери, че не е излизала от замъка. Само че трябва да го е направила, по един или друг начин. Откъде да знаем, че не е позволил на Фийби да излезе и не й е предложил да се видят в Дяволската горичка? Може би са се скарали, той се е ядосал и…

Ралф погледна тънкото сребристо резенче от луната, което се провиждаше през клоните. Чувстваше се измръзнал и самотен. Биатрис ужасно му липсваше. Но сега имаше и още нещо. Дълбоко подозрение, че не се е подхлъзнала, а е била убита. Прав ли беше приятелят му? Беше ли Биърдсмор убиецът?

Сякаш прочела мислите му, Мариса го дръпна за ръкава.

— Той беше дежурен и в нощта, когато Биатрис падна. Може би е видял нещо.

Ралф прехапа устни.

— А къде бяха всички, когато ме нападнаха в Дяволската горичка? — Той погледна Адам. — Биърдсмор пръв ме видя. Дали защото току-що се е бил върнал?

— Не знам — отвърна Адам. — Ние с Мариса бяхме в билковата градина.

— Трябва да внимаваш. — Мариса стисна ръката му.

— Ще внимавам.

Но още докато изговаряше тези думи, Ралф знаеше, че не е толкова безстрашен, за какъвто се представяше.

ВТОРА ГЛАВА

Ралф седеше сам в кръглата си стая в Лъвската кула, която се намираше на северната стена, близо до входа. Беше запалил тръстика, натопена в лой, и две свещи и се чудеше дали да запали мангала, защото нощта беше станала студена. Прекоси стаята и затвори по-плътно капаците. После седна на писалището и се втренчи в купчината ръкописи, които някога означаваха толкова много за него — плодът на проучванията и търсенето му на кръста на Бритнот. Ралф беше роден в Малдън, беше учил в енорийското училище. Баща му, заможен тъкач, му беше осигурил покровителството на местния свещеник и изпратил единствения си син в училището към катедралата в Илай, преди да стане студент в Кеймбридж. Ралф винаги щеше да обича Малдън. Беше ловувал диви патици в блатата, беше играл на разбойници с другите момчета в Дяволската горичка, беше ходил до устието на Блекуотър, за да разиграват битката на Бритнот срещу датчаните.

Старият отец Доминик пръв му беше казал за съкровището; разказваше му истории, които самият той беше чул преди много години; показваше му стари, избелели ръкописи за битката. В Кеймбридж Ралф беше продължил изследванията си и научил за бягството на оръженосеца Сердик и онези паметни думи, че съкровището е скрито „на олтара на твоя и моя Бог“.

Ралф взе перо и потупа с него бузата си. Какво означаваха тези думи? Той погледна към писалището си. Спомняше си как беше оставил всичко тази сутрин. Беше педантичен в работата си и винаги подреждаше принадлежностите си по определен начин. Сега ръкописът беше накриво, а рогът с мастило и парчетата пемза бяха разместени. Какво значеше това?

Той провери сандъка си, но кесията със сребърни и бронзови монети не беше пипана, нито пък скъпоценните му книги, увити в пергамент и подредени на затворена лавица високо на стената. Ралф си наля чаша вино, за да облекчи болката в тила си.

— Може да се направи само едно заключение — промърмори той. — Който и да е бил тук, не е дошъл да краде, а да търси.

Единственото истински ценно нещо, което притежаваше, беше този смачкан ръкопис, написан със собствения му шифър.

— Мислят, че съм близо до съкровището — прошепна той на разпятието, закрепено на стената.

Внезапно му прилоша, затова отиде да си легне. Замисли се за Майския празник и глупавата си хвалба за съкровището. Той трябваше да бъде на крепостната стена, а не Биатрис. Отец Ейлред беше прав. Биатрис бе ударена, преди да падне; убиецът е мислел, че удря Ралф. В тъмнината той е имал само няколко секунди, за да види сянката, която доближава вратата на кулата. Ами тази сутрин? Ако го бяха убили, трупът му щеше да бъде изтеглен от тресавището и смъртта му щеше да бъде сметната за злополука. Хората щяха да решат, че се е напил от мъка, както си и беше, и се е отклонил от пътеката. Ами Фийби? Била ли е убита, защото е подочула нещо? Но как са изнесли тялото й от замъка? Освен ако не е бил Биърдсмор. Ралф си пое дъх и се стресна. Усещаше парфюма на Биатрис, слаб, но все още доловим. Как беше възможно? Чу почукване на вратата, протегна се към бойния си колан и извади камата.

— Влез — извика после.

Беше отец Ейлред. Ралф се успокои и засрамено прибра оръжието.

Свещеникът размаха ръка.

— Не те обвинявам за това, Ралф. — Когато се приближи, писарят видя, че очите му са тъжни. — В нашия замък има убиец. Той или тя е убил Биатрис и Фийби, а тази сутрин се опита да убие и теб. Бях при стария Вавасур. Той потвърди, че Биатрис може да е била ударена, преди да е паднала.

Ралф стана, заведе стария свещеник към леглото и му направи място да седне.

— Ще пийнеш ли малко вино, отче?

— Провери ли го?

Ралф потисна тръпката си. Старият, добродушен свещеник имаше упорито изражение.

— В името на Бога, Ралф, някой се опита да те убие тази сутрин! Не мислиш ли, че може да повтори?

Ралф помириса виното.

— И да е отровно, вече съм изпил половин чаша, но ще запомня предупреждението ти, отче. — Той седна до свещеника. — Наистина ли вярваш, че някой иска да отнеме живота ми?

— Нещо по-лошо, Ралф. Някой иска да отнеме душите ни.

— Стига, отче. Стари истории за духове и призраци. — Той видя как пламъкът на свещта внезапно се разтанцува, сякаш се беше отворила някаква врата, и подуши въздуха. За няколко кратки секунди отново долови аромата на Биатрис, нежен и топъл. „Умът ми е разстроен! Ралф Мортимър, ти си учил в колежите на Кеймбридж! Между живота и смъртта се простира огромна бездна. Не обръщай внимание на стария свещеник с безумните му обвинения. Пълен е със суеверия.“

Отец Ейлред благослови виното си и отпи глътка.

— Аз съм роден и отраснал на село, Ралф. — Той завъртя чашата в ръцете си. — Пръстите ми са къси, дебели и изцапани с кал. Мога да чета достатъчно добре, за да разбирам Евангелието и да се моля. Вярвам в Исус, Божия Син. Опитвам се да проповядвам Божията любов.

— Ти си добър свещеник. — Ралф стисна рамото на събеседника си.

— Ласкателството е половинчата истина — усмихна се Ейлред. — Чета мислите ти, Ралф Мортимър. Мислиш, че съм малко побъркан, нали? А когато привърша с онова, което искам да ти кажа, може би ще си уверен в това. Огледай се из стаята, Ралф.

Писарят го послуша.

— Какво виждаш?

— Светлина и сенки, мебели, нишата, където е прозорецът, капаците.

— Такъв е нашият свят — каза отец Ейлред. — Изпълнен със светлина и сенки. Но откъде знаеш, Ралф, че тук няма и някой друг? Провери ли внимателно?

— Разбира се.

— Ами другият свят? Светът на сенките? Как да разберем, Ралф, когато нещо друго премине границата, за да предизвика разрушения и да причини големи нещастия?

— Това ли мислиш, че става в Рейвънскрофт?

— Да. Чети Библията. Първият истински грях е бил на Каин, убиеца, който погубил брат си. Убийството е ужасен грях, Ралф. То отваря вратите между нашия свят и адските сили. То е отрицание на любовта. Пряка схватка с Бога. В Рейвънскрофт станаха поне две убийства.

— Поне? — прекъсна го Ралф.

— Да. Можеха да бъдат три. Не знам каква е причината, но нападението над Биатрис беше насочено срещу теб. Сигурен съм. Ралф, ти си добър писар. Преди смъртта на Биатрис изучаваше легендите за кръста на Бритнот. Може би е свързано с това. Колко е часът?

Ралф отиде при часовата свещ, която гореше бавно под медния си похлупак и я погледна отблизо.

— Малко преди полунощ. Защо питаш?

— Ела с мен. — Свещеникът се изправи и отиде до вратата. После погледна през рамо. — Моля те, Ралф, ела с мен.

Писарят въздъхна, грабна бойния си колан и наметката, и последва отец Ейлред надолу по спираловидното стълбище. Дворът на замъка беше празен; едно куче се приближи и заръмжа, но ги позна и се отдалечи. На стената Ралф видя отблясъци на мангали и факли, сенките на стражите. Заповедите на сър Джон се изпълняваха.

— Много е късно — прошепна свещеникът, проследил погледа му. — Врагът вече е вътре.

Той забърза към Полунощната кула. Студен вятър задърпа косата на Ралф и той съжали, че е излязъл. Чувстваше се много неудобно, боеше се от сенките. Рейвънскрофт вече не беше безопасно място. Дали убиецът не ги дебнеше в тъмнината? И какво искаше да каже свещеникът с израза „адските сили“?

Отец Ейлред отвори вратата. Веднага щом влезе вътре, Ралф се намръщи. В кулата беше леденостудено, сякаш посред зима; всички капаци бяха отворени, а миризмата беше отвратителна, като през най-горещите летни дни. От нея му се догади.

— Става все по-лошо, Ралф. — Лицето на отец Ейлред беше бледо и покрито с пот. — През последните няколко дни студът и ужасната миризма се засилиха.

Той стисна китките на Ралф и двамата замряха като подплашени момчета.

Писарят забеляза как светлините от стенните факли трепкат, сякаш катранът е малко; обикновено те сияеха ярко, но сега пламъкът им беше слаб и със странен синкав оттенък.

— В името на Бога! — извика отец Ейлред.

Дълбока въздишка отвърна на думите му. Ралф усети как косата на тила му настръхва, краката му се разтрепериха; прилошаваше му и се чувстваше толкова слаб, колкото след нападението по-рано през деня.

Свещеникът го поведе нагоре по спираловидното стълбище и миризмата отслабна, студът намаля. На първата площадка спряха. Отец Ейлред клекна до стената, дишайки на пресекулки.

— Всяка нощ злото става все по-силно — обяви той. — Всеки път все по-голяма част от тази кула пада под негова власт.

— Не можеш ли да я благословиш? — попита Ралф.

— Аз съм само обикновен селски свещеник, Ралф. Тихо, слушай ме сега!

Ралф чу вратата в основата на кулата да се отваря и затваря с трясък. Някой — съдейки по шума, рицар с броня — се заизкачва по стълбите. Ралф извади камата си.

— Не е това, което си мислиш, Ралф — промърмори отец Ейлред.

Сякаш по магически начин, шумът от тежките стъпки изчезна. Ралф отиде да види какво става. Ужасен писък прозвуча от складовете отдолу — отекваше в камъните и беше толкова страховит, че писарят отстъпи.

— Отче, искам да се махна оттук.

— Съгласен съм с теб.

Свещеникът с мъка се изправи и двамата бързо излязоха от Полунощната кула. Ралф настоя отец Ейлред да се върне с него в стаята му. Спряха в кухнята, където един сънлив прислужник им отряза късове от пушения бекон и ги нареди на чиния. После наряза от хляба, който Ралф му беше помогнал да извади от кошницата, която висеше от гредата на тавана, за да е далеч от мишките и паразитите, които изобилстваха в кухнята на замъка.

— Странно, нали? — усмихна се отец Ейлред, когато се изкачиха обратно до стаята на Ралф. — След подобни срещи и аз винаги се чувствам така, гладен и изтощен.

Щом влязоха, Ралф заключи вратата. После внимателно се огледа. Когато бяха излезли, не беше заключил. Тихо се закле вече никога да не пропуска да го прави, макар че нищо не беше разместено. Наряза бекона и хляба, после ги раздели на две и напълни отново чашите с вино. Старият францисканец си беше възвърнал душевното равновесие.

— За пръв път видях тези ужаси през нощта, когато умря Фийби — обясни той. — Отначало си помислих, че си въобразявам, но всяка вечер около полунощ се връщах, решен да докажа, че не съм полудял. И всеки път става все по-лошо.

— Никой друг ли не е забелязал?

— Носят се слухове, клюки. Както знаеш, Ралф, Полунощната кула не е любимо място след залез слънце.

— Отче, ти казваш, че си обикновен свещеник, но какво смяташ, че става всъщност?

— Както ти казах, злото се е укрепило в Рейвънскрофт. То е свързано като с верига със злото, което е процъфтявало тук преди.

— Какво може да се направи?

— Ще отслужа литургия за спасението на душите и ще пиша на местния епископ. По-важното е, че трябва да разобличим това зло и да се изправим срещу него. — Отец Ейлред почеса посивялата си глава. — Но по-лесно е да се каже, отколкото да се направи. — Остави чашата си, стана и потупа Ралф по рамото. — Заключи вратата, кажи си молитвите и бъди внимателен.

Ралф го изчака да излезе, после поседна за малко на масата, заслушан в нощните звуци на замъка. Полунощ беше минала доста отдавна. Мъката по Биатрис отново го обзе.

— Бих искал да си тук — произнесе той тихо в мрака. — Да можех да те видя още само веднъж. Ако можех, щях да ти кажа колко много те обичам. Смъртта не е променила това. Ще те обичам, докато съм жив и след това.

Той затвори очи и призова образа на Биатрис. Не знаеше дали се дължи на въображението му, но му стана по-топло и се поуспокои. Бързо отвори очи. Беше почти сигурен, че тя е тук, като пламъка на свещта, който гореше ярко. Прекръсти се, свали ботушите си и легна. Биатрис вече я нямаше, но за убийството й трябваше да бъде отмъстено, помисли си той, докато ту се унасяше в сън, ту се събуждаше. Но кой беше убиецът? И кой го беше видял да отива в Дяволската горичка?

На другата сутрин Ралф се събуди с подути очи. Съблече се, обръсна се и се изми с леденостудената вода, донесена от бъчвите край кулата. Отиде в параклиса точно навреме за утринната служба. След това намери Биърдсмор и шестима стрелци да закусват и да го чакат в голямата зала. Командирът на гарнизона му посочи чиния с хляб и сирене.

— Яж бързо! — подкани го той. — Имаме работа в Малдън. Не искам някой да ги предупреди.

Ралф седна срещу него и изпи ейла на големи глътки, но не докосна хляба и сиренето, защото стомахът му се бунтуваше.

Биърдсмор внимателно го наблюдаваше.

— Какво мислиш за снощи, сър? — попита той, когато стрелците излязоха, за да оседлаят конете.

Ралф отвърна на погледа му. Вярваше на отец Ейлред, но можеше ли да вярва на този човек?

— Ние сме свързани — настоя Биърдсмор. — И двамата изгубихме жените, които обичаме; и двамата знаем, че те са били убити.

Ралф му протегна ръка. Биърдсмор изглеждаше изненадан, но я стисна.

— Вярвам ти, сър — каза тихо писарят, — макар че един Бог знае защо. Когато свършим с работата в Малдън, трябва да си поговорим.

Час по-късно те шумно влязоха в селото. Главната улица беше напълно пуста. Сергиите и количките не бяха извадени. Селяните и земеделските работници все още се точеха към нивите. Те спираха и гледаха нацупено мъжете с ризници от замъка. Капаците на „Гърнето с мащерка“ бяха спуснати. Биърдсмор не спря да рита вратата, докато една прислужница с измъчено лице не я отвори.

— Какво искаш? — Тонът й беше недружелюбен.

Биърдсмор я блъсна встрани и влезе. Бръкна в кесията си, извади заповедта на сър Джон и я наниза на пирона, стърчащ на един от подпорните стълбове.

— Така! — Той започна да рита масите и столовете. — Къде е кръчмарят?

— Тук съм, Биърдсмор. — Дребен мъж със сиво лице и мазна черна коса излезе иззад бъчвите с вино в кухнята. Той прекара мръсни пръсти по кожената си престилка и застана с разтворени крака, сякаш да покаже, че не се бои от тази демонстрация на сила. — Какво искаш?

Биърдсмор посочи заповедта.

— Не мога да чета, но виждам печата. — Погледът на кръчмаря изпод тежките клепачи се премести върху Ралф. — Тук сте заради Гудман Уинтроп, нали?

— Винаги си бил схватлив, мастър Тайлис — отвърна Биърдсмор. — Гудман Уинтроп беше бирник и кралски служител. Откриха го намушкан с нож; трупът му е бил оставен на шосето. — Той посочи към часовата свещ. — Преди обяд той ще бъде заровен в гробището на замъка.

— Май напоследък в замъка взеха доста да мрат — забеляза кръчмарят.

Ралф понечи да пристъпи напред, но Биърдсмор го задържа.

— Онова, което става в замъка, мастър Тайлис, не е твоя работа. Но това, което става в твоята кръчма, е наша работа.

— Гудман Уинтроп не беше убит тук.

— Видели са го да пие тук. Освен това ни съобщиха, че си е тръгнал с една прислужница. Искам да говоря с нея.

— Не знам коя е. Някоя скитаща проститутка, която е спряла в селото.

— Щом искаш да играем така, мастър кръчмарю — отсече Биърдсмор, — тъй да бъде!

Той извади двуръчния си меч и тръгна към кръчмаря, който бързо отстъпи назад. Ралф беше твърде изненадан, за да се намеси. Мечът се изви в дъга и се вряза в дървената бъчва. Отхвръкнаха трески, тя се разпука, а съдържането й се изля на земята.

— В името на Бога! — изрева Тайлис и посегна към ножа под престилката му.

Един от стрелците вдигна арбалета си, стрелата профуча над главата на кръчмаря и се заби дълбоко в стената.

— Това е прекрасно бургундско! — извика Тайлис. — Струва седем лири!

— Преди да свърша, ще ти струва още повече!

— Не можеш!

Биърдсмор вече пристъпваше напред с вдигнат меч, готов да сцепи още една бъчва.

— Гудман Уинтроп — обяви той — беше кралски служител. Пил е в тази кръчма. Тръгнал си е оттук с прислужницата. Бил е убит. Да откажеш помощ на Короната да накаже убийците му, е предателство. — Той разтвори крака, балансирайки меча. — Когато те изпратят в Нюгейт, в Лондон, за да те съди Кралският съд, мастър Тайлис, кого ще го е грижа за твоето вино? И без това Короната ще го конфискува. — Мечът се вдигна.

— Не! — изкрещя Тайлис. — Елеонора!

— Елеонора? Никога не съм чувал за нея. — Биърдсмор вдигна меча си още по-високо.

— Стойте тук! — Тайлис изтича обратно в кухнята.

Те чуха викове и крясъци, после кръчмарят се върна, влачейки млада прислужница с мазна коса за рамото. Беше облечена в тъмнокафява рокля, доста тясна, така че подчертаваше големите й гърди и широките бедра. Един от стрелците подсвирна закачливо. Момичето се обърна и плю в лицето на Тайлис, но кръчмарят я принуди да коленичи пред Биърдсмор. Командирът на гарнизона се наведе и повдигна с пръст брадичката й.

— Ти си хубава мома, Елеонора. Би ли искала да дойдеш в замъка? Под рова има тъмници, пълни с плъхове. По-зли, отколкото можеш да видиш в „Гърнето с мащерка“. — Той се усмихна на кръчмаря. — Разбира се, някои от момчетата тук могат да ти правят компания, но не за дълго. Ще бъдеш съдена от сър Джон Грас. Той ще докаже, че имаш пръст в смъртта на Уинтроп. Най-малкото ще те обесят, а това е бавна смърт — въжето се затяга около врата ти като връв около гърлото на торба, все повече, докато не ти остане дъх.

Лицето на момичето се изопна от страх.

— Или пък — продължи Биърдсмор — ще трябва да отговаряш за държавна измяна. Ако стане така, ще те обесят и ще те разчленят. Не, не, греша. — Той умишлено бавно потърка челото си. — Ти си жена, сигурно ще те изгорят жива.

— Нищо не съм направила — изхленчи Елеонора.

— Но си пила с него, нали? Момичето кимна.

— И си тръгна от кръчмата с него? Отново кимане.

— Какво стана после?

— Той искаше да отида в замъка онази нощ. Затова избягах и се върнах отново тук.

— Вярно ли е това, кръчмарю?

Тайлис отмести мрачно поглед.

— Виждаш ли, Елеонора — каза Биърдсмор, — ето какво става, когато лъжеш, особено когато се отнася до държавна измама. Никой не иска да се забърква. Сега ще арестувам всички, които работят в тази кръчма; всички, които са били тук през онази нощ, включително мастър Тайлис. Ще им задам само един въпрос: дали си се върнала.

Тайлис се посъвзе.

— Разбира се, че се върна.

— И какво направи? — Биърдсмор не изчака отговор, а се изправи и дръпна момичето със себе си. — Елеонора, арестувам те.

Момичето се задърпа, но стрелците я хванаха грубо. Ралф им извика да не я нараняват. Те погледнаха към Биърдсмор, който кимна.

— Мастър Тайлис, аз ще се върна. — Биърдсмор повиши глас. — Надявам се, че никой няма да изчезне оттук. Ако не успея да намеря някого, защото внезапно е решил, че има работа в Челмсфорд или Колчестър, ще знам, че той е заподозреният.

Извлякоха Елеонора вън от кръчмата. Един от стрелците я качи на коня си. Кавалкадата препусна обратно по главната улица. Ралф съжаляваше момичето, но знаеше, че Биърдсмор е прав. Вероятно тя е била примамката, начинът да изкарат Гудман Уинтроп навън в тъмното, за да го убият. Тя трябваше да почувства строгостта на закона.

Не му хареса онова, което видя, докато конете им се движеха в тръс по калдъръма на главната улица. Носеха се слухове, че на други места в Есекс и Кент са били нападани замъци, че кралски служители са били ранявани, дори убивани. Ралф осъзна, че сър Джон Грас беше направил сериозна грешка: хората от Малдън планираха бунт. Можеше да се отгатне по изпълнените с омраза погледи, по това как жените се обръщаха и тряскаха вратите и капаците. Когато излизаха от селото, буца пръст профуча съвсем близо до главата на Ралф.

— Скоро ще си имаме проблеми — каза мрачно Биърдсмор.

Ралф върна коня си, за да предпази Елеонора от похотливите закачки и пощипвания на придружаващите я стрелци. Щом излязоха от Малдън, Биърдсмор дръпна юздите, слезе от коня и смъкна момичето от седлото. Сряза въжетата и я отведе далеч от останалите, давайки знак на Ралф да го последва. Тръгнаха по пътеката и спряха под един чинар.

— Слушай, мистрес — каза меко Биърдсмор, — не бих искал да те видя обесена, както не пожелавам същото и на собствената си сестра.

Прислужницата го погледна намусено.

— Какво искаш? — попита тя, мачкайки мръсната си пола.

— Не това, което мислиш — сухо отвърна Биърдсмор. — Мога да те защитя. Не искам да видя хубавото ти вратле прекършено. Искам да арестувам сръчните момчета, които са убили Гудман Уинтроп. Ще ти кажа какво ще стане всъщност. Ще те отведем в замъка. Сър Джон ще те задържи, докато пристигнат кралските представители. И тогава ще започне веселбата. Те не се интересуват коя си или откъде си. Ще се отнесат с теб като гладен мастиф с парче месо.

Смелостта на Елеонора я напусна, раменете й увиснаха и тя промърмори:

— Мога да кажа имената им. И да ви кажа защо…

— Защо какво? — попита Биърдсмор, поглеждайки объркано към Ралф.

— Мразя замъка — довърши тя.

Биърдсмор започваше да губи търпение.

— Жено, за какво говориш?

Ралф погледна към пътя. Стрелците се смееха и разговаряха помежду си. Следобедът беше облачно-сив. Полята бяха странно тихи, дори птиците бяха спрели да чуруликат. Отпред се виждаха кулите и назъбените стени на Рейвънскрофт. Спомни си как баща му някога му беше казал, че може да се прецени на колко години е гората по броя и вида на различните дървета в нея. Ако беше така, това трябваше да е същата гора, през която беше минал Сердик, когато беше напуснал битката при Блекуотър. Ралф се отърси от мислите си.

— Бях влюбена във Фулк — казваше Елеонора. — Той е синът на мелничаря.

Биърдсмор кимна.

— Той е изчезнал, нали?

— Не е така — отвърна Елеонора. Тя почеса с мръсни нокти потната си шия и погледна към Ралф. — Видяхме убийството.

Биърдсмор я хвана за рамото.

— Какво убийство?

— На прислужницата от замъка, Фийби. Бяхме в Дяволската горичка. — Сега Елеонора се усмихна лукаво, сякаш усещаше, че местата им са разменени. — Аз и Фулк лежахме там във високата трева, скрити в мрака. Фулк се уплаши и се надигна: „Тихо“, прошепна ми. „Някой идва!“ Мислех, че нарочно ме плаши, но той ме стисна за ръцете. — Тя се усмихна. — Не можех да стана, защото роклята ми беше вдигната, затова лежахме и наблюдавахме. Тъмна сянка се зададе между дърветата. Носеше вързоп, омотан с въжета. После го остави.

— Мъж ли беше? — прекъсна я Биърдсмор.

— Не знам. Който и да беше, бе облечен като монах, с дълго расо и качулка. Фулк каза, че носел и маска. Както и да е, той преряза въжетата и разви вързопа. Фулк прошепна, че бил трупът на млада жена.

— И после? — попита Биърдсмор, все още стискайки я за раменете.

— Фулк каза, че искал да види коя е. Отиде до края на горичката и видя как загадъчният непознат се връща в замъка.

— Не се ли сетихте да вдигнете тревога? — попита Ралф.

— Защо? Фулк беше уплашен, че ще обвинят нас.

— Видял ли е кой е?

— Мислеше, че е разбрал, но не беше сигурен и не ми каза. На другата вечер бащата на Фулк дойде в кръчмата. Каза, че синът му тръгнал рано за Рейвънскрофт и не се е върнал. — Очите на Елеонора станаха сурови. — Затова мразя замъка, а и хората от града — също. Чухме за Фийби, Фулк отиде в замъка и изчезна.

— Разбрах достатъчно — изръмжа Биърдсмор и като буташе момичето пред себе си, тръгна обратно към конете.

ТРЕТА ГЛАВА

Ралф присъства на съвета, който сър Джон Грас свика същия следобед в дневната на горния етаж. Елеонора беше затворена в една от тъмниците в Стрелковата кула, пред която стоеше стража. Сър Джон, лейди Ан, Тиобалд Вавасур, отец Ейлред, Адам и Мариса, Биърдсмор и самият той се събраха край овалната дървена маса в покоите на коменданта. Лейди Ан се опита да разведри атмосферата, като поднесе чаши студено бяло вино и малки подноси със сладкиши. Всички изслушаха доклада на Биърдсмор. Преди сър Джон да каже нещо, отец Ейлред, разтревожен и обезпокоен, скочи на крака. Беше небръснат, очите му бяха зачервени; Ралф тайно се зачуди дали ужасяващите събития от предишната нощ не бяха засегнали ума му.

— Аз съм свещеник, сър Джон, посветил съм се на грижата за душите. Смятам, че в този замък е влязло нещо зло.

— Да, да — нетърпеливо го прекъсна сър Джон. — Сигурни сме в това. Смъртта на Фийби, нападението над мастър Ралф, изчезването на Фулк. Фактите говорят сами за себе си.

— Не, не, говоря за други неща — бързо каза свещеникът. — С Ралф ходихме в Полунощната кула.

— Да, ти ми разказа. Тази кула винаги е имала лошо име.

— Но привиденията, призраците! — извика свещеникът, потърквайки бузата си.

— Отче — Ралф стана, заобиколи и внимателно му помогна да седне отново. — Злото, срещу което сме се изправили, е сред хората. Човешкият ум и добрият съвет ще разкрият истината.

Свещеникът се успокои и Ралф се върна на стола си.

— Сър Джон, мога ли да кажа нещо?

Комендантът кимна.

— Тук се случиха някои странни неща — започна Ралф, — но логиката и разумът могат да разгадаят всяка мистерия.

Останалите го гледаха неразбиращо, с изключение на Адам, който закачливо му намигна.

— Ти си оставаш учен, нали, Ралф?

— Да, Адам, винаги. Знаем, че Фийби е била жива в понеделник следобед. Установихме, че тялото й е било открито в Дяволската горичка във вторник, нали?

Всички се съгласиха.

— Знаем, че прислужницата Елеонора и любовникът й Фулк са били в гората, когато трупът на Фийби е бил занесен там. Очевидно Фийби трябва да е била убита късно следобед в понеделник тук, в замъка; трупът й е бил увит в платно, овързан и занесен в Дяволската горичка от убиеца й.

— Но това е невъзможно! — извика Биърдсмор. — Бях дежурен при моста. Никой не е минал покрай мен с такъв вързоп: щях да го видя. И двамата проверихме страничната врата. Не е била отваряна с години.

— Сър Джон — каза Ралф, — има ли таен изход от този замък?

Комендантът поклати глава.

— Ако имаше, Ралф, щях да зная. А и как би могло да има? Ровът е дълбок, всеки проход би трябвало да минава под него, така че е напълно невъзможно.

— Защо? — попита Мариса.

— Защото — отвърна провлачено Адам — водата може да се просмуква през всяко изградено от човека съоръжение и да наводни тунела.

Ралф отпи от виното си и взе друго парче марципан от чинията.

— Независимо от всичко, онова, което казах, е вярно. Как е излязъл убиецът с трупа, засега си остава загадка. — Той направи гримаса. — Затова следващият ми въпрос е: какво сме правили всички онзи понеделник следобед?

— Аз си бях в стаята — отвърна бързо Тиобалд. — Не съм излизал, докато не удариха камбаната за вечеря. Проучвах вътрешностите на един плъх. — Чуха се отвратени викове. — Прочетох в един италиански трактат — обясни той, — че изсушени и смлени, вътрешностите на плъха са лекарство за някои кожни болести.

— Някой идва ли при теб? — попита сър Джон. Лекарят поклати глава.

— Никой не би посмял да отиде там — каза язвително лейди Ан. — При онези ужасни миризми и изпарения!

Останалите също разказаха къде са били. Малцина имаха свидетели, с изключение на Адам, който беше описвал складовете в замъка с Мариса.

— Бяхме там цял следобед — заключи той.

— И аз мога да го потвърдя — заяви сър Джон. — Чух гласовете ви. Колкото до мен, вечерях тук и после отидох да спя.

— А пък аз — посочи лейди Ан към чекръка до прозореца — почетох малко и попредох. Ти дойде, отче. Попита ме дали можеш да вземеш свещници за олтара.

Свещеникът зачопли едно петно на расото си.

— Да, аз бях в параклиса и почиствах свещената утвар. — Той разпери ръце отчаяно. — Мастър Ралф, каква е ползата от всичко това?

— Ами ти? — попита Ралф командира на гарнизона.

— Вечерях със сър Джон — отвърна Биърдсмор. — После бях дежурен. Стоях с момчетата на кулата.

Ралф очерта с нокътя на палеца устните си.

— Сър Джон, има нещо, което се губи. Фулк, синът на мелничаря. От онова, което ни каза Елеонора, е ясно, че може да е разпознал човека, който е отнесъл трупа на Фийби в горичката. Трябва да е дошъл в замъка и да е поискал да говори с някого.

— Това може много лесно да се установи. Чакайте тук. — Биърдсмор бързо напусна стаята и затрополи надолу по стълбите.

Сър Джон се възползва от паузата, за да поръча да напълнят отново чашите с вино. После започна да размишлява на глас какво ще правят с новата си затворница.

— Няма съмнение — обяви той, нетърпелив да защити авторитета си, — че кръчмарската прислужница има пръст в смъртта на Гудман Уинтроп. Но какво можем да направим? Да я измъчваме? В Малдън има вече достатъчно недоволни.

— Пазете я — отвърна Ралф. — Изчакайте кралските пълномощници да пристигнат от Лондон. Нека те поемат отговорността.

Сър Джон кимна.

— Адам, когато това свърши, иди в Малдън и кажи на кръчмаря Тайлис, че Елеонора ще бъде пазена добре. И косъм няма да падне от главата й. Само ми се иска да бяхме приключили с това. — Той погледна към Ейлред. — Отче, съжалявам за думите си преди малко. Може би ще се съгласиш да отслужиш литургия в Полунощната кула и да благословиш мястото.

Свещеникът се съгласи.

Ралф изучаваше Тиобалд, който изглеждаше разтревожен. От всички присъстващи той беше най-самотен и потаен. Ралф погледна към Адам и Мариса, които се държаха за ръце. Мариса гледаше с обожание съпруга си. Болка прободе сърцето на Ралф и той се опита да прикрие завистта от близостта им. Чуха стъпки и Биърдсмор влезе обратно в стаята.

— Разпитах стражите. — Той поклати глава. — Толкова много хора влизат и излизат от замъка, сър Джон. Един от стражите смята, че може би е видял Фулк да идва тук рано сутринта във вторник, но трупът на Фийби още не е бил открит. Никой не е бил спрян, нито са търсили някого.

Сър Джон остави чашата си.

— Направихме, каквото можахме.

Ралф беше ядосан и разочарован от липсата на нова информация.

— В замъка има убиец — каза той разгорещено, — който убива безмилостно. Може би е дори в тази стая. — Той се изправи на крака и блъсна стола си назад. — Предупреждавам ви да бъдете много внимателни.

Беше прекосил двора до средата, когато Биърдсмор го настигна.

— Мастър Ралф, имаш ли ми доверие?

— Защо питаш?

— Ако убиецът е в този замък, тогава той или тя трябва да е човек с власт.

— Защо мислиш така?

— Огледай се, писарю. Можеш ли да си представиш някой от стрелците или войниците, готвачите, прислужниците да положат толкова усилия, за да се отърват от трупа на бедната Фийби? Тя не е била убита в кухненска свада или защото някой стрелец е искал да й вдигне полата. Убили са я заради нещо друго. Заради нещо, което е чула или видяла. Който и да е бил, е намерил таен начин да изнесе трупа й. Всички, присъствали на тази среща, ще се приберат в стаите си и ще се замислят.

— А ти не искаш подозренията да падат върху теб?

— Не, не искам. — Биърдсмор пристегна бойния си колан. — Трябва да проверя някои неща. Да се срещнем на кулата след един час. — И капитанът на гарнизона се отдалечи.

Ралф си спомни за Елеонора и се запъти към Стрелковата кула. Отвори вратата и тръгна надолу по стълбите. Тъмницата се състоеше от три килии в коридор, издълбан в подножието на кулата. Бяха добре изметени и чисти, обикновено в тях държаха припаси. Сега двама стрелци седяха в коридора и играеха на зарове; до тях имаше кана ейл и чаши. Насмолени факли разпръсваха мрака. От средната килия се чуваше тихо напяване.

— Тя е добре — съобщи един от стрелците, когато Ралф приклекна до него, и избърса нос с опакото на ръката си. — По-удобно й е, отколкото на нас.

— Нали не я притеснявате?

Стрелецът поклати глава.

— Мастър Биърдсмор беше много настоятелен, че трябва да я запазим за кралските пълномощници.

— Бих искал да говоря с нея.

Стрелецът прибра заровете, стана и свали един ключ от кука, забита в стената. Отключи вратата и подкани Ралф да влезе.

Елеонора беше настанена удобно: килията беше чиста, подът беше застлан с прясно отрязана тръстика. Разполагаше със сламеник, възглавница и одеяла, маса, стол, шкаф за чаши и кани, дори малко разпятие висеше от една от решетките на прозореца високо на стената. Кръчмарската прислужница седеше в ъгъла със свити колене и си правеше кукла от слама, която беше извадила от сламеника.

— Добре ли си, мистрес?

— Бих предпочела да съм в „Гърнето с мащерка“, да седя на коленете на някой клиент и да пия ейл. Но се грижат добре за мен. Дадоха ми хляб и печена гъска. — Тя посочи към каната на масата. — И много разреден ейл. Старият свещеник дойде да ме види, но беше по-уплашен и от мен.

— Мислиш ли, че Фулк е видял убиеца на Фийби?

— Да, но той знаеше да си затваря устата. Питах го, но той само ме изгледа по онзи негов странен начин. Нали знаеш, с ъгълчето на окото, както прави баща му, когато надуши печалба.

— Защо смяташ, че Фулк се е върнал в замъка? Елеонора сведе очи.

— Защо е трябвало да идва тук? — настоя Ралф. Той стана и се приближи към нея. — Каза ли ти?

Очите й отново трепнаха.

— Хайде, каза ли ти? Защо Фулк, синът на мелничаря, ще се интересува от убиеца? Дошъл е тук да му измъкне пари, нали? Не се е върнал, затова ти си казала в „Гърнето с мащерка“, че е отишъл по някаква безобидна работа в замъка и не се е върнал.

— Ще кажа всичко — решително заяви Елеонора, — когато пристигнат хората на краля. Искам да бъда сама. Сър Джон обеща, че никой няма да ме тормози.

Ралф излезе от тъмницата. Качи се в кулата, за да потърси отец Ейлред, но параклисът беше празен. Постоя малко, коленичил пред олтара, вперил поглед в кръста.

— Не съм много по молитвите — прошепна той. — Всъщност, не знам какъв съм. Но, Господи, много съм уплашен. И Биатрис ми липсва.

Ралф затвори очи. За седмица целият му живот се беше разпаднал, като бурето, което Биърдсмор беше разцепил в „Гърнето с мащерка“. Той се настани по-удобно, облегна се на преградата и се взря в конзолите на покрива. Забеляза фигурата на водоливника — ухилен шут, пъхнал пръсти в устата си. Във въображението му това се превърна в лицето на убиеца, който безмълвно му се подиграваше от сенките. Ралф отмести поглед. Беше толкова завладян от мисълта да открие убиеца и да разбере как са станали убийствата и нападенията, че не се беше питал защо мирния живот на замъка така рязко се беше променил. Наистина, в провинцията имаше вълнения, но нападенията, с изключение на онова над Фийби, бяха насочени срещу него. Ралф се чудеше какво би помислила и казала Биатрис. Тя имаше остър ум. Само да беше тук, седнала до него.

Сега светлината струеше през прозореца, прашинките танцуваха в нея и той се чудеше дали това не бяха ангели. Чувстваше се затоплен и успокоен.

Дочу звук в църквата и се обърна, взря се през преградата, после се сети, че беше заключил и зарезил вратата. Изправи се й се огледа. Кръстът на олтара блестеше в светлината на слънцето. Почувства се напрегнат, но не объркан, сякаш се беше събудил от ободрителен сън. Погледна блестящия кръст.

— Съкровището — промърмори. Коленичи на молитвеното столче с очи, приковани в кръста. — Единственото, което някой би искал, е кръстът на Бритнот, но аз още не съм го намерил.

Спомни си тържеството на Майския празник за служителите от замъка, събрани на моравата. Ралф потисна тръпката си и сведе глада. Беше мислил за това и преди, и сега беше принуден да го приеме: причина за всичко беше неговата хвалба. Някой от празнуващите беше решил да се намеси, някой, който внимателно следеше издирванията му. Стаята му често стоеше отключена, а ръкописите лежаха на масата. Той никога не беше подозирал, че някой друг също търси съкровището.

Почувства как го облива студена пот. Трябваше да приеме истината. Той трябваше да се разхожда по крепостната стена. Той трябваше да умре в Дяволската горичка. Ами Фийби? Тя беше палава, устата прислужничка, която обичаше да си пъха носа навсякъде и да подслушва чужди разговори. Сигурно беше видяла или чула нещо, затова брутално я бяха накарали да замълчи. Но как бяха изнесли трупа й от замъка? Ралф си спомни Биърдсмор, прекръсти се и почти изтича от църквата. В ума му цареше неразбория, чувството за вина се примесваше със скръбта му. Той бързо прекоси двора. Биърдсмор го чакаше на стъпалата към караулното помещение на кулата при портата.

— Добре ли си, мастър Ралф? Изглеждаш бледен.

Ралф го сграбчи за лакътя и го поведе към подвижния мост.

— Знам защо умря Биатрис — каза той забързано. — Заради съкровището на Бритнот — заради моите приказки и интереса ми към него. Той мисли, че съм на път да го открия.

— Той ли?

— Онзи, който е убил Биатрис и ме нападна в Дяволската горичка. Затова умря и Фийби, тя е видяла или чула нещо. — Той повлече Биърдсмор още по-надалеч, вън от сянката, под лъчите на слънцето. — Убиецът трябва да е някой от съвета на замъка, затова Фулк е дошъл тук. Щял е да го изнудва. Искал е сребро, за да си държи устата затворена.

— Но къде е сега Фулк?

Ралф разпери ръце.

— Не знам. Мастър Биърдсмор, напълно ти вярвам. Ти си единственият, на когото имам доверие. Но ти ме повика на среща тук. Какво предлагаш?

— Разходка край рова, мастър Ралф. — Той тръгна наляво през високата трева, която обрамчваше ръба на канала. — Върви след мен — нареди той. — Разгледай добре земята, търси нещо необичайно. Парче плат, засъхнала кръв. Всичко, на което не му е тук мястото.

Стискайки нос, за да не усеща вонята на застоялата вода, Ралф се подчини. Разбираше логиката на Биърдсмор. Ако трупът на Фийби не е бил изнесен през входната кула или ръждясалата странична врата, трябва да са минали от друго място. От време на време той спираше и се взираше към равнината пред Дяволската горичка. Чучулига изцвърча и запърха над дърветата. Пеперуди и пчели кръжаха между дивите цветя. Един от стражите ги забеляза и извика за поздрав. Биърдсмор мълчаливо вдигна ръка в отговор.

Завиха към страничната стена на замъка, а после отзад. Ралф рядко идваше тук. На север се простираха блата, осеяни с шубраци и малки горички; на фона на синьото небе се виеше самотна струйка сив дим от колибата на някой дървар или въглищар. В средата на задната стена се издигаше Солната кула. Мазилката й се ронеше, част от нея беше изпопадала в рова. Биърдсмор спря пред нея и присви очи.

— Вече не я използваме — каза той. — Стълбището не е безопасно.

Ралф погледна към спуснатите капаци на прозорците, макар Биърдсмор да се интересуваше повече от рова. Водата тук беше по-плитка и изпопадалата мазилка от кулата беше образувала импровизиран брод през него. От другата страна до стената се беше събрала купчина кал.

— Чудя се… — промърмори Биърдсмор. — Погледни кулата. Какво виждаш?

— Има прозорчета на високите етажи и по-ниско голям прозорец, през който може да мине човек. Той служи за врата.

— Някога са я използвали, за да внасят оттук провизиите. Така са снабдявали замъка, без да използват входната кула. — Биърдсмор предпазливо си проправи път през тръстиките и като шляпаше и се подхлъзваше, притича по импровизирания брод до калния бряг срещу Солната Кула. Трябваше да се подпре на стената, защото брегът беше съвсем тесен. Когато мина отвъд, заоглежда земята. После с триумфален вик извади ножа си, разкопа калта и извади пръстен, който проблясна на слънчевата светлина.

— Знаех си! — обяви той. — Ето как са измъкнали трупа на Фийби.

Като прибра камата и стисна здраво пръстена, Биърдсмор отново прецапа през брода и показа на Ралф какво беше намерил. Пръстенът беше от онези, които се продаваха по повечето панаири или на пазара.

— Фийби си го купи от един странстващ търговец, който се отби в замъка точно след Сретение Господне. Много се гордееше с него. — Командирът почеса гъстата си, късо подстригана коса и отново се загледа в Солната кула. — Трябва да са я примамили в кулата, пребили са я и са я удушили; после трупът й, увит и завързан с въжета, е бил спуснат през онази врата. След това убиецът е слязъл, взел е трупът и се е отправил към Дяволската горичка. Спомни си, Елеонора каза, че е било тъмно. Трупът е бил оставен в горичката и убиецът се е върнал в замъка, вероятно по същия път. — Той стисна ръката на Ралф. — Знаеш, че говоря истината.

— Така е, мастър Биърдсмор — усмихна се Ралф. — Стените на замъка не са защитени. Тази част е изоставена, никой не би забелязал. Ако Елеонора и Фулк не са били в горичката, никой нямаше да се сети. — Ралф тръгна към рова. — Трябва да кажем на сър Джон за това. Ако някога замъкът бъде нападнат… — Той чу скърцане, сякаш някой отваряше капак на прозорец, последвано от свистящ звук. Погледна през рамо и изпадна в ужас.

Биърдсмор се олюляваше с разперени ръце и очи, втренчени в стрелата от арбалет, която го беше улучила точно в средата на челото. Ралф се затича към него.

Командирът въздъхна и падна в ръцете му. Писарят го положи на тревата. Клепачите му трепнаха, изкашля кръв, потръпна и застина, но ръката му още държеше пръстена на Фийби. Ралф се протегна да го вземе. Това спаси живота му — друга стрела прониза въздуха над главата му. Той погледна към Солната кула. Един от горните прозорци беше отворен.

Огледа се. Какво можеше да направи? Нямаше никакво прикритие. Следващата стрела профуча над рамото му. Твърде бързо, помисли си Ралф. Невидимият стрелец сигурно имаше няколко заредени арбалета. Помисли си да използва трупа на Биърдсмор вместо щит, но пак нямаше да успее да се прикрие. Той трепна, когато една стрела удари близо до коляното му. Отмести трупа на Биърдсмор встрани, затича на зиг-заг към рова и се гмурна в него. Сети се да затвори уста, но отвори очи. Водата беше светлозелена, около два метра дълбока; гъстите водорасли затрудняваха плуването и той ги разтвори с ръце. Ако успееше да се придвижи надолу по рова и да излезе, щеше да бъде спасен. Но водораслите го оплетоха и той почувства, че го обзема паника. Гърдите му горяха, очите щипеха. Нямаше да издържи още дълго, трябваше да си поеме въздух. Той отмести още водорасли и отвори уста в безмълвен вик, когато срещу него изскочи труп с подпухнало лице, изцъклени очи и кичури коса, които се движеха във водата. Ралф отмести тялото и стигна до брега. Тук тръстиките предлагаха някаква защита. Той легна в калта, поемайки си жадно дъх и погледна към брега. Беше преплувал няколко метра, но те му се видяха като мили. От парапета отгоре чу виковете на стражите — бяха видели тялото на Биърдсмор. Изтощен, той се показа, покрит с кал и слуз. Покатери се на брега и погледна към рова; нямаше и следа от трупа, но предполагаше чий е.

— Горкият Фулк — прошепна той. — Това е единственото, което е спечелил.

Въпреки болката под ребрата, той затича покрай стената, решен да стигне входната кула. Очите му лютяха, водата от рова беше покрила устата му. Едва беше завил зад ъгъла, когато Адам затича към него, следван от Мариса с развята коса. Ралф се свлече в ръцете на приятелите си.

— Биърдсмор е мъртъв! — каза той задъхан. — Солната кула. В рова има труп — на Фулк. Отец Ейлред е прав — дяволът се е заселил в Рейвънскрофт!

ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

Ралф гледаше към двата трупа. Ковчезите бяха положени върху дървени магарета. Тиобалд Вавасур беше извадил стрелата от главата на Биърдсмор и превързал раната. Ралф беше дълбоко потресен. Този млад войник, изпълнен с живот и енергия, така решен да накаже убиеца на своята любима, сега беше само купчина мъртва плът. В ковчега до него лежеше тялото на младия Фулк със синкаво-бяло лице. Въпреки всички усилия на лекаря, очите му не можеха да бъдат затворени; лицето му беше подпухнало, тялото — подгизнало от водата. Отец Ейлред беше опял и двамата, но беше явно, че е на края на силите си. Забравяше думите и ръцете му така трепереха, че Ралф трябваше да му помогне с мирото. Най-накрая сър Ралф го изпрати обратно в стаята му да си почива, после накара Тиобалд да се увери, че свещеникът е добре.

Комендантът потътри ботуша си в тревата.

— Адам, когато отиваш в Малдън, най-добре да закараш и трупа на Фулк.

— Как е бил убит? — попита Адам.

Ралф обърна подпухналия труп и показа покритата с кръв коса.

— Ударили са го по тила.

— Ти добре ли си, Ралф?

— Изкъпах се и се преоблякох. — Ралф се опитваше да бъде смел. — Малко ми се гади от водата в рова, с която се нагълтах, но иначе ще оцелея. — Той се приближи към тях. — Сър Джон, убиецът уцели Биърдсмор, явно се опитваше да убие мен. Лесно ще разберем къде са били всички.

— Вече проверих — отвърна комендантът. — Адам ми помогна. Отец Ейлред е бил в параклиса или поне така твърди. Счупил стъкленицата за причастието и почиствал.

— Но аз излязох от параклиса, точно преди да се срещна с Биърдсмор — каза Ралф — и не го видях.

— Той твърди, че е бил там, а аз видях счупеното стъкло.

— Ами Тиобалд?

— В стаята си, четял книга за алхимията. Ралф го погледна в очите.

— Знам, знам — каза сър Джон. — Аз се разхождах из замъка и разговарях с този-онзи. Лейди Ан беше в стаята си.

— А ти, Адам?

Приятелят му разпери ръце, пръстите му бяха изцапани с мастило.

— Бях в канцеларията заедно с Мариса. Ако отидеш там, ще видиш документите и ръкописите, с които е затрупано писалището ми. Когато вдигнаха тревога, разлях мастило.

— Един от стражите я вдигна — съобщи им сър Джон. — Припичал се на слънце и случайно погледнал през стената. Биърдсмор лежал на земята. Решил, че убиецът е вън от замъка.

— Е — въздъхна Адам, — поне знаем, че Фулк е дошъл тук.

Ралф се отдалечи от ковчезите.

— Подозирам, че онзи, с когото Фулк се е видял, го е изгонил. — Той се удари по челото с опакото на ръката. — Не, не го е направил! Сър Джон, Адам, елате с мен!

Те заобиколиха кулата, прекосиха избуялата овощна градина и стигнаха до Солната кула. Изоставено, пусто място. Къпини и прещип бяха прораснали по чакълестата пътека и се протягаха към стените на кулата така, че почти препречваха вратата, която водеше в нея. Тримата мъже си проправиха път сред тръните, които закачаха панталоните и ботушите им.

Ралф бутна вратата и тя се отвори.

— Трябваше да е заключена! — възкликна сър Джон. — Тази кула не е безопасна!

Ралф се наведе и огледа ключалката.

— Насилена е. Ключалката е ръждясала, резето също. Не е била нужна много сила.

Вътре миришеше на плесен и влага. Огромни паяжини се простираха като гнезда в ъглите. Стълбището беше мръсно, стъпалата се ронеха и бяха покрити с прах. Ралф затърси някакви следи.

— Някой е бил тук, в прахта има следи.

— Безопасно ли е? — попита Адам.

— Ще разберем.

Ралф започна да се изкачва. Стигна първата площадка и отвори вратата на една стая. В другия й край се намираше широката врата-прозорец, която беше видял отвън. Помещението беше запуснато и мрачно. Гипсът беше изпадал от стените и изоставените рогозки миришеха на гнило. Той отиде до прозореца, вдигна резето и отвори капаците, вдишвайки с наслаждение чистия въздух. Под него ровът проблясваше и Ралф се загледа към равнината, обраснала с ниски храсти.

— Мисля, че тук убиецът е донесъл трупа на Фийби, увит в платно. Спуснал го е на тинестия бряг отдолу, прекосил е рова, оставил е тялото в Дяволската горичка и се е върнал по същия път. Било е доста лесно. — Той погледна надолу. — Вероятно е използвал прът или копие, за да затвори вратата зад себе си, когато е слязъл на брега. Оставил го е забито в калта, докато се върне и после е отворил капаците по същия начин. Погледни стените, сър Джон, има достатъчно издатини и дупки. Все едно се е качвал по стълба.

— Същото ли е направил с Фулк? — попита Адам.

— Подозирам. Вероятно убиецът е примамил тук младежа, уж да му плати. — Ралф затвори капаците. — Бърз удар по главата, после е свалил трупа, хвърлил го е в рова и се е върнал обратно.

— Страданието не е притъпило ума ти — усмихна се Адам. — Съгласен съм, сър Джон. — Той огледа изоставеното помещение. — Това място е било свидетел на ужасяващи убийства. — Той започна да обикаля, загледан в пода.

— Едва ли ще откриеш нещо — каза Ралф. — Нашият убиец е твърде хитър и изобретателен, за да остави следи.

— Но как никой не е забелязал това? — отсече сър Джон, влачейки крака, докато раздразнен наместваше бойния си колан. Щастливото му, безоблачно съществуване беше нарушено от кървави убийства и той знаеше, че кралските хора ще му зададат много въпроси, когато пристигнат.

Ралф поклати глава.

— Тази част от замъка е изоставена. До вчера нямаше стражи на стената, освен някой полузаспал часовой, а той е гледал да се настани колкото може по-удобно. Не, убиецът е бил напълно спокоен. — Ралф посочи към прозореца-врата. — Съветвам те да накараш да зарезят и заключат тези капаци. Ако някога нападнат замъка, това е най-слабото ни място. — Той се отправи към вратата.

— Сега накъде? — попита Адам.

Ралф не отговори, съсредоточен върху изкачването на спираловидното стълбище, защото проучваше всяко стъпало. Стаята на най-горния етаж нямаше врата. Той влезе в нея и отиде до двата прозореца — единият срещу него, а другият — на страничната стена. Помещението беше същото като онова, от което бяха излезли току-що, мръсно и запуснато. Резетата на капаците се вдигнаха лесно и той забеляза, че пантите са били смазвани наскоро. Разтвори единия капак и погледна към мястото, където бяха стояли с Биърдсмор. После отиде до прозореца на дясната стена на малката стая. Отвори го и пред него се разкри идеална гледка към рова край стената на замъка.

— Тук е стоял убиецът на Биърдсмор — обяви той. — Първо е стрелял от предния прозорец, а когато побягнах, се е преместил на страничния, откъдето се вижда другата стена.

Сър Джон погледна и през двата прозореца; вятърът рошеше бялата му коса и караше очите му да сълзят.

— Изпратих един войник да огледа отвън. — Той се обърна и се облегна на стената. — Със стрелата, която е убила Биърдсмор, са общо поне пет.

Ралф погледна през прозореца. Войникът му беше харесал и се чувстваше виновен, че преди това го беше подозирал; но от друга страна смъртта му сякаш беше притъпила мъката по Биатрис. Вместо това той изпитваше непреклонно желание да открие убиеца й. Веднъж беше видял да бесят човек и се беше отвратил, но тайно си признаваше, че този път щеше да стои и да се наслаждава, наблюдавайки как животът на убиеца се изцежда от него. Някой в този замък беше наблюдавал срещата му с Биърдсмор при караулното и разходката край рова; някой се беше уплашил, че Биърдсмор ще научи как е бил изнесен трупът на Фийби или къде се намират останките на бедния Фулк.

— Точно така! — възкликна той.

— Какво? — попита Адам.

— Убиецът е искал да убие и Биърдсмор, и мен.

— Защо? — попита сър Джон.

— Не съм сигурен — отвърна предпазливо Ралф. — Но казвам ти, сър Джон, в замъка трябва да бъде обявено военно положение. Всяка кула, всяка порта трябва да се охранява и да се следи не само кой идва, но и кой къде ходи. Освен това трябва да внимаваме, когато сме сами, и какво ядем или пием.

— Сър Джон Грас! Сър Джон Грас! — прозвуча глас от подножието на стълбището.

— Бог да ни пази! Какво има пък сега?

Сър Джон, следван от двамата си писари, се спусна надолу по стълбите. Там стоеше капитанът на стражата с шлем под мишницата.

— Сър Джон, става дума за затворничката Елеонора!

— Не ми казвай, че е избягала!

— Не, сър, мъртва е!

Те изтичаха през тревясалата градина и двора, през моравата до Стрелковата кула. Вратата към килията й беше отворена. Елеонора лежеше на пода с отворена уста и невиждащи очи; тялото й беше сгърчено като парче платно, смачкано и захвърлено. Отец Ейлред седеше на леглото, клатеше се леко напред-назад и тихичко припяваше. Тиобалд беше коленичил до трупа. Когато сър Джон влезе, той поклати глава.

— Мъртва е, сър Джон. Отровена.

— От какво? — обърна се сър Джон към капитана на стражата.

— Сър, тя яде и пи същото като нас.

Ралф отиде до малката масичка, където лежеше чиния с остатъци от храна.

— Вече ги проверих — каза Тиобалд. — Всъщност, когато влязох, два плъха ги довършваха и нищо им нямаше.

— В този замък има достатъчно отрови — забеляза сър Джон. — Използваме ги за плъховете. — Той погледна към Тиобалд. — И разбира се, ти имаш всякакви отрови, нали?

Тиобалд се канеше да възрази разпалено, но Ралф се намеси.

— По-важното е как е умряла прислужницата — каза той. — Казваш, че храната не е отровна?

— Да! — отсече Тиобалд.

Ралф се обърна към стрелците, които стояха на вратата.

— Влизал ли е някой от вас в килията?

— Държахме се настрани от нея — отвърна единият.

— И никой ли не я е посещавал?

— Не. — Стрелецът поклати глава. — Заповедите на коменданта бяха напълно ясни. Тя трябваше да бъде настанена удобно и да не я безпокоим. Единственият път, когато влязох, беше, за да изпразня това. — И той посочи нощното гърне, което се показваше изпод леглото. — Сложих вътре селитра, за да не мирише. С изключение на това, не сме я закачали.

— Кога яде тя за последно?

— Беше около десет часа.

— Преди три часа. — Ралф погледна към зарешетения прозорец, който гледаше към двора на замъка. — Как я намерихте?

— Трупът беше изстинал — намеси се Тиобалд. — Била е мъртва поне от два часа.

— Както казах — отвърна стрелецът, — не сме я безпокоили. Сетих се за гърнето, погледнах през решетката и я видях да лежи там.

— Как, за Бога, е станало това? — попита сър Джон. — Една млада жена е в килията си. Храната и напитките не са отровени и все пак я намират отровена.

Ралф коленичи до трупа и пъхна пръсти в полуотворената уста. Беше леко топла. Опипа венците, разядените зъби. Откри нещо леко сдъвкано и го извади. После отиде до прозореца, като го държеше на върха на пръста си. Помириса го, изтри пръст в стената и поля ръцете си с вода от каната.

— Какво беше? — попита сър Джон.

— Не съм лекар или лечител, но мисля, че това е последното, което е яла. Сладкиш, вероятно марципан.

— Но ние не сме й давали такова нещо! Ралф се взря в решетката.

— Някой от замъка е дошъл до този прозорец. Спечелил е доверието на Елеонора и е пуснал марципан или нещо подобно през решетките. Елеонора би го изяла с удоволствие. Но по-важното е, че се е доверила на онзи, който й го е дал.

— Но кой от замъка я познаваше? — попита Адам.

— Не знам — отвърна уморено Ралф. — Наистина нямам представа. Сър Джон, по-добре наредете да отнесат трупа.

Сър Джон излезе от килията и започна да дава заповеди. Ралф го последва и се прибра в стаята си. Отключи вратата и влезе. Всичко си беше, както го беше оставил. Подуши каната с вино и огледа чашата, преди да седне на масата. Притегли изписан лист пергамент, отвори мастилницата, подостри перото и написа списък с имена. Между тях беше и неговото.

— Много съм объркан — промърмори той. — Почти съм способен да повярвам, че самият аз съм извършил нещо лошо.

Загледа се в имената. Всеки от тях можеше да е бил в кулата през нощта, когато умря Биатрис. Ами Фийби? Ударът по тила й? Да, всеки би могъл да го направи. Ами нападението върху самия него в Дяволската горичка? За това се изискваше известна сила. Бяха го повалили почти в безсъзнание, помнеше, че го влачиха по тревата. Комендантът беше силен мъж. Същото се отнасяше и за Адам. Но Тиобалд и Ейлред?

— Да? — каза той на глас. — И те биха имали сили. Ами нападението върху Фулк? Той затвори очи.

Представяше си как мелничарският син влиза в Солната кула и изкачва стълбите до запуснатата стая. Фулк сигурно е бил доволен от себе си, нетърпелив да получи среброто, с което са щели да откупят мълчанието му. Един удар по тила бе сложил край на това. Ами убийството на Биърдсмор тази сутрин? И Тиобалд, и отец Ейлред бяха служили във войската. Всеки от мъжете в съвета можеше да зареди три-четири арбалета и да стреля с тях. Но смъртта на Елеонора? На кого би се доверила тя?

Ралф подпря глава на ръцете си. Откъде да започне? Припомни си арбалета и броя на изстреляните стрели. Трябваше да прегледа оръжейната. Всички имаха арбалети, неговият стоеше в ъгъла на стаята, но четири, дори пет? Ами лейди Ан? Тя беше висока, здрава жена. Имаше достатъчно сила и за тайните нападения, и арбалетът не й беше чужд. Мариса също не можеше да бъде изключена.

Ралф сложи бойния си колан и излезе от стаята. Първо отиде в оръжейната. Стрелецът, който пазеше оръжията, поклати глава и почеса загорялата си буза.

— Можеш да видиш сам, мастър писарю, макар че сър Джон вече провери. Арбалетите са толкова, колкото бяха и миналата седмица. Никой не е взимал нито арбалет, нито стрели.

— Сигурен ли си?

— Както в това, че говоря с теб. Дори ако самият комендант беше дошъл и поискал четири или пет арбалета, щеше да има въпроси.

След това Ралф посети отец Ейлред в стаята му над параклиса. Въпреки предупрежденията му, вратата не беше заключена, свещеникът спеше на леглото си, а до главата му стоеше пълна до половината чаша вино. След това отиде да потърси Тиобалд и го намери зает в стаята му. Ралф винаги се беше чудил колко разхвърляна е стаята на лекаря. По стената на куки висяха ярки дрехи, изрисувани със странни символи, които според Тиобалд, били знаците на зодиака. На една маса имаше астролабия, от други куки висяха сушени жаби, жабоци и плъхове. Писалището му беше затрупано с шишета, гърненца, и купища ръкописи. Лекарят беше коленичил на пода и душеше буркан, от който се носеше отвратителна миризма.

— Трябва да си заключваш вратата, мастър Вавасур. Лекарят дори не си направи труда да го погледне.

— Ако ми е писано да умра, мастър Ралф, ще умра. Влизай. — Той се изправи и отри пръсти в мръсната си роба. — Знаеш ли, че си единственият човек, който влиза тук, без никога да се оплаче от миризмата? Е, какво искаш?

Ралф огледа стаята.

— Какви са тези отвари и странни миризми? Тиобалд облиза зъбите си.

— Ти си твърде млад и не помниш чумата, Ралф, голямата епидемия. Но по време на пътешествията си срещнах един грък, който учил в Монпелие и Салерно. — Той отиде до прозореца и отвори един капак. — По време на чумата изгубих родителите си, братята и сестрите си. Всички умряха за една седмица. Тогава се заклех, че един ден ще открия лекарство срещу нея.

— Срещу чумата? — възкликна Ралф. — Невъзможно!

— Така казват всички, освен гъркът. Той беше учил при арабите и твърдеше, че заразата се пренася от черните плъхове. Разчисти мръсотията, убий плъховете и заразата ще изчезне с тях. Той ми каза още нещо: ако оставиш мляко да прокисне и после го смесиш с изсушен мъх, ще получиш прах, неприятен и противен на вкус, но ако го дадеш на болен от чума, той ще се излекува.

— Защо тогава не го направиш? — подразни го Ралф.

— Опитах, но с различен успех. Затова се чудя — възможно ли е праховете от умрели изсушени растения да предпазят живите?

Ралф премести астролабията и седна на едно столче.

— Прави ли опити?

— Да, с болни животни. Понякога умират, понякога оживяват. Трябва да бъда внимателен, затова живея в Рейвънскрофт. Много е лесно някой да ме обяви за вещер или магьосник. Сър Джон Грас ме пази. Аз не съм вещер. — Тиобалд посочи към яркосиньото разпятие, прикрепено на стената, точно до вратата. — Служа на Бог Исус по свой начин. Сам направих кръста от дъбово дърво, което взех от Дяволската горичка. Той непрестанно напомня на посетителите ми да помислят, преди да решат да ме обвинят.

Ралф изучаваше дребничкия лекар. Винаги беше смятал Тиобалд Вавасур за безличен на вид и по характер. Сега съжаляваше за надменната си преценка. Тиобалд се стремеше да открие своето съкровище, тайната на медицината и алхимията, както самият Ралф търсеше кръста на Бритнот.

— Но ти едва ли си дошъл да обсъждаме медицината, нали?

— И да, и не — отвърна Ралф.

— Отровата?

— Да, отровата — кимна писарят. — Какво би могло да убие човек толкова бързо?

Тиобалд разпери ръце.

— Погледни тази стая, Ралф. Ако си дошъл да търсиш доказателства, тогава окови ръцете ми и повикай стражата. Тук имам буника, напръстник, беладона, както и два вида арсеник — бял и червен. Понякога заключвам вратата си, понякога — не. Всеки би могъл да влезе и да вземе нещо от гърнетата. Всеки би могъл да отиде и в складовете на замъка и да открие отрова за плъхове и паразити по ъглите. Всяка от отровите, които споменах, би могла да убие онази млада жена — той щракна с пръсти — за броени мигове.

— Толкова бързо?

— Мастър писарю, забрави разказите на трубадурите. В достатъчно количество отровите убиват бързо. — Той подсмъркна, свали кепето си и го остави на пода до себе си. — Мен ли подозираш?

— Някой е спечелил доверието на младата жена — отговори Ралф.

Тиобалд въздъхна.

— Разбирам. Всеки би се доверил на един лекар, нали, Ралф? — Той поклати глава. — Кълна се в гроба на родителите си, не съм говорил с нея.

Ралф го наблюдаваше внимателно.

— Казвам истината — продължи Тиобалд. — И, знаеш ли, Ралф, чувствам се спокоен. Изживях живота си добре. — Той сви рамене и се изправи. — Ако трябва да умра, може би Рейвънскрофт е най-подходящото място на света, където да приключа дните си.

Ралф му поблагодари и излезе.

Долу на двора два от ковчезите бяха натоварени на каруцата, която трябваше да ги откара в селото. Онзи на Биърдсмор щеше да бъде отнесен в параклиса. Сър Джон беше наредил да го обвият с черен покров. Ралф отиде до моравата и спря. Струваше му се, че е минала цяла вечност, откакто беше седял до Биатрис през онзи прекрасен слънчев следобед, преди сенките да се спуснат над тях. Сега двама стражи стояха на пост от двете страни на моравата. Ралф спря по средата и се загледа към Дяволската горичка.

— Заради съкровището е — прошепна той и вятърът отнесе думите му. — Кръстът на Бритнот е причина за всичко това.

Спомни си за посещението си в стаята на Тиобалд. Кръстът! Черният кръст на стената! Тиобалд беше казал, че го е издялал от дъб в горичката. Ралф се разсмя. Беше толкова просто! Елементарният отговор на сложната загадка го гледаше от стената на стаята на лекаря. Загадъчният отговор на Сердик „На олтара на твоя и моя Бог“. Езическите олтари били обливани с човешка кръв, а какво правеха с колосаните ленени покривки, когато отслужваха литургия? Но Сердик не беше имал предвид някоя мраморна плоча или покрит с кръв каменен олтар. Подигравал се е с датчаните. Те имаха едно общо нещо: Христос беше умрял на дървен кръст, а езическите жреци често увисваха ритуалните си жертви по клоните на дъбовете.

Ралф овладя вълнението си и се загледа към смълчаната зеленина. Представяше си Сердик, който се оттегля от битката и тръгва насам, към импровизирания заслон, който Бритнот е бил издигнал. Той сигурно е бил пуст, не бил подходящо място, където да скрие скъпоценно съкровище, затова Сердик се обърнал и се върнал в гората. Дали тогава тя е изглеждала като днес? Ралф намръщено се замисли. Никога не бе забелязвал просека в гората. Като момче се беше катерил по големите дъбове; някои от тях имаха кухи стволове. Сердик трябва да е отишъл там. Дъбовете живееха стотици години. Кръстът на Бритнот беше скрит в Дяволската горичка!

Ралф чу някой да го вика и се огледа. Отец Ейлред гледаше към него.

— Ралф — извика той, — ако отслужа литургия в Полунощната кула, ще ми бъдеш ли помощник?

Ралф кимна и без да издава тайната си, забърза надолу по стълбите.

— Кога ще отслужиш литургията?

Отец Ейлред изглеждаше спокоен. Беше се овладял.

— Скоро — отвърна той. — Какво правеше на стената, Ралф? — Той пристъпи към него. — Какво е станало? Лицето ти е бледо, а очите ти пламтят. Разбра ли кой е убиецът?

— Още не, отче, но Бог знае кой е!

ПЕТА ГЛАВА

— Защо не мога да се намеся? — Биатрис отчаяно наблюдаваше как любимият й и отец Ейлред тръгнаха през моравата. — Какво сме ние? — изкрещя тя към брат Антоний, който я наблюдаваше с очи, изпълнени със съчувствие.

— Биатрис, ти си безплътна. Казах ти. Ти не принадлежиш към техния свят, а към друг.

— Но аз мога да говоря, да виждам, да чувам и имам тяло!

— Да, така е — каза той добродушно. — Но всичко това е променено.

— Не е възможно!

— Напротив, Биатрис. Дори в света, който напусна, материята може да приема много форми. Водата се превръща в лед, може да тече бързо или да бъде застояла; може да бъде много или малко, да бъде солена или сладка, да се издига и пада. Същото е и с теб. Тялото не ти е било отнето, а само променено, както и съзнанието ти.

Биатрис се огледа. Странното бронзово сияние се беше засилило. Беше започнала да свиква с новия си свят. Знаеше дори как да почива, да се оттегля в топлия мрак, затваряйки съзнанието, едновременно заспала и будна. И въпреки това се отчайваше. Това съществуване беше като да наблюдаваш пантомима или да изучаваш историята, изобразена на някой гоблен. Не беше видяла нападението над Ралф в дяволската горичка, но беше чула виковете му и за миг се беше озовала там. Беше навела клона на храста, за да може той да се хване за него, беше успяла! Или пък е бил вятърът, а може би някаква неясна игра на тази странна светлина? Не знаеше кой го е нападнал и не видя убиеца, който беше стрелял от Солната кула. Беше видяла Биърдсмор да пада и призраците, които се събраха, за да вземат душата му. Искаше й се да отиде там, да открие загадъчния убиец, но се страхуваше да остави Ралф. Беше с него в зеленикавия мрак в рова. В Солната кула беше разбрала за смъртта на Елеонора, беше чула сърцераздирателните й писъци, когато душата й излиташе. Дълбоко в себе си Биатрис вярваше, че умишлено й е забранено да разбере кой е убиецът. Ако успееше да запази самообладание и се опиташе да открие самоличността му, възникваше някаква пречка, както когато Сердик изчезна.

— Не мога ли да се намеся? — попита тя. Брат Антоний се усмихна.

— В известен смисъл можеш, но трябва да го заслужиш. — Той леко докосна устните й. Сега сребърният диск блестеше зад главата му — кръг от ослепителна светлина. — Бъди внимателна. Помни какво ти казах за Менестрела. — После той се отдалечи и изчезна, сякаш се стопи във въздуха.

Биатрис остана загледана в моравата. Чувстваше, че се променя, че става по-силна. Разбираше се по-добре, беше приела, че е мъртва, но решимостта й беше нараснала. Усещаше как волята й се устремява навън в желанието й да се намеси, за да запази мъжа, когото толкова много обичаше и така трагично беше изгубила.

— Добре ли си, Биатрис Ароунър?

Криспин и Клотилда стояха до нея, хванали ръце. Приличаха на двама усмихнати близнаци.

— Брат Антоний ме предупреди да се пазя от вас.

— Естествено. — Клотилда отметна глава назад и се засмя звънливо. — Той е пазителят на пустошта. Негова работа е да те контролира. — Клотилда посочи към стражите върху стената. — Както те пазят замъка.

— Обещахте да ми помогнете.

— И след време ще го направим — отвърна лениво Криспин. — Но трябва да ни се довериш, Биатрис. Всичко в живота и в смъртта си има цена; то трябва да бъде заслужено, да бъде откупено. Нищо не идва даром.

— И какво искате?

— Доверието ти, Биатрис. Ето ни тук — Криспин се протегна и погали косата й, — дойдохме да ти помогнем, а ти стоиш като мома на пазара и ни гледаш, сякаш сме пътуващи търговци.

— Какво става в Полунощната кула? — попита Биатрис, като се опитваше да откъсне поглед от светлосините очи на Криспин.

— Свещеникът го каза най-точно. Духовният живот, както казва брат Антоний, е като водата. При повечето хора и на повечето места той е ленив като застояла вода в разгара на лятото, после нещо раздвижва дълбините му. — Лицето на Криспин се оживи. — Тогава той става по-наситен и пълен. Подмолните течения дърпат и носят, повърхността се набръчква.

Биатрис изучаваше среброкосите близнаци. Искаше й се да им повярва. Бяха толкова красиви. Брат Антоний беше съвсем обикновен. Можеше само да дава добри съвети, докато човекът, когото тя обичаше, беше обкръжен от ужаси, които заплашваха да го погълнат.

— Кой е убиецът? — попита тя.

— Всяко нещо с времето си, мистрес Ароунър.

Тя се обърна ядосано и преди да успеят да я спрат, затича към стената, премина през нея и се озова на полето. Стигна Дяволската горичка и тръгна между големите дъбове. Беше с Ралф, докато той се разхождаше по стената и чу какво си шепнеше. Знаеше какво е открил. Това място беше древно. Биатрис вече беше свикнала с фигурите и сенките, със странните жреци с бръшлянови венци и бронзови сърповидни ножове, с ужасните жертви, които принасяха на своите демони. Дори сега те се бяха скупчили и припяваха на език, който тя не разбираше. Появиха се и други видения: жестокият рицар с черната броня, заобиколен от бандата крадци, които бесеха някакъв нещастен селянин и давеха други в блатото. Те седяха на конете си и се смееха, докато нещастниците крещяха за милост, преди да изчезнат в тъмнозелената слуз. Тези видения вече не я плашеха. Брат Антоний й беше обяснил, че те са просто сенки от миналото. От време на време срещаше някоя бродеща душа. Никога деца, само мъже или жени, изгубени в своя собствен свят, объркани, отчаяни, нежелаещи да продължат. Виждаше и онези създания, които посрещаха душите на мъртвите, серафимите, блестящите сфери от светлина, призраците, скупчени като монаси, които пеят по псалтира, и демоните — мъже в брони, които преследваха душите.

— Мистрес Ароунър!

Две фигури излязоха измежду дърветата. Биатрис разпозна Робин и Изабела, млад мъж и съпругата му. Беше ги срещала и друг път. Те й бяха разказали как преди много години са имали кръчма на пътя за Малдън, изгорена от френски корсари, които доплавали с галерите си до устието на Блекуотър, а после нахлули във вътрешността. Те бяха добри души, които не можеха да обяснят, защо са останали тук.

— Може би този свят ни е харесвал — беше се засмяла Изабела. — Живеехме си толкова добре, Биатрис. Робин сервираше ейл и вино, а аз готвех в кухнята. Веднъж дори кралят ни беше гост. — Тя примигна. — Забравих му името…

Биатрис беше започнала да свиква с тях. Винаги се появяваха ръка за ръка и бъбреха непрестанно за дреболии от живота си, какво са правили, кого са срещнали.

— Какво правиш тук? — Робин се приближи, пъхнал палец в колана, опасващ зеления му жакет; кафявите му гамаши бяха напъхани в странни на вид ботуши. Беше гладко избръснат и имаше усмихнати кафяви очи под кестенявата коса. Изабела приличаше на него, но беше по-слаба и по-склонна към веселие от съпруга си.

Биатрис им каза всичко, което беше научила.

— Защо тогава да не помогнем? — предложи Изабела.

— Възможно ли е? — попита Биатрис.

— Ако кръстът на Бритнот е там — каза Робин, — поне можем да го погледнем. В това няма нищо лошо.

Биатрис се загледа в сенките, прелитащи в небето като тъмни облаци.

— Ще се върна в замъка — прошепна тя. — Не трябваше да оставям Ралф. Нали знаете, той е в опасност…

— Остани за малко — започна да я умолява Изабела. — Остани тук, Биатрис. Да потърсим кръста на Бритнот.

— Но откъде да започнем? — попита Биатрис. Сенките се удължаваха. Наоколо започна да става по-хладно. — Срещали ли сте Криспин и Клотилда?

— О, да, много пъти — усмихна се Робърт. — Чудесна двойка.

— Те ми казаха, че някой ден ще се науча как да се намесвам в света на живите, как да се усеща присъствието ми.

— Ние можем да го правим. Биатрис трепна изненадано.

— Можем — потвърди Изабела и стисна ръката й. — Ела, Биатрис, ще ти покажем.

— Ами кръстът на Бритнот?

— Остави го — засмя се Робин. — Ако, както казваш, той е в Дяволската горичка, може да постои там още малко.

— Ами Ралф? — Биатрис погледна с копнеж към кулата над входа.

— Не искаш ли да се намесиш? — попита Изабела.

— Ела, мистрес. — Брат Антоний внезапно се беше появил на пътеката и ядосано я гледаше. — Ела тук, Биатрис. — Той вдигна ръка, мрачен и застрашителен на фона на синьото небе.

— Просто не му обръщай внимание! — изсъска злобно Изабела. — Къде би искала да отидеш, Биатрис?

Биатрис почувства студен вихър във въздуха. Брат Антоний сякаш беше станал по-висок. Той стоеше, отпуснал ръце до тялото си, и я гледаше втренчено. Внезапно се подразни от лекциите му, от смътните му обещания, от това, че постоянно я наблюдаваше.

— В „Гърнето с мащерка“ — заяви тя решително, крещейки, сякаш искаше брат Антоний да я чуе. — Да отидем в „Гърнето с мащерка“.

Тя затича, стиснала ръцете на Робин и Изабела. Заедно забързаха през полята като деца, които си играят. Робин и Изабела се смееха, стискайки ръцете на Биатрис. Минаха през църковния двор и Биатрис спря. Обикновено гробището — смесица от надгробни камъни и очукани кръстове сред високата трева и стари тисове, изкривени и приведени, с разперени клони — беше тихо и спокойно място. Но сега Биатрис беше ужасена. Всичко това беше изчезнало. На негово място имаше ледена бяла долина, оградена от стръмни склонове, покрити със сняг и пътека, която се виеше към светлосиния хоризонт. В края на долината слънцето блестеше огненочервено, докато потъваше на запад. От двете страни на долината се бяха скупчили армии от сенки. Онова, което наистина привлече вниманието на Биатрис, беше фигурата, която вървеше по пътеката. Две огромни хрътки подскачаха пред нея, лаеха силно и ушите им се развяваха, докато се хвърляха из снега. Фигурата се приближи. Приличаше на странстващ търговец с товарния си кон. Беше облечен в разноцветни дрехи; мъничките звънчета, пришити към тях звъняха при всяка негова крачка. Биатрис бързо погледна към спътниците си. Робин и Изабела бяха коленичили и опрели чела в земята.

— Какво е това? — изохка тя, уплашена както никога след ужасното си падане от стената. — Робин, Изабела, какво е това?

Чуваше как сенките от двете страни на долината гърлено пеят хвалебствен химн. Робин и Изабела още стояха на колене, свели глави. Биатрис отново погледна към долината, но всичко беше изчезнало — снегът, пътеката, загадъчната фигура със звънчетата и свирепите лаещи хрътки.

— Какво стана? — попита тя. — Видях сняг и един пътуващ търговец.

Изабела вече се беше изправила, лицето й сияеше, очите блестяха.

— Просто един наш приятел.

Биатрис се почувства неловко.

— Но защо коленичихте? — Тя отново погледна към гробището, където сиви форми се движеха между гробовете като валма мъгла в пролетна утрин.

— Ще разбереш — каза Робин. — Но забрави за мъртвите, Биатрис, живите ни чакат.

Биатрис не помръдна. Сега гробището беше изпълнено със сребристи дискове, които блестяха и трепкаха. Те образуваха пътека, по която една златна сфера напусна църквата, издигна се във въздуха и отново се спусна. Биатрис беше сигурна, че каквото и да представляваше тя, гледаше право към нея. Беше се научила как да усеща, да чувства, да разтваря ума си.

Затвори очи и почувства вътрешна топлина, любяща прегръдка, както когато с Ралф лежаха в тревата и гледаха небето. После сферата изчезна, а брат Антоний се появи върху един гроб, като огромен, застрашителен черен гарван, и й направи знак да се приближи.

— Не, Биатрис, ела с нас — прошепна Робин. — Ще научиш нещо. Ще откриеш силата, която той отказва да ти даде.

Биатрис се канеше да откаже, когато си припомни колко безпомощна се беше почувствала, когато Ралф се давеше в мочурището. Обърна се и заедно с другите двама се спусна стремително над покритата с калдъръм главна улица на Малдън.

„Гърнето с мащерка“ се изпълваше с посетители. Биатрис усещаше, че нещо не е наред. На няколко пъти беше посещавала кръчмата. Обикновено атмосферата беше дружелюбна; тук се събираха пътници, пътуващи търговци, занаятчии, пътуващи учени, странстващи монаси. Сега нямаше никого от тях. Само селяни, младежи от селото и околните махали. Тайлис грубо връщаше всички други. Мъжете се бяха събрали около обърнатите бурета, които служеха за маси. Биатрис забеляза, че вратата към избата долу беше отворена; един прислужник изнасяше колчани със стрели, лъкове, шлемове, пики и ризници. Мелничарят Мартин беше там, с мокро от сълзи лице. Другите се опитваха да го успокоят.

— Хайде — подкани я Изабела. — Да видим каква пакост можем да направим.

— Не, не, искам да остана тук. Какво става? — Биатрис почувства негодуванието, омразата и злобата, спотаени в сърцата на мъжете.

— Като казан — прошепна Робин. — Той вече ври и скоро ще изкипи.

Биатрис не искаше да тръгва. Застана в един ъгъл. Мрачното настроение на събирането беше явно и се долавяше в промърморваните ругатни по адрес на кралските бирници, замъка и сър Джон Грас. След като Тайлис затвори и зарези вратата, застана в средата на стаята и потропа с жезъла си по дървения под.

Грубоватото стихче беше посрещнато с възторжен рев.

— Земни червеи, така ни наричат великите господари на световното бунище! — извика Тайлис. — Ние сме обвързани със земята, съдират ни от данъци, а сега избиват синовете и дъщерите ни. Фулк в рова, а Елеонора — в някаква мръсна тъмница.

— Око за око, зъб за зъб, живот за живот! — напевно каза един старец, от чиято беззъба уста се стичаше слюнка.

— В замъка има проблеми — обади се друг. — Фулк и Елеонора не са единствените, които умряха.

Думите му предизвикаха кратко затишие.

— Какво искаш да кажеш, Пиърс? — попита мелничарят Мартин.

Биатрис се усмихна, когато Пиърс се изправи. Той беше добър, силен мъж с ясни очи и открито лице. Когато беше малка, той я слагаше на коляното си и й разказваше приказки за злите таласъми и елфите.

— Струва ми се, че трябва добре да помислим — обяви енергично Пиърс. — Мастър Тайлис е прав, лордовете ни потискат и аз не говоря за тях. Кралските бирници са като свраки, които грабват всичко, което блести. Не говоря и за тях. — Недвусмислените му думи бяха посрещнати с одобрителен шепот. — Но мисля, че трябва да бъдем внимателни и да обсъдим нещата трезво.

— Ти не си изгубил син! — възрази му мелничарят.

— Не, но обичах Биатрис Ароунър. Беше хубаво и добро момиче. Мастър Ралф, писарят от замъка, също я обичаше. Искам да кажа — убийството на Гудман Уинтроп беше грешка. Ще дойдат войници от Лондон и няма да ни оставят на мира, докато не обесят двама-трима от нас. Виждали ли сте обесените по пътищата? Искате ли да гледате как птиците кълват и разкъсват труповете на синовете ви? — Той млъкна и изчака трезвото му предупреждение да охлади гнева в сърцата им.

— Ще се доверим на братята си от Есекс и Кент! — изкрещя фермерът.

— О, да — подразни го Пиърс. — И когато де Спенсър, епископът на Норич, дойде на юг с наемниците си и започне да пали къщите ни, да плячкосва добитъка ни, да изнасилва жените и дъщерите ни, те дали ще ни се притекат на помощ? Това ще свърши с кръв и сълзи! — Той посочи с пръст към Тайлис. — Възнамеряваш да нападнеш замъка, нали?

— През нощта — отвърна кръчмарят — ще го превземем със сила и ще го изгорим.

Пиърс пристъпи по-близо.

— И какво ще направите със сър Джон и лейди Ан? Ще ги обесите в Дяволската горичка? Ами мастър Ралф? Адам? Войниците от гарнизона? Те са селяни като нас. И смятате ли, че лесно ще се простят с живота си? — Пиърс разпери ръце. — Братя, какво лошо ни е направил сър Джон Грас? Той е добър човек.

Биатрис почувства облекчение, като видя как всички закимаха одобрително. Пиърс се радваше на голямо уважение. Беше се бил в свитата на Черния принц във Франция и знаеше какво говори. Биатрис събра ръце в молитва. Ако тези хора нападнеха замъка, те щяха да бъдат безмилостни и нямаше да оставят живи свидетели. Да можеше да предупреди Ралф! Чувстваше се отчаяна и уплашена. Огледа се. Странната бронзова светлина сияеше в пивницата и Биатрис виждаше тъмните сенки, подобни на кълба дим, които се издигаха и се движеха между хората. Погледна към спътниците си.

— Какво е това?

Израженията на лицата им не й харесаха; очите им блестяха, устните им бяха разтворени, сякаш се наслаждаваха на спектакъла, сякаш гледаха как някой примамва мечка.

— Пратеници на ада — обяви Робин.

Биатрис погледна отново, но кръчмата беше изчезнала. Намираха се на края на голяма гора. Виждаше дърветата, които я заобикаляха, докато гледаше към равнината, чийто нажежен пясък не би могъл да подхранва никакви корени. Беше заобиколена от червеникави хълмове. Групи голи мъже и жени с възпалени от несекващи сълзи очи, преминаваха през нея. Някои бяха паднали на земята, други седяха, обвили телата си с ръце. Въздухът кънтеше от ужасните им ридания. Въоръжени войници размахваха камшици и насочваха човешкото стадо като ловци, които дебнат сърна. Небето стана оранжево, после образът изчезна. На негово място се появи мразовита заснежена долина. Търговецът с дрънчащите звънчета приближаваше. Товарният кон приличаше на огромен заек с дълги уши и огнени очи. Мастифите тичаха отпред и лаят им звучеше като звън на голяма камбана. В края на долината армията се различаваше по-добре — легион след легион от войници, облечени с ярки дрехи, чиито викове отекваха наоколо: „Власт и слава! Хвала!“. Видението изчезна. Тя беше отново в кръчмата — Пиърс продължаваше да убеждава своите съселяни. Мъжете се бяха разделили, повечето — особено по-възрастните, приемаха разумните думи на Пиърс. Лицето на кръчмаря Тайлис беше зачервено от гняв, докато се мъчеше да си възвърне изгубените позиции. Гласуваха да не нападат замъка. Мелничарят Мартин скочи на крака.

— Ами синът ми?

— Остави това на кралските съдии — отсече Пиърс. — Пък и аз ще говоря със сър Джон.

С тези думи събранието беше прекратено. Някои от младежите се събраха край кръчмаря, сподавените им ругатни и мрачните лица показваха, че не бяха съгласни с решението.

— Ела с нас, Биатрис.

Робин и Изабела стиснаха ръцете й, преминаха бързо през пивницата и се качиха по стълбите до една стая. Тя беше тъмна и мръсна. Неизпразнено нощно гърне стоеше в ъгъла, покрито с мръсен парцал. Паянтова маса, две малки столчета и счупен сандък бяха единствените мебели в стаята. На леглото седеше мъж. Кръчмарската прислужница, истинска повлекана, беше коленичила на пода пред него; беше ясно, че мърлявият, пъпчив младеж непохватно се опитва да я прелъсти. Беше облечен в износен кафяв жакет с тъмносини ръкави, под който се виждаше риза, окапана с вино. Дебелите му крака бяха обути в сини вълнени гамаши. На пода до него се виждаха очукани ботуши и доста ожулен боен колан, от който висяха меч и кама. До възглавницата имаше два големи кожени панера, пълни с жълтеникави свитъци пергамент. Прислужницата беше хубавичка, с издължено лице и дълга черна коса, която стигаше до раменете й. Корсажът на зелената й рокля беше разкопчан и разкриваше пищната й гръд под бялата риза.

— Наистина ли си такъв, какъвто казваш? — попита тя, като се усмихна при вида на сребърната монета, която младежът въртеше между пръстите си.

— Имам повече власт, отколкото си мислиш — отвърна той. — Аз съм църковен пристав на служба при архидякона, от църковния съд на Кентърбъри. Притежавам естествени и свръхестествени сили.

— Какво означава това?

— Че мога да те призова в двора на архидякона за проституция и разврат.

— Не ставай нагъл! — отсече прислужницата. — Мастър Тайлис ме изпрати тук, защото си искал компания.

Приставът разчеса една червена пъпка на бузата си.

— Би ли искала да отидеш в Колчестър и да се появиш пред архидякона? Той е ужасен човек. Така че — той потупа леглото до себе си, — защо не седнеш тук и не ме позабавляваш?

Прислужницата се подчини. Приставът свали дисагите си, пълни с призовки и прокламации, на пода, сграбчи момичето и го събори на леглото. Пъхна ръка под полите й и вдигна роклята и фустите й. Момичето зарита с дългите си мургави крака, ахкайки и охкайки, докато отблъскваше опипващите му ръце. Робин и Изабела се смееха, но на Биатрис не й харесваше да стои тук. Не беше толкова заради това, че шпионира тези двамата, а заради атмосферата в стаята. Сенките, които беше видяла в кръчмата отдолу, се приближаваха, въздухът беше изпълнен с неприятен мирис, като вонята на мръсен нужник. Биатрис виждаше, че прислужницата се отвращава от пъпчивия пристав, но среброто му я примамва. Тя седна на леглото, роклята й беше изкривена, косата й почти скриваше лицето.

— Дай ми сребърната монета — настоя тя. Приставът я хвърли на масата и сграбчи момичето за ръката.

— Ще остане там, докато не бъда задоволен. — Той млъкна, дочул гласове от кръчмата. — Какво става долу?

— Обичайните недоволници.

— Чух, че един бирник бил убит.

— Да — отвърна прислужницата, наслаждавайки се на уплахата върху лицето на пристава. — Дойде да вземе нещо, което не трябваше да взима.

— Не е като мен — отвърна приставът. — Аз си плащам.

— Ами онези сили? — попита прислужницата. — Какво искаше да кажеш със „Свръхестествени“?

— Притежавам такива сили — отвърна приставът, като вдигна ръка и разпери пръсти.

Сега Робин и Изабела се кикотеха като две палави деца.

— Мога да накарам Господарите на мрака да ми се подчиняват.

— За какво? — попита прислужницата.

— За най различни неща. Мога да накарам предметите да се движат, без да ги докосвам.

Изабела се спусна напред и събори една оловна чаша от масата; Робин взе бойния колан и го хвърли през стаята. Приставът гледаше с отворена уста и опулени очи.

— Наистина можеш! — каза прислужницата със страхопочитание.

— Аз… ъъъ… — Приставът беше уплашен. Робин и Изабела се наслаждаваха на играта.

Дръпнаха наметката от куката и я запратиха на пода. Взеха мръсната кърпа от умивалника и я развяха като знаме. Сега прислужницата беше уплашена. Тя слезе от леглото и отстъпи към вратата. Изабела вече я чакаше там. Тя спусна резетата и завъртя ключа. Други предмети се повдигаха и разпиляваха като сламки.

Приставът пребледня от страх, капки пот се стекоха по бузите му. Беше толкова ужасен от събитията, че се подмокри. Стоеше изправен, подпрял ръце на коленете си. Прислужницата започна да крещи.

— Престанете! — извика Биатрис. — В името на Бога, спрете!

Робин и Изабела веднага се укротиха и застанаха, отпуснали ръце и привели глави, като я гледаха изпод вежди. Очите им сякаш бяха изгубили цвета си. Прислужницата вдигна резето, отвори вратата и с писъци затича по коридора. Приставът бързо прибра сребърната монета в кесията си и се хвърли през отворената врата. Робин и Изабела се засмяха.

— Виждаш ли, Биатрис — тържествуващо каза Изабела, хващайки ръката на мъжа си, — брат Антъни не беше прав. Можеш да пресечеш границата. Можеш да се намесиш.

— Как? — попита тя.

— Разпали омразата си — усмихнато я посъветва Робин. — Представи си я като тояга или кама, вложи целия си ум, душа и сърце в нея.

Биатрис погледна привлекателната двойка. Онова, което й предлагаха, беше изкусително, но тя почувства, че в него имаше нещо неправилно, че ако приеме онова, което й казват, няма да има връщане назад.

— Искам да си вървя — каза тя.

— Биатрис! Биатрис Ароунър!

Тя погледна през прозореца. Брат Антоний стоеше на улицата отдолу и предупредително размахваше пръст.

Биатрис изхвърча от стаята и хукна по стълбите. Но навън нямаше главна улица, нито брат Антоний, а само дълга, тясна пътека, обградена от дървета. Странстващият търговец с товарният кон, чиито мастифи тичаха отпред, идваше към нея.