Отмъщението на мъртвата (Загадката, разказана от Писаря на поклонниците по пътя от Лондон към Кентърбъри)

ПЪРВА ГЛАВА

Биатрис стоеше и наблюдаваше как мъжът на товарния кон се приближава; в това време заснежената долина и хрътките изчезнаха. Той отново заприлича на обикновен странстващ търговец по пътя за Малдън, повел мърлявото си добиче, на чийто гръб висяха издути торби и кошници. Мъжът беше висок, облечен удобно в кафяв кожен жакет и гамаши. Синята му наметка беше събрана на гърба и закопчана на врата му със сребърна верижка. На бойния колан около тънката му талия висяха меч и кама. С една ръка държеше юздите, а с другата — дебела тояга, с която се подпираше. Имаше красиво лице, хлътнали очи, остър нос и усмихната уста. Черните му брада и мустаци бяха спретнато подстригани. Биатрис забеляза, че пръстите му бяха дълги, а ноктите ниско изрязани. На едната си китка носеше златна гривна, а на другата — кожена превръзка. Той спря пред нея.

— Биатрис Ароунър? — Той се усмихна и разкри бели равни зъби. Малките звънчета, зашити за жакета му, подрънкваха музикално при всяко негово движение.

— Кой си ти? — попита Биатрис. — Виждам те и ти ме виждаш. Призрак ли си?

— Аз съм Менестрелът.

— И къде отиваш, сър? — Биатрис беше твърде любопитна, за да се вслуша в предупреждението на брат Антоний.

— Където отиваш и ти, Биатрис, в замъка Рейвънскрофт.

— Но призрак ли си? — настоя тя.

Той пъхна тоягата в една примка на седлото и стисна ръката й.

— Ела с мен, Биатрис. Поканиха ме там, чух че ме призовават. Искам да видя какви песни могат да бъдат изпети, какви истории да се разкажат, какви паяжини да се изтъкат.

Той стисна ръката й. Неговата ръка беше много гореща. Биатрис се почувства спокойна, струваше й се естествено да разговаря с него. Скоро тя бърбореше като дете и му разказваше всичко, което се беше случило. Менестрелът беше добър слушател. Когато млъкна, той тихичко запя. Песента я развълнува, макар Биатрис да не разбираше гърлено произнесените думи.

— Какъв е този език?

— Това е старинна песен. — Менестрелът спря и се обърна към нея. — Пял съм я много пъти пред величествените паметници на Египет, висящите градини на Вавилон, високите кули на Троя и златните палати на Византия.

— Много ли пътуваш? — попита тя.

— Отивам там, където ме поканят, мистрес — каза той и й намигна.

— И какво ще правиш в Рейвънскрофт?

— Ще пея, Биатрис.

— Но те няма да те чуят!

— Напротив! Песента, която пея, е била чувана много пъти.

Внезапно Биатрис почувства надвиснала опасност. Забеляза как беше притъмнял пътят и още нещо — в полята от двете страни стадата се отдалечаваха, а птичките бяха замлъкнали. В храстите не се чуваше движение или шумолене. Тя погледна назад към Малдън. Там се събираха сенки, сякаш армия от мъртъвци ги следваше. Те не бяха материални — само черни кълба дим, същите, като онези които беше съзряла в „Гърнето с мащерка“. Небето над нея беше обсипано с тъмночервени облаци.

— Е, какво искаш? — попита я Менестрелът.

— Да помогна на Ралф. Робин и Изабела казаха, че мога да получа такава сила.

— Разбира се, че можеш. — Гласът на Менестрела напомняше на котешко мъркане. — Помниш ли как се бореше Ралф да излезе от мочурището? Ако беше искала, ако наистина беше опитала, можеше да го хванеш за ръката и да го изтеглиш.

— Наистина ли?

Менестрелът погледна по пътя и тихичко подсвирна.

— Ела, Биатрис, ще ти покажа.

И те завиха. Встрани от пътеката имаше малка каручка. Конят беше разпрегнат и циганите — мъж, две жени и дете, облечени в ярки дрипи — бяха събрали съчки и запалили огън, край който да се сгреят в настъпващата нощ. Една от жените одра заек и почисти вътрешностите му. После го натъпка с билки и го сложи на шиш над огъня. Менестрелът остави коня си и тръгна към тях, все още стискайки Биатрис за ръката. Внезапно по-възрастната жена, с пожълтяла кожа и посивяваща коса, вдигна уплашен поглед. После каза нещо на странен език на мъжа, който тромаво посегна към камата в колана си. Конят им, кротко на вид добиче, се отдалечи на няколко метра, вдигна се на задни крака и изцвили. Момченцето изтича при майка си. Тя го притисна към себе си и го обгърна с ръце. Всички гледаха напрегнато и с явен ужас.

— Виждат ли ни? — попита Биатрис.

— Не — отвърна Менестрелът, — но знаят, че аз съм тук.

Старицата вдигна ръка, кръстосала пръсти, за да прогони злото.

— Не обръщай внимание на малката им игра — промърмори Менестрелът.

Ръката му беше станала студена. Биатрис се чувстваше все по-неспокойна. Мъжът коленичи и постави камата си върху парче дърво. И той беше протегнал едната си ръка и опипваше въздуха, сякаш искаше да разбере какво има там.

— Виж онази кама — прошепна Менестрелът. — Хайде, виж я, Биатрис!

Тя се подчини.

— Мисли за Ралф. Помисли за убиеца, който чакаше в сянката на улицата върху стената. — Сега той беше зад нея, сложил ръка на рамото й. — Не беше честно, нали, Биатрис? — Гласът му зазвуча мелодично. — Не беше честно да ти отнемат живота, да те запратят в нощния въздух, да се разплескаш на земята. И защо трябваше да се случи с теб? Ти беше добро момиче, Биатрис. Беше мила с леля си и чичо си, обичаше църквата. Заслужаваше да живееш дълго. Твое право беше да легнеш в обятията на Ралф. Да бъдеш негова съпруга, да родиш децата му.

Биатрис изпита дълбока скръб.

— Погледни към полето, Биатрис.

Тя го послуша. Вместо зелена трева видя красиво боядисана къща с двор, настлан с каменни плочи. Тя и Ралф седяха на пейка до стената. Малко момченце в светлозелени дрешки пристъпваше с несигурни крачки наоколо, пълничкото му лице се усмихваше. В пухкавите си ръчички държеше дървен меч и сияеше от радост. Ралф го закачаше, казваше му да се приближи. Когато детето го послуша, той се престори на див звяр. Момченцето се засмя и избяга. Биатрис се гледаше как става, оставя бродерията си, затичва се след детето, взема го на ръце и го притиска към себе си. Тя изстена при мисълта какво беше изгубила.

— Това е твоят живот — каза Менестрелът. — Той ти беше отнет безцеремонно. Дълъг и щастлив живот, в който ти обичаш и те обичат. Как можа Господ да допусне това? И защо убиецът трябва да остане ненаказан? Хайде, побързай. Ралф те чака.

— Какво да направя? Какво да направя?

— Вземи ножа. — Той леко побутна Биатрис през тревата.

— Не мога да го пипна.

— Мисли, Биатрис — каза той. — Мисли за отмъщение. Мисли за справедливост. Мисли за Ралф. Вземи ножа, покажи на тези глупаци, че се намират в присъствието на велика сила.

Биатрис тръгна напред. Опита се да вземе ножа, но не почувства нищо.

— Мисли за убиеца — настоя Менестрелът. — Помисли си как се смее и се подиграва, за дългите години, които Ралф ще прекара в обятията на друга. За детето, което никога няма да видиш.

Биатрис почувства как гневът нахлува в нея като боя, оцветяваща водата. Тя се хвърли и вдигна ножа. Огледа се — Менестрелът се усмихваше.

— Точно така, Биатрис. Браво, хубавицата ми. Циганите гледаха като изпаднали в транс. Младата жена започна да пищи и притисна момченцето в прегръдките си.

— Накарай я да млъкне! — Гласът сякаш идваше от душата й. — Накарай я да млъкне, Биатрис! Освободи силата, която се крие в теб. Имаш много сила, Биатрис, затова дойдох да те посрещна.

Тя пристъпи напред. Мъжът беше коленичил на земята, обвил ръце около себе си и скимтеше като куче. Старицата беше застинала като вкаменена. Младата жена изпълваше въздуха с ужасените си писъци.

— Накарай я да млъкне! — изръмжа гласът.

Един от сребърните дискове светлини внезапно застана между Биатрис и жената, после се отмести. Момченцето се освободи от обятията на майка си. Приближи се към ножа; очите му бяха големи и тъмни над мокрите от сълзи бузи.

— Моля те! — произнесе то. — Моля те, не ни наранявай. Не искахме да откраднем заека.

Биатрис изгуби решителността си. Тя леко остави ножа върху земята, протегна се и докосна бузата на детето. За миг почувства мократа му кожа, кичур коса.

— Не се тревожи — утешително прошепна тя. — Не се бой, мъничък.

— Биатрис Ароунър!

Тя се озърна. Менестрелът стоеше с разкрачени крака и разкривено лице.

— Глупава жено! Тъпа кучко! Хленчиш и се молиш, а когато получиш силата, я захвърляш като мръсен парцал!

Той пристъпи напред. Между него и Биатрис застана сребрист диск. Менестрелът се усмихна и заговори на онзи странен гърлен език. Дискът се отдръпна. После мъжът дръпна юздите на коня си и той вдигна глава. Биатрис уплашено се сви — това вече не беше кон, а звяр с черна козина, дълги очи, зъбата паст и свирепи очи.

— Сбогом, Биатрис Ароунър. — Менестрелът й се закани с пръст. — В Рейвънскрофт ме чака компания. — И като си подсвиркваше тихо, той тръгна по пътя заедно с призрачния си кон. Вдигна ръка за сбогом, без да се обръща.

— Биатрис Ароунър! Казах ти да бъдеш внимателна! — Брат Антоний стоеше под едно дърво. Доближи се до нея и стисна ръката й. — Стой далеч от него!

— Мислех, че може да ми помогне.

— Да ти помогне ли! — Брат Антоний тъжно поклати глава. — Разбра ли какво те караше да направиш, Биатрис?

— Исках да помогна — заекна тя.

Той я поведе по пътя. Зад тях циганите се бяха поуспокоили, разговаряха помежду си и бяха решили да преместят лагера си възможно най-скоро. Брат Антоний и Биатрис ги наблюдаваха как си тръгнаха, после той се наведе и я целуна по бузата.

— Защо го направи? — попита тя изненадана.

— Ти беше подложена на изпитание и устоя. — Брат Антоний се усмихна. — Казах ти, Биатрис, мястото, където се намираш, е същото като живота. — Той посочи главата и гърдите й. — Единственото, което има значение, са разумът и волята. Играта свърши. Робин и Изабела? Те са демони!

— Не! — Но по мрачното му изражение тя разбра, че той казва истината.

— Те са демони — повтори Антоний. — Същите като Криспин и Клотилда. Всъщност, те са едно и също създание, което се появява в различни форми и от различен пол. Бяха изпратени да те изкушат. Да те подмамят в мрака. Да те накарат да мразиш, да търсиш отмъщение. Да спориш непрестанно с Бога, както прави техният господар.

— Ами Менестрелът? — попита Биатрис.

— Един от владетелите на ада, Ахитофел. Господар на огнената бездна, един от спътниците на сатаната, той обикаля из равнините, едновременно мразовити и пламтящи, докато адските орди му отдават чест.

Биатрис потисна страха си.

— Но защо той дойде при мен?

— По две причини. Душата ти е още свободна, а ти си много силна. Колкото и да е изпълнен с омраза, сатаната винаги е привлечен от такива души.

— Но Менестрелът каза, че отива в Рейвънскрофт. Брат Антоний се усмихна тъжно.

— Биатрис, повечето грехове са резултат от човешката слабост, умора и отчаяние. Човек се уморява да оре земята, да гледа как децата му гладуват, как жена му остарява пред очите му. Затова започва да пие и не владее страстите си. Но това не е от лошотия, просто човек е слаб. Или пък вземи крадците. Много от тях са отраснали в мизерия и не знаят какво е да живееш добре. Със своето състрадание Христос разбира всички. В последния ден, Биатрис, Божията любов ще завладее този свят. Тя ще се издигне, ще се върне и ще излекува този свят. В края на времето, когато небесата се разпукат в пламъци, времето ще тръгне назад и Бог ще направи света съвършен. — Той замълча, после каза нещо тихичко на латински, загледан в небето. — Бог ще дойде отново, Биатрис. Той е премерил и оценил сълзата на всяко дете, и най-самотния вик от болка. Присъствал е на всяка несправедливост под слънцето и ще има разплата. — Гласът му се засили, очите му блестяха. — Всеки път, когато измъчват дете, измъчват Бога. Всеки път, когато насилват жена, все едно насилват Бога. Всеки път, когато бъде извършена несправедливост, това е престъпление срещу Бога. За всички тези неща трябва да има възмездие.

— Защо тогава Менестрелът отива в Рейвънскрофт?

— Менестрелът пее демонските си песни. — Отец Антоний пристъпи по-близо. — Привлечен е от истинското зло там, от истинската порочност, от човешка душа, надарена с много таланти, която умишлено и злонамерено обмисля и после извършва ужасни престъпления. И защо?

— Не знам. Заради кръста на Бритнот?

— Може би. Но не е само алчност. И други ужасни грехове вървят заедно с нея; наслада от злото и желание да го причиняваш. Една черна душа е изпяла своята песен и адът й отвръща.

— Знаеш ли кой е убиецът? — попита Биатрис.

Брат Антоний поклати глава.

— Всевиждащият Бог знае. Но Бог разчита на нас, Биатрис. На онези, които притежават средствата и волята да помогнат на справедливостта.

— Но Менестрелът заплаши Ралф.

Брат Антоний поклати глава.

— Душата и животът на Ралф са в Божиите ръце.

— Както бяха моите — заяви Биатрис. Гласът й трепереше от вълнение. — Той ми показа видение на бъдещето ми.

— Но дали е било истинско? — отговори брат Антоний. — Казвам ти, Биатрис, онова, което Бог е приготвил за теб и Ралф, когато справедливостта възтържествува, ще те обезщети за злото и мъките, които изстрада. Вярвай в Него и в мен. — Той стисна ръцете й. — Обещай ми, Биатрис, че сега, когато издържа изпитанието, когато направи избора си, няма да слушаш Криспин и Клотилда, Робин и Изабела. Или каквито други демони избълва адът.

— Обещавам. — Биатрис се обърна.

— Къде отиваш, мистрес?

— В Рейвънскрофт, братко.

Той посочи към циганите, които се отдалечаваха.

— Но ти извърши несправедливост, трябва да я изкупиш.

— Ако можех, бих направила всичко. Това бедно дете, ужасът в очите му…

Брат Антоний я хвана за ръката.

— Хайде, да ги настигнем.

Изминаха разстоянието за миг. Брат Антоний изтегли Биатрис отзад на каручката. Тя усещаше страха на циганите.

— Какво да направя? — попита момичето.

— Мисли! — прошепна брат Антоний. — Забрави за себе си. Опитай се да се поставиш на мястото на всеки от тях.

— С какво се занимават?

— Мъжът е калайджия. Само толкова мога да ти помогна. Сама трябва да се справиш. Не можеш да проникнеш в душите им, но болката им е явна. Постави се на тяхно място. Мисли за другите, Биатрис Ароунър, забрави за себе си. Освободи ума си.

Биатрис го послуша.

— Погледни внимателно всеки от тях.

Тя се подчини. Отначало погледна младата жена, която държеше момченцето. Видя колко уморено е лицето й, как постоянно дъвче устната си. Почувства, че усеща онова, от което жената се боеше. Циганката беше забравила ужасното преживяване, вълнуваше я нещо по-реално.

— Бои се за мъжа — обяви Биатрис. — Тревожи се за него.

— Защо се тревожи?

Биатрис още веднъж се съсредоточи и този път беше по-лесно. Откри, че жената е съпруга на мъжа, а старицата е нейна майка. Усети куража им пред трудностите, дълбоката им обич един към друг и неизказаните им страхове.

— Той е добър калайджия — каза тя, — честен човек, който се грижи за нея и майка й.

— И какво ги тревожи, Биатрис Ароунър?

— Преди два месеца той е навехнал китката си и тя не се е наместила както трябва. Не може да държи чука и те се боят какво ще стане с тях.

Биатрис мина напред и седна до мъжа на грубо издяланата капра. Лицето му беше обляно в пот, дясната му ръка — отпусната в скута. Беше му трудно да държи юздите. От време на време, с полузатворени очи, той примигваше от болка.

— Китката много го боли — каза Биатрис. — А той иска да го скрие от другите.

— Помисли си за китката му.

Биатрис се съсредоточи. Изпитваше дълбоко съчувствие към този беден калайджия. Забрави за себе си, за Ралф, за Рейвънскрофт, Менестрела. Усещаше само страха и болката, които се смесваха в ума на калайджията. Започна да разтрива китката му, да я размачква с пръсти в желанието си да му помогне. Брат Антоний й говореше нещо, но тя не му обърна внимание. Беше й ужасно тъжно, че е уплашила такъв човек и се чувстваше виновна, че е увеличила тревогите му.

— Съжалявам — прошепна тя в ухото му. — Много съжалявам.

Почувства в себе си някакъв пламък. Ако само можеше да го излее навън. Беше хванала китката на мъжа между двете си ръце. Конят сякаш усети нещо и забърза. Мъжът се разтревожи. Биатрис виждаше един сребърен диск, който минаваше между нея и калайджията. Конят се подплаши. Каручката влезе в един коловоз и се наклони. Мъжът извика, когато наранената му китка се удари в дървената седалка.

— Не! — извика Биатрис.

Но в този момент той дръпна юздите, за да спре коня. После вдигна дясната си ръка и сгъна пръсти. Биатрис се чувстваше напълно изтощена, сякаш някой беше пресушил цялата й енергия. Изплаши се от онова, което можеше да стане. Междувременно калайджията гледаше вцепенен. Биатрис отново се опита да усети какво чувства. Беше силно чувство на облекчение, липса на болка. За учудване на семейството си калайджията скочи от каруцата и започна да размахва ръце. Викаше на език, който Биатрис не разбираше. Двете жени се смееха и плачеха едновременно.

— Излекувана е, нали? — попита Биатрис. — Това е чудо.

— Донякъде — отвърна Антоний. — Какво чудо, Биатрис? Китката му беше навехната. Каручката подскочи, той удари ръката си и ставата се намести.

— Чувствам се ужасно уморена — каза тя вяло. — Защо ли? Нали нямам тяло.

— Напротив, имаш — отвърна брат Антоний. — Само че е безплътно. Ти му даде силата си, волята си.

Той седна под едно дърво и й направи знак да го последва. Гледаха как калайджията прегръща жена си и старицата, как вдига детето във въздуха.

— Молитвите ни бяха чути — обяви калайджията и този път тя го разбра. — А сега към Рейвънскрофт, където сър Джон винаги има работа за мен.

Всички се качиха отново в каручката. Биатрис гледаше как се отдалечават. Брат Антоний я прегърна и неустоимо й се прииска да облегне глава на рамото му.

— Сигурно не мога и да заспя — прошепна тя.

— Почини си — успокоително каза той. — Мисли за тъмнина и топлина.

Биатрис усети как пропада, после се стресна. Брат Антоний си беше отишъл. Тя все още седеше под дървото, светлината гаснеше. Бяха изминали часове, а й се струваха като мигове. Тя скочи на крака. Сети се за Ралф и забърза по пътеката.

Стигна до кръстопътя. Етелдреда седеше там. Погледна уплашено към Биатрис.

— Великият господар мина оттук — каза тя.

— Остави я, Биатрис Ароунър. — Криспин и Клотилда се бяха появили от другата част на кръстопътя. Усмихваха й се. Биатрис си спомни циганите, ужасната кама, която режеше въздуха, горчивите сълзи на момченцето. Беше й омръзнало от лъжите и измамите на тези двамата.

— Махайте се! — извика тя.

Те я погледнаха с вдигнати вежди.

— В името на Христа — Биатрис се прекръсти, — оставете ме на мира.

Двамата се сляха в едно, после отново се разделиха и се появиха като Робин и Изабела. Лицата им се промениха и Биатрис различи подигравателния израз на лицето на Менестрела, преди те отново да се превърнат в Криспин и Клотилда. Зад нея Етелдреда бърбореше уплашено.

— Адски изчадия! — извика Биатрис. — Вие ме излъгахте! Измамихте ме!

Те се обърнаха. Клотилда погледна през рамо. Лицето й вече не беше красиво, очите й бяха червени като горящи въглени, устата й изкривена в подигравателна усмивка. От нея със съскане излезе струя пламъци. Внезапната горещина накара Биатрис да примигне и отстъпи, после двамата изчезнаха.

Тя изчака малко и когато силите й се върнаха, продължи по пътя. Скоро видя кулите на Рейвънскрофт и забърза по подвижния мост. Видя каруцата на циганите, чукът на калайджията се удряше в съдовете; в замъка всичко си беше както обикновено. Но дворът също беше пълен с призраци, два свята се бяха слели. В средата стоеше Менестрелът, а около него се бяха събрали Черният Малкин, лейди Йохана, Криспин и Клотилда, коленичили в поклон пред могъщия господар на ада.

ВТОРА ГЛАВА

Ралф влезе в стаята си и се облегна на вратата. Подуши въздуха и отново усети лекия аромат на парфюма на Биатрис. Обзе го безпокойство. Стаята беше мрачна, свещта припламваше под металната си капачка. Чудеше се дали Биатрис е още с него.

— Тук ли си? — извика той, но единственият отговор беше похлопването на капака, разлюлян от вятъра. Ралф отиде до писалището си и се загледа в ръкописите. Нарочно не беше казал, нито написал каквото и да е за откритието си. Независимо от това, беше сигурен, че някой е влизал тук, че е разместил ръкописите, търсейки нещо.

Отвори капаците и се загледа навън. По-късно тази вечер отец Ейлред щеше да отслужи литургия пред входа на Полунощната кула. Всички други бяха заети с работата си, въпреки тягостната атмосфера в Рейвънскрофт. Сега беше най-удобното време да отиде. Ралф взе бойния си колан от куката и го препаса. Сложи наметката си, излезе от стаята и заключи вратата след себе си.

В двора на замъка нямаше никого освен пътуващите цигани. Калайджията изглеждаше доволен, че е тук и благодарен на сър Джон, че има достатъчно съдове, тигани и тенджери, които имат нужда от поправка.

Ралф бързо премина през моравата и влезе в Солната кула. Сър Джон още не беше изпълнил съвета му да защити тази уязвима част от отбраната на замъка. Той изкачи стълбите, като се опитваше да не дава воля на въображението си, но беше трудно. Убиецът сигурно се беше промъкнал тук, носейки арбалетите, които бяха убили Биърдсмор.

Ралф стигна до първата площадка и влезе в стаята. Убиецът беше използвал този голям прозорец, за да измъкне тайно трупа на бедната Фийби от замъка. Сега Ралф смяташе да го използва за своите тайни цели. Отвори големите капаци и внимателно излезе навън. Денят беше облачен и падащият здрач го правеше още по-мрачен. Той спря, за да затвори капаците зад себе си и предпазливо заслиза. Стъпи на калния бряг и бързо прекоси рова. Тръгна през полето, после се обърна. Видя стражата, но единствената опасност беше, ако убиецът също гледаше навън; това щеше да бъде изключително неблагоприятно обстоятелство.

Ралф продължи. Когато стигна дърветата, спря и се ослуша, извади камата си и навлезе навътре в горичката. Тя сигурно беше много стара, в нея имаше букове, клен, и разбира се, огромни дъбове. Той внимателно ги заразглежда. В кой от тях беше скрито съкровището? Един стар лесничей му беше казал веднъж, че дъбовете могат да растат и живеят стотици години и че докато растат, се променят. Дебелите им стволове се цепят, клоните се изкривяват и удължават, гръмотевичните бури и светкавиците ги чупят.

— Мисли! — прошепна Ралф. — Връщаш се от битка. Трябва да скриеш нещо ценно. — Сердик сигурно е бързал, нетърпелив да се завърне на бойното поле. Тогава какво е направил? Копал ли е?

Ралф се усмихна. Едва ли го е направил. Не е имал времето, нито силите и сечивата, за да изкопае дълбока дупка. А и всичко, скрито под земята скоро е щяло да бъде намерено. Ралф се огледа и преброи седем големи дъба, разделени от храсти и други дървета. Не беше ли седем свещено число за древните ритуали, както и за християнството? Седем тайнства. Седем дни в седмицата. Ралф се изправи и започна да обикаля около дърветата. Опита се да се постави на мястото на онзи раздърпан, уморен и изцапан с кръв оръженосец, получил отговорна мисия.

Писарят спря. Сега горичката беше много тиха, сякаш птиците и животните, които живееха тук, се дразнеха от натрапничеството му и тихичко го наблюдаваха от сгъстяващите се сенки. Той застана пред един от древните дъбове и вдигна глава. Започна да се изкачва. Отначало беше трудно. Ожули краката си, издра ръцете си, но най-накрая стигна до ниските клони, които му предоставиха по-добра опора. Той се изкачваше все по-нагоре, докато клоните изтъняха. Погледна по дължината на дебелия ствол. Не се виждаше никаква пукнатина, нито пролука, никаква хралупа или дупка. Канеше се да слезе долу, когато чу тихи гласове и замръзна. Двама мъже бяха влезли откъм другия край на горичката. Носеха качулки и маски, на гърбовете им висяха колчани, държаха лъкове. Бракониери? Престъпници? Те спряха пред него и зашепнаха, събрали глави. Не можеше да различи нито едно лице, нито някакъв отличителен знак. Мъжете прекосиха поляната и изчезнаха сред храстите. Ралф усети, че ръцете го болят. Канеше се да слезе от дървото, когато се появиха още трима и последваха спътниците си през поляната. Ралф опита да се намести възможно най-удобно, благодарен, че клоните и вейките го скриват. Изчака и най-накрая мъжете се върнаха, този път всички заедно. Ралф надникна надолу. Със сигурност не бяха от замъка и не се интересуваха от лов. Изглежда бяха отишли до края на горичката, бяха погледнали към замъка и се бяха върнали.

Трябва да са от селото, помисли Ралф. Той изчака, докато те си тръгнаха, после слезе долу. Кръстът на Бритнот щеше да почака. Изтича през просеката вън от гората и забърза обратно към замъка. Намери Адам във входната кула да разговаря с един от стражата.

— В името на небесата, Ралф, какво е станало?

— Не знам — отвърна писарят, изтривайки потта от лицето си. — Излязох на разходка и… — Той поклати глава. — Ще ми се сър Джон да ме изслуша. В Малдън замислят някакво злодеяние. Къде е комендантът?

Адам сви рамене:

— В покоите си, предполагам. Мога ли да ти помогна?

Ралф кимна.

— Сър Джон може би ще послуша теб. Кажи му, че съм видял селяни, въоръжени с лъкове и стрели, да оглеждат замъка. Настоявам да удвои стражите. Нека всички мъже са в бойна готовност.

— Звучи доста драматично, Ралф!

— В името на Бога, Адам, направи каквото ти казвам! Аз ще огледам Солната кула.

Адам забърза към покоите на сър Джон. Ралф с удоволствие се отърва от въпросителния му поглед; освен това беше притеснен от собственото си лицемерие. Караше коменданта да подготви замъка за отбрана, а безгрижно беше оставил широкия прозорец незарезен. Забърза към Солната кула и се изкачи по стълбите. Сега в стаята беше много тъмно. Капаците, открехнати от вечерния ветрец, позволяваха да влезе малко светлина. Ралф забърза, затвори ги и пусна резето. После се обърна и седна с гръб към стената, опитвайки се да се успокои. Целият плуваше в пот. Изправи се и отново почувства приятния аромат, който лъхаше винаги от Биатрис.

— Тук ли си? — прошепна той. — Наистина ли си до мен?

Ралф усети как по гръбнака му премина тръпка. Винаги беше смятал, че когато някой умре, душата напуска тялото му и отпътува. Какво му беше казал веднъж отец Ейлред? Че някои души бродят в света на здрача, между живота и смъртта? Това ли се беше случило? Нима Биатрис, която го беше обичала толкова страстно, беше отказала да продължи пътя си? Беше ли и сега при него? Сълзи изпълниха очите му. Какво значение имаше дали щеше да намери кръста на Бритнот или не? Истинското съкровище в неговия живот вече го нямаше. И какво щеше да прави, щом всичко това приключеше? В сърцето си знаеше, че не би могъл да остане в Рейвънскрофт. Той винаги щеше да пробужда спомена за Биатрис, а Ралф не можеше да го преживее. За момента трябваше да остане заради убиеца, който дебнеше всички тях; не би могъл да напусне гарнизона в този миг на опасност. Но ако оцелееше, ако преживееше всичко това? Къде щеше да отиде? В колежите на Оксфорд, където да поднови изучаването на великия Аристотел? Ралф си пое дълбоко дъх. Уханието стана още по-силно. Спомни си, че лекарят Тиобалд го беше дестилирал. Ралф прехапа устни. Щеше да поиска още едно гърненце за спомен.

Отиде до вратата. Спомни си за горната стая, откъдето убиецът беше пуснал смъртоносната си стрела и тръгна по разрушените стълби, без да обръща внимание на цвърченето на плъховете, които се разбягваха. Горе беше по-хладно от последния път, капаците не бяха напълно затворени. Той погледна през прозореца. Беше почти мръкнало и откъм Дяволската горичка към замъка нахлуваше мъгла. Отец Ейлред сигурно го чакаше. Прислужниците вече бяха подредили олтара, кръста и светата утвар.

Сър Джон се беше съгласил Ралф да изпълнява ролята на иподякон, но никой друг не трябваше да присъства.

Писарят се върна до вратата и чу шум по стълбите. Плъх? Извади камата и я стисна здраво в потните си ръце. Заслиза внимателно по стълбите, с гръб към стената. Звукът се повтори. Зави по стълбите и се ослуша. Имаше ли тук някой друг? Чуваше биенето на собственото си сърце. Искаше му се да беше взел свещ. Беше ли го видял някой да идва тук? Той преглътна с мъка. На стълбите на кулата беше ужасно студено. Трябваше да се махне оттук. Продължи надолу. Внезапно се подхлъзна и камата му издрънча. Като ругаеше под нос, Ралф клекна и се протегна. Ръката му докосна някаква връв, която приличаше на тетива на натегнат лък. Проследи я до няколко пирона, забити в стената по времето, когато стълбите са имали дървен парапет или ламперия. Връвта беше опъната напряко на стълбите. Ралф опипа по-ниско. Откри друга връв, също така опъната, която преграждаше следващото стъпало. Той ги сряза с камата си и продължи приклекнал, чувствайки се доста неловко, като дете, което се учи да се качва или слиза за първи път по стълби. Стигна дъното и изхвърча от Солната кула.

Спря под едно дърво, прибра камата и изтри потта от лицето си.

— Бог да ти е на помощ, Ралф! — прошепна той. — Ти си глупак, а си мислиш, че разбираш от логика!

Едва не беше попаднал в един от най-старите капани, използвани при отбраната на замък. Някои от спираловидните стълбища бяха опасни и в най-спокойни времена. При всички други случаи щеше да слезе тичешком по стълбите, да се препъне и най-малкото да си счупи ръцете или краката; още по-вероятно беше да си счупи главата или врата. Някой го беше видял да влиза в кулата и веднага го бе последвал. Беше лесно да свалиш тетивата от арбалет или лък и да я вържеш за онези пирони. После всичко беше въпрос на време. Беше имал късмет. Но дали бе късмет или Биатрис беше тук, за да го насочва и пази при всяка стъпка? Ако токът на ботуша му не се беше подхлъзнал, ако не беше изпуснал камата… Ралф потрепери при тази мисъл. Но кой го беше направил? Страхът му беше изместен от гняв, докато тичаше обратно към Полунощната кула.

Сър Джон и Адам стояха на моравата, събрали глави. Капитанът на стражата се разхождаше наблизо. В земята бяха забити колове и към тях прикрепени факли. Комендантът го погледна с очакване.

— Ралф, къде беше?

Той преглътна гневния си отговор.

— Сър Джон, по-интересно е къде са били всички други.

Адам изглеждаше объркан.

— Какво е станало?

— С Адам бяхме заедно, когато те видяхме да пресичаш моравата — каза бързо сър Джон.

— Забелязахте ли някого да отива в Солната кула?

— Не. — Адам поклати глава. — Защо, Ралф, какво се е случило?

— Нищо, нищо — въздъхна Ралф. — Виж, сър Джон, този замък е уязвим. Солната кула не се охранява добре. Голямата врата-прозорец трябва да бъде зазидана.

— Ралф, Ралф, успокой се. Знам, че се случват ужасни неща. Адам казва, че според теб ни грози опасност. Но от кого? Как може група дрипави селяни да превземе замък като този?

— Ами ако в околността има въстаническа армия? — разгорещено отвърна Ралф. — Сър Джон, ти си се бил с французите. Мъжете, които се събират в „Гърнето с мащерка“ в Малдън са синовете на онези, които сразиха каймака на френското рицарство при Креси и Поатие11.

— Удвоил съм стражите. Ще се погрижа за Солната кула. — Сър Джон погледна към главната врата. — Ще бъда доволен, когато пристигнат кралските пратеници. Те ще ми дадат съвет какво да правя.

И той отмина, клатейки глава.

— Уморен е — тихичко каза Ралф. — Той е стар и доста уплашен.

— Внимавай с преценката си, Ралф — отвърна Адам. — Сър Джон е войник, той яхва коня и влиза в битка. Не е свикнал да се разправя с тайни убийци и дебнещи престъпници. — Адам пристъпи по-близо, красивото му лице беше загрижено. — Това място не ми харесва, Ралф. Забрави за съкровището на Бритнот. Да се махнем оттук. Ще натоварим вещите си на един кон и ще заминем. Писари като нас винаги ще си намерят доходи и работа.

Ралф се канеше да отговори, когато чу да го викат. Беше отец Ейлред.

— Трябва да вървя.

И като се извини, Ралф тръгна към свещеника.

Отецът изглеждаше уморен и разтревожен. Той дръпна Ралф за ръкава и го заведе в кулата, после заключи вратата и пусна резетата.

— Всичко е готово — каза той. — Сър Джон накара всички да напуснат Полунощната кула.

Ралф се огледа. Предверието беше променено. Всички стенни факли бяха запалени и се бореха с мрака. В подножието на стълбите беше подготвен малък олтар, покрит с ленена покривка. Върху него имаше свещи, малък метален кръст, дървен триптих, молитвеник, потир и поднос с два съда — единият пълен с вино, другият с вода. На малко столче лежаха черно-златистите одежди за заупокойна литургия. На стената над него беше прикрепено разпятие.

— Трябва да започнем сега — каза уморено отец Ейлред. — Колкото по-скоро, толкова по-добре.

— Как си, отче? Литургията може да почака. Смяташ ли, че това наистина е нужно?

— Тук мъртвите са съвсем близо до нас — дрезгаво каза свещеникът и потърка слепоочието си. — Те се събират. Има зло, което трябва да бъде пречистено, грехове, които крещят да бъдат опростени. Литургията за мъртвите ще хвърли малко светлина, за да освети това ужасно място.

Ралф забрави за собствените си премеждия и помогна на свещеника да се облече. После отец Ейлред застана пред олтара. Поклони се и целуна червения кръст, избродиран в средата на покривката.

— В името на Отца и Сина, и Светия Дух… аз заставам пред Божия олтар — припя той, — пред Бога, който придава радост на моята младост.

Ралф се канеше да отговори, когато прозвуча друг глас, звънлив като камбана.

— Заставам пред Божия олтар, пред Бога, който придава радост на моята младост.

И свещеникът, и писарят замръзнаха. Гласът не беше приятен и звучеше подигравателно.

— Трябва да спрем — настоя Ралф.

— Точно така, писарю, разкарай се — отсече гласът. Две свещи угаснаха.

— Защо двамата не се разкарате и не ни оставите на мира? Какво му е хубавото на този маскарад?

Отец Ейлред спокойно се прекръсти отново и започна литургията. Този път нямаше обидни подмятания. Ралф нервно погледна нагоре. Пламъците на стенните факли се бяха променили; вече не бяха червени и ярки, а слаби и със синкав оттенък. Забеляза колко студено беше станало, както и ужасната миризма, сякаш някой беше разкопал помийна яма. Отец Ейлред остана твърд. Отвори требника и тихо занарежда молитвата, последвана от Посланието. Канеше се да премести требника отдясно на олтара и да вземе Евангелието, когато една от факлите падна от скобата си и едва не улучи олтара.

— Гледай, Ралф! — нареди гласът. — Погледни на стълбите.

Той се подчини и отскочи с ужас. Притъмнялото стълбище беше изчезнало и той седеше в началото на обрасла с гори долина. Беше сигурен, че от двете страни между дърветата се крие цяла войска. Един мъж с товарен кон идваше към него. С всяка стъпка звънчетата на жакета му дрънкаха, сякаш някакво палаво дете беше хванало връзка със звънчета и ги размахваше, само от злобно желание да наруши тишината.

— Не гледай! — прошепна отец Ейлред през рамо. — Ралф, Евангелието от свети Марко.

Ралф откъсна поглед и се загледа в златния кръст на филона на свещеника. Насили се да докосне челото, устните и сърцето си, символичен жест, който показваше, че е готов да слуша и изпълнява предписанията на Евангелието. В кулата настъпи тишина. Отец Ейлред завърши четенето и отиде при причастието. Вдигна хляба и виното. Като насън, Ралф стана да му помогне да измие ръцете си преди освещаването.

Лицето на Ейлред плуваше в пот.

— Спомни си литургията, Ралф — прошепна той. — Не допускай мракът да те уплаши. Кажи псалма с мен.

— „Ще умивам ръцете си в невинност и ще обикалям жертвеника Ти, Господи, за да възвестявам с хвалебствен глас и да разказвам всички Твои чудеса.“12

— Глупаци такива!

Ралф беше сигурен, че гласът е на Биърдсмор.

— Ралф, ти си писар! Кажи на този долнопробен свещеник, че все едно плюе срещу вятъра.

Вратата към кулата се затресе, сякаш мъже с брони се опитваха да нахлуят през нея. Същият звук се носеше и от стълбите, като че ли орда мародери беше проникнала вътре и слизаше надолу с извадени мечове. Ейлред стисна китките на Ралф и го задържа при олтара.

— Остани тук! — прошепна той. — Стой при мен. Ралф беше твърде уплашен, за да се помръдне.

Проехтя какофония от звуци. Хора крещяха, плачеха, стенеха, носеха се остри, ужасни миризми. По стените се появяваха лица, сякаш камъните бяха превърнати в скулптури от невидими ръце. Някъде зави вълк. Ралф погледна нагоре. Стената срещу него беше изчезнала и той отново беше в долината. Зловещата фигура се приближаваше към него. Пред нея се бяха появили два мастифа с очи като адски огньове и оголени свирепи зъби. Ралф почувства някой да го рита в глезена и погледна към свещеника, който държеше причастието в ръцете си.

— Стой до мен, Ралф, и гледай какво държа.

Ралф се подчини. Странните гледки край него ставаха все по-невероятни. Двамата мъже трябваше да се подпрат, за да устоят на силния вятър, който сякаш проникваше през стените. Ралф имаше чувството, че се намира на носа на кораб, който навлиза в буря. Сенки и неясни фигури прелитаха около олтара. Отец Ейлред беше изтощен и говореше тихо, но успя да произнесе свещените думи. Хлябът и виното се превърнаха в свещеното Тяло Христово. Всичко се успокои. Отец Ейлред произнесе молитвата за мъртвите, тържественото призоваване Христос и ангелите му да отведат душите на вярващите, на място, където да намерят мир и покой. След това шумовете утихнаха. Стенните факли се разгоряха. Но точно когато Ралф си мислеше, че вече всичко е приключило, го обзе усещането, че около олтара се затварят врати, които ги обграждат като в клетка. Изпита огромен ужас, сякаш някакво адско изчадие се бе изправило до него. Обзе го пълно отчаяние, чувство, че всичко е безполезно, загуба на време и когато гласът проговори, сякаш идваше от дълбините на неговото собствено сърце.

— Какъв е смисълът, Ралф? Какъв е проклетият смисъл на всичко това? Къде е Биатрис? — Настъпи пауза. — Знаеш къде е тя! Броди из ледената адска пустош. Остави този свещеник да си бърбори!

— Не, това не е вярно! — възкликна внезапно отец Ейлред и обърна бледото си, обляно в пот лице към писаря. — Майка ми е на небето! — промълви той. — Нали така, Ралф?

Писарят отвори уста.

— Пропилях живота си. Все едно да викам насред гробището и да чакам някой да ми отговори. Всичко е напразно.

— Не е напразно! — Ралф усети, че му е трудно да говори. — Изобщо не е напразно, отче!

Свещеникът сякаш се канеше да се отдръпне от олтара. Остави нафората и замръзна, олюлявайки се, сякаш му се искаше да си тръгне, но не можеше.

— Отведи го оттук! — подкани гласът Ралф. — Има нужда от чаша хубав кларет и една засукана женичка!

— Да вървим — изсъска отец Ейлред. — Отслужвам литургия, а Бог не ме чува.

Хорът от гласове се засили, чуха се демонични викове:

— Вървете! Тръгвайте!

Трополенето на стълбите се поднови, стана ужасно студено. Ралф осъзна, че Ейлред е стигнал до славословието. Протегна се и взе потира и нафората. И двете бяха топли.

— Кажи думите! — прошепна той.

Ейлред се олюля, лицето му беше бяло, очите — тъмни локви, изпълнени с болка.

— Кажи думите! — настоя Ралф.

Ейлред се обърна и повърна. Облегна се на стената, кашлящ и плюещ. После тръгна към вратата. Ралф го хвана и го върна обратно. Бутна го към олтара, втренчил поглед в нафората и потира, без да обръща внимание на досадните настоявания на гласа в себе си. После грабна причастието.

— Кажи думите!

— „Чрез Него, в Него и с Него“ — припя отец Ейлред. Ралф вдигна нафората над потира.

— Твое е царството, и силата, и славата, на Отца и Сина и Светия Дух, и сега и винаги, и во веки веков!

Внезапно Ралф почувства топлина и облекчение. Една, две, три сфери от светлина се появиха внезапно, като ярки пламъци на горящи восъчни свещи. Усещането, че е затворен, изчезна. От олтара се понесе приятен аромат. Ейлред въздъхна и продължи литургията. „Отче наш“, целувката на мира13, причастието, най-накрая всичко мина спокойно. Ралф помогна на отец Ейлред да приседне на едно столче.

— Какво стана тук? — попита той.

— Не усещаш ли, Ралф?

— Добре ли си, отче?

— Не усещаш ли? — повтори францисканецът. — Колко е топло и спокойно.

— Да — отвърна писарят. — Усещам.

— Когато бях по-млад и хубав — усмихна се отец Ейлред, — бях заклинател. Това не е първият път, когато се изправям срещу демоните.

— Значи не си прост селски свещеник, за какъвто се представяш.

Францисканецът примигна.

— Някога преподавах в Оксфорд. Бях много самоуверен, мислех само за себе си, в сърцето ми нямаше място за Бога. Бях ловец на демони. Веднъж ме извикаха да прогоня зъл дух от една млада жена в Бинси. Не се бях подготвил добре. Не си свърших работата както трябва и тя умря. — Той вдигна очи. — Но оттогава изкупвам вината си. Моля се на свети Томас Бекет. Знаеш, че нашият орден го почита много. Бих искал да отида на поклонение в гробницата му, но съм толкова слаб и грешен. Всяка година си го обещавам и вечно отлагам. Все някога трябва да го направя. — Той изтри очи с опакото на ръката си. — А ако не успея, Ралф?

— Ще успееш — усмихна се Ралф. — И аз ще те придружа.

Отец Ейлред поклати глава.

— Тази вечер узнах една тайна, Ралф. Ще преживея това, но преди Коледа ще умра. Трябва да се приготвя за дългото пътуване, което ми предстои.

Той стана и започна да се съблича. Олюля се, но Ралф го хвана.

— Ела, отче, ще те върна в стаята ти. Ще пийнем по чаша вино.

ТРЕТА ГЛАВА

Биатрис беше наблюдавала сърцераздирателната драма, която се развиваше на стълбите на Полунощната кула. Всички сенки и видения, които беше виждала в Рейвънскрофт, се събираха тук; Черният Малкин, лейди Йохана, Криспин и Клотилда, други форми и сенки, а близо до вратата — и самият Менестрел.

Биатрис имаше чувството, че реалността ще рухне, както когато беше паднала от стената. Понякога кулата изчезваше и олтарът се оказваше покрито със сняг поле, обкръжено от мрачни, заплашителни гори или червена пустиня, където горещият вятър донасяше всякакви ужасии около олтара.

Виждаше как отец Ейлред отслабва, но Ралф не отстъпваше. Черният Малкин и лейди Йохана изпищяха. Събраха се и други призраци, които къпеха олтара с отровния си дъх, тичаха нагоре-надолу по стълбите, сред тропот на крака и дрънчене на оръжия. През цялото време Менестрелът гледаше с изпълнени с омраза очи как свещеникът възхвалява божествената саможертва. Биатрис откри, че не може да помогне. Беше разкъсана между тревогата за Ралф и внезапните промени на изгледа и пейзажа. Отново бяха сред полето. Отец Ейлред се държеше с мъка срещу ледените пориви на вятъра. Бронирани конници излязоха от гората и нападнаха с наведени копия свещеника и писаря. Биатрис се огледа. Това беше литургия. Някой щеше да помогне.

Менестрелът сякаш се беше приближил. Изглежда не забелязваше останалите видения, очите му бяха вперени в свещеника. Биатрис не беше виждала такава злоба, толкова осезаема омраза. Желанието му да убива можеше почти да се докосне с ръка. Когато отец Ейлред започна освещаването, Менестрелът вдигна ръце и занарежда неразбираеми слова в мрака. Появи се сребрист диск светлина, но после изчезна. Намираха се край някакво езеро, олтарът беше в средата му, водата беше силно замръзнала. Биатрис гледаше с ужас главите, които стърчаха над леда, здраво заклещени, с разрошени коси, отворени уста и втренчени очи. После се оказаха в горящата пустиня и какви ли не ужаси сграбчиха душата й. Птици с огромни криле се струпаха над олтара. Конници се зададоха откъм далечния хоризонт. Земята се пропука като парче сух хляб и от цепнатините изригнаха огнени стълбове. През пустинята маршируваше легионът на прокълнатите с невиждащи очи и зинали уста. Зад него трополяха коли с обковани с желязо колела. Върху тях бяха натоварени бесилки, от които сиво-морави трупове танцуваха в последни предсмъртни гърчове.

Биатрис изстена. Искаше да се махне оттук, да потъне в мрака, да затвори очите си срещу тези кошмари. Видя израза на лицето на Ралф, почувства страха му и отчаяното чувство за самота. Усети и смелата му решителност да продължи. От време на време настъпваха спокойни моменти — кулата изчезваше и тя виждаше хълм с три кръста на върха и силуети, които се рееха на фона на залязващото слънце, или усмивката на Елизабет Локиър. Група деца, щастливи и усмихнати, без да виждат ужасите, се бяха събрали и гледаха свещеника и Ралф, сякаш омаяни от онова, което правеха.

Менестрелът се приближаваше към олтара и повтаряше думите на отец Ейлред като присмехулно ехо.

Биатрис разбра какво става. Менестрелът създаваше ужасни видения, но те бяха безвредни. Те не можеха да направят нищо друго, освен да отслабят решителността на свещеника, да го накарат да се предаде и да избяга оттук. Така, с липсата си на вяра, той щеше да признае превъзходството на този господар на демоните, изникнал от ада.

Внезапно сякаш от нищото се издигнаха стени от метал и заобиколиха олтара, затваряйки свещеника и писаря. През тях можеше да се вижда, но излъчваха сила, която отблъскваше Биатрис. Сякаш и отец Ейлред, и човекът, когото обичаше, бяха залостени в някаква ужасна килия, изкована в ада. Причината беше проста. Вярата на Ейлред намаляваше. Биатрис си спомни срещата с циганите на пътя. Приближи се до олтара, пожелавайки си свещеникът да продължи, но той не се поддаваше. Отдръпна се към стената, за да повърне. Сега Биатрис насочи вниманието си към Ралф, съсредоточи се и поиска с цялата си душа той да не се предава.

Менестрелът се приближи. На устните му играеше победоносна усмивка. Останалите видения, които беше призовал, ужасните, отвратителни форми се появиха край клетката, която беше създал.

Кулата отново изчезна. Сега бяха в залата на някакъв замък. Наоколо цареше пълен мрак, разсейвай само от примигващи червени пламъчета. За пръв път след падането си от стената, Биатрис изпита истински ужас, покъртително усещане за униние и отчаяние.

— Моли се, Биатрис Ароунър! — Брат Антоний беше коленичил до нея. Тя падна на колене и сключи ръце.

— Това е литургия — прошепна тя. — Самият Син Божи Се принася в жертва!

— Моли се! — повтори брат Антоний. — Всичко зависи от вярата на човека.

Тя го послуша и когато вдигна поглед, се бяха върнали обратно в предверието на Полунощната кула. Ралф тикаше потира в ръцете на отец Ейлред. Свещеникът започна думите на тържественото славословие. Внезапно настъпи промяна. Тя почувства друго присъствие в колоните от нажежена до бяло светлина, които обградиха олтара. Потирът беше вдигнат и сякаш сам се понесе във въздуха. Виното вътре като че ли вреше, алени пламъци се стрелнаха от него и обсипаха олтара. Появиха се златисти сфери. Клетката се изпари. Менестрелът, ухилените лица на Криспин и Клотилда внезапно изчезнаха. Останаха само плесенясалото стълбище и плувналият в пот свещеник, който довършваше литургията.

— Свърши се. — Брат Антоний тръгна нагоре и й се усмихна през рамо. — Скоро, Биатрис, всичко ще приключи.

Момичето загледа как Ралф утешава и успокоява стария свещеник. Тя също беше почувствала промяна — светлината, огънят, който излизаше от потира, я мамеха при тях. Беше уморена. Духовната битка я беше изтощила. Искаше да продължи нататък. Този свят на сенки и менящи се форми беше нереален.

Сега Ралф помагаше на свещеника да стигне до вратата. Биатрис погледна към стълбите. Защо отец Ейлред не беше останал!

Писарят заведе свещеника в стаята му. Замъкът беше пуст, с изключение на стражите на стената и сънените прислужници, които от време на време носеха храна или напитки на онези, които бяха нощна смяна. Отначало отец Ейлред мълчеше, сякаш кратката му реч след литургията го беше изтощила. Ралф вече се канеше да си тръгне, когато свещеникът поклати глава.

— Заведи ме долу, Ралф. Нека поне да отида до параклиса и да произнеса благодарствените си молитви.

— Молихме се достатъчно — каза небрежно Ралф. — Милостивият Бог ще те разбере.

— Искам да бъда там. — Гласът на свещеника беше почти сприхав. — Освен това искам да прибера одеждите си.

— Аз ще се погрижа — увери го Ралф. — Но щом искаш да отидеш в параклиса, ела.

Той поведе свещеника обратно по стълбите. Параклисът беше тъмен. Ралф запали няколко свещи с огнивото и факлите в олтара и кораба. Отец Ейлред седна на един стол зад преградата с лице към олтара. Ралф седна от другата страна; чувстваше се уморен, гладен и жаден, но свещеникът имаше нужда от утеха и съчувствие. Писарят затвори очи и каза наум своята молитва, с която молеше за напътствие. Започна да се унася, затова се изправи да раздвижи краката си. За да не заспи, той заразглежда стенописите. Отляво на олтара художникът беше изобразил седемте дни на Сътворението. Всеки от тях беше номериран с римски цифри, на всяка рисунка имаше и сцена от страстите и смъртта на Христос. Ралф спря и разгледа онази, която беше изобразена под римската цифра V; сцената от Стария Завет не го развълнува, но онази от Евангелието привлече вниманието му. Христос бе прикован към дървения кръст, а зад него се виждаше тъмна, заплашителна гора. Ралф почувства как стомахът му се присвива.

— На олтара на твоя и моя Бог — прошепна той. Петият дъб. Но отляво или отдясно? Ралф сплете развълнувано ръце. Утре сутринта той щеше да разбере и да намери кръста на Бритнот.

— Ралф, можеш ли да ме отведеш вече горе? — Ейлред го гледаше сънено.

— Разбира се, отче.

Той угаси светлините и помогна на стария свещеник да изкачи спираловидното стълбище. Горе отец Ейлред се обърна и му стисна ръката.

— Благодаря ти, Ралф. Ще отидеш ли да вземеш дрехите ми от Полунощната кула?

Ралф слезе по стълбите и излезе навън. Нощното небе беше обсипано със звезди, духаше свеж ветрец. Той тръгна към Полунощната кула, но после реши да не се връща веднага там. Искаше да се наслади на обикновените неща — тревата, дърветата, мириса на земя. Нападнаха го мисли за Биатрис. Как биха се разхождали в такава нощ и биха поседнали на моравата или под някое дърво в овощните градини. Щяха да разговарят надълго и нашироко за бъдещето. Често оставаха твърде до късно и се налагаше той да я изпрати чак до Малдън. Ралф преглътна сълзите си. Намираше се в началото на избуялата градина, откъдето се стигаше до Солната кула. Внезапно осъзна напълно онова, което беше преживял по време на литургията. Това беше друг свят, само на крачка от неговия и Биатрис беше в него.

Ралф спря под едно дърво и приседна, облегнат на стъблото му. В бледата светлина едва различаваше очертанията на Солната кула и избуялата трева и прещипа, които обрамчваха вратата. Беше смутен. В известен смисъл, който не можеше да обясни, литургията се оказа повратна точка. Съзна, че беше изгубил Биатрис. Тя никога нямаше да се върне и той трябваше да напусне Рейвънскрофт. Желанието му беше толкова силно, че едва не отиде в стаята да си събере багажа веднага. Щеше да се обади на сър Джон Грас и да замине призори. Но щеше да липсва на коменданта, а и внезапното му заминаване щеше да събуди подозрения. Ралф прехапа устни. Докато не заловяха убиеца, и той беше заподозрян като всички други.

Ралф погледна към Солната кула и се вцепени. Беше сигурен, че видя нещо. Лъч светлина зад един от прозорците без капаци, сякаш някой вървеше по стълбите със свещ или факла. Беше ли убиецът там? Ново престъпление ли подготвяше? Ралф изруга. Не беше сложил бойния си колан, имаше само малка кама. Извади я и хукна приведен. Отново изруга тихо, когато краката му се оплетоха в трънаците. Стигна вратата на Солната кула. Не беше заключена. Сър Джон трябваше да е поставил стража тук. Не беше ли видял двама стрелци да идват насам преди литургията?

Ралф отвори вратата, влезе и застана мълчаливо в пропития с миризма на плесен мрак. Отначало реши, че му се е привидяло, че всичко е било плод на въображението му. Канеше се да тръгне, когато чу шепот и дрънчене на метал. В кулата имаше доста хора. Почти ги усещаше, скупчени нагоре по стълбите. Спомни си Дяволската горичка и мъжете с качулки, въоръжени с лъкове и стрели. Рейвънскрофт беше нападнат! Въстаниците се бяха промъкнали през полето в кулата. Двамата стрелци сигурно бяха убити.

Ралф излезе от кулата. Вместо да изтича през градината, той се движеше близо до стената и едва не се препъна в тялото на един от стражите. Наведе се. На стената от двете страни на Солната кула имаше двама стражи. Този беше единият от тях. Въпреки мрака някой опитен стрелец беше изпратил тисова стрела право в гърдите му. Ралф не губи дълго време, а забърза към кулата, крещейки с пълно гърло. Един войник изскочи от тъмнината и Ралф разпозна капитана на стражата.

— Нападат ни! — извика той.

Капитанът на стражата изтича до рога си, който висеше на един кол в двора, грабна го и го наду. Рогът беше запушен. Ралф погледна през рамото си: между дърветата се движеха тъмни сенки. Капитанът на стражата плю, прочисти рога и този път прозвуча дълъг, ясен тон. Стражите от стената вече бяха забелязали, че нещо не е наред и бързаха надолу по стълбите.

Капитанът на стражата се затича и блъсна Ралф настрани. Писарят падна на тревата. Чу дрънчене на мечове — нападателите вече бяха стигнали до моравата и бързото действие на капитана беше спасило живота на Ралф. Той пропълзя надалеч. Спасителят му беше изправен срещу двама противници. Писарят извади камата и се затича. Почувства главата си да се блъска в нечий мек корем, когато замахна с камата. Ръцете му се окъпаха в топла кръв, маскираният убиец падна. Капитанът на стражата отблъсна другия нападател и като сграбчи Ралф за китката, го затегли след себе си.

Войниците вече се строяваха, както бяха научени. Някои не бяха облечени докрай, защото бяха скочили направо от леглата, но си бяха сложили шлемове и донесли щитове и копия. Зад тях се строяваха стрелците. Сержантите крещяха заповеди. Стрела изсвистя в мрака и улучи един войник от гарнизона в лицето. Мъжът изпусна щита и се обърна с агонизиращ вик. Стената от щитове стана по-плътна. Появи се сър Джон Грас. Стражите бяха разпратени да охраняват входовете и вратите. Нападателите отстъпваха. Като изключим двамата, които внезапно бяха нападнали капитана, останалите бяха неуверени. Бяха очаквали да намерят заспал гарнизон, да завземат кулата и може би да пленят сър Джон, но тревогата, вдигната от Ралф, както и собственият им страх и неопитност ги караха да се колебаят. Те се разпръснаха между дърветата от другата страна на кулата. Нощният въздух се изпълни с писъци, когато стражите на стената започнаха да стрелят между дърветата и стрелите им улучиха мишените си. Сър Джон, нахлупил смешен на вид шлем, вдигна забралото и меча си.

— Хайде, момчета, напред!

Ралф сграбчи меча и копието, изпуснати от ранения войник. Гарнизонът внимателно се придвижи през моравата и около кулата. По заповед на сър Джон спряха. Неколцина от нападателите им се приближиха. Сър Джон предвидливо беше накарал да хвърлят факли в тревата, за да се вижда по-добре. Стрелците зад пехотинците се прицелиха, стрелите профучаха във въздуха и улучиха нападателите, захвърляйки ги, кашлящи и давещи се, обратно в мрака. Ралф знаеше, че атаката е приключила. Бяха я повели лудите глави, които разчитаха на изненадата, но тя беше осуетена. Сега те се страхуваха да не ги откъснат от Солната кула, единственият им път за Отстъпление. Въпреки това, сър Джон действаше предпазливо. В мрака прозвуча рог и нападателите побягнаха. Сър Джон щеше да нареди да ги преследват, но Ралф го хвана за ръката.

— Недей! — каза той. — Остави ги да си тръгнат. Иначе ще се укрепят в Солната кула и ще всеят безредие в нашата атака.

Сър Джон се съгласи. Нареди на войниците си да спрат и те, потни и задъхани, се втренчиха в мрака. Появи се Адам, препасал колана с меча си. Сър Джон му поръча да поведе няколко стрелци напред и те се промъкнаха между дърветата. От време на време по някой вик съпровождаше придвижването им.

— Сигурно стрелците довършват ранените — изръмжа сър Джон. — Така ще си спестим обесването.

Адам се появи с усмивка на лицето и окървавен меч.

— Сър Джон, мастър Ралф, заминаха си. Бягат през полето към Дяволската горичка.

Комендантът освободи хората си. Следван от Ралф и стрелците, той прекоси овощната градина. Тук-там лежаха трупове в локви кръв, с отворени очи и зейнали уста.

— Няма ранени — отбеляза Адам. — Това ще им даде урок.

Ралф прикри тръпката на неприязън: едно е да убиваш хора по време на битка, когато кръвта ти е кипнала и меч среща меча, но от това жестоко клане на ранените му се повдигаше. Сър Джон нямаше никакви угризения. Той обърна един-два трупа с крак и изрева на един стрелец да донесе факла. После огледа телата.

— Слава Богу — измърмори той. — Не са местни.

— Но между тях сигурно е имало и хора от Малдън — заяви Адам. — За да ги преведат през рова и по…

Сър Джон стана, свали шлема си и го хвърли на земята.

— Все едно съм сложил нощно гърне! — изруга той.

— Тези хора може да са престъпници или бунтовници, които са дошли на юг, за да търсят бой и подстрекават местните хора. Доведи отец Ейлред! — извика той на друг стрелец. — Вавасур също. Събуди ги веднага!

Отидоха в Солната кула. На светлината на факлите Ралф видя кървави петна на стъпалата, където нападателите бяха влачили ранените си. В стаята с голямата врата-прозорец лежаха труповете на двамата стрелци, които бяха стояли на пост. Капаците бяха отворени. Ралф грабна една факла и се загледа в мрака. Виждаше импровизирания мост, който нападателите бяха прехвърлили над рова. Из полето студеният нощен вятър люлееше тревата и тишината се нарушаваше само от ловния вик на някое животно.

Той затвори прозорците и усети болка в дясната си ръка. Точно при кокалчетата ръката му беше ранена.

— Трябва да почистят раната ти — приближи се сър Джон. — Накарай Тиобалд Вавасур да я погледне.

Адам го придружи навън от Солната кула. Лекарят и отец Ейлред вече се движеха между труповете.

— Няма нищо — прошепна Ралф. — Мога да я превържа и сам.

— Глупости. — Адам стисна ръката му. — Мариса ще го направи. И без това е будна, а и ще иска да научи новините.

Рейвънскрофт беше напълно буден. Жени и деца излизаха да видят какво е станало, докато Адам водеше Ралф към Полунощната кула.

Олтарът още стоеше там, потирът и блюдото бяха оставени на един стол, покривките — прилежно сгънати.

— Какво се случи? — попита Адам.

— Отец Ейлред смята, че мястото е обитавано от духове. — Ралф усети, че ръката го заболя по-силно. — Отслужи литургия.

— И какво стана?

— Нищо, нищичко. Съжалявам, Адам, но ръката ме боли.

И Ралф последва Адам нагоре по стълбите.

Мариса чакаше в стаята им; голямо овално помещение, уютно обзаведено. По стените висяха гоблени и скъпи тъкани. В средата имаше голямо легло с балдахин; завесите бяха златисто-сини и прибрани назад, възглавниците — бели и колосани. Всичко беше чисто и подредено. В средата на стаята стояха два мангала. Под металните им капаци блестяха и пукаха въглени, ароматните билки, с които Мариса ги беше посипала, издаваха приятен мирис. Тя седеше до прозореца и стискаше кама.

— Не ставай глупава — засмя се съпругът й. — Нападението приключи.

Мариса хвърли камата, изтича през стаята и се хвърли на врата му. После, забравила за благоприличието, го разцелува по устата.

Адам леко се отдръпна.

— Ако не беше Ралф, замъкът щеше да бъде превзет. Ранен е в ръката.

Мариса веднага се залови за работа, поръчвайки на съпруга си да напълни купата с вода. Накара Ралф да седне накрая на леглото и почисти раната с една кърпа.

— Не е много дълбока — каза тя. — Адам, донеси ми от мехлема, който ни даде Тиобалд. Не знам какво има в него. — Мариса внимателно втри мехлема в раната и тя засмъдя. — Но ще предпази раната от загнояване. — С помощта на Адам превърза внимателно ръката на Ралф с парче лен.

Ралф се чувстваше особено. За пръв път откакто Биатрис беше умряла, седеше толкова близо до жена. Долавяше парфюма на любимата си и се сети, че го беше дал на Мариса скоро след смъртта й.

— Трябва да си починеш, Ралф.

Той огледа стаята. На малка масичка под разпятието имаше други гърненца с мехлеми и мазила. Мариса проследи погледа му.

— Съжалявам, Ралф — прошепна тя. — Сигурно събуждат спомените ти.

— Не, радвам се, че ти ги дадох. — Той се усмихна на Адам. — Ти си голям късметлия.

— А ти си много тъжен. Ралф сви рамене.

— Няма да е за дълго.

— Как така?

— Скоро ще замина. — Той вдигна превързаната си ръка. — И не се обиждай, Адам, но ще замина сам. Твърде много спомени имам в Рейвънскрофт. Сякаш непрекъснато ме пронизва кама.

Той се изправи.

— Ами кръстът на Бритнот? — попита Адам. Ралф сви рамене.

— Ще ти дам ръкописите и ти ще го откриеш.

— И къде ще отидеш?

— В Кеймбридж или Оксфорд.

Ралф поблагодари на Мариса, пожела им лека нощ и си тръгна.

Откри отец Ейлред в предверието да прибира потира, блюдото и покривките на олтара. Изглеждаше по-спокоен, макар лицето му да беше бледо, а под очите да имаше тъмни кръгове.

— Тъжна нощ, а, Ралф? Каква глупост! Толкова души потънаха в мрака.

— Колко са убитите? — попита Ралф.

— Петима от гарнизона и единадесет нападатели. Единият беше в блатото, очевидно е бил твърде тежък и другарите му са го изоставили. Горкият човек, умрял е като куче. — Той забеляза превръзката на ръката на Ралф. — Ранен ли си?

— Просто драскотина, отче. Имаш ли нужда от помощ?

Свещеникът поклати глава.

— Не, но тази нощ няма да се спи много в Рейвънскрофт и тези неща могат да останат тук. Каниш се да заминеш, нали, Ралф?

— Да, отче, при първа възможност. Мисля, че сър Джон ще ме освободи от задълженията ми.

— Добре е да си тръгнеш, Ралф. Тук витае ужасно зло.

— Кой го е донесъл, отче?

— Не знам. — Свещеникът седна на пейката и сложи олтарната покривка в скута си. — Доскоро Рейвънскрофт беше спокойно и щастливо място. — Той махна с ръка. — Да, смяташе се, че тази кула е обитавана от духове, но в стар замък като Рейвънскрофт винаги има неспокойни духове.

— Какво стана по време на литургията? — запита с любопитство Ралф.

— Не знам, но мога да предположа. Съществуват човешки слабости и нещастия, но истинското зло, умишленото, е нещо друго. То призовава господарите на ада. Това изпитах. Не просто неспокойните и нещастни души, които все още може би бродят в сенките, а присъствието на истинско зло. И се запитах какво ли би го довело тук?

— И какъв е отговорът?

— Които си приличат, се привличат, Ралф. Един от нас в този замък, както знаеш, се е превърнал в убиец. Подобно зло привлича вниманието на ада. — Той направи знака за благословия. — Онова, което стана тази нощ, е само началото. Бъди внимателен.

Ралф отиде до Лъвската кула и се качи в стаята си. Отключи вратата и влезе. Легна на леглото и се загледа в стената, припомняйки си събитията от нощта и мрачните думи на отец Ейлред. Погледна превръзката на ръката си, усмихна се, подуши я и внезапно отвори изумен уста. Седна и провеси крака от леглото. Други думи и откъслеци от разговори се върнаха в ума му. Ралф почувства, че се изпотява. Не, не можеше да бъде. Той забрави за ранената си ръка и отиде до масата. Приглади парче пергамент и записа имената на жертвите. Известно време го изучаваше, после захвърли перото, закри лицето си с ръце и тихичко заплака.

ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

Биатрис беше уплашена. Падането й от стената беше унищожило един свят, а сега литургията в Полунощната кула предизвикваше още промени. Странната бакърена светлина беше придобила ослепителен блясък. Сребристите дискове бяха по-сияйни. Небето беше придобило необичаен синьо-златист оттенък, а златните сфери бяха навсякъде в и около Рейвънскрофт. Самата тя се чувстваше по-силна. Презираше Криспин и Клотилда, които беше зърнала с Менестрела в различни части на замъка. Сега те се бяха усмирили и заговорничеха помежду си. Черният Малкин беше по-спокоен, а лейди Йохана беше изчезнала; вече не бродеше и не стенеше в мазето под Полунощната кула.

— Тя продължи пътя си — обясни брат Антоний, докато стояха на моравата след литургията.

— Защо? — попита Биатрис.

— Така пожела. Освободи се от затвора си и сега й е позволено да продължи.

— Ами тези фигури и сенки? Винаги ли ще останат тук?

Брат Антоний поклати глава.

— С времето те ще избледняват като далечно ехо, преди да изчезнат напълно.

— Ами другите? Черният Малкин? Онази нещастница на кръстопътя?

— Бавно, но сигурно тяхната воля ще стигне до едно заключение. И когато пожелаят, пътуването им ще започне.

— Ами аз? — Биатрис се засмя и погледна през рамо към двора. Искаше да се увери, че Ралф е добре.

— Само ти можеш да отговориш на този въпрос, Биатрис Ароунър. Какво би искала ти?

Тя се огледа. Всичко наоколо й беше познато, качетата и кофите, пейката до стената, чиито крака бяха скрити от прораслите тръни, пътят към Малдън. Биатрис гузно си спомни за леля си и чичо си.

— Трябва да отида да ги видя — каза тя.

— Защо? — попита брат Антоний.

— Не знам, но разбирам, че трябва да ги напусна.

— Ами Ралф?

— Винаги ще го обичам. Където и да отпътувам, винаги ще го чакам.

Брат Антоний се усмихна.

— Това е хубаво, Биатрис. Когато Ралф започне своето пътуване, колкото повече го искаш, толкова по-бързо ще пътува.

— И за къде ще отпътуваме?

— Ти знаеш. При Бог, а Бог е вечен. Пътуването ще бъде прекрасно. Искаш ли да тръгнеш, Биатрис?

— Искам да се сбогувам.

— Разбира се.

— Но защо не мога да помогна?

— Откакто умря, ти направи много добрини, Биатрис Ароунър.

Тя стреснато се огледа. Замъкът беше изчезнал и те стояха пред една прекрасна долина. Дочуваше се ромон на поточе, слънчевите лъчи танцуваха, въздухът беше изпълнен с аромата на диви рози. Брат Антоний докосна лицето й. Тя виждаше само очите му.

— Какви добрини?

— Елизабет Локиър — отвърна той. — Старият просяк в храстите. Утехата, която даде на Етелдреда на кръстопътя. Горките цигани, дори Гудман Уинтроп. Какъвто си в живота, такъв си и в смъртта, Биатрис. Преди да тръгнеш, ще получиш наградата си. Биатрис тропна с крак.

— Защо не мога да помогна сега на Ралф? Мога да отида, където искам, да подслушвам разговори, да открия убиеца.

— Можеш ли, Биатрис? Наистина ли? — усмихна се брат Антоний. — Можеш ли да проникнеш в нечия душа и да откриеш тъмните й планове? Помниш ли Евангелието? Само Бог знае тайните на сърцето. Но това не означава, че справедливостта няма да победи.

— Така ли е? — попита Биатрис.

— Разбира се. Менестрелът знае, че възмездието наближава. Затова отиде в Рейвънскрофт да прибере онова, което е негово.

Брат Антоний се отдалечи и изчезна.

— Биатрис! Биатрис! — Пред нея стояха Криспин и Клотилда, хванати за ръце; ангелските им лица изглеждаха разтревожени и притеснени. — Не искаш ли вече да говориш с нас? Не сме ли приятели?

— Вие сте едно — отвърна Биатрис. — И не ми желаете доброто.

Във въздуха прозвуча странно изсвирване. Менестрелът крачеше към нея, пъхнал палци в колана си. Движеше се бавно като котка, готова за скок. Леко дръпнатите му очи гледаха с насмешка. Той спря и подуши въздуха като ловно куче.

— Не го ли усещаш, Биатрис Ароунър? Железният вкус на кръвта?

— Остави ме на мира! — Тя отстъпи назад. — В името на Бога, оставете ме!

Криспин и Клотилда се разделиха. Менестрелът се поклони подигравателно.

— Тогава тръгвай, Биатрис Ароунър, макар всичко още да не е свършило.

Тя забърза по пътя. Храстите и тревата се очертаваха черни на фона на бакърената светлина. Различни фигури пресичаха пътеката и когато се обърна, тя беше сигурна, че двете хрътки на Менестрела безшумно я следват. От време на време й се привиждаха различни гледки — пустини, замръзнали езера, подпалени дървета, ниско небе със звезди, които бяха ярки и близки. Чуваха се странни гласове, които разговаряха шепнешком. Назъбени светкавици проблясваха над Дяволската горичка. Конници с развети знамена и издути наметала яздеха край нея. Биатрис спря. Пътеката беше свършила и под нея се бе раззинал адът.

— Аз съм млада и слаба — помоли се тя. — Искам само да ги видя още веднъж.

Отвори очи и отново погледна. Виденията бяха изчезнали и тя си беше у дома. Леля Катрин печеше хляб. Беше наклала огън, за да затопли пещите от двете страни и сега слагаше тестото на дървени лопати, готова да го опече. Чичо Робърт седеше на масата и се опитваше да закърпи един кожен колан. Биатрис стоеше и се наслаждаваше на уютната атмосфера. Внезапно чичо Робърт спомена името й. Леля Катрин се обърна, преглъщайки сълзите си. Мъжът й скочи, сложи ръка на рамото й и нежно я целуна по тила.

— Ще остана при теб — каза той. — Тази вечер няма да отида в „Гърнето с мащерка“. И без това ни предстоят неприятности. Защо не оставят Рейвънскрофт на мира? Биатрис отиде до леля Катрин, обгърна шията й и я целуна по двете бузи, сякаш й пожелаваше „лека нощ“. После направи същото с чичо Робърт и си пожела с цялото си сърце да помнят колко много ги е обичала, да знаят, че им е била благодарна за онова, което са направили, че никога няма да ти забрави. Леля Катрин изпусна кърпата, която държеше и леко залитна. Чичо Робърт я подхвана и й помогна да седне на стола до масата.

— Какво има, сърце мое? — попита той. — Не се ли чувстваш добре?

— Знаеш ли какво чувство изпитах? — каза тихичко леля й.

— Нещо, свързано с Биатрис?

Тя кимна.

— О, Робърт, сякаш беше тук за няколко секунди. Сякаш се беше върнала от замъка и бързаше за стаята си.

Очите на чичо Робърт се напълниха със сълзи.

— И аз почувствах същото.

Той се огледа, но Биатрис вече тръгваше, забързана по главната улица към „Гърнето с мащерка“. Един поглед към дългата, изпълнена със сенки градина зад кръчмата й показа, че чичо Робърт не си измисляше. Заведението беше пълно с хора и те не бяха местни селяни. Идваха отдалеч; бяха облечени в износени жакети с качулки и гугли, които скриваха лицата им. Много от тях бяха добре въоръжени с лъкове и стрели, мечове, ками, тояги, косери и ризници. Носеха черно знаме, привързано за кол. Биатрис си спомни историите от предишния си живот — че южните графства били пълни с пълчища безимотни селяни, които щели да вдигнат черното знаме на бунта и да нападнат кралските замъци. Рейвънскрофт беше застрашен от нападение. Но какво можеше да направи тя? Как можеше да предупреди Ралф?

След миг Биатрис тичаше по пътя от Малдън към Рейвънскрофт. Движеше се като насън, краката й едва докосваха земята. Водеха я волята и силната тревога за Ралф. Тя видя кулите и бойниците на Рейвънскрофт, но пътят й беше препречен от Менестрела с ужасния му товарен кон; от двете му страни стояха мълчаливи Криспин и Клотилда. Биатрис се опита да ги заобиколи, но те се движеха с нея и не й позволяваха да премине.

„Защо не мога да мина, помисли си тя. Нали съм дух?“

Тръгна към полето, но те се преместиха с нея. Биатрис си спомни думите на брат Антоний „Какъвто си в живота, такъв си и в смъртта“ и тръгна право срещу тях.

— Дръпнете се от пътя ми!

— Биатрис, искаме само да поговорим. — Менестрелът изглеждаше по-мургав, по-висок и заплашителен.

— И какво ще направите? — подигра му се тя. — Ще ме убиете ли?

Менестрелът я гледаше втренчено. Сега лицето му се беше превърнало във вълча муцуна. Очите му не изпускаха нейните. Тя почувства как я облива гореща вълна, която отслаби увереността и.

— Пусни ме да мина!

— Остани за малко! — Клотилда се приближи към нея, полюшвайки бедра. — Ралф е в опасност.

— Знам! Махнете се от пътя ми!

— Можем да ти помогнем — обади се Криспин. — Можем да се намесим.

Клотилда поде думите му.

— Можем да се намесим и да спасим Ралф. Знаем каква голяма опасност грози Рейвънскрофт — и отвътре, и отвън.

Биатрис беше сигурна, че каквото и да й предложат тези двамата, не биваше да го приема. Беше се уморила от игрите и номерата им.

— Къде са Робин и Изабела? — подразни ги тя. — Или ви омръзна да се правите на тях?

Менестрелът изцъка неодобрително с език. Биатрис пристъпи напред. Внезапен порив на горещ вятър я накара да отстъпи.

— Биатрис Ароунър? — Брат Антоний стоеше зад тях. Той вдигна ръце. — Искаш ли да дойдеш тук?

— Не мога. — Тя не сваляше очи от Менестрела. — Но искам да дойда.

Менестрелът погледна през рамо и изръмжа нещо на брат Антоний на език, който Биатрис не разбираше.

— Пусни я — заповяда брат Антоний.

Въздухът се изпълни с танцуващи светлини. Менестрелът направи движение, сякаш прогонваше досадни мухи, но Биатрис пристъпи напред. Мина между тях и в желанието си да стигне по-бързо до замъка, дори не обърна внимание на брат Антоний.

Беше паднал мрак, но Ралф не беше в стаята си. Биатрис можеше да мисли само за едно. Той сигурно беше в опасност и тя трябваше да му помогне. Отиде в Полунощната кула, където отец Ейлред беше отслужил литургията, но тя беше празна. Почувства се объркана: литургията беше отслужена през нощта, но когато беше в Малдън, още не беше паднал мрак. Нима странният свят, който обитаваше, беше започнал да се разпада? Нима самото време се беше разместило като разбъркани номера? Биатрис отиде в Солната кула и се изкачи до втория етаж. Там замръзна от ужас. Стаята се пълнеше с мъже, които тихо влизаха през прозореца-врата. Двама стрелци лежаха мъртви на пода, душите им вече ги бяха напуснали. Биатрис изхвърча от кулата и притича към мястото, където Ралф седеше под едно дърво. Отчаяно се опитваше да го заговори, да го предупреди какво ще стане. Не знаеше дали беше заради нея или съвсем случайно, но Ралф забеляза светлина в кулата. Биатрис стана свидетел на по-нататъшната драма — нападателите, които изскочиха внезапно, викът на Ралф, смелата защита на капитана на стражата и последвалото клане. През цялото време Биатрис стоеше близо до Ралф, сякаш можеше да го предпази със самото си присъствие. Чуваше стенанията на умиращите, виждаше сребърните дискове, златните сфери, духовете и призрачните войници, които се събираха на бойното поле, за да отведат душите на падналите. Но в ума й имаше само една мисъл — да предпази Ралф. Беше с него, когато го заведоха в стаята на Адам и Мариса и когато хвърли перото си и заплака. Опита се да го утеши, да разбере какво е станало, но не успя. Трябваше да приеме, че брат Антоний й е казал истината. Можеше да наблюдава, да реагира, но не й да влезе в сърцето и ума дори на човека, когото толкова много обичаше.

На следващата сутрин Ралф се облече и слезе в залата да закуси. После написа кратка бележка и я даде на капитана на стражата, който провеждаше учения с хората си на моравата пред крепостта. Гарнизонът беше в добро настроение след победата предишната нощ. Войникът изглеждаше объркан, но Ралф отказа да отговори на въпросите му.

— Просто я дай на сър Джон. Помоли го, кажи, че настоявам да направи точно това, което съм написал.

Ралф се качи в Полунощната кула. Адам и Мариса вече се приготвяха за работата си през деня. Мариса беше облечена; каза, че смятала да отиде в Малдън и да разбере какво става там.

— Безопасно ли е? — попита я Ралф. — Бих предпочел да дойдеш с мен.

— Къде отиваш ти? — попита Адам. Седнал на леглото, той се опитваше да нахлузи ботушите си.

— Искам да дойдеш с мен в Дяволската горичка. Кръстът на Бритнот е там.

И Адам, и Мариса го изгледаха, сякаш си беше изгубил ума.

— Сигурен ли си? — Адам най-после обу ботушите си. — Да не са те ударили по главата снощи?

— Знам, че кръстът на Бритнот е в горичката. Искам да ми помогнете да го открия. — Ралф отиде до вратата. — Идвате ли или не?

— Идваме — отвърнаха те в един глас.

Адам си сложи бойния колан и взе малък арбалет от ъгъла.

— В случай, че някой от снощните ни посетители се крие в горичката, макар да подозирам, че вече са много далеч оттук.

Ралф потупа меча и камата си.

— Ще бъдем в безопасност, но не казвайте на никого къде отиваме.

Малко по-късно прекосиха равнината; Ралф вървеше най-отпред, Мариса и Адам го следваха. Те мълчаха, сякаш не можеха да повярват на онова, което им беше казал Ралф. Влязоха в горичката. Ралф спря и се приведе над един труп, който лежеше в храстите. Мъжът беше облечен в кафяв кожен жакет и закърпени гамаши. Ботушите и коланът му липсваха. Ужасна рана на слепоочието беше причина за кръвта, обляла лицето му.

— Един от снощните нападатели — обясни Ралф, докато се изправяше. — Мъртъв е, почти нищо не можем да направим за него. Ще кажем на сър Джон и трупът му ще бъде заровен с останалите в общия гроб.

Той навлезе между дърветата, проправяйки си път през храстите и подплаши птичките, които излетяха с пърхане на криле и гневни писъци срещу това натрапничество в ранната утрин. Слънцето беше изгряло, но беше бледо и воднисто, скрито зад мъглата, която висеше като призрачна завеса над равните земи на Есекс. Ралф спря пред една малка просека.

— Стойте тук — каза той на Адам и Мариса.

Отиде при дъбовете и спря пред петия отляво. Обиколи дебелия му ствол, загледан внимателно нагоре, но не видя никаква пукнатина, хралупа или дупка. Твърдата кора беше равна и гладка. Ако не е този, помисли си Ралф, трябва да е петият отдясно.

— Адам! Мариса! — извика той. — Елате тук!

Двамата се приближиха.

— Смятам, че Сердик е скрил кръста на Бритнот в един от тези дъбове. Помните ли гатанката, която казал на датчаните? Че го е скрил в олтара, посветен на техния и неговия Бог?

— Дъбът! — възкликна Адам. — Свещен за древните жреци, а Христос е умрял на дървен кръст.

Ралф го потупа по рамото.

— Точно така. Трябва да претърсим ствола на всеки от тези дъбове много внимателно.

— Възможно ли е? — попита Мариса.

— Дъбовите дървета живеят векове — отвърна Ралф. — Тези са били тук сигурно и преди римските легиони да си тръгнат. — Той сви рамене. — Това е единственият отговор на загадката, за който можах да се сетя. Ако смятате, че съм луд или искате да се върнете в Рейвънскрофт…

Той погледна втренчено Адам.

— Не, не — усмихна се приятелят му. — Да започваме.

Ралф ги изчака да се заемат с търсенето, после отиде през просеката до петото дърво отдясно. Погледна нагоре. От страната към поляната нямаше нищо, но от другата, точно преди клоните, зърна покрита с мъх хралупа. Погледна през рамо. Адам и Мариса бяха заети с търсене. Ралф спря, прошепна кратка молитва, после започна да се катери, като използваше за опора възлите и чворовете на дънера. Скоро успя да се промъкне над хралупата, без да обръща внимание на болката от раната.

— Намери ли нещо? — чу се викът на Адам.

— Не — излъга Ралф. — Мислех, че тук има хралупа, но е бил просто отсечен клон.

Изчака докато вниманието на спътниците му отново се съсредоточи върху тяхното търсене и извади камата от колана си — беше оставил меча на земята. Изстърга мъха и откри голяма хралупа, пълна с гъби. Вейки, черупки от жълъди, останки от птиче гнездо убодоха пръстите му, а твърдото дърво ожули китката му. Наклони се вляво, стисна по-здраво клона и бръкна по-надълбоко. Пръстите му докоснаха нещо студено и твърдо и друго, подобно на парчета пергамент или кожа. Протегна се още. Китката го заболя, пръстите му се ожулиха, но най-после успя да хване предмета и го измъкна.

Кръстът е бил сложен в кожена торбичка, която беше изгнила, а сребърната й верижка беше скъсана и потъмняла, но самият той проблясваше в ранната утринна светлина, сякаш е бил скрит вчера. Беше от чисто злато, петнайсет сантиметра широк и двайсет и два дълъг, издраскан и поожулен, но все още великолепен. Ралф се загледа в блестящия камък в средата, където се срещаха двата напречника и се залюбува на странните символи, издялани в златото от някой отдавна мъртъв майстор.

— Кръстът на Бритнот! — прошепна той.

Беше тежък, златото беше поне два сантиметра дебело. Парченца от кожената торба все още стояха по него. Ралф затвори очи, без да чува бъбренето на Адам и Мариса, нито горските звуци. Имаше чувството, че се връща назад във времето, че вижда Сердик оръженосеца, който го беше скрил преди толкова години. Представяше си младежа, който бърза от бойното поле, отчаяно иска да се върне и се чуди къде да скрие кръста. Може би е играл тук като малък и е знаел за тази хралупа…?

— Ралф! Ралф! Какво е това?

Адам и Мариса бяха под дъба и го гледаха. Мариса беше взела меча му и го беше хвърлила встрани. Адам протегна ръка.

— Намерил си кръста, нали? Намерил си го! През цялото време си знаел къде е! Пусни го долу! — Алчност блестеше в очите на Адам, устните му бяха полуразтворени.

Ралф пусна кръста, Адам го хвана и двамата с Мариса се отдалечиха. Ралф слезе от дървото, вдигна меча си и седна, облегнат на ствола му.

— Красив е, нали?

Адам и Мариса коленичиха пред него. Ралф забеляза, че Мариса остави арбалета до крака си.

— Великолепен е! — Адам го люлееше, сякаш беше дете.

Ралф протегна ръка.

— Дай да го разгледам пак.

Адам му го подаде. Ралф го вдигна, златото и рубинът пробляснаха на светлината и заблестяха, докато той го въртеше и извиваше.

— Какво ще правиш с него? — попита Мариса.

— Ще го погледам — усмихна се Ралф. — После ще отпътувам за Кентърбъри. Той принадлежи на църквата, свещена реликва е. Сигурен съм, че милорд архиепископът ще ме възнагради добре.

— В Кентърбъри ли? — Лицето на Адам беше пребледняло, очите му невярващо се бяха разширили. — Ще дадеш това на някакви мърморещи свещеници? — Той се наведе. — Това е съкровище, Ралф. Вземи камата си, извади камъка и накарай някой ковач да стопи златото.

— Сердик го е скрил тук — каза Ралф, сякаш не го беше чул, — защото е свещен. Бил е притежаван от смел герой, решен да не го предаде в ръцете на езическия нашественик. — Той сложи кръста на тревата до себе си. — Този кръст ни беше поверен, Адам, но той не принадлежи нито на теб, нито на мен. Адам присви очи.

— Знаел си къде е бил през цялото време. Защо ни доведе тук?

— Ако бях дошъл сам, и без това щяхте да ме последвате. По-добре беше да сте пред очите ми, отколкото да получа стрела в гърба!

— Какво говориш! — остро попита Мариса, но очите й се обърнаха към златния кръст.

— Вижте се само! — отвърна Ралф. — Крадци и убийци! — Ръката му посегна към камата. — Вие не познавате съжалението, нито разкаянието. Душите ви са черни като нощта, а като си помисля, че се представяхте за мои приятели! — Той поклати глава. — Вие сте долни убийци! Знаехте, че търся кръста; едва ли е само легенда, щом Ралф го търси толкова упорито, нали? А аз бях толкова доверчив. — Той залюля кръста в ръцете си. — Записвах откритията си и оставях ръкописа на масата, а вратата си не заключвах. Какво толкова, ако Адам и Мариса, верните приятели на Ралф, са в стаята му? Чудя се колко ли пъти сте влизали. Трябва да сте прочели всяка дума, която съм написал. А после дойде пиршеството на Майския празник, когато всички седяхме на моравата, смеехме се и се шегувахме.

Ралф преглътна сълзите си и се помъчи да се овладее. Адам и Мариса го гледаха, макар вниманието им да беше привлечено най-вече от кръста.

— Бях ужасно глупав — продължи Ралф. — Изпуснах се, че рано или късно ще намеря кръста. Вие решихте, че съм ви отвел достатъчно надалеч. Щяхте да се справите и без Ралф. — Той доближи кръста до лицето на Адам. — И тогава мракът ви завладя. Прибързано решение, нали? Приятелят Ралф ще се разходи по стената, но това не бях аз! Горката Биатрис! Отишла е там и един от вас брутално я уби! Адам и Мариса, влюбената двойка, която винаги обясняваше, че е била заедно, когато нещо ужасно се беше случило!

— Ралф. — Адам поклати глава, но ръката му посегна към дръжката на камата. — Не знаеш какво говориш. Побъркал си се от мъка.

— Какво чакаш, Адам? — усмихна му се Ралф. — Ще ме разубеждаваш ли? Ще чакаш, докато стана и се обърна с гръб към теб? Не, ще остана тук, докато не приключа с историята си.

ПЕТА ГЛАВА

— Не много отдавна… — Ралф се вгледа между убийците и за свое задоволство видя някакво движение между дърветата. Надяваше се сър Джон да е последвал напътствията и съвета му. Засега двамата злодеи не бяха признали нищо.

— Не много отдавна — повтори той — ние бяхме просто двама писари. Ти, Адам, имаше Мариса, аз имах Биатрис. Но щом споменах за кръста на Бритнот, онова, което беше интерес за мен, се превърна в твоя мания. Ти разбра, че много скоро ще го открия. Защо славата трябваше да бъде моя, да не говорим за богатството? Ти или Мариса влизахте в стаята ми. Знаеш ли, още преди Биатрис да умре, долавях парфюм в стаята си, но си мислех, че е следа от нейното присъствие. След като я убихте, продължавах да го усещам, усетих го и в Солната кула. През цялото време той ми вдъхваше смелост. Вярвах, че Биатрис е до мен. Сега разбирам, че си влизала в стаята ми, преди и след смъртта й, за да се ровиш в записките ми и да разбереш какво съм открил. — Той погледна Мариса. Тя изглеждаше напълно спокойна; беше свела глава, гледаше под вежди и на устните й играеше усмивка сякаш се наслаждаваше на собственото си лукавство. — Бях толкова глупав. Наистина ви вярвах. Но малката Фийби не ви повярва, нали? В стаята ми ли те видя? Или подслуша някой от разговорите ви?

— Хлапачката си пъхаше носа навсякъде! — прекъсна го Мариса. — Надничаше през ключалките, подслушваше на вратите. — Тя отблъсна ръката на Адам, който се опитваше да я предупреди. — Не можех да я понасям! Онези хитри очички и усмивчицата! Тя искаше да й се плати за всичко, което знаеше!

— И ти я покани в Солната кула, за да обсъдите нещата, нали? — попита Ралф. — После я убихте. Тя се е борила. Първо сте я пребили, после сте й прерязали гърлото. Увили сте тялото й в платно и под закрилата на мрака Адам е спуснал тялото й през прозореца и я е донесъл тук, в Дяволската горичка. Всички помислихме, че е била нападната от някой пътуващ търговец или калайджия. Но си допуснал една грешка: Фулк и Елеонора се криели в горичката. Той видял какво криеш и те последвал. Сигурно те е познал — по ръста, по фигурата, по походката.

— Ние го видяхме. — Мариса отметна косата от лицето си. — Чаках Адам до прозореца в Солната кула. Видях онзи селяндур да се влачи след него, мислеше се за много умен. Беше въпрос на време преди да се върне обратно, за да ни изнудва, какъвто си беше дръвник!

— А ти го чакаше, нали, Мариса? Само няколко думи. Мила усмивка, покана в Солната кула. Щом е влязъл, вече е бил мъртъв. Отново удар по главата, а тялото му било изхвърлено в рова. Можело и да го открият, но нямало да ви припишат смъртта му. И Биатрис. Един от двама ви е чакал в кулата, гледал е как тъмната фигура се приближава по улицата. Отвлякохте ли й вниманието? Един удар по главата е бил достатъчен — направихте ужасна грешка, но това не ви засягаше. — Ралф се мъчеше да овладее гнева и мъката си. — Всички търсехме убиеца, а те са били двама. Адам и Мариса, които винаги можеха да гарантират един за друг, когато бяха извършени тези нападения. Един от вас винаги е можел да бъде видян или чут. Дори комендантът можеше да се закълне, че ви е чул да проверявате складовете следобеда, когато Фийби е била убита, но дали е било точно по време на нападението? Ние не знаем кога точно е умряла.

Адам направи тъжна физиономия и поклати глава.

— Наистина съжалявам…

— Спести ми го! — изръмжа Ралф. — Изобщо не съжаляваш. Ти си изгубил душата си. Мислиш само за злато и за богат живот. Ти ме нападна в горичката, нали? Искаше да изглежда, сякаш съм се удавил в мочурището! И двамата сте истински демони! Влизахте и излизахте от Рейвънскрофт, когато си поискате! Мариса е пазела на прозореца в Солната кула, докато ти, Адам, силен и пъргав, си тичал през полето. Щом си се приберял, заедно с дяволската си съучастница сте измисляли каквито си поискате лъжи.

— Трябва да го убием! — Мариса погледна между дърветата. — Адам, да приключваме.

— Заподозря ли нещо Биърдсмор? — бързо заговори Ралф. — Неговата смърт ме накара да подозирам, че убийците са двама. Проверих оръжейната на замъка. Никой не беше взимал арбалети. Всъщност, вие имате два: докато Адам е стрелял с единия, сладката Мариса е зареждала другия. — Той сви юмрук. — Онзи ден едва не убихте и двама ни. — Ралф стисна кръста, сякаш беше меч. — И после стигаме до Елеонора, наблюдателната и умна любовница на Фулк. Бог знае какво е можела да каже на сър Джон, затова тя също е трябвало да замълчи. Елеонора беше умна, но когато друга жена се е приближила до малкото прозорче на килията й и е заговорила окуражително, когато й е казала, че ще й помогне, тя й повярвала. Ти си била, нали, Мариса? Парче марципан, покрито с отрова за мишки и Елеонора вече я нямаше.

— Много умно — каза Адам, който зареждаше арбалета си. — Казах на Мариса, че си по-умен, отколкото мисли. Старият Ралф обича да разсъждава и е упорит като фокстериер.

— А вие сгрешихте — подразни ги Ралф и започна да изброява на пръсти. — Дадох на Мариса парфюма на Биатрис. После го усетих и в моята стая, и в Солната кула. Бяха нужни двама души, за да може убиецът да стреля толкова много пъти по мен и Биърдсмор. Ти си писар, Адам, ти можеш да разбереш тайнописа на записките ми. Бях наистина озадачен, когато открих капана, в който трябваше да си счупя врата в Солната кула. Ти, Адам, си говорел със сър Джон, но това значи, че Мариса е можела да отиде където си иска. Великолепна възможност. Можела си да се промъкнеш през овощната градина. Сигурно си го планирала предварително, дори си оставила връвта, още когато си убила Фулк и Фийби, за да те предпази от случайни посетители. Промъкнала си се вътре, завързала си краищата й и си изчезнала. Ако те бях открил, щеше да бъде лесно да я захвърлиш, да се направиш на загрижена приятелка. — Ралф въздъхна. — Спасих се по чиста случайност. Изпуснах камата си и напипах връвта. — Той млъкна, чудейки се дали сър Джон разбира какво става. Адам трябваше само да опъне тетивата на арбалета си. Ралф вдигна кръста. — И всичко заради това!

— Какво смяташ да правиш? — тихо попита Адам и двамата с Мариса се изправиха.

— Преди да напусна замъка, оставих съобщение на сър Джон да ме последва.

— Той лъже! — изсъска Мариса и се обърна към просеката в далечния край на гората.

Ралф се хвърли към Адам и го тласна назад, но арбалетът не падна от ръцете му. Между дърветата се появи сър Джон с изваден меч; зад него вървеше капитанът на стражата и отряд стрелци от гарнизона. Адам изрева, изправи се на едно коляно и се опитваше да зареди арбалета, когато една стрела го улучи в гърлото. Като кашляше и плюеше кръв, той падна на една страна. Мариса побягна между дъбовете. Въпреки дългата рокля и обувките, тя се движеше бързо. Ралф остави кръста и я последва, без да обръща внимание на предупредителните викове на сър Джон. Мариса пробяга като сянка между огрените от слънцето дървета, стигна до една просека и продължи. Ралф си спомни предупрежденията на коменданта.

— Мариса, не!

Но тя вече беше затънала в мочурището и се бореше, за да се измъкне. Ралф стигна края му и й хвърли единия край на колана си, но Мариса беше с гръб към него, пляскаше и се мяташе. Дори не разбра, че той е там или предпочете да не му обърне внимание. Хвърли се напред, сякаш смяташе, че може да заплува, но колкото повече се мяташе, толкова повече затъваше. Обърна се в отчаяно усилие и ръката й се протегна нагоре, но калта вече запълваше устата й. Тя я изплю и се закашля, обърна се още веднъж и изчезна във водата.

— Свършено е с нея.

Ралф се огледа. Задъхан, сър Джон, стиснал меча в бронираната си ръкавица, гледаше сурово към мехурчетата, които се появиха на повърхността на мочурището.

— Спести ни едно обесване.

— Ами Адам?

Гневът на сър Джон сякаш внезапно се изпари. Изглеждаше стар и уморен. Прибра меча си и се наведе.

— Аз толкова ги харесвах, Ралф, и него, и Мариса. Можеше да живея до Второто пришествие и никога нямаше да ги заподозра. Адам също е мъртъв. Умря, преди да падне на земята.

— Ами кръстът?

— У моите хора е. — Сър Джон отскубна един клон, който им препречваше пътя. — Как разбра?

— Бих казал, с помощта на логиката, сър Джон, но май отец Ейлред ми помогна. Беше по-скоро въпрос на Божия милост, отколкото на размисъл. Той каза, че нещо зло е дошло в Рейвънскрофт. Не духовете и виденията от Полунощната кула, а нещо друго. Ще ти кажа по-късно как са използвали онази проклета врата в Солната кула и са се защитавали един друг. — Той се усмихна. — В известен смисъл ми помогна и Биатрис. Мариса беше толкова суетна! Използваше парфюма на Биатрис и аз го долавях на места, където не би трябвало да го усещам. Те са виновни за смъртта на всички тези хора. Само добрият Бог знае как ще отговарят пред него за престъпленията си, но възмездие ще има. — Той посочи блатото. — Там ли ще оставиш трупа й?

— Нямам избор. Бездънно е като ада. — Сър Джон се изправи и помогна на Ралф. — Кралските пратеници пристигнаха, точно когато тръгвах. Казах им да почакат. Изглеждат добри хора — един правник от съда и един рицар с остър поглед, сър Годфри Ийвсдън. Хайде, синко. — Сър Джон го потупа по гърба. — Постъпи доста глупаво. Тези двамата биха те убили, без да се замислят.

Ралф сви рамене.

— Нямаше друг начин. Тръгнаха към поляната.

— Адам и Мариса никога не биха признали, нито издали алчността си, докато не намереха кръста на Бритнот. Аз открих къде се намира, останалото оставих в Божиите ръце. Ако не го бях открил — той разпери ръце — кой знае какво щеше да стане.

— Добрият Бог явно те е закрилял.

— Да, и Биатрис също. Този кръст е носен от мъж, който не отстъпил пред враговете и докрай защитавал бреговете на Есекс срещу нашествениците. Едва ли небесните ангели биха позволили на двама алчни престъпници толкова лесно да се сдобият с него.

Стигнаха поляната. Тялото на Адам вече беше покрито. Войниците се бяха струпали около капитана на стражата и се възхищаваха на кръста.

— Какво ще стане сега, Ралф? Какво ще правиш? Къде ще отидеш?

— Наближава юли. До празника на света Мария Магдалена ще съм напуснал Рейвънскрофт.

— Ами кръстът?

— Разчитам на теб, сър Джон, да ми осигуриш ескорт до Кентърбъри. Ще го предам на архиепископа и ще се помоля за благодарност пред гробницата на свети Томас Бекет.

Сър Джон взе кръста и нареди на стрелците да отнесат тялото на Адам и това на мъртвия селянин в Рейвънскрофт. Двамата стояха и гледаха как войниците се отдалечават. Ралф усещаше как Дяволската горичка отново оживява. Само локва кръв върху тревата показваше какво се беше случило. Той погледна към мястото, където обичаха да седят с Биатрис и почувства дълбока тъга. В сърцето си усещаше, че някаква врата се беше затворила, заключила и зарезила. Биатрис си беше отишла. Той никога вече нямаше да се върне тук. Затвори очи и промълви бърза молитва.

— Ще ми липсваш, Ралф. — Сър Джон полека остави кръста в ръцете му. — Вярно е онова, което пише в Светото Писание „… корен на всички злини е сребролюбието.“14 Той потупа писаря по ръката. — Виждам, че имаш спомени от това място. Ще те почакам вън от гората.

Ралф наблюдаваше как старият управител се отдалечава. Сър Джон, отец Ейлред и Тиобалд Вавасур щяха да му липсват. Закле се, че ще похарчи среброто, което беше спестил за сватбата си, за да почерпи всички, преди да замине. Чу как един дрозд излива сърцето си в песен някъде над него и затвори очи.

— Биатрис! — прошепна дрезгаво. — Обичах те тогава, обичам те и сега. Винаги ще те обичам.