Отмъстителят

1.Работникът

Мъжът, който тичаше сам, се наведе срещу склона и отново посрещна пристъпа на стария си враг, болката. Това бе и мъчение, и лечение. Затова го правеше.

Познавачите често казват, че триатлонът е най-жесток от всички спортни дисциплини. Декатлетът има да усъвършенства повече умения и трябва да е по-силен, но малко други изпитания могат да се сравняват с невероятната издръжливост и способността да побеждаваш болката, присъщи на триатлона.

Както винаги в дните за тренировка, подранилият бегач стана много преди зазоряване. Той се качи на пикапа си, отправи се към далечното езеро в Ню Джърси и по пътя остави състезателния си велосипед, като го заключи с верига за едно дърво. В пет и две минути постави хронометъра на китката си, спусна ръкава на неопрена, за да го покрие, и влезе в ледената вода.

Тренираше олимпийски триатлон и измерваше разстоянията в метри. Плуваше хиляда и петстотин метра, после излизаше от водата, бързо се събличаше по фланелка и шорти и яхваше колелото. Следваха четирийсет километра наведен над кормилото, отначало докрай спринт. Отдавна беше измерил разстоянието и знаеше точно при кое дърво на отсрещния бряг на езерото е оставил велосипеда. Изминаваше своите четирийсет километра по извънградските пътища, винаги в този безлюден час, и знаеше при кое дърво трябва да остави колелото и да започне да тича. Разстоянието бе десет километра и портата на една ферма бележеше мястото, откъдето оставаха два километра. Тази сутрин току-що я беше подминал. Двата километра бяха по наклонен терен, последното изпитание, безмилостната отсечка.

Причината да боли толкова много е фактът, че са нужни различни мускули. Здравите плещи, гърди и ръце на плувеца обикновено не са необходими за велосипедиста или маратонеца. Те са просто излишен товар, който трябва да носи.

Издръжливите крака и хълбоци на велосипедиста са различни от мускулите, които дават на бегача ритъма, необходим за изминаване на дългите километри. Еднообразният ритъм на едно от упражненията не съответства на другите. Триатлетът се нуждае от всички и се опитва последователно да покрие постиженията на три различни вида спортисти.

На двайсет и пет годишна възраст това е жестоко изпитание. На петдесет и една би трябвало да е подсъдно според Женевската конвенция. Бегачът беше навършил петдесет и една миналия януари. Той си позволи да хвърли поглед към китката си и се намръщи. Лошо — няколко минути по-зле от най-добрия му резултат. Наложи си да се затича по-бързо въпреки атаките на врага му.

Олимпийците постигат малко под два часа. Бегачът от Ню Джърси бе постигнал точно два и половина часа. Сега беше минало почти толкова време, а му оставаха още два километра.

Иззад завоя на шосе 30 се появиха първите къщи на родния му град. Пътят прекосява стария колониален Пенингтън. Той се намира близо до междущатска магистрала 95, която идва от Ню Йорк, пресича щата и продължава за Делауеър, Пенсилвания и Вашингтон. В рамките на града наричат шосето Мейн Стрийт.

В Пенингтън няма почти нищо, едно от безбройните уютни, чисти, подредени градчета, от които се състои пренебрегваното и подценявано сърце на САЩ. Само едно голямо кръстовище в центъра, където Делауеър Авеню пресича Мейн Стрийт, няколко често посещавани черкви от трите изповедания, клон на Фърст Нешънъл Банк, няколко магазина и къщи, пръснати по тънещите в сянката на дърветата странични улички.

Бегачът се запъти към кръстовището, до което оставаше половин километър. Още бе прекалено рано за кафе в „Чаша от кафето на Джо“ или за закуска в „Пицата на Вито“, ала дори да бяха отворени, той нямаше да се отбие.

На юг от кръстовището мина покрай бяла дървена сграда от времето на Гражданската война с фирмата на г-н Калвин Декстър, адвокат. Там се намираше офисът му, освен в случаите, когато се занимаваше с другата си практика. Клиентите и съседите му смятаха, че от време на време ходи на риба, и не знаеха нищо за апартаментчето в Ню Йорк, което държеше под друго име.

Измъчените му крака изминаха последните петстотин метра до завоя на Чесапийк Драйв в южния край на града. Той живееше там и ъгълът бележеше края на самоналоженото му наказание. Бегачът намали скоростта, спря и опря главата си в едно дърво, задъхано поемайки кислород в гърдите си. Два часа и трийсет и шест минути. Далеч от най-доброто му постижение. Какво от това, че наоколо сигурно нямаше друг петдесет и една годишен, който да е способен на такова нещо? За него беше важно нещо, което не можеше да обясни на съседите, които му се усмихваха и му ръкопляскаха — да използва болката, за да се бори с другата болка, вечната болка, болката, която никога не изчезваше, болката от изгубеното дете, изгубената любов, изгубения живот.

Бегачът зави по своята улица и извървя последните двеста метра. Пред себе си видя вестникарчето да хвърля тежък пакет на верандата му. Момчето му махна с ръка, преди да се отдалечи с колелото си, и Кал Декстър отвърна на поздрава.

По-късно щеше да вземе мотоскутера си и да отиде за пикапа. Щеше да качи скутера в каросерията и да се прибере вкъщи, като по пътя щеше да прибере велосипеда. Първо обаче имаше нужда от душ, няколко подсилващи блокчета и портокалов сок.

На верандата той вдигна пакета с вестници, разкъса го и разгледа съдържанието му. Както очакваше, там бяха местният вестник, един вашингтонски, големият нюйоркски неделен „Таймс“ и едно специализирано списание.

Калвин Декстър, жилестият, русокос, дружелюбен, усмихнат адвокат от Пенингтън, Ню Джърси, не беше по рождение нито едно от тези неща, макар наистина да бе роден в щата.

Той беше заченат в една нюаркска съборетина, гъмжаща от хлебарки и плъхове, и се появи на бял свят през януари 1950 г., син на строителен работник и сервитьорка в местния ресторант. Според морала на епохата родителите му нямаха друг избор, освен да се оженят, след като в резултат на една среща на кварталния дансинг и няколко чашки евтин алкохол в повече нещата бяха излезли от контрол и се бе стигнало до неговото зачеване. Отначало той не знаеше нищо за това. Бебетата никога не знаят как и от кого са родени. Налага се да открият, понякога по трудния начин.

Баща му не се смяташе за лош човек. След Пърл Харбър се беше записал доброволец във войската, но като опитен строител бяха решили, че е по-нужен в родината, където поради войната се строяха хиляди нови фабрики, докове и административни сгради в района на Ню Джърси.

Той бе суров човек, майстор на юмручния бой, единствения закон в много работнически професии. Но се опитваше да живее честно и почтено, носеше неразпечатан плика със заплатата си вкъщи, мъчеше се да възпита невръстния си син да обича националното знаме, конституцията и Джо Димаджио1.

Ала по-късно, след Корейската война, работните места започнаха да намаляват. Профсъюзите попаднаха в пипалата на мафията.

Когато майка му ги напусна, Калвин бе петгодишен. Прекалено малък, за да разбере причините. Не знаеше нищо за лишения от любов брак на родителите си, с философския стоицизъм на малчуганите приемаше, че хората винаги си крещят и се карат така. Не знаеше нищо за търговския пътник, който й беше обещал светло бъдеще и по-хубави рокли. Просто му казаха, че е „заминала“.

Той бе приел, че баща му вече всяка вечер си е вкъщи и се грижи за него, вместо да изпие някоя и друга бира след работа, мрачно вторачен в мътния телевизионен екран. Едва когато навлезе в пубертета, научи, че майка му, на свой ред зарязана от търговския пътник, се е опитала да се върне, но гневният му озлобен баща я е отблъснал.

Когато Калвин навърши седем, баща му беше осенен от идеята да реши проблема с необходимостта да търси работа далеч от вкъщи. Изнесоха се от блока в Нюарк и купиха на старо каравана, която стана дом на момчето за десет години.

Баща и син се местеха от работа на работа, живееха в караваната, мърлявото хлапе ходеше в местните училища, които го приемаха. Това бе епохата на Елвис Пресли, Дел Шанън, Рой Орбисън и Бийтълс от една страна, за която Кал никога не беше чувал. Това бе епохата на Кенеди, Студената война и Виетнам.

Строежите започваха и приключваха. Двамата се местеха из северните градове Ийст Ориндж, Юниън и Елизабет, после бащата се хвана на работа край Ню Брунзуик и Трентън. Известно време живяха в Пайн Барънс, докато Декстър старши беше надзирател на един малък строеж. След това се отправиха на юг към Атлантик Сити. От осем до шестнайсетгодишна възраст Кал учи в девет училища и не можеше да се каже, че е научил много.

Затова пък момчето се образова в други отношения: опозна улицата и стана майстор на боя. Също като избягалата си майка, Кал не порасна много висок — нямаше метър и осемдесет. Нито беше набит и мускулест като баща си, ала стройното му тяло притежаваше яростна жилавост и юмруците му — убийствена сила. Веднъж предизвика един панаирджийски борец, повали го и взе двайсетдоларовата награда.

Един производител на евтин брилянтин предложи на баща му момчето да постъпи в неговия клуб и евентуално да стане боксьор, но двамата се преместиха на нов строеж в друг град.

Изобщо не ставаше въпрос за пари за ваканции. След края на учебната година Кал просто тръгваше на строежа с баща си. Правеше кафе, изпълняваше всевъзможни поръчки, вършеше различни работи. Една от „поръчките“ му възложи мъж със зелени очила, който му каза, че през ваканцията може да разнася пратки из Атлантик Сити, без обаче да казва на никого. Така през лятната ваканция на 1965 г. той стана букмейкърски куриер.

Макар и от дъното на социалната пирамида, едно умно хлапе пак може да наблюдава. Кал Декстър се вмъкваше без пари в местния киносалон и се дивеше на холивудската магия, безкрайните гледки от Дивия Запад, блясъка на мюзикълите, шантавите лудории в комедиите на Мартин и Люис.

По телевизионните реклами виждаше красиви апартаменти с кухни, обзаведени с неръждаема стомана, усмихнати семейства с родители, които, изглежда, се обичаха. Виждаше лъскавите лимузини и спортните коли по билбордовете край магистралата.

Нямаше нищо против работниците по строежите. Те бяха резки и груби, но бяха добри с него или поне повечето. На строежа и той носеше каска и баща му смяташе, че след като момчето завърши училище, ще го наследи в строителния занаят. Кал обаче имаше други намерения. Беше се заклел, че какъвто и да е животът му, ще е далеч от трясъка на пневматичния чук и задушаващия прах на бетонобъркачките.

После разбра, че няма какво да предложи в замяна на този по-хубав, по-добре платен, по-приятен живот. Помисли си за киното, но реши, че всички кинозвезди са високи мъже, без да подозира, че повечето са доста под метър и осемдесет. Това му хрумна само защото една барманка му каза, че според нея малко приличал на Джеймс Дийн, обаче строителните работници се запревиваха от смях и той изостави тази идея.

Спортът можеше да спаси едно момче от улицата и да го прати по пътя на славата и богатството, ала Кал толкова за кратко бе ходил в различните училища, че не беше имал възможност да се включи в нито един от техните отбори.

Не можеше и да става въпрос да продължи образованието си, камо ли да придобие някаква специалност. Оставаха другите работнически професии: сервитьор, пиколо, автомонтьор, шофьор на бус за доставки. Списъкът беше безкраен, но при перспективите, които предлагаха повечето, спокойно можеше да си остане в строителството. Тежестта и опасността на тази работа я правеха по-добре платена от повечето други.

Престъпността също бе възможност. Всички, които бяха отраснали по кейовете и строителните обекти в Ню Джърси, знаеха, че организираната престъпност може да осигури големи апартаменти, бързи коли и леки жени. Говореше се, че гангстерите рядко попадат в затвора. Той не беше итало-американец, което нямаше да му позволи да стане истински представител на мафиотската аристокрация, но и англосаксонците печелеха добре.

Напусна училище на седемнайсет и още на другия ден започна работа на строежа при баща си, общински жилища край Камден. След месец шофьорът на багера се разболя. Нямаше заместник. Работата изискваше специални умения. Кал разгледа контролния пулт в кабината.

— Мога да се справя — заяви той.

Надзирателят се колебаеше. Това бе против правилата. Ако случайно се появеше инспектор, можеше да забрави за поста си. От друга страна, всички работници стояха със скръстени ръце, докато чакаха изнасянето на купища пръст.

— Тук има адски много лостове.

— Довери ми се — отвърна хлапакът.

Трябваха му двайсетина минути, за да разбере кой лост за какво служи. Започна да изнася пръстта. Това означаваше премия, ала все още не беше професия.

През януари 1968 г. Кал навърши осемнайсет и Виетконг започна офанзивата „Тет“. Той гледаше телевизия в един камденски бар. След предаването пуснаха реклами и кратък филм на военната киностудия. В него се споменаваше, че ако човек се представи добре, армията му осигурява образование. На другия ден Кал влезе в наборната служба в Камден и каза:

— Искам да постъпя в армията.

По онова време всеки американски младеж, освен при извънредно необичайни обстоятелства или доброволно изгнание от страната, подлежеше на задължителна военна служба след осемнайсетия си рожден ден. Почти всички юноши и техните родители мечтаеха да се измъкнат от армията. Старши сержантът зад бюрото протегна ръка за наборното известие.

— Нямам — отвърна Кал Декстър. — Аз съм доброволец.

Това привлече вниманието им.

Сержантът му подаде формуляр и продължи да го наблюдава като плъх, който не иска заекът да избяга.

— Хм, чудесно, малкия. Много умно постъпваш. Ще приемеш ли съвет от една стара пушка?

— Разбира се.

— Постъпи за три години вместо задължителните две. Така има голяма вероятност да получиш по-висок чин и подобри професионални възможности. — Той се наведе напред, сякаш споделяше държавна тайна. — Ако постъпиш за три години, даже може да не те пратят във Виетнам.

— Но аз искам да отида във Виетнам — заяви хлапакът с лекьосани дънки. Сержантът се замисли.

— Ясно — бавно въздъхна той. Спокойно можеше да каже: „Вкусове разни…“. Вместо това той му нареди: — Вдигни дясната си ръка…

Трийсет и три години по-късно бившият строителен работник изстиска четири портокала, пак избърса мократа си глава с пешкира и занесе вестниците заедно със сока в дневната.

Първо отвори специализираното списание. „Винтидж Еърплейн“ не е издание с голям тираж и в Пенингтън се получава само с абонамент. То е насочено към читателите, които се интересуват от класически аероплани или самолети от Втората световна война. Бегачът го отвори на обявите и прегледа графата „Търси се“. После замръзна с чаша, вдигната към устата си, остави я и препрочете обявата. Тя гласеше:

На пазара не се предлагаха торпедни бомбардировачи „Отмъстител“. Те бяха в музеите. Някой беше открил шифъра за връзка. Имаше номер. Трябваше да е мобилен телефон. Датата беше 13 май 2001.

2.Жертвата

Рики Коленсо не беше роден, за да умре на двайсетгодишна възраст в босненска помийна яма. Изобщо не биваше да се стига дотам. Той бе роден, за да завърши колеж и да изживее живота си в Щатите със съпруга, деца и прилична възможност за свобода и стремеж към щастие2. Всичко се обърка заради прекалената му добросърдечност.

През 1970 г. блестящият млад математик Ейдриън Коленсо постъпи като професор по математика в Джорджтаунския университет край Вашингтон. Той бе на двайсет и пет, удивително млад за този пост.

Три години по-късно ученият изнесе летен семинар в Торонто, Канада. На лекциите му присъстваше смайващо красивата студентка Ани Едмънд, макар че не разбираше почти нищо от тях. Тя се влюби в него и чрез близки приятели си уреди среща.

Ейдриън Коленсо никога не бе чувал за баща й, което едновременно я учуди и зарадва. Вече настойчиво я бяха преследвали пет-шест търсачи на лесно богатство. В колата на връщане към хотела Ани откри, че освен поразителните си познания по квантова механика той се целува адски добре.

След седмица той се върна във Вашингтон. Госпожица Едмънд не беше млада дама, на която може да се откаже. Тя напусна работа, осигури си синекурна длъжност в канадското консулство, нае апартамент близо до Уисконсин Авеню и пристигна там с десет куфара. След два месеца те се ожениха. Разкошната церемония се проведе в Уиндзор, Онтарио, и младоженците заминаха на меден месец в Канийл Бей на Вирджинските острови.

Бащата на булката им подари голяма къща на Фоксхол Роуд край Небраска Авеню в един от най-уединените и затова търсени квартали на Джорджтаун. Тя се намираше сред едноакрова гора и имаше басейн и тенискорт. Рентата на булката щеше да покрива разходите по поддръжката й, а заплатата на младоженеца щеше да стига точно колкото за останалото.

Малкият Ричард Ерик Стивън се роди през април 1975 г. и скоро започнаха да му викат Рики.

Той израсна като милиони други американчета в спокоен и любящ родителски дом, правеше всички неща, които правят момчетата, ходеше на летни лагери, откриваше и проучваше прелестите на момичетата и спортните автомобили, мислеше за следване и предстоящи изпити.

Не беше нито гениален като баща си, нито глупав. Бе наследил от него хитрата му усмивка и майчината си хубост. Всичките му познати го смятаха за мило хлапе. Когато някой го молеше за помощ, той правеше всичко възможно. Ала изобщо не биваше да заминава за Босна.

Завърши гимназия през 1994 г. и на другата есен го приеха в Харвард. Същата зима, докато гледаше по телевизията садизма на етническите чистки и последиците от мъките на бежанците в далечната страна на име Босна, той реши да помогне по някакъв начин.

Майка му го молеше да остане в Щатите — и там имало такива програми, щом искал да прояви обществената си съвест. Но картините на опустошени села, виещи сираци и тъпо отчаяние му бяха оказали огромно въздействие и трябваше да замине за Босна. Рики помоли да му позволят да се включи като доброволец.

В резултат на няколко проведени от баща му телефонни разговора се установи, че световната агенция, която се занимава с това, е Върховният комисариат за бежанците на ООН със седалище в Ню Йорк.

До ранната пролет на 1995 г. тригодишната гражданска война, разкъсала на части бившата югославска федерация, беше опустошила Босна. ВКБ на ООН присъстваше там с около четиристотин „интернационалисти“ и няколко хиляди местни служители. Групата се оглавяваше от бивш британски военен — брадатият и енергичен Лари Холингуърт, когото Рики бе видял по телевизията. Младежът отиде в Ню Йорк, за да се запознае с процедурите за участие в операцията.

В нюйоркското бюро на комисариата бяха учтиви, но далеч не бяха въодушевени. Получаваха се купища аматьорски предложения, а личните посещения наброяваха по няколко десетки на ден. Това бяха Обединените нации — имаше си процедури, шестмесечна бюрокрация, попълване на формуляри, достатъчни, за да разбият амортисьорите на пикап, и тъй като до есента Рики трябваше да е в Харвард, накрая сигурно го очакваше отказ.

Отхвърленият младеж слизаше с асансьора в началото на обедната почивка, когато една секретарка на средна възраст мило му се усмихна.

— Ако наистина искате да помогнете, идете направо в регионалното бюро в Загреб — посъветва го тя. — Там взимат местни хора и процедурата е много по-свободна.

Макар също някога част от разпадащата се Югославия, Хърватия бе осигурила отделянето си и сега представляваше нова държава. Много организации бяха базирани в безопасната й столица Загреб. Една от тях беше ВКБ на ООН.

Рики се обади на родителите си, получи неохотното им разрешение и взе самолет за Загреб през Виена. Там обаче получи същия отговор: трябвало да се попълват формуляри, търсели се само дългосрочни служители. Ваканционните аматьори били прекалено голяма отговорност и не помагали почти с нищо.

— Проверете в някоя НПО — посъветва го регионалният координатор, опитвайки се да му услужи. — Те се срещат в съседното кафене.

ВКБ на ООН може и да беше световна организация, но далеч не бе краят на света. Спасителните операции са цяла индустрия, а за мнозина — и професия. След Обединените нации и отделни държавни акции идват неправителствените организации. В Босна имаше над триста НПО.

Широко известни бяха имената само на десетина от тях: „Да спасим децата“ (британска), „Да нахраним децата“ (американска), „Грижа за възрастните“, „Война до поискване“, „Лекарства без граници“ — всички бяха там. Някои бяха религиозни, други — светски, и много от по-малките бяха създадени специално заради гражданската война в Босна в резултат на телевизионните репортажи, непрекъснато излъчвани на Запад. В самия край бяха единични камиони, шофирани из Европа от двойки яки младежи. Изходният пункт за последната отсечка до сърцето на Босна беше или Загреб, или адриатическото пристанище Сплит.

Рики намери кафенето, поръча си кафе и сливова ракия срещу мразовития мартенски вятър и се заоглежда наоколо. След два часа се появи едър брадат мъж с фигура на шофьор на камион. Носеше вълнени дрехи и си поръча кафе и коняк с глас, който според Рики идваше от Северна или Южна Каролина. Момчето се приближи и се представи. Беше извадило късмет.

Джон Слак бе диспечер и дистрибутор на помощи от страна на малката американска благотворителна организация „Хлябовете и рибите“, която представляваше корпоративна проява в греховния свят на преподобния Били Джоунс, телевизионен проповедник и спасител на души (срещу съответно дарение) от чудесния град Чарлстън, Южна Каролина. Той изслуша Рики като човек, който вече е чувал всичко това.

— Можеш ли да караш камион, малкия?

— Да. — Това не беше съвсем вярно, но Рики реши, че големите тирове са като малките пикапи.

— Можеш ли да разчиташ карта?

— Естествено.

— Искаш ли тлъста заплата?

— Не. Получавам рента от дядо си.

Джон Слак просия.

— Нищо ли не искаш? Само да помагаш, така ли?

— Точно така.

— Добре, приет си. Моята организация е малка. Отивам и купувам помощи, храна, дрехи, одеяла и така нататък, главно в Австрия. Докарвам ги в Загреб, зареждам гориво и потеглям за Босна. Базирани сме в Травник. Там има хиляди бежанци.

— Това ме устройва — отвърна Рики. — Ще плащам всичките си разходи.

Слак изгълта остатъка от коняка си.

— Да вървим, малкия — рече той.

Камионът беше десеттонен немски ханомаг и Рики го овладя още преди границата. До Травник стигнаха за десет часа, като се редуваха на волана. В полунощ спряха в лагера на „Хлябовете и рибите“ край града. Слак му подаде няколко одеяла.

— Тази нощ ще спиш в кабината — каза му той. — Утре сутрин ще ти потърсим квартира.

„Хлябовете и рибите“ наистина бе малка фондация. Тя разполагаше с втори камион, чийто шофьор, един мълчалив швед, тъкмо се канеше да потегли на север, за да докара още помощи, както и с лагер, заграден с телена мрежа срещу крадци, малък офис от работническа каравана, навес, наричан склад, за разтоварени, но все още неразпределени хранителни стоки, и трима местни босненски служители. Плюс две нови черни тойоти „Ландкрузър“ за разнасяне на малки товари. Слак го запозна с всички и следобед Рики вече имаше стая при една босненска вдовица. За да пътува до лагера и обратно, той си купи паянтов велосипед с пари от пачката, която носеше в банан на кръста си. Джон Слак забеляза колана.

— Ще ми кажеш ли колко носиш в банана? — попита той.

— Хиляда долара — доверчиво призна Рики. — Само за всеки случай.

— Мамка му. Само не ги размахвай насам-натам, иначе ще загазиш. Тия хора могат да се пенсионират с толкова пари.

Рики обеща да е дискретен. Скоро установи, че пощенски услуги няма, тъй като в босненската държава не съществуваше пощенска служба, а старите югославски системи се бяха разпаднали. Джон Слак му каза, че всеки куриер, който пътува за Хърватия или Австрия, може да пуска писмата или картичките му. Рики надраска няколко думи върху една от многото картички, които беше купил от виенското летище. Шведът я закара на север. Госпожа Коленсо я получи след седмица.

Травник някога бе бил процъфтяващ пазарен град, обитаван от сърби, хървати и босненски мюсюлмани. Тяхното присъствие можеше да се забележи по храмовете. Имаше една католическа черква за избягалите хървати, една православна черква за също избягалите сърби и десетина джамии за мнозинството мюсюлмани, които все още бяха наричани босненци.

С началото на гражданската война триетническата общност, години наред живяла в хармония, се беше разпаднала. Цялото междуетническо доверие се бе изпарило с безбройните погроми, които бяха опустошили тази земя.

Сърбите се бяха оттеглили на север от планинската верига Власич, която се издига над Травник — в Баня Лука отвъд долината на река Ласва.

Хърватите също бяха прогонени и повечето се бяха заселили във Витез на петнайсетина километра оттам. Така се бяха образували три етнически твърдини и във всяка от тях се изсипваха бежанци от съответната етническа група.

Световните медии изобразяваха сърбите като извършители на всички погроми, макар че когато бяха изолирани и малцинствени, сръбските общности също бяха подлагани на кланета. Причината бе, че сърбите бяха доминирали в армията на бивша Югославия и след разпадането на страната те просто бяха заграбили деветдесет процента от тежкото оръжие, което им осигуряваше категорично преимущество.

Хърватите, които също избиваха нехърватските малцинства на своя територия, получиха безотговорно преждевременно признание от страна на германския канцлер Кол и вече можеха да купуват оръжие на световния пазар.

Босненците като цяло бяха невъоръжени и по съвет на европейските политици запазиха това положение. В резултат те изтърпяха най-страшните жестокости. През късната пролет на 1995 г. на американците най-после щеше да им писне да стоят със скръстени ръце и щяха да използват военната си сила, за да разкървавят носа на сърбите и да принудят всички страни да седнат на масата за преговори в Дейтън, Охайо. Дейтънското споразумение щеше да влезе в сила идващия ноември. Рики Коленсо нямаше да доживее дотогава.

Когато Рики пристигна в Травник, в градчето бяха попаднали много снаряди от сръбските позиции в планината. Повечето сгради бяха покрити с дъски, облегнати на стените. Ако ги улучеше снаряд, те щяха да бъдат нацепени на трески, ала щяха да спасят самата къща. Стъклата на повечето прозорци липсваха и бяха заменени с пластмасови плоскости. Ярко боядисаната главна джамия някак си бе пощадена от пряко попадение. Двете най-големи постройки в града, гимназията и някога прочутото музикално училище, бяха претъпкани с бежанци.

Тъй като нямаха достъп до околния район и не можеха да прибират реколтата, бежанците, около три пъти повече от първоначалното население, зависеха от чуждестранната помощ. Тук в играта влизаха „Хлябовете и рибите“ и още десетина по-малки НПО.

Но двата ландкрузъра можеха да се натоварят с двеста и петдесет килограма помощи и пак да стигнат до различни отдалечени села и махали, чието население се намираше в още по-голяма нужда от Травник. Рики с радост се съгласи да товари на гръб чувалите с храна и да кара по черните пътища в планината на юг.

Четири месеца след като беше видял на телевизионния екран в Джорджтаун човешкото нещастие, което го бе довело тук, той беше щастлив. Вършеше работата, за която бе дошъл. Трогваше го благодарността на отрудените селяни и техните тъмнокожи деца с огромни очи, когато докарваше чували пшеница, царевица, мляко на прах и концентрати за супа в центъра на някое уединено село, чиито жители не бяха яли от седмица.

Вярваше, че по някакъв начин се отплаща за всички привилегии и удобства, с които още от раждането му го бе дарил добрият Господ, в когото твърдо вярваше, само като го беше направил американец.

Той не знаеше нито дума сърбохърватски, общия език на бивша Югославия, нито босненските диалекти. Нямаше представа за местната география, къде водят планинските пътища, къде е безопасно и къде може да има риск.

Джон Слак го пращаше заедно с един от местните босненски служители, младеж с приличен, усвоен в училище английски, на име Фадил Сюлейман, който играеше ролята на негов гид, преводач и навигатор.

Всяка седмица през април и първите две седмици на март Рики пращаше писмо или картичка на родителите си и с по-голямо или по-малко забавяне, в зависимост от това кой се отправя на север за нови помощи, те пристигаха в Джорджтаун с хърватско или австрийско клеймо.

През втората седмица на май Рики се озова сам начело на целия лагер. Шведът Ларс бе претърпял сериозна повреда на уединен планински път в Хърватия на север от границата, но близо до Загреб. Джон Слак беше взел единия ландкрузър, за да му помогне да поправят камиона.

Фадил Сюлейман помоли Рики за услуга.

Подобно на хиляди други в Травник, Фадил бил принуден да избяга от дома си от приближаващата се вълна на гражданската война. Той поясни, че родният му дом бил чифлик в планинска долина на склоновете на Власич. Отчаяно искал да разбере дали е останало нещо от него. Дали е бил опожарен, или са го пощадили? Дали сградите още стоят? След началото на войната баща му заровил семейните ценности в плевника. Дали още били там? С една дума, можело ли за пръв път от три години да види родния си дом?

Рики с удоволствие му разреши отпуска, но това не бе проблемът. Пътищата в планината били хлъзгави от пролетните дъждове и дотам можел да стигне само ландкрузър.

Младият американец изпадна в затруднение. Искаше да му помогне и беше готов да му плати бензина. Но дали в планината бе безопасно? Сръбските патрули по-рано я бяха обхождали и бяха обстрелвали с артилерията си Травник.

Това било преди година, настоя Фадил. На южните склонове, където се намирал чифликът на родителите му, вече нямало никаква опасност. Рики се колебаеше, ала трогнат от молбите на босненеца, се съгласи, чудейки се какво ли е да изгубиш дома си. Постави само едно условие: да отиде и той.

Всъщност пролетното слънце ярко светеше и пътуването бе много приятно. Излязоха от града и петнайсетина километра се изкачваха по главния път към Долни Вакъф, преди да завият надясно.

Пътят се превърна в пътека и продължи да се изкачва нагоре. Обгръщаха ги раззеленили се букове, ясени и дъбове. Почти като в Шенандоа, помисли си Рики, където веднъж бяха ходили на екскурзия от училище. Трябваше да признае, че по този терен наистина може да се движи само автомобил четири по четири.

Дъбовете отстъпиха мястото си на иглолистни и на височина хиляда и петстотин метра излязоха в планинска долина, невидима от пътя под тях, нещо като скривалище. В сърцето на долината намериха чифлика. Каменният комин стоеше, ала останалото бе опожарено и опустошено. Няколко разрушени плевника до оборите не бяха изгорели. Рики погледна лицето на Фадил и рече:

— Ужасно съжалявам.

Слязоха при почернелия комин и Рики изчака, докато Фадил газеше сред мократа пепел и тук-там разритваше с крак останките от мястото, където бе пораснал. Американецът го последва покрай обора и отходната яма, все още пълна догоре с отвратителното си съдържание, придошла от дъждовете, до плевниците, в които баща му беше заровил семейните ценности, за да ги спаси от мародери. И тогава чуха шумолене и хленчене.

Двамата мъже ги откриха под едно мокро и вонящо платнище. Бяха шест — мънички, свиващи се, ужасени, от четири до десетгодишни. Четири момченца и две момиченца, най-голямото от които очевидно изпълняваше ролята на майка и водеше групата. Когато видяха двамата вторачени в тях мъже, те се вцепениха от страх. Фадил тихо им заговори. След малко момичето му отвърна.

— От Горица са, селце на около шест километра оттук. Ходил съм там.

— Какво се е случило?

Фадил продължи да говори на местния диалект. Момичето промълви нещо и избухна в сълзи.

— Дошли някакви мъже, сърби, паравоенни.

— Кога?

— Снощи.

— Какво се е случило?

Фадил въздъхна.

— Селото беше съвсем малко. Четири семейства, двайсетина възрастни, може би дванайсет деца. Вече ги няма, всички са мъртви. Когато започнала стрелбата, родителите им извикали да избягат. И те избягали в мрака.

— Сираци ли са? Всички?

— Всички.

— Господи, каква страна. Трябва да ги качим на ландкрузъра и да ги свалим в долината — каза американецът.

Изведоха децата, всяко вкопчено в ръчичката на следващото по възраст в редицата, от плевника на яркото пролетно слънце. Пееха птици. Долината беше красива.

В края на гората видяха мъжете. Бяха десетима, с две руски газки в камуфлажни цветове. И мъжете бяха в камуфлажна униформа. Въоръжени до зъби.

Три седмици по-късно, след като провери в пощенската кутия, но за пореден ден не намери писмо, госпожа Ани Коленсо набра един телефонен номер в Уиндзор, Онтарио. Вдигнаха на второто иззвъняване. Тя позна гласа на личната секретарка на баща си.

— Здрасти, Джийн. Татко там ли е?

— Разбира се, госпожо Коленсо. Веднага ще ви свържа.

3.Магнатът

В сграда „А“ живееха десет млади пилоти, други осем бяха в съседната сграда „Б“. На светлозелената трева на пистата бяха изкарани два-три самолета „Хърикейн“ с техния отчетлив гърбав силует, дължащ се на изпъкналостта зад кабината. Машините не бяха нови и кръпките по корпусите им показваха местата на бойните рани, получени в небето над Франция през предишните две седмици.

Настроението в спалните помещения не можеше да контрастира повече на топлото лятно слънце, което грееше на 25 юни 1940 г. при Колтишол фийлд, Норфък, Англия. Настроението на мъжете от 242 ескадрила на Кралските военновъздушни сили, известна просто като Канадската ескадрила, никога не беше било по-лошо, при това основателно.

Двеста четирийсет и втора воюваше едва ли не от първия изстрел на Западния фронт. Бяха водили изгубената битка за Франция от източната граница до брега на Ламанша. С настъплението на мощната Хитлерова военна машина, която бе изтласкала френската армия настрани, пилотите, опитващи се да спрат пороя, заварваха базите си евакуирани, докато те са били във въздуха. Трябваше да се снабдяват с храна откъдето намерят, същото се отнасяше за квартирите, резервните части и горивото. Всеки войник, който някога е участвал в отстъпление, знае, че най-подходящото прилагателно е „хаотичен“.

Базирани оттатък Ламанша в Англия, те бяха водили втората битка над пясъците на Дюнкерк, докато британската армия се опитваше да спаси всичко, което можеше да плава, обратно в родината, чиито скали мамещо се белееха отвъд спокойното море.

Когато английските войници напуснаха онзи ужасен бряг и последните защитници попаднаха в германски плен за пет години, канадците бяха изтощени. Те бяха дали ужасни жертви: девет убити, трима ранени, трима свалени и взети в плен.

Три седмици по-късно те все още бяха базирани в Колтишол, без резервни части и инструменти, които бяха изоставени във Франция. Командирът на ескадрилата „папа“ Гобиъл беше болен от седмици и нямаше да се завърне на поста си. И все пак британците им бяха обещали нов командир, когото очакваха всеки момент.

Измежду хангарите се появи малка открита спортна кола и спря до двете дървени спални помещения. От нея с известна трудност слезе някакъв мъж. Никой не излезе да го посрещне. Той тромаво закрачи към сграда „А“. След няколко минути излезе оттам и се запъти към сграда „Б“. Канадските пилоти го наблюдаваха през прозорците, озадачени от олюляващата му се походка с разкрачени крака. Вратата се отвори и той се появи на прага. На раменете си носеше пагони на командир на ескадрила. Никой не се изправи.

— Кой е най-старши тук? — гневно попита мъжът.

Един набит канадец се изправи на няколко метра от Стив Едмънд, който се беше отпуснал на стола си и разглеждаше новодошлия през синия тютюнев дим.

— Май че съм аз — отвърна Стан Търнър. Това бе още в началото. По онова време Стан Търнър вече имаше два потвърдени свалени самолета в сметката си, но щеше да ги закръгли на четиринайсет и затова щеше да получи цяла фуражка медали.

Британският офицер с гневни сини очи се завъртя на пети и се заклатушка към един от самолетите на пистата. Канадците се измъкнаха от спалните помещения, за да го гледат.

— Не вярвам на очите си — прошепна Джони Лата на Стив Едмънд. — Копелетата са ни пратили безног командир.

Така си и беше. Новодошлият се движеше с протези. Той се вмъкна в кабината на самолета, запали двигателя „Ролс Ройс Мърлин“, обърна срещу вятъра и излетя. В продължение на половин час той изпълни с изтребителя всяка известна въздушна маневра от учебниците и още няколко, които не фигурираха там.

Биваше го, отчасти защото бе един от асовете на авиоакробатиката, преди да изгуби краката си в катастрофа много преди войната и отчасти защото нямаше крака. Когато прави остър завой или рязко се спуска надолу — две от жизненоважните маневри във въздушния бой, пилотът изтребител подлага тялото си на силна гравитация. В резултат той изтласква кръвта надолу от горната половина на тялото си, докато получи припадък. Тъй като този пилот нямаше крака, кръвта трябваше да остане в горната половина на тялото, по-близо до мозъка, и неговата ескадрила щеше да научи, че той може да завива по-остро от тях. Накрая офицерът се приземи, слезе от самолета и се заклатушка към смълчаните канадци.

— Казвам се Дъглас Бейдър — представи се той — и с вас ще станем най-добрата ескадрила в целите проклети военновъздушни сили.

И удържа думата си. След изгубването на битката за Франция и едва избегнатия разгром в битката при Дюнкерк предстоеше големият сблъсък: Гьоринг беше обещал на Хитлер господство в небето, което да позволи нашествие във Великобритания. Битката за Великобритания бе борба за това небе. Когато приключи, канадците от двеста четирийсет и втори, винаги водени в бой от своя безног командир, бяха постигнали най-добро съотношение на свалени самолети спрямо загуби.

До края на есента германското Луфтвафе имаше достатъчно загуби и трябваше да се оттегли във Франция. Хитлер отприщи гнева си към Гьоринг и насочи вниманието си на изток към Русия.

В трите битки — за Франция, Дюнкерк и Великобритания, водени през шестте месеца на лятото на 1940-та, канадците бяха свалили осемдесет и осем самолета, само шейсет и седем от които в битката за Великобритания. Ала бяха изгубили и седемнайсет пилоти, само трима от които не бяха канадци.

Петдесет и пет години по-късно Стив Едмънд се изправи от бюрото си и както беше правил безброй пъти през годините, се приближи до снимката на стената. На нея не се виждаха всички мъже, с които бе летял — някои бяха загинали, преди да се появят други. Бяха се снимали седемнайсет канадци в един горещ и безоблачен ден в края на август при Дъксфорд, точно в разгара на битката.

Почти всички бяха мъртви. Повечето бяха убити през войната. Тези момчета, от деветнайсет до двайсет и две годишни, гледаха жизнерадостно, бодро, с надежда изправени на прага на живота, и все пак на повечето не им беше писано да го видят.

Той се втренчи по-внимателно. Бензи беше свален и убит над устието на Темза на 7 септември, две седмици след снимката. Соландърс, момчето от Нюфаундленд, загина на другия ден.

Джони Лата и Уили Макнайт, които стояха рамо до рамо, щяха да умрат крило до крило някъде над Бискайския залив през януари 1941-ва.

— Ти беше по-добър от всички ни, Уили — промълви старецът. Макнайт беше техният безспорен ас: девет свалени самолета през първите седемнайсет дни от битката, двайсет и една въздушни победи до смъртта му десет месеца след първия му полет на двайсет и една годишна възраст.

Стив Едмънд бе оцелял, остарял и забогатял — най-големият минен магнат в Онтарио. Но през всички тези години беше държал снимката на стената — и когато живееше в колиба заедно с кирката си за компания, и когато направи първия си милион долара, и когато (особено тогава) списание „Форбс“ го обяви за милиардер.

Държеше я, за да му напомня за ужасната крехкост на това, което наричаме живот. Често се питаше как е оцелял. Когато за пръв път го свалиха, той остана в болницата, докато през декември 1941-ва неговата 242-ра ескадрила замина за Далечния изток. След като се възстанови, го пратиха да обучава млади летци.

Ядосан от назначението си, той бомбардираше командирите си с молби да го разпределят в бойно поделение и накрая желанието му беше изпълнено навреме за десанта в Нормандия. Дадоха му нов изтребител-бомбардировач „Тайфун“, много бърз и изключително мощен, истински танк убиец.

За втори път го свалиха при Ремаген, когато американците форсираха Рейн. Той пилотираше един от десетината британски тайфуна, които прикриваха настъплението им. Прякото попадение в двигателя му даде няколко секунди да набере височина, да отвори купола и да се катапултира, преди обреченият самолет да експлодира.

Скокът бе нисък и приземяването — тежко. Счупи и двата си крака. Лежеше със замъглен от болка ум в снега, почти без да забелязва кръглите стоманени каски, които тичаха към него. По-ясно съзнаваше, че немците изпитват особена омраза към тайфуните и че хората, които е бомбардирал, са от танкова дивизия на СС — войници, които не бяха известни с търпимостта си.

Една мъглява фигура спря и се вторачи в него. Разнесе се глас.

— Я виж ти.

Той облекчено въздъхна. Малцина от хората на Адолф говореха с южняшки акцент.

Американците го върнаха оттатък Рейн, упоен с морфин. По-късно го пренесоха със самолет в Англия. Когато краката му заздравяха, лекарите решиха, че само заема легло, нужно за новодошлите от фронта, затова го пратиха в санаториум на Южното крайбрежие, за да куцука там, докато го върнат в Канада.

Дилбери Манър му хареса, порутено имение от Тюдоровата епоха, просмукано с история, с морави като зелено сукно на билярдна маса и няколко хубавки медицински сестри. През оная пролет той беше на двайсет и пет и имаше ранг на командир на ято.

Бяха по двама офицери в стая, но мина седмица, преди да пристигне неговият съквартирант. Той беше горе-долу на същата възраст, американец, и не носеше униформа. Лявата му ръка и рамо бяха смазани по време на сражение в Северна Италия. Това означаваше секретни операции в тила на врага. Спецчасти.

— Здрасти — каза новодошлият. — Питър Лукас. Играеш ли шах?

Стив Едмънд идваше от суровите миньорски лагери в Онтарио и през 1938-ма беше постъпил в Кралските канадски военновъздушни сили, за да се спаси от безработицата в рудодобивната промишленост, тъй като по онова време светът нямаше за какво да използва никел. По-късно същият този никел щеше да се превърне в задължителен компонент на всеки самолет. Лукас произхождаше от елита на Нова Англия и още от раждането си притежаваше всичко.

Двамата младежи седяха на моравата от двете страни на шахматната дъска, когато по радиото в столовата с невъобразимо изискания акцент на едновремешните говорители на Би Би Си съобщиха, че фелдмаршал Фон Рунщед е подписал безусловната капитулация на Германия. Беше 8 май 1945 г.

Войната в Европа бе свършила. Американецът и канадецът седяха и си спомняха за всички приятели, които никога нямаше да се завърнат у дома, и по-късно двамата щяха да си помислят, че тогава за последен път са плакали пред друг човек.

След седмица се разделиха и се завърнаха в родината си. Ала в онзи санаториум на английското крайбрежие те положиха основите на дружба, която щеше да продължи до края на живота им.

Когато стъпи на родна земя, Стив Едмънд откри една нова Канада, а и той бе нов човек, отличен с медали военен герой, завръщащ се в условията на процъфтяваща икономика. Той произхождаше от долината на Съдбери. Там и отиде. Баща му беше миньор, дядо му също. Канадците добиваха мед и никел край Съдбери от 1885 г. И родът Едмънд бе участвал в рудодобива почти от самото начало.

Стив Едмънд установи, че военновъздушните сили му дължат тлъста заплата, и я използва, за да завърши колеж. Беше първият от рода с висше образование. И естествено, следва минно инженерство, като специализира металургия. През 1948-ма завърши на едно от челните места в курса и веднага беше грабнат от Международната никелова компания, основен работодател в Долината.

Създадената през 1902 г. Международна никелова компания бе допринесла за превръщането на Канада в най-голям производител на никел в света и главното находище, разработвано от компанията, се намираше край Съдбери, Онтарио. Едмънд постъпи като стажант-управител.

И щеше да си остане управител, обитаващ удобна, но посредствена чифликчийска къща в едно предградие на Съдбери, ако неспокойният му ум не му подсказваше, че трябва да има по-добър начин.

В колежа беше научил, че изходната руда на никела, пентландитът, съдържа много други елементи: платина, паладий, иридий, рутений, родий, телурий, селен, кобалт, сребро и злато. Едмънд започна да изучава редките земни метали, тяхното приложение и евентуален пазар. Никой друг не си правеше този труд, тъй като съдържанието им бе толкова малко, че извличането им не беше икономически оправдано и ги изхвърляха заедно с шлаката. Малцина знаеха какви редки метали има там.

Почти всички големи състояния се основават на някаква забележително добра идея и на куража да бъде реализирана. Усърдната работа и късметът също са от полза. Добрата идея на Стив Едмънд се изразяваше в това да се връща в лабораторията, докато другите млади управители допринасяха за унищожаването на ечемичената реколта, като я изпиваха. В резултат той откри процес, днес известен като „киселинно филтриране“.

По същество този процес предполагаше разтваряне на малкия процент редки метали в шлаката и повторното им преобразуване в метал.

Ако се беше обърнал с откритието си към Международната никелова компания, щяха да го потупат по гърба, може би дори щяха да го поканят на вечеря. Вместо това той напусна компанията, качи се в третокласен вагон на влака за Торонто и отиде в Патентното бюро. Беше на трийсет и тепърва започваше.

Естествено взе заем, но не много голям, защото бе хвърлил око на нещо, което не струваше скъпо. След като изчерпеха пентландитовата руда от дадено находище или поне след като добивът й станеше неикономичен, рудодобивните компании оставяха огромни купища шлака. Това бяха отпадъци, никой не ги искаше. Само Стив Едмънд. И ги купуваше за стотинки.

Той основа „Едмънд Метълс“, известна на борсата в Торонто просто като Емис, и цената на акциите й започна да се покачва. Стив обаче не ги продаваше, въпреки убежденията, не пое никакви рискове, предлагани му от банки и финансови съветници. Така избегна всякакъв вид сътресения, на четирийсетгодишна възраст стана мултимилионер, а на шейсет и пет — през 1985-та — носеше невидимата мантия на милиардер.

Не се перчеше с това, никога не забравяше откъде произлиза, даваше много за благотворителност, избягваше политиката, като в същото време се държеше любезно с всички политици и беше известен като човек, който държи на семейството си.

През годините имаше неколцина глупаци, които взимаха меката външност за самия човек и се опитваха да го излъжат, измамят или оберат. И установиха, често прекалено късно от тяхна гледна точка, че в Стив Едмънд има също толкова стомана, колкото и във всички самолети, които бе пилотирал.

Ожени се само веднъж през 1949-та, точно преди голямото си откритие. Двамата с Фей бяха влюбени и продължиха да се обичат до смъртта й през 1994 г. от нервно-мускулно заболяване. Имаха едно дете — дъщеря им Ани, родена през 1950 г.

На стари години Стив Едмънд я обожаваше, както винаги, категорично одобряваше професор Ейдриън Коленсо, учения от Джорджтаунския университет, за когото тя се омъжи на двадесет и две годишна възраст, и много обичаше единствения си внук Рики, тогава двайсетгодишен, запилял се някъде из Европа, преди да постъпи в колеж.

Стив Едмънд обикновено бе спокоен човек и имаше всички основания за това, но понякога беше раздразнителен. Тогава крачеше назад-напред в офиса си, високо над Уиндзор, Онтарио, и се взираше в младежките лица на снимката. Лица отдалеч и отдавна.

Вътрешният телефон иззвъня. Той се върна при бюрото си.

— Да, Джийн.

— Обажда се госпожа Коленсо от Вирджиния.

— Добре. Свържи ме. — Едмънд се отпусна назад на мекия въртящ се стол и зачака. — Здрасти, скъпа. Как си?

Докато слушаше, усмивката изчезна от лицето му. Той рязко се наведе напред.

— Какво искаш да кажеш с това „изчезнал“?… Опита ли по телефона?… В Босна? Няма телефон… Ани, знаеш, че днес младите не пишат писма… може да се е забавило по пощата… да, разбирам, че ти е обещал… добре, остави на мен. Къде е работил?

Той взе лист и химикалка и записа данните.

— „Хлябовете и рибите“. Така ли се казва? Фондация? Храна за бежанци. Добре, значи е регистрирана. Задължително е. Остави на мен, мила. Да, веднага щом узная нещо.

Когато затвори слушалката, Едмънд се замисли за миг, после се обади на заместника си.

— Някой от ония младоци, дето работят при теб, може ли да търси информация в интернет? — попита той.

— Естествено. Десетки.

— Трябват ми името и личният номер на шефа на една американска благотворителна организация, „Хлябовете и рибите“. И ми трябват бързо.

Получи ги след десет минути. Час по-късно вече бе провел междуградски разговор с лъскава сграда в Чарлстън, Южна Каролина, главен офис на един от ония телевизионни евангелисти, които презираше, получаващи огромни дарения от лековерници срещу гаранции за спасение.

„Хлябовете и рибите“ беше благотворителна организация, събираща средства за нещастните бежанци от Босна, по онова време разкъсвана от жестока гражданска война. Човек можеше само да се досеща каква част от дарените долари отиват за клетниците и каква — за флотилията от лимузини на преподобния. Но гласът от Чарлстън го осведоми, че щом е работил като доброволец в „Хлябовете и рибите“, Рики Коленсо трябва да е бил в техния разпределителен център в град на име Травник.

— Джийн, спомняш ли си, че преди няколко години един човек от Торонто изгуби две платна на стари майстори при обир във вилата му? Пишеше го във вестниците. После ги намериха. Някой в клуба спомена, че собственикът използвал изключително дискретна агенция, за да ги открият и да му ги върнат. Трябва ми името му.

Тази информация определено не можеше да се намери в интернет, но имаше и други мрежи. Джийн Сърл, негова дългогодишна лична секретарка, използваше мрежата на секретарките, а една от приятелките й беше секретарка на началника на полицията.

— Ръбинстийн ли? Добре. Свържи ме с господин Ръбинстийн в Торонто или там, където живее.

Това отне половин час. Откриха колекционера в Амстердам, където бе отишъл, за да види за пореден път Рембрандовата „Нощна стража“ в Рийксмузеум. Вдигнаха го от вечеря, но човекът беше извънредно услужлив.

— Джийн — каза Стив Едмънд, след като приключи разговора. — Обади се на летището да приготвят грумана. Заминавам за Лондон. Не, в Англия. По изгрев слънце.

Беше 10 юни 1995 г.

4.Военният

Кал Декстър едва положи клетва за вярност, когато го пратиха в лагер за начално обучение. Не се наложи да пътува надалеч — Форт Дикс се намира в Ню Джърси.

През пролетта на 1968-ма в казармата се вливаха десетки хиляди американски младежи и деветдесет и пет процента от тях бяха там въпреки волята си. На старшините не им пукаше. Тяхната задача бе да превърнат тази маса от остригани нула номер хлапаци в нещо подобно на войници, за да могат след три месеца да ги пратят на новото им разпределение.

Нямаше абсолютно никакво значение откъде идват, кои са бащите им и какво образование имат. Лагерът за начално обучение беше най-големият уравнител. Освен смъртта. Която щеше да дойде по-късно. За някои.

Декстър беше роден бунтар, ала освен това познаваше уличния живот по-добре от повечето останали. Храната бе проста, но на много строежи не беше имал и толкова, затова я поглъщаше до троха.

За разлика от богаташките момчета той нямаше проблем със спането в обща спалня, миенето на открито и изискването да държи всичките си вещи в пълен ред в малко шкафче. Най-полезно обаче се оказа това, че никога не бе имало никой, който да чисти след него, затова не очакваше нищо подобно и в казармата. Някои други, които бяха свикнали да им се прислужва, трябваше да тичат по плаца или да правят лицеви опори под погледа на недоволния старшина.

Иначе Декстър не виждаше смисъл в повечето правила и ритуали, но бе достатъчно умен, за да не го заявява. И категорично не разбираше защо старшините винаги са прави, а той — не.

Съвсем скоро стана ясно каква е ползата от доброволното постъпване в армията за три години. Ефрейторите и сержантите, които в лагера за начално обучение бяха почти богове, моментално научиха за него и отношението им омекна. В края на краищата той бе почти „като тях“. Глезените богаташчета обаче си го получаваха.

Две седмици преди края на тримесечието Декстър се яви на първата си комисия. Това означаваше да се изправи пред едно от ония почти невидими същества, наречени офицери. В този случай майор.

— Някакви специални умения? — навярно за стотен път попита майорът.

— Мога да карам булдозер, господин майор — отвърна Декстър.

Офицерът прегледа документите му и вдигна очи.

— Кога е било това?

— Миналата година. След като завърших училище и преди да постъпя в армията.

— В документите ти пише, че си на осемнайсет. Тогава трябва да си бил седемнайсетгодишен.

— Точно така, господин майор.

— Това е незаконно.

— Господи, съжалявам. Нямах представа.

До себе си усещаше присъствието на изпънатия като бастун ефрейтор, който се опитваше да запази безизразно лице. Но проблемът на майора беше решен.

— Предполагам, че си за сапьорните части, редник. Някакви възражения?

— Съвсем не.

Малцина във Форт Дикс се сбогуваха със сълзи на очи. Началното обучение не е ваканция. Обаче излизаха, поне повечето, с изправен гръб, изпънати рамене, късо подстригана коса, униформа на редник, мешка и билет за следващото разпределение. В случая с Декстър това беше Форт Ленард Ууд в Мисури, за индивидуално обучение.

Там се научи да кара не само булдозер, а всичко на колела или вериги, да ремонтира двигатели, да поддържа машини и ако имаше време, щеше да изкара още петдесет курса. След три месеца той получи дипломата си за военнооперативни умения и го разпределиха във Форт Нокс, Кентъки.

По-голямата част от света познава Форт Нокс като хранилище на федералния златен резерв на САЩ, Мека на всеки предразположен към мечти крадец и тема на множество книги и филми.

Ала това също е голяма военна база и танкова школа. Във всяка база с такива размери винаги се извършват някакви строителни дейности, копаят се танкови окопи или се зариват канавки. През следващите шест месеца Кал Декстър служи като сапьор във Форт Нокс, преди да го повикат в щаба.

Тъкмо бе отбелязал деветнайсетия си рожден ден и имаше чин младши сержант. Командирът изглеждаше мрачен, сякаш трябваше да му съобщи за смърт на роднина. Кал си помисли, че може да се е случило нещо с баща му.

— Виетнам — каза майорът.

— Чудесно — отвърна младши сержантът. Офицерът, който с радост щеше да прекара остатъка от службата си в анонимния си семеен дом в базата в Кентъки, няколко пъти премигна с клепачи.

— Е, тогава всичко е наред — заяви той.

След две седмици Кал Декстър си събра багажа, сбогува се с другарите си и се качи на автобуса, пратен да прибере десетина преразпределени войници. Седмица по-късно той слезе от рампата на самолета С5 „Галъкси“ и се озова в лепкавия зной на сайгонското летище.

По пътя от летището седеше отпред до шофьора на буса.

— С какво се занимаваш? — попита го ефрейторът, докато маневрираше между хангарите.

— Карам булдозери — отвърна Декстър.

— Е, тогава ще си ШТ като всички нас.

— Какво е ШТ? — попита Декстър. Никога не бе чувал това съкращение.

— Шибан тиловак — преведе ефрейторът.

Декстър започваше да придобива първоначална представа за йерархията във Виетнам. Девет десети от войниците никога не се сблъскваха с Виетконг, не изстрелваха нито куршум и рядко чуваха изстрел. Петдесетте хиляди имена на загиналите от Мемориалната стена до Езерото за размисъл във Вашингтон с няколко изключения идваха от останалите десет процента. Въпреки втората армия от виетнамски готвачи, перачи и миячи на съдове, пак бяха нужни девет войници в тила, за да може един в джунглата да се мъчи да спечели войната.

— Къде си разпределен? — попита ефрейторът.

— В Първи сапьорен батальон, Голямата червена.

Шофьорът нададе писък като изплашен прилеп.

— Извинявай. Избързах. Това е Лай Ке. Върхът на Железния триъгълник. По-добре ти, отколкото аз, приятел.

— Толкова ли е кофти?

— Представата на Данте за ада, готин.

Декстър никога не беше чувал за Данте и реши, че е от друго поделение. Той сви рамене.

От Сайгон до Лай Ке имаше път — магистрала 13 през Фу Куонг, на север по източната страна на Триъгълника до Бен Кат и после още двайсет и пет километра нататък. Само че не беше особено благоразумно човек да ги изминава без брониран ескорт, а дори и със — никога нощем. Районът бе покрит с гъсти гори и гъмжеше от виетконгски засади. Кал Декстър пристигна с хеликоптер в грамадния охраняем лагер на Първа пехотна дивизия, Голямата червена. Той отново метна мешка на рамо и помоли да го упътят към щаба на Първи сапьорен батальон.

По пътя мина покрай автопарка и видя нещо, което го накара да ахне. Кал спря един войник и попита:

— Какво е онова там, по дяволите?

— Свински зъби — лаконично отвърна войникът. — За разчистване на терен.

Заедно с хавайската Двайсет и пета пехотна дивизия, „Тропическа мълния“, Голямата червена се опитваше да се справи с най-опасния район на целия полуостров — Железния триъгълник. Растителността беше толкова гъста, толкова непроходима за нашествениците и толкова благоприятна за партизаните, че нямаше друг начин, освен да разчистват самата джунгла.

За тази цел бяха създадени две ужасяващи машини. Едната бе танкодозерът, среден танк М–48 с гребло на булдозер отпред. Със спуснато гребло танкът се справяше с разчистването, докато бронираният купол защитаваше екипажа. Много по-голям обаче беше римският плуг, или свинските зъби.

Това бе ужасно чудовище, ако си храст, дърво или скала. Шейсеттонната верижна машина Д7Е имаше специално произведено заоблено гребло, чийто изпъкнал долен ръб от закалена стомана можеше да разцепи дърво с еднометров дънер.

Шофьорът седеше в кабина, разположена най-отгоре и защитена от „решетка против главоболие“ срещу падащи останки и от бронирани стени срещу снайперистки куршуми и партизански атаки.

„Римското“ име нямаше нищо общо със столицата на Италия, а с Рим, Джорджия, където беше произведено чудовището. И предназначението на римския плуг бе да прави всяка територия, която привлече вниманието му, неизползваема като скривалище за Виетконг.

Декстър отиде в щаба на батальона, отдаде чест и се представи.

— Добро утро. Младши сержант Калвин Декстър се явява на служба. Аз съм новият шофьор на свинските зъби.

Лейтенантът зад бюрото уморено въздъхна. Наближаваше краят на едногодишния му мандат. Той категорично бе отказал да го удължи. Мразеше тази страна, невидимия, но пагубен Виетконг, зноя, влагата, комарите и факта, че интимните му части и задникът му пак са покрити с парещ обрив. Температурата минаваше трийсет и два градуса и най-малко му трябваше някакъв шегаджия.

Обаче Кал Декстър беше упорит младеж. Той не го остави на мира и след две седмици получи своя римски плуг. Първия път, когато излезе с него, един по-опитен шофьор се опита да му даде съвет. Декстър го изслуша, покатери се във високата кабина и потегли на съвместна операция с пехотна поддръжка. Той управляваше исполинската машина по свой начин, различен от другите. По-добър.

Така привлече вниманието на един лейтенант, също сапьор, който като че ли нямаше никакви задължения — тих младеж, който почти не разговаряше и много наблюдаваше.

— Бива го — след седмица си каза офицерът. — Самонадеян е, самотник е и е способен. Да видим дали лесно го хваща шубето.

Едрият картечар нямаше абсолютно никаква причина да се заяжда с много по-дребния шофьор, ала го правеше. На третия път, когато се сблъска с младши сержанта от Ню Джърси, се стигна до удари. Не явно. В нарушение на устава. Но зад столовата имаше открит участък. Уговориха се да разрешат противоречията си с юмруци след залез слънце.

Срещнаха се на светлината на автомобилни фарове, заобиколени от стотина войници, които правеха облози, главно за по-едрия мъж. Общо взето, се смяташе, че ще присъстват на повторение на юмручния бой между Джордж Кенеди и Пол Нюман в „Непокорния Люк“. Грешаха.

Никой не спомена за боксовите правила, затова по-дребният съперник се приближи до картечаря, избегна първото му съкрушително замахване и силно го ритна под капачката на коляното. Като обикаляше окуцелия си противник, шофьорът му нанесе два удара в бъбреците и заби коляно в слабините му.

Когато главата на другия се изравни с ръката му, той го удари със средното кокалче на десния си юмрук по лявото слепоочие и го повали в безсъзнание.

— Ти не се биеш честно — заяви войникът, който държеше облозите, когато Декстър протегна ръка за печалбата си.

— И затова спечелих — отвърна Кал.

Извън светлия кръг офицерът кимна на двамата военни полицаи до него и те се отправиха да извършат ареста. По-късно куцащият картечар си получи обещаните двайсет долара.

Наказанието беше трийсет дни в пандиза, главно защото отказа да назове своя противник. Той спа идеално на нара в килията и още спеше, когато някой започна да прокарва метална лъжица по решетките. Беше се разсъмнало.

— Ставай, войнико — разнесе се нечий глас. Декстър се събуди, смъкна се от нара и застана мирно. Мъжът носеше лейтенантска сребърна лентичка на яката.

— Трийсет дни тук са страшна скука — каза офицерът.

— Ще оцелея, господин лейтенант — отвърна бившият младши сержант, сега разжалван отново в редник.

— А можеш веднага да излезеш.

— Струва ми се, че има някаква уловка.

— Има, да. Ще оставиш големите чекиджийски играчки и ще дойдеш в моята група. Така ще разберем дали те бива толкова, колкото си мислиш.

— И каква е вашата група?

— Викат ми Плъх номер шест. Идваш ли?

Офицерът се подписа за освобождаването на арестанта и те отидоха да закусват в най-малката и най-недостъпна столова в цялата Първа дивизия. Никой не можеше да влезе без разрешение и в момента там се допускаха само четиринадесет души. Декстър стана петнайсетият, ала след седмица щяха да станат тринайсет, тъй като загинаха още двама.

На вратата на „колибата“, както наричаха малкия си клуб, имаше странна емблема. Тя изобразяваше изправен гризач с озъбена муцуна, език с форма на фалос, пистолет в едната ръка и бутилка алкохол в другата. Декстър беше постъпил при тунелните плъхове.

От шест години постоянно менящият се личен състав на тунелните плъхове вършеше най-мръсната, най-опасната и определено най-страшната работа във виетнамската война. И все пак тяхната дейност бе толкова секретна и броят им — толкова малък, че повечето хора днес, дори американците, едва ли са чували за тях.

През целия период бяха не повече от триста и петдесет: малка бойна част в сапьорния батальон на Голямата червена и също толкова голяма група от Тропическата мълния (Двайсет и пета дивизия). Сто от тях така и не се завърнаха у дома. Други стотина бяха замъкнати с крясъци, за да бъдат подложени на психотерапия и никога повече да не влязат в бой. Останалите се прибраха в Щатите и тъй като по природа бяха затворени, мълчаливи самотници, рядко споменаваха какво са вършили.

Дори САЩ, които обикновено не се срамуваха от своите военни герои, не им връчваха медали и не поставяха плочи в тяхна чест. Те бяха дошли отникъде, бяха свършили каквото трябва и пак бяха потънали в забвение. И всичко това започна с набодения задник на един сержант.

САЩ не бяха първите нашественици във Виетнам, а само последните. Предшественици на американците бяха французите, които бяха колонизирали трите провинции Тонкин (Северен Виетнам), Анам (Централен Виетнам) и Кохинхин (Южен Виетнам), наред с Лаос и Камбоджа.

Но през 1942-ра японците прогониха французите и след разгрома на Япония през 1945-та виетнамците повярваха, че най-после са се обединили и освободили от чуждо господство. Французите имаха други идеи и се завърнаха. Главен борец за независимост (отначало имаше и други) беше комунистът Хо Ши Мин. Той създаде виетнамската съпротивителна армия и виетнамците отново излязоха в джунглата. И щяха да останат там докогато трябва.

Твърдина на съпротивата бе гъсто залесеният селскостопански район на северозапад от Сайгон, който стигаше до камбоджанската граница. Французите насочиха натам цялото си внимание (както по-късно щяха да направят и американците) и пращаха последователни наказателни експедиции. За да потърсят убежище, местните селяни не бягаха, а се окопаваха.

Те не разполагаха с техника, а само с мравешкото си усърдие, търпението си, познаването на местността и хитростта си. Освен това имаха мотики, лопати и кошници от палмови листа. Никой няма да изчисли колко милиона тона пръст са изкопани. Но те копаеха. Когато французите си отидоха след разгрома през 1954-та, целият Железен триъгълник представляваше лабиринт от шахти и тунели. И никой не знаеше за тях.

Дойдоха американците и поставиха правителство от министри, които виетнамците смятаха за марионетки на поредната колониална сила. Местните се върнаха в джунглата и отново поведоха партизанска война. И продължиха да копаят. До 1964 г. бяха прокопали триста и двайсет километра тунели, камери, проходи и скривалища, всички под земята.

Когато американците най-после започнаха да разбират какво има там долу, сложността на тунелната система ги смая. Шахтите бяха замаскирани така, че да са абсолютно невидими, освен от няколко сантиметра разстояние. Под земята имаше до пет нива галерии, като най-дълбоките бяха на петнайсет метра, свързани с тесни лъкатушни проходи, по които можеха да пълзят само виетнамци или дребни и жилави бели хора.

Равнищата бяха свързани с шахти, някои водещи нагоре, други — надолу. И те бяха замаскирани, за да приличат на слепи тунели. Имаше складове, монтажни пещери, спални, ремонтни работилници, трапезарии и даже болници. До 1966-та долу можеше да се скрие цяла бригада, но до офанзивата „Тет“ нямаше нужда от толкова много хора.

Проникването на агресори в тунелите се обезкуражаваше. Ако откриеха вертикална шахта, на дъното спокойно можеше да има хитроумен капан. Нямаше смисъл да стрелят в проходите — посоката се променяше през няколко метра и куршумите се забиваха в стените.

Не вършеше работа и динамитът — в мастиленочерния подземен лабиринт имаше десетки галерии, но само местните ги знаеха. Не помагаше и газ — виетнамците използваха водни „запушалки“, като в тръба на тоалетна.

Мрежата минаваше под джунглата — почти от предградията на Сайгон до камбоджанската граница. На други места също имаше тунели, но не можеха да се сравняват с тунелите на Ку Чи по името на най-близкия град.

След мусона латеритната глина ставаше пластична, лесно се копаеше и се изнасяше с кошове. Когато изсъхнеше, ставаше твърда като бетон.

След убийството на Кенеди от пролетта на 1964-та започнаха да пристигат много повече американци, при това вече не като инструктори, а като бойци. Те разполагаха с численост, оръжие, машини, огнева мощ — и не улучваха нищо. Не улучваха нищо, защото не откриваха нищо, само по някой случаен труп на партизанин от Виетконг, ако извадеха късмет. Ала даваха жертви и броят им започна да расте.

Отначало беше по-удобно да предполагат, че денем партизаните са селяни, скрити сред милионите в черни носии, които нощем излизат в джунглата. Но защо даваха много жертви и денем, а нямаше по кого да отвърнат на огъня? През януари 1966-та Голямата червена реши веднъж завинаги да прочисти Железния триъгълник.

Започнаха от единия край, разгърнаха се и продължиха напред. Имаха достатъчно боеприпаси да унищожат Индокитай. Стигнаха до другия край и не намериха никого. В тила им откриха снайперистки огън и американците дадоха пет жертви. Противникът им имаше само стари съветски карабини, но куршумът в сърцето си беше куршум в сърцето.

Войниците се върнаха по същия път. Нищо, никакъв враг. Понесоха още жертви, винаги в тил. Намериха няколко лисичи дупки, едно-две противовъздушни убежища. Празни. Пак ги обстреляха снайперисти, ала нямаше тичащи фигури в мрака, по които да открият огън.

На четвъртия ден сержант Стюарт Грийн, на когото вече му беше писнало, както и на другарите му наоколо, седна да си почине. След две секунди той скочи на крака, като се държеше за задника. Огнени мравки, скорпиони, змии — във Виетнам имаше всевъзможни гадини. Сержантът бе убеден, че е ужилен или ухапан. Ала всъщност се беше убол на гвоздей. Гвоздеят бе забит в рамка, която представляваше тайна врата на шахта, водеща право надолу в мрака. Американската армия беше открила къде изчезват снайперистите. Цели две години бяха крачили над главите им.

От разстояние не бяха в състояние да се бият с партизаните, които живееха и се криеха в подземния мрак. Обществото, което след три години щеше да прати двама души на Луната, не разполагаше с техника за тунелите на Ку Чи. Имаше само един начин да влязат в бой с невидимия враг.

Някой трябваше да се съблече по тънки памучни панталони и въоръжен с пистолет, нож и фенер, да се спусне в този мастиленочерен, зловонен, душен, непознат, некартографиран, осеян с капани, гибелен, ужасно тесен лабиринт от проходи и да убива очакващите го партизани в собственото им леговище.

Намериха се малцина, особен вид хора. Едрите здравеняци бяха безполезни. Онези деветдесет и пет процента, които страдаха от клаустрофобия, бяха безполезни. Големите усти, перковците, самохвалковците бяха безполезни. Вършеха работа затворените, тихите, скромните, сдържани мъже, често самотници в своите бойни части. Те трябваше да са много хладнокръвни, даже студени, да притежават ледени нерви и да не се поддават на паника — истинския враг под земята.

Военната бюрокрация, която никога не се смущава да използва десет думи, когато стигат и само две, ги нарече „специалисти по проучване на тунели“. Самите те се наричаха „тунелни плъхове“.

Когато Кал Декстър пристигна във Виетнам, те съществуваха от три години, единствената част, чиито бойци до един бяха наградени с Алени сърца (за раняване в бойни действия).

Наричаха сегашния си командир Плъх номер шест. Всеки си имаше номер. Щом постъпеха, те започваха да странят от другите, които се отнасяха към тях със страхопочитание — като към хора, осъдени на смърт.

Плъх номер шест беше познал. Със своите смъртоносни юмруци и крака, очи на Пол Нюман и железни нерви, жилавото дребно хлапе от строежите в Ню Джърси бе роден плъх.

Той го заведе в тунелите на Ку Чи и след час разбра, че новобранецът е по-добър боец от него. Двамата станаха партньори под земята, където нямаше чинове и устави, и в продължение на почти два мандата се сражаваха и убиваха в мрака, докато Хенри Кисинджър не се срещна с Ле Дук То3 и не се договори Америка да напусне Виетнам. След това вече нямаше смисъл.

За останалите от Голямата червена двамата се превърнаха в легенда, която се разказваше само шепнешком. Офицерът беше Язовеца, а новопроизведеният сержант — Къртицата.

5.Тунелният плъх

В армията само шест години разлика във възрастта между двама млади мъже може да изглежда като цяло поколение. По-възрастният е почти като баща. Така беше с Язовеца и Къртицата. Двайсет и пет годишният офицер бе шест години по-възрастен. Нещо повече, той произхождаше от друга социална среда с далеч по-добро образование.

Родителите му бяха специалисти. След гимназията той в продължение на година беше обикалял Европа, бе видял древна Гърция и Рим, историческа Италия, Германия, Франция и Великобритания.

Четири години беше следвал гражданско и машинно инженерство, след което го бяха взели в казармата. И той бе пожелал да служи три години, в резултат на което го бяха пратили направо в офицерската школа във Форт Белвоар, Вирджиния.

По онова време Форт Белвоар бълваше стотици младши офицери месечно. Девет месеца след постъпването си Язовеца бе произведен в лейтенант, готов да стане старши лейтенант при пристигането си в Първи сапьорен батальон на Голямата червена във Виетнам. И него привлякоха по подобен начин при тунелните плъхове и заради чина си скоро стана Плъх номер шест, след като предшественикът му си замина. Оставаха му девет месеца от задължителния едногодишен мандат във Виетнам, два месеца по-малко, отколкото на Декстър.

Ала след месец стана ясно, че щом влязат в тунелите, двамата разменят ролите си. Язовеца отстъпваше мястото си на Къртицата и приемаше, че младежът, който години наред бе събирал опит из улиците и строежите на Ню Джърси, притежава нюх за опасността, за безшумната заплаха, която дебне зад следващия ъгъл, за мириса на капана — нюх, с който не можеше да се сравнява никакво висше образование и който можеше да спаси живота им.

Преди двамата да пристигнат във Виетнам, във върховното командване на САЩ бяха разбрали, че опитите за взривяване на тунелната система са загуба на време. Сухият латерит бе прекалено твърд, комплексът беше прекалено обширен. Постоянно менящата се посока на тунелите означаваше, че експлозивните сили стигат само до ъгъла, а това не бе достатъчно.

Бяха правени опити за наводняване на тунелите, но водата само се просмукваше в подовете. Поради водните тапи нямаше успех и обгазяването. Така стигнаха до извода, че единственият начин да влязат в бой с врага е да се спуснат долу и да потърсят щаба на цялата виетконгска Бойна зона „С“.

Смяташе се, че той е там някъде долу, между южния връх на Железния триъгълник при сливането на реките Сайгон и Ти Тин и гората Бой Лой на камбоджанската граница. Да открият този щаб, да унищожат висшите кадри, да се доберат до огромното количество разузнавателна информация, която трябва да се пазеше долу — това беше целта и ако можеше да се постигне, нямаше да има цена.

Всъщност щабът се намираше под гората Хо Бо — хълмист район край брега на река Сайгон. Така и не го намериха. Ала всеки път щом танкодозерите или римските плугове откриеха нов вход на тунел, плъховете се спускаха в ада и продължаваха да търсят.

Входовете винаги бяха вертикални и това пораждаше първата опасност. Да се спуснеш надолу с краката означаваше да оголиш долната половина на тялото си пред всеки партизанин, който чакаше в страничния тунел. Той с радост щеше да забие острото си като игла бамбуково копие дълбоко в слабините или корема на увисналия войник, преди да потъне заднешком в мрака. Докато измъкнеха берящия душа американец горе, с опиращо в стените копие и разкъсващ вътрешностите му отровен връх, вероятността за оцеляване бе минимална.

Да се спуснеш надолу с главата означаваше да рискуваш копието, щикът или изстреляният от упор куршум да прониже гърлото ти.

Най-безопасният начин, изглежда, беше да се спускаш бавно, докато останат около метър и половина, после светкавично да скочиш и да стреляш при най-слабото движение в тунела. Ала на дъното на шахтата можеше да има яма с подострени бамбукови пръчки, замаскирана с клони и листа. Върховете на копията също бяха намазани с отрова. Те преминаваха през подметките на кубинките, през ходилото и излизаха от горната му страна. Тъй като бяха извити като рибарски куки, не можеха да се извадят лесно. Малцина оцеляваха и от тях.

Щом войникът влезеше в тунела и започнеше да пълзи напред, опасността можеше да е партизанин, застанал зад следващия ъгъл, но в повечето случаи имаше капани. Те бяха различни, изключително изобретателни и трябваше да се обезвредят, преди човек да продължи навътре.

Някои ужасии изобщо не се нуждаеха от партизани. Плодният и чернобрадият гробничен прилеп живееха в пещери и денем се криеха в тунелите. Както и гигантските паяци-раци, които толкова гъсто покриваха стените, че глината сякаш се движеше сама. Още по-многобройни бяха огнените мравки.

Те не бяха смъртоносни — тази чест се падаше на бамбуковата змия, чието ухапване означаваше смърт за трийсет минути. Капанът обикновено представляваше еднометрово бамбуково стъбло, забито в тавана и щръкнало надолу под ъгъл. Отворът му се подаваше на не повече от два сантиметра.

Змията бе вътре в тръбата, с главата надолу, затворена и разярена. Долният край на бамбука беше запушен с лико, през което минаваше рибарска корда. Тя минаваше през дупка в чеп на стената и после в чеп по средата на тунела. Ако пълзящият американец докоснеше кордата, тя отпушваше бамбуковата тръба над него и змията падаше върху тила му.

Имаше и плъхове, истински плъхове. Те бяха намерили истински рай в тунелите и яростно се размножаваха. Също както американците никога не оставяха ранен и даже труп под земята, партизаните мразеха да оставят жертвите си на повърхността, за да ги открие противникът и да ги включи в статистиката на убитите. Пренасяха мъртвите партизани долу, погребваха ги в стените в ембрионална поза и замазваха гробовете с мокра глина.

Ала тънкият глинен слой не можеше да спре плъховете. Те имаха неограничен източник на храна и ставаха големи колкото котки. И все пак партизаните живееха долу седмици и дори месеци наред, предизвиквайки американците да слязат в техните владения, да ги намерят и да се сражават с тях.

Хората, които го правеха и оцеляваха, свикваха със смрадта и ужасяващите форми на живот. Там винаги бе горещо, лепкаво, тясно и тъмно. И вонеше. Партизаните трябваше да удовлетворяват физическите си нужди в пръстени делви и след като ги напълнеха, ги заравяха в пода. Но плъховете ги изравяха.

Тунелните плъхове, които идваха от най-тежко въоръжената страна на света, трябваше да захвърлят цялата техника и да се върнат към времената на първобитния човек. Боен нож, пистолет, фенер, резервен пълнител и две резервни батерии — там долу нямаше нужда от нищо повече. Понякога можеше да се използва ръчна граната, но те бяха опасни, дори смъртоносни за този, който ги хвърляше. В тясното пространство гърмежът можеше да му спука тъпанчетата, ала още по-страшно бе това, че експлозията изсмукваше целия кислород на стотици метри наоколо. Човек можеше да умре, преди отвън да проникне още въздух.

Ако използваше пистолета или фенера си, тунелният плъх щеше да издаде положението си и да предупреди за приближаването си, без да знае кой клечи безшумно в мрака пред него и дебне. От тази гледна точка партизаните винаги имаха преимущество. Те само трябваше да чакат човека, който пълзи към тях.

Най-напрегната и поради това превърнала се в причина за повечето смъртни случаи бе задачата да проникнеш през врати, водещи от едно равнище към друго, обикновено надолу.

Тунелите често бяха задънени. Наистина ли? И тогава защо изобщо ги бяха изкопали? В мрака, с пръсти, опипващи само латеритова стена, без да вижда странична галерия, тунелният плъх трябваше да използва фенера. Лъчът му обикновено разкриваше майсторски скрит капак в стената, пода или тавана. И войникът или трябваше да прекрати операцията, или да отвори вратата.

Ала кой чакаше от отсрещната страна? Ако влезеше с главата напред и там наистина го причакваше партизанин, животът на американеца щеше да свърши с прерязано гърло или смъртоносно ухапване на стягащия се около шията му клуп от тънка тел. Ако се спуснеше с краката надолу, можеше да го прониже копие. Тогава щеше да умре в мъки, с надаваща крясъци уста в една галерия и пронизан корем — в друга.

Декстър накара оръжейниците да му направят малки, с големината на мандарина гранати с по-малко експлозив и повече сачми. През първите шест месеца на два пъти му се случи да отвори такъв капак, да хвърли вътре граната и да затръшне капака. Когато повторно го вдигаше и осветяваше вътрешността с фенера си, помещението представляваше кланица, пълна с разкъсани трупове.

Комплексите бяха защитени от обгазяване с водни тапи. Пълзящият тунелен плъх се озоваваше пред вир със застояла вода.

Това означаваше, че тунелът продължава от отсрещната страна на водата.

Единственият начин да мине през нея бе да се претърколи по гръб и да се придърпа с пръсти по тавана, надявайки се, че водата ще свърши преди въздуха в дробовете му. Иначе можеше да се удави в мрака на петнайсет метра под повърхността на земята. За да се спаси, трябваше да разчита на партньора си.

Преди да влезе във водата, първият завързваше въже за краката си и го подаваше на другия. Ако до минута и половина не подръпнеше въжето, за да потвърди, че е открил въздух от другата страна на капана, другарят му трябваше незабавно да го изтегли обратно, защото иначе щеше да умре там долу.

И сред цялата тази мизерия, неудобства и страх, от време на време тунелните плъхове попадаха на съкровище. Това бе пещера, понякога съвсем наскоро опразнена, в която очевидно се бе помещавал второстепенен щаб. Кутиите с документи, карти и други свидетелства се пренасяха навън при разузнавачите от Г2.

Язовеца и Къртицата на два пъти се натъкваха на такива Аладинови пещери. Началството не знаеше какво да прави с тези странни младежи и затова раздаваше медали и топли думи. Ала хората от пресцентъра, които обикновено нямаха търпение да разкажат на света колко добре върви войната, бяха предупреждавани да внимават. Никой не споменаваше нито дума. Беше организирана само една обиколка, но „гостът“ от пресцентъра измина петнайсет метра по един „безопасен“ тунел и изпадна в истерия. След това се възцари пълно мълчание.

Ала имаше дълги периоди без сражения, както за другите войници във Виетнам, така и за плъховете. Някои проспиваха това време, пишеха писма, копнееха за края на мандата и за заминаването. Мнозина пушеха, и невинаги малборо. Някои станаха наркомани. Други четяха.

Кал Декстър беше от последните. От разговорите със своя партньор разбра колко недостатъчно е образованието му и започна наново от „а“ и „бе“. Установи, че го привлича историята. Библиотекарят на базата се зарадва и приготви дълъг списък със задължителни книги, които впоследствие получи от Сайгон.

Декстър се запозна с атическа Гърция и древния Рим, научи за Александър, който на трийсет и една години плакал, задето победил познатия свят и вече нямало кого да покорява.

Научи за упадъка и падането на Рим, за Тъмните векове и средновековна Европа, Ренесанса и Просвещението, Епохата на изяществото и Рационализма. Особено го интересуваха ранните години от раждането на американските колонии, Войната за независимост и причините за жестоката гражданска война в родината му само деветдесет години преди неговото раждане.

През онези дълги периоди, когато мусонът или заповедите го задържаха в базата, той правеше още нещо. С помощта на възрастния виетнамец, който метеше и чистеше колибата, научи разговорен виетнамски дотолкова, че да могат да го разбират и той да разбира какво му говорят.

Девет месеца след началото на първия му мандат се случиха две неща. Получи първата си бойна рана и Язовеца приключи първия си мандат.

Куршумът изстреля партизанин, скрит в един от тунелите, когато Декстър се спусна през входната шахта. За да смути такъв потенциален враг, той си беше разработил специален метод. Хвърляше граната в шахтата и светкавично влизаше вътре. Ако гранатата не взривеше фалшивия под, значи долу нямаше бамбукови копия. В противен случай имаше време да спре, преди да се наниже на върховете им.

Същата граната трябваше да разкъса всеки партизанин, който чакаше в засада. Този път обаче виетнамецът стоеше навътре в прохода, насочил калашника си напред. Макар и ранен от взрива, той стреля веднъж по падащия тунелен плъх. Декстър стъпи на пода с пистолет в ръка и три пъти натисна спусъка. Партизанинът падна и запълзя в мрака, но по-късно го намериха мъртъв. Декстър бе улучен в горната част на лявата ръка, без да е засегната костта. Раната заздравя напълно, но го задържа на повърхността за цял месец. Язовеца имаше по-сериозен проблем.

Войниците ще признаят, полицаите ще го потвърдят — с нищо не можеш да заместиш партньор, на когото изцяло разчиташ. Тъй като бяха станали партньори още отначало, Язовеца и Къртицата не искаха да се спускат в тунелите с никой друг. За девет месеца Декстър беше видял да загиват четирима плъхове. Веднъж един оцелял тунелен плъх бе излязъл на повърхността с крясъци и сълзи на очи. Той никога повече не слезе в тунел, макар и след седмици под грижите на психиатрите.

Ала тялото на един от тях, който така и не беше успял да се спаси, все още бе там. Язовеца и Къртицата слязоха с въжета, за да го намерят и да го измъкнат. Гърлото му беше прерязано. Ковчегът му щеше да е затворен.

Още четирима от първоначалните тринайсет напуснаха след изтичане на мандата си. Бяха постъпили шестима новобранци. Накрая станаха единайсет.

— Не искам да слизам долу с никой друг — каза на партньора си Декстър, когато Язовеца отиде да го види в лазарета.

— Нито пък аз, ако бях на твое място — отвърна Язовеца. Решиха проблема, като се уговориха, че ако Язовеца подаде молба за втори едногодишен мандат, след три месеца Къртицата ще направи същото. Така и стана. Двамата приеха втори мандат и се върнаха в тунелите. Засрамен от собствената си благодарност, генералът, който командваше дивизията, им даде още два медала.

В тези тунели имаше някои правила, които никога не се нарушаваха. Първото: никога не слизай сам. Заради невероятния си усет за опасност, обикновено водеше Къртицата и Язовеца го следваше на няколко метра. Друго правило бе да не изстрелват наведнъж и шестте си патрона. Това показваше на партизаните, че са останали без боеприпаси и са лесна мишена. През май 1970 г., два месеца след началото на втория си мандат, Кал Декстър наруши и двете и имаше късмет, че е останал жив.

Двамата бяха влезли в новооткрита шахта в гората Хо Бо. Къртицата водеше и беше пропълзял триста метра по тунел, който променяше посоката си четири пъти. Бе напипал два капана и ги беше обезвредил. Ала не забеляза, че Язовеца се е сблъскал със своя кошмар, два гробнични прилепа, които бяха паднали върху главата му, и е спрял, неспособен да изрече нито дума и да продължи напред.

Къртицата пълзеше сам, когато видя или му се стори, че вижда едва забележима светлина иззад следващия ъгъл. Беше толкова слаба, че се зачуди дали ретината му не му играе номера. Безшумно пропълзя до ъгъла и спря с пистолет в дясната си ръка. Светлината също остана неподвижна, точно зад ъгъла. Той изчака така десет минути, без да съзнава, че вцепененият му партньор е изостанал назад. После реши да наруши статуквото и се хвърли напред.

На три метра от него на четири крака стоеше партизанин. Помежду им бе източникът на светлината, плитка лампа с кокосово масло, в което плаваше късо фитилче. Виетнамецът очевидно я буташе по пода, за да изпълни задачата си — да провери капаните. В продължение на половин секунда двамата врагове се взираха един в друг, после едновременно реагираха.

С опакото на дланта си партизанинът запрати лампата с горещо кокосово масло право в лицето на американеца. Светлината моментално угасна. Декстър вдигна лявата си ръка, за да защити очите си, и усети, че парещото масло оплисква кожата му. С дясната си ръка три пъти натисна спусъка, като в същото време от тунела се чуваше отчаяното отстъпление на другия. Изкушаваше се да изстреля и другите три патрона, ала не знаеше още колко партизани има долу.

Язовеца и Къртицата не подозираха, че пълзят към щабния комплекс на цялото зонално командване на Виетконг. Охраняваха го петдесетима готови на всичко виетнамци.

През това време в Щатите имаше едно малко секретно поделение, наречено Лаборатория за водене на ограничена война. И през цялата виетнамска кампания там измисляха великолепни идеи в помощ на тунелните плъхове, макар че нито един от учените никога не беше слизал в тунел. Пращаха идеите си във Виетнам и плъховете, които слизаха в тунелите, ги изпитваха, намираха ги за абсолютно непрактични и им ги връщаха обратно.

През лятото на 1970-та Лабораторията за водене на ограничена война разработи нов вид оръжие за близък бой в тесни пространства. И най-после улучи в десетката. Това беше магнум .44 калибър със скъсена седем и половина сантиметрова цев, но със специални боеприпаси.

Изключително тежкият куршум на това 44-калиброво оръжие беше разделен на четири сегмента. Те се държаха заедно в гилзата, но щом напуснеха цевта, се разделяха и се превръщаха в четири куршума, вместо един. Тунелните плъхове го намериха за много полезен в близък бой. Револверът щеше да е смъртоносен в тунелите, тъй като, ако стреляше два пъти, щеше да напълни прохода с осем куршума вместо с два. И така имаше много по-голяма вероятност да улучат партизаните.

Бяха произведени само седемдесет и пет такива оръжия. Тунелните плъхове ги използваха в продължение на шест месеца, после ги свалиха от въоръжение. Някой откри, че сигурно противоречат на Женевската конвенция. Затова седемдесет и четирите револвера „Смит & Уесън“, които успяха да открият, бяха пратени обратно в Щатите, за да не ги видят никога повече.

Тунелните плъхове имаха една кратка и проста молитва. „Щом трябва да ме застрелят, какво пък толкоз. Щом трябва да ме заколят, такъв ми бил късметът. Но, моля те, Боже, не позволявай да ме погребат жив там долу.“

През лятото на 1970-та Язовеца бе погребан жив.

Или плъховете не биваше да са долу, или бомбардировачите Б–52 от Гуам не биваше да бомбардират от височина девет хиляди метра. Някой обаче беше дал заповед на бомбардировачите и друг бе забравил да съобщи на тунелните плъхове.

Случва се. Не често, но всеки, който е бил във въоръжените сили, е попадал на такова тотално прецакване.

Такава беше новата идея: да унищожат тунелните комплекси, като ги срутят с мощни експлозии. Това отчасти се дължеше на психологическата промяна.

Общественото мнение в Щатите категорично бе против Виетнамската война.

Родителите вече се присъединяваха към антивоенните демонстрации на децата си.

В зоната на войната още не бяха забравили офанзивата „Тет“ отпреди трийсет месеца. Бойният дух просто се оттичаше в джунглата. Във върховното командване още нищо не се говореше, но се налагаше мнението, че тази война не може да бъде спечелена. Щяха да изтекат още три години, преди последният войник да се качи на борда на последния самолет и да напусне Виетнам, ала през лятото на 1970-та бе взето решение да унищожат с бомби тунелите в „зоните на свободен удар“. Железният триъгълник беше зона на свободен удар.

Тъй като там бе базирана цялата Двайсет и пета пехотна дивизия, бомбардировачите имаха инструкции да не хвърлят бомби на по-малко от три километра от най-близката американска бойна част. Ала онзи ден върховното командване забрави за Язовеца и Къртицата, които бяха далеч от дивизията си.

Намираха се в галерия на второто равнище на комплекса край Бен Сук, когато чуха първата експлозия. Те забравиха за партизаните и отчаяно запълзяха към шахтата, която водеше към горното равнище.

Къртицата стигна до нея и му оставаха още десет метра до последната шахта, когато се срути таванът. Зад него. „Язовец“ — извика той. Не получи отговор. Знаеше, че на двайсетина метра напред има малка ниша, защото на слизане бяха минали покрай нея. Облян в пот, Декстър се вмъкна вътре, завъртя се и обърна глава назад.

Пръстите му заопипваха купчината пръст. Докосна ръка, после втора, но нищо друго освен глина. Започна да копае, като хвърляше пръстта зад себе си, но така задръстваше изхода.

Трябваха му пет минути, за да освободи главата на партньора си, и още пет за горната половина на тялото. Бомбардировката престана, ала нападалите буци пръст бяха запушили вентилационните отвори. Кислородът им започна да се изчерпва.

— Бягай оттук, Кал — прошепна Язовеца в мрака. — И доведи помощ. Аз ще се оправя.

Декстър продължи да рови с пръсти. Беше изгубил два нокътя. Можеше да доведе помощ за не по-малко от час. Без въздух, партньорът му щеше да умре за трийсет минути. Той включи фенера си и го тикна в ръката на Язовеца.

— Дръж. Насочи лъча над рамото си.

На жълтата светлина можеше да вижда масата, покриваща краката на партньора му. Отне му още половин час. После изпълзя навън, като се провря покрай нахвърляната от самия него купчина. Гърдите му тежко се надигаха, виеше му се свят. Партньорът му губеше съзнание. Когато стигна до последния ъгъл, усети въздуха.

През януари 1971-ва приключи вторият мандат на Язовеца. Бе забранено да остане трета година, но на него и без това му беше дошло до гуша. Вечерта преди заминаването му за Щатите Къртицата получи разрешение да придружи партньора си в Сайгон, за да се сбогуват. Отидоха в столицата с брониран конвой. Декстър беше сигурен, че на другия ден ще може да си уреди да го върнат обратно с хеликоптер.

Двамата младежи хапнаха обилно и обиколиха баровете. Избягваха пълчищата проститутки и се съсредоточиха върху алкохола. В два през нощта се озоваха някъде в Чолон, китайския квартал оттатък реката.

Намериха салон за татуировки, който все още беше отворен и работеше, особено за долари. Китаецът благоразумно обмисляше да напусне Виетнам.

Преди да го оставят и да вземат обратния ферибот, двамата млади американци си направиха татуировка. На лявата предлакътница. Тя изобразяваше плъх — не агресивния плъх от вратата на колибата в Лай Ке, а весел плъх. Плъхът гледаше през рамо. И намигаше със смъкнати гащи на света. Двамата продължиха да се кикотят, докато изтрезняха. После бе късно.

На другата сутрин Язовеца отлетя за Щатите. Къртицата го последва след десет седмици, в средата на март. На 7 април 1971-ва тунелните плъхове официално престанаха да съществуват.

В този ден, въпреки настояването на неколцина старши офицери, Кал Декстър се уволни от армията и се върна в цивилния живот.

6.Следотърсача

Малко военни организации са по-секретни от британската Специална военновъздушна служба, но ако съществува такава, това е Подразделението.

Четиринайсета самостоятелна разузнавателна рота, наричана също Четиринайсета външна или Подразделението, е военно поделение, което събира личния си състав от всички възможни среди, с (за разлика от чисто мъжката СВС) голям процент женско участие.

Въпреки че при нужда може да се сражава с гибелна ефикасност, главните задачи на Подразделението са да откриват, проследяват до леговищата им, да наблюдават и подслушват врага. Те са невидими и подслушвателните им устройства са толкова модерни, че рядко ги откриват.

Успешната операция на Подразделението се състои от проследяване на терорист до главния кошер, тайно проникване през нощта, поставяне на „бръмбар“ и подслушване на противника дни и седмици наред. По този начин има голяма вероятност терористите да разкрият следващия си удар.

След подаването на тази информация малко по-шумните СВС могат да извършат една хубава малка атака и още щом първият терорист натисне спусъка, да изтребят всички. Законно. При самоотбрана.

До 1995 г. повечето операции на Подразделението бяха в Северна Ирландия, където секретно придобитата информация бе довела до някои от най-тежките поражения на ИРА. Именно в Подразделението се роди идеята да се вмъкват в траурен дом, където лежи терорист, било то републиканец или юнионист, и да поставят бръмбар в ковчега.

Защото кръстниците на терористите, които знаеха, че са „под подозрение“, рядко се срещаха, за да обсъждат действията си. Но се събираха на погребение, навеждаха се над ковчега и скривайки уста от специалистите по четене на устни, наблюдаващи с бинокъл от склона над гробището, провеждаха кратко съвещание.

През идните години именно Подразделението щеше да проведе близко разузнаване на босненските масови убийци и да позволи на спецчастите на СВС да ги изправят пред съда в Хага.

Фирмата, чието име Стив Едмънд научи от господин Ръбинстийн — колекционера на произведения на изкуството от Торонто, който тайнствено си беше върнал картините, се казваше „Управление на рисковете“ — изключително дискретна агенция в лондонския квартал Виктория.

„Управление на рисковете“ се специализираше в три области и повечето служители на фирмата идваха от спецчастите. Най-големи печалби носеше „Охраната на ценности“ — охрана на извънредно скъпи вещи, собственост на много богати хора, които не искаха да се разделят с тях. Тази дейност се извършваше само за краткосрочни специални случаи.

После идваше „Охраната на личности“, ОЛ за разлика от ОЦ. Тази дейност също бе краткосрочна, макар че в Уилтшир имаше малка школа, където срещу сериозна такса се тренираха лични телохранители на богаташи.

Най-малкият отдел на „Управление на рисковете“ се наричаше „О & В“, откриване и възвръщане. От това беше имал нужда господин Ръбинстийн: някой, който да открие изчезналите му шедьоври и да уреди връщането им.

Два дни след като разговаря с отчаяната си дъщеря, Стив Едмънд се срещна с директора на „Управление на рисковете“ и му обясни какво иска.

— Намерете внука ми. Тази поръчка няма бюджетни ограничения.

Пенсионираният бивш директор на спецчастите просия. Даже военните трябва да осигуряват образованието на децата си. На другия ден той повика от вилата му Фил Грейси, бивш капитан от Парашутния полк и десетгодишен ветеран от Подразделението. Във фирмата го наричаха просто „Следотърсача“.

Грейси също се срещна с канадеца и го разпита изключително подробно. Ако момчето още бе живо, той искаше да знае всичко за личните му навици, вкусове, предпочитания, даже пороци. Получи две качествени снимки на Рики Коленсо и номера на мобилния телефон на дядото. После кимна и излезе.

Следотърсача остана почти цели два дни на телефона. Нямаше намерение да направи каквото и да било, докато не разбере точно къде отива, как, защо и кого търси. Часове наред чете материали за босненската гражданска война, чуждестранните помощи и чуждестранното военно присъствие в Босна. С последното извади късмет.

Обединените нации бяха създали военни „мироопазващи“ сили, обичайното безумие да пратят военни да пазят мира там, където няма мир, и после да им забранят да наложат такъв мир, нареждайки им да наблюдават клането, без да се намесват. Военните сили бяха наречени ЮНПРОФОР и британското правителство се бе включило с голям контингент. Той беше базиран във Витез, само на петнайсетина километра от Травник.

Пратеният през юни 1995 г. полк бе там отскоро — техните предшественици бяха освободени едва преди два месеца и Следотърсача намери полковника, командващ предишния полк, на игрището за голф в базата на гвардейците в Пирбрайт. Той се оказа неизчерпаем източник на информация. На третия ден след разговора си с канадеца Следотърсача отлетя за Балканите — не директно за Босна (което не беше възможно), а за адриатическия курорт Сплит на хърватското крайбрежие. Представяше се за журналист на свободна практика, удобно прикритие, тъй като не подлежеше на никаква проверка. Но прикритието му също включваше писмо от голям неделен вестник, който му възлагаше да напише поредица статии за ефикасността на международната помощ. За всеки случай.

През двадесет и четири часовия си престой в Сплит — град, преживяващ неочакван разцвет като главен отправен пункт за Централна Босна, той се сдоби със здрав, макар и не нов джип, и пистолет. За всеки случай. Предстоеше му дълъг път през планината от крайбрежието до Травник, ала Следотърсача беше убеден, че информацията му е вярна. И наистина, не мина през зони на бойни действия.

Това бе странна битка, тази босненска гражданска война. Рядко имаше фронтове и никога не се водеха истински сражения. Само разпокъсани, живеещи в страх етнически общности, стотици опустошени, етнически „прочистени“ села и махали, между които бродеха банди от войници, повечето служили в „националните“ армии на съседните страни, но също групи наемници, мародери и паравоенни психари, представящи се за патриоти. Те бяха най-страшни.

В Травник Следотърсача претърпя първия си неуспех. Джон Слак бе заминал. Един дружелюбно настроен служител от „Грижа за възрастните“ му каза, че според него американецът постъпил в „Да нахраним децата“, много по-голяма НПО, базирана в Загреб. Следотърсача пренощува в спалния си чувал на задната седалка на джипа и на другия ден се отправи на ново изтощително пътуване на север към Загреб, хърватската столица. Там намери Джон Слак в склада на „Да нахраним децата“. Американецът не му помогна много.

— Нямам представа какво се е случило, нито къде е отишъл, нито защо — заяви той. — Виж сега, „Хлябовете и рибите“ приключи дейността си миналия месец и за това беше виновен малкият. Той изчезна с един от двата ми чисто нови ландкрузъра, с други думи с половината от транспорта ми.

— Освен това с него замина един от тримата ми местни помощници. В Чарлстън не се зарадваха много. Мирът се задавал на хоризонта и не искали да започват наново. Обясних им, че има още много работа, обаче те закриха дейността на фондацията. Имах късмет, че си намерих място тук.

— Ами босненецът?

— Фадил ли? Няма никаква вероятност да стои зад тая работа. Той беше готин. Все тъгуваше за изгубеното си семейство. Ако е мразел някого, това са сърбите, не американците.

— Някакви следи от банана с парите?

— Виж, това беше глупаво. Предупредих го. Парите бяха прекалено много и да ги оставиш, и да ги мъкнеш със себе си. Обаче Фадил едва ли би го убил заради тях.

— А ти къде беше, Джон?

— Това е проблемът. Ако бях там, нищо нямаше да се случи. Щях да им забраня, каквото и да бяха намислили. Но аз бях на един планински път в Южна Хърватия, опитвах се да уредя да изтеглят повредения ни камион до най-близкия град. Тъпия му швед. Представяш ли си да караш камион без масло и да не забележиш?

— И какво откри?

— Когато се върнах ли? Ами, той влязъл в лагера, качил се на ландкрузъра и заминал. Един от другите босненци, Ибрахим, ги видял двамата, обаче не му казали нищо. Това било четири дни преди да се върна. Побеснях. Реших, че купонясват някъде. Отначало по-скоро бях ядосан, отколкото обезпокоен.

— Имаш ли представа накъде са тръгнали?

— Не. Ибрахим каза, че са заминали на север. Тоест, право към центъра. Оттам обаче водят пътища навсякъде. Никой в града не си спомня нищо.

— Подозираш ли нещо, Джон?

— Да. Според мен са му се обадили. Или по-вероятно са се обадили на Фадил и той е казал на Рики. Малкият беше много състрадателен. Ако са се обадили за спешен медицински случай в някое от планинските села, със сигурност се е притекъл на помощ. Той беше прекалено импулсивен, за да остави съобщение.

— Виждал ли си тоя район, приятел? Някога пътувал ли си из него? Планини, долини и реки. Според мен са паднали в някоя пропаст и са се разбили в долината. Когато дойде зимата и листата опадат, някой сигурно ще забележи останките сред скалите. Виж, трябва да тръгвам. Желая ти успех. Той беше готино хлапе.

Следотърсача се върна в Травник, намери си помещение за работа и сън и назначи Ибрахим за свой гид и преводач.

Носеше сателитен телефон с няколко резервни батерии и скрамблер, за да поддържа журналистическото си алиби. Всъщност с него поддържаше връзка с офиса в Лондон. Там разполагаха със средства, каквито той нямаше.

Според него имаше четири възможности, които варираха от глупава до възможна и вероятна. Най-глупавата бе, че Рики Коленсо е решил да открадне ландкрузъра, да отиде на юг в сръбската столица Белград, да го продаде, да зареже предишния си живот и да заживее като скитник. Следотърсача веднага я отхвърли. Това просто не беше в стила на Рики Коленсо, пък и защо да краде ландкрузър, когато дядо му може да купи завода производител?

Сюлейман можеше да е убедил Рики да го вземе на разходка и после да е убил младия американец заради парите и колата. Но като босненски мюсюлманин без паспорт, Фадил нямаше да стигне далеч в Хърватия или Сърбия, които бяха вражеска територия за него, а новият ландкрузър на пазара веднага щеше да привлече вниманието.

Трето, можеха да са се натъкнали на неизвестни хора и да са били убити поради същите причини. Сред скитащите се наемни убийци имаше няколко групи муджахидини — мюсюлмански фанатици от Средна Азия, дошли да „помогнат“ на своите преследвани братя мюсюлмани в Босна. Знаеше се, че вече са убили двама европейски наемници, макар да се предполагаше, че те са се сражавали на същата страна, плюс един доброволец и мюсюлманин, собственик на бензиностанция, който отказал да им даде безплатно бензин.

Но най-вероятно беше предположението на Джон Слак. Следотърсача взе Ибрахим и ден след ден обходи всички пътища, които излизаха от Травник, в продължение на километри в пустошта. Докато босненецът бавно караше зад него, Следотърсача оглеждаше всички стръмни склонове, спускащи се към дълбоките долини.

Правеше всичко възможно. Бавно, търпеливо, без да пропуска нищо, той търсеше следи от гуми, разронени ръбове на пътя, смачкана растителност, стъпкана от колела трева. Завързан с въже за джипа „Лада“, на три пъти се спуска в клисури, където му се струваше, че в храсталаците може да има разбит ландкрузър. Нищо.

Седеше с бинокъл на ръба на пътя и оглеждаше долините за блясък на метал или стъкло. Нищо. Изтощен след десетдневно търсене, той се убеди, че Слак греши. Ако толкова голям джип бе излязъл от пътя и беше паднал в дерето, щеше да остави следи, макар и малки, дори четирийсет дни по-късно. И той щеше да забележи тези следи. В долините край Травник нямаше смачкан автомобил.

Предложи награда за информация — достатъчно голяма, за да привлече вниманието. Вестта за наградата се разпространи сред бежанците и разбуди надеждите им. Ала успя да установи само, че колата е била видяна из града през онзи ден. Посока — неизвестна. Маршрут — неизвестен.

След две седмици той прекрати търсенето и се премести във Витез, щаб на новия британски военен контингент.

Намери си квартира в училището, което бе превърнато в нещо като общежитие за пресата, главно британска. Тя се намираше на „Телевизионната улица“, извън военния лагер, но достатъчно безопасна, ако положението се влошеше.

Следотърсача знаеше какво е отношението на повечето военни към пресата, затова изостави прикритието си като „журналист на свободна практика“ и поиска среща с полковника, който командваше контингента, въз основа на това, че е служил в спецчастите.

Полковникът имаше брат в Парашутния полк. Общо минало, общи интереси. Нямало проблем, с какво можел да помогне?

Да, бил чувал за изчезналото американче. Кофти работа. Патрулите му го търсили, но нищо. Той изслуша предложението на Следотърсача за сериозно дарение за Благотворителния военен фонд. Беше организирано разузнавателно учение с лек самолет от артилерийската част. Следотърсача отиде с пилота. Повече от час летяха над планини и клисури. Нито следа.

— Според мен трябва да допуснеш възможността за нападение — каза полковникът по време на вечерята.

— От муджахидини ли?

— Може би. Странна порода, нали разбираш. Ще те убият още щом видят, че не си мюсюлманин, пък и даже да си, но не си достатъчно фундаменталист. Петнайсети май ли? Ние сме тук едва от две седмици. Още опознаваме терена. Но проверих рапортите. В района не е имало инциденти. Може да опиташ с докладите на НМЕО. Общо взето, за нищо не стават, обаче имам копия в кабинета си. Би трябвало да обхващат и петнайсети май.

Наблюдателната мисия на Европейската общност представляваше опит на Европейския съюз с център Брюксел да се намеси в нещо, върху което не можеше да окаже никакво влияние. Операцията в Босна беше осъществявана от ООН, докато накрая на САЩ им бе омръзнало, бяха поели инициативата и бяха решили проблема. Но Брюксел искаше да участва, затова беше сформирана институцията на наблюдателите. Това бе НМЕО. На другия ден Следотърсача прегледа купчината доклади.

Наблюдателите на ЕС бяха главно офицери от министерствата на отбраната на страните членки, които си нямаха друга работа. Те бяха пръснати из Босна, където разполагаха с офис, апартамент, автомобил и командировъчни. Някои доклади звучаха по-скоро като разкази за живота в обществото. Следотърсача се съсредоточи върху сведенията от петнайсети до осемнайсети май. Вниманието му привлече съобщение от Баня Лука с дата шестнайсети май.

Баня Лука беше непристъпна сръбска твърдина доста на север от Травник, отвъд планинската верига Власич. Тамошният офицер от НМЕО бе датският майор Ласе Берегаард. Според него предишната вечер, тоест петнайсети май, той пиел в бара на хотел „Босна“, когато станал свидетел на скандал между двама сърби в камуфлажна униформа. Единият очевидно бил бесен на другия и го псувал на сръбски. Той няколко пъти зашлевил по-младия мъж по лицето, но другият не му отговорил, което ясно показвало старшинството на първия.

После майорът разпитал бармана, който поназнайвал английски, обаче барманът свил рамене и грубо го срязал, което не било в негов стил. На другата сутрин униформените ги нямало и майорът повече не ги видял.

Макар да знаеше, че това е най-малко вероятната следа в цялата му кариера, Следотърсача се обади в офиса на НМЕО в Баня Лука. Поредната смяна на длъжностни лица. Отговори му грък. Да, датчанинът предишната седмица заминал за родината си. Следотърсача се свърза с Лондон и предложи да се обърнат към датското министерство на отбраната. От центъра го потърсиха след три часа. За щастие името не се срещало толкова често. Щели да имат проблеми с Йенсен. Майор Берегаард бил в отпуск в Оденсе.

Следотърсача го намери същата вечер, след като датчанинът бе прекарал цял ден на плажа със семейството си. Майор Берегаард беше максимално услужлив. Ясно си спомнял вечерта на петнайсети май. В края на краищата, Баня Лука била много самотно и скучно място за един датчанин.

Също като всяка вечер, той отишъл в бара към седем и половина да изпие една бира. След около половин час се появила групичка сърби в камуфлажни униформи. Не смятал, че са от югославската армия, тъй като не носели отличителни знаци.

Изглеждали самонадеяни и си поръчвали много пиене, сливова ракия с бира — смъртоносна комбинация. След няколко чаши майорът тъкмо се канел да се оттегли в съседната трапезария, защото глъчката ставала оглушителна, когато в бара влязъл друг сърбин. Той, изглежда, бил командирът, защото останалите утихнали.

Новодошлият им заговорил на сръбски и най-вероятно им заповядал да тръгнат с него. Мъжете започнали да допиват на екс бирата си и да прибират цигарите и запалките си в джобовете. Тогава един от тях предложил да плати.

Командирът обезумял. Той се разкрещял на подчинения си. Останалите не издавали нито звук. Както и другите клиенти. И барманът. Гневната реч продължила, придружена от два шамара по лицето. Отново никой не възразил. Накрая командирът изхвърчал навън. Оклюмалите сърби го последвали. Никой не предложил да плати за изпитото.

Майорът се опитал да научи нещо от бармана, с когото след няколко седмици пиене се бил сприятелил. Онзи бил пребледнял. Датчанинът решил, че е бесен заради сцената в бара, обаче барманът по-скоро се бил уплашил. Когато го попитал какво точно се е случило, сърбинът свил рамене, отдалечил се в другия край на опустелия бар и подчертано се извърнал настрани.

— Командирът ядоса ли се на някой друг? — попита Следотърсача.

— Не, само на оня, който се опита да плати — отговори гласът от Дания.

— Защо само на него, господин майор? В доклада ви не се споменава за конкретна причина.

— А, не съм ли отбелязал? Съжалявам. Според мен причината е, че мъжът се опита да плати със стодоларова банкнота.

7.Доброволецът

Следотърсача си събра багажа и потегли на север от Травник. Навлизаше от босненската (мюсюлманска) в сръбската територия. Но над ладата се вееше британското знаме и с малко късмет то трябваше да спре далечните изстрели. Ако го спряха, щеше да разчита на паспорта си, писмото, с което му възлагаха да напише статии за чуждестранната помощ, и щедри подаръци от цигари, купени от магазина във витезката казарма.

Ако всичко това се окажеше недостатъчно, пистолетът му беше зареден и поставен наблизо. Знаеше как да го използва.

Спряха го на два пъти, първия път патрул на босненската милиция при напускането на контролирания от босненците район, и втория — патрул на югославската армия южно от Баня Лука. И двата пъти неговото обяснение, документите и подаръците свършиха работа. След пет часа пристигна в Баня Лука.

Хотел „Босна“ определено никога нямаше да докара „Риц“ до фалит, но в града нямаше друг. Той се настани там. Имаше много стаи. Освен един френски телевизионен екип, очевидно Следотърсача беше единственият чужденец в хотела. В седем часа същата вечер влезе в бара. Имаше трима клиенти, и тримата сърби, които седяха на масите. Барманът седеше на столче до бара.

— Здрасти. Ти трябва да си Душко.

Държеше се открито, дружелюбно, приятелски. Барманът стисна протегнатата му ръка.

— Идвал ли си тук преди?

— Не, за пръв път съм тук. Хубав бар. Приятен бар.

— Откъде знае името ми?

— Един мой приятел наскоро е работил тук. Датчанин. Ласе Берегаард. Помоли ме да те поздравя, ако мина през Баня Лука.

Барманът се поотпусна. Нищо не го заплашваше.

— Ти датчанин?

— Не, британец съм.

— Военен?

— Господи, не. Журналист. Пиша серия статии за чуждестранните помощи. Ще изпиеш ли едно с мен?

Душко си наля от най-хубавата си ракия.

— Искам да стана журналист. Някой ден. Да пътувам. Да видя света.

— Защо не? Поотракай се в местния вестник, после иди в големия град. Така постъпих аз.

Барманът примирено сви рамене.

— Тук? В Баня Лука? Няма вестник.

— Тогава опитай в Сараево. Даже в Белград. Ти си сърбин. Можеш да се измъкнеш оттук. Войната няма да продължи вечно.

— Измъкването оттук струва пари. Няма работа, няма пари. Няма пари, няма пътуване, няма работа.

— А, да, парите винаги са проблем. А може и да не са.

Англичанинът извади пачка щатски долари — стотачки, и започна да ги брои на бара.

— Аз съм старомоден — каза той. — Смятам, че хората трябва да си помагат един на друг. Това улеснява живота, прави го по-приятен. Ще ми помогнеш ли, Душко?

Барманът зяпаше хилядата долара, които бяха само на сантиметри от пръстите му. Не можеше да откъсне очи от тях. Той зашепна:

— Какво искаш? Какво правиш тук? Ти не репортер.

— Е, в известен смисъл съм репортер. Задавам въпроси. Но плащам много за отговорите. Искаш ли да станеш богат като мен, Душко?

— Какво искаш? — повтори барманът. Той стрелна с очи другите клиенти, които ги зяпаха.

— И преди си виждал стодоларова банкнота. Миналия май. На петнайсети, нали? Един млад войник се е опитал да уреди сметката с нея. И затова избухнал страхотен скандал. Моят приятел Ласе е бил тук. Той ми разказа. Обясни ми точно какво се е случило и защо.

— Не тук. Не сега — изсъска уплашеният сърбин. Един от мъжете на масите се беше изправил и се приближаваше към бара. Парцалът за бърсане ловко се озова върху парите. — Барът затваря в десет. Ела тогава.

В десет и половина, след като барът беше затворен и заключен, двамата мъже седнаха в едно сумрачно сепаре.

— Те не били от югославска армия, не били войници — каза барманът. — Паравоенни. Лоши хора. Остават три дни. Най-хубави стаи, най-добра храна, много пиене. Не оставят пари.

— Единият се е опитал да ти плати.

— Да. Само един. Той бил добро хлапе. Различен от други. Не знам какво правил с тях. Образован. Останалите гангстери. Каналии.

— Но ти не си възразил, че не са ти платили за тридневен престой, нали?

— Да възразя? Да възразя! Какво да казва? Тия зверове имат оръжие. Те убиват, даже други сърби. Всички убийци.

— Когато онова добро хлапе се е опитало да ти плати, кой го е ударил по лицето?

Следотърсача усети, че сърбинът се напряга в сумрака.

— Нямам представа. Той бил шефът, главният. Обаче без име. Викат му само Шефа.

— Всички тези паравоенни си имат имена, Душко. Аркан и неговите Тигри. Момчетата на Франки. Те обичат да са известни. Хвалят се с имената си.

— Не и тоя. Кълна се.

Следотърсача знаеше, че барманът лъже. Който и да беше, този наемен убиец внушаваше смъртен страх сред своите сънародници.

— Обаче доброто хлапе… имаше ли име?

— Не съм го чувал.

— Тук става дума за много пари, Душко. Никога повече няма да видиш него, никога повече няма да видиш мен, имаш достатъчно, за да започнеш наново в Сараево след войната. Името на хлапето.

— Той платил в деня, в който заминал. Сякаш се срамувал от хора, с които бил. Върнал се и платил с чек.

— И не са го признали, така ли? Пазиш ли го?

— Не, признаха го. В югославски динари. От Белград. Изцяло го покриха.

— Значи чекът не е в теб?

— Трябва да е в белградската банка. Само че сигурно вече го унищожили. Но аз записал номера на личната му карта, за всеки случай.

— Къде? Къде го записа?

— На гърба на кочана за поръчки. С химикалка.

Следотърсача го погледна. От кочана за поръчки бяха останали само два листа. Още ден и барманът щеше да го изхвърли. На картонения гръб имаше седемцифрен номер и две главни букви. Отпреди осем седмици. Още се четяха.

Англичанинът остави хиляда от доларите на господин Едмънд и замина. Най-краткият път оттам бе на север до Хърватия и със самолет от загребското летище.

Някогашната Федеративна република Югославия от пет години се разпадаше с кръв, хаос и зверства. На север първо се бе отделила Словения, за щастие без кръвопролития. На юг Македония също беше осигурила независимостта си. Ала в центъра сръбският диктатор Слободан Милошевич с всевъзможни жестокости се опитваше да задържи Хърватия, Босна, Косово и Черна гора, както и родната си Сърбия. Вече бе изгубил Хърватия, но жаждата му за власт и война оставаше неутолена.

Онзи Белград, в който през 1995-та пристигна Следотърсача, все още беше невредим. Неговото опустошаване щеше да стане по време на бъдещата война в Косово.

От Лондон му бяха препоръчали частна детективска агенция в Белград, оглавявана от бивш висш полицейски служител, която по-рано бяха използвали. Той беше дал на фирмата си не особено оригиналното име „Чандлър“ и Следотърсача лесно я откри.

— Търся един младеж, чието име не знам, но разполагам с номера на личната му карта — каза той на детектива Драган Стоич.

Сърбинът изсумтя.

— Какво е направил?

— Нищо, доколкото знам. Видял е нещо. Може би. А може би не.

— Само това ли? Името му?

— После искам да разговарям с него. Нямам кола и не владея сърбохърватски. Той може и да знае английски. А може би не.

Стоич пак изсумтя. Това изглеждаше по неговата специалност. Явно бе чел всички романи за Филип Марлоу и беше гледал всички филми за него. Опитваше се да имитира Робърт Мичъм в „Дългия сън“, само че с ръст метър шейсет и пет и плешиво теме нещо не се получаваше.

— Моите условия… — започна той.

Следотърсача побутна още десет стодоларови банкноти към него.

— Нужно ми е цялото ви внимание — измърмори той.

Стоич сякаш бе хипнотизиран. Репликата спокойно можеше да е от „Сбогом, моя красавице“.

— Дадено — рече сърбинът.

Тантурестият бивш следовател не губи време. Бълвайки черен дим, неговото юго ги откара в другия край на града, в квартал Конярник, където на ъгъла на улица „Лермонтова“ се намираше белградското полицейско управление — голям, грозен, кафяво-жълт блок, напомнящ полегнал настрани грамаден ъгловат стършел.

— Най-добре остани тук — каза Стоич. Нямаше го половин час и трябва да бе обърнал някоя и друга чашка със стар приятел, защото дъхът му миришеше на сливова. Ала носеше и лист хартия.

— Личната карта е на Милан Раяк. Двайсет и четири годишен. Води се студент по право. Баща адвокат, преуспяващ, семейство от горната средна класа. Сигурен ли си, че това е твоят човек?

— Освен ако няма двойник, той и личната карта с неговата снимка преди два месеца са били в Баня Лука.

— Какво е правил там, по дяволите?

— Носил е униформа. В един бар.

Стоич се замисли за досието, което му бяха показали, но не му бяха позволили да ксерографира.

— Той е изслужил военната си служба. Това е задължително за всички млади югославяни. От осемнайсет до двайсет и една годишна възраст.

— Пехотинец ли е бил?

— Не, свързочник. Радист.

— Значи не е участвал в бойни действия. Може да му се е искало. Може да се е присъединил към някоя заминаваща за Босна група, за да се бие за сръбската кауза. Заблуден доброволец. Възможно ли е?

Стоич сви рамене.

— Възможно е. Обаче тия паравоенни са отрепки. Всички са бандити. Какво ще прави при тях студент по право?

— Например, може да прекарва там лятната ваканция — предположи Следотърсача.

— Но при коя група? Да го попитаме ли?

Стоич погледна листа.

— Адресът е в Сеняк, на няма и половин час път оттук.

— Да вървим тогава.

Лесно намериха адреса, солидна вила на улица „Истарска“. Дългогодишната служба на маршал Тито, а сега и Слободан Милошевич изобщо не бяха навредили на господин Раяк старши. Вратата отвори бледа, нервна наглед, може би четирийсетинагодишна жена, която изглеждаше по-възрастна.

Последва разговор на сърбохърватски.

— Майката на Милан — обясни Стоич. — Да, тук бил. Тя пита какво искаш.

— Да поговоря с него. Интервю. За британската преса.

Видимо озадачена, госпожа Раяк ги пусна вътре и повика сина си. После ги покани в гостната. Разнесоха се стъпки по стълбището и в коридора се появи младеж. Той размени няколко думи с майка си и влезе в стаята. Имаше смутен вид, обезпокоен, почти уплашен. Следотърсача дружелюбно му се усмихна и стисна ръката му. Вратата все още бе открехната. Госпожа Раяк разговаряше по телефона. Стоич стрелна клиента си с предупредителен поглед, сякаш му казваше: „Давай по-бързо. Тежката артилерия скоро ще е тук“.

Англичанинът показа кочана от бара в Баня Лука. Двата останали листа носеха емблемата на хотел „Босна“. Той обърна картонения гръб, на който се виждаха седемте цифри и двете букви.

— Много благородно от твоя страна да уредиш сметката, Милан. Барманът ти е бил благодарен. За съжаление от банката не са признали чека.

— Не. Не е възможно. Той беше…

Младежът млъкна и пребледня като платно.

— Никой в нищо не те обвинява, Милан. Само ми кажи: какво правеше в Баня Лука?

— Бях на гости.

— На приятели ли?

— Да.

— В камуфлажна униформа ли? Там се води война, Милан. Какво се случи в онзи ден преди два месеца?

— Не знам за какво говорите. Мамо… — После продължи на сърбохърватски и Следотърсача престана да разбира. Той въпросително погледна Стоич.

— Таткото идва — прошепна детективът.

— Бил си там с десетчленна група. Всички сте били униформени. И въоръжени. Кои са тези хора?

Милан Раяк се обливаше в пот и сякаш всеки момент щеше да избухне в сълзи. Следотърсача прецени, че младежът има сериозни нервни проблеми.

— Англичанин ли сте? Вие не сте журналист. Какво правите тук? Защо ме преследвате? Не знам нищо.

Пред къщата се разнесе писък на автомобилни гуми, чуха се тичащи стъпки. Госпожа Раяк държеше вратата отворена и мъжът й влетя вътре. Той се появи на прага на дневната, объркан и ядосан. Раяк старши не знаеше английски и се разкрещя на сърбохърватски.

— Пита какво правиш в дома му, защо тормозиш сина му — преведе Стоич.

— Не го тормозя — спокойно възрази англичанинът. — Просто му задавам въпроси. Какво е правил този младеж преди осем седмици в Баня Лука и кои са били мъжете с него?

Детективът преведе. Раяк старши пак се разкрещя.

— Казва, че синът му не знаел нищо и не е бил там — поясни Стоич. — Цяло лято бил тук и ако веднага не напуснеш дома му, щял да повика полиция. Лично аз смятам, че трябва да си тръгнем. Той е влиятелен човек.

— Добре — съгласи се Следотърсача. — Един последен въпрос.

По негова молба бившият директор на спецчастите, който сега ръководеше „Управление на рисковете“, бе провел дискретна среща на обяд със свой познат от секретната разузнавателна служба. Шефът на отдел „Балкани“ му беше съобщил каквото може.

— От Вълците на Зоран ли бяха ония мъже? Човекът, който те е ударил, самият Зоран Жилич ли беше?

Стоич бе превел повече от половината, преди да млъкне. Милан знаеше английски. Резултатът имаше две фази. В продължение на няколко секунди той потъна в смаяно мълчание. Вторият етап приличаше на избухнала граната.

Госпожа Раяк нададе писък и тичешком напусна стаята. Синът й клюмна на стола, обхвана главата си в ръце и се разтрепери. Бащата пребледня, после лицето му стана тъмночервено. Той посочи вратата и започна да крещи една-единствена дума, която според Грейси означаваше „вън“. Стоич се запъти към изхода. Следотърсача го последва.

Когато минаваше край треперещия младеж, той спря и пъхна визитката си в горния джоб на сакото му.

— Ако решиш да поговориш с мен, обади ми се — прошепна англичанинът. — Или ми пиши. Аз ще дойда.

По пътя за летището в колата цареше напрегнато мълчание. Драган Стоич явно смяташе, че е заслужил всеки цент от своите хиляда долара. Когато спряха пред терминала, той заговори през шибедаха на заминаващия Грейси.

— Ако някога пак дойдеш в Белград, приятелю, съветвам те да не споменаваш това име. Даже на шега. Особено на шега. Днес никъде не сме ходили.

За две денонощия Следотърсача написа доклада си до Стивън Едмънд и състави списък на разходите си. Последният абзац гласеше:

Беше 22 юли 1995 г.

8.Адвокатът

Калвин Декстър не обясни главната причина за решението си да напусне армията, защото не искаше да му се подиграват. Искаше да следва, да завърши висше образование и да стане адвокат.

Що се отнасяше до средствата, той бе спестил няколко хиляди долара във Виетнам и можеше да получи още средства според условията на наборния закон.

В наборния закон няма много условия: ако американски войник, който не е дисциплинарно уволнен от армията, желае да учи, държавата трябва да го издържа, докато завърши. Студентът може да харчи отпусканите средства, които през последните трийсет години постоянно се увеличават, по всякакъв начин, стига учебното заведение да потвърждава, че следва редовно.

Декстър реши, че провинциалните колежи са по-евтини, но искаше в университета да има юридически факултет, а щом щеше да се занимава с право, в далеч по-големия Ню Йорк щеше да има много повече възможности, отколкото в Ню Джърси. След като прегледа петдесет справочника, той кандидатства в нюйоркския университет „Фордам“.

Прати документите си в края на пролетта заедно със задължителния документ за уволнение, с който напускаше армията всеки войник. Тъкмо навреме.

През пролетта на 1971-ва, въпреки че вече имаше силни настроения срещу Виетнамската война, при това главно в университетите, никой не обвиняваше войниците, а по-скоро ги смятаха за жертви.

След хаотичното и недостойно изтегляне през 1973-та, понякога определяно като бягство, настроенията се промениха. Макар че Ричард Никсън и Хенри Кисинджър се опитаха да придадат на положението максимално оптимистичен вид и че почти всички посрещнаха с радост дистанцирането от виетнамската катастрофа, това все пак бе разглеждано като поражение.

Ако има нещо, с което средният американец не желае да бъде свързван много често, това е поражението. Самата идея не е американска, дори за либералната левица. Войниците, които се завърнаха в родината след 1973-та, смятаха, че ще ги посрещнат с почести, тъй като бяха дали всичко от себе си, бяха страдали, бяха изгубили добри приятели — а ги посрещна стена от безразличие, даже враждебност. Левицата повече се интересуваше от Ми Лай4.

През онова лято на 1971-ва документите на Декстър бяха разгледани наред с всички други кандидати и той бе приет за четиригодишен курс по политическа история. Тригодишната му служба в Голямата червена беше разглеждана като плюс в категорията „житейски опит“ — нещо, което нямаше да се случи две години по-късно.

Младият ветеран си намери евтина едностайна квартира в Бронкс, недалеч от кампуса, тъй като по онова време „Фордам“ се помещаваше в няколко грозни тухлени сгради. Той изчисли, че ако върви пеш или използва градския транспорт, храни се скромно и през дългите летни ваканции работи по строежи, може да печели достатъчно, за да завърши следването си. Сред строителните обекти, на които работи през следващите три години, беше новото чудо на света, бавно издигащият се Световен търговски център.

1974 г. бе белязана от две събития, които щяха да променят живота му. Срещна и се влюби в Анджела Мароци — красиво, жизнерадостно итало-американско момиче, което работеше в цветарница на Батгейт Авеню. Ожениха се същото лято и с общите си доходи се преместиха в по-голям апартамент.

Наесен, година преди да завърши, той кандидатства в юридическия факултет, който макар да беше под шапката на университета, имаше отделна администрация и се намираше на отсрещния бряг на реката в Манхатън. В него приемаха много по-трудно, тъй като местата бяха малко и имаше много кандидати.

Юридическият факултет означаваше още три години следване след завършването му през 1975-та, после адвокатски изпит и накрая право да практикува като адвокат в щата Ню Йорк.

Нямаше лична среща с кандидатите, само купчина документи, които трябваше да се подадат до приемната комисия. Сред тях бяха оценките му от гимназията, които бяха ужасни, резултатите му от колежа, автосправка и мнения на курсовите му ръководители, които бяха отлични. Сред другите бумаги бе скрит и старият му документ за уволнение.

Декстър попадна в списъка, от който трябваше да се направи окончателният избор. Шестчленната комисия се оглавяваше от професор Хауард Кел, седемдесет и седем годишен, отдавна прехвърлил пенсионна възраст, доайен на цялото преподавателско тяло.

Накрая трябваше да избират от двама кандидати за последното място. Един от тях беше Декстър. Започна разгорещен спор. Професор Кел се изправи от стола си начело на масата и отиде до прозореца. Той отправи поглед към синьото лятно небе. До него се приближи един от колегите му.

— Труден избор, а, Хауард? Ти за кого си?

Старецът размаха листа в ръката си и го показа на декана. Деканът прочете списъка с медалите и тихо подсвирна.

— И ги е получил, преди да навърши двайсет и една.

— Какво толкова е направил, по дяволите?

— Извоювал си е правото да му бъде даден шанс в този факултет, ето какво е направил — отвърна професорът.

Двамата се върнаха при масата и гласуваха. Резултатът щеше да е три на три, ала в такива случаи председателят имаше два гласа. Той обясни основанията за избора си. Всички погледнаха документа за уволнение.

— Той може да е агресивен — възрази политически коректният ръководител на отдел „Студенти“.

— О, надявам се — отвърна професор Кел. — Не вярвам напоследък да раздават такива медали напразно.

Кал Декстър получи съобщението след два дни. С Анджела лежаха на леглото — той галеше издутия й корем и говореше за деня, в който ще е богат адвокат и ще имат красива къща в Уестчестър или Феърфийлд.

Дъщеря им Аманда Джейн се роди в ранната пролет на 1975 г., но имаше усложнения. Лекарите направиха всичко възможно, ала напразно. Двамата можеха да си осиновят дете, естествено, но Анджела повече нямаше да забременее. Семейният свещеник й каза, че такава била волята Божия и тя трябвало да я приеме.

През лятото Кал Декстър завърши в първата петорка на курса и през есента започна тригодишния си курс по право. Следването бе трудно, но семейство Мароци им помагаше. Бабата се грижеше за Аманда Джейн, за да може Анджела да работи като сервитьорка. Кал искаше да продължи редовно, вместо да се прехвърли вечерно, тъй като това щеше да удължи курса с цяла година.

През първите две летни ваканции работи като строител, но на третата успя да си намери работа в уважаваната манхатънска правна кантора „Хъниман Флайшър“.

„Фордам“ винаги беше имал дейна мрежа от възпитаници и в „Хъниман Флайшър“ работеха трима старши съдружници от неговия юридически факултет. С помощта на личната намеса на курсовия си ръководител Декстър постъпи там като стажант.

Същото лято на 1978-ма почина баща му. След завръщането му от Виетнам двамата не бяха близки, тъй като бащата така и не разбра защо синът му не желае да се завърне на строежите и да се задоволи с каската през остатъка от живота си.

Ала Кал и Анджела му бяха отишли на гости с колата на господин Мароци и му бяха показали единствената му внучка. Смъртта на Декстър старши бе неочаквана. Той получи тежък инфаркт на строежа, където работеше. Синът му беше единственият участник в скромната погребална церемония. Бе се надявал, че баща му ще присъства на промоцията и ще е горд с образования си син, ала това нямаше да се случи.

През това лято завърши и в очакване на адвокатския си изпит си осигури дребна, но щатна длъжност в „Хъниман Флайшър“ — първата му работа по специалността, след като седем години преди това се бе уволнил от армията.

„Хъниман Флайшър“ се гордееха с безупречната си либерална репутация, избягваха републиканците и за да докажат будната си обществена съвест, безплатно поемаха защитата на бедни и уязвими хора.

Само че старшите съдружници не виждаха нужда да се престарават и свеждаха групата, която се занимаваше с такива случаи, до най-зле платените си новопостъпили юристи. През онова лято на 1978-ма Кал Декстър беше на най-долното стъпало в йерархията на „Хъниман Флайшър“.

Той не се оплакваше. Парите му трябваха, работата му харесваше и му осигуряваше богат опит, за разлика от тесните граници на някоя конкретна област. Можеше да защитава клиентите си от обвинения в дребни престъпления или престъпна небрежност и да ги представлява в различни спорове, които накрая стигаха до апелативния съд.

Същата зима една секретарка надникна в мъничкия му кабинет и му подаде някаква папка.

— Какво е това? — попита Декстър.

— Молба за гражданство — отвърна тя. — Роджър казва, че не можел да я поеме.

Шефът на малкия отдел за безплатна защита избираше най-хубавите случаи, ако изобщо имаше такива, за себе си. Молбите за гражданство определено не бяха такива.

Декстър въздъхна и се зарови в подробностите на новото дело. Изслушването в съда бе насрочено за другия ден.

Беше 20 ноември 1978 г.

9.Бежанецът

През ония години в Ню Йорк действаше неправителствената организация „Бежански наблюдател“. „Загрижени граждани“ — ето как би охарактеризирала тя своите членове. Други обаче ги описваха с думата „наивници“.

Те си бяха поставили задачата да бдят за ония представители на човешката раса, които приемаха буквално думите, написани на постамента на Статуята на свободата, и искаха да останат в САЩ.

Най-често това бяха окаяни, ограбени хора, бежанци от най-различни земи, обикновено почти невладеещи английски, които даваха последните си спестявания в борбата за оцеляване.

Техният пръв противник бе Службата за емиграция и гражданство, страховитата СЕГ, която, изглежда, се водеше от принципа, че деветдесет и девет и девет на сто от кандидатите са мошеници и измамници и трябва да бъдат пратени откъдето са дошли или поне някъде другаде.

Делото, което в ранната зима на 1978-ма се озова на бюрото на Кал Декстър, се отнасяше за бежанско семейство от Камбоджа, господин и госпожа Хом Моунг.

Историята им бе описана в дългото изложение на господин Моунг, преведено от френски, предпочитан език на получилия френско образование камбоджанец.

От 1975 г. Камбоджа се намираше в ръцете на лудия тиран Пол Пот и неговата фанатична армия Червените кхмери — факт, вече добре известен в САЩ, който по-късно още повече щеше да се популяризира с филма „Полетата на смъртта“.

Пол Пот имаше идиотската мечта да върне страната си към нещо като земеделска каменна епоха. Осъществяването на тази цел се придружаваше от патологична ненавист към населението на градовете и всички образовани хора. Те трябваше да се унищожат.

Господин Моунг твърдеше, че бил директор на водещ лицей или гимназия в столицата Пном Пен, а жена му била медицинска сестра в частна клиника. Двамата попадали в списъците на Червените кхмери за екзекуция.

Когато положението станало нетърпимо, те преминали в нелегалност и се местели от скривалище в скривалище при приятели и колеги, докато всичките им познати били арестувани и отведени.

Господин Моунг твърдеше, че нямало да успее да стигне до виетнамската или тайландската граница, защото провинцията гъмжала с Червени кхмери и доносници и нямало да може да мине за селянин. Въпреки това подкупил един шофьор на камион да ги измъкне от Пном Пен и да ги закара до пристанищния град Кампонг Сон. С последните си останали спестявания убедил капитана на един южнокорейски товарен кораб да ги спаси от ада, в който се била превърнала родината им.

Не го интересувало, нито знаел закъде пътува „Звездата на Инчхон“. Оказало се, че плава за Ню Йорк с товар от тиково дърво. При пристигането си не се опитал да се укрие от властите, а незабавно се явил пред тях и поискал разрешение да остане.

Декстър прекара нощта преди изслушването приведен над кухненската маса, докато жена му и дъщеря му спяха на няколко метра от него в съседната стая. Това беше първото му явяване в апелативния съд и искаше непременно да помогне на бежанците. След изложението той продължи с отговора на СЕГ, който беше доста рязък.

Местният господар във всеки американски град е областният управител и неговата служба е първото препятствие. Съответният служител от областната управа бе отхвърлил искането за убежище на странното основание, че семейство Моунг е трябвало да се обърне към местното посолство или консулство на Съединените щати и да чака реда си според американската традиция.

Декстър реши, че това не е сериозен проблем — целият състав на американското посолство беше избягал от камбоджанската столица още преди години, когато я бяха щурмували Червените кхмери.

Отказът на първата инстанция бе довел до откриването на процедура по депортирането на двамата камбоджанци. Тогава от организацията „Бежански наблюдател“ бяха научили за техния случай и се бяха обявили в тяхна защита.

Според процедурата семейство, на което областната управа е отказала достъп в страната, можеше да обжалва на следваща инстанция, административно изслушване за даване на убежище.

Второто основание за отказа на СЕГ бе това, че бежанците не отговаряли на петте задължителни критерия за доказване на преследване: раса, националност, религия, политически убеждения и социален произход. Декстър можеше да докаже, че като яростен антикомунист — а той определено възнамеряваше да посъветва господин Моунг веднага да стане такъв — и като директор на училище, камбоджанецът отговаря поне на последните два критерия.

На утрешното изслушване той имаше за задача да апелира за отстъпка, наречена „Прекратяване на депортиране“, според член 243, буква „з“ от Закона за емиграцията и националността.

С дребен шрифт в края на един от документите имаше бележка от някого в „Бежански наблюдател“, че изслушването за даване на убежище ще се води от някой си Норман Рос. Следваха някои извънредно интересни сведения.

Декстър пристигна в сградата на СЕГ на Федерал Плаза 26 повече от час преди изслушването, за да се срещне с клиентите си. Самият той не бе едър мъж, ала камбоджанците бяха още по-дребни, а госпожа Моунг приличаше на кукличка. Тя гледаше света през очила, чиито стъкла сякаш бяха изрязани от дъно на дебела халба. В документите пишеше, че те са съответно на четирийсет и осем и четирийсет и пет години.

Господин Моунг изглеждаше спокоен и примирен. Тъй като Кал Декстър не знаеше френски, от „Бежански наблюдател“ им бяха осигурили преводачка.

През този един час Декстър прегледа изложението, но нямаше какво да прибавят или изключат.

Делото нямаше да се гледа в истинска съдебна зала, а в голям офис със столове, специално донесени за случая. Въведоха ги вътре пет минути преди началото.

Както предполагаше, представителят на областната управа повтори аргументите за отказ от първото изслушване. Нямаше нищо прибавено или изключено. Господин Рос седеше зад бюрото си и слушаше основанията, които вече бяха изложени в папката пред него, после въпросително погледна новака от „Хъниман Флайшър“.

Зад себе си Кал Декстър чу господин Моунг да прошепва на жена си: „Трябва да се надяваме, че този младеж ще успее, иначе ще ни върнат обратно на смърт“. Само че камбоджанецът говореше на родния си език.

Декстър започна с първото основание на областната управа: в Пном Пен нямаше нито дипломатическо, нито консулско представителство на САЩ от началото на геноцида. Най-близките бяха в тайландската столица Банкок, абсолютно недостижима цел за бежанците. Той зърна едва забележимата усмивка на устата на Рос, докато представителят на СЕГ се изчерви.

Главната му задача бе да докаже, че изправен пред гибелния фанатизъм на Червените кхмери, всеки антикомунист като неговия клиент е обречен на арест, мъчения и смърт. Дори само фактът, че е бил училищен директор с висше образование, му гарантираше екзекуция.

Предишната нощ той беше научил, че Норман Рос невинаги е носил тази фамилия. Когато пристигнал в началото на века от едно полско гето, баща му се казвал Самуел Росен и бягал от погромите на руския цар, по онова време извършвани от казаците.

— Много е лесно да прогонваме хората, които идват без нищо и не искат много, а само шанс за живот. Много е лесно да им откажем и да се извърнем на другата страна. Нищо не ни струва да заявим, че тези двама азиатци нямат място тук и трябва да бъдат върнати, за да ги арестуват, измъчват и екзекутират. Но аз ви питам: ако нашите бащи бяха постъпвали така и техните бащи преди тях, колцина в превърнатата си в кланица родина щяха да кажат: „Аз отидох в земята на свободата, помолих да ми дадат шанс за живот, но те ми затръшнаха вратата и ме пратиха на сигурна смърт“? Колцина, господин Рос? Един милион? По-скоро десет. Моля ви, не въз основа на някой закон, не като триумф на ораторските способности на един адвокат, а като победа на милосърдието да постановите, че в тази наша огромна страна има място за едно семейство, което е изгубило всичко друго освен живота си и иска само едничък шанс.

Известно време Норман Рос замислено го гледа. После удари с молив по бюрото като със съдийски чук и заяви:

— Депортирането се прекратява. Следващото дело.

Преводачката от „Бежански наблюдател“ развълнувано съобщи на френски на камбоджанците какво се е случило. Оттук нататък нейната организация можеше да поеме административните процедури. Повече нямаше нужда от адвокати. Семейство Моунг можеха да останат в Съединените щати под закрилата на държавата и да получат разрешение за работа, убежище, а след време и гражданство.

Декстър й се усмихна и й каза, че може да си върви. После се обърна към камбоджанците.

— А сега да идем в кафенето, за да ми разкажете какви сте всъщност и какво правите тук.

Говореше на родния език на господин Моунг. Виетнамски.

На една ъглова маса в подземното кафене той разгледа камбоджанските паспорти и документите за самоличност.

— Вече са ги проверявали някои от най-големите специалисти на Запад и са ги обявили за оригинални. Как се сдобихте с тях?

Бежанецът погледна дребничката си жена.

— Тя ги направи. Тя е Нги.

Повечето учени в района на Хюе векове наред бяха произхождали от клана Нги. Те притежаваха изключителни калиграфски способности, които се предаваха от поколение на поколение. Кланът Нги бе писал документите на своите императори.

С настъпването на модерната епоха и особено след началото на войната срещу французите през 1945 г. тяхното невероятно търпение, педантичност и поразително калиграфско майсторство им позволяваха да станат едни от най-добрите фалшификатори в света.

Дребничката женица с дебели очила си беше съсипала зрението, защото през Виетнамската война бе клечала в подземна работилница, фалшифицирайки толкова качествени пропуски и документи, че агентите на Виетконг с лекота бяха минавали през всеки южновиетнамски град и никога не бяха залавяни.

Кал Декстър им върна паспортите.

— Е, кои сте всъщност вие и защо сте тук?

Жената тихо заплака и мъжът покри дланите й със своите.

— Казвам се Нгуен Ван Тран — отвърна той. — Тук съм, защото избягах след три години във виетнамски концлагер. Поне това е вярно.

— Тогава защо се преструвате на камбоджанци? Америка прие много южновиетнамци, които са се сражавали на наша страна във войната.

— Защото бях майор от Виетконг.

Декстър бавно кимна.

— Това навярно променя нещата — призна той. — Е, разказвайте. Всичко.

— Роден съм през хиляда деветстотин и трийсета в крайния Юг, близо до камбоджанската граница. Затова знам малко кхмерски. Семейството ми не беше комунистическо, но баща ми беше искрен националист. Искаше да види родината ни свободна от колониалното господство на французите. И ме възпита в същия дух.

— Не виждам никакъв проблем. Защо да ставате комунист?

— Точно това е проблемът. Затова бях в лагер. Не съм бил комунист. Преструвах се.

— Продължавайте.

— Преди Втората световна война учих във френски лицей, въпреки че копнеех да порасна и да се включа в борбата за независимост. През четирийсет и втора дойдоха японците и прогониха французите, въпреки че формално Виши5 беше на тяхна страна. Затова се сражавахме срещу японците.

Борбата се ръководеше от комунистите начело с Хо Ши Мин. Те бяха по-действени, по-опитни, по-безпощадни от националистите. Мнозина преминаха на тяхна страна, но не и баща ми. Когато през четирийсет и пета японците си отидоха победени, Хо Ши Мин стана национален герой. Тогава бях на петнайсет и вече участвах в борбата. И после французите се върнаха.

Последваха още девет години война. Хо Ши Мин и комунистическото съпротивително движение просто погълнаха всички други течения. Бяха ликвидирани всички опозиционери. И аз участвах в тази война. Бях една от човешките мравки, които пренасяха оръдията до планинските върхове около Диен Биен Фу, където през петдесет и четвърта бяха разбити французите. След това дойдоха Женевските споразумения и настъпи нова катастрофа. Родината ми беше разделена. На северна и южна част.

— И вие продължихте войната, така ли?

— Не веднага. Имаше краткотраен период на мир. Чакахме провеждането на референдум, както се изискваше по Споразуменията. След като получихме отказ, защото династията на Дием, която управляваше Юга, знаеше, че ще изгуби, отново поведохме война. Трябваше да избираме между отвратителните Дием и тяхната корупция на Юг и Хо и генерал Джиап на Север. Аз се бях сражавал под командването на Джиап и го боготворях. Избрах комунистите.

— Ерген ли бяхте по онова време?

— Не, бях се оженил за първата си съпруга. Имахме три деца.

— Още ли са там?

— Не, всички са мъртви.

— От болест ли са починали?

— От американските бомбардировачи.

— Продължавайте.

— После дойдоха първите американци. При Кенеди. Формално като съветници. Но за нас режимът на Дием просто се беше превърнал в поредното марионетно правителство като предишните, които ни налагаха японците и французите. И половината от родината ми пак беше окупирана от чужденци. Върнах се в джунглата.

— Кога?

— През шейсет и трета.

— За още десет години, така ли?

— За още десет години. Когато войната свърши, аз бях на четирийсет и две и през половината от това време бях живял като животно, бяха ме мъчили глад, болести, страх и постоянна заплаха от смърт.

— Но след седемдесет и втора трябва да сте триумфирали — отбеляза Декстър.

Виетнамецът поклати глава.

— Вие не разбирате какво се случи след смъртта на Хо през шейсет и осма. Партията и правителството попаднаха в други ръце. Мнозина от нас все още се сражавахме с надеждата да изградим родина, която да се основава на търпимост. Наследниците на Хо нямаха такива намерения. Те арестуваха и екзекутираха един след друг безброй патриоти. Начело бяха Ле Дуан и Ле Дук То. Те не притежаваха вътрешната сила на Хо, който се отнасяше с човешка търпимост. Те трябваше да унищожават, за да господстват. Рязко се увеличиха правомощията на тайната полиция. Спомняте ли си офанзивата „Тет“?

— Как бих могъл да я забравя?

— Вие американците си мислехте, че ние сме победили. Не е вярно. Тя беше замислена в Ханой и грешно се приписваше на генерал Джиап, който всъщност беше безсилен под командването на Ле Дуан. Офанзивата беше наложена с пряка заповед на Виетконг. Това ни съсипа. Точно такава беше и целта й. Четирийсет хиляди от най-добрите ни кадри загинаха в самоубийствени операции. Сред тях бяха всички ръководители на Юга. След тяхната смърт Ханой окончателно се възцари. След „Тет“ северновиетнамската армия взе нещата в свои ръце, тъкмо навреме за победата. Аз бях един от последните националисти на Юга. Мечтаех за свободна и обединена родина, да, но също за културна свобода, частен сектор, частни фермери. Всичко това се оказа грешка.

— Какво се случи?

— След окончателното завоюване на Юга през седемдесет и пета започнаха истинските погроми. Китайците. Два милиона бяха лишени от всичко, каквото имаха, и или бяха принудени да робуват, или бяха изхвърлени от страната. Аз възразих. Тогава създадоха лагерите, в които затваряха непокорните виетнамци. В момента там има двеста хиляди души, главно южняци. В края на седемдесет и пета ме арестува Конг Анг, тайната полиция. Бях писал прекалено много възражения и в тях заявявах, че е предадено всичко, за което съм се борил. Това не им хареса.

— Колко ви дадоха?

— Три години, обичайната присъда за „превъзпитание“. После три години ежедневно наблюдение. Пратиха ме в лагер в провинция Хатай, на шейсетина километра от Ханой. Винаги пращат хората далеч от дома, за да не бягат.

— Но вие сте успели.

— Жена ми успя. Тя наистина е медицинска сестра, освен че е фалшификаторка. И аз наистина бях училищен директор през няколкото мирни години. Запознахме се в лагера. Тя беше в клиниката. Аз имах абсцеси на двата крака. Заговорихме се. Влюбихме се. Представете си, на нашата възраст. Тя ме измъкна оттам — беше успяла да скрие от конфискация някои златни бижута. С тях си купихме билет за един товарен кораб. Вече знаете всичко.

— И смятате, че ще ви повярвам, така ли? — попита Декстър.

— Вие знаете нашия език. Били ли сте там?

— Да.

— Като войник ли?

— Да.

— Тогава ще ви го кажа като войник на войник: когато е победен, човек трябва да го признае. Вие сте изправен пред пълно и окончателно поражение. Е, ще вървим ли?

— Къде?

— В емиграционната служба. Ще трябва да съобщите за нас.

Кал Декстър допи кафето си и се изправи. Майор Нгуен Ван Тран се опита също да стане, но американецът го задържа с ръка на рамото.

— Ще ви отговоря две неща. Войната свърши. Тя се води далеч и отдавна. Опитайте се да изживеете остатъка от живота си по-приятно.

Виетнамецът сякаш бе изпаднал в шок. Той тъпо кимна с глава. Декстър се обърна и се отдалечи.

Докато се качваше по стълбището, нещо го смущаваше. Нещо в офицера от Виетконг, в лицето му, в изражението на вцепенено смайване.

В края на улицата минувачите се обърнаха, за да погледнат младия адвокат, който отметна глава и се засмя на безумието на съдбата. Той разсеяно поглади лявата си ръка, където някога го бе опарило разплисканото от врага горещо масло.

Беше 21 ноември 1978 г.

10.Чудакът

През 1985 г. Кал Декстър напусна „Хъниман Флайшър“, но не заради служба, която да му осигури оная разкошна къща в Уестчестър. Той постъпи в службата за обществена защита и стана юридически съветник. Това място не бе бляскаво и доходно, ала му носеше нещо, което не можеше да постигне във фирменото или данъчното право, и Декстър го знаеше. Наричаше се „удовлетворение от работата“.

Анджела го беше приела добре, по-добре, отколкото се бе надявал той. Всъщност нямаше нищо против. Семейство Мароци бяха много близки помежду си, обитатели на Бронкс до мозъка на костите си. Аманда Джейн учеше в училище, което обичаше, заобиколена от приятелите си. Декстър нямаше нужда от по-добра работа.

Новата служба бе свързана с абсолютно ненормирано работно време. Трябваше да представлява хора, които се бяха проврели през дупка в мрежата на американската мечта. И да защитава хора, които не можеха да си позволят да плащат за правна защита.

За Кал Декстър „беден и необразован“ не означаваше непременно „виновен“. Винаги се радваше, когато оправдаеха някой замаян и признателен „клиент“, който въпреки всичките си останали недостатъци, не беше извършил онова, в което го обвиняваха. Една гореща лятна нощ през 1988-ма той срещна Уошингтън Лий.

Само на остров Манхатън се гледат над сто и десет хиляди криминални дела годишно, при това без гражданските процеси. Съдебната система постоянно изглежда на ръба на претоварването и изригването, но някак си успява да издържи. В онези години това отчасти се дължеше на денонощния конвейер от съдебни изслушвания, които безкрайно течаха в огромната гранитна сграда на Сентър Стрийт 100.

Подобно на скъп водевил, сградата на криминалния съд можеше да се похвали с рекламата „Ние никога не затваряме“. Сигурно щеше да е преувеличение да се каже, че „целият живот е тук“, но там определено се проявяваха по-нисшите форми на манхатънския живот.

Онази нощ през юли 1988-ма Декстър бе нощна смяна като адвокат на повикване. Клиентите му се определяха от съдията. Беше два часа през нощта и той се опитваше да се измъкне, когато един глас го повика обратно в зала АР2А. Декстър въздъхна — не можеше да се спори със съдията Хасълблад.

Той се приближи към скамейката до прокурора, който вече стоеше там с папка в ръце.

— Уморен сте, господин Декстър.

— Предполагам, че и вие сте уморен, ваша чест.

— Няма спор, но искам да поемете още едно дело. Не утре, сега. Вземете документацията. Този младеж, изглежда, здравата е загазил.

— Вашето желание е заповед за мен, господин съдия.

На лицето на Хасълблад се изписа усмивка.

— Просто обожавам уважението — отвърна той.

Декстър пое папката от прокурора и двамата напуснаха залата. На корицата пишеше: „Народът на щата Ню Йорк срещу Уошингтън Лий“.

— Къде е той? — попита Декстър.

— Тук е, в една от килиите.

Както можеше да прецени от полицейската снимка в досието, клиентът му беше мършаво хлапе с оня вид на смутена обнадежденост, типичен за необразованите, които са били всмукани, сдъвкани и изплюти от която и да било съдебна система в света. Изглеждаше по-скоро объркан, отколкото умен.

Обвиняемият бе осемнайсетгодишен, жител на онзи грозен квартал, известен като Бедфорд Стайвъсант, част от Бруклин, която всъщност е негърско гето. Дори само това събуди интереса на Декстър. Защо го съдеха в Манхатън? Предположи, че малкият е прекосил реката и е откраднал кола или е обрал някого с портфейл, достоен за крадене.

Но не, обвиняваха го в банкова измама. Може би пробутване на фалшив чек, опит за използване на крадена кредитна карта или дори стария трик на едновременно теглене в двата края на гишето от фалшива сметка? Не.

Обвинението беше странно, прекалено общо. Окръжната прокуратура просто го обвиняваше в измама, възлизаща на повече от десет хиляди долара. Жертвата беше Ийст Ривър Банк, клон в центъра на Манхатън, което обясняваше защо делото се води на острова, а не в Бруклин. Измамата била открита от банковия отдел за сигурност и банката настоявала за наказание с цялата строгост на закона, както го изисквала фирмената политика.

Декстър окуражително се усмихна, представи се, седна и предложи цигари. Той не пушеше, но деветдесет и девет процента от клиентите му се нахвърляха на цигарите. Уошингтън Лий поклати глава.

— Вредни са за здравето, готин.

Адвокатът се изкушаваше да отговори, че и седем години в щатски затвор няма да са много полезни, но се въздържа. Външността на господин Лий, забеляза той, не беше просто скромна — той си бе направо грозен. Тогава как беше омаял банката да му даде толкова много пари? Както изглеждаше, дрипав и прегърбен, едва ли щяха да го пуснат в мраморното фоайе на престижната Ийст Ривър Банк.

Калвин Декстър се нуждаеше от повече време, отколкото имаше, за да обърне дължимото внимание на случая. Първо трябваше да уреди формалностите и да провери дали няма, макар и минимална, вероятност за пускане под гаранция. Макар че се съмняваше.

След час двамата с прокурора пак бяха в съда. И Уошингтън Лий беше там — с напълно смутен вид.

— Готови ли сте за делото? — попита съдията Хасълблад.

— Ако съдът е съгласен, трябва да помоля за отлагане — отвърна Декстър.

— Приближете се — нареди съдията. Когато адвокатът и прокурорът застанаха срещу катедрата, той се обърна към Кал: — Проблем ли имате, господин Декстър?

— Случаят е по-сложен, отколкото изглежда, ваша чест. Обвинението е за над десет хиляди долара, откраднати от голяма банка. Имам нужда от повече време, за да се запозная с подробностите.

Съдията погледна прокурора, който сви рамене, за да покаже, че не възразява.

— Точно след една седмица — реши съдията.

— Бих желал да помоля за пускане под гаранция — прибави Декстър.

— Възразявам, ваша чест — заяви прокурорът.

— Определям гаранция, равна на сумата от обвинението, десет хиляди долара — каза съдията Хасълблад.

Не можеше да става и въпрос за това и всички го знаеха. Уошингтън Лий нямаше и десет долара. Следователно се връщаше в килията. На излизане от съда Декстър помоли прокурора за услуга.

— Бъди приятел, прати го в Гробниците, не на Острова.

— Естествено, няма проблем. Опитай се да поспиш, а?

Манхатънската съдебна система използваше два ареста. Въпреки прякора си, който загатваше за подземия, Гробниците всъщност бяха висока сграда до самия съд и за адвокатите бе далеч по-удобно да посещават клиентите си там, вместо на Райкърс Айлънд, далеч на север по Ийст Ривър. Въпреки съвета на прокурора да поспи, делото навярно нямаше да му позволи. Ако искаше на другата сутрин да поговори с обвиняемия, трябваше да прочете някои неща.

За опитното око документите по делото разказваха цялата история за разкриването и ареста на Уошингтън Лий. Измамата била засечена вътрешно и свързана с Лий. Шефът на банковия отдел за сигурност, някой си Дан Витковски, бивш детектив от нюйоркската полиция, убедил бившите си колеги да отидат в Бруклин и да арестуват младежа.

Отначало го отвели в един участък в центъра. Когато в килиите се събираха достатъчен брой задържани, полицаите ги караха в криминалния съд и ги поставяха на постоянна диета от сандвичи със салам и сирене.

После колелата се бяха завъртели по безпощадния си курс. Досието му включваше няколко дребни улични престъпления: кражби от магазини и монетни автомати. След уреждане на формалностите Уошингтън Лий бил готов за съд. И тогава съдията Хасълблад поискал младежът да има защитник.

Честно казано, този младеж бе роден за и без нищо, щеше да се прехвърли от бягствата от училище към кражбите и все по-често щеше да гостува на гражданите на Ню Йорк някъде „по реката“. Тогава как беше измъкнал десет бона от Ийст Ривър Банк, която дори нямаше клон в Бедфорд Стайвъсант? Нямаше отговор. Поне в документите по делото. Само голо обвинение и една разгневена и отмъстителна манхатънска банка. Присвояване на средства в извънредно големи размери. Седем години затвор.

Декстър поспа три часа, изпрати Аманда Джейн на училище, целуна Анджела за довиждане и се върна на Сентър Стрийт. И в стаята за разпити в Гробниците успя да измъкне историята от чернокожото хлапе.

В училище той не блестял с нищо. Оценките му били катастрофални. Бъдещето не му предлагало нищо, освен пътя към престъплението и затвора. И тогава един от учителите, може би по-умен от другите или просто по-добър, позволил на недодяланото момче да ползва компютъра му. (Тук Декстър четеше между редовете на пресекливия разказ.)

Това било все едно да дадеш на малкия Йехуди Менухин възможност да подържи цигулка. Той зяпал клавишите, зяпал екрана и започнал да твори музика. Учителят, явно компютърен маниак по време, когато персоналните компютри бяха по-скоро изключение, отколкото правило, бил заинтригуван. Това било преди пет години.

Уошингтън Лий започнал да учи. И да пести. Когато разбивал и обирал монетни автомати, той не изпушвал плячката, не я пропивал, не я инжектирал в ръката си, нито я профуквал за дрехи. Пестял, за да си купи евтин компютър от разпродажба на фалирал магазин.

— А как метна Ийст Ривър Банк?

— Влязох в сървъра им — отвърна хлапакът.

Отначало Кал Декстър си помисли, че може да става дума за обир, затова помоли клиента си да му обясни. Момчето за пръв път се оживи. Говореше за единственото нещо, от което разбираше.

— Готин, имаш ли представа колко са слаби тия защитни системи, дето трябва да пазят база данните?

Декстър призна, че този въпрос никога не го е занимавал. Подобно на повечето неспециалисти, той знаеше, че компютърните системи разполагат с „противопожарни стени“ срещу неправомерен достъп до важни бази данни. Никога не бе мислил как се създават, камо ли как могат да се заобиколят. Той успя да накара Уошингтън Лий да му разкаже историята си.

Ийст Ривър Банк съхранявала всички подробности за притежателите на сметки в огромна база данни. Тъй като финансовото състояние на клиентите се смята за изключително поверително, достъпът до тези подробности бил ограничен със сложна система от шифри. Ако не били въведени вярно, на екрана излизало съобщението „Достъпът отказан“. При трети грешен опит се задействала алармена сигнализация.

Уошингтън Лий заобиколил шифрите, без да задейства алармата, и можел да накара главния компютър в подземията на банката в Манхатън да изпълнява неговите инструкции. Накратко, справил се с изключително скъпа техника.

Инструкциите му били прости. Поискал компютърът да намери всички спестовни и депозитни сметки и да определи месечната им лихва. После му наредил да извади по една четвърт от всяка лихва и да я прехвърли на негова сметка.

Тъй като нямал такава, той си открил в местния клон на Чейс Манхатън. Ако знаел достатъчно, за да прехвърли парите на Бахамските острови, сигурно изобщо нямало да го хванат.

Изчисляването на лихвата върху дадена сметка е доста трудно, тъй като зависи от лихвата за съответния период, която се мени. Всичко това изисква време, с каквото повечето хора не разполагат. Те оставят на банката да прави изчисленията и ги приемат за верни.

Но не и господин Толстой. Той може и да бил на осемдесет, обаче умът му още бил остър като бръснач. Само дето ужасно скучаел в малкия си апартамент на западна Сто и осма улица. След като цял живот бил статистик в голяма застрахователна компания, старецът бил убеден, че и стотинките имат значение, ако бъдат умножени достатъчно пъти. Затова се опитвал да хване банката в грешка. И един ден успял.

Господин Толстой забелязал, че лихвата му за април е с една четвърт по-малка. Проверил данните за март. Същото. Върнал се два месеца назад. И тогава подал жалба.

Местният управител щял да му върне липсващия долар, но правилникът си е правилник. Той приел жалбата. В главния офис решили, че става дума за грешка само в една сметка, но извършили случайни проверки на още пет сметки. И се натъкнали на същото. Тогава били повикани компютърджиите.

Те установили, че сървърът го прави с всяка сметка в банката и че това продължава двайсет месеца. И го попитали защо.

— Защото вие така ми казахте — отговорил компютърът.

— Не сме — възразили те.

— Е, тогава ми е казал някой друг.

Тогава се обърнали към Дан Витковски. Не отнело много време. Всички тия стотинки били превеждани на сметка в Чейс Манхатън в Бруклин. Име на клиента: Уошингтън Лий.

— Я ми кажи, колко ти донесе всичко това? — попита Декстър.

— Един милион долара без малко.

Адвокатът захапа края на молива си. Нищо чудно, че обвинението бе толкова мъгляво. „Повече от десет хиляди долара“, наистина. Самият размер на кражбата го наведе на една мисъл.

Господин Лу Акърман обичаше да закусва. За него това бе най-хубавото хранене през деня — човек никога не бързаше като на обяд, никога не преяждаше като на банкет. Той обожаваше чашата си леден сок, хрускането на корнфлейкса, пухкавите бъркани яйца, уханието на прясно кафе. На балкона над западен Сентръл Парк в прохладата на лятното утро, преди да се спусне истинският зной — това беше просто прелест. И бе жалко, че господин Калвин Декстър трябваше да развали удоволствието му.

Когато филипинският му прислужник донесе визитката на терасата, той погледна думата „адвокат“, намръщи се и се зачуди кой е посетителят му. Името му говореше нещо. Тъкмо се канеше да нареди на прислужника да помоли посетителя да дойде по-късно в банката, когато един глас иззад филипинеца каза:

— Знам, че е нахално, господин Акърман, и се извинявам. Но ако ми отделите десет минути, предполагам, ще се радвате, че не сме се срещнали в оживения ви офис.

Банкерът сви рамене и посочи стола срещу себе си.

— Предайте на госпожа Акърман, че имам съвещание — нареди на филипинеца той. После се обърна към адвоката. — Бъдете кратък, господин Декстър.

— Разбира се. Вие настоявате моят клиент господин Уошингтън Лий да бъде съден за това, че според вас е откраднал близо един милион долара от сметките на вашите клиенти. Струва ми се, че ще е по-разумно да оттеглите обвинението.

Изпълнителният директор на Ийст Ривър Банк изруга. Проявяваш любезност и какво получаваш? Само ти развалят закуската.

— Няма смисъл, господин Декстър. Разговорът приключи. Категорично. Момчето отива в затвора. Тия неща трябва да бъдат прекратени. Фирмена политика. Приятен ден.

— Жалко. Разбирате ли, той го е извършил по невероятен начин. Проникнал е във вашия сървър. Заобиколил е всичките ви прегради. Никой не би трябвало да може да го направи.

— Времето ви изтече, господин Декстър.

— Още няколко секунди. Ще има и други закуски. Вие имате около един милион клиенти със спестовни и кредитни сметки. Те са убедени, че средствата им са на сигурно място при вас. След няколко дни едно мършаво чернокожо хлапе от гетото ще се изправи в съда и ще заяви, че щом то го е извършило, всеки полуумен аматьор може да изпразни сметката на когото и да е от клиентите ви само с няколко часа електронно бърникане. Мислите ли, че това ще се хареса на вашите клиенти?

Акърман остави кафето си и отправи поглед към парка.

— Това не е вярно. Защо смятате, че ще му повярват?

— Защото местата за пресата ще са пълни, а отвън ще чакат телевизията и радиото. Според мен една четвърт от клиентите ви ще решат да сменят банката си.

— Ще обявим, че поставяме нова система за сигурност. Най-добрата на пазара.

— Само че се предполага, че вече би трябвало да разполагате с нея. А едно неграмотно хлапе от Бедфорд Стайвъсант се е справило с вашата система. Извадили сте късмет. Получили сте си целия милион обратно. Ами ако случаят се повтори, този път с десетки милиони за един ужасен следобед, които бъдат прехвърлени на Кайманите? Банката ще трябва да ги върне. Как ще приеме това унижение вашият директорски борд?

Лу Акърман се замисли за борда. Сред институционалните акционери бяха хора като Пирсън-Лиман, Морган Стенли. Хора, които не понасяха да ги унижават. И които можеха да отнемат работата на човек.

— Толкова ли е сериозно, а?

— Опасявам се.

— Добре. Ще се обадя в прокуратурата и ще им кажа, че нямаме интерес да продължаваме съдебната процедура, тъй като сме получили всичките си пари. Но ви предупреждавам, прокурорът може да продължи, ако иска.

— Тогава ще трябва да сте много убедителен, господин Акърман. Трябва да кажете само: „Измама ли, каква измама?“ И после нито дума повече, какво ще кажете?

Той се изправи и се обърна да си върви. Акърман знаеше да губи с достойнство.

— Банката винаги има нужда от добър адвокат, господин Декстър.

— Имам по-добра идея. Назначете Уошингтън Лий. Мисля, че петдесет хиляди долара годишно е прилична заплата.

Акърман скочи и разля кафето върху бялата покривка.

— За какво ми е онова нищожество, по дяволите?

— Той е цар на компютрите. Доказа го. Справил се е със система за сигурност, която ви е струвала адски много, и го е направил без никакви средства. Той може да ви постави абсолютно непроницаема система. Може да си направите реклама с това: най-сигурната база данни на запад от Атлантика. Много по-сигурно е да го вземете при вас, отколкото да е навън.

Освободиха Уошингтън Лий след едно денонощие. Той не беше съвсем сигурен защо. Нито прокурорът. Но банката бе получила пристъп на фирмена амнезия и окръжната прокуратура и без това беше затрупана с работа. Защо да настояват?

Банката прати лимузина в Гробниците да вземе новия им служител. Той никога не се бе качвал в такава кола. Момчето седна отзад и погледна провряната през прозореца глава на своя адвокат.

— Не знам нито какво, нито как си го направил, готин. Някой ден сигурно ще мога да ти се отплатя.

— Да, Уошингтън, някой ден сигурно ще ми се отплатиш.

Беше 20 юли 1988 г.

11.Убиецът

По време на управлението на маршал Тито в Югославия почти нямаше престъпност. Туристите бяха спокойни, жените свободно се разхождаха по улиците, рекет не съществуваше.

Това бе странно, като се имаше предвид, че от седемте републики, от които се състоеше страната и които бяха обединени от Антантата през 1918 г., по традиция произхождаха едни от най-свирепите престъпници в Европа.

Това се дължеше на факта, че след 1948-ма югославското правителство сключи споразумение с подземния свят. Сделката беше елементарна: правете каквото искате и ние няма да ви пречим при едно условие — правете го в чужбина. Белград просто изнесе цялата си престъпност.

Главните цели на югославските престъпни босове бяха Италия, Австрия, Германия и Швеция. Причината бе проста. Към края на 60-те години на XX в. турците и югославяните се бяха превърнали в първата вълна от гастарбайтери в по-богатите страни на север. Това означаваше, че ги насърчават да идват, за да вършат мръсната работа, с която разглезените местни вече не искаха да си цапат ръцете.

Всяко голямо етническо придвижване носи със себе си своя престъпен свят. Италианската мафия пристигна в Ню Йорк с италианските емигранти. Турските престъпници скоро се вляха в гастарбайтерските общности в Европа. Същото се отнасяше за югославяните, но тук споразумението беше по-структурирано.

Белград имаше двойна печалба. Хилядите работници в чужбина всяка седмица пращаха валутата си в Югославия. Като комунистическа държава, тя постоянно се намираше в икономическа криза, но редовният приток на твърда валута скриваше този факт.

Стига Тито да не се подчиняваше на Москва, САЩ и НАТО общо взето не се интересуваха какво друго прави. Той дори се водеше един от водачите на необвързаните страни през цялата Студена война. Красивото Далматинско крайбрежие по Адриатика се превърна в туристическа Мека и носеше още повече чужда валута.

Във вътрешен план Тито жестоко потискаше дисидентите и противниците си, ала го правеше тихо и дискретно. Споразумението с престъпниците не се контролираше толкова от обикновената полиция, колкото от Държавна сигурност или ДБ.

Правилата бяха установени от ДБ. Престъпниците, които живееха на гърба на югославските общности в чужбина, можеха безнаказано да се завръщат в родината. Те си строяха вили на морето и къщи в столицата. Правеха дарения за пенсионните фондове на шефовете на ДБ и от време на време извършваха по някоя поръчкова „мокра работа“, без да взимат фактура и да оставят следи. Мозъкът зад тази изгодна сделка беше шефът на разузнаването, дебелият и страшен словенец Стане Доланч.

В Югославия имаше проституция, но тя се намираше под местен полицейски контрол. Доходната контрабанда също попълваше пенсионните фондове на големците. Ала насилието, освен упражняваното от държавата, бе забранено. Младите непрокопсаници достигаха до равнището да ръководят съперничещи си квартални банди, да крадат коли (не на туристите) и да се бият помежду си. Ако искаха да се заемат с нещо по-сериозно, трябваше да напуснат страната. А ония, които не се подчиняваха, можеха да се озоват завинаги в някой далечен затворнически лагер.

Маршал Тито не бе глупак, но беше смъртен. Той умря през 1980 г. и нещата започнаха да се разпадат.

През 1956-та на автомонтьора Жилич от работническия белградски квартал Земун му се роди син и той го нарече Зоран. Отрано стана ясно, че момчето има жесток и изключително агресивен характер. Когато стана на десет години, учителите му вече потръпваха при споменаването на неговото име.

Ала той притежаваше нещо, което по-късно щеше да го отличи от другите белградски бандити като Желко Разнатович — Аркан. Беше умен.

След като на четиринайсетгодишна възраст напусна училище, Зоран стана главатар на тийнейджърска банда, която си доставяше обичайните удоволствия: крадене на коли, побои, пиене и задиряне на местните момичета. След едно особено жестоко сбиване между две банди трима от противниците им бяха толкова жестоко пребити с велосипедни вериги, че в продължение на няколко дни лекарите не бяха сигурни дали ще оживеят. Началникът на кварталната полиция реши, че това е преляло чашата.

Жилич беше арестуван, замъкнат в мазето от двама здравеняци с парчета гумени маркучи и пребит. Не го правеха от зла воля — полицаите просто смятаха, че трябва да го накарат да чуе думите им.

След това началникът на полицията даде на младежа някои съвети. Бе 1972-ра, момчето беше на шестнайсет години и една седмица по-късно напусна страната. Но вече имаше върху какво да стъпи. В Германия влезе в бандата на Люба Земунац — второто му име бе прякор, възприет от родния му квартал. И той произхождаше от Земун.

Земунац беше невероятно жесток бандит. По-късно щяха да го застрелят във фоайето на едно германско съдилище, но Зоран Жилич остана с него в продължение на десет години и си заслужи възхищението на по-възрастния сърбин с ненадминатия си садизъм. При „застрахователния“ рекет най-важна е способността да внушаваш ужас. Жилич я притежаваше и с огромно удоволствие я използваше.

През 1982-ра той напусна и на двайсет и шест годишна възраст създаде своя банда. Това можеше да предизвика война за територии с предишния му шеф, но Земунац отстъпи. През следващите пет години Жилич остана начело на бандата си в Германия и Австрия. Той отдавна бе овладял немски и английски. Ала положението в родината му се променяше.

Нямаше кой да замени маршал Тито, чието партизанско минало на борба срещу немците и самата му силна личност дотогава бяха поддържали целостта на тази неестествена федерация от седем страни.

Осемдесетте години преминаха с няколко коалиционни правителства, които се издигаха и падаха, но духът на независимост обхващаше Словения и Хърватия на север, и Македония на юг.

През 1987 г. Жилич заложи на един бивш дребен комунистически партиен функционер, когото други бяха пренебрегвали или подценявали. Той притежаваше две качества, които бандитът харесваше: абсолютна безпощадност в стремежа си към власт и хитрост, която разоръжаваше противниците му, докато станеше късно. От тази година нататък Жилич пое „грижата“ за съперниците на Слободан Милошевич. Безплатно.

Към 1989-та Милошевич се убеди, че комунизмът е мъртъв и трябва да яхне коня на крайния сръбски национализъм. Всъщност той доведе не един, а четирима конници в страната си — конниците от Апокалипсиса. Жилич му служи почти до края.

Югославия се разпадаше. Милошевич се представяше за човека, който ще спаси федерацията, ала не споменаваше, че възнамерява да го постигне с геноцид, наричан „етническо прочистване“. В района на Белград популярността му произтичаше от убеждението, че той ще спаси от гонения сънародниците си извън самата Сърбия.

За тази цел те първо трябваше да бъдат подложени на гонения. Ако хърватите или босненците не проявяваха такова желание, то трябваше да се разпали. Едно малко клане на местна почва трябваше да предизвика местното мнозинство срещу сърбите. После Милошевич можеше да прати армията в тяхна помощ. Такива провокатори станаха бандитите, превърнали се в паравоенни „патриоти“.

Докато до 1989 г. югославската държава държеше своята престъпност на разстояние в чужбина, Милошевич я прие за пълноправен съдружник у дома.

Подобно на мнозина други посредствени личности, издигнали се до върховете на властта, той се опияни от парите. Самите размери на сумите му действаха като свирка на змиеукротител — на кобра. За него въпросът не беше в нещата, които можеше да си купи с тях. Той си остана пестелив до края. Хипнотизираха го парите като друга форма на власт. Когато падна, новото югославско правителство изчисли, че той и съдружниците му са присвоили и превели на чуждестранните си сметки двайсетина милиарда долара.

Други не бяха толкова скромни. Сред тях бяха противната му съпруга и също толкова отвратителните му син и дъщеря. В сравнение с дома на Милошевич семейство Адамс бяха като „Малка къща в прерията“.

Сред тези „пълноправни съдружници“ беше и Зоран Жилич, който стана личен палач и наемен убиец на диктатора. Милошевич никога не плащаше възнагражденията в брой. Те бяха във формата на право на най-изгоден рекет, плюс гаранции за абсолютна недосегаемост. Приятелчетата на тирана можеха да крадат, измъчват, насилват, убиват и обикновената полиция не можеше да им стори нищо. Той наложи престъпен режим, като се представяше за патриот, и сърбите и западноевропейските политици години наред му вярваха.

Въпреки всички тези жестокости и кръвопролития Милошевич не успя да спаси югославската федерация, нито дори да осъществи мечтата си за Велика Сърбия. Словения се отцепи, последвана от Македония и Хърватия. Дейтънското споразумение от ноември 1995 г. уреди независимостта на Босна и до юли 1999 г. той не само на практика изгуби Косово, но и предизвика опустошаването на самата Сърбия от бомбардировките на НАТО.

Подобно на Аркан, Жилич си създаде малък паравоенен отряд. Имаше и други, като зловещите, потайни и жестоки Момчета на Франки, групата на Франки Стаматович — който дори не бе сърбин, а хърватски изменник от Истрия. За разлика от показния Аркан, очистен във фоайето на белградския „Холидей Ин“, Жилич и неговите хора бяха невидими. Ала на три пъти по време на войната в Босна той отведе отряда си на север и насилваше, измъчваше и убиваше из цялата тази нещастна страна, докато американската намеса не сложи край на престъпленията му.

Третият път бе през април 1995-та. Докато Аркан наричаше отряда си Тигрите и имаше около двеста души, групата на Жилич се казваше Вълците на Зоран и беше много по-малобройна. При третата си акция той водеше не повече от дванайсет. С едно изключение, всичките му главорези бяха ветерани. Но Жилич имаше нужда от радист и негов колега, чийто по-малък брат следваше право, му каза, че един приятел на брат му бил свързочник в казармата.

Свързаха се с младежа и той се съгласи да прекара великденската си ваканция при Вълците.

Жилич попита дали е участвал в сражения. Не, отслужил военната си служба в свързочно поделение, затова бил готов за малко „екшън“.

— Щом по него никога не са стреляли, сигурно никога не е и убивал — заключи Жилич. — Значи тази експедиция ще е с учебна цел.

Групата потегли на север през първата седмица на май, но се забави поради технически проблеми с руските им джипове. Минаха през Пале, някогашен малък ски курорт, столица на самопровъзгласилата се Република Сръбска — онази една трета от Босна, която бе „прочистена“. Заобиколиха Сараево, някогашен горд домакин на олимпийските игри, сега в развалини, и навлязоха в същинска Босна, като установиха базата си в Баня Лука.

Оттам Жилич върлуваше наоколо, като избягваше опасните муджахидини и търсеше по-леки цели сред босненските мюсюлмански общности, които не разполагаха с въоръжена защита.

На 14 май попаднаха на малко селце в планината Власич, превзеха го с изненада, избиха жителите му, пренощуваха в гората и на другата вечер се върнаха в Баня Лука.

Новобранецът ги остави на другия ден, като крещеше, че искал да продължи следването си. Жилич го пусна, след като го предупреди, че ако някога си отвори устата, той лично ще му отреже пишката с парче от счупена бутилка и ще натъпче и двете в гърлото му в същата последователност. Момчето не му харесваше — беше глупаво и гнусливо.

Дейтънското споразумение сложи край на босненските забавления, но наближаваше сезонът на Косово и през 1998-ма той действа и там под претекст, че се сражава срещу Армията за освобождение на Косово, а всъщност се съсредоточаваше върху селата с по-богата плячка.

Ала никога не забравяше истинската причина да се съюзи със Слободан Милошевич. За службата си той получаваше щедри дивиденти. „Деловите“ му сделки се изразяваха в правото да върши мафиотските си дела под закрилата на президентския имунитет.

Главният му бизнес, който даваше дивиденти от неколкостотин процента, бяха цигари, парфюми, алкохол и всевъзможни стоки на лукса. Трябваше да си дели територията с Желко Разнатович, единственият друг бандит от такъв калибър, както и с още неколцина. Въпреки подкупите за осигуряване на полицейска и политическа „закрила“ до средата на 90-те той стана милионер.

Тогава навлезе в бизнеса с проституция, наркотици и трафик на оръжие. Владеенето на немски и английски му помогна да установи по-здрави връзки с международната престъпност.

Дрогата и оръжията бяха особено доходни. Богатството му достигна осемцифрена сума в долари. Освен това Жилич влезе в архива на американското Управление за борба с наркотиците, ЦРУ, Разузнавателното управление на МО и ФБР.

Ояли се с незаконно присвоени пари, власт, корупция, показност, разкош и безкрайното подлизурство, на което бяха подложени, хората от обкръжението на Милошевич станаха лениви и самодоволни. Въобразяваха си, че купонът ще продължава вечно. Жилич не се заблуждаваше.

Той избягваше очевидните банки, в които влагаха състоянието си повечето „съдружници“. Почти всичките му приходи отиваха в чужбина, но чрез банки, за които в Сърбия никой не знаеше. И наблюдаваше за първите пукнатини в мазилката. Рано или късно, трезво разсъждаваше Жилич, дори ужасно слабите политици и дипломати на Великобритания и Европейския съюз щяха да разберат какво представлява Милошевич и да обявят „таймаут“. Това се случи заради Косово.

Предимно селскостопанската провинция Косово заедно с Черна гора бе единственото, останало от сръбските владения в югославската федерация. Населението се състоеше от около милион и осемстотин хиляди души, които бяха мюсюлмани, трудно различими от съседните албанци, и двеста хиляди сърби.

Милошевич от десетилетие подлагаше косоварите на гонения, докато се появи Армията за освобождение на Косово. Прилагаше се старата стратегия. Етническата нетърпимост трябваше да доведе до бунт. Правителството щеше да осъди „терористите“ и да прати войска, за да спаси сърбите и „възстанови реда“. Тогава НАТО заяви, че повече няма да търпи това. Милошевич не им повярва. Този път те говореха сериозно.

Етническото прочистване започна през пролетта на 1999-та. То се извършваше главно от окупационната Трета армия с помощта на тайната полиция и паравоенните: Тигрите на Аркан, Момчетата на Франки и Вълците на Зоран. Както се предвиждаше, над един милион косовари избягаха в ужас в Албания и Македония. Така и трябваше. Очакваше се Западът да приеме всички като бежанци. Ала се случи нещо друго. НАТО бомбардира Сърбия.

Белград издържа седемдесет и осем дни. На повърхността местната реакция заклеймяваше НАТО. Но сърбите започнаха да шушукат, че именно побърканият Милошевич им е донесъл това нещастие. Винаги е поучително да наблюдаваш как угасва военната жар, когато падне покривът над главата ти. Жилич чуваше това шушукане.

На 3 юни 1999 г. Милошевич прие условията на Запада. Така поне беше представено. За Жилич това бе безусловна капитулация. Той реши, че е настъпил моментът да изчезне.

Сраженията започнаха. Без да понесе почти никакви жертви от бомбардировките на НАТО в Косово, Трета армия се оттегли с цялото си въоръжение. Съюзниците от Северноатлантическия пакт окупираха провинцията. Останалите сърби започнаха да бягат в Сърбия, пренасяйки гнева си там. И докато пред очите им родината им се разпадаше, гневът им се насочи от НАТО към Милошевич.

Жилич се зае да прехвърля и последните си капитали в чужбина и да приготвя собственото си заминаване. През есента на 1999-та протестите срещу Милошевич се усилиха.

В личен разговор през ноември Жилич помоли диктатора да приеме действителността, да извърши преврат, докато армията още му е вярна, да приключи с всички преструвки за демократичност и да унищожи опозиционните партии. Ала Милошевич вече живееше в собствения си свят, в който популярността му продължаваше да е все така голяма.

Жилич го остави, като за пореден път се удивляваше на това странно явление: когато хората, някога притежавали неограничена власт, започнеха да я губят, те се разпадаха на съставните си части във всяко едно отношение. Смелост, воля, аналитичност, решителност, дори способност за осъзнаване на действителността — всичко това изчезва като пясъчен замък, залят от вълна. До декември Милошевич вече не упражняваше властта — а се беше вкопчил в нея. Жилич приключи приготовленията си.

Състоянието му се равняваше най-малко на петстотин милиона долара и имаше къде да се скрие. Аркан бе мъртъв, екзекутиран заради отделянето си от Милошевич. Главните извършители на етническото прочистване в Босна, Караджич и генерал Младич, свързвани с клането в Сребреница, бяха преследвани като зверове из Република Сръбска, където се бяха укрили. Други вече бяха изправени пред новия военен трибунал в Хага. С Милошевич беше свършено.

На 27 юли 2000 г. той официално насрочи президентски избори за 24 септември. Въпреки масовите изборни фалшификации и отказа да приеме резултата, диктаторът въпреки всичко изгуби. Тълпите щурмуваха парламента и наложиха неговия приемник. Един от първите актове на новия режим бе да извърши разследване на управлението на Милошевич: убийствата, липсващите двайсет милиарда долара.

Бившият тиран се затвори във вилата си в разкошното предградие Дединие. На 1 април 2001 г. президентът Кощуница най-после даде заповед за неговото арестуване.

Ала Зоран Жилич отдавна го нямаше. През януари 2000 той просто изчезна. Не се сбогува, не носеше багаж. Замина, за да започне нов живот в друг свят, където старите му играчки бяха безполезни. Затова ги остави в родината си.

Не взе със себе си нищо и никого, освен свръхпредания си личен телохранител, исполин на име Кулач. След седмица Жилич вече се бе настанил в новото си скривалище, което беше подготвял в продължение на повече от година.

Никой от разузнавателната общност не обърна внимание на неговото заминаване. Освен един тих, потаен американец. Той наблюдаваше новия дом на бандита с огромен интерес.

12.Монахът

Този сън, все този сън. Не можеше да се избави от него. Нощ след нощ се будеше с викове, мокър от пот, и майка му дотичваше, за да го прегърне и да се опита да го успокои. Той бе загадка и тревога за родителите си, тъй като отказваше да им разкаже кошмара си, ала майка му беше убедена, че до завръщането си от Босна синът й никога не е бил измъчван от такива сънища.

Сънят винаги бе един и същ. Лицето в помията, светъл диск, заобиколен от изпражнения, някои кравешки, други човешки. Крещеше за милост, умоляваше да го оставят жив. Той разбираше английски, както и Жилич, пък и думите „не, не, моля ви, недейте“ бяха напълно ясни.

Ала мъжете с прътовете се смееха и отново го натискаха. И лицето изплуваше, докато Жилич напъха своя прът в отворената му уста и го натисна надолу. Той се будеше, викаше и плачеше, докато майка му го вземеше в прегръдките си, казваше му, че всичко е наред, че си е у дома в Сеняк.

Но той не можеше да признае какво е извършил, в какво е участвал, мислейки си, че е изпълнявал патриотичния си дълг към Сърбия.

Баща му не му съчувстваше толкова и мърмореше, че работел много и имал нужда от сън. През есента на 1995 г. Милан Раяк вече се бе подложил на първия си сеанс при опитен психиатър.

Ходеше два пъти седмично в сивата пететажна психиатрия на улица „Палмотичева“, най-добрата в Белград. Но и лекарите в „Лаза Лазаревич“ не му помогнаха, тъй като не смееше да си признае.

Облекчението, казаха му те, идвало с пречистването, ала до пречистване се стигало с изповед. Милошевич още беше на власт, но далеч по-страшни бяха зверските очи на Зоран Жилич оная сутрин в Баня Лука, когато младежът му каза, че иска да се прибере в Белград. Много по-ужасяващи бяха прошепнатите думи за осакатяване и смърт, ако си отвореше устата.

Баща му беше пълен атеист, израсъл по време на Титовия режим, доживотен слуга на Партията. Ала майка му бе запазила вярата си в Сръбската православна църква. Въпреки подигравките на съпруга и сина й тя всяка сутрин беше ходила на служба. В края на 1995-та Милан започна да я придружава.

И установи, че намира утеха в ритуалите и молитвите, песнопенията и тамяна. Ужасът изчезваше в черквата до футболното игрище, само на три преки от дома им.

През 1996-та той пропадна на сесията в университета и разяреният му, отчаян баща два дни вилня из къщата. Ако новината за следването на сина му не му бе по вкуса, думите на Милан направо го накараха да ахне.

— Не искам да ставам адвокат, татко. Искам да вляза в Църквата.

На Раяк старши му трябваше известно време да се успокои и да се опита да се разбере с променения си син. Духовното поприще поне беше някаква професия. Не носеше богатство, но поне бе уважавана. Човек можеше с вдигната глава да каже: „Синът ми е духовник“.

За да стане свещеник, синът му трябваше години наред да учи, главно в семинария, но Милан имаше други идеи. Той искаше да живее в уединение, при това веднага. Искаше да се замонаши и да се откаже от всичко материално в полза на простичкия живот.

На петнайсет километра югоизточно от Белград откри каквото търсеше: малкия манастир „Свети Стефан“ в селцето Сланци. В него живееха не повече от дванайсет братя под ръководството на игумена. Те работеха на нивите и в плевните на своя чифлик, сами си отглеждаха храна, приемаха дарения от малцината туристи и поклонници, медитираха и се молеха. Имаше дълъг списък с желаещи да постъпят в манастира, който по никакъв начин не можеше да се прескочи.

При срещата с отец Василие се намеси самата съдба. Двамата с Раяк старши смаяно се втренчиха един в друг. Въпреки гъстата черна брада, прошарена със сиви кичури, Раяк позна Горан Томич, с когото преди четирийсет години заедно бяха ходили на училище. Игуменът се съгласи да се срещне със сина му и да обсъди евентуалната му кариера в Църквата.

Надареният с остър интелект игумен усети, че синът на някогашния му съученик е младеж, разкъсван от вътрешни противоречия, които не му дават мира във външния свят. И по-рано бе виждал същото. В момента нямало свободни места за монаси, отбеляза той, ала понякога от града идвали хора на „молитвено уединение“.

През лятото на 1996-та след края на войната в Босна Милан Раяк отиде в Сланци на дълго уединение, за да отглежда домати и краставици, да медитира и да се моли. Сънят престана да го измъчва.

След месец отец Василие ненатрапчиво му предложи да се изповяда и младежът го послуша. На светлината на свещта при олтара, под погледа на Назаретянина той тихо разказа на монаха какво е извършил.

Игуменът трескаво се прекръсти и се помоли: за душата на момчето в помийната яма и за покаяника до него. Той настоя Милан да отиде в полицията и да съобщи за виновниците.

Ала властта на Милошевич бе абсолютна, както и внушеният му от Зоран Жилич ужас. Не можеше да става и дума полицията да вдигне пръст срещу Жилич. От друга страна, изпълнението на обещаното от убиеца отмъщение нямаше да бъде наказано. Затова Милан запази мълчание.

Болката се появи през зимата на 2000-та. Той забеляза, че се усилва с всяко движение на тялото. След два месеца се посъветва с баща си, който предположи, че е някакъв вирус. Въпреки това го прати на изследвания в белградската Обща болница, „Клинички център“.

Белград винаги бе поддържал едни от най-високите медицински стандарти в Европа и Общата болница беше от най-добрите. Проведоха му три серии изследвания и го прегледаха проктолог, уролог и онколог. Накрая професорът, който оглавяваше последното отделение, повика Милан Раяк в кабинета си.

— Струва ми се, че сте послушник, нали? — попита той.

— Да.

— Значи вярвате в Бога?

— Да.

— Понякога ми се ще да вярвах и аз. Уви, не мога. Но сега вие трябва да изпитате волята си. Положението е лошо.

— Моля ви, кажете ми какво ми е.

— Ние го наричаме „колоректален рак“.

— Може ли да се оперира?

— Съжалявам. Не.

— Процесът обратим ли е? Химиотерапия?

— Късно е. Съжалявам, много съжалявам.

Младежът погледна през прозореца. Бе осъден на смърт.

— Колко ми остава, господин професоре?

— Винаги ми задават този въпрос и никога не мога да отговоря. С някои предпазни мерки, грижи, специална диета, радиотерапия… около година. Може би повече, може би по-малко. Не много повече.

Беше март 2001-ва. Милан Раяк се върна в Сланци и поговори с игумена. Той заплака за него като за син, какъвто никога не бе имал.

На 1 април белградската полиция арестува Слободан Милошевич. Зоран Жилич беше изчезнал. По молба на сина си озадаченият баща на Милан използва връзките си в ръководството на полицията, за да потвърди, че най-преуспелият и влиятелен бандит в Югославия просто се е изпарил преди година и живее някъде в чужбина. Влиянието му се бе изпарило заедно с него.

На 2 април 2001 г. Милан Раяк изрови от вещите си една стара визитка. Взе лист хартия и написа писмо, което адресира до Лондон. Всичко бе казано само в един ред.

„Реших да кажа всичко. Готов съм да дам показания.“

Едно денонощие след получаването на писмото три дни по-късно и след незабавен разговор със Стивън Едмънд в Уиндзор, Онтарио, Следотърсача за втори път пристигна в Белград.

Показанията бяха взети на английски в присъствието на заклет преводач и нотариус. Те бяха подписани и заверени от свидетели:

Същата вечер Следотърсача прати дълго писмо на Стивън Едмънд в Уиндзор, Онтарио, и получи недвусмислени инструкции:

„Идете където трябва и направете каквото трябва, но намерете внука ми или неговите останки и ги върнете у дома в Джорджтаун, САЩ.“

13.Ямата

С Дейтънското споразумение от ноември 1995 г. в Босна се бе възцарил мир, ала повече от пет години по-късно раните от войната още не бяха зараснали.

Тази земя никога не е била богата. Това не бе Далматинското крайбрежие, за да привлича туристи, нямаше полезни изкопаеми, а само примитивно земеделие в чифлиците между планините и горите.

Икономическите щети щяха да се възстановяват с години, ала далеч по-страшни бяха социалните поражения. Никой не си въобразяваше, че след по-малко от едно-две поколения сърби, хървати и босненски мюсюлмани ще приемат отново да живеят заедно или поне на няколко километра едни от други, освен в охранявани с оръжие лагери.

Международните институции бълваха обичайните глупости за обединение и възстановяване на взаимното доверие, с което оправдаваха обречените опити за съшиване на непоправимо разкъсаната тъкан, вместо да приемат необходимостта от разделение.

Тези територии се управляваха от върховен представител на Обединените нации, нещо като проконсул с почти абсолютна власт, която се крепеше на войниците от ЮНПРОФОР. Най-неприятната от задачите, изпълнявани от хората, които нямаха време за политически игри, а действително движеха нещата, се падаше на МКИЛ — Международната комисия за изчезнали личности.

Тя се ръководеше с внушителна и ненатрапчива ефикасност от Гордън Бейкън, бивш британски полицай. МКИЛ трябваше да изслушва десетките хиляди роднини на „изчезналите“, да записва техните показания, да търси и ексхумира стотиците жертви на кланета, извършени след 1992 г. След това трябваше да сравнява показанията с тленните останки и да връща костите на роднините за погребение в съответствие с религиозната им вяра или атеистическите им убеждения.

Сравнението не можеше да се извърши без ДНК анализ, но новата методика позволяваше с малко кръв от роднините и парченце кост от трупа категорично да се докаже самоличността на загиналите. Към 2000 г. най-бързата и ефикасна ДНК лаборатория в Европа не се намираше в някоя богата западна столица, а в Сараево, създадена и ръководена с малко средства от Гордън Бейкън. Два дни след като Милан Раяк се беше подписал под показанията си, Следотърсача пристигна в босненския град, за да се срещне с шефа на МКИЛ.

Нямаше нужда да води сърбина със себе си. Раяк бе разкрил, че преди да го убият, босненецът Фадил Сюлейман е казал на убийците си, че чифликът е принадлежал на рода му. Гордън Бейкън прочете показанията на Раяк с интерес, но без да се изненадва.

Беше чел стотици такива, но винаги от малцината оцелели — никога от извършителите и никога не се бе отнасяло за американец. Той разбираше, че най-после може да излезе наяве истината за „Случая Коленсо“. Бейкън се свърза с представителя на МКИЛ за района на Травник и му нареди да окаже пълно съдействие на господин Грейси. Следотърсача пренощува при свой сънародник и на сутринта продължи на север.

До Травник е над два часа път с кола и той стигна в града по обяд. Беше разговарял със Стивън Едмънд и дядото вече бе пратил кръвна проба от Онтарио.

На 11 април групата за ексхумация напусна Травник и се отправи към планината, водена от местен човек. Бяха попитали в джамията и скоро бяха намерили двама души, които бяха познавали Фадил Сюлейман. Единият от тях им бе казал, че знае къде е чифликът в планинската долина. Той пътуваше в първия джип.

Ексхуматорите носеха защитно облекло, противогази, лопати, меки четки, сита и найлонови торбички за веществени доказателства — всичко необходимо за мрачния им занаят.

Чифликът изглеждаше така, както и преди шест години, само че малко по-обрасъл. Никой не бе идвал оттогава — семейство Сюлейман вече не съществуваше.

Лесно намериха помийната яма. Пролетните дъждове не бяха толкова обилни, колкото през 1995 г., и съдържанието на ямата се бе втвърдило в зловонна кал. Ексхуматорите нахлузиха високи ботуши и якета, но миризмата като че ли не ги смущаваше.

Според показанията на Раяк в деня на убийството ямата била пълна догоре, но щом Рики Коленсо беше стъпил на дъното, дълбочината й трябваше да е малко повече от метър и осемдесет. Поради сушата тя бе намаляла с над половин метър.

След като изринаха около метър кал, представителят на МКИЛ нареди на хората си да оставят лопатите и да продължат с шпакли. Един час по-късно стигнаха до първите кости и след още час работа със стъргалки и меки четки разкриха останките от клането.

До дъното на ямата не беше достигал въздух, затова нямаше червеи. Разлагането бе резултат единствено на ензими и бацили.

Бяха изчезнали всички меки тъкани и когато го избърсаха с мокра кърпа, първият череп се белна под яркото слънце. Имаше парчета кожа от обувките и коланите на двамата мъже, орнаментирана тока от колан, определено американска, плюс метални капси от дънки и копчета от дънково яке.

Единият от мъжете, които бяха застанали на колене в ямата, извика и подаде на колегите си горе часовник. Седемдесетте месеца не бяха изтрили надписа на гърба: „На Рики от мама по случай завършването му. 1994“.

Всички деца бяха потънали едно върху друго. Времето и разложението бяха превърнали шестте трупа в купчина кости, но големината на скелетите показваше кои са.

Сюлейман също бе хвърлен там. Неговият скелет лежеше по гръб с разперени ръце и крака, както беше потънал трупът. Неговият приятел се изправи, погледна в ямата и се помоли на аллах. Той потвърди, че някогашният му съученик е бил висок около метър седемдесет и осем.

Осмият скелет принадлежеше на едър човек, над метър осемдесет и два. Той лежеше настрани, сякаш умиращото момче се е опитало да пропълзи в мрака до стената на ямата. Намериха часовника и токата от колан сред неговите кости. Когато извадиха черепа, предните зъби бяха избити, както предполагаха показанията на Раяк.

По залез слънце прибраха и последната костичка. Двамата възрастни бяха в отделни чували, децата бяха в един общ — шестте малки скелета можеха да се разделят и преподредят в градската морга.

Следотърсача отиде да пренощува във Витез. Британската армия отдавна я нямаше, но той се настани в един пансион, който знаеше отпреди. На сутринта се върна в представителството на МКИЛ в Травник.

От Сараево Гордън Бейкън разреши на местния си човек да предаде останките на Рики Коленсо на майор Грейси, за да ги пренесе до столицата.

Кръвната проба от Онтарио бе пристигнала. ДНК тестовете бяха направени за поразително краткия срок от два дни. Шефът на МКИЛ в Сараево потвърди, че скелетът наистина принадлежи на Ричард Коленсо от Джорджтаун, САЩ. Трябваше му официално разрешение от най-близкия роднина, за да повери останките на грижите на Филип Грейси от Андоувър, Хемпшир, Великобритания. Разрешението се получи след още два дни.

Междувременно по инструкция от Онтарио Следотърсача купи ковчег от най-добрата погребална агенция в Сараево. Агентът попълни скелета с други материали, за да придаде тежест и балансираност на ковчега, сякаш вътре наистина има труп. После го запечатаха завинаги.

На 15 април груманът на канадския магнат докара пълномощно писмо. Следотърсача предаде ковчега и дебелата папка с документи на капитана и се прибра у дома в зелените английски поля.

Вечерта на 16 април Стивън Едмънд посрещна самолета си на вашингтонското летище „Дълес“. Ковчегът бе откаран с катафалка до един траурен дом, докато уредят погребението.

Католическата церемония се проведе на 18-ти на изключително скъпото гробище „Оук Хил“ на Ар Стрийт в северозападен Джорджтаун. Майката на момчето Ани Коленсо, по баща Едмънд, се подпираше на съпруга си и тихо плачеше. Професор Коленсо бършеше очи и час по час се озърташе към тъст си, сякаш не знаеше какво да прави и търсеше напътствия.

Осемдесет и една годишният канадец стоеше от отсрещната страна на гроба и в тъмния си костюм приличаше на колона от собствената си пентландитова руда. Той се взираше, без да мига, в ковчега на внука си. Не бе показал доклада на Следотърсача и показанията на Милан Раяк нито на дъщеря си, нито на зет си.

Те знаеха само, че се е появил закъснял свидетел, който си спомнил, че е видял черния ландкрузър в една долина. В резултат открили двата трупа. Но трябваше да признае, че са били убити и погребани. Нямаше как иначе да обясни шестгодишното закъснение.

Службата свърши и опечалените се оттеглиха, за да оставят гробарите да си свършат работата. Госпожа Коленсо се втурна към баща си, прегърна го и притисна лице към ризата му. Той я погледна и нежно я погали по главата, също като някога, когато беше момиченце и нещо я бе уплашило.

— Татко, искам да заловят човека, който е извършил това с момчето ми. Не да го убият бързо и чисто. Искам всяка сутрин през остатъка от живота си да се буди в затвора и да знае, че е там, че никога няма да излезе. Искам да знае, че е заради хладнокръвното убийство на моето дете.

Старецът вече беше решил.

— Може да се преселя в рая, но може да ида и в ада — изсумтя той. — И ако трябва, ще ида.

Магнатът я пусна, кимна на професора и се запъти към лимузината си. Докато шофьорът се спускаше по склона към портала на Ар Стрийт, Стивън Едмънд вдигна телефона от пулта и набра някакъв номер. Някъде в Капитолия отговори секретарка.

— Свържете ме със сенатор Питър Лукас — каза той.

Когато му съобщиха кой го търси, лицето на сенатора от Ню Хемпшир грейна. Приятелствата, родени в разгара на войната, траят час или цял живот. Бяха изтекли трийсет и шест години, откакто Стивън Едмънд и Питър Лукас бяха седели на една английска морава и бяха плакали за младежите от своите страни, които никога нямаше да се завърнат у дома. Ала приятелството им бе устояло на времето и двамата бяха като братя.

Всеки от тях знаеше, че ако го помолят, ще направи всичко за приятеля си. И сега канадецът щеше да помоли точно за това.

Един от аспектите на гения на Франклин Делано Рузвелт бе това, че макар и убеден демократ, той винаги беше използвал способните хора, независимо от партийната им принадлежност. Точно след Пърл Харбър президентът бе повикал един консервативен републиканец от бейзболен мач и му беше предложил да създаде Служба за стратегически услуги.

Този човек беше генерал Уилям Донован, Дивия Бил, син на ирландски емигранти, командир на Шейсет и девети полк на Западния фронт през Първата световна война. По-късно като опитен правист той бе станал заместник-министър на правосъдието в администрацията на Хърбърт Хувър, после дълги години беше работил като адвокат на Уолстрийт. Рузвелт не се бе интересувал от неговите юридически способности, а беше имал нужда от неговата войнственост, за да създаде първото външно разузнаване на САЩ и първите американски спецчасти.

Старият воин без колебание бе събрал група интелигентни младежи с много връзки. Сред тях бяха Артър Шлезинджър, Дейвид Брус и Хенри Хайд, които щяха да се издигнат и да заемат високи постове.

По онова време Питър Лукас, израснал в богатство между Манхатън и Лонг Айлънд, беше второкурсник в Принстън и в деня на Пърл Харбър реши, че също иска да отиде на война. Баща му категорично му забрани.

През февруари 1942-ра младежът наруши заповедта на баща си и напусна колежа, изгубил всякакво желание за следване. Той започна да търси работа, която да му харесва, и известно време се забавлява с идеята да стане летец изтребител. След като взе няколко частни урока по пилотиране, установи, че постоянно му става лошо.

През юни 1942 г. беше създадена ОСС. Питър Лукас незабавно се кандидатира и го приеха. Във фантазиите си той се виждаше с начернено лице да скача с парашут през нощта в немския тил. Вместо това присъства на много коктейли. Генерал Донован искаше първокласен адютант, ефикасен и изискан.

Отблизо проследи приготовленията за десантите в Сицилия и Салерно, в които участваха много агенти от ОСС. Лукас умоляваше да го включат в действията. Търпение, гласеше отговорът. Все едно да заведеш малко момче в сладкарница и да го затвориш в стъклена витрина. Можеше да гледа, но не и да пипа.

Накрая се изправи пред генерала с директен ултиматум.

— Или ще се бия под ваше командване, или напускам и постъпвам във военновъздушните сили.

Никой не поставяше ултиматуми на Дивия Бил Донован, ала той се втренчи в младия мъж и може би видя в него нещо от себе си преди четвърт век.

— Ще направиш и двете, само че в обратна последователност — отговори генералът.

С подкрепата на Донован всички врати бяха отворени. Питър Лукас захвърли цивилния костюм и отиде във Форт Бенинг, за да привлече вниманието със светкавичното си издигане до лейтенант от военновъздушните сили.

Той пропусна десанта в Нормандия, тъй като още беше в парашутистката школа. Когато завърши, Лукас се върна при генерал Донован.

— Вие ми обещахте — каза той.

И получи своя скок с начернено лице в една студена есенна нощ над планината в немския тил в Северна Италия. Там се натъкна на италиански партизани, които бяха всеотдайни комунисти, и британски спецчасти, които изглеждаха прекалено пасивни, за да са отдадени на каквото и да е.

След две седмици научи, че пасивността е била само театър. В Джедбъргската група, към която се бе присъединил, участваха едни от най-опитните и хладнокръвни убийци през войната.

Той оцеля през ледената зима на 1944-та в планината и остана невредим почти до самия край на войната. През март 1945-та обаче заедно с още петима души се натъкнаха на изостанал отряд есесовци, за чието присъствие в района не подозираха. По време на престрелката го раниха с шмайзер в лявата ръка и рамо.

Намираха се на километри от всякакви населени места, нямаха морфин и изтече цяла мъчителна седмица, докато се доберат до британска бойна част. Оперираха го на място, упоен го качиха на самолет и го дозакърпиха в една лондонска болница.

След като го изписаха, го пратиха в санаториум на съсекския бряг. Там го настаниха в една стая с канадски пилот изтребител с два счупени крака. Играеха шах, за да убият дългите часове.

След завръщането му в родината светът беше негов. Постъпи в бащината си фирма на Уолстрийт, впоследствие я пое, превърна се във финансов магнат и на шейсетгодишна възраст се кандидатира на изборите. През април 2001-ва караше четвърти последен мандат като републикански сенатор от Ню Хемпшир и съвсем наскоро бе доживял да изберат републиканец за президент.

Когато чу кой го търси, Лукас каза на секретарката си да задържа всички други обаждания. Гласът му изкънтя в лимузината на петнайсет километра оттам.

— Радвам се да те чуя, Стив. Къде си?

— Във Вашингтон. Трябва да се срещнем, Питър. Сериозно е.

Усетил настроението му, сенаторът изостави жизнерадостния си тон.

— Разбира се, приятел. Ще ми обясниш ли?

— На обяд. Ще го вместиш ли в програмата си?

— Ще се постарая. В „Хей Адамс“. Питай за обичайната ми ъглова маса. Там е тихо. В един часа.

Срещнаха се, когато сенаторът влезе във фоайето. Канадецът го чакаше там.

— Гласът ти беше сериозен, Стив. Проблем ли има?

— Идвам направо от погребение в Джорджтаун. Погребах единствения си внук.

Санаторът се сепна и лицето му се сбърчи от споделена болка.

— Господи, стари приятелю, много съжалявам. Болест ли? Или злополука?

— Хайде да поговорим на масата. Искам да прочетеш нещо.

Когато се настаниха, канадецът отговори на въпроса на приятеля си.

— Убили са го. Хладнокръвно. Не, не тук, и не сега. Преди шест години. В Босна.

Той накратко разказа за възрастта на момчето, желанието му да помогне на босненците, премеждията му в югославските градове и Травник, пътуването му заедно с преводача до планинския чифлик. После му даде показанията на Раяк.

Донесоха сухото им мартини. Сенаторът си поръча пушена сьомга, черен хляб, ледено морсо. Едмънд кимна с глава: същото.

Лукас бе свикнал да чете бързо, но по средата на доклада тихо подсвирна и забави темпото.

Докато той човъркаше сьомгата и дочиташе последните страници, Стив Едмънд се огледа наоколо. Приятелят му беше направил добър избор: масата се намираше зад рояла, уединена в ъгъл до прозорец, през който се виждаше част от Белия дом. Заведението бе уникално — по-скоро приличаше на къща, разположена сред имение от XVIII в., отколкото ресторант в центъра на оживена столица.

Сенатор Лукас вдигна глава.

— Не знам какво да кажа, Стив. Струва ми се, че не съм чел по-ужасен документ. Какво искаш да направя?

Сервитьорът вдигна чиниите и донесе черно кафе със стар арманяк. Двамата мълчаха, докато младежът се отдалечи.

Стив Едмънд сведе очи към отпуснатите им върху бялата покривка ръце. Ръце на старци с дебели пръсти, покрити с изпъкнали вени и петна. Ръце, които бяха пилотирали изтребител право срещу ято немски бомбардировачи, ръце, които бяха изпразвали карабина в пълна с есесовци кръчма край Болзано, ръце, които бяха водили сражения, бяха милвали жени, бяха държали новородените си деца, бяха подписвали чекове, бяха градили състояния, бяха влияли върху политика, бяха променяли света. Някога.

Питър Лукас проследи погледа на приятеля си и прочете мислите му.

— Да, стари сме. Но още не сме мъртви. Какво искаш да направя?

— Навярно бихме могли да извършим едно последно добро дело. Внукът ми беше американски гражданин. САЩ има право да иска екстрадицията на това чудовище, независимо къде се намира. За да се изправи на съд за предумишлено убийство. Това означава министерството на правосъдието. И държавния департамент. Те трябва да упражнят натиск върху правителството, което е приело оная свиня. Ще се заемеш ли?

— Ако това вашингтонско правителство не може да ти даде справедливост, приятелю, никой няма да може.

Той вдигна чаша.

— Едно последно добро дело.

Ала грешеше.

14.Бащата

Това обикновено семейно скарване трябваше да свърши с целувка и сдобряване.

Ала скандалът избухна между пламенна дъщеря с италианска кръв и упорит баща.

През лятото на 1991-ва Аманда Джейн Декстър беше поразителна шестнайсетгодишна хубавица. Неаполските гени на семейство Мароци й бяха дали фигура, която можеше да накара епископ да пробие с крак дупка във витраж. Русият англосаксонски род на Декстър й бе завещал лице като на младата Бардо. Местните момчетии постоянно я задиряха и баща й трябваше да го приеме. Обаче не харесваше Емилио.

Нямаше нищо против латиноамериканците, но в Емилио имаше нещо лукаво и плитко, дори хищно и жестоко зад донжуановската му външност. Ала Аманда Джейн бе лудо влюбена в него.

Случи се през дългата лятна ваканция. Емилио предложи да я заведе на море. И подкрепи предложението си с убедителни аргументи. Щяло да има и други младежи, възрастни, които да ги наглеждат, плажни спортове, чист въздух и ободрителния дъх на Атлантика. Но когато Кал Декстър се опита да срещне погледа му, Емилио извърна очи. Инстинктът му подсказваше, че нещо не е наред. И бащата не се съгласи.

Седмица по-късно тя избяга. Остави писмо, в което им пишеше да не се безпокоели, всичко щяло да е наред, обаче вече била жена и не желаела да се отнасят с нея като дете. Никога нямало да се върне.

Ваканцията свърши. Нея още я нямаше. Майката, която беше одобрила молбата й, твърде късно се вслуша в мъжа си. Нямаха адрес, не знаеха нищо за Емилио, нямаха представа какви са родителите му. Адресът му в Бронкс се оказа стая под наем. Номерът на колата му бе от Вирджиния, но след като провери в Ричмънд, Декстър установи, че е била купена в брой през юли. А фамилното име Гонзалес беше често срещано като Смит.

Чрез свои познати Кал Декстър се свърза с един старши сержант от Бюрото за изчезнали личности в нюйоркската полиция. Полицаят го изслуша със съчувствие, но и с примирение.

— В наше време шестнайсетгодишните са големи хора — водят полов живот, ходят заедно на почивка, задомяват се…

Полицията можела само да разпрати предупреждения, в случай че има свидетелства за заплаха, принуда, насилствено отвеждане от дома на родителите, злоупотреба с наркотици и така нататък.

Декстър трябваше да признае, че Аманда Джейн е оставила съобщение на телефонния им секретар. По време, когато бе знаела, че баща й е на работа, а майка й не си е вкъщи.

Казваше, че била добре, много щастлива и не бивало да се тревожат. Имала свой живот и го харесвала. Щяла да се свърже с тях, когато дойдело времето.

Кал Декстър проследи обаждането. Идваше от мобилен телефон с предплатена СИМ карта и не можеше да се стигне до собственика. Той пусна записа на сержанта и полицаят сви рамене. Подобно на всяко Бюро за изчезнали личности във всяко полицейско управление в Щатите, човекът беше претрупан с работа. Този случай не бе извънреден.

Дойде Коледа, ала празниците минаха в мрачна атмосфера. Първите в дома на Декстърови от шестнайсет години без дъщеря им.

Трупа откри случаен минувач, който правеше утринния си крос. Казваше се Хю Лампорт, имаше малка консултантска компания, специализирана в информационните технологии и беше почтен гражданин, който се опитваше да поддържа физическата си форма. За него това означаваше петкилометров крос всяка сутрин в шест и половина, включително в мрачни утрини като на 18 февруари 1992-ра.

Тичаше по тревата край Индиън Ривър Роуд във Вирджиния Бийч, където живееше. Тревата щадеше глезените му, за разлика от бетона и асфалта. Ала когато стигна до един канал, имаше избор. Да прекоси по бетонното мостче или да прескочи канала. Реши да го прескочи.

И в този момент забеляза нещо под себе си, нещо светло в сумрака преди разсъмване. След като се приземи на отсрещния бряг, той се обърна и се втренчи в канавката. Тя лежеше в странната неестествена поза на смъртта, наполовина потънала под водата.

Господин Лампорт отчаяно се заозърта наоколо и на четиристотин метра от себе си видя слаба светлина — друг ранобудник, който си правеше кафе. Той спринтира, стигна до вратата и силно заудря с юмрук. Ранобудникът погледна през прозореца, изслуша развълнуваното обяснение и го пусна вътре.

Обаждането прие нощната диспечерка в подземната централа на полицейското управление във Вирджиния Сити на Принсес Ан Роуд. Тя спешно повика най-близката патрулна кола и й отговори единственият патрул от Първи участък, който се намираше на километър и половина от канала. След минута двамата патрулни полицаи стигнаха на мястото, където завариха двама мъже, единия по анцуг, другия по халат.

След две минути вече бяха повикали детективите от отдел „Убийства“ и екип криминолози. Мъжът по халат донесе кафе, което бе посрещнато с благодарност, и четиримата зачакаха.

Цялата тази част от Източна Вирджиния обхващаше шест града с допиращи се граници, градски район, който се простираше на много километри по двата бряга на Джеймс Ривър и Хемптън Роудс. Пейзажът е осеян с военноморски и военновъздушни бази, тъй като там Роудс се влива в Чесапийк Бей и оттам в Атлантическия океан.

Вирджиния Бийч е по-голям от останалите пет града Норфолк, Портсмут, Хемптън (заедно с Нюпорт Нюз), Джеймс Сити и Чесапийк. Той има площ осемстотин и два квадратни километра и има население четиристотин и трийсет хиляди души от общо милион и половина.

От четирите му участъка Втори, Трети и Четвърти покриват застроените квартали, докато Първи е много голям и е предимно ненаселен. Неговите петстотин и пет квадратни километра стигат чак до границата със Северна Каролина и се разполовяват от Индиън Ривър Роуд.

Детективите и криминолозите стигнаха при канала горе-долу едновременно — половин час след патрулната кола. Патологът дойде пет минути след тях. Развидели се и започна да ръми.

Господин Лампорт беше откаран в дома му, за да вземе душ и да даде пълни показания. Мъжът по халата също даде показания, според които не бил чул и видял нищо през нощта.

Патологът незабавно установи, че жертвата, млада бяла жена, е мъртва, че смъртта почти със сигурност е настъпила другаде и трупът е бил изхвърлен, най-вероятно от кола. Той нареди на санитарите с линейката да закарат тялото в щатската морга в Норфолк, която обслужва и шестте града.

Детективите стигнаха до заключението, че ако са продължили още пет километра нататък, престъпниците — които, изглежда, имаха морал на равнището на змийски пъп и също толкова висок коефициент за интелигентност — са щели да навлязат в мочурищата около Бак Бей. Там трупът можеше завинаги да изчезне безследно. Но те, изглежда, бяха изгубили търпение и бяха изхвърлили товара си на място, където скоро щеше да бъде открит.

В Норфолк с трупа бяха направени две неща: аутопсия за установяване на причината, времето и, ако е възможно, мястото на смъртта, както и опит за идентификация.

По самото тяло нямаше почти нищо, което да помогне за разпознаването: оскъдно, но вече не предизвикателно бельо, изпокъсана тясна рокля. Без медальони, гривни, татуировки и чанта.

Преди патологът да се заеме със задачата си, доколкото беше възможно, възстановиха лицето — покрито с разкъсвания и контузии, резултат от свиреп побой — с шевове и грим и го фотографираха. Снимката щеше да бъде разпространена в нравствените отдели в шестте града, тъй като роклята предполагаше вероятност жертвата да е водила така наречения „нощен живот“.

Другите два необходими за идентифицирането детайла бяха пръстови отпечатъци и кръвна група. Оттам пое патологът. Възлагаха най-голяма надежда на отпечатъците.

Те обаче не дадоха никакъв резултат и в шестте града. Данните бяха пратени в щатската столица Ричмънд, където се съхраняваха отпечатъци от цяла Вирджиния. Изтекоха няколко дни. Получи се отговор. Отрицателен. Следващата стъпка бе ФБР, което действаше на цялата територия на САЩ. Бюрото използваше МАСИП — Международната автоматизирана система за идентификация по пръстови отпечатъци.

Докладът на патолога отврати дори закоравелите детективи от отдел „Убийства“. Момичето изглеждало на не повече от осемнайсет, ако имало и толкова. Някога било красиво, ала някой, както и начинът й на живот, го лишили от хубостта му.

Невероятното разширяване на вагината и ануса показвало, че в тях многократно е било проникване с инструменти, далеч по-големи от нормален мъжки орган. Жестокият побой не бил само един — по-рано имало и други. И злоупотреба с хероин, започнала преди не повече от шест месеца.

За норфолкските детективи този доклад означаваше „проституция“. За тях не бе новина, че привличането към порока често се постига с наркотична зависимост, като сводникът е единствен източник на дрогата.

Всяко момиче, опитващо се да се изтръгне от лапите на такава банда, със сигурност получаваше наказание. Такива „уроци“ можеха да се изразяват в насилствено участие в брутални перверзни и жестокости. Имаше същества, които бяха готови да плащат за такива неща, и други, готови да им ги осигуряват.

След аутопсията пратиха трупа в хладилна камера, докато продължаваше опитът за идентификация. След известно време един младши детектив от Портсмут реши, че може би познава разпространената фотография, въпреки раните и контузиите. Според него трупът принадлежеше на проститутка, известна като Лорен.

Проверката установи, че „Лорен“ не е била виждана от няколко седмици. Преди това работела за изключително жестока латиноамериканска банда, която събирала жертвите си с помощта на привлекателни гангстери. Те сваляли момичета в градовете на север и ги примамвали на юг с обещания за женитба, приятна ваканция и така нататък.

Портсмутският нравствен отдел започна работа върху тази банда, ала без резултат. Сводниците твърдяха, че не знаели истинското име на Лорен, че когато пристигнала, вече била от бранша и че си заминала за Западното крайбрежие. Снимката просто не беше достатъчно ясна, за да докаже противното.

Отговорът от Вашингтон обаче бе положителен. Той съдържаше безспорна идентификация въз основа на пръстовите отпечатъци. Аманда Джейн Декстър се опитала да измами охраната на местен супермаркет и да задигне някаква стока. Камерата си свършила работата. Съдията от съда за малолетни приел версията й, потвърдена от пет нейни съученички, и я пуснал с предупреждение. Но й взели отпечатъци. Съхранявали се в Нюйоркското полицейско управление и били въведени в МАСИП.

— Струва ми се, че най-после ще пипна ония гадове — процеди през зъби сержант Остин от портсмутския нравствен отдел, щом получи информацията.

Когато телефонът в апартамента в Бронкс иззвъня, беше поредното отвратително зимно утро, но едва ли щеше да има по-подходящ момент, за да помолят един баща да измине близо петстотин километра и да разпознае трупа на единственото си дете.

Кал Декстър седеше на ръба на леглото и му се искаше да е загинал в тунелите на Ку Чи, вместо да понесе тази мъка. Накрая каза на Анджела и я държа в прегръдките си, докато жена му се разтърсваше в ридания. Той се обади на тъща си и тя веднага пристигна.

Не можеше да чака самолета от „Ла Гуардия“ за норфоллкското международно летище — не можеше да седи и да чака дали няма да има забавяне заради мъгла, дъжд, градушка, задръстване. Качи се на колата си и потегли. Излезе от Ню Йорк, мина по моста за Нюарк и продължи през отлично познатия му район, из който го бяха мъкнали от строеж на строеж, напусна Ню Джърси, прекоси част от Пенсилвания и Делауеър, след това на юг и пак на юг покрай Балтимор за Вирджиния.

В норфолкската морга Декстър се вторачи в някога красивото и любимо лице и тъпо кимна на детектива до него. Качиха се горе. На чаша кафе той се запозна с общите сведения. Била пребита от неизвестни лица. Умряла от силен вътрешен кръвоизлив. Престъпниците очевидно напъхали трупа в автомобилен багажник, спрели в най-уединения край на Първи участък във Вирджиния Бийч и изхвърлили тялото. Следствието продължавало. Декстър разбираше, че това е съвсем малка част от истината.

Той даде дълги показания, разказа им всичко за „Емилио“, но това не говореше нищо на детективите. Поиска тялото на дъщеря си. Полицията не възразяваше, но решението зависеше от патолога.

Това отне време. Формалности. Процедури. Декстър закара колата си обратно в Ню Йорк, върна се със самолет и зачака. Накрая сам придружи трупа на дъщеря си в катафалката до Бронкс.

Ковчегът бе запечатан. Не искаше жена му, нито нейните роднини да видят какво има вътре. Погребението беше скромно. Погребаха Аманда Джейн три дни преди седемнайсетия й рожден ден. След седмица той се върна във Вирджиния.

Сержант Остин седеше в кабинета си в портсмутската полиция на Кроуфорд Стрийт 711, когато от пропуска се обадиха и му казаха, че някой си господин Декстър искал да се срещне с него. Името не му говореше нищо. Не го свърза с идентифицираната проститутка Лорен.

Той попита какво иска господин Декстър й му отговориха, че посетителят можел да му помогне в текущо следствие. Пуснаха го.

Портсмут е най-стар от шестте града. Основан е от англичаните много преди Войната за независимост. Днес той се простира на югозападния бряг на Елизабет Ривър, главно ниски тухлени сгради, започващи от модерните високи постройки на Норфолк. Там отиват мнозина военни, които искат да се „поразвлекат“ след мръкване. Нравственият отдел на сержант Остин не беше за красота.

Посетителят не изглеждаше нищо особено в сравнение с мускулестия бивш бейзболист. Той застана пред бюрото и попита:

— Помните ли момичето, което е било принудено да взима наркотици и да проституира, било е изнасилвано и преди четири седмици е било пребито до смърт? Аз съм баща му.

Сержантът си спомни. Той се изправи и протегна ръка. После я отдръпна. Разгневените, изпълнени с желание за мъст граждани получаваха неговото съчувствие и нищо повече. Те бяха досадни за всеки полицай и понякога можеха да са опасни.

— Съжалявам, господине. Уверявам ви, че правим всичко възможно…

— Спокойно, сержант. Просто искам да ви съобщя нещо. После ще ви оставя на мира.

— Разбирам чувствата ви, господин Декстър, но не съм в положение…

Посетителят бръкна в десния джоб на сакото си и извади нещо. Нима на пропуска не го бяха проверили? Може би имаше оръжие? Пистолетът на сержанта се намираше в чекмеджето на бюрото му на три метра от него.

— Какво правите, господине?

— Оставям няколко парчета метал на бюрото ви, сержант Остин.

Полицаят беше служил в армията, тъй като бяха приблизително на еднаква възраст, но никога не бе напускал Щатите. Той зяпна двете Сребърни звезди, трите Бронзови звезди, Медала за достойна служба и четирите Пурпурни сърца. Никога не бе виждал толкова награди.

— Далеч оттук и много отдавна платих за правото да знам кой е убил детето ми. Купих това право със собствената си кръв. Дължите ми това име, господин Остин.

Младши детективът отиде до прозореца и погледна към Норфолк. Това не беше редно, категорично. Можеше да му струва службата в полицията.

— Мадеро. Бенямин Мадеро или „Бени“. Имаше банда от латиноамериканци. Много агресивни, много жестоки.

— Благодаря ви — отвърна мъжът зад него и си събра парчетата метал.

— Но в случай че си мислите да го посетите, закъснели сте. И аз закъснях. Всички закъсняхме. Няма го. Върнал се е в родната си Панама. Знам, че го е извършил той, обаче нямам достатъчно доказателства, за да го изправя пред съда.

Една ръка отвори вратата на магазинчето за азиатско изкуство на Двайсет и осма улица в Манхатън. Разлюляното звънче съобщи за влизането на клиент.

Посетителят плъзна поглед по лавиците, отрупани с нефрит, камък и порцелан, слонова кост и керамика, слонове и полубожества, украшения за стена, пергаменти и безбройни статуетки на Буда. В дъното на магазина се появи една фигура.

— Трябва да се преобразя — заяви Калвин Декстър.

Бяха изтекли четиринайсет години, откакто бе дарил нов живот на бившия боец от Виетконг и жена му. Азиатецът не се поколеба нито за миг. Той наклони глава.

— Разбира се. Елате с мен, моля.

Беше 15 март 1992 г.

15.Решението

Рибарската моторница „Чикита“ напусна кея на курортното пристанище Голфито точно преди изгрев слънце и се отправи към открито море.

На руля стоеше собственикът и капитан на моторницата Педро Ариас и даже да имаше резерви към американския си клиент, той ги пазеше за себе си.

Мъжът се беше появил предишния ден на мотоциклет с местен костарикански номер. Бе го купил на старо, но в отлично състояние на север по Панамериканската магистрала в Палмар Норте, където туристът беше пристигнал със самолет от Сан Хосе.

Той се бе разходил по кея и беше разгледал пристаналите рибарски корабчета, преди да избере едно от тях. Заключил мотоциклета си с верига за един недалечен стълб и преметнал раница през рамо, американецът приличаше на поостарял стопаджия.

Ала в пачката долари, която остави на масата в каютата, нямаше нищо стопаджийско. За такива пари се хващаше много риба.

Само че мъжът не искаше да лови риба и затова когато „Чикита“ се отдалечи от сушата при Пунта Воладера и навлезе в Голфо Дулче, всички прътове бяха подредени на покрива на каютата. Ариас установи курс на юг покрай отдалечения на един час Пунто Банко.

Действителната цел на грингото обясняваше двата пластмасови бидона допълнително гориво, завързани за рибарската палуба на кърмата. Той искаше да излезе от костарикански териториални води, да заобиколи носа при Пунта Бурика и да отиде в Панама.

Обяснението, че семейството му било на почивка в Панама Сити и той искал да „разгледа панамското крайбрежие“ се стори на Педро Ариас също толкова реално, колкото разпръскващата се под лъчите на изгряващото слънце морска мъгла.

Но щом грингото искаше да влезе в страната на мотор от уединен бряг, без да минава през някои формалности, сеньор Ариас беше извънредно толерантен човек, особено по отношение на съседна Панама.

Докато стана време за закуска, десетметровата „Чикита“, уверено плавайки с дванайсет възела в спокойните води, подмина Пунта Банко и навлезе в открития Пасифик. Ариас зави четирийсет градуса ляво на борд, за да проследи очертанията на брега.

В десет часа видяха на хоризонта фара на остров Бурика и отново завиха на североизток. Педро Ариас махна с ръка към сушата наляво — източния бряг на полуостров Бурика.

— Това всичко Панама — съобщи морякът. Американецът кимна с глава в знак на благодарност, консултира се с картата и посочи с показалец.

— Por aqui6 — рече той.

Сочеше участък от брега, където не бяха обозначени градове и курорти — място, където имаше пусти плажове и пътеки, навлизащи в джунглата. Капитанът кимна и промени курса по права линия през залива Чарко Азул. Четирийсет километра, малко над два часа.

Стигнаха в един часа. Няколкото рибарски лодки, които бяха видели в огромния залив, не ги бяха забелязали.

Американецът пожела да продължат на стотина метра покрай брега. След пет минути на изток от Чирики Виехо видяха пясъчен плаж с няколко сламени колиби, в каквито нощуват местните рибари. Това означаваше път за джунглата. Непроходим за кола, даже за джип, но не и за мотор.

С малко пухтене и бутане свалиха мотоциклета в плитчините, метнаха раницата на плажа и се разделиха. Петдесет процента в Голфито, другите петдесет — накрая. Грингото плати.

Странен човек, помисли си Ариас, обаче доларите му си бяха истински и с тях можеше да нахрани четирите си гладни деца. Той върна „Чикита“ назад и насочи кораба към морето. На километър и половина от брега изля двата бидона в резервоара и потегли обратно на юг.

На плажа Кал Декстър извади отвертка, свали костариканските номера и ги хвърли навътре в морето. Извади от раницата си панамски номера и ги монтира на мястото на предишните.

Документите му бяха идеални. Благодарение на госпожа Нгуен притежаваше американски паспорт, само че не на името на Декстър, който вече имаше входен печат, поставен преди няколко дни на летището в Панама Сити. Плюс съответната шофьорска книжка.

Лошият му испански, придобит из нюйоркските съдилища и арести, където двайсет процента от клиентите му бяха латиноамериканци, не ставаше, за да се престори на панамец. Но един американец спокойно можеше да обикаля страната, за да търси подходящо място за риболов.

Бяха минали повече от две години, откакто през декември 1989-та САЩ бяха изпепелили части от Панама, за да свалят и пленят диктатора Нориега, и Декстър подозираше, че повечето панамски ченгета помнят посланието.

Тесният път навлизаше в гъстата джунгла и на петнайсет километра навътре в сушата се превръщаше в пътека. Тук-там имаше ферми. Знаеше, че скоро ще излезе на Панамериканската магистрала, този подвиг на пътното строителство, който минаваше от Аляска до края на Патагония.

При Дейвид Сити отново напълни резервоара и потегли по магистралата. До столицата имаше петстотин километра път. Спусна се мрак. Хапна в крайпътно заведение за шофьори на камиони, пак зареди бензин и продължи. Прекоси платения мост към Панама Сити, плати в песо и по изгрев слънце навлезе в предградието Балбоа. Намери пейка в един парк, заключи мотора си с верига и поспа три часа.

Следобедът беше предвиден за разузнаване. Купената в Ню Йорк дребномащабна карта на града му позволи да се запознае с плана на Панама Сити и бедняшкия квартал Чорило, в който на няколко преки един от друг бяха израснали Нориега и Мадеро.

Ала преуспелите нищожества предпочитат разкоша. Знаеше се, че Мадеро се навърта в две свои заведения в скъпия квартал Паитила.

В два часа през нощта завърналият се в родината си главорез реши, че му е писнало от бар „Папагайо“ и дискотеката, и си тръгна. Анонимната черна врата с дискретна месингова табела и шпионка се отвори и отвътре излязоха двама мъже: грамадни телохранители, личните му горили.

Единият се качи на линкълна до тротоара и запали двигателя. Другият огледа улицата. Седнал прегърбен на тротоара със спуснати в канавката крака, скитникът се обърна и му се ухили с беззъбата си усмивка. Мазни сиви кичури се спускаха върху раменете му, шлиферът му вонеше от разстояние. Той бавно бръкна с дясната си ръка в кафявата книжна кесия, която притискаше към гърдите си. Горилата посегна към лявата си подмишница и се напрегна. Бездомникът извади бутилка евтин ром, отпи и с щедростта на всеки пиян я подаде на здравеняка.

Онзи се изхрачи на тротоара, извади ръката си изпод сакото, отпусна се и се извърна. Освен пияницата наоколо нямаше жива душа. Той почука на черната врата.

Пръв излезе Емилио, който беше свалил дъщерята на Декстър, следван от шефа си. Американецът изчака, докато вратата се затвори и заключи, после се изправи. В ръката си, която повторно се бе показала от книжната кесия, стискаше късоцевен магнум „Смит & Уесън“ четирийсет и четвърти калибър.

Телохранителят, който се беше изхрачил, така и не разбра откъде му е дошло. Куршумът се раздели на четири летящи части, които се забиха от три метра разстояние и нанесоха значителни поражения на тялото му.

Хубавецът Емилио отвори уста, за да извика, когато четирите части на втория куршум го улучиха едновременно в лицето, шията, рамото и единия бял дроб.

Вторият телохранител наполовина се бе подал от колата, когато се отправи при своя Създател след непредвидена среща с четирите въртящи се парчета метал.

Бенямин Мадеро бе пред черната врата и крещеше да го пуснат, когато бяха изстреляни четвъртият и петият куршум. Някой смелчага вътре открехна вратата на пет сантиметра, но през накъдрената му коса профуча някаква треска и той побърза да затръшне вратата.

Мадеро падна, като продължаваше да тропа, за да му отворят, плъзна се по лъскавото лакирано дърво и остави дълги червени следи с подгизналата си от кръв тропическа риза.

Без да проявява паника или особено да бърза, скитникът се приближи до него, претърколи го по гръб и го погледна в лицето. Още беше жив, ала умираше.

— Аманда Джейн, mi hija7 — каза стрелецът и надроби на парчета вътрешностите му с шестия куршум.

Последните деветдесет секунди от живота на Мадеро изобщо не бяха приятни.

По-късно една домакиня от апартамент в сградата оттатък улицата разказа на полицията, че видяла скитника да изчезва тичешком зад ъгъла и чула отдалечаващо се бръмчене на моторница. И нищо повече.

Преди изгрев слънце мотоциклетът бе опрян на една стена на два квартала оттам, без веригата, с ключа в ключалката. Нямаше да оцелее повече от час, преди да влезе в хранителната верига.

Перуката, изкуствените зъби и шлиферът бяха увити на вързоп и захвърлени в едно кошче за смет в градски парк. Освободена от останалите дрехи, раницата бе сгъната и оставена в подемника на един строеж.

В седем часа един американски бизнесмен с мокасини, спортен панталон, поло и леко спортно сако, с чанта и пътнически сак спря такси пред хотел „Мирамар“ и поиска да го закарат на летището. След три часа същият американец излетя в първа класа на редовния полет на „Континентал Еърлайнз“ за Нюарк, щата Ню Йорк.

А пистолетът, онзи „Смит & Уесън“, приспособен да изстрелва куршуми, разделящи се на четири смъртоносни части за действия в тесни пространства, беше хвърлен в един канал в града, който сега се смаляваше под самолета.

Може и да не бе разрешен в тунелите на Ку Чи, ала двайсет години по-късно свърши чудесна работа по улиците на Панама.

Още щом отключи вратата на апартамента си в Бронкс, Декстър разбра, че нещо не е наред. Посрещна го тъща му, госпожа Мароци, с обляно в сълзи лице.

Освен скръбта, причината бяха угризенията. Анджела Декстър беше одобрявала Емилио като ухажор на дъщеря й, бе се съгласила с „ваканцията“ на морето, предложена от младия панамец. Когато съпругът й беше казал, че заминава за една седмица, за да се погрижи за нещо недовършено, тя реши, че Кал има предвид юридическа работа.

Той не биваше да заминава. Трябваше да й каже. Трябваше да разбере какво си е наумила. Анджела Декстър бе напуснала дома на родителите си, където живееше след погребението на дъщеря си, и се беше завърнала в апартамента с достатъчно барбитурати, за да сложи край на живота си.

Бившият работник, войник, студент, адвокат и баща изпадна в дълбока депресия. Накрая стигна до две заключения. Първо, че повече не може да живее като обществен защитник и да тича от съда до ареста и обратно. Той предаде документацията си, продаде апартамента, със сълзи на очи се сбогува със семейство Мароци, които се бяха отнасяли добре с него, и се върна в Ню Джърси.

И намери градчето Пенингтън, щастливо сред буйната си зеленина, ала без местен адвокат. Купи малък офис и постави табелата си на вратата. После купи дървена къща на Чесапийк Драйв и пикап, вместо градския си седан. Започна да тренира жестоката дисциплина триатлон, за да се спаси от болката.

Второто му решение бе, че Мадеро е умрял прекалено леко. Беше заслужавал да го изправят пред американски съд и да го осъдят на доживотен затвор без право на предсрочно освобождаване, всеки ден да се събужда и никога да не вижда небето, да знае, че до края на дните си ще трябва да плаща за онова, което е направил на едно пищящо момиче.

Калвин Декстър знаеше, че след двата мандата в зловонния ад под джунглата на Ку Чи притежава опасни способности. Безшумност, търпение, почти невидимост, уменията на ловец, безпощадността на роден следотърсач.

От пресата научи за човек, чието дете е било убито от престъпник, избягал в чужбина. Тайно се свърза с бащата, получи подробностите, замина за известно време и доведе убиеца. После изчезна и се превърна в добродушния и безобиден пенингтънски адвокат.

За седем години на три пъти окачва табелата „Затворено поради отпуск“ на вратата на пенингтънския си офис и отиваше да върне някой убиец, за да го изправят пред съда. На три пъти осведомяваше Федералната маршалска служба и потъваше в небитието.

Ала всеки път щом получеше „Винтидж Еърплейн“, проверяваше малките обяви, единственият начин, по който можеха да се свържат с него малцината, подозиращи за неговото съществуване.

И отново провери в тази слънчева утрин на 13 май 2001-ва. Обявата гласеше: „Търси се «ОТМЪСТИТЕЛ». Сериозна оферта. Без таван за цената. Моля, обадете се“.

16.Папката

Сенатор Питър Лукас беше ветеран на Капитолия. Той знаеше, че за да бъдат предприети официални стъпки по случая с Рики Коленсо, трябва да отнесе въпроса нависоко: на самия връх.

Нямаше смисъл да действа на равнището на шефове на отдели. Единственото желание на служителите на това равнище беше да предадат задачата на друг отдел. Само пряко нареждане от горния етаж щеше да даде резултат.

Като републикански сенатор и дългогодишен приятел на Джордж Буш старши, Питър Лукас можеше да се свърже с държавния секретар Колин Пауъл и новия министър на правосъдието Джон Ашкрофт. Това щеше да осигури държавния департамент и министерството на правосъдието — двете институции, които най-вероятно щяха да са в състояние да направят нещо.

Ала не бе толкова просто. Министрите не искат да им се поставят проблеми и въпроси — предпочитат проблеми и решения.

Екстрадирането не беше в неговата област. Трябваше да провери какво могат да направят САЩ в такива случаи. Това изискваше справки и Лукас разполагаше с група млади стажанти точно за тази цел. Той им възложи задачата. Най-добрият му „копой“, едно интелигентно момиче от Уисконсин, се върна при него след седмица.

— Оня звяр Жилич подлежи на арест и екстрадиране в Съединените щати според Закона за цялостния контрол на престъпността от хиляда деветстотин осемдесет и четвърта година — съобщи тя.

Пасажът, който беше открила, идваше от изявлението на заместник-директора на ФБР Робърт М. Брайънт пред Комисията по престъпността на Конгреса през 1997 г.

— Подчертала съм съответните откъси, господин сенатор — каза стажантката.

Той й благодари и прегледа текста, който бе поставила пред него.

„Екстратериториалните задължения на ФБР датират от средата на 80-те години, когато Конгресът гласува закон, упълномощаващ Бюрото да упражнява федерална юрисдикция в чужбина при убийство на американски гражданин“ — беше заявил преди четири години господин Брайънт.

Зад тези банални думи се криеше един поразителен закон, на който останалата част от света и повечето американски граждани не бяха обърнали внимание. Преди Закона за цялостния контрол на престъпността от 1984 г. се смяташе, че ако бъде извършено убийство, било то във Франция или Монголия, единствено френските или монголските власти имат право да издирват, арестуват и съдят убиеца. Нямаше значение дали жертвата е французин, монголец или гостуващ американец.

САЩ просто бяха постановили, че ако някой е убил американски гражданин в която и да е точка по света, той все едно го е убил на Бродуей. Което означаваше, че американската юрисдикция обхваща цялата планета. Това не бе акт на международна конференция — а просто изявление на САЩ. Господин Брайънт продължаваше нататък:

„…и Законът за сигурността на дипломатите и антитероризма от хиляда деветстотин осемдесет и шеста установи нов екстратериториален статут по отношение на терористични актове, извършени в чужбина срещу американски граждани“.

„Няма проблем — помисли си сенаторът. — Жилич не е служил в югославската армия или полиция. Той е бил наемник и определението «терорист» му приляга. Следователно подлежи на екстрадиране в Съединените щати“.

Лукас продължи да чете: „При одобрение от страната домакин ФБР има законно право да провежда екстратериториално следствие там, където е извършено престъпното деяние, и да преследва терористи за престъпления, извършени в чужбина срещу американски граждани“.

Сенаторът свъси вежди. В това нямаше никаква логика. Законът бе непълен. Ключовият израз беше „при одобрение от страната домакин“. Но сътрудничеството между полицейските сили не бе нищо ново. Естествено ФБР можеше да приеме покана за помощ от страна на чужда полиция. Това се правеше от много години. И защо бяха необходими два отделни закона — тези от 1984 и 1986 г.?

Той обаче не знаеше, че вторият закон отива много по-далеч от първия и че изразът „при одобрение на страната домакин“ е само за успокоение на комисията. Онова, което господин Брайънт не смееше да каже и само намекваше (все пак той говореше през Клинтъновата епоха), бе изразът „предаване на престъпник“.

Със закона от 1986 г. Съединените щати си присвояваха правото любезно да искат екстрадирането на убиеца на американски гражданин в САЩ. Ако получеха отрицателен отговор или безкрайно разтакаване, което се равняваше на отказ, с това идваше краят на любезността. САЩ се упълномощаваха да пращат тайни агенти, които да отвличат „престъпниците“ и да ги връщат в страната, за да ги съдят.

Съвместната операция на ЦРУ и ФБР по отвличане на предполагаем убиец на американски гражданин се наричаше „предаване на престъпник“. След гласуването на закона по времето на Роналд Рейгън бяха осъществени десет такива изключително секретни операции — и всичко заради един италиански лайнер.

През октомври 1985-та генуезкият кораб „Акиле Лауро“ плаваше край северното крайбрежие на Египет. Предвиждаше се да спре на израелския бряг. На борда пътуваха туристи, сред които американци.

Сред туристите имаше четирима палестинци от Фронта за освобождение на Палестина, терористична група, свързана с Организацията за освобождение на Палестина на Ясер Арафат, по онова време изгнаник в Тунис.

Целта на терористите не била да завземат кораба, а да слязат в Ашдод и там да вземат израелски заложници. Ала на 7 октомври, докато плаваха между Александрия и Порт Саид, те проверяваха оръжието си в една от каютите си, когато влезе стюард, видя ги и се развика. Четиримата палестинци изпаднаха в паника и отвлякоха лайнера.

Последваха четиридневни напрегнати преговори. От Тунис долетя Абу Абас, който се обяви за представител на Арафат. Тел Авив го отхвърли, като заяви, че той е шеф на ФОП, а не добронамерен посредник. Накрая сключиха сделка: терористите щяха да бъдат върнати с египетски самолет в Тунис. Заплашен с оръжие, италианският капитан потвърди, че никой не е пострадал. Принудиха го да излъже.

Щом освободиха кораба, стана ясно, че на третия ден палестинците са убили възрастен американски турист, седемдесет и девет годишния прикован на инвалидна количка нюйоркчанин Лиън Клингхофър. Застреляли го в лицето и го хвърлили заедно с количката в морето.

За Роналд Рейгън това беше достатъчно — всички сделки бяха анулирани. Но убийците бяха във въздуха и пътуваха за Тунис със самолет на суверенна държава, която поддържаше дружески отношения с Америка. Освен това самолетът се намираше в международното въздушно пространство, с други думи бе недосегаем. А може би не?

Американският самолетоносач „Саратога“ случайно плаваше на юг в Адриатическо море с изтребители F–16 „Томкет“ на борда. След падането на нощта египетският самолет беше засечен край Крит да лети на запад към Тунис. Изведнъж от мрака се появиха четири F–16 и го обкръжиха. Ужасеният египетски капитан поиска аварийно кацане в Атина. Отказаха му. Изтребителите сигнализираха да ги придружи, иначе щеше да си носи последствията. Същият ЕС2 „Хоукай“ от „Саратога“, който откри египетския самолет, предаваше съобщенията между него и изтребителите.

Накрая самолетът заедно с убийците и техния командир Абу Абас бе отклонен и кацна в базата на САЩ в Сицилия. После нещата се усложниха.

Базата „Сигонела“ се използваше съвместно от американския военноморски флот и италианските военновъздушни сили. Формално тя беше суверенна италианска територия. САЩ само плащаха наем. Римското правителство в състояние на изключителна възбуда предяви претенции да съди терористите. Лайнерът „Акиле Лауро“ бе техен, базата също.

Наложи се президентът Рейгън лично да се обади на американските спецчасти в „Сигонела“ и да им нареди да отстъпят и да оставят палестинците в ръцете на италианците.

Впоследствие в Генуа, откъдето беше лайнерът, бяха осъдени дребните риби. Ала техният водач Абу Абас свободно излетя на 12 октомври и все още е на свобода8. Италианският министър на отбраната възмутено подаде оставка. По онова време премиер бе Бетино Кракси. По-късно той почина в изгнание, също в Тунис, издирван за присвояване на средства в особено голям размер по време на мандата си.

Рейгън отговори на това предателство със закона от 1986-та. В крайна сметка не умната хлапачка от Уисконсин, а ветеранът от ФБР, пенсионираният ловец на терористи Оливър Ревел вечеря със сенатора и му разказа за „предаванията на престъпници“.

Въпреки това Лукас не смяташе, че ще се наложи Жилич да бъде „предаден“. След Милошевич Югославия гореше от нетърпение да се завърне в обществото на цивилизованите страни. Тя имаше нужда от големи заеми от Международния валутен фонд и други организации, за да възстанови инфраструктурата си след седемдесет и осем дневната натовска бомбардировка. Новият президент Кощуница определено щеше да сметне за дреболия да нареди арестуването на Жилич и екстрадирането му в САЩ.

Сенатор Лукас възнамеряваше да направи това предложение на Колин Пауъл и Джон Ашкрофт. В най-лошия случай щеше да поиска да извършат тайно „предаване“.

Той нареди на хората си да приготвят една страница резюме на пълния доклад на Следотърсача от 1995 г., в което да се обяснява всичко — от заминаването на Рики Коленсо за Босна, за да помогне на нещастните бежанци, до пристигането му в уединената долина на 15 май 1995-та.

Разказът на Милан Раяк за случилото се в долината през оная сутрин беше сбит в две страници, като най-ужасните моменти бяха дебело подчертани. След като сенаторът прибави в началото лично писмо, папката бе подвързана за по-лесно четене.

И на това го беше научил Капитолият. Колкото по-висок бе постът, толкова по-кратка трябваше да е информацията. В края на април той се срещна с двамата министри.

Те мрачно го изслушаха, обещаха да прочетат сведението и да го предадат в съответния отдел на министерството си. И го направиха.

САЩ имат тринайсет основни разузнавателни служби. Те крият едни от други около деветдесет процента от цялата информация, събрана законно или не на планетата, за който и да е двайсет и четири часов период.

Самият обем на информацията превръща асимилирането, анализа, филтрирането, проверката, съхранението и достъпа в огромен проблем. Друга трудност е фактът, че те не желаят да контактуват помежду си.

Шефовете на американското разузнаване са били чувани да мърморят в някой нощен бар, че са готови да се откажат от пенсията си за нещо като британската Съвместна разузнавателна комисия.

СРК ежеседмично се събира в Лондон под председателството на стар и доверен служител и включва четирите разузнавателни служби на по-малката страна: Секретната разузнавателна служба (външно разузнаване), Службата за сигурност (вътрешно разузнаване), Държавния комуникационен щаб и специалния клон на Скотланд Ярд.

Споделянето на разузнавателни сведения може да предотврати дублирането и излишните разходи, но главната му цел е да се следи дали отделни сведения, придобивани на различни места от различни хора, няма да образуват търсената от всички цялостна картина.

Докладът на сенатор Лукас попадна в шест служби и всяка от тях надлежно провери в архива си дали разполага с нещо за югославския бандит Зоран Жилич.

Бюрото по алкохола, тютюна и огнестрелното оръжие нямаше нищо. Той никога не бе действал в САЩ, а БАТО рядко действа в чужбина.

Другите пет служби бяха Разузнавателното управление на МО, което проявява интерес към всеки търговец на оръжие, Агенцията за национална сигурност (АНС) — най-голямата от всички организации, която от претъпканата си със свръхмодерна техника „черна стаичка“ в Анаполис Джънкшън, Мериленд, подслушва трилиони думи дневно, изречени, пратени по имейл или факс, Управлението за борба с наркотиците (УБН), което проявява интерес към всеки наркотрафикант навсякъде по света, ФБР (естествено) и ЦРУ. Последните две служби оглавяваха постоянното търсене на сведения за терористи, убийци, диктатори, вражески режими и прочее.

Всичко това отне повече от седмица и започна месец май. Но тъй като заповедта идваше отгоре, проверките бяха подробни.

Служителите от министерството на отбраната, УБН и Анаполис Джънкшън подготвиха дебели досиета. По различни поводи през годините те се бяха сблъсквали със Зоран Жилич. Повечето им сведения се отнасяха за дейността му от превръщането му в основен играч на белградската сцена: палач на Милошевич, рекетьор и трафикант на дрога и оръжие, спекулант и изобщо нищожество.

Те нямаха представа, че е убил американски младеж през Босненската война и приеха това сериозно. Щяха да помогнат, ако можеха. Но досиетата им имаха една обща особеност: последните данни бяха от шестнайсет месеца преди запитването на сенатора.

Жилич беше изчезнал, бе се изпарил. И толкова.

В заобиколената от лятна зеленина сграда на ЦРУ край околовръстното шосе директорът предаде запитването на своя оперативен заместник. Той се консултира с шефовете на пет подотдела, четири от които бяха „Балкани“, „Тероризъм“, „Спецоперации“ и „Трафик на оръжие“. Дори се обърна към — по-скоро като формалност — малката и маниакално секретна спецчаст „Скитник“, създадена преди по-малко от година след клането на седемнайсетте моряци от американския кораб „Кол“ в пристанището на Аден.

Ала отвсякъде получи един и същи отговор. Естествено, че имаме данни, но отпреди шестнайсет месеца. Съгласни сме с всички колеги. Той вече не е в Югославия, но не знаем къде е. От две години не е привличал вниманието ни, затова нямаше причина да изразходваме средства и време.

Другата голяма надежда беше ФБР. Естествено някъде в огромната сграда „Хувър“ на ъгъла на Пенсилвания и Девето Авеню не можеше да няма нови материали, които да описват точно къде може да бъде открит, задържан и изправен пред правосъдието хладнокръвният убиец?

Директорът Робърт Мюлър, неотдавна назначен на мястото на Луис Фрий, предаде папката и запитването надолу с нареждането незабавно да бъдат взети съответните мерки и тя стигна до бюрото на заместник-директора Колин Флеминг.

Флеминг цял живот бе работил в Бюрото и не помнеше някога, дори като малък, да не е искал да е федерален агент. Той произхождаше от шотландски презвитериански род и вярата му бе също толкова непоколебима, колкото представите му за закона, реда и справедливостта.

Флеминг изповядваше фундаменталистки възгледи за работата на Бюрото. Компромиси, нагаждане, отстъпки — по отношение на престъпността това бяха просто оправдания за примирение. Той ги презираше. И компенсираше липсващата му ловкост с упоритост и всеотдайност.

Беше роден сред гранитните хълмове на Ню Хемпшир, където се говори, че скалите и хората си съперничели по твърдост. Флеминг бе предан републиканец и Питър Лукас беше негов сенатор. Той дори бе участвал в местната му предизборна кампания и се познаваше с него.

След като прочете резюмето, заместник-директорът се обади в офиса на сенатора и попита дали може да получи пълния доклад на Следотърсача и признанието на Милан Раяк. Още същия следобед му ги пратиха по куриер.

Флеминг прочете документите с все по-силен гняв. И той имаше син, с когото се гордееше, пилот във военноморския флот, и мисълта за случилото се с Рики Коленсо го изпълваше със справедливо негодувание. Бюрото трябваше да изправи Жилич пред правосъдието или чрез екстрадиране, или чрез „предаване“. Тъй като оглавяваше отдела, който се занимаваше с целия тероризъм в чужбина, той щеше лично да прати агентите си да доведат убиеца.

Ала Бюрото не можеше да го направи. Защото се намираше в същото положение като останалите. Въпреки че престъпната му дейност и търговията с наркотици и оръжие бяха привлекли вниманието на ФБР към него, Бюрото никога не бе изобличавало Жилич в антиамерикански тероризъм или подкрепа за терористи, затова след изчезването му не го беше издирвало. Последните им сведения бяха отпреди шестнайсет месеца.

С най-искрено съжаление Флеминг трябваше да се присъедини към другите от разузнавателната общност и да признае, че няма представа къде се намира Зоран Жилич.

Без да знаят местонахождението му, не можеха да се обърнат към никое чуждо правителство за екстрадиция. Нито можеха да извършат похищение. В личното си писмо до сенатора заместник-директорът Флеминг се извини за тяхната безпомощност.

Упоритостта на Флеминг вървеше с неговите шотландски гени. Два дни по-късно той потърси Фрейзър Гибс и обядва с него. ФБР има двама пенсионирани висши служители с почти легендарна репутация, по време на чиито лекции в школата на Бюрото в Куонтико залите се пръскат по шевовете.

Единият е високият бивш бейзболист и пилот от морската пехота Бък Ревел, а другият — Фрейзър Гибс, който в началото на кариерата си е работил като агент под прикритие в организираната престъпност, може би най-опасното занимание в света, а по-късно се е борил срещу Коза Ностра на Източното крайбрежие. Окуцял след раняване в крака, той оглави отдела на Бюрото, който се занимава с наемниците. Гибс намръщено се замисли над въпроса на Флеминг.

— Чувал съм нещо — отвърна той. — За един ловец на хора. Нещо като ловец на глави. Имаше кодово име.

— Самият той убиец ли е? Знаеш, че правилникът категорично забранява такива неща.

— Не, тъкмо това е въпросът — отвърна старият ветеран. — Говореше се, че той не ги убива. Отвличал ги, похищавал ги, връщал ги. Обаче как се казваше, по дяволите?

— Може да е важно — отбеляза Флеминг.

— Той бил ужасно потаен. Моят предшественик се опитал да го идентифицира. Пратил човек под прикритие, който се престорил на клиент. Обаче оня надушил номера, извинил се, напуснал срещата и изчезнал.

— Защо просто не си е признал, за да излезе начисто? — попита заместник-директорът. — Щом не е наемен убиец…

— Сигурно е смятал, че тъй като действа в чужбина, а Бюрото не обича наемници на своя територия, ще искаме да го заловим. И предполагам, че е имал право. Затова е запазил самоличността си в тайна. Така и не успях да го открия.

— Агентът трябва да е подал рапорт.

— А, да. Такава е процедурата. Сигурно под кодовото име на онзи човек. Сетих се. Отмъстител. Потърси на „Отмъстител“. Виж какво ще намериш.

Компютърът не даде много информация. В малките обяви на някакво специализирано списание за аероплани се пускала реклама, единственият начин за установяване на връзка с ловеца на хора. Измислили версия, уговорили среща.

Ловецът на хора настоял да седи в плътна сянка зад ярка лампа, която светела пред него. Агентът съобщаваше, че онзи бил среден на ръст, слаб, сигурно най-много седемдесетина килограма. Не видял лицето му и след три минути човекът заподозрял нещо. Пресегнал се, изключил лампата и когато агентът престанал да премигва, другия вече го нямало.

Агентът съобщаваше само, че дланта на ловеца на хора лежала върху масата помежду им. Левият му ръкав се вдигнал и на предлакътницата се показала татуировка. Нещо като плъх, ухилен през рамо, показвайки на зрителя задника си.

Всичко това не представляваше абсолютно никакъв интерес за сенатор Лукас и неговия канадски приятел. Ала Колин Флеминг смяташе, че най-малкото, което може да направи, е да съобщи кодовото име и начина за връзка. Шансът бе едно на сто, но не разполагаха с нищо друго.

След три дни в офиса си в Онтарио Стивън Едмънд отвори писмото от своя приятел във Вашингтон. Вече беше научил за резултата от проверката на шестте разузнавателни служби и почти бе изгубил надежда.

Той прочете писмото и се намръщи. Беше мислил, че могъщите Съединени щати ще използват влиянието си, за да настоят пред някое чуждо правителство да им предаде убиеца, че ще му сложат белезници на китките и ще го доведат в САЩ.

Изобщо не му бе хрумвало, че е закъснял, че Жилич просто е изчезнал, че вашингтонските служби просто не знаят къде е и затова не са в състояние да направят нищо.

Магнатът мисли десет минути, сви рамене и натисна интеркома.

— Джийн, искам да пусна обява в едно американско специализирано списание. Ще трябва да го потърсиш. Никога не съм чувал за него. Казва се „Винтидж Еърплейн“. Да, ето текста. „Търси се «ОТМЪСТИТЕЛ». Сериозна оферта. Без таван за цената. Моля, обадете се.“ После прибави номерата на мобилния и личния ми телефон. Разбра ли?

Запитването бяха получили двайсет и шестима души от американските разузнавателни служби. Всички бяха отговорили, че не знаят къде се намира Зоран Жилич.

Един от тях беше излъгал.