Отмъстителят

17.Снимката

След опита на ФБР да го идентифицира преди шест години Декстър бе решил, че няма нужда от лични срещи. Вместо това изгради няколко защитни стени, за да скрие местонахождението и самоличността си.

Една от тях беше малък апартамент в Ню Йорк, но не в Бронкс, където можеше да го познаят. Нае го мебелиран, плащаше на четиримесечие, точно като часовник и винаги в брой. Така не привличаше вниманието на властите.

Освен това използваше мобилни телефони само с предплатени СИМ карти. Купуваше ги в големи количества от друг щат, използваше ги веднъж-дваж и ги хвърляше в Ийст Ривър. Въпреки техниката си за подслушване и проследяване на телефонни разговори дори АНС не може да се добере до притежателя на такъв мобифон, нито да насочи полицията към местонахождението му, ако той е в движение, разговаря кратко и после изхвърля устройството.

Друг трик е добрата стара телефонна кабина. Набираните от нея номера могат да се проследят, естествено, но те са толкова много милиони, че ако не бъде набелязана конкретна кабина или група кабини, почти не е възможно да се засече даден разговор, да се разпознае издирваният човек и да се установи местонахождението му.

Накрая Декстър използваше толкова оплюваните пощи на САЩ, като писмата му се пращаха до един невинен корейски плод-зеленчук на две преки от апартамента му в Ню Йорк. Това нямаше да го защити, ако поставеха под наблюдение писмото или магазина, но нямаше никакви основания за това.

Той се свърза с подателя на обявата на посочения мобилен телефон. Обади се от един от мобифоните си за еднократна употреба, при това навлезе доста навътре в Ню Джърси.

Стивън Едмънд веднага се представи и с пет изречения му разказа какво се е случило с внука му. Отмъстителя му благодари и затвори.

В САЩ има няколко грамадни библиотеки за вестникарски материали и най-известните са библиотеките на „Ню Йорк Таймс“, „Уошингтън Поуст“ и Лексис Нексис. Той използва третата, влезе в нюйоркската й база данни и плати в брой.

Имаше достатъчно данни, потвърждаващи самоличността на Стивън Едмънд. В „Торонто Стар“ намери две статии за изчезването на внука му, студент, доброволец в Босна. Изглежда, случаят беше истински.

Декстър повторно се обади на канадеца и му продиктува условията си: значителни оперативни разходи, хонорар, който трябва да се преведе на банкова сметка, и премия при предаване на Жилич под американска юрисдикция, която няма да се изплати в случай на неуспех.

— Това са много пари за човек, когото не съм виждал и очевидно никога няма да видя. Може да ги вземете и да изчезнете — отбеляза канадецът.

— А вие, господине, можете пак да се обърнете към американските власти, от които, предполагам, вече сте искали помощ.

Последва кратко мълчание.

— Добре, къде да пратя парите?

Декстър му продиктува номер на банкова сметка на Кайманите и нюйоркски пощенски адрес.

— Превеждате парите на сметката и пращате абсолютно всички събрани материали на адреса — каза той и затвори.

Карибската банка щеше да прехвърли парите през десетина различни сметки в компютърната си система, но също щеше да открие кредитна сметка в една нюйоркска банка. Тя щеше да е на името на холандски гражданин, който щеше да се представи с идеален холандски паспорт.

След три дни в един корейски плод-зеленчук в Бруклин се получи папка в дебел плик. Получателят господин Армитидж отиде да си я вземе. Вътре имаше ксерокопие на целия доклад на Следотърсача от 1995 г. и допълнението от пролетта на 2001-ва, плюс признанията на Милан Раяк. На канадеца не бяха показали нито едно от досиетата на Зоран Жилич в архивите на различните американски разузнавателни служби, затова той не знаеше много за сърбина. Най-лошото беше, че нямаше снимка.

Декстър се върна към архивите на медиите, които днес са основен източник за всеки, интересуващ се от най-нова история. Едва ли съществуват събития и личности, направили някакво впечатление, за които да не е писал журналист или да не са били заснети от фотограф. Ала Зоран Жилич почти бе успял.

За разлика от жадния за слава Желко Разнатович — Аркан, Жилич се беше ужасявал от фотографирането и очевидно бе правил всичко възможно, за да избягва всякаква публичност. В това отношение той приличаше на някои палестински терористи като Сабри ал Бана, известен като Абу Нидал.

Декстър се натъкна на един по-голям материал в „Нюзуик“, който датираше от войната в Босна и разказваше за всички сръбски така наречени „командири“, ала за Жилич се споменаваше само мимоходом, сигурно поради липса на данни.

Имаше само две снимки, едната от коктейл, очевидно уголемена, което я правеше малко мъглява. На втората беше фотографиран юноша — тя бе от архива на белградската полиция и явно датираше от времето на уличните банди в Земун. Така или иначе, човек можеше да го подмине на улицата, без да го познае.

Англичанинът — Следотърсача — споменаваше за частна детективска агенция в Белград. Войната вече беше свършила, Милошевич си бе отишъл. Югославската столица, в която Жилич беше роден и отраснал и от която бе изчезнал, изглеждаше най-подходящата отправна точка. Декстър взе полет от Ню Йорк за Виена и оттам за Белград и се настани в хотел „Хаят“. От прозореца му на десетия етаж се виждаше почти целият опустошен балкански град. На по-малко от километър се издигаше хотелът, в чието фоайе бяха убили Разнатович, въпреки многобройните му телохранители.

Декстър се качи на такси до детективска агенция „Чандлър“, все още собственост на Драган Стоич, почитателя на Филип Марлоу. Американецът се представи за журналист, който пишел биография на Разнатович за „Ню Йоркър“. Стоич кимна и изсумтя.

— Всеки го знае. Ожени се за поппевица, супер гадже. Какво искате от мен?

— Всъщност аз имам почти всички материали, които ми трябват за статията — отвърна Декстър, чийто американски паспорт го представяше за Алфред Барнс. — Но трябва да спомена за едно нещо. За един някогашен съвременник на Аркан в Белград. Някой си Зоран Жилич.

Стоич тежко изпъшка.

— Виж, това е доста трудно — каза детективът. — Той не обичаше да пишат за него, да го снимат и даже да го обсъждат. Хората, които го безпокояха по този повод, получаваха… визита. Няма почти никаква информация.

— Разбирам. Коя е най-добрата белградска база данни за вестникарски материали?

— Има само една. Казва се ВИП, офисът й се намира във Врачар и главен редактор е Славко Маркович.

Декстър се изправи.

— Това ли е всичко? — попита балканският Марлоу. — За толкова не си струва да ви взимам пари.

Американецът извади стодоларова банкнота и я остави на бюрото.

— Всяка информация си има цена, господин Стоич. Даже едно име и адрес.

С друго такси отиде в агенция ВИП. Господин Маркович беше на обяд, затова Декстър намери малко ресторантче и си поръча лек обяд и чаша местно червено вино.

Маркович отговори също толкова песимистично, колкото детектива. Но провери в база данните на агенцията, за да види с какво разполагат.

— Само един материал, при това случайно е на английски — съобщи той.

Беше статията в „Нюзуик“ от времето на войната в Босна.

— Само това ли е? — попита Декстър. — Този човек е бил влиятелна, известна личност. Не може да няма нито следа от него.

— Точно това е проблемът — поясни Маркович. — Той наистина беше влиятелен и известен. И жесток. Изглежда, че преди да замине, е унищожил всичките си следи. Полицейски досиета, съдебни документи, държавна телевизия, медии, всичко. Роднини, съученици, бивши колеги, никой не желае да говори за него. Предупредени са. Човек без лице — това е той.

— Помните ли кога за последен път са се опитвали да пишат нещо за него?

Маркович се замисли.

— Сега се сещам, че съм чувал за такова нещо. Но без резултат. След падането на Милошевич и изчезването на Жилич някой се опитал да напише материал, обаче го отхвърлили.

— В кое издание?

— В едно белградско списание, „Огледало“.

„Огледало“ още съществуваше и негов главен редактор продължаваше да е Вук Кобач. Въпреки че в този ден печатаха поредния брой, той се съгласи да отдели няколко минути на американеца. Когато чу въпроса, въодушевлението му се изпари.

— Ще ми се никога да не бях чувал за оня главорез — отвърна журналистът.

— Защо, какво е станало?

— Имаше едно младо момче, симпатяга. Кипеше от желание за работа. Искаше да постъпи при нас. Нямах свободни места, но то ме помоли да му дам шанс. Затова му възложих задача. Казваше се Петрович. Сречко Петрович. Беше само на двайсет и две, нещастникът.

— Какво стана с него?

— Прегазиха го, това стана. Паркирал срещу блока, в който живееше с майка си, и тръгнал да пресича. Иззад ъгъла се появил мерцедес и го прегазил.

— Нехаен шофьор.

— Прекалено нехаен. Успял да го прегази два пъти. После изчезнал.

— Обезсърчаващо.

— И упорито. Даже от изгнание продължава да поръчва и плаща за извършване на удари в Белград.

— Имате ли адреса на майката?

— Почакайте. Пратихме венец. Трябва да е било на техния адрес.

Той го намери и се сбогува с посетителя си.

— Един последен въпрос — каза Декстър. — Кога се случи всичко това?

— Преди шест месеца. Точно след Нова година. Един съвет, господин Барнс. Пишете само за Аркан. Той е мъртъв. Оставете Жилич на мира. Той ще ви убие. Извинете ме, днес печатаме списанието.

Адресът бе в Нови Белград, блок 23. Американецът намери Нови Белград на картата, която беше купил от хотелската книжарница. Това бе доста мрачен квартал, в който се намираше самият хотел, разположен на полуострова между Сава и Дунав.

През комунистическите години за работниците бяха строени огромни високи жилищни блокове. Те бяха заемали празните места в Нови Белград, исполински бетонни кошери, състоящи се от мънички апартаменти с врати към открит коридор, брулен от природните стихии.

Някои се бяха запазили повече от други. Зависеше от благоденствието на обитателите и поддръжката. Блок 23 представляваше гъмжащо от хлебарки бунище. Госпожа Петрович живееше на деветия етаж и асансьорът не работеше. Декстър можеше да ги вземе на бегом, но се чудеше как се справят по-възрастните хора, още повече, че всички сърби сякаш палеха цигара от цигара.

Нямаше смисъл да се качва, за да се срещне сам с нея. Тя едва ли говореше английски, а той не знаеше сърбохърватски. Едно от хубавите интелигентни момичета на рецепцията в „Хаят“ се съгласи да му помогне. Младата сръбкиня пестеше за сватбата си и двеста долара за час работа след смяната й щяха да й дойдат добре.

Стигнаха в блока в седем. Тъкмо навреме. Госпожа Петрович чистеше офиси и всяка вечер излизаше в осем, за да работи цяла нощ оттатък реката.

Тя бе от хората, победени от живота, и бръчките по умореното й лице говореха красноречиво. Навярно беше около четирийсет и пет годишна, мъжът й бе загинал при производствена авария и й бяха платили минимално обезщетение, бяха убили сина й под прозореца на апартамента й. Както винаги с крайно бедните, към които се обръщат очевидно богати хора, първата й реакция беше подозрение.

Той й носеше голям букет цветя. Отдавна не й бяха подарявали цветя. Ана, момичето от хотела, ги подреди в три вази из малката бедняшка стая.

— Искам да напиша за случилото се със Сречко. Знам, че това няма да го върне, но може би ще успея да разкрия човека, който го е извършил. Ще ми помогнете ли?

Жената сви рамене.

— Не знам нищо — отвърна тя. — Никога не съм го разпитвала за работата му.

— Вечерта, когато е загинал… носел ли е нещо със себе си?

— Не знам. Бяха претърсили тялото. Взеха всичко.

— Претърсили са тялото, така ли? На улицата ли?

— Да.

— Оставил ли е бележки? Тук, в апартамента?

— Да, имаше купища хартия. Напечатани на пишещата му машина и написани с молив. Но никога не съм ги чела.

— Може ли да ги видя?

— Няма ги.

— Къде са?

— Те ги взеха. Взеха всичко. Даже лентата на пишещата машина.

— Полицията ли?

— Не, мъжете.

— Какви мъже?

— Те се върнаха. През нощта след два дни. Накараха ме да седна ей в оня ъгъл. Претърсиха навсякъде. Взеха всичките му вещи.

— Абсолютно нищо ли не е останало от онова, върху което е работел за господин Кобач?

— Само снимката. Бях забравила за снимката.

— Моля ви, разкажете ми за тази снимка.

Три дни преди да го убият, младият репортер Сречко бил на новогодишен купон и върху дънковото му яке разлели червено вино. По-късно майка му сложила якето в чувала за пране.

След като умрял, вече нямало смисъл. Тя забравила за чувала с прането, а на бандитите изобщо не им хрумнало да я попитат. Когато събирала дрехите на покойния си син, изпаднало лекьосаното дънково яке. Жената бързо опипала джобовете, за да види дали няма пари, но намерила нещо друго. Снимка.

— Пазите ли я? Може ли да я видя? — попита Декстър.

Тя кимна и като мишка изпълзя до кутия с шевни принадлежности в ъгъла. Върна се със снимката.

Мъжът беше фотографиран внезапно и бе видял фотографа в последния момент. Опитваше се да вдигне ръка, за да скрие лицето си, но беше закъснял. Бе сниман в анфас, в цял ръст, носеше риза с къси ръкави и спортен панталон.

Снимката беше черно-бяла и й липсваше професионална яснота, но с увеличение и изчистване щеше да свърши работа. Спомни си снимката на юношата и другата от коктейла, които бе намерил в Ню Йорк и носеше под хастара на дипломатическото си куфарче. Те бяха малко зърнести, ала нямаше съмнение, че това е същият човек. Жилич.

— Искам да купя тази снимка, госпожо Петрович — каза американецът.

Жената сви рамене и отговори нещо на сърбохърватски.

— Казва, че можете да я задържите. Не представлявала интерес за нея. Не знаела кой е мъжът — преведе Ана.

— Един последен въпрос. Точно преди смъртта си Сречко отсъствал ли е някъде?

— Да, през декември. За една седмица. Не ми каза къде е бил, но носът му беше изгорял от слънцето.

Тя ги изпрати до вратата и открития към стихиите коридор, който водеше към повредения асансьор и стълбището. Ана излезе първа. Когато се отдалечи и не можеше да го чуе, Декстър се обърна към сръбската майка, която също беше изгубила детето си, и тихо й заговори на английски.

— Ти не разбираш нито една моя дума, но ако някога пратя оня звяр в американския пандиз, това ще е и заради теб. Безплатно.

Естествено сръбкинята не го разбра, но отговори на усмивката му.

— Хвала. — След прекарания ден в Белград той знаеше, че думата означава „благодаря“.

Декстър беше поръчал на таксито да ги чака. Той остави Ана, която стискаше своите двеста долара, у дома и по обратния път до центъра отново разгледа снимката.

Жилич стоеше на открито пространство, може би бетон или асфалт. Зад него се виждаха големи ниски сгради като складове. На една от тях се вееше знаме, но част от него беше отрязана.

Още нещо излизаше извън кадър, ала американецът не можеше да разбере какво е. Той потупа таксиметровия шофьор по рамото.

— Имаш ли лупа? — Сърбинът отначало не го разбра, но след изпълнената от клиента му пантомима кимна с глава. Държеше лупа в жабката, за да може да разглежда картата на града, ако се наложи.

Продълговатата плоскост, която стърчеше отляво, се оказа край на самолетно крило, само че на не повече от метър и осемдесет над земята. Значи не бе пътнически, а по-малък самолет.

И тогава позна сградите в далечината. Не бяха складове, а хангари. Не огромни постройки, подслоняващи лайнери, а по-малки, за частни самолети, рядко по-дълги от десет метра. Мъжът се намираше на частно летище.

Помогнаха му в хотела. Да, в Белград имало няколко компютърни клуба, всички били отворени до късно. Той вечеря в ресторанта и взе такси до най-близкия клуб. Когато влезе в любимата си търсачка, Декстър поиска знамената на всички държави в света.

Знамето, което се вееше над хангарите на снимката на убития репортер, беше черно-бяло, но ясно се виждаше, че има три хоризонтални ленти, като долната бе толкова тъмна, че изглеждаше черна. Или много тъмносиня. Американецът заложи на черното.

Докато разглеждаше държавните знамена, той забеляза, че повече от половината са с герб. Знамето, което му трябваше, нямаше нищо. Това ограничаваше възможностите до другата половина.

Знамената с хоризонтални ленти без герб бяха не повече от двайсетина, а тези с черна или много тъмна долна лента бяха пет.

Габон, Холандия и Сиера Леоне имаха по три хоризонтални ленти, най-долната от които беше тъмносиня и можеше да изглежда черна на черно-бяла снимка. Само две страни имаха черна долна лента: Судан и още една. Но освен трите ленти, на суданското знаме имаше зелен триъгълник до пилона. Останалото знаме имаше вертикална ивица до пилона. Декстър се втренчи в снимката и едва различи четвъртата ивица — не се виждаше ясно, но я имаше.

Вертикална червена ивица до пилона, зелена, бяла и черна хоризонтални ленти, продължаващи до развяващия се край. Жилич стоеше на летище в Обединените арабски емирства.

В ОАЕ носът на един светлокож славянин можеше да изгори даже през декември.

18.Персийският залив

ОАЕ се СЪСТОИ от седем емирства, но човек се сеща само за трите най-големи и богати: Дубай, Абу Даби и Шарджа. Другите четири са много по-малки и почти неизвестни.

Те заемат югоизточния край на Арабския полуостров, онзи пустинен нос, който разделя Персийския от Оманския залив.

Само едно емирство, Ал Фуджайра има излаз на южния Омански залив и оттам на Арабско море. Другите шест са подредени покрай северния бряг и са обърнати към Иран. Освен седемте столици, има още един пустинен оазисен град, Ал Айн, където има летище.

Още докато се намираше в Белград, Декстър намери студио за портретна фотография и даде снимката на Зоран Жилич, за да я изчистят и уголемят.

Междувременно той се върна в компютърния клуб и свали всевъзможна информация за Обединените арабски емирства. На другия ден взе редовен полет за Дубай през Бейрут.

Емиратите дължаха богатствата си главно на петрол, макар че се опитваха да разширят икономическата си база с туризъм и безмитна търговия. Повечето петролни находища бяха в морето.

Нефтените платформи трябва постоянно да се снабдяват с провизии и въпреки че за тежките товари се използват кораби, личните поръчки се транспортират най-бързо и лесно с хеликоптер.

Петролните компании притежават собствени вертолети, но въпреки това има достатъчно място за чартърни фирми и с помощта на интернет Декстър откри три такива в Дубай. Когато пристигна там, американецът Алфред Барнс се бе превърнал в адвокат. Той избра най-малката фирма заради предположението, че тя по-малко ще се интересува от формалности и повече — от пачките долари. Беше прав.

Офисът им се оказа каравана в Порт Рашид и собственикът и, главен пилот, беше бивш летец от британските военновъздушни сили.

— Алфред Барнс, адвокат — подаде ръка Декстър. — Имам проблем, бързам и разполагам с голям бюджет.

Бившият британски капитан учтиво повдигна вежди. Декстър побутна снимката по покритото с изгорени петна от цигари бюро.

— Моят клиент е, или по-точно беше, много богат човек.

— Да не е изгубил богатството си? — попита пилотът.

— В известен смисъл. Почина. Моята правна кантора е главен изпълнител на завещанието му. И този човек е главният наследник. Само че не го знае и ние не можем да го открием.

— Аз съм чартърен пилот, а не детектив. Все пак, никога не съм го виждал.

— И няма защо да сте го виждали. Става въпрос за фона на снимката. Погледнете внимателно. Това е летище, нали? Според последните ни данни той е работил в гражданската авиация в ОАЕ. Ако успея да разпозная това летище, сигурно ще го намеря. Как мислите?

Пилотът се вгледа в снимката.

— Летищата се състоят от три сектора: военен, цивилен и частен. Това крило е на фирмен самолет. В Залива има десетки, даже стотици такива. Повечето са собственост на богати араби. Какво точно искате?

Декстър искаше да купи достъпа на чартърния капитан до всички тези летища. Това му струва доста пари и отне два дни. Претекстът бе, че трябва да вземе свой клиент. След шейсет минути в частния сектор на летището и след като измисленият клиент не пристигнеше, капитанът съобщаваше на кулата, че се отказва от поръчката и заминава.

Летищата на Абу Даби, Дубай и Шарджа бяха огромни и дори частните им сектори бяха далеч по-големи, отколкото този на снимката.

В емиратите Аджман и Ум ал Кайвайн изобщо нямаше летище, тъй като се намираха съвсем близо до летището на Шарджа. Оставаха пустинният град Ал Айн, Ал Фуджайра в отсрещния край на полуострова към Оманския залив и най-неизвестният емират Рас ал Хайма на север.

Откриха го на втората сутрин. Самолетът „Бел Джет-рейнджър“ прелетя над пустинята, кацна в Рас ал Хайма и там видяха хангарите с веещото се над тях знаме.

Декстър беше наел чартъра за цели два дни и носеше дипломатическото си куфарче със себе си. Той взе пачка стодоларови банкноти, слезе от самолета и проследи с поглед излитането му. После се озърна наоколо и установи, че е застанал приблизително на същото място, откъдето Сречко Петрович трябва да бе направил снимката, подпечатала смъртната му присъда. От административната сграда излезе служител и му даде знак да напусне района.

Сградата за пристигащи и заминаващи беше спретната, чиста и много малка, с акцент върху последното. Международното летище носеше името на емирския род Ал Касими и очевидно не влизаше в списъка с дестинациите на световноизвестните авиокомпании.

На пистата пред терминала имаше руски самолети Ан и Ту. Виждаше се и един стар едномоторен биплан Як. Единият лайнер носеше цветовете и герба на таджикистанските авиолинии. Декстър се качи в кафенето на покрива и си поръча кафе.

На същия етаж имаше административни офиси, сред които на крайно оптимистичния отдел „Връзки с обществеността“. Единственият му обитател беше нервна млада жена, увита от глава до пети в черна дреха, която оставяше открити само дланите и бледия овал на лицето й. Жената говореше със запъване английски.

Сега Алфред Барнс се превърна в служител на голяма американска туристическа компания и се поинтересува какви условия може да осигури Рас ал Хайма на бизнесмени, търсещи екзотичен конферативен център. Особено го вълнуваше въпросът дали летището може да приеме фирмените самолети на бизнесмените.

Жената беше любезна, ала непреклонна. Всички запитвания относно туризма трябвало да се адресират до министерството на туризма в бизнесцентъра до Стария град.

Дотам стигна с такси. Малката квадратна сграда се намираше на около половин километър от „Хилтън“, точно до новото пристанище. Тя не изглеждаше обсадена от бизнесмени, желаещи да развиват туризъм.

Господин Хюсеин ал Хури се смяташе за добър човек. Това не го правеше обаче удовлетворен. За да оправдае първото, той навярно щеше да каже, че има само една жена, но се отнася добре с нея. Опитваше се да отгледа четирите си деца като всеки добър баща. Всеки петък ходеше в джамията и даваше милостиня според възможностите си и изискванията на Корана.

Би трябвало да напредне много в живота, инш Аллах. Ала изглежда, че Аллах не му се усмихваше. Оставаше си среден чиновник в министерството на туризма — в малка тухлена сграда на строителен обект в съседство с пристанището, където никой никога не идваше. Докато един ден не се появи усмихнатият американец.

Хюсеин ал Хури се зарадва. Най-после запитване и възможност да упражни английския си, над който бе работил стотици часове. След няколко минути любезности — колко мило от страна на американеца да разбира, че арабите не обичат направо да се заемат с работа — те се съгласиха, че след като климатичната инсталация е повредена и температурата навън наближава трийсет и осем градуса, спокойно могат да се качат на таксито на американеца и да поговорят в кафенето в „Хилтън“.

Когато се настаниха в приятно прохладния хотелски бар, господин Ал Хури с любопитство установи, че американецът, изглежда, не бърза да премине към деловата част.

— Е, с какво мога да ви помогна? — попита накрая арабинът.

— Знаете ли, приятелю, според моята житейска философия ние сме пратени на тая земя от всемогъщия и милостив Създател, за да си помагаме помежду си — сериозно отвърна чужденецът. — И ми се струва, че всъщност аз мога да ви помогна.

Той почти разсеяно започна да рови в джобовете си. Извади паспорта си, няколко сгънати препоръчителни писма и пачка стодоларови банкноти, които накараха господин Ал Хури да ахне.

— Да видим дали не можем да си помогнем взаимно.

Държавният чиновник зяпаше доларите.

— Ако мога да направя нещо… — изпелтечи той.

— Ще бъда напълно откровен с вас, господин Ал Хури. Всъщност аз съм събирач на дългове. Това не е много приятна работа, но е необходима. Когато купуваме нещо, трябва да си плащаме за него. Нали така?

— Определено.

— Един човек от време на време каца на вашето летище. С личен самолет. Ето този човек.

Господин Ал Хури няколко секунди се взира в снимката, после поклати глава. И отново прикова поглед в пачката долари. Четири хиляди? Или пет? С тях Файзал щеше да завърши университета…

— Уви, този човек не е платил самолета си. В известен смисъл той го е откраднал. Платил е капарото, отлетял и се не видял. Сигурно е сменил регистрационния номер. Самолетите са скъпи, струват двайсет милиона долара. Затова истинските собственици ще са извънредно признателни на онзи, който им помогне да открият самолета си.

— Но ако той е тук, арестувайте го. Конфискувайте самолета. Ние имаме закони…

— Уви, той пак е заминал. Но всеки път щом кацне тук, остават документи. В архива на летището. Човек с вашето положение може да поиска да види този архив.

Държавният служител избърса устните си с чиста носна кърпичка.

— Кога е бил тук този самолет?

— Миналия декември.

По време на посещението си в блок 23 Декстър бе научил от госпожа Петрович, че синът й е отсъствал от 13 до 20 декември. Като се имаше предвид, че Сречко е направил снимката, видели са го, знаел е, че са го видели, и незабавно е заминал за родината си, репортерът трябваше да е бил в Рас ал Хайма към 18-ти. Декстър нямаше представа как младежът е разбрал, че трябва да отиде в емирата. Трябваше да е бил или много добър журналист, или голям късметлия. Кобач беше сбъркал, като не го бе взел в списанието.

— Тук пристигат много фирмени самолети — каза господин Ал Хури.

— Интересуват ме само регистрационните номера и моделите на частните и фирмените самолети, собственост на европейци, които са били тук между петнайсети и деветнайсети декември. За тези четири дни едва ли са повече от десет.

Декстър се молеше арабинът да не го попита защо не знае модела, щом представлява продавачите. Той започна да отброява стодоларови банкноти.

— В знак на добрата ми воля. И на пълното ми доверие към вас, приятелю. Останалите четири хиляди по-късно.

Арабинът все още се колебаеше, разкъсван между желанието да получи тази великолепна сума и страха да не го разкрият и уволнят. Американецът продължи да го уговаря.

— Ако правехте нещо, което щеше да навреди на родината ви, дори нямаше и да си помисля да ви помоля. Но този човек е крадец. Конфискуването на откраднатото от него определено е добро дело. Нима Коранът не възхвалява справедливостта?

Господин Ал Хури постави длан върху хилядата долара.

— Аз ще се настаня в този хотел — каза Декстър. — Когато сте готов, търсете господин Барнс.

Арабинът се обади след два дни. Господин Ал Хури взимаше сериозно новата си роля на таен агент. Той телефонира от кабина на обществено място.

— Тук е вашият приятел — задъхано съобщи чиновникът.

— Здравейте, приятелю, искате ли да се срещнем? — попита Декстър.

— Да. Нося пакета.

— Тук, или в службата?

— Не. Много е оживено. В „Крепостта Ал Хамра“. По пладне.

Ако някой ги подслушваше, диалогът не можеше да е по-подозрителен, ала Декстър се съмняваше, че секретните служби на Рас ал Хайма ги следят.

Той напусна „Хилтън“ и взе такси. Хотел „Крепостта Ал Хамра“ се намираше извън града, на петнайсет километра покрай брега, но в посока към Дубай — разкошно преустроена стара арабска крепост, превърната в петзвезден комплекс на плажа.

Стигна там по пладне, прекалено рано за обяд в Залива, но се настани на нисък фотьойл в сводестото фоайе, поръча си бира и започна да наблюдава входа. Господин Ал Хури се появи в един и нещо, потен, след като беше изминал стоте метра от паркинга. Комплексът разполагаше с пет ресторанта и те избраха ливанския заради шведската му маса.

— Някакви проблеми? — попита Декстър, когато си взеха чинии и тръгнаха покрай отрупаните маси.

— Не — отвърна чиновникът. — Обясних в министерството, че искам да се свържа с всички известни посетители на страната, за да им пратя брошура, описваща новите ваканционни комплекси в Рас ал Хайма.

— Браво — похвали го Декстър. — На никой ли не му се стори странно?

— Напротив, от летището настояха да ми дадат полетите за целия декември.

— Отбелязахте ли, че особено се интересувате от европейските собственици?

— Да, но имаше само четири-пет, които не бяха известни петролни компании. Да седнем.

Настаниха се на ъглова маса и си поръчаха бира. Подобно на повечето модерни араби, господин Ал Хури употребяваше алкохолни напитки.

Ливанската храна явно му харесваше. Беше отрупал чинията си с деликатеси. Той подаде на сътрапезника си няколко листа и започна да яде.

Декстър прегледа списъка на полетите през декември. Посочваха се времето на кацане и продължителността на престой. Той огради с червен флумастер периода от 15-ти до 19-ти. Самолетите бяха девет.

Два лайнера „Груман“ 304 принадлежаха на международно известни американски петролни компании. Един френски „Дасо Мистер“ и един „Фалкон“ бяха собственост на френската Елф Акитен. Оставаха четири.

Един по-малък „Лиър“ принадлежеше на саудитски принц, а по-голямата чесна „Сайтейшън“ — на бизнесмен мултимилионер от Бахрейн. Последните два бяха израелски „Уестуинд“, пристигнал от Бомбай, и „Хоукър“ 1000, пристигнал от Кайро и отново излетял за там. Някой бе написал нещо на арабски до уестуинда.

— Какво пише тук? — попита Декстър.

— А, да, този самолет редовно летял дотук. Собственост е на индийски кинопродуцент. От Бомбай. Отбивал се в емирството на път за Лондон, Кан или Берлин. Всички кинофестивали. От контролната кула го познават добре.

— Носите ли снимката?

Ал Хури му върна фотографията.

— Според диспечерите този е от хоукъра.

Самолетът „Хоукър“ 1000 имаше регистрационен номер P4-ZEM и беше собственост на Зета Корпорейшън от Бермудските острови.

Декстър му благодари и му плати обещаните четири хиляди долара. Това бяха много пари за няколко листа хартия, но американецът смяташе, че най-после е открил следата.

На връщане към дубайското летище той се замисли за нещо, което някога му бяха казали. Че когато променя цялата си самоличност, човек невинаги устоява на изкушението да запази някаква малка подробност от миналото си.

Съкращението ZEM случайно бяха първите три букви от Земун, белградския квартал, в който бе роден и израснал Зоран Жилич. А „зета“ беше гръцката буква „з“.

Но Жилич най-вероятно бе скрил себе си и прикриващите го корпорации, както и самолета си, ако хоукърът наистина беше негов, под няколко защитни пласта.

Някъде имаше документи, ала те се съхраняваха в база данни, недостъпни за невинния любознателен гражданин.

Декстър се оправяше прилично с компютрите, но не можеше да проникне в защитена база данни. Обаче познаваше човек, който можеше.

19.Срещата

Когато се отнасяше за въпросите на доброто и злото, греха и праведността, заместник-директорът на ФБР Колин Флеминг не правеше компромиси. Капитулантството му беше чуждо — черта, заложена в костите и гените му, пренесена през Атлантика сто години по-рано от калдъръмените улички на Портадаун. Два века преди това предците му бяха пренесли своя презвитериански морал в Ълстър от западния бряг на Шотландия.

Когато прочете обобщението на доклада на Следотърсача и признанието на сърбина и когато научи подробностите за смъртта на Рики Коленсо, той реши, че ако изобщо е възможно, престъпникът трябва да бъде изправен пред съда в най-голямата страна на земята, неговата родина.

Единствено той от всички в различните служби, които бяха чели разпространения доклад и съвместното искане от държавния секретар Пауъл и министъра на правосъдието Ашкрофт, бе приел почти лично това, че неговото Бюро не разполага с нова информация за Зоран Жилич и не е в състояние да помогне.

В последен опит да направи нещо той беше пратил снимка в анфас на сръбския бандит до тридесет и осемте „легати“ на Бюрото в чужбина.

Тази фотография бе далеч по-качествена от материалите в журналистическите архиви, макар и не толкова нова, колкото снимката, която беше дала на Отмъстителя чистачката от блок 23. Тя бе направена с телеобектив в Белград по заповед на ръководителя на местното бюро на ЦРУ пет години по-рано, когато тайнственият Жилич беше играл важна роля в обкръжението на Милошевич.

Фотографът бе снимал Жилич на излизане от колата му с вдигнато нагоре лице и поглед, насочен към обектива, който не можеше да види от близо половин километър разстояние. Легатът на ФБР в белградското посолство бе получил копие от колегата си от ЦРУ и сега и двете служби притежаваха снимката.

По принцип ЦРУ действа извън САЩ, а ФБР — в границите на страната. Въпреки това в борбата срещу шпионажа, тероризма и престъпността Бюрото няма друг избор, освен широко да си сътрудничи с други държави, особено съюзнически, и за тази цел има свои аташета в чужбина.

На пръв поглед аташето по юридическите въпроси е дипломатически пост, отговарящ пред държавния департамент. Това не е така. „Легатът“ е представител на ФБР в американското посолство. Всички легати получиха снимката на Жилич от заместник-директора Флеминг с инструкция да я разпространят с надеждата за случаен успех. Този успех се яви в абсурдната форма на инспектор Бен Зайид.

Ако някой го попиташе, инспектор Муса бен Зайид също щеше да отговори, че е добър човек. Той служеше на своя емир дубайския шейх Мактум, беше му абсолютно предан, не взимаше подкупи, вярваше в своя бог и си плащаше данъците. Ако предаваше полезна информация на своя приятел в американското посолство, това просто беше сътрудничество със съюзническа държава и не биваше да се бърка с нищо друго.

Така се озова в приятната прохлада на фоайето на посолството — докато юлската температура навън надвишаваше четирийсет градуса — в очакване на своя приятел, който щеше да го заведе на обяд. И тогава погледът му случайно попадна върху таблото за обяви.

Той се изправи и се приближи. Там бяха закачени обичайните обяви за предстоящи събития, мероприятия, пристигания, заминавания и покани за членство в различни клубове. Сред тях имаше снимка с надпис: „Виждали ли сте този човек?“

— Е, виждал ли си го? — разнесе се бодър глас иззад него и на рамото му падна приятелска ръка. Беше Бил Брънтън, аташето по правните въпроси. Те се ръкуваха.

— Ами, да — отвърна служителят от специалните служби. — Преди две седмици.

Сърдечното поведение на Брънтън рязко се промени. Рибният ресторант можеше да почака.

— Хайде да се качим в кабинета ми — предложи той.

— Помниш ли къде и кога? — попита легатът, когато се настаниха в офиса му.

— Естествено. Преди около две седмици. Отивах на гости на един роднина в Рас ал Хайма. Пътувах по „Файзал“, нали я знаеш, крайбрежната улица между Стария град и залива.

Брънтън кимна с глава.

— Е, един камион се опитваше да маневрира и препречи тесния път. Трябваше да спра. Отляво имаше кафене с тераса. На една маса седяха трима мъже и единият беше този. — Той посочи снимката на бюрото.

— Сигурен ли си?

— Абсолютно. Същият човек.

— С още двама ли беше?

— Да.

— Познаваш ли ги?

— Единия по име. Другия само съм мяркал. Първият беше Боут.

Бил Брънтън ахна. Владимир Боут бе известен на всички в разузнавателните служби на Западния и Източния блок. Бивш майор от КГБ, той беше станал един от най-големите незаконни търговци на оръжие, продавач на смърт от първа величина.

Фактът, че даже не бе руснак, а наполовина таджик от Душанбе, свидетелстваше за неговите способности. Руснаците са най-големите расисти на света и в СССР гражданите от неруските републики бяха наричани „черные“, което не беше комплимент. Само белорусите и украинците бяха приемани за равни на етническите руснаци. Бе напълно необичайно един наполовина таджик да завърши престижния московски Военен институт по чужди езици, всъщност академия на КГБ, и да достигне чин майор.

Разпределиха го във Въздушнотранспортния полк на съветските ВВС, който снабдяваше с оръжие антизападните партизани и режими в Третия свят. Така Боут можеше да използва перфектния си португалски в анголската гражданска война. И си създаде широки контакти във военновъздушните сили.

Когато през 1991-ва СССР се разпадна, за няколко години се възцари хаос и военните командири разпродадоха подопечната им техника почти на безценица. Боут просто купи за жълти стотинки шестнайсетте самолета Ил 76 от собственото си поделение и се зае с чартърен и транспортен бизнес.

През 1992-ра той се завърна в родния си юг — афганистанската гражданска война бе започнала в съседство с Таджикистан и един от основните участници в нея беше таджикът генерал Достум. Единствената стока, която искаше дивакът Достум, бе оръжие и Боут му го осигуряваше.

През 1993-та той се появи в Остенд, Белгия, отправен пункт за Африка през бившата белгийска колония, постоянно разкъсваното от война Конго. Неговият източник на стока бе неизчерпаем — огромният оръжеен арсенал на някогашния СССР. Сред новите му клиенти бяха касапите от Руанда и Бурунди.

Това накрая разсърди дори белгийците и те го прогониха от Остенд, но през 1995-та майорът се появи в Южна Африка, за да снабдява с оръжие както партизаните от УНИТА в Ангола, така и техните врагове от правителството на МПЛА. Но след като Нелсън Мандела стана президент на ЮАР, положението се усложни и таджикът трябваше незабавно да напусне страната.

През 1998 г. той се появи в ОАЕ и се засели в Шарджа. Британците и американците предадоха досието му на емира и три седмици преди Бил Брънтън да разговаря с инспектор Бен Зайид, Боут за пореден път бе изхвърлен.

Само че той просто се премести петнайсет километра на север по крайбрежието в Аджман, където нае апартамент в сградата на Търговско-промишлената камара. Само с четирийсет хиляди души население, Аджман не добиваше петрол и почти нямаше индустрия, поради което нямаше такова значение като Шарджа.

Този случай бе важен за Бил Брънтън. Той не знаеше защо Колин Флеминг се интересува от изчезналия сърбин, но този доклад със сигурност щеше да му донесе няколко червени точки в сградата „Хувър“.

— Ами третия? — попита той. — Нали каза, че си го мяркал? Имаш ли представа къде?

— Естествено. Тук. Той е от вашето посолство.

Ако си мислеше, че изненадите за този ден са се изчерпали, Бил Брънтън се заблуждаваше. Той отвори долното чекмедже на бюрото си и папката с целия персонал на посолството. Инспектор Бен Зайид без колебание посочи културния аташе.

— Този е — заяви той. — Това беше третият мъж на масата. Познаваш ли го?

Да, Брънтън го познаваше. Въпреки че почти нямаше културен обмен, културният аташе бе извънредно зает човек. Защото зад невинната фасада на дейността си той беше тукашният представител на ЦРУ.

Съобщението от Дубай изпълни Колин Флеминг с гняв. Не защото секретната служба в Ленгли контактува с човек като Владимир Боут. Това може да се налагаше за събиране на информация. Вбесяваше го това, че някой от ръководството на ЦРУ явно беше излъгал държавния секретар, самия Колин Пауъл, и собствения си шеф, министъра на правосъдието. Бяха нарушени много правила и той бе убеден, че знае кой е виновен. Обади се в Ленгли и поиска среща по спешен въпрос.

Двамата се познаваха. Бяха се счепквали пред съветника по националната сигурност Кондолиза Райс и изобщо не се обичаха. Понякога противоположностите се привличат, ала не и в този случай.

Пол Девъроу III беше потомък на стар, почти аристократичен род, кореняк бостънец до мозъка на костите си. Той бе проявил блестящия си интелект още преди училищна възраст и беше възпитаник на прочутия Бостънски колеж, главен източник на кадри за една от най-известните йезуитски академии в Америка. Девъроу завърши колежа с пълно отличие.

Преподавателите му бяха уверени, че някой ден самият той ще стане йезуит и сигурно ще заеме висок пост в академията.

Той получи бакалавърска степен по хуманитарни науки, като специализира философия и теология. Поглъщаше всичко — от Игнациус Лойола до Теяр дьо Шарден. До късно вечер спореше с преподавателя си по теология за доктрината за по-малкото зло и висшата цел — че целта оправдава средствата и не обрича душата на адски мъки, стига да не се нарушават границите на допустимото.

През 1966-та Девъроу беше на шестнайсет години. Това бе кулминацията на Студената война, когато световният комунизъм все още изглеждаше способен да обхване Третия свят и да превърне Запада в обсаден остров. И тогава папа Павел VI призова йезуитите да оглавят борбата с атеизма.

За Пол Девъроу двете бяха синоними: атеизмът невинаги означаваше комунизъм, ала комунизмът винаги означаваше атеизъм. Той нямаше да служи на родината си нито в Църквата, нито в академията, а на онова друго място, за което в кънтриклуба тихо му спомена един мъж с лула, представен му от колега на баща му.

Седмица след като завърши Бостънския колеж, Пол Девъроу положи клетва и постъпи в Централното разузнавателно управление. За него това бе светлото безоблачно начало. Големите скандали щяха да дойдат по-късно.

С патрицианския си произход и връзките си той се издигна в йерархията, като побеждаваше завистта с чаровност и хитрост. Освен това доказа, че притежава най-ценната стока в управлението през онези години: преданост. На предания служител могат да се простят ужасно много неща, може би понякога прекалено много.

Девъроу работи в три основни отдела: Оперативен, Разузнавателен (Анализи) и Контраразузнавателен (вътрешна сигурност). Кариерата му навлезе в застой, когато за директор назначиха Джон Дойч.

Двамата просто не се харесваха. Случва се. Дойч, който нямаше опит в събирането на разузнавателна информация, произхождаше от стар и доста неблагополучен род политически креатури. Струваше му се, че владеещият седем езика Девъроу тайно го смята за нищожество и може би имаше право.

Девъроу смяташе новия директор за политически коректен глупак, назначен от арканзаския президент, когото, макар и също демократ, той презираше, при това още преди Пола Джоунс и Моника Люински.

Това не беше щастлив брак и почти се стигна до развод, когато Девъроу защити един шеф на южноамериканско бюро, обвинен, че използва престъпници за информатори.

Цялото управление бе приело спокойно президентска заповед 12333, освен неколцина динозаври от епохата на Втората световна война. Тази заповед беше издадена от Роналд Рейгън и забраняваше „ликвидациите“.

Девъроу изпитваше сериозни резерви, но бе прекалено нископоставен, за да му искат съвет. Струваше му се, че в напълно несъвършения свят на разузнаването има случаи, при които се налага да „ликвидират“ враговете във формата на предатели. С други думи, трябваше да ликвидират един живот, за да спасят десет.

Колкото до висшата преценка в такива случаи, според Девъроу, ако самият директор не притежаваше достатъчно висок морал, за да взима такива решения, той изобщо не биваше да е директор.

Ала според мнението на вече опитния агент при управлението на Клинтън политическата коректност преля чашата с инструкцията да не използват за информатори дискредитирани източници. Все едно да ограничат източниците си до монаси и момченца от черковен хор.

Затова, когато един агент в Южна Америка бе заплашен с уволнение, задето е използвал бивши терористи като източници на информация за действащи терористи, Девъроу написа толкова саркастичен памфлет, че той обиколи хилещите се служители от Оперативния отдел като нелегален самиздат в някогашния Съветски съюз.

Дойч искаше да уволни Девъроу, но неговият заместник Джордж Тенет го посъветва да се въздържи и накрая напусна самият Дойч, за да бъде заменен от Тенет.

През онова лято на 1998-ма в Африка се случи нещо, в резултат на което новият директор имаше нужда от саркастичния, но действен интелектуалец въпреки неговите възгледи за президента. Бяха взривени две американски посолства.

И за обикновената чистачка не беше тайна, че след края на Студената война през 1991-ва се води нова студена война срещу постоянно надигащата се терористична вълна и че най-активното подразделение в Оперативния отдел е Контратерористичният център.

Пол Девъроу не работеше в КТ център. Тъй като владееше арабски и по време на кариерата си на три пъти бе изпълнявал задачи в арабски държави, по онова време той бе заместник-шеф на отдел „Средна Азия“.

Атентатите в посолствата го измъкнаха оттам и го поставиха начело на малка спецчаст, която изпълняваше само една задача и пряко се подчиняваше на самия директор. Тази задача получи названието Операция „Скитник“ по името на оня сокол, който високо и безшумно лети над плячката си, докато се увери, че ще я улови, и тогава се спуска към нея с ужасяваща скорост и точност.

Сега Девъроу имаше неограничен достъп до информация от всякакъв източник и разполагаше с малък, ала експертен екип. За свой заместник той избра Кевин Макбрайд, не интелектуалец като него, но опитен, работлив и лоялен. Тъкмо Макбрайд вдигна слушалката, когато телефонът иззвъня.

— Обажда се Флеминг, заместник-директорът на Бюрото — съобщи той. — Като че ли не е много доволен. Да изляза ли?

Девъроу му даде знак да остане.

— Колин… Пол Девъроу. С какво мога да съм ти полезен?

Докато слушаше, той сбърчи чело.

— Ами, разбира се, мисля, че е добра идея да се срещнем.

Мястото бе подходящо за скандал. Ежедневно се проверяваше за подслушвателни устройства, всяка дума се записваше с пълното знание на участниците в разговора.

Флеминг пъхна под носа на Девъроу доклада на Бил Брънтън и го остави да го прочете. Лицето на арабиста остана безизразно.

— И? — попита той.

— Само не ми казвай, че дубайският инспектор е сбъркал — заяви Флеминг. — Жилич беше най-големият трафикант на оръжие в Югославия. Той избяга, изчезна. Сега са го видели в компанията на най-големия трафикант на оръжие в Персийския залив и Африка. Напълно логично.

— Не бих си и помислил да оспорвам тази логика — отвърна Девъроу.

— И в компанията на твоя човек, който покрива Персийския залив.

— Човекът на Управлението, който покрива Залива — меко го поправи Девъроу. — Защо да е мой?

— Защото ти ръководеше Средна Азия, въпреки че официално беше заместник. Защото по онова време всичките ви хора в Залива са докладвали на теб. Защото, макар сега да ръководиш някаква спецоперация, положението не се е променило. Защото силно се съмнявам, че преди две седмици Жилич за пръв път е посетил ония затънтени краища. Предполагам, че когато си получил запитването, ти си знаел точно къде е сърбинът или поне че е в Залива и на определена дата може да бъде арестуван. И си премълчал.

— И какво от това? Даже в нашата работа подозренията съвсем не са доказателство.

— Това е по-сериозно, отколкото си мислиш, приятелю. По всичко личи, че ти и твоите агенти поддържате връзка с известни престъпници, при това едни от най-долните. Това е нарушение, явно нарушение.

— Някои глупави правила трябва да се нарушават. Нашата работа не е за придирчиви. Даже Бюрото трябва да разбира, че по-малкото зло помага за постигането на по-голямото добро.

— Не ми чети лекции — изсумтя Колин Флеминг.

— Не се и опитвам — провлачено отвърна бостънецът. — Добре, ядосан си. Какво ще правиш?

Повече нямаше нужда от любзности. Ръкавиците бяха свалени и лежаха на пода.

— Не мога да оставя това така — отвърна заместник-директорът на ФБР. — Тоя Жилич е страшен тип. Трябва да си чел какво е направил с онова момче от Джорджтаун. Обаче ти поддържаш връзка с него. Чрез посредник, но въпреки това поддържаш връзка. Знаеш на какво е способен Жилич, какво е извършил. Всичко е документирано и знам, че си го чел. Има свидетелски показания, че бандитът е обесил за петите един собственик на магазин, който не искал да му плаща, на петнайсет сантиметра над електрически реотан, докато мозъкът му заврял. Той е бесен садист. За какво си го използвал, по дяволите?

— Ако наистина съм го използвал, тази информация е секретна. Даже за заместник-директор на Бюрото.

— Остави тия глупости. Кажи ни къде да го намерим.

— Даже да знаех, което не признавам, нямаше да ти кажа.

Колин се разтрепери от гняв и погнуса.

— Как може да си толкова самодоволен? — извика той. — През четирийсет и пета в окупирана Германия разузнаването сключваше сделки с нацистите, които трябваше да помагат в борбата против комунизма. Изобщо не биваше да го правим. Не трябваше да се докосваме до тая гадост. Не биваше тогава, не бива и сега.

Девъроу въздъхна. Започваше да му писва и отдавна беше безсмислено.

— Спести ми урока по история — каза той. — Пак те питам: какво ще правиш?

— Ще съобщя каквото знам на вашия директор.

Пол Девъроу се изправи. Срещата приключваше.

— Миналия декември щях да отстъпя. Но не и сега. Времената се менят.

Искаше да каже, че през декември 2000 г. президент е бил Бил Клинтън.

След досадното недоразумение с гласуването във Флорида през януари 2001-ва президентска клетва беше положил Джордж У. Буш, чийто най-ентусиазиран привърженик бе не друг, а директорът на ЦРУ Джордж Тенет.

И шефовете около него нямаше да позволят операция „Скитник“ да се провали, защото някой е нарушил правилата на Клинтън. Самите те правеха същото.

— Това не е краят — извика Флеминг към отдалечаващия се гръб на Девъроу. — Ще го открият и ще го докарат тук, каквото и да става.

На връщане в Ленгли Девъроу мислеше над последните му думи. След трийсет години в Управлението имаше изострен нюх за тия неща. Току-що си беше създал враг, може би опасен.

„Ще го открият.“ Кой щеше да го открие? Как? И какво общо имаше с това моралистът от сградата „Хувър“? Той въздъхна. Поредната грижа. Трябваше да наблюдава Колин Флеминг като ястреб… най-малкото като сокол скитник. Шегата го накара да се усмихне, ала не задълго.

20.Самолетът

Когато видя къщата, Кал Декстър не можеше да не оцени иронията на живота. Вместо превърналият се в адвокат военен да получи хубавата къща в Уестчестър, тя бе станала собственост на мършавия хлапак от Бедфорд Стайвъсант. За тринайсет години Уошингтън Лий явно беше преуспял.

Когато в тази неделна утрин в края на юли Уошингтън отвори вратата, Декстър видя, че е поправил зъбите си, направил е пластична операция на кривия си нос и грижливо е подстригал буйната си африканска коса. Това бе трийсет и две годишен бизнесмен с жена и две малки деца, хубава къща и скромна, но процъфтяваща компютърна консултантска фирма.

Декстър беше изгубил всичко, което някога бе притежавал. Уошингтън Лий никога не се беше надявал на това, което бе спечелил. След като го беше намерил, Декстър му се бе обадил, за да го предупреди за визитата си.

— Влизай, адвокате — покани го бившият хакер.

Взеха си по чаша безалкохолно и седнаха на брезентови столове в задния двор. Декстър подаде на Лий една брошура. На корицата имаше двумоторен самолет, който летеше над синьо море.

— Трябва да намеря един такъв самолет. Конкретен самолет. Трябва да науча кой го е купил, кога, кой го притежава в момента и на първо място къде живее този човек.

— И смяташ, че този човек не иска да знаеш тези неща, така ли?

— Ако собственикът живее открито и под собственото си име, значи съм сбъркал. Ако съм прав, той се крие някъде под фалшиво име, защитаван от въоръжена охрана и пластове компютърна защита.

— И ти искаш да вдигнеш тези пластове.

— Да.

— През последните тринайсет години тия неща станаха много по-сложни — отвърна Лий. — По дяволите, аз съм един от хората, които ги направиха по-сложни от техническа гледна точка. Законодателите направиха същото в правно отношение. Ти искаш да извърша влизане с взлом. Това е абсолютно незаконно.

— Знам.

Уошингтън Лий се озърна наоколо. Две момиченца пищяха и се плискаха в надуваемия басейн в отсрещния край на моравата. Жена му Кора готвеше обеда в кухнята.

— Преди тринайсет години ме очакваше дълго лежане в пандиза — продължи той. — Щях да изляза и да се върна, за да седя на стълбището пред блока в гетото. Вместо това получих шанс. Четири години в една банка, девет години сам съм си шеф и изобретявам най-добрите системи за сигурност в Щатите. Сега е време да си платя. Добре, адвокате. Какво искаш?

Първо се заеха със самолета. „Хоукър“ бе използвала британската авиация през Първата световна война. През 1940-та Стивън Едмънд беше летял на хоукър „Хърикейн“. Последният модел изтребител бе свръхманевреният „Хариър“. През 70-те по-малките компании просто не можеха да си позволят разходите за разработване на нови бойни самолети. На това бяха способни единствено американските гиганти и дори те си бяха сътрудничили. „Хоукър“ все повече се използваше в гражданската авиация.

През 90-те почти всички авиокомпании във Великобритания бяха под една шапка, „Бритиш Ероспейс“. По-късно „Хоукър“ бе купен от Рейтиън Корпорейшън от Уичита, Канзас. Те запазиха малко представителство в Лондон и ремонтен завод в Честър.

За своите долари Рейтиън получиха популярния ХС 125, „Хоукър“ 800 и мощния „Хоукър“ 1000.

Но проучванията на Декстър бяха показали, че моделът 1000 е слязъл от производство през 1996-та, така че ако Зоран Жилич притежаваше такъв самолет, той трябваше да е купен на старо. Нещо повече, бяха построени само петдесет и два такива и трийсет от тях летяха в американската чартърна авиация.

Той търсеше един от останалите двайсет и два, продаден преди две-три години. В разредената атмосфера на тези скъпи самолети орбитираха неколцина търговци, но при продажбата самолетът сигурно бе претърпял пълен ремонт и това навярно беше станало в завода на Рейтиън. Поради което имаше голяма вероятност те да са извършили продажбата.

— Нещо друго? — попита Лий.

— Регистрацията. P4-ZEM. Тя не фигурира в главните международни регистри на гражданската авиация. Номерът е от малкия остров Аруба.

— Никога не съм чувал за него.

— Някогашните Холандски Антили, наред с Курасо и Бонер. Последните два острова са си холандски и до днес, но Аруба се отдели през осемдесет и шеста. Занимават се с тайни банкови сметки, фирмени регистрации, такива неща. Адски е досадно за международното законодателство, обаче това е евтин доход за острова, който иначе няма никакви ресурси. На Аруба има малка петролна рафинерия. Иначе доходите й са само от туризъм заради коралите и тайните банкови сметки, шарените марки и бързите регистрации. Предполагам, че моят човек е променил старата регистрация с нова.

— Значи в Рейтиън едва ли имат данни за P4-ZEM.

— Почти със сигурност нямат. Освен това те не съобщават подробности за клиентите си. Категорично.

— Ще видим — измърмори Уошингтън Лий.

За тринайсет години компютърният гений бе научил много неща, отчасти защото беше изобретил много неща. Повечето истински компютърджии в Америка са в Силиконовата долина и за да се отнасят с благоговение към един жител на Източното крайбрежие, той трябваше да е адски печен.

Първото, което хиляди пъти си повтори Лий, бе: гледай никога повече да не те пипнат. Докато обмисляше първата незаконна задача, която си поставяше от тринайсет години, той реши, че следите му в никакъв случай не бива да водят до дома му в Уестчестър.

— Колко е голям бюджетът ти? — попита той.

— Колкото трябва. Защо?

— Искам да взема под наем каравана край езерото Уинъбейго. Трябва ми нормално електрозахранване, за да мога да си свърша работата и да изчезна. Второ, трябва ми възможно най-добрият персонален компютър. Накрая ще го хвърля в някоя голяма река.

— Няма проблем. Откъде ще започнеш атаката?

— По всички фронтове. Регистъра на Аруба. Трябва да изкихат всичко за оня хоукър. Второ, Зета Корпорейшън във фирмения регистър на Бермудите. Главен офис, комуникации, парични преводи. И така нататък. Трето, маршрутите на тия полети. Самолетът трябва да е пристигнал в оня емират, как го нарече?…

— Рас ал Хайма.

— Добре, Рас ал еди-как си. Хоукърът трябва да е дошъл там отнякъде.

— От Кайро. Пристигнал е от Кайро.

— Значи маршрутът е регистриран в архива на авиодиспечерството в Кайро. Който е компютризиран. Ще се наложи да го посетя. Хубавото е, че едва ли ще имат много защитни стени.

— В Кайро ли ще ходиш? — попита Декстър.

Уошингтън Лий го погледна така, сякаш се е побъркал.

— Да ходя в Кайро ли? Защо да ходя в Кайро?

— Нали каза, че трябвало да посетиш архива им.

— Имах предвид в киберпространството. Мога да посетя база данните на диспечерската кула в Кайро от някоя горска поляна във Върмонт. Виж, защо не се прибереш вкъщи, адвокате? Това не е твоят свят.

Уошингтън Лий взе под наем каравана и купи персонален компютър плюс необходимия софтуер. Плащаше за всичко в брой, въпреки въпросително вдигнатите вежди, освен караваната, за която му трябваше шофьорска книжка, обаче една взета под наем каравана не означава непременно хакер. Освен това купи бензинов електрогенератор, за да си осигури захранване за компютъра.

Първата и най-лесна задача беше да проникне в регистрационния архив на Аруба, който действа от офис в Маями. Вместо да го направи през уикенда, когато незаконното проникване щеше да бъде засечено в понеделник сутрин, той проникна през работен ден, когато база данните отговаряше на много въпроси и неговият щеше да се изгуби сред другите.

„Хоукър“ 1000 с регистрационен номер P4-ZEM по-рано бе носил обозначението VP-BGG и това означаваше, че е бил регистриран някъде в британската регистрационна зона.

Уошингтън Лий използваше система, създадена, за да крие самоличността му, и местонахождение, наречено ПА или „пълна анонимност“. Трябваше да създаде два кода, явен и таен. Налагаше се да праща явния код, защото той можеше само да кодира, а получените отговори щяха да са на неговия таен код, който можеше само да разкодира. Преимуществото от негова гледна точка бе, че системата за кодиране, разработена от някой патриот, за когото чистата теоретична математика беше само хоби, бе толкова непроницаема, че едва ли някой щеше да е в състояние да разкрие него или местонахождението му. Ако не оставаше дълго време в мрежата и променяше местонахождението си, всичко щеше да е наред.

Втората му защитна линия беше много по-елементарна: щеше да праща и чете имейли само в компютърни клубове в градовете, през които минаваше.

Архивът на авиодиспечерството в Кайро показа, че хоукърът с регистрационен номер P4-ZEM е зареждал гориво в земята на фараоните и всеки път е пристигал от Азорските острови.

Самият факт, че маршрутът му минава от запад на изток през намиращите се в средата на Атлантическия океан португалски острови до Кайро и оттам до Рас ал Хайма, предполагаше, че хоукърът започва полета си някъде в Карибския басейн или Южна Америка. Това не бе доказателство, но изглеждаше логично.

От един паркинг в Северна Каролина Уошингтън Лий убеди база данните на азорското авиодиспечерство да признаят, че P4-ZEM е пристигнал от запад, но е кацнал на частна писта, собственост на Зета Корпорейшън. Това обезсмисляше търсенето по регистрираните маршрути.

Бермудските острови също предлагат система за банкова анонимност и фирмена поверителност за клиенти, готови да платят големи суми за голяма сигурност.

База данните в Хамилтън не успяха да издържат на вкарания от Уошингтън Лий троянски кон и признаха, че Зета Корпорейшън наистина е регистрирана на островите. Но системата съдържаше само имената на трима местни фигуранти — директори с безупречна репутация. Не се споменаваше нито Зоран Жилич, нито друго сръбско звучащо име.

Въз основа на предположението на Уошингтън Лий, че хоукърът излита от Карибите, завърналият се в Ню Йорк Кал Декстър се свърза с чартърен пилот, когото някога бе защитавал.

— Опитай в Регистрите с информация за полетите — посъветва го пилотът. — Там знаят кой излита от тяхна територия.

РИП за района на Южните Кариби се намира във венецуелската столица Каракас. Оттам потвърдиха, че „Хоукър“ 1000 P4-ZEM лети от там. Отначало Декстър си помисли, че си губи времето с всички други линии на търсене. Изглеждаше съвсем просто. Попитай местните РИП и те ще ви отговорят.

— Имай предвид, че самолетът не трябва да е там — обърна му внимание чартърният пилот. — Просто е регистриран в този район.

— Не те разбирам.

— Елементарно е. На кърмата на една яхта може да пише Уилмингтън, щата Делауеър, защото е регистрирана там. Обаче може постоянно да плава около Бахамите. Хангарът на този хоукър може да се намира на километри от Каракас.

Затова Уошингтън Лий предложи последното средство и инструктира Декстър. След два дни уморително шофиране компютърният специалист стигна в Уичита, щата Канзас. Когато бе готов, той се обади на Декстър.

Вицепрезидентът, който отговаряше за продажбите, отговори от кабинета си на петия етаж.

— Обаждам се от името на Зета Корпорейшън — каза гласът. — Спомняте ли си, че преди няколко месеца ни продадохте един хоукър хиляда с регистрационен номер VP-BGG, онзи, британския? Аз съм новият пилот.

— Разбира се, господине. С кого разговарям?

— Само че на господин Жилич не му харесва вътрешното разположение и иска да го промени. Можете ли да го направите?

— Ние постоянно правим такива преустройства в завода, господин…

— И в същото време можете да ремонтирате двигателите.

Вицепрезидентът се сепна. Отлично си спомняше продажбата. Всичко бе ремонтирано и освен ако новият собственик не летеше непрекъснато, двигателите трябваше да работят без основен ремонт най-малко още година.

— Може ли да попитам точно с кого разговарям? Не си спомням двигателите да се нуждаят от основен ремонт.

Гласът отсреща изгуби самоувереността си и запелтечи.

— Нима? Уф, божичко. Извинявайте. Трябва да съм объркал самолетите.

И затвори. Вицепрезидентът вече бе обзет от подозрения. Доколкото си спомняше, никога не беше споменавал за продажбата на регистрацията на британския хоукър, предложен от компанията Автек от Бигин Хил, Кент. Реши да поиска от отдела за сигурност да проследят обаждането.

И щеше да закъснее, естествено, защото мобилният телефон с предплатена СИМ карта вече потъваше в Ийст Ривър. Но междувременно вицепрезидентът си спомни пилота от Зета Корпорейшън, който бе пристигнал в Уичита, за да закара самолета на новия му собственик.

Много симпатичен югославянин, бивш полковник от военновъздушните сили на тази балканска държава, с документи в идеален ред, включително диплома от американската авиошкола, в която се беше обучавал да пилотира хоукър. Той провери в архива: капитан Светомир Степанович. И имейл адрес.

Бизнесменът написа кратък имейл и съобщи на капитана на хоукъра за странното, смущаващо обаждане. Паркирал караваната зад няколко дървета край добре поддържания парк, заобикалящ административната сграда, Уошингтън Лий наблюдаваше устройството за засичане на електромагнитно излъчване и благодареше на звездите си, че вицепрезидентът не използва системата „Темпист“, за да защитава компютъра си от такива монитори. С помощта на това устройство той засече имейла. Текстът нямаше значение. Интересуваше го адресът.

Два дни по-късно караваната бе върната на чартърната компания, харддискът и софтуерът плаваха някъде в Мисури, а в Ню Йорк Уошингтън Лий се взираше в една карта. Той посочи с върха на молива си и каза:

— Там е. Република Сан Мартин. На осемдесетина километра източно от Сан Мартин Сити. И капитанът на самолета е югославянин. Струва ми се, че това е твоят човек, адвокате. А сега, ако ме извиниш, аз си имам дом, жена, две деца и бизнес, за които да се грижа.

Отмъстителя взе най-дребномащабните карти, които успя да намери, и още повече ги уголеми. В долния край на провлака с форма на гущер започва Южна Америка с Колумбия на запад и Венецуела точно в средата.

На изток от Венецуела се намират четирите Гвиани. Първата е бившата Британска Гвиана, днес наричана само Гвиана. После идва бившата Холандска Гвиана, днешният Суринам. Най-източна е Френска Гвиана, където се намира Дяволският остров, известен с историята за Пеперудата и с „Куру“, европейския космодрум. Между Суринам и френската територия Декстър откри триъгълника в джунглата, някога представлявал Испанска Гвиана, наречен след обявяването на независимост Сан Мартин.

Проучванията му установиха, че Сан Мартин се смята за последната истинска бананова република, управлявана от жесток военен диктатор, изолирана, бедна, мизерна и страдаща от малария. На такова място с пари човек можеше да си купи достатъчно сигурна защита.

В началото на август самолетът „Пайпър Шайен“ II прелетя по крайбрежието на умерената височина триста и осемдесет метра: достатъчно високо, за да не събуди прекалено големи подозрения — просто бизнесмен, пътуващ от Суринам за Френска Гвиана, — но достатъчно ниско, за да бъдат направени някои снимки.

Наетият на летището в Джорджтаун, Гвиана, пайпър имаше продължителност на полета близо две хиляди километра, колкото да премине френската граница и да се върне обратно. Клиентът, чийто паспорт показваше, че е американски гражданин на име Алфред Барнс, сега се представяше за строител на курортни селища, търсещ подходящи терени. Гвианският пилот си мислеше, че за нищо на света няма да отиде на почивка в Сан Мартин, но кой беше той, че да откаже такъв чартър, за който му плащаха с щатски долари в брой?

Както се искаше от него, пилотът се движеше на достатъчно разстояние от брега, за да може клиентът, който седеше на дясната седалка, да е готов за снимки, ако забележи подходящ участък.

След Суринам и река Комини километри наред нямаше пясъчни плажове. Брегът бе обрасъл с ризофори, пълзящи в кафявите, гъмжащи от змии води между джунглата и морето. Прелетяха над столицата Сан Мартин Сити, която дремеше във влажната жега.

Единственият плаж бе на изток от града при Ла Бая, но това беше курорт, запазен за богатия и влиятелен местен елит, с други думи, за диктатора и неговите приятели. В края на републиката, на петнайсет километра от брега на река Марони и границата на Френска Гвиана, се намираше Ел Пунто.

Триъгълен като зъб на акула полуостров, защитен от сушата с планинска верига, минаваща от бряг до бряг, разполовен от един-единствен път. Но полуостровът бе обитаем.

Пилотът никога не беше стигал толкова на изток, затова за него тази земя представляваше просто триъгълно парче земя на неговите навигационни карти. Долу обаче имаше оградено имение. Пътникът започна да снима.

Декстър използваше трийсет и пет милиметров никон Ф5 с моторче, което му осигуряваше пет кадъра в секунда. Лентата му щеше да свърши за седем секунди, ала категорично не можеше да си позволи да обикаля, за да зареди нова.

Първия път снима имението в края на полуострова със стената и огромния портал, плюс нивите, плевниците, селскостопанските сгради и телената ограда, разделяща обработваемата земя от квадратните бели колиби, в които, изглежда, живееше обслужващият персонал.

Неколцина души погледнаха нагоре и той видя, че двама униформени се затичват. Те прекосиха имението и се запътиха към френската територия. На връщане американецът нареди на пилота да лети навътре над сушата, за да види имението от другата страна. На пътя стоеше страж, който записа номера на пайпъра.

Декстър изразходва втората лента за частната писта в подножието на хълмовете, засне сградите, работилниците и главния хангар. Един влекач изтегляше двумоторен самолет в хангара и скоро се скри от поглед. Американецът обаче успя да види номера на опашката, преди да потъне в сенките. Беше P4-ZEM.

21.Йезуита

Макар да бе сигурен, че няма да позволят на ФБР да разсекрети неговата операция „Скитник“, Пол Девъроу беше смутен от бурната среща с Колин Флеминг. Той не подценяваше нито интелигентността на заместник-директора, нито влиянието му, нито всеотдайността му. Безпокоеше го обаче опасността от забавяне.

След две години начело на операция, толкова секретна, че за нея знаеха само директорът на ЦРУ Джордж Тенет и президентският съветник по въпросите на контратероризма Ричард Кларк, Девъроу се готвеше да затвори капана, за чиято подготовка бе положил огромни усилия.

Наричаха целта просто ОБЛ — инициали, заместващи името на Осама бен Ладен. През лятото на 2001-ва цялата вашингтонска разузнавателна общност бе убедена, че ОБЛ готви терористичен акт срещу САЩ. Деветдесет процента смятаха, че атаката ще бъде насочена срещу американски интереси извън страната и само десет процента допускаха успешно нападение на територията на Съединените щати.

Тази фиксидея обхвана всички служби, но главно контратерористичните отдели на ЦРУ и ФБР. Те имаха твърдото намерение да разкрият какво е замислил ОБЛ и да го предотвратят.

Независимо от президентска заповед 12333, която забраняваше „мокрите работи“, Пол Девъроу не се опитваше да предотврати действията на ОБЛ, а да го убие.

Още в началото на кариерата си възпитаникът на Бостънския колеж беше разбрал, че напредването му в Управлението ще зависи от някаква специализация. В младежките му години, времето на Виетнам и Студената война, повечето дебютанти бяха избирали Съветския отдел. Врагът очевидно бе СССР и трябваше да учат руски. Коридорите започнаха да се претъпкват. Девъроу предпочете арабския свят и по-широкото изучаване на исляма. Смятаха го за побъркан.

Той впрегна огромния си интелект за овладяването на арабски език, докато накрая можеше да мине за арабин, и изучава исляма с усърдието на истински учен. Доказателство за правотата му бе Коледата на 1979-та, когато СССР нахлу в страна на име Афганистан, която повечето агенти в Ленгли трябваше да търсят на картата.

И тогава се оказа, че освен арабски Девъроу сносно знае урду, официалния език на Пакистан, и е запознат с пущу, езика на племената по северозападната пакистанска граница и прилежащите части на Афганистан.

Кариерата му получи силен тласък. Той пръв заяви, че СССР е лапнал прекалено голям залък, че афганистанските племена няма да се съгласят с чужда окупация, че съветският атеизъм оскърбява техния фанатичен ислям, че с материалната помощ на Съединените щати може да бъде разпалена яростна, базирана в планините съпротива, която постепенно ще обезкърви Четирийсета армия на генерал Борис Громов.

Междувременно се промениха много неща. Муджахидините върнаха в родината им петнайсет хиляди руски войници в ковчези и въпреки чудовищните зверства спрямо афганистанците окупационната армия не успя да наложи контрол и бойният й дух се изпари.

Афганистан и идването на Михаил Горбачов на власт доведоха до разпадането на СССР и края на Студената война. Пол Девъроу се бе прехвърлил от Аналитичния в Оперативния отдел и заедно с Милт Биърден беше помагал за разпределението на въоръжение на стойност един милиард долара годишно за „планинските бойци“.

Докато бе живял и се беше сражавал в афганистанските планини, той бе наблюдавал пристигането на стотици млади идеалисти, антисъветски доброволци от Средна Азия, които не говореха нито пущу, нито дари, но бяха готови да се бият и умират далеч от дома си, ако се наложи.

Девъроу знаеше какво прави там: сражаваше се със суперсила, която представляваше заплаха за неговата. Но какво правеха там младите саудитци, египтяни и йеменци? Вашингтон не обръщаше внимание нито на тях, нито на докладите на Девъроу. Ала те го заинтригуваха. Агентът от ЦРУ часове наред слушаше разговорите им на арабски, като се преструваше, че знае не повече от десетина думи на език, който говореше като роден, и постепенно проумя, че арабите не се бият срещу комунизма, а срещу атеизма.

Нещо повече, те изпитваха също толкова страстна ненавист и презрение към християнството, Запада и особено САЩ. Сред тях бе трескавият, темпераментен, разглезен наследник на невъобразимо богат саудитски род, който харчеше милиони за тренировъчни лагери в безопасния Пакистан, финансираше приюти за бежанци, купуваше и раздаваше храна, одеяла и лекарства за другите муджахидини. Казваше се Осама.

Искаше да го взимат за велик воин като Ахмад Шах Масуд, но всъщност в късната пролет на 1987-ма беше просто хлапак и нищо повече. Милт Биърден го наричаше „глезльо“, обаче Девъроу внимателно го наблюдаваше. Зад безкрайните му позовавания на Аллах кипеше омраза, която някой ден щеше да си намери друга цел освен руснаците.

Пол Девъроу се завърна в Ленгли, за да бъде увенчан с лаври. Беше решил да не се жени и предпочиташе ученето и работата си пред жената и децата, които само щяха да го разсейват. Покойният му баща му бе оставил голямо богатство и в красивата му къща в стара Александрия имаше възхитителна колекция от ислямско изкуство и персийски килими.

След поражението на Громов той се опита да убеди началството си да не зарязва Афганистан на произвола на гражданската война, ала еуфорията след падането на Берлинската стена доведе до убеждението, че с възцаряването на хаоса в СССР, прозападното ориентиране на бившите съветски сателити и гибелта на световния комунизъм, последните заплахи за единствената останала суперсила в света се изпаряват като мъгла на изгряващо слънце.

Девъроу едва се бе завърнал в родината, когато през август 1990-та Саддам Хюсеин нахлу в Кувейт. В Аспен президентът Буш и Маргарет Тачър, победителите от Студената война, решиха, че няма да търпят такова безочие. След две денонощия от Тумраит в Оман излетяха първите F–15 „Ийгъл“ и Пол Девъроу пое за американското посолство в Рияд, Саудитска Арабия.

Темпото беше бясно, иначе може би щеше да забележи нещо. Един млад саудитец, също от Афганистан, който се обявяваше за водач на група партизани и организация, наречена просто „Базата“, предложи услугите си на крал Фахд в защита на Саудитска Арабия от войнствения му северен съсед.

Саудитският монарх сигурно също не обърна внимание на военния командир и неговото предложение. Вместо това той пусна на своя територия половин милион чужди войници и пилоти от коалиция на петдесет държави, които изгониха иракската армия от Кувейт и защитиха саудитските петролни полета. Деветдесет процента от тези войници и пилоти бяха неверници, което означаваше християни, и техните кубинки тъпчеха земята на свещените места Мека и Медина. Близо четиристотин хиляди бяха американци.

За фанатика това бе оскърбление към Аллах и неговия пророк Мохамед, което просто не можеше да се търпи. Той обяви своя лична война, първо срещу управляващата династия, която допускаше такова нещо. Ала кипящата ярост, която Девъроу беше забелязал в планините на Хиндокуш, най-после бе открила своята цел. ОБЛ обяви война на Америка и се зае да крои планове.

Ако бяха назначили Пол Девъроу за заместник-началник на Контратерористичния отдел веднага след Войната в Залива, историята може би щеше да тръгне по друг път. Но през 1992-ра КТ все още не беше приоритетно направление. Управлението премина в ръцете на Уилям Клинтън и ЦРУ и ФБР навлязоха в най-лошото десетилетие от съвместното си съществуване. За ЦРУ това означаваше разтърсващата новина, че Олдрич Еймс е предавал страната си в продължение на повече от осем години. По-късно щеше да стане ясно, че Робърт Хансън от ФБР все още е продължавал да го прави.

И когато трябваше да празнуват победата си след четирийсетгодишната борба против СССР, двете служби търпяха кризи на лидерство, нисък дух и некадърност.

Новите господари почитаха нов бог: политическата коректност. Скандалите с Ирангейт и незаконната помощ за никарагуанските контри лиши новите господари от смелост. Качествените хора бяха зарязани и за шефове на отдели бяха назначени дребнави душици. Мъже с десетилетен опит на фронтовата линия бяха избутани в трета глуха.

На партита, на които се събираха хора от кол и въже, Пол Девъроу учтиво се усмихваше на конгресмени и сенатори, гордо заявяващи, че поне арабският свят обича САЩ. Те говореха за десетте принцове, които току-що бяха направили официално посещение. Йезуита години наред се бе движил като сянка по мюсюлманската улица. Един гласец в главата му шепнеше: „Не, те ни мразят до мозъка на костите си“.

На 26 февруари 1993-та четирима арабски терористи оставиха взет под наем бус на втория етаж на подземния паркинг под Световния търговски център. В него имаше около шестстотин и осемдесет килограма саморъчно приготвен експлозив. За щастие на Ню Йорк това далеч не бе най-мощният експлозив в света.

Въпреки всичко взривът беше силен. Никой обаче не знаеше със сигурност и не повече от десет души подозираха, че това е само първият залп в една нова война.

Девъроу вече беше заместник-началник на целия отдел „Средна Азия“. Офисът му се намираше в Ленгли, но постоянно пътуваше. Отчасти видяното по време на пътуванията му, отчасти купищата доклади, пристигащи от бюрата на ЦРУ в ислямския свят привлякоха вниманието му от арабските министерства и дворци.

Тогава започна да иска допълнителни сведения от своите агенти — не за поведението на местния премиер, а за настроението на улицата, пазара, в стария квартал, джамията, училището, медресето, за оня кипеж на новото поколение местно образовани мюсюлмански младежи. Колкото повече гледаше и слушаше, толкова повече се безпокоеше.

„Те ни мразят до мозъка на костите си — казваше му гласецът в главата му. — Просто им трябва способен координатор.“ Девъроу започна самостоятелно търсене и отново попадна по дирите на саудитския фанатик. Той научи, че ОБЛ е бил прогонен от Саудитска Арабия, задето е заклеймил владетеля, че е допуснал неверници на свещения пясък.

И сега се намираше в Судан, друга чисто ислямска държава, където властваше фундаменталисткият фанатизъм. Хартум предложи да предаде саудитския фанатик на САЩ, ала никой не прояви интерес. И тогава ОБЛ изчезна, завърна се в афганистанските хълмове, където гражданската война бе спечелена от най-фанатичната фракция, ултрарелигиозната талибанска партия.

Девъроу забеляза, че саудитецът проявява огромна щедрост. Дарявайки талибаните с милиони долари, той скоро се превърна във важна фигура в страната. Той пристигна с близо петдесет лични телохранители и завари там неколкостотин от своите чуждестранни (неафгански) муджахидини. По пазарищата на граничните пакистански градове Квета и Пешавар се разпространи вестта, че ОБЛ е започнал два невероятни проекта: строеж на сложни пещерни комплекси на десетина места и организиране на тренировъчни лагери. Лагерите не бяха за афганистански военни — а за доброволци терористи. Пол Девъроу внимателно следеше всичко това. Ислямистката омраза към неговата родина бе намерила своя координатор.

Избиването на американските рейнджъри в Сомалия дойде и замина, резултат от слабо разузнаване. Но имаше още. Не само че беше подценена опозицията на диктатора Айдид, но там се сражаваха и други — не сомалийци, а по-опитни саудитци. През 1996-та грамадна бомба унищожи небостъргачите Ал Хобар в Дхаран, Саудитска Арабия, където загинаха деветнайсет американски военнослужещи и бяха ранени много други. Пол Девъроу поиска среща с Джордж Тенет.

— Позволете ми да се прехвърля в Контратероризма — помоли той.

— Местата в отдела са попълнени и КТ се справя добре — отвърна директорът.

— Шестима убити в Манхатън, деветнайсет в Дхаран. Това е Ал Кайда. Зад атентатите стоят ОБЛ и неговите хора, даже да не са поставили лично бомбите.

— Това ни е известно, Пол. Работим по въпроса. Бюрото също. Не сме го оставили на произвола на съдбата.

— Бюрото не знае нищо за Ал Кайда, Джордж. Арабската психика им е непонятна, бива ги с гангстерите, обаче на изток от Суец все едно, че е тъмната страна на Луната. Аз мога да внеса ново мислене в тази работа.

— Искам да се занимаваш със Средна Азия, Пол. Там ми трябваш повече. Кралят на Йордания умира и не знаем кой ще го наследи. Синът му Абдула или брат му Хасан? Диктаторът на Сирия бере душа — кой ще вземе властта? Саддам прави живота на оръжейните инспектори все по-нетърпим. Ами ако ги изгони? Целият израелско-палестински конфликт се придвижва на юг. Имам нужда от теб в Средна Азия.

1998-ма осигури прехвърлянето на Девъроу. На 7 август пред две американски посолства в Африка бяха взривени две грамадни бомби: в Найроби и Дар ес Салам.

В Найроби бяха убити двеста и тринайсет души и бяха ранени четири хиляди седемстотин двайсет и двама. Дванайсет от загиналите бяха американци. Експлозията в Танзания взе по-малко жертви: единайсет убити и седемдесет и двама ранени. Не загинаха американци, но двама бяха осакатени.

Скоро стана ясно, че силата, организирала двата атентата, е мрежата на Ал Кайда. Пол Девъроу предаде задълженията си в Средния изток на един издигащ се млад арабист, който беше взел под крилото си, и се премести в Контратероризма.

Имаше ранг заместник-директор, но не измести дотогавашния титуляр. Изпълняваше ролята на нещо като консултант, ала скоро се убеди, че Клинтъновата заповед да се използват само „чисти“ източници за информатори е пълно безумие.

Тъкмо това безумие доведе до фиаското на реакцията към африканските атентати. Ракети със среден радиус на действие унищожиха една фармацевтична фабрика в предградията на суданската столица Хартум, тъй като се смяташе, че отдавна изчезналият ОБЛ произвежда химически оръжия там. Оказа се истинска фабрика за аспирин.

Още седемдесет ракети „Томахоук“ бяха изстреляни срещу Афганистан, за да убият ОБЛ. Те натрошиха няколко скали на парченца, но ОБЛ се намираше в другия край на страната. Заради този провал и настояването на самия Девъроу създадоха проект „Скитник“.

Всички в Ленгли бяха единодушни, че той трябва да е привлякъл влиятелни съмишленици, за да бъдат приети исканията му. Проект „Скитник“ беше толкова секретен, че само директорът Тенет знаеше какви са намеренията на Девъроу. Извън сградата Йезуита трябваше да докладва на още един: президентския съветник по въпросите на контратероризма Ричард Кларк, който бе започнал да работи при Джордж Буш старши и бе продължил при Клинтън.

В Ленгли мразеха Кларк заради безцеремонната му и оскърбителна критика, ала Девъроу искаше и се нуждаеше от него поради няколко причини. Президентският човек щеше да се съгласи с абсолютната безпощадност на неговата идея — когато искаше, той можеше да си държи устата затворена. Нещо повече, можеше да осигури на Девъроу нужните средства, когато му потрябваха.

Но първо Девъроу получи разрешение да хвърли в кошчето всички приказки, че няма да убиват обекта или да използват за тази цел престъпни информатори, ако се наложи. Това разрешение не идваше от Овалния кабинет. От този момент нататък Пол Девъроу се подчиняваше на собствената си политика и никой не приказваше за допълнително подсигуряване.

Той избра най-добрите хора за своя проект и директорът на ЦРУ отхвърли възраженията. Искаше малък, стегнат екип, в който всички бяха специалисти. Зае три офиса на шестия етаж на главната сграда с изглед към брезите и върбите по бреговете на Потомак — самата река се виждаше само през зимата, когато дърветата оголяваха.

Трябваше му добър, надежден заместник: солиден, заслужаващ доверие, лоялен — човек, който да върши каквото му казват и да не проявява инициатива. Избра Кевин Макбрайд.

Освен че и двамата живееха за работата си, бяха постъпили в Управлението на около двайсет и пет години и бяха служили три десетилетия, те по нищо не си приличаха.

Йезуита бе висок и слаб и ежедневно тренираше в домашната си спортна зала. Макбрайд беше надебелял с годините, обичаше да се налива с бира през уикенда и повечето коса на темето му бе окапала.

Той имаше непоклатим брак с жена си Моли, две деца, които неотдавна бяха напуснали дома му, и скромна къща в квартал край околовръстната магистрала. Не притежаваше лично състояние и живееше скромно от заплатата си.

Беше прекарал голяма част от кариерата си в чужди посолства, ала така и не се бе издигнал до шеф на задгранично бюро. Не представляваше заплаха, а първокласен заместник. На него можеше да се разчита. Нямаше псевдоинтелектуално философстване. Ценностите на Макбрайд бяха традиционни, семейни, американски.

На 12 октомври 2000 г., дванайсет месеца след създаването на проект „Скитник“, Ал Кайда нанесе нов удар. Извършители бяха двама йеменци, които се самоубиха, за да постигнат целта си. За пръв път идеята за самоубийствения атентатор бе използвана през 1983-та в Бейрут срещу въоръжените сили на САЩ. В Търговския център, Могадишу, Дхаран, Найроби и Дар ес Салам ОБЛ не беше поискал от хората си най-голямата саможертва. За разлика от Аден. Залозите се покачваха.

Американският ескадрен миноносец „Кол“ се намираше в пристанището на старата британска въгледобивна станция и някогашен гарнизон в края на Арабския полуостров. Йемен бе родното място на бащата на ОБЛ. Американското присъствие трябва да го беше измъчвало.

Двама терористи с моторна надуваема лодка, натоварена с тротил, профучаха сред флотилията от обслужващи корабчета, забиха се между корпуса и кея и се взривиха. Поради налягането между корпуса и бетона се проби огромна дупка. Седемнайсет моряци на кораба загинаха, трийсет и девет бяха ранени.

Девъроу бе изучавал терора, неговото създаване и разпространение. Знаеше, че независимо дали се упражнява от държавата или от друг източник, той винаги има пет равнища.

На върха са онези, които замислят, планират, упълномощават, вдъхновяват. После идват помощниците, които се занимават с набор на изпълнители, обучение, финансиране и снабдяване. Трети са извършителите: лишени от нормално морално мислене, те хвърлят газови гранати, поставят бомби, натискат спусъка. На четвърто място са активните съучастници: те водят убийците, издават съседите си, показват скривалището, предават някогашния си приятел от училище. В дъното на пирамидата са широките маси: тъпи скотове, които възхваляват тирана и убийците.

С терора срещу Запада като цяло и в частност САЩ Ал Кайда изпълняваше първите две функции. Нито ОБЛ, нито неговият заместник по идеологическата част египтянинът Айман Кавахери, нито оперативният му заместник Мохамед Атеф, нито международният пратеник Абу Зубайда не поставяха бомби и не караха камиони, натоварени с експлозив.

Религиозните училища, медресетата, осигуряваха постоянен поток млади фанатици, вече заредени с искрена омраза към целия свят, който не беше фундаменталистки, плюс изопачен вариант на няколко преиначени откъси от Корана. Към тях можеха да се прибавят още някои възрастни, заблудени да мислят, че масовите убийства гарантират ислямския рай.

Оттук нататък Ал Кайда просто планираше, набираше хора, обучаваше ги, снабдяваше ги, насочваше ги, финансираше ги и ги наблюдаваше.

На връщане с лимузината от скандала с Колин Флеминг, Девъроу отново се замисли за моралността на това, което вършеше. Да, отвратителният сърбин беше убил един американец. Някъде там имаше човек, който бе убил петдесет и щеше да продължава да убива.

Спомни си отец Доминик Ксавие, който му беше поставил един морален проблем.

— Един човек иска да те убие. Той има нож. Обсегът му на действие е метър и двайсет. Ти имаш право на самозащита. Нямаш щит, но имаш копие. Обсегът ти на действие е близо три метра. Ще хвърлиш ли копието, или ще изчакаш?

Той изправяше един ученик срещу друг със задачата да защитават противоположните гледни точки. Девъроу не изпитваше колебания. По-голямото добро срещу по-малкото зло. Човекът с копието ли беше причина за схватката? Не. Значи имаше правото да хвърли копието. Не да контраатакува — за тази цел трябваше да остане жив след атаката. А да нанесе изпреварващ удар. В случая с ОБЛ Йезуита нямаше никакви угризения. За да защити родината си, щеше да убива, независимо от това, че трябва да привлича на помощ отвратителни съюзници. Флеминг грешеше. Той имаше нужда от Жилич.

Пол Девъроу отдавна мислеше над въпроса за своята родина и отношението на света към нея и смяташе, че го е разрешил.

Около 1945-та, точно преди да се роди той, и през следващото десетилетие до началото на Студената война, САЩ не бяха просто най-богатата и могъща във военно отношение държава, а и най-обичаната и уважаваната.

След петдесет години първите две качества продължаваха да са в сила. Съединените щати бяха по-силни и по-богати отвсякога — единствената останала суперсила, очевидна господарка на целия свят.

И в огромни части от света, черна Африка, Исляма, лява Европа — обект на жестока омраза. Какво се беше объркало? На този въпрос не можеха да отговорят капитолият и медиите.

Девъроу знаеше, че неговата родина далеч не е съвършена — тя допускаше грешки, често прекалено много. Ала в сърцето си бе добронамерена. Той беше обиколил света и отблизо бе виждал истинската му грозота.

Повечето американци не разбираха метаморфозата, настъпила между 1951-ва и 2001-ва, затова се преструваха, че нищо не се е случило, и приемаха учтивата маска на Третия свят за чиста монета.

Нима Чичо Сам не се бе опитал да проповядва демокрацията срещу тиранията? Нима не беше дал най-малко трилион долара помощи? Нима през изминалите пет десетилетия не бе изсипвал достатъчно средства за военната защита на Западна Европа? Какво оправдаваше ненавистта на демонстрантите, обсажданите посолства, изгаряните знамена, изпълнените с омраза лозунги?

В края на 60-те години, когато положението във Виетнам все повече се влошаваше и започваха вълненията, в Лондон му го обясни един стар британски шпионин.

— Скъпо мое момче, ако бяхте слаби, нямаше да ви мразят. Ако бяхте бедни, нямаше да ви мразят. Не ви мразят въпреки многото милиарди долари — мразят ви заради многото милиарди долари.

Старецът посочи към Гросвийнър Скуеър, където леви политици и брадати студенти замеряха посолството с камъни.

— Те не мразят родината ти, защото тя напада тяхната — а защото я защитава. Никога не се стремете към популярност. Можеше да бъдете господари или да ви обичат, но никога и двете. Чувствата към вас са десет процента искрено несъгласие и деветдесет процента завист.

Никога не забравяйте две неща. Никой никога не прощава на своя закрилник. Не съществува по-силна омраза от тази към собствения ти благодетел.

Старият шпионин отдавна бе мъртъв, ала Девъроу беше виждал истината на неговия цинизъм в петдесетина столици. Независимо дали му харесваше, родината му бе най-могъщата страна в света. Някога римляните бяха имали тази съмнителна чест. Те бяха отвръщали на омразата с безпощадната сила на оръжието.

Преди сто години над света беше господствала Британската империя. Тя бе отвръщала на омразата с апатично презрение. Сега силата беше на страната на американците и те тършуваха из съвестта си, за да открият къде са сбъркали. Йезуита таен агент отдавна бе решил. В защита на родината си той щеше да направи каквото според него се налагаше. Някой ден щеше да иде при своя Създател и да му поиска прошка.

Когато стигна в офиса си, Кевин Макбрайд го чакаше с мрачно изражение.

— Нашият приятел се обади. Гневен е и се е паникьосал. Мисли, че го дебнат.

Девъроу се замисли — не за човека, който се оплакваше, а за Флеминг във ФБР.

— Да върви по дяволите — каза той. — Проклет да е. Не вярвах, че ще успее — поне не толкова бързо.

22.Полуостровът

Между едно охранявано имение на брега на република Сан Марино и офиса на Макбрайд имаше обезопасена компютърна връзка. Също като Уошингтън Лий, тя се основаваше на системата за пълна анонимност (ПА) — разликата беше, че тази връзка се използваше от упълномощени лица.

Девъроу прочете целия текст на съобщението от юг. Явно го бе писал шефът на сигурността на имението, южноафриканецът Ван Ренсберг. Прекалено официалният английски издаваше човек, който го използва като втори език.

Смисълът беше съвсем ясен. Описваше се пайпърът от предишната сутрин — двукратното му преминаване на изток към Френска Гвиана и обратно след двайсет минути. Съобщаваше се за отражението на слънцето в обектив на фотоапарат на десния прозорец и дори се посочваше регистрационният номер.

— Провери този самолет, Кевин. Интересува ме кой е собственикът, кой го използва, кой го е пилотирал вчера и кой е бил пътникът. И по-бързо.

В анонимния си бруклински апартамент Кал Декстър беше проявил седемдесет и двата заснети кадъра и ги бе увеличил, доколкото е възможно, без да замъгли образа. От същите оригинални негативи той извади диапозитиви, за да може да ги прожектира на голям екран за по-внимателно проучване.

От снимките направи стенна карта, дълга колкото дневната и висока от пода до тавана. Той часове наред се взира в стената, като от време на време сверяваше някой детайл със съответния диапозитив. Всеки диапозитив разкриваше по-добре и по-ясно детайла, ала само на стенната карта се виждаше целият обект. Човекът, който ръководеше проекта, бе хвърлил милиони и беше превърнал този някога пуст полуостров в страховита крепост.

Природата му бе помогнала. Това място напълно се различаваше от влажната джунгла във вътрешността, която покриваше по-голямата част от малката република. Полуостровът се вдаваше в морето като триъгълно острие на кама, защитен откъм сушата с хълмиста верига, преди милиони години издигната от някаква първична сила.

Веригата минаваше по цялата широчина на сушата и в двата края потъваше в синята вода с вертикални скали. Никой не можеше да заобиколи хълмовете и да проникне от джунглата на полуострова.

Откъм сушата хълмовете плавно се издигаха от крайбрежната равнина и покритите им с гъста растителност склонове достигаха височина тристатина метра. Откъм морето склонът се превръщаше в шеметна урва, лишена от всякаква зеленина, или от природата, или от човешка ръка. Всеки от имението лесно щеше да види с бинокъл, ако някой се опиташе да се спусне по забранената страна.

Имаше само един проход. Тесен път, който идваше от континента, лъкатушеше и се спускаше по склона, за да стигне до имението. На пътя бе поставена бариера с къщичка за пазача, която Декстър със закъснение беше видял, докато бе снимал от прозореца на самолета.

Той се зае да направи списък на екипировката, която щеше да му трябва. Нямаше проблем да проникне вътре. Само че щеше да е почти невъзможно да излезе, водейки обекта със себе си, и да преодолее малката армия, охраняваща имението.

— Регистрацията е на чартърна фирма в Джорджтаун, Гвиана. Има само един самолет — съобщи същата вечер Кевин Макбрайд. — Казва се „Лоурънс Еро Сървисиз“ и е собственост на Джордж Лоурънс, гражданин на Гвиана. Изглежда напълно законна, от ония, дето обслужват чужденците, които искат да разгледат вътрешността… или в този случай крайбрежието.

— Тоя господин Лоурънс има ли номер? — попита Девъроу.

— Естествено. Ето.

— Опита ли се да се свържеш с него?

— Не. Линията нямаше да е обезопасена. Пък и защо да разговаря за клиента си с някакъв непознат по телефона? Можеше просто да съобщи на клиента.

— Прав си. Ще трябва да отидеш там. Вземи пътнически самолет. Кажи на Касандра да ти направи резервация за първия възможен полет. Намери господин Лоурънс. Плати му, ако се наложи. Разбери кой е нашият любопитен приятел с фотоапарата и защо е бил там. Имаме ли бюро в Джорджтаун?

— Не, наблизо. В Каракас.

— Поддържай връзка оттам. Аз ще предупредя шефа на бюрото.

Погледът на Кал Декстър се плъзна от сипеите към вътрешността на полуострова, известен просто като Ел Пунто. В подножието на хълма минаваше писта, която заемаше две трети от цялата хиляда и петстотинметрова широчина. Откъм имението имаше телена ограда, която обикаляше цялото летище заедно с хангара, работилниците, цистерната, сградата с генератора и така нататък.

С помощта на два компаса и като изчисли, че дължината на хангара е трийсет метра, Декстър се зае да пресмята и да обозначава разстоянията между отделните точки. Нивите обхващаха площ от около хиляда и двеста хектара. Беше ясно, че дългите векове на навяван от вятъра прах и птичият тор са образували богата почва, защото американецът виждаше пасящите стада и обилната реколта. Хората, които бяха създали Ел Пунто, си бяха осигурили пълно самозадоволяване зад веригата от хълмове и океана.

Проблемът с напояването се решаваше от поток, който извираше в подножието на хълмовете, течеше през имението и се изливаше с водопад в морето. Той можеше да идва само от високото плато на континента и да минава по подземен канал под защитната стена. Декстър си отбеляза: „Да проникна в имението с плуване?“ По-късно щеше да задраска тези думи. Щеше да е безумно да се опита да влезе по непознат подземен тунел. Спомняше си ужаса при пропълзяването през водните капани в тунелите на Ку Чи, а те бяха дълги само по няколко метра. Този можеше да е цели километри, а Декстър дори не знаеше къде започва.

Близо до пистата зад телената ограда видя село с около петстотин малки бели колиби. Имаше черни улички, няколко по-големи постройки, навярно трапезарии, и малка черква. Странно, макар че мъжете бяха на нивите, по улиците не се мяркаха жени и деца. Нямаше градини, нито добитък. По-скоро приличаше на затворническа колония. Може би онези, които обслужваха търсения от него човек, нямаха голям избор.

Насочи вниманието си към сърцето на имението. То се състоеше от нивите, плевниците, хамбарите и още едно село с ниски бели къщи. Отпред стоеше униформен мъж, което показваше, че това е казарма за охраната и надзирателите. По вида, броя и големината на постройките можеше да се предположи, че само стражите са стотина. Имаше пет по-големи вили с градини, явно за висшите офицери и пилотите.

Снимките и диапозитивите бяха изпълнили предназначението си, ала му трябваха още две неща. Триизмерност и информация за рутинните процедури. За първото щеше да има нужда от макет на целия полуостров, а за второто — дни на безшумно наблюдение.

Кевин Макбрайд излетя на другата сутрин от вашингтонското летище „Дълес“ с директен полет за Джорджтаун, Гвиана. Кацна в два следобед. Формалностите на летището не отнеха много време и тъй като носеше само малък сак за едно пренощуване, скоро вече пътуваше с такси.

Лесно намери „Лоурънс Еро Сървисиз“. Малкият офис на фирмата се намираше на задна уличка близо до Уотърлу Стрийт. Американецът почука няколко пъти, ала не получи отговор. От влажния зной ризата му започваше да мокрее. Той се вторачи през прашния прозорец и отново почука.

— Няма никой, приятел — разнесе се услужлив глас зад него. Човекът бе стар и кокалест — той седеше на сянка през няколко врати от там и си вееше с палмови листа.

— Търся Джордж Лоурънс — каза Макбрайд.

— Англичанин ли си?

— Ъхъ. Американец.

Старецът се замисли над отговора му, като че ли чартърният пилот Лоурънс избираше клиентите си строго по националност.

— Приятел ли ти е?

— Не. Искам да наема самолета му.

— Няма го от вчера — осведоми го старецът. — Откакто го отведоха.

— Кой го отведе, приятелю?

Старецът сви рамене, сякаш отвличането на съседи беше нещо обичайно.

— Полицията ли?

— Не. Не бяха от полицията. Бяха бели. Дойдоха с кола под наем.

— Туристи… клиенти?

— Възможно е — отвърна местният. После му хрумна нещо. — Провери на летището. Самолетът му е там.

След петнайсет минути плуващият в пот Кевин Макбрайд пътуваше обратно за летището. Потърси Джордж Лоурънс на гишето за частна авиация. Вместо това пред него се изправи Флойд Еванс. Инспектор Флойд Еванс от джорджтаунската полиция.

После пак го върнаха в центъра, този път с патрулна кола, и го въведоха в офис с работещ климатик, който бе като отдавна очаквана студена баня. Инспектор Еванс запрелиства паспорта му.

— Какво правите в Гвиана, господин Макбрайд? — попита той.

— Идвам на кратко проучвателно посещение с намерението по-късно да дойдем с жена ми на почивка — отвърна агентът.

— През август ли? Тук през август не се живее. Познавате ли господин Лоурънс?

— Ами, не. Имам един приятел във Вашингтон. Той ми даде името му. Каза, че можело да поискам да разгледам вътрешността. Господин Лоурънс бил най-добрият чартърен пилот в страната. Просто се отбих в офиса му, за да видя дали самолетът му е свободен. Нищо повече. Какво лошо съм извършил?

Инспекторът затвори паспорта и му го подаде.

— Пристигнали сте от Вашингтон днес. Това е ясно. Билетите ви и входният ви печат го доказват. От хотел „Меридиен“ потвърждават, че имате резервация за довечера.

— Вижте, инспекторе, все още не разбирам защо ме доведохте тук. Знаете ли къде мога да намеря господин Джордж Лоурънс?

— О, да. Да, той е в моргата на общинската болница. Трима мъже с взет под наем джип вчера го отвели от офиса му. Снощи го върнали и си заминали със самолет. Тия три имена говорят ли ви нещо, господин Макбрайд?

Той плъзна лист хартия по бюрото. Американецът прочете трите имена, за които знаеше, че са фалшиви, тъй като лично ги беше избрал.

— Не, съжалявам, нищо не ми говорят. Защо е в моргата господин Лоурънс?

— Защото призори го е намерил един продавач на зеленчуци, който идвал на пазара. Мъртъв в крайпътна канавка край града. По това време вие, естествено, още сте пътували насам.

— Ужасно. Не го познавам, но съжалявам.

— Така е. Ние изгубихме своя чартърен пилот. Господин Лоурънс изгуби живота си и случайно е изгубил осем нокътя. Офисът му е бил претърсен и всичките документи за клиентите му са взети. Какво според вас са искали похитителите му, господин Макбрайд?

— Нямам представа.

— Естествено, забравих. Вие сте просто търговски пътник, нали? В такъв случай ви съветвам да си заминете за Щатите, господин Макбрайд. Свободен сте.

— Тия хора са зверове — възрази Макбрайд по телефона от каракаското бюро. Разговаряше с Девъроу в Ленгли.

— Прибирай се, Кевин — нареди началникът му. — Аз ще попитам нашия приятел на юг дали е открил нещо.

Пол Девъроу отдавна си беше осигурил информатор във ФБР, тъй като никой в неговия бранш не можеше да има достатъчно източници на информация, а и Бюрото не изпитваше към него истинска братска любов, за да споделя всичко.

Той помоли своя „довереник“ да провери в архивната база данни за файлове, свалени от заместник-директора (Следствен отдел) Колин Флеминг, откакто бяха разпространили височайшето запитване за убитото в Босна момче. Един от документите се казваше „Отмъстител“.

Умореният и мърляв от пътя Кевин Макбрайд се прибра на другата сутрин. Безупречно облеченият Пол Девъроу бе в кабинета си в обичайния ранен час.

Той подаде на подчинения си някаква папка.

— Ето го — каза Йезуита. — Натрапникът. Разговарях с нашия приятел на юг. Естествено трима негови главорези са очистили чартърния пилот. И си прав. Наистина са зверове. Обаче в момента са важни за нас. Жалко, но неизбежно.

Той посочи папката.

— Кодово име „Отмъстител“. Петдесетинагодишен. Висок, як… всичко е в папката. Има кратко описание. Представя се за американския гражданин Алфред Барнс. Той е наел самолета на злощастния господин Лоурънс, за да прелети над хасиендата на нашия приятел. А в паспортния архив на държавния департамент не фигурира никакъв Алфред Барнс с такова описание. Намери го, Кевин, и го спри. Незабавно.

— Надявам се, че нямаш предвид да го ликвидирам.

— Не, това е забранено. Имам предвид да го откриеш. Ако използва фалшиво име, може да има и други. Намери името, под което ще се опита да влезе в Сан Мартин. После информирай ужасния, но ефикасен полковник Морено. На него може да се разчита, че ще направи каквото трябва, сигурен съм.

Кевин Макбрайд отиде в кабинета си, за да се запознае с папката. Вече познаваше шефа на тайната полиция на република Сан Мартин. Всеки попаднал в ръцете му противник на диктатора умираше, обикновено бавно. Той прочете досието на Отмъстителя с привичната си педантичност.

В Ню Йорк паспортът на Алфред Барнс беше изгорен. Декстър нямаше абсолютно никакви доказателства, че са го видели, но когато заедно с чартърния пилот Лоурънс бяха прелетели над прохода в хълмистата верига, той смаяно бе видял, че го наблюдава едно вдигнато към него лице, достатъчно отблизо, за да запише номера на пайпъра. Затова за всеки случай Алфред Барнс престана да съществува.

После се зае да строи макета на хасиендата-крепост. В другия край на града, в центъра на Манхатън, госпожа Нгуен Ван Тран късогледо се взираше над три нови паспорта.

Беше 3 август 2001 г.

23.Гласът

Щом нещо не може да се намери в Ню Йорк, значи сигурно не съществува. Кал Декстър купи необходимото от магазин за дървен материал и направи магаре с шперплатов плот. Импровизираната маса запълни почти цялата дневна.

После купи достатъчно боя, за да направи морето и сушата. И зелено сукно от магазин за платове — за нивите и ливадите. Използва дървени кубчета за десетките къщи и плевници. В магазин за макетостроители намери балсово дърво, бързо съхнещо лепило и лепенки, изобразяващи тухли, врати и прозорци.

Пистата в края на полуострова беше направена от детско лего, а останалата част от полуострова — от материали, открити в магазин за любители на макети на влакове.

Любителите на такива макети строят терени с хълмове и долини, просеки и тунели, ферми и пасящи животни. След три дни Декстър беше готов с макета на цялата хасиенда. Не виждаше само онова, което бе останало скрито от фотоапарата му: капаните, вълчите ями, ключалките, веригите, пълната сила на частната армия, екипировката им и вътрешността на всички сгради.

Списъкът беше дълъг и повечето неизвестни можеха да бъдат намерени само с много дни на търпеливо наблюдение. И все пак той определи как ще проникне и напусне имението и разработи бойния си план.

Кубинки, облекло за джунглата, порциони, ножица за тел, най-мощния бинокъл в света, нов мобилен телефон… Напълни огромна мешка, която накрая тежеше около трийсет и пет килограма. Имаше и още неща — за някои трябваше да напуска щата и да ходи на места с по-либерални закони, за други се налагаше да се спуска в подземния свят, а трети бяха съвсем законни, но предизвикваха вдигнати вежди. Към 10 август беше готов. Бяха готови и първите му документи за самоличност.

— Имаш ли една минутка, Пол?

Службашкото лице на Кевин Макбрайд надникна в стаята и Девъроу го покани да влезе. Заместникът му носеше дребномащабна карта на северното крайбрежие на Южна Америка, от Венецуела до Френска Гвиана. Той я разтвори и посочи триъгълника между реките Комини и Марони в република Сан Мартин.

— Според мен ще пристигне по суша. В Сан Мартин Сити има само едно летище и то е малко. Самолети пристигат два пъти дневно и полетите се обслужват само от местните авиолинии — от Кайен на изток или Парамарибо на запад.

Макбрайд посочи столиците на Френска Гвиана и Суринам.

— Това е ужасно място, там не ходят нито бизнесмени, нито туристи. Нашият човек е бял, американец, и знаем приблизителния му ръст и фигура, и от досието, и от описанието на чартърния пилот, преди да умре. Главорезите на полковник Морено ще го пипнат минути след като слезе от самолета. Още повече, че трябва да има виза, а това означава да посети единствените две консулства на Сан Мартин: в Парамарибо и Каракас. Едва ли ще се опита да влезе в страната със самолет.

— Няма спор. Обаче въпреки това Морено трябва да постави летището под денонощно наблюдение. Онзи може да опита с частен самолет — отвърна Девъроу.

— Ще му кажа. После, морето. Има само едно пристанище: пак в Сан Мартин Сити. Там никога не пристават туристически кораби, само товарни, при това малко. Екипажите са източноазиатци, филипинци или креоли — ако се опита да влезе в страната открито като моряк или пътник, ще го спрат още преди да слезе на пристанището.

— Може да дойде по море с надуваема лодка.

— Възможно е, само че трябва да я купи или във Френска Гвиана, или в Суринам. Или да подкупи капитана на някой товарен кораб да го спуснат край брега. Може да пристигне от трийсетина километра, да пробие лодката и да я потопи. И после?

— Какво после? — измърмори Девъроу.

— Според мен той има нужда от екипировка, много екипировка. Къде ще слезе на сушата? По брега на Сан Мартин няма плажове, освен Бая. Там е пълно с богаташки вили, които през август се обитават и се охраняват от бодигардове, нощни пазачи и кучета.

Иначе брегът представлява непроходима джунгла, гъмжаща от змии и крокодили. Как ще мине оттам? Ако стигне до главния път изток-запад, къде ще отиде? Струва ми се, че това не е по силите даже на зелена барета.

— Възможно ли е да слезе направо на полуострова на нашия приятел?

— Не, Пол. Той е заобиколен отвсякъде със скали и силен прибой. Даже да се покатери по скалите с куки, кучетата ще чуят шума и ще го открият.

— Значи ще дойде по суша. Откъде?

Макбрайд отново посочи с показалец.

— Според мен от запад, от Суринам, с пътническия ферибот през река Комини до санмартинския граничен пункт. С кола и с фалшиви документи.

— Въпреки това ще му трябва санмартинска виза, Кевин.

— И ще я получи в Суринам, в едно от двете им консулства. Мисля, че това е логичният му избор, за да се сдобие с кола и виза.

— Сигурно вече имаш някакъв план.

— Суринамското посолство във Вашингтон и консулството в Маями. Ще му трябва виза и за Суринам. Искам да ми предават данните за всеки кандидат за виза, като се започне от миналата седмица. После ще проверявам всички в паспортния отдел на държавния департамент.

— Залагаш всичко на една възможност, Кевин.

— Не точно. Полковник Морено и неговите „Охос негрос“ ще покрият източната граница, летището, пристанището и брега. Аз обаче предпочитам да действам въз основа на предположението си, че нашият натрапник логично ще се опита да внесе цялата си екипировка с кола от Суринам. Това е най-оживеният входен пункт в Сан Мартин.

Девъроу се усмихна на испанския израз, използван от Макбрайд. Тайната полиция на Сан Мартин бе известна като „Черните очи“, защото те и техните извити покрай слепоочията черни очила всяваха ужас у местните.

Замисли се за огромните количества американски помощи, които отиваха в тази посока. Нямаше съмнение, че суринамското посолство ще им окаже пълно съдействие.

— Добре, харесва ми. Действай. Но побързай.

Макбрайд се озадачи.

— Краен срок ли имаме, шефе?

— По-кратък, отколкото предполагаш, приятелю.

Пристанището Уилмингтън в Делауеър е едно от най-големите и най-натоварените по източното крайбрежие на САЩ. Разположено в северния край на продълговатия Делауеърски залив, свързващ река Делауеър с Атлантическия океан, пристанището разполага с много километри защитени кейове, които освен големите океански лайнери подслоняват и хиляди по-малки товарни кораби.

Карибската корабна компания се занимаваше с товарите на десетки малки кораби и посещението на господин Роналд Проктър не изненада никого. Той бе дружелюбен, очарователен, убедителен и взетият му под наем пикап чакаше навън с натоварен отзад сандък.

Служителят, който прие поръчката, нямаше основание да се усъмни в нищо, още повече че в отговор на въпроса „Имате ли някакъв документ за самоличност, господине?“ клиентът му подаде паспорта си.

Паспортът му не само беше напълно редовен, но бе и дипломатически. Препоръчителните писма и заповедите за преместване от държавния департамент потвърждаваха, че Роналд Проктър, американски дипломат от кариерата, е назначен в посолството на САЩ в Парамарибо, Суринам.

— Имаме безплатна квота, естествено, обаче жена ми събира разни неща от всичките ни пътувания и с един контейнер надвишаваме лимита. Знаете ги жените. Божичко, как ги бива да купуват всевъзможни неща.

— На мен ли го казвате — съгласи се служителят. Почти нищо друго не може да сближи повече двама чужденци, отколкото оплакването от жените им. — Имаме кораб за Маями, Каракас и Парбо след два дни.

Той нарече суринамската столица със съкратеното й и по-често използвано име. Поръчката беше приета и платена. Сандъкът щеше да бъде натоварен на кораба след два дни и на 20-ти щеше да бъде стоварен в един склад на пристанището в Парамарибо. Тъй като бе дипломатически багаж, когато господин Проктър отидеше да си го прибере, нямаше да го проверяват на митницата.

Кевин Макбрайд показа картата си на висш служител от Централното разузнавателно управление във вашингтонското посолството на Суринам на Кънектикът Авеню 4301 и беше поканен от консулския служител, който издаваше визите. Това навярно не бе най-натовареното дипломатическо представителство в американската столица и всички молби за визи се обработваха от един човек.

— Според нас той е наркотрафикант и поддържа връзки с терористи — каза Макбрайд. — Досега е действал много предпазливо. Името му няма значение, защото със сигурност ще подаде молба с фалшив паспорт, ако изобщо го направи. Но ние смятаме, че може да се опита да се промъкне в Суринам през Гвиана и оттам да отиде при своите съучастници във Венецуела.

— Имате ли негова снимка? — попита консулът.

— Уви, още не — призна Макбрайд. — Точно с това се надявахме да ни помогнете, ако дойде тук. Имаме неговото описание.

Той му подаде лист хартия с кратко описание на петдесетинагодишен мъж, ръст между метър седемдесет и пет и метър и осемдесет, як, мускулест, сини очи и пясъчноруса коса.

Макбрайд си тръгна с ксерокси на деветнайсет молби за суринамски визи, подадени и удовлетворени през предишната седмица. След три дни всички бяха проверени — кандидатите се оказаха американски граждани, чиито данни и паспортни снимки в държавния департамент напълно съответстваха на молбите, подадени в суринамското консулство.

С други думи, тайнственият Отмъстител от досието, което Девъроу му беше наредил да запамети, все още не се бе появил.

Всъщност Макбрайд беше сбъркал консулството. Суринам не е голяма държава и определено не е богата. Тя има консулства във Вашингтон и Маями, а също в Мюнхен (но не и в германската столица Берлин) и още две в бившата колониална сила Холандия. Едното е в Хага, но по-голямото представителство е на Де Кусерстраат 11 в Амстердам.

И тъкмо в това консулство госпожица Амели Дикстра, холандка на служба в холандското външно министерство, прояви изключителна любезност към един кандидат за виза.

— Англичанин ли сте, господин Наш?

Паспортът, който държеше в ръка, показваше, че господин Хенри Наш наистина е англичанин, по професия бизнесмен.

— Каква е целта на посещението ви в Суринам? — попита госпожица Дикстра.

— Моята компания разработва нови туристически пазари, главно курортни хотели на морския бряг — поясни англичанинът. — Искам да видя дали има подходящи терени във вашата страна, хм, тоест в Суринам, преди да продължа с Венецуела.

— Трябва да се обърнете към министерството на туризма — посъветва го холандката, която никога не бе стъпвала в Суринам. Ако се съдеше по информацията за този маларичен бряг, с която се беше запознал Кал Декстър, подобно министерство най-вероятно щеше да е висша проява на оптимизъм за сметка на реализма.

— Точно така възнамерявам да постъпя веднага щом пристигна, уважаема госпожо.

Той помоли за ускоряване на процедурата, за да може да хване последния самолет, плати своите трийсет и пет гулдена, взе си визата и си тръгна. Всъщност неговият самолет не летеше за Лондон, а за Ню Йорк.

Макбрайд отново замина на юг, за Маями и Суринам. На летището в Парбо го чакаше автомобил, който го закара на изток при граничния пункт на река Комини. Хората от Охос негрос, които го придружаваха, просто прекараха колата пред опашката и без да плащат, се качиха на ферибота за Сан Мартин.

Докато прекосяваха реката, Макбрайд слезе от колата да погледа мудно течащата кафява мътилка, която се носеше към синьото море, ала облаците от комари и зноят го накараха да се върне в мерцедеса и неговата приятна прохлада. Тайните агенти на полковник Морено си позволиха ледено да се усмихнат на глупостта на американеца. Ала очите зад черните очила бяха непроницаеми.

От речната граница до Сан Мартин Сити имаше шейсет и пет километра път по неравно, осеяно с дупки колониално шосе, което пресичаше джунглата. Някъде наляво от пътя гъстата растителност отстъпваше мястото си на блата, блатата — на ризофори и накрая — на недостъпното море. Надясно непроходимата джунгла продължаваше навътре в сушата, плавно се издигаше към мястото на сливане на Комини и Марони и оттам към бразилската граница.

Човек лесно можеше да се изгуби в тия пущинаци, мислеше си Макбрайд. От време на време виждаше пътища, които се отклоняваха в джунглата и несъмнено водеха до някоя недалечна малка ферма или плантация.

По шосето рядко се разминаваха с други коли, главно пикапи или очукани джипове, очевидно използвани от по-заможни фермери, и сегиз-тогиз с някой мотоциклетист с пълен с продукция кош над задното колело — неговата прехрана на път за пазара.

По пътя видяха десетина селца и американецът от Вашингтон се смая от етническата разлика между санмартинските селяни и жителите на съседната република. За това имаше причина.

Всички други колониални сили бяха завладявали почти съвсем пусти територии, бяха установявали там именията си и после бяха търсили работна ръка. Местните индианци обаче не бяха проявявали никакъв интерес към работата.

Повечето колониалисти бяха внасяли африкански роби от именията, които вече бяха притежавали, по западноафриканското крайбрежие. Техните потомци, обикновено смесвайки гените си с индианците и белите, бяха образували съвременното население на региона. Ала Испанската империя бе почти изцяло американска, а не африканска. Испанците не бяха имали свободен източник на чернокожи роби, ала бяха разполагали с милиони безимотни мексикански пеони и разстоянието от Юкатан до Испанска Гвиана бе много по-кратко.

Селяните, които Макбрайд виждаше през прозорците на мерцедеса, бяха тъмнокафяви от слънцето, но не бяха черни, нито бяха креоли. Те бяха латиноамериканци. Цялата работна ръка на Сан Мартин все още беше генетично латиноамериканска.

Когато бе изразил желание да се заобиколи с дебелаци, Шекспировият Цезар беше смятал, че те ще са весели и добродушни. Това не се отнасяше за полковник Ернан Морено.

Човекът, който охраняваше пищния и отрупан с ордени президент Муньос в двореца на хълма зад столицата на тази последна бананова република, беше дебел като бременна жаба, ала не и добродушен.

За мъченията, на които подлагаха заподозрените в противодържавна дейност или в притежаване на информация за такива хора, се загатваше само шепнешком и в най-тъмните ъгли.

Имало място за такива неща, някъде на север, предполагаха слуховете, и никой не се завръщал оттам. Нямаше нужда да изхвърлят труповете в морето като тайната полиция на Галтиери в Аржентина — даже не се налагаше да се потят с лопати и кирки. Зарязаното в джунглата голо тяло привличаше огнени мравки, а за една нощ огнените мравки са в състояние да направят с меките тъкани онова, което иначе природата постига за месеци и години.

Той знаеше, че човекът от Ленгли пристига, и реши да му предложи обяд в яхтклуба. Това бе най-добрият ресторант в града, определено най-скъпият, и се намираше край стената на пристанището с изглед към искрящото синьо море. По-важно обаче беше това, че морският вятър отнасяше вонята на задните улички.

За разлика от своя работодател, шефът на тайната полиция избягваше всякаква показност, униформи, медали и пищност — тлъстото му тяло бе скрито под черна риза и черен костюм. Ако на лицето му имаше поне една благородна черта, помисли си американецът, той може би щеше да прилича на стария Орсън Уелс. Ала лицето на Морено повече напомняше на Херман Гьоринг.

И все пак той държеше малката бедна страна в железния си юмрук и слушаше внимателно. Знаеше точно какви са отношенията между президента и беглеца от Югославия, намерил убежище в Сан Мартин, който живееше в достойно за завист имение в края на земя, която самият Морено се надяваше някой ден да придобие.

Знаеше за огромното богатство на беглеца и ежегодната такса, която плащаше на президента Муньос за убежище и закрила, въпреки че всъщност се защитаваше сам.

Не знаеше само защо един толкова високопоставен човек във Вашингтон е решил да свърже беглеца и тирана. Нямаше значение. Сърбинът беше дал над пет милиона долара, за да построи дома си, и още десет за имението. Въпреки неизбежния внос на материали половината от тези пари бяха изхарчени в Сан Мартин и полковник Морено бе взимал приличен процент за всяка сделка.

Освен това Морено взимаше такса за осигуряване на робската работна ръка и за поддържане на броя на работниците с нови арести. Стига нито един пеон да не избягаше или да не се завърнеше жив, сделката беше доходна и безопасна. Човекът от ЦРУ нямаше нужда да го моли за съдействие.

— Ако стъпи в Сан Мартин, аз ще го пипна — хрипливо заяви полковникът. — Повече няма да го видите, но ще получите цялата информация, която разкрие. Имате думата ми.

На връщане към речния граничен пункт и очакващия го в Парбо самолет Макбрайд си мислеше за задачата, която си бе поставил невидимият ловец на глави, мислеше си за предпазните мерки и цената на провала: смърт в ръцете на полковник Морено и неговите мъчители. Той потръпна, при това не от климатика.

Благодарение на чудесата на модерната техника Калвин Декстър нямаше нужда да се връща в Пенингтън, за да прослуша съобщенията, оставени на служебния му телефонен секретар. Можеше да ги чуе от телефонна кабина в Бруклин. И той го направи на 15 август.

Те бяха главно от гласове, които познаваше още преди обаждащият се да се представи. Съседи, клиенти, местни бизнесмени, повечето от които му желаеха успешен риболов и го питаха кога ще се върне на работа.

Предпоследното съобщение обаче за малко не го накара да изпусне слушалката. Той впери невиждащ поглед в уличното движение покрай телефонната кабина. Когато излезе, в продължение на цял час се разхожда и се опитва да разбере как се е случило, кой е разкрил името и адреса му и на първо място дали анонимният глас е на приятел, или на предател.

Човекът не се представи. Гласът му беше равен, монотонен, сякаш минаваше през няколко пласта салфетки. Той каза просто: „Внимавай, Отмъстителю. Те знаят, че идваш“.

24.Планът

Когато професор Медвърс Уотсън си тръгна, суринамският консул леко се задъхваше — до такава степен, че за малко да пропусне учения от списъка с кандидати за виза, който пращаше на Кевин Макбрайд на частен адрес в града.

— Заради Callicore maronensis — с грейнало лице отвърна професорът на въпроса за целта на посещението си в Суринам.

Консулът неразбиращо го погледна. Забелязал озадачението му, доктор Уотсън бръкна в дипломатическото си куфарче и извади шедьовъра на Андрю Нийлдс „Пеперудите във Венецуела“.

— Виждали са я, нали разбирате. Тип „В“. Невероятна е.

Той разтвори книгата на страница с цветни снимки на пеперуди, които изглеждаха на консула еднакви, като се изключеха малките вариации на петната по задните криле.

— Те са от Limenitidinae, нали разбирате. Подсемейство, естествено. Като Charaxinae. Както навярно знаете, и двете подсемейства произлизат от Nymphalidae.

Озадаченият консул бе запознат със семейството, подсемейството, рода, вида и подвида на пеперудата.

— Но какво ще правите с тях? — попита дипломатът.

Професор Медвърс Уотсън рязко затвори книгата.

— Ще ги снимам, скъпи ми господине. Ще ги намеря и ще ги снимам. Явно са ги виждали. Agrias narcissus наистина се среща рядко във вътрешността на вашите джунгли, обаче Callicore maronensis… Виж, те ще предизвикат сензация. Затова трябва да замина незабавно. Заради есенните мусони, нали разбирате. Скоро ще започнат.

Консулът се вторачи в американския паспорт. Имаше много венецуелски печати. Също бразилски и гвиански. Той разгърна писмото, написано върху бланка на Смитсъновия институт. Професор Уотсън бил горещо подкрепян от ръководителя на отдела по ентомология, секция по лепидоптерология. Дипломатът бавно кимна с глава. Наука, околна среда, екология — тези неща не можеха да се отхвърлят в модерния свят. Той подпечата визата и му подаде паспорта.

Професор Уотсън не си поиска писмото и то остана на бюрото.

— Е, успешно търсене — пожела му консулът.

След два дни Кевин Макбрайд влезе в кабинета на Пол Девъроу с широка усмивка на лице.

— Струва ми се, че го открихме — заяви той и остави на бюрото попълнена молба за суринамска виза. От листа гледаше паспортна снимка.

Девъроу прочете данните.

— Е?

Макбрайд му подаде и препоръчителното писмо. Девъроу прочете и него.

— И?

— Документите му са фалшиви. Не съществува притежател на паспорт с името Медвърс Уотсън. В държавния департамент са категорични. Трябваше да избере по-разпространено име. Това прекалено изпъква. Учените в Смитсъновия институт никога не са чували за него. Никой в света на пеперудите не е чувал за Медвърс Уотсън.

Девъроу впери поглед в снимката на човека, който се беше опитал да провали секретната му операция и така се бе превърнал, макар и неволно, в негов враг. Очите изглеждаха късогледи зад очилата, рядкото катинарче на върха на брадичката му придаваше вид на слаб човек.

— Браво, Кевин. Блестяща стратегия. Но пък успя, а всичко, което успява, става блестящо, естествено. Всички подробности — веднага на полковник Морено в Сан Мартин, моля те. Може да се наложи да действа бързо.

— И на суринамските власти в Парбо.

— Не, не на тях. Няма нужда да смущаваме дрямката им.

— Пол, те могат да го арестуват в момента, в който кацне на летището в Парбо. Момчетата от нашето посолство ще потвърдят, че паспортът е фалшив. Суринамците ще му предяват обвинение във фалшификация на документи и ще го пратят обратно със следващия самолет. С двама наши морски пехотинци. Ние ще го арестуваме при кацането му и ще го тикнем в дранголника, където няма да ни се пречка.

— Чуй ме, Кевин. Знам, че е кофти, известна ми е репутацията на Морено. Но ако има дебела пачка долари, нашият човек може да се спаси от ареста в Суринам. А тук ще го пуснат под гаранция след едно денонощие и той ще се чупи.

— Но, Пол, Морено е звяр. И най-големия си враг не можеш да пратиш в ръцете му…

— А ти нямаш представа колко е важен за всички нас сърбинът. Нито неговата параноя. Нито колко натоварен е графикът му. Той трябва да знае, че опасността за него е преминала, че е напълно ликвидирана, иначе ще се измъкне от работата, за която ми трябва.

— А ти все още не можеш да ми кажеш, така ли?

— Съжалявам, Кевин. Още не мога.

Заместникът му сви рамене, недоволен, но покорен.

— Добре, ще лежи на твоята съвест, не на моята.

Тъкмо това бе проблемът, помисли си Пол Девъроу, когато отново остана сам в кабинета си, отправил очи към гъстата зеленина по бреговете на Потомак. Съвестта му можеше ли да се примири с това, което правеше? Трябваше. По-малкото зло, по-голямото добро.

Непознатият с фалшивия паспорт нямаше да умре нито бързо, нито безболезнено. Ала той бе избрал да плува в ужасно опасни води и решението си беше негово.

В този ден, 18 август, Америка се пържеше в летния зной и половината страна бе потърсила убежище по морета, реки, езера и планини. Стопроцентовата влажност по северното крайбрежие на Южна Америка, която се вдигаше от джунглите, прибавяше още пет градуса към трийсет и осемте, дължащи се на слънцето.

На пристанището в Парбо, петнайсет километра на север от морето по тъмнокафявата река Суринам, жегата беше като осезаемо покривало, спуснато над складовете и кейовете. Помиярите търсеха най-дълбоката сянка, за да издържат часовете до залез слънце. Хората седяха под бавно въртящите се вентилатори, които само малко раздвижваха убийствения въздух.

Глупавите се наливаха със сладки газирани напитки, които само още повече изостряха жаждата. Опитните пиеха горещ сладък чай, което може и да звучеше безумно, ала два века по-рано създателите на Британската империя бяха установили, че няма по-добро средство срещу обезводняването.

Хиляда и петстотин тонният товарен кораб „Тобаго Стар“ изпълзя срещу течението на реката, пристана на съответния кей и зачака залеза. В привечерната прохлада трюмовете бяха разтоварени, включително сандъка на името на американския дипломат Роналд Проктър. Той бе закаран в склада, откъдето щеше да си го получи собственикът му.

Пол Девъроу години наред беше изучавал тероризма изобщо и в частност различните видове, които се разпространяваха от арабския и мюсюлманския свят, не непременно от един и същи вид.

Отдавна бе стигнал до заключението, че обичайното мнение на Запада за тероризма като резултат от бедността и лишенията на хората, които Фанон9 беше нарекъл „окаяниците на света“, е удобна и политически коректна психобезсмислица.

От анархистите в царска Русия до създадената през 1916 г. ИРА, от Иргун и Щерн до кипърската ЕОКА, от немската група Баадер-Майнхоф, белгийската ССС, френската Аксион директ, италианските Червени бригади, фракцията Червена армия отново в Германия, Ренко Секигун в Япония, до Сондеро луминосо в Перу, модерната ИРА в Ълстър или ЕТА в Испания, тероризмът излизаше от умовете на израснали в удобства, образовани терористи от средната класа с изумителна суета и стремеж към задоволяване на своите желания.

Девъроу бе проучвал всички тези организации и накрая се беше убедил, че за всичките им водачи, за всички самозвани вождове на работническата класа се отнася едно и също — в Средна Азия и Западна Европа, Южна Америка или Далечния изток. Имад Мугния, Джордж Хабаш, Абу Абас, Абу Нидал и всички други Абута никога не бяха пропускали ядене в живота си. Повечето имаха висше образование.

Според теорията на Девъроу хората, които можеха да заповядат на друг да постави бомба в ресторант и после да злорадстват над резултата, споделяха една обща особеност. Те притежаваха страховита способност да мразят. Това бе генетична „даденост“. Първо идваше омразата — обектът можеше да се появи по-късно, както обикновено ставаше.

Мотивът също беше вторичен. Той можеше да е болшевишка революция, национално освобождение или хиляди други варианти, от обединение до отделяне — можеше да е антикапиталистически жар или религиозна екзалтация.

Ала омразата идваше първа, после каузата, обектът, методите и накрая оправданието. И Лениновите „полезни балами“ винаги го преглъщаха.

Девъроу беше твърдо убеден, че ръководството на Ал Кайда напълно отговаря на формата. Негови съоснователи бяха един строителен милионер от Саудитска Арабия и един квалифициран лекар от Кайро. Нямаше значение дали тяхната омраза към американците и евреите има светски мотиви, или е на религиозна основа. Нито Америка, нито Израел не можеха да направят нищо, абсолютно нищо, освен да се самоунищожат, за да имат някакъв шанс да ги задоволят.

Според него те не даваха пукната пара за палестинците, освен като средство и оправдание. Те мразеха родината му не заради действията й, а заради самото й съществуване.

Спомняше си стария британски шпионин на масата до прозореца в „Уайтс“, докато навън минаваха леви демонстранти. Освен обичайните беловласи английски социалисти, които така и не бяха успели да преживеят смъртта на Ленин, в демонстрацията участваха британски момчета и момичета, които някой ден щяха да имат ипотеки и да гласуват за консерваторите, както и множество студенти от Третия свят.

— Те никога няма да ви простят, скъпо момче — каза старецът. — Не го и очаквай — така няма да се разочароваш. Твоята родина винаги ще бъде осъждана. Тя е богата, докато те са бедни, силна, докато те са слаби, жизнена, докато те са лениви, предприемчива, докато те са реакционни, находчива, докато те са мудни, действена, докато те са нерешителни, амбициозна, докато те са пасивни.

Само трябва да се намери някой демагог, който да извика: „Американците са откраднали всичките си богатства от вас“, и те ще му повярват. Подобно на Шекспировия Калибан техните фанатици се гледат в огледалото и реват от гняв заради онова, което виждат. Този гняв се превръща в омраза, а омразата се нуждае от обект. Работническата класа на Третия свят не ви мрази — мразят ви псевдоинтелектуалците. Ако някога ви простят, трябва да осъдят самите себе си. Досега тяхната омраза не разполага с оръжие. Някой ден ще си го осигурят. Тогава ще трябва да се биете, иначе с вас е свършено.

Трийсет години по-късно Девъроу разбираше, че британецът е имал право. След Сомалия, Кения, Танзания и Аден неговата родина водеше нова война и не го съзнаваше. Трагедията се влошаваше от факта, че в ръководството на страната изобилстваха политически щрауси.

Йезуита беше поискал да го пратят на фронтовата линия и те бяха удовлетворили желанието му. Сега трябваше да направи нещо. И неговият отговор бе проект „Скитник“. Нямаше намерение да се опитва да преговаря с ОБЛ, нито даже да реагира на следващия удар. Имаше намерение да се опита да унищожи врага на родината си преди този удар. Според аналогията на отец Ксавие той се готвеше да хвърли копието си, преди острието на ножа да влезе в обсега си на действие. Това беше проблемът: къде? Нито повече, нито по-малко, не „някъде в Афганистан“, а с точност до метър и до минута.

Знаеше, че ударът предстои. Всички знаеха — Дик Кларк в Белия дом, Том Пикар в сградата „Хувър“, Джордж Тенет един етаж над неговия кабинет в Ленгли. На улицата се шушукаше, че се готви „голямо нещо“. Ала те не знаеха къде, кога, какво и как и благодарение на безумните правила, забраняващи им да питат кофти хора, едва ли щяха да научат. Както и заради отказа да споделят помежду си известните им данни.

Пол Девъроу до такава степен бе разочарован от всички тях, че беше разработил своя план „Скитник“ и не искаше да каже на никого какво предполага той.

В мъглата на десетките хиляди страници за терора изобщо и Ал Кайда в частност постоянно се срещаше една тема. Ислямистките терористи нямаше да се задоволят с неколцина убити американци от Могадишу до Дар ес Салам. ОБЛ искаше стотици хиляди. Предсказанието на отдавна починалия британец се сбъдваше.

За такива цифри ръководството на Ал Кайда щеше да се нуждае от техника, с каквато още не разполагаше, ала постоянно се опитваше да си осигури. Девъроу знаеше, че в пещерните комплекси на Афганистан, които не бяха просто дупки в скалите, а подземни лабиринти, има лаборатории и в тях се провеждат експерименти с бактерии и газове. Ала все още бяха на километри от методите за масово унищожаване.

За Ал Кайда, както и за всички терористични групи по света, съществуваше едно безценно съкровище: ядрен материал. Всяка една от най-малко десет терористични организации беше готова да даде мило и драго, да поеме безумни рискове, за да се сдобие с основния елемент за създаване на ядрена бомба.

Нямаше нужда да е ултрамодерна „чиста“ бойна глава — всъщност колкото по-проста, „по-мръсна“ от радиационна гледна точка, толкова по-добре. Въпреки примитивното равнище на техните „учени“ терористите знаеха, че достатъчното количество ядрен материал, опаковано в достатъчно количество пластичен експлозив, ще предизвика достатъчно смъртоносна радиация на площ от достатъчно много квадратни километри, за да направи град с големината на Ню Йорк необитаем за цяло поколение. И това освен ония половин милион души, които щяха преждевременно да бъдат пратени в гроба от канцерогенната радиация.

Бяха изтекли десет години и тайната война бе скъпа и напрегната. До този момент Западът, в последно време подпомаган от Русия, беше побеждавал. Бяха похарчени огромни суми за изкупуването на всяко количество уран 235 и плутоний, което се появеше на пазара. Цели страни от бившия Съветски съюз бяха предали всеки грам, зарязан от Москва, и според условията на Закона Нън-Лугар, местните диктатори станаха баснословно богати. Ала все още липсваха прекалено големи количества.

Скоро след като създаде своя група в отдел „Контратероризъм“ в Ленгли, Пол Девъроу забеляза две неща. Първо, че четирийсет и пет килограма чист уран 235, годен за използване в ядрена бомба, се пази в секретния институт „Винча“ в сърцето на Белград. Веднага след падането на Милошевич САЩ поведоха преговори за неговото изкупуване. Само една трета от това количество — петнайсет килограма — щеше да е достатъчно за една бомба.

И второ, че един жесток сръбски бандит и приближен на Милошевич иска да изчезне, преди покривът да се стовари върху главата му. Той имаше нужда от „прикритие“, нови документи, закрила и място, където да избяга. Девъроу знаеше, че това място никога няма да е САЩ. Но една бананова република… Американецът предложи сделка и цена. Цената бе сътрудничество.

Преди бандитът да напусне Белград, от института „Винча“ беше откраднато голямо колкото нокът количество уран 235 и документите бяха поправени, за да показват, че липсват цели петнайсет килограма.

Преди шест месеца трафикантът на оръжие Владимир Боут бе представил избягалия сърбин, който беше предал „мострата“ си наред с документите, доказващи, че притежава останалите петнайсет килограма.

Мострата бе получена от Абу Хабаб, химик и физик на Ал Кайда, поредния високообразован и фанатичен египтянин. Това беше наложило да напусне Афганистан и тайно да замине за Ирак, за да си осигури необходимото за тестването на мострата оборудване.

В Ирак се реализираше друга ядрена програма. Там също имаха нужда от уран 235, но го получаваха по бавния стар начин с калутрони като онези, които през 1945-та бяха използвали в Оук Ридж, Тенеси. „Мострата“ предизвика огромна възбуда.

Само четири седмици преди разпространяването на оня проклет доклад на канадския магнат за отдавна убития му внук се бе получило потвърждение, че Ал Кайда ще сключи сделката. Девъроу трябваше да положи усилия, за да запази спокойствие.

За крайната си цел искаше да използва безпилотен самолет, наречен „Хищник“, но той се беше разбил, преди да стигне до афганистанската граница. Останките му вече бяха в САЩ и в момента снабдяваха дотогава невъоръжената машина с ракета „Хелфайър“, за да може в бъдеще не само да вижда целта от стратосферата, но и да я взривява.

Само че това преоборудване щеше да отнеме много време. Пол Девъроу промени плана си, ала се наложи да го забави, докато инсталират различни оръжия. Едва когато бяха готови, сърбинът можеше да приеме поканата и да замине за пакистанския град Пешавар, за да се срещне с Кавахери, Атеф, Зубайда и физика Абу Хабаб. Той щеше да носи със себе си петнайсет килограма уран, но не 235, а обикновено реакторно гориво, изотоп 238, три процента обогатен, вместо необходимите осемдесет и осем.

На тази важна среща Зоран Жилич щеше да плати за всички направени му услуги. В противен случай щеше да бъде ликвидиран само с един телефонен разговор с ефикасната пакистанска секретна служба ИСИ.

Той неочаквано щеше да удвои цената и да заплаши, че ще си тръгне, ако не му платят. Девъроу залагаше на това, че само един човек може да вземе това решение и трябва да се консултират с него.

Далеч в Афганистан ОБЛ щеше да отговори на обаждането. Шпионският сателит на Управлението за национална сигурност щеше да го засече и да определи местонахождението му до квадрат със страна три метра.

Дали човекът в Афганистан щеше да изтърпи? Можеше ли да сдържи любопитството си да узнае дали се е сдобил с достатъчно уран, за да изпълни най-зловещите си мечти?

Американската ядрена подводница „Колумбия“ край белуджистанския бряг щеше да отвори люковете си, за да изстреля една-единствена ракета „Томахоук“. По време на самия полет тя щеше да бъде програмирана от три системи: за глобално позициониране, теренни контури и корелация на местонахождението.

Трите навигационни системи щяха да я отведат до мястото и да взривят целия район, в който се намираше мобилният телефон, заедно с човека, очакващ отново да му се обадят от Пешавар. Проблемът за Девъроу беше времето. Наближаваше моментът, в който Жилич трябваше да замине за Пакистан със спирка в Рас ал Хайма, за да вземе руснака. Не можеше да си позволи да остави сърбина да изпадне в паника и да се откаже въз основа на това, че го издирват и следователно сделката им отпада. Трябваше да спрат Отмъстителя и сигурно да го ликвидират. По-малкото зло, по-голямото добро.

Беше 20-ти август. От кацналия на летището в Парамарибо холандски самолет, който пристигаше директно от Курачао, слезе един човек. Само че не професор Медвърс Уотсън, когото очакваха на юг по крайбрежието.

Това дори не бе американският дипломат Роналд Проктър, който трябваше да си прибере сандъка от пристанището.

А британският бизнесмен Хенри Наш. С получената в Амстердам виза той спокойно мина през митническия и паспортния контрол и взе такси за града. Изкушаваше се да се настани в „Торарика“, определено най-добрият хотел в страната. Но там можеше да срещне истински англичани, затова отиде в „Краснополски“ на Доминиестраат.

Стаята му бе на последния етаж и имаше балкон с изглед на изток. Слънцето се спускаше зад него, когато излезе да отправи поглед към града. На тази височина подухваше ветрец, който правеше здрача поносим. Далеч на изток, на около сто и десет километра отвъд реката, го очакваха джунглите на Сан Мартин.