Отмъстителят

25.Джунглата

Колата нае американският дипломат Роналд Проктър. При това не от голяма агенция, а от частен бизнесмен, който даваше обяви в местния вестник.

Черокито беше старо, но в добро състояние и с малко труд, вложен от новия му, обучен в армията на САЩ собственик, щеше да свърши работа.

Сделката бе елементарна. Плащаше десет хиляди долара в брой. Колата щяла да му трябва само за месец, докато от Щатите пристигнел собственият му джип. Ако след трийсет дни я докараше абсолютно невредима, бизнесменът щеше да му върне пет хиляди долара.

За продавача това бяха пет хиляди долара, спечелени без усилие за един месец. Като се имаше предвид, че клиентът бе очарователен американски дипломат и че можеше да си получи черокито след месец, му се струваше глупаво да си прави труд да сменя документите. Защо да осведомява данъчните?

Проктър също взе под наем гараж и склад зад пазара за цветя и зеленчуци. Накрая отиде на пристанището и освободи сандъка си, грижливо го разопакова в гаража и подреди съдържанието му в два брезентови чувала. По-късно Роналд Проктър престана да съществува.

Във Вашингтон Пол Девъроу се измъчваше от безпокойство и любопитство. Къде се губеше тоя човек? Дали вече беше влязъл в Суринам? Или още пътуваше?

Най-лесно бе да се поддаде на изкушението и директно да попита суринамските власти чрез американското посолство на Редмондстраат. Ала това щеше да разбуди любопитството и на суринамците. Щяха да поискат да разберат защо се интересуват американците. Щяха да го арестуват и да го разпитат. Отмъстителя можеше да уреди да го пуснат и да започне наново. Сърбинът, който вече изпадаше в параноя при мисълта, че трябва да замине за Пешавар, можеше да се паникьоса и да се отметне от сделката. Затова Девъроу нервно се разхождаше назад-напред и чакаше.

Малкото консулство на Сан Мартин в Парамарибо бе предупредено от полковник Морено, че може да се появи американец, който се преструва на колекционер на пеперуди. Незабавно трябваше да му дадат виза и да съобщят на полковника.

Ала Медвърс Уотсън го нямаше. Човекът, когото търсеха, седеше в едно кафене в центъра на Парбо с последните си покупки. Беше 24 август.

Покупките му бяха от единствения в града магазин за туризъм и лов „Такълбокс“ на улица „Цвартен Ховенбруг“. Лондонският бизнесмен господин Хенри Наш не носеше почти нищо, което да му е от полза оттатък границата. Но заедно със съдържанието на дипломатическия контейнер и тазсутрешните му придобивки, той не се сещаше да му липсва нещо. Затова сега се наслаждаваше на последната бира, която за известно време щеше да пие.

Както винаги, на 25-ти опашката на речния граничен пункт се точеше бавно и комарите, както винаги, бяха много. Почти всички пътници бяха местни, с велосипеди, мотоциклети и ръждясали пикапи, натоварени със селскостопанска продукция.

В опашката откъм суринамската страна имаше само една нова кола, черно чероки, зад волана на което седеше бял мъж. Той носеше кремаво сако, светлокремава панамена шапка и очила с дебели рамки. Също като другите, мъжът чакаше и гонеше комарите, после верижният ферибот взе нова партида пътници и белият се придвижи няколко метра напред.

След час той най-после качи джипа върху желязната платформа на ферибота, вдигна ръчната спирачка, слезе и се загледа в реката. На санмартинския бряг мъжът се нареди на опашката от шест автомобила, които чакаха да ги пуснат в страната.

Тукашният граничен пункт бе по-малък и десетината граничари, които се мотаеха наоколо, изглеждаха напрегнати. Пътят беше преграден с боядисан на ивици прът, поставен хоризонтално върху два бидона, залети с бетон.

В кабинката от едната му страна седеше митничар, който проверяваше всички документи. През прозорчето се виждаше само главата му. Суринамците, които идваха на гости на роднини или на пазар, сигурно се чудеха на тази педантичност, ала търпението в Третия свят бе неизчерпаемо, за разлика от информацията. Те просто седяха и чакаха. Когато черокито спря пред бариерата, вече наближаваше залез слънце. Един войник щракна с пръсти за паспорта, взе го от американеца и го подаде на офицера в кабинката.

Шофьорът на джипа изглеждаше нервен. Потеше се обилно. Избягваше погледа на войника и се взираше право пред себе си. От време на време се озърташе настрани и точно тогава видя, че офицерът рязко скача и вдига телефона. И тогава пътникът с рядкото катинарче изпадна в паника.

Двигателят ненадейно изрева, тежкият джип се понесе напред, събори един войник със страничното огледало, вдигна във въздуха бариерата, профуча между колите и изчезна в сумрака.

Зад черокито настана хаос. Полетелият във въздуха прът беше шибнал военния офицер по лицето. Митничарят изскочи с викове от кабинката си, като размахваше паспорта на професор Медвърс Уотсън.

Двама от главорезите на полковник Морено, които бяха стояли зад митничаря в кабинката, го последваха по петите с извадени пистолети. Единият се върна и се обади по телефона в столицата на шейсет и пет километра оттам.

Наелектризирани от своя офицер, стиснал счупения си нос с ръка, десетината войници наскачаха в каросерията на масленозеления камион и потеглиха да преследват беглеца. Тайните полицаи изтичаха при своя син ландроувър и направиха същото. Ала черокито отдавна вече го нямаше.

В Ленгли Кевин Макбрайд видя мигащата лампичка на телефона, който го свързваше само с полковник Морено в Сан Мартин Сити.

Той вдигна слушалката, внимателно изслуша съобщението, записа си го, зададе няколко въпроса и пак си записа отговора. После отиде при Пол Девъроу.

— Пипнали са го — каза Макбрайд.

— Арестуван ли е?

— Почти. Опитал се да влезе, както предполагах, през реката от Суринам. Трябва да е забелязал неочаквания интерес към паспорта му, или пък граничарите са вдигнали много шум. Така или иначе, разбил бариерата и избягал. Полковник Морено казва, че нямало къде да се скрие. Отвсякъде имало джунгла, по пътищата имало патрули. Обещава да го хванат до утре сутрин.

— Нещастникът — отбеляза Девъроу. — Изобщо не е трябвало да ходи там.

Обещанието на полковник Морено беше прекалено оптимистично. Отне им два дни.

Всъщност им съобщи един фермер, който живееше на пет километра отдясно на шосето през джунглата. Той каза, че предишната вечер край дома му профучала мощна кола и жена му зърнала голям, почти нов джип. Селянинът естествено предположил, че автомобилът е държавен, тъй като никой фермер или трапер не можел да си позволи такъв лукс. Едва след като до другата вечер не се върнал обратно, мъжът отишъл до шосето, намерил един от патрулите и му казал.

Войниците откриха черокито. Бе продължило още километър и половина след колибата на селянина, опитало се да навлезе още по-навътре в джунглата и пропаднало в едно дере под ъгъл от четирийсет и пет градуса. Дълбоките бразди показваха, че шофьорът се е опитал да извади колата от дерето, но в паниката си само още повече е влошил положението. Наложи се от града да дойде кран, за да извади джипа и да го изтегли до шосето.

На мястото дойде лично полковник Морено. Той огледа изровената пръст, изпочупените фиданки и разкъсаните лиани.

— Следотърсачите — нареди полковникът. — Доведете кучетата. Черокито и всичко в него — в моя офис. Веднага.

Ала се спусна мрак, а следотърсачите бяха прости хора и не можеха да търсят в мрака, когато вилнееха духовете на гората. Започнаха работа призори и по пладне откриха жертвата.

Един от хората на Морено бе с тях и имаше мобилен телефон. Морено отговори от офиса си. След половин час Кевин Макбрайд влезе в кабинета на Девъроу.

— Открили са го. Мъртъв е.

Девъроу погледна настолния си календар. Беше 27 август.

— Мисля, че трябва да отидеш там — каза той.

Заместникът му изпъшка.

— Пътуването е отвратително, Пол. През целите проклети Кариби.

— Ще ти дам служебен самолет. Ще стигнеш утре сутрин. Не само защото аз трябва да съм сигурен, че тая гадна история е приключила. Трябва да повярва и Жилич. Върви, Кевин. Убеди и двама ни.

Човекът, когото в Ленгли познаваха само под псевдонима Отмъстител, бе забелязал страничния път още от пайпъра. Той беше един от десетината, които се отклоняваха от шосето между реката и столицата на шейсет и пет километра източно оттам. Всеки от тях обслужваше една-две малки плантации или ферми и свършваше насред джунглата.

Навремето не се бе сетил да ги заснеме, тъй като беше пазил цялата си лента за хасиендата на Ел Пунто. Ала ги помнеше. И на връщане отново ги бе видял.

Отмъстителя избра третия от реката. Имаше около осемстотин метра преднина, когато намали скоростта, за да не остави видими следи, и зави по пътя. Когато се скри от шосето, той угаси двигателя и изчака преследвачите си да го подминат.

Лесно стигна до фермата, но после теренът стана неравен. Успя да измине още километър и половина в гъстата джунгла, спря, отиде пеш напред, намери едно дере и вкара джипа вътре.

Остави онова, което искаше преследвачите му да открият, и взе останалото. Беше тежко. Макар и през нощта, горещината бе смазваща. Представата, че нощем в джунглата цари тишина, е пълна заблуда. Чува се шумолене, крякане, рев. Но няма духове.

С помощта на компаса и фенера си той се отправи на запад, после около километър и половина на юг, като проправяше пътека с едното си мачете.

След километър и половина остави другата част от онова, което искаше преследвачите му да намерят, и вече само с една малка раница, манерка, фенер и второто мачете продължи към речния бряг.

Призори стигна до Комини на голямо разстояние от граничния пункт и ферибота. При други обстоятелства нямаше да прибегне до надуваем дюшек, но сега трябваше да се задоволи с него. Легнал по очи върху синия брезент, той гребеше с две ръце и от време на време ги вадеше от водата, когато покрай него минаваше някоя отровна змия. Лишеното от клепач мънистено око го поглеждаше от няколко сантиметра разстояние, ала влечугото продължаваше да плува по течението.

След един час гребане стигна до суринамския бряг. Верният дюшек беше пробит и зарязан. Малко преди пладне мокрият, окалян пътешественик, целият подут от ухапвания от комари и покрит с пиявици, излезе на обратния път за Парбо.

Осем километра по-нататък един дружелюбен търговец му позволи да се качи при товара му от дини през останалите осемдесет километра до столицата.

Даже любезните домакини в хотел „Краснополски“ щяха да повдигнат вежди при вида на английския бизнесмен, появил се в такова състояние, затова се преоблече в един магазин, с помощта на запалка се избави от пиявиците в тоалетната на една бензиностанция и се върна в хотела си, където обядва пържола с пържени картофки. Плюс няколко бутилки бира. После се наспа.

Служебният лиър се издигна на десет хиляди метра височина и полетя на юг по източното крайбрежие на САЩ. Кевин Макбрайд бе единственият му пътник.

„Виж, с такъв транспорт всъщност бих могъл да се насиля да свикна“ — мислеше си той.

Презаредиха във военновъздушната база „Еглин“ в Северна Флорида и после пак на Барбадос. На летището в Сан Мартин Сити го чакаше кола, за да го закара в сградата на тайната полиция, разположена сред палмова гора в покрайнините на града.

Дебелият полковник посрещна госта си в личния си кабинет с бутилка уиски.

— Май че ми е малко рано, господин полковник — каза Макбрайд.

— Глупости, приятелю, никога не е рано за наздравица. Хайде… Да пием за смъртта на нашите врагове.

Пиха. В този час и в тази жега Макбрайд предпочиташе едно прилично кафе.

— Какво имате за мен, господин полковник?

— Малка изложба. По-добре да ви я покажа.

До кабинета имаше заседателна зала, очевидно приготвена за мрачната „изложба“ на полковника. Покрит с бял плат върху дългата маса в средата лежеше един-единствен експонат. Покрай стените имаше още четири маси с различни предмети. Морено първо се приближи до една от по-малките маси.

— Казах ли ви, че нашият приятел господин Уотсън се паникьосал, продължил по главното шосе, завил по един страничен път и се опитал да избяга през джунглата? Да? Невъзможно. Пропаднал в едно дере и не успял да излезе. Сега джипът е в двора под тези прозорци. Тук са част от нещата, които беше изоставил в колата.

На първата маса бяха подредени главно дебели дрехи, резервни обувки, канчета, мрежи против комари, репелент, таблетки за пречистване на вода.

На втората маса имаше палатка, колчета, фенер, брезентов леген върху тринога и различни тоалетни принадлежности.

— Неща, които бих взел на нормален излет — отбеляза Макбрайд.

— Точно така, приятелю. Явно е смятал, че известно време ще трябва да се крие в джунглата, сигурно за да устрои засада на пътя от Ел Пунто. Обаче неговият обект почти никога не пътува по пътя, а когато все пак го прави, използва бронирана лимузина. Този наемен убиец не го биваше много. Но сред вещите, които беше оставил, намерихме ето това.

На третата маса имаше ремингтън с грамаден оптичен мерник и кутия патрони. Такава пушка можеше да се купи във всеки американски магазин за ловно оръжие, но като нищо отнасяше и човешка глава.

— И сега — продължи дебелакът, като очевидно се наслаждаваше на находките си, — вашият човек оставя колата и осемдесет процента от екипировката си. Продължава нататък пеш, сигурно към реката. Обаче няма опит в джунглата. Откъде знам ли? Няма компас. След триста метра се изгубил и завил на юг към вътрешността на джунглата, а не на запад към реката. Когато го открихме, всичко това беше пръснато наоколо.

На последната маса имаше манерка (празна), плантаторска каска, мачете, фенер. Както и кубинки, разкъсани камуфлажни панталони и риза, парчета от напълно неподходящо сако, кожен колан с пиринчена тока и нож в кания, все още закачена за колана.

— Само това ли носеше, когато го открихте?

— Само това е носил, когато е умрял. В паниката си е зарязал нещата, които е трябвало да вземе. Пушката си. Защото е можел да се защити.

— И вашите хора са го настигнали и са го застреляли, така ли?

Полковник Морено разпери ръце с дланите нагоре в жест на невинна изненада.

— Ние ли? Да го застреляме? Невъоръжен? Не естествено, искахме да го заловим жив. Не, не. Умрял е още преди полунощ. Хората, които не познават джунглата, не бива да влизат в нея. Определено не без екипировка, нощем, обзети от паника. Това е гибелна комбинация. Вижте.

И той с театрален жест смъкна покривалото от масата в средата. Бяха донесли скелета от джунглата в чувал за трупове. Все още беше с кубинки, по костите висяха дрипи. Бяха повикали лекар от болницата, за да подреди отделните кости.

Мъртвецът, или поне неговите останки бяха оглозгани до последното късче кожа, плът и костен мозък.

— Ключът към случилото се е тук — посочи с показалец полковник Морено.

Дясната бедрена кост бе строшена по средата.

— По това можем да съдим какво се е случило, приятелю. Изпаднал в паника и се втурнал да бяга. Само на светлината на фенера си, насляпо, без компас. Отдалечил се на около километър и половина от джипа. Тогава се препънал в някой корен, скрит дънер или лиана. Паднал. Прас. Със счупен крак.

Вече не можел да тича, не можел да ходи, даже не можел да пълзи. Нямал пушка, за да повика помощ. Можел само да вика, но каква полза? Нали знаете, че в тия джунгли има ягуари?

Наистина има. Не много, но ако седемдесет килограма прясно месо вика до скъсване, има голяма вероятност някой ягуар да го намери. Тъкмо това се е случило там. Крайниците му бяха пръснати по една полянка.

Това там е склад за храна. Мечката яде прясно месо. Пумата също. През деня ще се появят лешоядите. Някога виждали ли сте какво могат да направят те с един труп? Не? Не е много красиво, но пък е изчерпателно. И накрая — огнените мравки.

Знам за огнените мравки. Най-фантастичните чистачи на природата. На петдесет метра от останките намерихме мравуняк. Те оставят разузнавачи, нали разбирате. Не виждат, обаче обонянието им е изумително и естествено, след двайсет часа той здравата се е разсмърдял. Това стига ли ви?

— Стига — отвърна Макбрайд. Въпреки че бе рано, вече мечтаеше за втора чаша уиски.

Когато се върнаха в кабинета на полковника, шефът на тайната полиция му показа някои по-дребни предмети. Стоманен часовник с гравирани инициали МУ върху задния капак. И пръстен.

— Нямаше портфейл — каза полковникът. — Някой от хищниците трябва да го е изял, ако е бил кожен. Но това може би върши по-добра работа. Трябвало е да го зареже, когато са го разпознали на границата.

Американският паспорт бе на името на Медвърс Уотсън. По професия учен. Същото лице, което Макбрайд беше видял на молбата за виза: очила, рядко катинарче, малко безпомощно изражение.

Човекът от ЦРУ напълно логично заключи, че никой никога повече няма да види Медвърс Уотсън.

— Може ли да се свържа със своя началник във Вашингтон?

— Моля, заповядайте — отвърна полковник Морено. — Ще ви оставя сам.

Макбрайд извади лаптопа от дипломатическото си куфарче и въведе последователността от цифри, която щеше да го защити от любопитни уши. Включи мобилния си телефон в лаптопа и изчака Девъроу да се обади.

Той предаде на началника си получената от Морено информация и му разказа какво е видял. Последва кратко мълчание.

— Връщай се — нареди Девъроу.

— Няма проблем.

— Морено може да запази играчките си, включително пушката. Но искам паспорта. А, и още нещо.

Макбрайд го изслуша.

— Какво искаш?…

— Просто го направи, Кевин. Приятно пътуване.

Макбрайд каза на полковника какво му е наредено. Дебелият шеф на тайната полиция сви рамене.

— Толкова кратко гостуване. Трябваше да поостанете. Вечеря с омари на моята яхта? Студено шампанско? Не? Е, добре… паспорта, естествено. И другото…

Той отново сви рамене.

— Щом искате. Вземете всичко.

— Казаха ми, че и едно ще е достатъчно.

26.Трикът

Макбрайд пристигна във Вашингтон на 29 август. Същия ден господин Хенри Наш отиде в консулството на република Сан Мартин в Парамарибо и поиска виза с паспорта си, издаден от главния секретар на Нейно Величество по външните работи и Британската общност.

Нямаше проблем. Консулът в малкия кабинет знаеше, че няколко дни по-рано са преследвали беглец от правосъдието, който се опитал да влезе в родината му, но тревогата бе свалена. Човекът беше мъртъв. Той издаде входна виза на англичанина.

Това му бе лошото на август. Нищо не можеш да свършиш бързо, даже във Вашингтон, даже да се казваш Пол Девъроу. Оправданието винаги беше едно и също: „Съжалявам, господине, но той е в отпуска. Ще се върне следващата седмица“. И така месец август постепенно свърши и започна септември.

На 3-ти Девъроу получи първия от двата отговора, които му трябваха.

— Това може би е най-сполучливият фалшификат, който сме виждали — каза му служителят от паспортния отдел на държавния департамент. — Той е оригинален и е издаден от нас. Само че двете най-важни страници майсторски са били извадени и заменени с нови. Това са страниците със снимката и името на Медвърс Уотсън. Доколкото ни е известно, не съществува такъв човек. Паспорт с такъв номер никога не е издаван.

— Притежателят на този паспорт можел ли е да влиза и излиза от Щатите? — попита Пол Девъроу. — Достатъчно добър ли е фалшификатът?

— Да излиза, да — отвърна експертът. — При напускане на страната паспортът се проверява само от хората от авиокомпанията. Не се използва компютърна база данни. Да влиза… това може да се окаже проблем. Ако служителят от паспортен контрол провери номера в базата данни, компютърът ще отговори, че няма такъв номер.

— Може ли да получа паспорта обратно?

— Съжалявам, господин Девъроу. Опитваме се винаги да ви помагаме, но този шедьовър ще отиде в нашия Черен музей. Цели курсове от стажанти ще се запознаят с тази прелест.

И все още нямаше отговор от патологията в „Бетесда“ — болницата, където Девъроу имаше неколцина полезни познати.

На 4-ти, седнал зад волана на скромен, взет под наем автомобил, с малко летни дрехи и тоалетни принадлежности в сака и британски паспорт със санмартинска виза в ръка, господин Хенри Наш се качи на ферибота на река Комини.

Английският му акцент едва ли щеше да заблуди някой възпитаник на Оксфорд или Кембридж, ала нидерландскоговорящите суринамци и испаноезичните жители на Сан Мартин нямаше да му създадат проблем.

Отмъстителя отново впери поглед в кафявата вода, която течеше под краката му, и си помисли, че ще е истински щастливец, ако никога повече не види проклетата река.

Бариерата на санмартинския бряг бе изчезнала, нямаше ги тайната полиция и войниците. Границата се беше върнала към сънливото си ежедневие. Той слезе, подаде паспорта си през прозорчето на кабинката, безумно се усмихна и започна да си вее с ръка, докато чакаше.

Тичането по потник при всякакво време му бе придало постоянен слаб загар, а двете седмици в тропиците го бяха направили махагоновокафяв. Светлата му коса беше боядисана от един бръснар в Парамарибо и сега бе толкова тъмнокестенява, че почти можеше да мине за черна, което просто отговаряше на описанието на господин Наш от Лондон.

След като провериха надве-натри багажника на колата му и сака, той прибра паспорта си в горния джоб на ризата и продължи по пътя за столицата.

На третата отбивка пътникът се огледа, за да се увери, че никой не го наблюдава, и отново зави към джунглата. По средата на пътя до фермата спря и обърна колата. Лесно откри гигантския баобаб и дебелият черен ремък продължаваше да е завързан за дънера.

Отвърза го и камуфлажната раница се спусна от клоните, където бе висяла през цялото това време. Тя съдържаше всичко, което Отмъстителя се надяваше, че ще му трябва за неколкодневно наблюдение от хребета на хълмовете над хасиендата на избягалия сърбин и за проникването му в самата крепост.

Митничарят на границата не беше обърнал внимание на десетлитровия пластмасов бидон в багажника. Когато англичанинът му каза „Aqua“, онзи само кимна с глава и затвори капака. Заедно с водата товарът му щеше да изтощи дори спортист като него, ала той щеше да има нужда от двата литра дневно, за да издържи.

Декстър спокойно прекоси столицата, подмина палмовата гора, сред която се намираше офисът на полковник Морено, и продължи на изток. Стигна в курортното селище Ла Бая точно след обяд, в часа на сиестата, когато нищо не помръдваше.

Колата вече беше със санмартински регистрационни номера. Спомни си поговорката: къде можеш да скриеш дърво? В гората. Къде можеш да скриеш камък? В каменоломната. Остави автомобила на обществения паркинг, нарами раницата и се запъти на изток извън града.

Спусна се здрач. Пред себе си видя хребета на хълмовете, които разделяха хасиендата от околната джунгла. Там, където шосето завиваше към континента, за да заобиколи хълмовете и да продължи към Марони и границата на Френска Гвиана, той напусна пътя и започна да се катери.

Видя тясната пътека, която се спускаше от прохода и се виеше към върха, избран от него по направените от самолета снимки. Когато стана прекалено тъмно, за да върви, Отмъстителя спря, изяде един от сухите си порциони, изпи чаша от безценната вода, отпусна се върху раницата и заспа.

В туристическите магазини в Ню Йорк той се бе отказал от военните порциони, защото си спомняше, че по време на Войната в Залива войниците просто бяха отказвали да ги ядат. Сам си приготви концентрати, съдържащи телешко, стафиди, ядки и декстроза. Можеха да минат за заешки изпражнения, но щеше да запази силите си.

Събуди се преди изгрев слънце, отново похапна, пи вода и продължи да се катери. По някое време през една просека в дърветата зърна покрива на къщичката на пазачите.

Стигна до хребета, преди да се развидели. Той излезе от гората на двеста метра от определеното място, затова запълзя настрани, докато го открие.

Усетът му за терен не го бе подвел. На хребета имаше малка вдлъбнатина, скрита в последните оскъдни храсти. С камуфлажната си риза и шапка, намазано с боя лице и масленозелен бинокъл, неподвижен под листата, щеше да е незабележим за хората в имението.

Когато се нуждаеше от почивка, щеше да изпълзи заднешком и да се изправи. Устрои си малък лагер, който щеше да е негов дом за около четири дни, намаза лицето си с боя и се вмъкна в скривалището си. Слънцето позлати джунглите на север от Кайен, първите му лъчи стигнаха до Ел Пунто. Полуостровът се ширна пред него като макета, украсявал дневната на бруклинския му апартамент — акулски зъб, щръкнал в искрящото море. Отдолу се разнесе глух звън — някой удряше с железен лост по парче релса. Беше време работниците да стават от сън.

Приятелят на Пол Девъроу от патологията в „Бетесда“ се обади едва на 4-ти.

— Какви ги вършите, Пол?

— Не знам. Какви ги върша?

— Както изглежда, обирате гробове.

— Разказвай всичко, Гари.

— Ами, фемур е, да. Бедрена кост от десния крак. Чисто счупване по средата. Не е сложна фрактура, няма отчупени фрагменти.

— При падане ли е получена?

— Не. Причината е остър предмет и чук.

— Потвърждаваш най-ужасните ми страхове, Гари. Продължавай.

— Ами, костта очевидно е от анатомичен скелет, какъвто може да се купи във всеки медицински магазин и се използва от студенти още от Средновековието. Петдесетинагодишен. Костта е счупена наскоро с остър удар. Зарадвах ли те?

— Не, напротив. Въпреки това съм ти длъжник.

Както всичките си други телефонни разговори, Девъроу беше записал и този. Когато Кевин Макбрайд изслуша записа, ченето му увисна.

— Мили Боже.

— Заради безсмъртната ти душа, Кевин, надявам се Господ наистина да се смили над теб. Измамил те е. Това е номер. Той изобщо не е мъртъв. Инсценирал е цялата тая проклета история, заблудил е Морено и Морено убеди теб. Той е жив. Което значи, че ще се върне или че вече се е върнал. Кевин, положението е много сериозно. Искам служебният самолет да излети до час и ти да си на борда.

Аз ще осведомя полковник Морено, докато ти си на път. Когато стигнеш там, Морено ще проверява по всички възможни канали дали оня проклет Отмъстител не се е върнал. Хайде, върви.

На 5-ти Кевин Макбрайд отново се срещна с полковник Морено. Само че този път я нямаше предишната дружелюбност на полковника. Жабешкото му лице беше покрито с гневни петна.

— Тоя човек е много хитър, mi amigo. Вие не ми го бяхте казали. Добре, той ме заблуди веднъж. Повече няма да успее. Само гледайте.

Шефът на тайната полиция бе проверил всички, влезли в република Сан Мартин от момента, в който професор Медвърс Уотсън бе разбил бариерата на границата.

Двигателят на трима риболовци от Сен Лорен дю Марони откъм френската страна се беше повредил и ги бяха изтеглили в пристанището на Сан Мартин. Те бяха в ареста и изобщо не бяха доволни. Други четирима чужденци бяха влезли от Суринам. Група френски специалисти от космодрума „Куру“ във Френска Гвиана бяха минали оттатък Марони в търсене на евтин секс и сега бяха още по-евтино настанени в затвора.

От четиримата, които бяха влезли от Суринам, един бе испанец и двама — холандци. Всичките им паспорти бяха конфискувани. Полковник Морено ги хвърли на бюрото си.

— Кой от тези е фалшив? — попита той.

Осем френски, два холандски, един испански. Един липсваше.

— Кой е другият посетител от Суринам?

— Англичанин, не успяхме да го намерим.

— Данни?

Полковникът погледна в списъка от консулството на Сан Мартин в Парбо и граничния пункт на Комини.

— Наш. Сеньор Хенри Наш. Паспортът му бил в ред, визата също. Нямал багаж, освен малко летни дрехи. Малка кола, взета под наем. Неподходяща за джунглата. С тия неща не може да излезе от шосето или столицата. Влязъл преди два дни, на четвърти.

— Хотел?

— Казал в консулството в Парбо, че ще се настани в хотел „Камино Реал“. Имал резервация, пратена по факс от „Краснополски“ в Парбо. Не се е настанил в хотела.

— Изглежда подозрително.

— Колата също я няма. Чужда кола не може да изчезне в Сан Мартин. Обаче не успяхме да я открием. И все пак не може да отбие от шосето. Затова според мен е в гараж някъде из страната. Следователно има съучастник — приятел, колега, подчинен. В момента претърсваме навсякъде.

Макбрайд погледна купчината чужди паспорти.

— Само техните посолства могат да удостоверят дали са фалшификати. А посолствата са в Суринам. Това означава да пратите някого от хората си.

Полковник Морено мрачно кимна с глава. Гордееше се с абсолютната си власт над малката диктатура. Нещо обаче се бе объркало.

— Съобщихте ли на нашия сръбски гост?

— Не — отвърна Макбрайд. — А вие?

— Още не.

И двамата имаха основателни причини. Беглецът беше изключително доходен за президента Муньос. Морено не желаеше да го прогони.

От друга страна, Макбрайд имаше строга заповед. Макар той да не го знаеше, Девъроу се боеше, че Зоран Жилич може да се паникьоса и да откаже да замине за Пешавар на срещата с главатарите на Ал Кайда. Рано или късно някой или трябваше да намери ловеца на глави, или да съобщи на Жилич.

— Моля, дръжте ме в течение, господин полковник — каза той и се обърна да си върви. — Аз ще отседна в „Камино Реал“. Струва ми се, че имат свободна стая.

— Все си блъскам главата за нещо, сеньор — спря го Морено, преди Макбрайд да стигне до вратата. Американецът се обърна.

— Да?

— Тоя човек, Медвърс Уотсън. Той се опита да влезе в страната без виза.

— И какво от това?

— За да влезе в страната, е нужна виза. Той е трябвало да го знае. Но изобщо не си е направил труда.

— Прав сте — съгласи се Макбрайд. — Странно.

— Затова като полицай се питам защо. И знаете ли какво си отговарям, сеньор?

— Какво?

— Защото не е имал намерение да влезе законно, защото изобщо не се е паникьосал. Защото е възнамерявал да направи точно това: да инсценира собствената си смърт и да се завърне в Суринам. И после тайно да влезе в страната.

— Логично е — призна Макбрайд.

— И после си казвам: значи той е знаел, че сме го очаквали. Но откъде?

Стомахът на Макбрайд се сви, когато осъзна смисъла на думите на Морено.

В това време, невидим сред шубрака на планинския склон, ловецът наблюдаваше, записваше и чакаше. Чакаше часа, който още не бе настъпил.

27.Наблюдението

Декстър бе впечатлен от триумфа на охрана и самозадоволяване, постигнат от природата, човешката находчивост и парите, на полуострова под хълмовете. Ако не разчиташе изцяло на робски труд, този модел щеше да е достоен за възхищение.

Щръкналият в морето триъгълник беше по-голям, отколкото предполагаше макетът в нюйоркския му апартамент.

Основата, към която гледаше в момента от своето планинско скривалище, беше широка около три километра. Както бяха показали въздушните му снимки, тя стигаше от море до море и в двата й края хълмовете се спускаха с вертикални скали към водата.

Катетите на равнобедрения триъгълник бяха дълги към пет километра, което означаваше, че площта на сушата е около осем километра. Тя беше разделена на четири части, всяка с различна функция.

Под него в подножието на хълмовете се намираха частната писта и селото на работниците. На триста метра от скалата от край до край минаваше три и половина метрова телена мрежа с бодлива тел отгоре. С помощта на бинокъла Декстър видя, че в двата края мрежата стърчи от скалата и свършва с бодлива тел. Оградата не можеше нито да се заобиколи, нито да се прескочи.

Пистата заемаше две трети от ивицата между хълмовете и оградата. От двете й страни имаше голям хангар, плац и множество по-малки сгради, които трябваше да са работилници и складове за гориво. Към отсрещния край — до морето, заради прохладния бриз — бяха пръснати пет-шест малки вили, които навярно бяха за пилотите и поддържащия персонал.

До пистата можеше да се стигне само през железен портал. Там нямаше кабинка за пазач, но двете антени и колелцата под водещите краища на вратата показваха, че се задвижва дистанционно. В пет и половина на пистата не помръдваше нищо.

Третата третина от ивицата бе заета от селото. То беше отделено с друга ограда, която минаваше перпендикулярно на хълмовете и също бе увенчана с бодлива тел. Селяните явно нямаха достъп до пистата.

Звънът на железен лост по релса утихна след минута и селото оживя. Облечени в белезникави панталони и ризи и обути с еспадрили, първите фигури се появиха от колибите и се запътиха към общите умивални. Когато всички се събраха, Декстър пресметна, че са около хиляда и двеста.

Явно имаше хора, които работеха в селото и не ходеха на нивите. Отмъстителя ги видя да приготвят закуска от хляб и овесена каша в открити кухни. Дълги маси и пейки бяха поставени под навеси от палмови клони, които предпазваха работниците от свирепото слънце и понякога от случайни дъждове.

При втория звън на желязната релса селяните взеха паниците си и по половин самун хляб и седнаха да закусват. Нямаше градини, магазини, жени, деца, училище. Това не беше истинско село, а трудов лагер. Единствените останали сгради, изглежда, бяха складове за хранителни стоки, дрехи и постелки, както и черквата с къщата на свещеника. Селището бе функционално — място за работа, хранене, сън, молитви за освобождаване и нищо друго.

И пистата, и селото представляваха триъгълници, ограничени от хълмовете, телената мрежа и морето. Имаше само една разлика. От прохода в планинската верига се спускаше осеян с дупки лъкатушещ път — единствен излаз по суша към континента. Той очевидно не ставаше за тежки камиони и Декстър се зачуди как снабдяват полуострова с тежки товари като бензин, дизелово и авиационно гориво. Получи отговор на този въпрос, когато слънцето се издигна по-високо в небето.

Утринната мъгла в далечината забулваше третата част от имението, оградените пет акра в края на носа. Декстър знаеше от въздушните снимки какво има там: великолепното бяло имение, в което живееше сръбският бандит, пет-шест вили за гости и висш персонал, отлично поддържани морави, цветни лехи и храсти, а от вътрешната страна на високата над четири метра ограда — долепени една до друга сгради за домашния персонал и складове за бельо, хранителни стоки и напитки.

В средата на стената имаше масивен двукрил портал, до който водеше чакълен път. Порталът се отваряше автоматично от къщичката на пазача, а от вътрешната страна на стената имаше парапет, който позволяваше на въоръжените стражи да патрулират по цялата й дължина.

Цялата площ между телената ограда под Декстър и стената на три километра от него беше заета от обработваема земя. Когато сумракът окончателно се разсея, той се увери в нещо, което бе предполагал по снимките: фермата произвеждаше почти всичко, от което се нуждаеха обитателите на крепостта. По пасбищата пасяха стада говеда и овце. В далечните бараки навярно отглеждаха свине и домашни птици.

Имаше ниви с пшеница, варива, картофи. Овощните градини раждаха десетки видове плодове. Зеленчуци растяха или на открито, или в продълговати полиетиленови оранжерии. Фермата очевидно произвеждаше всевъзможни видове салати и плодове, наред с месо, масло, яйца, сирене, олио, хляб и червено вино.

Нивите и овощните градини бяха осеяни с плевници и хамбари, работилници, кланица, мелница, фурна и винарна.

Надясно, близо до морето, но в границите на фермата, имаше малка казарма за охраната с десетина по-удобни бунгала за офицерите и два-три магазина.

Наляво, също край морето и във фермата, имаше три големи склада и лъскава алуминиева цистерна. В самия край на скалите се издигаха два големи крана. Това решаваше един проблем: тежките товари пристигаха по море.

Пеоните приключиха със закуската и отново се разнесе острото удряне на железен лост по релса. Този път реакциите бяха няколко.

От казармата покрай десния бряг се изсипаха униформени стражи. Един от тях доближи свирка към устните си. Декстър не чу нищо, но откъм фермата дотичаха десетина добермана и влязоха в оградения лагер край казармата. Явно не бяха яли от едно денонощие — те се нахвърлиха на паниците със сурово месо и го изгълтаха за броени секунди.

Това обясняваше какво става всяка вечер. Когато всички служители и роби се оттеглеха в съответните си зони, пускаха кучетата в хиляда и двестате хектара на фермата. Сигурно бяха обучени да не закачат добитъка, овцете и свинете, ала никой натрапник нямаше да се спаси от острите им зъби. Бяха прекалено много, за да ги победи сам човек. Не можеше да става и дума за проникване на полуострова през нощта.

Наблюдателят се бе скрил толкова дълбоко под храстите, че ако някой отдолу вдигнеше поглед към хребета, нямаше да види отблясък на бинокъл, нито да зърне неподвижния, облечен в камуфлажна униформа мъж.

В шест и половина, когато фермата беше готова да ги приеме, звънът призова селяните на работа. Те се стълпиха при високия портал, който разделяше селото от нивите и градините.

Той бе далеч по-сложен от другия при пистата. Отваряше се навътре към фермата на две крила. Вътре имаше пет маси, зад които седяха надзиратели. Други стояха прави до тях. Пеоните се строиха в пет колони.

После се затътриха напред, спираха пред съответната маса и показваха висящите на шията им номера на седналите надзиратели, които проверяваха номера и го записваха. След това на групи от по стотина ги отвеждаха към бараките за инструменти край главния път, за да вземат каквото им трябва.

Някои бяха определени за нивите, други за овошките, оборите, мелницата, кланицата, винарната или зеленчуковата градина. Пред погледа на Декстър огромната ферма оживя. Но охраната не намали бдителността си. Когато селото най-после опустя, двукрилият портал се затвори и хората се пръснаха по постовете си, Отмъстителя се съсредоточи върху охраната и се зае да търси слабите й места.

Малко преди обяд полковник Морено получи отговор от двамата си агенти, които беше пратил да проверят чуждите паспорти.

Властите в Кайен, столицата на Френска Гвиана, не се разтакавали. Те не се зарадвали много, че трима невинни рибари са били арестувани, задето двигателят им се е повредил в морето, нито че петима специалисти са били задържани без никакво основание. Осемте френски паспорта били обявени за стопроцентово истински и било отправено настойчиво искане техните притежатели да бъдат освободени и пратени обратно.

В холандското консулство в Парамарибо реагирали по същия начин — паспортите на двамата холандци били истински, визите били в ред, тогава какъв бил проблемът?

Испанското посолство беше затворено, но човекът от ЦРУ бе уверил полковник Морено, че беглецът е висок около метър седемдесет и седем сантиметра, докато испанецът беше над метър осемдесет и два. Оставаше само изчезналият господин Хенри Наш от Лондон.

Шефът на тайната полиция нареди на своя агент в Кайен да се прибере, а на другия в Парбо — да обходи всички агенции за автомобили под наем, за да установи каква кола е взел лондончанинът и да запише регистрационния й номер.

По това време жегата вече се бе спуснала над хълмовете. На няколко сантиметра от лицето на неподвижния наблюдател пропълзя гущер с вдигнат червен гребен зад главата. Той се вторачи в човека, не долови опасност и отмина по пътя си. При крановете на скалите настана раздвижване.

Четирима мускулести младежи изтикаха деветметрова алуминиева патрулна лодка до един ландроувър и я натовариха отгоре. Джипът я закара при една петролна помпа, където я заредиха. Навярно щеше да прилича на туристическа яхта, ако не бе трийсеткалибровата картечница браунинг.

Накрая поставиха лодката под единия кран. От правоъгълната рамка се спуснаха четири кабела, завършващи с яки стоманени клеми, които закрепиха за корпуса на яхтата. Заедно с екипажа, тя бе издигната от площадката и спусната в океана.

След няколко минути Декстър отново я видя в морето. Мъжете на борда изтеглиха и изпразниха две рибарски мрежи и пет капана за омари, заложиха нови примамки, хвърлиха ги обратно и продължиха патрула си.

Отмъстителя бе забелязал, че всичко пред него не би могло да съществува без два животворни еликсира. Първият беше бензинът, с който работеше генераторът зад склада на пристанището. Той осигуряваше електричеството, задвижващо всички устройства и двигатели в цялото имение — от порталите до нощните лампи.

Вторият еликсир бе водата, прясната, чиста вода в неограничено количество. Тя идваше от планинския поток, който беше видял още на въздушните снимки.

Този поток се намираше малко наляво под него. Той извираше от склона, след като идваше някъде от дълбините на джунглата. Водата падаше от височина пет-шест метра и навлизаше в бетонен канал, очевидно специално направен за нея. За да стигне до фермата, тя трябваше да мине под пистата. За тази цел бяха използвани квадратни шахти. По същия начин потокът минаваше и под телената ограда. Декстър не се съмняваше, че входът и изходът са затворени с яки решетки. Ако нямаше решетки, всеки можеше да се вмъкне в потока от пистата, да мине под оградата и да избегне кучетата. Създателите на имението обаче бяха предвидили тази възможност.

Преди обяд се случиха две неща. Изтеглиха хоукъра от хангара. Декстър се обезпокои дали сърбинът няма да замине занякъде, ала самолетът бе изваден навън само за да направи място. Последва го малък хеликоптер, с каквито патрулира пътната полиция. Ако се наложеше, той можеше да увисне само на сантиметри от скалистия склон и Декстър трябваше да е невидим, за да не го забележат. Но вертолетът остана долу с неподвижни ротори, докато ремонтираха двигателя му.

После от фермата се появи мотоциклет и спря пред електрическия портал. Мъжът използва дистанционно устройство, за да отвори портала, продължи напред, весело поздрави монтьорите при хеликоптера и се насочи към мястото, където потокът минаваше под пистата.

Там отново спря, свали една плетена кошница от багажника и погледна течащата вода. След това хвърли няколко мъртви кокошки в потока, преди водата да навлезе в шахтата. После прекоси пистата и отново се вторачи във водата от другата страна. Кокошките трябва да бяха отнесени от течението и притиснати към решетката.

Каквито и да бяха, съществата в потока между хълмовете и решетката изядоха месото. Декстър се сещаше само за един сладководен хищен обитател на тези краища: пиранята. Щом можеше да яде кокошки, значи можеше да яде и плувци. Вече нямаше значение дали тунелът е по-дълъг, отколкото можеше да плува под вода Отмъстителя — това беше тристаметров канал, по който плуваха пирани.

След телената ограда потокът прекосяваше фермата и захранваше мрежа от искрящи на слънцето напоителни канали. Други подземни шахти навярно отвеждаха вода към селото на работниците, вилите, казармата и господарското имение.

След като обслужеше всички части на полуострова, потокът завиваше към пистата и се изливаше в морето.

В ранния следобед зноят лежеше над земята като грамадно задушаващо покривало. Работниците се бяха трудили в имението от седем до дванайсет. Пуснаха ги да се скрият на сянка и да изядат храната, която носеха в памучните си торбички. Оставиха ги да почиват до четири. После продължаваха работа.

Декстър лежеше и пъшкаше, завиждайки на саламандъра, който се грееше на една недалечна скала, неподвластен на жегата. Изкушаваше се да изпие няколко глътки скъпоценна вода, за да се поразхлади, ала знаеше, че трябва да я разпределя, за да не се обезводни, а не да я пие за удоволствие.

В четири часа звънът на желязната релса съобщи на работниците да се връщат на нивите и в плевниците. Декстър пропълзя до ръба на наблюдателния си пост и проследи с поглед фигурките в груби памучни ризи и панталони, с тъмнокафяви лица, скрити под сламени шапки сомбреро. Те отново взеха мотиките и кирките си и продължиха да плевят насажденията.

Между крановете наляво се появи очукан пикап и спря със задницата към морето. Един пеон в окървавен гащеризон свали дълъг стоманен улей, закрепи го за каросерията и с вила започна да смъква нещо по него. То се плъзгаше по метала и падаше в морето. Декстър фокусира бинокъла и видя черна козина и волска глава.

Докато беше разглеждал снимките в Ню Йорк, му бе направило впечатление, че въпреки скалите не е проправен път до красивото синьо море. Нямаше стъпала, нямаше платформи за гмуркане, нямаше салове, нито вълноломи. Сега разбираше причината. Водата около целия полуостров гъмжеше от риби-чук, тигрови и огромни бели акули. Ако се появеше нещо друго освен риба, щеше да оцелее няколко минути.

Приблизително по това време по мобилния телефон на полковник Морено се обади неговият агент от Суринам. Англичанинът Наш взел под наем кола от малка частна фирма, поради което им отнело толкова много време, за да я открият. Автомобилът бил форд. Човекът продиктува номера.

Шефът на тайната полиция издаде заповед на другата сутрин да претърсят всеки паркинг, гараж и улица за форд със съответната суринамска регистрация. После се поправи. Форд с каквато и да е регистрация. Търсенето трябваше да започне призори.

Здрачът и нощта в тропиците се спускат изненадващо бързо. Слънцето се бе скрило зад гърба на Декстър едва преди час, носейки му мечтаното облекчение. Работниците се прибраха, като уморено тътрузеха крака. Те предадоха инструментите си и бяха проверени един по един на портала — по двеста души в пет колони.

Върнаха се в селото при другите двеста, които не бяха излезли на нивите. Във вилите и казармите светнаха първите лампи. В далечния край на триъгълника прожектори обляха имението на сърбина в бяло сияние.

Монтьорите на летището затвориха хангара и яхнаха мотопедите си към вилите в отсрещния край на пистата. Когато всички портали бяха затворени и заключени, пуснаха доберманите, светът се сбогува с шести септември и ловецът на хора се приготви да се спусне от хребета.

28.Гостът

За един ден взиране от хребета на хълмовете Отмъстителя разбра две неща, които не можеха да се видят на снимките. Първо, че не целият склон е стръмен. По него спокойно можеше да се спусне до трийсетина метра от равнината, където ставаше отвесен. Но той носеше достатъчно дълго катераческо въже.

И второ, че голотата на склоновете се дължи на човека, а не на природата. Някой беше пратил работници с алпинистко снаряжение, за да прочистят урвите от всички фиданки и храсти в цепнатините по склона, така че да няма абсолютно никаква растителност.

Съвсем тънките фиданки бяха изтръгнати от корен. Някои от по-дебелите бяха отрязани, ала не достатъчно ниско. Пъновете им образуваха стотици опори за опитния катерач.

На дневна светлина мигновено щяха да забележат този катерач, ала не и в мрака.

В десет часа луната вече беше изгряла, тънък полумесец, колкото да осветява пътя на катерача, но не и да го кара да изпъква на фона на скалите. Трябваше да внимава, за да не събори някой камък. Като се придвижваше от пън на пън, Декстър започна спускането към пистата.

Когато склонът стана прекалено стръмен, той използва навитото около раменете си въже, за да измине останалото разстояние.

Остана три часа на пистата. Преди години друг негов „клиент“ от Гробниците в Ню Йорк го бе научил на джентълменското изкуство да отключва всевъзможни ключалки и комплектът шперцове, който носеше със себе си, беше дело на майстор.

Остави на мира катинара на хангара. Ако се опиташе да я отвори, двукрилата врата щеше да вдигне шум. Отстрани имаше по-малка врата с елементарна ключалка, която му отне не повече от трийсет секунди.

Човек трябва да е опитен техник, за да поправи хеликоптер, и още по-опитен — за да го повреди по такъв начин, че опитният техник да не може да открие повредата, нито даже да забележи, че някой е бърникал машината.

Техникът, който поддържаше хеликоптера на сърбина, беше опитен, но и Декстър го биваше. Отблизо видя, че вертолетът е ЕС 120 Юрокоптър, едномоторна версия на двумоторния ЕС 135. Големият плексигласов купол отпред осигуряваше отлична видимост на пилота и пътника до него. Отзад имаше места за още трима души.

Отмъстителя пренебрегна главния роторен механизъм, а се съсредоточи върху по-малкия опашен ротор. Ако той дефектираше, хеликоптерът просто нямаше да излети. Повредата щеше да се отстрани изключително трудно.

Люкът на хоукъра бе отворен и Декстър имаше възможност да разгледа вътрешността му и да се увери, че самолетът не е подлаган на сериозно вътрешно преоборудване.

След като заключи главния хангар, той се вмъкна в склада и взе каквото му трябваше, без да оставя следи. Накрая безшумно изтича до отсрещния край на пистата, който граничеше със задната страна на вилите, и прекара последния час там. На сутринта един от техниците с раздразнение щеше да забележи, че някой е взел мотопеда му от задната ограда.

Накрая Декстър се върна при висящото въже и се покатери до дебелия пън, на който беше завързано. После продължи от корен на корен, докато стигна наблюдателния си пост. Дрехите му бяха толкова мокри от пот, че можеше да ги изцеди. Утешаваше го мисълта, че телесната миризма е единственото нещо, на което никой няма да обърне внимание в тая част на света. За да възстанови изгубената течност, той си позволи да изпие половин литър вода, провери останалото количество и заспа. Тихият будилник на часовника му го събуди в шест часа сутринта, точно преди железният лост да заудря по релсата.

В седем Пол Девъроу вдигна Макбрайд от леглото му в хотел „Камино Реал“.

— Нещо ново? — попита Девъроу.

— Нищо. Почти е сигурно, че се е върнал под името Хенри Наш, англичанин, туристически предприемач. После се е изпарил. Взел е под наем един форд от Суринам. По някое време днес Морено ще го обяви за национално издирване.

Шефът му дълго мълча, седнал по халат в трапезарията си в Александрия, Вирджиния, преди да отиде на работа в Ленгли.

— Не е достатъчно — накрая заяви Девъроу. — Трябва да предупредя нашия приятел. Разговорът няма да е лесен. Ще изчакам до десет. Ако има нещо ново по залавянето на тоя Хенри Наш, веднага ми се обади.

— Непременно — обеща Макбрайд.

Нямаше нищо ново. В десет Девъроу се обади в Сан Мартин. Изтекоха десет минути, докато повикат сърбина от басейна в радиозалата — малко помещение в мазето, натъпкано със супермодерна недопускаща подслушване техника.

В десет и половина Отмъстителя забеляза раздвижване в имението под наблюдателния му пост. От голямата къща на самия връх на носа се понесоха джипове, които вдигнаха воали от прах. Изтеглиха хеликоптера от хангара и приготвиха главните му ротори за полет.

„Изглежда, някой го е предупредил“ — помисли си той.

Пилотите пристигнаха от домовете си в края на пистата с два мотоскутера. След няколко минути те вече седяха в кабината и големите ротори бавно се завъртяха. Двигателят изрева и скоростта на ротора се увеличи.

Опашният ротор, който не позволяваше на машината да се завърти около собствената си ос, също се въртеше. После нещо вътре сякаш заяде. Разнесе се скърцане на метал и главината се строши. Един монтьор отчаяно замаха с ръце на мъжете в плексигласовия купол и прокара ръка през гърлото си.

Пилотите видяха на контролния пулт, че повредата е в един от главните опашни лагери. Угасиха двигателя. Главните ротори спряха и екипажът слезе навън. Около опашката се събраха хора, които се взираха нагоре към повредения ротор.

В пустото село се изсипаха униформени стражи и започнаха да претърсват колибите, складовете и дори черквата. Други яхнаха мотоциклетите си и се отправиха към отсрещния край на имението, за да предупредят господарите си да внимават за следи от натрапника. Такива нямаше. Просто бяха заличени осем часа по-рано.

Декстър преброи униформените. Бяха стотина. На летището имаше десетина души. Плюс хиляда и двеста работници. Отделно охраната, домашната прислуга в господарската къща и още двайсетина монтьори в генераторната станция и ремонтните работилници. Вече имаше представа срещу колко противници се изправя. А още не бе видял самата господарска къща и нейните несъмнено сложни защитни системи.

Малко преди обед Пол Девъроу се обади на своя човек в центъра на бурята.

— Трябва да отидеш при нашия приятел, Кевин. Разговарях с него. Адски е възбуден. Нямам думи да изразя колко е важно тоя нещастник да изпълни ролята си в проект „Скитник“. Не трябва да се изнизва точно сега. Някой ден ще мога да ти обясня колко е важен. Засега стой до него, докато хванат и неутрализират натрапника. Хеликоптерът му явно се е повредил. Помоли полковника да ти даде джип, за да отидеш на полуострова. Когато стигнеш там, ми се обади.

По обед Декстър видя, че към скалите се приближава малък товарен кораб. Той стовари сандъци от палубата и трюмовете си, които крановете вдигнаха върху бетонната площадка. Там чакаха пикапи. Очевидно доставяха луксозни стоки, които хасиендата не можеше да си произведе.

Последният товар бе четири хиляди и петстотин литрова алуминиева цистерна с гориво. След като спуснаха празна цистерна на палубата, корабът отплава в синьото море.

Малко след един часа надясно под Декстър се появи джип, мина през прохода и продължи по пътя към селото. Имаше санмартински полицейски обозначения. До шофьора седеше пътник.

Синият ландроувър стигна до портала в телената ограда и спря. Шофьорът слезе и показа документите си на охраната. Войниците се обадиха по телефона, най-вероятно за да искат разрешение от господарската къща.

Междувременно и вторият мъж слезе и любопитно се заозърта наоколо. Той се обърна и погледна към хълмовете, откъдето идваше. Високо над него един бинокъл фокусира лицето му.

Също като невидимия наблюдател на хребета, Кевин Макбрайд беше впечатлен. От две години работеше с Пол Девъроу върху проект „Скитник“, още от установяването на връзка и вербуването на сърбина. Бе виждал досиетата, мислеше си, че знае всичко за него, ала никога не се бяха срещали. Девъроу винаги запазваше това съмнително удоволствие за себе си.

Синият полицейски джип потегли към високата стена на вътрешната зона.

Отвори се една малка врата в портала и отвътре излезе едър мъж по спортен панталон и памучна риза. Ризата бе спусната върху панталона, за да скрива деветмилиметровия глок. Макбрайд го позна от досието: Кулач, единствения, когото сръбският бандит беше взел със себе си от Белград, неговия вечен телохранител.

Мъжът се приближи до предната дясна врата и даде знак. След две години в чужбина той все още не знаеше нито дума на друг език освен сърбохърватски.

— Muchas gracias. Adios10 — каза на полицая Макбрайд. Шофьорът кимна, нетърпелив да се върне в столицата.

Зад исполинския дървен портал от греди колкото железопътни траверси имаше маса. Опитно претърсиха Макбрайд за скрито оръжие, после провериха ръчната му чанта върху масата. От горната тераса се появи облечен в колосани бели дрехи иконом и зачака обискът да приключи.

Кулач изсумтя одобрително. Двамата последваха иконома по стълбището. Макбрайд за пръв път видя господарската къща.

Тя бе триетажна, заобиколена от идеално поддържани морави. В далечината се виждаха двама пеони в бели туники, които се грижеха за цветните лехи. Къщата приличаше на някои по-луксозни вили по френската, италианската и хърватската Ривиера — всички стаи на горните етажи имаха балкони, ала прозорците бяха със стоманени щори заради слънцето.

Настланият с плочи вътрешен двор се намираше на няколко метра над портала, през който бяха влезли, и въпреки това беше под горния край на външната стена. Виждаше се хребетът на хълмовете, откъдето бе дошъл Макбрайд, но дори някой снайперист да успееше да се добере до къщата, нямаше да може да стреля над стената и да улучи хората на терасата.

Във вътрешния двор имаше син басейн и до него — голяма маса от бял мрамор, приготвена за обяд. Среброто и кристалът искряха.

Отстрани бяха наредени няколко шезлонга около маса, на която имаше кофичка за лед с бутилка „Дом Периньон“. Икономът даде знак на Макбрайд да седне. Телохранителят остана изправен и нащрек. От дълбоките сенки на вилата излезе мъж с бял панталон и кремава копринена риза.

Американецът едва позна човека, който някога се беше наричал Зоран Жилич, рекетьор от белградския квартал Земун, мафиот, издирван в Германия и Швеция, убиец от войната в Босна, трафикант на проститутки, дрога и оръжие и беглец от правосъдието.

Новото лице почти не приличаше на снимката от досието на ЦРУ. Същата пролет швейцарските хирурзи бяха свършили отлична работа. Светлата славянска кожа бе скрита под тропически загар и само тънките белези отказваха да потъмнеят.

Ала Макбрайд знаеше, че ушите, също като пръстовите отпечатъци, са специфични за всеки човек и не могат да се променят, освен с операция. Ушите на Жилич бяха същите, както и пръстовите му отпечатъци, и когато се ръкуваха, американецът забеляза кафявите зверски очи.

Жилич седна до мраморната маса и кимна към единственото свободно място. Макбрайд прие поканата. Последва кратък разговор на сърбохърватски между Жилич и телохранителя. Мускулестият главорез се оттегли да обядва някъде другаде.

Много младо и красиво местно момиче в синя униформа на камериерка напълни две чаши с шампанско. Жилич предложи наздравица. Той впери поглед в кехлибарената течност и я пресуши до дъно.

— Оня човек — на приличен, макар и не безупречен английски каза сърбинът. — Кой е той?

— Не знаем точно. Наемник. Извънредно потаен. Известен е само с избрания от самия него псевдоним.

— А именно?

— Отмъстителя.

Сърбинът се замисли, после сви рамене. Други две момичета започнаха да сервират обяда. Имаше омлет от яйца от пъдпъдък и аспержи в топено масло.

— Всичко това в имението ли се произвежда? — попита Макбрайд.

Жилич утвърдително кимна.

— Хляб, зеленчуци, яйца, мляко, зехтин, грозде… Видях всичко това на идване.

Ново кимване.

— Защо ме преследва? — попита сърбинът.

Макбрайд не отговори веднага. Ако издадеше истинската причина, онзи можеше да реши, че няма смисъл повече да сътрудничи на САЩ и която и да е негова институция, след като и без това никога нямаше да му простят. Имаше задача от Девъроу да не изпусне това омразно изчадие от проект „Скитник“.

— Не знаем — излъга той. — Някой го е наел. Сигурно стар враг от Югославия.

Жилич се замисли, после поклати глава.

— Защо закъсняхте толкова, господин Макбрайд?

— Не знаехме за този човек, докато не съобщихте за самолета, който прелетял над имението ви и го снимал. Вие ни дадохте регистрационния номер. Чудесно. После пратихте хора в Гвиана да се намесят. Господин Девъроу смяташе, че ще открием натрапника и ще можем да го спрем. Но той се промъкна през мрежата.

Студените омари бяха с майонеза, също от местни продукти. За десерт имаше мускатово грозде, праскови и силно черно кафе. Икономът предложи пури и изчака, докато се разгорят добре, после се оттегли. Сърбинът изглеждаше умислен.

Трите красиви сервитьорки се бяха строили до стената на къщата. Жилич се завъртя на стола си, посочи едната и щракна с пръсти. Момичето пребледня, но се обърна и влезе в сградата, навярно за да се приготви за идването на господаря си.

— По това време си почивам. Това е местен обичай, при това доста добър. Преди да ви оставя, ще ви кажа нещо. Аз създадох тази крепост заедно с майор Ван Ренсберг, с когото ще се запознаете. Смятам я за най-безопасното място на света.

Не вярвам, че вашият наемник ще успее да проникне тук. Но даже да влезе в имението, никога няма да си тръгне жив. Охранителните системи са изпитани. Този човек може да ви е надхитрил, но няма да се приближи до мен. Докато аз си почивам, Ван Ренсберг ще ви разведе из имението. После можете да съобщите на господин Девъроу, че проблемът е решен. Доскоро.

Той се изправи и напусна масата. Макбрайд остана. Вратата в главния портал под терасата се отвори и по стълбището се качи друг човек. Макбрайд го познаваше от досиетата, но се престори, че го вижда за пръв път.

Адриаан ван Ренсберг също имаше бурно минало. По времето, когато Южна Африка се управляваше от Националната партия и нейната политика на апартейд, той бе работил в Бюрото за държавна сигурност и се беше издигнал до висок пост поради изключителната си безпощадност.

След избирането на Нелсън Мандела той бе постъпил в крайно дясната партия на Йожен Тер Бланш и след нейното разтурване беше решил, че е по-благоразумно да избяга от страната. След няколко години, през които бе работил като експерт по сигурността в различни европейски фашистки организации, той беше привлякъл вниманието на Зоран Жилич и му бе поверено проектирането, построяването и ръководството на хасиендата-крепост Ел Пунто.

За разлика от полковник Морено, южноафриканецът не беше дебел, а мускулест. Само шкембето, което преливаше над широкия кожен колан, издаваше вкус към огромни количества бира.

Макбрайд забеляза, че си е измислил и униформа: кубинки, камуфлажни дрехи, плантаторска шапка, поръбена с леопардова кожа, и пищни отличия.

— Господин Макбрайд? Американецът?

— Аз съм, приятел.

— Майор Ван Ренсберг, шеф на охраната. Наредено ми е да ви покажа имението. Какво ще кажете за утре сутрин? В осем и половина?

Един полицай намери форда на паркинга в курорта Ла Бая. Номерата бяха местни, но фалшиви. Наръчникът в жабката беше на нидерландски. Като в Суринам.

Много по-късно някой си спомни, че е видял мъж с грамадна раница да напуска курорта пеш. Отправил се на изток. Полковник Морено отзова всичките си хора и върна армията в казармите. На сутринта, каза той, щели да претърсят хълмовете откъм континента — от пътя до хребета.

29.Обиколката

Това беше вторият залез, откакто Декстър бе заел невидимата си позиция на хребета, и щеше да е последен.

Все още неподвижен, той изчака и последните прозорци на полуострова да угаснат и се приготви за път. Там долу ставаха рано и си лягаха рано. За него сънят отново щеше да е недостъпен лукс.

Изяде последните си порциони и се зареди с двудневна доза витамини и минерали, фибри и захар. Доизпи и водата си — сега телесните му запаси щяха да му стигнат за следващото денонощие. Наложи се да остави голямата раница, здравата мрежа и дъждобрана. Всичко, което щеше да му трябва, донесено от континента или откраднато предишната нощ, се побра в по-малката му раница. Трябваше да скрие само въжето някъде, където нямаше да го намерят.

След полунощ, доколкото можеше, заличи следите от наблюдателния си пост и го напусна.

Като триеше с клон стъпките си, той бавно се придвижи надясно над селото на работниците. Това му отне един час. Но Декстър прецени времето точно. Лунният полумесец изгря. Дрехите му отново започнаха да подгизват от пот.

Предпазливо заслиза по склона, от опора на опора, от пън на пън, от корен на корен, докато стигна до мястото, където щеше да има нужда от въжето. Този път трябваше да го прехвърли през един гладък корен, за да не се заклещи, когато го дръпнеше отдолу. За да не събори някой камък, той се спусна заднешком стъпка по стъпка и накрая стигна до пространството между скалите и задната стена на черквата. Надяваше се, че свещеникът спи дълбоко — намираше се само на няколко метра от дома му.

Внимателно задърпа единия край на въжето. Другият се изхлузи от пъна и падна долу. Декстър го уви на рамото си и се измъкна от сенките на черквата.

Тоалетните бяха общи. В трудовия лагер нямаше жени. Беше наблюдавал мъжете отгоре. Дългата канавка бе покрита с дъски, в които бяха пробити кръгли дупки с кръгли капаци. Той дълбоко си пое дъх, вдигна един от капаците и хвърли въжето в черната дупка. С малко късмет то просто завинаги щеше да изчезне, даже да го търсеха, което му се струваше крайно невероятно.

Колибите, в които живееха и спяха мъжете, бяха малки и квадратни — колкото затворнически килии, само че единични. Бяха в редици по петдесет, разделени с уличка от другата редица. Всяка група от по сто бе разположена перпендикулярно на шосето.

Самото шосе водеше до площада, заобиколен от умивалните, кухните и масите със сламените навеси. Декстър заобиколи огрения от луната площад и като се движеше в сенките на сградите, се върна при черквата. Ключалката на вратата му отне не повече от няколко минути.

Черквата не беше нищо особено, но създателите на трудовия лагер бяха постъпили много разумно, осигурявайки отдушник в тази силно католическа страна. Декстър разсеяно се зачуди как тукашният свещеник примирява работата си с вярата.

Намери каквото му трябваше в дъното, в ризницата зад олтара. Остави вратата отключена и се върна при редиците от колиби, където работниците хъркаха през няколкото си часа почивка.

От хребета беше запаметил местоположението на нужната му колиба. Бе видял мъжа да излиза от нея за закуска. Петата отляво на третата уличка от шосето след площада.

Нямаше ключалка — само просто дървено резе. Декстър влезе вътре и стоя неподвижно, докато очите му привикнат с почти пълния мрак след бледата лунна светлина навън.

Гърбавата фигура на кревата хъркаше. След три минути Отмъстителя вече виждаше ниската гърбица под грубото одеяло. Той приклекна, бръкна в раницата си, после се приближи до леглото. От мократа кърпа в ръката му се надигна сладникав мирис на хлороформ.

Пеонът изсумтя, опита се да се претърколи настрани, после потъна в още по-дълбок сън. Декстър продължи да държи кърпата — за по-сигурно. Мъжът нямаше да помръдне още няколко часа. После го преметна през рамо и безшумно се върна по обратния път до черквата.

На прага на каменната сграда отново спря и се ослуша. Селото продължаваше да спи. Когато повторно влезе в ризницата, той уви ходилата и глезените на пеона с изолирбанд и запуши устата му. Носът остана отпушен.

Докато заключваше вратата, Отмъстителя погледна бележката на таблото за обяви. Тази обява бе неочакван „плюс“.

Върна се в празната колиба и рискува да включи тънкото си фенерче, за да разгледа вещите на работника. Не бяха много. На стената висеше портрет на Богородица, в чиято рамка беше подпъхната избеляла снимка на усмихната млада жена. Годеница, сестра, дъщеря? През мощния бинокъл мъжът бе изглеждал на възрастта на Декстър, ала можеше да е по-млад. Хората, които попадаха в наказателната система на полковник Морено и биваха пращани на Ел Пунто, бързо остаряваха. Определено отговаряше по ръст и телосложение, поради което Декстър го бе избрал.

Нямаше други украси, само закачалки, на които висяха два еднакви чифта работни дрехи — груби памучни панталони и риза от същия плат. На пода — чифт еспадрили с въжени подметки, лекьосани и захабени. Сламеното сомбреро изчерпваше облеклото на работника. Имаше и брезентова торба с ремък за стягане, в която мъжът бе носил обяда си на плантацията. Декстър изключи фенерчето и си погледна часовника. Четири и пет.

Съблече се по боксерки, избра нещата, които искаше да вземе със себе си, уви ги в потната си тениска и ги напъха в брезентовата торба. Налагаше се да се откаже от останалото. Уви го в раницата и се избави от него по време на второто си отиване до нужника. После зачака ударите на железния лост по релсата.

Както обикновено, сигналът се разнесе в шест и половина. Навън все още беше тъмно, но небето на изток розовееше. По желязната релса удряше дежурният, който стоеше зад двукрилия портал на фермата. Селото около Декстър започна да оживява.

Той прескочи ходенето до нужниците и умивалните, като се надяваше, че никой няма да забележи отсъствието му. След двайсет минути надникна през една цепнатина между дъските на вратата и видя, че неговата уличка отново е опустяла. Забил поглед в земята и с килнато напред сомбреро, Отмъстителя забърза към нужниците — една от хилядата фигури по сандали, панталони и риза.

Докато другите закусваха, той остана клекнал над една от дупките. Едва когато третият звън призова работниците на портала, Декстър се нареди на опашката.

Петимата проверяващи седяха на масите си, поглеждаха номерата, проверяваха ги в списъците си, отмятаха ги и записваха в коя група е разпределен работникът, после му даваха знак да отиде при ръководителя. Оттам групите взимаха инструментите си и се захващаха с определените им задачи.

Декстър стигна до масата, хвана номера си с палец и показалец като другите, наведе се напред и се закашля. Проверяващият рязко извърна лице настрани, записа номера и му махна да влиза. Отвращаваше го вонята на чили. Новият се затътри да вземе мотиката си — щеше да плеви авокадо.

В седем и половина Кевин Макбрайд закусва сам на терасата. Грейпфрутът, яйцата, препечените филийки и сливовият конфитюр щяха да са чест за всеки петзвезден хотел. В осем и петнайсет се появи сърбинът.

— Струва ми се, че е най-добре да си приготвите багажа — каза той. — Когато майор Ван Ренсберг ви покаже имението, надявам се, ще се съгласите, че този наемник има един процент шанс да проникне тук, още по-малко да се добере до мен и абсолютно никакъв — да се измъкне навън. Няма смисъл да оставате. Можете да предадете на господин Девъроу, че в края на месеца ще изпълня своята част от сделката, както сме се уговорили.

В осем и половина Макбрайд хвърли ръчната си чанта отзад в открития джип на южноафриканеца и се настани до майора.

— Е, какво искате да видите? — попита шефът на охраната.

— Казаха ми, че е абсолютно невъзможно в имението да влезе нежелан посетител. Ще ми обясните ли защо?

— Вижте, господин Макбрайд, когато проектирах това място, аз постигнах две цели. Първо, това е почти напълно самозадоволяващ се селскостопански рай. Има всичко. Второ, това е крепост, убежище, скривалище, защитено от почти всякакви външни опасности. Естествено, ако се говори за цялостна военна операция, парашутисти, бронирани машини… да, имението може да бъде превзето. Обаче само един наемник?… Категорично не.

— Ами ако дойде по море?

— Добре, ще ви покажа.

Ван Ренсберг превключи на скорост и вдигна облак прах след себе си. Южноафриканецът спря до недалечния край на скалите.

— Оттук можете да видите — каза той, когато слязоха, — че цялото имение е заобиколено от морето. Скалите никъде не са по-ниски от шест метра, а на повечето места достигат петдесет. Имаме радарна система, замаскирана като телевизионни сателитни антени, която ни предупреждава за приближаващи се обекти.

— Патрули?

— Две патрулни лодки, които се редуват. Около целия полуостров има километър и половина забранена зона. Допускат се само товарни кораби с доставки.

— Ами ако се приближи под вода?

Ван Ренсберг презрително изсумтя.

— Ще ви покажа какво ще се случи.

Той взе радиостанцията си, обади се в радиозалата и оттам го свързаха с кланицата. Уговориха среща в другия край на имението, при крановете. Пред погледа на Макбрайд изсипаха кофа с месо в морето.

В продължение на няколко секунди не се случи нищо. После първата перка разсече морската повърхност като ятаган. След минута водата вече кипеше. Ван Ренсберг се засмя.

— Тук се храним добре. С много пържоли. Моят шеф не яде пържоли, обаче охраната ги обожава. Повечето от тях са като мен от Южна Африка.

— И?

— Когато колят животно — овца, коза, свиня, говедо, — приблизително веднъж седмично, карантията се изхвърля в океана. И кръвта. Морето оживява от акули. Бели, тигрови, риба-чук, каквито поискате. Миналия месец един от хората ми падна през борда. Патрулната лодка се върна да го вземе след трийсет секунди. Беше късно.

— Не го ли извадиха от водата?

— Почти цял. Само без крака. Умря след два дни.

— Погребахте ли го?

— Там долу.

— Значи в края на краищата акулите са го изяли.

— Тук никой не допуска грешки. Не и когато командва Адриаан ван Ренсберг.

— Ами ако натрапникът влезе през хълмовете? Откъдето вчера минах аз?

В отговор южноафриканецът му подаде полеви бинокъл.

— Погледнете. Не можете да заобиколите хълмовете отстрани. Склоновете се спускат към водата. А ако слезете от хълма през деня, веднага ще ви видят.

— Ами нощем?

— Добре, слизате долу. Вашият човек е извън телената мрежа, на повече от три километра от къщата и извън стената. Той не е пеон, не е страж, скоро ще го забележат и… ще се погрижат за него.

— Ами потока, който видях? Не може ли някой да влезе в имението оттам?

— Логично разсъждавате, господин Макбрайд. Елате да ви покажа потока.

Майорът потегли към пистата, отвори портала със собственото си дистанционно устройство и спря при мястото, където потокът изчезваше под земята. Двамата слязоха. Между пистата и оградата имаше дълъг участък открит канал. Бистрата вода бавно течеше по водораслите на дъното.

— Виждате ли нещо?

— Не — отвърна американецът.

— Те са на хладно, под пистата.

Това очевидно бе гвоздеят на програмата. Южноафриканецът носеше говежда пастърма в джипа. Когато я хвърли в канала, водата закипя. Макбрайд видя пираните да изплуват от сянката и голямото колкото цигарена кутия парче месо беше разкъсано от безброй тънки като игли зъби.

— Това стига ли ви? Ще ви покажа как използваме водата, без да отслабваме охраната. Елате.

Ван Ренсберг обърна към фермата и проследи лъкатушния път на потока през имението. На десетина места от него се отклоняваха канали, които напояваха различни насаждения или пълнеха няколкото водохранилища. Самият поток накрая се връщаше до ръба на скалите при пистата, но извън телената мрежа. Там увеличаваше скоростта си и се изливаше в морето.

— Точно до ръба съм поставил плоча с остри шипове — поясни Ван Ренсберг. — Всеки, който се опита да избяга през потока, ще бъде понесен от течението между гладките бетонни стени. След като мине над шиповете, безпомощният окървавен плувец ще падне в морето. После ли? Акулите, естествено.

— Ами нощем?

— А, не видяхте ли кучетата? Глутница от дванайсет звяра. Добермани. Дресирани са да не докосват човек в униформата на охраната и десетината висши служители, независимо как са облечени. Надушват миризмата им. Пускат ги по залез слънце. След този час всички пеони трябва да стоят извън мрежата, иначе кучетата ще ги открият за няколко минути. И тогава нямат никакъв шанс. Е, как ще постъпи тоя ваш наемник?

— Нямам ни най-малка представа. Ако има капка здрав разум, предполагам, че вече си е плюл на петите.

Ван Ренсберг отново се засмя.

— Много благоразумно. Знаете ли, в зоната Каприви в старата родина имахме лагер за чернилки, които създаваха много проблеми в градовете. Аз го командвах. И знаете ли, господин агент от ЦРУ, никога не ми е бягало нито едно негро. Никога.

— Впечатлен съм.

— Знаете ли какво използвах? Сухопътни мини? Не. Прожектори? Не. Два концентрични кръга телена мрежа, заровена на дълбочина метър и осемдесет в земята, с бодлива тел отгоре, а между двата кръга — диви зверове. Крокодили в езерцата, лъвове на сушата. Един покрит тунел, през който се влизаше и излизаше. Обичам майката природа.

Той си погледна часовника.

— Единайсет. Ще ви закарам до прохода. От санмартинската полиция ще пратят джип да ви вземе оттам и да ви върне в хотела.

Прекосяваха имението от брега към портала, който водеше към селото и пътя за прохода, когато радиостанцията на майора изпращя. Той изслуша съобщението на дежурния радист в мазето на господарската къща и остана видимо доволен. Накрая посочи хребета на хълмовете.

— Хората на полковник Морено претърсват джунглата от пътя до хребета. Открили са бивака на американеца. Изоставен. Може би имате право. Сигурно е видял достатъчно и се е изпарил.

В далечината Макбрайд забеляза големия двукрил портал и белите сгради на селото зад него.

— Разкажете ми за работниците, господин майор.

— Какво ви интересува?

— Колко са? Откъде ги намирате?

— Около хиляда и двеста. Всички са престъпници, осъдени на каторга. Хайде сега, не се правете на по-голям светец от папата, господин Макбрайд. И вие американците имате затворнически ферми. Та и това е затворническа ферма. Общо взето, те живеят тук доста добре.

— А след като излежат присъдата си?

— Това просто не се случва — отсече Ван Ренсберг.

Еднопосочен билет, помисли си американецът, благодарение на полковник Морено и майор Ван Ренсберг. Доживотна присъда. За какви престъпления? Неправилно пресичане на улицата? Разсипване на боклук? Морено трябваше да поддържа броя им. По поръчка.

— Ами пазачите и персонала в господарската къща?

— Това е друг въпрос. Ние сме служители. Всички работници в господарската къща живеят зад стената. Никой не излиза, когато нашият работодател е там. Само униформените стражи и неколцина висши служители като мен могат да излизат извън стената. Никога пеони. Чистачите на басейна, градинарите, сервитьорите, камериерките — всички живеят зад стената. Пеоните, които работят в имението, живеят в селището. Всички са ергени.

— И няма жени и деца, така ли?

— Няма. Те не са тук, за да се размножават. Обаче има черква. Свещеникът проповядва само един текст — абсолютно покорство.

Майорът забрави да спомене, че наказва непокорството с бича си от кожа на носорог като едно време.

— Възможно ли е външен човек да влезе в имението, като се представи за работник, господин майор?

— Не. Всяка вечер управителят на имението избира работниците за следващия ден. След закуска избраните се явяват на главния портал, където ги проверяват един по един. Допускат се само толкова, от колкото има нужда. Нито човек повече.

— Колко влизат във фермата?

— Около хиляда души дневно. Двеста с определени умения за работа в работилниците, мелницата, фурната, кланицата и автосервиза, осемстотин на нивите. Двестатина остават в селото. Истински болните, боклукчиите, готвачите.

— Струва ми се, че ви вярвам — отвърна Макбрайд. — Този самотник няма голям шанс, а?

— Казах ви, американецо. Уплашил се е.

Още не бе изрекъл тези думи, когато радиостанцията му отново изпращя. Докато слушаше, той сбърчи чело.

— Какво се е случило? Добре, кажи му да се успокои. Идвам след пет минути.

Той затвори.

— Отец Висенте, от черквата. Бил се паникьосал. Трябва да се отбия там на път за прохода. Ще ви забавя само няколко минути.

Подминаха група пеони, които бяха превили гръб над мотиките си и копаеха под прежурящото слънце. Неколцина вдигнаха глави за миг, за да погледнат колата с човека, който имаше власт над живота и смъртта им. Изпити, брадясали лица, кафяви очи под перифериите на сламените шапки. Ала две от тях бяха сини.

30.Блъфът

Той подскачаше нагоре-надолу пред отворената врата на черквата, нисък тантурест мъж със свински очички и не особено чисто бяло расо. Отец Висенте, пастир на окаяните каторжници.

Познанията на Ван Ренсберг по испански бяха доста оскъдни и обикновено се свеждаха до остри заповеди. Опитът на свещеника да говори на английски също не беше много успешен.

— Бързо идва, полковник — каза той и се шмугна обратно вътре. Двамата мъже слязоха от джипа, изтичаха нагоре по стълбището и го последваха в черквата.

Лекьосаното расо се понесе по пътеката, подмина олтара и влезе в ризницата. В малкото помещение имаше гардероб, завинтен за стената. Отчето с драматичен жест отвори вратата и извика:

— Mira!11

И те погледнаха. Пеонът лежеше точно така, както го беше открил отец Висенте. Свещеникът не се бе опитал да го развърже. Китките и глезените му здраво бяха увити с изолирбанд, устата му беше залепена и иззад лепенката се разнасяше приглушено мучене. Когато видя Ван Ренсберг, работникът се ококори от ужас.

Южноафриканецът се наведе напред и безцеремонно откъсна лепенката.

— Какво прави той тук, по дяволите?

Мъжът уплашено заломоти нещо. Свещеникът сви рамене.

— Казва, че не знаел. Снощи си легнал и се събудил тук. Боляла го глава, не помнел нищо.

Пеонът беше гол, само по гащета. Майорът нямаше за какво друго да го хване, затова го сграбчи за предмишниците и го изправи на крака.

— Кажи му, че е по-добре да започне да си спомня — извика на свещеника той. Отец Висенте преведе.

— Първо най-важното, господин майор — тихо се намеси Макбрайд. — Името му?

Отчето схвана въпроса.

— Казва се Рамон.

— Рамон чий?

Свещеникът сви рамене. Той имаше над хиляда енориаши — нима трябваше да помни фамилиите на всички?

— В коя колиба живее? — попита американецът.

Последва кратък разговор. Макбрайд с усилие четеше испански, но в Сан Мартин говореха на някакъв абсолютно непонятен диалект.

— Колибата му е на триста метра оттук — поясни отец Висенте.

— Да идем там — нареди Макбрайд.

Той извади джобно ножче и преряза изолирбанда на китките и глезените на Рамон. Уплашеният работник поведе майора и американеца през плаца, по главната улица и оттам към своята колиба. Посочи вратата и се отдръпна настрани.

Ван Ренсберг влезе пръв, последван от Макбрайд. Не намериха нищо освен парче вата под леглото. Американецът я подуши и я подаде на майора, който направи същото.

— Хлороформ — каза Макбрайд. — Изненадал го е в съня му. Рамон сигурно не е усетил нищо. Събудил се е с вързани ръце и крака, заключен в гардероба. Не ни лъже, просто е ужасен и озадачен.

— Тогава каква е тая работа, по дяволите?

— Не споменахте ли, че всеки от работниците носи номер, който се проверява на портала?

— Да, защо?

— Рамон не носи номер. Няма го и тук на пода. Според мен някъде вътре имате самозванец.

Ван Ренсберг загря. Той се върна при ландроувъра на площада и вдигна радиостанцията от таблото.

— Обявявам извънредно положение — каза южноафриканецът на радиста. — Пусни сирената за избягал затворник. Затвори портала на къщата за всички други освен за мен. После съобщи по аудиосистемата на всички от охраната да ми се явят при главния портал.

След няколко секунди над полуострова се разнесе протяжен вой на сирена. Чуха я на нивите и в плевниците, в работилниците и градините, кухните и кочините.

Всички прекъснаха работата си и погледнаха към главния портал. След това се разнесе гласът на радиста от подземния етаж на къщата.

— Всички стражи на главния портал. Повтарям, всички стражи на главния портал.

Стражите от дневната смяна бяха над шейсет, останалите почиваха в казармата. Те се събраха при главния портал от нивите, пристигнаха с мотопеди от най-далечните краища на имението или дотичаха пеш от казармата, която се намираше на около четиристотин метра от портала.

Ван Ренсберг изкара джипа си навън от оградата и ги зачака, изправен върху предния капак с рупор в ръка.

— Нямаме беглец — започна майорът, когато се строиха пред него. — Тъкмо обратното. Имаме натрапник. Облечен е като работник. Със същите дрехи, същите сандали, същото сомбреро. Даже носи краден номер на шията си. Дневната смяна: обиколете имението и съберете всички работници. Без изключение. Почиващите, претърсете всички плевници, оборите, конюшните и работилниците. После ги заключете и останете на пост. Поддържайте радиовръзка с взводните си командири. Младши командири, поддържайте връзка с мен. А сега на работа. Ако видите да бяга някой в затворническа униформа, стреляйте на месо. Действайте.

Стотината мъже се разгърнаха из имението. Трябваше да покрият средната му част: от телената мрежа, отделяща селото и пистата от фермата, до стената на господарската къща. Голяма площ — прекалено голяма даже за сто души. Това щеше да отнеме няколко часа.

Ван Ренсберг бе забравил, че чуждестранният му гост си тръгва. Той не обръщаше внимание на американеца, зает с планирането на собствените си действия. Макбрайд озадачено седеше наблизо.

На таблото до входа на черквата имаше обява. Тя гласеше: „Obsequias por nuestro hermano Pedro Hernandez. Once de la manana“.

Въпреки лошия си испански агентът от ЦРУ разбра значението на текста: „Погребална служба за нашия брат Педро Ернандес. В единайсет часа сутринта“.

Нима ловецът на глави не бе видял обявата? Или може би не я беше разбрал? При други обстоятелства свещеникът нямаше да влезе в ризницата до неделя. Но този случай бе извънреден. Точно в единайсет без десет щеше да отвори гардероба и да види затворника.

Тогава защо не го бе скрил някъде другаде? Защо не го беше завързал за собствения му креват, където никой нямаше да го намери поне до залез слънце?

Завари майора да разговаря с монтьорите от летището.

— Какво му е? Поправете опашния ротор. Хеликоптерът ми трябва. Хайде, побързайте.

Той изключи радиостанцията, изслуша Макбрайд и изсумтя:

— Вашият сънародник просто е допуснал грешка, това е. Много скъпа грешка. Тя ще му струва живота.

Изтече час. Макар и без бинокъл, Макбрайд видя първите колони работници в бели памучни дрехи, които се връщаха в селото. Край тях вървяха униформените стражи и им крещяха да побързат. Пладне. Зноят удряше като чук по тила.

Човешкото множество пред портала стана още по-голямо. Разговорите по радиостанцията не преставаха, прочистваха от работници сектор след сектор, претърсваха сградите и ги обявяваха за чисти, заключваха ги и ги завардваха.

В един и половина започна проверката на номерата. Ван Ренсберг настоя петимата проверяващи да заемат местата си на масите и да проверяват работниците един по един, по двеста души в колона.

Обикновено затворниците работеха в утринната и привечерната прохлада. Сега се пържеха живи на слънцето. Двама-трима пеони припаднаха и бяха отнесени от другарите си. Всеки номер се проверяваше в списъка от сутринта. Когато и последната бяла фигура се заклатушка към селото, където имаше сянка и вода, главният проверяващ кимна.

— Един липсва — извика той.

Майорът се приближи и погледна над рамото му.

— Номер петдесет и три хиляди сто и осем.

— Име?

— Рамон Гутиерес.

— Пуснете кучетата.

Ван Ренсберг се запъти към Макбрайд.

— Вече всички монтьори трябва да са заключени в работилниците. Както знаете, кучетата няма да докоснат моите хора. Те познават униформата. Остава само един човек. Външен, с бели памучни панталони и широка риза. За доберманите непознатата му миризма ще е като сигнал за обяд. Може да се покатери на някое дърво или да влезе в някое езеро, да. Те пак ще го намерят. Ще го обкръжат и ще лаят, докато дойдат кучкарите. Давам на тоя наемник половин час да намери дърво и да се предаде. Или да загине.

Човекът, когото търсеха, се намираше в централната част на имението и леко тичаше между царевични редове, по-високи от главата му. Слънцето и хребетът на хълмовете му показваха накъде да се движи.

По-рано сутринта му бяха трябвали два часа постоянно тичане, за да стигне от определеното му работно място до стената на господарската къща. Не че това разстояние представляваше проблем за човек, свикнал с половин маратонска дистанция, само че трябваше да заобикаля другите работни групи и стражите.

Стигна до една просека в царевицата, залегна по корем и надзърна навън. Двама стражи на мотопеди профучаха по пътеката към главния портал. Той изчака да се скрият от поглед, тичешком прекоси просеката и потъна в прасковената градина. След като се бе запознал с разположението на имението, Декстър беше набелязал път, който да го отведе до желаното място, без да се налага да излиза на открито.

Вече бе използвал почти всичко от екипировката, която сутринта беше напъхал в торбата за храна и тесния бандаж под боксерките си. Отново бе сложил здравия водонепроницаем часовник на китката си, колана на кръста си и ножа на гърба си, където нямаше да му пречи, но щеше да му е подръка. Бинтът, пластилинът и останалото беше в плоската кесия на колана му.

Той отново се озърна към хребета на хълмовете, промени посоката си с няколко градуса, после спря и наклони глава, докато не чу клокоченето на водопада пред себе си. Стигна до потока, върна се петнайсетина метра назад и се съблече гол. Остана само по колан, нож и бандаж.

Откъм отсрещната страна на нивите чу приближаващия се лай на доберманите. След няколко минути слабият морски бриз щеше да отнесе миризмата му до тях.

Работеше предпазливо, но бързо. Когато остана доволен, се отдалечи на пръсти към потока, отпусна се в студената вода и остави течението да го понесе към пистата и скалите.

Въпреки убедеността си, че кучетата убийци няма да го докоснат, докато бавно шофираше по един от главните пътища на имението, Ван Ренсберг вдигна всички прозорци на джипа.

Следваше го един от кучкарите с пикап, чиято изцяло затворена каросерия бе направена от стоманена мрежа. Главният кучкар пътуваше в ландроувъра, подал главата си от дясната страна. Именно той чу внезапната промяна в лая на доберманите — гърленото ръмжене се превърна във възбудено джавкане.

— Намерили са нещо — извика кучкарят.

Ван Ренсберг се ухили.

— Къде, човече, къде?

— Натам.

Макбрайд бе приклекнал отзад, неспокоен, макар и в ландроувъра. Не обичаше свирепите кучета, а там имаше достатъчно много.

Доберманите бяха намерили нещо, да, ала тяхното джавкане по-скоро беше от болка, отколкото от възбуда. Южноафриканецът се натъкна на цялата глутница, след като зави зад ъгъла на прасковената градина. Те обикаляха в средата на пътя. Обект на вниманието им бе вързоп окървавени дрехи.

— Вкарайте ги в пикапа — извика Ренсберг.

Главният кучкар слезе от колата, затвори вратата и наду безшумната си свирка. Като продължаваха да джавкат, кучетата наскачаха в каросерията и кучкарят ги заключи. Едва тогава майорът и Макбрайд напуснаха джипа.

— Ето къде са го хванали — рече Ренсберг.

Все още озадачен от поведението на животните, кучкарят вдигна окървавената памучна риза и я поднесе към носа си. После рязко извърна лице.

— Копеле — изкрещя той. — Лют пипер, фино смлян лют зелен пипер. Много. Нищо чудно, че нещастните животни лаят като побъркани. Това не е от възбуда, просто ги боли.

— Кога ще възстановят обонянието си?

— Ами, няма да е днес, шефе, може би даже няма да е утре.

Намериха памучния панталон, също обилно посипан с лют пипер, както и сламената шапка, дори еспадрилите. Но не и труп, кости, нищо друго освен петната по ризата.

— Какво е направил? — попита Ван Ренсберг кучкаря.

— Порязал се е, ето какво е направил тоя изрод. Порязал се е с нож и е нацапал ризата. Знаел е, че това ще влуди кучетата. Човешката кръв винаги им действа така, когато ги насъскаме на месо. Подушили са кръвта, нахвърлили са се на дрехите и са вдишали лютия пипер. И сега нямаме кучета поне до утре.

Майорът разгледа дрехите.

— Обаче той е гол — отбеляза южноафриканецът. — Търсим чисто гол човек.

— Може и да не е — възрази Макбрайд.

Ван Ренсберг беше организирал хората си по военен образец. Всички носеха еднаква униформа. Крачолите на тъмнозелените им панталони бяха натикани в брезентови гети. На кръста си носеха широки кожени колани с токи.

Ризите им бяха в светъл африкански камуфлажен десен, наричан „леопардов“. Ръкавите бяха отрязани до средата на предлакътницата, навити до бицепса и разгладени.

Ефрейторите и сержантите носеха съответно една или две нашивки, а четиримата младши офицери имаха звезди на пагоните.

Край пътеката, където очевидно се бе водила борбата, Макбрайд беше намерил пагон, откъснат от риза. На него нямаше звезди.

— Според мен нашият човек изобщо не е гол — заяви американецът. — Мисля, че носи камуфлажна риза, без един пагон, тъмнозелен панталон и кубинки. Да не споменавам за шапката — същата като вашата, господин майор.

Лицето на Ван Ренсберг бе станало тухленочервено. Ала доказателствата бяха безспорни. Две бразди в пръстта, водещи към високата трева, очевидно бяха останали от безжизнено влачещи се крака. Пътеката водеше към потока.

— Ако го е хвърлил там, трупът вече е паднал от скалите — измърмори южноафриканецът.

„А всички знаем колко много обичаш своите акули“ — помисли си Макбрайд, но не каза нищо.

Ван Ренсберг най-после осъзна цялата чудовищност на положението. Някъде в две хиляди и петстотин хектаровото имение имаше професионален убиец, разполагащ с оръжие и мотопед, с лице, скрито под широкопола шапка, който бе нает да очисти неговия работодател. Майорът изсъска нещо на африканерски, което не звучеше много любезно. После взе радиостанцията.

— Искам още двайсет души в къщата. После няма да пускате никой друг освен мен. Да са в пълно снаряжение и веднага да покрият терена около сградата. Действайте.

Потеглиха обратно към стената на господарската къща на носа.

Беше четири без петнайсет.

31.Ужилването

Водата в потока подейства като балсам на голата му кожа, изгорена от парещите слънчеви лъчи. Ала тази вода бе опасна, тъй като скоростта й постепенно се увеличаваше и тя все по-бързо се носеше по бетонното си корито към морето.

Там, където влезе в потока, Декстър все още можеше да се измъкне на отсрещния бряг. Но той се намираше прекалено далеч от желаното място, а и чуваше лая на кучетата. Освен това беше видял дървото от хребета на хълмовете и преди това — на въздушните снимки.

Последното, което оставаше от екипировката му, беше малка сгъваема кука с шестметрово здраво въже. Докато водата го носеше по коритото, Отмъстителя разгъна трите шипа на куката, застопори ги и вкара дясната си длан в клупа на въжето.

Излезе иззад поредния завой на канала и видя дървото пред себе си. То растеше на брега откъм самолетната писта и два от дебелите му клони висяха над потока. Когато го наближи, Декстър замахна с ръка и хвърли куката високо над себе си.

Чу тъп звук от забиването на шиповете в клоните и усети болка в дясното си рамо, когато бързото му движение по течението рязко спря.

Изтегли се по въжето и измъкна горната половина на тялото си от потока. Натискът на водата отслабна. Като заби пръстите на свободната си ръка в пръстта и тревата, Декстър изпълзя на брега.

Куката беше скрита в клоните. Той просто вдигна ръце колкото можеше по-нависоко, преряза въжето с ножа си и го остави да виси над водата. Знаеше, че се намира на стотина метра от оградата на пистата, в която четирийсет часа по-рано бе пробил дупка. Не му оставаше нищо друго, освен да допълзи дотам. Кучетата бяха най-малко на километър и половина оттатък потока. Щяха да намерят мостовете, но дотогава имаше още време.

Лежейки в мрака до телената ограда на пистата, преди две нощи той бе направил вертикален и хоризонтален разрез като две страни на триъгълник, но беше оставил един тел непокътнат, за да държи мрежата на място. Ножиците бяха скрити във високата трева зад оградата.

Двата разреза бяха завързани с тънка градинарска жица. Отне му по-малко от минута, за да ги развърже, чу глух звън при прерязването на последния тел и се промъкна през мрежата. Все още по корем, Декстър се обърна и отново завърза разрезите. Човек можеше да ги забележи най-малко от десетина метра.

Пеоните косяха тревата във фермата за фураж, но от двете страни на пистата тя бе висока трийсетина сантиметра. Отмъстителя намери мотопеда и другите откраднати неща, облече се, за да не изгори на слънцето, легна и неподвижно зачака. На километър и половина оттам чу лая на доберманите, които бяха намерили окървавените дрехи.

Когато майор Ван Ренсберг стигна пред портала на къщата, новите стражи тъкмо бяха пристигнали. Тежко въоръжените мъже скачаха от каросерията на спрелия пред входа камион, стиснали автомати М–16 в ръце. Младият офицер ги строи в колони. Дъбовият портал се отвори и те бързо се пръснаха в парка. Южноафриканецът ги последва вътре и порталът се затвори.

Намираха се пред стълбището, по което се беше качил Макбрайд, за да стигне до терасата с басейна, но майорът зави надясно. Американецът видя вход за долния етаж и електрически врати на три подземни гаража.

Икономът ги чакаше. Той ги поведе покрай гаражите, изкачиха се по друго стълбище и се озоваха в жилищното крило на къщата.

Сърбинът беше в библиотеката. Въпреки прохладата на късния следобед той бе предпочел дискретността и сега седеше в заседателната зала с чаша черно кафе. Жилич покани с жест двамата си гости да седнат. Телохранителят Кулач зорко стоеше в дъното на стаята с гръб към цяла стена с неразгръщани първи издания.

— Докладвайте — безцеремонно нареди сърбинът. Ван Ренсберг трябваше да направи унизителното признание, че натрапникът се е промъкнал съвсем сам в неговата крепост, представил се е за местен работник, избавил се е от кучетата, убил е един от охраната, облякъл е неговата униформа и е хвърлил трупа в бързия поток.

— И къде е сега?

— Между стената и телената ограда.

— Какви мерки възнамерявате да вземете?

— Всичките ми хора, и последният човек, който носи тази униформа, ще бъде повикан по радиостанцията и проверен.

— Quis custodiet ipsos custodes? — попита Макбрайд. Другите двама неразбиращо го погледнаха. — Извинете. Кой пази самите пазачи? С други думи, кой ще провери проверяващите? Как ще разберете, че гласът по радиостанцията не лъже?

Последва мълчание.

— Добре — накрая каза Ван Ренсберг. — Ще се наложи да ги върна в казармата, където ще ги проверят взводните им командири. Може ли да отида в радиозалата, за да издам заповедта?

Жилич го освободи с кимване на глава.

Това отне един час. Слънцето навън залезе зад хребета на хълмовете. Спусна се тропическият мрак. Ван Ренсберг се върна.

— Всички се явиха в казармата, общо осемдесет души. Взводните командири потвърдиха самоличността им. А той още е някъде там навън.

— Или някъде тук — подхвърли Макбрайд. — Петият ви взвод патрулира около къщата.

Жилич се обърна към шефа на охраната си.

— Наредили сте тези двайсет души да дойдат тук, без да ги проверите, така ли? — ледено попита той.

— Не, разбира се. Те са елитният ми взвод. Командва ги Джани Дюплесис. Ако има дори само едно непознато лице, той веднага ще го забележи.

— Кажете му да се яви тук — заповяда сърбинът.

След няколко минути младият южноафриканец влезе в библиотеката и застана мирно.

— Лейтенант Дюплесис, след моята заповед вие избрахте двайсет души заедно с вас и преди два часа ги доведохте тук, нали?

— Да.

— Познавате ли всички по лице?

— Да.

— Прощавайте, но когато влизахте през портала, в какъв строй се движехте? — обади се Макбрайд.

— Аз бях начело. Следваше ме сержант Грей. После войниците, по трима в редица, по шестима в колона. Общо осемнайсет.

— Деветнайсет — поправи го Макбрайд. — Забравихте опашката.

В тишината натрапчиво ясно се чу тиктакането на часовника над камината.

— Каква опашка? — промълви Ван Ренсберг.

— Не ме разбирайте грешно, може да съм сбъркал. Мисля, че иззад камиона се появиха деветнайсет души и влязоха през портала. С еднаква униформа. Изобщо не ми направи впечатление.

В този момент часовникът удари шест и избухна първата бомба.

Не бяха по-големи от топки за голф и бяха напълно безобидни, по-скоро за плашене на гарги. Имаха часовникови механизми, настроени на осем часа, и Отмъстителя бе хвърлил и десетте през стената в десет часа сутринта. От въздушните снимки беше научил точно къде са най-гъстите храсти в парка около къщата, а в юношеските си години се бе научил да мята надалече. Все пак фойерверките издадоха пукот, много напомнящ гърмежи на едрокалибрено оръжие.

Някой в библиотеката извика „Залегни“ и петимата ветерани се хвърлиха на пода. Кулач се претърколи, скочи на крака и застана до господаря си с извадено оръжие. После на първия от стражите навън му се стори, че е зърнал нападателя, и откри огън.

Избухнаха още две бомбички и изстрелите зачестиха. Един от прозорците се пръсна. Телохранителят стреля към мрака навън.

На сърбина му писна. Той се затича приклекнал към вратата в дъното на библиотеката, продължи по коридора и се спусна в мазето. Макбрайд го последва. Кулач се движеше последен, като вървеше заднешком.

Долу се намираше радиозалата. Дежурният радист беше пребледнял и се опитваше да следи виковете и крясъците на честотата на радиостанциите на охраната.

— Представете се. Къде сте? Какво става? — питаше той.

Никой не му обръщаше внимание и престрелката в мрака продължаваше. Жилич се пресегна към пулта и завъртя едно копче. Възцари се тишина.

— Свържете се с летището. Съберете всички пилоти, целия технически персонал. Искам хеликоптера. Веднага.

— Хеликоптерът е повреден. Утре ще е готов. Поправят го от два дни.

— Тогава хоукъра. Да го приготвят за излитане.

— Сега ли?

— Да. Не утре, нито след един час. Веднага.

Изстрелите в далечината накараха мъжа във високата трева да застане на колене. Скоро щеше да се спусне пълен мрак и точно преди това зрението играеше номера, сенките се превръщаха в противници. Той изправи мотопеда, постави кутията с инструменти в предната кошница, избута го през пистата и се насочи към хангарите в отсрещния й край. Гащеризонът с емблемата на Зета Корпорейшън на гърба не се различаваше в здрача и в паниката, която скоро щеше да настъпи, никой нямаше да му обърне внимание през следващите трийсет минути.

Сърбинът се обърна към Макбрайд.

— Сега ще се разделим, господин Макбрайд. Боя се, че ще трябва да се приберете във Вашингтон със собствени средства. Проблемът тук ще бъде решен и ще трябва да си намеря нов шеф на охраната. Предайте на господин Девъроу, че няма да се отметна от сделката, но засега възнамерявам да убия оставащите дни, като се възползвам от гостоприемството на едни мои приятели в Емирствата.

Гаражът се намираше в дъното на подземния коридор и мерцедесът беше брониран. Кулач седна зад волана, а неговият господар — отзад. Американецът безпомощно стоеше в гаража, докато вратата се вдигаше нагоре. Лимузината се плъзна под него, прекоси чакъла и изхвърча през все още отварящия се портал.

Когато мерцедесът стигна до хангара, вътре вече светеше. Малкият влекач чакаше пред носа на хоукъра, за да го изтегли на пистата.

Последният монтьор затвори последния люк на двигателите, подвижната стълба се изтегли назад. В осветената кабина капитан Степанович и неговият млад френски копилот проверяваха уредите и системите.

Жилич и Кулач наблюдаваха от убежището на колата. Когато изтеглиха хоукъра на пистата, вратата се отвори, стълбата със съскане се спусна и копилотът застана на входа.

Кулач излезе от мерцедеса сам, тичешком прекоси няколкото метра, качи се по стълбичката и се втурна в просторния самолет. Първо погледна наляво към затворената врата на кабината. Трябваха му две крачки, за да стигне до тоалетната отзад. Рязко отвори вратата. Никой. Върна се на входа и повика шефа си. Сърбинът слезе от колата и се затича към стълбичката. Когато влезе вътре, люкът се затвори. Най-после бяха в безопасност.

Навън двама души си сложиха слушалки. Единият включи външния акумулатор и капитан Степанович запали двигателите. Двата „Прат & Уитни“ 305 с вой се включиха.

Вторият мъж стоеше отпред, така че пилотът да го вижда, с неонови палки в двете ръце. Той насочи хоукъра към началото на пистата.

Капитан Степанович обърна самолета, за последен път провери спирачките, освободи ги и натисна дроселите.

Хоукърът се понесе напред. Все по-бързо. На няколко километра оттам прожекторите около господарската къща угаснаха и хаосът стана пълен. Носът се повдигна на север към морето. Отляво бяха хълмовете. Двумоторният самолет се откъсна от асфалта, слабото бучене престана, вилите край скалите останаха под носа и хоукърът полетя над огряното от луната море.

Капитан Степанович вдигна колесниците, предаде управлението на французина и се съсредоточи върху плана за полета и първото кацане за зареждане на Азорските острови. Няколко пъти бе летял до ОАЕ, ала никога толкова внезапно. Самолетът се наклони надясно, зави на североизток и достигна височина три хиляди метра.

Подобно на повечето реактивни самолети от този тип, „Хоукър“ 1000 има малка, ала луксозна тоалетна отзад, която заема цялата широчина на корпуса. Задната й стена е подвижна и зад нея има малко помещение за лек багаж. Кулач беше проверил тоалетната, ала не и това помещение.

Пет минути след излитането мъж в гащеризон отмести стената и се вмъкна в тоалетната. Той извади деветмилиметровия автоматичен зигзауер от кутията с инструменти, за пореден път провери механизма, вдигна предпазителя и влезе в салона. Двамата мъже на обърнатите едно срещу друго кресла мълчаливо го зяпнаха.

— Няма да посмееш да го използваш — каза сърбинът. — Ще пробиеш корпуса и ще взривиш самолета.

— Куршумите са модифицирани — спокойно отвърна Отмъстителя. — С четвърт заряд. Достатъчно, за да пробият дупка в теб, да останат вътре и да те убият, но не и да пробият корпуса. Кажи на твоя човек, че искам да извади патлака си с два пръста и да го остави на килима.

Последва кратък разговор на сърбохърватски. С потъмняло от гняв лице телохранителят извади глока си от левия подраменен кобур и го пусна на пода.

— Ритни го към мен — нареди Декстър. Жилич се подчини. — И пистолета на глезена.

Кулач носеше по-малък пистолет под чорапа на левия си глезен. Той също бе изритан на разстояние. Отмъстителя извади чифт белезници и ги хвърли на килима.

— За левия глезен на приятеля ти. Направи го сам. Така че да виждам ръцете ти, иначе ще те прострелям в капачката на коляното. Много съм точен.

— Един милион долара — каза сърбинът.

— Действай — заповяда американецът.

— В брой, в която банка искаш.

— Губя търпение.

Гривната бе поставена на глезена.

— По-стегнато.

Кулач потрепери от стягането на метала.

— През крака на креслото. И за дясната китка.

— Десет милиона. Само глупак ще откаже.

Отговорът беше втори чифт белезници…

— За лявата китка, през веригата на твоя приятел, после за дясната китка. Изправи се. Да те виждам, иначе, повтарям, ще се сбогуваш с капачката на коляното си.

Двамата мъже клечаха един до друг на пода, оковани един за друг и за седалката. Декстър се надяваше, че тя е по-здрава от исполинския телохранител.

Той ги заобиколи и се запъти към кабината. Когато вратата се отвори, капитанът реши, че собственикът идва да се осведоми за полета. Към слепоочието му се притисна пистолетно дуло.

— Вие сте капитан Степанович, нали? — попита нечий глас. Уошингтън Лий беше прихванал имейла от Уичита. — Нямам нищо лично против вас — продължи похитителят. — Вие и вашият приятел си вършите работата. Аз също. Нека си остане така. Професионалистите не вършат глупости. Съгласен ли сте?

Капитанът кимна с глава и се опита да погледне назад към салона.

— Вашият работодател и неговият телохранител са обезоръжени и приковани за пода. Няма да ви се притекат на помощ. Моля, правете само каквото ви казвам.

— Какво искате?

— Променете курса. — Отмъстителя погледна електронната система за управление на полета над дроселите. — Въведете триста и пет градуса. Заобиколете източния край на Куба.

— Крайна цел?

— Кий Уест, Флорида.

— В Съединените щати ли?

— Земята на моите деди — отговори мъжът с пистолета.

32.Предаването

Декстър беше запомнил наизуст маршрута от Сан Мартин до Кий Уест, но се оказа излишно. Системите на хоукъра са толкова ясни, че даже неспециалист може да следи течнокристалния дисплей, който показва предвиждания маршрут и изминатия път.

На четирийсет минути път от крайбрежието видя мъглявите светлини на Гренада под дясното крило. Последва двучасов полет над морето, докато стигнат до южното крайбрежие на Доминиканската република.

След още два часа от Куба до Андрос, най-големия остров на Бахамите, Декстър се наведе напред и докосна французина по ухото с дулото на пистолета.

— Изключете транспондера.

Копилотът въпросително погледна сърбина, който сви рамене и кимна с глава. Французинът го изключи. Без постоянно повтаряния сигнал хоукърът се превърна в точица на радарния екран, ако някой се взираше особено внимателно. За всеки, който не проявяваше такава бдителност, самолетът престана да съществува.

Далеч навътре в морето на юг от Флорида започва въздушната идентификационна зона, която защитава югоизточния бряг на САЩ от наркотрафиканти. Всеки, който навлизаше във ВИЗ без план за полет, си играеше на криеница с извънредно опасен противник.

— Спуснете се на сто и двайсет метра над морето — нареди Декстър. — Веднага. Изключете всички навигационни светлини и осветлението в кабината.

— Много е ниско — възрази пилотът, когато минаха под десет хиляди метра.

— Представете си, че това е Адриатическо море. Правили сте го и преди.

Това бе самата истина. Като изтребител в югославските военновъздушни сили, полковник Степанович бе участвал в атаки срещу хърватското крайбрежие на много по-малка височина от сто и двайсет метра, за да се промъкне под радара. Но въпреки това имаше право.

Огряното от луната море има хипнотично въздействие. То примамва пилота все по-надолу, докато докосне повърхността на вълните и потъне. Уредите за измерване на височина под сто и петдесет метра трябва да са абсолютно точни и редовно да се проверяват. На сто четирийсет и пет километра югоизточно от Исламорада хоукърът установи постоянна височина сто и двайсет метра и премина над пролива Сантарен към Флоридските рифове.

Забелязаха ги на осемдесет километра от летището. На трийсет и два километра северно от Кий Уест се намира Куджоу Кий, където е завързан грамаден балон, издигащ се на шест хиляди метра в небето. Докато повечето крайбрежни радари са насочени към морето и нагоре, този в Куджоу гледа надолу и може да забележи всеки самолет, който се опитва да се промъкне под мрежата.

Даже балоните имат нужда от поддръжка и този в Куджоу се спуска на неравномерни интервали, които никога не се обявяват предварително. Тази вечер случайно беше свален и в момента отново го издигаха. На височина три хиляди метра той засече приближаващия се откъм черното море хоукър — с изключен транспондер и без обявен план за полет. След секунди двата дежурни F–16 във военновъздушната база „Пенсакола“ вече излитаха от пистата.

Двата самолета развиха свръхзвукова скорост и се насочиха на юг към Кий Уест. На петдесет километра оттам капитан Степанович бе намалил скоростта на двеста възела и се готвеше за кацане. Надясно мъждукаха светлините на Куджоу и Шугърлоуф. Насочените надолу радари на изтребителите засякоха натрапника и пилотите малко промениха курса си, за да го заобиколят отзад. В сравнение с двестате възела на хоукъра те се движеха с над хиляда.

Тази вечер дежурен диспечер в Кий Уест беше Джордж Танър и няколко минути след обявяването на тревогата летището бе затворено. Положението на натрапника показваше, че се опитва да кацне, което беше най-благоразумно от негова страна. След като бъдат пресрещнати от изтребителите, натрапниците без светлини и с изключени транспондери получават само едно предупреждение да кацнат където им наредят. Няма второ предупреждение: войната срещу наркотрафикантите е прекалено сериозна за игрички.

И все пак на борда на самолета може да има извънредна ситуация и трябва да му се даде шанс да кацне. На трийсетина километра екипажът на хоукъра видя светлините на пистата. Изтребителите започнаха да се спускат и да намаляват скоростта. За тях двеста възела означаваше почти кацане.

На петнайсет километра преди летището двата F–16 прихванаха тъмния хоукър по червеното сияние на реактивните двигатели от двете страни на опашката му. В следващия момент бойните самолети заеха позиция до двете му крила.

— Неидентифициран самолет, продължавай напред и кацни. Повтарям, продължавай напред и кацни — нареди гласът в слушалките на капитана.

Спуснаха колесниците. Хоукърът се приготви за кацане. Прелетяха отляво на Чика Кий, база на военноморската авиация. Колелата им докоснаха бетона и самолетът кацна на американска територия.

През последния час Декстър бе стоял с резервния чифт слушалки на ушите и микрофон. Когато кацнаха, той натисна бутона за предаване.

— Неидентифициран хоукър до кулата на Кий Уест, чувате ли ме?

— Чувам ви отлично — ясно се разнесе в ушите му гласът на Джордж Танър.

— Кула, в този самолет се намира масов убиец, извършил убийство на американски гражданин на Балканите. Прикован е с белезници за седалката си. Моля, съобщете на полицията.

Преди да получи отговор, Отмъстителя изключи микрофона и се обърна към капитан Степанович.

— Насочете се към отсрещния край, спрете там и ще ви пусна — каза похитителят. Той се изправи и прибра пистолета в джоба си. От сервизните сгради на летището потеглиха аварийните коли. — Отворете люка, моля — нареди Декстър.

Светлините се включиха и той влезе в салона. Двамата пленници запремигваха. През отворения люк Отмъстителя видя носещите се към тях аварийни коли. Засвяткаха червено-сините лампи на полицията. Воят на сирените бе далечен, ала се приближаваше.

— Къде сме? — извика Зоран Жилич.

— В Кий Уест — отвърна Декстър.

— Защо?

— Помниш ли една ливада в Босна през пролетта на деветдесет и пета? И едно американче, което моли за пощада? Е, приятел, всичко това — той посочи с ръка навън — е подарък от дядото на момчето.

После слезе по стълбичката и се приближи до предния колесник. Два куршума пръснаха гумите. Оградата се намираше на двайсет метра. Тъмният гащеризон скоро потъна в мрака. Декстър прескочи телената мрежа и се отдалечи през ризофорите.

Светлините на летището зад него помръкнаха, но постепенно започна да различава фаровете на колите и камионите по магистралата зад блатото. Той извади мобилен телефон и набра няколко цифри. В далечния Уиндзор, Онтарио, му отговори един мъж.

— Господин Едмънд?

— Аз съм.

— Пратката от Белград, която поискахте, пристигна на летище Кий Уест, Флорида.

Не каза нищо повече и едва чу вика в отсрещния край, преди да изключи. Просто за всеки случай мобифонът полетя в черната блатна вода край пътя, за да изчезне завинаги.

Десет минути по-късно един вашингтонски сенатор бе вдигнат от вечеря и след час двама маршали от бюрото на Федералната маршалска служба в Маями пътуваха на юг.

Преди маршалите да прекосят Исламорада, един шофьор на камион, който пътуваше на север, видя на магистрала 1 край Кий Уест самотна фигура. Заради гащеризона човекът го взе за закъсал колега и спря.

— Пътувам за Маратон. Устройва ли те?

— Напълно — отвърна непознатият. Беше дванайсет без двайсет.

На Кевин Макбрайд му отне цял ден да се прибере в Щатите. Майор Ван Ренсберг, който все още търсеше изчезналия натрапник, се утешаваше с това, че поне работодателят му е в безопасност. Той придружи агента от ЦРУ чак до столицата. Полковник Морено прати кола да го откара от летището до Парамарибо. После взе пътнически самолет до остров Курасао. Там имаше връзка за международното летище в Маями, където най-после се качи на самолет за Вашингтон. Кацна късно и беше уморен. В понеделник сутринта отиде на работа рано, но когато влезе в кабинета на шефа си, Пол Девъроу вече бе там.

Изглеждаше сивопепеляв. Сякаш се беше състарил. Той даде знак на Макбрайд да седне и уморено побутна лист хартия към него.

Всички добри репортери полагат максимални усилия да поддържат отлични отношения с местната полиция. Кореспондентът на „Маями Хералд“ в Кий Уест не правеше изключение. До неделя по обед събитията от съботната нощ вече му бяха известни от негови приятели в полицейското управление. Съвсем навреме за понеделнишкото издание. В понеделник сутрин Девъроу завари на бюрото си обобщение на публикацията.

Заглавието на материала за сръбския бандит и заподозрян масов убиец, задържан в собствения му самолет при аварийно кацане на международното летище в Кий Уест, заемаше трето място на първа страница.

— Мили Боже — промълви Макбрайд. — Мислехме, че е избягал.

— Не, изглежда, че е бил отвлечен — отвърна Девъроу. — Знаеш ли какво означава това, Кевин? Не, естествено, че не знаеш. Аз съм виновен. Трябваше да ти обясня. С проект „Скитник“ е свършено. Две години работа на вятъра. Не мога да продължа без него.

И той подробно му описа плана, който бе измислил, за да извърши най-големия контратерористичен удар на века.

— Кога трябваше да лети за Карачи и за срещата в Пешавар?

— На двайсети. Трябваха ми само още няколко дни.

Йезуита се изправи, отиде при прозореца и се вторачи в дърветата с гръб към Макбрайд.

— Тук съм от изгрев слънце, когато ми се обадиха. И се питам: как е успял тоя проклет Отмъстител?

Заместникът му мълчеше.

— Той не е глупак, Кевин. Човекът, който ме надхитри, не е глупак. По-умен е, отколкото го мислех. Винаги беше една крачка пред мен… Трябва да е знаел, че играе срещу мен. Може да му е казал само един човек. И знаеш ли кой е той, Кевин?

— Нямам представа, Пол.

— Онова лицемерно копеле от ФБР, Колин Флеминг. Но даже да е бил предупреден, как би могъл да ме победи? Трябва да се е сетил, че ще се обърнем към тукашното суринамско посолство. Затова е измислил професор Медвърс Уотсън, ловеца на пеперуди. За примамка. Трябваше да го предвидя, Кевин. Професорът беше фалшив и е бил създаден специално, за да го разкрием. Преди два дни ми се обадиха нашите хора в Суринам. Знаеш ли какво ми казаха?

— Не, Пол.

— Че под псевдонима, който е използвал, Хенри Наш, той е получил виза в Амстердам. Изобщо не се сетихме за Амстердам. Хитро, адски хитро копеле. Затова Медвърс Уотсън влиза и загива в джунглата. Както е било замислено. И това е осигурило на нашия човек шест дни, докато установим, че всичко е измама. Той вече е бил в страната и е наблюдавал имението от хълмовете. И после си се появил ти.

— Обаче и аз го изпуснах, Пол.

— Само защото оня южноафрикански идиот е отказал да те послуша. Естествено, че упоеният с хлороформ пеон е трябвало да бъде открит същата сутрин. Естествено, че е трябвало да вдигнат тревога. Да пуснат кучетата. За да се стигне до третото ужилване — предположението, че е убил страж и е заел неговото място.

— Но и аз имам вина за това, Пол. Наистина ми се струваше, че съм видял още един страж да влиза в господарската къща. Явно не е имало такъв. Призори всички бяха там.

— Тогава вече е било късно. Той е отвлякъл самолета.

Девъроу се обърна от прозореца и се приближи до заместника си. Той протегна ръка.

— Всички допуснахме грешки, Кевин. Той спечели, аз изгубих. Но съм ти благодарен за всичко, което направи или поне се опита да направиш. Колкото до Колин Флеминг, копелето, което го е предупредило, ще дойде време да се справя с него. Засега трябва да започнем наново. ОБЛ още е там. Продължава да крои планове. Искам утре в осем цялата група да се събере тук. На кафе и бисквити. Ще гледаме новините по Си Ен Ен, после ще обсъдим положението. Ще анализираме случая и ще нахвърляме план. Накъде ще продължим оттук нататък.

Макбрайд се обърна да си тръгне.

— Знаеш ли — спря го Девъроу, когато стигна до вратата, — ако трийсетте години служба в това управление са ме научили на нещо, това е, че има вярност, която стои дори над дълга.