Отпусни му края

Глава 10

Сънсет булевард беше блокиран от задръстване и те стояха редом с бели лимузини, докато наблюдаваха как светофарът над тях сменя червено, зелено, жълто и отново червено. Франки бе притиснала нос в затъмнените стъкла на сребристия мерцедес кабриолет на Дориан и зяпаше рекламите, които се носеха над нея на огромни билбордове.

Защо, о, защо се беше съгласила да тръгне за купона? Защо просто не отиде в апартамента на Рита и не се сгуши в пижамата си до Фред и Джинджър. Вместо това седеше в колата, нагласена във вярната си черна рокля и високи токчета. Подпухналото й и зачервено лице бе замаскирано с щедрата помощ на автобронзант и спиралата за обем на Рита. Тя погледна към Рита и Дориан на предните седалки — Рита пушеше цигара, а Дориан разговаряше през хендс-фрито си и слагаше гел на това, което бе останало от косата му. Беше осем вечерта в неделя. В Лондон щеше да е четири часът сутринта в понеделник и Хю все още щеше да е в леглото. Колкото и силно да опитваше, не можеше да не си мечтае да е сгушена до него в този момент…

— Слава богу, най-сетне се движим!

Дориан натисна газта и като издебна светофара, смени лентата. Напред пътят беше море от жълти фарове и червени стопове, ярък контраст с призрачната пустота на тротоарите. Франки ги огледа, но не зърна дори един пешеходец. Вероятно защото нямаше. Цялото население на Лос Анджелис беше на колела. Всеки отиваше нанякъде буквално и метафорично, нагоре или надолу — всеки се движеше.

Вместо хора тя видя няколко неоново осветени бара, три магазина за алкохол, дерайлирал вагон, който сега беше ресторант, и огромен профил на Марлборо мъж. Франки се намръщи на това неканено напомняне за нахалния задник на летището и за малко отново да се отдаде на спомена, когато внушителен хотел, осветен от трептящи виолетови лампи, отклони вниманието й. Виждаше се в далечината и когато приближи, Дориан рязко сви вдясно и те се понесоха по бляскава алея, очертана от огромни палмови дървета, които леко се поклащаха с вечерния бриз.

Ято униформени шофьори се спусна към тях, приканиха ги да излязат и пъргаво откараха колата, готови за следващите гости. Попаднала ненадейно в светлината на прожекторите, Франки замръзна като ужасен заек, а съзнанието й се опитваше да възприеме разточителната обстановка. Непрекъснат поток от Ролс Ройс, Ферари и лимузини преминаваше покрай нея и докато ги наблюдаваше, тя забеляза, че алеята наистина искри. Направена от асфалт, смесен с брокат, тя проблясваше като милиони малки звездички. Само в Ел Ей можеше да има звездите в краката си.

На входа се събираше тълпа. Грациозни момичета в дънки с ниска талия, фатални жени с тупирани коси, облечени в „Гучи“, мъже с правоъгълна челюст и бронзов тен — всички се опитваха да се доберат до купона. Бодигард с размерите на малък гардероб прилагаше всички заучени техники за отблъскване на тълпата, като преграждаше пътя с ръцете си и крещеше нещо в малкия микрофон на ревера си. Имаше поразителна прилика с Майк Тайсън, забеляза Франки.

Като предположи, че ще трябва да чакат с всички останали, Франки се опита да се отдръпне. Не искаше да изглежда, сякаш се натиска да влезе.

— Извинете, това ли е краят на опашката? — попита тя двадесетинагодишната блондинка до себе си.

— Опашка? — Блондинката, която изглеждаше точно както една двадесетинагодишна блондинка в Лос Анджелис би трябвало да изглежда, сбърчи чело, сякаш не разбираше.

— Да, опашката за влизане.

Русокоската съвсем се слиса. Пенсионерът, който я държеше за ръката, се опита да поясни:

— Тя има предвид редицата, захарче.

Сякаш наблюдаваше как някой запалва лампичка. Кикотейки се ведро, блондинката се обърна към Франки:

— Разбира се, сладурче, това е опашката.

Тя изглеждаше тотално очарована от себе си. Така я гледаше и пенсионерът, който здраво стискаше четиридесет и пет сантиметровата й талийка. Ухилен като горд дядо, не като развратния перверзен приятел какъвто беше, той се перчеше с полираната си до блясък усмивка за поне петдесет хиляди долара. Франки кимна сковано, заслепена от зъбите му.

— Йоо-хоо.

Отново този вик. Франки се завъртя на пръсти и огледа тълпата. В началото на опашката забеляза Рита, която ожесточено я приканваше, размахала ръце във всички посоки като родител, който се опитва да танцува на съвременна музика. Рита винаги я засрамваше така. Винаги се набутваше в началото на опашката — дали в пощата, на автобусната спирка или в бара — а Франки я следваше, умряла от срам, и опитваше да игнорира мръсните погледи, които им отправяха.

Чувствайки се сякаш ходи по висока греда, тя заситни нервно край редицата хора, които я измерваха с поглед и се опитваха да си припомнят в кой филм я бяха видели. Дали беше на Тарантино или може би на Спайк Лий, или, не, със сигурност не Спилбърг? Неспособни да решат, те шушукаха помежду си. Не, с тези гърди и зъби очевидно беше британка. Вероятно Мърчант Айвъри или дори по-вероятно Кен Ръсел. Все пак трябваше да е играла в нещо, как иначе щеше да е в списъка с гостите?

— Хайде, глупаво зайче. Ние сме с Дориан.

Сякаш я спасяваше от удавяне, Рита грабна Франки и я издърпа през входа.

Франки беше озадачена.

— И?

— И? — Рита направи гримаса. — И ние влизаме направо.

— Защо? — Тя все още не проумяваше.

— Дявол да го вземе, откъде да знам? — озъби се Рита, вбесена от глупавите въпроси на Франки. — На кого, по дяволите, му пука? Нали сме вътре? — От нейната уста звучеше, сякаш бяха банкови обирджии, които са разбили сложната и скъпоструваща алармена система за по-малко от минута. — Хайде — просъска тя и без да дочака други въпроси, прекоси мраморното фоайе в стегнатия си златен корсет и идеалната мини пола. Франки междувременно беше в погребално черна рокля, черен клин, черни обувки. Въпреки ободряваща реч на Рита, тя все още тъгуваше по Хю.

Минаха бързо край охраната, като се оглеждаха за Дориан, но той не се виждаше никъде, след като изчезна във фоайето със сребристото си куфарче и дългото кожено палто, което бършеше пода зад него като хермелинови одежди. Следвайки примера му, те забързаха през завесите от бял муселин, окачени на тавана и издути като платната на ветроход, все напред към звуците от разговори, музика, смях и чукване на чаши.

И неочаквано пристигнаха.

Франки залитна на прага. Никога не беше виждала подобен купон. Намираха се в бара на хотела, в известения Облачен бар, който не приличаше на нито един от хотелските барове, които познаваше в Англия. Нямаше фалшиви викториански камини, вази със сухи цветя, басмени столове и завеси с помпони. Нямаше дори бар с дъбов, месингов или какъвто и да е плот. Бяха на открито пред басейн с олимпийски размери, осветен от дузини истински факли, който бяха поставени в ръцете на гръцки статуи на мраморни колони. Мозаечният под около него беше осеян със стотици възглавници и то не в основните цветове, които се продават в „Икея“, а огромни кралски възглавници с размерите на кресла, покрити с бяла, мека перлена коприна и бухнали от пълнежа с гъши пера. Гостите се излежаваха лениво на тях и елегантно отпиваха шампанско.

Сякаш бе попаднала в друг свят. Пламъците от факлите хвърляха тайнствени отблясъци върху лицата на хората, като им придаваха златисто сияние, познато й единствено от старите холандски картини. Беше кукленски свят. Перфектни пластмасови хора. Но докато мъжете бяха смътно различими със или без бронзов тен и напомпани до пръсване мускули, жените бяха нещо съвсем друго. Франки се почувства сякаш беше открила съвършено нов вид: детето-жена на Ел Ей — жени, които бяха преминали през пубертета само от кръста нагоре. Докато долната половина от тялото им нямаше никакви признаци за задник, корем или — господ да ги пази — бедра, горната половина изпъкваше с чифт класически Памела Андерсън. Бяха дванадесетгодишни със силиконови гърди размер DD и на всичко отгоре крака дълги като небостъргачи. Франки ги зяпаше хипнотизирано. Въпреки че беше метър и седемдесет и шест, тя внезапно се почувства като малкия човек в Остров Фантазия, който не спираше да крещи „Самолетите идват, самолетите идват.“

Като се опитваше да не изглежда уплашена, а беше трудно, тя последва Рита, която явно нямаше подобни притеснения и крачеше уверено към свободна двойка възглавници.

След като се свлече на една от тях, тя намести корсета си и започна да дърпа миниполата си върху бедрата си, сякаш опаковаше пилешки пръчици в целофанено фолио.

— Ужасно жадна съм, а ти?

Без да дочака отговор, тя махна на една от суперсексапилните келнерки, които се носеха наоколо босоноги в оранжеви саронги с подноси шампанско в ръцете. Рита хвана четири чаши с палци и показалци.

— Ами, едва ли получаваш нещо в тези малки тесни чашки — обясни тя и като облиза капките шампанско по златния си маникюр, подаде две на Франки.

— До дъно.

Чукнаха се.

— Обзалагам се, че ще ти дойде добре.

Франки въздъхна мрачно.

— Откакто Хю ме заряза, не съм правила друго, освен да пия. — Погледна тъжно в чашата си.

Рита я разбра погрешно.

— Това е, моето момиче. — Ухили се окуражително, пресуши едната чаша и отпи от втората. За миньонче, можеше да надпие почти всеки. Допи остатъка. — Дай ми минутка, природата ме зове. — Надигна се от възглавницата, като показа повече плът, отколкото възнамеряваше, и се заклатушка в търсене на дамската тоалетна.

Сама на своята огромна възглавница, Франки се почувства като Палечка на своето лилиево листо. Безпомощна и незначителна. Замисли се над идеята да потърси Дориан, но се отказа, когато го забеляза в един от ъглите. Въпреки неговата натруфеност, която често преминаваше границата, беше очарователен хетеросексуален мъж. Излегнат на възглавница, той беше заобиколен от прекрасни бляскави жени, които го хранеха със суши и шампанско, подобно на римски император и слугите му. Франки погледна часовника си. За бога, Рита беше изчезнала преди векове! За втори път този ден тя си пожела приятелката й да побърза.

Франки допиваше поредна чаша шампанско. Чувстваше се неловко. Не беше свикнала да е сама на купон. Обикновено си имаше Хю, с когото да говори или поне да го наблюдава, докато той обсъжда цените на жилищата и лихвените проценти с някого. Беше свикнала да е част от двойка и дори когато не беше до него, това й даваше усещане за сигурност. Като да имаш парашут — знаеш, че е там, ако ти потрябва. Но сега беше необвързана и това означаваше безсмислени разговори, флиртуване, полагане на усилия, въпреки че напълно бе забравила как. А дори и да не беше, не й стискаше отново да се впусне в тази ужасна игра. Когато Хю й каза, че всичко е приключило, той изтри самочувствието й. Сега всичко, за което можеше да мисли, бе какво не е наред с нея. Размерът на задника й? Гърдите й? Наличието на целулит? Или беше прекалено скучна? Не я биваше в леглото? Или това, че обичаше да пее с Франк Синатра под душа? Списъкът можеше да продължи безкрайно. В един момент беше част от двойка — щастлива, улегнала, самоуверена. В следващия — бум — стана част от света на Бриджит Джоунс — невротична, пристрастена към цигарите самотница.

Потънала още по-дълбоко в мрачното си настроение, тя забеляза смачкана кутия цигари да се подава от златната миниатюрна чанта, която Рита бе оставила до възглавницата. Не я обвиняваше, дори тя не можеше вече да понася компанията си. Извади кутията и като се опитваше да се убеди, че няма нужда от доза никотин и всъщност е заклет непушач, тайно надникна вътре. Имаше една останала цигара. Ами, добре, една мъничка тъничка цигарка нямаше как да й навреди, нали? Искаше само да си дръпне. А и Рита нямаше да има нищо против. Все пак случаят беше спешен. Постави цигарата между устните си и грабна кутийка кибрит от една от ръчно изработените глинени купи, които небрежно бяха подредени наоколо. Тъкмо щеше да запали, когато чу:

— Съжалявам, тук не се пуши.

Погледна нагоре. Една сервитьорка се бе материализирала до нея. Франки се слиса. Как така не се пуши? Това беше бар.

— Извинете?

Сервитьорката механично повтори изречението:

— Съжалявам, тук не се пуши.

Започна да се изнервя. Проблемът не беше в нейния слух.

— Имате предвид, че не мога да пуша никъде тук?

Тя учудено погледна изобилието от кибрит около себе си, всички кутийки бяха с логото на хотела. Какво правеха с кибрита хората в Ел Ей, щом не пушеха? Правеха си макети от клечките? Някак си не можеше да си представи почитателите на Мадона да довършват финалните щрихи на самолетен модел.

Сервитьорката поклати глава.

— Не и в обществен бар. Това е законът на щата Калифорния. — Звучеше, сякаш чете от аутокю. — Винаги можете да пушите навън.

— Но аз съм навън — възрази Франки, като погледна невярващо синьото звездно небе над себе си.

Сервитьорката пренебрежително постави ръце на несъществуващите си бедра, а усмивката й се сви до черта на лицето й.

— Ако смятате да пушите, ще трябва да ви помоля да напуснете територията на бара и да излезете навън. — Тя кимна по посока на градинската врата в далечния край на басейна.

— Добре.

Като разбра, че няма смисъл да спори с нея, Франки стана. Едва тогава забеляза, че си има публика. Всички я зяпаха. Чувствайки се като престъпник, тя извади цигарата от устата си и тъй като все още нямаше следа от Рита, прекоси разстоянието покрай басейна и излезе през вратите към градината.

Навън беше тъмно и по-хладно в сравнение с топлината на бара. Главата й се маеше — твърде много шампанско. Пое си дълбоко дъх и се огледа. Наоколо беше пусто. Не се чуваше нито звук, освен слабото жужене на партито и далечният тътен на трафика. Значи това беше салонът за пушачи, помисли си, разсъждавайки колко различно беше всичко това от Лондон, където отхвърлените пушачи се събираха на общителни групички и щастливо си разменяха цигари с чаша в ръка.

Чувстваше се леко нестабилна и се облегна на каменния парапет, който обикаляше вътрешния двор. Запали цигарата си и като дръпна дълбоко, погледна улиците в долината, по които проблясваха светлините на движещите се автомобили. Съзнанието й се отдаде на мисли за Хю. Той беше на хиляди километри разстояние, на друг континент, в различна часова зона. На хиляди километри от нея. Може би Рита беше права, може би той беше надменен, може би тя кръжеше в орбита около него, но тя все още го обичаше. Той й липсваше.

Очите й се наляха със сълзи и тя знаеше, че ще заплаче отново. Внезапно чу стъпки зад гърба си и изхлипа. Обърна се. Беше трудно да вижда в тъмното, но можеше да различи фигурата на мъж — висок и широкоплещест. Не можеше да види лицето му.

— Извинете, имате ли огънче?

Гласът му беше силен в сравнение с тишината наоколо. Кимна, подаде му кибрита и проследи как той търси място да остави питието си.

— Дайте на мен!

Извади клечка от кутийката и драсна главичката й в грапавата странична лента. Фосфорът пламна и като се приближи до него, тя задържа клечката до върха на цигарата му. Остави чашата си и хвана ръцете й в своите, докато дръпваше дълбоко от оранжевия филтър. Пламъкът освети лицето му, разкривайки златист тен, силно набола брада, решителна челюст. Изглеждаше познато, сякаш го познаваше отнякъде… За секунда го погледна в очите, преди изгасващият пламък да опари пръстите й и тя да отдръпне ръката си. С последната искра й просветна. Мили боже, това беше той!