Глава 13

— Не знам как да ти го кажа, но съм бременна в третия месец — избъбри Рита. Погледна Франки, долната й устна потрепваше.

— Бременна?

Рита кимна, обляна в сълзи.

— С близнаци.

— Господи! — прошепна Франки.

— Но има и нещо друго. — Рита млъкна, за да избърше търколилата се по бузата й сълза. — Лекарите ми казаха, че ми остават още шест месеца живот.

Мълчание.

— Е, какво мислиш? — попита Рита, като хвърли сценария за „Мотел Малибу“ върху менюто.

— Мисля, че ролята е твоя — усмихна се Франки. — След утрешното прослушване ще бъде „Сбогом, безработна актриса“ и „Здравей, звезда от сапунен сериал“. Беше чудесна, наистина.

— Бях ли? — Рита се ухили щастливо, чувствайки се много доволна от себе си. — Значи мислиш, че бях достоверна?

— Не — подсмихна се Франки, — но нали в това е смисълът? Отиваш на прослушване за сутрешен американски сапунен сериал. А от тези, които съм гледала у дома, нито един не може да се нарече реалистичен, нали?

Като взе сценария, тя набързо прелисти първите няколко страници, сканирайки с поглед началото на всяка от тях.

— Все пак твоята героиня Кимбърли Картър трябва да е бременна с близнаци, да умира от мистериозна болест, но да има време да убие съпруга си, да има връзка с годеника на най-добрата си приятелка и да стартира успешна модна империя. Изглежда доста заета. Какво още ще направи? Ще се кандидатира за президент?

— Не знам. — Рита вдигна рамене, като доля вода в чашите им. — Вероятно ще се събуди под душа и ще осъзнае, че всичко е било сън.

Секунда мълчание, преди и двете да избухнат в гръмогласен смях, пръскайки вода от устните си по цялата маса.

Седяха пред ресторант „Хенкрингс“ на площад Сънсет — каре с привлекателни ресторанти, модерни кафенета и изискани бутици, пълни с пазаруващи, похапващи — и необичайно за Ел Ей — пешеходци, които създаваха оживен оазис в центъра на претъпкания с коли и лишен от хора Сънсет булевард. По чиста случайност те бяха успели да седнат на една от най-желаните маси отвън, където можеше да виждаш и да бъдеш видян.

А имаше много за гледане. Ресторантът беше средище на лосанджелиския звезден елит — режисьори и продуценти обсъждаха високо — бюджетни продукции над огромни салати Цезар; съпруги от Бевърли Хилс, лягали под ножа повече пъти от нарязан хляб, разменяха визитки на хирурзи между чаши бяло вино и надничаха в златните си джобни огледала „Шанел“, за да проверят белезите от лифтинга миналия месец; млади напомпани от фитнес бивши величия седяха сами, похапваха макарони с доматен сос, чили и чесън и сключваха сделки по телефона; в това време в най-отдалечения ъгъл, опитвайки да се скрие под огромен чадър и бейзболна шапка, една от най-известните холивудски актриси чоплеше порция безсолна, без олио и вкус риба със зеленчуци на пара. Отчаяна да свали последните три килограма за следващата си роля, тя беше в третата седмица от протеиновата си диета, а това обясняваше защо зяпаше завистливо препълнената купа пържени картофки, която сияеше с всичките си нездравословни мазнини и се носеше покрай нея към една от другите маси. Разбира се, масата на Франки и Рита. Все пак кой друг в Ел Ей би поръчал пържена храна?

Франки беше в Ел Ей от седмица, но вместо да се държи като турист и да разглежда забележителностите на града, тя стоеше в апартамента и плачеше за Хю. Той така и не се обади, въпреки че тя не напусна апартамента и упорито държеше телефона за заложник в агонизиращо очакване той да звънне. Знаеше, че е жалка, и знаеше, че трябва да се опита да го преодолее, но не можеше, беше невъзможно. Никога не беше предполагала, че някой може да й липсва толкова много. Всичко, което искаше, беше да лежи в леглото и да си изплаква очите по него. Но, разбира се, Рита нямаше да я остави. Тя имаше свое виждане как да се справи с разбитото й сърце. Например с пържени картофки.

Като се излегна назад в стола, Франки заслони с ръка очите си от яркото калифорнийско слънце и се огледа. Беше трудно да възприеме всичко. Днес беше понеделник на обяд в средата на октомври. Обикновено тя щеше да си проправя път през изтормозени от пазаруване тълпи по дъждовните лондонски улици, опитвайки се да пийне бързо кафе и да хапне сандвич от пекарната, преди да изтича обратно в офиса. Вместо това тя беше в Лос Анджелис, седеше в модерен, претъпкан с филмови звезди ресторант с най-добрата си приятелка, събираше тен и играеше на „Зърни знаменитост“ и „Аз откривам операцията“. Не беше реално.

Усмихна се на себе си. Рита беше права, чувстваше се по-добре, но Ел Ей, а не храната беше причина за промяната в настроението й. С цялото оживление около нея беше трудно да се отдаде на мисли за Хю, дори и да искаше. Като примижаваше от ярката светлина, тя с интерес наблюдаваше хората около себе си и така научи правило номер едно на Ел Ей: Слънчевите очила трябва да се носят постоянно.

Независимо дали стъклата имаха форма на черупка от костенурка, бяха черни — полицейски, Шанел с позлатени краища или модерните Прада, Франки забеляза, че всеки носи очила. Всеки, освен нея. Тя беше забравила своите някъде в апартамента на Хю. Един господ знае къде. Не ги беше носила от почивката им в Испания, когато всеки ден Хю я изоставяше при басейна, за да играе голф. В Лондон чадърите, не слънчевите очила бяха ежедневният аксесоар. Но тук, в Ел Ей, единствените чадъри, които тя можеше да види, бяха раирани синьо-бели чадъри, прикрепени към всяка маса, за да пазят сянка от яркото слънце.

Изгубена в море от дизайнерски марки, тя се чувстваше като английска туристка, каквато беше. Затвори очи и обърна лице към слънцето. Това беше друг свят. Сякаш беше преминала през гардероба в Нарния само за да открие, че Холивуд прави втора част и я е кръстил: „Страната Ел Ей“. Усещайки топлината по лицето си, тя се усмихна доволно. Може би би могла да свикне с това. Чувстваше се по-добре и си отбеляза да купи чифт слънчеви очила.

— Ммм, изглеждат фантастично — въздъхна Рита, преглъщайки, когато сервитьорът постави огромна порция къдрави пържени картофки в средата на масата. — Мога ли да си взема един?

— Заповядай! — Франки се откъсна от фантазиите си и отвори очи. — Ти не си ли поръча?

— Не, още съм на диета — простена Рита, докато топеше картофчето в кетчуп. — Но само едно няма да навреди, нали? — Това беше риторичен въпрос, чийто отговор тя не искаше да знае. Схруска го и облиза пръсти. — Не е като чипс, но все пак е прекрасно — констатира тя, а на лицето й бе изписано божествено удоволствие. — Ще бъдат още по-добри с месо като гарнитура.

Франки поклати глава. Откакто я познаваше, Рита вината беше на диета, обещавайки тържествено, че е окончателно и че след четири седмици ще може да завре задника си в онези дънки размер 10–11, които е носила на двадесет и първия си рожден ден. Десет години, и стотици провалени диети по-късно, тя все още не можеше да вдигне въпросните дънки над коленете си. Фактът, че бе алергична към всяка форма на физически упражнения, не помагаше особено. Изключение, разбира се, бяха онези, които включваха мъж и се провеждаха в спалнята… на кухненската маса… на задната седалка на някой автомобил…

— Какво си поръча?

Франки схруска картофче. Обикновено се стараеше да поддържа здравословен режим без мазнини — знаеше енергийното съдържание на почти всички продукти — но какво пък. Няколко картофчета нямаше да я убият. А и да го направеха, какво толкова? След обаждането миналата седмица, смърт от преяждане с мазнини щеше да е добре дошло бягство пред алтернативата — живот без Хю.

— Салата.

Рита сбърчи нос, сякаш бе усетила неприятна миризма. Като по сигнал огромна купчина с маруля се появи пред нея.

— Това ли е? — Франки надзърна към купата.

Не се виждаха нито домати, нито краставици или дори стрък целина. Само неапетитна камара от марулени листа.

— Да. — Рита смело забоде вилицата си. — Трябваше да е китайска салата с пиле и макарони, но помолих да е без пиле, без макарони и с дресинг отделно.

— Защо?

Франки все още беше новак в логиката на Ел Ей.

— Огледай се наоколо. — Рита размаха пълна вилица с маруля във въздуха. — Всяка жена в този град е болезнено слаба. И ти питаш защо? — Гласът й ставаше все по-силен, докато не стигна определената си октава. — Защото всички са актриси, модели или певици. Ако не са, то искат да бъдат… а камерата прибавя пет килограма. Повярвай ми, трябва да изглеждаш като проклета клечка за зъби, ако искаш да стигнеш някъде. — Погледна надолу към прилепналата си тениска и смушка коремчето си. — Трябва да сваля няколко килограма. — Поклати решително глава, дрънкайки с дългите си обици. — Ето как го виждам — ако Дженифър Анистън може да го направи, значи и аз мога. — Сякаш за да докаже колко е сериозна, тя размаха още една вилица с маруля. — Как иначе смяташ успя да улови Брат Пит? — Дъвчеше като заек и наблюдаваше картофките на Франки като гладно дете. — И все пак ти не трябва да се притесняваш, нали? Ти си висока и кльощава. Щастлива крава.

Франки направи гримаса.

— Голяма работа. Това не е гаранция за успех, нали? Погледни ме. Гаджето ми ме заряза, изхвърлиха ме от работа…

— Съкратиха — проправи я Рита.

— ОК, съкратиха. Живея в куфар…

— Живееш с мен.

Франки продължи:

— Както и да е, не съм точно ходеща реклама на щастие и късмет, нали?

Рита отказваше да бъде убедена.

— Та ти не си мръднала от 57 килограма. Господи, бих дала всичко, за да съм 57 килограма! — Погледна тя замечтано в далечината.

— Тези 57 килограма не са ми направила много добрини. Не накараха Хю да ме обича.

По дяволите! Отново мислеше за Хю. Беше толкова трудно да го забрави.

— А 63 килограма щяха да го убедят?

Франки се усмихна. Беше невъзможно да е сериозна с Рита. О, добре, няма значение. Поне има нещо утешително в това, че се направих на пълна глупачка, когато му се обадих пияна. Накара ме да осъзная, че между нас наистина няма нищо… поне за него.

Като натопи картофче в кетчуп, тя нарисува сърце в чинията си.

— Ти си права. Просто ще трябва да продължа с живота си и да опитам да го забравя.

— Точно — кимна Рита. — Трябва да започнеш да ходиш по срещи.

— О, не съм сигурна за това.

Но Рита нямаше да се предаде толкова лесно.

— Какво става с разкошния екземпляр от купона? — Като повдигна вежди, тя отправи на Франки един от многозначителните си погледи.

— Сигурно се шегуваш. Този размъкнат американец. Той определено не е мой тип. — Франки изненадващо осъзна, че протестира твърде енергично. — И няма значение, прекалено скоро е — добави припряно.

Опитите да си представи живот без Хю бяха достатъчно трудни, да си представи живота с друг беше просто невъзможно.

— Хмм, добре, но не чакай прекалено дълго. Да намериш свестен мъж, е като да намериш нещо наистина изгодно на разпродажба. Ако не започнеш да търсиш, ще останеш с това, което никой друг не иска. — Пренебрегвайки салатата си, Рита задигна още няколко картофчета. Успокои се с това, че прави компания на Франки в утешителното ядене. — Ел Ей е пълен със свестни типове, но трябва да си внимателна. Някои от тях са наистина шантави.

„Бии-биип-бии-биип“

Клаксонът на кола прекъсна разговора им, известявайки пристигането на кабриолета на Дориан, който се плъзна покрай тротоара пред ресторанта и спря зад яркочервено ферари.

„Бии-биип“

Като погледна Франки, Рита повдигна вежди.

— Виждаш ли какво имам предвид?

Загрузка...