Глава 9

Половин пакет цигари по-късно те се лутаха през зигзагообразните завои на пътя към Лаурел Каньон. Решението на Рита да заведе Франки на туристическа обиколка из Ел Ей за добре дошла доведе до наистина късно прибиране у дома. Беше се спуснал мрак и високо на холивудските хълмове нямаше никакви светлини, с изключение на проблясващите фарове на колата. Уморена и дезориентирана, Франки почти заспиваше, когато Рита сви по крайбрежния булевард, отби в алея за паркиране и изгаси двигателя. Фаровете угаснаха, радиото също. Тишина. След бученето на магистралата и постоянното бръмчене на двигателя стана неочаквано тихо. Само ритмично просвирване на самотен щурец се чуваше в мрака.

— Е, това е.

Като дръпна ръчната спирачка, Рита слезе от колата и затрополи по малката асфалтирана алея, която минаваше покрай гаража към жилището. Плътно зад нея с Фред и Джинджър в ръка Франки чу как тя гневно рови в чантата си.

— По дяволите, забравила съм си ключа — промърмори, преди да се провикне високо: — Не се притеснявай! Съседът ми си е вкъщи.

Тъкмо щеше да почука на вратата отдясно, когато тя се отвори широко и в лицата им светна фенерче.

— Стой на място, имам пистолет!

— Какво? — Франки отстъпи назад, заслепена от неочакваната ярка светлина в очите й.

— Аз съм въоръжен и готов. — Гласът беше дълбок и дрезгав.

— Дяволите да те вземат, какво правиш? — Рита го прекъсна нетърпеливо. Франки беше изумена да чуе, че тя звучи по-скоро сърдито, отколкото уплашено.

Последва дълго боричкане, после някакво куче изджафка, преди фенерчето да изгасне и да светне лампата в коридора. Зениците на Франки се свиха от болка, но когато се фокусираха, тя видя много странна гледка. Точно пред тях, загърнат в дълъг халат с леопардова шарка, стоеше висок мъж на около тридесет години. В едната си ръка държеше нещо подобно на пистолет, а под другата се мъдреше малко куче. То се тресеше силно също като собственика си.

— Мили боже, за малко да получа проклет инфаркт! Откъде да знам, че си ти? Помислих си, че са взломаджии или по-лошо…

Гласът му се повиши, преминавайки от дълбоко гърлено ръмжане в пронизително крякане. Затвори очи и няколко пъти си пое дълбоко въздух.

Франки стоеше и зяпаше, без да знае какво да прави. За щастие, Рита пое контрола.

— По дяволите, Дориан, изкара ми ангелите, идиот такъв. — Рита го удари по гърдите, сякаш беше видяла комар. — И вероятно си ужасил Франки до смърт. Това едва ли е подходящото „Добре дошла“, с което да посрещнеш новата ми съквартирантка и твоя съседка.

Дориан отвори очи, сякаш осъзнал едва сега присъствието на Франки.

— Мамка му, защо не започна с това отначало?

Като бързо остави кучето, което се промуши между краката на Рита и изчезна навън, той свали пистолета и хвана Франки за ръка.

— Аз съм Дориан. Прекрасно е, че се срещаме! — Възвърнал самоувереността си, той включи чара си в действие, като й отправи широка усмивка от равни бели зъби. — Рита ми е разказвала толкова много за теб, но никога не е споменавала колко си прекрасна… Нали, Рита?

Рита завъртя очи и Франки се усмихна смутено. Дориан най-сетне пусна ръката й, за да затегне колана на халата си, и отстъпи настрани.

— Ами, влезте, влезте… Не стойте на изтривалката цяла нощ, дяволски студено е. — Изпъчи гърди и ги подкани да влязат: — Вкарайте прекрасните си малки задничета вътре веднага!

Апартаментът на Дориан беше безпорядък от високотехнологични машинарии, телевизори, рафтове, пълни с фигурки, и коледни лампички, завити около камината, които автоматично светваха и гаснеха в различен ритъм. Гордостта на дома бяха огромното кожено канапе от 1980-та, хромираната маса за кафе с опушено стъкло, покрита с доларови банкноти и препълнен пепелник, оформен като чифт женски гърди. Франки беше изумена. Сякаш беше попаднала в пещерата на възрастния Дядо Коледа — претрупана, кичозна, еклектична, диаметрално противоположна на минималистичния стил на Хю в бежово и сметана с изпънати покривчици и азбучно подредени дискове — и се влюби в нея.

О, всичко това бе засенчено от поразителната гледка. Кацнало като на кокили над долината, жилището имаше цяла стена само от стъкло с плъзгащи се врати, които водеха към малка тераса, обзаведена с хамак и затрупана с африкански барабани, бродирани възглавници, растения, сноубордове и вятърни чанове. Прехласната от гледката пред нея, Франки беше неспособна да я възприеме изцяло. Стоеше на терасата, а пред нея долината, обгърната от мрак, отстъпваше бавно на килим от проблясващи вълшебни светлинки, които бяха центърът на Ел Ей. За първи път от дни съзнанието й се изчисти напълно, докато наблюдаваше хоризонта пред себе си. Градът на ангелите в целия си магически, приканващ, всичко-може-да-се-случи блясък. Зашеметяващо.

Докато Франки се любуваше на гледката, Рита пренесе нещата й от колата до своя апартамент и пусна Фред и Джинджър от подвижния им дом. Зарадвани от възможността да протегнат лапите си, те любопитно се разтъпкаха по килима на спалнята, като проверяваха купчини мръсно пране, открехнати вратички на шкафове, кошчето за хартиени отпадъци, пълно с празни опаковки от шоколад, преди лакомо да излапат останките от багета със сьомга.

Междувременно Дориан се носеше из апартамента си, крачейки напред-назад по голия дървен под в просторната си всекидневна, отпиваше глътки чай и водеше разговори по мобилните си телефони. Изглежда имаше няколко дузини и те звъняха, вибрираха, бибикаха и свиреха различни песни през неравни интервали от време, което създаваше малка симфония от мелодии за телефон. Един след друг той провеждаше кратки разговори като добре трениран телефонен оператор и си водеше хаотични бележки в едно тефтерче. Най-накрая след прилива от обаждания той се сгромоляса в плетения стол, който висеше от тавана.

Рита се върна обратно и се пльосна на дивана.

— Значи гледката ти харесва?

Гласът й откъсна Франки от съзерцателния й размисъл.

— Удивителна е — усмихна се Франки и влезе в стаята. — Същата ли е и от твоя апартамент?

— Не точно. Дориан има по-скъпата гледка. Отиваме у нас след минутка и можеш да видиш.

— С удоволствие. По-добре да вземем и Фред и Джинджър, миличките, сигурно са прегладнели.

— Не се притеснявай. Току-що ги нахраних. Вече спят върху завивката ми.

— Господи, благодаря! — Франки се усмихна с благодарност. — Сигурно са гроги като мен.

— Гроги. Гроги! — Дориан я изимитира като присмехулник. — Не може да си гроги, та ти току-що пристигна.

— Знам, но мисля, че е от часовата разлика — възрази вяло Франки. Не искаше да звучи като скучна стара лелка пред човек, когото срещаше за първи път, но съвсем открито искаше просто да се пъхне в пижамата си, да изпие чаша чай и да си легне. Дори да беше съвсем рано.

Дориан не приемаше обяснения. Сияейки от удоволствие, той потриваше ръце, сякаш искаше да запали огън.

— В този случай знам точното нещо, което ще те ободри.

— Не и този проклет чай — прекъсна го Рита, която си вееше с някакво списание.

Дориан изсумтя.

— Нямаш ли ми доверие? — Стана, постави ръце на кръста си и драматично обяви: — Това, което имам, е купон.

Купон? Франки ококори очи от ужас и беззвучно се опита да откаже и Рита. Това беше последното, за което имаше настроение. За съжаление, Рита не споделяше опасенията й.

— Кой го организира? — Тя ентусиазирано стисна ръба на дивана.

— Даа. — Дориан се усмихна самодоволен, доволен от реакцията й. — Не казвам, но знам, че ще присъстват много знаменитости, ще има фонтани от шампанско и… — замълча и намигна дяволито. — Въпреки че знам, че няма да искаш да погледнеш друг мъж с мен до себе си, чух, че ще има много пресен дивеч за дами като вас.

Той се обърна към Франки, която се усмихна унило. Първо размаха пистолет в лицето й, а сега й предлагаше пресен дивеч. Чувстваше очите си, сякаш всеки момент ще се навлажнят. Нищо не би могло да се сравни с превъзходното крехко филе, което остави в Лондон…

— Прекрасно — ентусиазира се Рита. — Ранди отсъства по работа и аз съм необвързана и напълно свободна.

Тя забеляза отчаяното изражение на Франки.

— Хайде, Франки, ще ти се отрази добре. Купон е точно това, от което имаш нужда.

Седнала на дивана, тя успокоително стисна ръката на приятелката си.

— Да, знам — кимна Франки в жалък опит да изглежда ентусиазирана.

Дориан нямаше да приеме не за отговор. Като наля три шота текила, той им подаде чашките.

— Това ще те настрои подходящо.

Той гаврътна своята на един дъх, Рита също. Франки не бе ентусиазирана и смръщи лице, докато течността изгаряше гърлото й. Като допълни чашата си, Дориан взе едно от дистанционните и включи уредбата. Неочаквано от колонките в стаята зазвуча фламенко.

— Хайде де, човек ще реши, че отиваме на погребение — подкани ги той, пресуши чашата си и извади кастанети. Той затанцува към Франки, която все още кашляше от текилата. — Гарантирам, че ще си прекараш невероятно. — Прихвана я през кръста и преди тя да успее да го спре, започна да я върти около дивана. Леопардовият му халат се развяваше около коленете му. — Ти си с мен. — Наклони я назад, допря устни до ухото й и изръмжа: — А аз съм царят на купоните.

Загрузка...