Отвъд безмълвната планета

9.

Събуди го жаждата. Бе спал, без да усети студ, макар че дрехите му бяха влажни. Лежеше под слънчевите лъчи, а отстрани водопадът танцуваше и искреше във всички прозрачни оттенъци от цялата гама на синия цвят, хвърляйки причудливи отблясъци чак до високите горски листа. Изведнъж споменът за сегашното отчаяно положение се завърна в съзнанието му с цялата си непоносима тежест. Ако не бе изпаднал в паника, отдавна щеше да бъде мъртъв в лапите на сорновете. После с неописуемо облекчение си припомни, че из тия дебри броди човек — горкият несретник! — и помисли колко хубаво би било да го срещне. Щеше да излезе насреща му и да каже: „Здрасти, Рансъм“… ала тук изведнъж озадачението прекъсна мислите му. Не, нямаше никой друг, освен него — той беше Рансъм. Само че… наистина ли? Кого бе довел до топлия поток, кого бе сложил да спи, като му каза да не пие от странната вода? Очевидно някой новодошъл, който познаваше тукашните места по-зле от него. Но каквото и да му бе казал Рансъм, сега смяташе да пие. Той легна на брега и потопи лице в топлите струи. Течността се оказа добра за пиене. Имаше силен минерален привкус, но от това сякаш ставаше още по-приятна. Отпи още веднъж и усети мощен прилив на бодрост и сила. Всички тия истории за другия Рансъм бяха пълна безсмислица. Сега осъзнаваше, че го заплашва безумие и затова се отдаде на страстна молитва, а сетне енергично се зае с тоалета си. Не че безумието го вълнуваше кой знае колко. Може би отдавна бе загубил разсъдъка си и изобщо не се намираше на Малакандра, а лежеше на сигурно място в някоя английска лудница. Ех, ако беше така! Щеше да запита Рансъм… по дяволите, мозъкът му отново разиграваше старите номера! Той стана и енергично се отправи напред.

През този етап от пътешествието мисловните илюзии се повтаряха на всеки няколко минути. Постепенно той свикна да вцепенява мозъка си докато халюцинациите отминат. Не биваше да се тревожи за тях. Щом изчезнеха, можеше отново да се завърне към нормалното състояние. Далеч по-важен бе проблемът с прехраната. Той опита ножа си върху едно от „дърветата“. Както бе очаквал, стъблото се оказа жилаво, но податливо като зеленчук, а не твърдо като дърво. Отряза малко парченце, при което цялото гигантско растение потрепера чак до върха — имаше чувството че разтърсва с една ръка мачтата и целия такелаж на океански платноход. Когато го лапна, късчето се оказа почти безвкусно, но не и неприятно. Няколко минути Рансъм го размачква с удоволствие между зъбите си, ала това не му помогна особено. Растителната тъкан се оказа абсолютно непригодна за преглъщане и би могла да се използва единствено като дъвка. Точно това и направи, а сетне продължи с нови парчета, които донякъде облекчиха глада му.

Вчерашното бягство не можеше да продължава със същото темпо — то неминуемо се превърна в най-обикновено лутане, мотивирано донякъде от търсенето на храна. Естествено, тия издирвания бяха крайно неопределени, тъй като Рансъм нито знаеше дали на Малакандра изобщо има храна за него, нито пък би могъл да я разпознае. По някое време тази сутрин той преживя силна уплаха, когато минавайки през една сравнително открита поляна забеляза към него да се задава първо един огромен жълтеникав силует, после два, после неизброимо множество. Преди да успее да побегне, той се озова обкръжен от стадо огромни същества със светла козина, наподобяващи донякъде жирафи — колкото и да напрягаше въображението си, не успя да намери по точно сравнение — но с тази съществена разлика, че можеха да се изправят на задни крака и дори да правят по няколко стъпки в това положение. Съществата бяха много по-високи и стройни от земните жирафи, а за храна им служеха листата на пурпурните растения. Когато забелязаха човека, те вторачиха в него големите си влажни очи, издавайки дълбоко басово сумтене, ала не проявиха враждебни намерения. Апетитът им беше поразителен. За пет минути те оглозгаха напълно върховете на неколкостотин „дървета“ и в гората нахлуха потоци слънчева светлина. После стадото отмина.

Тази случка се отрази крайно благотворно върху настроението на Рансъм. Оказваше се, че планетата не е населена само от сорнове, както бе започнал да се бои. Тук имаше и съвсем нормални животни, които човек навярно би могъл да опитоми, а евентуално и да сподели храната им. Ако можеше само да се изкатери по някое от дърветата! Беше започнал да се оглежда с намерението да предприеме това рисковано начинание, когато забеляза, че опустошението, оставено от листоядните животни е разкрило изглед над върховете на растенията към ония зеленикаво-бели предмети, които бе забелязал отвъд езерото малко след кацането.

Този път той се намираше много по-близо до тях. Бяха неимоверно високи, тъй че трябваше да отметне глава, за да види върховете им. По форма донякъде напомняха масивни пилони с различна височина, струпани на безредни, произволни групи. Гледани от това разстояние някои изглеждаха остри като игли, други се стесняваха към върха, а сетне отново се разширяваха като топки или платформи, които за земното око изглеждаха готови да рухнат всеки момент. Рансъм забеляза, че страните им са по-груби и нашарени с пукнатини, отколкото му се бе сторило първия път, а между две от тях различи неподвижна линия от тръпнеща, ярка синева — без съмнение далечен водопад. Точно това в крайна сметка го убеди, че въпреки невероятната си форма тези масиви са планини; веднага след откритието цялата причудливост на пейзажа бе заменена от възхита пред фантастичното им величие. Сега осъзнаваше, че тук вижда в пълен размах оная вертикална тема, която се проявяваше във всяко животно, растение и могила на Малакандра — именно тук, в тези бунтовни скали, литнали устремно към небето като масивни струи на някакъв вкаменен фонтан и увиснали насред въздуха поради собствената си лекота, тъй невероятно издължени, че занапред която и да било земна планина би му се сторила просната на една страна. Гледката го изпълваше с главозамайващо въодушевление.

Ала само след миг сърцето му замря. На бледия фон на планините и съвсем недалеч от него — защото до самите планини едва ли имаше повече от половин километър — изникна подвижен силует. Рансъм го разпозна веднага, гледайки как съществото се движи бавно (и според него крадешком) между върховете на оголените растения; гигантският ръст, мъртвешката мършавост, дългият профил с провиснала челюст като на някакъв зъл магьосник — всичко това му доказваше, че е срещнал сорн. Главата изглеждаше тясна и конична; ръцете или лапите, с които разгръщаше в движение растенията пред себе си, бяха тънки, подвижни като паешки лапи и почти прозрачни. Рансъм бе твърдо уверен, че съществото го търси. Всички тия възприятия прелетяха през главата му за част от секундата. Още преди страховитият образ да се отпечата напълно в неговия мозък, той хукна с всички сили към най-гъстата част на гората.

Нямаше никакъв план, освен да избяга колкото се може по-надалеч от сорна. Трескаво се молеше чудовището да е само едно; може би гората гъмжеше от тях… може би имаха достатъчно разум, за да го обкръжат. Все едно, в момента нямаше друг изход, освен просто да бяга и пак да бяга с нож в ръката. Целият му страх се преобразяваше в действие; емоционално се чувстваше хладнокръвен, бодър и готов — готов както никога досега — за последното изпитание. Бягството го водеше надолу с нарастваща бързина; скоро склонът стана толкова стръмен, че ако тялото му бе запазило земното си тегло, неминуемо би се наложило да се завърти и да продължи спускането на четири крака. После зърна нещо да просветва отпред. Минута по-късно изскочи от гъсталака и спря, примигвайки от блясъка на слънцето и водата; намираше се на брега на широка река, а по-нататък се разстилаше смесен пейзаж от езера, рекички, островчета и полуострови — точно същата картина, каквато бе съзрял при първия си поглед към Малакандра.

Изотзад не долитаха звуци от потеря. Рансъм легна на брега и се напи, проклинайки мислено този свят, където сякаш изобщо не можеше да се намери студена вода. После остана така да си почива, като се ослушваше напрегнато. Синята вода се разстилаше пред очите му. Нещо я раздвижи. Само на три-четири метра от лицето му заподскачаха кръгове и мехури. Изведнъж водата се разтвори и на бял свят изникна нещо заоблено, лъскаво и черно като старинно гюлле. Сетне Рансъм зърна очи и уста — пухтяща уста, обкръжена от грозд мехури. Съществото продължаваше да излиза над водата. Беше черно, блестящо. Най-сетне то зашляпа към брега през плитчините и вдигайки облаци пара се изправи на задни крака — на височина достигаше около два метра и изглеждаше прекалено стройно за ръста си, както всичко на Малакандра. Имаше гъста, черна и лъскава като мушама козина, съвсем къси крака с ципести плавници, широка боброва или по-скоро рибя опашка, мощни предни крайници с мембрана между пръстите и някакви израстъци малко под корема, които Рансъм сметна за полови органи. Донякъде наподобяваше пингвин, донякъде видра или тюлен; тялото му беше стройно и гъвкаво като на огромен хермелин. Сравнението с тюлен идваше главно от голямата обла глава и буйните мустаци; съществото обаче имаше много по-високо чело и по-малка уста от земните тюлени.

В един определен момент за всеки беглец страхът и предпазните мерки стават съвсем условни и вече не се възприемат като ужас или надежда. Рансъм лежеше съвършено неподвижно, притискайки с всичка сила тялото си в ниската еластична растителност, подчинен на чисто теоретичната идея, че по този начин може да остане незабелязан. Почти не усещаше вълнение. Мина му сухата, обективна мисъл, че това очевидно ще бъде краят на неговата история — хванат в капан между сорна откъм сушата и едрото черно животно откъм водата. Вярно, имаше смътното чувство, че устата и челюстите не са като на хищник; от друга страна обаче знаеше, че е твърде несведущ в зоологията, за да прави подобни догадки.

Сетне се случи нещо, което напълно промени душевното му състояние. Съществото, което все още вдигаше пара и се отърсваше на брега, явно без да го забелязва, отвори уста и започна да издава звуци. Само по себе си това не беше нещо особено; ала дългогодишният лингвистичен опит на Рансъм го убеди почти веднага, че звуците са членоразделни. Съществото говореше. То владееше изкуството на речта. Ако не си филолог, скъпи читателю, боя се, че ще трябва да приемеш на вяра уверенията ми за изумителните емоционални последици от това откритие върху съзнанието на Рансъм. Той вече бе видял един нов свят… но един нов, извънземен, нечовешки език — това беше съвсем друго нещо. Кой знае защо тази мисъл не му бе хрумнала във връзка със сорновете, ала сега тя го озари като върховно откровение. Любовта към познанието е своеобразна лудост. В онази част от секундата, която му трябваше, за да реши, че съществото наистина говори и през която все още не знаеше дали не го чака мигновена смърт, неговото въображение прескочи страховете, надеждите и цялата невероятност на положението му, за да се втурне към една ослепителна перспектива — съставянето на малакандрианска граматика. „Въведение в малакандрианския език“, „Лунният глагол“, „Кратък марсианско-английски речник“ — тези и още много други заглавия прелетяха през главата му. А какво ли не би могъл да узнае човек от речта на един извънземен народ? В ръцете му щеше да попадне самата форма на езика, основният принцип на всички възможни езици. Рансъм неволно се надигна на лакът и втренчи поглед в животното. То замлъкна. Грамадната обла глава се завъртя и лъскави кехлибарени очи се взряха в човека. Над гората и езерото не полъхваше дори и най-лек ветрец. Минута подир минута представителите на два безкрайно далечни разумни вида стояха и се гледаха право в лицата сред пълно безмълвие.

Рансъм се надигна на колене. Съществото отскочи назад, като го гледаше напрегнато и двамата отново застинаха. После то направи крачка напред, при което Рансъм на свой ред отскочи, но не твърде далече; любопитството го удържаше. Той събра смелост и пристъпи с протегната ръка; съществото го разбра погрешно. То отстъпи в плитчината и Рансъм видя как под гладката козина мускулите се напрягат в готовност за внезапно движение. Но отстъплението спря дотук; и съществото бе в плен на любопитството. Никой от двамата не смееше да допусне другия до себе си, но същевременно изпитваше страстен копнеж да се приближи сам и малко по малко отстъпваше пред желанието. Чувството бе едновременно нелепо, вълшебно и ужасяващо. В него имаше нещо повече от любопитство. То беше като ухажване — като срещата между първия мъж и първата жена на света; не, беше повече от това; в края на краищата контактът между двата пола е толкова естествен, необичайното — толкова ограничено, колебанието — тъй плитко и отблъскването тъй лесно за преодоляване в сравнение с трепета на първите взаимоотношения между две различни, но разумни същества.

Изведнъж съществото се завъртя и тръгна по брега. Върху Рансъм се стовари чувството на безнадеждно разочарование.

— Върни се — изкрещя той на английски.

Съществото се обърна, разпери ръце и отново заговори на своя неразбираем език; сетне продължи да се отдалечава. Едва бе изминало двайсетина метра, когато Рансъм го видя да се навежда и да взима нещо. После то тръгна обратно. В ръката си (Рансъм вече възприемаше като ръце ципестите му предни лапи) носеше нещо като черупка — черупка на някаква мида, но по-дълбока и по-заоблена от земните. Съществото потопи черупката в езерото и я извади пълна с вода. После я приближи към корема си и като че сипа нещо във водата. Рансъм с отвращение помисли, че то уринира в черупката. След миг обаче осъзна, че издатините по корема на съществото не са нито полови, нито каквито и да било други органи; то носеше нещо като колан със закачени по него предмети, напомнящи кесии и сега използваше една от тях, за да изцеди в мидата няколко капки течност. След като стори това, то вдигна черупката към черните си устни и отпи — не отметна глава, както би сторил човек, а я приведе и засмука като кон. Когато свърши, то отново напълни мидата и пак добави няколко капки от съдината върху колана си — вероятно нещо като малък мех. Крепейки раковината с две ръце, съществото я протегна към Рансъм. Намерението му беше очевидно. Плахо, почти свенливо, човекът пристъпи напред и пое импровизираната чаша. С връхчетата на пръстите си докосна тънката плавателна ципа и по цялото му тяло пробяга неописуема тръпка на смес от влечение и отблъскване; после отпи. Нямаше престава какво е добавено към водата, но то явно имаше нещо общо с алкохола; нито една напитка досега не му бе доставяла подобно удоволствие.

— Благодаря — каза той на английски. — Много благодаря.

Съществото се потупа по гърдите и издаде няколко звука. Отначало Рансъм не разбра какво има предвид. После се досети, че то опитва да му каже името си — вероятно името на целия си вид.

— Хрос — изрече съществото и пак се потупа по гърдите, — хрос.

— Хрос — повтори Рансъм, като го посочи с пръст; после докосна гърдите си и добави: — Човек.

— Хшо… хшо… хшовек — криво-ляво повтори хросът. Наведе се и загреба шепа пръст от тясната оголена ивица между водата и ниската растителност. — Хандра.

Рансъм повтори думата и внезапно му хрумна нещо.

— Малакандра? — изрече той с въпросителен глас.

Хросът енергично завъртя очи и размаха ръце, явно опитвайки да обгърне с жеста си целия пейзаж. Рансъм разбра отлично. Хандра беше земята като вещество; Малакандра означаваше „земя“ или планета като цяло. Скоро щеше да открие какво е Малак. Междувременно той отбеляза, че звукът Х изчезва след К и по този начин направи първата си стъпка в малакандрианската фонетика. Хросът вече се мъчеше да му обясни значението на думата хандрамит. Рансъм без труд разпозна корена хандра (и си помисли: „Значи имат не само наставки, но и представки“), ала този път не разбра нищо от жестовете на хроса и остана в неведение какъв може да е този хандрамит. Реши да поеме инициативата, като посочи устата си и енергично раздвижи челюсти. Малакандрианската дума за храна или ям се оказа пълна със съгласни и абсолютно невъзпроизводима за човешкия език. Продължавайки пантомимата, Рансъм се опита да обясни, че интересът му в тази насока не е само филологически, но и чисто практичен. Хросът го разбра, макар че от своя страна срещна доста трудности, докато успя да обясни с жестове, че кани човека да го последва.

Не отидоха по-далече от мястото, където хросът намери черупката и тук Рансъм с малко нелепо учудване откри, че за брега е привързано нещо като лодка. Типично по човешки, след като видя изкуствения предмет, той се почувства по-уверен в разумността на хроса. И даже започна да цени това същество още повече, защото ако се пренебрегнеха типичните за Малакандра крехки и източени очертания, лодката беше съвсем като земните; едва по-късно си зададе въпроса: „Че как иначе би могла да изглежда една лодка?“. Хросът измъкна овален поднос от твърд, но леко гъвкав материал, натрупа отгоре ивици оранжево, гъбесто вещество и го подаде на Рансъм. Последният отряза с ножа солидно парче и започна да дъвче — отначало колебливо, сетне лакомо. На вкус храната напомняше фасул, но беше по-сладка; във всеки случай напълно подхождаше за един прегладнял човек. След като се позасити, Рансъм изведнъж осъзна с нова сила отчаяното си положение. Огромното тюленоподобно създание до него сега му се стори непоносимо зловещо. Вярно, то изглеждаше дружелюбно, но беше прекалено едро, прекалено черно и Рансъм не знаеше нищо за него. Какво отношение имаше към сорновете? И дали наистина беше чак толкова разумно?

Едва след много дни Рансъм откри как да се справя с тия внезапни пристъпи на недоверие. Те връхлитаха когато биваше подведен от разумното поведение на хроса да възприема това същество като човек. Тогава то ставаше отвратително — двуметров човек с гъвкаво змийско тяло, обрасъл чак до очите с гъста черна козина и допълнително украсен с грамадни котешки мустаци. Но ако се погледнеше от обратната страна, съществото си беше просто животно с всичките му присъщи белези — лъскава козина, влажни очи, приятен дъх и снежнобели зъби — ала към всичко това се прибавяше очарованието на разум и слово, сякаш раят никога не е бил загубван и древните мечти продължават да съществуват наяве. Нищо не би могло да е по-гнусно от първата представа; и нямаше нищо по-чаровно от втората. Всичко зависеше от гледната точка.