Отвъд безмълвната планета

7.

— Дремеш ли? — запита Девайн. — Планетите май почнаха да ти омръзват, а?

— Виждаш ли нещо? — прекъсна го Уестън.

— Не мога да помръдна капаците, дявол да ги вземе — отвърна Девайн. — По-добре да отидем до външния люк.

Рансъм се откъсна от размислите. Близо до него двамата съдружници вършеха нещо в полумрака. Усещаше студ и непоносима тежест, макар че тялото му беше много по-леко, отколкото на Земята. Въпреки това той изведнъж осъзна сегашното си положение с пределна яснота, в която имаше частица страх, но много повече любопитство. Тук можеше и да срещне смъртта си, ала с какъв размах! Отвън вече нахлуваше хладен въздух и светлина. Той нетърпеливо въртеше глава, за да зърне нещичко между напрегнатите рамене на другите двама. След малко последният болт бе развинтен. Той хвърли поглед навън през люка.

Естествено, най-напред видя почвата — бледорозов, почти белезникав кръг; в момента не успя да разбере дали това е съвсем ниска растителност или неравна, едрозърнеста скала или пръст. Почти веднага тъмният силует на Девайн затули отвора и Рансъм забеляза в ръката му револвер. „За мен, за сорновете, или и заради двете?“ — запита се той.

— Сега е твой ред — лаконично нареди Уестън.

Рансъм дълбоко въздъхна и опипа ножа под колана си. После провря глава и рамене през люка, докосвайки с длани почвата на Малакандра. Розовото покритие беше меко и еластично като каучук — очевидно растителност. Рансъм бързо погледна нагоре. Видя бледосиньо небе — съвсем като на Земята в ясно зимно утро — а малко по-надолу зърна струпана огромна бухлата маса с розов цвят, която му заприлича на облак и още…

— Излизай — обади се изотзад Уестън.

Рансъм пролази през люка и се изправи на крака. Въздухът беше студен, но не мразовит и леко дразнеше гърлото му. Огледа се наоколо и самата страст на желанието му да обхване отведнъж целия нов свят го доведе до неуспех. Не видя нищо друго, освен цветове — цветове, отказващи да се подредят в очертания. Нещо повече, засега не познаваше нищо, за да успее да го види — човек не е в състояние да различи предметите, ако не знае поне приблизително какво представляват. Първото му впечатление бе за един ясен, блед свят — акварелен свят, изрисуван с детски боички; след миг разпозна бледосиния плосък пояс като водна повърхност, или някаква друга подобна течност, достигаща почти до нозете му. Намираха се на брега на езеро или река.

— Е, хайде — каза Уестън, минавайки покрай него.

Рансъм се завъртя и с изумление зърна съвсем наблизо нещо съвсем познато — постройка с очевидно земни очертания, макар и изградена от непознати материали.

— Значи са като хората — ахна той. — Нима строят къщи?

— Не те, а ние — каза Девайн. — Ха сега познай от втория опит.

И като извади от джоба си ключ, той се зае да сваля от вратата на хижата съвсем обикновен катинар. С неопределеното смесено чувство на разочарование и облекчение Рансъм разбра, че похитителите му просто се завръщат в предишния си лагер. Поведението им беше напълно предсказуемо. Те влязоха вътре, смъкнаха от прозорците грубо скованите дъсчени капаци, подушиха застоялия въздух, зачудиха се как може да са оставили такава мръсотия и накрая излязоха.

— Да се погрижим за запасите — каза Уестън.

Скоро Рансъм откри, че възможностите му за наблюдения ще бъдат съвсем ограничени, а шансовете за бягство — нулеви. През следващите час-два той се намираше в непрестанен контакт със своите похитители, зает с монотонния, тежък труд да прехвърля от кораба в хижата провизии, дрехи, оръжия и множество загадъчни пакети. Но все пак научи нещо. Най-напред разбра, че Малакандра е красива; дори си помисли колко е странно, че тази възможност не се бе мярнала нито веднъж в безбройните му предположения за планетата. Същият странен обрат на въображението, който го караше да заселва вселената с чудовища, не му бе позволил да очаква друго, освен камениста пустош или кошмарна плетеница от машини. Сега сам се чудеше откъде са му хрумвали подобни приумици. Откри също, че синкавата вода ги обгражда най-малкото от три страни; в четвъртата посока зрителното му поле опираше в грамадното стоманено кълбо, с което бяха пристигнали. Значи хижата беше построена в края на остров или полуостров. Освен това малко по малко стигна до извода, че водата не просто изглежда синкава при определено осветление, както става на Земята, а е „наистина“ синя. Нещо в нейното поведение под лекия ветрец го озадачаваше — имаше нещо странно или неестествено в самите вълни. Първо — изглеждаха прекалено високи за толкова слаб вятър, но това не бе всичко. Напомняха му водните фонтани, които бе виждал да излитат нагоре под ударите на снаряди във филми за морски сражения. Сетне изведнъж разбра: те имаха погрешна форма, неправилни очертания, бяха прекалено високи за дължината си, имаха прекалено тясна основа и прекалено остър наклон. Спомни си за стихотворението на един съвременен поет, в което морето извисяваше „зъбери и мощни кули“.

— Дръж! — подвикна Девайн.

Рансъм хвана денка и го метна към Уестън, който стоеше пред вратата на хижата.

От едната страна водата се простираше надалече — според него поне на половин километър, макар че все още му бе трудно да схване перспективата в този непознат свят. От другата страна беше много по-тясна, може би само четири-пет метра и като че течеше през плитчини — подскачаща, завихрена вода, издаваща по-мек и някак по-съскащ звук, отколкото на Земята; а там, където докосваше отсамния бряг (розовата растителност стигаше до самата вода), се надигаха пръски и мехури, подсказващи за отделяне на газ. Доколкото успяваше да хвърли крадешком някой и друг поглед наоколо по време на работата, Рансъм напрягаше очи, за да разбере какво има на отсрещния бряг. Там се издигаше някакъв пурпурен и толкова грамаден масив, че в отначало го сметна за хълм, обрасъл с пирен; отвъд по-широкото водно пространство също се извисяваше нещо подобно. Но в тази посока можеше да вижда и оттатък възвишението. Зад него стърчаха странни бледозеленикави очертания — прекалено нащърбени и безформени за сгради, но пък твърде тесни и стръмни за хълмове. Още по-назад и малко над всичко това се извисяваше розовата грамада, подобна на облак. Може наистина да беше облак, но изглеждаше прекалено плътна и като че изобщо не бе помръднала откакто я зърна за пръв път през люка. Приличаше на огромен червен карфиол — или колосален куп червени сапунени мехури — с невероятно изящен оттенък и форма.

Озадачен от тази гледка, Рансъм насочи вниманието си към по-близкия бряг отвъд плитчините. Пурпурният масив отначало му заприлича на църковен орган, после на изправени топове плат, след това на гора от гигантски преобърнати чадъри. Всичко това се полюшваше лекичко. Изведнъж погледът му се проясни. Тия скупчени пурпурни неща бяха растителност, или по-точно зеленчуци — поне двойно по-високи от английските брястове, но очевидно крехки и гъвкави. Стъблата — човек не би могъл да ги нарече дънери — се издигаха гладки, заоблени и удивително тънки до височина десет-дванайсет метра; по-нагоре тия огромни растения разперваха не клони, а листа с размерите на рибарска лодка, но почти напълно прозрачни. Пейзажът смътно напомняше подводна гора — тия грамадни и крехки растения сякаш се нуждаеха от опората на водата и Рансъм се питаше как издържат собствената си тежест във въздушна среда. По-надолу, между стъблата, царуваше яркочервен полумрак, изпъстрен с по-бледи слънчеви лъчи, които разкриваха отчасти вътрешността на гората.

— Време е за обяд — внезапно подвикна Девайн.

Рансъм се разкърши; въпреки хладния разреден въздух, по челото му се стичаше пот. Задъхваше се след тежкия труд. Уестън се появи на прага на хижата и промърмори, че би трябвало първо да свършат. Девайн обаче успя да се наложи. Отнякъде изникнаха бисквити и консерва говеждо и тримата се настаниха върху сандъците, които все още осейваха в изобилие пространството между космическия кораб и хижата. Малко уиски — отново по идея на Девайн и против волята на Уестън — бе сипано в тенекиени чаши и долято с вода; Рансъм забеляза, че водата идва от собствените им запаси, а не от синьото езеро.

Както често се случва, прекратяването на физическата дейност насочи мисълта на Рансъм към непрестанната възбуда, която го изпълваше още от мига на кацането. Струваше му се, че не е в състояние да хапне и залък. Ала имайки предвид евентуалната възможност за бягство, той се застави да яде повече от обикновено и скоро апетитът дойде с яденето. Поглъщаше лакомо всичко, което му попадаше под ръка, било то храна или питие и вкусът на тази първа трапеза остана завинаги свързан в паметта му с първата странна, неземна гледка (макар че повече никога не успя да си я припомни напълно) на един ярък, застинал, искрящ и неразбираем ландшафт — с немислимо изострени върхове, достигащи стотици метри височина, с обширни пространства от ослепително синя бълбукаща вода и отвъд нея грамада от розово-червеникави сапунени мехури. Малко се боеше, че спътниците му могат да забележат този прекомерен апетит и да заподозрат нещо; тяхното внимание обаче беше насочено другаде. Погледите им непрестанно шареха наоколо; говореха разсеяно, често сменяха местата си и се озъртаха през рамо. Рансъм тъкмо привършваше изобилния си обяд, когато забеляза как Девайн застина като ловджийско куче и мълчаливо положи ръка върху рамото на Уестън. Двамата кимнаха. Изправиха се. Рансъм гаврътна последната глътка уиски и също стана на крака. Намираше се между двамата похитители. Те бяха извадили револверите. Избутваха го към тесния пролив и сочеха отвъдния бряг.

Отначало той не успя да различи какво сочат. Вече бе забелязал, че между пурпурните растения има и други — по-стройни и по-бледи; всъщност почти не им бе обърнал внимание, защото погледът му неуморно шареше из тяхното подножие — дотолкова го тормозеха все още страховете от насекоми и влечуги, присъщи на съвременното въображение. Отразен от водата, погледът му отново се върна натам и съзря нови бели предмети: дълги, стройни, бели, неподвижни отражения в течащата вода — четири… пет… не, точно шест на брой. Той вдигна очи. Да, там наистина имаше шест бели предмета. Източени, крехки, два-три пъти по-високи от човешки ръст. Отначало му се стори, че са изображения на хора, създадени от първобитни творци; беше виждал нещо подобно в книгите по археология. Но от какво бяха изработени и как можеха да стоят прави? Изглеждаха безумно тънки и издължени в краката, прекомерно тежки и издути в гърдите — мършави, крехки карикатури на земните двуноги, сякаш излезли от панаирджийска зала с криви огледала. Явно не бяха направени от камък или метал, защото Рансъм забеляза, че се полюшват; и изведнъж с неимоверно потресение, от което лицето му пребледня, той осъзна, че те са живи, че се движат, че идват към него. За миг ужасеният му поглед срещна лицата им — тесни и неестествено издължени с големи, провиснали носове и провиснали челюсти в някакво странно полупризрачно, полуидиотско изражение на тържественост. В следващата секунда той отчаяно се завъртя, за да побегне, но Девайн го сграбчи.

— Пусни ме! — изкрещя Рансъм.

— Не ставай глупак — изсъска Девайн и пъхна под носа му дулото на револвера.

Докато се боричкаха, едно от съществата се провикна през пролива и мощният глас прокънтя високо над главите им като звук на алпийски рог.

— Искат да минем отсреща — каза Уестън.

Двамата блъскаха Рансъм към водата. Той заби пети в брега, изви гръб и се запъна като магаре. Похитителите му вече бяха нагазили и го дърпаха напред, докато той все още стоеше на сухо. Едва сега разбра, че крещи. Изведнъж откъм съществата отсреща долетя нов, по-мощен и не толкова членоразделен звук. Уестън също изкрещя, отпусна ръката на Рансъм и изведнъж стреля с револвера не към брега, а срещу течението. В следващата секунда Рансъм видя причината за това.

Право насреща им се носеше пенеста ивица като следа от торпедо и сред нея лъщяха мокрите очертания на някакъв грамаден звяр. Девайн изруга пискливо, подхлъзна се и потъна във водата. Рансъм зърна широко разтворена паст, чу как револверът на Уестън изтрещя оглушително, после още веднъж и още веднъж, откъм отсрещния бряг долетяха също тъй оглушителните крясъци на чудовищата, които явно се канеха да нагазят във водата. Не се нуждаеше от време, за да вземе решение. Още щом усети, че е свободен, той автоматично се хвърли зад своите похитители, после хукна към кораба, заобиколи го и с всички сили побягна към отвъдната неизвестност. Докато заобикаляше металното кълбо, пред погледа му избухна див хаос от синьо, пурпурно и червено. Рансъм не си позволи да забави крачка нито за миг, за да разбере какво е това. Изведнъж нагази във вода и изкрещя не от болка, а от изненада, защото водата се оказа топла. След по-малко от минута той отново изскочи на суша. Тичаше нагоре по стръмен склон. И внезапно нахълта в пурпурната сянка между стъблата на нова гора от странните растения.