Отвъд безмълвната планета

13.

Следващото утро завари цялото село на крак далеч преди над гората да паднат слънчевите лъчи, които вече огряваха харандрата. В светлината на запалените огньове Рансъм наблюдаваше трескавата активност на хросите. Женските сипваха гореща храна от недодяланите гърнета; Хнохра ръководеше пренасянето на купища копия към лодките; застанал сред група от най-опитните ловци, Хиой говореше толкова бързо и с толкова специфични подробности, че Рансъм не разбра почти нищо; от съседните села пристигаха въоръжени групи; скимтейки от вълнение, малките търчаха насам-натам между родителите си.

Скоро откри, че собственото му участие в лова се подразбира от само себе си. Щеше да плава в лодката на Хиой заедно с още един ловец на име Хуин. Двамата хроси щяха да се редуват на греблото, а Рансъм и свободният за момента хрос щяха да стоят на носа. Вече познаваше хросите достатъчно добре, за да разбере, че му оказват най-висока чест и че всеки от двамата ловци се бои само от едно — да не би да се окаже с греблото в ръка, когато хнакра изскочи пред лодката. Съвсем неотдавна, в родната Англия, за Рансъм не би имало нищо по-невероятно от това да приеме почетното и опасно участие в едно нападение срещу непознато, но без съмнение свирепо речно чудовище. Дори и в по-близко време, когато се окайваше сред нощната гора след бягството от сорновете, едва ли би имал силата да постъпи така, както се канеше да постъпи днес. Защото намеренията му бяха напълно ясни. На всяка цена трябваше да докаже, че хората също са хнау. Много добре разбираше колко по-различно може да му се стори това решение в опасния момент, но същевременно изпитваше странната увереност, че по един или друг начин ще съумее да се справи. Просто беше необходимо да се справи, а необходимото винаги е възможно. Кой знае, може би нещо бе почнало да го променя — нещо в обществото на хросите или във въздуха, който дишаше.

Докато езерото отразяваше първите слънчеви лъчи, той се озова коленичил отпред в лодката на Хиой, рамо до рамо с Хуин, както му бяха заръчали; в ръката си стискаше метателно копие, а още няколко лежаха на дъното до него. С енергичен замах на греблото Хиой откъсна лодката от брега и Рансъм се напрегна, за да запази равновесие. В лова щяха да вземат участие не по-малко от сто лодки. Бяха разделени на три групи. Средната, много по-малка от другите две, щеше да се отправи нагоре по течението, откъдето бяха минали Рансъм и Хиой след първата си среща. В нея участваха лодки, каквито Рансъм не бе виждал досега — извънредно дълги, с по осем весла. Хнакра имаше навика да се придържа към течението, доколкото е възможно; предполагаше се, че щом срещне лодките, ще свърне към по-спокойната вода отляво или отдясно. Затова докато средната група бавно се изкачваше срещу течението, по-леките и много по-бързи лодки щяха да кръстосват свободно от двете й страни, за да пресрещнат звяра веднага, щом излезе от „прикритие“. В тази игра броят и разумът бяха на страната на хросите; хнакра пък имаше предимството да е бърз и невидим, защото умееше дълго да плува под вода. Единственото му уязвимо място беше отворената паст. Ако нападнеше някоя лодка и двамата ловци не успееха да го улучат, това най-често означаваше край — както за тях, така и за лодката.

За един ловец от леките нападателни групи имаше две неща, към които да се стреми. Можеше да изостане назад, близо до дългите лодки, където появата на хнакра беше най-вероятна, или пък да избърза колкото е възможно по-напред с надеждата, че може да срещне забързания хнакра, преди още хайката да го е подплашила — и с точно хвърлено копие незабавно да го изтласка от течението. Подобна тактика даваше на ловеца възможност да изпревари останалите и да убие звяра — ако не се случеше обратното — със собствени сили. Тъкмо това искаха Хиой и Хуин; нещо повече, желанието им беше толкова страстно, че почти зарази и Рансъм. Затова още щом тежката средна флотилия бавно се отправи срещу течението сред облаци пяна, собствената им лодка незабавно полетя напред с цялата бързина, на която бе способен Хиой и отминавайки конкурент след конкурент излезе на открито. Скоростта беше опияняваща. В хладното утро откъм синята шир лъхаше приятна топлина. Между скалните зъбери на долината зад гърба им се надигнаха и отекнаха мощните гласове на повече от двеста хроси — гърлени, звънки като камбани и по-мелодични от лая на ловджийски кучета, но съвсем сродни по чувства и цел. Изведнъж в кръвта на Рансъм се разбуди нещо отдавна задрямало. В този момент му се стори напълно възможно именно той да стане убиецът на хнакра и така гордото прозвище хшовек-хнакрапунта да се прослави навеки в този свят, който не бе виждал друг човек. Ала вече бе изпитвал подобни мечти и знаеше как свършват. Пристягайки юздата на смирението около това буйство на новите чувства, той впери напрегнат поглед в кипящите води на течението, покрай което се движеха, без да навлизат в него.

Измина доста време, без да се случи нищо особено. Рансъм усети, че започва да се вдървява от неудобната поза и поотпусна мускулите си. След малко Хуин неохотно пое греблото, а Хиой мина отпред да заеме неговото място. Едва бяха направили смяната, когато Хиой тихичко възкликна и добави, без да откъсва поглед от течението:

— Над водата се задава елдил.

Рансъм не видя нищо — или поне нищо, което да се отличава от играта на слънчевите лъчи по водната повърхност. Скоро Хиой заговори отново, но не на него:

— Какво има, небесни сине?

Онова, което се случи в следващия миг, бе за Рансъм най-фантастичното му преживяване, откакто се намираше на Малакандра. Чу глас. Гласът сякаш долиташе от въздуха на около метър над главата му и беше с една октава по-висок от този на хроса — по-висок дори от човешкия. Рансъм осъзна, че едно леко несъвършенство в слуха му би го лишило напълно и от възможността да чува невидимия елдил.

— Идвам заради човека, Хиой — изрече гласът. — Той не бива да е тук. Трябва да отиде при Оярса. Кривите хнау от Тулкандра го преследват; затова трябва да е при Оярса. Ако го догонят другаде, ще се случи нещо зло.

— Той те чува, небесни сине — каза Хиой. — А нямаш ли вест и за моята съпруга? Знаеш какво иска да чуе.

— Имам вест за Хлери — отвърна елдилът. — Но ти няма да я чуеш. Сам ще отида при нея. Вестта е добра. Само… изпрати човека при Оярса.

За момент настана тишина.

— Отиде си — каза Хуин. — И ловът свършва за нас.

— Да — въздъхна Хиой. — Трябва да свалим хшовека на брега и да му обясним как се стига до Мелдилорн.

Рансъм не беше чак толкова храбър, че една част от съзнанието му да не изпита облекчение при мисълта за ново, по-безопасно занимание. Но друга, също тъй силна част го подтикваше да се бори за новооткритото мъжество; сега или никога — с тези спътници или сам — трябваше да остави след себе си дело и спомен, а не само една безплодна мечта. Нещо подобно на угризение го накара да възкликне:

— Не, не. Ще имаме време и след лова. Първо трябва да убием хнакра.

— Щом елдилът е казал… — започна Хиой.

Ала в този момент Хуин изведнъж нададе мощен вик („излая“, би казал Рансъм преди три седмици) и посочи напред. Само на двеста метра от тях кипеше познатата пенеста диря; сетне през стената от пяна тримата различиха металическите отблясъци по хълбоците на чудовището. Хуин бясно гребеше. Хиой метна и не улучи. Докато първото му копие се забиваше във водата, второто вече летеше през въздуха. Този път ударът явно беше по-точен. Хнакра рязко зави надясно от течението. Рансъм зърна как бездънната черна паст на два пъти се отвори и затвори с остър трясък. Зъбите вътре бяха като на акула. На свой ред замахна и метна копие — развълнувано, прибързано, с неопитна ръка.

— Назад — изрева Хиой към Хуин, който и без покана гребеше назад с цялата си могъща сила.

Сетне всичко се обърка. Чу Хуин да крещи: „Бряг!“. Лодката се разтърси от удар, който го метна едва ли не между челюстите на хнакра и той се озова до кръста във вода. Зъбите хищно тракаха, устремени към него. И докато хвърляше в колосалната зейнала паст копие подир копие, той зърна невероятна картина: Хиой, покатерен върху гърба на чудовището — върху носа му — се приведе напред и започна да мята оттам. Почти незабавно звярът го отхвърли и той се стовари с плясък във водата на два-три метра от схватката. Но хнакра беше мъртъв. Лежеше проснат на една страна и животът с бълбукане напускаше черното му тяло. Наоколо се разливаше тъмна, воняща вода.

Когато Рансъм се опомни, тримата вече се прегръщаха на брега — мокри, обгърнати в пара и треперещи от изтощение. Сега изобщо не му се струваше странно, че е притиснат към мокра, космата гръд. Дъхът на хросите — приятен, ала все пак нечовешки — не го смущаваше. Той беше един от тях. Превъзмогнал бе онази трудност, която те, привикнали със съществуването на няколко разумни вида, навярно изобщо не усещаха. И тримата бяха хнау. След като бяха стояли рамо до рамо срещу врага, формата на главата вече нямаше никакво значение. И дори той, Рансъм, бе минал достойно през изпитанието. Беше израснал.

Намираха се на малък, открит нос, върху който бяха налетели в бъркотията на схватката. Разбитата лодка и трупът на чудовището лежаха наблизо в плитчините. Откъм останалите ловци не се чуваше нито звук; при срещата с хнакра бяха изпреварили групата поне с километър и половина. Тримата седнаха да си починат.

— И тъй — каза Хиой, — вече сме хнакрапунти. Цял живот съм го мечтал.

В този момент Рансъм бе оглушен от трясък — съвършено познат, но същевременно последният звук, който би очаквал да чуе. Звукът беше земен, човешки, цивилизован; още по-точно казано — европейски. Изстрел на английска карабина. Не усети кога бе скочил; край краката му Хиой с пъхтене се мъчеше да стане. По бледата растителност се разливаха кървави петна. Рансъм падна на колене до него. Грамадното тяло на хроса беше прекалено тежко, за да го преобърне. Хуин му помогна.

— Хиой, чуваш ли ме? — запита Рансъм, като приведе лице към валчестата тюленова глава. — Хиой, всичко това стана заради мен. Другите хшовеки те удариха, кривите хшовеки, които ме доведоха на Малакандра. Те са направили едно нещо, с което могат да хвърлят смърт отдалече. Трябваше да ти кажа. Ние всички сме крив народ. Дойдохме тук, за да донесем зло на Малакандра. Ние сме хнау само наполовина… Хиой…

Речта му се обърка и заглъхна. Не знаеше местните думи за „прошка“, „срам“, „виновен“, даже не беше сигурен в думата „съжалявам“. Можеше само да гледа с безмълвна вина изкривеното лице на Хиой. Ала хросът сякаш го разбра. Мъчеше се да каже нещо и Рансъм приближи ухо към треперещите му устни. Гаснещият поглед на Хиой се впи в очите му, но той все още не умееше да разпознава добре израженията на хросите.

— Хшо… кшо… — избъбри Хиой и най-сетне успя. — Хшовек хнакрапунт.

После цялото му тяло се разтърси, от устата бликнаха кръв и слюнка; ръцете на Рансъм не издържаха внезапната мъртва тежест на отпуснатата глава и лицето на Хиой отново стана чуждо и животинско, както при първата среща. Изцъклените очи и бавно настръхващата козина бяха като на всяко мъртво животно, проснато сред някоя земна гора.

Рансъм устоя на детинското изкушение да избухне в проклятия срещу Уестън и Девайн. Вместо това той вдигна поглед към очите на Хуин, който клечеше — хросите не умееха да коленичат — от другата страна на трупа.

— Аз съм в ръцете на твоя народ, Хуин — каза Рансъм. — Постъпете както сметнете за добре. Но ако сте мъдри, ще ме убиете и непременно ще убиете другите двама.

— Никой не убива хнау — отвърна Хуин. — Само Оярса го прави. Но онези двамата… къде са те?

Рансъм се озърна. Полуостровчето беше открито, но на около двеста метра от тях се сливаше с останалия бряг, обрасъл с гъста гора.

— Някъде в гората — каза той. — Легни тук, Хуин, където е най-ниско. Може отново да хвърлят с онова нещо.

Не беше толкова лесно, но най-сетне той убеди Хуин да го послуша. Когато залегнаха с крака досами водата, хросът заговори отново.

— Защо го убиха?

— Сигурно не са знаели, че е хнау — обясни Рансъм. — Казвал съм ти, че в нашия свят има само един вид хнау. Трябва да са го взели за животно. Ако е така, биха го убили за удоволствие, от страх, или — той се поколеба — защото са гладни. Но трябва да ти кажа истината, Хуин. Те биха го убили дори знаейки, че е хнау, ако сметнат, че смъртта му може да им бъде полезна.

За малко настана тишина.

— Чудя се — добави Рансъм — дали са ме видели. Те търсят мен. Ако отида при тях, може би ще се успокоят и няма повече да идват по вашите земи. Но защо не излизат от гората да видят какво са убили?

— Нашите се задават — каза Хуин, извръщайки глава.

Рансъм погледна назад и видя, че езерото е почерняло от лодки. След няколко минути основната група щеше да се изравни с тях.

— Страх ги е от хросите — каза Рансъм. — Затова не излизат от гората. Ще отида при тях, Хуин.

— Не — възрази Хуин. — Аз размишлявах. Всичко стана защото не послушахме елдила. Той ти каза да отидеш при Оярса. Вече трябваше да си на път. Сега ще тръгнеш.

— Но тогава кривите хшовеки ще останат тук. Може да сторят още злини.

— Няма да се захванат с хросите. Нали сам каза, че ги е страх. По-скоро ние може да ги нападнем. Не бой се… нищо няма да видят, нищо няма да чуят. Ще ги отведем при Оярса. Но ти трябва да тръгнеш още сега, както каза елдилът.

— Твоят народ ще си помисли, че бягам, защото не смея да ги погледна в очите след смъртта на Хиой.

— Щом елдилът е казал, никой нищо няма да мисли. Това са детински приказки. А сега слушай, ще ти разкажа за пътя.

И хросът му обясни, че след пет дни път на юг хандрамитът излиза в друг хандрамит; на още три дни път нагоре по този хандрамит в северозападна посока се намира Мелдилорн, където живее Оярса. Но има и по-кратък път, планински път през харандрата между двата каньона, по който на втория ден се стига до Мелдилорн. Хшовекът трябва да тръгне напред през гората, докато достигне планинската стена на хандрамита; след това да продължи на юг покрай корените на планините, докато види път, изсечен в тях. Нека тръгне нагоре по него и някъде отвъд планинските върхове ще види кулата на Огрей. Огрей ще му помогне. Обаче преди да напусне гората и да тръгне през скалистата местност, ще трябва да си нареже храна. Хуин разбираше, че Рансъм може да срещне другите двама хшовеки още щом навлезе в гората.

— Ако те хванат — добави той, — сигурно ще стане както казваш и те няма повече да идват по нашите земи. Но по-добре да те заловят по пътя към Оярса, отколкото да стоиш тук. А щом веднъж тръгнеш към него, не вярвам да позволи на кривите да те хванат.

Рансъм съвсем не бе убеден, че това е най-добрият план както за него, така и за хросите. Но след гибелта на Хиой той беше буквално вцепенен от унижение и нямаше сили да протестира. Искаше само да прави каквото му кажат, да ги безпокои колкото се може по-малко и най-вече да се махне. Нямаше начин да разбере какво изпитва Хуин, затова Рансъм сурово потисна настоятелното, плачливо желание за нови протести, жалби и самообвинения, чрез които да изкопчи някоя опрощаваща дума. С последния си дъх Хиой го бе нарекъл хнакрапунт; тази прошка беше повече от великодушна и трябваше да се задоволи с нея. Щом запомни добре подробностите на пътя, той се сбогува с Хуин и тръгна съм към гората.