Отвъд безмълвната планета

18.

Рансъм пренощува в дома за гости, който беше истинска къща, построена и богато украсена от пфифлтригите. Удоволствието му поне в това отношение да намери по-човешки условия се уравновесяваше от неудобството, което въпреки всичките си доводи изпитваше в това затворено пространство, изпълнено с множество малакандриански същества. Бяха представени и трите разумни вида. Те сякаш не се смущаваха едно от друго, макар че възникваха противоречия, каквито могат да се срещнат във всяко железопътно купе на Земята — например сорновете намираха помещението за прекалено горещо, а пфифлтригите смятаха, че е твърде студено. През тази нощ Рансъм узна за веселието на местните жители и звуците, чрез които го изразяват, много повече, отколкото през целия си престой на Малакандра. Досега почти всичките му разговори бяха засягали сериозни въпроси. Изглежда, веселото настроение се пораждаше най-вече от срещата на различни видове хнау. Шегите и на трите народа се оказаха еднакво неразбираеми за него. Стори му се, че забелязва разлики — сорновете рядко стигаха по-далеч от иронията, докато хросите се увличаха в приумици и фантазии, а пфифлтригите бяха язвителни и ругаеха твърде умело — но дори когато разбираше всички думи, не успяваше да схване смисъла. Скоро отиде да си легне.

Събуди се още в ранни зори, по онова време, когато земният селянин отива да издои кравите. Отначало не разбра какво го е събудило. Помещението беше безмълвно, пусто и сумрачно. Канеше се отново да заспи, когато близо до него се раздаде тънък, звънящ глас:

— Оярса те вика.

Седна и се огледа. Не видя никого, но гласът повтори:

— Оярса те вика.

Главата му постепенно се избистри от дрямката и той разбра, че в спалнята има елдил. Не изпита страх, но докато послушно ставаше и се обличаше, усети колко забързано бие сърцето му. Мислеше не толкова за невидимото същество до себе си, колкото за предстоящия разговор. Отдавна бе прогонил старите страхове, че ще срещне някакво чудовище или идол — сега се чувстваше напрегнат както много отдавна, в утрото преди матурата. Би дал какво ли не за чаша хубав чай.

Домът беше празен. Рансъм излезе. От езерото се издигаха синкави изпарения и небето сияеше над зъберите по източната стена на каньона; оставаха само минути до изгрев слънце. Въздухът все още беше много студен, по ниската растителност се стичаше роса и в целия пейзаж имаше нещо необичайно — тишината, както осъзна след малко. Гласовете на елдилите бяха замлъкнали, изчезнала бе плетеницата от танцуващи светлинки и сенки. Без някой да му е казал, той разбра, че трябва да тръгне към гората на върха. Когато наближи, забеляза с лека тревога, че алеята между монолитите е изпълнена с малакандриански същества, застинали неподвижно и безмълвно. Подредени от двете страни, всички те седяха или клечаха в зависимост от телесните си особености. Не смееше да спре, затова продължи бавно и неуверено през безмилостното изпитание на тези нечовешки, немигащи очи. Когато достигна самия връх и средата на алеята, където се издигаха най-високите монолити, той спря — по късно така и не успя да си спомни дали така му бе казал гласът на някой елдил или сам се бе досетил. Не седна, защото земята беше студена и влажна, а и не знаеше дали ще е благоприлично. Остана прав и неподвижен като на парад. Всички същества го гледаха, без да издават нито звук.

Постепенно той забеляза, че наоколо е пълно с елдили. Светлинките, или по-скоро намеците за светлинки, които вчера се рееха из целия остров, сега бяха събрани тук и не помръдваха, или трептяха съвсем слабо. Слънцето вече бе изгряло, но никой не нарушаваше тишината. Когато вдигна глава да види първите бледи лъчи над монолитите, той внезапно откри, че въздухът там е изпълнен с много повече светлина, отколко пращаше изгревът — различна, елдилска светлина. Те се тълпяха не само по земята, но и в небето; видимите малакандрианци бяха само нищожна част от безмълвното съдилище, което го обкръжаваше. Когато настанеше неговият час, щеше да защитава своята кауза пред хиляди или милиони — застанали редица подир редица наоколо и редица над редица в небесата, тези същества, невидели още човек и сами невидими за човека, очакваха делото да започне. Той облиза пресъхналите си устни и се запита дали ще съумее да говори, когато му наредят. После му мина през ум, че може би тъкмо това — очакването и безмълвните погледи — е истинският съд; може би в момента без сам да съзнава им казваше всичко, което искат да знаят. Но ето че след време — много дълго време — се чу шум от раздвижване. Всички видими същества в гората се изправяха на крака и още по-смълчани заставаха неподвижно с приведени глави; и Рансъм видя (ако това можеше да се нарече виждане), че Оярса се задава между двете дълги редици от изваяни камъни. Отчасти го разбра по лицата на малакандрианците, докато техният повелител минаваше край тях; отчасти видя — не можеше да отрече това — самия Оярса. Никога не намери думи, за да изкаже какво е видял. Нещо като едва доловим шепот на светлината — не, още по-малко, просто едно нищожно отслабване на сенките — шестваше по неравната ниска растителност; или по-скоро някаква промяна в самия вид на почвата, прекалено неусетна, за да й се даде име на езика на петте сетива, бавно напредваше към него. Като мълчание из препълнена зала, като неуловима прохлада в зноен ден, като мимолетен спомен за отдавна забравен звук или аромат, като всичко най-тихо, най-дребно и най-неуловимо в природата, Оярса мина между своите поданици, приближи се и спря насред Мелдилорн, само на десет метра от човека. Рансъм усети как по жилите му пробягва тръпка и невидими иглички докосват пръстите му, сякаш наблизо играеха мълнии; имаше чувството, че сърцето и тялото му се превръщат във вода.

Оярса заговори с най-нечовешкия глас, който Рансъм някога бе чувал — нежен и привидно далечен; непоклатим; както по-късно каза на Рансъм един хрос: „глас без кръв в него. Тяхната кръв е от светлина“. Сами по себе си думите не бяха страшни.

— От какво се боиш, Рансъм от Тулкандра?

— От теб, Оярса, защото не си като мен и не мога да те видя.

— Това не са сериозни причини — изрече гласът. — Ти също не си като мен и макар да те виждам, образът ти е съвсем неясен. Но не мисли, че сме чак толкова различни. И двамата сме подобия на Малелдил. Не това е причината.

Рансъм премълча.

— Ти започна да се боиш от мен още преди да стъпиш на моя свят. А от тогава насам непрекъснато бягаш. Моите служители видяха страха ти, когато беше в кораба сред небето. Макар че не разбират езика ви, те видяха, че събратята ти се отнасят зле с теб. Тогава изпратих хнакра, за да те освободя от двамата и да видя дали ще дойдеш при мен по своя воля. Но ти се укри между хросите и макар че ти казаха да дойдеш, не пожела да го сториш. Сетне пратих елдила си да те повика, но ти пак не пожела да дойдеш. Накрая твоите собствени събратя те прогониха насам и бе пролята кръвта на хнау.

— Не разбирам, Оярса. Да не би да искаш да кажеш, че ти си ме повикал от Тулкандра?

— Да. Не ти ли казаха другите двама? Защо дойде с тях, ако не си искал да отговориш на моя зов? Моите служители не разбраха какво си говорите в кораба.

— Твоите служители… не разбирам.

— Питай спокойно — каза гласът.

— Имаш ли служители в небето?

— А къде другаде? Друго място няма.

— Но ти, Оярса, си на Малакандра също като мен.

— Както всички останали светове, Малакандра плава из небесата. И аз съвсем не съм „тук“ като теб, Рансъм от Тулкандра. Съществата от твоя вид трябва да паднат от небето, за да достигнат един свят; за нас световете са само частица от небето. Но не се мъчи да го разбереш сега. Стига ти да знаеш, че и в момента аз и моите слуги сме в небето; както сега са около теб, така бяха и в кораба.

— Значи си разбрал за нашето пътешествие още преди да напуснем Тулкандра?

— Не. Тулкандра е свят, който не познаваме. Само тя е извън небето и не праща никаква вест.

Рансъм мълчеше, но Оярса отговори на неизречените му въпроси:

— Не винаги е било така. Някога познавахме вашия Оярса — той беше по-могъщ и по-ярък от мен — и тогава онзи свят не се наричаше Тулкандра. Това е дълга и горчива история. Той се изкриви. Още преди на вашия свят да възникне живот. Това бяха Кривите години, за които и до днес си спомняме в небесата — годините, когато той не беше прикован към Тулкандра, а свободен като нас. Беше си наумил да погуби всички светове, освен своя. С лявата си ръка удари вашата луна, а с дясната прати студената смърт върху моята харандра далеч преди да е дошло време; и ако чрез моята ръка Малелдил не бе отворил хандрамитите и пуснал топлите извори, този свят щеше да бъде безжизнен. Но не го оставихме да пакости задълго. Избухна велика битка, в която го изтласкахме от небесата и го оковахме във въздуха на вашия свят, както ни научи Малелдил. Без съмнение той и до днес лежи там, а ние вече нямаме вести от тази планета — тя е безмълвна. Смятаме, че Малелдил не е пожелал да я отстъпи изцяло на Кривия и между нас се носи мълва, че Той взел странни решения и се осмелил на страховити неща в своята борба срещу Кривия на Тулкандра. Но за всичко това знаем по-малко и от теб; бихме желали да чуем повече.

Мина доста време, преди Рансъм да заговори отново, но Оярса уважи неговото мълчание. Когато се опомни от чутото, човекът изрече:

— След този разказ, Оярса, мога да ти кажа, че нашият свят е много крив. Двамата, с които дойдох, не знаеха за теб нищо, освен че сорновете ме искат. Според мен те смятаха, че си фалшив елдил. Из дивите области на нашия свят има фалшиви елдили; хората убиват други хора пред тях — мислят си, че елдилът пие кръв. Двамата предполагаха, че сорновете ме искат за нещо такова или още по-лошо. Доведоха ме насила. Аз бях ужасно изплашен. В моя свят разказвачите на приказки ни карат да мислим, че ако извън нашия въздух има живот, той непременно ще е зъл.

— Разбирам — каза гласът. — И това обяснява много неща, на които се чудех. Още щом излязохте от вашия въздух и навлязохте в небето, моите слуги съобщиха, че ти сякаш идваш против волята си и другите имат тайни от теб. Не съм допускал да има толкова криви същества, че да отведат свой събрат насила към друг свят.

— Те не знаеха за какво ме викаш, Оярса. А и аз все още не знам.

— Ще ти кажа. Преди две години — тоест около четири ваши — този кораб навлезе в небето над вашия свят. Проследихме го по целия път насам и елдилите бяха с него, докато се носеше над харандрата, а когато накрая се спусна в хандрамита, повече от половината ми служители стояха наоколо, за да видят как ще излязат чужденците. Отпратихме всички животни надалече, а сред нашите хнау все още никой не знаеше за това. Когато чужденците се разходиха насам-натам из Малакандра, направиха си колиба и страхът им от новия свят трябваше да е поотслабнал, аз пратих неколцина сорнове да им се покажат и да научат пришълците на нашия език. Избрах сорновете, защото по форма най-много приличат на вас. Тулкандрианците обаче се бояха от сорновете и никак не се поддаваха на учение. Трябваше да ги посещават много пъти и да ги учат малко по малко. Сорновете ми разказаха, че видят ли слънчева кръв из реките, тулкандрианците веднага я прибират. Стана ясно, че от разкази няма да разбера тези същества, затова заръчах на сорновете да ги доведат — не насила, а любезно. Те не пожелаха да дойдат. Тогава поканих само един от тях, но пак не се съгласиха. Би било лесно да ги заловим; но макар че виждахме колко са глупави, още не знаехме колко са криви, а и не исках да разпростирам своята власт върху същества от чужд свят. Заръчах на сорновете да се държат с тях като с невръстни малчугани и да им кажат, че повече не ще им разрешим да събират слънчева кръв, докато при мен не дойде някой от техния народ. Щом чуха това, те натъпкаха каквото успяха в небесния кораб и се върнаха към своя свят. Много се учудихме, но сега всичко е ясно. Сметнали са, че искам да изям някого от вашия народ и са отишли да го доведат. Ако бяха минали само няколко километра, за да дойдат при мен, щях да ги посрещна с почести; сега на два пъти изминаха милиони километри без никаква полза и все пак ще се явят пред мен. А и ти, Рансъм от Тулкандра, положи много излишни усилия, само и само да не застанеш там, където си сега.

— Така е, Оярса. Кривите същества са пълни със страхове. Но сега съм тук и чакам да чуя твоята воля.

— Исках да питам две неща за твоя народ. Най-напред трябва да узная защо идвате тук — това е част от задълженията ми към този свят. И второ, искам да ми разкажеш за Тулкандра и за странните битки на Малелдил срещу Кривия; както вече казах, бихме желали да чуем повече за това.

— На първия ти въпрос, Оярса, ще отговоря, че дойдох тук, понеже ме принудиха. От другите двама единият не желае нищо, освен слънчева кръв, защото в нашия свят може да я размени за сила и удоволствия. Но другият ви мисли злото. Според мен той би унищожил всички твои народи, за да освободи място за нашия; после би сторил същото и на други светове. Мисля, че той иска нашият вид да трае вечно и се надява да прескачаме от свят на свят… щом едно слънце изгасне, да отидем при друго… или нещо подобно.

— Да не би да е наранен в главата?

— Не знам. Може би не описвам мислите му както трябва. Той е по-учен от мен.

— Смята ли, че може да отиде на големите светове? Смята ли, че Малелдил иска някой народ да съществува вечно?

— Той изобщо не знае за Малелдил. Но едно е сигурно, Оярса — че замисля зло за вашия свят. Повече не бива да позволяваш на нашия народ да идва насам. Ако можеш да го предотвратиш само като убиеш и трима ни, няма да споря.

— Ако бяхте от моите народи, Рансъм, щях да убия двамата още сега, а тебе малко по-късно; защото те са безнадеждно криви, а ти, щом станеш малко по-храбър, ще бъдеш готов да отидеш при Малелдил. Но моята власт е само над този свят. Страшно е да убиеш чужд хнау. А и не ще бъде потребно.

— Те са силни, Оярса, могат да хвърлят смърт на много километри и да пращат убийствен въздух срещу враговете си.

— Преди да пристигнат на Малакандра, още докато са в небето, най-слабият от моите служители може да докосне кораба им и да го превърне в тяло с други движения — за вас то изобщо няма да бъде тяло. Бъди уверен, че вече никой от твоя народ няма да дойде тук, без да съм го поканил. Но стига толкова. Сега ми разкажи за Тулкандра. Разкажи всичко. Не знаем нищо за нея от онзи ден, когато Кривия рухна във въздуха на вашия свят, наранен жестоко в самата светлина на светлината си. Но защо се боиш отново?

— Боя се от дължините на времето, Оярса… или пък не съм те разбрал. Не каза ли, че това е станало още преди на Тулкандра да се появи живот?

— Да.

— А ти, Оярса? Ти си живял… ами онази картина върху камъка, в която студът убива всичко живо из харандрата? Нима това е изображение на нещо станало още преди началото на моя свят?

— Виждам, че все пак си истински хнау — каза гласът. — Разбира се, нито един камък, който тогава е докосвал въздуха, не би останал камък до днес. Изображението се е изронвало и е било повтаряно повече пъти, отколкото са елдилите над нас. Но повторенията са верни. По този начин виждаш картина, завършена още когато твоят свят е бил сътворен само наполовина. Но не мисли за тези неща. Ние имаме правило никога да не разговаряме с хнау за размери и числа — дори и със сорновете. Вие не разбирате и това ви кара да се прекланяте пред дреболии, а истинското величие да отминавате. Хайде, разкажи ми какво е вършил Малелдил на Тулкандра.

— Според нашите легенди… — започна Рансъм.

Но в този момент неочаквана глъчка наруши тържествения покой на събранието. Откъм лодката се задаваше голяма група, едва ли не шествие. Доколкото успя да различи Рансъм, в нея имаше само хроси и те сякаш носеха нещо.