Отвъд полунощ

1.КАТЕРИН

Чикаго, 1919 — 1939 година

Всеки голям град си има свой облик, индивидуалност, която му придава особен, собствен стил. През двадесетте години Чикаго беше неспокоен, динамичен гигант, недодялан и без маниери, с единия крак все още в безскрупулната ера на магнатите, с чиято помощ се беше родил — Уилям Б. Огдън и Джон Уентуърт, Сайръс Маккормик и Джордж М. Пулман. Това беше царството на хора като Филип Армър, Густавъс Суифт и Маршал Фийлд. Беше запазена територия на нагли професионални гангстери като Хайми Уайс и белязания Ал Капоне.

Един от най-ранните спомени на Катерин Алегзандър беше, когато баща й я заведе в кръчма с под, покрит със стърготини. Повдигна я на главозамайващо високо столче и поръча за себе си огромна чаша бира, а за нея „Грийн Ривър“. Беше петгодишна и си спомняше колко горд се чувстваше баща й, когато около нея се събраха непознати, които й се възхищаваха. Всички мъже си поръчаха пиене, а баща й го плати. Спомняше си как непрекъснато се притискаше до ръката му, за да се увери, че той все още е при нея. Беше се завърнал в града едва предишната вечер и Катерин знаеше, че скоро пак ще замине. Той беше търговски пътник и й обясняваше, че работата му е да пътува понякога по цели месеци до различни градове далече от нея и от майка й, за да може да й донесе хубави подаръци, когато се върне. Катерин безнадеждно се опитваше да се споразумее с него — ако остане при нея, тя ще се откаже от подаръците. Баща й се засмя и каза, че е преждевременно развито дете, после замина и тя го видя чак след шест месеца. В онези ранни години майка й, с която беше всеки ден, й се струваше неясна и безформена личност, докато образът на баща й, когото виждаше само за кратко, беше жив и удивително ярък. За Катерин той беше хубав, засмян мъж с блестящо чувство за хумор и жестове, издаващи сърдечност и щедрост. Миговете, когато се връщаше в дома им, се превръщаха в празници, изпълнени с угощения, подаръци и изненади.

Когато Катерин беше седемгодишна, баща й бе уволнен и начинът им на живот се промени. Напуснаха Чикаго и се преместиха в Гари в щата Индиана, където той започна работа като продавач в бижутерски магазин. Катерин тръгна на училище. Отношенията й с другите деца бяха предпазливи и сдържани. От учителите си изпитваше ужас, а те погрешно приемаха саможивостта й за самонадеяност. Всяка вечер баща й се прибираше у дома и за първи път в живота си Катерин почувства, че и те са истинско семейство като другите. В неделя тримата отиваха на плажа „Милър“, наемаха коне и яздеха час-два сред пясъчните дюни. Животът в Гари й харесваше, но след шест месеца баща й отново остана без работа и те се преместиха в Харви — предградие на Чикаго. Учебната година вече беше започнала и Катерин беше „новата“, която не приемаха в създадените вече приятелства. Започнаха да я смятат за саможива. Децата, уверени в сигурността на своите групички, често наобикаляха длъгнестата новачка и жестоко й се подиграваха.

През следващите няколко години Катерин издигна щит от безразличие между себе си и нападките на децата. Когато стрелите минаваха през бронята й, тя отвръщаше на удара с хапливо, язвително остроумие. Смяташе, че така ще отблъсне своите мъчители и те ще я оставят на мира, но неочаквано се получи друго. Тя участваше в описването на училищния вестник и в първата си рецензия за мюзикъла, представен от съучениците й, написа: „Във второ действие Томи Белдън имаше соло на тромпет, но се издъни.“ Всички цитираха репликата й — каква изненада! На другия ден Томи Белдън се приближи към нея в коридора и й каза, че го намира за остроумно.

За домашна работа по английски им бяха възложили да прочетат „Капитан Хорейшо Хорнблоуър“. На Катерин книгата й се стори отвратителна. Съчинението й се състоеше само от едно изречение: „Куче, което лае, не хапе.“ Учителят, който в почивните си дни се занимаваше с ветроходство, й писа отличен. Съучениците й започнаха да цитират нейните афоризми и скоро тя се прочу като най-остроумна в училището.

Същата година Катерин навърши четиринадесет години и тялото й започна да загатва узряването на жената. Изследваше се пред огледалото с часове и мрачно обмисляше как да промени бедствието, което виждаше в отражението. В себе си се чувстваше като Мирна Лой, влудяваща мъжете с красотата си, но огледалото — най-жестокият й враг — показваше безнадеждно заплетена черна коса, която не можеше да бъде сресана, сериозни сиви очи, уста, която с всеки час ставаше все по-широка, и леко вирнат нос. Предпазливо си казваше, че може би не е чак грозна, но никой не би се втурнал да й предлага да я направи филмова звезда. Всмукваше бузите си, присвиваше очи предизвикателно и се опитваше да си се представи като манекен. Отчайващо. Заемаше друга поза — широко разтворени очи, страстен израз, приветлива усмивка. Безполезно. Не беше и типичното американско момиче. Не беше нищо. Мрачно приемаше, че може би тялото й ще стане хубаво, но нищо особено. А естествено най-много от всичко искаше точно това — да бъде нещо по-особено, да бъде личност, да бъде запомнена и никога, никога, никога да не умира.

Когато беше петнадесетгодишна, през лятото й попадна „Наука и здраве“ от Мери Бейкър Еди, цели две седмици тя прекарваше по един час дневно пред огледалото — изгаряше от желание да се види красива. Накрая единствената промяна, която установи, беше нов обрив на акне по брадичката и пъпка на челото. Отказа се от сладкишите, от Мери Бейкър Еди и от огледалото.

Семейството й се върна в Чикаго и се настани в малък мрачен апартамент в северния район Роджърс Парк, където наемите бяха по-ниски. Страната все повече затъваше в икономическата депресия. Бащата на Катерин работеше все по-малко и пиеше все повече. Двамата с майка й постоянно си крещяха, безкрайно се обвиняваха един друг, което караше Катерин да бяга от дома. Отиваше на плажа на шест преки от тях и се разхождаше по брега. Оставяше се на вятъра, който сякаш даваше крила на тънкото й тяло. Прекарваше дълги часове, взряна в бурното сиво езеро, изпълнена с някакъв отчаян неописуем копнеж. Толкова силно желаеше нещо, че понякога я заливаше внезапна вълна от непоносима болка.

В книгите на Томас Улф откри огледален образ на горчиво-сладката носталгия, която я изпълваше, носталгия по предстоящо бъдеще, сякаш някога някъде беше преживяла един прекрасен живот и нямаше търпение да го изживее отново. Вече имаше месечни неразположения и въпреки че физически се превръщаше в жена, съзнаваше, че потребностите й, копнежите й, болезненото желание не бяха физически и нямаха нищо общо със секса. Бленуваше пламенно да бъде оценена, да се издигне над милиардите хора, от които гъмжи земята, всеки да я познава, а когато минава, да казват: „Ето я Катерин Алегзандър, великата…“ Великата каква? Това беше проблемът. Не знаеше какво иска, а само че го желае болезнено и безнадеждно. В неделния следобед, когато имаше пари, тя ходеше на кино в „Стейт енд Лейк Тиътър“, в „Маквикърс“ или „Чикаго“. Потапяше се изцяло в прекрасния, изискан свят на Кари Грант и Джийн Артър, смееше се с Уолас Бири и Мари Дреслър, страдаше с романтичните несполуки на Бети Дейвис. Чувстваше Айрини Дън по-близка от майка си.

В последния клас на гимназията заклетият враг на Катерин — огледалото — най-после й стана приятел. Момичето в огледалото имаше живо, интересно лице. Косата й беше гарвановочерна, а кожата — нежна, млечнобяла. Имаше правилни нежни черти, щедра чувствена уста, умни сиви очи. Тялото й беше хубаво — със стегнати, добре развити гърди, нежно заоблени хълбоци и стройни крака. В израза й имаше безразличие и надменност, като че ли отражението й притежаваше други черти, които й бяха чужди. Предполагаше, че това е част от защитната броня, зад която се прикриваше от първите си училищни дни.

Голямата икономическа криза притискаше все по-жестоко цялата нация и бащата на Катерин непрестанно се заплиташе в някакви сделки, които така и не се осъществяваха. В главата му постоянно се въртяха мечти да направи изобретения, които да му донесат милиони долари. Измисли крикове, които да се монтират над колелата на автомобила и да се спускат само с натискане на копче върху арматурното табло. Никой производител на автомобили не прояви интерес. Изработи въртяща се електрическа реклама за магазините. След краткотрайно суетене и обнадеждаващи срещи идеята угасна.

Баща й взе пари на заем от по-малкия си брат Ралф, който живееше в Омаха, за да оборудва обущарски камион, с който да обслужва квартала. С часове обсъждаше проекта с Катерин и майка й.

— Няма начин да не успея — обясняваше той. — Представи си, че обущарят сам идва пред вратата ти. Никой досега не го е правил. Вече имам един обущарски камион, нали? Ако печели само по двадесет долара дневно, това са сто и двадесет долара седмично. Два камиона ще ми носят двеста и четиридесет долара на седмица. След година ще имам двадесет камиона. Това прави две хиляди и четиристотин долара седмично, сто двадесет и пет хиляди долара годишно. И е само началото…

След два месеца камионът и обущарят изчезнаха — рухна още една мечта.

Катерин се надяваше, че ще може да учи в университета „Нортуестърн“. Беше най-добрата ученичка в класа, но дори и да получеше стипендия, трудно можеше да разчита само на нея. Разбираше, че наближава денят, когато ще трябва да напусне училище, за да започне работа. Би могла да си намери място като секретарка, но беше твърдо решена никога да не се отказва от мечтата си, която ще изпълни живота й с богат и прекрасен смисъл. Това, че не знаеше каква точно е мечтата й или смисълът на нейния живот, правеше всичко още по-непоносимо тъжно.

— Казваше си, че сигурно е от възрастта. При всички положения беше ужасно. Децата са твърде малки, за да преживяват юношеството, с горчивина си мислеше тя.

Две момчета смятаха, че са влюбени в Катерин. Първият беше Тони Корман, който един ден щеше да постъпи в адвокатската кантора на баща си. Беше с цяла педя по-нисък от Катерин, с нездрав цвят на лицето и късогледи воднисти очи, които я гледаха с обожание. Другият беше Дийн Макдермон — дебел и стеснителен, искаше да стане зъболекар. Имаше и трето момче — Рон Питърсън, но той беше друга категория. Бе футболната звезда на гимназията и всички казваха, че сигурно ще го приемат в колежа със стипендия за спортист. Висок, широкоплещест, той приличаше на театрален идол и безспорно беше най-популярното момче в училището.

Единствената пречка Катерин да не се сгоди незабавно за него бе, че той дори не подозираше за съществуването й. Всеки път, когато се разминаваше с него по училищния коридор, сърцето й забиваше лудо. Тя си блъскаше главата какво ли остроумно и предизвикателно да му каже, че той да й определи среща. Но щом се приближеше до него, езикът й се вдървяваше и те се разминаваха мълчаливо. Като кораба „Куийн Мери“ и боклукчийски шлеп — с отчаяние си мислеше Катерин.

Имаха все по-големи трудности с парите. Бяха закъснели три месеца с наема и не ги изхвърляха само защото хазайката беше очарована от баща й и от грандиозните му планове и изобретения. Когато го слушаше, Катерин изпитваше мъчителна тъга. Той беше все така бодър и оптимист, но тя виждаше и зад поочуканата му фасада. Чудният безгрижен чар, превръщащ в празник всичко, с което се заемаше той, беше помръкнал. Баща й приличаше на хлапе, въплътило се в мъж на средна възраст, който си фантазира за великолепното бъдеще, за да скрие жалките провали на миналото. Неведнъж го беше виждала да дава вечеря за дузина гости в „Ханричи“, а после весело да отвежда настрана някой от тях и да му иска пари на заем, за да плати сметката плюс щедър бакшиш, разбира се — задължително щедър, защото трябваше да поддържа репутацията си. И все пак, макар да съзнаваше, че той е небрежен и безразличен баща, Катерин го обичаше. Харесваше й, че се пали, че вечно се усмихва и прелива от енергия в този свят от намръщени, мрачни хора. Това беше неговият дар и той щедро го предлагаше.

В крайна сметка според Катерин той се чувстваше по-добре с прекрасните си мечти, които никога нямаше да се сбъднат, отколкото майка й, която се страхуваше да мечтае.

През април майка й умря от сърдечен пристъп. Това беше първият сблъсък на Катерин със смъртта. Малкият им апартамент се изпълни с приятели и съседи, поднасящи съболезнованията си с фалшиво уважение, както е прието при такива трагедии.

Смъртта беше превърнала майка й в дребна, съсухрена, безжизнена фигура, а може би животът я беше направил такава — мислеше Катерин. Опитваше се да си припомни общи спомени, моменти, когато се бяха смели заедно, когато душите им се бяха сливали, но в представите й непрекъснато изскачаше образът на бащата — усмихнат, енергичен и весел. Сякаш животът на майка й беше бледа сянка, която чезнеше под слънцето на спомена. Катерин се взираше в ковчега с восъчната фигура на майка си, облечена в проста черна рокля с бяла якичка, и мислеше за пропиления й живот. За какво е било всичко? Чувствата, които Катерин бе изпитвала преди години, отново я завладяха — решимостта да стане нещо, да остави следа, за да не свърши в анонимен гроб, без светът да-знае, нито да го е грижа, че Катерин Алегзандър е живяла и е умряла, че се е върнала в земята.

Чичо й Ралф и леля й Полин дойдоха със самолет от Омаха за погребението. Ралф беше десет години по-млад от баща й и съвсем различен от него. Занимаваше се с поръчки и доставка на витамини по пощата и преуспяваше. Беше едър, квадратен мъж — с квадратни рамене, квадратна челюст, квадратна брадичка и — Катерин беше сигурна — с квадратен мозък. Жена му беше като птичка — само пърхаше и чуруликаше. Бяха свестни хора и Катерин знаеше, че чичо й е дал доста пари на заем на баща й, но чувстваше, че няма нищо общо с тях. Те бяха като майка й — хора без мечти.

След погребението чичо Ралф каза, че иска да поговори с Катерин и баща й. Седнаха в малката дневна, а Полин хвърчеше насам-натам с табли с кафе и сладкиши.

— Знам, че си доста зле с парите — каза чичо Ралф на брат си. — Прекалено голям мечтател си, винаги си бил такъв. Но ти си ми брат. Не мога да те изоставя. Разговаряхме за това с Полин. Искам да дойдеш на работа при мен.

— В Омаха?

— Ще имаш добър и постоянен доход и двамата с Катерин можете да живеете у нас. Имаме голяма къща.

Сърцето на Катерин се сви. Омаха! Това беше краят на мечтите й.

— Нека помисля — рече баща й.

— Ще вземем влака в шест часа — продължи чичо Ралф. — Отговори ми, преди да тръгнем.

Когато двамата с баща й останаха сами, той простена:

— Омаха! Басирам се, че там няма дори свястна бръснарница.

Но Катерин знаеше, че той се преструва заради нея. И със, и без свястна бръснарница баща й нямаше друг избор. Накрая животът го беше хванал в капана си. Тя се питаше как ли ще му се отрази, ако се установи на постоянна скучна работа с определено работно време. Щеше да е като уловена волна птица, блъскаща крилата си в стените на клетката, загиваща в пленничество. А тя трябваше да се прости с университета „Нортуестърн“. Беше кандидатствала за стипендия, но не получи отговор. Следобед баща й се обади на брат си, за да му каже, че приема предложението.

На другата сутрин Катерин отиде при директора да го уведоми, че ще се мести в Омаха. Той стоеше прав зад бюрото си и преди тя да проговори, й каза:

— Честито, Катерин, спечелила си пълна стипендия за университета „Нортуестърн“.

Вечерта двамата с баща й обсъдиха всичко подробно и накрая решиха, че той ще се премести в Омаха, а Катерин ще отиде в „Нортуестърн“ и ще живее на общежитие. И така след десет дни тя изпращаше баща си на гара „Ла Сал Стрийт“. Изпитваше силно чувство на самотност и тъга от раздялата с човека, когото обичаше най-много, и в същото време с нетърпение очакваше влакът да потегли, приятно развълнувана от мисълта, че за първи път ще бъде свободна и ще живее свой собствен живот. Стоеше на перона и гледаше баща си, притиснал лице до прозореца за последен поглед — занемарен, но хубав мъж, който все още искрено вярваше, че един ден светът ще му принадлежи.

На връщане от гарата Катерин се засмя на глас — беше се сетила, че за да замине за Омаха на работа, от която крайно се нуждаеше, баща й си е купил билет за единично спално купе.

Денят на записването в университета беше ужасно вълнуващ. За Катерин той имаше особено значение, което не можеше да опише с думи. Това беше ключът, който щеше да отвори вратите към всички мечти и неопределени амбиции, отдавна бушуващи в нея. Тя огледа огромната зала, в която стотици студенти чакаха на опашка за записване, и си помисли: „Един ден всички вие ще ме познавате. Ще казвате: «Следвах заедно с Катерин Алегзандър.»“ Тя записа максимално допустимия брой учебни предмети. Настани се в общежитието и същия ден си намери работа като касиерка следобедна смяна в „Руст“ — популярна закусвалня срещу университета. Заплатата й беше петнадесет долара седмично и въпреки че с тях не би могла да си позволи никакъв лукс, щяха да й стигат за учебници и неотложни нужди.

Към средата на втори курс Катерин реши, че сигурно е единствената девственица в целия университет. Като малка беше долавяла откъслечни моменти от разговорите на възрастните по сексуални въпроси. Струваше й се нещо чудесно и много се страхуваше, че ще свърши, докато тя стане достатъчно голяма, за да изпита удоволствие от него. Сега излизаше, че май е имала право. Поне що се отнасяше лично до нея. Всички в университета говореха само за секс — в общежитието, в учебните зали, в банята и в „Руст“. Откровеността на разговорите стъписваше Катерин.

— Джери е невероятен. Като Кинг Конг е.

— Имаш предвид члена му или ума му?

— Не се иска ум, сладурче, снощи изживях шест оргазма.

— Излизала ли си с Ърни Робинс? Не е едър, но си го бива.

— Алекс ми определи среща довечера. Някой да има сведения за него?

— Алекс е тъпак. Не си пилей времето. Миналата седмица ме заведе на плажа, смъкна ми гащите и започна да ме опипва. Аз също се опитах, но не можах да му го намеря.

Смях.

Катерин смяташе тези разговори за просташки и отвратителни, но гледаше да не изпусне нито дума. Беше като упражнение по мазохизъм. Докато момичетата описваха сексуалните си преживявания, Катерин си представяше, че е в леглото с някое момче, което я любеше диво и необуздано. Чувстваше физическа болка в слабините си и притискаше силно юмруци към бедрата си, причинявайки си страдание, за да забрави другата болка. Мислеше си: „Боже мой, ще си умра девствена. Единствената деветнадесетгодишна девственица в университета «Нортуестърн». По дяволите, сигурно в целите Съединени щати! Дева Катерин. Църквата ще ме обяви за светица и веднъж годишно ще палят свещи в моя чест. Какво ли ми има? — питаше се тя и сама си отговаряше: — Ще ти кажа. Просто никой не те е поканил, а за играта трябват поне двама. Такива са правилата.“

Най-споменаваното име в сексуалните разговори на момичетата беше Рон Питърсън. Той беше приет в „Нортуестърн“ със стипендия като спортист и тук беше също така популярен, както и в гимназията. Избраха го за председател на първокурсниците. Катерин го видя още първия учебен ден в час по латински. Изглеждаше дори по-добре, отколкото в гимназията — тялото му се беше наляло, лицето му беше придобило сурова нехайна зрелост. След часа той тръгна към нея и сърцето й силно заби.

„— Катерин Алегзандър!

— Здравей, Рон.

— В този курс ли си?

— Да.

— Какъв късмет!

— Защо?

— Защо ли? Защото хич ме няма по латински, а ти си гениална. Ще бъдем страхотен дует. Какво ще правиш довечера?

— Нищо особено. Искаш ли да учим заедно?

— Хайде да идем на плажа. Да бъдем сами. Винаги можем да учим.“

Той я гледаше втренчено.

— Хей, ти… — опитваше се да си припомни името й.

Тя преглътна, мъчеше се отчаяно да дойде на себе си.

— Катерин — изрече бързо. — Катерин Алегзандър.

— Аха. Какво ще кажеш? Тук е страхотно, нали?

Тя се постара да вложи ентусиазъм в гласа си, за да му се хареса, да го спечели, съгласявайки се с него.

— О, да — рече Катерин. — Това е най…

Рон гледаше една изключително красива блондинка, която го чакаше на вратата. Подхвърли:

— Довиждане! — И тръгна към момичето.

„И това беше краят на приказката за Пепеляшка и принца — помисли си тя. — И живели дълго след това — той в своя харем, а тя в брулена от ветровете пещера в Тибет.“

От време на време го срещаше из университета винаги с различно момиче, понякога с две или три. „Господи, не му ли омръзва понякога?“ — чудеше се тя. Все още си представяше, че един ден Рон ще дойде при нея да му помогне по латински, но той вече не я заговори.

Нощем самотна в леглото Катерин си мислеше за другите момичета, които се любеха с приятелите си, и момчето, което идваше в мечтите й, винаги беше Рон Питърсън. Представяше си как я съблича, после тя бавно го събличаше, както в любовните романи. Сваляше ризата му и нежно галеше с пръсти гърдите му, после разкопчаваше панталоните му и смъкваше гащетата. Той я вдигаше и я понасяше към леглото. Тук вече чувството й за хумор надделяваше и Рон се схващаше в кръста, падаше на пода, стенеше и пъшкаше от болка. „Идиотка — казваше си тя, — дори и във фантазиите си не можеш да го направиш като хората.“ Може би трябваше да влезе в манастир. Питаше се дали монахините имат сексуални фантазии и дали се смята за грях да мастурбират. Чудеше се дали свещениците имат полови сношения.

Седеше в прохладния сенчест двор на прекрасно старо абатство край Рим и топеше пръстите си в затоплената от слънцето вода на езерце. Портата се отвори и един висок свещеник влезе в двора. Беше с широкопола шапка и дълго черно расо и изглеждаше точно като Рон Питърсън.

— А, извинете, синьорина — промълви той, — не знаех, че имам гостенка.

Катерин бързо скочи на крака.

— Не би трябвало да съм тук — извини се тя, — но е толкова красиво, че седнах да се полюбувам.

— Бъдете добре дошла! — Той се устреми към нея, тъмните му очи горяха. — Миа кара… излъгах ви.

— Излъгали сте ме?

— Да. — Очите му бяха впити в нейните. — Знаех, че сте тук, защото ви проследих.

Тя почувства как потръпва.

— Но вие сте свещеник!

— Бела синьорина, аз съм първо мъж, после свещеник.

Наведе се към нея, да я вземе в обятията си, спъна се в подгъва на расото си и цопна в езерцето с рибките.

Глупости!

Всеки ден след лекции Рон Питърсън идваше в „Руст“ и сядаше в сепарето в дъното. То бързо се изпълваше с негови приятели и ставаше център на бурни разговори. Катерин седеше на касата зад щанда и когато влизаше, Рон любезно и разсеяно й кимваше, без да спира. Никога не се обръщаше към нея по име. „Забравил го е“ — мислеше Катерин.

Но щом влезеше, тя му се усмихваше широко и чакаше да я поздрави, да й определи среща, да й поиска чаша вода, девствеността й, каквото и да е. Ала за него бе сякаш чест от мебелировката. Разглеждайки съвсем обективно момичетата в закусвалнята, Катерин реши, че е по-хубава от всички освен една: фантастичната Джийн-Ан, русата южнячка, с която най-често виждаше Рон, а положително беше по-умна от всички тях, взети заедно. За Бога, какво тогава не беше в ред при нея? Защо нито едно момче не й определяше среща? На следващия ден научи отговора.

Бързаше през университетския комплекс към „Руст“, когато видя Джийн-Ан и една непозната брюнетка да вървят към нея през зелената морава.

— Я, мис Големия мозък! — рече Джийн-Ан.

„И мис Големите цици“ — със завист си помисли Катерин, но попита:

— Тестът по литература беше убийствен, нали?

— Нямам нужда от твоето снизхождение — каза студено Джийн-Ан. — Знаеш достатъчно, за да ни преподаваш по литература. И не само на това можеш да ни научиш, нали, скъпа?

Нещо в тона й накара Катерин да се изчерви.

— Аз, аз… не разбирам.

— Остави я на мира — намеси се брюнетката.

— Защо пък? — попита Джийн-Ан. — За каква се мисли тя, по дяволите? — И се обърна към Катерин: — Искаш ли да знаеш какво говорят за теб всички?

„Господи, не!“

— Да.

— Че си лесбийка.

Катерин я гледаше втрещена, не можеше да повярва на ушите си.

— Какво съм?

— Лесбийка, рожбо. Не можеш да заблудиш никого, въпреки че се правиш на голяма светица.

— Т-това е абсурдно — заекна Катерин.

— Да не мислиш, че хората са глупаци? — попита Джийн-Ан. — Само дето не си си окачила табела.

— Но аз, аз никога…

— Момчетата си падат по теб, но ти не им буташ.

— Хайде де! — избухна Катерин.

— Майната ти — рече Джийн-Ан. — Не си нашият тип.

Тръгнаха си, а тя смазана гледаше след тях.

Тази нощ Катерин лежеше в леглото си и не можеше да заспи.

„— На колко години сте, мис Алегзандър?

— На деветнадесет.

— Имали ли сте полови сношение с мъж?

— Никога.

— Харесват ли ви мъжете?

— Нима не харесват на всички?

— Някога имали ли сте желание да се любите с жена?“

Катерин размишлява върху това дълго и упорито. Беше се заглеждала по други момичета, по учителки, но то беше част от растежа. Сега си представи, че се люби с жена, че телата им се преплитат, че допира устни до женски устни, че меки женски ръце галят тялото й. Тя потрепери. Само това не! Гласно си рече:

— Аз съм нормална.

Но щом е нормална, защо лежи тук сама? Защо не се чука някъде навън като другите? Може би е фригидна. Може би трябва да й се направи някаква операция? По всяка вероятност — лоботомия.

Когато небето зад прозореца на общежитието започна да просветлява от изток, Катерин — цяла нощ немигнала — взе решение. Щеше да изгуби девствеността си и късметлията щеше да бъде партньорът по легло на всяко момиче — Рон Питърсън.

2.НОЕЛ

Марсилия — Париж, 1919 — 1939 година

Тя беше родена принцеса.

Най-ранните й спомени бяха от едно бяло кошче, покрито с дантелен балдахин, украсено с розови панделки и пълно с меки плюшени животни, красиви кукли и златни дрънкалки. Бързо се научи, че ако отвори уста и нададе вик, някой ще дотича да я прегърне и утеши. Когато беше шестмесечна, баща й я извеждаше в градината в количката, даваше й да докосва цветята и казваше:

— Те са прекрасни, принцесо, но ти си по-красива от всички тях.

Обичаше, когато той я вдигаше в силните си ръце, отнасяше я до прозореца, откъдето тя виждаше покривите на високите сгради, и й говореше:

— Те са прекрасни, принцесо, но ти си по-красива от всички тях.

Обичаше, когато той я вдигаше в силните си ръце, отнасяше я до прозореца, откъдето тя виждаше покривите на високите сгради, и й говореше:

— Това там е твоето царство, принцесо — посочваше баща й високите мачти на корабите, поклащащи се на котва в пристанището. — Виждаш ли тези големи кораби? Един ден те ще бъдат под твоя команда.

В замъка идваха гости да я видят, но само на някои по-специални им се разрешаваше да я подържат. Другите я разглеждаха легнала в малката люлка и изпадаха във възторг от невероятно нежните й черти, чудесната й руса коса, кадифената кожа с цвят на мед, а баща й гордо казваше:

— Всеки може да познае, че е принцеса! — Навеждаше се над люлката и прошепваше: — Някой ден ще дойде един красив принц и ще те отнесе.

И нежно я завиваше с топлото розово одеялце, а тя се унасяше в спокоен сън. За нея целият свят беше розов сън от кораби, високи мачти и замъци и чак когато стана на пет години, тя разбра, че е дъщеря на марсилски рибар, а замъците, които виждаше от прозорците на малката си таванска стая, бяха складовете около вонящия рибен пазар, където работеше баща й. Нейна флотилия бяха старите рибарски кораби, които отплаваха всяка сутрин преди разсъмване и се връщаха в ранния следобед, за да избълват в крайбрежните докове зловонния си товар.

Това беше царството на Ноел Паж.

Приятелите на баща й го предупреждаваха да внимава какво прави.

— Не пълни главата й с врели-некипели, Жак. Ще си въобрази, че е нещо повече от другите.

Техните пророчества се сбъднаха.

На пръв поглед Марсилия е град на насилието, град, пълен със зажаднели за развлечения моряци и ловки хищници, които им помагат да изхарчат парите си. Но за разлика от останалите французи жителите на Марсилия притежават чувство на солидарност, породено от общата борба за оцеляване, защото прехраната на града идва от морето, а рибарите на Марсилия са част от семейството на рибарите по целия свят. Те споделят заедно бурите и спокойните дни, внезапните бедствия и изобилния улов.

Затова съседите на Жак Паж се радваха на късмета му, че има такава чудесна дъщеря. И празнуваха също, че е чудо върху торището на мръсния и груб град да се роди истинска принцеса.

Родителите на Ноел не можеха да превъзмогнат изумлението си от изящната красота на дъщеричката си. Майка й беше набита селянка с груби черти, увиснали гърди, дебели бедра и ханш, а баща й — нисък и дебел, с широки рамена и подозрителни очички на бретонец. Косата му имаше цвета на мокрия пясък по плажовете на Нормандия. Отначало му се струваше, че природата е сбъркала, че това изящно, русо, подобно на фея създание не би могло да принадлежи на него и на жена му.

Мислеше, че щом порасне, Ноел ще се превърне в обикновено момиче — ни хубаво, ни грозно, като дъщерите на всичките му приятели. Но чудото растеше, разцъфтяваше и с всеки ден Ноел ставаше все по-красива.

Майка й не беше чак толкова изненадана от появата на златокосата красавица в семейството. Девет месеца преди раждането на Ноел беше срещнала едър норвежки моряк, току-що слязъл от товарен кораб. Той приличаше на гигантски бог на викингите — с руса коса и съблазнителна усмивка. Докато Жак беше на работа, морякът прекара оживен четвърт час в леглото в малкото им жилище.

Страх обзе майката на Ноел, когато видя колко русо и красиво е бебето й. Живееше в ужас, чакаше кога съпругът й ще я посочи обвиняващо с пръст и ще поиска да узнае кой е истинският баща. Но невероятно — някакъв глад за самоутвърждаване го накара да приеме детето за свое.

— Сигурно у прадедите ми е имало скандинавска кръв, която се е проявила у нея — хвалеше се той пред приятелите си, — но вижте, че има моите черти.

Жена му го слушаше, кимаше в знак на съгласие и си мислеше какви глупаци са мъжете.

Ноел обичаше да бъде с баща си. Обожаваше непохватната му игривост, непознатите интересни миризми, с които беше пропит, и същевременно се ужасяваше от жестокостта му. Гледаше с широко отворени очи, когато той крещеше на майка й и силно я удряше по лицето, а мускулите по врата му изпъкваха от гняв. Майка й викаше от болка, но във виковете имаше нещо повече, нещо животинско и сексуално и Ноел изпитваше пристъп на ревност, искаше да бъде на нейно място.

Ала с нея баща й винаги беше нежен. Обичаше да я води на доковете и да я показва на грубите недодялани мъже, с които работеше. Там тя беше известна като принцесата и се гордееше с това не само заради баща си, но и заради самата себе си.

Искаше да му достави удоволствие и понеже той си беше чревоугодник, започна да му готви любимите ястия и постепенно измести майка си от кухнята.

Когато стана на седемнадесет години, всички очаквания, че ще бъде хубава, бяха многократно надминати. Тя се превърна в прекрасна жена. Имаше нежни изтънчени черти, яркотеменужени очи и мека пепеляворуса коса. Кожата й беше свежа и златиста, като че ли я бяха топнали в мед. Имаше фантастична фигура — с щедър, стегнат бюст, тънка талия, заоблен ханш и дълги стройни крака с изящни глезени. Гласът й беше характерен — приятен и мелодичен. Ноел излъчваше силна, тлееща чувственост, но магията не беше в това. Обаянието й идваше от непокътнатата невинност, която прозираше под тази чувственост, никой не можеше да устои на подобно съчетание. Минеше ли по улицата, веднага получаваше предложение от някой минувач. Това не бяха обичайните подхвърляния към проститутките в Марсилия, защото дори и най-тъпите мъже долавяха у Ноел нещо особено, нещо, което никога преди не бяха срещали и сигурно никога вече нямаше да видят. Всеки бе готов да заплати с каквото можеше, за да получи поне мъничко за себе си, пък било и за миг.

Бащата на Ноел също съзнаваше красотата й. Впрочем Жак Паж мислеше, кажи-речи, само за това. Забелязваше интереса, който Ноел предизвикваше у мъжете. Въпреки че нито той, нито жена му бяха говорили с нея за това, беше сигурен, че все още е девствена — малък капитал за една жена. С лукавия си селски мозък обмисляше дълго и сериозно как най-добре да спечели от неочаквания късмет, поднесен му от природата. Трябваше да се погрижи красотата на дъщеря му да донесе колкото е възможно по-голяма печалба и на Ноел, и на него. В крайна сметка я беше създал, хранил, обличал, беше й дал образование — тя му дължеше всичко. Беше дошъл моментът и той да бъде възнаграден. Ако я уредеше като любовница на някой богаташ, щеше да е добре и за нея, а и той щеше да си поживее като хората. С всеки изминат ден ставаше все по-трудно за честния човек да си изкарва прехраната. Сянката на войната започваше да се разпростира над Европа. Нацистите бяха навлезли в Австрия след светкавичен преврат, зашеметил Европа. Подир няколко месеца завзеха Судетската област и нахлуха в Словакия. Въпреки уверенията на Хитлер, че няма интерес от други завоевания, определено се очакваше голям конфликт.

Влиянието на тези събития остро се чувстваше и във Франция. В магазините и по пазарите стоките не достигаха, а правителството подготвяше мощна отбранителна кампания. Жак се опасяваше, че скоро ще забранят и риболова, а тогава какво ще стане с него? Не, проблемите му щяха да се решат, ако намереше подходящ любовник на дъщеря си. Бедата беше в това, че не познаваше богати хора. Всичките му приятели бяха дрипльовци като него, а той нямаше намерение да допусне до Ноел мъж, който не можеше да плати цената.

Най-случайно дилемата на Жак Паж беше разрешена от самата Ноел. През последните месеци тя ставаше все по-неспокойна. В училище вървеше добре, но беше започнала да се отегчава. Каза на баща си, че иска да си потърси работа. Той я изучаваше мълчаливо и хитро премисляше възможностите. Запита я:

— Каква работа?

— Не знам — отговори Ноел, — може би като манекенка.

Беше толкова просто.

През следващата седмица всеки следобед Жак Паж се прибираше от работа вкъщи, старателно се измиваше, за да премахне миризмата на риба от ръцете и косата си, обличаше хубавия си костюм и отиваше на „Канбиер“ — главната улица, която водеше от старото пристанище на града към богатите квартали. Разхождаше се нагоре-надолу, взираше се във всички модни къщи — недодялан селянин в един свят на коприна и дантели, ала нито съзнаваше, нито се интересуваше, че няма какво да търси тук. Имаше една цел и я откри, когато стигна до „Бон Марше“ — най-хубавия магазин за облекло в Марсилия. Но не го избра по тази причина. Избра го, защото собственик беше мосю Огюст Ланшон. Прехвърлил петдесетте, Ланшон беше грозен, плешив, с къси крака и алчна уста с нервен тик. Съпругата му — дребна жена с длъгнесто лице с остри черти, работеше в пробната и кресливо командваше шивачите. След един поглед към мосю Ланшон и жена му Жак Паж разбра, че е намерил решението на проблема си.

Ланшон погледна с отвращение бедно облечения непознат, който влезе в магазина му, и грубо го попита:

— Да? Какво мога да направя за вас?

Жак Паж му намигна, забоде дебел пръст в гърдите му и се ухили самодоволно.

— Аз мога да направя нещо за вас, мосю. Ще позволя на дъщеря си да работи при вас.

Огюст Ланшон изгледа втренчено простака срещу него, сякаш не вярваше на ушите си.

— Ще позволите какво?…

— Утре в девет часа тя ще бъде тук.

— Аз не…

Жак Паж си беше отишъл. След няколко минути Огюст Ланшон забрави напълно за случката. В девет часа на другата сутрин той видя Жак Паж да влиза в магазина. Тъкмо се канеше да каже на управителя да го изхвърли, когато зърна зад него Ноел. Те — бащата и невероятно красивата му дъщеря — приближиха към него. Старият се хилеше.

— Ето я, готова е да започне работа.

Огюст Ланшон се блещеше срещу момичето, облизвайки устни.

— Добро утро, мосю — усмихна се Ноел. — Баща ми каза, че имате работа за мен.

Огюст Ланшон кимна, не смееше да проговори.

— Да, аз… аз мисля, че можем да уредим нещо — успя да изпелтечи той.

Изучаваше лицето и фигурата й и не можеше да повярва на очите си. Вече си представяше под себе си младото голо тяло.

Жак Паж продума:

— Е, оставям ви да се опознаете!

Тупна енергично Ланшон по рамото и му намигна, с което не остави никакви съмнения за намеренията си.

Първите няколко седмици Ноел имаше чувството, че е попаднала в друг свят. Жените, които идваха в магазина, носеха красиви дрехи, имаха прекрасни обноски, а придружаващите ги мъже бяха съвсем различни от грубите шумни рибари, сред които беше израсла. Струваше й се, че за първи път в живота си не долавя зловонието на риба. Всъщност по-рано то не й правеше впечатление, защото беше част от нея. Но сега изведнъж всичко се промени. И само благодарение на баща й. Гордееше се, че той се разбира с мосю Ланшон. Два-три пъти седмично баща й идваше в магазина и двамата с мосю Ланшон се измъкваха да пийнат коняк или бира, а когато се връщаха, имаха вид на съзаклятници. В началото мосю Ланшон не й хареса, но се държеше внимателно с нея. Момичетата разправяха, че веднъж жена му го хванала с една от манекенките в склада, грабнала ножиците и едва не го кастрирала. Ноел чувстваше, че погледът му я следи непрестанно, но той винаги беше подчертано вежлив.

„Вероятно се страхува от баща ми“ — доволна си мислеше тя.

Обстановката в дома им изведнъж стана по-ведра. Баща й вече не биеше майка й, престанаха и постоянните им караници. За ядене имаха бифтеци и пържоли, а след вечеря той изваждаше новата си лула и я пълнеше с ароматен тютюн от специална кожена кесия. Купи си и нов официален костюм. Международната обстановка обаче се влошаваше. Ноел се вслушваше в разговорите на баща й и приятелите му. Всички бяха силно разтревожени от заплахата, надвиснала над начина, по който си изкарваха прехраната, единствен Жак Паж изглеждаше спокоен.

На 1 септември 1939 година войските на Хитлер нахлуха в Полша, а след два дни Великобритания и Франция обявиха война на Германия.

Започна мобилизация и само за една нощ улиците се изпълниха с униформи. Всички сякаш се бяха примирили с това, което ставаше, имаха чувството, че вече са го преживявали, като че гледаха стар, познат филм, но не изпитваха страх. Другите страни може би имаха основание да треперят пред могъществото на германската армия, но Франция беше непобедима. Тя имаше линията „Мажино“ — непревземаемо укрепление, което можеше да я пази от нашествие в продължение, на хиляда години. Въведоха полицейски час и хранителни дажби, но тези неща не тревожеха Жак Паж. Той изглеждаше променен — успокоен. Ноел го видя изпаднал в ярост само когато я завари да се целува в тъмната кухня с едно момче, с което понякога излизаше. Внезапно лампата светна, а на вратата застана Жак Паж, разтреперан от гняв.

— Изчезвай! — изкрещя той на ужасеното момче. — И повече да не си докоснал дъщеря ми, мръсно прасе!

Паникьосаното момче избяга. Ноел се опита да обясни на баща си, че не са правили нищо лошо, но той беше прекалено вбесен, за да я слуша.

— Няма да позволя да пропилееш живота си на вятъра! — ревеше той. — Това нищожество не е достойно за моята принцеса!

Тази нощ Ноел лежеше будна, удивена колко много я обича баща й, и се закле вече никога да не го наскърбява.

Една вечер, точно преди да затворят, влезе клиент и Ланшон помоли Ноел да покаже няколко рокли. Щом тя приключи, всички си бяха отишли освен Ланшон и жена му, която оправяше сметките в канцеларията. Ноел беше по сутиен и пликчета, когато Ланшон влезе в стаята. Вторачи се в нея и устните му започнаха нервно да потрепват. Ноел посегна към роклята си, но преди да успее да я облече, Ланшон се хвърли към нея и пъхна ръка между краката й. Ноел почувства, че я изпълва отвращение, кожата й настръхна. Опита се да се отдръпне, но Ланшон я беше сграбчил здраво и й причиняваше болка.

— Красива си! — прошепна той. — Прекрасна! Ще се погрижа да ти бъде добре.

В този момент жена му го повика, той без желание пусна Ноел и се втурна навън.

Докато се прибираше, Ноел размишляваше дали да каже на баща си за случилото се. Той сигурно щеше да убие Ланшон. Тя го ненавиждаше, не можеше да понася близостта му, но желаеше да запази работата си. Освен това, ако напуснеше, може би щеше да разочарова баща си. Реши, че засега няма да казва нищо и ще намери начин да се справи сама. Следващия петък телефонираха на мадам Ланшон, че майка й във Виши е болна. Ланшон откара жена си на гарата и се втурна обратно към магазина. Извика Ноел в канцеларията и я уведоми, че ще заминат заедно за края на седмицата. Ноел се ококори срещу него, решила, че това е някаква шега.

— Ще отидем във Виан — дърдореше той, — там е един от най-добрите ресторанти в света — „Пирамид“. Скъп е, но няма значение, аз съм щедър към тези, които се отнасят добре с мен. Кога ще бъдеш готова?

Тя го гледаше втренчено.

— Никога! — Успя да каже само това. — Никога!

Обърна се и избяга в магазина.

Мосю Ланшон погледна за миг след нея, лицето му беше на петна от гняв, после грабна телефона. След един час бащата на Ноел дойде в магазина. Запъти се право към нея и лицето й грейна от облекчение. Беше почувствал, че става нещо, и идваше да я спаси. Ланшон стоеше на вратата на канцеларията си. Баща й я хвана за ръка и бързо я вкара вътре. Обърна се и застана срещу нея.

— Толкова се радвам, че дойде, татко — започна Ноел, — аз…

— Мосю Ланшон ми каза, че ти е направил прекрасно предложение, а ти си му отказала.

Тя го гледаше озадачена.

— Предложение ли? Поиска да замина с него за уикенда.

— И ти отказа?

Преди Ноел да отговори, баща й вдигна ръка и силно я удари по бузата. Тя стоеше зашеметена и невярваща, ушите й пищяха и като през мъгла го чу да вика:

— Глупачка! Глупачка! Време е вече да престанеш да мислиш само за себе си, малка себична кучко! — И отново я удари.

След тридесет минути той стоеше на тротоара и гледаше как колата с Ноел и мосю Ланшон потегля за Виан.

В хотелската стая имаше голямо двойно легло, евтини мебели и в ъгъла — умивалник с леген. Мосю Ланшон не беше човек, който пилее парите си на вятъра. Даде на пиколото малък бакшиш и щом момчето излезе, той се нахвърли на Ноел и започна да смъква дрехите й. Обхвана гърдите й с горещите си, потни ръце, като силно ги стискаше.

— Боже мой, колко си красива! — задъхваше се той.

Смъкна й полата и пликчетата и я събори на леглото.

Ноел лежеше неподвижна, безучастна, като че ли беше изпаднала в шок. Докато пътуваха, не беше промълвила нито дума. Ланшон се надяваше, че не е болна. Не би могъл да го обясни на полицаите, или — пази боже — на жена си. Той бързо свали дрехите си, хвърляйки ги на пода, и легна до Ноел. Тялото й беше по-прекрасно, отколкото беше предполагал.

— Баща ти ми каза, че още не са те чукали — хилеше се той. — Е, аз ще ти покажа какво е мъж.

Търкулна се върху нея с охранения си корем и вкара члена си между краката й. Проникваше в нея с все по-силни тласъци, но Ноел не чувстваше нищо. В съзнанието си чуваше крясъците на баща си: „Трябва да си благодарна, че такъв любезен господин като мосю Ланшон иска да се грижи за теб. От теб се иска само да бъдеш мила с него. И ти ще го направиш заради мен и заради себе си.“

Сцената беше кошмарна. Беше сигурна, че баща й не е разбрал правилно, но когато започна да му обяснява, той отново я удари и закрещя:

— Ще правиш каквото ти се казва! Други момичета ще са благодарни, че им е паднал такъв шанс!

Нейният шанс! Тя погледна Ланшон — тантурестото грозно тяло, лъхтящото животинско лице със свински очички. Това беше принцът, на когото баща й я беше продал. Любимият й баща, който я обичаше, пазеше и не можеше да си представи, че тя ще пропилее живота си заради някого, който не я заслужава. Ноел си спомни за пържолите, появили се внезапно на масата им, за новите лули на баща й, за новия му костюм и й се повдигна.

В следващите няколко часа изпита чувството, че умира и се ражда отново. Умря принцесата, роди се уличницата. Бавно започна да осъзнава къде се намира и какво става с нея. Не си представяше, че може да съществува толкова силна омраза като тази, която изпълваше. Никога нямаше да прости на баща си за предателството. Странно, но не мразеше Ланшон, защото го разбираше. Той просто имаше една слабост, присъща на всички мъже. Ноел реши, че отсега нататък тази слабост ще бъде нейната сила. Ще се научи да я използва. Баща й е бил прав. Тя беше принцеса и светът й принадлежеше. А сега знаеше и как ще го получи. Беше толкова просто. Мъжете владееха света, защото имаха силата, парите и властта, следователно тя трябваше да владее мъжете или поне един от тях. Но за да успее, трябваше да бъде подготвена. Имаше да се учи още много. Това беше само началото.

Насочи вниманието си към мосю Ланшон. Лежеше под него, усетила и разбрала какво предизвиква мъжкият член у жената.

В полудата да обладае това красиво създание с дебелото си, тресящо се тяло Ланшон дори не забелязваше, че Ноел просто лежи безучастно, но и не го интересуваше. Стигаше му само да я поглъща с очи, за да достигне възбуда, каквато не беше чувствал от години. Беше привикнал със сбръчканото, поостаряло тяло на жена си и с уморените услуги на проститутките в Марсилия. Струваше му се, че е станало чудо, като гледаше това младо и свежо момиче под себе си.

Но чудото едва сега започваше. Когато се отпусна изтощен, обладал Ноел за втори път, тя промълви:

— Стой мирно.

И започна да експериментира върху него с езика си, с устните си, с ръцете си — опитваше нови неща, напипваше чувствителните зони по тялото му и го галеше, докато той не започна да вика от удоволствие. Сякаш Ноел натискаше серия от бутони: когато правеше едно, Ланшон стенеше, когато правеше друго, той се гърчеше в екстаз. Беше много лесно. Това беше нейното училище, нейното образование. Това беше началото на властта.

Прекараха три дни, без изобщо да отидат в „Пирамид“. През тези дни и нощи Ланшон я научи на малкото, което знаеше за секса, а Ноел откри за себе си много повече.

Когато се върнаха в Марсилия, Ланшон беше най-щастливият мъж в цяла Франция. В миналото имаше краткотрайни връзки с разни продавачки в един ресторант, който предлагаше самостоятелни стаи с дивани, беше се пазарил с проститутки, беше стиснат в подаръците за любовниците си и прословут скъперник към жена си и децата си. Сега се чу как великодушно изрича:

— Ще ти наема апартамент, Ноел. Можеш ли да готвиш?

— Да — отговори тя.

— Хубаво. Всеки ден ще идвам на обяд и ще се любим. И два-три пъти седмично ще идвам на вечеря. — Сложи ръка на коляното й и я потупа. — Какво ще кажеш?

— Чудесно — отвърна Ноел.

— Дори ще ти давам издръжка. Не много голяма — бързо добави той, — но достатъчна, за да си купуваш от време на време по нещо хубаво. Искам само да не се срещаш с други мъже освен с мен. Сега ми принадлежиш.

— Както желаеш, Огюст — рече тя.

Ланшон въздъхна доволен и нежно проговори:

— Към никого досега не съм изпитвал такова чувство. Знаеш ли защо?

— Не, Огюст.

— Защото ме караш да се чувствам млад. Чака ни чудесен живот заедно.

Късно вечерта пристигнаха в Марсилия, мълчаливи, всеки потънал в мечтите си.

— Ще се видим утре в девет часа в магазина — каза Ланшон. Замисли се. — Ако си изморена, поспи повече. Ела в девет и половина.

— Благодаря, Огюст.

Той извади шепа банкноти и й ги подаде.

— Вземи. Утре следобед потърси апартамент. Това е за депозит — да го запазиш, докато го видя и аз.

Тя гледаше втренчено парите в ръката му.

— Какво има? — попита Ланшон.

— Искам да наема наистина хубаво жилище — отвърна Ноел, — където да ни бъде приятно заедно.

— Но аз не съм богаташ! — възрази той.

Ноел разбиращо се усмихна и сложи ръка върху бедрото му. Ланшон дълго я гледа, после кимна.

— Права си — рече той.

Отвори портфейла си и започна да брои банкнотите, като наблюдаваше лицето й. Когато му се стори, че е доволна, спря, опиянен от собствената си щедрост. Какво толкова в края на краищата? Беше хитър търговец и знаеше: това е гаранция, че Ноел никога няма да го напусне.

Тя го гледаше как потегля щастлив, после се качи горе, събра вещите си и извади спестяванията си от скривалището. Същата вечер в десет часа вече седеше във влака за Париж.

Рано на другата сутрин пристигна в Париж. Гарата беше пълна с нетърпеливи пристигащи и заминаващи пътници. Врявата беше оглушителна — хората се поздравяваха с викове, разделяха се със сълзи, грубо се блъскаха и бутаха, но това не смущаваше Ноел. В мига, в който слезе от влака, преди дори да е успяла да види града, знаеше, че си е у дома. Струваше й се, че Марсилия е непознат град, че мястото й е в Париж. Беше странно, опияняващо усещане и Ноел му се наслаждаваше, поглъщайки шума, тълпите, възбудата. Всичко това й принадлежеше. Трябваше само да го поиска. Взе куфара си и тръгна към изхода.

Отвън на ярката слънчева светлина, сред лудо профучаващите автомобили се поколеба, внезапно осъзнала, че няма къде да отиде. Пред гарата чакаха шест-седем таксита. Тя се качи в първото.

— Накъде?

Ноел се двоумеше.

— Можете ли да ми препоръчате добър и немного скъп хотел?

Шофьорът се обърна и я огледа преценяващо.

— За първи път ли сте в Париж?

— Да.

Той кимна.

— Предполагам, че търсите и работа?

— Да.

— Имате късмет — каза шофьорът. — Работили ли сте като манекенка?

Сърцето й заби силно.

— Всъщност да — промълви тя.

— Сестра ми работи в една от големите модни къщи — сподели шофьорът. — Точно тази сутрин каза, че едно от момичетата е напуснало. Искате ли да проверите дали мястото все още е свободно?

— Би било чудесно — отвърна Ноел.

— Ще ви струва десет франка да ви закарам дотам.

Тя се намръщи.

— Струва си — увери я той.

— Добре.

Тя се облегна на седалката. Шофьорът потегли и се вля в лудото движение към центъра на града. Докато пътуваха, той бърбореше, но Ноел не чуваше нито дума. Тя поглъщаше гледките на своя град. Предполагаше, че поради затъмнението Париж е по-тих от обичайното, но за нея беше направо вълшебен. Притежаваше своя елегантност, стил, дори аромат. Минаха покрай Нотр Дам, прекосиха реката по Пон Ньоф към десния бряг и завиха към авеню „Фош“. В далечината Ноел виждаше Айфеловата кула, издигаща се над града. В огледалото за обратно виждане шофьорът наблюдаваше изражението й.

— Хубаво, а?

— Прекрасно — тихо промълви Ноел.

Все още не можеше да повярва, че е тук. Това беше царство, достойно за една принцеса… за нея.

Таксито спря пред мрачна сивокаменна сграда на улица „Прованс“.

— Пристигнахме — заяви шофьорът. — Два франка по брояча и десет — за мен.

— А как да бъда сигурна, че мястото все още е свободно? — попита Ноел.

Шофьорът сви рамене.

— Казах ви, че момичето е напуснало тази сутрин. Ако не искате да влезете, ще ви върна на гарата.

— Не — бързо рече Ноел.

Отвори портмонето си, извади дванадесет франка и ги подаде на шофьора. Той се вторачи в парите, после я погледна. Смутена, тя бръкна в портмонето и му даде още един франк. Мъжът кимна, без да се усмихне, наблюдавайки я как сваля куфара си от таксито. На тръгване Ноел го попита:

— Как се казва сестра ви?

— Жанет.

Ноел стоеше до бордюра и гледаше отдалечаващото се такси, после се обърна и погледна сградата. На вратата нямаше никакъв надпис, но тя предположи, че за известна модна къща това не е нужно. Всички би трябвало да знаят къде се намира. Все куфара си, приближи се до вратата и позвъни. След няколко мига отвори прислужница в черна престилка. Тя погледна безизразно Ноел.

— Да?

— Извинете — промълви Ноел, — разбрах, че има свободно място за менекенка.

Жената се втренчи в нея и примига.

— Кой ви праща?

— Братът на Жанет.

— Влезте.

Тя разтвори вратата и Ноел пристъпи в приемна, мебелирана в стил от началото на миналия век. От тавана висеше голям полилей, по стените имаше аплици, а през една отворена врата се виждаха стая, пълна със старинни мебели, и стълба, която водеше нагоре. Върху маса с красива инкрустация имаше броеве на „Фигаро“ и „Еко дьо Пари“.

— Почакайте тук. Ще проверя дали мадам Дели може да ви приеме.

— Благодаря — отвърна Ноел.

Остави куфара и се приближи до голямо стенно огледало. Дрехите й бяха измачкани от пътуването и тя съжали, че е дошла ей така, без да се поосвежи. Важно беше да направи добро впечатление. И все пак, докато се разглеждаше, съзнаваше, че е красива. Съзнаваше го без самонадеяност, просто приемаше красотата си като преимущество, което трябва да използва. В огледалото видя, че по стълбите слиза момиче, и се обърна. Имаше стройна фигура и хубаво лице, беше облечено в дълга кафява пола и блуза с вдигната яка. Очевидно манекените тук бяха от високо качество. Момичето се усмихна на Ноел и отиде в салона. След миг влезе мадам Дели. Беше над четиридесетте, ниска и трътлеста, със студени пресметливи очи. Ноел прецени, че роклята й струва поне две хиляди франка.

— Режина ми каза, че търсиш работа — проговори тя.

— Да, мадам — отговори Ноел.

— Откъде си?

— От Марсилия.

— Свърталище на пияни моряци — изсумтя мадам Дели.

Лицето на Ноел помръкна. Мадам Дели я потупа по рамото.

— Това няма значение, мила моя. На колко години си?

— На осемнадесет.

Мадам Дели кимна.

— Това е добре. Мисля, че ще се харесаш на клиентите ми. Имаш ли роднини в Париж?

— Не.

— Отлично. Можеш ли да започнеш веднага?

— О, да! — с готовност я увери Ноел.

Отгоре долетя смях и след миг по стълбите се появи червенокосо момиче под ръка с дебел мъж на средна възраст. Момичето носеше само тънко неглиже.

— Свършихте ли вече? — попита мадам Дели.

— Изтощих Анжела — ухили се мъжът. Изведнъж съзря Ноел. — Коя е тази малка красавица?

— Това е Ивет — новото ни момиче — отговори мадам Дели и продължи уверено. — Тя е от Антиб, дъщеря на принц.

— Никога не съм чукал принцеса! — възкликна мъжът. — Колко?

— Петдесет франка.

— Шегуваш се. Тридесет.

— Четиридесет. Повярвайте, струва си.

— Съгласен съм.

Обърнаха се към Ноел. Тя беше изчезнала.

От часове вървеше по улиците на Париж. Разхождаше се по „Шанз Елизе“ — ту по единия тротоар, ту обратно по другия, бродеше през пасажа Лидо, спираше пред всеки магазин да позяпа невероятното изобилие от бижута, рокли, кожи и парфюми. Чудеше се какъв ли е Париж, когато няма недостиг на стоки. Изложените на витрините вещи бяха ослепителни, част от нея се чувстваше като недодялана провинциалистка, друга част знаеше, че един ден тези неща ще й принадлежат. Вървеше през Булонския лес, по улица „Фобур Сент-Оноре“ и по авеню „Виктор Юго“, докато се почувства уморена и гладна. Беше оставила чантата и куфара си у мадам Дели, но нямаше намерение да се връща там. Щеше да изпрати някой да й вземе нещата.

Не беше шокирана, нито разтревожена от случилото се. Просто разбираше разликата между проститутка и куртизанка. Проститутките не можеха да повлияят на хода на историята, куртизанките — да. Но в момента тя нямаше пукната пара. Трябваше някак да се оправи, докато си намери работа на следващия ден. Започваше да се здрачава, търговците и портиерите на хотелите бързаха да пуснат завесите за затъмнение срещу евентуално въздушно нападение. Най-неотложният й проблем беше да намери някого, който да я покани на хубава топла вечеря. Попита един полицай за пътя и се отправи към хотел „Крийон“. Отвън мрачни железни щори закриваха прозорците му, но вътре фоайето беше шедьовър на сдържаната изисканост — приятна и ненатрапчива. Ноел влезе уверено, като че живееше там, и седна на един стол срещу асансьора. Никога досега не беше правила подобно нещо и беше малко притеснена. Припомни си колко лесно се е справила с Огюст Ланшон. Мъжете наистина бяха много елементарни. Момичето трябва да помни само едно — мъжът е мек, когато му е твърд, и е твърд, когато му е мек. Така че трябва само да се погрижи да му е твърд, докато получи от него това, което иска. Оглеждайки фоайето, Ноел реши, че е проста работа да улови погледа на някой свободен мъж, тръгнал да вечеря сам.

— Извинете, госпожице.

Ноел се обърна и видя едър мъж в тъмен костюм. Никога в живота си не беше виждала детектив, но изобщо не се усъмни какво означава това.

— Чакате ли някого?

— Да — отговори Ноел, като се опитваше да овладее гласа си. — Чакам един приятел.

Изведнъж тя болезнено осъзна, че е с измачкани дрехи и без чанта.

— В този хотел ли е настанен приятелят ви?

Ноел почувства, че я обзема паника.

— Той такова… не съвсем.

Мъжът я гледа известно време и прибави с по-остър тон:

— Мога ли да видя документите ви?

— Аз… аз не ги нося със себе си — заекна тя. — Загубих ги.

Детективът продължи:

— Може би госпожицата ще дойде с мен?

Хвана я здраво за ръката и тя се изправи. В този миг някой я сграбчи за другата ръка и каза:

— Извинявай, че закъснях, скъпа, но нали знаеш как е на тези проклети коктейли. Едва успях да се измъкна. Отдавна ли чакаш?

Удивена, Ноел рязко се обърна към мъжа. Беше висок, с тънко, но силно тяло, беше облечен в странна, непозната униформа. Косата му беше синкавочерна. Очите му имаха цвета на тъмно бурно море, обграждаха ги дълги гъсти мигли. Чертите му напомняха образ от стара флорентинска монета. Двете половини на лицето му не бяха съвсем симетрични, сякаш ръката на леяра беше трепнала за миг, но то бе изключително живо и подвижно, готово всеки момент да се усмихне или да се намръщи. Силната, мъжествена брадичка с дълбока трапчинка беше единственото, което не му позволяваше да бъде женствено красиво.

Той кимна към детектива.

— Безпокои ли те този човек? — Беше с плътен глас и говореше френски с много слаб акцент.

— Н-не — смутено изрече Ноел.

— Моля за извинение, господине — заговори детективът на хотела, — станало е недоразумение. Напоследък имаме проблеми с… — Обърна се към Ноел. — Моля, приемете извиненията ми, госпожице.

Непознатият погледна Ноел.

— Е, не знам. Какво ще кажеш? — Ноел преглътна и бързо кимна. Мъжът продължи към детектива: — Госпожицата е великодушна. Просто занапред внимавайте.

Хвана Ноел под ръка и се отправиха към изхода. На улицата тя продума:

— Аз… не знам как да ви благодаря, господине.

— Винаги съм мразил полицаите — усмихна се той. — Искаш ли да ти извикам такси?

Ноел го гледаше и като си припомни в какво положение се намира, почувства, че я обзема паника.

— Не.

— Добре. Лека нощ.

Той тръгна към едно такси, обърна се и видя, че тя стои като прикована и гледа към него. От вратата на хотела ги наблюдаваше детективът. Непознатият се поколеба, после се приближи към Ноел.

— По-добре се махай оттук — посъветва я той. — Нашият приятел все още се интересува от теб.

— Няма къде да отида — отговори тя.

Мъжът кимна и бръкна в джоба си.

— Не искам пари от вас — бързо рече Ноел.

Той я погледна изненадан и попита:

— А какво искаш?

— Да вечеряме заедно.

Мъжът се усмихна.

— Съжалявам. Имам среща и вече съм закъснял.

— Вървете тогава — каза тя. — Аз ще се оправя.

Той пъхна банкнотите обратно в джоба си.

— Както искаш, сладурано. Довиждане!

Обърна се и отново тръгна към таксито. Ноел гледаше след него и се питаше какво й става. Знаеше, че се държи глупаво, но разбираше, че не би могла да постъпи по друг начин. Още в първия миг, когато го погледна, изпита непознато досега чувство, заля я вълна от силно емоционално и физическо усещане. Не знаеше дори името му и сигурно никога вече нямаше да го срещне. Погледна към хотела и видя, че детективът решително се отправя към нея. Сама си беше виновна. Този път нямаше да успее да се измъкне. Усети, че някой я докосва по рамото, обърна се, непознатият я хвана за ръката и я поведе към таксито, бързо отвори вратата и се качи след нея. Каза на шофьора някакъв адрес, таксито потегли, а детективът остана облещен на тротоара.

— А срещата? — попита Ноел.

— Това е голямо събиране — сви рамене той. — Един човек повече — няма никакво значение. Аз съм Лари Дъглас. Ти как се казваш?

— Ноел Паж.

— Откъде си, Ноел?

Тя погледна блестящите му тъмни очи и каза:

— От Антиб. Дъщеря съм на един принц.

Той се разсмя, показвайки равни бели зъби.

— Браво, принцесо!

— Англичанин ли си?

— Американец.

Тя погледна униформата му.

— Америка не е във война.

— Аз съм в Британските кралски военновъздушни сили — обясни той. — Току-що сформираха част от американски летци — Ескадрилата на орлите.

— Но защо воювате за Англия?

— Защото Англия воюва за нас — отговори той, — само че още не го проумяваме.

Ноел поклати глава.

— Не вярвам. Хитлер е нищо и никакъв швабски палячо.

— Може би. Но този палячо знае какво искат германците — да владеят света.

Лари коментираше военната стратегия на Хитлер, внезапното оттегляне от Обществото на народите, взаимния пакт за ненападение, подписан с Япония и Италия, а Ноел го слушаше очарована не заради това, което говореше, а защото й беше приятно да гледа лицето му. Тъмните му очи въодушевено искряха, горяха от завладяваща жизненост.

Не беше срещала друг като него. Той щедро се раздаваше — изключителна рядкост сред мъжете. Беше открит, сърдечен, жизнен, радваше се на живота и искаше да се убеди, че и другите се радват. Беше като магнит, привличащ всички, които навлязат в обсега му.

Пристигнаха в един апартамент на улица „Шмен Вер“, пълен със смеещи се, шумни млади хора. Лари представи Ноел на домакинята — сексапилна червенокоса жена — и се гмурна в тълпата. От време на време Ноел го зърваше обграден от нетърпеливи момичета, всяко се опитваше да завладее вниманието му. И все пак у него няма егоцентричност, мислеше си Ноел. Сякаш изобщо не съзнаваше колко е привлекателен. Някой даде на Ноел нещо за пиене, друг й предложи да й донесе чиния с храна, но тя вече не беше гладна. Искаше да бъде с американеца, далече от момичетата, които се тълпяха около него. Различни мъже се опитваха да я заговорят, но умът й беше другаде. От момента на пристигането им американецът направо я изостави, държеше се, сякаш тя не съществуваше. Защо пък не? Защо му е Ноел, когато би могъл да има всяко от присъстващите момичета? Двама мъже се опитаха да я заговорят, но тя не можеше да се съсредоточи. В стаята изведнъж беше станало непоносимо горещо. Ноел се огледа, търсейки начин да се измъкне. Един глас прошепна в ухото й:

— Да вървим.

И след миг двамата с американеца бяха на улицата, на прохладния нощен въздух. Градът беше тъмен и тих заради невидимите германци в небето и колите се плъзгаха по улиците като безмълвни риби в черна вода.

Не можаха да намерят такси и тръгнаха пеша. Вечеряха в малко бистро на площад „Виктоар“ и Ноел откри, че е изгладняла. Изучаваше американеца, седнал срещу нея, и се питаше какво й става. Той като че беше отключил някакъв извор дълбоко в нея, за чието съществуване тя и не подозираше. Никога досега не беше изпитвала такова щастие. Говореха за всичко. Ноел му разказа за своя произход, а той й разправи, че е от южната част на Бостън и по произход е ирландец. Майка му била родена в графство Кери.

— Къде си научил толкова добре френския? — попита го Ноел.

— Като дете често прекарвах по цяло лято в Кап д’Антиб. Баща ми беше борсов магнат, но накрая го изядоха мечките.

— Мечките ли?

И Лари й заобяснява мистериозните операции на фондовата борса в Америка. За нея нямаше значение какво й говори, само да не спира.

— Къде живееш?

— Никъде.

Тя му разказа за шофьора на таксито, за мадам Дели, за дебелака, повярвал, че е принцеса, и предложил за нея четиридесет франка, и Лари се смя на глас.

— Спомняш ли си къде е тази къща?

— Да.

— Да вървим, принцесо.

Пристигнаха пред дома на улица „Прованс“, отвори им същата униформена прислужница. Когато съгледа красивия и млад американец, очите й светнаха, но помръкнаха, щом видя кой го придружава.

— Искаме да говорим с мадам Дели — каза Лари.

Двамата с Ноел влязоха в приемната. В другата зала имаше няколко момичета. Прислужницата излезе и след няколко минути се появи мадам Дели.

— Добър вечер, мосю — каза тя на Лари. Обърна се към Ноел: — А, надявах се, че си променила решението си.

— Не е — любезно рече Лари. — У вас има нещо, което принадлежи на принцесата.

Мадам Дели го погледна въпросително.

— Куфарът и чантата й.

Мадам Дели се поколеба за миг, после излезе от стаята. След малко прислужницата донесе чантата и куфара на Ноел.

— Мерси — каза Лари и се обърна към Ноел: — Хайде, принцесо.

Ноел се настани при Лари в малък чист хотел на улица „Лафайет“. Изобщо не обсъждаха въпроса — и за двамата беше нещо неизбежно. През нощта се любиха и за Ноел това беше най-вълнуващото преживяване в живота й — дива, първична експлозия, разтърсила и двамата. Цяла нощ лежа в прегръдките на Лари, притискаше се до него, по-щастлива, отколкото бе мечтала.

На другата сутрин се събудиха, отново се любиха и после тръгнаха да разглеждат града. Лари беше прекрасен екскурзовод и превръщаше Париж в чудесна играчка за забавление на Ноел. Обядваха в Тюйлери, прекарах следобеда в Мал Медон, с часове бродиха по „Плас де Вож“ в края на Нотр Дам — най-старата част на Париж от времето на Луи Тринадесети. Той й показваше места извън обичайните туристически маршрути — площад „Мобер“ с колоритния уличен пазар, „Ке де Межисри“ с клетките с пъстроцветни птици и кресливи животинчета. Преведе я през „Марше де Буси“, където слушаха глъчката на амбулантните търговци, рекламиращи достойнствата на пресните домати, на стридите, подредени върху водорасли, на спретнато надписаните сирена. Бяха на Дю Пон и на Монпарнас. Вечеряха на увеселително корабче и привършиха с Лучена супа в Халите в четири часа сутринта, заедно с касапите и шофьорите на камиони. През това време Лари събра около себе си голяма група приятели и Ноел осъзна: привлича ги с дарбата си да се смее. Научи и нея да се смее, а тя не знаеше, че носи смеха у себе си. Беше същински дар от Бога. Беше благодарна на Лари и силно влюбена в него. Прибраха се в хотела едва призори. Ноел беше изтощена, но Лари кипеше от енергия като неуморно динамо. Тя лежеше на леглото и го гледаше. Застанал до прозореца, той наблюдаваше изгрева на слънцето над покривите на Париж.

— Обичам Париж — каза й. — Прилича на храм на най-хубавото, създадено от човека. Той е град на красотата, на храната, на любовта. — Обърна се към нея и се засмя.

— Може и да не е точно в този ред.

Ноел го гледаше как се съблича и ляга до нея. Прегърна го, обичаше да го усеща до себе си, обичаше мъжката му миризма. Спомни си за предателството на баща си. Не беше права, като смяташе, че всички мъже са като него и Огюст Ланшон. Сега знаеше, че има мъже като Лари Дъглас. Знаеше също, че за нея вече никога не може да има друг.

— Знаеш ли кои са двамата най-велики мъже, принцесо? — попита я той.

— Ти — промълви тя.

— Уилбър и Орвил Райт. Те дадоха на човека истинска свобода. Летяла ли си някога?

Ноел поклати глава.

— Имахме вила в Монток — това е в края на Лонг Айланд, — като хлапе гледах чайките, виещи се в небето над плажа и носени от въздушното течение, и душа давах да бъда там горе при тях. Знаех, че искам да стана летец още преди да проходя. Когато бях на девет години, приятел на семейството ме качи на стар биплан, а на четиринадесет взех първия си урок по летене. Живея истински, когато съм във въздуха. — След малко:

— Ще има световна война. Германия иска да владее целия свят.

— Франция няма да бъде засегната, Лари. Никой не може да премине линията „Мажино“.

Той изсумтя:

— Преминавал съм я стотици пъти. — Тя го погледна озадачена. — По въздух, принцесо. Това ще бъде въздушна война… моята война. — След малко — нехайно: — Защо да не се оженим?

Това беше най-щастливият миг в живота на Ноел.

Неделята беше спокоен, ленив ден. Закусиха в малко улично кафене в Монмартр, прибраха се в хотела и прекараха почти целия ден в леглото. Ноел не можеше да повярва, че човек е в състояние да изпитва такова щастие. Когато се любеха, беше вълшебно, но тя беше щастлива и просто да лежи и да слуша Лари или да го гледа как неспокойно се движи из стаята. Стигаше й само да е близо до него. Мислеше си колко странно се бяха развили нещата. Беше израсла, наричана от баща си принцеса, а сега макар и на шега, Лари също я наричаше така. Когато беше с него, се чувстваше личност. Лари възвърна вярата й в мъжете. Той беше целият й свят и Ноел знаеше, че никога няма да й трябва нищо повече. Струваше й се невероятно, че има щастието и той да изпитва същото към нея.

— Нямах намерение да се женя, преди да свърши войната — каза й той. — Но, по дяволите! Плановете се правят, за да бъдат променяни, нали, принцесо?

Тя кимаше уплашена, че ще се пръсне от щастие.

— Нека ни ожени някой кмет в провинцията — предложи Лари. — Освен ако не искаш голяма сватба.

Ноел поклати глава.

— Мисля, че ще е чудесно.

Той кимна.

— Дадено! Довечера трябва да се явя в ескадрилата. Ще се видим тук следващия петък. Какво ще кажеш?

— Аз… не знам как ще издържа без теб толкова дълго.

Гласът на Ноел потрепери. Лари силно я притисна и попита:

— Обичаш ли ме?

— Повече от живота си — отговори простичко Ноел.

След два часа Лари замина за Англия. Не й позволи да го изпрати на летището.

— Не обичам разделите — каза той. Даде й пълна шепа банкноти. — Купи си булчинска рокля, принцесо. Ще те видя с нея другата седмица.

И замина.

Ноел прекара седмицата в еуфория. Връщаше се по местата, където бяха ходили заедно, с часове мечтаеше за съвместния им живот. Дните едва се влачеха, минутите минаваха страшно бавно, Ноел мислеше, че ще полудее.

Обиколи десетина магазина да си търси булчинска рокля и най-после при Мадлен Вионе намери точно това, което искаше. Роклята беше от прекрасна бяла коприна със затворен корсаж, дълги ръкави с редица от шест перлени копчета и три кринолинени фусти. Струваше много повече, отколкото бе очаквала, но тя не се поколеба. Даде парите, които Лари й остави, и почти всичките си спестявания. Цялото й същество се беше съсредоточило около Лари. Мислеше с какво да му достави удоволствие, търсеше в ума си спомени, с които да го забавлява, анекдоти, с които да го развесели. Чувстваше се като ученичка.

Изгаряна от нетърпение, очакваше петъка и когато той най-после настъпи, тя стана в зори и два часа се къпа и облича. Сменяше дрехите си отново и отново, опитваше се да отгатне коя рокля най-много би харесала на Лари. Облече булчинската рокля, но бързо я съблече, изплашена, че това ще й донесе нещастие. Беше полудяла от вълнение.

В десет часа застана пред огледалото в спалнята — знаеше, че никога не е изглеждала по-красива. В преценката й нямаше самолюбие — тя просто беше доволна заради Лари, радваше се, че може да му поднесе този дар. До обяд той не се появи. Ноел съжаляваше, че не й е казал точно кога ще пристигне. През десет минути звънеше на рецепцията да пита дали няма съобщение за нея и непрекъснато вдигаше телефона, за да се убеди, че работи. Стана шест часът вечерта, а от него все още нямаше никаква вест. Не се обади и до полунощ. Ноел седеше сгушена в един стол и гледаше втренчено телефона, внушавайки му да звънне. Заспа и когато се събуди, вече беше съмнало. Беше събота. Тя все още седеше на стола, схваната и измръзнала. Роклята, която толкова старателно избра, беше измачкана, на чорапа и имаше бримка.

Ноел се преоблече и цял ден стоя в стаята пред отворения прозорец, казваше си, че ако стои там, Лари ще се появи, а ако излезе, ще му се случи нещо ужасно. Следобед вече беше убедена, че е станало нещо. Самолетът на Лари е паднал, той лежи някъде на полето или в болница — ранен или мъртъв. Ужасни видения изпълваха съзнанието й. Стоя будна цялата нощ, прилошаваше й от тревога, не смееше да излезе от стаята, а не знаеше как да се свърже с него.

Той не се обади до обяд в неделя и Ноел не издържа повече. Трябваше да му телефонира. Но как? Беше война и не беше лесно да се обади в чужбина, а тя дори не знаеше къде точно се намира Лари. Знаеше само, че е в Кралските военновъздушни сили в някаква американска ескадрила. Вдигна телефона и обясни на телефонистката, която отсече:

— Това е невъзможно!

Ноел обясни ситуацията и дали от думите й, или от безумното отчаяние в гласа й — така и не разбра, — но след два часа говореше с Военното министерство в Лондон. Не можели да й помогнат, но я прехвърлиха към Военновъздушното министерство в Уайтхол, откъдето я свързаха с Командването на бойните действия, ала връзката прекъсна, преди да получи каквато и да е информация. Свързаха я отново чак след четири часа, когато вече беше на ръба на истерията. Командването не можеше да й даде информация, посъветваха я да опита във Военното министерство.

— Вече говорих с тях! — изкрещя Ноел в телефона и избухна в ридания.

Мъжкият глас от другия край каза смутено:

— Моля ви, госпожице, няма непоправими неща. Почакайте един момент.

Ноел стискаше слушалката и знаеше, че няма надежда, беше сигурна, че Лари е мъртъв и тя никога няма да разбере как или къде е загинал. Точно щеше да затвори, когато гласът бодро изрече:

— Госпожице, търсите Ескадрилата на орлите. Това са янките на база в Йоркшир. Не е съвсем редно, но ще ви свържа с летището им Чърч Фентън. Техните момчета ще ви помогнат.

И линията прекъсна.

Ноел успя да се свърже отново чак в единадесет часа вечерта. Безплътен глас каза „Военновъздушна база «Чърч Фентън»“, но връзката беше толкова лоша, че Ноел едва го чуваше, сякаш той говореше от дъното на морето. Очевидно човекът също я разбираше трудно и извика:

— Говорете по-силно!

Нервите на Ноел бяха така опънати, че тя едва владееше гласа си.

— Търся… — Не знаеше дори ранга му. Лейтенант? Капитан? Майор? — Търся Лари Дъглас. Обажда се годеницата му.

— Не ви чувам, госпожице, говорете по-силно, моля!

На ръба на паниката Ноел изкрещя, убедена, че мъжът на другия край се опитва да скрие от нея, че Лари е мъртъв. За няколко мига линията като по чудо се изчисти и тя чу гласа му, сякаш беше в съседната стая.

— Лейтенант Лари Дъглас ли?

— Да — продума тя, с усилие сдържайки чувствата си.

Стори й се, че чака цяла вечност, когато отново чу гласа:

— Лейтенант Дъглас е в седмичен отпуск. Ако е спешно, можете да го намерите в балната зала на хотел „Савой“ в Лондон на тържеството на генерал Дейвис.

И връзката прекъсна.

На другата сутрин камериерката дойде да почисти стаята и намери Ноел в безсъзнание на пода. Погледа я, изкушена да иде да си върши работата. Защо все в нейните стаи ставаха такива неща? Приближи се и пипна челото й. То гореше. Мърморейки, камериерката се заклати по коридора и помоли портиера да извика управителя. След един час пред хотела спря линейка и в стаята на Ноел дойдоха двама млади стажант-лекари с носилка. Тя беше в безсъзнание. Единият стажант-лекар повдигна клепача й, допря стетоскопа до гърдите й, чу хриповете и каза на колегата си:

— Пневмония, ще я вземем с нас.

Вдигнаха Ноел на носилката и след пет минути линейката летеше към болницата. Спешно я сложиха на кислородна маска и чак след четири дни тя дойде в съзнание. С нежелание се измъкна от мрачните зелени дълбини на забравата, защото подсъзнателно чувстваше, че се е случило нещо ужасно, и се бореше да не си спомня за това. Бореше се да се предпази от ужаса, който все по-ясно изплуваше в съзнанието й, докато изведнъж съвсем точно си спомни всичко. Лари Дъглас. Ноел заплака, разтърсвана от ридания, докато най-сетне се унесе в дрямка. Почувства, че някой я хваща за ръката, знаеше, че Лари се е върнал при нея, че всичко е наред. Отвори очи и видя един непознат с бяла престилка, който мереше пулса й.

— Е, добре дошла отново на тоя свят — бодро я поздрави той.

— Къде се намирам? — попита Ноел.

— В Л’Отел Дийо — Градската болница.

— Защо съм тук?

— За да ви лекуваме. Имахте двойна пневмония. Аз съм Израел Кац.

Беше млад, със силно интелигентно лице и хлътнали кафяви очи.

— Вие ли сте моят лекар?

— Стажант-лекар — каза той и й се усмихна. — Аз ви докарах тук. Радвам се, че се преборихте. Не бяхме сигурни, че ще оживеете.

— От колко време съм тук?

— От четири дни.

— Бихте ли ми направили една услуга? — попита тихо Ноел.

— Стига да мога.

— Обадете се в хотел „Лафайет“. Питайте ги — тя се поколеба, — питайте ги има ли някакви съобщения за мен.

— Много съм зает, но…

Ноел силно стисна ръката му.

— Моля ви. Важно е. Годеникът ми се опитва да се свърже с мен.

Той се засмя.

— Не мога да го упрекна. Добре. Ще се постарая — обеща лекарят. — А сега поспете.

— След като ми се обадите.

Той си тръгна, а Ноел лежеше и чакаше. Разбира се, че Лари се е опитвал да се свърже с нея. Станало е някакво ужасно недоразумение. Той ще й обясни и отново всичко ще бъде наред. Израел Кац се върна след два часа. Приближи се до леглото й с един куфар.

— Донесох ви дрехите. Ходих до хотела ви — обясни той.

Ноел вдигна поглед към него и лекарят видя как лицето й се напрегна.

— Съжалявам — промълви той смутено. — Няма никакви съобщения.

Ноел дълго го гледа, после обърна лице към стената. Очите й бяха сухи.

След два дни я изписаха от болницата. Израел Кац дойде да се сбогува с нея.

— Имаш ли къде да отидеш? — попита я той. — А работа?

Ноел поклати глава.

— Какво работиш?

— Манекенка съм.

— Може би ще ти помогна.

Тя си спомни шофьора на таксито и мадам Дели.

— Нямам нужда от помощ.

Израел Кац написа на листче едно име.

— Ако промениш решението си, иди там. Това е малка модна къща. Собственичката ми е леля. Ще поговоря с нея за теб. Имаш ли пари?

Тя не отговори.

— Ето вземи! — Извади от джоба си няколко банкноти и й ги подаде. — Съжалявам, че нямам повече, но стажант-лекарите не получават много.

— Благодаря — продума Ноел.

Тя седна в малко кафене и докато отпиваше от кафето си, се опита да реши как отново да започне разбития си живот. Знаеше, че трябва да живее, защото имаше причина за това. Изпълваше я дълбока изгаряща омраза, която бе унищожила всичко друго у нея. Беше като феникс отмъстител, роден от пепелта на чувствата, които Лари Дъглас бе убил у нея. Нямаше да се успокои, докато не го унищожи. Не знаеше как или кога, но бе сигурна, че един ден ще успее.

Сега й трябваха работа и квартира. Ноел отвори чантата си и извади листчето, което лекарят й беше дал. Гледа го известно време и се престраши. Следобед отиде при лелята на Израел Кац и получи работа като манекенка в малка, второразрядна модна къща на улица „Бурсо“.

Лелята на Израел Кац се оказа сивокоса жена на средна възраст с лице на харпия и душа на ангел. Отнасяше се майчински към всичките си момичета и те я обожаваха. Казваше се мадам Роз. Даде на Ноел аванс от заплатата и й намери апартаментче близо до салона. Докато подреждаше багажа си, Ноел най-напред окачи булчинската рокля на гардероба, така че тя да бъде първото нещо, което да вижда сутрин, и последното, което да вижда вечер, преди да легне.

Разбра, че е бременна, още преди да има някакви видими признаци, преди да си е правила изследвания, преди да й закъснее менструацията. Тя усещаше новия живот, зародил се в утробата й, и нощем лежеше и се взираше в тавана, мислеше за него, а очите й блестяха от диво животинско удоволствие.

В първия си свободен ден се обади на Израел Кац и му определи среща за обяд.

— Бременна съм — съобщи му тя.

— Откъде знаеш? Направи ли си изследвания?

— Нямам нужна от изследвания.

Той поклати глава.

— Ноел, много жени си мислят, че очакват дете, а се оказва, че бъркат. Колко ти е закъсняла менструацията?

Нетърпелива, тя не обърна внимание на въпроса му.

— Трябва ми твоята помощ.

Кац я загледа.

— За да махнеш бебето ли? Обсъдила ли си го с бащата?

— Той не е тук.

— Знаеш, че абортите са забранени. Мога здравата да загазя.

Ноел го изучава известно време.

— Колко искаш?

Лицето му ядосано се изопна.

— Мислиш ли, че всичко може да се купи, Ноел?

— Разбира се — отговори просто тя, — всичко може да бъде купено или продадено.

— Включително и ти.

— Да, но цената ми е много висока. Ще ми помогнеш ли?

След дълго колебание той отвърна:

— Добре, но преди това искам да направим изследвания.

— Чудесно.

Израел Кац й уреди да отиде на изследване в болницата през следващата седмица и когато след два дни получи резултатите, й се обади.

— Имаш право, бременна си.

— Знам.

— Уредих да ти направят кюртаж в болницата. Казах им, че съпругът ти е загинал при катастрофа и не можеш да си позволиш да родиш дете. Ще го направим следващата събота.

— Не — каза тя.

— Не ти ли е удобно в събота?

— Още не съм готова за аборта, Израел. Просто исках да съм сигурна, че мога да разчитам на помощта ти.

Мадам Роз забеляза промяната у Ноел — не просто физическа промяна, а нещо много по-дълбоко, някаква лъчезарна, вътрешна светлина, която я изпълваше. На устните й имаше постоянна усмивка, сякаш таеше чудесна тайна.

— Имаш си любовник — рече й мадам Роз. — Познава се по очите ти.

Ноел кимна.

— Да, мадам.

— Отразява ти се добре. Не го изпускай.

— Ще се опитам да го задържа — обеща Ноел. — Колкото мога по-дълго.

След три седмици Израел Кац й телефонира.

— Не ми се обаждаш. Питам се дали си забравила?

— Не — отвърна Ноел, — непрекъснато мисля за това.

— Как се чувстваш?

— Прекрасно.

— Гледах календара. Май е време.

— Още не съм готова — рече Ноел.

След три седмици Израел Кац отново й се обади.

— Искаш ли да вечеряме заедно? — попита той.

— Добре.

Определиха си среща в евтино кафене на улица „Ша Ки Пеш“. Ноел щеше да предложи по-хубав ресторант, но си спомни думите на Израел, че стажант-лекарите нямат много пари. Когато тя пристигна, той вече я чакаше. По време на вечерята бъбриха за незначителни неща и чак когато им поднесоха кафето, Израел заговори за това, което му беше в ума.

— Все още ли искаш да направиш аборт? — попита я той.

Ноел го погледна изненадано.

— Разбира се.

— Тогава трябва да стане веднага. Вече си в третия месец.

Тя поклати глава.

— Не, още не, Израел.

— Това първа бременност ли ти е?

— Да.

— Нека ти обясня нещо, Ноел. До третия месец абортът обикновено е лесна работа. Зародишът не е напълно оформен и е необходим само кюртаж, но след третия месец — той се поколеба — това вече е друга операция и става опасно. Колкото по-дълго чакаш, толкова по-опасно става. Искам да го направиш сега.

Ноел се наведе напред.

— Как изглежда бебето?

— Сега ли? — Той сви рамене. — Просто куп клетки. Разбира се, има си всички заченки на човешко същество.

— А след третия месец?

— Зародишът започва да се превръща в индивид.

— Може ли да чувства?

— Реагира на удари и силни шумове.

Тя не помръдваше, впила очи в неговите.

— Може ли да чувства болка?

— Предполагам. Но то е защитено от околоплодните води. — Внезапно Кац почувства тревога и смущение. — Не е много лесно да бъде наранено.

Ноел сведе очи и се загледа в масата, мълчалива и замислена.

Израел Кац я изучава известно време и после стеснително продума:

— Ноел, ако искаш да запазиш бебето, но се страхуваш, че ще бъде без баща… е, аз бих искал да се оженя за теб и да дам името си на детето.

Изненадана, тя вдигна очи.

— Вече ти казах. Не желая това дете. Искам да абортирам.

— Тогава направи го, за Бога! — избухна Израел. Осъзна, че другите посетители го гледат, и снижи глас. — Ако почакаш още малко, в цяла Франция няма да намериш лекар, който би го направил. Нима не разбираш? Ако почакаш още, може да умреш!

— Разбирам — тихо продума Ноел. — Ако искам да запазя детето, каква храна би ми препоръчал?

Объркан, той прокара пръсти през косата си.

— Много мляко и плодове, крехко месо.

Вечерта на път за къщи Ноел мина през пазара на ъгъла и купи два литра мляко и голям кашон пресни плодове.

След десет дни отиде в канцеларията при мадам Роз, каза й, че е бременна, и помоли за отпуска.

— За колко време? — попита мадам Роз, оглеждайки фигурата й.

— Шест-седем седмици.

Мадам Роз въздъхна.

— Сигурна ли си, че постъпваш правилно.

— Сигурна съм — отговори Ноел.

— Мога ли да направя нещо за теб?

— Не.

— Добре. Върни се при мен веднага щом можеш. Ще кажа на касиерката да ти даде аванс.

— Благодаря, мадам.

Следващия месец Ноел излизаше от жилището си само за да купи продукти. Не чувстваше глад и ядеше много малко, но заради бебето пиеше огромни количества мляко и се тъпчеше с плодове. Не беше сама в апартамента си. Бебето беше с нея и тя непрекъснато му говореше. Знаеше, че е момче, точно както беше разбрала и че е бременна. Беше го нарекла Лари.

— Искам да пораснеш голям и силен — говореше тя, пиейки млякото, — искам да си здрав… здрав и силен, когато умреш.

Лежеше в леглото и замисляше отмъщението срещу Лари и сина му. Това в тялото й не беше част от нея. То принадлежеше на Лари и тя щеше да го убие. Беше единственото, което й бе оставил, и Ноел щеше да го унищожи, точно както той се беше опитал да унищожи нея.

Колко малко я разбираше Израел Кац! Не я интересуваше безформеният зародиш, който не чувстваше нищо. Ноел искаше изчадието на Лари да усети това, което ще му се случи, да страда, както беше страдала тя. Сега булчинската рокля висеше до леглото й, винаги пред очите я, талисман на злото, напомнящ за неговото предателство. „Първо синът на Лари, после и Лари!“

Телефонът често звънеше, но Ноел лежеше, потънала в мечтите си, и не го вдигаше. Беше сигурна, че Израел Кац се опитва да се свърже с нея. Една вечер на вратата започна да се чука. Ноел лежеше и не обръщаше внимание, но чукането продължаваше и най-после тя стана и отвори. Беше Израел Кац — на лицето му беше изписана тревога.

— Боже мой, Ноел, звъня ти по цели дни! — Погледна изпъкналия й корем. — Мислех, че си го направила някъде другаде.

Тя поклати глава.

— Не, ти ще го направиш.

Израел зяпна насреща й.

— Нищо ли не си разбрала от това, което ти говорих? Твърде късно е вече! Никой няма да го направи. — Видя празните бутилки от мляко и пресните плодове на масата, погледна я и рече: — Ти искаш това дете. Защо не си го признаеш?

— Кажи ми, Израел, как изглежда той сега?

— Кой?

— Бебето. Има ли очи и уши? Има ли пръстчета на ръцете и краката? Може ли да чувства болка?

— За Бога, Ноел, престани! Говориш, като че ли… като че ли…

— Какво?

— Нищо. — Кац поклати отчаяно глава. — Не те разбирам.

Тя нежно се усмихна.

— Не, не ме разбираш.

Той постоя за миг, чудеше се какво да прави.

— Добре, слагам си главата в торбата заради тебе, но ако наистина твърдо си решила да абортираш, да приключваме по-бързо. Имам един приятел лекар, който ми е задължен. Той ще…

— Не.

Кац я зяпна.

— Лари още не е готов — каза тя.

Три седмици по-късно в четири часа сутринта Израел Кац се събуди от чукането на вбесения портиер.

— На телефона, господин Нощна птицо! — викаше той. — И кажете на тази, която се обажда, че е никое време и почтените хора спят!

Израел стана, препъвайки се, и сънлив се отправи към телефона в дъното на коридора, чудеше се какво ли е станало. Взе слушалката.

— Израел?

Не позна гласа.

— Да?

— Сега… — Чу се шепот — безплътен и анонимен.

— Кой е?

— Сега. Ела сега, Израел…

В гласа имаше зловеща тайнственост, нещо свръхестествено, което го накара да настръхне.

— Ноел?

— Сега…

— За Бога! — избухна той. — Няма да го направя. Късно е. Ти ще умреш, не мога да поема тази отговорност. Иди в болница.

Чу щракване и остана със слушалката в ръка. Трясна я и се върна в стаята си. Вътрешно кипеше. Знаеше, че вече не може да й помогне — никой не би могъл. Беше бременна в шестия месец. Предупреди я няколко пъти, но тя не искаше да чуе. Е, отговорността си беше нейна. Той не искаше да има нищо общо.

Започна да се облича колкото може по-бързо, беше изтръпнал от страх.

Когато Израел Кац влезе в жилището й, Ноел лежеше на пода в локва кръв. Лицето й беше мъртвешки бледо, но по него не личаха следи от болка, разкъсваща тялото й. Беше облечена в нещо като булчинска рокля. Израел приклекна до нея и попита:

— Какво стана? Как? — Не можа да продължи — погледът му се спря на една окървавена усукана телена закачалка, паднала в краката й. — Божичко! — Обхвана го ярост и същевременно ужасно чувство на безпомощност. Кръвта й бързо изтичаше, нямаше нито миг за губене. — Ще извикам линейка — понечи да стане той, но Ноел посегна и го сграбчи за ръката с учудваща сила. Дръпна го към себе си.

— Бебето на Лари е мъртво — промълви тя и по лицето й се разля прекрасна усмивка.

Екип от шест лекари се бори цели пет часа, за да спаси живота на Ноел. Диагнозата беше септично отравяне, перфорирана матка, отравяне на кръвта и шок. Лекарите бяха единодушни, че шансът да оживее е минимален. Но в шест часа вечерта опасността за живота й вече беше минала, а два дни по-късно тя седеше в леглото и можеше да говори. Израел дойде да я види.

— Всички лекари смятат за чудо, че остана жива, Ноел.

Тя поклати глава. Просто не й беше дошло времето.

Това беше първото й отмъщение спрямо Лари, ала то беше само началото. Предстоеше й още много работа. Твърде много. Ала най-напред трябваше да го намери. За това беше нужно време. Но щеше да успее.

3.КАТЕРИН

Чикаго, 1939 — 1940 година

Засилващите се ветрове на войната, които духаха над Европа, достигаха бреговете на Съединените щати като лек предупредителен полъх.

В университета „Нортуестърн“ още няколко момчета се записаха в корпуса за подготовка на запасни офицери, провеждаха се студентски митинги с искания президентът Рузвелт да обяви война на Германия, няколко студенти от последния курс постъпиха в армията. Но общо взето, морето на самодоволство си беше същото — почти не се долавяше подмолното мъртво вълнение, което скоро щеше да залее страната.

В един октомврийски следобед на път към „Руст“, където работеше като касиерка, Катерин Алегзандър се питаше дали животът й ще се промени, ако избухне война. Знаеше, че има нещо, което трябва да промени, и беше твърдо решена да го направи колкото е възможно по-скоро, Ужасно искаше да разбере какво ще почувства в обятията на мъж, който я люби. Желаеше го не само поради физическите си нужди, но и като важно и прекрасно преживяване, каквото не беше изпитвала. Боже Господи, ами ако я прегази кола и при аутопсията открият, че е девствена? Не, трябваше да предприеме нещо. И то веднага.

Внимателно огледа заведението, ала не откри оня, когото търсеше. Когато подир час Рон Питърсън влезе там заедно с Джийн-Ан, Катерин почувства, че тялото й пламва, а сърцето й затуптява силно. Извърна се, когато минаха край нея, но с крайчеца на окото си видя, че седнаха в сепарето на Рон. Из залата висяха големи табели: „Опитайте нашата Наслада за влюбени“, „Опитайте тройния малц“.

Катерин пое дълбоко дъх и се отправи към сепарето. Рон Питърсън изучаваше листа с менюто и се чудеше какво да избере.

— Не знам какво искам!

— Гладен ли си? — попита го Джийн-Ан.

— Умирам от глад.

— Тогава опитай това!

Изненадани, и двамата вдигнаха погледи. Пред сепарето стоеше Катерин. Тя подаде на Рон Питърсън прегъната бележка, обърна се и се върна на касата.

Рон разгъна бележката, погледна я и избухна в смях. Джийн-Ан студено го наблюдаваше.

— Шегата интимна ли е, или можещ да я споделиш и с други?

— Интимна — ухили се Рон и пъхна бележката в джоба си.

Малко след това Рон и Джийн-Ан си тръгнаха, Рон не каза нищо, докато плащаше сметката, но хвърли на Катерин дълъг преценяващ поглед, усмихна се и излезе под ръка с Джийн-Ан. Катерин гледаше след тях и се чувстваше идиотски. Не умееше дори да му се пусне както трябва.

Когато смяната й свърши, тя облече палтото си, пожела лека нощ на колежката си и излезе навън. Беше топла есенна вечер. Откъм езерото полъхваше прохладен ветрец. Небето приличаше на пурпурно кадифе с нежни, далечни и недостижими звезди. Беше идеална вечер за… какво? Наум Катерин започна да изрежда като по списък:

„Мога да се прибера и да си измия косата. Мога да ида в библиотеката и да уча за изпита по латински утре.

Мога да ида на кино.

Мога да се скрия в храстите и да изнасиля първия срещнат моряк.

Мога да помоля да ме приемат в психиатрията. В психиатрията“ — реши тя.

Отправи се към библиотеката, но зад стълба на лампата изскочи една фигура.

— Здравей, Кати! Накъде си тръгнала?

Рон Питърсън й се усмихваше; сърцето й започна да бие, още малко, и щеше да изхвръкне от гърдите й. Тя сякаш го наблюдаваше как отлита, как тупти във въздуха. Почувства, че Рон втренчено я зяпа. Нищо чудно. Нима познава друго момиче, което да умее този номер със сърцето? Ужасно й се искаше да се среше, да оправи грима си, да провери ръба на чорапите си, но се опита да не издава вълнението си. Правило номер едно — запази спокойствие!

— Накъде си тръгнала?

Дали да му каже за списъка? За Бога, не! Ще я вземе за побъркана. Това беше големият й шанс и не биваше да го изпуска. Погледна го, а очите й бяха топли и приканващи като на Каръл Ломбард в „Нищо свято“.

— Нямам специални планове — предразполагащо отвърна тя.

Рон я изучаваше, все още несигурен — някакъв първичен инстинкт го караше да бъде предпазлив.

— А би ли искала нещо по-специално? — попита той.

Това беше то. Предложението. Мигът, от който нямаше връщане назад.

— Само кажи, и съм твоя — рече тя и вътрешно настръхна.

Звучеше толкова просташки. Никой не казва: „Кажи, и съм твоя“, освен в долнопробните романи на Фани Хърст. Той ще се обърне и ще си тръгне отвратен. Но Рон не си тръгна. Невероятно — усмихна се, хвана я за ръката и рече:

— Да вървим.

Слисана, Катерин тръгна редом с него. Беше толкова просто. Отиваше да се чука. Вътрешно започна да трепери. Щом той открие, че е девствена, с нея беше свършено. А какво щеше да говори с него, когато са в леглото? Дали хората бъбрят, докато го правят, или чакат да свърши? Не искаше да се изложи, но нямаше представа за правилата на играта.

— Вечеряла ли си? — попита я Рон.

— Вечеряла ли?

Тя го зяпаше, опитвайки се да мисли. Трябваше ли да е вечеряла? Ако кажеше „да“, той можеше да я заведе направо в леглото и да се свърши с това.

— Не — бързо отвърна, — не съм вечеряла.

„О, Боже, защо ли казах това? Провалих всичко.“ Но Рон не изглеждаше притеснен.

— Добре. Обичаш ли китайската кухня?

— Обожавам я.

Мразеше я, но Бог ще й прости една дребна опашата лъжа в най-великата нощ през живота й.

— Има едно добро китайско заведение в Естес. „Лъм Фонг“. Знаеш ли го?

Не, но нямаше да го забрави, докато е жива.

„— Какво прави вечерта, когато изгуби девствеността си?

— О, първо бях в «Лъм Фонг» и ядох китайски специалитети с Рон Питърсън.

— Вкусно ли беше?

— Разбира се. Но нали знаеш китайската кухня! След един час отново имах сексуални желания.“

Стигнаха до колата му — кафява с гюрук. Рон й отвори вратата и Катерин седна на мястото, където бяха седели всички момичета, на които завиждаше. Рон беше очарователен, красив, първокласен спортист. И сексуален маниак. Ставаше за заглавие на филм. „Сексуалният маниак и девственицата“. Може би трябваше да настоява за по-хубав ресторант — като „Ханричи“ в Луп и тогава Рон щеше да си каже: „Ето това е момичето, което бих искал да заведа вкъщи при майка си.“

— Какво си се замислила? — попита той.

О, страхотен е! Добре де, какво, като не е най-остроумният събеседник на света? Нали не е тръгнала с него за това? Ласкаво го погледна.

— Просто си мислех за теб.

И се сгуши до него. Той се ухили:

— Наистина беше успяла да ме заблудиш, Кати.

— Така ли?

— Смятах те за доста сдържана — искам да кажа, мислех, че не се интересуваш от мъже.

„Думата, която търсиш, е лесбийка“ — помисли си Катерин, но на глас каза:

— Просто съм по-придирчива към времето и мястото.

— Радвам се, че си избрала мен.

— Аз също.

Така си беше. Наистина. Беше сигурна, че Рон го бива в леглото. Изпробван и одобрен от всички похотливи студентки в радиус от сто и петдесет мили. Щеше да бъде унизително, ако първото й сексуално преживяване беше с някой неопитен като нея. А Рон имаше майсторско свидетелство. След тази нощ вече нямаше да нарича себе си „Света Катерина“. Вместо това може би щеше да се прочуе като „Катерина Велика“. И този път вече щеше да знае какво означава „Велика“. Ще бъде фантастична в леглото. Номерът беше да не се паникьосва. Скоро щяха да й се случат всички прекрасни неща, написани в малките зелени книжки, които криеше от майка си и баща си. Тялото й щеше да се превърне в инструмент, изпълнен с прелестна музика. О, тя знаеше, че първия път малко ще я заболи — винаги е така. Но ще внимава Рон да не разбере. Ще прави движения с ханша си, защото мъжете не обичат, когато жената просто лежи неподвижна. А щом Рон проникне в нея, ще прехапе устни, за да потули болката, и ще я прикрие със сексуален стон.

— Какво?

Ужасена, Катерин се обърна към Рон и осъзна, че е извикала на глас.

— Ами… не съм казала нищо.

— Издаде някакъв странен стон.

— Така ли? — Тя се опита да се засмее.

— Ти си някъде на милиони мили оттук.

Катерин анализира репликата и реши, че не й харесва. Трябваше да се опита да се държи като Джийн-Ан. Сложи ръка върху неговата и се премести по-близо.

— Ето, тук съм.

Стараеше се да направи гласа си по-гърлен — като на Джийн Артър в „Тази проклетия Джейн“.

Рон я погледна объркан, но на лицето й беше изписан само пламенен ентусиазъм.

„Лъм Фонг“ беше мрачен долнопробен китайски ресторант, разположен точно под железопътната естакада. През цялото време се чуваше грохотът на влаковете, минаващи отгоре, а съдовете дрънчаха. Беше като хилядите други китайски ресторанти из цяла Америка, но Катерин внимателно поглъщаше детайлите в сепарето им, запаметяваше евтините тапети на точки, очукания порцеланов чайник, петната от соев сос по масата.

Келнерът, дребен китаец, попита дали ще пият нещо. Няколко пъти в живота си Катерин беше опитвала уиски и то не й хареса, но сега беше Нова година, Четвърти юли, Края на девствеността й. Редно беше да го отпразнува.

— За мен коктейл с уиски и с черешка.

Черешка! О, Боже, как само се издаваше!

— Скоч със сода — каза Рон.

Келнерът се оттегли с поклон. Катерин се чудеше дали е истина, че на азиатките органите им са напряко.

— Не знам защо досега не сме станали приятели — говореше Рон. — Всички смятат, че си най-умното момиче в университета.

— Хората все преувеличават.

— И си дяволски хубава.

— Благодаря — опита се тя да говори като Катрин Хепбърн в „Алис Адамс“ и многозначително го погледна в очите.

Вече не беше Катерин Алегзандър. Беше сексмашина. Беше на път да се приобщи към своите сестри Мей Уест, Марлене Дитрих, Клеопатра.

Келнерът донесе питиетата и тя нервно обърна своето на един дъх. Рон я гледаше изненадан.

— По-полека — предупреди я той. — Това е доста силно.

— Мога да нося — самонадеяно го успокои Катерин.

— Още по едно — поръча Рон на келнера, пресегна се през масата и я погали по ръката.

— Странно, всички съученици са имали погрешна представа за теб.

— Погрешна ли? И таз добра, никой не ме е имал.

Той я зяпна. „Кротко, не се прави на много умна. За леглото мъжете предпочитат момичета с прекалено развити млечни жлези и седалищни мускули, а и с недоразвит главен мозък.“

— Аз… отдавна си падам по теб — бързо изрече тя.

— Пазила си го в дълбока тайна. — Рон измъкна бележката, която му беше дала, и я разгъна. — „Опитай касиерката ни“ — прочете той и се разсмя. — Засега ми харесва повече от банановия десерт.

Поглади с длан ръката й и докосването му предизвика тръпка по гръбнака й, точно както пишеше в книгите. Може би след тази нощ тя щеше да напише сексуално ръководство за всички бедни тъпи девственици, които не знаят какво изпускат в този живот. След втората чаша Катерин започна да изпитва съжаление към тях.

— Жалко.

— За какво?

Пак беше проговорила на глас. Реши да бъде дръзка.

— Съжалявам всички девственици на тоя свят.

Рон се ухили.

— Пия за това — той вдигна чашата си.

Тя го погледна — седеше насреща й и очевидно му беше приятно в компанията й. Нямаше защо да се безпокои. Всичко вървеше чудесно. Той я попита ще пие ли още едно, но Катерин отказа. Не искаше да бъде в алкохолен унес, когато ще я дефлорира. Дефлорира ли? Нима хората все още употребяват такива думи? Както и да е, искаше да запомни всеки миг, всяко усещане. О, Господи! Но тя не носеше нищо! Ами той? Положително опитен мъж като Рон Питърсън ще направи нещо, за да я предпази от забременяване. Ами ако очаква същото от нея? Ако си мисли, че момиче с опит като Катерин Алегзандър положително е взело някаква предпазна мярка? Дали би могла да го попита направо? Реши, че по-скоро би умряла — както си седи на масата. Ще отнесат трупа й и ще й устроят тържествено китайско погребение.

Рон поръча вечеря от шест вида ястия за един долар и седемдесет и пет цента. Катерин се правеше, че яде, но дори китайска мукава да дъвчеше, пак нямаше да разбере. Беше толкова напрегната, че не усещаше никакъв вкус. Внезапно езикът й пресъхна, а небцето й странно изтръпна. Дали пък не беше получила удар? Ако се отдадеше на секс веднага след удара, сигурно щеше да умре. Може би трябваше да предупреди Рон. Репутацията му щеше да пострада, ако откриеха труп на момиче в леглото му. А може би напротив?

— Какво има? — попита Рон. — Изглеждаш бледа.

— Чувствам се страхотно — дръзко рече Катерин. — Просто се вълнувам, че съм с теб.

Рон одобрително я погледна. Кафявите му очи поглъщаха всеки детайл от лицето й, спуснаха се надолу към гърдите й, спирайки се за по-дълго.

— Аз също — каза той.

Келнерът прибра чиниите, Рон плати сметката. Погледна я, но Катерин не можеше да помръдне.

— Искаш ли още нещо? — попита той.

„Дали искам? О, да! Искам да се кача на бавен кораб за Китай. Искам да ме варят в канибалски казан. Искам мама!“

Рон я гледаше и чакаше. Тя пое дълбоко дъх.

— Не се сещам какво още.

— Добре. — Той го изрече бавно и провлачено, сякаш с това постави легло на масата между тях. — Да вървим.

Изправи се и Катерин го последва. Еуфорията от двете чаши алкохол беше изчезнала напълно и краката й започнаха да треперят. Отвън на топлия нощен въздух внезапно й хрумна мисъл, която я изпълни с облекчение.

„Той няма да легне с мен още тази вечер. Мъжете никога не го правят при първата среща. Пак ще ме покани на вечеря и следващия път ще отидем в «Хенричи» и ще се опознаем по-добре. Ще се опознаем истински. И може би ще се влюбим — лудо. Той ще ме запознае с родителите си и тогава всичко ще бъде наред… и аз няма да изпитвам такава глупава паника.“

— Имаш ли някакви предпочитания за мотела? — попита Рон.

Катерин го зяпаше онемяла. Изчезнаха мечтите за благовъзпитана музикална вечер с майка му и баща му. Тоя мухльо смяташе да я заведе в мотел! Е, ама нали тя искаше точно това? Нали затова написа онази безумна бележка?

Рон я галеше по рамото, затърси ръката й. Тя почувства топлина в слабините си. Преглътна и рече:

— Те всички са еднакви.

Рон я изгледа странно, но само каза:

— Добре. Да вървим.

Качиха се в колата и потеглиха на запад. Катерин чувстваше тялото си като леден блок, но умът й трескаво препускаше. За последен път беше отсядала в мотел като осемгодишна, когато пътуваше с майка си и баща си. Сега отиваше в мотел, за да легне с един мъж, който й беше съвсем чужд. Какво знаеше все пак за него? Само това, че е красив, популярен и разбира коя му се сваля.

Рон се пресегна и взе ръката й.

— Ръцете ти са студени.

— Студени ръце — горещи крака.

„О, Боже, пак започвам да говоря глупости!“ — помисли си тя. Кой знае защо, в главата й се въртяха думите на „Ах, сладката тайна на живота“. Е, беше на път да я разгадае. Скоро щеше да разбере за какво точно става дума — в книгите, рекламите, завоалираните любовни песнички — „Залюлей ме в люлката на любовта“, „Искам те пак“, „И птичките го правят“. Помисли си: „Чудесно, сега и Катерин ще го направи.“

Рон зави на юг по Кларк Стрийт. От двете страни на улицата мигаха огромни червени очи — неонови надписи, оживели в нощта, сякаш крещяха предложенията си за евтини временни убежища за нетърпеливи млади любовници. Мотел „Спокойна почивка“, мотел „Нощен“, мотел „Почивка за пътника“. Всички показваха изумително бедно въображение, но вероятно собствениците бяха твърде заети в суматохата около прелюбодействащите млади двойки, за да се тревожат за литературната си грамотност.

— Този май е най-добрият от всичките — каза Рон и посочи един надпис пред тях.

„МОТЕЛ «РАЙ» — СВОБОДНИ МЕСТА.“

Беше символично. В Рая имаше свободно място и тя — Катерин Алегзандър — щеше да го заеме.

Рон зави и спря в двора до малка, боядисана в бяло канцелария, на която имаше табела „Позвъни и влез“. В двора имаше двадесетина дървени бунгала с номера на тях.

— Как ти се струва? — попита Рон.

„Като Дантевия ад. Като Колизея в Рим, където хвърлят християните на лъвовете. Като храма в Делфи, където принасят в жертва девствена весталка.“

Катерин отново почувства възбудата в слабините си.

— Страхотно! — каза тя. — Направо е страхотно!

Рон се усмихна многозначително.

— Веднага се връщам!

Сложи ръка на коляното й, плъзна я по бедрото й, целуна я бързо и безлично, изскочи от колата и влезе в канцеларията. Тя седеше и гледаше след него, като се опитваше да не мисли за нищо.

В далечината се чу сирена. „О, Боже! — помисли обезумяла. Полицейска проверка. Непрекъснато проверяват тези мотели.“

Вратата на канцеларията се отвори и се появи Рон. Носеше ключ и явно беше глух за сирената, която все повече приближаваше. Мина от страната на Катерин и отвори вратата.

— Всичко е наред.

Сирената връхлиташе върху им. Можеха ли да ги арестуват просто защото бяха в двора?

— Хайде! — каза Рон.

— Не чуваш ли?

— Какво?

Сирената отмина надолу по улицата и заглъхна в далечината. По дяволите!

— Птичките — тихо рече тя.

На лицето на Рон се изписа нетърпение.

— Какво има?

— Нищо, нищо — прекъсна го бързо Катерин. — Идвам.

Излезе от колата и тръгнаха към бунгалата. Опита се да бъде духовита.

— Надявам се, че си улучил щастливото ми число.

— Каза ли нещо?

Катерин го погледна и изведнъж разбра, че не може да издаде никакъв звук. Устата й беше съвсем пресъхнала.

— Нищо — изграчи тя.

Стигнаха до бунгалото. На вратата пишеше № 13. Така й се пада! Беше знак от Бога, че ще забременее, че Господ ще накаже света Катерина.

Рон отключи вратата, отвори я и запали лампите. Катерин влезе. Не можеше да повярва на очите си. Стаята сякаш се състоеше само от едно огромно легло. Единствената допълнителна мебелировка беше неудобно на вид кресло в ъгъла, малка тоалетна масичка с огледало и до леглото очукано радио с жлеб за монетите. Нямаше начин човек да влезе в тази стая и да я сбърка с нещо друго — очевидно си беше място за чукане. Не можеше да си каже — ето ни в скиорската хижа или в залата за военизирани игри, или в апартамента за младоженци в „Амбасадор“. Не, това си беше евтино гнездо за любов. Катерин се обърна да види какво прави Рон. Той спускаше резето на вратата. Хубаво. Ако дойдеха от нравствената полиция, първо трябваше да разбият вратата. Представи си как двама полицаи я изнасят гола, а един фотограф я снима за първата страница на „Чикаго Дейли Нюс“.

Рон се приближи до нея, прегърна я и попита:

— Вълнуваш ли се?

Тя го погледна и принудено се изсмя така, че Маргарет Съливан би й завидяла.

— Да се вълнувам ли? Не ставай глупав, Рон.

Все още неубеден, той я изучаваше.

— Правила си го и друг път, нали, Кати?

— Не водя статистика.

— Цяла вечер изпитвам някакво странно усещане.

„Ето на! Сега ще й тегли шута по девствения задник и ще я прати да вземе един студен душ. Не, тя няма да го позволи. Не и тази вечер.“

— Какво усещане?

— Не знам. — Беше озадачен. — В един момент си секси и те разбирам, в следващия си някъде далеч — ледена и фригидна. Като че у теб има две личности. Която е истинската Катерин Алегзандър?

„Фригидната“ — машинално повтори тя наум. Гласно каза:

— Ще ти покажа.

Прегърна го, целунато по устните и усети миризмата на китайските специалитети. Той я целуна по-силно и я привлече към себе си. Ръцете му галеха гърдите й, езикът му се плъзна в устата й. Катерин усети гореща влага в себе си, пликчетата й се подмокриха. Помисли си: „Ето наистина ще ми се случи! Наистина ще стане!“

— Хайде да се съблечем — пресипнало каза Рон.

Отдръпна се от нея и започна да сваля сакото си.

— Не — промълви тя, — нека аз.

В гласа й имаше нова увереност. Щом това беше великата нощ, нека прави всичко както трябва. Ще си припомни всичко, което беше чела или слушала. Нямаше да позволи след това Рон да се подсмива с другите момичета на тъпата малка девственица, с която е спал. Катерин може би нямаше бюст като този на Джийн-Ан, но беше десет пъти по-умна и щеше да го използва, за да направи Рон щастлив в леглото. Тя свали сакото му и посегна към вратовръзката.

— Почакай — спря я той. — Искам да те гледам как се събличаш.

Катерин го изгледа, преглътна, бавно посегна към ципа и смъкна роклята си. Стоеше по сутиен, комбинезон, пликчета, обувки и чорапи.

— Продължавай.

Катерин се поколеба за миг, после си свали комбинезона. „Лъвове — християни, два на нула“ — рече си тя.

— Хей, страхотна си! Продължавай.

Катерин бавно седна на леглото и внимателно събу обувките и чорапите си, стараеше се да го прави колкото е възможно по-сексапилно. Изведнъж усети, че Рон разкопчава сутиена й. Остави го да падне на леглото. Той я изправи на крака и започна да смъква пликчетата й. Тя пое дълбоко дъх и затвори очи. Желаеше да е някъде другаде, с друг мъж, по-човечен, който да я обича, тя също да го обича, който да стане баща на великолепни деца с неговото име, който би се сбил заради нея, би убил заради нея, за когото тя щеше да бъде обожаваща го другарка в живота. Уличница в леглото, добра готвачка в кухнята, очарователна домакиня в гостната… Мъж, който би убил негодник като Рон Питърсън, дръзнал да я доведе в тази просташка, унижаваща я стая. Пликчетата й паднаха на пода. Катерин отвори очи.

Рон я зяпаше, изпълнен с възхищение.

— Боже мой, Кати, ти си красавица! — каза той. — Наистина си прекрасна.

Наведе се и я целуна по гърдите. Тя зърна отражението им в огледалото. Приличаше на френски фарс — гаден и мръсничък. Всичко в нея — освен горещата болка в слабините — й подсказваше, че това е жалко, грозно и обидно, но вече нямаше как да спре. Рон смъкна връзката си, разкопча ризата, лицето му се беше зачервило. Свали колана и се събу по гащета, после седна и започна да си сваля обувките и чорапите.

— Наистина, Катерин — от вълнение гласът му прекъсваше, — ти си най-прекрасното създание, което съм виждал.

Думите му само засилиха паниката й. Рон се изправи, на лицето му се появи широка усмивка в очакване на реакцията й. Смъкна гащетата си на пода. Членът му стърчеше като огромен напомпан салам, обграден с косми. Това беше най-голямото и невероятно нещо, което Катерин виждаше в живота си.

— Как ти харесва? — гордо попита той.

Без да се замисли, Катерин каза:

— Нарязан, с ръжен хляб, без горчица.

И видя как му спадна.

Когато стана втори курс, атмосферата в университета се промени. Нарастваше безпокойството от това, което ставаше в Европа, засилваше се и очакването Америка също да бъде въвлечена във войната. Мечтите на Хитлер за хилядолетно господство на Третия райх бяха на път да станат действителност. Нацистите окупираха Дания и нахлуха в Норвегия.

През последните шест месеца тема на разговорите из университетите в цялата страна вече не бяха сексът, дрехите и баловете, а корпусът за подготовка на запасни офицери и мобилизацията. Все повече момчета се появяваха във военни униформи.

Един ден Сузи Робъртс — съученичка на Катерин от гимназията — я спря в коридора.

— Искам да ти кажа довиждане, Кати, заминавам.

— Къде отиваш?

— В Клондайк.

— Клондайк?

— Вашингтон, окръг Колумбия. Всички момичета там попадат на злато. Казват, че на всяко момиче се падат най-малко сто мъже. Това съотношение ми харесва. — Тя погледна Катерин. — А ти защо стоиш тук? Ученето е голяма скука. Там те чака един нов свят.

— Не мога да зарежа следването точно сега — каза Катерин.

И тя не знаеше защо — нищо не я свързваше с Чикаго. Редовно пишеше на баща си Омаха и един-два пъти в месеца говореше с него по телефона. Всеки път й се струваше, че той е в затвора.

Вече беше самостоятелна. Колкото повече мислеше за Вашингтон, толкова по-вълнуващо й се струваше. Същата вечер тя се обади по телефона на баща си и му каза, че иска да прекъсне следването и да започне работа във Вашингтон. Той я попита дали не смята да отиде в Омаха, но в гласа му Катерин почувства нежелание — не искаше и тя да се хване в капана като него.

На другата сутрин Катерин отиде при декана и съобщи, че напуска университета. Изпрати телеграма на Сузи Робъртс и взе влака за Вашингтон.

4.НОЕЛ

Париж, 1940 година

На 14 юни 1940 година, събота, Пета германска армия влезе в зашеметения Париж. Линията „Мажино“ се оказа най-голямото фиаско във военната история и Франция се простираше беззащитна пред една от най-могъщите военни машини, които светът познаваше.

На разсъмване над града падна странен сив покров — ужасяващ облак с неизвестен произход. През последните четиридесет и осем часа неестествената, изплашена тишина над Париж периодично беше нарушавана от оръдейна стрелба. Тътенът на оръдията извън града отекваше в сърцето на столицата. Поток от слухове като приливна вълна се разнасяше от радиото, от вестниците, от уста на уста. Швабите завладели френското крайбрежие… Лондон бил унищожен… Хитлер се споразумял с британското правителство… Германците щели да унищожат Париж с нова смъртоносна бомба. В началото всеки слух се приемаше за чиста монета и създаваше паника, но непрестанните кризи предизвикват в крайна сметка сънотворен ефект, като че умът и тялото, неспособни да поемат повече ужаси, се скриват зад предпазната броня на апатията. Сега вече фабриките за слухове бяха спрели работа, вестникарските преси не печатаха, радиостанциите не предаваха. Човешкият инстинкт беше взел връх над машините и парижани чувстваха, че е настъпил решаващият ден. Сивият облак беше поличбата.

Тогава нахлуха тълпите на немските хищници.

Изведнъж Париж се изпълни с чуждестранни униформи, с непознати хора, говорещи особен гърлен език, които профучаваха по широките, оградени с дървета улици в големи лимузини „Мерцедес“ с развети нацистки знамена или се носеха като хали по тротоарите, които вече им принадлежаха. Наистина бяха свръхчовеци — предопределени да завладеят и да управляват света.

За две седмици настъпи поразителна промяна. Навсякъде се появиха надписи на немски. Статуите на френските герои бяха съборени, знамето с пречупения кръст се вееше над всички държавни сгради. Усилията на германците да заличат всичко галско достигаха абсурдни размери. Бяха сменени табелките за топла и студена вода на крановете на чешмите. „Плас де Брогли“ в Страсбург стана „Адолф Хитлер Плац“. Статуите на Лафайет, Ней и Клебер бяха взривени с динамит от нацистки бригади. Надписите върху паметниците на мъртвите бяха заменени с „GEFFALLEN FÜR DEUTSCHLAND“.

Немските окупационни войски се забавляваха. Въпреки че френската кухня им се струваше прекалено пикантна и с твърде много сосове, тя внасяше приятно разнообразие във военните дажби. Войниците нито знаеха, нито ги интересуваше, че са в града на Бодлер, Дюма и Молиер. За тях Париж беше блестяща, пламенна, силно гримирана блудница с поли, вдигнати до кръст, и те я изнасилваха — всеки по свой начин. Щурмоваците заставяха млади французойки да лягат с тях понякога под насочени щикове, докато техните вождове като Гьоринг и Химлер изнасилваха Лувъра и богатите частни имения, които алчно конфискуваха от новосъздадените врагове на Райха.

По това време на повърхността изплуваха не само френската корупция и опортюнизъм, но и френският героизъм. Едно от тайните оръжия на Съпротивата бяха Pompiers — пожарникарите, във Франция подчинени на военните. Германците конфискуваха множество сгради за армията, Гестапо и различни министерства, чието местоположение естествено не беше тайна. В Сен Реми, в една от главните квартири на Съпротивата ръководители на нелегалните внимателно проучваха големи карти с подробни планове на всяко здание. После на експертите се възлагаха съответните задачи и на другия ден край някоя от сградите профучаваше кола или невинен наглед колоездач и хвърляше през прозореца саморъчно направена бомба. Дотук щетите не бяха значителни. Находчивостта на плана беше в това, което следваше.

Германците викаха на помощ пожарникарите. Навсякъде по света при големи пожари те автоматично поемаха командването. Така беше и в Париж. Пожарникарите се втурваха в сградата, а германците смирено стояха настрана и гледаха как те унищожават всичко, което им падне, с водни струи под налягане, с брадви и — когато беше възможно — със запалителни бомби. По този начин Съпротивата успя да унищожи безценни немски архиви, заключени в крепостите на Вермахта и Гестапо. На върховното немско командване бяха необходими шест месеца, за да проумее какво става, но през това време вече бяха нанесени непоправими щети. Гестапо не можа да докаже нищо, ала всички пожарникари бяха задържани и изпратени на руския фронт.

Всичко беше дефицитно — от храната до сапуна. Липсваха бензин, месо, млечни продукти. Германците конфискуваха всичко. Магазините за луксозни стоки бяха отворени, но единствените им клиенти бяха войниците, които плащаха с окупационни марки — същите като редовните марки, но без белия ръб по края и без подпис.

— Кой ще ни ги осребри? — пъшкаха френските магазинери.

А германците се хилеха.

— Английската банка.

Но не всички французи страдаха. За тези, които имаха пари и връзки, съществуваше черният пазар.

Окупацията почти не промени начина на живот на Ноел Паж. Тя работеше като манекенка при Шанел на улица „Канбон“ в сивото каменно здание, строено преди сто и петдесет години, което изглеждаше съвсем обикновено отвън, но вътре беше обзаведено много изискано. Войната — като всички войни — беше създала само за една нощ милионери, така че там не страдаха от липса на клиенти. Ноел получаваше предложения по-често от всякога, разликата беше само в това, че сега повечето бяха на немски. Когато не беше на работа, тя седеше с часове в малките кафенета по „Шанз Елизе“ или по левия бряг на Сена близо до Пон Ньоф. Имаше стотици мъже в немска униформа — много от тях с млади французойки. Цивилните французи бяха или твърде стари, или сакати. Ноел предполагаше, че по-младите са изпратени в лагери или са мобилизирани. Разпознаваше германците от пръв поглед дори когато бяха цивилни. Лицата им носеха отпечатъка на високомерието — изражението на победителя още от времето на Александър и Адриан. Ноел нито ги мразеше, нито ги харесваше. Просто те не я интересуваха.

Беше прекалено заета с вътрешния си живот, внимателно премисляше всеки свой ход. Знаеше точно целта си, знаеше и че нищо не може да я спре. Веднага щом можа да си го позволи, нае частен детектив, работил по развода на една от колежките й. Името му беше Кристиан Барбе, кантората му се помещаваше в малко бедно помещение на улица „Сен Лазар“. На вратата имаше табела:

Табелата беше едва ли не по-голяма от кантората. Барбе беше нисък, плешив, кривоглед, с жълти изпочупени зъби и с пожълтели от никотина пръсти.

— С какво мога да ви бъда полезен? — попита той Ноел.

— Искам информация за един човек в Англия.

Той подозрително премига.

— Какъв род информация?

— Всякаква. Женен ли е, с кого се среща — изобщо всичко. Искам да започнете да му правите досие.

Барбе възбудено се почеса по чатала и я заразглежда втренчено.

— Англичанин ли е?

— Американец. Пилот в Кралските военновъздушни сили, в Ескадрилата на орлите.

Барбе притеснен потърка темето си и измънка:

— Не знам. Във война сме. Ако ме хванат, че се опитвам да получа информация от Англия за летец… — Млъкна и изразително сви рамене. — Немците първо стрелят, после питат.

— Не искам никаква военна информация — увери го Ноел.

Отвори чантата си и извади пачка франкове. Барбе алчно ги изгледа и предпазливо продума:

— Имам връзки в Англия, но ще струва скъпо.

И така се започна. След три месеца дребният детектив се обади на Ноел по телефона. Тя пристигна в кантората му и първите й думи бяха:

— Жив ли е?

Когато Барбе кимна, тялото й облекчено се отпусна, а той си помисли: „Сигурно е прекрасно някой да те обича толкова силно.“

— Вашият приятел е преместен.

— Къде?

Той погледна бележника на бюрото си.

— Бил е прикрепен към 609-а ескадрила на Кралските военновъздушни сили. Сега е преместен в 121-ва ескадрила в Мартлшън Ист в Източна Англия. Лети на…

— Това не ме интересува.

— Така или иначе, плащате, по-добре го чуйте — каза той и отново погледна бележника си. — Лети на изтребител „Хърикан“, преди е летял на „Американ Бъфалоу“. — Обърна страницата и добави: — Тук вече става по-интимно.

— Продължавайте — каза Ноел.

Барбе сви рамене.

— Има списък на момичетата, с които е спал. Не знаех дали искате…

— Казах ви, всичко.

В гласа й имаше странна нотка, която го обърка. Тук имаше нещо ненормално, нещо, което не звучеше правдоподобно. Кристиан Барбе беше третостепенен детектив, обслужващ третостепенни клиенти, но именно поради това беше придобил първичен инстинкт за истината, нюх за същността на фактите. Красивото момиче, дошло в кантората му, го смущаваше. В началото Барбе помисли, че тя може би се опитва да го заплете в някаква шпионска история. След това реши, че е изоставена съпруга, събираща доказателства срещу мъжа си. Признаваше, че е сбъркал, но недоумяваше какво иска клиентката му и защо го иска. Той подаде на Ноел списъка с приятелките на Лари Дъглас, наблюдаваше лицето й, докато тя го четеше. Все едно, че преглеждаше описа на прането си.

Тя го прочете и погледна Барбе, който съвсем не беше подготвен за реакцията й.

— Много съм доволна.

Той премига.

— Обадете ми се, когато имате нещо ново, моля.

Дълго след като Ноел Паж си отиде, Барбе седеше и зяпаше през прозореца на кантората, като се опитваше да разгадае всъщност каква цел преследва клиентката му.

Театрите в Париж отново бяха в подем. Германците ги посещаваха, за да отпразнуват славните си победи и да се поперчат с красивите французойки, които водеха под ръка като трофеи. Французите пък ходеха, за да забравят за няколко часа, че са нещастен победен народ.

В Марсилия Ноел беше ходила няколко пъти на театър, но все попадаше на долнопробни любителски пиеси, играни от четвърторазредни актьори пред безразлична публика. Театърът в Париж беше съвсем друго. Жив, наситен с блестящото остроумие в изящество на Молиер, Расин и Колет. Несравнимият Саша Гитри беше основал своя трупа и Ноел гледа тяхно изпълнение. Гледа и нова постановка на „Смъртта на Дантон“ от Бюхнер, „Асмодей“ от многообещаващия млад писател Франсоа Мориак. В „Комеди Франсез“ гледа „Всеки, по свой начин“ на Пирандело и „Сирано дьо Бержерак“ на Ростан.

Ходеше на театър винаги сама, забравила възхитените погледи на хората около нея, изцяло погълната от драмата, разиграваща се на сцената. Вълшебството, извършващо се зад светлините на рампата, предизвикваше дълбок отзвук в душата й. И тя като актьорите на сцената играеше ролята си, преструвайки се на такава, каквато не беше, криеше се зад маска.

Една пиеса от Жан-Пол Сартр я развълнува особено силно. Главната роля се изпълняваше от Филип Сорел — един от идолите на Европа. Сорел беше грозен, нисък и набит, със счупен нос и лице на боксьор. Но щом заговореше, сякаш се извършваше магия. Той се превръщаше в чувствителен, красив мъж. „Както в приказката за принца и жабата. Само че той е и двете“ — мислеше си Ноел, когато го гледаше. Тя ходеше на това представление отново и отново, седеше на първия ред, изучаваше изпълнението му, опитваше се да открие тайната на неговия магнетизъм.

Една вечер в антракта разпоредителят донесе на Ноел бележка, в която пишеше: „Вечери наред ви виждам в публиката. Моля, елате зад кулисите, за да се запознаем. Ф. С.“ Ноел я препрочете с удоволствие. Пет пари не даваше за Филип Сорел, но знаеше, че това е началото, което търси.

След представлението отиде зад кулисите. Старият портиер я заведе в гримьорната на Сорел. Той седеше пред огледалото само по гащета и махаше грима си. Разгледа внимателно Ноел в огледалото и накрая рече:

— Невероятно! Отблизо си още по-красива.

— Благодаря, мосю Сорел.

— Откъде си?

— От Марсилия.

Сорел се обърна, за да я види по-добре. Очите му се спряха на краката й и бавно продължиха нагоре, като не изпускаха нищо. Ноел стоеше спокойно под критичния му поглед.

— Работа ли търсиш? — попита я той.

— Не.

— Никога не плащам за тая работа. От мен ще получиш само пропуск за представленията ми. Ако ти трябват пари, иди да се чукаш с някой банкер.

Ноел стоеше мълчаливо и го гледаше. Накрая Сорел попита:

— Но какво всъщност искаш?

— Мисля, че искам теб.

Вечеряха и отидоха в апартамента на Сорел на улица „Морис Баре“. Жилището му гледаше към ъгъла, откъдето започваше Булонският лес. Филип Сорел беше опитен любовник, удивително внимателен и щедър. Той не очакваше от Ноел нищо освен красотата й и беше удивен от нейната изобретателност в леглото.

— Господи! Фантастична си. Къде си научила всичко това?

За миг Ноел се замисли. Наистина това не беше нещо, което се учи. То просто се чувства. За нея тялото на мъжа беше като музикален инструмент, който трябва да бъде изследван до най-съкровените му дълбочини, тя търсеше реагиращите струни и с помощта на собственото си тяло създаваше прелестна хармония.

— По рождение ми е — отговори простичко.

Върховете на пръстите й бързо пробягаха около устните му, леки като докосвания на пеперуда, пропълзяха надолу към гърдите и корема му. Ноел видя, че той отново започва да се възбужда, стана и отиде в банята. След миг се върна и пое члена му в устата си — тя беше гореща, пълна с топла вода.

— О, Господи! — простена той.

Любиха се цялата нощ, а на сутринта Сорел покани Ноел да се премести при него.

Ноел живя с Филип Сорел шест месеца. Не беше нито щастлива, нито нещастна. Знаеше, че присъствието й го прави възторжено щастлив, но за нея това нямаше никакво значение. Гледаше на себе си просто като на ученичка, твърдо решена да възприема по нещо ново всеки ден. За нея той беше просто едно училище, малка част от огромния й план. За Ноел във връзката им нямаше нищо лично, защото тя не даваше нищо от себе си. Два пъти беше правила тази грешка, но никога вече нямаше да го допусне. В мислите й имаше място само за един мъж и това беше Лари Дъглас. Когато минаваше по „Плас де Виктоар“, покрай парк или ресторант, където Лари я беше водил, тя чувстваше как в нея се надига омразата и я задушава така, че не може да диша, а с омразата се смесваше и нещо друго, нещо, което не можеше да назове.

Два месеца, след като се премести при Сорел, отново й се обади Кристиан Барбе.

— Имам нови сведения за вас.

— Добре ли е той? — бързо попита Ноел.

Барбе пак се почувства неловко, но отговори:

— Да.

Гласът й изразяваше облекчение.

— Веднага идвам.

Сведенията бяха разделени на две части. Първата се отнасяше до военната кариера на Лари Дъглас. Беше свалил пет немски самолета и беше първият американец, станал ас във войната. Беше повишен в капитан. Повече я интересуваше втората част. Той се ползваше с голяма популярност в светските среди на военен Лондон и се беше сгодил за дъщерята на английски адмирал. Следваше списък на момичетата, с които беше спал — като се почне от вариететни артистки и се стигне до жената на един заместник-министър.

— Искате ли да продължавам? — попита Барбе.

— Разбира се — отговори Ноел. Извади от чантата си плик и му го подаде. — Обадете ми се, когато има нещо ново.

И си отиде.

Барбе въздъхна и погледна към тавана.

— Луда! — замислено каза той. — Луда!

Ако Филип Сорел имаше и най-малка представа какво става в ума на Ноел, щеше да бъде потресен. Тя изглеждаше изцяло отдадена на него. За него правеше всичко — готвеше му чудесни ястия, пазаруваше, грижеше се за почистването на апартамента и се любеше винаги когато той пожелаеше. И нищо не искаше. Сорел се поздравяваше, че е намерил съвършената любовница. Водеше я навсякъде и тя се запозна с всичките му приятели. Те бяха очаровани от нея и смятаха Сорел за голям късметлия. Веднъж, докато вечеряха след представлението му, Ноел каза:

— Искам да стана актриса, Филип.

Той поклати глава.

— Бог вижда, че си достатъчно красива, Ноел, но ми е дошло до гуша от актриси. Ти си по-различна и аз те искам такава. Не желая да те деля с никого. — Той я потупа по ръката. — Не ти ли давам всичко, от което имаш нужда?

— Да, Филип — отговори Ноел.

Прибраха се вкъщи и се любиха. Когато свършиха, той беше изтощен. Ноел беше по-възбуждаща от всякога и Сорел доволен си каза, че на нея просто й трябва твърда мъжка ръка.

Следващата неделя беше рожденият й ден и Филип Сорел даде в нейна чест вечеря в „Максим“. Беше запазил големия салон на горния етаж, обзаведен с червено плюшено кадифе и тъмна ламперия. Ноел му помогна да състави списъка на гостите и включи едно име, без да му каже. Присъстваха четиридесет души. Вдигнаха наздравици за Ноел и й поднесоха щедри подаръци. В края на вечерята Сорел стана прав. Беше пил доста коняк и шампанско и малко залиташе, а думите изговаряше неясно.

— Приятели — каза той, — ние пихме за най-красивото момиче в света и му поднесохме чудесни подаръци за рождения ден, но аз имам един подарък, който е голямата изненада. — Сияещ от щастие, Сорел погледна Ноел, после се обърна към гостите: — Ние с Ноел ще се оженим!

Чуха се одобрителни възклицания и гостите се втурнаха да тупат Сорел по гърба и да пожелават щастие на бъдещата булка. Ноел седеше, усмихваше се и шепнеше благодарности. Един от гостите не стана. Той седеше в най-отдалечения край на залата, пушеше с дълго цигаре и наблюдаваше сцената с язвителна усмивка. По време на вечерята Ноел усещаше, че я гледа. Беше висок, много слаб мъж с изразително, мрачно лице. Сякаш се забавляваше с това, което става наоколо по-скоро като наблюдател, отколкото като гост.

Ноел улови погледа му и се усмихна.

Арман Готие беше от най-видните режисьори във Франция. Ръководеше Френския репертоарен театър и постановките му се посрещаха възторжено в цял свят. Ако Готие поставеше пиеса или режисираше филм — това беше сигурна гаранция за успех. Имаше репутация, че особено добре работи с актрисите. Беше създал пет-шест от големите звезди.

Сорел попита Ноел:

— Изненадах ли те, любима?

— Да, Филип.

— Искам незабавно да се оженим. Сватбата ще стане на вилата ми.

Над рамото му тя виждаше как Арман Готие я наблюдава със загадъчна усмивка. Приятели откъснаха Филип от нея и когато Ноел се обърна, до нея стоеше Готие.

— Поздравявам ви — каза той. В гласа му звучеше подигравателна нотка. — Хванахте голямата риба.

— Така ли?

— Филип Сорел е едра плячка.

— За някои — може би — отговори Ноел с безразличие.

Готие я погледна изненадан.

— Да не искате да ми кажете, че не ви интересува?

— Нищо не искам да ви кажа.

— Желая ви щастие — понечи да си тръгне режисьорът.

— Мосю Готие…

Той спря.

— Мога ли да ви видя довечера? — тихо попита Ноел. — Искам да говорим насаме.

Арман Готие я изгледа за миг, после сви рамене.

— Както желаете.

— Ще дойда у вас. Удобно ли е?

— Да, разбира се. Адресът е…

— Знам адреса. Дванадесет часа?

— Добре.

Арман Готие живееше в елегантна стара сграда на улица „Марбьоф“. Портиерът придружи Ноел до фоайето, друг прислужник я отведе с асансьора до четвъртия етаж и посочи апартамента на Готие. Ноел позвъни. След няколко мига вратата отвори Готие, облечен в халат на цветя.

— Влезте — покани я той.

Ноел пристъпи в апартамента. Нямаше набито око за тези неща, но почувства, че е обзаведен с чудесен вкус и с ценни предмети на изкуството.

— Съжалявам, че не съм облечен — извини се Готие, — но разговарях по телефона.

Ноел прикова очи в неговите.

— Не е нужно да сте облечен.

Отправи се към канапето и седна. Готие се усмихна.

— И аз имах това чувство, госпожице Паж. Но все пак съм любопитен — защо избрахте мен? Сгодена сте за прочут и богат човек. Убеден съм, че ако си търсите допълнителни забавления, можете да намерите по-привлекателни мъже, положително по-богати и по-млади. Какво искате от мен?

— Искам да ме научите да играя — каза Ноел.

Арман Готие я погледна и въздъхна.

— Разочаровате ме. Очаквах нещо по-оригинално.

— Професията ви е да работите с актьори.

— С актьори — не с аматьори. Играли ли сте някога?

— Не, но вие ще ме научите. — Тя свали шапката и ръкавиците си. — Къде е спалнята?

Готие се поколеба. Животът му беше изпълнен с красиви жени, които се домогваха или да влязат в театъра, или да получат по-голяма роля, или искаха главната роля в нова пиеса, или по-голяма гримьорна. Всички бяха напаст божия. Знаеше, че ще бъде глупак, ако се забърка с още една. Но не беше нужно да се обвързва. Едно красиво момиче му се предлагаше само. Беше много просто да легне с нея, а после да я отпрати.

— Ето там — посочи той една врата.

Гледаше Ноел, която тръгна към спалнята, и се питаше какво ли би казал Филип Сорел, ако знаеше къде ще прекара нощта бъдещата му невеста. Жени! Всичките са курви. Готие си наля коняк и проведе няколко телефонни разговора. Когато най-после влезе в спалнята, Ноел го чакаше гола в леглото. Готие трябваше да признае, че тя е изящно творение на природата. Лицето й беше смайващо, а тялото й — безупречно. Кожата й беше медена с изключение на пухкавия златист триъгълник между краката й. От опит Готие знаеше, че красивите момичета неизменно са самовлюбени и дотолкова погълнати от собствената си егоцентричност, че никакви ги няма в кревата. Смятаха, че като са удостоили с присъствието си леглото на мъжа, това е целият им принос в половото общуване. В крайна сметка се оказваше, че мъжът се люби с неподвижна буца глина, за което се очакваше и да бъде благодарен. Е, добре, може пък да научи тази на нещо.

Ноел го гледаше как се съблича, хвърляйки безразборно дрехите си на пода, и се приближава към леглото.

— Няма да ти казвам, че си красива — рече той. — Чувала си го твърде често.

— Красотата е непотребна, ако не се използва, за да достави удоволствие — сви рамене Ноел.

Готие й хвърли бърз изненадан поглед, после се усмихна.

— Съгласен съм. Хайде да използваме твоята.

Седна до нея. Като повечето французи и Арман Готие се гордееше, че е добър любовник. Смееше се на историите за германците и американците, чието понятие за любене се състоеше в това да скочат върху някое момиче, веднага да се облекчат, после да си вземат шапката и да си тръгнат. Американците дори имаха такъв израз — „Ах, ох, много благодаря!“ Когато Арман Готие изпитваше чувства към някоя жена, той използваше редица похвати, за да увеличи удоволствието от любенето. Винаги подготвяше прекрасна вечеря, подходящи вина.

Артистично подреждаше обстановката, така че да им бъде приятно, стаята деликатно ухаеше, свиреше тиха музика. Възбуждаше жените с нежно, любовно отношение, а по-късно с грубия език на улицата. Готие беше ловък и в прелюдията към секса.

В дадения случай реши да си спести всичко това. За една нощ нямаше нужда от парфюм, музика, от празни нежности. Тя беше тук просто за да се чука. Наистина беше голяма глупачка, ако смяташе, че срещу това, което всяка жена има между краката си, ще получи част от великия и уникален гений на Арман Готие.

Той понечи да легне върху нея, но Ноел го спря.

— Почакай — прошепна тя.

Гледаше я озадачен как взима две тубички от нощното шкафче, изстисква съдържанието на едната в дланта си и започна да го втрива в члена му.

— Това пък какво е? — попита я той.

Тя се усмихна.

— Ще видиш.

Целуна го по устните, езикът й се плъзгаше в устата му с бързи движения като на птичка. Отдръпна се, езикът й се движеше към корема му, косата й струеше по тялото му като меки копринени пръсти. Почувства, че започва да се възбужда. Езикът й минаваше надолу по краката му, по стъпалата. Ноел нежно засмука пръстите му. Вече беше готов и тя седна върху него. Докато проникваше в нея, той почувства как топлината на тялото й започва да въздейства върху крема, с който го беше намазала, и усещането беше непоносимо възбуждащо. Докато се движеше нагоре-надолу, с лявата си ръка тя го галеше по тестисите и те започнаха да се затоплят. В крема имаше ментол и усещането за студ, съчетано с топлината на плътта й, която го обгръщаше, и със загряването на тестисите, го подлуди напълно.

Любиха се цяла нощ и всеки път Ноел го правеше различно. Това беше най-невероятното еротично преживяване в живота му. Сутринта Арман Готие каза:

— Ако събера достатъчно сила, за да стана, ще се облека и ще те заведа на закуска.

— Лежи си — отвърна Ноел. Отиде до гардероба, избра един от халатите му и го облече. — Почивай. Ще се върна.

След тридесет и пет минути се върна със закуска на табла. Имаше прясно изстискан портокалов сок, вкусен омлет с наденички и лук, затоплени, намазани с масло кифлички, конфитюр и кана с кафе. Всичко беше изключително вкусно.

— Ти няма ли да ядеш? — попита Готие.

Ноел поклати глава.

— Не.

Седеше в едно кресло и го гледаше как яде. Изглеждаше още по-красива в халата му, разтворен на прекрасните й гърди, с безгрижно разрошена коса.

Арман Готие беше променил напълно първоначалното си мнение за Ноел. Тя не беше краткотрайно приключение — бе просто съкровище. Но в театралната си кариера той беше срещал много съкровища и нямаше намерение да пропилява времето и таланта си като режисьор за една размечтала се аматьорка, която искаше да пробие в театъра, въпреки че беше красива и опитна в леглото. Готие беше човек, сериозно отдаден на изкуството си. В миналото не беше правил компромиси с това, нямаше да започне и сега.

Смяташе, че ще прекара нощта с Ноел и на сутринта ще я отпрати. Сега закусваше, разглеждаше я и се опитваше да измисли как да я запази като любовница, докато му омръзне, но без да я насърчава да става актриса. Разбираше, че му е необходима някаква примамка. Внимателно започна да опипва почвата.

— Смяташ ли да се омъжиш за Филип Сорел? — попита я той.

— Не, разбира се — отговори Ноел, — изобщо не искам това.

Ето сега беше моментът.

— А какво искаш? — попита Готие.

— Казах ти — тихо отговори Ноел, — искам да стана актриса.

Готие отхапваше от кифличката, печелейки време.

— Разбира се! — И добави: — Има много добри театрални педагози, при които мога да те, изпратя, те ще…

— Не — каза тя.

Гледаше го мило и сърдечно, сякаш готова да се съгласи с всичко, което й предложи, но Готие имаше чувството, че отвътре е от стомана. Можеше да каже „не“ по много и най-различни начини — с гняв, с укор, с разочарование, с обида, но тя го каза кротко. И съвсем категорично. Щеше да бъде по-трудно, отколкото беше предполагал. За миг Арман Готие се изкуши да й каже, както на десетки момичета всяка седмица, да се маха, че няма време за губене с нея. Но си спомни невероятните преживявания от предишната нощ и реши, че ще бъде глупак, ако я изпусне толкова бързо. Струваше си да направи малък, съвсем малък компромис.

— Добре — рече Готие, — ще ти дам да научиш една пиеса. Когато я знаеш наизуст, ще те прослушам и ще видим дали имаш талант. Тогава ще решим какво да правим с теб.

— Благодаря, Арман — промълви тя.

В думите й той не усети триумф, нито дори задоволство — просто потвърждение на неизбежното. За пръв път го бодна леко съмнение. Но това бе смешно, разбира се, той майсторски се оправяше с жените.

Докато Ноел се обличаше, Арман Готие отиде в претъпкания с книги кабинет и огледа познатите поизтъркани томове по рафтовете. Накрая с иронична усмивка избра „Андромаха“ от Еврипид. Това беше една от най-трудните класически пиеси. Върна се в спалнята и подаде книгата на Ноел.

— Заповядай, мила — каза той, — когато я научиш наизуст, ще я минем заедно.

— Благодаря, Арман. Няма да съжаляваш.

Колкото повече мислеше за това, толкова по-доволен се чувстваше от шегата си. На Ноел ще й трябват една-две седмици, за да научи ролята, а още по-вероятно е да дойде и да му признае, че не може да се справи. Той ще покаже разбиране, ще й обясни колко трудно е актьорското изкуство и връзката им ще продължи непомрачавана от нейните амбиции. Готие се уговори с нея да се видят същата вечер и тя си тръгна.

Когато Ноел се прибра в апартамента, в който живееше с Филип Сорел, той я чакаше. Беше много пиян.

— Кучка такава! Къде беше цяла нощ?

Нямаше значение какво ще му отговори. Сорел знаеше, че ще изслуша извиненията й, ще я набие, после ще я хвърли на леглото и ще й прости.

Но вместо да се извинява, Ноел просто каза:

— С друг мъж, Филип. Дойдох да си взема нещата.

Докато Сорел я гледаше слисан и невярващ на очите си, Ноел влезе в спалнята и започна да си събира вещите.

— За Бога, Ноел! — умоляваше я той. — Не прави така! Ние се обичаме. Ще се оженим.

Говори й в продължение на половин час — убеждаваше я, заплашваше я, предумваше я. През това време Ноел си събра багажа и напусна апартамента, а Сорел нямаше представа защо я е изгубил — не знаеше, че никога не я е притежавал.

Арман Готие репетираше нова постановка на пиеса, чиято премиера беше след две седмици, и по цял ден прекарваше в театъра. Като правило, когато репетираше, не мислеше за нищо друго. Част от гениалността му се състоеше в умението да се съсредоточава сериозно в работата си. За него не съществуваше нищо извън стените на театъра и актьорите, с които работеше. Но този ден беше по-различно. Готие се улавяше, че непрекъснато мисли за Ноел и за невероятната нощ, която бяха прекарали. Актьорите изиграваха някоя сцена, спираха и чакаха коментара му, а той изведнъж разбираше, че не е внимавал. Ядосан на себе си, се опитваше да се съсредоточи върху това, което прави, но в съзнанието му непрекъснато изплуваше голото тяло на Ноел и удивителното й въздействие върху него. Насред една драматична сцена усети, че се разхожда по сцената с ерекция, и се наложи да се извини и да излезе.

Имаше аналитичен ум и се опита да разбере с какво това момиче му въздейства толкова силно. Беше красива, но той беше спал с едни от най-красивите жени в света. Беше съвършена майсторска в любенето, но той познаваше и други такива жени. Изглеждаше интелигентна, но не и изключително умна, като личност беше приятна, но не и сложна. Имаше нещо друго, нещо, което режисьорът не можеше точно да определи. Тогава си спомни кроткото й „не“ и почувства, че в това е ключът към загадката. В нея имаше някаква непреодолима сила, с която би постигнала всичко, което пожелаеше. У нея имаше нещо, което оставаше непокътнато. Като други мъже преди него, и Арман Готие усети, че въздействието на Ноел върху него е по-силно, отколкото му се иска, докато той изобщо не я беше развълнувал, а това беше предизвикателство за мъжкото му самолюбие.

През целия ден се чувстваше объркан. Очакваше с трепет вечерта не само защото му се любеше с Ноел, но и защото искаше да докаже на себе си, че прави от мухата слон. Искаше му се тя да го разочарова, за да приключи с нея.

Тази нощ, докато се любеха, Арман Готие съзнателно наблюдаваше умението, похватите, изобретателността на Ноел, за да се увери, че всичко е механично и без чувства. Но се лъжеше. Тя му се отдаваше изцяло и напълно, желаейки единствено да му достави неизпитвано удоволствие, и се наслаждаваше на това. На сутринта Готие беше още по-запленен от нея.

Ноел отново му приготви закуска — този път фини палачинки с бекон и конфитюр, горещо кафе, всичко беше чудесно.

„Добре — мислеше си Готие, — попаднал си на младо момиче, което е красиво, може да се люби и да готви. Браво! Но достатъчно ли е това за един интелигентен мъж? Когато не се любиш и не ядеш — трябва да разговаряш. За какво ще ти говори тя? Отговорът беше, че всъщност няма никакво значение.“

Повече не стана дума за пиесата и Готие се надяваше, че Ноел е забравила или не е в състояние да научи ролята наизуст. Сутринта тя си тръгна, като му обеща да вечерят заедно.

— Ще можеш ли да се измъкнеш от Филип? — попита Готие.

— Аз го напуснах — отговори просто Ноел и даде на режисьора новия си адрес.

Той я гледаше втренчено.

— Разбирам.

Но не разбираше нищо.

Отново прекараха нощта заедно. Когато не се любеха, разговаряха. Ноел прояви голям интерес към него и той откри, че й говори за неща, които не беше обсъждал от години, лични неща, които не беше споделял с никого досега. Не споменаваха пиесата и Готие се поздравяваше, че ловко е решил въпроса.

На следващата вечер, след като се бяха нахранили и бяха готови за лягане, Готие се отправи към спалнята.

— Още не — спря го Ноел.

Той се обърна изненадан.

— Нали каза, че ще ме прослушаш?

— Но, разбира се — заекна Готие, — веднага щом си готова.

— Готова съм.

Той поклати глава.

— Не искам да я четеш, скъпа. Искам да те чуя, когато я научиш наизуст, за да мога наистина да те оценя като актриса.

— Научих я — отговори Ноел.

Режисьорът недоверчиво се ококори насреща й. Беше невъзможно да научи цялата роля само за три дни.

— Готов ли си да ме чуеш? — попита го Ноел.

Арман Готие нямаше избор.

— Разбира се. — Посочи й средата на стаята. — Това е сцената, а публиката ще бъде тук.

Седна на голямото удобно канапе. Ноел започна. Готие почувства, че настръхва. При него това беше характерна реакция — случваше му се, когато се натъкнеше на истински талант. Не че Ноел беше веща. Съвсем не. Неопитността й проличаваше при всяко движение или жест. Но тя притежаваше нещо много повече — изключителна искреност, природен талант, който придаваше на всяка реплика допълнителен смисъл и оттенък.

Когато тя завърши монолога, Готие искрено каза:

— Мисля, че един ден ще станеш сериозна актриса, Ноел. Наистина. Ще те изпратя при Жорж Фабер, най-добрия драматичен педагог в цяла Франция. Работейки с него, ти ще…

— Не.

Той изненадан я погледна. Отново същото кротко „не“. Категорично и окончателно.

— Какво „не“? — малко объркан попита Готие. — Фабер приема само най-добрите актьори. Ще те вземе единствено ако му кажа аз.

— Ще работя с теб — рече Ноел.

Готие почувства, че започва да се ядосва, и рязко отсече:

— Аз не обучавам никого. Не съм учител. Режисьор съм на професионални актьори. Когато станеш професионална актриса, аз ще ти бъда режисьор. — Бореше се да овладее гнева си. — Разбра ли?

Ноел кимна.

— Да, Арман, разбирам.

— Много добре.

Омилостивен, той я прегърна и получи от нея топла целувка. Вече съзнаваше, че напразно се безпокои. И тя като всяка друга жена имаше нужда от властен мъж. Нямаше да има повече проблеми с нея.

Тази нощ беше още по-хубава от предишните може би поради допълнителната възбуда от дребната им кавга.

През нощта той й каза:

— Наистина можеш да станеш чудесна актриса, Ноел. Ще бъда много горд с теб.

— Благодаря, Арман — прошепна тя.

Сутринта Ноел приготви закуска, после Готие отиде в театъра.

През деня й позвъни по телефона, ала тя не отговори, а вечерта, когато се прибра, нея я нямаше. Готие я чакаше, но тя не се появи и той лежа буден цяла нощ, питайки се дали не й се е случило нещо. Опита се да й телефонира в нейното жилище, ала никой не отговаряше. Изпрати й телеграма, но тя не беше доставена на адресанта, а когато след репетиция отиде у тях, никой не отговори.

През следващата седмица Готие беше като обезумял. Репетициите се проваляха. Той крещеше на всички актьори и толкова ги разстрои, че помощник-режисьорът предложи да преустановят работата за деня и Готие се съгласи. Актьорите си тръгнаха, а той седна сам на сцената, опитвайки се да проумее какво става с него. Казваше си, че Ноел е просто една жена, евтина амбициозна блондинка с психика на продавачка, която иска да стане звезда. Очерняше я с каквото му дойдеше наум, но в крайна сметка разбра, че няма смисъл. Искаше я. Вечерта тръгна да броди из улиците на Париж, напи се в малки барчета, където не го познаваха. Опитваше се да измисли начин да се свърже с Ноел, но безрезултатно. Нямаше дори с кого да си поговори за нея — освен с Филип Сорел, а това, разбира се, беше немислимо.

Една седмица след изчезването на Ноел Арман Готие се прибра пиян в четири часа сутринта. Отвори вратата и влезе в хола. Всички лампи светеха. Сгушена в креслото, облечена в един от халатите му, седеше Ноел и четеше книга. Когато той влезе, тя вдигна поглед и му се усмихна.

— Здравей, Арман.

Готие я гледаше, на сърцето му олекна, завладя го чувство на безгранично облекчение и щастие. Той каза:

— От утре започваме да работим заедно.

5.КАТЕРИН

Вашингтон, 1940 година

За Катерин Алегзандър Вашингтон се оказа най-вълнуващият град, който беше виждала. Винаги беше смятала Чикаго за важен център, но Вашингтон се оказа откритие за нея. Беше истинското сърце на Америка — пулсиращият център на властта. В началото Катерин се объркваше от разнообразието на униформите, изпълващи улиците — армейски, военновъздушни, военноморски, морски пехотинци. За първи път тя реално почувства мрачната заплаха на война.

Във Вашингтон войната присъстваше физически навсякъде. Когато настъпеше моментът, щеше да започне от този град. Оттук ще бъде обявена, оттук ще бъдат ръководени военните действия. Този град държеше в ръцете си съдбините на света. И тя — Катерин Алегзандър — беше частица от него.

Настани се при Сузи Робъртс в светъл приятен апартамент на четвъртия етаж — с просторен хол, от който се влизаше в две спални, с малка баня и миниатюрна кухничка. Сузи й се зарадва и първите й думи бяха:

— Побързай да си подредиш багажа и си изглади най-хубавата рокля. Довечера си поканена на вечеря.

Катерин премига.

— Кога успя да го организираш?

— Кати, във Вашингтон момичетата са тези, които подбират. Градът е така претъпкан със самотни мъже, че чак да ти стане жал.

Вечеряха в хотел „Уилард“. Кавалер на Сузи беше един конгресмен от Индиана, а на Катерин — лобист от Орегон. И двамата бяха в града без жените си. След вечерята отидоха да танцуват във „Вашингтон Кънтри Клъб“. Катерин се надяваше, че нейният кавалер може би ще й помогне да си намери работа. Вместо това получи предложение за кола и собствен апартамент, което отклони с благодарност.

Сузи се прибра в апартамента заедно с конгресмена. Катерин си легна. Не след дълго чу, че те влизат в спалнята на Сузи, пружините на леглото заскърцаха. Захлупи възглавницата върху главата си, за да не чува звука, но това не помогна. Представяше си как Сузи и партньорът й диво и страстно се любят в леглото. Сутринта, когато стана, Сузи вече беше на крак — изглеждаше свежа и бодра, готова да тръгне на работа. Катерин се опитваше да открие издайнически бръчки и други белези на разврата, но такива изобщо нямаше. Напротив — Сузи изглеждаше лъчезарна, кожата й беше съвършена. Катерин си помисли: „Боже мой, тя е Дориан Грей в женски вариант. Един ден ще изглежда великолепно, а аз ще приличам на сто и десет годишна.“

След няколко дни на закуска Сузи каза:

— Хей, чух, че се освобождава място, което може да те заинтересува. Снощи едно момиче разправяше, че напуска, за да се върне в Тексас. Един бог знае защо някой, успял да се измъкне от Тексас, иска пак да се върне там. Спомням си, че преди няколко години бях в Амарило и…

— Къде работи тя? — прекъсна я Катерин.

— Кой?

— Момичето — търпеливо рече Катерин.

— О! Работи при Бил Фрейзър. Той е шеф на отдела за информация в Държавния департамент. Миналия месец в „Нюзуик“ имаше голяма статия за него със снимката му на корицата. Казват, че е топло местенце. Едва снощи го чух, така че ако отидеш там сега, би трябвало да изпревариш другите кандидатки.

— Благодаря — признателно каза Катерин. — Уилям Фрейзър, дръж се — идвам!

След двадесет минути беше на път за Държавния департамент. Когато пристигна, охраната я упъти къде се намира кабинетът на Фрейзър и тя се качи в асансьора. Отдел за информация — струваше й се, че би желала точно такава работа.

Катерин поспря в коридора и извади огледалце, за да провери грима си. Изглеждаше добре. Все още нямаше девет и половина, така че сигурно щеше да бъде първа. Отвори вратата и влезе.

Преддверието беше претъпкано от момичета, които стояха, седяха или се облягаха на стената и говореха в хор. Обезумялата служителка, обсадена зад бюрото си, напразно се опитваше да въведе някакъв ред.

— Мистър Фрейзър е зает в момента — непрекъснато повтаряше тя. — Не знам кога ще може да ви приеме.

— Нали е обявил, че ще разговаря с кандидатките за секретарка? — попита едно момиче.

— Да, но… — Отчаяна, тя огледа тълпата. — Боже мой! Това е абсурдно!

Вратата към коридора се отвори и нахълтаха още три момичета, изблъсквайки Катерин настрана.

— Заето ли е вече мястото? — попита една от тях.

— Може би ще правим харем — предположи друга. — Тогава всички можем да останем.

Вратата на кабинета се отвори и се появи един мъж. Беше висок почти метър и осемдесет и имаше слабата фигура на човек, който не е спортист, но си поддържа формата три пъти седмично в спортния клуб. Косата му беше къдрава, руса, прошарена на слепоочията, имаше яркосини очи и силна, строга челюст.

— Сали, какво става тук, по дяволите? — Гласът му беше дълбок и властен.

— Момичетата са разбрали, че има свободно място, мистър Фрейзър.

— Господи! Самият аз научих едва преди час. — Очите му огледаха стаята. — Да не са го разгласили с барабани?

Погледът му се плъзна към Катерин, тя се поизпъчи и му хвърли усмивка, която казваше: „От мен ще стане страхотна секретарка“, но той я отмина и се спря при служителката.

— Трябва ми един брой на „Лайф“ — рече Фрейзър — отпреди три-четири седмици. На корицата има снимка на Сталин.

— Ще го поръчам, мистър Фрейзър — отговори тя.

— Трябва ми сега. — Той тръгна към кабинета си.

— Ще се обадя в бюрото на „Тайм“ и „Лайф“, може би те ще могат да намерят един екземпляр.

На вратата Фрейзър спря.

— Сали, сенатор Бора е на телефона. Искам да му прочета един пасаж от този брой. Имаш две минути, за да ми го намериш.

И затвори вратата. Кандидатките се спогледаха и свиха рамене. Катерин усилено мислеше. Обърна се и си проби път към изхода.

— Хубаво, една по-малко — рече някакво момиче.

Служителката вдигна телефона и набра информацията.

— Номерът на бюрото на „Тайм“ и „Лайф“ — помоли тя. Стаята утихна, момичетата я наблюдаваха. — Благодаря. — Затвори телефона, после отново го вдигна и набра номера. — Ало, обаждам се от кабинета на мистър Уилям Фрейзър от Държавния департамент. Мистър Фрейзър спешно се нуждае от един стар брой на „Лайф“. Този, който е със Сталин на корицата… Не пазите стари броеве? С кого да говоря?… Разбирам. Благодаря. — Тя затвори телефона.

— Нямаш късмет, миличка! — рече едно момиче.

Друга добави:

— Ама ги измислят едни, нали? Ако ми дойде довечера на гости, ще му почета.

Чу се смях.

Секретарската уредба иззвъня. Жената натисна бутона.

— Двете минути изтекоха — чу се гласът на Фрейзър. — Къде е списанието?

Служителката пое дълбоко дъх.

— Току-що говорих с бюрото на „Тайм“ и „Лайф“, мистър Фрейзър, и оттам казаха, че е невъзможно да…

Вратата се отвори и Катерин влезе забързана. В ръката си носеше броя на „Лайф“ със снимката на Сталин на корицата. Проби си път до бюрото и подаде списанието на служителката. Тя се ококори, не вярваше на очите си.

— Аз… тук е, мистър Фрейзър. Веднага ще ви го донеса.

Жената стана, усмихна се с благодарност на Катерин и влезе бавно в кабинета. Останалите момичета гледаха враждебно Катерин. След пет минути вратата се отвори и се появиха Фрейзър и служителката. Тя посочи Катерин.

— Това е момичето.

Уилям Фрейзър се обърна и замислено разгледа Катерин.

— Моля, влезте.

— Да, сър.

Катерин го последва в кабинета, чувстваше как погледите на другите момичета я пробождат в гърба. Фрейзър затвори вратата.

Кабинетът беше като всички други във вашингтонската администрация, но Фрейзър го беше обзавел стилно, оставяйки отпечатъка на личния си вкус в мебелите и предметите на изкуството.

— Седнете, мис…

— Алегзандър, Катерин Алегзандър.

— Сали ми каза, че вие сте намерили списанието.

— Да, сър.

— Предполагам, че не носите просто така в чантата си списание отпреди три седмици!

— Не, сър.

— Как го намерихте толкова бързо?

— Слязох до бръснарницата. В бръснарниците и в чакалните на зъболекарите винаги се търкалят стари броеве.

— Разбирам. — Фрейзър се усмихна и изсеченото му лице вече не беше толкова строго. — Признавам, не би ми хрумнало — каза той. — Във всичко ли сте толкова оправна?

Катерин си спомни за Рон Питърсън и отговори:

— Не, сър.

— Търсите работа като секретарка, така ли?

— Всъщност не. — Катерин видя изненаданото му изражение и бързо прибави: — Ще я приема, но бих искала да бъда ваша помощничка.

— Хайде да започнем със секретарското място — сухо рече Фрейзър. — Утре можете да ми станете помощничка.

Тя го погледна с надежда.

— Искате да кажете, че ще ме назначите?

— На пробен срок. — Той натисна бутона и се наведе към секретарската уредба. — Сали, моля те, благодари на младите дами. Кажи им, че мястото се заето.

— Веднага, мистър Фрейзър.

Той изключи уредбата.

— Задоволяват ли ви тридесет долара седмично?

— О, да, сър. Благодаря, мистър Фрейзър.

— Ще започнете утре в девет часа сутринта. Сали ще ви даде да попълните кадровия формуляр.

После Катерин отиде във „Вашингтон пост“. Полицаят във фоайето я спря.

— Аз съм личната секретарка на Уилям Фрейзър от Държавния департамент — надменно каза тя. — Трябва ми информация от вашия справочен отдел.

— Каква информация?

— За Уилям Фрейзър.

Той я изучава известно време и рече:

— Това е най-странното искане, което чувам тази седмица. Да не би вашият шеф да ви досажда?

— Не — каза тя обезоръжаващо. — Смятам да напиша експозе за него.

След пет минути един чиновник я въведе в справочния отдел, извади папката за Уилям Фрейзър и Катерин започна да чете.

След един час беше сред най-компетентните по въпроса за Уилям Фрейзър. Той беше четиридесет и пет годишен, бе завършил университета „Принстън“ с пълно отличие, бе основал рекламна агенция „Фрейзър Асошиътс“, преуспяла в този бизнес, а преди година по молба на президента си бе взел отпуска, за да работи за правителството. Бил е женен за Лидия Кампиън — богата дама от висшето общество. От четири години бяха разведени. Нямаха деца. Фрейзър беше милионер и имаше къща в Джорджтаун и вила в Бар Харбър, щата Мейн. Хоби — тенис и гребане, поло. В някои вестникарски публикации го наричаха „една от най-добрите партии в Америка“.

Катерин се прибра и съобщи на Сузи добрата новина, а тя настоя да я отпразнуват заедно с двама богати кадети от Анаполис.

Кавалерът на Катерин се оказа приятен, но през цялата вечер тя го сравняваше с Уилям Фрейзър и момчето й се струваше неопитно и тъпо. Чудеше се дали не е на път да се влюби в новия си шеф. Докато беше с него, не беше изпитала девически трепет, но той й хареса като личност и чувстваше уважение към него. Реши, че сигурно трепетите съществуват само в любовните френски романи.

Кадетите заведоха момичетата в малък италиански ресторант в покрайнините на Вашингтон, където вечеряха отлично, а после отидоха да гледат „Арсеник и стари дантели“ — за огромно удоволствие на Катерин. Накрая ги изпратиха до жилището им, а Сузи ги покани да пийнат по чашка. Когато на Катерин й се стори, че смятат да прекарат там нощта, тя се извини и каза, че трябва да си ляга.

Кавалерът й запротестира:

— Ние дори не сме започнали! Я ги погледни!

Сузи и нейният кавалер бяха на дивана, притиснати в страстна прегръдка. Кадетът грабна ръката на Катерин.

— Скоро може да започне война — настойчиво рече той и преди Катерин да успее да го спре, сложи ръката й върху нещо твърдо между краката си. — Нима ще изпратиш един мъж да воюва в такова състояние?

Катерин дръпна ръка, борейки се с гнева си.

— Сериозно съм го обмислила — каза тя спокойно — и съм решила, че ще спя само с ранените, които могат да се движат.

Обърна се и влезе в стаята си, като заключи вратата след себе си. Беше й трудно да заспи. Лежеше и си мислеше за Уилям Фрейзър, за новата си работа и колко възбудено е било момчето от Анаполис. След един час чу, че леглото на Сузи лудо заскърца. След това беше невъзможно да заспи.

В осем и половина на другата сутрин пристигна на новото си работно място. Вратата беше отключена, светлината в преддверието — запалена. От кабинета се чуваше мъжки глас и тя влезе вътре.

Уилям Фрейзър диктуваше в машината на бюрото си. Вдигна поглед към нея и изключи диктофона.

— Подранила си — каза той.

— Исках да се огледам, да се ориентирам, преди да започна работа.

— Седни.

Нещо в тона му я озадачи. Изглеждаше ядосан. Катерин седна.

— Не обичам хора, които си пъхат носа навсякъде, мис Алегзандър.

Катерин почувства, че се изчервява.

— Аз… не разбирам.

— Вашингтон е малък град. Дори не е град, а едно пикливо село. Ако стане нещо, всички го научават след пет минути.

— Все пак не…

— Собственикът на „Вашингтон пост“ ми се обади две минути след посещението ти там, за да попита защо моята секретарка ме проучва.

Катерин седеше слисана и не знаеше какво да каже.

— Откри ли всички клюки, които искаше да научиш?

Тя почувства, че смущението й бързо преминава в гняв.

— Не съм си пъхала носа — каза Катерин и се изправи. — Исках да получа информация за вас само за да знам за какъв човек ще работя. — Гласът й трепереше от възмущение. — Мисля, че една добра секретарка трябва да се приспособи към шефа си, и исках да знам към какво да се адаптирам.

Изражението на Фрейзър беше недружелюбно. Катерин го гледаше втренчено, мразеше го, беше готова да заплаче.

— Не се безпокойте, мистър Фрейзър, аз напускам. — Обърна се и тръгна към вратата.

— Седни! — Гласът му изплющя като камшик. Шокирана, Катерин се обърна. — Не мога да търпя примадони!

Тя го погледна гневно.

— Добре де! Извинявай. Сега ще седнеш ли? Моля.

Той взе лула от бюрото си и я запали. Катерин стоеше, без да знае какво да прави. Чувстваше се унизена.

— Мисля, че нищо няма да излезе — започна тя. — Аз…

Фрейзър дръпна от лулата си и угаси клечката.

— Разбира се, че ще излезе, Катерин — разумно рече той. — Не можеш да напуснеш сега. Виж колко безпокойства ми струва да обуча ново момиче.

Катерин го погледна и видя весели искрици в яркосините му очи. Той се усмихна. Неохотно и на нейните устни се появи лека усмивка. Тя се отпусна на един стол.

— Така е по-добре. Казвал ли ти е някой, че си твърде чувствителна?

— Сигурно. Извинявайте.

Фрейзър се облегна назад.

— Може пък аз да съм прекалено чувствителен. Да те наричат „една от най-добрите партии в Америка“ е като ритник по задника.

Искаше й се той да не употребява такива думи. Но кое я притесняваше повече, задник или партия?

Може би Фрейзър беше прав. Може би интересът й към него не беше толкова безпристрастен, както тя си мислеше. Може би подсъзнателно…

— … прицел за всяка проклета неомъжена идиотка — говореше Фрейзър. — Нямаш представа колко агресивни са понякога жените.

„Нямам ли?“ „Опитай нашата касиерка.“ При спомена Катерин се изчерви.

— Достатъчно, за да превърнат мъжа в педераст — въздъхна Фрейзър. — Е, като сме почнали с голямото проучване, кажи ми нещо за себе си. Имаш ли приятел?

— Не — каза тя и бързо добави: — По-точно, нямам постоянен.

Той я погледна озадачено.

— Къде живееш?

— С едно момиче, следвахме заедно.

— „Нортуестърн“.

Тя го погледна изненадана, после се сети, че сигурно е прочел формуляра, който беше попълнила.

— Да, сър.

— Ще ти кажа нещо за себе си, което няма да намериш във вестникарските архиви. Що се отнася до работата, съм костелив орех. Ще видиш, че съм справедлив, но много взискателен. С такива трудно се живее. Мислиш ли, че ще се справиш?

— Ще се опитам — каза Катерин.

— Добре. Сали ще ти обясни установения ред. Най-важното е да запомниш, че непрекъснато пия кафе. Обичам го черно и горещо.

— Ще запомня. — Тя стана и се отправи към вратата.

— И, Катерин…

— Да, мистър Фрейзър?

— Довечера, като се прибереш у дома, упражнявай се да казваш ругатни пред огледалото. Ако ще се стряскаш всеки път, когато кажа нецензурна дума, може и да си изпусна нервите.

Ето — пак я караше да се чувства като дете.

— Да, мистър Фрейзър — студено отвърна тя.

Изхвърча от кабинета, почти тресна вратата след себе си.

Срещата им съвсем не мина така, както Катерин очакваше. Уилям Фрейзър вече не й харесваше. Смяташе, че той е самодоволен, властен, безочлив грубиян. Нищо чудно, че жена му се е развела с него. Е, вече се беше хванала с тази работа, но реши, че ще започне да си търси друга. Искаше да работи за човешко същество, а не за деспот.

Когато Катерин излезе от кабинета му, Фрейзър се облегна на стола усмихнат. Нима все още момичетата бяха толкова болезнено млади, толкова искрени и добросъвестни? Ядосаната Катерин със святкащите очи и треперещите устни му се беше сторила толкова беззащитна, че изпита желание да я вземе в обятията си, да я закриля. Да я закриля от себе си — печално си призна той.

Тя притежаваше някакво старомодно привлекателно благородство, което Фрейзър отдавна не беше срещал у момичетата. Беше хубава, умна и имаше собствено мнение. По дяволите — щеше да стане най-добрата секретарка, която е имал. Дълбоко в себе си Фрейзър имаше усещането, че Катерин ще стане и нещо повече за него. Какво точно — все още не беше сигурен. Толкова често се беше опарвал, че автоматичната предупредителна система се включваше моментално щом някоя жена докоснеше чувствата му. Но това се случваше много рядко. Лулата му беше угаснала. Той я запали отново, все още с усмивка на лицето. Когато по-късно я извика, за да й диктува, Катерин се държеше любезно, но хладно. Очакваше Фрейзър да заговори за нещо лично, за да му покаже своята резервираност, но той се държеше сдържано и служебно. Катерин реши, че очевидно е забравил инцидента от сутринта. Мъжете са толкова безчувствени.

Въпреки всичко новата й работа я очарова. Телефонът постоянно звънеше, а имената на хората, които се обаждаха, я изпълваха с вълнение. През първата седмица два пъти се обади вицепрезидентът на Съединените щати, половин дузина сенатори, прочута актриса, която провеждаше рекламната капания за най-новия си филм. Кулминацията на всички беше обаждането на президента Рузвелт. Катерин толкова се притесни, че изпусна телефона и прекъсна секретарката му.

Освен телефонните обаждания Фрейзър имаше непрекъснато срещи в кабинета си, в клуба си или в някой от по-известните ресторанти. След първите няколко седмици остави Катерин сама да му урежда срещите и да прави резервациите. Тя започна да разбира с кого Фрейзър желае да се срещне и кого избягва. До края на месеца беше толкова погълната от работата си, че съвсем забрави за намерението си да търси друга работа.

Отношенията й с Фрейзър бяха все още чисто служебни, но вече го познаваше достатъчно добре и разбираше, че сдържаността му не е недружелюбие, а чувство за лично достойнство, стена от резервираност, щит срещу света. Катерин имаше усещането, че в действителност Фрейзър е много самотен. Работата му изискваше да бъде общителен, но тя чувстваше, че по природа е самотник. Чувстваше също и че Уилям Фрейзър не е от нейната категория. „Всъщност това се отнася за повечето мъже в Америка“ — рече си тя.

От време на време продължаваше да излиза със Сузи, но повечето от кавалерите й се оказваха женени полови атлети и тя предпочиташе да ходи на кино или на театър сама. Гледа „Жената в черно“ и „Живот с татко“ с Гъртруд Лорънс и с един нов комик — Дани Кей, „Алис в доспехи“ с младия Кърк Дъглас. „Кити Фойл“ с Джинджър Роджърс й допадна, защото й напомняше за самата нея. Веднъж на представление на „Хамлет“ забеляза в една ложа Фрейзър с изискано момиче, облечено в скъпа бяла вечерна рокля, която Катерин беше виждала във „Вог“. Нямаше представа кое е това момиче. Фрейзър сам уреждаше личните си срещи и тя не знаеше къде или с кого излиза. Той също я видя. На другата сутрин, след като привърши да й диктува, я попита:

— Хареса ли ти „Хамлет“?

— Пиесата е добра, но постановката не беше нищо особено.

— Актьорите ми харесаха — каза той. — Мисля, че актрисата, която играеше Офелия, беше много добра.

Катерин кимна и си тръгна.

— Не ти ли харесва Офелия? — упорстваше Фрейзър.

— Ако искате да бъда откровена — внимателно отговори Катерин, — мисля, че тя изобщо не се справи с ролята.

Обърна се и излезе.

Вечерта, когато се прибра вкъщи, Сузи й съобщи:

— Имахме посещение.

— Кой?

— Служител от ФБР. Проучват те.

„Господи, разбрали са, че съм девствена, а във Вашингтон сигурно има някакъв закон срещу това“ — помисли Катерин, но на глас попита:

— Защо ще ме проучва ФБР?

— Защото работиш за правителството.

— О!

— Как е твоят мистър Фрейзър?

— Моят мистър Фрейзър си е добре.

— Мислиш ли, че би ме харесал?

Катерин разгледа съквартирантката си — висока, снажна брюнетка.

— Да, за закуска.

Седмиците минаваха и постепенно Катерин се запозна с другите секретарки, които работеха в съседните кабинети. Няколко имаха връзка с шефовете си и за тях, изглежда, нямаше значение дали те са женени или не. Завиждаха на Катерин, че работи при Уилям Фрейзър.

— Всъщност що за птица е Златното момче? — попита я една от тях, докато обядваха. — Вече опита ли се да те сваля?

— О, той не си прави този труд — рече най-сериозно Катерин. — Просто всяка сутрин в девет часа влизам при него и се търкаляме на дивана до един часа, когато прекъсваме за обяд.

— Сериозно, как ти се струва?

— Може да му се устои — излъга Катерин.

След първата им кавга отношението й към Уилям Фрейзър значително се беше смекчило. Беше прав, когато й каза, че е много взискателен. Ако направеше грешка, той я смъмряше, но беше справедлив и проявяваше разбиране. Катерин виждаше как отделя време от личните си проблеми, за да помогне на хора, от които не би получил нищо. И винаги го правеше така, че да не му приписват заслугата. Да, наистина Уилям Фрейзър много й харесваше, но това си беше лично нейна работа.

Веднъж, когато трябваше да отхвърлят натрупалата се работа, Фрейзър я покани на вечеря в дома си, за да могат да работят до късно. Шофьорът му — Талмидж, чакаше с лимузината пред сградата. Няколко секретарки многозначително наблюдаваха как Катерин сяда на задната седалка и Фрейзър се настанява до нея. Лимузината плавно се включи в късното следобедно движение.

— Ще опетня доброто ви име — рече Катерин.

Фрейзър се изсмя.

— Нека ти дам един съвет. Ако някога имаш връзка с известна личност, прави го на открито.

— Ами ако се простудни?

Той се усмихна.

— Исках да кажа, води своя възлюбен, ако все още се употребява тази дума, на обществени места, в известни ресторанти, на театър.

— На Шекспирови пиеси ли? — невинно попита Катерин.

Фрейзър не й обърна внимание.

— Хората винаги търсят непочтени подбуди. Казват си: „Аха, води еди кого си на обществени места, интересно с кого ли се среща тайно?“ Никога не вярват на очевидното.

— Интересна теория.

— Артър Конън Дойл има един разказ как очевидното се използва за измама на хората — продължи Фрейзър. — Не си спомням заглавието.

— „Откраднатото писмо“ и е от Едгар Алън По — каза Катерин, но веднага съжали.

Мъжете не обичат умни момичета. Ала какво от това? Тя не е негово момиче, тя е негова секретарка.

Останалата част от пътя изминаха в мълчание.

Къщата на Фрейзър в Джорджтаун беше като от журнал. Беше четириетажна и сигурно на повече от двеста години. Иконом в бяло сако им отвори вратата. Фрейзър каза:

— Франк, това е мис Алегзандър.

— Здравейте, Франк, разговаряли сме по телефона — рече Катерин.

— Да, мис Алегзандър, радвам се да се запозная с вас.

Катерин огледа преддверието. Към втория етаж водеше красива стара стълба. Дъбовото дърво беше излъскано до блясък. Подът беше мраморен, отгоре се спускаше лъскав полилей.

Фрейзър наблюдаваше лицето й.

— Харесва ли ти? — попита той.

— Дали ми харесва? О, да!

Той се усмихна и Катерин се запита дали не е показала прекален ентусиазъм, като момиче, привлечено от богатството, като някоя от агресивните жени, които постоянно го преследваха.

— Приятно е — неумело прибави тя.

Фрейзър я гледаше шеговито и тя изпита ужасното чувство, че той може да чете мислите й.

— Заповядай в кабинета.

Катерин го последва в просторна стая, облицована с тъмна ламперия и пълна с книги. Тя носеше атмосферата на друга епоха, изискаността на един по-спокоен, по-приветлив начин на живот.

Фрейзър я наблюдаваше и сериозно я попита:

— Е, какво?

Този път нямаше да я хване.

— По-малка е от библиотеката на Конгреса — предпазливо рече тя.

— Права си — изсмя се той.

Франк влезе със сребърна кофичка за лед и я постави върху барчето в ъгъла.

— В колко часа ще искате да вечеряте, мистър Фрейзър?

— В седем и половина.

— Ще кажа на готвача. — Франк излезе от стаята.

— Какво да ти налея?

— Нищо, благодаря.

— Изобщо ли не пиеш, Катерин?

— Не, когато имам да работя — отвърна тя — Започвам да бъркам „г“ с „т“.

— Искаш да кажеш „г“ с „к“.

— Не, „г“ с „т“. Те са едно до друго на машината.

— Не знаех.

— Не е нужно да го знаете. Нали за това ми плащате куп пари всяка седмица.

— Колко ти плащам? — попита Фрейзър.

— Тридесет долара и вечеря в най-красивата къща във Вашингтон.

— Сигурна ли си, че не искаш нищо за пиене?

— Не, благодаря.

Фрейзър си направи мартини, а Катерин се разхождаше из стаята и разглеждаше книгите. Имаше ги всички традиционни заглавия от класиката и допълнително цели секции с книги на италиански и арабски. Фрейзър се приближи до нея.

— Наистина ли говорите италиански и арабски? — попита Катерин.

— Да. Няколко години живях в Близкия изток и научих арабски.

— А италианския?

— Известно време ходих с една актриса италианка.

Тя се изчерви.

— Извинявам се, не исках да любопитствам.

Той я погледна развеселен и Катерин се почувства като ученичка. Не можеше да разбере дали мрази Уилям Фрейзър, или го обича. Беше сигурна само в едно — той беше най-симпатичният мъж, когото познаваше.

Вечерята беше превъзходна — все френски специалитети с божествени сосове. Десертът беше череши. Нищо чудно, че Фрейзър тренираше в клуба си три пъти седмично.

— Хареса ли ти? — попита я той.

— Не е като храната в стола — рече тя усмихната.

Фрейзър се засмя.

— Някой ден трябва да ям в стола.

— На ваше място не бих го правила.

— Толкова ли е лоша храната? — погледна я той.

— Не заради храната. Заради момичетата. Ще ви разкъсат.

— Защо мислиш така?

— Непрекъснато говорят за вас.

— Искаш да кажеш, че разпитват за мен?

— И още как! — усмихна се тя.

— Представи си колко са разочаровани от липсата на информация.

Тя поклати глава.

— Напротив. Аз измислям най-различни истории за вас.

— Какви например?

— Наистина ли искате да знаете?

— Разбира се.

— Ами казвам им, че сте страшилище и ми крещите по цял ден.

— Е, чак по цял ден — ухили се той.

— Разправям им, че сте луд на тема лов и обикаляте из кабинета със заредена пушка, докато ми диктувате, а мен постоянно ме е страх, че тя ще гръмне и ще ме убие.

— Това сигурно им е много интересно.

— Забавляват се, опитвайки се да разберат какъв човек сте в действителност.

— А ти разбрала ли си какъв съм в действителност? — Тонът му стана сериозен.

Тя го погледна в яркосините очи за миг, после се обърна и рече:

— Мисля, че съм разбрала.

— Какъв съм?

Катерин почувства внезапно вътрешно напрежение. Това вече не беше шега — в разговора се долавяха нови нотки. Вълнуващи, смущаващи. Тя не отговори.

Фрейзър я гледа известно време, после се усмихна.

— Аз не съм интересна тема. Искаш ли още десерт?

— Не, благодаря — няма да мога да ям една седмица.

— Тогава да работим.

Работиха до полунощ. Фрейзър изпрати Катерин до вратата, а Таламидж я откара до дома й.

През целия път тя мислеше за Фрейзър. За силата му, за чувството му за хумор, за неговата състрадателност. Някой беше казал, че човек трябва да бъде много силен, преди да си позволи да бъде мил. Уилям Фрейзър беше много силен. Тази вечер беше една от най-хубавите в живота й и това я тревожеше. Боеше се да не се превърне в някоя ревнива секретарка, която по цял ден седи в кабинета и ненавижда всички момичета, обаждащи се на шефа й. Не, нямаше да допусне такова нещо. Всички що-годе прилични жени във Вашингтон гледаха да го впримчат. Тя нямаше да се присъедини към тях.

Когато се прибра, Сузи я чакаше и се нахвърли веднага върху нея.

— Казвай! Какво стана?

— Нищо — отговори Катерин. — Вечеряхме заедно.

Сузи я зяпаше невярваща.

— Ама изобщо ли не се опита да те сваля?

— Не, разбира се.

Сузи въздъхна.

— Знаех си. Било го е страх.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, сладурче, че се правиш на Дева Мария. Сигурно се е страхувал, че ако те пипне с пръст, ще изпищиш: „Изнасилват ме!“, и ще припаднеш.

Катерин почувства, че бузите й пламват.

— Не се интересувам от него в този смисъл — наежи се тя. — И не се правя на Дева Мария.

„Правя се на Дева Катерина.“ Добрата стара света Катерина.

Само дето беше преместила благочестивия си щаб във Вашингтон. Нищо друго не се беше променило. Тя все още изповядваше същата вяра.

Следващата половин година Фрейзър постоянно пътуваше — до Чикаго, до Сан Франциско, до Европа. Катерин непрекъснато беше заета с работа и все пак в службата й се струваше самотно и празно, когато Фрейзър отсъстваше.

Потокът от интересни посетители — предимно мъже — не спираше и Катерин биваше отрупвана с предложения. Можеше да избира между поканите за обеди, за вечери, за пътешествия до Европа и за леглото. Не приемаше нито една, защото, първо, тези мъже не я интересуваха, и, второ, чувстваше, че Фрейзър не би одобрил да смесва служебните си задължения с развлеченията. Дори да знаеше, че тя постоянно отклонява подобни предложения, Фрейзър не казваше нищо. На другия ден след вечерята в дома му й повиши заплатата с десет долара седмично.

На Катерин й се струваше, че темпото на живот в града се е променило. Хората се движеха по-бързо, станаха по-напрегнати. Заглавията на вестниците крещяха за непрекъснатия низ от нашествия и кризи в Европа. Падането на Франция се отрази на американците по-силно, отколкото другите шеметни събития в Европа. Те се почувстваха лично засегнати, че страната, която беше една от люлките на Свободата, беше загубила своята.

Падна Норвегия, Англия се сражаваше на живот и смърт в битката за Британия. Германия, Италия и Япония подписаха пакт. Чувството, че и Америка неизбежно ще бъде въвлечена във войната, се засилваше.

Един ден Катерин попита Фрейзър какво мисли за това.

— Според мен е само въпрос на време — замислено отговори той. — Щом Англия не може да спре Хитлер, ще трябва да го спрем ние.

— Но сенатор Бора казва…

— Символ на американските първенци би трябвало да бъде щраусът — ядосано изкоментира Фрейзър.

— А какво ще правите вие, ако има война?

— Ще стана герой — рече той.

Катерин си го представи как тръгва на война, красив в офицерската униформа, но идеята съвсем не й хареса. Струваше й се глупаво в тези просветени времена хората да мислят, че могат да разрешат различията си, като се избиват взаимно.

— Не се тревожи, Катерин — каза й Фрейзър, — засега все още няма нищо. А когато настъпи моментът, ние ще бъдем готови.

— Ами Англия? — попита тя. — Ако Хитлер реши да я нападне, дали ще му устои? Той има токова много танкове и самолети, а те нямат нищо.

— Ще имат — увери я Фрейзър. — Много скоро.

Той промени темата и отново започнаха да работят.

След една седмица всички заглавия в пресата съобщаваха за нов план на Рузвелт „Наем-заем“ за оказване на помощ. Значи Фрейзър е знаел и се бе опитал да я успокои, без да издава информацията си.

Седмиците летяха бързо. От време на време Катерин приемаше някоя покана за среща, но винаги сравняваше кавалера си с Уилям Фрейзър и се питаше защо ли изобщо си прави труда да излиза с когото и да било. Разбираше, че в емоционално отношение сама се е довела до задънена улица, но не знаеше как да се измъкне от това положение. Казваше си, че просто се е увлякла по Фрейзър и ще го преодолее, но в същото време чувствата й пречеха да оцени компанията на други мъже, защото тяхното ниво й се струваше много по-ниско.

Една вечер остана да работи до по-късно. Фрейзър беше отишъл на представление, но след това неочаквано се върна в службата. При влизането му Катерин стреснато вдигна поглед.

— Какво става тук, по дяволите? — изръмжа той. — Трябва ли да работиш като роб?

— Исках да довърша доклада, за да го вземете утре със себе си в Сан Франциско — отвърна тя.

— Можеше да ми го изпратиш по пощата. — Той седна срещу нея, изучавайки я. — Нямаш ли по-интересни занимания вечер от писането на тъпи доклади?

— Тази вечер ми беше свободна.

Фрейзър се облегна на стола, сплете пръсти, опря на тях брадата си и загледа Катерин втренчено.

— Спомняш ли си какво ми каза първия ден в този кабинет?

— Тогава казах много глупости.

— Каза, че не искаш да бъдеш секретарка, а моя помощничка.

Тя се усмихна.

— Какво ли знаех тогава!

— Сега вече знаеш.

Тя го погледна.

— Не разбирам.

— Много е просто, Катерин — тихо рече той. — През последните три месеца ти всъщност беше моя помощничка. Сега официално ще те назнача за такава.

Тя го зяпаше невярваща.

— Сигурен ли сте, че…

— Не ти дадох по-скоро поста и заплатата, защото не исках да те плаша. Но вече знаеш, че можеш да вършиш тази работа.

— Не знам какво да кажа — заекна Катерин, — аз… няма да съжалявате, мистър Фрейзър.

— Вече съжалявам. Моите помощници ме наричат Бил.

— Бил.

Късно през нощта Катерин лежеше и си спомняше как я беше погледнал и как се беше почувствала от този поглед и дълго не можеше да заспи.

Няколко пъти бе писала на баща си да й дойде на гости във Вашингтон. Гореше от желание да му покаже града, да го запознае с приятелите си и с Бил Фрейзър. Не беше получила отговор на последните две писма. Разтревожена, телефонира на чичо си в Омаха. Той вдигна телефона.

— Кати! Тъкмо щях да ти се обадя.

Сърцето на Катерин се сви.

— Как е татко?

Кратка пауза.

— Получи удар. Исках да ти се обадя, но баща ти ме помоли да почакам, докато се почувства по-добре.

Катерин стискаше слушалката.

— По-добре ли е?

— Боя се, че не, Кати — каза чичо й. — Парализиран е.

— Веднага тръгвам — рече Катерин.

Отиде да уведоми Бил Фрейзър.

— Съжалявам — каза той. — Мога ли да помогна с нещо?

— Не знам. Искам веднага да замина при него, Бил.

— Разбира се. — Той вдигна телефона.

Шофьорът му закара Катерин до жилището й, тя метна някакви дрехи в куфара си, после той я откара на летището. Фрейзър й беше уредил резервация за самолета.

Лелята и чичото на Катерин я чакаха на летището в Омаха и само един поглед й беше достатъчен, за да разбере, че е закъсняла. До погребалното бюро пътуваха в мълчание. Катерин не можеше да изрази обзелото я чувство на невъзвратима загуба и самотност. Част от нея беше умряла, нещо си беше отишло завинаги. Въведоха я в малък параклис. Тялото на баща й, облечен в най-хубавия му костюм, почиваше в прост ковчег. Времето го беше смалило, сякаш плътта му се бе износила от допира с живота. Чичото й подаде личните вещи на баща й — съкровища, събирани цял живот: петдесет долара, няколко стари снимки, няколко разписки, един часовник, един потъмнял сребърен нож за разрязване на хартия и всичките й писма до него — старателно завързани с връвчица и разръфани от четене. Жалко наследство, останало след един човек. Сърцето на Катерин се късаше заради баща й. Мечтите му бяха толкова големи, а успехите му — толкова нищожни. Спомняше си го бодър и жизнен, когато беше малка, а той се връщаше от път с пълен джоб пари и отрупани с подаръци ръце. Припомни си чудесните му изобретения, на които все не достигаше нещо. Не беше много, но само тези спомени й бяха останали от него. Катерин имаше да му каже толкова неща, изведнъж искаше да направи толкова за него, но вече беше късно.

Погребаха баща й в малките гробища до черквата. Катерин смяташе да прекара нощта при леля си и чичо си и на другия ден да вземе влака. Но изведнъж почувства, че не би могла да остане и миг повече, обади се на летището и резервира място за следващия самолет за Вашингтон. Бил Фрейзър я чакаше на летището и присъствието му като че беше съвсем естествено. Естествено беше да се погрижи за нея, когато тя имаше нужда от него.

Заведе я на вечеря в една странноприемница във Вирджиния, тя започна да му разказва за баща си. Насред една забавна история се разплака, но странно — не изпитваше стеснение от Бил Фрейзър.

Той й предложи да си вземе отпуска, но тя предпочиташе да бъде заета с работа, да мисли за нещо друго, а не за смъртта на баща си. Стана й навик да вечеря един-два пъти седмично с Фрейзър. Той й беше станал още по-близък.

Случи се без предварително паниране или обмисляне. Работиха до късно. Катерин проверяваше някакви документи и почувства, че Бил Фрейзър стои зад гърба й. Пръстите му я докоснаха по шията — бавно и гальовно.

— Катерин…

Тя се обърна и се оказа в обятията му. Сякаш вече се бяха целували хиляди пъти, сякаш това беше и миналото, и бъдещето й, всичко си бе в реда на нещата.

„Толкова е просто — мислеше си Катерин. — Било е толкова просто, но не съм знаела.“

— Вземи си палтото, любима — каза Бил Фрейзър, — отиваме у дома.

В колата седяха притиснати, ръката на Фрейзър нежно и покровителствено я обгръщаше. Никога не беше изпитвала такова щастие. Беше сигурна, че е влюбена в него, нямаше значение дали той я обича. Бил я харесваше и на нея това й стигаше. Припомни си за Рон Питърсън и потръпна.

— Има ли нещо? — попита Фрейзър.

Катерин си спомни мотелската стая с мръсното напукано огледало. Погледна силното интелигентно лице на мъжа, който я прегръщаше.

— Вече не — благодарна отговори тя и преглътна. — Трябва да ти кажа нещо. Девствена съм.

Фрейзър се усмихна и учуден поклати глава.

— Невероятно. Как така попаднах на единствената девственица във Вашингтон?

— Опитвах се да поправя нещата — искрено рече Катерин, — но просто не се получи.

— Това ме радва — каза Фрейзър.

— Значи, нямаш нищо против?

Лицето му отново светна в шеговита усмивка.

— Знаеш ли какъв ти е проблемът?

— Да, разбира се!

— Прекалено се тревожиш за това.

— Да, разбира се!

— Номерът е да се отпуснеш.

Тя мило поклати глава.

— Не, скъпи, номерът е да си влюбен.

След половин час колата спря пред неговия дом. Фрейзър я покани в библиотеката.

— Искаш ли да пийнеш нещо?

Тя го погледна.

— Хайде да се качим горе.

Той я прегърна и силно я целуна. Катерин страстно се притисна до него, сякаш искаше да го погълне в себе си. „Ако тази нощ нещо се обърка, ще се самоубия. Наистина ще се самоубия“ — мислеше си тя.

— Хайде — каза той и я хвана за ръката.

Спалнята на Бил Фрейзър беше голяма стая, където си личеше, че живее сам мъж, с висок испански скрин до едната стена. В другия край имаше ниша с камина и маса за закуска пред нея. До едната стена имаше голямо двойно легло. Отляво бяха банята и стаята дрешник.

— Сигурна ли си, че не искаш да пийнеш нещо? — попита Фрейзър.

— Не ми е нужно.

Той отново я прегърна и целуна. Катерин почувства, че е възбуден, и приятна топлина заля тялото й.

— Ще се върна — рече Бил.

Катерин го гледаше как излиза от стаята. Беше най-хубавият, най-прекрасният мъж, когото познаваше. Седеше и мислеше за него и изведнъж разбра защо той е излязъл. Даваше й възможност да се съблече сама, за да не изпитва неудобство. Бързо започна да сваля дрехите си. След минута погледна голото си тяло и си рече: „Сбогом, света Катерино.“ Отиде до леглото и се пъхна между чаршафите.

Фрейзър влезе, облечен в халат от копринено моаре с цвят на боровинки. Приближи се до леглото, взрян в нея. Черната й коса се беше разпиляла по бялата възглавница, красивото й лице се открояваше. Беше още по-развълнуван, защото знаеше, че всичко е станало от само себе си.

Той смъкна халата и легна до нея. Изведнъж Катерин се сепна.

— Аз нямам нищо — каза тя. — Мислиш ли, че ще забременея?

— Да се надяваме.

Тя озадачено го погледна и отвори уста да попита какво има предвид, но той я затвори с устните си. Ръцете му се движеха по тялото й, нежно го изучаваха, тя забрави всичко освен това, което ставаше с нея. Съзнанието й се съсредоточи в една точка, тя чувстваше как Бил се опитва да проникне в нея, твърдо, пулсиращо, насилващо — миг на остра, неочаквана болка, после чуждото тяло започна да потъва все по-дълбоко в нея, движеше се във все по-лудешки ритъм. Бил я попита:

— Готова ли си?

Не беше съвсем наясно за какво трябва да е готова, но каза:

— Да.

Изведнъж той извика:

— О, Кати! — И след последен единичен тласък остана да лежи неподвижен върху нея.

Когато всичко свърши, Бил я попита:

— И на тебе ли ти беше хубаво?

— Да, беше чудесно — отвърна Катерин.

— С времето става по-хубаво — допълни той.

Обзета от радост, че може да му донесе такова щастие, тя се опита да не се тревожи от разочарованието, което е изпитала. Може би беше както с маслините. Човек трябва да придобие вкус към това. Лежеше в ръцете му, оставяйки се гласът му да я гали, да я успокоява, й си мислеше: „Ето това е важното — да бъдем заедно като две човешки същества, които се обичат и споделят любовта си.“ Беше чела прекалено много изпълнени с драматизъм любовни романи, беше слушала твърде обещаващи любовни песни. Очакваше прекалено много. Или пък — ако беше истина, трябваше да се примири, че е фригидна. Сякаш прочел мислите й, Фрейзър я притисна по-близо до себе си и каза:

— Не се тревожи, ако си разочарована, любима, първия път винаги боли.

Когато Катерин не му отговори, Фрейзър се надигна на лакът и загрижено я попита:

— Как се чувстваш?

— Прекрасно — бързо каза тя и се усмихна. — Ти си най-добрият любовник, когото съм имала.

Целуна го и го прегърна, за да усеща топлината и сигурността, които той й даваше, и най-накрая стегнатият възел в нея започна да се разхлабва, тя се отпусна и се почувства доволна.

— Искаш ли бренди? — попита Бил.

— Не, благодаря.

— Смятам да си налея едно. Не всяка вечер човек спи с девица.

— Имаше ли нещо против? — попита го Катерин.

Той й хвърли онзи странен, разбиращ поглед, понечи да каже нещо, после размисли.

— Не.

В гласа му имаше някаква нотка, която тя не можеше да разбере.

— Дали… — Катерин преглътна. — Дали съм в ред?

— Прекрасна си — каза той.

— Наистина ли?

— Наистина.

— Знаеш ли, едва не се отказах да спя с теб. Знаеш ли защо?

— Защо?

— Страхувах се, че няма да искаш да ме видиш повече.

Той се изсмя.

— Това са бабини приказки, поощрявани от разтревожени майки, които искат да опазят дъщерите си. Сексът не разделя хората, Катерин, той ги сближава.

Беше истина. Тя не беше чувствала никого по-близък от него. Външно може би си беше същата, но знаеше, че се е променила.

Младото момиче, дошло в този дом вечерта, беше изчезнало завинаги. На негово място вече беше една жена. Жената на Уилям Фрейзър. Най-после беше намерила тайнствения Свети Граал. С търсенето беше приключено.

Сега дори онези във ФБР щяха да бъдат доволни.

6.НОЕЛ

Париж, 1941 година

През 1941 година Париж щедро предлагаше на някои хора благоприятни възможности да натрупат богатства, но за други си беше жив ад. Думата „Гестапо“ всяваше ужас. Действията на Гестапо бяха главна тема на разговорите, които се водеха шепнешком. Преследванията на френските евреи, които започнаха като на шега със счупването на няколко витрини, умело бяха превърнати от Гестапо в систематично конфискуване, изолация и изтребление.

На 29 май беше издадена нова наредба — „… шестоъгълна звезда с размер на човешка длан и с черен ръб. Задължително да бъде изработена от жълт плат и да има черен надпис «ЕВРЕИН». Трябва да бъде здраво зашита на дрехите на видно място вляво на гърдите и да се носи от всички над шест години.“

Не всички французи приемаха да бъдат мачкани от германския ботуш. Маките — участниците във Френската съпротива, се бореха умно и упорито, ала когато залавяха тях, ги избиваха особено изобретателно.

Една млада графиня беше принудена да подслони местното немско командване в приземния етаж на фамилния си замък край Шартр, а в същото време криеше на тавана петима издирвани участници в Съпротивата. Двете групи не се срещнаха, но за три месеца косата на графинята побеля напълно.

Германците живееха така, както се полага на победители, ала средните французи страдаха от недостиг на всичко с изключение на студа и мизерията. Газта се разпределяше под режим, нямаше отопление. Парижани преживяха зимата, като купуваха с тонове трици, складираха ги в едната половина на апартаментите и отопляваха другата половина чрез специални печки за горене на трици.

Всичко — от цигарите и кафето до кожите — беше ерзац. Французите се шегуваха, че няма разлика какво ядат — вкусът е един и същ. Французойките, известни като най-елегантните жени в света, носеха опърпани палта от овчи кожи вместо от вълна и обувки с дървени подметки, чието тракане по улиците на Париж напомняше конски тропот. Не достигаха и захаросаните бадеми — традиционна почерпка на кръщене, и сладкарниците приемаха поръчки по списък. Из улиците се срещаха някое и друго такси, но най-разпространената форма на транспорт бяха велосипедите тандеми.

Както винаги при продължителни кризи, театърът беше в разцвет. В киното и в театъра хората търсеха убежище от смазващата действителност на ежедневието.

Ноел Паж стана звезда само за една вечер. Ревниви актьори шушукаха, че се дължало единствено на властта и таланта на Арман Готие. Наистина Готие даде началния тласък на кариерата й, но сред театралите важи аксиомата, че звездата се създава единствено от публиката — този безлик, капризен, боготворящ, променлив арбитър на съдбата на изпълнителя. А публиката боготвореше Ноел.

Арман Готие горчиво съжаляваше за ролята си в кариерата на Ноел. Тя вече нямаше нужда от него, свързваше ги само някаква прищявка и той живееше в постоянен страх, че един ден Ноел ще го напусне. По-голямата част от живота му беше свързана с театъра, но никога не беше срещал жена като нея. Тя ненаситно поглъщаше и учеше всичко, което той можеше да й покаже, и искаше още и още. Метаморфозата, която се извършваше с нея, беше невероятна: в началото колебливо усвояваше репликите, та накрая да овладее същината на образа. От самото начало Готие знаеше, че Ноел ще стане звезда — беше безспорно, — но след като я опозна по-добре, се изненада, че не това е нейната цел. Всъщност актьорското майсторство не я интересуваше.

Отпърво Готие просто не можеше да повярва. Да стане звезда, безусловно беше върхът. Но за Ноел това беше просто един трамплин и Готие изобщо нямаше представа каква е реалната й цел. Тя беше едно тайнство, загадка и Готие имаше чувството, че колкото повече я опознава, толкова по-малко я разбира. Както при китайските кутии — отваряш една, а в нея намираш друга, и това се повтаряше отново и отново. Готие се гордееше, че познава хората и особено жените, затова се вбесяваше, че не знае абсолютно нищо за жената, с която живее и която обича. Предложи й да се оженят и тя отговори „Да, Арман“, но той разбираше, че за нея това не означава нищо, нищо повече от годежа й с Филип Сорел или Господ знае с колко други мъже в миналото й. Съзнаваше, че тази сватба никога няма да се състои. Когато беше готова, Ноел щеше да продължи по своя път.

Готие беше убеден, че всеки мъж, който я срещне, се опитва да я отведе в леглото си. Знаеше също така от приятелите си, които му завиждаха, че никой от тях не е успял.

— Късметлия си, негоднико — каза му един приятел, — сигурно си надарен като бик. Предложих й яхта, собствен замък с прислуга в Кап д’Антиб, а тя ми се изсмя.

Друг приятел — банкер — му рече:

— За първи път попадам на нещо, което не може да се купи с пари.

— Ноел ли?

Банкерът кимна.

— Да. Казах й да определи сама цената си. Тя отговори, че това не я интересува. С какво я държиш, приятелю?

И Арман Готие би искал да знае отговора на този въпрос.

Спомняше си как бе открил първата пиеса за нея. Прочете не повече от десетина страници и разбра, че точно това му трябва. Беше драма за жена, чийто съпруг е отишъл на война. Един ден в дома й се появява войник, който казва, че е приятел на мъжа й и са служили заедно на Източния фронт. После жената се влюбва във войника, без да знае, че е убиец психопат и че животът й е в опасност. Образът на жената беше превъзходен и Готие незабавно се съгласи да постави пиесата, при условие че Ноел Паж играе главната роля. Спонсорите не бяха склонни да дадат главната роля на неизвестна актриса, но се съгласиха да я прослушат. Готие побърза да съобщи добрата новина на Ноел. Беше дошла при него, защото искаше да стане звезда, и сега той щеше да изпълни желанието й. Казваше си, че това ще ги сближи истински, ще я накара истински да го обикне. Ще се оженят и тя ще бъде негова завинаги.

Но когато й го съобщи, Ноел просто го погледна и рече:

— Чудесно, Арман, благодаря ти — така както би му благодарила за точното време или за огънчето за цигарата й.

Готие дълго я наблюдава, съзнаваше, че у нея нещо е прекършено, че някакво нейно чувство е умряло или никога не е съществувало и никой никога не би могъл да я притежава. Разбираше го и все пак не можеше да повярва, защото виждаше едно красиво предано момиче, изпълняващо с радост всеки негов каприз, без да иска нищо в отплата. Готие я обичаше, затова отхвърли тези съмнения и започнаха да работят върху пиесата.

На прослушването Ноел беше блестяща и както очакваше Готие, получи ролята без никакви условия. Когато след два месеца в Париж се състоя премиерата, за една вечер Ноел се превърна в най-голямата звезда на Франция. Критиците бяха готови да се нахвърлят срещу пиесата и срещу Ноел, знаейки, че Готие е поверил главната роля на любовницата си — актриса без никакъв опит, а такова нещо не беше за изпускане. Но тя ги заплени напълно — търсеха нови суперлативи, за да опишат изпълнението и красотата й. Пиесата пожъна нечуван успех.

Всяка вечер след спектакъла гримьорната на Ноел се изпълваше с посетители. Тя приемаше всички — обущари, войници, милионери, продавачки — и се отнасяше към всички еднакво търпеливо и любезно. Готие я наблюдаваше изумен. „Сякаш е принцеса, която приема своите поданици“ — мислеше си той.

В продължение на година Ноел получи три писма от Марсилия. Късаше ги, без да ги отваря, и накрая те престанаха да идват.

През пролетта игра главната роля в един филм, режисиран от Арман Готие, след което се прочу още повече. Готие се чудеше на търпението й, когато даваше интервюта или я снимаха. Повечето звезди мразеха това и го правеха само заради рекламата или от самолюбие. Но Ноел не се вълнуваше от тези неща. Променяше темата на разговора, когато Готие я питаше защо не използва възможността да отиде на почивка в Южна Франция, а предпочита да остане в студения дъждовен Париж да позира до премала за „Матен“, „Птит Паризиен“ или „Илюстрасион“. И добре, че не знаеше истинската причина, защото щеше да бъде смаян. Основанията на Ноел бяха много прости.

Тя правеше всичко това заради Лари Дъглас.

Когато позираше за снимки, си представяше как някогашният й любовник взима списанието и я познава. Когато играеше в някой филм, виждаше как Лари Дъглас седи в киносалона в някоя далечна страна и я гледа. Ролите й бяха едно напомняне за него, вест от миналото, сигнал, който един ден ще го върне при нея, а това беше единственото, което Ноел искаше — да се върне при нея, за да го унищожи.

Благодарение на Кристиан Барбе досието й за Лари Дъглас непрекъснато набъбваше. Дребничкият детектив се премести в голям луксозен апартамент на улица „Рише“ близо до „Фоли Бержер“. Когато Ноел го посети в новата кантора за първи път, той се изхили на изненадата й и обясни:

— Евтино го взех. Кантората е била на евреин.

— Казахте, че имате новини за мен — рязко го пресече Ноел.

Самодоволната му усмивка изчезна.

— А, да.

Наистина имаше новини. Не беше лесно да получава информация от Англия под носа на нацистите, но намираше начини. Подкупваше моряци от неутрални кораби, които нелегално му пренасяха писма от една детективска агенция в Лондон. Но това беше само един от начините. Барбе апелираше към патриотизма на участниците във Френската съпротива, към хуманността на Международния червен кръст и към алчността на черноборсаджиите с връзки във Великобритания. На всички разправяше различна история и информацията продължаваше да тече.

Той вдигна доклада от бюрото си.

— Вашият приятел е бил свален над Ламанша — каза Барбе без предисловие.

С крайчеца на окото наблюдаваше Ноел, очакваше надменната й маска да рухне и изпитваше удоволствие от болката, която й причинява. Но изражението й изобщо не се промени. Тя го погледна и уверено каза:

— Спасили са го.

Барбе я гледаше облещен, преглътна и отговори от немай-къде:

— Е, да. Бил е прибран от британски спасителен кораб.

Чудеше се как би могла да знае.

Всичко в тази жена го объркваше, мразеше я като клиентка и се изкушаваше да се откаже от нея, но знаеше, че ще бъде глупаво.

Веднъж се опита да я сваля, намеквайки, че услугите му няма да бъдат толкова скъпи, ала Ноел го сряза така безцеремонно, че той се почувства недодялан простак. Никога нямаше да й го прости това. Един ден тази префърцунена кучка ще ми плати, обещаваше си Барбе.

Но сега Ноел стоеше в кантората му с израз на отвращение, изписан на красивото й лице, и Барбе бързешком продължи нататък, нетърпелив да се отърве от нея.

— Ескадрилата му е преместена в Къртън, Лицкълншир. Летят на изтребители „Хърикан“ и… — Ноел се интересуваше от друго.

— Годежът му с дъщерята на адмирала е разтурен, нали?

Изненадан, Барбе вдигна поглед и измънка:

— Да. Тя е разбрала за другите жени.

Сякаш Ноел вече беше чела сведенията. Омразата, която я свързваше с Лари Дъглас, беше толкова силна, че явно не можеше да му се случи нищо важно, без тя да го почувства. Ноел взе доклада на детектива и си тръгна. Вкъщи бавно го прочете, после внимателно го сложи при другите и ги заключи на тайно място.

Един петък след представление сваляше грима си, когато на вратата на гримьорната й се почука и влезе Мариюс — старият сакат портиер.

— Извинете, мис Паж, един господин помоли да ви донеса това.

Ноел погледна в огледалото и видя, че той носи огромен букет от червени рози в изящна ваза.

— Остави я там, Мариюс — каза Ноел и го загледа как поставя внимателно вазата на една маса.

Беше краят на ноември и в Париж не бяха виждали рози повече от три месеца. Бяха може би четири дузини, рубиненочервени, с дълги дръжки и капчици роса.

Любопитна, Ноел взе визитната картичка, на която пишеше:

Вазата беше от скъп холандски порцелан със сложен рисунък. Генерал Шайдер доста се беше постарал.

— Той чака отговор — рече портиерът.

— Кажи му, че никога не вечерям, и занеси цветята вкъщи на жена си.

Той я зяпна изненадан.

— Но генералът…

— Това е всичко.

Мариюс кимна, взе вазата и бързо излезе. Ноел знаеше, че портиерът тутакси ще разтръби как е показала пренебрежение към един генерал. Беше се случвало и с други немски големци и французите гледаха на нея като на героиня. Беше смешно. Истината беше, че Ноел нямаше нищо против нацистите, те просто й бяха безразлични. Не бяха част от живота й, не влизаха в плановете й. Тя просто ги търпеше и чакаше деня, когато ще си отидат. Знаеше, че ако се обвърже с някой германец, ще си навреди. Може би не в момента, но Ноел не се интересуваше от настоящето, а от бъдещето. Смяташе идеята за хилядолетно господство на Третия райх за кръгла глупост. Всеки студент по история знае, че рано или късно всички победители биват победени. Но тя нямаше намерение да дава основания на сънародниците си да се нахвърлят срещу нея след изгонването на германците. Нацистката окупация съвсем не я засягаше и когато възникнеше тази тема — а това непрекъснато ставаше, — Ноел избягваше да я обсъжда.

Очарован от отношението й, Арман Готие често се опитваше да я предизвика на тази тема.

— Нима не те засяга, че нацистите завладяха Франция?

— Има ли значение дали ме засяга?

— Не е там работата. Ако всеки приема нещата като теб, ще бъдем прокълнати.

— И така сме прокълнати, нали?

— Не и ако вярваме в свободната воля. Смяташ ли, че съдбата ни е предопределена още от раждането.

— До известна степен — да. Дадени са ни тяло, място на раждане, обществено положение, но това не означава, че не можем да се променяме. Можем да станем такива, каквито искаме.

— Ето точно това е моята теза. Ето защо трябва да се борим срещу нацистите.

Тя го погледна.

— Защото Бог е на наша страна.

— Да — отвърна Готие.

— Ако има Бог — логично продължи Ноел, — който е създал и тях, значи той е и на тяхна страна.

През октомври по случай първата годишнина от премиерата с Ноел спонсорите организираха празненство за актьорския състав в „Тур д’Аржан“. Присъстваха актьори, банкери и влиятелни бизнесмени. Гостите бяха предимно французи, но имаше и дузина германци. Няколко от тях в униформа и без един, всички с млади французойки. Изключение правеше около четиридесетгодишен немски офицер с дълго, слабо интелигентно лице, дълбоки зелени очи и стегнато тяло на спортист. Тесен белег пресичаше лицето му от скулата до брадичката. През цялата вечер Ноел усещаше, че той я наблюдава, но не се приближи до нея.

— Кой е този мъж? — нехайно попита тя един от домакините.

Той погледна офицера, който седеше сам на масата и отпиваше от шампанското, после изненадан се обърна към Ноел:

— Нима не знаеш? Мислех, че ти е приятел. Това е генерал Ханс Шайдер. От Генералния щаб.

Ноел си спомни розите и картичката.

— Защо смяташ, че ми е приятел?

Човекът се смути.

— Естествено предполагах… исках да кажа, че всяка пиеса или филм, които се правят във Франция, трябва да бъдат одобрени от германците. Когато цензорът се опита да спре новия ти филм, генералът лично се намеси и даде съгласието си.

В този момент Арман Готие запозна Ноел с някакъв човек и темата на разговора се промени.

Ноел не обърна повече внимание на генерал Шайдер.

На другата вечер намери в гримьорната си една роза в малка ваза и картичка, на която пишеше:

Ноел скъса бележката и хвърли цветето в кошчето за боклук.

След тази вечер установи, че почти навсякъде, където ходеха двамата с Арман Готие, присъстваше и генерал Шайдер. Винаги стоеше на заден план и я наблюдаваше. Случваше се твърде често, за да бъде съвпадение. Ноел разбираше, че той сигурно полага много усилия, за да следи действията й и да си осигурява покани навсякъде, където ще присъства и тя.

Чудеше се защо толкова се интересува от нея, но това беше само несериозно предположение и всъщност не я тревожеше. От време на време тя се забавляваше, като приемаше някоя покана, но после не отиваше, а на следващия ден проверяваше от домакинята дали генерал Шайдер е присъствал. Отговорът винаги беше „да“.

Въпреки бързите смъртни наказания, налагани от нацистите на всички, които им се противопоставяха, саботажите в Париж продължаваха. Освен партизаните действаха десетки маки групи от свободолюбиви французи, които рискуваха живота си и се бореха с врага както можеха. Избиваха германски войници от засада, взривяваха камиони с провизии, минираха мостове и влакове. Акциите им бяха изобличавани в цензурираните всекидневници като позорни, но за лоялните французи това бяха славни подвизи. Във вестниците непрекъснато се появяваше едно име, по-точно псевдоним — Хлебарката: беше вездесъщ и Гестапо все не можеше да го залови. Никой не знаеше кой е той. Някои смятаха, че е англичанин, който живее в Париж, според друго предположение бил агент на генерал Дьо Гол — водача на комитета „Свободна Франция“. Някои дори твърдяха, че е непокорен германец. Какъвто и да беше, рисунки на хлебарки започнаха да се появяват из цял Париж — по сградите, по тротоарите, дори в Главната квартира на германската армия. Гестапо съсредоточи усилията си за залавянето му. Едно беше неоспоримо. Хлебарката веднага беше станал народен герой.

В един дъждовен декемврийски следобед Ноел отиде на откриването на изложбата на млад художник, когото двамата с Арман познаваха. Изложбата беше в една галерия на улица „Фобус Сент Оноре“. Залата беше претъпкана. Присъстваха много знаменитости, гъмжеше от фотографи. Ноел обикаляше от картина на картина, изведнъж почувства, че някой я докосва по ръката. Обърна се и се намери лице в лице с мадам Роз. Трябваха й няколко мига, за да се сети коя е. Познатото грозновато лице си беше същото, но изглеждаше с двадесет години по-старо, като че ли чрез някаква алхимия на времето тя се беше превърнала в собствената си майка. Беше с голяма черна пелерина и някъде в подсъзнанието на Ноел се мярна, че не носи задължителната жълта еврейска звезда.

Ноел понечи да заговори, но по-възрастната жена я спря, стискайки й ръката.

— Може ли да се видим? — едва чуто я попита тя. — В „Дьо Маго“.

Преди Ноел да й отговори, мадам Роз изчезна в тълпата, а фотографите наобиколиха актрисата. Докато им позираше усмихната, тя си припомни мадам Роз и племенника й Израел Кац. И двамата й бяха помогнали, когато имаше нужда. Ноел се запита какво ли ще иска мадам Роз. Вероятно пари.

След двадесет минути се измъкна и взе такси до площад „Сен Жермен де Пре“. Цял ден бе ръмяло, а сега дъждът бе преминал в студена шибаща лапавица. Таксито спря пред „Дьо Маго“ и Ноел излезе на хапещия студ. Изведнъж до нея изникна мъж в дъждобран и широкопола шапка. Трябваха й няколко мига, за да го познае. И той като леля си изглеждаше по-стар, но промяната беше много по-дълбока. Той излъчваше нещо властно и силно, което по-рано не притежаваше. Беше отслабнал, очите му бяха хлътнали, като че ли не беше спал няколко дни. Ноел забеляза, че също не носи жълтата еврейска звезда.

— Хайде да се скрием от дъжда — каза Израел Кац.

Хвана я за ръката и я вкара в кафенето. Вътре имаше половин дузина посетители, само французи. Израел отведе Ноел на маса в дъното.

— Искаш ли да пиеш нещо? — попита той.

— Не, благодаря.

Кац свали шапката, която беше съвсем мокра, и Ноел разгледа лицето му. Веднага разбра, че няма да й иска пари. Той я наблюдаваше.

— Все още си красива, Ноел — тихо промълви Кац. — Гледал съм всичките ти филми и пиеси. Ти си голяма актриса.

— Защо не дойде да ме видиш зад кулисите?

Израел се поколеба, после се усмихна.

— Не исках да те поставям в неудобно положение.

Няколко мига Ноел го гледаше, не можеше да разбере какво има предвид. За нея „евреи“ беше просто дума, която се появяваше от време на време във вестниците, но не означаваше нищо, ала какво ли беше да живееш с нея, да бъдеш евреин в страна, заклела се да те премахне, да те унищожи, особено когато това е родината ти.

— Сама избирам приятелите си — отговори Ноел. — Никой не може да ми нарежда с кого да се срещам.

Израел се усмихна с горчивина.

— Не хаби смелостта си напразно — посъветва я той. — Използвай я, където може да помогнеш.

— Разкажи ми за себе си.

Кац сви рамене.

— Не водя бляскав живот. Станах хирург. Учих при доктор Анжибуст. Чувала ли си за него?

— Не.

— Той е много голям сърдечен хирург. Бях негово протеже. После нацистите ми отнеха правото да практикувам. — Кац вдигна красиво изваяните си ръце и започна да ги разглежда, като че ли бяха чужди. — Така станах дърводелец.

Тя се вторачи в него, после попита:

— Това ли е всичко?

— Разбира се — изненадан отвърна Израел. — Защо?

Ноел отхвърли мисълта, която се въртеше в подсъзнанието й.

— Нищо. Защо искаше да ме видиш?

Той се наведе към нея и снижи глас.

— За да те помоля за една услуга. Един приятел…

В този миг вратата се отвори и четирима германски войници влязоха в бистрото. Водеше ги ефрейтор, който извика:

— Внимание! Проверка на документите за самоличност.

Израел Кац настръхна, сякаш надяна маска. Ноел видя как мушна дясната си ръка в джоба на дъждобрана. Хвърли поглед към тясното коридорче, което водеше към задния изход, но един от войниците вече го беше преградил. Тихо, но настоятелно Израел каза:

— Махни се от мен. Бързо излез навън.

— Защо? — поиска да знае Ноел.

Германците проверяваха документите на посетителите, седнали до изхода.

— Не задавай въпроси — нареди й той. — Просто тръгвай.

За миг Ноел се поколеба, после стана и се отправи към вратата. Войниците се насочваха към съседната маса. Израел бутна стола назад, за да си освободи място за действие. Това привлече вниманието на двама от войниците. Те се приближиха към него.

— Документите за самоличност.

Някак си Ноел разбра, че войниците търсят Израел, че той ще се опита да избяга и те ще го убият. Нямаше никакъв шанс.

Обърна се към него и викна:

— Франсоа! Ще закъснеем за театъра. Плати сметката и да вървим.

Войниците изненадани я погледнаха. Ноел тръгна обратно към масата. Ефрейтор Шулц застана пред нея. Беше русо двадесетгодишно момче с розови бузи.

— Този мъж с вас ли е, госпожице? — попита той.

— Разбира се! Нямате ли друга работа, та тормозите почтените френски граждани? — ядосано запита Ноел.

— Съжалявам, уважаема фройлайн, но…

— Не съм ви уважаема фройлайн! — сопна се Ноел. — Аз съм Ноел Паж. Аз съм звездата на театър „Вариете“, а този мъж ми е колега. Днес ще вечерям с моя добър приятел генерал Ханс Шайдер и когато му разкажа за вашето държание, той ще побеснее!

В очите на ефрейтора проблесна някакъв спомен, но Ноел не разбра дали се е сетил коя е, или се е уплашил от генерал Шайдер.

— Съжалявам, фройлайн — заекна той, — разбира се, че ви познавам. — Обърна се към Израел Кац, който седеше мълчалив с ръка в джоба на палтото си. — Но не познавам този господин.

— Щяхте да го познавате, ако ходехте понякога на театър, варвари такива — рече Ноел с язвително презрение. — Арестувани ли сме, или можем да си вървим?

Младият ефрейтор съзнаваше, че всички очи са насочени към него. Трябваше да вземе незабавно решение.

— Разбира се, че фройлайн и нейният приятел не са арестувани — отговори той. — Извинявам се, ако съм ви притеснил. Аз…

Израел Кац погледна войника и рече хладнокръвно:

— Навън вали, ефрейтор. Някой от вашите хора може ли да ни извика такси?

— Разбира се. Веднага.

Израел се качи с Ноел в таксито, а ефрейторът стоеше и гледаше как то потегля. Когато таксито спря на един светофар след три пресечки, Израел отвори вратата, стисна ръката на Ноел и изчезна в нощта, без да промълви и дума.

В седем часа вечерта Ноел влезе в гримьорната си в театъра, вътре я чакаха двама мъже. Единият беше младият немски ефрейтор от бистрото. Другият беше в цивилно облекло. Беше голобрад албинос с розови очи и приличаше на неоформено бебе. Беше прехвърлил тридесетте, лицето му беше кръгло като месечина. Гласът му беше тънък и почти смешно женствен, но в него имаше нещо неизразимо — убийствено и смразяващо.

— Госпожица Ноел Паж?

— Да.

— Аз съм полковник Курт Мюлер от Гестапо. Мисля, че познавате ефрейтор Шулц.

Ноел се обърна с безразличие към ефрейтора.

— Не, не мисля, че се познаваме.

— Днес следобед в кафенето — услужливо каза ефрейторът.

Ноел се обърна към Мюлер:

— Запознавам се с толкова много хора.

Полковникът кимна.

— Щом имате толкова приятели, сигурно ви е трудно да запомните всички, фройлайн.

Тя кимна.

— Точно така.

— Например този приятел, с когото сте били днес следобед. — Той млъкна, наблюдавайки очите на Ноел. — Казали сте на ефрейтор Шулц, че е ваш колега от театъра.

Ноел изненадана погледна мъжа от Гестапо.

— Ефрейторът сигурно не ме е разбрал правилно.

— Не, фройлайн — с негодувание се намеси ефрейторът, — вие казахте, че…

Полковникът се обърна и му хвърли смразяващ поглед. Ефрейторът затвори уста насред думата.

— Може би — любезно каза Курт Мюлер. — Това лесно може да се случи, когато човек разговаря на чужд език.

— Така е — бързо отвърна Ноел.

С крайчеца на окото видя, че лицето на ефрейтора почервеня от гняв, но той мълчеше.

— Извинявам се, че напразно ви безпокоихме — рече Курт Мюлер.

Ноел почувства, че раменете й се отпускат, и изведнъж осъзна колко е била напрегната.

— Моля ви, няма защо. Мога ли да ви предложа билети за представлението?

— Аз съм го гледал — отговори гестаповецът, — а ефрейтор Шулц вече си е купил билет. Но все пак благодаря.

Той тръгна към вратата, ала спря.

— Когато сте нарекли ефрейтор Шулц варварин, той решил тази вечер да си купи билет за вашето представление. Само че разглеждал снимките на актьорите във фоайето и не видял снимката на вашия приятел от кафенето. Тогава ми се обади.

Сърцето на Ноел заби бързо.

— Само за информация, госпожице, щом не е ваш колега, кой е той?

— Един… един приятел.

— Как се казва? — Тънкият глас все още беше тих, но в него се долавяше заплаха.

— Има ли значение? — попита Ноел.

— Приятелят ви отговаря на описанието на един престъпник, когото издирваме. Бил е забелязан около площад „Сен Жермен де Пре“ днес следобед.

Ноел стоеше и го гледаше, но умът й трескаво работеше.

— Името на вашия приятел? — настойчиво повтори полковник Мюлер.

— Аз… не го знам.

— А, значи е бил непознат?

— Да.

Студените му розови очи бяха впити в нейните.

— Седели сте с него. Попречили сте на войниците да проверят документите му. Защо?

— Съжалих го — каза Ноел. — Той се приближи към мен…

— Къде?

Ноел бързо прецени, че може би някой ги е видял да влизат заедно в бистрото.

— Пред кафенето. Каза ми, че войниците го търсят, защото е откраднал продукти за жена си и децата си. Стори ми се такова дребно престъпление, че аз… — Тя умоляващо погледна Мюлер. — Аз му помогнах.

Мюлер я изгледа, после възхитен кимна.

— Разбирам защо сте голяма звезда. — Усмивката му изчезна, а гласът му стана още по-тих: — Нека ви дам един съвет, мадмоазел Паж. Ние искаме да бъдем в добри отношения с французите. Искаме да бъдете не само наши съюзници, но и приятели. Ала всеки, който помага на врага ни, става наш враг. Ще заловим вашия приятел, госпожице, ще го разпитаме и обещавам ви — той ще проговори.

— Няма от какво да се страхувам — каза Ноел.

— Грешите. — Тя едва чуваше гласа му. — Трябва да се страхувате от мен. — Полковник Мюлер кимна на ефрейтора и тръгна към вратата. Обърна се още един път. — Ако разберете нещо за своя приятел, веднага ми се обадете. Ако не го направите…

Той й се усмихна. Двамата мъже излязоха.

Изтощена, Ноел се отпусна на един стол. Знаеше, че не е била убедителна, но я завариха съвсем неподготвена. Беше съвсем сигурна, че инцидентът е забравен. Сега си припомни някои от историите, които беше чувала за Гестапо, и леко потръпна. Ако хванат Израел Кац и той наистина проговори… Може да им каже, че са стари приятели и е излъгала, че не го познава. Но едва ли е толкова важно. Освен ако… Името, което й се въртеше в главата в кафенето, отново й хрумна.

Хлебарката.

След половин час, когато излезе на сцената, си наложи да не мисли за нищо друго освен за ролята. Публиката съумя да я оцени и я възнагради с изключителни овации. Тя още чуваше аплодисментите, когато се отправи към гримьорната и отвори вратата. На един стол седеше генерал Ханс Шайдер. Щом Ноел влезе, той се изправи и учтиво каза:

— Съобщиха ми, че тази вечер имаме уговорена вечеря.

Вечеряха във „Фрю Пердю“ край Сена на тридесетина километра от Париж. Дотам ги закара шофьорът на генерала в лъскава черна лимузина. Дъждът беше спрял и нощта беше хладна и приятна. Генералът не спомена за инцидента през деня, докато се хранеха. Отпърво Ноел понечи да му откаже, но реши, че трябва да разбере какво знаят германците и какви неприятности трябва да очаква.

— Днес следобед ми се обадиха от Главната квартира на Гестапо — рече генерал Шайдер. — Съобщиха ми, че сте казали на ефрейтор Шулц, че ще вечеряме заедно. — Ноел го гледаше и мълчеше. Той продължи: — Реших, че ще ви стане много неприятно, ако кажа „не“, а на мен ще ми бъде много приятно, ако кажа „да“. — Генералът се усмихна. — И ето ни тук.

— Толкова е смешно — започна Ноел. — Да помогнеш на един нещастен човек, който е откраднал някакви продукти…

— Недейте! — рязко я прекъсна генералът. Ноел го погледна изненадана. — Не правете грешката да смятате всички германци за глупаци. И не подценявайте Гестапо.

Ноел каза:

— Но аз нямам нищо общо с тях, генерале.

Той си играеше със столчето на чашата за вино.

— Полковник Мюлер подозира, че сте помогнали на един човек, когото той усилено търси. Ако е истина, може да имате големи неприятности. Полковник Мюлер нито прощава, нито забравя. — Шайдер я погледна и продължи внимателно: — Но, от друга страна, ако не се срещнете повече с този приятел, цялата история би могла да се забрави. Искате ли коняк?

— Да, моля — отвърна Ноел.

Той поръча две чаши бренди „Наполеон“.

— Откога живеете с Арман Готие?

— Сигурна съм, че знаете отговора на този въпрос — рече Ноел.

Генерал Шайдер се усмихна.

— Всъщност, да. Но исках да ви питам защо досега все отказвахте да вечеряте с мен? Заради Готие ли?

Ноел поклати глава.

— Не.

— Разбирам — рече той хладно.

В гласа му имаше нотка, която я изненада.

— Париж е пълен с жени — каза Ноел. — Можете да си изберете която искате, сигурна съм.

— Не ме познавате — тихо каза генералът. — Иначе нямаше да го кажете. В Берлин имам жена и дете. Много ги обичам, но вече над година не съм с тях и нямам представа кога пак ще ги видя.

— Кой ви е карал да идвате в Париж? — Ноел беше жестока.

— Не го казах, за да търся съчувствие. Просто исках да обясня нещо за себе си. Не съм склонен към случайни връзки. Когато ви видях за първи път на сцената, с мен се случи нещо. Изпитах силно желание да ви опозная. Бих искал да бъдем добри приятели.

Начинът, по който говореше, показваше спокойно достойнство.

— Не мога да ви обещая нищо — промълви Ноел.

Той кимна.

— Разбирам.

Естествено нищо не разбираше. Ноел нямаше намерение да се среща отново с него. Генерал Шайдер тактично смени темата. Разговаряха за актьорското изкуство и за театъра и Ноел беше изненадана от познанията му. Притежаваше еклектичен ум и дълбока интелигентност. Непринудено скачаше от тема на тема, изтъквайки, че имат еднакви интереси. Правеше го умело и Ноел се забавляваше. Беше се потрудил доста, за да проучи произхода й. Изглеждаше като типичен германски генерал в маслиненозелената си униформа — силен и властен, ала притежаваше някаква благост, която издаваше, че е съвсем различен човек, нещо интелектуално, присъщо на учените, а не на военните. Но все пак на лицето му имаше белег.

— Откъде ви е този белег? — попита го Ноел.

Той прокара пръст по дълбоката резка.

— Дублирах се преди много години — сви рамене Шайдер. — На немски го наричаме „славен белег“.

Обсъждаха нацистката философия.

— Ние не сме чудовища — заяви генералът. — И нямаме желание да владеем света. Но не смятаме да седим със скръстени ръце, докато продължават да ни наказват за война, която сме загубили преди повече от двадесет години. Версайският мирен договор беше едно заробване, от което германският народ най-после се освободи.

Разговаряха за окупацията на Париж.

— Вашите френски войници не са виновни, че завзехме града толкова лесно — рече генерал Шайдер. — Голяма част от отговорността трябва да падне върху Наполеон Трети.

— Шегувате се — възкликна Ноел.

— Съвсем сериозно говоря — увери я той. — По времето на Наполеон тълпите постоянно са използвали криволичещите заплетени улички на Париж за барикади и засади срещу неговите войници. За да прекрати това, той упълномощил барон Йожен-Жорж Осман да изправи улиците и да построи хубавите широки булеварди. Булевардите, по които навлязоха нашите войски. Боя се, че историята няма да спомене с добро Осман като съставител на градоустройствения план.

Когато след вечерята се отправиха към Париж, Шайдер я попита:

— Влюбена ли сте в Арман Готие?

Тонът му беше небрежен, но Ноел имаше чувството, че отговорът й ще бъде много важен за него.

— Не — бавно промълви тя.

Доволен, той кимна.

— Така си и знаех. Убеден съм, че мога да ви направя много щастлива.

— Толкова щастлива, колкото жена си ли?

За миг генерал Шайдер настръхна, като че бе получил удар, после се обърна към Ноел и я погледна.

— Мога да бъда добър приятел — тихо каза той. — Да се надяваме, че ние с вас никога няма да бъдем врагове.

Ноел се прибра почти в три часа сутринта. Арман Готие я чакаше силно развълнуван.

— Къде беше, по дяволите? — запита я той още на вратата.

— Имах ангажимент.

Очите й обходиха стаята. Тя изглеждаше така, сякаш през нея беше минал циклон. Чекмеджетата бяха отворени и съдържанието им — разпиляно из стаята. Гардеробите бяха обърнати наопаки, една лампа беше съборена, малката масичка — преобърната и със счупен крак.

— Какво е станало? — попита Ноел.

— Гестапо беше тук! За Бога, Ноел, какви си ги забъркала?

— Никакви.

— Защо тогава претършуваха всичко?

Ноел тръгна из стаята, като оправяше мебелите и усилено мислеше. Готие я сграбчи за раменете и я обърна към себе си.

— Искам да знам какво става.

Тя пое дълбоко дъх.

— Добре.

Разказа му за срещата си с Израел Кац, без да спомене името му, нито разговора с полковник Мюлер.

— Не съм сигурна, че моят приятел е Хлебарката, но е възможно.

Изумен, Готие се отпусна на един стол.

— Боже мой! — възкликна режисьорът. — Не ме интересува кой е той. Вече не искам да имаш нищо общо с него. Това може да унищожи и двама ни. И аз като теб мразя германците… — Той спря — не беше сигурен дали Ноел ги мрази или не. И отново поде: — Скъпа, докато германците са тук, трябва да живеем според изискванията им. Никой от нас не може да си позволи да се забърка с Гестапо. Този евреин — как каза е името му?

— Не съм ти го казала.

Той я гледа известно време.

— Бил ли ти е любовник?

— Не, Арман.

— Държиш ли на него?

— Не.

— Добре тогава — каза Готие и като че ли му олекна. — Няма защо да се безпокоим. Не могат да те обвинят заради една случайна среща. Ако не се виждаш повече с него, всичко ще се забрави.

— Разбира се — промълви Ноел.

На следващата вечер, когато Ноел тръгна към театъра, след нея вървяха двама гестаповци.

От този ден беше следена непрекъснато. В началото всичко започна като предусещане, сякаш някой я гледаше. Ноел се обръщаше и сред тълпата зърваше младеж с тевтонски вид, облечен цивилно, който като че ли не я забелязваше. По-късно това чувство се връщаше — този път беше друг младеж с тевтонски вид. Всеки път беше различен и въпреки че бяха цивилни, сякаш бяха с биеща на очи униформа — в тях се долавяха презрение, превъзходство и жестокост.

Ноел не казваше на Готие какво става, защото не виждаше смисъл да го безпокои. Посещението на Гестапо много го беше изнервило. Той говореше само за това, какво могат да направят германците с кариерата му, с кариерата на Ноел, ако поискат, и Ноел разбираше, че е прав. Беше достатъчно човек да прегледа вестниците, за да види, че нацистите не знаят пощада за враговете си. Генерал Шайдер няколко пъти й предаваше съобщения по телефона, но Ноел не му се обади. Не желаеше нацистите да й бъдат врагове, ала не желаеше да й бъдат и приятели. Реши, че ще бъде като Швейцария — неутрална. Хора като Израел Кац трябваше сами да се погрижат за себе си. Ноел беше любопитна какво ли е щял да иска той от нея, но нямаше намерение да се забърква.

Половин месец след срещата й с Израел Кац във вестниците на първа страница се появи съобщение, че Гестапо е заловил група саботьори, ръководени от Хлебарката. Ноел внимателно изчете всички съобщения, но никъде не се споменаваше дали е заловен и той. Припомни си лицето на Израел Кац, когато германците се приближаваха към него, и беше сигурна, че никога не би им се дал жив. „Разбира се, всичко това сигурно са мои фантазии, а Кац е просто безобиден дърводелец, както ми каза“ — мислеше си. Но ако беше така, защо тогава Гестапо толкова се интересуваше от него? Той ли е Хлебарката? Заловили ли са го, или е успял да избяга? Ноел се приближи до прозореца, който гледаше към авеню „Мартини“. Две черни фигури стояха под една улична лампа и чакаха. Какво? Ноел започна да чувства паниката, обхванала и Готие, но същевременно изпитваше и гняв. Спомни си думите на полковник Мюлер: „Трябва да се страхувате от мен.“ Това беше предизвикателство. Ноел усещаше, че Израел Кац отново ще я потърси.

Съобщението дойде на другата сутрин най-неочаквано от портиера им, дребен седемдесетгодишен човек със сълзящи очи и съсухрено лице. Долните му зъби липсваха, затова, когато говореше, почти не му се разбираше. Ноел извика асансьора; старецът я чакаше вътре в него. Тръгнаха заедно надолу и преди да стигнат до фоайето, той промърмори:

— Тортата, която сте поръчали за рождения ден, е готова в пекарната на улица „Паси“.

Ноел го изгледа, замисли се дали е чула правилно, после рече:

— Не съм поръчвала никаква торта.

— Улица „Паси“ — упорито повтори той.

И Ноел изведнъж разбра. Пак нямаше да направи нищо, ако не беше видяла двамата агенти на Гестапо, които я чакаха на отсрещната страна на улицата. Следяха я като престъпник! Двамата мъже разговаряха. Още не я бяха видели. Ядосана, Ноел се обърна към портиера:

— Къде е задният изход?

— Оттук, госпожице.

Тя го последва по един коридор, надолу по няколкото стъпала към приземието и излезе на пресечката. След три минути вече седеше в такси на път за срещата с Израел Кац.

Пекарницата се намираше в западнал квартал средна ръка и имаше съвсем обикновен вид. Табелата на витрината беше поолющена. Ноел отвори вратата и влезе. Дребна дундеста жена в безупречно бяла престилка я поздрави и попита:

— Какво обичате, госпожице?

Ноел се поколеба. Все още можеше да си тръгне, да се обърне и да не се забърква в нещо опасно, което не й беше работа.

Жената чакаше.

— Поръчала съм ви торта за рожден ден — каза Ноел, чувстваше се глупаво от тази игра, сякаш от детските хитрости всичко губеше сериозността си.

Жената кимна.

— Готова е, госпожице Паж. — Тя сложи на вратата надпис „Затворено“, заключи и каза: — Насам.

Той лежеше на походно легло в малката задна стаичка. На лицето му беше изписана болка, беше потънал в пот. Чаршафът, с който беше увит, беше целият в кръв, над лявото му коляно имаше голям турникет.

— Израел!

Той се обърна към вратата, чаршафът падна и откри на мястото на коляното кървава каша от разтрошени кости и плът.

— Какво е станало? — попита Ноел.

Кац се опита да се усмихне, но безуспешно. Гласът му беше дрезгав и неестествен от болката.

— Настъпиха Хлебарката, но ние не измираме лесно.

Значи е била права.

— Четох — каза Ноел. — Ще се оправиш ли?

Израел болезнено въздъхна и кимна. Говореше трудно, с прекъсвания.

— Гестапо обръща Париж наопаки, за да ме намери. Единственият ми шанс е да се измъкна от града… Ако успея да се добера до Хавър, приятели ще ми помогнат да се кача на кораб, който напуска страната.

— Нямаш ли приятел, който да те изведе и от Париж? — попита Ноел. — Можеш да се скриеш в някой камион…

Израел слабо поклати глава.

— Шосетата са блокирани. И пиле не може да прехвръкне.

„Дори и Хлебарката не може“ — помисли си Ноел.

— Как ще пътуваш с този крак? — попита тя, за да спечели време — опитваше се да вземе някакво решение.

— Няма да пътувам с този крак — отвърна Израел.

Ноел неразбиращо го погледна — в този миг вратата се отвори и влезе едър широкоплещест мъж с брада. В ръката си носеше брадва. Приближи се до леглото и дръпна чаршафа. Ноел почувства, че пребледнява. Спомни си генерал Шайдер и албиноса от Гестапо и какво биха направили с нея, ако я заловят.

— Ще ти помогна — рече тя.

7.КАТЕРИН

Вашингтон — Холивуд, 1941 година

Катерин Алегзандър имаше усещането, че животът й е навлязъл в нова фаза, сякаш се беше изкачила на по-високо емоционално равнище, на някакъв шеметен, въодушевяващ я връх. Когато Бил Фрейзър беше във Вашингтон, всяка вечер се хранеха заедно и отиваха на концерт, на театър или на опера. Той й намери малък очарователен апартамент близо до Арлингтън. Искаше да плаща наема, но Катерин настоя да си го плаща сама.

Купуваше й дрехи и бижута. В началото тя се съпротивляваше, чувстваше се неловко поради дълбоко вкоренената си протестантска етика, но Фрейзър изпитваше такова искрено удоволствие, че накрая Катерин престана да спори.

„Щеш, не щеш, ти си му любовница“ — казваше си тя. За нея тази дума беше наситена с асоциации за евтини дебнещи жени, които живеят в тайни апартаменти, с чувство за емоционална безизходица. Но сега, когато се случи на нея, Катерин откри, че съвсем не е така. Това означаваше просто, че спи с мъжа, когото обича. Не чувстваше нищо мръсно или гадно, приемаше го като нещо съвсем естествено. Мислеше си: „Интересно, когато го вършат другите, изглежда толкова ужасно, а правиш ли го ти, изглежда съвсем в реда на нещата.“

Фрейзър проявяваше внимание и разбиране, имаха чувството, че винаги са били заедно. Катерин можеше да предскаже реакцията му почти във всяка ситуация и познаваше всичките му настроения. Въпреки това, което й беше казал, сексуалните им отношения не станаха по-вълнуващи, но Катерин си повтаряше, че сексът е само малка част от една връзка. Тя не беше ученичка, нуждаеща се от постоянна възбуда, а зряла жена.

„В известен смисъл“ — иронично си мислеше.

Рекламната агенция на Фрейзър се ръководеше в негово отсъствие от Уолас Търнър — главния счетоводител. Уилям Фрейзър гледаше да не се занимава с агенцията, за да се посвети изцяло на работата във Вашингтон, но когато там възникваше важен проблем и се нуждаеха от съвета му, свикна да обсъжда всичко с Катерин и да си сверява с нея часовника. Откри, че тя има вроден усет към тези неща. Често му предлагаше идеи за кампании, които се оказваха много резултатни.

Веднъж, докато вечеряха, Фрейзър й каза:

— Ако не бях толкова себичен, щях да те назнача в агенцията и да те използвам най-пълноценно. — Той сложи ръката си върху нейната. — Но много ще ми липсваш, искам да си тук при мен.

— И аз искам да съм тук, Бил. Сега съм много щастлива.

И си беше истина. По-рано смяташе, че ако попадне в подобно положение, ужасно ще й се иска да се омъжи, но ето че сега това не й се струваше наложително и спешно. Вече бяха като женени.

Един следобед, докато Катерин привършваше някаква работа, Фрейзър влезе в стаята й.

— Какво ще кажеш за разходка извън града довечера? — попита я той.

— Чудесно! Къде ще отидем?

— Във Вирджиния. Ще вечеряме с моите родители.

Катерин изненадана го погледна.

— Те знаят ли за нас двамата?

— Не всичко — усмихна се Фрейзър, — само че имам фантастична млада помощничка и ще я заведа при тях на вечеря.

Дори да усети леко разочарование, тя не го показа.

— Добре. Ще мина през къщи да се преоблека.

— Ще те взема в седем часа.

— Дадено.

Къщата на семейство Фрейзър, разположена сред красивите хълмове на Вирджиния, беше в стил отпреди Войната за независимост с Англия и беше строена някъде през 1700 година. Заобикаляха я шестдесет акра яркозелени поля.

— Не бях виждала подобно нещо — възхити се Катерин.

— Това е една от най-добрите развъдни ферми в Америка — осведоми я Фрейзър.

Минаха с колата покрай двор, пълен с красиви коне, покрай старателно оградени ливади и къщичката на пазача.

— Сякаш сме в друг свят! — възкликна Катерин. — Завиждам ти, че си израсъл тук.

— Дали ще ти хареса да живееш във ферма?

— Това не е точно ферма — сухо рече тя. — По-скоро е друга, твоята страна.

Стигнаха пред къщата. Фрейзър се обърна към Катерин.

— Майка ми и баща ми са малко въздържани — предупреди я той, — но няма защо да се безпокоиш. Просто се дръж естествено. Притесняваш ли се?

— Не — отвърна Катерин, — направо съм се паникьосала.

Каза го и изненадана осъзна, че е излъгала. Според традицията се очакваше момичето да се вцепени от страх при срещата с родителите на любимия мъж. Но тя изпитваше само любопитство. Нямаше време да разсъждава върху това. Слязоха от колата, един иконом в ливрея им отвори вратата и ги поздрави с гостоприемна усмивка.

Полковник Фрейзър и неговата съпруга бяха сякаш от роман за времето отпреди Гражданската война. Първото впечатление на Катерин беше, че са много стари и грохнали. Полковник Фрейзър беше бледо копие на навремето красив, жизнен мъж. Напомняше й на някого и стъписана, Катерин осъзна на кого — на стара поизтъркана версия на сина си. Имаше оредяла бяла коса и вървеше, болезнено прегърбен. Очите му бяха бледосини, а силните му някога ръце бяха изкривени от артрит. Жена му имаше аристократичен вид и все още беше запазила следи от моминската си красота. Беше любезна и сърдечна с Катерин.

Въпреки думите на Фрейзър Катерин имаше чувството, че е дошла да я проучат. Цялата вечер полковникът и жена му я разпитваха — тактично, но подробно. Катерин им разказа за родителите и детството си. Когато разправяше как се е местила от училище в училище, представяше нещата като забавно приключение, не като агонията, която беше преживяла. Докато говореше, гледаше Бил Фрейзър — горд и сияещ от щастие. Вечерята беше превъзходна. Вечеряха на свещи в голяма старомодна трапезария с истинска мраморна камина и с прислужници в ливреи. Старо сребро, стари пари и старо вино. Погледна Бил Фрейзър и я заля вълна на топла благодарност. Изпитваше чувството, че ако поиска, този начин на живот би могъл да стане и неин. Знаеше, че Фрейзър я обича, тя също го обичаше. И все пак нещо липсваше — вълнението. „Сигурно очаквам прекалено много — мислеше си тя. — Може би съм се деформирала от Гари Купър, Хъмфри Богарт и Спенсър Трейси! Любовта не е рицар в лъскави доспехи. Тя е фермер благородник в сив костюм от туид. Проклети да са всички тия филми и книги!“ Гледаше полковника и си представяше какъв ще бъде Фрейзър след двадесет години — като баща си. До края на вечерта беше много тиха.

Когато си тръгнаха, Фрейзър я попита:

— Беше ли ти приятно?

— Много. Твоите родители ми харесаха.

— Те също те харесаха.

— Радвам се.

Така си беше, като се изключи лекото безпокойство от мисълта, че би трябвало повече да се вълнува от запознанството с тях.

На следващия ден, докато вечеряха в „Джокей клъб“, Фрейзър й каза, че трябва да замине за една седмица в Лондон.

— Докато отсъствам, имам интересна работа за теб — рече той. — Искат нашата служба да наблюдава снимането на филм за набиране на войници за военновъздушните сили, който се прави в „Метро Голдуин Майер“ в Холивуд. Заеми се с това.

Катерин го зяпаше, не вярваше на ушите си.

— Аз? Аз не мога да заредя дори и пистолет. Какво разбирам от снимането на учебен филм?

— Каквото и всеки друг — усмихна се Фрейзър. — Това е нещо ново, но няма защо да се безпокоиш. Имат си продуцент и всичко останало. Армията смята да използва актьори във филма.

— Защо?

— Вероятно защото войниците няма да бъдат достатъчно убедителни, ако играят сами себе си.

— Точно в стила на армията.

— Днес следобед имах дълъг разговор с генерал Матюс. Сигурно сто пъти употреби думата „привлекателност“. Ето това искат да популяризират. Започват голяма кампания за набиране на кадри сред елитните младежи на Америка. Това ще бъде един от първите им удари.

— Каква ще бъде моята задача? — попита Катерин.

— Просто да се погрижиш всичко да върви гладко. Ти ще имаш последната дума. Имаш резервация за самолета до Лос Анджелис за девет часа утре сутрин.

Катерин кимна.

— Добре.

— Ще ти липсвам ли?

— Знаеш, че да — отговори тя.

— Ще ти донеса подарък.

— Не искам никакви подаръци. Само се върни жив и здрав. — Катерин се поколеба. — Обстановката се влошава, нали, Бил?

Той кимна.

— Да, мисля, че скоро ще се включим във войната.

— Ужасно е.

— Ще бъде още по-ужасно да не участваме — тихо рече Фрейзър. — Англия се измъкна при Дюнкерк като по чудо. Ако сега Хитлер реши да премине Ламанша, англичаните едва ли ще успеят да го спрат.

Мълчаливо допиха кафето и той плати сметката.

— Искаш ли да дойдеш тази нощ при мен? — попита я.

— Тази вечер — не — отговори Катерин. — Утре и двамата ще ставаме рано.

— Добре.

Той я остави в апартамента й и докато се приготвяше да си легне, Катерин се запита защо не е отишла при Бил преди заминаването му.

Не намери отговор.

Въпреки че никога не беше ходила там, Катерин беше израсла в Холивуд. Беше прекарала стотици часове в тъмните киносалони, потънала във вълшебните сънища, произвеждани във филмовата столица на света, и винаги щеше да бъде благодарна за тези щастливи мигове.

Когато самолетът й кацна на летище Бърбанк, я обзе вълнение. Лимузина я чакаше, за да я откара до хотела. Докато пътуваха по слънчевите широки улици, първото, което й направи впечатление, бяха палмите. Беше чела за тях, беше ги виждала на снимки, но истински те я поразиха. Виждаше ги на всяка крачка — издигаха се високо в небето, долната част на тъничките им стволове беше оголена, на върха бяха красиви и свежи. В средата на всяко дърво имаше кръг от клонки, подаващи се като мръсна фуста под зелена пачка на балерина.

Минаха покрай огромно здание, което приличаше на фабрика. Над входа имаше голяма табела „Уорнър Брадърс“, а под нея — „Съчетават добрите филми с високото гражданско съзнание“. Колата отмина портала, Катерин си припомни Джеймс Кагни в „Ягодова блондинка“ и Бет Дейвис в „Мрачна победа“ и щастливо се усмихна.

Профучаха край стадиона, който отвън изглеждаше огромен, завиха по Хайланд Авеню и продължиха на запад по Холивуд Булевард. Минаха покрай „Грауманс Чайниз“ и настроението на Катерин се повиши. Сякаш бе срещнала двама стари приятели. Шофьорът зави по Сънсет Булевард и се отправи към хотел „Бевърли Хилс“.

— Хотелът ще ви хареса, госпожице. От най-добрите в света е.

Положително беше един от най-красивите, които Катерин беше виждала. Намираше се на север от Сънсет, заслонен в полукръг от палмови дървета и заобиколен от големи градини. Алеята се извиваше грациозно към входа на хотела, боядисан в нежнорозово. Усмихнатият млад заместник-директор настани Катерин в пищно бунгало сред градината зад главната сграда на хотела. На масата имаше букет цветя от управата на хотела и голям, по-красив букет с картичка, на която пишеше: „Бих искал да сме заедно. С обич, Бил.“

Заместник-директорът й предаде три телефонни съобщения — все от Алън Бенджамин — бяха й казали, че той е постановчик на учебния филм. Докато четеше картичката от Бил, телефонът иззвъня. Тя изтича, вдигна слушалката и нетърпеливо рече:

— Бил?

Оказа се, че е Алън Бенджамин.

— Добре дошли в Калифорния, мис Алегзандър — долетя писклив глас от слушалката. — Обажда се ефрейтор Алън Бенджамин — постановчик на този малък панаир.

Ефрейтор. Тя очакваше, че са възложили такава задача на капитан или на полковник.

— Утре започваме снимките. Казаха ли ви, че вместо войници ще използваме актьори?

— Чух такова нещо — отвърна Катерин.

— Ще започнем снимките в девет часа сутринта, ако можете да дойдете до осем, бих искал да ги видите. Вие знаете предпочитанията на военновъздушните сили.

— Добре — бодро отвърна Катерин.

Нямаше ни най-малка представа какви са предпочитанията на военновъздушните сили, но предполагаше, че ще бъде достатъчно да използва здравия си разум и да подбере типажи, които да приличат на летци.

— Ще ви изпратя кола в седем и половина — продължи Бенджамин. — За половин час ще стигнете до студията. Намира се в Кълвър Сити. Ще ви чакам на снимачна площадка № 13.

Катерин заспа едва към четири часа сутринта и сякаш току-що беше затворила очи, когато телефонът иззвъня и телефонистката й каза, че лимузината я чака.

След тридесет минути беше на път към „Метро Голду-ин Майер“.

Това беше най-голямата филмова студия в света. Главният терен се състоеше от тридесет и две снимачни площадки и огромната административна сграда Талбъръг, където бе седалището на Луис Б. Майер и на двадесет и петимата директори, а също кабинетите на някои от най-прочутите режисьори, продуценти и сценаристи във филмовата индустрия. Вторият терен на студията обхващаше огромните снимачни площадки на открито, където непрекъснато биваха монтирани декорите за различните нови филми. За някакви си три минути човек минаваше покрай швейцарските Алпи, градче в американския Запад, жилищен квартал в Манхатън и плаж на Хаваите. Третият терен в края на булевард „Вашингтон“ се използваше за складиране на реквизит и декори на стойност милиони долари и за заснемането на спектакли на открито.

Всичко това беше обяснено на Катерин от водачката й, която трябваше да й покаже къде се намира снимачна площадка № 13.

— Това си е отделен град — гордо добави тя. — Произвеждаме си и електричеството, и храна за шест хиляди души дневно, и декорите си изграждаме на собствен терен. Напълно независими сме. Не ни трябва никой.

— Освен публика.

Минаха покрай замък, който имаше само фасада. Срещу него видяха езеро, а малко по-нататък — фоайето на театър в Сан Франциско. Сградата на театъра липсваше, имаше само фоайе.

Катерин се засмя на глас и момичето я изгледа.

— Какво има?

— Нищо — отвърна тя. — Всичко е прекрасно.

— По улицата вървяха статисти — каубои и индианци дружелюбно разговаряха на път към снимачната площадка. Неочаквано зад ъгъла изскочи някакъв мъж и Катерин се отдръпна, за да не се сблъскат. Видя, че е облечен в рицарски доспехи, а след него вървяха няколко момичета по бански костюми. Катерин реши, че краткият й опит във филмовия бизнес ще й хареса. Защо баща й не можеше да види всичко това! Толкова щеше да се забавлява!

— Пристигнахме — каза водачката й.

Намираха се пред голяма сива сграда. Отстрани имаше табела: „Снимачна площадка № 13.“

— Ще се оправите ли, ако ви оставя тук?

— Чудесно — отвърна Катерин. — Благодаря ви.

Момичето кимна и си тръгна. Катерин се обърна към вратата, над която пишеше: „Не влизайте, когато свети червената светлина.“ Червената светлина не светеше и Катерин хвана дръжката и се опита да отвори вратата. Тя се оказа неочаквано тежка. Когато успя да я открехне, Катерин се намери пред друга също толкова тежка и масивна врата. Сякаш влизаше в камера за декомпресия.

Вътре в приличащата на пещера зала сновяха множество хора, всеки погълнат от някаква тайнствена задача. Имаше неколцина мъже в униформи на военновъздушните сили и Катерин реши, че сигурно са актьорите, които ще участват във филма. В дъното имаше напълно обзаведен кабинет с бюро, столове и голяма военна карта на стената. Техници осветяваха декора.

— Извинете — попита тя минаващ край нея мъж, — тук ли е мистър Алън Бенжамин?

— Малкият ефрейтор ли? Ето го там.

Катерин се обърна и видя слаб хилав мъж в униформа на ефрейтор, която не му беше по мярка. Той крещеше на друг мъж с генералски звезди.

— Майната му на асистент-режисьора! Аман от генерали! Трябват ми подофицери! — Отчаян вдигна ръце. — Всеки иска да бъде вожд, никой не иска да бъде индианец.

— Извинете — рече Катерин, — аз съм Катерин Алегзандър.

— Слава Богу! — възкликна мъжът и се обърна към другите. — Край на будалкането, хитреци такива! Вашингтон е тук.

Катерин започна да мига. Преди да проговори, дребният ефрейтор каза:

— Не знам какво правя тук. Редактирах списание за мебели в Диърборн за три хиляди и петстотин долара годишно, взеха ме в свързочни войски и ме изпратиха да пиша сценарии за учебни филми. Какво разбирам аз от постановка и режисиране? Това е най-забърканата каша, която някога съм виждал. — Оригна се и се хвана за стомаха. — Ще получа язва — простена той, — а изобщо не съм от филмовия бизнес. Извинете.

Обърна се и се втурна към изхода, оставяйки Катерин сама. Тя безпомощно се огледа. Всички я зяпаха, чакаха да предприеме нещо.

Слаб побелял мъж с пуловер се приближи към нея с усмивка.

— Трябва ли ви помощ? — тихо попита той.

— Трябва ми чудо — отвърна Катерин. — Отговарям за всичко това, а не знам какво се очаква от мен.

— Добре дошли в Холивуд — усмихна се той. — Аз съм Том О’Брайън — а.р.

Катерин го погледна озадачено.

— Асистент-режисьор. Режисьор би трябвало да бъде онзи приятел — ефрейтора, но имам чувството, че той няма да се върне.

У него имаше спокойна увереност, която й хареса.

— Откога работите в „Метро Голдуин Майер“? — попита тя.

— От двадесет и пет години.

— Мислите ли, че ще се справите като режисьор?

Видя как ъгълчетата на устните му потрепнаха.

— Бих могъл да опитам — сериозно отвърна той. — Направил съм шест филма с Уили Уайлър. — Очите му станаха сериозни. — Положението не е толкова лошо, колкото изглежда. Трябва ни просто малко организация. Сценарият е написан, декорите са готови.

— Е, не почваме на голо — рече Катерин.

Огледа униформите наоколо. Повечето не стояха добре, мъжете, които ги носеха, изглеждаха неловко.

— Приличат на реклама за новобранци във флота — изкоментира Катерин.

О’Брайън разбиращо се засмя.

— Откъде са взети тези униформи?

— От „Уестърн костюмс“. В нашия гардероб нямаше достатъчно. Снимаме три военни филма.

Катерин критично разглеждаше мъжете.

— Само около половин дузина наистина са много лоши — реши тя. — Хайде да се опитаме да ги сменим.

О’Брайън кимна одобрително.

— Готово!

Катерин и О’Брайън се приближиха към групата статисти. Олелията в огромната зала беше оглушителна.

— Хайде, момчета, тишина! — извика О’Брайън. — Това е мис Алегзандър. Тя ще ръководи работата ни.

Чуха се многозначителни подсвирквания и мяукания.

— Благодаря — усмихна се Катерин. — Повечето изглеждате добре, но някои ще трябва да се върнат в „Уестърн костюмс“ и да си сменят униформите. Хайде, стройте се, за да ви огледаме.

— И аз бих искал да ви огледам по-добре. Какво ще правите довечера? — провикна се един мъж.

— Ще вечерям с мъжа си — отвърна Катерин — веднага щом му свърши мачът.

О’Брайън строи мъжете в неравна редица. Катерин чу смях и гласове и ядосано се обърна. Един от статистите стоеше встрани до декорите и разговаряше с три момичета, които поглъщаха всяка негова дума и истерично се смееха. Катерин ги наблюдава няколко мига, после се приближи към мъжа и каза:

— Извинете, имате ли нещо против да се присъедините към останалите?

Мъжът бавно се обърна и лениво запита:

— На мен ли говорите?

— Да. Бихме искали да започнем работа — каза тя и се отдалечи.

Той прошепна нещо, което предизвика силен смях сред момичетата, после бавно тръгна след нея. Беше висок, със слаба и силна фигура и много красив — със синкаво-черна коса и святкащи тъмни очи. Гласът му беше дълбок, изпълнен с дръзко веселие.

— С какво мога да ви бъда полезен? — попита той.

— Искате ли да работите? — отвърна Катерин.

— Да, да — увери я мъжът.

Катерин беше чела статия за статистите, странна категория хора, прекарващи живота си в анонимност по снимачните площадки и придаващи подходяща обстановка на масовите сцени, на чийто фон се изявяваха звездите. Хора без облик, без глас, с вродена липса на амбиция, че да си потърсят по-пълноценно занимание. Мъжът пред нея беше типичен пример. Понеже беше безбожно красив, някой в родния му град явно беше казал, че може да стане звезда, той бе дошъл в Холивуд, бе разбрал, че освен външност трябва да има и талант, и се бе примирил да бъде статист. Бе избрал по-лесното.

— Някои униформи ще трябва да се сменят — търпеливо продължи Катерин.

— На моята има ли й нещо? — попита той.

Катерин разгледа добре униформата му. Трябваше да признае, че му стои чудесно — подчертава широките му рамена, но не прекалено, обхваща стройния му кръст.

Мъжът беше с пагони на капитан. На гърдите си беше закачил множество разноцветни лентички от ордени.

— Достатъчно внушителни ли са, шефе? — попита той.

— Кой ви каза, че ще играете ролята на капитан?

Той я погледна сериозно.

— Хрумна ми на мен. Според вас не ставам ли за капитан?

Катерин поклати глава.

— Не.

Мъжът прехапа замислено устни.

— За старши лейтенант?

— Не.

— А за младши лейтенант?

— Според мен изобщо не сте подходящ за офицер.

Тъмните му очи я гледаха озадачено.

— Пак ли има нещо?

— Медалите — отвърна тя. — Сигурно сте ужасно смел.

Той се засмя.

— Смятах, че ще придаде малко колорит на този проклет филм.

— Забравяте само едно — отсече Катерин, — все още не сме във война. Би трябвало да сте ги спечелили на някакъв панаир.

Мъжът й хвърли усмивка.

— Права сте — смутено призна той. — Не се сетих. Ще махна някои.

— Махнете всичките — каза му Катерин.

Той отново й се усмихна — бавно и дръзко.

— Слушам, шефе.

Беше й на устата да го среже: „Престанете да ме наричате «шефе»“, но си рече: „Да върви по дяволите!“, и се обърна да говори с О’Брайън. Изпрати осем души да сменят униформите си и цял час обсъжда сцената с О’Брайън. Дребничкият ефрейтор се върна за кратко, после отново изчезна. „И по-добре“ — рече си Катерин. Той само се оплакваше и изнервяше всички. О’Брайън приключи снимането на първата сцена до обяд и Катерин мислеше, че се е получило добре. Само един инцидент помрачи сутринта й. Беше дала на вбесяващия я статист няколко реплики, за да го унижи. Искаше да го изобличи на сцената, за да му го върне за нахалството. Той изпълни сцената съвършено и самоуверено. Когато свърши, се обърна към нея и попита:

— Добре ли беше, шефе?

Когато прекъснаха за обедна почивка, Катерин отиде в огромния ресторант на студията и седна на масичка в ъгъла. На голяма маса до нея седяха група мъже във войнишки униформи. Катерин беше с лице към вратата и видя, че влиза статистът с три момичета, които се блъскаха, за да бъдат по-близо до него. Почувства как кръвта нахлува в главата й и реши, че е просто химическа реакция. Човек намразва някои хора от пръв поглед, както харесва други от пръв поглед. Безочливата му арогантност я дразнеше. Би бил съвършен жиголо, а вероятно си е точно такъв.

Той настани момичетата на една маса, вдигна поглед, видя Катерин, наведе се и каза нещо на момичетата. Те я погледнаха и избухнаха в смях. Да го вземат дяволите! Катерин видя, че той се приближава към масата й. Гледаше я втренчено, с многозначителна усмивка.

— Мога ли да седна за миг при вас?

— Аз…

Но той вече беше седнал и я разглеждаше изпитателно и развеселено.

— Какво искате? — наежи се Катерин.

Усмивката му стана по-широка.

— Наистина ли искате да знаете?

— Слушайте… — ядосано сви устни тя.

— Исках да ви попитам — бързо рече той — как бях тази сутрин? — Наведе се нетърпеливо напред. — Бях ли убедителен?

— Може би сте убедителен за тях — отвърна Катерин и кимна към момичетата, — но ако ви интересува моето мнение, мисля, че сте шарлатанин.

— Обидих ли ви с нещо?

— Обиждате ме с всичко, което правите — спокойно отвърна тя. — Просто не харесвам хора от вашия тип.

— Какъв е моят тип?

— Вие сте измамник. Харесва ви да се перчите в тази униформа пред момичетата, но мислите ли да постъпите в армията?

Той я зяпаше невярващо.

— За да ме гръмнат ли? Това е за наивници. — Наведе се и се усмихна. — Тук е много по-забавно.

Устните на Катерин трепереха от гняв.

— Не подлежите ли на мобилизация?

— От техническа гледна точка вероятно да, но един приятел познава някакъв там във Вашингтон и… — той сниши глас, — мисля, че няма да опрат до мене.

— Но това е подло — избухна Катерин.

— Защо?

— Ако не разбирате защо, аз не бих могла да ви го обясня.

— Защо не опитате? Довечера. У вас. Можете ли да готвите?

Катерин скочи на крака, бузите й пламнаха от гняв.

— Не си правете труда да се връщате на снимачната площадка. Ще кажа на мистър О’Брайън да ви плати за работата тази сутрин.

Обърна се, после се сети нещо и попита:

— Как се казвате?

— Дъглас — рече той. — Лари Дъглас.

На другата вечер Фрейзър й се обади по телефона от Лондон да провери как вървят нещата. Тя му разказа, но не спомена за случката с Лари Дъглас. Когато Фрейзър се върне във Вашингтон, ще му разправи и ще се посмеят заедно.

Рано на другата сутрин Катерин се обличаше, за да отиде в студията, когато на вратата се позвъни. Тя отвори. Пред нея стоеше едно момче с огромен букет рози.

— Катерин Алегзандър? — попита то.

— Да.

— Моля, подпишете тук.

Тя подписа формуляра, който момчето й подаде, и рече:

— Много са хубави. — Взе цветята.

— Струват петнадесет долара.

— Моля?

— Петнадесет долара. Заплащане при доставката.

Тя сви устни, посегна и взе прикрепената към букета картичка. На нея пишеше: „Аз бих ги платил, но съм безработен. С любов. Лари.“

Катерин се взираше в картичката. Не вярваше на очите си.

— Е, ще ги вземете ли, или не? — попита момчето.

— Не! — отсече тя и пъхна букета обратно в ръцете му.

Той я погледна озадачен.

— Мъжът каза, че ще се смеете. Че това е ваша шега.

— Не се смея! — отвърна Катерин и ядосано затръшна вратата.

Споменът за тази случка я глождеше през целия ден. Беше срещала влюбени в себе си мъже, но никой не притежаваше скандалната самонадеяност на мистър Лари Дъглас. Беше сигурна, че той има безкрайна върволица от завоевания — празноглави блондинки и гърдести брюнетки, които нетърпеливо се хвърляха в леглото му. Но слагаше и нея в тази категория и това я караше да се чувства евтина и унизена. Само при мисълта за него настръхваше. Твърдо реши да го изхвърли от съзнанието си.

Когато към седем часа вечерта Катерин си тръгваше от снимачната площадка, към нея се приближи един от асистентите с плик в ръка.

— Вие ли сте поръчали това, мис Алегзандър? — попита той.

Беше фактура, на която пишеше:

Пламнала, Катерин вдигна поглед и отвърна:

— Не!

— Какво да им кажа? — гледаше я той.

— Кажете им, че ще платя за медалите, ако му ги присъдят посмъртно!

След три дни снимките на филми приключиха. На другия ден Катерин прегледа предварителния монтаж и го одобри. Филмът не би спечелил някаква награда, но беше прост и убедителен. Том О’Брайън беше свършил добра работа.

В събота сутринта Катерин се качи на самолета за Вашингтон. Никога дотогава не се бе радвала толкова, че си заминава. В понеделник сутрин вече беше в кабинета си и се опитваше да разчисти работата, натрупала се по време на отсъствието й.

Точно преди обедната почивка Ани — секретарката й — позвъни:

— Мистър Лари Дъглас от Холивуд, за наша сметка. Ще се обадите ли?

— Не! — отсече тя. — Кажи му, че — няма значение, сама ще му го кажа. — Пое дълбоко дъх и натисна бутона. — Мистър Дъглас?

— Добро утро. — Гласът му се лееше като сироп. — Едвам успях да ви открия. Не обичате ли рози?

— Мистър Дъглас — започна Катерин. Гласът й трепереше от гняв. Пое дъх и продължи: — Мистър Дъглас, обичам розите. Но вие не ми харесвате. Нищо у вас не ми харесва. Ясно ли е?

— Вие не знаете нищо за мен.

— Знам повече, отколкото бих искала. Мисля, че сте страхлив и жалък, и не желая повече да ми се обаждате.

Трепереща тя тресна слушалката, очите й се насълзиха от гняв. Как смее! Кога най-после ще се върне Бил!

След три дни по пощата Катерин получи снимка на Лари Дъглас с размери десет на дванадесет инча. Беше надписана: „На шефа с любов, от Лари.“

Ани разгледа снимката с благоговение и възкликна:

— Господи, нима е истински?

— Фалшификация — отвърна Катерин. — Истинска е само фотохартията.

Тя безжалостно накъса снимката на парчета. Ани я гледаше втрещена.

— Жалко. Не съм виждала такъв мъж на живо.

— В Холивуд има декори, които се състоят само от фасада, без фундамент — мрачно рече Катерин. — Това е нещо подобно.

През следващите две седмици Лари Дъглас много пъти се обади по телефона. Катерин нареди на Ани да му каже да не се обажда повече и да не си прави труда да я уведомява за обажданията му. Една сутрин, докато й диктуваше, Ани я погледна и рече извиняващо се:

— Казахте ми да не ви безпокоя за обажданията на мистър Дъглас, но той пак позвъни и ми се стори много отчаян и… някак си объркан.

— Наистина е объркан — хладно каза Катерин — и ако си умна, няма да се опитваш да му помогнеш.

— Наистина ми се струва очарователен.

— Цар е на сладникавите ласкателства.

— Зададе ми много въпроси за вас. — Тя срещна погледа на Катерин и бързо добави: — Разбира се, не съм му казала нищо.

— Постъпила си много умно, Ани.

Катерин продължи да диктува, но мислите й бяха другаде. Светът сигурно беше пълен с такива като Лари Дъглас. Това я караше да оцени по-високо Бил Фрейзър.

Той се завърна в събота сутринта и Катерин отиде да го чака на летището. Наблюдаваше го как минава през митницата и се насочва към изхода, където стоеше тя. Щом я видя, лицето му светна.

— Кати — викна той, — каква изненада! Не очаквах, че ще ме посрещнеш.

— Нямах търпение — усмихна се тя и го прегърна поривисто, което го накара да я погледне озадачен.

— Липсвах ли ти?

— Повече, отколкото мислиш.

— Как беше Холивуд? — попита той. — Добре ли мина?

Тя се поколеба.

— Добре. Останаха много доволни от филма.

— Така чух и аз.

— Бил, вземи ме с теб другия път, когато заминеш — каза тя.

Трогнат и доволен, той я погледна.

— Дадено. Липсваше ми. Много мислих са теб.

— Така ли?

— Обичаш ли ме?

— Много, мистър Фрейзър.

— Аз също те обичам — каза той. — Хайде да го отпразнуваме довечера.

— Чудесно — усмихна се тя.

— Ще вечеряме в „Джеферсън клъб“.

Тя откара Фрейзър до дома му.

— Трябва да се обадя на хиляда места — обясни той. — Искаш ли да се срещнем в клуба в осем часа?

— Чудесно.

Катерин се върна в жилището си, изпра и изглади някои дрехи. Всеки път, когато минаваше покрай телефона, очакваше да позвъни, но той мълчеше. Мислеше, че Лари Дъглас се е опитвал да изкопчи информация за нея от Ани, и откри, че скърца със зъби. Може би трябваше да каже на Фрейзър да даде името на Дъглас за мобилизация. „Не, не си струва труда — рече си тя. — Вероятно ще го отхвърлят като развратник.“ Изми си косата, позволи си лукса дълго да полежи във ваната и тъкмо се сушеше, когато телефонът иззвъня. Приближи се и го вдигна.

— Да? — студено запита Катерин.

Беше Фрейзър.

— Здравей. Какво има?

— Нищо, Бил — бързо отвърна тя. — Аз… току-що излизам от банята.

— Съжалявам. — В гласа му се промъкна закачлива нотка. — Че не съм при теб, де.

— Аз също — рече тя.

— Обаждам се да ти кажа, че ми липсваш. Не закъснявай.

— Няма — усмихна се Катерин.

Тя бавно остави слушалката, мислейки си за Бил. За първи път чувстваше, че е готов да й предложи брак. Щеше да й предложи да стане мисис Уилям Фрейзър. Тя повтори името на глас. „Мисис Уилям Фрейзър.“ Звучеше хубаво — изпълнено с достойнство. „Господи, започвам да се пресищам — рече си Катерин. — Преди половин година нямаше да си намеря място от радост, а сега просто установявам, че звучи хубаво и достойно.“ Нима толкова се бе променила? Тази мисъл не я утеши. Погледна часовника и бързо започна да се облича.

„Джеферсън клъб“ се намираше в дискретна тухлена сграда с ограда от ковано желязо на Еф Стрийт. Беше един от клубовете с най-ограничен достъп в град, пълен с недостъпни клубове. Човек можеше най-лесно да стане член на клуба, ако баща му е членувал в него. Ако тази предвидливост му е липсвала, трябваше да бъде предложен от трима членове. Кандидатурите за членство се разглеждаха веднъж годишно и само една черна точка беше достатъчна да бъде отказано завинаги членство в „Джеферсън клъб“, защото съществуваше твърдо правило, че ничия кандидатура не може да бъде представяна втори път.

Бащата на Уилям Фрейзър беше сред основателите на клуба и Фрейзър и Катерин вечеряха там поне веднъж седмично. Главният готвач двадесет години беше работил във френския клон на фамилията Ротшилд, кухнята беше превъзходна, а винарската изба се нареждаше на трето място сред най-добрите в Америка. Клубът беше обзаведен от един от най-добрите декоратори в света, обърнал особено внимание на цветовете и осветлението, така че жените се потапяха в светлината на свещите, която подчертаваше красотата им. Почти всеки ден вечерящите тук се радваха на обществото на вицепрезидента, членове на кабинета или на Върховния съд, сенатори и могъщи индустриалци, владеещи световни империи.

Фрейзър чакаше Катерин във фоайето.

— Закъснях ли? — попита го тя.

— Няма никакво значение — отвърна Фрейзър и я погледна с нескрито възхищение. — Знаеш ли, че си фантастично красива?

— Разбира се — отговори тя. — Всеки знае, че аз съм фантастично красивата Катерин Алегзандър.

— Не се шегувам, Кати. — Тонът му беше толкова сериозен, че тя се смути.

— Благодаря ти, Бил, — неловко рече Катерин, — стига си ме зяпал така.

— Не мога да не те гледам — каза той и я хвана за ръката.

Салонният управител Луис ги отведе в ъглово сепаре.

— Заповядайте, мис Алегзандър, мистър Фрейзър. Приятна вечеря!

На Катерин й харесваше, че салонният управител на „Джеферсън клъб“ я познава по име. Знаеше, че е детинско и наивно, но това й вдъхваше усещането, че там й е мястото. Тя се облегна и отпусната и доволна огледа залата.

— Ще пиеш ли нещо? — попита Фрейзър.

— Не, благодаря.

Той поклати глава.

— Ще трябва да те науча на някои лоши навици.

— Вече си ме научил — промърмори Катерин.

Фрейзър й се усмихна и си поръча скоч със сода.

Тя го гледаше и си мислеше, че е мил и очарователен. Беше сигурна, че може да го направи много щастлив. Омъжена за него, също щеше да е щастлива. „Много щастлива — ожесточено си повтори тя. — Всеки ще ти го каже. Попитай списание «Тайм».“ Мразеше се заради мислите, които се въртяха в главата й. Какво й ставаше, за Бога?

— Бил… — започна Катерин и се вцепени.

Лари Дъглас вървеше към тях и се усмихваше — бе познал Катерин. Беше в униформата на офицер от военновъздушните сили от гардероба на студията. Невярваща, тя наблюдаваше как се приближава към масата им, щастливо усмихнат.

— Хей, здравей! — каза той.

Но не се обръщаше към Катерин, а към Бил, който стана и се ръкува с него.

— Страшно се радвам да те видя, Лари.

— Аз също, Бил.

Катерин зяпаше двамата, мозъкът й сякаш се беше парализирал и отказваше да работи. Фрейзър й каза:

— Катерин, това е капитан Лорънс Дъглас. Лари, това е мис Алегзандър — Катерин.

Тъмните очи на Лари Дъглас я гледаха подигравателно.

— За мен е огромно удоволствие, мис Алегзандър — сериозно рече той.

Катерин отвори уста, но внезапно осъзна, че не би могла да каже нищо. Фрейзър я наблюдаваше, очакваше я да заговори. Тя едва успя да кимне. Не се доверяваше на гласа си.

— Лари, ще седнеш ли при нас? — попита Фрейзър.

Лари погледна Катерин и скромно продума:

— Ако сте сигурни, че няма да ви преча…

— Разбира се, че не. Сядай.

Лари седна до Катерин.

— Какво ще пиеш? — попита Фрейзър.

— Скоч, със сода — отвърна Лари.

— И за мен същото — дръзко рече Катерин. — И да бъде двойно.

Фрейзър изненадан я погледна.

— Не мога да повярвам.

— Нали каза, че искаш да ме научиш на лоши навици? Струва ми се, че мога да започна още сега.

Фрейзър поръча питиетата, обърна се към Лари и поде:

— Генерал Тери ми разказа за някои от твоите подвизи — както във въздуха, така и на земята.

Катерин гледаше втренчено Лари, зашеметена се опитваше да се ориентира.

— Тези медали… — продума тя.

— Да? — той я гледаше наивно.

Катерин преглътна.

— Къде сте ги получили?

— Спечелих ги на панаир — сериозно отвърна Лари.

— Хубав панаир! — засмя се Фрейзър. — Лари беше водач на Американската ескадрила в Британските кралски военновъздушни сили. Убедиха го да оглави база за изтребители във Вашингтон, за да подготви нашите момчета за бой.

Катерин се обърна към Лари и го изгледа. Той великодушно й се усмихваше, очите му играеха. Като на филмова лента пред Катерин изплува всяка дума при първата им среща. Беше му наредила да свали пагоните си на капитан и медалите и той весело се беше съгласил. Беше се държала самодоволно и надменно и го беше нарекла страхливец! Идеше й да се пъхне под масата.

— Да беше ме предупредил, че ще си дойдеш — поде Фрейзър, — щях да ти подготвя угоено теле! Щяхме да организираме голямо празненство в чест на завръщането ти.

— Предпочитам така — отвърна Лари. Той погледна Катерин, която отвърна очи, не можа да издържи погледа му. Лари невинно продължи: — Всъщност те търсих, когато бях в Холивуд. Чух, че правиш някакъв учебен филм за военновъздушните сили.

Той млъкна, запали цигара и внимателно духна клечката.

— Отидох на снимачната площадка, но не те намерих.

— Трябваше да замина за Лондон — каза Фрейзър. — Катерин беше там. Изненадан съм, че двамата не сте се срещнали.

Катерин вдигна поглед към Лари. Той я гледаше развеселен. Сега беше моментът тя да спомене случилото се. Да го разкаже на Фрейзър и да се посмеят заедно като на забавен анекдот. Но думите просто заседнаха на гърлото й.

Лари й даде няколко мига, после каза:

— Снимачната площадка беше претъпкана от хора, просто не сме се видели.

Мразеше го, че й се притичва на помощ и двамата се превръщат в съзаклятници срещу Фрейзър.

Когато донесоха питиетата, бързо пресуши своето и поиска още. Това щеше да бъде най-ужасната вечер в живота й. Нямаше търпение да се махне оттам, да се махне от Лари Дъглас.

Фрейзър го разпитваше за преживелиците му през войната и Лари ги разправяше като нещо леко и забавно. Очевидно не приемаше сериозно нищо. Беше повърхностен човек. И все пак в името на справедливостта Катерин ще не ще, признаваше, че повърхностен човек няма да отиде доброволец в Кралските военновъздушни сили и да стане герой, сражавайки се срещу Луфтвафе. Противно на логиката тя го мразеше още повече за това, че е герой. Не можеше да разбере собственото си отношение и потъна в тежки мисли при третото си двойно уиски. Имаше ли значение дали е герой или нехранимайко? После осъзна, че щом е негодник, попада в определена категория, с която тя на бърза ръка ще се справи. Замаяна от алкохола, седеше и слушаше разговора на двамата мъже. Лари говореше с пламенен ентусиазъм, с такава осезаема жизненост, която сякаш се пресягаше и я докосваше. Сега й се струваше, че е най-изпълненият с живот мъж, когото е виждала. Изпитваше чувството, че той никога не бяга от живота, че изцяло му се отдава и се подиграва на тези, които се страхуват, като нея. Едва докосна храната си. Нямаше представа какво яде. Срещна погледа на Лари и сякаш той вече й беше любовник, сякаш вече си принадлежаха — разбираше, че това е безумие. Беше като циклон, като природно бедствие и всяка жена, попаднала във вихъра, щеше да бъде унищожена. Лари й се усмихваше.

— Май изключихме мис Алегзандър от разговора — поде учтиво той. — Убеден съм, че тя е по-интересна от нас двамата, взети заедно.

— Грешите — изпелтечи Катерин. — Водя много скучен живот. Работя с Бил. — Щом го изрече, осъзна как е прозвучало и се изчерви. — Не исках да кажа това, исках…

— Разбирам какво искахте да кажете — поде Лари. Тя го мразеше. Той се обърна към Бил. — Къде я намери?

— Имах късмет — сърдечно продума Бил. — Голям късмет. Ти още ли не си женен?

— Коя ще ме вземе? — сви рамене Лари.

„Копеле такова!“ — помисли си Катерин. Огледа залата. Половин дузина жени бяха зяпнали Лари — някои по-прикрито, някои, без да се крият. Той беше като сексуален магнит.

— Как са английските момичета? — дръзко го попита Катерин.

— Бива ги — учтиво отговори той. — Е, аз нямах много време за това. Бях зает с полетите.

„На друг ги разправяй тези! — помисли си Катерин. — Басирам се, че не е останала и една девственица в радиус на сто мили от теб!“ На глас изрече:

— Съжалявам тези момичета. Не знаят какво са изпуснали.

Тонът й беше по-хаплив, отколкото възнамеряваше. Фрейзър я гледаше, озадачен от грубостта й.

— Кати — промълви той.

— Хайде да пием още по едно — бързо се намеси Лари.

— Мисля, че на Катерин това й стига — отвърна Фрейзър.

— Не е вярно — поде Катерин и с ужас установи, че не може да изговаря ясно думите. — Май е по-добре да се прибера.

— Както кажеш! — Фрейзър се обърна към Лари. — Катерин по принцип не пие.

— Сигурно е развълнувана от срещата ви — рече Лари.

Катерин искаше да вземе чаша вода и да я плисне по него. По-малко беше го ненавиждала като негодник. Сега го мразеше повече. И не знаеше защо.

Когато се събуди на следващата сутрин, беше убедена, че има най-тежкия махмурлук, познат в историята на медицината. Сякаш имаше най-малко три глави и всички пулсираха в различен ритъм. Беше жива мъка да лежи неподвижна в леглото, но когато се опита да се движи, стана още по-лошо. Докато лежеше и се бореше с гаденето, в съзнанието й изплува цялата вечер и болката се усили. Глупаво обвиняваше Лари Дъглас за махмурлука си, защото ако не беше той, тя нямаше да пие нищо. С болка обърна глава и погледна часовника до леглото. Беше се успала. Чудеше се дали да продължи да лежи, или да извика „Бърза помощ“. Внимателно се надигна от смъртното си ложе и се завлече до банята. Влезе под душа и пусна студена вода, която зашиба тялото й. Викаше на глас, докато водата я обливаше, но щом спря душа, се чувстваше по-добре. „Не добре — рече си внимателно Катерин, — просто по-добре.“

След четиридесет и пет минути вече седеше на бюрото си. Секретарката й Ани влезе развълнувана.

— Познайте какво има! — каза тя.

— Тази сутрин няма да мога — прошепна Катерин, — моля те, бъди добра и говори по-тихо.

— Вижте! — Ани й посочи сутрешния вестник. — Това е той!

Снимката на Лари Дъглас в униформа безочливо й се усмихваше от първа страница. Над нея пишеше: „Американец, герой от Кралските военновъздушни сили, се завръща във Вашингтон, за да оглави ново поделение изтребители.“ Следваше репортаж в две колони.

— Нали е вълнуващо! — извика Ани.

— Ужасно — каза Катерин и запокити вестника в кошчето за боклук. — Може ли да продължим работа?

Изненадана, Ами я погледна.

— Съжалявам, мислех, че ще ви заинтересува, нали ви е приятел.

— Не ми е приятел — поправи я Катерин. — По-скоро ми е враг. — Тя видя изражението на Ани. — Може ли да оставим мистър Дъглас?

— Разбира се — озадачена продума Ани. — Казах му, че според мен ще бъдете доволна.

Катерин я зяпна.

— Кога?

— Когато се обади тази сутрин. Обажда се три пъти.

Катерин направи усилие да говори небрежно.

— Защо не ми каза?

— Помолихте да не ви казвам, когато се обажда.

Секретарката гледаше Катерин, лицето й изразяваше объркване.

— Остави ли някакъв номер?

— Не.

— Добре. — Катерин си припомни лицето му, големите му, тъмни шеговити очи. — Добре — повтори твърдо тя.

Продиктува няколко писма и когато. Ани излезе от стаята, отиде до кошчето за боклук и извади вестника. Прочете написаното за Лари дума по дума. Той беше ас — беше свалил осем немски самолета. Самият него два пъти го бяха сваляли над Ламанша. Тя позвъни на Ани.

— Ако мистър Дъглас се обади отново, ще говоря с него.

Настъпи кратка пауза.

— Да, мис Алегзандър.

В края на краищата нямаше защо да бъде груба с него. Просто щеше да му се извини за държанието си в студията и да го помоли да не й се обажда. Тя щеше да се омъжи за Уилям Фрейзър.

През целия следобед чакаше Лари да звънне. До шест часа той не се обади. „Защо да се обажда? — питаше се Катерин. — Сега сваля шест момичета наведнъж. Имаш късмет. Да се хванеш с него, е като да отидеш на масаж. Взимаш си номерче и чакаш да ти дойде редът.“ Когато си тръгваше, рече на Ани:

— Ако утре се обади мистър Дъглас, кажи му, че ме няма.

Ани дори не мигна.

— Да, мис Алегзандър. Лека нощ.

— Лека нощ.

Катерин слезе с асансьора, потънала в мислите си. Беше сигурна, че Бил Фрейзър държи да се ожени за нея. Щеше да направи най-добре, ако му каже, че иска да се оженят веднага. Ще му го каже още тази вечер. Ще заминат на меден месец. Когато се върнат, Лари Дъглас ще е напуснал града или ще е станало нещо друго.

На партера асансьорът се отвори и Катерин видя Лари Дъглас, който чакаше, облегнат на стената. Беше свалил медалите и лентичките си и носеше пагони на младши лейтенант. Усмихна се и се приближи към нея.

— Така по-добре ли е? — бодро я запита той.

Катерин го гледаше втренчено, сърцето й биеше силно.

— Носенето на неверни отличителни знаци не е ли противоуставно?

— Не знам — искрено отвърна той. — Мислех, че ти отговаряш за всичко това.

Стоеше и гледаше надолу към нея. Тя промълви тихо:

— Не постъпвай така с мен. Искам да ме оставиш на мира. Аз принадлежа на Бил.

— Къде ти е брачната халка?

Катерин мина покрай него и се отправи към изхода. Той избърза напред и й отвори вратата. Навън я хвана за ръка. Тя почувства, че през тялото й премина шок. От него се излъчваше електричество, което я изгаряше.

— Кати — започна той.

— За Бога — отчаяно избухна Катерин, — какво искаш от мен?

— Всичко — тихо каза Лари. — Искам теб.

— Няма да ме получиш — простена тя. — Върви измъчвай някоя друга.

Обърна се, за да си тръгне, но той я дръпна обратно.

— Какво означава това?

— Не знам — рече Катерин и очите й се изпълниха със сълзи. — Не знам какво говоря. Аз… съм махмурлия. Искам да умра.

Лари съчувствено се усмихна.

— Знам прекрасно лечение за махмурлук. — Поведе я към подземния гараж.

— Къде отиваме? — в паника запита тя.

— Да вземем колата ми.

Катерин го погледна, търсейки признаци на ликуване, но видя само топлота и съчувствие върху силното му, невероятно красиво лице.

Служителят докара светлокафяв спортен автомобил със свален гюрук. Лари помогна на Катерин да се качи и седна зад волана. Тя седеше, гледаше право напред и мислеше, че пропилява целия си живот, но изобщо не можеше да се спре. Сякаш всичко това ставаше с някоя друга. Искаше да каже на глупавото безпомощно момиче в колата да бяга.

— При тебе или при мен? — нежно попита Лари.

Тя поклати глава и безнадеждно промълви:

— Няма значение.

— Отиваме у нас.

Значи не беше съвсем безчувствен. Или се страхуваше да се състезава със сянката на Уилям Фрейзър.

Наблюдаваше го как ловко управлява колата през движението в ранната вечер. Не, той не се боеше от нищо. Това беше част от проклетата му привлекателност.

Опитваше се да се убеди, че може да му каже „не“, че може да си тръгне. Как беше възможно да обича Уилям Фрейзър и да изпитва такива чувства към Лари?

— Ако ще ти помогне — тихо продума Лари, — искам да ти кажа, че и аз се вълнувам като теб.

Катерин му хвърли един поглед и рече:

— Благодаря.

Той лъжеше, разбира се. Сигурно го казваше на всичките си жертви, когато ги отвеждаше към леглото, за да ги прелъсти. Но поне не злорадстваше. Най-много я измъчваше мисълта, че предава Бил Фрейзър. Беше толкова мил, а това щеше силно да го нарани. Катерин го съзнаваше, разбираше, че постъпва лошо и неразумно, но сякаш вече нямаше воля.

Пристигнаха в приятен жилищен квартал с големи сенчести дървета от двете страни на улиците. Лари спря колата пред една сграда.

— Пристигнахме — тихо каза той.

Катерин знаеше, че това е последната й възможност да му откаже, да го помоли да я остави на мира. Мълчаливо гледаше как Лари дойде и й отвори вратата. Слезе от колата и влезе в сградата.

Апартаментът беше обзаведен по мъжки в силни, наситени цветове и с масивни мебели. Когато влязоха, Лари взе палтото й и тя потръпна.

— Студено ли ти е? — попита той.

— Не.

— Искаш ли да пиеш нещо?

— Не.

Той нежно я прегърна и те се целунаха. Сякаш тялото й беше обхванато от пламък. Без да промълви нито дума, Лари я отведе в спалнята. Двамата се събличаха с нарастваща настойчивост. Тя легна гола на леглото, той легна до нея.

— Лари…

Ала той затвори устата й с устни, ръцете му започнаха да галят тялото й, изучавайки го нежно, и тя забрави всичко освен удоволствието, което изпитваше; ръцете й го затърсиха слепешком. Катерин го почувства горещ, силен и пулсиращ, пръстите му бяха в нея, разтваряха я нежно и любещо, Лари беше върху нея и в нея и тя изпита силна радост, за каквато дори не беше мечтала. Заедно се движеха все по-бързо във фантастичен ритъм, който разлюля стаята, света и завърши с експлозия, преминала в буен екстаз, в невероятно разтърсващо пътешествие, в пристигане и заминаване, в край и начало, а Катерин лежеше вцепенена и изтощена, прегръщаше го силно и искаше никога да не престава това чувство. Нищо от това, което беше чела или чувала, не би могло да я подготви за този миг. Беше невероятно, че тялото на друг човек може да достави радост. Тя лежеше в мир — просто жена. Знаеше, че дори никога вече да не го види, ще му бъде благодарна до края на живота си.

— Кати?

Тя се обърна и го погледна бавно и мързеливо.

— Да? — Дори собственият й глас й се стори по-дълбок, по-зрял.

— Би ли извадила ноктите си от гърба ми?

Изведнъж осъзна, че ги беше впила в плътта му.

— О, извинявай! — възкликна тя.

Опита се да прегледа гърба му, но Лари хвана ръката й и я привлече по-близо до себе си.

— Няма значение. Щастлива ли си?

— Щастлива ли?

Устните й започнаха да треперят и за свой ужас Катерин се разплака. Силни ридания разтърсваха тялото й. Лари я държеше в обятията си и успокояващо я гледаше, докато бурята отмина.

— Съжалявам — каза тя. — Не знам какво ми стана.

— Може би си разочарована?

Катерин го погледна, готова да протестира, но видя, че той се шегува. Отново я прегърна и започна да я люби. Беше още по-невероятно. После лежаха и той й говореше, но тя не чуваше. Стигаше й само звукът на неговия глас, нямаше значение какво казва. Знаеше, че за нея никога не може да съществува друг мъж. И знаеше, че този мъж никога не може да принадлежи само на една жена, че тя сигурно повече няма да го види, че за него е просто поредното завоевание. Осъзна, че гласът му е замлъкнал и той я наблюдава.

— Не чу и дума от това, което ти казах.

— Извинявай — каза тя, — мечтаех.

— Би трябвало да се чувствам засегнат — укори я Лари. — Интересува те само моето тяло.

Катерин погали мускулестите му загорели гърди и стомах.

— Не съм експерт — рече тя, — но май ще свърши работа. — Тя се усмихна. — То вече свърши добра работа.

Искаше й се да го попита дали му е доставила удоволствие, но се страхуваше.

— Красива си, Кати.

Тя потръпна от радост при тези думи, но в същото време се почувства и засегната. Всичко, което й казваше, вече хиляди пъти го беше казвал на други жени. Питаше се как ли ще се раздели с нея. „Обади ми се някога.“ Или „Ще ти се обадя някой път.“ Може би дори щеше да поиска да се видят още един-два пъти, преди да се прехвърли на друга. Е, сама си беше виновна. Знаеше в какво се забърква. „Хвърлих се в тази история с широко отворени очи и крака. Каквото и да стане, не бива никога да обвинявам него.“

Той я прегърна и силно я притисна до себе си.

— Знаеш ли, че си изключително момиче, Кати?

„Знаеш ли, че си изключително момиче — Алис, Сюзън, Маргарет, Пеги, Лана.“

— Почувствах го още щом те видях първия път. Към никоя досега не съм изпитвал подобно чувство.

Джанет, Ивлин, Рут, Джорджия… до безкрайност.

Тя зарови глава в гърдите му, защото не се доверяваше на гласа си, и силно го прегърна, като се прощаваше с него наум.

— Гладен съм — каза Лари. — Знаеш ли какво ми се иска?

Катерин се усмихна.

— Да, разбира се.

Лари се ухили и я попита:

— Знаеш ли, че си, сексуална маниачка?

Тя го погледна.

— Благодаря.

Отведе я под душа и го пусна. Взе една найлонова шапка от закачалката на стената и я сложи на главата, прибирайки косата й.

— Ела — дръпна я под силната водна струя.

Взе сапун и се зае да насапунисва тялото й. Започна от врата, продължи по ръцете, бавно обиколи гърдите й, слезе надолу към корема и бедрата. Тя почувства възбуда в слабините си, взе сапуна и започна да масажира Лари по гърдите, корема и надолу между краката. Усети как той се възбужда. Разтвори краката й и проникна в нея; Катерин отново изпадна в опиянение, потъна сякаш в бурен поток, изпълнена от същата непоносима радост, докато не започна да вика от истинско щастие.

После те се облякоха, качиха се в колата и заминаха за Мериланд, където намериха малко ресторантче, което все още работеше, и си поръчаха омар и шампанско.

В пет часа сутринта Катерин се обади вкъщи на Уилям Фрейзър. Стоеше заслушана в телефонните сигнали на осемдесет мили от нея и най-после чу сънения глас на Фрейзър:

— Ало…

— Здравей, Бил. Обажда се Катерин.

— Катерин! Цяла вечер се опитвах да се свържа с теб. Къде си? Добре ли си?

— Добре съм. В Мериланд съм с Лари Дъглас. Току-що се оженихме.

8.НОЕЛ

Париж, 1941 година

Кристиан Барбе беше нещастен. Плешивият дребен детектив седеше на бюрото с цигара между потъмнелите си изпочупени зъби и унило съзерцаваше папката пред себе си. Информацията в нея щеше да му струва един клиент. Продаваше услугите си на Ноел Паж на безбожни цени, но беше тъжен не само заради загубата на тези доходи. Щеше да му липсва самата клиентка. Мразеше Ноел Паж, но тя беше най-вълнуващата жена, която беше срещал. Барбе си градеше зловещи фантазии за Ноел, така че тя винаги се оказваше във властта му. Сега бе изпълнил задачата си и никога вече нямаше да види Ноел. Остави я да чака в приемната, докато се опитваше да измисли как да изстиска още малко пари от нея, за да удължи случая. Стигна до извода, че е невъзможно. Въздъхна, подуши цигарата, отиде до вратата и я отвори. Ноел седеше на дивана от черна изкуствена кожа и докато Барбе я разглеждаше, сърцето му за миг спря. Беше несправедливо една жена да бъде толкова красива.

— Добър ден, мадмоазел — рече той. — Заповядайте.

Тя влезе грациозно като манекен. За Барбе беше изгодно да има прочута клиентка като Ноел Паж и той не се смущаваше да споменава често името й. Това привличаше клиенти, а Барбе не беше човек, който страда от етични принципи.

— Моля, седнете! — посочи той един стол. — Мога ли да ви предложа коняк, аперитив?

В някои от фантазиите си напиваше Ноел и тя го молеше да я прелъсти.

— Не — отвърна тя. — Дошла съм за материалите.

Тая кучка можеше да изпие поне една чаша с него на раздяла!

— Да — каза Барбе. — Всъщност имам няколко новини. — Пресегна се през бюрото и се престори, че изучава досието, което вече знаеше наизуст. — Първо — осведоми я той, — вашият приятел е бил повишен в капитан и е бил прехвърлен в Сто тридесет и първа ескадрила, където са му поверили командването. Базата е в Колтисол, Дъкстфорд, в Кембриджшир. Летели са на — Барбе говореше преднамерено бавно, знаеше, че техническата страна не я интересува — изтребители „Хърикан“ и „Спитфайър II“ после са преминали на „Марк V“. След това…

— Няма значение — нетърпеливо го прекъсна Ноел. — Къде е той сега?

Барбе очакваше този въпрос.

— В Съединените щати.

Видя реакцията й, преди тя да се овладее, и това му достави диво задоволство.

— Във Вашингтон — продължи той.

— В отпуска ли е?

Барбе поклати глава.

— Не. Освободен е от Британските кралски военновъздушни сили. Капитан е във Военновъздушните сили на Съединените щати.

Дебнеше я как ще възприеме информацията, но Ноел не даваше израз на чувствата си. Ала Барбе все още не беше свършил. Вдигна с дебелите си пожълтели пръсти изрезка от вестник и я подаде на Ноел.

— Мисля, че това ще ви заинтересува.

Видя как Ноел настръхва, сякаш вече знаеше какво ще прочете. Изрезката беше от „Ню Йорк Дейли Нюс“. Заглавието гласеше: „Ас от войната се жени“, над него имаше снимка на Лари Дъглас и невестата му. Ноел дълго я гледа, после протегна ръка за останалите документи в папката. Кристиан Барбе сви рамене, пъхна всички документи в един плик и й го подаде. Понечи да отвори уста за прощалното си слово, когато Ноел каза:

— Ако нямате съдружник във Вашингтон, намерете. Искам да ми докладвате всяка седмица.

Тя си тръгна, а Кристиан Барбе остана да зяпа след нея съвсем объркан.

Когато се прибра вкъщи, Ноел отиде в спалнята, заключи вратата и извади изрезките от плика. Подреди ги на леглото пред себе си и започна да ги разглежда. На снимката Лари беше същият, какъвто го помнеше. Образът му в съзнанието й даже беше по-ясен, отколкото във вестника, защото Лари беше по-жив в нейните представи, отколкото в действителност.

Не минаваше ден, без Ноел да преживее миналото с Лари. Сякаш много отдавна бяха играли заедно в една пиеса и тя можеше по желание да преживява отново отделни сцени — днес една, утре друга, така че спомените бяха винаги живи и свежи.

Насочи вниманието си към невестата на Лари. Видя хубаво, младо интелигентно лице с усмивка на устните. Лицето на врага. Лице, което трябва да бъде унищожено, така, както ще бъде унищожен и Лари.

Ноел седя заключена със снимката цял следобед.

След часове Арман Готие почука на вратата, но тя му каза да се маха. Той чакаше в дневната, загрижен какво ли ще бъде настроението й, но когато най-после се появи, Ноел изглеждаше необичайно жива и весела, сякаш беше получила някаква добра новина. Не обясни нищо, а той я познаваше достатъчно добре, за да подпитва.

Вечерта след театъра се люби с него с необуздана страст, която му напомни първите им дни. По-късно Готие лежеше и се опитваше да разбере красивото момиче, почиващо си до него, но не намираше обяснение.

През нощта Ноел Паж сънува полковник Мюлер. Плешивият албинос я изтезаваше с нагорещено желязо, жигосваше пречупени кръстове в плътта й. Непрекъснато и задаваше въпроси, но гласът му беше толкова тих, че Ноел не го чуваше, той продължаваше да притиска в тялото й нажеженото желязо — изведнъж на масата лежеше Лари, който крещеше от болка. Ноел се събуди, обляна в студена пот, със силно сърцебиене и запали нощната лампа. Опита се да се успокои, запали с треперещи пръсти цигара. Замисли се за Израел Кац. Кракът му беше ампутиран с брадва и въпреки че тя не го беше виждала след онзи следобед в пекарната, от портиера научи, че е жив, но много слаб. Ставаше все по-трудно да бъде укриван, а самият той беше безпомощен. Издирваха го все по-усилено. Час по-скоро трябваше да бъде изведен от Париж. Наистина Ноел не беше направила нищо, заради което Гестапо да я арестува — поне засега. Дали този сън не бе поличба, предупреждение да не помага на Израел Кац? Тя лежеше в леглото и си спомняше как той й беше помогнал при аборта. Беше й помогнал да убие детето на Лари. Беше й дал пари, беше й помогнал да си намери работа. Мнозина мъже бяха направили за нея много повече, но Ноел не се чувстваше задължена към тях. Всеки един, включително и баща й, беше искал нещо от нея и тя беше заплатила за всичко, което някога бе получавала. Израел Кац никога не поиска нищо от нея. Трябваше да му помогне.

Не подценяваше въпроса. Полковник Мюлер вече я подозираше. Припомни си съня и потръпна. Трябваше да се погрижи Мюлер да няма никакви доказателства срещу нея. Израел Кац трябваше да бъде изведен от Париж, но как? Ноел беше сигурна, че всички изходи са под строго наблюдение. Сигурно наблюдават и пътищата, и реката. Нацистите бяха свине, но си гледаха работата. Това беше предизвикателство, криещо смъртна опасност, ала Ноел беше решена да опита. Лошото беше, че нямаше към кого да се обърне за помощ. Нацистите бяха превърнали Арман Готие в треперещо листо. Не, трябваше да се справи сама. Мислеше за полковник Мюлер и генерал Шайдер и се питаше, ако се стигне до сблъсък, кой от двамата ще се окаже победител.

На следващата вечер двамата с Арман Готие бяха канени на вечеря. Домакиня беше Лесли Рока — богата меценатка. Присъстваха какви ли не хора — банкери, художници, политически лидери и куп хубави жени, поканени според Ноел заради германците. Готие забеляза, че е загрижена, но когато я попита, тя го успокои, че няма нищо.

Петнадесет минути преди да започне вечерята, един мъж влезе тромаво и щом го видя, Ноел разбра, че проблемът й ще бъде решен. Тя се приближи до домакинята и помоли:

— Скъпа, бъди така добра и ме сложи до Албер Елер.

Албер Елер беше френски драматург. Беше едър, тромав като мечка мъж, прехвърлил шестдесет години, с рошава бяла коса и смъкнати рамена. Беше необичайно висок за французин, но и без това изпъкваше сред околните със забележително грозното си лице и пронизващите зелени очи, на които не убягваше нищо. Беше изобретателен и притежаваше ярко въображение, беше написал над двадесет пиеси и сценарии, ползващи се с голям успех. Убеждаваше Ноел да играе в новата му пиеса и й беше изпратил екземпляр от ръкописа.

Ноел седна до него на масата и каза:

— Току-що прочетох новата ти пиеса, Албер. Възхитена съм.

Лицето му светна.

— Ще играеш ли в нея?

Тя сложи ръка върху неговата.

— Бих искала, скъпи, но Арман ме включи в друга пиеса.

Той се намръщи, после примирено въздъхна.

— Проклятие! Е, все някой ден ще работим заедно.

— Много бих се радвала — рече Ноел. — Харесвам как пишеш. Очарова ме начинът, по който писателите създават фабулата. Не знам как го правите.

Той сви рамене.

— Така, както ти играеш. Това е занаятът ни, така си изкарваме хляба.

— Не — възрази тя. — За мен е чудо да използваш въображението си по такъв начин. — Ноел смутено се засмя. — Знам, защото се опитвам да пиша.

— Виж ти! — учтиво рече той.

— Да, но нещо не върви. — Тя пое дълбоко дъх и огледа масата. Останалите гости бяха потънали в разговорите си. Ноел се наклони към Албер Елер и понижи глас. — Стигнах до ситуация, когато героинята ми трябва да измъкне любимия си от Париж. Той е издирван от нацистите.

— Аха! — Едрият мъж почукваше с вилицата по чинията. После рече: — Лесна работа! Облича германска униформа и минава право през тях.

Ноел въздъхна.

— Не е Толкова лесно. Ранен е и не може да ходи. Изгубил е крака си.

Елер спря да чука. След дълга пауза рече:

— С шлеп по Сена?

— Наблюдават реката.

— И проверяват всички транспортни средства, излизащи от Париж?

— Да.

— Тогава трябва нацистите да ти свършат работата.

— Как?

— Героинята ти привлекателна ли е? — попита той, без да поглежда Ноел.

— Да.

— Ами ако се сприятели с германски офицер? — предложи Елер.

Ноел се обърна към него, но той избягна погледа й.

— Да.

— Добре тогава. Нека си уреди среща с офицера и отидат да прекарат неделята извън Париж. Приятели могат да уредят героят да се скрие в багажника на колата. Офицерът трябва да бъде много влиятелен, за да не проверяват колата му.

— Но ако багажникът е заключен, героят няма ли да се задуши? — попита Ноел.

Албер Елер замислено отпи глътка вино.

— Не е задължително. — Пет минути шушука нещо на Ноел и когато свърши, рече: — Желая ти успех!

Пак не я погледна.

Рано на другата сутрин Ноел телефонира на генерал Шайдер. Обади се телефонистка, след няколко мига я свързаха с адютанта и най-накрая със секретаря на генерала.

— Кой се обажда, моля?

— Ноел Паж — отговори тя за трети път.

— Съжалявам, но генералът е в съвещание и не може да бъде безпокоен.

Ноел се поколеба.

— Да се обадя ли по-късно?

— Той ще бъде в съвещание през целия ден. Предлагам ви да му напишете писмо, в което да изложите проблема.

Ноел се замисли и на устните й се появи иронична усмивка.

— Няма значение — каза тя. — Просто му съобщете, че съм се обаждала.

След един час телефонът й иззвъня. Беше генерал Шайдер.

— Прощавайте — извини се той. — Този идиот ми предаде съобщението едва сега. Щях да ги предупредя да ви свържат, но изобщо не съм предполагал, че ще ми се обадите.

— Аз би трябвало да се извиня — рече Ноел. — Знам колко сте зает.

— Моля ви. Какво мога да направя за вас?

Ноел се колебаеше, подбирайки думите.

— Спомняте ли си какво ми говорихте онази вечер?

Настъпи кратка пауза.

— Да.

— Много мислих за вас, Ханс. Бих искала да се видим.

— Ще вечеряте ли с мен довечера? — В гласа му прозвуча внезапно нетърпение.

— В Париж — не — отвърна Ноел. — Искам да бъдем заедно, но далеч оттук.

— Къде? — попита генерал Шайдер.

— Искам да бъде някое по-специално място. Знаете ли къде е Етрата?

— Не.

— Това е прекрасно малко село на около сто и петдесет километра от Париж, близо до Хавър. Там има спокойно старо ханче.

— Звучи чудесно, Ноел. Но не е лесно да се измъкна точно сега — заоправдава се той, — по средата на…

— Разбирам — прекъсна го Ноел с леден тон. — Може би друг път.

— Почакайте! — Настъпи дълга пауза. — Кога можете да заминете?

— В събота вечер след представлението.

— Ще уредя нещата — каза генералът. — Можем да стигнем със самолет до…

— Защо да не пътуваме с кола? — предложи Ноел. — Толкова е приятно.

— Както искате. Ще ви взема от театъра.

Ноел бързо премисли.

— Трябва да отскоча до къщи, за да се преоблека. Не можете ли да ме вземете от дома?

— Както искате, мила моя. До събота вечер.

Петнадесет минути по-късно Ноел говореше с портиера. Той я слушаше и клатеше глава в енергичен протест.

— Не, не, не! Ще кажа на нашия приятел, мадмоазел, но той няма да се съгласи. Да не е глупак! Все едно да иде да търси работа в главната квартира на Гестапо.

— Няма начин да не успеем — увери го Ноел. — Измисли го най-големият мозък на Франция.

Когато следобед излезе от жилището си, тя забеляза подпрян на стената мъж, който се правеше, че е погълнат от вестника си. Ноел тръгна в свежия зимен въздух, той се изправи и я последва на дискретно разстояние. Ноел се разхождаше бавно и спокойно по улиците, спирайки пред всяка витрина.

Пет минути след като излезе от сградата, се появи портиерът, огледа се, за да се увери, че не е наблюдаван, после извика такси и даде адреса на един магазин за спортни стоки в Монмартр.

След два часа докладва на Ноел:

— Ще ви бъде доведен в събота вечер.

В събота вечер след представлението полковник Курт Мюлер от Гестапо я чакаше зад кулисите. Тя усети тръпка на страх. Планът за бягство беше изчислен до секундата и нямаше място за закъснение.

— Гледах изпълнението ви, фройлайн Паж — каза полковник Мюлер. — Ставате все по-добра.

Звукът на тихия му тънък глас живо й напомни съня.

— Благодаря, полковник. Извинете, трябва да се преоблека.

Ноел се отправи към гримьорната, но Мюлер тръгна с нея.

— Ще дойда с вас.

Тя влезе в гримьорната. Албиносът без коса я следваше отблизо. Той се настани в едно кресло. За миг Ноел се поколеба, после започна да се съблича. Мюлер я наблюдаваше с безразличие. Тя знаеше, че е хомосексуалист, което я лишаваше от ценно оръжие — нейната сексуалност.

— Едно пиленце ми прошепна в ухото, че тази вечер той ще се опита да избяга — рече полковник Мюлер.

Сърцето на Ноел спря за миг, но изражението й не се промени. Тя започна да сваля грима си, за да спечели време, и попита:

— Кой ще избяга тази вечер?

— Вашият приятел — Израел Кац.

Ноел се обърна и изведнъж осъзна, че е свалила сутиена си.

— Не познавам никакъв… — Зърна триумфиращия блясък в розовите му очи и усети капана. — Почакайте. Да не говорите за един млад стажант-лекар?

— А, значи си го спомняте?

— Съвсем слабо. Някога ме излекува от пневмония.

— И от предизвикан от самата вас аборт — рече полковник Мюлер с тихия си писклив глас.

Отново я обхвана страх. В Гестапо нямаше да си правят толкова труд, ако не бяха убедени, че е замесена. Колко глупаво се беше забъркала в това. Ала знаеше, че вече е късно да се измъкне. Механизмът беше приведен в действие и след няколко часа Израел Кан, щеше да бъде или свободен… или мъртъв. А тя? Полковник Мюлер рече:

— Казахте, че за последен път сте видели Кац в кафенето преди няколко седмици.

Ноел поклати глава.

— Не съм казала такова нещо, полковник.

Той я погледна твърдо в очите, после нагло премести поглед към голите й гърди, надолу към корема и прозрачните й пликчета. Сетне отново я погледна в очите и въздъхна.

— Обичам красивите неща. Ще бъде жалко да се унищожи красота като вашата. И всичко това за един мъж, който не означава нищо за вас. Как смята да се измъкне вашият приятел, фройлайн?

В гласа му имаше спокойствие, от което я побиха тръпки. Тя стана Анет — невинната, безпомощна героиня от пиесата.

— Наистина не разбирам за какво говорите, полковник. Бих искала да ви помогна, но не зная как.

Полковник Мюлер дълго гледа Ноел, после надменно се изправи.

— Ще ви науча как, фройлайн — обеща благо той. — И това ще ми достави удоволствие.

На вратата се обърна и изстреля за раздяла:

— Между другото, посъветвах генерал Шайдер да не заминава с вас в края на седмицата.

Ноел почувства, че сърцето й се свива. Беше твърде късно да се свърже с Израел Кац.

— Полковниците винаги ли се месят в личния живот на генералите?

— В дадения случай — не — отвърна полковник Мюлер със съжаление. — Генерал Шайдер смята да се яви на срещата.

Обърна се и излезе.

Ноел се взираше след него с разтуптяно сърце. Погледна златния часовник върху тоалетката и бързо започна да се облича.

В единадесет и четиридесет и пет портиерът й съобщи, че генерал Шайдер се качва към апартамента й. Гласът му трепереше.

— Шофьорът му в колата ли е? — попита Ноел.

— Не, мадмоазел — внимателно отговори портиерът, — качва се заедно с генерала.

— Благодаря.

Ноел остави слушалката и бързо отиде в спалнята да провери още веднъж багажа си. Не биваше да стават грешки. Чу звънеца и отиде да отвори.

В коридора стоеше генерал Шайдер и зад него — млад капитан. Генерал Шайдер беше цивилен и изглеждаше много изискан с безупречния тъмносив костюм, светлосинята риза и черната вратовръзка.

— Добър вечер — тържествено каза той, влезе и кимна на шофьора.

— Чантите ми са в спалнята. — Ноел посочи вратата.

— Благодаря, фройлайн.

Капитанът влезе в спалнята. Генерал Шайдер се приближи до Ноел и я хвана за ръцете.

— Знаете ли какво си мислех през целия ден? — попита той. — Че може би няма да сте тук, че може да промените решението си. Всеки път, щом позвънеше телефонът, изпитвах страх.

— Държа на обещанията си — отвърна Ноел.

Наблюдаваше капитана, който излезе от спалнята с тоалетното й куфарче и една чанта.

— Има ли още нещо? — попита той.

— Не — отвърна Ноел, — това е всичко.

Капитанът излезе с багажа.

— Готова ли сте? — попита генерал Шайдер.

— Хайде да пийнем преди пътя — бързо предложи Ноел и се отправи към барчето, където в кофичка с лед имаше бутилка шампанско.

— Позволете. — Той се приближи и отвори шампанското. — За какво да пием?

— За Етрата!

Шайдер я гледа изпитателно един миг, после каза:

— За Етрата!

Чукнаха се и отпиха. Докато оставяше чашата, Ноел крадешком погледна часовника си. Генерал Шайдер й говореше, но тя почти не го чуваше. Представяше си какво става долу. Трябваше да бъде много внимателна. Ако избързаше или се забавеше, би могло да бъде фатално. За всички.

— За какво мислите? — попита генерал Шайдер.

Ноел бързо се обърна.

— За нищо.

— Не ме слушахте.

— Извинете. Мислех за нас. — Обърна се към него с усмивка.

— Озадачавате ме.

— Нима всяка жена не е загадка.

— Не чак такава като вас. Не ми се струвахте капризна, пък ето на — отначало не искахте да ме видите, а сега изведнъж ще прекараме заедно един уикенд в провинцията.

— Съжалявате ли, Ханс?

— Не, разбира се. Но все пак се питам — защо в провинцията?

— Казах ви.

— А, да — продума генерал Шайдер, — по-романтично е. Още нещо, което ме озадачава. Мисля, че сте реалистка, а не романтичка.

— Какво искате да кажете? — попита Ноел.

— Нищо — небрежно отговори генералът. — Просто мисля на глас. Обичам да решавам загадки, Ноел. С времето ще разбера тайната ви.

Тя сви рамене.

— Веднъж решена, загадката вече не е интересна.

— Ще видим. — Той остави чашата. — Да тръгваме ли?

Ноел взе празните чаши.

— Само да ги сложа в мивката.

Докато отиваше към кухнята, генерал Шайдер я наблюдаваше. Ноел беше една от най-красивите и привлекателни жени, които беше виждал, и той щеше да я има. Това не означаваше обаче, че е глупав или сляп. Тя искаше нещо от него. Шайдер смяташе да разбере какво. Полковник Мюлер го предупреди, че по всяка вероятност Ноел помага на опасен враг на райха, а полковник Мюлер много рядко грешеше. Ако беше прав, може би тя разчиташе на закрилата на генерал Шайдер. Ако беше така, изобщо не познаваше германския военен дух, а още по-малко него. Той щеше да я предаде на Гестапо, без да му мигне окото, но преди това щеше да получи своето. Очакваше с нетърпение уикенда.

Ноел излезе от кухнята. На лицето й беше изписано безпокойство.

— Колко чанти отнесе шофьорът? — попита тя.

— Две — отвърна Шайдер. — Една чанта и едно тоалетно куфарче.

Тя направи гримаса.

— О, Боже, съжалявам, Ханс, но е забравил втората чанта. Нямаше нищо против, нали?

Генералът я гледаше, когато тя отиде до телефона, вдигна слушалката и каза:

— Моля, помолете шофьора пак да се качи. Имам още багаж. — Ноел остави слушалката. — Нищо, че заминаваме само за уикенда, искам да ви доставя удоволствие — усмихна се тя.

— Ако искате да ми доставите удоволствие, не са ви нужни много дрехи — рече генерал Шайдер. Погледна снимката на Арман Готие върху пианото. — Знае ли хер Готие, че заминавате с мен?

— Да — излъга Ноел.

Арман беше в Ница на среща с продуцента на един филм и тя не виждаше основание да го тревожи със своите планове.

На вратата се позвъни, Ноел отиде и я отвори. Беше капитанът.

— Разбрах, че имало още една чанта?

— Да — отвърна, извинявайки се Ноел. — В спалнята е.

Капитанът кимна и отиде там.

— Кога трябва да се върнете в Париж? — попита генерал Шайдер.

— Ще ми се да остана колкото може по-дълго. Ще се върнем в понеделник следобед. Така ще имаме два дни.

Капитанът се показа от спалнята.

— Извинете, фройлайн. Как изглежда чантата?

— Голяма кръгла синя кутия — отвърна Ноел и се обърна към генерала. — В нея имам нова рокля, която все още не съм обличала. Пазех я за вас.

Тя бъбреше колкото да прикрие безпокойството си. Капитанът отново влезе в спалнята, но след няколко мига се появи и рече:

— Съжалявам, но не мога да я намеря.

— Оставете на мен. — Ноел влезе в спалнята и започна да търси в шкафовете. — Сигурно тази идиотка, прислужничката, я е прибрала някъде.

Тримата претърсиха всички шкафове в апартамента.

Накрая генералът откри кутията в шкафа в антрето. Вдигна я и каза:

— Май е празна.

Ноел бързо отвори кутията. В нея нямаше нищо.

— О, тази глупачка сигурно е наблъскала красивата ми нова рокля в чантата с другите дрехи. Дано не се развали. — Тя въздъхна отчаяно. — И вие ли имате такива проблеми с прислугата в Германия?

— Мисля, че навсякъде е едно и също — отвърна генерал Шайдер.

Внимателно наблюдаваше Ноел. Тя се държеше странно — говореше твърде много. Жената усети погледа му.

— Карате ме да се чувствам като гимназистка. Не си спомням да съм се вълнувала толкова.

Генерал Шайдер се усмихна. Значи това било! Или тя играеше някаква игра? Ако е така, скоро щеше да разбере. Погледна часовника си.

— Ако не тръгнем, ще пристигнем много късно.

— Готова съм — каза Ноел.

Наум се молеше да са готови и другите.

Когато слязоха във фоайето, там беше портиерът с бледо като вар лице. Ноел се запита дали нещо не се е объркало. Погледна го за някакъв сигнал, за знак, но преди той да й отвърне, генералът я хвана за ръка и я поведе навън.

Лимузината му беше паркирана точно пред вратата. Багажникът беше затворен. Улицата беше пуста. Шофьорът се спусна и отвори задната врата на колата. Ноел се обърна да погледне портиера, но генералът застана пред нея и й попречи. Нарочно ли? Жената хвърли поглед към затворения багажник, но той не й говореше нищо. Щяха да изминат часове, преди да разбере дали планът й е успял, и напрежението щеше да е непоносимо.

— Добре ли сте? — Генерал Шайдер се взираше в нея.

Тя почувства, че нещо не е наред. Трябваше да намери извинение да се върне във фоайето, да остане няколко секунди насаме с портиера. Пресилено се усмихна.

— Току-що си спомних. Ще ми се обади един приятел. Трябва да оставя съобщение…

Генерал Шайдер здраво я стисна за ръката.

— Вече е късно — усмихна се той, — отсега нататък трябва да мислите само за мен.

И я повече към колата. След миг вече бяха на път.

Пет минути, след като лимузината на генерал Шайдер замина, пред сградата изскърцаха спирачките на черен мерцедес и от него изскочиха полковник Мюлер и още двама гестаповци. Полковник Мюлер бързо огледа улицата.

— Заминали са.

Втурнаха се във фоайето и позвъниха на портиера. Той се появи на вратата със стреснато изражение.

— Какво…

Полковник Мюлер го изблъска назад в малкото му жилище.

— Фройлайн Паж! — грубо викна той. — Къде е?

— Тя… тя замина — рече той.

— Знам, глупак такъв! Питах те къде!

Портиерът безпомощно поклати глава.

— Нямам представа, мосю. Зная само, че замина с един офицер.

— Не каза ли къде да я търсят?

— Не, мосю. Мадмоазел Паж не споделя такива неща с мен.

Полковник Мюлер изгледа свирепо стареца и се обърна.

— Не са стигнали далеч — рече той на своите хора. — Свържете се час по-скоро с всички постове по шосетата. Кажете им, че щом пристигне колата на генерал Шайдер, трябва да я задържат и незабавно да ми се обадят!

Поради късния час нямаше голямо движение. Колата на генерал Шайдер зави по западния път, който излизаше от Париж покрай Версай. Минаха през Мант, Вернон, Гайон и след двадесет и пет минути наближиха главния кръстопът, от който тръгваха шосетата за Виши, Хавър и Лазурния бряг.

Ноел имаше чувството, че е станало чудо. Щяха да излязат от Париж, без да ги спрат. Колкото и да бяха педантични, германците не бяха в състояние да проверяват всички пътища, излизащи от града. Точно си го помисли, и от тъмното изникна пост. В средата на пътното платно мигаха червени светлини, а зад тях напряко беше спрян германски военен камион. Отстрани имаше половин дузина германски войници и две френски полицейски коли. Лейтенант от немската армия махна на лимузината да спре и се приближи към шофьора.

— Слез и си покажи документите!

Генерал Шайдер отвори задния прозорец, подаде глава и раздразнено рече:

— Генерал Шайдер. Какво става тук, по дяволите?

Лейтенантът удари токове.

— Извинете, генерале, не знаех, че е вашата кола.

Генералът хвърли поглед към барикадата.

— Какво има?

— Наредено ни е да проверяваме всички превозни средства, напускащи Париж, хер генерал. Всички изходи на града са блокирани.

Генералът се обърна към Ноел.

— Проклето Гестапо. Съжалявам, скъпа.

Ноел почувства, че пребледнява като мъртвец, беше благодарна, че в колата е тъмно. Когато проговори, гласът й беше спокоен.

— Няма значение.

Мислеше за багажника. Ако планът й е успял, Израел Кац беше там и след миг щеше да бъде заловен. А също и тя.

Германецът, лейтенант, се обърна към шофьора.

— Моля, отворете багажника.

— Там е само багажът ни — възропта капитанът. — Лично аз го сложих.

— Съжалявам, капитане. Имам категорична заповед да бъде проверявано всяко превозно средство, излизащо от Париж. Отворете го.

Като мърмореше под нос, шофьорът отвори вратата и тръгна да слиза. Мисълта на Ноел трескаво препускаше. Трябваше да намери начин да ги спре, без да буди подозрения. Шофьорът вече беше слязъл от колата. Нямаше време за губене. Ноел хвърли бърз поглед на генерал Шайдер. Той беше присвил очи и ядосано стискаше устни. Жената се обърна към него и наивно попита:

— Да слизаме ли, Ханс? Ще ни претърсват ли?

Почувства как тялото му се напрегна от гняв.

— Чакай! — Гласът на генерала изплющя като камшик. — Качвай се в колата — нареди той на шофьора. Обърна се към лейтенанта с изпълнен с гняв глас: — Кажете на тези, които ви дават заповеди, че те не важат за генералите в германската армия. Не се подчинявам на заповеди на лейтенант. Махнете барикадата от пътя ми.

Злочестият лейтенант зяпна гневното лице на генерала, удари токове и каза:

— Слушам, генерал Шайдер.

Даде знак на шофьора на камиона и той изтегли машината от пътя.

— Карай! — нареди генералът.

И колата полетя в нощта.

Ноел бавно се отпусна на седалката, усети как напрежението я напуска. Кризата беше преминала. Искаше й се да знае дали Израел Кац е в багажника. И дали е жив.

Генерал Шайдер се обърна към Ноел и тя почувства, че той все още кипи от гняв.

— Извинявам се — уморено продума Шайдер. — Това е странна война. Понякога трябва да се напомня на Гестапо, че войната се води от армията.

Ноел му се усмихна и го хвана под ръка.

— А армията се води от генерали.

— Точно така — съгласи се той. — Армията се води от генерали. Ще трябва да дам урок на полковник Мюлер.

Десет минути след като автомобилът на генерал Шайдер мина през блокадата, от Гестапо се обадиха да предупредят за него.

— Вече минаха — докладва лейтенантът, обзет от лошо предчувствие. След миг полковник Мюлер разговаряше с него.

— Преди колко време? — тихо попита офицерът от Гестапо.

— Десет минути.

— Претърсихте ли колата?

Лейтенантът почувства, че стомахът му се свива.

— Не. Генералът не разреши…

— Да му се не види! Накъде тръгнаха?

Лейтенантът преглътна. Когато проговори, в гласа му се чувстваше отчаянието на човек, който знае, че е обречен.

— Не съм сигурен. Кръстопътят е голям. Тръгнали са или към вътрешността на страната — към Руан, или към морето — към Хавър.

— В девет часа се явете в Главната квартира на Гестапо, в моя кабинет!

— Слушам! — отвърна лейтенантът.

Разярен, полковник Мюлер затвори телефона. Обърна се към двамата си сътрудници.

— Хавър. Пригответе колата. Отиваме на лов за хлебарки!

Пътят за Хавър се виеше през красивата долина на Сена с тучните й хълмове и плодородни ферми. Беше ясна, звездна нощ и в далечината фермите приличаха на оазиси от светлина сред мрака.

На удобната задна седалка на лимузината Ноел и генерал Шайдер разговаряха. Той й разказа за жена си и децата си, за това, колко труден е семейният живот за един офицер. Ноел го изслуша със съчувствие й му разправи колко мъчно е за актриса да има романтичен личен живот. И двамата съзнаваха, че разговорът е игра, и двамата го поддържаха, без да вникват в същността. Нито за миг Ноел не подценяваше интелигентността на мъжа до нея, даваше си сметка колко опасна е авантюрата, в която се е впуснала.

Знаеше: генерал Шайдер е твърде умен, за да повярва, че изведнъж се е влюбила в него, и сигурно подозира, че има нещо наум. Ноел разчиташе, че ще го надхитри в играта, която играеха. Генералът съвсем накратко се спря на войната, но каза нещо, което тя запомни за дълго.

— Англичаните са странни хора. В мирно време е невъзможно да бъдат управлявани, но при криза нямат равни. Английският моряк е истински щастлив само когато корабът му потъва.

Пристигнаха в Хавър в ранните часове на деня, предстоеше им да продължат към селцето Етрата.

— Може ли да спрем да хапнем нещо? Умирам от глад — каза Ноел.

Генерал Шайдер кимна.

— Разбира се, щом желаете. — Той повиши глас: — Потърси ресторант, който работи непрекъснато.

— Сигурна съм, че на кея има един — рече Ноел.

Капитанът покорно зави към брега. Спря точно до водата, където няколко кораба бяха вързани за кея. Малко по-нататък имаше табела „Бистро“.

Капитанът отвори вратата и Ноел слезе. Генерал Шайдер я последва.

Чу звук на мотор и се обърна. Товарен елекротелфер се приближи и спря до лимузината. От него слязоха двама мъже, в работни комбинезони и с шапки с дълги козирки, които скриваха лицата им. Един от тях се взря в Ноел, после извади инструменти и започна да поправя нещо по машината. Жената почувства, че стомахът й се свива. Хвана под ръка генерал Шайдер и тръгна към ресторанта.

Погледна шофьора, който остана на кормилото.

— Той няма ли да пие кафе?

— Ще остане при колата — отвърна генералът.

Ноел втренчено го изгледа. Шофьорът не биваше да остава при колата, защото всичко щеше да пропадне. Но не посмя да настоява.

Отправиха се към кафенето по грубите неравни павета. Изведнъж, както вървеше, си изкълчи глезена и падна, извиквайки от болка. Генерал Шайдер неуспешно се опита да я хване — тя се просна на паважа.

— Добре ли сте? — попита я той.

Видял какво става, шофьорът слезе от колата и се отправи към тях.

— Съжалявам — продума Ноел. — Аз… изкълчих си глезена. Имам чувството, че е счупен.

Генерал Шайдер вещо опипа глезена й.

— Няма оток. Сигурно само е навехнат. Можете ли да стъпвате?

— Не знам.

Шофьорът дойде при тях и двамата я вдигнаха на крака. Ноел пристъпи, ала глезенът й се огъна.

— Извинявайте — простена тя, — но трябва да седна за малко.

— Помогнете ми да я заведем дотам. — Генерал Шайдер посочи кафенето.

Подкрепяна от двамата мъже, Ноел стигна до ресторанта и на вратата се осмели да хвърли поглед назад към колата. Двамата докери бяха при багажника на лимузината.

— Сигурна ли сте, че не искате веднага да продължим към Етрата? — попита генералът.

— Не, повярвайте, след малко ще се оправя.

Собственикът ги отведе на маса в ъгъла и двамата мъже помогнаха на Ноел да се отпусне на един стол.

— Много ли ви боли? — попита генерал Шайдер.

— Малко — отвърна тя и сложи ръка върху неговата.

— Не се безпокойте, няма да позволя това да развали прекарването ни, Ханс.

В момента, когато Ноел и генерал Шайдер седяха в кафенето, полковник Мюлер с двама от неговите хора вече навлизаха в покрайнините на Хавър. Местният полицейски капитан беше вдигнат от сън и чакаше гестаповците пред участъка.

— Един полицай е видял колата на генерала — каза той. — Паркирана е на кея.

По лицето на полковник Мюлер се мярна задоволство.

— Заведете ме там — заповяда той.

След пет минути автомобилът на Гестапо с полковник Мюлер, двамата му сътрудници и полицейския капитан спря до лимузината на генерал Шайдер на кея. Мъжете слязоха и заобиколиха колата. Тъкмо тогава генерал Шайдер, Ноел и шофьорът излизаха от бистрото. Шофьорът пръв забеляза мъжете при колата и забърза към тях.

— Какво става? — попита Ноел и почувства как през нея премина студена тръпка: в далечината бе разпознала фигурата на полковник Мюлер.

— Не знам — отвърна генерал Шайдер и с широки крачки се отправи към лимузината. Ноел куцукаше след него.

— Какво правите тук? — попита той полковник Мюлер, който стоеше до колата.

— Съжалявам, че ще наруша почивката ви — грубо отвърна полковникът, — но се налага да проверя багажника на колата ви, генерале.

— Там е само нашият багаж.

Ноел отиде при тях. Забеляза, че телферът е изчезнал. Генералът и гестаповците се гледаха на кръв.

— Настоявам, генерале. Имам основание да вярвам, че търсен враг на Третия райх, когото издирваме, се крие вътре и вашата гостенка му е съучастничка.

Генерал Шайдер му хвърли дълъг поглед, после се обърна към Ноел.

— Не знам за какво става дума — твърдо рече тя.

Очите на генерала се спуснаха към глезена й, той решително се обърна към шофьора.

— Отвори го.

— Слушам, генерале.

Очите на всички бяха приковани в багажника. Шофьорът хвана ръчката и я завъртя. Ноел почувства, че й прималява. Капакът бавно се отвори.

Багажникът беше празен.

— Някой е откраднал багажа ни! — възкликна шофьорът.

От гняв лицето на полковник Мюлер стана на петна.

— Измъкнал се е!

— Кой се е измъкнал? — запита генералът.

— Хлебарката! — беснееше полковник Мюлер. — Един евреин на име Израел Кац. Бил е изведен от Париж в багажника на тази кола.

— Това е невъзможно — отвърна генерал Шайдер. — Багажникът беше затворен плътно. Щял е да се задуши.

Полковник Мюлер разгледа багажника и се обърна към един от сътрудниците си.

— Влез вътре!

— Слушам, господин полковник!

Мъжът послушно се сви в багажника. Полковник Мюлер плътно го затвори и погледна часовника си. Изминаха четири минути, в които всички стояха мълчаливи, потънали в мислите си. Ноел имаше чувството, че е минала цяла вечност, когато полковник Мюлер най-после отвори капака на багажника. Мъжът вътре беше в безсъзнание. Генерал Шайдер се обърна презрително към полковник Мюлер.

— Ако в този багажник е имало някой — заяви той, — значи са извадили трупа му. Мога ли да направя още нещо за вас, полковник?

Офицерът от Гестапо поклати глава, не можеше да си намери място от гняв и безсилие. Генерал Шайдер рече на шофьора си:

— Да тръгваме!

Помогна на Ноел да се качи в колата и потеглиха към Етрата, оставяйки групичката мъже назад в далечината.

Полковник Курт Мюлер заповяда кеят да бъде незабавно претърсен, но чак следващия следобед откриха във варел в ъгъла на запустял склад празна кислородна бутилка. Предишната вечер от Хавър за Кейптаун беше отплавал товарен кораб, ала той вече се намираше в открито море. Няколко дни по-късно изчезналият багаж се появи в бюрото за намерени вещи на Гар дю Нор в Париж.

А Ноел и генерал Шайдер прекараха уикенда в Етрата и се върнаха в Париж късно следобед в понеделник за вечерното представление в театъра.

9.КАТЕРИН

Вашингтон, 1941 — 1944 година

Катерин напусна работа сутринта, след като се ожениха с Лари. Деня, когато се върна във Вашингтон, Фрейзър я покани на обяд. Изглеждаше измъчен, изпит и състарен. Катерин усети пристъп на съжаление към него, но това беше всичко. Седеше срещу един висок, симпатичен непознат, към когото беше привързана, но вече й беше невъзможно да си представи, че е смятала да се омъжи за него. Фрейзър тъжно й се усмихна.

— Значи вече си омъжена дама.

— Най-омъжената на света.

— Стана много неочаквано. Жалко, че нямах шанс да се включа в надпреварата.

— И аз нямах никакъв шанс — откровено си призна Катерин. — То просто се случи.

— Лари е голяма работа.

— Да.

— Катерин — Фрейзър се поколеба, — ти всъщност не го познаваш добре, нали?

Катерин усети, че настръхва.

— Знам, че го обичам, Бил — спокойно каза тя, — знам и че той също ме обича. Като начало е доста добре, нали?

Фрейзър седеше намръщен, мълчалив и замислен.

— Катерин…

— Да?

— Внимавай.

— За какво?

Фрейзър говореше бавно, търсеше път през минното поле на думите.

— Лари е… по-различен.

— В какъв смисъл? — попита Катерин, отказвайки да му помогне.

— Не е като повечето мъже — Фрейзър видя израза й и рече: — По дяволите, не ми обръщай внимание! — Измъчено й се усмихна. — Сигурно си чела биографията ми, написана от Езоп — за лисицата и гроздето.

Катерин нежно го хвана за ръката.

— Никога няма да те забравя, Бил. Надявам се, ще останем приятели.

— Аз също — продума Фрейзър. — Сигурна ли си, че не искаш да останеш на работа?

— Лари държи да напусна. Той е старомоден — смята, че съпругът трябва да издържа жената.

— Ако промениш решението си, обади ми се — каза Фрейзър.

Останалата част от обеда мина в служебни разговори и обсъждане кой да замести Катерин. Тя знаеше, че Бил Фрейзър много ще й липсва. Предполагаше, че първият мъж в живота на всяко момиче има особено значение, но за нея Бил беше много повече. Беше мил човек и добър приятел. Отношението му към Лари я разтревожи. Сякаш Бил искаше да я предупреди за нещо, но се отказа, за да не помрачи щастието й. Или, както сам се изрази, просто гроздето беше кисело? Не беше нито дребнав, нито ревнив. Сигурно й желаеше щастието. И все пак беше сигурна, че се е опитал да й каже нещо. В подсъзнанието си усети смътно предчувствие. Но когато след един час се срещна с Лари и той се усмихна, забрави всичко освен възторга, че е омъжена за това невероятно, изпълнено с радост човешко същество.

Не познаваше по-забавен човек от Лари. Всеки ден се превръщаше в приключение, в празник. В края на седмицата ходеха в провинцията, отсядаха в малки ханчета, обикаляха панаирите. Отидоха в Лейк Пласид и се пързаляха по огромната пързалка, в Монток караха лодка и ловяха риба. Катерин се ужасяваше от водата, така и не се беше научила да плува, но Лари й каза да не се безпокои и тя се чувстваше в безопасност с него.

Беше любящ, внимателен и сякаш не си даваше сметка колко привлича другите жени. Сякаш му стигаше Катерин. През медения им месец се натъкна в антикварен магазин на сребърна птичка, която толкова хареса на Катерин, че той й намери и кристална, и това беше началото на нейната колекция. Една съботна вечер заминаха за Мериланд, за да отпразнуват третия месец от сватбата в същия малък ресторант.

На следващия ден — декември, неделя — японците нападнаха Пърл Харбър.

На другия ден Америка обяви война на Япония в тринадесет часа и тридесет и две минути — от японското нападение не бяха минали и двадесет и четири часа. В понеделник Лари замина за военновъздушната база „Андрюс“, а Катерин не издържа сама в апартамента, взе такси и отиде при сградата на Конгреса. Хората се тълпяха около дузина портативни радиоапарата, разпръснати сред множеството на Капитол Плаза. Когато колата на президента спря пред южния вход на Капитола, Катерин беше толкова близо, че видя как вратата на лимузината се отвори и президентът Рузвелт слезе, подпомаган от двама сътрудници. На всеки ъгъл имаше множество полицаи, които бдяха да не възникнат безредици. Струваше й се, че сред тълпата преобладава силно възмущение, готово да премине в саморазправа.

Пет минути, след като Рузвелт влезе в сградата, гласът му се чу по радиото. Президентът говореше пред Конгреса — категорично и твърдо.

— Америка ще запомни това вероломно нападение… Справедливостта ще победи… Победата неминуемо ще бъде наша, Бог да ни е на помощ.

Петнадесет минути по-късно беше гласувано решение на Конгреса двеста петдесет и четири, с което се обявяваше война на Япония. Всички гласуваха единодушно с изключение на Джийнет Ранкин от щата Монтана, така че крайният резултат беше триста осемдесет и осем гласа „за“ и един „против“. Словото на президента Рузвелт продължи точно десет минути — най-краткото президентско послание за обявяване на война, произнасяно някога в Конгреса на САЩ.

Тълпата навън го приветства с гърлен рев на одобрение, гняв и закана за отмъщение. Най-после и Америка предприе нещо.

Катерин разглеждаше мъжете и жените наоколо. Те имаха същия израз на въодушевление, който предния ден беше видяла върху лицето на Лари, сякаш членуваха в някакъв таен клуб, където войната се смяташе за вълнуващ спорт. Дори жените изглеждаха обхванати от спонтанния ентусиазъм, обзел тълпата. Но Катерин се питаше как ли ще се чувстват, когато мъжете заминат, а те останат сами да чакат новини от своите съпрузи и синове. Бавно се обърна и си тръгна. На ъгъла видя войници с щикове на пушките.

Помисли си, че скоро цялата страна ще бъде в униформа.

Стана дори по-скоро, отколкото беше очаквала. За една нощ Вашингтон се превърна в свят на военни с униформи в защитен цвят.

Във въздуха се носеше наелектризираща, заразителна възбуда, сякаш мирният живот е зимен сън, миазма, изпълвала човечеството със скука, а войната единствена дава на хората въодушевление от живота.

Лари прекарваше по шестнадесет-осемнадесет часа във военновъздушната база, често оставаше там през нощта. Обясни на Катерин, че положението в Пърл Хърбър и Хикам Фийлд е много по-тежко, отколкото хората предполагат, че внезапното нападение било унищожително и от военния флот, от военновъздушните сили на САЩ не било останало, кажи-речи нищо.

— Значи може да загубим войната? — попита смаяна Катерин.

Лари я погледна замислено.

— Зависи колко бързо се подготвим, Всички смятат японците за смешни недовиждащи човечета. Врели-некипели! Те са коварни и не се страхуват да умрат. Ние сме изнежени.

През следващите месеци японците като че ли не се спряха пред нищо. Всекидневниците съобщаваха на първите си страници за успехите им: те нападнаха остров Уейк… Готвеха се да нахлуят на Филипините… Дебаркираха в Гуам… в Борнео… в Хонконг. Генерал Макартър обяви Манила за открит град и хванати в клопка, американските войски на Филипините се предадоха.

Веднъж през април Лари се обади от базата на Катерин и я покани да празнуват в хотел „Уилард“.

— Какво ще празнуваме? — попита Катерин.

— Ще ти кажа довечера — отвърна Лари. В гласа му се усещаха нотки на силна възбуда.

Катерин затвори, изпълнена от страшно предчувствие. Опитваше се да измисли различни поводи Лари да празнува, но всички се свеждаха до един, който тя нямаше сили да приеме.

В пет часа следобед седеше облечена на леглото и се взираше в огледалото на тоалетката.

„Сигурно греша — мислеше си тя. — Може би са го повишили в чин. За това ще празнуваме. Или има добри новини за войната.“ Самата тя не си вярваше. Изучаваше се в огледалото, като се опитваше да бъде обективна. Едва ли би причинила безсъние на Ингрид Бергман, но беше привлекателна — безстрастно реши тя. Фигурата й беше хубава, с предизвикателни извивки. „Ти си умна, приятна, вежлива, мила и съблазнителна — казваше си Катерин. — Защо един нормален, пламенен мъж да умира от желание да те остави, да отиде на война и да бъде убит?“

В седем часа влезе в ресторанта на хотел „Уилард“. Лари още не беше дошъл и салонният управител я отведе до масата. Катерин отказа да си поръча нещо за пиене, после припряно размисли и си взе мартини.

Келнерът го донесе. Катерин се пресегна да го поеме и забеляза, че ръцете й треперят. Вдигна поглед и видя, че Лари се приближава към нея. Вървеше между масите и пътьом кимаше за поздрав. Излъчваше невероятна жизненост, която привличаше всички погледи. Катерин го гледаше и си спомняше деня, когато той бе дошъл на масата й в ресторанта на „Метро Голдуин Майер“ в Холивуд. Осъзна колко малко го е познавала тогава и се запита дали сега го познава повече. Лари дойде на масата и я целуна по бузата.

— Извинявай, че закъснях, Кати. Цял ден в базата беше лудница.

Седна, поздрави по име келнера и си поръча мартини. И да беше забелязал, че Катерин пие, не каза нищо.

Вътре в себе си Катерин крещеше: „Кажи ми изненадата си. Кажи ми какво празнуваме.“ Но не продума. Има една стара унгарска поговорка: „Само глупакът бърза да научи лошата новина.“ Катерин отпи от мартинито. Може би не беше стара унгарска поговорка, може би я бе измислила тя, за да се защити. Явно мартинито я бе хванало. Ако предчувствието й се окажеше вярно, скоро тя щеше да се напие. Но докато гледаше Лари и озареното му от любов лице, реши, че сто на сто греши. И Лари като нея нямаше да понесе раздялата. Катерин си беше измислила този кошмар — от началото до края. От щастливия израз на лицето му личеше, че има да й казва наистина хубава новина.

Лари се наведе към нея, усмихна се момчешки и я хвана за ръката.

— Не можеш да си представиш какво се случи, Кати. Заминавам отвъд океана.

Сякаш падна мъгла, всичко стана нереално, размито. Лари седеше до нея, устните му се мърдаха, но лицето му ту ставаше ясно, ту се замъгляваше и Катерин не чуваше думите му. Погледна над рамото му — стените на ресторанта се приближаваха и се отдалечаваха. Гледаше като хипнотизирана.

— Катерин! — Лари раздруса ръката й, очите й бавно се спряха на него и всичко се върна в нормалното си положение. — Добре ли си?

Катерин кимна, преглътна и рече с треперещ глас:

— Страхотно. Винаги ми става така от хубавите новини.

— Разбираш, че съм длъжен, нали?

— Да, разбирам.

„Истината е, че няма да го разбера дори на сто години, любими. Но ако ти го кажа, ще ме намразиш, нали? На кого му е притрябвала свадлива жена? Жените на героите ги изпращат с усмивка.“

Лари я гледаше загрижен.

— Ти плачеш.

— Не плача — възмути се Катерин и за свой ужас откри, че наистина плаче. — Аз… просто трябва да свикна с тази мисъл.

— Дават ми ескадрила — допълни Лари.

— Наистина ли? — Катерин се опита да вложи гордост в гласа си.

Давали му ескадрила. Като малък сигурно си е играл със свое влакче. А сега, вече голямо момче, му даваха да си играе със своя ескадрила. Ала тези играчки бяха истински, с гаранция, че могат да бъдат сваляни, да кървят и да умират.

— Искам още едно мартини — помоли Катерин.

— Разбира се.

— Кога… кога трябва да заминеш?

Каза го, като че изгаряше от нетърпение да замине. Беше ужасно. Катерин чувстваше как бракът й се разпада. На подиума един певец пееше тихо и монотонно: „Пътешествие до Луната, на крила от паяжина“… „Паяжина — помисли си тя. — Моят брак е от паяжина.“ Този Коул Портър знаеше всичко.

— Имаме доста време, преди да замина — рече Лари.

„Доста време за какво? — горчиво се запита Катерин. — Доста време, за да създадем семейство, да заведем децата на ски във Върмонт, да остареем заедно?“

— Какво искаш да правим тази вечер? — попита я Лари.

„Искам да отидем в болницата, за да ти отрежат един пръст на краката. Или да ти пробият тъпанчето.“ На глас Катерин рече:

— Да се приберем вкъщи и да се любим.

Изпълваше я страстна, отчаяна, настойчива нужда.

Следващите четири седмици се стопиха неусетно. Часовниците препускаха в някакъв кафкиански кошмар, превръщащ дните в часове, часовете в минути, и колкото и невероятно да бе, настъпи последният ден на Лари. Катерин го откара до летището. Той не млъкваше, беше щастлив и весел, тя мълчеше, беше смръщена и нещастна. Последните няколко минути се завъртяха като калейдоскоп… регистрация… бърза прощална целувка… Лари се качи на самолет, който щеше да го отнесе далече от нея… последно махване за сбогом. Катерин стоя и гледа, докато самолетът му се превърна на точица в небето и накрая изчезна. Остана на летището още един час и когато се стъмни, си тръгна към празния апартамент.

През първата година след нападението на Пърл Харбър имаше десет значителни въздушни и морски битки срещу японците. Съюзниците спечелиха едва три, но две от тях бяха решаващи — Мидуей и битката при Гуадалканал.

Катерин четеше дума по дума съобщенията във вестниците за всяка битка и питаше Уилям Фрейзър за повече подробности. Пишеше на Лари всеки ден, но получи първото му писмо чак след два месеца. Беше оптимистично и възторжено. Беше проверявано от цензурата и Катерин нямаше представа нито къде се намира, нито какво прави. При всички положения обаче явно бе доволен. През дългите самотни нощи тя лежеше и се чудеше, опитваше се да проумее какво го кара да търси предизвикателството на войната и на смъртта. Не че той имаше желание да умира — Катерин не познаваше пожизнен човек, а може би това просто беше другата страна на медала — жаждата му за живот се изостряше от постоянния сблъсък със смъртта.

Един ден тя обядва с Уилям Фрейзър. Знаеше, че се е опитал да се запише в армията, но от Белия дом му бяха казали, че ще бъде по-полезен, ако остане на поста си. Той беше горчиво разочарован. Но никога не спомена и думица пред Катерин. Сега, както седеше срещу нея на масата, я попита:

— Имаш ли вести от Лари?

— Миналата седмица получих писмо.

— Какво пише?

— Ами според писмото, войната била нещо като футболен мач. Изгубили сме първата схватка, но сега сме вкарали първия си отбор и сме започнали да набираме сила.

Той кимна.

— Такъв си е Лари.

— Но не и войната — тихо продума Катерин. — Тя не е футболен мач, Бил. Докато свърши, ще загинат милиони.

— Ако участваш в нея, Катерин, по-лесно е да я приемаш като футболен мач — внимателно рече Фрейзър.

Катерин бе решила да започне работа. Беше създаден женски армейски корпус и тя обмисляше дали да се запише в него, но отсъди, че ще е по-полезна да прави друго, вместо да кара кола или да вдига телефона. Въпреки че, както разправяха, в женския армейски корпус било доста весело. Имало толкова много бременни, та се носеха слухове, че при прегледа на доброволките лекарите слагали печат на корема им. Момичетата се опитали да го разчетат, но буквите били много дребни. Едно се сетило да използва лупа. На печата пишело: „Щом го разчетете с просто око, обадете ни се.“

Докато обядваха с Бил Фрейзър, Катерин му каза:

— Искам да работя. Искам да помогна с нещо.

Той я погледна, после кимна.

— Има нещо тъкмо за теб, Катерин. Правителството смята да пусне военни облигации. Защо не се заемеш с координацията?

След половин месец Катерин започна работа — зае се да организира продажбата на военните облигации от прочути личности. Беше й се сторило смешно, но се бе излъгала. Знаменитостите бяха като деца — нетърпеливи и ентусиазирани да помогнат, но я се опитай да ги хванеш за нещо конкретно! Често вината не беше тяхна — снимките на някой филм се отлагаха или се удължаваха. Катерин непрекъснато пътуваше между Вашингтон, Холивуд и Ню Йорк. Свикна внезапно да заминава и да събира набързо багажа си. Запозна се с много звезди.

— Наистина ли се запознахте с Кари Грант? — питаше я секретарката й, когато тя се връщаше от Холивуд.

— Обядвахме заедно.

— Толкова ли е чаровен, както разправят?

— Ако можеше да пакетира и продава чара си, щеше да е най-богатият човек в света — заяви Катерин.

Всичко стана постепенно, почти неусетно. Преди половин година Бил Фрейзър й беше споменал, че Уолас Търнър има проблеми с една от рекламите, по които беше работила Катерин. Тя вложи повече хумор и клиентите останаха много доволни. След няколко седмици Бил помоли Катерин отново да помогне и докато се усети, тя вече прекарваше половината от времето си в рекламната агенция. Отговаряше за реклами, които даваха страхотен резултат. Фрейзър й отпусна голяма заплата и процент от печалбата. В деня преди Коледа дойда по обяд в кабинета й. Всички си бяха тръгнали, Катерин довършваше някаква работа, възникнала в последния момент.

— Забавно ли ти е? — попита той.

— Вадя си хляба — усмихна се тя сърдечно и прибави: — Не мога да се оплача. Благодаря ти, Бил.

— Няма защо да ми благодариш. Изкарваш си всеки долар, че и повече. За това искам да поговорим. Предлагам ти да ми станеш съдружница.

Катерин го погледна изненадана.

— Съдружница ли?

— Половината от приходите от последната половин година спечелихме благодарение на теб.

Фрейзър не каза нищо повече, само седеше и я гледаше замислено. Тя разбра, че за него това има голямо значение.

— Съгласна съм, съдружнико! — каза му.

Лицето му светна.

— Не мога да ти опиша колко се радвам.

Фрейзър й подаде плахо ръка. Катерин поклати глава, бутна ръката му, прегърна го и го целуна по бузата.

— Щом вече сме съдружници, значи мога да те целуна — закачливо рече тя.

Изведнъж почувства, че Бил я притисна. Сложи пръсти върху устните му.

— Не казвай нищо! Да оставим нещата такива, каквито са.

— Знаеш, че съм влюбен в теб.

— Аз също те обичам — сърдечно отвърна тя и си помисли: „Семантика.“ Разликата между „И аз те обичам“ и „Влюбен съм в теб“ беше като бездънна пропаст.

Фрейзър се усмихна.

— Няма да те притеснявам, обещавам. Уважавам чувствата ти към Лари.

— Благодаря, Бил. — Катерин се поколеба. — Не знам дали те успокоява, но ако за мен би имало друг мъж, щеше да си ти.

— Много утешително — усмихна се той. — Няма да заспя цяла нощ.

10.НОЕЛ

Париж, 1944 година

През последната година Арман Готие престана да споменава за женитба. В началото бе чувствал превъзходство над Ноел. Сега обаче беше точно обратното. Когато даваха интервюта за вестниците, въпросите бяха отправяни към Ноел. Където и да отидеха, Ноел беше атракцията, той се явяваше допълнение.

Като любовница Ноел беше безупречна. Продължаваше да се грижи за него, посрещаше гостите му, заради нея той беше мъжът, на когото завиждаха най-много във Франция. Но всъщност нямаше и миг покой — разбираше, че Ноел не му принадлежи, че никога няма да бъде негова и един ден ще изчезне от живота му точно тъй своенравно, както се беше появила. Изтръпваше при спомена какво бе преживял, когато тя го напусна. Противно на инстинкта си, противно на ума, опита и познанията си за жените беше влюбен до полуда в Ноел. Тя беше единственото нещо, на което държеше в живота. Нощем лежеше буден и измисляше изненади, за да я зарадва, и ако успееше, биваше възнаграден с усмивка, целувка или спонтанна любовна нощ. Щом Ноел погледнеше към друг мъж, Готие ревнуваше, но бе достатъчно разумен, за да го прави на въпрос. Веднъж тя цялата вечер говори с известен лекар и Готие се вбеси. Ноел изслуша тирадата му и тихо рече:

— Ако това, че разговарям с други мъже, те ядосва толкова, Арман, още тази вечер ще си изнеса нещата.

Той никога повече не повдигна въпроса.

В началото на февруари Ноел отвори своя салон. Всичко започна като неделна закуска с неколцина приятели от театъра, но мълвата се разпространи и събиранията се разраснаха. Идваха политици, учени, писатели — всеки, когото групата намираше интересен или забавен. Ноел беше домакиня и основна атракция на салона. Всички горяха от желание да разговарят с нея, защото тя задаваше проницателни въпроси и помнеше отговорите. Научаваше разни неща за политиката от политиците, за финансите — от банкерите. Прочут изкуствовед я просвети в изобразителното изкуство и скоро Ноел познаваше всички големи художници, които живееха във Франция. Учеше се да познава вината от главния винар на барон Ротшилд. Учеше за архитектурата от Корбюзие. Имаше най-добрите преподаватели в света, а те на свой ред имаха красива и очарователна ученичка. Умът й бе пъргав, аналитичен, а и тя умееше да слуша. Арман Готие имаше чувството, че наблюдава царица, която се съветва с министрите си, едва ли го съзнаваше, но това бе най-близко до истината в опитите му да разбере що за човек е Ноел.

Месеците минаваха и Готие започна да се чувства по-сигурен. Струваше му се, че Ноел вече се е срещала с всички заслужаващи внимание мъже и не е проявила интерес към никого от тях.

Но тя все още не беше срещнала Константин Демирис.

Константин Демирис беше владетел на империя, по-голяма и по-могъща от много държави. Нямаше титла или официален пост, но редовно купуваше и продаваше министър-председатели, кардинали, посланици и крале. Беше един от тримата най-богати мъже в света и властта му беше пословична. Притежаваше най-голямата флотилия товарни кораби, една авиолиния, вестници, банки, стоманолеярни, мини за злато — пипалата му се простираха навсякъде, бяха проникнали в икономиката на много страни.

Той притежаваше една от най-значителните в света колекции на изобразително изкуство, флотилия от частни самолети и дузина апартаменти и вили, пръснати по цял свят.

Константин Демирис беше висок и широкоплещест. Беше мургав, с широк гръцки нос и черни като маслини очи, в които блестеше интелигентност. Не се интересуваше от дрехи, но винаги беше в списъка на най-елегантните мъже и се говореше, че имал над петстотин костюма. Поръчваше дрехите си там, където се намираше в момента. Костюмите му бяха от „Хос и Къртис“ в Лондон, ризите — от „Бриони“ в Рим, обувките — от „Далие Гранд“ в Париж, а връзките — от най-различни страни.

Притежаваше някакво магнетично излъчване. Влезеше ли някъде, хората, които не го познаваха, се обръщаха да го разглеждат. Вестниците и списанията по цял свят непрестанно бълваха статии за Константин Демирис, за неговия светски живот и начинания.

Пресата непрекъснато го цитираше. Когато един репортер го запита дали приятели са му помогнали да преуспее, той отговори: „За да преуспее, човек има нужда от приятели. За да преуспее много, човек има нужда от врагове.“

На въпроса колко служители има, Демирис отвърна: „Нямам служители. Имам само последователи. Когато става дума за толкова много власт и пари, бизнесът се превръща в религия, а канторите — в храмове.“ Изповядваше православната вяра, но за организираната религия казваше: „От любов са извършени хиляди пъти повече престъпления, отколкото от омраза.“

Всички знаеха, че е женен за наследницата на стар гръцки банкерски род, че жена му е привлекателна и изискана дама, но че когато Демирис кани гости на яхтата или на острова си, тя присъства много рядко. Вместо нея го придружаваше било красива актриса, било балерина, било някоя друга, по която е увлечен в момента. Любовните му похождения бяха одумвани не по-малко от финансовите му авантюри. Беше спал с дузина кинозвезди, със съпругите на най-добрите си приятели, с петнадесетгодишна писателка, с наскоро овдовели жени, мълвеше се, че му се предложили няколко монахини, които се нуждаели от нов манастир.

За Демирис бяха написани половин дузина книги, но авторът на нито една не се бе докоснал до същността на този човек и не бе разкрил източника на успеха му. Един от най-прочутите мъже, Константин Демирис всъщност беше много потаен и си бе създал образ, зад който криеше истинската си същност. Имаше множество близки приятели във всички слоеве на обществото, но в действителност никой не го познаваше. Биографията му бе общоизвестна: бе роден в Пирея, в семейството на пристанищен хамалин, имаше още четиринадесет братя и сестри. Храната все не стигаше и ако някой искаше допълнително, трябваше да се бори. А Демирис беше ненаситен.

Още като малък непрекъснато смяташе. Знаеше колко са стъпалата към Партенона, знаеше колко минути трябва да върви до училище, колко са корабите в пристанището в определени дни. Времето беше цифра, разделена на части, и Демирис се научи да не го пилее. В резултат на това, без да полага особени усилия, успяваше да постигне много. Беше изключително организиран, това при него бе инстинкт, който се задействаше автоматично дори и в най-дребното. Всичко се превръщаше в игра, в която той се мереше по съобразителност с околните.

Съзнаваше, че е по-умен от мнозина, ала не страдаше от излишна суета. Когато някоя красива жена беше готова да легне с него, той нито за миг не се ласкаеше от мисълта, че го е харесала като външност или като човек, но не допускаше това да го безпокои. Светът беше тържище, хората бяха или купувачи, или продавачи. Демирис знаеше, че някои жени са привлечени от парите му, други — от властта му и малко, изключително малко — от ума и въображението му.

Почти всички, с които се срещаше, искаха от него нещо: дарение с благотворителна цел, финансиране на проект или просто властта, която носеше неговото приятелство. Демирис изпитваше удоволствие от предизвикателството да открива какво точно целят хората. Аналитичният му ум се отнасяше скептично към привидната истина, в резултат на което той не вярваше на нищо и на никого.

На репортерите, които описваха житието му, беше разрешено да виждат само неговата сърдечност и очарование, изтънчения, любезен светски мъж. Изобщо не подозираха, че под тази външност се крие убиец, уличен побойник, който по инстинкт ще ти пререже гърлото.

При древните гърци думата „справедливост“ често е била синоним на „отмъщение“, а за Демирис и двете се бяха превърнали в мания. Той помнеше всяка нанесена му обида и я връщаше стократно на нещастниците, спечелили си омразата му. Те дори не разбираха какво ги е сполетяло: с математическия си ум Демирис си играеше на строго възмездие, като търпеливо измисляше сложни капани и плетеше мрежи, в които в крайна сметка се хващаха жертвите му.

Шестнадесетгодишен, се впусна в първото си начинание заедно с един по-възрастен мъж, Спирос Николас. Хрумна му да отворят на доковете сергия и да продават топла храна на хамалите от нощната смяна. Беше събрал половината пари за начинанието, но когато започнаха да печелят, Николас го принуди да напусне и продължи сам. Демирис се примири безропотно със съдбата си и се зае с друго. Следващите двадесет години Спирос Николас се захвана с пакетирането на месо и забогатя. Беше се оженил, имаше три деца и беше един от най-видните мъже в Гърция. През това време Демирис търпеливо изчакваше Николас да създаде малката си империя. Когато прецени, че Николас е постигнал достатъчно голям успех и е най-щастлив, Демирис нанесе удара си.

Бизнесът му процъфтяваше, Николас възнамеряваше да купи ферми, за да отглежда сам добитъка, и да отвори верига от магазини за месо. Трябваше му огромна сума. Константин Демирис притежаваше банката, с която работеше Николас, и тя го насърчи да вземе голям кредит при много изгоден лихвен процент. Тъкмо по средата на разширението банката изведнъж поиска да изплати полиците. Когато той объркан възрази, че не може да го стори, банката незабавно заведе дело за просрочен кредит. Вестниците, които притежаваше Демирис, раздуха историята на първите си страници и другите кредитори също направиха постъпки върху имуществото на Николас да бъде наложен запор. Той се обърна към трети банки, които отпускаха кредити, но по необясними за него причини те отказаха да му помогнат. На другия ден, след като беше принуден да обяви фалит, Николас се самоуби.

Чувството за справедливост на Демирис беше като нож с две остриета. Никога не прощаваше за обида, по същия начин никога не забравяше и направените му услуги. Една хазайка, която го беше хранила и обличала, когато беше млад и твърде беден, за да й плати, изведнъж откри, че притежава жилищна сграда, без да знае кой е благодетелят й. Някакво момиче, приютило младия, беден като църковна мишка Демирис, анонимно получи вила и доживотна издръжка. Хората, имали вземане-даване с амбициозния млад грък, изобщо не подозираха, че тази случайна среща ще промени живота им. Напористият млад Демирис беше имал нужда от помощта на банкери и адвокати, корабни капитани и профсъюзи, политици и финансисти. Някои го бяха насърчавали и подкрепяли, други го бяха отблъсквали и мамели. В ума и сърцето си гордият грък водеше незаличим архив за всяка сделка. Веднъж жена му Мелина го обвини, че се прави на господ.

— Всеки човек се прави на господ — отвърна й Демирис, — но някои сме по-подготвени за тази роля.

— Грехота е да се унищожава човешки живот, Коста.

— Не е грехота — справедливо е.

— Това е отмъщение.

— Понякога е едно и също. Повечето хора не си изпащат заради злото, което причиняват. Аз съм в състояние да ги накарам да си платят. Това е справедливост.

Часовете, през които измисляше капани за неприятелите си, му доставяха удоволствие. Той внимателно изучаваше жертвата си, анализираше личността, преценяваше силните и слабите й страни.

Навремето притежаваше три малки товарни кораба и търсеше заем, за да разшири флота си. Затова се обърна към един швейцарски банкер в Базел. Банкерът не само му отказа, но се обади и на свои приятели банкери и ги посъветва да не дават никакви пари на младия грък. В крайна сметка Демирис намери пари в Турция.

Изчака благоприятен случай. Реши, че ахилесовата пета на банкера е неговата алчност. Преговаряше с Ибн Сауд от Саудитска Арабия — искаше да наеме новоразкрито нефтено находище. Щеше да му струва няколкостотин милиона долара.

Нареди на свой агент да подхвърли новината за сделката на швейцарския банкер и да му предложи двадесет и пет процента от акциите на новата компания, ако вложи пет милиона долара в брой. След осъществяване на сделката тези пет милиона щяха да се превърнат в над петдесет милиона. Банкерът направи проверка и се увери, че сделката е истинска. Не разполагаше с такава сума, затова тихомълком я взе от банката, без да уведоми никого — не искаше да дели неочаквания късмет. Сделката щеше да се осъществи след седмица и той смяташе да възстанови сумата.

Щом получи чека на банкера, Демирис съобщи на вестниците, че споразумението със Саудитска Арабия е анулирано. Акциите рязко спаднаха. Банкерът не можеше по никакъв начин да върне сумата и злоупотребата беше разкрита. Демирис изкупи акциите му на безценица, след което осъществи сделката. Акциите рязко се повишиха. Банкерът беше осъден за злоупотреба на двадесет години затвор.

Имаше още неколцина души, с които Демирис още не си беше разчистил сметките, но той не бързаше. Изпитваше удоволствие да предвкусва и премисля „екзекуцията“. Беше като игра на шах, а Демирис беше гросмайстор. Напоследък нямаше врагове, защото никой не можеше да си позволи да му бъде враг, така че набелязаните жертви се ограничаваха с хората, пресекли пътя му в миналото.

Точно този мъж се появи един следобед в неделния салон на Ноел Паж. Трябваше да прекара няколко часа в Париж на път за Кайро и една мада скулпторка, с която се срещаше, му предложи да се отбият. От мига, в който видя Ноел, Демирис разбра, че я иска. За дъщерята на марсилския рибар недостижими бяха само членовете на кралските фамилии, а Константин Демирис беше нещо като крал. Три дни, след като се запозна с него, Ноел напусна без предупреждение театъра, събра дрехите си и замина при Константин Демирис в Гърция.

Тъй като и двамата бяха известни, връзката им неизбежно се превърна в голяма клюка. Фотографи и репортери се опитваха да интервюират съпругата на Демирис, но дори и хладнокръвието й да бе смутено, тя с нищо не се издаде. Единственият коментар на Мелина Демирис пред пресата беше, че съпругът й има много добри приятели по целия свят и тя не вижда нищо лошо в това. На оскърбените си роднини каза, че Коста и друг път е имал такива истории и тази също ще отзвучи. Съпругът й заминаваше на дълги служебни пътувания и тя виждаше по вестниците неговите снимки с Ноел в Истанбул, Токио или Рим. Мелина Демирис беше горда жена, но беше решена да понесе това унижение, защото истински обичаше мъжа си. Макар да не проумяваше защо, бе убедена, че на някои мъже не им е достатъчна една жена и дори да са влюбени в съпругите си, те спят с други. Предпочиташе да умре, но не и да позволи да я докосне друг мъж. Никога не упрекваше Константин, знаеше, че така само би го отблъснала. Ето защо бракът им беше добър. Мелина си знаеше, че не е страстна, лягаше със съпруга си, когато той я пожелаеше, и се мъчеше доколкото може да му достави удоволствие. Стига да знаеше как Ноел се люби с него, щеше да бъде смаяна; разбереше ли каква огромна наслада му дава тя, щеше да се почувства нещастна.

За Демирис жените вече не криеха никакви изненади, но Ноел го привличаше главно с това, че беше една постоянна изненада. Той изпитваше страст към главоблъсканиците, а тя беше загадка, която не се поддаваше на разбулване. Не беше срещал жена като нея. Ноел приемаше красивите вещи, които й подаряваше, но и нищо да не й даваше, пак щеше да е доволна. Демирис й купи пищна вила в Портофино, над прелестния син залив, приличен на подкова, ала знаеше, че тя няма да възрази дори само ако й наеме малко жилище в старата част на Атина — Плака.

През живота си Демирис беше срещал много жени, опитвали се да му влияят с женските си прелести. Ноел никога не му искаше нищо. При него бяха идвали жени, за да се възползват от блясъка на славата му, но този път тъкмо Ноел привличаше журналистите и фотографите. Тя вече беше звезда. За известно време Демирис си втълпяваше, че просто е влюбена в него, ала беше твърде честен, за да се самозалъгва.

В началото за него бе предизвикателство да се опита да стигне същността на Ноел, да я подчини и да я обсеби. Помъчи се да го постигне със секса, но за първи път в живота си срещаше жена, която го превъзхождаше в това отношение. Бе по-сладострастна от него. Правеше всичко по-добре, по-често и по-умело и в крайна сметка той се научи да се отпуска и да й се наслаждава така, както не беше го правил с никоя друга в живота си. Ноел беше изключително създание, което постоянно му разкриваше нови страни на удоволствието. Не отстъпваше на готвачите, на които той плащаше баснословни заплати, знаеше за изкуството точно колкото специалистите, на които тъпчеше гушите, за да му издирват картини и скулптури. Обичаше да слуша как те разговарят с Ноел за изкуство и се изненадват от дълбочината на познанията й.

Наскоро беше купил платно на Рембранд. Ноел беше на острова, когато го донесоха. Присъстваше и младият специалист, намерил картината.

— Това е една от най-великите творби на майстора — обясняваше той, докато я развиваше.

Беше прелестен портрет на майка и дъщеря. Ноел седеше, пиеше узо и мълчаливо наблюдаваше.

— Великолепна е — съгласи се Демирис и се обърна към Ноел: — Харесва ли ти?

— Чудесна е — отвърна тя и каза на изкуствоведа: — Къде я намерихте?

— В една частна галерия в Брюксел — гордо отвърна той. — Убедих галериста да ми я продаде.

— Колко платихте? — попита Ноел.

— Двеста и петдесет хиляди лири.

— Добре е — заяви Демирис.

Ноел взе цигара, младежът се втурна да й я запали.

— Благодаря — рече тя и погледна Демирис. — Щеше да бъде по-добре, ако я беше купил от собственика й, Коста.

— Не те разбирам — каза Демирис.

Изкуствоведът я гледаше някак странно.

— Ако това е оригиналът — обясни Ноел, — значи е от наследството на херцога на Толедо в Испания. Нали така? — обърна се Ноел към специалиста.

Той пребледня и запелтечи:

— Не знам, търговецът не ми каза нищо.

— Я не се занасяйте — смъмри го Ноел, — нима сте купили картина за такава сума, без да проверите откъде идва? Трудно бих повярвала. В наследството е оценена на сто седемдесет и пет хиляди лири. Някой е бил измамен със седемдесет и пет хиляди лири.

И се оказа истина. Изкуствоведът и галеристът бяха осъдени за измама на купувача и пратени в затвора. Демирис върна картината. Когато по-късно разсъждаваше за това, установи, че е впечатлен не толкова от познанията на Ноел, колкото от честността й. Ако беше поискала, можеше просто да дръпне изкуствоведа настрана, да почне да го изнудва и да си раздели с него парите. Вместо това открито го обвини пред Демирис без никаква задна мисъл. В знак на признателност той й купи много скъпа изумрудена огърлица и тя я прие с такава небрежна благодарност, с каквато би приела и запалка. Демирис настояваше да я води навсякъде със себе си. В бизнеса не се доверяваше никому, затова се налагаше сам да взима всички решения. Откри, че е полезно да обсъжда сделките с Ноел. Тя имаше изненадващи познания за бизнеса и дори това, че може да поддържа разговор, понякога улесняваше Демирис при взимането на решения. След известно време Ноел познаваше работата му по-добре от всеки друг с изключение на адвокатите и счетоводителите му. В миналото Демирис винаги имаше едновременно по няколко любовници, но сега Ноел му даваше всичко, от което имаше нужда, и той изостави една по една другите. Те приеха раздялата без огорчение, защото Демирис беше щедър човек.

Притежаваше голяма яхта с четири дизелови мотора. На нея имаше хидроплан, две бързоходни моторни лодки, басейн и екипаж от двадесет и четирима души. Имаше дванадесет красиво обзаведени апартамента за гости и голям апартамент за Демирис, претъпкан с картини и антики.

Поканеше ли гости на яхтата, домакиня беше Ноел. Водеше я със себе си на частния си остров, а Мелина оставаше вкъщи. Внимаваше тя и Ноел да не се срещат, но си даваше сметка, че жена му знае за нея.

Където и да отидеше, Ноел биваше посрещана като царица. Ала това й се полагаше. Малкото момиче, гледало своята флотилия през прашния прозорец в Марсилия, се бе издигнало до най-голямата флотилия в света. Ноел се впечатляваше не от богатството и славата на Демирис, а от неговата сила. Той имаше ум и воля на титан и до него другите мъже изглеждаха джуджета. Ноел усещаше, че той притежава неумолима жестокост, но от това й ставаше още по-интересен, защото също бе безмилостна.

Непрекъснато получаваше предложения за главни роли в пиеси и филми, но се отнасяше към тях с безразличие. Играеше главната роля в собствения си живот, по-увлекателна от всичко, което можеше да измисли един сценарист. Вечеряше с крале, с министър-председатели и с посланици и всички й угаждаха, защото знаеха, че Демирис я слуша. Намекваха уж между другото за своите нужди, като й обещаваха целия свят, ако им помогне.

Но Ноел вече притежаваше целия свят. Лежеше в леглото с Демирис и му разказваше кой какво е поискал, а от тази информация той преценяваше нуждите им, силата и слабостта им. После оказваше съответния натиск, в резултат на което към препълнените му каси потичаха още пари.

Частният остров на Демирис беше една от големите му радости. Той беше купил парче гола земя и го беше превърнал в райска градина. На хълма се издигаше величествена вила, в която живееше самият Демирис, имаше и дузина чудесни бунгала за гости, ловен резерват, изкуствено езеро, пристанище за яхтата и писта за самолетите му. На острова работеха осемдесет души прислуга и въоръжена охрана, която не допускаше неканени гости. Константин Демирис се чувстваше поласкан, смятайки, че Ноел предпочита да бъде само с него. Щеше да бъде изумен, ако знаеше, че изцяло е погълната от мислите си по друг мъж, за чието съществуване той изобщо не подозираше.

Лари Дъглас беше на другия край на света, водеше секретни битки на секретни острови и все пак Ноел знаеше за него повече от жена му, на която той редовно пишеше. Поне веднъж месечно Ноел пътуваше до Париж, за да се срещне с Кристиан Барбе, и плешивият, късоглед дребен детектив винаги имаше пресни сведения за нея.

Когато за първи път се върна във Франция, за да се срещне с Барбе, Ноел имаше неприятности с изходната виза. Държаха я пет часа в някакъв кабинет в митницата, докато най-накрая й разрешиха да се обади на Константин Демирис. След десет минути в кабинета се втурна един германски офицер, който я засипа с извинения от името на правителството. Беше й издадена специална виза и никога повече не я спряха.

Дребният детектив очакваше с нетърпение посещенията на Ноел. Тя му плащаше цяло състояние, но с изострения си нюх той надушваше още по-големи суми. Беше доволен от новата й връзка с Константин Демирис. Имаше чувството, че по някакъв начин ще намаже от това. Първо трябваше да се увери, че Демирис не знае нищо за интереса на любовницата му към Лари Дъглас, после трябваше да разбере колко би му платил Демирис за тази информация. Или Ноел Паж — та Барбе да мълчи. Предстоеше му много успешен удар, но трябваше да изиграе картите си внимателно. Информацията на Барбе за Лари беше изненадващо богата, понеже той можеше да си позволи да плаща добре за нея.

Докато жената на Лари четеше писмо с щемпел от неназована военна пощенска кутия, Кристиан Барбе докладваше на Ноел:

— Той е в Четиринадесета група на Четиридесет и осма ескадрила.

В писмото до Катерин пишеше:

А Кристиан Барбе съобщи на Ноел:

— Намират се на Тарауа. Следва Гуам.

— Вашият приятел лети на изтребители „П–38“, „П–40“ и „П–41“.

— Вашият приятел е бил награден и повишен в чин подполковник.

Докато Катерин мислеше за съпруга си и се молеше да се завърне жив и здрав, Ноел следеше всяка негова стъпка и също се молеше за благополучното му завръщане. Войната скоро щеше да свърши и Лари Дъглас щеше да се прибере. И при двете.

11.КАТЕРИН

Вашингтон, 1945 — 1946 година

Германия капитулира безусловно през май 1945 година. С хилядолетното господство на Третия райх беше свършено. Добре осведомените знаеха за осакатяващото поражение при Пърл Харбър, знаеха, че Дюнкерк едва ли не е влязъл в историята като английското Ватерлоо, знаеха колко безпомощна би била отбраната на Лондон пред една масирана атака на Луфтвафе — всички тези хора знаеха, че съюзниците са спечелили войната благодарение на низ от чудеса и че противникът едва не им е отнел победата. Силите на злото насмалко да възтържествуват и тази мисъл беше толкова странна, толкова противоречаща на християнската етика, според която Доброто винаги побеждава Злото, че те с ужас се отвърнаха от нея и благодарейки на Бога, побързаха да скрият своите гафове от очите на идните поколения в планини от папки с гриф „Строго секретно“.

Освободеният свят насочи вниманието си към Далечния изток. Японците — тези ниски късогледи комични фигури — защитаваха с кръв всяка педя земя и имаше изгледи да се проточи дълга и скъпа война.

Тогава на 6 август над Хирошима беше хвърлена атомна бомба. Разрушенията бяха невероятни. За няколко минути беше унищожено почти цялото население на голям град — жертва на мор, по-ужасен от всички войни и чумни епидемии през Средновековието.

След три дни, на 9 август, над Нагасаки беше хвърлена втора атомна бомба. Резултатите бяха още по-унищожителни. Цивилизацията най-после беше доживяла мига, в който можеше да осъществи геноцид, изчислявайки жертвите в милиони души за секунда. Това дойде твърде много на японците и на 2 септември 1945 година на бойния кораб „Мисури“ генерал Дъглас Макартър прие безусловната капитулация на японското правителство. Втората световна война свърши.

Когато новината беше излъчена, за миг светът затаи дъх, после нададе искрен благодарствен вик на радост. По градове и села из цял свят хората истерично празнуваха края на войната — края на всички войни…

На другия ден чрез някакво вълшебство, което така и не й обясни, Бил Фрейзър успя да свърже Катерин по телефона с Лари Дъглас, който се намираше на някакъв остров в Тихия океан. Фрейзър й бе подготвил изненада. Беше я помолил да го почака, за да обядват заедно. В два и половина следобед тя му се обади:

— Кога ще ме нахраниш? Скоро ще стане време за вечеря.

— Потърпи — отвърна Фрейзър. — След минута ще дойда.

След пет минути й се обади:

— Търсят те на първа линия.

Катерин вдигна телефона. Чу пукане и звуци като от вълни на далечен океан.

— Ало?

Мъжки глас каза:

— Мисис Лари Дъглас?

— Да — озадачена отвърна Катерин, — кой се обажда?

— Един момент, моля.

В слушалката се чуваше тънък вой. Отново нещо изпука и един глас рече:

— Кати?

Тя седеше с разтуптяно сърце и не можеше да проговори.

— Лари? Лари?

— Да, мила!

— О, Лари! — Катерин се разплака, неочаквано цялото й тяло започна да трепери.

— Как си, скъпа?

Тя заби нокти в ръката си, та болката да спре обхваналата я внезапно истерия.

— Аз съм д-добре — отговори Катерин. — Къде си?

— Ако ти кажа, ще ни прекъснат — отвърна Лари, — някъде в Тихия океан.

— Доста близко! — Тя успя да овладее гласа си. — Добре ли си, любими?

— Добре съм.

— Кога ще се върнеш?

— Вече всеки момент — обеща той.

Очите на Катерин отново се наляха със сълзи.

— Добре, да сверим часовниците.

— Плачеш ли?

— Разбира се, че плача, глупчо такъв! Само се радвам, че не можеш да видиш как се е размазал гримът ми. О, Лари… Лари…

— Липсваше ми, скъпа — каза той.

Катерин си помисли за дългите самотни нощи, слели се в седмици, месеци, години без него. Без ръцете му, без силното му прекрасно тяло до нея, без подкрепата, без закрилата, без любовта му. Каза:

— На мен също ми липсваше.

Мъжки глас се включи в линията:

— Съжалявам, полковник, но се налага да прекъснем.

Полковник ли!

— Не си ми казал, че си повишен.

— Страхувах се да не се главозамаеш.

— О, скъпи, аз…

Шумът се засили и изведнъж настъпи тишина — линията беше прекъсната. Катерин седеше и се взираше в телефона. После зарови глава в ръцете си и заплака.

След десет минути Фрейзър се обади.

— Готов съм за обяд, ако си готова и ти, Кати.

— Сега съм готова на всичко — радостно каза тя. — Дай ми само пет минути.

Тя топло се усмихна при мисълта какво е направил Фрейзър и колко му е струвало. Беше най-милият човек, когото познаваше. След Лари, разбира се.

Толкова често си беше представяла как Лари се завръща, че самото му пристигане не оправда очакванията й. Фрейзър й беше обяснил, че Лари сигурно ще се прибере с военен самолет, а те не летели по разписания като в гражданската авиация. Качва се на първия възможен самолет без значение закъде точно е, стига да е горе-долу в същата посока.

Катерин си остана вкъщи да чака Лари. Цял ден се опитваше да чете, но беше твърде неспокойна. Седеше, слушаше новините и си мислеше, че Лари се връща при нея завинаги. До полунощ още го нямаше. Тя реши, че сигурно ще си дойде на следващия ден. В два часа през нощта вече не можеше да си държи очите отворени и си легна.

Събуди се, защото някой я галеше по ръката, отвори очи и го видя над себе си — нейният Лари стоеше над нея и я гледаше с усмивка върху слабото почерняло лице. В миг Катерин се намери в обятията му и тревогите, самотата и болката от изминалите четири години бяха отнесени от пречистващия поток на радостта, изпълващ всяка клетка от тялото й. Прегръщаше го толкова силно, че се страхуваше да не счупи костите му. Искаше да остане така завинаги — никога да не го пусне.

— По-леко, мила — каза най-после Лари. Отдръпна се от нея усмихнат. — Ще изглежда смешно във вестниците — „Летец се завръща от войната и бива задушен в прегръдките на жена си.“

Катерин запали всички светлини, за да го вижда, да го разгледа, да го погълне. Лицето му беше придобило зрялост. Около очите и устата му се бяха появили бръчки. Беше станал още по-красив.

— Исках да те посрещна — бъбреше тя, — но не знаех къде. Обадих се във военновъздушните сили, но те не можаха да ми дадат никаква информация, затова чаках тук и…

Лари се приближи и й затвори устата с целувка, силна и настойчива. Катерин очакваше, че физически той ще я привлича все така силно, и с изненада установи, че не е така. Много го обичаше, но й стигаше просто да седи и да разговаря с него, вместо да се любят, както той настоятелно искаше. Толкова дълго беше идеализирала сексуалните си чувства, че те бяха дълбоко заровени и беше нужно време, за да бъдат събудени и извадени на повърхността.

Но Лари не й даде време. Хвърляше дрехите си с думите:

— Господи, Кати, не знаеш колко съм мечтал за този миг. Там щях да полудея. Я се погледни — по-красива си, отколкото те помнех.

Смъкна гащетата си и остана гол. Сякаш непознат я бутна на леглото. Искаше й се Лари да й даде възможност да свикне, че се е върнал, да свикне отново с неговата голота. Но без никакво встъпление той легна върху нея и я облада насила — тя знаеше, че не е готова за него. Нахвърли й се, причинявайки й болка, и Катерин захапа ръката си, за да не извика, докато той я любеше като диво животно.

Беше се завърнал съпругът й.

С благословията на Фрейзър следващия месец Катерин не ходи на работа и двамата с Лари прекарваха заедно почти всеки миг. Тя му готвеше любимите ястия, слушаха плочи и говореха, говореха, говореха, опитвайки се да запълнят празнината на пропилените години. Вечер ходеха на гости или на театър и когато се прибираха, се любеха. Тялото й вече беше подготвено за него и тя отново го намираше завладяващ като любовник. Почти.

Не искаше да го признае дори пред себе си, но някак Лари се беше променил. Изискваше повече, даваше по-малко. Все още имаше прелюдия преди любенето, но той го правеше механично, сякаш за да се отърве от някакво задължение, преди да премине към сексуалната атака. А то си беше атака — диво и бурно обладаване, като че тялото му отмъщаваше за нещо и наказваше. Всеки път след това Катерин се чувстваше като контузена, сякаш я бяха били. Може би беше такъв, защото дълго не бе имал жена — опитваше се да го защити тя.

Но дните минаваха, а Лари я любеше все така и Катерин затърси и други промени у него. Опитваше се да го изучава безпристрастно, да забрави, че й е съпруг, че го обожава. Пред нея беше висок, добре сложен мъж с черна коса, дълбоки тъмни очи и смайващо красиво лице. Но може би „красиво“ вече не беше точното определение. Бръчките около устата му придаваха суровост. Докато гледаше този непознат, би могла да си помисли: „Ето един мъж, който е в състояние да е себичен, безмилостен и студен.“ Казваше си, че е смешна. Това беше нейният Лари — любещ, мил и внимателен.

С гордост го запозна с всичките си приятели и колеги, но те го отегчаваха. Когато ходеха на гости, той сядаше в някой ъгъл и прекарваше цялата вечер в пиене. Струваше й се, че Лари не се опитва да е дружелюбен.

— Защо трябва да съм? — сопна й се една вечер, когато Катерин отвори дума за това. — Къде, по дяволите, са били тези угоени свини, докато там горе стреляха по мен?

Няколко пъти се опита да подхване разговор с Лари какво смята да прави в бъдеще. Мислеше, че той иска да остане във военновъздушните сили, но почти първото нещо, което Лари направи, след като се върна, беше да се демобилизира.

— Армията е за наивници. По-нагоре от това не мога да стигна — каза й Лари.

Беше почти като пародия на първия им разговор в Холивуд. Само че тогава той се шегуваше.

Катерин трябваше да обсъди с някого този проблем и накрая реши да говори с Бил Фрейзър. Каза му какво я тревожи, без да споменава личните неща.

— Ако това те утешава — съчувствено рече Фрейзър, — милиони жени по света преживяват в момента същото. Наистина е много просто, Катерин. Омъжена си за един непознат.

Катерин мълчаливо го погледна. Фрейзър напълни лулата си и я запали.

— Не очаквай да започнете оттам, докъдето сте стигнали преди четири години, когато Лари замина. За теб то е минало, за Лари — също. За да е успешен един брак, двамата съпрузи трябва да имат общи преживявания. Те се развиват заедно, бракът им също се развива. Трябва да имат общи интереси.

— Имам усещането, че му изменям дори когато обсъждаме това, Бил.

Фрейзър се усмихна.

— Аз те познавам преди това — припомни й той. — Забрави ли?

— Помня.

— Убеден съм, че Лари също опипва почвата — продължи Фрейзър. — Четири години е живял с хиляда мъже, сега трябва да свикне да живее с едно момиче.

Тя се усмихна.

— Имаш право за всичко. Явно просто съм искала да го чуя от някого.

— Всеки може да предложи съвет как да се отнасяме с ранените — отбеляза Фрейзър. — Но някои рани не се виждат. Понякога те са много дълбоки. — Забелязал израза на Катерин, той бързо прибави: — Нямам предвид нищо сериозно. Говоря просто за ужасите, на които всеки войник се натъква в сражение. Освен ако не е пълен глупак, това неминуемо дава отражение на светогледа му. Разбираш ли ме?

Катерин кимна.

Въпросът беше как се е отразило всичко това на Лари.

Когато отново се върна на работа, хората в агенцията страшно й се зарадваха. Първите три дни само разглеждаше плановете за новите рекламни кампании и довършваше старите реклами. Работеше от ранна утрин до късна вечер. Опитваше се да навакса пропуснатото време, като не оставяше на мира авторите на рекламите и художниците и успокояваше припрените клиенти. Разбираше си от работата и я обичаше.

Когато вечер се прибираше у дома, Лари я чакаше. В началото тя го разпитваше какво е правил в нейно отсъствие, но получаваше винаги неясни отговори и най-накрая спря да го пита. Той беше издигнал стена около себе си и Катерин не знаеше как да я преодолее. Обиждаше се почти от всичко, което тя казваше, постоянно се караха за дреболии. От време на време вечеряха с Фрейзър и Катерин полагаше огромни усилия, за да направи тези вечери приятни и весели, та Фрейзър да не си помисли, че нещо не е в ред.

Но трябваше да приеме, че нещо съвсем не беше в ред. Чувстваше, че донякъде има вина и тя. Все още обичаше Лари. Обичаше да го гледа, да го чувства, обичаше спомена за него, но разбираше, че ако той продължава така, това ще унищожи и двамата.

Един ден обядваше с Уилям Фрейзър.

— Как е Лари? — попита я той.

Тя понечи автоматично да отговори „добре“, но спря и най-откровено рече:

— Трябва да почне работа.

Фрейзър се облегна и кимна.

— Вече не го свърта на едно място, а?

Катерин се поколеба — не й се щеше да лъже.

— Не иска каква да е работа — внимателно отвърна тя. — Трябва да е нещо подходящо.

Фрейзър я разглеждаше, опитвайки се да вникне в смисъла на думите й.

— Би ли искал да стане летец?

— Не му се връща на военна служба.

— Говорех за някоя авиокомпания. Имам приятел в ръководството на „Пан Ам“. Ще се радват при тях да работи човек с опита на Лари.

Катерин се замисли, мъчеше се да прецени нещата през погледа на Лари. От всичко на света той най-много обичаше да лети. Би било подходящо да работи това, което обича.

— Звучи чудесно — предпазливо рече тя. — Смяташ ли, че можеш наистина да му помогнеш, Бил?

— Ще се опитам. Защо не поговориш първо с него, за да видиш какво мисли той.

— Добре. — Катерин хвана ръката му и каза: — Много ти благодаря.

— За какво? — деликатно попита Фрейзър.

— Че си винаги до мен, когато имам нужда.

Той сложи ръка върху нейната.

— Така се случва.

Когато вечерта Катерин каза на Лари за предложението на Бил Фрейзър, той рече:

— Това е най-хубавата идея, която чувам, откакто съм се върнал.

След два дни имаше среща с Карл Истман в дирекцията на „Пан Ам“ в Манхатън. Катерин изглади костюма му, приготви подходяща риза и връзка, лъсна обувките му, така че можеше да се огледа в тях.

— Веднага щом имам възможност, ще ти се обадя да ти кажа как е минала срещата.

Лари я целуна, усмихна се по момчешки и тръгна.

Катерин си помисли, че в много отношения е като малко момче. Можеше да бъде капризен, избухлив и навъсен, но беше също и любящ, и великодушен.

— Такъв ми е късметът — въздъхна тя. — Аз да съм единствената безукорна личност в цялата Вселена.

Предстоеше й натоварен ден, но не беше в състояние да мисли за нищо друго освен за срещата на Лари. Не беше просто една възможност за работа. Катерин имаше чувството, че целият й брак зависи от това, какво ще стане.

Този ден щеше да бъде най-дългият в живота й.

Дирекцията на „Пан Америкън“ се намираше в модерна сграда на Пето Авеню и Петдесет и трета улица. Кабинетът на Карл Истман беше просторен и удобно обзаведен, от него личеше, че той очевидно заема важен пост.

— Заповядайте, седнете — поздрави Истман Лари, когато той влезе.

Истман беше около тридесет и пет годишен стегнат мъж с изпито лице и пронизващи лешникови очи, които нищо не изпускаха. Той посочи на Лари да седне на дивана и се настани на стол срещу него.

— Кафе?

— Не, благодаря — отвърна Лари.

— Разбрах, че желаете да работите при нас.

— Ако има свободни места.

— Има — каза Истман. — Само че за едно място кандидатстват хиляда летци. — Той поклати глава със съжаление. — Просто невероятно. Военновъздушните сили са обучили хиляди талантливи младежи да летят с най-сложни машини и когато те са си свършили работата, и то дяволски добре, им казват да изчезват. Нямали места за тях. — Истман въздъхна. — Няма да повярвате какви хора идват тук по цял ден — отлични пилоти, асове като вас. За едно място има по хиляда кандидати, във всички други авиолинии положението е същото.

Лари беше разочарован и наежено попита:

— Тогава защо ме приехте?

— По две причини. Първо — защото отгоре ми наредиха.

Лари почувства, че го обзема гняв.

— Нямам нужда от…

Истман се наведе напред.

— Второ — защото имате невероятно добра биография.

— Благодаря — отвърна Лари.

Истман го изучаваше.

— Първо трябва да изкарате курс на обучение. Все едно ще се върнете в училище.

Лари се поколеба, не разбираше накъде бие човекът отсреща.

— Добре — предпазливо рече той.

— Обучението ще се провежда в Ню Йорк на летище Ла Гуардия.

Лари кимна и зачака.

— Четири седмици на земята и един месец полети.

— На „ДС–4“ ли летите? — попита Лари.

— Точно така. Щом завършите курса, ще ви назначим щурман. Заплатата по време на обучението е триста и петдесет долара на месец.

Беше получил мястото! Този кучи син само го беше подразнил с хилядите кандидати. Но той го беше получил! Защо ли се тревожеше? Никой във военновъздушните сили нямаше по-добра биография.

Лари се усмихна.

— Нямам нищо против да започна като щурман, Истман, но аз съм пилот. Кога ще стана такъв?

Истман въздъхна.

— Авиолиниите са организирани в профсъюз. Повишенията стават само според трудовия стаж. Преди вас има много други. Искате ли да опитате?

— Нямам какво да губя — кимна Лари.

— Добре — рече Истман. — Ще уредя всички формалности. Разбира се, трябва да минете медицински преглед. Имате ли някакви проблеми?

Лари се засмя.

— Японците не откриха нищо, което да не ми е в ред.

— Кога можете да постъпите на работа?

— Още днес следобед.

— По-добре в понеделник. — Истман написа някакво име на едно картонче и го подаде на Лари. — Ето. Ще ви очакват в понеделник в девет часа сутринта.

Когато Лари се обади на Катерин, за да й съобщи новината, в гласа му се долавяше въодушевление, каквото отдавна не беше чувала. Тогава тя разбра, че всичко ще се оправи.

12.НОЕЛ

Атина, 1946 година

Константин Демирис притежаваше цяла флотилия самолети за лично ползване, но негова гордост беше един преустроен луксозен „Хокър-Сидли“, който превозваше шестнадесет пасажери при скорост около петстотин километра в час и имаше четиричленен екипаж. Истински летящ дворец. Декоратор на салона беше Фредерик Сорен, а стенописите бяха от Шагал. Вместо самолетни седалки бяха пръснати фотьойли и удобни дивани. Задното отделение беше преустроено в луксозна спалня. Отпред зад пилотската кабина имаше модерна кухня. Когато Демирис или Ноел летяха със самолета, на борда винаги имаше готвач.

За лични пилоти Демирис беше избрал един грък на име Пол Метаксас и един англичанин — Йън Уайтстоун, бивш летец изтребител от Кралските военновъздушни сили. Метаксас беше набит, приветлив, вечно усмихнат мъж със сърдечен, заразителен смях. Започнал като механик, той се беше научил да лети, беше служил в Кралските военновъздушни сили и бе участвал в битката за Британия, когато се беше запознал с Йън Уайтстоун. Уайтстоун беше висок, червенокос, болезнено слаб и стеснителен като директор на училище за малолетни престъпници през първия учебен ден. Във въздуха беше съвсем друг. Притежаваше изключителен, вроден талант на пилот, усет, който не може да се предаде или научи. Уайтстоун и Метаксас се бяха хвърляли заедно със самолета срещу Луфтвафе в продължение на три години и всеки имаше много високо мнение за другия.

Ноел често пътуваше с големия самолет — понякога заедно с Демирис служебно, понякога за развлечение.

Беше се запознала с пилотите, но не им беше обърнала особено внимание.

Докато един ден дочу, че си припомнят случки от службата в Кралските военновъздушни сили.

От този миг прекарваше малко от всеки полет в пилотската кабина, където разговаряше с двамата или канеше единия в салона. Насърчаваше ги да разказват спомени от войната и без да задава направо никакви въпроси, научи, че Уайтстоун е бил офицер за свръзка в ескадрилата на Лари Дъглас, когато Дъглас все още е бил в Кралските военновъздушни сили, а Метаксас е постъпил по-късно и не познава Лари. Ноел насочи вниманието си към англичанина. Окуражен и поласкан от интереса на любовницата на шефа, Уайтстоун разправяше надълго за миналото си и споделяше амбициите си за бъдещето. Каза й, че винаги се е интересувал от електроника. Зет му в Австралия беше открил малка фирма и го канеше да се присъедини към него, но Уайтстоун нямаше достатъчен капитал.

— Както живея, никога няма да го събера — обясни той с усмивка на Ноел.

Тя все така ходеше веднъж месечно в Париж, за да се среща с Кристиан Барбе. Барбе беше установил връзка с частна детективска агенция във Вашингтон и непрекъснато получаваше информация за Лари Дъглас. Държеше под око Ноел, предложи й да изпраща материалите в Атина, но тя му каза, че предпочита да ги получава лично. Барбе поклати глава и рече заговорнически:

— Разбирам, госпожице Паж.

Значи тя не искаше Константин Демирис да знае, че се интересува от Лари Дъглас. Възможностите за изнудване зашеметиха Барбе.

— Досега бяхте много полезен, мосю Барбе, и много дискретен — рече Ноел.

Той мазно се усмихна.

— Благодаря, госпожице Паж. Моят занаят зависи от дискретността.

— Точно така — отвърна Ноел. — Знам, че сте дискретен, защото Константин Демирис не ми е споменавал за вас. В деня, когато това се случи, ще го помоля да ви унищожи.

Тонът й беше приятен и делничен, но въздействието беше като от бомба.

Смаян, Барбе дълго зяпа Ноел и облизва устни. Нервно се почеса по чатала и запелтечи:

— Аз… уверявам ви, мадмоазел, че ни-никога няма.

— Сигурна съм, че няма да го направите — каза Ноел и си тръгна.

В самолета от редовния полет, с който се върна в Гърция, Ноел прочете поверителния доклад в запечатания плик.

Ноел прибра доклада в плика, облегна се и затвори очи. Представяше си Лари — неспокоен и измъчен, женен за жена, която не обича, хванал се в капана на собствените си недостатъци.

Новата му работа може би щеше малко да позабави плановете на Ноел, но тя имаше търпение. След време щеше да доведе Лари при себе си. Междувременно можеше да предприеме известни стъпки, за да придвижи нещата.

Йън Уайтстоун беше възхитен от поканата да обядва с Ноел Паж. В началото се ласкаеше от мисълта, че тази жена го намира привлекателен, ала при всички срещи Ноел се държеше приятно, но сдържано, давайки му да разбере, че е само един служител, а тя е недосегаема. Англичанинът често се питаше какво ли иска Ноел от него, тъй като беше интелигентен мъж и имаше странното чувство, че случайните им разговори имат по-особен смисъл за нея.

Този ден Уайтстоун и Ноел отидоха да обядват в крайбрежно градче до нос Сунион. Ноел изглеждаше много красива с бялата лятна рокля и сандали, с меката си руса коса, която се развяваше свободно. Годеницата на Йън Уайтстоун беше манекенка в Лондон и също беше хубава, но не можеше да се мери с Ноел. Уайтстоун не познаваше жена, която да се сравни с нея. Сигурно би завиждал на Константин Демирис, но Ноел винаги му се струваше по-привлекателна в ретроспекция. В нейно присъствие той се чувстваше леко уплашен. Сега Ноел насочи разговора към бъдещите му планове и не за пръв път той се запита дали не проверява лоялността му към Демирис по негово лично нареждане.

— Обичам работата си — искрено я увери пилотът. — Мечтая си да я запазя, докато остарея толкова, че не виждам къде летя.

Ноел впери очи в него — бе доловила подозренията му.

— Разочарована съм — печално рече тя. — Надявах се, че имате по-големи амбиции.

Уайтстоун я зяпна.

— Не разбирам.

— Нали ми казахте, че един ден искате да притежавате собствена компания за електроника?

Той се сети, че е споменал за това, и се изненада, че жената го е запомнила.

— Въздушни кули — отвърна англичанинът. — Трябват много пари.

— Човек с вашите възможности не бива да се спира заради липсата на пари — възрази Ноел.

Уайтстоун седеше притеснен — не знаеше какъв отговор очаква Ноел Паж. Наистина обичаше работата си.

Получаваше най-високата заплата през живота си, работното време беше добро, а самата работа — интересна. От друга страна, по всяко време на денонощието трябваше да бъде на разположение на един своенравен милиардер. Това беше объркало личния му живот и годеницата му недоволстваше независимо от добрата заплата.

— Разговарях за вас с един мой приятел — каза Ноел. — Обича да инвестира в нови компании.

В гласа й се усещаше умерен ентусиазъм, сякаш тя се вълнуваше от думите си и същевременно внимаваше да не настоява прекалено много. Уайтстоун вдигна очи и срещна погледа й.

— Много се заинтересува от вас.

Англичанинът преглътна.

— Ами… не знам какво да кажа, мис Паж.

— Не искам да ми отговаряте сега — успокои го Ноел. — Просто си помислете.

Той се замисли за миг.

— Мистър Демирис знае, ли? — попита Уайтстоун накрая.

Ноел заговорнически се усмихна.

— Боя се, че мистър Демирис не би го одобрил. Не обича да губи служителите си, особено добрите. Но — тя направи съвсем малка пауза — човек като вас има право да получи от живота всичко, което може. Разбира се, освен ако не искате цял живот да работите за друг.

— Не искам — бързо рече Уайтстоун и внезапно осъзна, че се обвързва. Потърси върху лицето на Ноел някакъв знак, че това е капан, но видя само съчувствие и разбиране. — Всеки мъж, който струва поне малко, мечтае да има свой бизнес — каза гузно той.

— Разбира се — съгласи се Ноел. — Помислете. Ще поговорим пак. — После добави предупреждаващо: — То ще си остане само между нас.

— Съгласен съм — отвърна Уайтстоун. — Благодаря. Ако се получи нещо, ще бъде много хубаво.

Ноел кимна.

— Имам чувството, че ще стане.

13.КАТЕРИН

Вашингтон — Париж, 1946 година

В понеделник в девет часа сутринта Лари Дъглас се яви при главния пилот капитан Хал Сакоуиц, в бюрото „Пан Америкън“ на летище Ла Гуардия в Ню Йорк. Когато Лари влезе, Сакоуиц взе копието от служебното му досие, което четеше, и го пъхна в чекмеджето на бюрото си.

Капитан Сакоуиц беше стегнат, грубоват на вид мъж с набръчкано обветрено лице и с най-големите ръце, които Лари беше виждал.

Беше истински ветеран в авиацията. Бе започнал още по времето на пътуващите авиоциркове, беше летял на едномоторни пощенски самолети, от двадесет години бе пилот в „Пан Америкън“, а през последните пет години — главен пилот.

— Радвам се, че ще работиш при нас, Дъглас — рече той.

— И аз — отвърна Лари.

— Нямаш търпение отново да се качиш в самолет, а?

— Защо ми е самолет? — ухили се Лари. — Само ме насочи според вятъра и ще излетя.

Сакоуиц посочи стола.

— Седни! Искам да се запозная с всички момчета като теб, които идвате тук да ми вземете работата.

Лари се засмя.

— Разбрал си го.

— О, не ви укорявам. Всички сте отлични пилоти с чудесни бойни досиета. Идвате тук и си мислите: „Щом тая шушумига Сакоуиц е главен пилот, значи аз трябва да бъда председател на Дирекционния съвет.“ Никой от вас няма намерение да векува като щурман. То е само трамплин към пилотското място. Ала това е добре — така и трябва да бъде.

— Радвам се, че гледаш така на нещата — рече Лари.

— Но знай едно. Всички сме членове на профсъюза, Дъглас, и повишенията стават само според трудовия стаж.

— Разбирам.

— Може само да не си разбрал, че работата ни е страхотна и при нас постъпват повече хора, отколкото напускат. Това доста забавя повишението.

— Ще рискувам — отвърна Лари.

Секретарката на Сакоуиц внесе кафе и сладкиши и двамата мъже прекараха следващия час в разговор, опознавайки се взаимно. Сакоуиц се държеше приятелски и любезно, много от въпросите му привидно бяха обикновени и без връзка с работата, но когато Лари тръгна за първия си учебен час, Сакоуиц беше научил доста неща за него. След няколко минути в кабинета влезе Карл Истман.

— Как мина? — попита Истман.

— Добре.

Истман го изгледа сурово.

— Какво ти е мнението, Сак?

— Ще го изпробваме.

— Попитах те какво мислиш?

Сакоуиц сви рамене.

— Добре. Ще ти кажа. Чувствам, че е страшно добър като пилот. Няма начин — с тази биография през войната. Сложи го в самолет, обстрелван от куп неприятелски изтребители, и няма да намериш по-добър от него.

Той се поколеба.

— Продължавай — подкани го Истман.

— Лошото е, че около Манхатън няма нито един вражески изтребител. Познавам хора като Дъглас. По някаква неясна за мен причина техният живот е пригоден за опасността. Правят какви ли не лудости — катерят невероятни планини или се гмуркат на дъното на океана. По време на война винаги изпъкват. — Той завъртя стола си и се загледа през прозореца. Истман мълчаливо чакаше. — Имам някакво предчувствие за Дъглас, Карл. Има нещо гнило в него. Ако беше капитан на някой от самолетите ни, щеше да се справи. Но психологически е непригоден да получава заповеди от инженер, капитан, пилот, особено ако смята, че по го бива от тях. — Сакоуиц завъртя стола към Истман. — И смешното е, че сигурно е прав.

— Тревожиш ме — каза Истман.

— Аз също се тревожа — призна Сакоуиц. — Не смятам, че е… — той потърси точната дума — че можеш да разчиташ на него. Когато разговаряш с него, имаш чувството, че е глътнал пръчка динамит и ще експлодира всеки миг.

— Какво смяташ да правиш?

— Това, което правим. Ще започне курса и ще го наблюдаваме внимателно.

— Може би ще отпадне — рече Истман.

— Не познаваш тази порода. Ще бъде първенец на курса.

Предвиждането на Сакоуиц беше точно.

Курсът включваше месец обучение на земята и после един месец учебни полети. Тъй като курсистите бяха опитни летци с много години летателна практика зад гърба си, основните задачи бяха две — първо, да преминат подготовка по предмети като навигация, радиовръзка, разчитане на карти и летене по уреди, за осъвременяване на познанията им и откриване на евентуалните им слабости, и второ — да се запознаят с новата апаратура, която ще използват.

Обучаваха се да летят по уреди в тренажор — малък макет на пилотска кабина с подвижна основа, която позволяваше на пилота да осъществява различни маневри — да намалява скоростта, да се снижава вертикално, да прави лупинги, двойно преобръщане през крило. Горната част на кабината биваше покривана с черна качулка, така че пилотът използваше само приборите пред себе си. Отвън инструкторът му подаваше команди за излитане и кацане при силен вятър, при буря, над планински вериги и при всякакви други опасности. Повечето неопитни пилоти влизаха самонадеяно в тренажора, но скоро разбираха, че управлението му е много по-трудно, отколкото изглежда. Сам в кабинката, откъснат от външния свят, човек изпитваше зловещо чувство.

Лари беше схватлив ученик. На занятията внимаваше и поглъщаше всичко. Подготвяше домашните си добре и старателно. Не проявяваше признаци на нетърпение, неспокойствие или отегчение. Напротив, беше най-прилежният в курса и определено най-добрият. Единствената новост за него бяха самолетите „ДС–4“, дълги изящни машини с някои нови уреди, несъществували преди войната. Лари с часове разглеждаше самолета сантиметър по сантиметър, изучаваше как е сглобен и как функционира. Вечер внимателно четеше дузини технически наръчници.

Веднъж, вече бе късно и другите курсисти си бяха тръгнали, Сакоуиц се натъкна на Лари: легнал по гръб под пилотската кабина в един от самолетите, той изучаваше свръзките.

— Казвам ти, че този кучи син иска да ми вземе мястото — рече на другата сутрин Сакоуиц на Карл Истман.

— Може да успее, както върви — ухили се Истман.

След два месеца имаше тържество по случай завършването. Горда, Катерин дойде със самолет в Ню Йорк, за да присъства, когато връчат на Лари нашивките на щурман.

Той се опита да омаловажи събитието.

— Кати, това е някакво си парченце плат, което ти дават, за да не забравиш какво ще вършиш, когато влезеш в пилотската кабина.

— О, не — възрази тя. — Разговарях с капитан Сакоуиц и той ми каза, че си много добър.

— Какво ли разбира един тъп поляк? — рече Лари. — Хайде да го отпразнуваме.

Тази вечер Катерин и Лари отидоха с четирима от колегите му и техните съпруги в клуб „Двадесет и едно“ на Източна петдесет и втора улица. Фоайето беше претъпкано и салонният управител им каза, че няма свободни маси.

— Да вървят по дяволите! — рече Лари. — Хайде да отидем в „Тутс Шорс“ — на две крачки е.

— Почакай малко — помоли Катерин.

Отиде при портиера и поиска да говори с Джери Бърнс. След няколко мига дотича дребен слаб мъж с любопитни сиви очи.

— Аз съм Джери Бърнс — каза той. — С какво мога да ви бъда полезен?

— Ние със съпруга ми сме тук с приятели — общо десет души.

Той започна да клати глава.

— Само ако имате резервация…

— Аз съм съдружница на Уилям Фрейзър — добави Катерин.

Джери Бърнс я погледна с укор.

— Защо не ми казахте? Можете ли да почакате петнадесет минути?

— Благодаря ви — рече Катерин.

Тя се върна при групата.

— Изненада! Има маса за нас.

— Как успя? — попита Лари.

— Лесно — отвърна Катерин. — Споменах името на Бил Фрейзър. — Тя видя израза, който се появи в очите му. — Идва често тук — бързо продължи Катерин. — Беше ми казал, ако дойда и няма свободни места, да спомена името му.

Лари се обърна към останалите.

— По дяволите, да се махаме! Няма какво да търсим тук!

Всички се отправиха към вратата. Лари се обърна към Катерин.

— Идваш ли?

— Разбира се — колебливо каза тя. — Просто исках да ги предупредя, че няма да…

— Майната им! — каза високо Лари. — Идваш ли, или не?

Хората започнаха да се обръщат. Катерин почувства, че се изчервява.

— Да — промълви тя, обърна се и последва Лари към изхода.

Отидоха в един италиански ресторант на Шесто авеню, където кухнята не беше добра. Катерин се държеше така, сякаш нищо не беше станало, но отвътре кипеше. Беше вбесена от детинското поведение на Лари и от това, че я беше унижил пред всички.

Когато се прибраха, без да промълви и дума, влезе в спалнята, съблече се, загаси лампата и си легна. Чуваше, че Лари е в хола и си налива нещо за пиене.

След десет минути той влезе в спалнята, запали лампата, приближи се до леглото и попита:

— Да не си решила да ставаш мъченица?

Тя седна разгневена.

— Не ме принуждавай да се отбранявам. Поведението ти тази вечер беше непростимо. Какво те прихвана?

— Прихвана ме твоят приятел.

Катерин го зяпна.

— Какво?

— Говоря за Мистър Съвършенство — Бил Фрейзър.

Жена му го погледна неразбиращо.

— Бил винаги само ни е помагал.

— Разбира се — каза Лари. — Ти си му задължена за кариерата си, аз — заради службата. Вече дори не можем да седнем в ресторант без позволението на Фрейзър. Е, писна ми да ми го навираш в очите всеки ден!

Катерин беше смаяна не толкова от думите, колкото от тона му. Изразяваше такава неудовлетвореност и безсилие, че за пръв път тя осъзна колко много се измъчва Лари. И как не! Беше се върнал от война след четири години и намираше жена си в съдружие с бившия й любовник. И като капак не беше успял да си намери работа без помощта на Фрейзър.

Докато го гледаше, Катерин разбра, че това е повратен момент в техния брак. Ако останеше с него, той трябваше да бъде на първо място — преди работата й, преди всичко. За пръв път почувства, че наистина влиза в положението на Лари.

Сякаш прочел мислите й, той рече разкаяно:

— Извинявай, че се държах така гадно тази вечер. Но да не можем да намерим маса, докато не споменеш вълшебното име на Фрейзър — е, дойде ми твърде много!

— Извинявай, Лари — каза Катерин. — Вече никога няма да се отнасям така към теб.

Прегърнаха се и Лари промълви:

— Моля те, Кати, никога не ме напускай.

Катерин се сети колко близко е била до тази стъпка, прегърна го по-силно и отвърна:

— Никога няма да те оставя, любими.

Първото назначение на Лари като щурман беше по маршрут сто четиридесет и седем от Вашингтон до Париж. След всеки полет оставаше четиридесет и осем часа в Париж, после се връщаше вкъщи за три дни и отново заминаваше.

Една сутрин се обади на Катерин в службата много въодушевен.

— Хей, открих страхотен ресторант. Ще можеш ли да се освободиш за обяд?

Катерин погледна купчината планове, които трябваше да бъдат довършени и одобрени до обяд.

— Разбира се — отвърна припряно тя.

— Ще те взема след петнадесет минути.

— Нима ще ме оставиш сама! — простена Лусия, нейната помощничка. — Стайвесънт ще се поболее, ако не му предадем още днес рекламата.

— Ще почака — отсече Катерин. — Ще обядвам със съпруга си.

Лусия сви рамене.

— Не те виня. Ако някога ти омръзне, нали ще ми кажеш?

Катерин се засмя.

— Ще бъдеш прекалено стара.

Лари чакаше Катерин пред службата й. Тя се качи в колата.

— Обърках ли ти деня? — закачливо я попита той.

— Не, разбира се.

Лари се засмя.

— Всички тези чиновници ще получат удар.

Насочи колата към летището.

— Далече ли е ресторантът? — попита Катерин.

Имаше пет срещи следобед, първата беше в два часа.

— Не е далече… Заета ли си следобед?

— Не — излъга тя. — Нямам особени ангажименти.

— Добре.

Когато стигнаха отклонението за летището, Лари зави към входа.

— Ресторантът на летището ли се намира?

— В другия край — отвърна съпругът й.

Паркирайки колата, хвана Катерин за ръка и я преведе през входа на „Пан Ам“. Привлекателното момиче зад гишето го поздрави по име.

— Това е жена ми — гордо каза Лари. — А това е Ейми Уинстън.

Те се поздравиха.

— Хайде!

Лари хвана Катерин за ръка и се отправиха към изхода за заминаващи.

— Лари — поде Катерин, — къде отиваме?…

— Ей, ти си най-бъбривото момиче, което съм канил на обяд.

Стигнаха до изход номер тридесет и седем. На гишето двама мъже обработваха билетите на заминаващите пътници. На информационното табло пишеше: „Полет № 147 за Париж. Излитане 13:30 часа.“

Лари се приближи към единия от мъжете.

— Ето я и нея, Тони. — Подаде му самолетен билет. — Кати, това е Тони Ломбарди. А това е Катерин.

— Много съм слушал за вас — усмихна се мъжът. — Билетът ви е наред.

Той й го подаде. Катерин го гледаше зашеметена.

— Какво е това?

— Излъгах те — усмихна й се Лари. — Не отиваме на обяд. Ще те заведа в Париж. В „Максим“.

Гласът на Катерин секна от вълнение.

— „Максим“ ли? В Париж? Сега?

— Точно така.

— Не мога — простена Катерин. — Не мога да тръгна за Париж сега.

— Можеш, разбира се! — Лари се усмихваше. — Паспортът ти е в джоба ми.

— Лари, ти си луд! Нямам дрехи. Насрочила съм куп срещи. Аз…

— Ще ти купя дрехи в Париж. Отмени срещите. Фрейзър ще мине няколко дена и без теб.

Катерин го гледаше втренчено и не знаеше какво да каже. Припомни си какво е решила. Лари й беше съпруг. Беше на първо място. Разбираше, че за него е важно не само да я заведе в Париж. Искаше да й се покаже, молеше я да пътува със самолета, на който беше щурман. А тя едва не развали всичко. Хвана го за ръката и му се усмихна.

— Какво чакаме? Умирам от глад.

Париж беше вихър от развлечения. Лари си беше уредил една седмица отпуска и Катерин имаше чувството, че всеки час от деня и нощта им е запълнен с нещо. Бяха настанени в очарователен малък хотел на левия бряг на Сена.

Още първата сутрин Лари отведе Катерин в модна къща на „Шанз Елизе“ и насмалко да изкупи целия магазин. Тя взе само нещата, които й бяха нужни, беше смаяна от баснословните цени.

— Знаеш ли какъв ти е проблемът? — рече Лари. — Прекалено много се тревожиш за парите. Нали си на сватбено пътешествие?

— Слушам, сър — отвърна тя, но отказа да купи една вечерна рокля, от която нямаше нужда.

Опита се да попита Лари откъде е взел пари, но той отказа да обсъжда този въпрос. Катерин обаче настоя.

— Взех аванс — обясни й Лари. — Какво толкова?

Сърце не й даваше да му обясни. По отношение на парите беше като дете — щедър и нехаен, и това беше част от чара му.

Точно както беше част от чара на баща й.

Лари я разведе из забележителностите на Париж — в Лувъра, Тюйлери, Дома на инвалидите — да види гробницата на Наполеон. Заведе я в колоритно ресторантче близо до Сорбоната. Ходиха в Халите — легендарния парижки пазар, където докарваха пресни плодове, месо и зеленчуци от френските ферми. Последния неделен следобед прекараха във Версай, после вечеряха в смайващата градина на „Кок Арди“ край Париж. Беше безупречен втори меден месец.

Хал Сакоуиц седеше в кабинета си и преглеждаше седмичния кадрови доклад. Пред него беше сведението за Лари Дъглас. Сакоуиц го четеше, както се бе облегнал, и замислено подръпваше долната си устна. Най-накрая се наведе и натисна бутона на секретарската уредба.

— Да влезе — рече той.

След миг се появи Лари, облечен в униформата на „Пан Ам“, с пътническа чанта в ръка. Хвърли ослепителна усмивка на Сакоуиц и го поздрави.

— Добро утро, шефе!

— Седни!

Лари се отпусна небрежно на стола срещу бюрото и запали цигара. Сакоуиц рече:

— Имам сведение, че миналия понеделник в Париж си се явил на инструктаж преди полета с четиридесет и пет минути закъснение.

Изражението на Лари се промени.

— На „Шанз Елизе“ имаше парад и се забавих. Самолетът излетя навреме. Не знаех, че тук е като в ученически лагер.

— Това е авиолиния — тихо каза Сакоуиц — и ние я ръководим точно по правилата.

— Добре — ядоса се Лари, — вече ще стоя по-надалеч от „Шанз Елизе“. Има ли друго?

— Да. Капитан Суифт смята, че си пил една-две чаши преди последните два полета.

— Проклет лъжец! — озъби се Лари.

— Защо ще лъже?

— Защото го е страх, че ще му взема мястото. — В гласа на Лари се усещаше силен гняв. — Тоя синковец е като свенлива стара мома, трябвало е да се пенсионира още преди десет години.

— Летял си с четирима капитани — кой от тях ти хареса? — попита Сакоуиц.

— Нито един — отвърна Лари. Усети капана, но беше късно. Бързо прибави: — Да де, добри са. Нямам нищо против тях.

— На тях също не им харесва да летят с теб — спокойно продължи Сакоуиц. — Изнервяш ги.

— Какво означава това, по дяволите?

— Означава, че в критични ситуации биха искали да са сигурни в човека до тях. А с теб не се чувстват сигурни.

— За Бога! — избухна Лари. — Четири години живях в критични ситуации над Германия и Тихия океан, всеки ден рискувах проклетата си глава, докато те са седели тук на дебелите си задници и са получавали тлъсти заплати. Не се чувствали сигурни с мен! Ти се шегуваш!

— Никой не е оспорвал, че си най-добрият в изтребител — отвърна спокойно Сакоуиц. — Но ние превозваме пътници. Това е друго.

Лари седеше, стиснал юмруци, и се опитваше да овладее гнева си.

— Добре — навъсено каза той. — Разбрах. Свърши ли, че след няколко минути имам полет?

— Полета ще го поеме друг — рече Сакоуиц. — Ти си уволнен.

Лари го зяпна невярващ.

— Какво?

— В известен смисъл вината е и у мен, Дъглас. Изобщо не трябваше да те назначавам.

Лари скочи на крака, очите му горяха от гняв.

— Защо тогава ме назначи, по дяволите?

— Защото жена ти има един приятел на име Бил Фрейзър… — започна Сакоуиц.

Лари се пресегна през бюрото и юмрукът му се стовари в лицето му. Запрати Сакоуиц в стената, но той използва инерцията, за да отскочи и да му нанесе два удара. После се дръпна и се опита да се овладее.

— Махай се оттук — рече той. — Веднага.

Лари го гледаше втренчено, лицето му се беше изкривило от омраза.

— Негодник такъв! — каза той. — Няма да стъпя във вашата компания, дори и да ме молите!

Обърна се й изхвърча от кабинета. Сакоуиц стоеше и гледаше след него. Секретарката влезе забързана и видя преобърнатия стол и разкървавената му устна.

— Добре ли сте? — попита го тя.

— Страхотно — отвърна Сакоуиц. — Попитайте мистър Истман дали ще ме приеме.

След десет минути Сакоуиц беше разказал случката на Карл Истман.

— Какво според теб му има на Дъглас? — попита Истман.

— Честно ли? Мисля, че е психопат.

Истман го гледаше с пронизващите си лешникови очи.

— Доста силно казано, Сак. Не е летял пиян. Дори никой не може да докаже, че е пил преди полет. И на всекиго може да се случи да закъснее.

— Ако беше само това, нямаше да го уволня, Карл. Точката на кипене му е много ниска. Да ти кажа честно, днес се опитах да го предизвикам и съвсем не беше трудно. Ако беше издържал на напрежението, може би щях да поема риска и да го оставя на работа. Знаеш ли какво ме безпокои?

— Какво?

— Преди няколко дни срещнах един стар приятел, който е летял с Дъглас в Кралските военновъздушни сили. Разказа ми невероятно история. Когато бил в Ескадрилата на орлите, Дъглас се увлякъл по една малка англичанка, сгодена за момче на име Кларк от същата ескадрила. Дъглас правел всичко възможно, за да я свали, но тя не се поддавала. Седмица, преди Кларк да се ожени за нея, ескадрилата трябвало да охранява няколко бомбардировача „Б–17“ при нападение над Дипе. Дъглас летял най-отпред. Летящите крепости пуснали бомбите и всички се отправили обратно. Над Ламанша били нападнати от „Месершмити“ и Кларк бил свален. — Той спря, замислен за нещо. Истман чакаше да продължи и най-после Сакоуиц вдигна поглед към него. — Според моя приятел, когато Кларк е бил свален, около него нямало никакви „Месершмити“.

Истман го зяпна изумен.

— Господи! Да не искаш да кажеш, че Лари Дъглас…

— Нищо не искам да кажа. Просто ти разправям една интересна история, която чух. — Отново допря носната кърпичка до устата си. Кървенето беше спряло. — Трудно е да се разбере какво точно става при въздушен бой. Може би Кларк е свършил горивото. Едно е сигурно — не е имал късмет.

— Какво е станало с приятелката му?

— Дъглас живял с нея, докато се върнал в САЩ, после я зарязал. — Сакоуиц замислено погледна Истман. — Мога да ти кажа със сигурност едно — мъчно ми е за жената на Дъглас.

Катерин имаше съвещание в заседателната зала, когато вратата се отвори и влезе Лари. Окото му беше посиняло и затворено, бузата му беше одрана. Тя се втурна към него.

— Лари, какво се е случило?

— Напуснах работа — промърмори той.

Катерин го отведе в кабинета си — далече от любопитните погледи, и сложи студени кърпи на окото и бузата му.

— Разкажи ми какво стана. — Тя се опитваше да сдържи гнева си за това, което му бяха причинили.

— Доста време ме тормозеха, Кати. Завиждат ми, защото съм участвал във войната, а те не са. Както и да е — днес беше върхът. Сакоуиц ме извика и ми каза, че ме бил взел на работа главно защото си била гадже на Бил Фрейзър.

Катерин го гледаше онемяла.

— Ударих го — рече Лари. — Не можах да се въздържа.

— О, скъпи! — каза Катерин. — Толкова съжалявам.

— Сакоуиц съжалява много повече — отвърна Лари. — Добре го цапардосах. С работа или без работа, но не мога да позволя да говорят за теб по този начин.

Тя го прегърна, опитвайки се да го успокои.

— Не се тревожи. Можеш да започнеш работа във всяка друга авиокомпания.

Оказа се лош пророк. Лари си подаде документите във всички авиокомпании, в няколко разговаряха с него, но не се получи нищо. Катерин обядва с Бил Фрейзър и му разказа за случилото се. Той не коментира нищо, но през целия обяд беше много замислен. На няколко пъти й се стори, че Бил иска да й каже нещо, но всеки път се въздържаше. Накрая рече:

— Познавам много хора, Кати. Искаш ли да опитам да направя нещо за Лари другаде?

— Благодаря — признателно отвърна Катерин, — ще се справим сами.

Фрейзър я изгледа, после кимна.

— Кажи ми, ако промениш решението си.

— Добре — благодарна рече Катерин. — Май винаги тичам при теб със своите проблеми.

Ноел пазеше всички доклади и изрезки от вестници в специална кожена чанта, ключ от която имаше само тя. Чантата стоеше в заключен куфар, пъхнат в дъното на шкафа в спалнята й не защото тя смяташе, че Демирис ще рови в нещата й, а защото знаеше, че той си пада по интригите. Това беше лично отмъщение и тя искаше да е сигурна, че Демирис няма да научи.

Константин Демирис също имаше роля в плановете й, ала никога нямаше да го разбере. Ноел хвърли последен поглед на сведенията и доволна, ги заключи в чантата.

Беше готова да действа.

Всичко започна с едно телефонно обаждане.

Катерин и Лари вечеряха в дома си в неловка тишина. Напоследък Лари рядко се свърташе вкъщи, а прибереше ли се, беше навъсен и груб. Катерин разбираше злочестината му.

— Сякаш ме преследва някакъв демон — каза й той, когато „Глоубъл Еъруейс“ фалира.

Така си беше. Беше преживял невероятна поредица от провали. Катерин се опитваше да го насърчава, непрекъснато му напомняше, че е прекрасен пилот и че всеки би се радвал да го вземе на работа. Но все едно, че живееше с ранен лъв. Не знаеше точно кога той ще й се нахвърли и понеже се страхуваше да го изостави в критичен момент, се опитваше да разбира необузданата му ярост и да му прощава. Докато поднасяше десерта, телефонът иззвъня.

— Ало?

Някакъв мъж с акцент на англичанин попита:

— Моля ви, там ли е Лари Дъглас? Обажда се Йън Уайтстоун.

— Момент. — Тя подаде слушалката на Лари. — За тебе е. Йън Уайтстоун.

Той озадачен се намръщи.

— Кой? — После лицето му просветна. — За Бога! — Приближи се и взе слушалката от Катерин. — Йън? — засмя те той. — Господи, минаха почти седем години. Как ме откри, по дяволите?

Катерин наблюдаваше как Лари кима и се усмихва. Някъде след пет минути рече:

— Вижда ми се интересно, мой човек. Разбира се, че мога. Къде? — Изчака отговора. — Добре. След половин час. Довиждане.

Замислен, остави слушалката.

— Твой приятел ли беше? — попита Катерин.

Лари се обърна към нея.

— Всъщност не съвсем. Затова ми е странно. Бяхме заедно в Кралските военновъздушни сили. Никога не сме били особено близки. Но имал някакво предложение за мен.

— Какво предложение? — поинтересува се Катерин.

Лари сви рамене.

— Ще ти кажа, когато се прибера.

Наближаваше три часът сутринта, когато Лари се върна. Катерин седеше в леглото и четеше. Лари се появи на вратата на спалнята.

— Здравей.

Беше променен. Излъчваше въодушевление, каквото Катерин отдавна не беше забелязвала. Приближи се до леглото.

— Как мина срещата?

— Страхотно — внимателно рече Лари. — Направо не е за вярване. Май ще получа работа.

— За Йън Уайтстоун ли ще работиш?

— Не. Йън е пилот като мен. Казах ти, че сме летели заедно.

— Да.

— Е, след войната негов приятел грък му е намерил работа като личен пилот на Демирис.

— Корабният магнат ли?

— Кораби, петрол, злато — Демирис притежава половината свят. Уайтстоун е имал прекрасно положение при него.

— А какво е станало?

Лари я погледна и се усмихна.

— Напуска. Заминава за Австралия. Някой му е помогнал да започне свой бизнес там.

— Все пак не разбирам какво общо имаш ти с всичко това? — попита Катерин.

— Уайтстоун е говорил с Демирис да го заместя. Току-що е напуснал и Демирис още не е имал възможност да му потърси заместник. Уайтстоун смята, че работата е в кърпа вързана. — Той се поколеба. — Нямаш представа какво означава това, Кати.

Катерин си припомни предишните опити, предишните работни места, спомни си баща си и неосъществимите му мечти и се помъчи да говори безразлично — не й се искаше нито да насърчава напразни надежди у Лари, нито пък да убива ентусиазма му.

— Каза, че не сте били особено близки с Уайтстоун.

Лари се поколеба.

— Да.

На челото му се появи малка бръчка. Истината беше, че двамата с Йън Уайтстоун изобщо не мелеха. Телефонното обаждане беше много изненадващо. На срещата Уайтстоун сякаш се чувстваше неудобно. Когато обясни за какво става дума и Лари каза: „Странно, че си се сетил за мен“, настъпи неловка пауза, после Уайтстоун рече: „Демирис иска много обигран пилот, а ти си такъв.“ Сякаш му натрапваше работата, а Лари му правеше услуга. Щом Лари каза, че предложението го интересува, англичанинът сякаш изпита голямо облекчение и побърза да си тръгне. Общо взето, срещата беше много странна.

— Не е за изпускане — рече Лари на Кати. — Демирис е плащал на Уайтстоун петнадесет хиляди драхми месечно. Това са петстотин долара и там той си е живял като цар.

— Но това не означава ли, че ще живееш в Гърция?

— Че двамата ще живеем в Гърция — поправи я Лари. — При толкова пари можем да спестим достатъчно, за да сме независими след една година. Длъжен съм да опитам.

Катерин се двоумеше, внимателно подбираше думите си.

— Лари, толкова далеч е, изобщо не познаваш Константин Демирис. Сигурно и тук можеш да намериш…

— Не! — отсече ядно той. — Тук никой не дава пет пари дали си добър пилот. Интересува ги само колко дълго си плащал проклетите профсъюзни вноски. Там ще бъда независим. Точно за такова нещо съм си мечтал, Кати. Демирис има флотилия от самолети, каквито не си сънувала, а аз отново ще летя, скъпа. Единственият, на когото трябва да се харесам, е Демирис, а според Уайтстоун ще му допадна.

Тя отново си припомни работата му в „Пан Ам“, надеждите му, неуспехите с по-малките авиокомпании и рече: „Господи, в какво се забърквам?“ Това означаваше да изостави всичко, което бе постигнала, да отиде да живее на непознати места с непознати хора, със съпруг, който й беше почти непознат.

Лари я наблюдаваше.

— Чуваш ли ме?

Катерин погледна лицето му, на което се бе изписало нетърпение. Това беше нейният съпруг и ако искаше да запази брака си, трябваше да живее там, където живееше той. А ако излезеше нещо от това, щеше да е чудесно. Той отново щеше да бъде старият Лари. Очарователният, забавен, прекрасен мъж, за когото се беше омъжила. Трябваше да опита.

— Разбира се — отвърна Катерин. — Защо не заминеш и не се срещнеш с Демирис? Ако нещата се уредят, ще дойда при теб.

Той й хвърли очарователна момчешка усмивка.

— Знаех, че мога да разчитам на теб, мила. — Прегърна я и силно я притисна. — Свали тази нощница, защото ще я надупча.

Но докато я сваляше, Катерин си мислеше как ще го съобщи на Бил Фрейзър.

Рано на другата сутрин Лари хвана самолета, за да се срещне с Константин Демирис.

Следващите няколко дни Катерин не получи вест от съпруга си. През седмицата се усети, че се надява въпросът да не се е уредил и Лари да се върне. Дори и да започнеше работа при Демирис, никой не знаеше докога ще трае това. Той сто на сто щеше да си намери работа и в Съединените щати.

Шест дни след заминаването си Лари й се обади.

— Катерин?

— Здравей, любими.

— Стягай багажа. Говориш с новия личен пилот на Константин Демирис.

След десет дни Катерин беше на път за Гърция.