Отвъд полунощ

14.НОЕЛ И КАТЕРИН

Атина, 1946 година

Хората дават облика на някои градове, други градове пък дават облика на хората. Атина е като наковалня, устояла на чука на столетията. Била е превземана и плячкосвана от сарацини и османлии, но винаги търпеливо е оцелявала. Разположена е в южния край на полуостров Атика, който на югозапад плавно се спуска към Фалиронския залив, а на изток се издига величествената планина Имитос. Под бляскавото лустро на града все още е потулено селище, изпълнено с духовете на древността и пропито от богати традиции и непреходно величие. Гражданите му живеят колкото в миналото, толкова и в настоящето. Атина е град на постоянните изненади, пълна е с открития и в крайна сметка човек не може да я опознае.

Лари чакаше самолета на Катерин на летище Еленикон. Тя го видя да се приближава към стълбичката. Затича се към нея развълнуван и нетърпелив. Стори й се загорял и отслабнал, беше се отърсил от напрежението.

— Липсваше ми, Кати — рече Лари и я грабна в прегръдките си.

— И на мен ми беше мъчно за теб — каза тя, съзнавайки, че това е самата истина.

Разделеха ли се, Катерин забравяше силното физическо въздействие, което й оказваше мъжът й, за да го изпита наново при следващата им среща.

— Как прие новината Бил Фрейзър? — попита Лари, докато й помагаше да мине през митницата.

— Държа се много добре.

— Нямаше друг избор, нали? — язвително подхвърли мъжът й.

Катерин си припомни срещата с Бил Фрейзър. Беше я гледал шокиран.

— Ще отидеш да живееш в Гърция? Защо, за Бога?

— Така е записано в брачния ми договор — шеговито отвърна Катерин.

— Толкова ли Лари не намери работа тук?

— Не знам защо, Бил, но все нещо се обърква. Ала вече има работа в Гърция и, изглежда, смята, че нещата ще потръгнат.

След първото импулсивно възражение Фрейзър се държа чудесно. Улесни я във всичко и настоя тя да запази дяла си във фирмата.

— Няма да останеш там завинаги — постоянно й повтаряше той.

Катерин мислеше за тези думи, докато наблюдаваше как Лари се уговаря с носача да отнесе багажа й до лимузината. Той разговаряше на гръцки и Катерин се чудеше колко лесно му се удават чуждите езици.

— Почакай да се запознаеш с Константин Демирис — говореше Лари. — Той е като крал. Имам чувството, че всички европейски магнати се чудят какво да измислят, за да му угодят.

— Радвам се, че го харесваш.

— И той ме харесва.

Никога не го беше виждала толкова доволен и ентусиазиран. Това беше добро предзнаменование.

На път към хотела й описа първата си среща с Демирис. Униформен шофьор го чакал на летището. Лари поискал да хвърли поглед на самолетите на Демирис и шофьорът го откарал при огромен хангар в другия край на пистата. Вътре имало три самолета и той огледал критично всеки един. Самолетът модел „Хокър-Сидли“ бил прекрасен и на него му идело да се метне зад щурвала и да излети. Другият бил шестместен „Пайпър“ в отлично състояние. Лари преценил, че машината с лекота ще вдигне петстотин километра в час. Третият бил двуместен преустроен „Л–5“ — прекрасен самолет за по-кратки разстояния. Личната флотилия била впечатляваща. След като привършил огледа, Лари се върнал при шофьора, който го наблюдавал, и рекъл:

— Бива си ги. Да вървим.

Шофьорът го откарал във вила във Варкиза — богаташко предградие на двадесет и пет километра от Атина.

— Щом видиш дома на Демирис, няма да повярваш на очите си — каза Лари на Катерин.

— Какъв е? — нетърпеливо попита тя.

— Невъзможно е да се опише. Обхваща към десет акра земя с електрифицирани врати, с пазачи, кучета и всичко останало. Отвън вилата е като дворец, вътре е като музей. Има закрит плувен басейн, киносалон със сцена. Ще я видиш някой ден.

— Беше ли любезен? — попита Катерин.

— Разбира се — усмихна се Лари. — Бях посрещнат тържествено — явно славата ми си беше казала думата.

Всъщност Лари беше чакал три часа в малко преддверие, за да бъде приет от Константин Демирис. При обичайни обстоятелства щеше да беснее от подобно пренебрежение, но сега съзнаваше колко много зависи от тази среща и беше прекалено спокоен, за да се ядоса. Беше казал на Катерин, че тази работа е много важна за него, но не й каза, че има ужасна нужда да я получи. Биваше го единствено да управлява самолети и без това се чувстваше безпомощен. Сякаш животът му се беше спуснал на непроучени емоционални дълбини и налягането беше твърде високо, за да изплува оттам. Всичко зависеше от тази служба.

След три часа се появи иконом и съобщи, че мистър Демирис е готов да го приеме. Преведе Лари през просторна приемна, която все едно че се намираше във Версай. Стените бяха боядисани в нежни оттенъци на златистото, зеленото и синьото, по тях висяха гоблени от Бове, обградени с ламперия от палисандрово дърво. На пода имаше великолепен елипсовиден килим, а над него висеше огромен полилей от кристал и позлатен бронз.

Вратата на библиотеката беше обградена с две колони от зелен оникс с капители от позлатен бронз. Самата библиотека беше изискана — проектирана от майстор в занаята. Стените бяха облицовани с дърворезба. Върху едната изпъкваше бяла мраморна полица над камина с позлатени украшения. Над нея до тавана се издигаше тройно огледало с картина на Жан-Оноре Фрагонар. През отворения прозорец Лари зърна огромен вътрешен двор с изглед към парк, осеян със статуи и шадравани.

В дъното на библиотеката имаше голямо старинно бюро, а зад него — великолепен стол с висока облегалка, тапициран с гоблен тип Обюсон.

Демирис стоеше до бюрото пред голяма стенна карта, на която бяха набодени множество цветни топлийки. Когато Лари влезе, той се обърна и подаде ръка.

— Константин Демирис — рече с едва доловим акцент.

Години наред Лари беше срещал по списанията негови снимки, но съвсем не беше подготвен за жизнената сила, излъчваща се от този мъж.

— Зная — рече американецът и се ръкува. — Аз съм Лари Дъглас.

Демирис видя, че Лари гледа картата.

— Моята империя — обясни той. — Седнете.

Лари седна на стол срещу бюрото.

— Разбрах, че заедно с Йън Уайтстоун сте били в Кралските военновъздушни сили?

— Да.

Демирис се облегна на стола и се вторачи в Лари.

— Йън има много високо мнение за вас.

Лари се усмихна.

— И аз имам високо мнение за него. Той е страхотен пилот.

— Йън каза същото за вас, само че употреби думата „голям“.

Лари отново се изненада както първия път, когато Уайтстоун му предложи работата. Очевидно му беше направил голяма реклама пред Демирис, далеч надхвърляща личните им отношения.

— Добър съм — каза Лари. — Това ми е професията.

Демирис кимна.

— Харесвам хора, които са добри в професията си. Знаете ли, че повечето хора по света не са?

— Не съм се замислял — призна Лари.

— А аз съм. — Той му отправи смразяваща усмивка. — Това е моята професия — хората. Повечето мразят това, което вършат, мистър Дъглас. Вместо да намерят начин да се занимават с нещо, което им харесва, те остават в капана за цял живот като безмозъчни насекоми. Рядко се среща човек, който обича работата си. И когато срещнете такъв човек, той почти винаги е успял.

— Сигурно — скромно промълви Лари.

— Вие обаче не сте постигнали успех.

Стреснат, Лари вдигна поглед към Демирис.

— Зависи какво разбирате под успех, мистър Демирис — внимателно рече той.

— Имам предвид, че във войната сте били блестящ, но в мирно време не се справяте особено добре — безцеремонно отсече Демирис.

Лари почувства, че мускулите на челюстта му започват да се стягат. Разбираше, че го предизвикват, и се опита да овладее гнева си. Умът му работеше трескаво, той се опитваше да измисли какво да каже, за да не изгуби тази служба, от която така се нуждаеше. Демирис мълчаливо го наблюдаваше с черните си като маслини очи, които не пропускаха нищо.

— Какво се случи в „Пан Америкън“, мистър Дъглас?

Лари намери сили да се усмихне.

— Не ми допадна да седя и да чакам петнадесет години, за да стана втори пилот.

— И затова ли ударихте човека, при когото работехте?

Лари показа изненадата си.

— Откъде знаете?

— О, хайде, мистър Дъглас — нетърпеливо рече Демирис. — Ако ви взема на работа, ще ви поверявам живота си, когато летим. А аз много държа на своя живот. Мислите ли, че бих ви назначил, без да зная всичко за вас? След „Пан Ам“ са ви уволнили от още две места — продължи гъркът. — Това не говори добре за вас.

— Но няма нищо общо с моите способности — отвърна Лари. В него отново се надигаше гняв. — В едната компания работите не вървяха, а другата не можа да получи кредит от банката и фалира. А аз съм страшно добър пилот.

Демирис го изгледа, после се усмихна.

— Знам. Но не сте особено дисциплиниран, нали?

— Не обичам да получавам заповеди от глупаци, които знаят по-малко от мен.

— Надявам се, че няма да бъда включен в тази категория — сухо рече Демирис.

— Не, освен ако не смятате да ме учите как да карам самолетите ви, мистър Демирис.

— Не, това е ваша работа. Ваша работа ще бъде и да се погрижите да стигна там, закъдето съм тръгнал, бързо, удобно и безопасно.

Лари кимна.

— Ще направя всичко възможно, мистър Демирис.

— Вярвам ви — каза Демирис. — Разгледали сте самолетите ми.

Лари се опита да прикрие изненадата си.

— Да, сър.

— Харесват ли ви?

Американецът не можа да потули ентусиазма си.

— Прекрасни са.

Демирис реагира на израза му.

— Летели ли сте на „Хокър-Сидли“?

За момент Лари се изкушаваше да излъже.

— Не, сър.

Демирис кимна.

— Според вас ще се научите ли?

Лари се засмя.

— Стига някой да ми отдели десет минути.

Демирис се наведе, притиснал дългите тънки пръсти на двете си ръце.

— Бих могъл да избера пилот, който да познава всичките ми самолети.

— Но няма да го направите — каза Лари, — защото и занапред ще купувате нови самолети и ви трябва някой, който да се приспособява към всяка машина.

Богаташът кимна.

— Прав сте. Аз търся пилот — чист пилот, човек, който е най-доволен, когато лети.

В този миг Лари разбра, че ще получи работата.

Ала така и не разбра, че насмалко не бе отхвърлен. Константин Демирис дължеше успеха си до голяма степен на силно развитото си чувство за опасностите, което рядко го лъжеше. Когато Иън Уайтстоун дойде да го предупреди, че напуска, в ума на Демирис светна предупреждение за опасност. То беше предизвикано донякъде и от поведението на англичанина. Държеше се неестествено, личеше, че се чувства гузен. Не ставало въпрос за пари, увери той Демирис. Имал възможност да започне свой бизнес със зет си в Сидни и трябвало да опита. После препоръча друг пилот.

— Американец е, но летяхме заедно в Кралските военновъздушни сили. Той не е просто добър, той е голям пилот, мистър Демирис. Не познавам по-добър.

Демирис мълчаливо слушаше как Йън Уайтстоун възхвалява достойнствата на приятеля си, опитвайки се да открие фалшивата нота, която го дразнеше. Накрая я долови — Уайтстоун прекаляваше с хвалбите, но това вероятно беше от смущение, че така внезапно напуска.

Демирис не беше човек, който оставя на случайността и най-малките подробности, затова, след като Уайтстоун си отиде, се обади в няколко страни. До вечерта се увери, че наистина някой е вложил пари, за да финансира Уайтстоун при създаването на малка компания за електроника в Австралия. Разговаря с един приятел от английското Министерство на военновъздушните сили и след два часа получи сведения за Лари Дъглас. „В живота е малко несериозен, но инак е превъзходен летец“ — каза приятелят му. Демирис се обади във Вашингтон и Ню Йорк и скоро беше наясно със сегашното положение на Лари Дъглас.

На пръв поглед всичко изглеждаше наред. И все пак Константин Демирис усещаше смътно безпокойство, предчувствие за беда. Обсъди въпроса с Ноел, разсъждавайки дали ако предложи повече пари на Йън Уайтстоун, той няма да остане. Ноел внимателно го изслуша и рече:

— Не, Коста, нека си върви. А щом толкова препоръчва този американец, при всички положения бих го изпробвала.

В крайна сметка това натежа.

Щом разбра, че Лари Дъглас ще дойде в Атина, Ноел не беше в състояние да мисли за нищо друго. Мислеше колко години са й били нужни, мислеше за внимателното, търпеливо планиране, за бавното, неумолимо затягане на мрежата и беше уверена, че Демирис би се гордял с нея, стига да знаеше. Каква ирония! Ако не беше срещнала Лари, можеше да е щастлива с Демирис. Допълваха се идеално. И двамата обичаха властта и знаеха как да я използват. Стояха над простосмъртните. Бяха богове, предопределени да властват. И накрая никога не губеха, защото притежаваха дълбоко, почти мистично търпение. Можеха да чакат вечно. Но за Ноел чакането вече беше приключило.

Тя прекара деня, излегната в хамак в градината — преповтаряше плана, и когато слънцето започна да се снижава в небето на запад, вече беше доволна. Донякъде съжаляваше, че е пропиляла толкова много време от последните шест години да крои планове за отмъщение. То беше мотивирало почти всеки неин миг, придаваше на живота й енергичност, осмисляше го и го правеше вълнуващ, а сега след няколко кратки седмици всичко щеше да приключи.

В този момент, докато лежеше под залязващото гръцко слънце и късният следобеден бриз разхлаждаше тихата зелена градина, Ноел нямаше представа, че всичко едва започва.

Не можа да спи нощта преди пристигането на Лари. Лежеше будна, спомняше си Париж и мъжа, дал й дарбата да се смее и после отнел й я отново… усещаше в утробата си бебето на Лари, завладяло тялото й така, както баща му беше завладял ума й. Спомняше си онзи следобед в мрачния парижки апартамент и агонията, когато острата телена закачалка се врязваше все по-дълбоко в плътта й, докато не разкъса бебето със сладка непоносима болка, докато не я докара до истерия и от нея не рукна нескончаема река от кръв. Спомняше си и отново преживяваше всичко… болката, агонията и омразата…

В пет часа сутринта беше на крак, седеше облечена в стаята и наблюдаваше огромната огнена топка, която се издигаше над Егейско море. Това й напомняше една друга сутрин, когато беше станала рано, беше се облякла и чакаше Лари — само че сега той щеше да дойде. Защото се беше погрижила за това. Както тя някога бе имала нужда от него, така сега Лари се нуждаеше от нея, въпреки че все още не го знаеше.

Демирис изпрати да й съобщят, че би желал да закусва с него, ала Ноел беше твърде възбудена и се боеше, че настроението й ще разбуди любопитството му. Отдавна беше разбрала, че Демирис има чувствителността на котка — нищо не му убягваше. Още веднъж си припомни, че трябва да бъде внимателна. Искаше сама, по свой си начин да се справи с Лари. Дълго и усилено беше размишлявала върху факта, че използва Константин Демирис като несъзнателно оръдие. Ако някога научеше, нямаше да му хареса.

Ноел изпи чашка гъсто гръцко кафе и изяде половин прясна кифла. Нямаше апетит. Умът й трескаво я връщаше към срещата, която й предстоеше след няколко часа. Беше се гримирала много старателно, грижливо бе избрала роклята и знаеше, че е красива.

Малко след единадесет часа чу, че лимузината спира пред къщата. Пое дълбоко дъх, за да овладее нервността си, и бавно се приближи до прозореца. Лари Дъглас слизаше от колата. Ноел го гледаше как той отива към вратата; сякаш се върна назад във времето и двамата отново бяха в Париж. Лари изглеждаше малко по-зрял, войната и животът бяха прибавили нови бръчки по лицето му, но от това само се бе разхубавил още повече. Ноел го наблюдаваше през прозореца, на десетина метра от себе си и отново усети животинското му привличане, отново усети старата страст — тя я изпълни, смеси се с омразата и прерасна в блаженство. Жената хвърли бърз последен поглед в огледалото и тръгна надолу, за да се срещне с мъжа, когото скоро смяташе да унищожи.

Докато слизаше по стълбите, се питаше каква ли ще бъде реакцията на Лари, когато я види. Дали се беше похвалил на приятелите си и може би на жена си, че някога Ноел Паж е била влюбена в него? Както стотици пъти досега тя се чудеше дали някога той си е припомнял вълшебството на онези дни и нощи, които бяха преживели заедно в Париж, съжалява ли за това, което й беше причинил. Как ли се е измъчвал, че Ноел се е прочула в цял свят, а неговият живот се състои от низ дребни неуспехи! Ноел искаше да зърне нещичко от това в очите му сега, когато щяха да се срещнат лице в лице за пръв път след седем години.

Влезе в приемната точно когато външната врата се отвори и икономът го въведе. Лари разглеждаше с благоговение огромното фоайе — обърна се и видя Ноел. Задържа дълго поглед върху нея, лицето му светна при вида на една хубава жена.

— Здравейте — каза й. — Аз съм Лари Дъглас. Имам среща с мистър Демирис.

От лицето му по нищо не личеше, че я е познал — абсолютно по нищо.

Докато пътуваха към хотела по улиците на Атина, Катерин беше зашеметена от развалините и паметниците навсякъде около тях.

Пред себе си виждаше поразителната гледка на беломраморния Партенон, издигащ се високо на Акропола. Навсякъде имаше хотели и административни сгради, но тя имаше странното усещане, че по-новите постройки са временни, докато Партенонът се издигаше безсмъртен и вечен в прозрачния въздух.

— Внушително е, нали? — усмихна се Лари. — Целият град е такъв. Една голяма красива руина.

В центъра минаха покрай голяма градина с бликащ фонтан по средата. Наоколо имаше стотици масички със зелени и оранжеви стълбове, над които бяха опънати сини сенници.

— Това е площадът на констипацията — обясни Лари.

— Какво?

— Всъщност — на конституцията. Хората седят на тези масички по цял ден, пият гръцко кафе и гледат минувачите.

Почти на всяка пресечка имаше улични кафенета, а по ъглите мъже предлагаха току-що уловени сюнгери. Навсякъде продаваха цветя и сергиите приличаха на експлозия от ослепително ярки цветове.

— Градът е толкова бял, че просто ме заслепява — каза Катерин.

Апартаментът им в хотела беше просторен и прелестен, с изглед към Синтагма — големия площад в центъра на града. В стаята имаше свежи цветя и огромна купа пресни плодове.

— Прекрасно е, любими — рече Катерин, докато разглеждаше апартамента.

Пиколото остави куфарите, Лари му даде бакшиш и той си тръгна. Когато затвори вратата, Лари се приближи към Катерин и я прегърна.

— Добре дошла в Гърция.

Жадно я целуна, тя почувства, че е твърде възбудена, разбра колко й е липсвал и беше щастлива. Той я заведе в спалнята. На тоалетката имаше малко пакетче.

— Отвори го — подкани я Лари.

Пръстите й разкъсаха обвивката — в кутийката имаше миниатюрна птичка от нефрит. Въпреки голямата си заетост Лари се беше сетил — Катерин беше трогната. Птичката беше талисман, добро предзнаменование, че всичко ще бъде наред, че с проблемите от миналото вече е свършено.

Докато се любеха, Катерин изрече молитва на благодарност, признателна, че се намира в обятията на съпруга си, когото толкова обича, в един от най-интересните градове на света, че започват нов живот. Това беше старият Лари, а проблемите само бяха заздравили брака им.

Вече нищо лошо не можеше да им се случи.

На следващата сутрин Лари беше уредил един посредник по продажбата на недвижими имоти да покаже на Катерин няколко апартамента. Посредникът Димитропулос се оказа нисък мургав мъж с огромни мустаци, говореше много бързо на някакъв език, който смяташе съвсем искрено за перфектен английски, но който се състоеше от гръцки думи, примесени от време на време с някоя и друга неразбираема английска фраза.

Оставяйки се изцяло в негова власт — хватка, която често щеше да използва в следващите месеци, — тя го убеди да говори много бавно, така че да долавя някои от английските думи и смътно да се досеща какво иска да й каже.

Четвъртият апартамент, който й показа, беше светъл и слънчев, с четири стаи и се намираше в квартал „Колонаки“ — модното предградие на Атина с красиви жилищни сгради и изискани магазини.

Вечерта, когато Лари се прибра в хотела, тя му каза за апартамента и след два дни те се пренесоха.

През деня Лари отсъстваше, но вечерно време се стараеше да се прибере, за да вечеря с Катерин. В Атина вечеряха между девет часа и полунощ. Между два и пет следобед всички почиваха, после магазините отново се отваряха чак до късно вечерта. Катерин установи, че е напълно завладяна от града. На третата вечер Лари доведе вкъщи един приятел, грък. Граф Йоргос Папас беше привлекателен, около четиридесет и пет годишен, висок, слаб, с тъмна коса, прошарена на слепоочията. Притежаваше някакво необичайно старомодно достойнство, което хареса на Катерин. Заведе ги на вечеря в малка таверна в Плаката — старинната част на града. Обхващаше няколко акра от стръмен хълм в сърцето на Атина, небрежно застроени, с виещи се улички и рушащи се изтъркани стъпала, които водеха към къщички, строени още по време на турското робство, когато Атина е била просто едно село. Там бе пълно с варосани клюмнали постройки, пресни плодове и сергии с цветя, с прекрасния аромат на печено кафе, с мяукащи котки и с гръмогласни улични кавги. Беше очарователно. Катерин си мислеше, че във всеки друг град такъв квартал би бил гето, но тук той беше паметник.

Таверната, в която ги отведе граф Папас, беше върху покрив с изглед към града. Келнерите бяха в колоритни костюми.

— Какво ще си поръчате? — попита граф Папас.

Катерин безпомощно изучаваше листа с чуждите ястия.

— Бихте ли избрали вместо мен? Страхувам се, че може да си поръчам собственика.

Граф Папас поръча пищен банкет: избра разнообразни ястия, за да опита Катерин от всичко. Ядоха сарми с лозов лист, мусака от патладжани, задушен заек с лукчета — казаха й какво е, когато вече беше изяла половината, и тя не можа да хапне повече — гръцки хайвер, разбит със зехтин и лимон. Графът поръча бутилка рецина.

— Това е националното ни вино — обясни той.

Докато Катерин отпиваше от него, Папас я гледаше развеселен. Виното имаше смолист, боров дъх — Катерин смело преглътна и ахна.

— И да съм била болна от нещо, току-що се излекувах.

Докато се хранеха, трима музиканти започнаха да свирят на бузуки. Музиката беше жива, весела и заразителна и някои от гостите станаха да танцуват на дансинга. Катерин беше поразена — всички бяха само мъже и танцуваха великолепно. Тя чудесно се забавляваше.

Тръгнаха си чак в три часа след полунощ. Графът ги откара до новия им апартамент.

— Разгледахте ли вече забележителностите? — попита той Катерин.

— Всъщност не — призна тя. — Чакам Лари да се освободи.

Графът се обърна към Лари.

— Бих могъл да покажа някои забележителности на Катерин, докато намериш време.

— Чудесно — отвърна Лари, — ако това няма да те затрудни.

— За мен ще бъде удоволствие. — Папас се обърна към Катерин. — Имате ли нещо против да ви бъда екскурзовод?

Тя го погледна и се сети за Димитропулос, дребния посредник на недвижими имоти, който перфектно говореше безсмислици.

— Много ще се радвам — отвърна искрено Катерин.

Следващите няколко седмици бяха прекрасни. Сутрин Катерин подреждаше апартамента, а следобед, ако Лари отсъстваше, графът я вземаше и я развеждаше.

Отидоха на Олимпия.

— Това е мястото на първите Олимпийски игри — обясни й графът. — Били са провеждани всяка година в продължение на хилядолетия, дори по време на войни, чумни епидемии или глад.

Катерин гледаше с благоговение останките от голямата арена и мислеше за величието на състезанията, провеждани тук векове наред, за победите и пораженията.

— А говорят за игрищата на Итън! — каза тя. — Всъщност тук се е родил спортният дух, нали?

Графът се разсмя и рече:

— Опасявам се, че не. Истината е малко неудобна.

Катерин го погледна с интерес.

— Защо?

— Първото състезание, проведено тук, е било нагласено.

— Нагласено ли?

— Ами да — призна Папас. — Виждате ли, имало един легендарен герой — Пелопс, който враждувал на смърт със своя съперник. Решили да проведат тук състезания с колесници, за да видят кой е по-добър. Нощта преди състезанието Пелопс повредил колесницата на съперника си. Когато надпреварата започнала, хората от цялата област се стекли, за да приветстват своя любимец. При първия завой колелото изхвръкнало, колесницата се преобърнала, съперникът на Пелопс се заплел в юздите и намерил смъртта си, влачен от конете. Пелопс победил.

— Ужасно — промълви Катерин. — А какво му направили?

— Всъщност това е позорната част от историята. Вече всички знаели какво е сторил Пелопс. Станал такъв герой, че в негова чест бил издигнат огромен фронтон в Храма на Зевс в Олимпия. Още си е там. — Той се усмихна иронично. — Нашият злодей преуспял и живял честит до дълбоки старини. — И добави: — Всъщност цялата област на юг от Коринт е наречена в негова чест Пелопонес.

— Кой е казал, че злодеянията не се възнаграждават? — запита Катерин.

Винаги, когато Лари беше свободен, двамата с нея се разхождаха из града. Откриха чудни магазинчета, където се пазаряха с часове, затънтени ресторантчета, където започнаха да ходят, Лари постоянно беше весел и очарователен другар и Катерин се радваше, че е напуснала работата си в Щатите, за да бъде със съпруга си.

Лари Дъглас бе по-щастлив от всякога. Работата при Демирис беше мечтата на живота му.

Заплащането беше добро, но Лари не се интересуваше от това. Интересуваха го само великолепните машини, с които летеше. Беше му необходим точно един час, за да се научи да управлява „Хокър-Сидли“ и след още пет полета вече го владееше майсторски. Летеше главно с Пол Метаксас — безгрижния дребен грък, втори пилот при Демирис. Метаксас беше изненадан от внезапното напускане на Йън Уайтстоун и изпитваше опасения кой ще го замести. Беше чувал разни истории за Лари Дъглас и те не му харесваха особено. Дъглас обаче изглеждаше искрено запален от новата си работа и когато за пръв път летя с него, Метаксас оцени, че Лари е превъзходен пилот.

Малко по малко свали гарда и двамата станаха приятели.

Когато нямаше полети, Лари през цялото време изучаваше до най-малките подробности самолетите на Демирис. Не след дълго ги управляваше по-вещо от всичките си предшественици.

Разнообразието на работата го очароваше. Летеше с подчинени на Демирис в служебни командировки до Бриндизи, Корфу и Рим, взимаше гости и ги докарваше за някое празненство на неговия остров или на вилата му в Швейцария да карат ски. Свикна да превозва хора, чиито снимки постоянно срещаше на първите страници на вестниците и списанията, и забавляваше Катерин с разкази за тях. Летя с президента на една балканска страна, с британския министър-председател, с арабски петролен шейх и целия му харем. Превозваше оперни певици, една балетна трупа и целия актьорски състав на пиеса, поставена на Бродуей, който отиваше в Лондон само за едно представление по случай рождения ден на Демирис. Летя със съдии от Върховния съд, с един конгресмен и с бивш президент на Съединените щати. По време на полетите стоеше главно в пилотската кабина, но понякога отиваше в салона да провери дали на пътниците им е удобно. Случваше се да дочуе спорове между магнати за предстоящи сливания на компании или за борсови операции. От тази информация би могъл да натрупа състояние, но това не го интересуваше. Вниманието му бе приковано от самолета, който управляваше — мощен, жив, подчинен на него.

Чак след два месеца Демирис се качи на самолета на Лари. Американецът трябваше да закара с „Пайпъра“ своя работодател от Атина до Дубровник. Денят беше облачен, по маршрута се очакваха силни ветрове и бури. Лари грижливо избра най-спокойния маршрут, но не можа да избегне турбулентността.

Един час след излитането от Атина той запали сигнала „Затегни коланите“ и рече на Метаксас:

— Дръж се, Пол, този полет може да струва работата и на двамата.

За изненада на Лари Демирис се появи в пилотската кабина.

— Мога ли да дойда при вас? — попита той.

— Заповядайте — отвърна американецът. — Ще бъде напечено.

Метаксас отстъпи мястото си на Демирис и той закопча колана. Лари предпочиташе до него да седи вторият пилот, готов да действа, ако се наложи, но самолетът беше на Демирис.

Бурята продължи почти два часа. Лари заобиколи огромната облачна планина, надигнала се пред тях — чудно бяла и смъртоносна.

— Красиво е — промълви Демирис.

— Това са кълбести облаци. Убийци — каза Лари. — Изглеждат хубави и пухкави, защото в тях има вятър. Ако попадне в такъв облак, самолетът може да бъде разрушен за десет секунди. Губиш контрол над машината и за някаква си минута тя може да хлътне десет хиляди метра надолу.

— Сигурен съм, че няма да го допуснете — спокойно рече Демирис.

Ветровете сграбчваха самолета и се опитваха да го подхвърлят в небето, но Лари се бореше и го овладяваше. Забрави за Демирис, насочи цялото си внимание към машината, използваше всичко, което беше научил някога. Най-после излязоха от бурята. Изтощен, се обърна и видя, че Демирис го няма в пилотската кабина. Метаксас седеше на мястото си.

— Как пък се случи точно първия път, когато пътува той! — каза Лари. — Зле ни се пише.

Самолетът се движеше бавно по малката, оградена с планини писта на летището в Дубровник, когато на вратата на кабината застана Демирис.

— Бяхте прав — обърна се той към Лари. — Вие сте много добър в работата си. Доволен съм.

И си отиде.

Една сутрин, когато Лари се готвеше за полет до Мароко, граф Папас се обади и предложи да разходи Катерин в провинцията. Лари настоя тя да приеме.

— Не ме ли ревнуваш? — попита го Катерин.

— От графа ли? — разсмя се Лари.

Изведнъж Катерин проумя. Докато двамата бяха заедно, графът нито веднъж не се опита да се сближат, дори не я беше поглеждал многозначително.

— Хомосексуалист ли е? — попита тя.

Лари кимна.

— Затова съм те оставил на нежните му грижи.

Папас взе Катерин рано й потеглиха към широката равнина на Тесалия. Край пътя вървяха облечени в черно селянки, приведени под тежък товар дърва.

— Защо мъжете не вършат тежката работа? — попита Катерин.

Графът й хвърли развеселен поглед.

— Жените не им дават — отвърна той. — Искат мъжете им да бъдат бодри през нощта за друга работа.

„Ето ти урок за всички нас“ — помисли Катерин.

Късно следобед наближиха страховитата планина Пинд. Високо в небето се издигаха каменисти зъбери. Шосето беше задръстено от стадо овце. Гонеха ги овчарят и едно мършаво овчарско куче. Граф Папас спря колата, докато чакаха овцете да освободят пътя. Учудена, Катерин наблюдаваше как кучето хапе по задните крака отклонилите се от пътя овце и ги подкарва в желаната от него посока.

— Като човек е — ахна възторжено тя.

Графът й хвърли поглед. Катерин не разбра защо и попита:

— Какво има?

Папас се поколеба.

— Това е неприятна история.

— Вече съм голяма.

— Областта е дива — започна той. — Почвата е камениста и неплодородна. В най-добрия случай реколтата е слаба, но ако времето е лошо, не се ражда нищо и настъпва глад.

— Продължавайте — подкани го Катерин.

— Преди няколко години тук имаше лоша буря и реколтата загина. Храната не достигаше. Овчарските кучета в областта се разбесуваха. Избягаха от господарите и се събраха в голяма глутница. — Графът продължи, като се опитваше да скрие ужаса в гласа си. — Започнаха да нападат стопанствата.

— И да давят овцете!

Настъпи миг тишина, после той отвърна:

— Не. Убиваха господарите си и ги изяждаха.

Катерин го гледаше ужасена.

— Наложи се да изпратят от Атина войска, за да възстанови властта на хората тук. Беше нужен почти един месец.

— Какъв ужас!

— Гладът предизвиква ужасни неща — тихо рече граф Папас.

Овцете вече бяха пресекли шосето. Катерин отново погледна овчарското куче и потръпна.

Седмиците минаваха и нещата, които й се струваха чужди и непознати, започнаха да й стават близки. Намираше, че хората са открити и приветливи. Научи се къде да пазарува, къде да си купува дрехи. Гърция беше върхът на организирания хаос, човек трябваше да се отпусне и да му се наслаждава. Никой не бързаше, ако Катерин попиташе някого за пътя, много често той беше готов направо да я отведе дотам. Или отвръщаше, че е „на една цигара път“. Тя се разхождаше по улиците, разглеждаше града и пиеше топлото тъмно вино на гръцкото лято.

Двамата с Лари посетиха Миконос с живописните вятърни мелници и Мелос, където е била открита Венера Милоска. Но на Катерин най-много й хареса Парос — изящен златен остров, над който се издигаше покрита с цветя планина. Когато слязоха от кораба, един екскурзовод ги попита дали искат да се разходят с мулета до върха на планината и те се покатериха на две мършави мулета.

Катерин беше със сламена шапка с широка периферия, да я пази от палещото слънце. Докато яздеха по стръмната пътека нагоре към върха, облечени в черно жени ги поздравяваха и подаряваха на Катерин свежи китки риган и босилек, за да ги сложи под лентата на шапката. След два часа стигнаха едно плато — красива равнина, осеяна с дървета и с милион пищно разцъфнали цветя. Екскурзоводът спря мулетата и всички се вторачиха в невероятното изобилие от цветове.

— Това е Долината на пеперудите — обясни неуверено на английски екскурзоводът.

Катерин се огледа, но не видя никакви пеперуди.

— Защо се казва така? — попита тя.

Мъжът се ухили, сякаш очакваше този въпрос.

— Ще ви покажа.

Слезе от мулето и взе паднал клон. Приближи се до едно дърво и го удари силно. Изведнъж „цветята“ от стотици дървета литнаха, оголиха ги и образуваха пъстра дъга. Въздухът се изпълни с хиляди пъстроцветни пеперуди, танцуващи на слънчевата светлина.

Катерин и Лари гледаха с благоговение. Екскурзоводът ги наблюдаваше, на лицето му беше изписана голяма гордост, сякаш той беше сътворил красивото чудо пред тях. Това беше един от най-хубавите дни в живота на Катерин и ако трябваше да избере ден, който да преживее отново, щеше да се спре на деня, който прекараха заедно с Лари на Параос.

— Хей, днес ще караме важна личност — засмя се Пол Метаксас. — Само почакай да я видиш!

— Кого?

— Ноел Паж — дамата на шефа. Можеш да гледаш, но не бива да пипаш.

Лари си спомни, че я е зърнал за миг в дома на Демирис сутринта, когато пристигна в Атина. Беше красавица и му се стори позната, но защото, разбира се, я беше гледал в един френски филм, на който го беше замъкнала Катерин. Нямаше нужда да му повтарят правилата за самосъхранение. Дори светът да не гъмжеше от жени, които му се натискаха, пак нямаше да докосне и с пръст приятелката на Константин Демирис. Харесваше твърде много работата си, за да я рискува толкова глупаво. Е, може би щеше да вземе автограф за Катерин.

Лимузината, с която Ноел отиваше на летището, се забави на няколко места поради ремонт на пътя, но за нея това беше добре дошло. За пръв път след срещата им в дома на Демирис тя щеше да види Лари Дъглас. Беше дълбоко потресена от случилото се. Или по-точно от това, което не се беше случило.

През последните шест години Ноел си беше представяла срещата им по стотици различни начини. Разиграваше наум тази сцена отново и отново. Единственото, за което изобщо не бе помисляла, беше, че Лари няма да се сети коя е. Най-важното събитие в нейния живот за него беше поредната дребна любовна историйка — като стотици други. Е, преди да си разчисти сметките с него, той ще си спомни коя е.

Лари пресичаше пистата с плана на полета в ръка, когато голямата лимузина спря пред самолета и от нея слезе Ноел Паж. Американецът се приближи към колата и любезно каза:

— Добър ден, мис Паж. Аз съм Лари Дъглас. Ще откарам вас и гостите ви до Кан.

Ноел се обърна и мина покрай него, сякаш не беше продумал, сякаш не съществуваше. Лари я изгледа.

След половин час останалите десетина пътници се качиха на самолета и Лари и Пол Метаксас излетяха. Трябваше да откарат пасажерите си на Лазурния бряг, откъдето те щяха да продължат за яхтата на Демирис. Полетът беше лек, ако не се брои турбулентността, обичайна през лятото за южния бряг на Франция. Лари приземи плавно самолета и го придвижи до лимузините, които чакаха пътниците. Когато слезе с втория пилот от самолета, Ноел се приближи към Метаксас, без да обръща внимание на Лари, и с изпълнен с прозрение глас рече:

— Новият пилот е аматьор, Пол. Трябва да му даваш уроци по летене.

Качи се в колата и замина, оставяйки го смаян, обхванат от безпомощен гняв.

Той си рече, че е кучка и сигурно не е в настроение. Но седмица по-късно следващият инцидент го убеди, че проблемът е сериозен.

По нареждане на Демирис трябваше да вземе Ноел от Осло и да я откара в Лондон. Подготви се за полета особено грижливо. На север имаше област с високо атмосферно налягане, на изток се очакваше да се образуват гръмотевични облаци. Лари избра маршрут встрани от тези райони и полетът мина съвсем гладко. Приземи безукорно самолета и двамата с Пол Метаксас влязоха в салона за пътниците. Ноел Паж си слагаше червило.

— Надявам се, че полетът ви е бил приятен, мис Паж — учтиво поде Лари.

Ноел го погледна безизразно, после се обърна към Пол Метаксас:

— Моля те, кажи му в бъдеще да се обръща към мен само ако го заговоря аз.

Вторият пилот преглътна и промърмори:

— Да, госпожо.

Побеснял, Лари гледаше втренчено Ноел, която стана и слезе от самолета. Идеше му да я удари, но знаеше, че това ще е краят. Работата му допадаше повече от всичко, което беше вършил досега, и нямаше намерение да я губи. Ако бъдеше уволнен, никога вече нямаше да го назначат. Не, трябваше много да внимава.

Когато се прибра, разказа за случилото се на Катерин.

— Тя ми е вдигнала мерника.

— Както разправяш, е ужасна — отвърна Катерин. — Дали пък не си я засегнал по някакъв начин, Лари?

— Не съм разменил и десетина думи с нея.

Катерин взе ръката му.

— Не се тревожи. Ще видиш, че скоро ще я очароваш — утеши го тя.

На следващия ден имаше кратък полет до Турция, където Константин Демирис отиваше по работа. Богаташът влезе в пилотската кабина и седна на мястото на Метаксас. Махна с ръка на втория пилот да излезе, останаха сами с Лари. Седяха и мълчаливо гледаха малките слоести облаци, които очертаваха пухкави геометрични десени.

— Мис Паж не ви е харесала — продума най-после Демирис.

Лари почувства, че се вкопчва в лоста за управление, и си наложи да се отпусне. Постара се гласът му да прозвучи спокойно.

— Каза ли ви защо?

— Каза, че се държите грубо с нея.

Лари понечи да възрази, но размисли. Трябваше да се справи сам.

— Съжалявам, ще се постарая да бъда по-внимателен, мистър Демирис — спокойно промълви той.

Демирис се изправи.

— Постарайте се. Съветвам ви да не обиждате повече мис Паж.

И излезе от пилотската кабина.

Лари се мъчеше да си спомни с какво е могъл да я обиди. Вероятно не беше нейният тип. Или тя го ревнуваше, защото Демирис го харесваше и му се бе доверил — но това беше глупаво. Лари не се сещаше за нищо, което да има смисъл. И все пак Ноел Паж се опитваше да направи така, че да го уволнят.

Спомни си как се е чувствал без работа — унижението да попълва молби като ученик, събеседванията, чакането, безкрайните часове, когато се мъчеше да убие времето в евтини барове с уличници дилетантки. Сети се колко търпелива и толерантна е била Катерин и колко я мразеше за това. Не, не, нямаше да го понесе отново. Нямаше да преживее още един провал.

Няколко дни по-късно при един престой в Бейрут мина покрай някакво кино и видя, че дават филм с Ноел Паж. Кой знае защо, влезе да го гледа, готов да не хареса нито филма, нито звездата, но Ноел се оказа толкова блестяща, че беше изцяло завладян от изпълнението й. Отново изпита странното чувство, че я познава. Следващия понеделник трябваше да лети с нея и няколко съдружници на Демирис до Цюрих. Изчака я да остане сама и се приближи. Колебаеше се дали да я заговори, защото помнеше предупреждението й, но реши, че единственият начин да пречупи враждебността й беше да се постарае да бъде любезен с нея. Всички актриси бяха нафукани и обичаха да им се казва, че са добри, затова той се доближи до нея и внимателно и вежливо поде:

— Извинете, мис Паж, просто искам да ви кажа, че онзи ден гледах филм с вас. „Третото лице“. Мисля, че сте една от най-големите актриси, които съм гледал.

За миг Ноел се втренчи в него, после отвърна:

— Бих искала да вярвам, че сте по-добър като критик, отколкото като пилот, но силно се съмнявам, че притежавате достатъчно интелигентност или вкус.

И се отдалечи.

Лари остана като гръмнат, сякаш го бяха ударили. Проклета мръсница! Изкуши се да я настигне и да й каже какво мисли за нея, но знаеше, че тя цели точно това. Не. Отсега нататък просто щеше да си гледа работата и да стои колкото се може по-далече от нея.

Следващите седмици Ноел пътува няколко пъти с него. Лари изобщо не разговаря с нея, полагаше отчаяни усилия да не й се мярка пред очите. Не влизаше в салона и оставяше наложителните контакти с пътниците на Метаксас. Нямаше коментари от страна на Ноел Паж и Лари се поздрави, че е решил проблема.

Оказа се, че радостта му е била прибързана.

Една сутрин Демирис го извика във вилата.

— Мис Паж отива в Париж във връзка с едни мои поверителни задачи. Искам да бъдете постоянно до нея.

— Слушам, мистър Демирис.

Гъркът го изгледа, понечи да добави нещо, но се отказа.

— Това е всичко.

Ноел беше единствената пътничка за Париж и Лари реши да лети с „Пайпъра“. Накара Пол Метаксас да се погрижи за удобството на Ноел и по време на целия полет стоя в пилотската кабина. Когато кацнаха, отиде при нея и каза:

— Извинете, мис Паж, мистър Демирис ми нареди да ви придружавам, докато сте в Париж.

Тя презрително го погледна и рече:

— Добре, но се постарайте да не ви забелязвам.

Той кимна в ледено мълчание.

От летище Орли до града пътуваха в частна лимузина. Лари седеше отпред до шофьора, Ноел Паж — отзад. Не му проговори по време на пътуването. Първата им спирка беше в „Банк дьо Пари е де Ба“. Лари влезе във фоайето с Ноел и изчака да я отведат в кабинета на президента, а после в подземието, където се намираха сейфовете. Ноел се забави около тридесет минути и когато се върна, мина покрай Лари, без да каже и дума. Той се втренчи за миг в гърба й, сетне я последва.

Следващата им спирка беше улица „Фобур Сент-Оноре“. Ноел освободи колата. Лари я последва в един универсален магазин, където изчака да избере каквото й трябва, след което му връчи пакетите, за да ги носи. Тя обиколи пет-шест магазина — „Ермес“ за чанти и колани, „Герлен“ за парфюми, „Селин“ за обувки, докато накрая Лари едвам носеше пакетите. Жената изобщо не показваше, че забелязва неудобството му.

Когато излязоха от „Селин“, заваля. Пешеходците се разбързаха да се подслонят.

— Чакайте ме тук — нареди Ноел.

Лари я видя да влиза в ресторант на отсрещната страна на улицата. Два часа чака на поройния дъжд, отрупан с пакетите, проклинаше и нея, и себе си, че се примирява с отношението й към него. Беше влязъл в капана и не знаеше как да се измъкне. Освен това имаше ужасното предчувствие, че ще става още по-лошо.

Катерин видя за пръв път Константин Демирис в неговата вила. Лари трябваше да остави един пакет, който беше донесъл от Копенхаген, и Катерин влезе заедно с него. Стоеше в огромната приемна и се възхищаваше от една картина, когато някаква врата се отвори и се появи Демирис. Той я гледа известно време, после попита:

— Харесвате ли Мане, мисис Дъглас?

Катерин бързо се обърна и се намери лице в лице с легендата, за която толкова беше слушала. Веднага й направиха впечатление две неща: Константин Демирис беше по-висок, отколкото си го представяше, и от него се излъчваше непреодолима енергия, която почти я плашеше. Тя беше смаяна, че гъркът знае името й. Той явно правеше всичко възможно, за да я накара да се чувства добре. Разпита я дали й харесва Гърция, дали апартаментът им е удобен, дали той би могъл да стори нещо, за да бъде пребиваването й по-приятно. Дори бе в течение — Бог знае откъде! — че тя събира миниатюрни птички.

— Видях една, която беше чудесна. Ще ви я изпратя — каза Демирис.

Лари се появи и двамата с Катерин си тръгнаха.

— Какво ще кажеш за Демирис? — попита той.

— Чаровен е. Не се учудвам, че ти е приятно да работиш при него.

— И ще продължавам да работя.

В гласа му имаше непреклонност, която Катерин не разбра.

На другия ден тя получи красива порцеланова птичка.

Срещна се с Демирис още два пъти след това — веднъж, когато отиде с Лари на конни надбягвания, и втори път — на Коледното празненство във вилата му. Всеки път той полагаше усилия да е изключително мил с нея. Като цяло Катерин го смяташе за изключителна личност.

През август започна Атинският фестивал. Два месеца в Иродос Атикус — древния амфитеатър в подножието на Акропола — имаше представления на пиеси, балети и опери, концерти. Катерин ходи на няколко представления с Лари, а когато той отсъстваше — с граф Папас. Беше увлекателно да гледа антични пиеси в оригиналната им среда, представени от нацията, която ги беше създала.

Една вечер след представлението на „Медея“ Катерин и граф Папас се заприказваха за Лари.

— Той е интересен човек — рече граф Папас. — „Полимеханос“.

— Какво означава това?

— Трудно е да се преведе — отговори замислено графът. — Означава „богат на идеи“.

— Искате да кажете „изобретателен“?

— Да, но нещо повече от това. Някой, който винаги има нова идея, нов план.

— „Полимеханос“ — повтори Катерин. — Такова е момчето ми.

Над тях грееше красива, почти пълна луна. Нощта беше благоуханна и топла. Те вървяха през Плаката към площад „Омония“. Точно когато пресичаха улицата, за ъгъла изскочи кола и се устреми право към тях. Графът бързо дръпна Катерин.

— Идиот! — извика той след изчезващия шофьор.

— Тук май всички карат така — каза Катерин.

Папас печално се усмихна.

— Знаете ли защо? Гърците така и не успяха да свикнат с автомобилите. В сърцата си те все още яздят магарета.

— Шегувате се.

— За съжаление не. Ако искаш да ги разбереш, не бива да четеш пътеводителите, а само древногръцките трагедии. Истината е, че все още принадлежим на други векове. Емоционално сме много първични. В нас има велики страсти, огромна радост и дълбоки страдания и не сме се научили как да ги прикриваме цивилизовано.

— Не съм убедена, че е лошо — отвърна Катерин.

— Може би не е. Но то изопачава действителността. Когато ни наблюдават чужденците, не виждат това, което си мислят, че виждат. Все едно гледат далечна звезда. Всъщност се вижда не звездата, а отражение на миналото.

Стигнаха площада. Поеха покрай редица магазинчета с табели на витрините: „Предсказване на бъдещето.“

— Тук има много гадатели, нали? — попита Катерин.

— Ние сме суеверен народ.

Катерин поклати глава.

— Аз не вярвам.

Минаха покрай малка таверна. На витрината имаше написана на ръка табела:

— Вярвате ли във вещици? — попита граф Папас.

Катерин го погледна, за да види дали се шегува. Лицето му беше сериозно.

— Само в нощта на Вси светии.

— Под вещица или магьосница нямам предвид летящи метли, черни котки и врящи котлета.

— А какво?

Папас кимна към табелата.

— Мадам Пирис е магьосница. Може да познава миналото и бъдещето.

Той видя скептичното изражение на Катерин.

— Ще ви разкажа една история. Преди много години началник на полицията беше един човек на име Софоклис Василис. Беше ми приятел и аз използвах влиянието си, за да му помогна да получи служба. Беше много честен човек. Някои хора се опитаха да го подкупят и като не успяха, решиха, че трябва да бъде премахнат. — Графът хвана Катерин за ръка, пресякоха улицата към парка. — Един ден Василис дойде да ми каже, че го заплашват със смърт. Беше смел човек, но тази заплаха го безпокоеше, защото идваше от един могъщ безмилостен гангстер. Бяха определени детективи, които да охраняват Василис, но въпреки това той имаше тревожното чувство, че му остава още малко да живее. Тогава дойде при мен.

Катерин го слушаше омаяна.

— Какво направихте?

— Посъветвах го да отиде при мадам Пирис.

Той замълча, мислите му блуждаеха в тъмните лабиринти на миналото.

— И отиде ли? — попита най-накрая Катерин.

— Какво? О, да. Тя му каза, че смъртта ще го настигне неочаквано и бързо, и го предупреди да се пази от лъв по пладне. В Гърция няма лъвове освен няколко крастави лъва в зоологическата градина и каменните лъвове на Дилос.

Катерин усещаше напрежението в гласа му.

— Василис отиде лично в зоологическата градина, за да провери сигурни ли са клетките, проучи дали наскоро в Гърция не са докарани други диви животни — нямаше такова нещо. Мина една седмица, без да се случи нищо, и Василис реши, че старата магьосница не е познала и че той е суеверен глупак, защото й е повярвал. Една събота сутрин минах покрай полицейския участък, за да го взема. Синът му имаше рожден ден — ставаше на четири годинки и щяхме да отидем с кораб до Кирос, да празнуваме. Спрях пред участъка точно когато часовникът на кметството биеше дванадесет часа. Щом стигнах входа, вътре в сградата се чу страхотен взрив. Втурнах се към кабинета на Василис. — Графът говореше трудно и мъчително. — Нищо не беше останало — и от кабинета, и от Василис.

— Какъв ужас! — промълви Катерин.

Продължиха да вървят мълчаливо.

— Но магьосницата не е познала, нали? — попита Катерин. — Не е бил убит от лъв.

— Напротив. Полицаите пресъздадоха случилото се. Както ви казах, беше рожденият ден на сина му. Бюрото на Василис било отрупано с подаръци за детето. Някой донесъл за подарък една играчка и я сложил на писалището.

Катерин почувства, че пребледнява.

— Играчка лъвче.

Граф Папас кимна.

— Да.

„Пази се от лъв по пладне.“ Катерин потръпна.

— Направо настръхвам.

Той я погледна съчувствено.

— При мадам Пирис не се ходи за забавление.

Бяха пресекли парка и излязоха на улица „Пиреос“. Минаваше свободно такси, графът го спря и след десет минути Катерин си беше у дома.

Докато се приготвяше за лягане, разказа историята на Лари и отново я побиха тръпки. Лари я прегърна силно, люби я, но тя дълго не можа да заспи.

15.НОЕЛ И КАТЕРИН

Атина, 1946 година

Ако не беше Ноел Паж, Лари Дъглас нямаше да има никакви грижи. Намираше се там, където иска, правеше това, което иска. Изпитваше удоволствие от работата си, от хората, с които се срещаше, от човека, от когото бе нает. Когато нямаше полети, също се чувстваше доволен. Прекарваше по-голямата част от свободното си време с Катерин, но тъй като работата му бе свързана с доста движение, Катерин невинаги знаеше къде ходи и той разполагаше с безброй възможности да излиза сам. Ходеше с граф Папас и с втория пилот Пол Метаксас на разни тържества, повечето от които завършваха с оргии. Гъркините бяха изпълнени със страст и плам. Лари беше открил една нова — Елена, стюардеса при Демирис, и когато имаха престой далече от Атина, двамата спяха в една стая в хотелите. Елена беше красиво, стройно, тъмнооко и ненаситно момиче. Да, като теглеше чертата, Лари Дъглас виждаше, че животът му е чудесен.

Стига да я нямаше оная руса кучка, любовницата на Демирис.

Лари нямаше никаква представа защо го ненавижда, но каквато и да беше причината, това застрашаваше начина му на живот. Опита се да бъде учтив, сдържан, приветлив, но всеки път Ноел Паж успяваше да го направи за смях. Лари знаеше, че може да се обърне към Демирис, ала не си правеше илюзии какво ще стане, ако се стигне до избор между него и Ноел. На два пъти уреди Пол Метаксас да поеме полетите с Ноел, но малко преди самолетът да излети, секретарката на Демирис се обаждаше да му каже, че мистър Демирис държи с нея да лети Лари.

Рано една сутрин в края на ноември беше уведомен, че следобед трябва да откара Ноел Паж до Амстердам. От летището получи информация, че времето в Амстердам е лошо. Започваше да пада мъгла и следобед очакваха лоша видимост. Лари телефонира на секретарката на Демирис, за да й каже, че този ден е изключено да летят до Амстердам. Жената отговори, че ще му се обади по-късно. След петнадесет минути го уведоми, че мис Паж ще бъде на летището с надеждата времето да се е оправило, но сведенията бяха същите.

— Боже Господи! — възкликна Пол Метаксас. — Сигурно й е страшно наложително да отиде в Амстердам.

Но Лари имаше чувството, че въпросът не е в Амстердам. Борбата беше кой от двамата ще се наложи. Не го беше грижа дали Ноел Паж ще се блъсне в някой планински връх — чудо голямо! Нямаше никакво намерение да рискува главата си заради тази тъпачка. Обади се на Демирис, искаше да разговаря лично с него, но той беше в заседание. Бесен, тресна слушалката. Нямаше друг избор, освен да отиде на летището и да се опита да разубеди пасажерката си. Пристигна там в един и половина следобед. До три часа Ноел Паж все още не се беше появила.

— Сигурно се е отказала — рече Метаксас.

Лари обаче се съмняваше. Времето течеше, той ставаше все по-бесен, докато накрая разбра, че тя цели точно това. Тласкаше го да направи нещо прибързано, което да му струва работата. Лари беше в сградата на аерогарата и разговаряше с директора, когато познатият сив ролс-ройс на Демирис пристигна и от него слезе Ноел Паж. Лари излезе да я посрещне.

— Опасявам се, че полетът ще трябва да се отложи, мис Паж — отсече той. — Летището в Амстердам е затворено поради мъгла.

Ноел погледна покрай Лари, сякаш той не съществуваше, и каза на Пол Метаксас:

— Нали самолетът има уреди за автоматично приземяване?

— Да — отвърна смутено Метаксас.

— Наистина съм изненадана, че мистър Демирис е наел страхливец за пилот — тросна се тя. — Ще поговоря с него.

Обърна се и се отправи към самолета. Метаксас погледна след нея и рече:

— Боже Господи! Какво й става? Никога не се е държала така. Съжалявам, Лари.

Лари гледаше Ноел, която пресичаше пистата с развяваща се от вятъра руса коса. Никога в живота си не беше мразил толкова силно никого.

Метаксас го наблюдаваше.

— Ще вървим ли?

— Тръгваме.

Вторият пилот въздъхна дълбоко и многозначително и двамата поеха бавно към самолета.

Ноел Паж седеше в салона за пътниците и спокойно разлистваше модно списание. За миг Лари се втренчи в нея. Беше обхванат от такъв гняв, че се боеше да проговори. Влезе в пилотската кабина и започна проверката на уредите преди полета. След десет минути получи от кулата разрешение за излитане и пое към Амстердам.

Първата половина на полета мина спокойно. Швейцария се простираше под тях, покрита със снежна пелена. Щом стигнаха над Германия, вече се здрачаваше. Лари се свърза с Амстердам, за да провери какво е времето. Отговориха му, че от Северно море нахлува мъгла, която става все по-гъста. Той проклинаше лошия си късмет. Ако вятърът бе сменил посоката и беше издухал мъглата, нямаше да има проблем, но сега Лари трябваше да реши дали да рискува да се приземи слепешката в Амстердам, или да кацне някъде другаде. Изкушаваше се да обсъди въпроса с пътничката си, но си представи презрителното й изражение.

— Извънреден полет сто и девет, моля, съобщете маршрута си.

Обаждаха се от кулата в Мюнхен. Лари трябваше бързо да вземе някакво решение. Все още можеше да се приземи в Брюксел, Кьолн или Люксембург.

Или в Амстердам.

Гласът отново изпращя в говорителите.

— Извънреден полет сто и девет, моля, съобщете маршрута си.

Лари включи микрофона.

— Извънреден полет сто и девет до кулата в Мюнхен. Летим за Амстердам.

Изключи копчето. Усещаше, че Метаксас го гледа.

— Май трябваше да удвоя застраховката си за живот — продума вторият пилот. — Наистина ли мислиш, че ще успеем?

— Да ти кажа ли истината? — с горчивина отвърна Лари. — Изобщо не ми пука!

— Страхотно! Попаднал съм в самолет с двама побъркани маниаци! — простена Метаксас.

Един час Лари беше изцяло погълнат от управлението на самолета, слушаше без коментар честите съобщения за времето. Все още се надяваше, че вятърът ще мени посоката си, но на тридесет минути път от Амстердам положението оставаше без промяна. Гъста мъгла. Летището беше затворено освен за извънредни случаи. Лари се свърза е диспечерската кула.

— Извънреден полет сто и девет до кулата в Амстердам. Приближаваме летището на седемдесет и пет мили източно от Кьолн. Разчетено време на пристигане — деветнадесет нула нула.

Почти веднага по радиото изпращя отговорът:

— Кулата в Амстердам до извънреден полет сто и девет. Летището е затворено. Предлагаме да се върнете в Кьолн или да кацнете в Брюксел.

Лари каза в микрофона:

— Извънреден полет сто и девет до кулата в Амстердам. Отговорът е отрицателен. Имаме извънредни обстоятелства.

Метаксас се обърна и го зяпна изненадан. По говорителя прозвуча нов глас.

— Извънреден полет сто и девет, тук е ръководителят на движението на Летище Амстердам. Поради мъглата сме затворени. Видимостта е нула. Повтарям — видимост нула. Какви са извънредните обстоятелства?

— Свършваме горивото — отговори Лари. — Имаме точно колкото да кацнем в Амстердам.

Метаксас насочи очи към уредите за отчитане на горивото — резервоарите бяха пълни до половината.

— За Бога, та ние можем да стигнем до Китай! — възкликна той.

Радиото мълчеше. Изведнъж отново оживя и прогърмя.

— Кулата в Амстердам до извънреден полет сто и девет. Имате разрешение за аварийно кацане. Ние ще ви водим.

— Разбрано. — Лари изключи копчето и се обърна към Метаксас. — Изхвърли горивото — нареди той.

Метаксас преглътна и заекна от възмущение:

— Да… изхвърля горивото ли?

— Нали ме чу, Пол. Остави само колкото да кацнем.

— Но, Лари…

— По дяволите, недей да спориш! Ако кацнем с наполовина пълен резервоар, ще ни вземат документите за летци, преди да сме се усетили.

Метаксас намръщено кимна и посегна към ръчката за изпомпване на горивото. Започна да го изхвърля, следейки внимателно уредите. След пет минути навлязоха в мъглата — мек бял памук, който обгръщаше всичко, виждаше се само мъждиво осветената пилотска кабина. Усещането беше зловещо — бяха откъснати от времето, от пространството, от останалия свят. За последен път Лари беше преживявал такова нещо в тренажора. Но там нямаше рискове. Тук беше въпрос на живот и смърт. Запита се какво ли чувства пасажерката им. Надяваше се да получи сърдечна криза. Диспечерската кула в Амстердам отново се включи.

— Кулата в Амстердам до извънреден полет сто и девет. Ще ви водя на ваша отговорност. Моля следвайте точно указанията ми. Следим ви на нашия радар. Завийте три градуса на запад и поддържайте тази височина до по-нататъшни указания. При сегашната ви скорост трябва да се приземите след осемнадесет минути.

Гласът по радиото звучеше напрегнато. Има основание, мрачно си помисли Лари. Една малка грешка, и самолетът ще се вреже в морето. Направи корекцията на курса и отстрани от съзнанието си всичко освен гласа — единствената му надежда за оцеляване. Управляваше самолета, сякаш той беше част от самия него, управляваше го със сърцето си, с душата и разума си. Смътно усещаше Пол Метаксас, който се потеше до него и непрестанно съобщаваше показанията на приборите с тих, напрегнат глас. Ако се измъкнеха живи, заслугата щеше да е на Лари. Лари никога не беше виждал такава мъгла. Тя беше призрачен враг, който го нападаше от всички страни, заслепяваше го, привличаше го, подмамваше го да направи една-единствена фатална грешка. Летеше в небето с двеста и петдесет мили в час, без да вижда нищо отвъд прозорците на кабината. Пилотите мразеха мъглата и основното им правило гласеше: издигни се над нея или слез под нея, но никога не оставай в нея! Сега обаче нямаше никакъв изход, защото летеше към невъзможна цел по прищявка на една разглезена уличница. Беше безпомощен — във властта на приборите, които можеха да се повредят, и на мъжете на земята, които можеха да сгрешат. Безплътният глас отново прозвуча и на Лари му се стори, че дочува в него нови, неспокойни нотки.

— Кулата в Амстердам до извънреден полет сто и девет. Навлизате в първия етап на насоката за приземяване. Пуснете задкрилките и започнете слизане. Слезте на две хиляди фута… на хиляда и петстотин… на хиляда фута…

Все още не се забелязваше нищо от летището под тях. Намираха се дявол знае къде. Той чувстваше земята, която се надигаше да срещне самолета.

— Намалете скоростта на сто и двадесет… спуснете колесника… намирате се на шестстотин фута… скорост сто… намирате се на четиристотин фута…

Все още нито знак от проклетото летище! Обгръщащата ги памучна пелена изглеждаше още по-гъста. Челото на Метаксас лъщеше от пот.

— Къде, по дяволите, е това летище? — прошепна той.

Лари хвърли бърз поглед към високомера. Стрелката слизаше към триста фута. Слезе под триста. Земята се приближаваше към тях със скорост сто мили в час. Високомерът показваше само сто и петдесет фута. Имаше някаква грешка. Би трябвало вече да е забелязал светлините на летището. Напрягаше се да види нещо пред самолета, но срещу тях летеше само коварната заслепяваща мъгла.

Лари чу гласа на Метаксас — напрегнат и дрезгав:

— Вече сме на шестдесет фута. Все още нищо.

— Четиридесет фута.

Нищо нямаше да излезе от това. Още две секунди, и щяха да преминат предела за безопасност и да се разбият в земята. Лари трябваше да вземе незабавно решение.

— Ще се издигнем отново — каза той.

Ръцете му на лоста се напрегнаха. Лари го издърпа назад и точно в този миг на земята пред тях просветна редица електрически стрелки, очертаващи пистата за кацане. След десет секунди вече се движеха по земята към сградата на аерогара Схипхол.

Когато спряха, Лари изключи моторите с безчувствени пръсти и дълго седя неподвижен. Най-после се изправи на крака и с изненада установи, че пръстите му треперят. Усети странна миризма и се обърна към Метаксас. Той смутено се ухили и рече:

— Извинявай, посрах се.

— И за двама ни — кимна Лари.

Обърна се и влезе в салона за пътниците. Кучката си седеше и спокойно прелистваше списанието. Лари я разглеждаше и му идеше да я наругае, умираше от желание да разбере подбудите й. Сто на сто беше разбрала, че през последните няколко минути животът й е висял на косъм, но въпреки това седеше спокойна, сякаш това не я засяга, и окото й не трепваше.

— Амстердам — съобщи Лари.

Пътуваха към Амстердам в пълно мълчание. Ноел седеше на задната седалка на мерцедеса, а Лари при шофьора отпред. Метаксас остана на летището, за да се погрижи за зареждането на самолета. Мъглата още беше гъста и пътуваха бавно, но когато стигнаха Линденплац, започна да се вдига.

Пресякоха градския площад, река Амстел и спряха пред хотел „Амстел“. Във фоайето Ноел каза на Лари:

— Ще ме вземете довечера точно в десет часа.

После се обърна и се отправи към асансьора: директорът на хотела се кланяше и раболепничеше по петите й. Пиколото отведе Лари в малка неудобна стаичка на първия етаж, откъм вътрешния двор. Намираше се точно до кухнята и през стената се чуваше тракането на съдове, долавяха се смесени миризми на готвено.

Лари я огледа и отсече:

— Тук не бих сложил и кучето си!

— Съжалявам — извини се пиколото. — Мис Паж поиска за вас най-евтината стая, която имаме.

„Добре — рече си Лари, — ще намеря начин да се преборя с нея. Константин Демирис не е единствен в света с частни самолети. От утре ще се разтърся. Познавам мнозина от богатите му приятели. Поне пет-шест ще бъдат адски доволни да ме вземат на работа. — Но после си помисли: — Не и ако Демирис ме уволни. Допусна ли го, никой няма да ме погледне. Горе главата!“ Банята се намираше в дъното на коридора. Лари разопакова багажа си и тръгна да се къпе, после си каза: „По дяволите, защо трябва да се къпя заради нея? Нека й мириша на пръч!“ Изпитваше силна нужда да пийне нещо и отиде в бара на хотела. Пиеше третото мартини, когато погледна часовника и видя, че е десет и петнадесет. Тя беше казала: „Точно в десет часа.“ Изведнъж го обхвана паника. Хвърли бързо няколко банкноти на тезгяха и тръгна към асансьора. Ноел беше настанена в императорския апартамент на петия етаж. Той се усети, че тича по дългия коридор, и се нахока, че й позволява да го разиграва. Почука на вратата, в ума му се въртяха извинения за закъснението. Никой не отговори. Лари натисна бравата — беше отключено. Влезе в голямата, луксозно обзаведена дневна, огледа се колебливо и извика:

— Мис Паж!

Никакъв отговор. Ето какво е целяла.

„Коста, мили, много съжалявам, но те предупредих, че на него не може да се разчита. Казах му да ме вземе в десет часа, а той се напи в бара. Ща, не ща, трябваше да тръгна без него.“

Лари дочу шум в банята и се отправи натам. Вратата беше отворена. Влезе вътре точно когато Ноел Паж излизаше от душа. Беше гола, с хавлиена кърпа, увита около главата й.

Обърна се и го видя. Лари понечи да се извини, изпреварвайки негодуванието й, но преди да проговори, Ноел каза с безразличие:

— Подайте ми тази хавлия.

Все едно, че беше камериерка или евнух. Би могъл да приеме възмущението или гнева й, но от наглото й безразличие направо избухна.

Приближи се към нея и я сграбчи, даваше си сметка, че захвърля на вятъра всичко, което беше желал, заради евтиното удовлетворение от дребнавото отмъщение, но вече нищо не можеше да го спре. Гневът му се беше трупал месеци наред, подклаждан от нейните подмятания, от неоснователните оскърбления, от униженията, от риска за живота му. Ето какво го изгаряше, когато той посегна към голото й тяло. Ако Ноел беше извикала, щеше да я просне с един удар. Но тя видя безумния израз на лицето му и не гъкна, когато Лари я вдигна и я отнесе в спалнята.

Един вътрешен глас му викаше да престане, да се извини, да каже, че е пиян, да се махне, преди да е станало късно, но той разбираше, че вече е твърде късно. Нямаше връщане назад. Разярено я хвърли на леглото и посегна към нея.

Насочи вниманието си към тялото, пропъждайки мисълта за наказанието, което го чакаше. Изобщо не си правеше илюзии — себелюбивият Демирис няма да се задоволи само с това, да му покаже вратата. Лари познаваше достатъчно добре магната, та да съзнава, че отмъщението му ще бъде далеч по-ужасно, и пак не можеше да спре. Ноел лежеше на леглото и го гледаше, очите й горяха. Той й се нахвърли, облада я и чак тогава разбра, че през цялото време е копнял за това. Желанието му се смеси с омразата, Лари почувства, че ръцете й обгръщат шията му, притискат го силно, сякаш никога няма да го пуснат, и чу гласа й:

— Добре дошъл отново!

В съзнанието му проблясна, че Ноел е превъртяла или че го бърка с някого, но това не го интересуваше, защото тялото й под него се извиваше и гърчеше. Той забрави всичко друго. Изведнъж го обхвана прекрасната увереност, че оттук нататък всичко ще бъде наред.

16.НОЕЛ И КАТЕРИН

Атина, 1946 година

Необяснимо как времето се превърна във враг на Катерин. В началото тя не го съзнаваше и едва ли би могла да каже точно кога е започнало да работи против нея. Не разбра кога, как и защо си е отишла любовта на Лари, По един ден тя просто изчезна някъде в безкрайния лабиринт на времето, за да остави след себе си студено, кухо ехо. Ден след ден Катерин седеше сама в жилището и се опитваше да проумее какво е станало, къде е сбъркала. Не можеше да си припомни нищо по-конкретно, някакъв определен миг на откровение, когато би могла да каже: „Ето тогава Лари престана да ме обича!“ Може би всичко започна, след като той се върна от сафари в Африка, където беше заедно с Демирис три седмици. Липсваше й повече, отколкото беше предполагала. Тя си мислеше: „Непрекъснато отсъства. Точно както през войната, само че сега няма враг.“

Но Катерин грешеше. Враг имаше.

— Не съм ти съобщил добрата новина — рече Лари. — Повишиха ми заплатата — седемстотин долара месечно. Какво ще кажеш?

— Чудесно — отвърна тя. — Ще можем по-скоро да се върнем у дома. — Забеляза, че лицето му се опъва. — Какво има?

— Тук сме си у дома — рязко каза Лари.

Катерин го изгледа недоумяващо.

— Засега да — нерешително се съгласи тя. — Но едва ли искаш да живееш тук винаги.

— Никога не си живяла по-добре — отвърна Лари. — Все едно, че си непрекъснато на курорт.

— И въпреки всичко не е като в Америка, нали?

— Майната й на Америка! — викна Лари. — Четири години рискувах главата си за нея и какво получих? Шепа евтини медали! След войната дори работа не ми дадоха.

— Не е вярно — възрази Катерин. — Ти…

— Какво аз?

Тя не искаше да предизвиква свада, особено първата вечер след завръщането му.

— Нищо, любими. Изморен си. Хайде да си легнем по-рано.

— Не искам. — Той отиде до бара и си наля една чаша. — Довечера в бар „Аржентина“ ще има нова програма. Ще бъдат Пол Метаксас и още няколко приятели. Казах му, че и ние ще отидем.

Катерин го погледна.

— Лари — опита тя да говори спокойно. — Лари, не сме се виждали почти цял месец. Все нямаме възможност просто да седнем да си поговорим.

— Не съм виновен — работата ми е такава, трябва да пътувам — отвърна той. — Да не мислиш, че не искам да бъда с теб?

Катерин поклати глава.

— Не знам. Трябва да попитам масичката за спиритични сеанси.

Лари я прегърна и се усмихна невинно, по момчешки.

— По дяволите Метаксас и всички останали! Довечера ще си останем у дома — само двамата. Става ли?

Катерин погледна лицето му, съзнала, че не е била права. Разбира се, не е виновен, че работата му е такава. Естествено е, когато си дойде вкъщи, да иска да се види и с други хора.

— Ще отидем, ако кажеш — реши тя.

— Не — притисна я той. — Ще бъдем само двамата.

Не излязоха от апартамента целия уикенд. Катерин готвеше, любеха се, седяха пред огъня, разговаряха, играха карти, четоха. Тя не би могла да иска нищо повече.

В неделя вечерта след вкусната вечеря, която приготви, си легнаха и отново се любиха. Тя лежеше в леглото и гледаше Лари, който се отправи гол към банята. Мислеше си колко красив е и каква късметлийка е, загдето й принадлежи. Усмивката все още грееше на лицето й, когато Лари се обърна на вратата и небрежно подметна:

— Следващата седмица уреди повече срещи, за да не стоим така само двамата и да се чудим какво да правим.

Влезе в банята. Усмивката замръзна на лицето на Катерин.

А може би бедата започна от Елена — красивата гъркиня, стюардесата. Един горещ летен следобед Катерин отиде на пазар. Лари не беше в града. Тя го очакваше да се върне на следващия ден и реши да го изненада с любимите му ястия. Точно когато си тръгваше от пазара, натоварена с продукти, покрай нея мина такси. На задната седалка беше Лари, обгърнал с ръка момиче в униформа на стюардеса. За миг Катерин зърна засмените им лица, после таксито зави зад ъгъла и изчезна.

Катерин остана като втрещена и чак когато към нея се спуснаха няколко хлапетии, разбра, че безчувствените й пръсти са изпуснали чантите с продукти. Помогнаха й да ги събере и тя се дотътри до дома. Не бе в състояние да мисли. Опитваше се да си втълпи, че мъжът в таксито е бил не Лари, а някой, който прилича на него. Но, честно казано, никой на света не приличаше на Лари. Той беше изключителен — истинско творение на Бога, безценно създание на природата. И изцяло й принадлежеше. На нея, на брюнетката в таксито и още на колко други?

Катерин не легна цялата нощ, чакаше Лари. След като мъжът й не се прибра, разбра, че няма извинение, което да спаси брака им. Лари беше изпечен лъжец и Катерин не можеше да остане и занапред негова съпруга.

Лари се прибра чак на другия ден следобед.

— Здравей — весело викна той, влизайки в апартамента. Остави чантата си и видя лицето й. — Какво е станало?

— Кога се върна в града? — хладно попита Катерин.

Лари я погледна озадачен.

— Преди час. Защо?

— Видях те вчера с едно момиче в такси.

Катерин си помисли: „Колко е просто. Тези думи сложиха край на брака ми. Той ще отрече, аз ще го нарека лъжец, ще го напусна и никога повече няма да го видя.“

Лари стоеше и я гледаше втренчено.

— Хайде, кажи, че не си бил ти — рече Катерин.

Лари кимна.

— Разбира се, че бях аз.

От внезапната остра болка, пронизала я в стомаха, тя разбра колко е искала той да отрече.

— Господи, какво си си втълпила? — попита Лари.

Тя понечи да заговори, гласът й трепереше от гняв:

— Аз…

Лари вдигна ръка.

— Не казвай нищо, за което после ще съжаляваш!

Катерин го погледна невярваща.

— Аз ли ще съжалявам?

— Вчера се върнах в Атина за петнадесет минути, да взема едно момиче — Елена Мерелис, и да я откарам при Демирис на Крит. Елена работи при него като стюардеса.

— Но…

Беше възможно. Може би Лари казваше истината — или отново беше „полимеханос“ — изобретателен?

— Защо не ми се обади? — попита Катерин.

— Обаждах се — рязко отвърна Лари. — Нямаше никой. Нали си била навън?

Катерин преглътна.

— Бях да напазарувам, за да ти приготвя вечеря.

— Не съм гладен — сопна се Лари. — От заяждания винаги губя апетит.

Обърна се и излезе. Катерин остана с вдигната дясна ръка, сякаш го умоляваше да се върне.

Малко след това започна да пие. В началото бе съвсем безобидно. Чакаше Лари да си дойде за вечеря в седем часа, но щом станеше девет и той все още не се бе обадил, тя си сипваше едно бренди, колкото да минава времето. До десет часа вече бе изпила няколко чашки, а когато Лари се прибереше, ако изобщо си дойдеше, вечерята отдавна беше изстинала, а Катерин беше леко пийнала. Така много по-лесно приемаше това, което ставаше с живота й.

Не можеше повече да крие от самата себе си, че Лари я мами и вероятно го е правил през целия им брак. Един ден, докато проверяваше униформените му панталони, за да ги даде на химическо чистене, намери дантелена кърпичка със засъхнала сперма. На гащетата му имаше следи от червило.

Представи си Лари в обятията на друга жена.

И пожела да го убие.

17.НОЕЛ И КАТЕРИН

Атина, 1946 година

Както времето се бе превърнало във враг на Катерин, така за Лари то бе станало приятел. Нощта в Амстердам беше направо едно вълшебство. Лари беше предизвикал съдбата и невероятно, но така беше разрешил всичките си проблеми. „Късметлия съм си“ — мислеше със задоволство той.

Ала съзнаваше, че това е нещо повече от късмет. Беше някакъв тъмен опърничав инстинкт, който го тласкаше да предизвиква Съдбата, да се докосва до границата на смъртта и унищожението, да си мери силите с орисията, където залог бяха животът и смъртта.

Спомняше си едно утро на островите Трук: ескадрила японски изтребители изскочиха от облаците. Лари летеше встрани, беше патрул и те насочиха атаката си срещу него. Три японски изтребители „Зиро“ успяха да го откъснат от ескадрилата и откриха огън срещу него. Както често му се случваше в мигове на опасност, той ослепително ясно виждаше острова под него, множеството кораби, полюшващи се по вълните, ревящите самолети, които разсичаха яркосиньото небе. Това беше един от най-щастливите мигове в живота му — тържество на Живота и присмех над Смъртта.

Той завъртя самолета, спусна се направо надолу и се озова зад опашката на един от японците. Откри огън с картечницата и го видя как експлодира. Другите два изстребителя го атакуваха от двете страни. Лари ги гледаше как стремително го нападат и в последния миг изпълни имелман, а двата японски изстребителя се сблъскаха във въздуха. Лари често си припомняше с наслада тези мигове.

Припомни си ги, кой знае защо, и онази нощ в Амстердам. Люби Ноел диво и необуздано, после тя лежеше в обятията му и говореше как са били заедно в Париж преди войната. Изведнъж се сети за едно пламенно младо момиче, но, Господи, оттогава беше срещнал стотици пламенни момичета, а Ноел беше само неуловим, смътен спомен от миналото.

„Какъв късмет — мислеше си Лари, — че пътищата ни случайно се пресичат отново след толкова години.“

— Ти ми принадлежиш — каза Ноел. — Сега си мой.

Нещо в тона й смути Лари. „Но какво губя!“ — рече си той.

Докато владееше Ноел, щеше да остане колкото си иска при Демирис.

Тя го гледаше, сякаш четеше мислите му, и в очите й имаше странен израз, който Лари не разбираше.

И добре, че не го разбираше.

Веднъж, след като се върна от Мароко, заведе Елена на вечеря и прекара нощта в нейния апартамент.

Сутринта отиде до летището да провери самолета и обядва с Пол Метаксас.

— Май си ударил кьоравото — рече Метаксас. — Няма ли нещо и за мен?

— Не можеш да излезеш на глава с тях, момчето ми — ухили се Лари. — За тая работа се иска майсторлък.

Обядът мина приятно и Лари се върна в града, за да вземе Елена, която трябваше да лети с него.

Почука на вратата на апартамента й и след доста време тя отвори. Беше гола. Лари се взираше в нея и не можеше да я познае. Лицето и тялото й бяха покрити с грозни синини и подутини. Очите й се бяха превърнали в две болезнени цепки. Беше бита от професионалисти.

— Господи! Какво се е случило? — възкликна Лари.

Елена отвори уста и Лари видя, че три от предните й горни зъби липсват.

— Двама мъже — изфъфли тя. — Дойдоха веднага щом си тръгна.

— Извика ли полиция? — ужасен запита Лари.

— Заплашиха, че ще ме убият, ако гъкна. Наистина ще го направят, Лари. — Тя беше в шок, подпираше се на вратата, за да не падне.

— Обраха ли те?

— Не. Нахлуха, изнасилиха ме и после ме пребиха.

— Облечи нещо — нареди й той. — Ще те закарам в болница.

— Не мога да изляза в такъв вид.

Беше права. Лари се обади на един свой приятел лекар и го помоли да дойде.

— Съжалявам, че не мога да остана — каза Лари. — Трябва да летя след половин час с Демирис. Веднага щом се върна, ще дойда да те видя.

Никога вече не я видя. След два дни, когато се върна, апартаментът й беше празен, а хазяйката му каза, че младата дама се е преместила и не е оставила новия си адрес. Дори тогава Лари все още не подозираше истината. Едва след няколко вечери, когато се любеше с Ноел, изпита леко подозрение.

— Фантастична си — каза той. — Не познавам друга като теб.

— Давам ли ти всичко, което искаш? — попита го тя.

— Да — простена той. — О, Боже, да.

Ноел прекъсна това, което правеше.

— Тогава да не си посмял да спиш с друга жена — тихо рече тя. — Следващия път ще я убия.

Лари си спомни думите й: „Ти ми принадлежиш.“ Внезапно те придобиха нов, зловещ смисъл. За първи път му се стори, че това не е някаква временна връзка, от която ще се измъкне, когато си поиска. Усети студената, смъртоносна недостижима същина на Ноел Паж и потръпна от страх. Пет-шест пъти през нощта понечи да заговори за Елена, но се отказваше, боеше се да разбере истината, боеше се да я назове с думи, сякаш думите бяха по-силни от самото деяние. Щом Ноел беше способна на това…

На другата сутрин Лари се взираше в нея, търсеше признаци на жестокост и садизъм, но виждаше само една любяща, красива жена, която му разказваше забавни анекдоти, предугаждаше всяко негово желание и го изпълняваше. „Сигурно не съм прав“ — мислеше той. Но вече внимаваше да не се среща с други момичета, а след броени седмици изгуби всякакво желание за това, беше изцяло завладян от Ноел.

Още от началото тя го предупреди, че най-важното е да пазят връзката си в тайна от Константин Демирис.

— Не бива да съществува и най-малкото подозрение за нас двамата — каза му.

— Да наема ли апартамент? — предложи Лари. — Някъде, където ще…

Ноел поклати глава.

— Не и в Атина. Все някой ще ме познае. Чакай да помисля.

След два дни Демирис извика Лари. Той беше неспокоен — питаше се дали гръцкият магнат не е дочул нещо за него и Ноел, но Демирис го поздрави приветливо и започна да обсъжда новия самолет, който смяташе да купи.

— Това е преустроен бомбардировач „Мичъл“ — обясни му гъркът. — Искам да го видите.

Лицето на Лари светна.

— Страхотен е! С това тегло и размери е най-добрата машина.

— Колко пътници може да вози?

Лари се позамисли.

— Девет души при луксозни условия плюс пилот, щурман и борден инженер. Развива скорост до четиристотин и осемдесет мили в час.

— Струва ми се интересно. Бихте ли проучили въпроса и после да ми докладвате?

— Ще го сторя час по-скоро — засмя се Лари.

Демирис се изправи.

— Между другото, Дъглас, утре трябва да пътувате до Берлин с мис Паж.

— Да, сър — отвърна Лари и невинно попита: — Каза ли ви мис Паж, че се разбираме по-добре?

Демирис го погледна озадачен.

— Не. Всъщност тази сутрин ми се оплака от вашата дързост.

Лари го зяпна изненадан, но постепенно разбра за какво става дума и бързо замаза положението.

— Старая се, мистър Демирис — искрено рече той. — Ще бъда по-внимателен.

Демирис кимна.

— Постарайте се. Вие сте най-добрият пилот, който съм имал, Дъглас. Ще бъде жалко да…

Той не довърши, но мисълта му беше ясна.

Докато се прибираше, Лари се ругаеше, че е кръгъл глупак. Не биваше да забравя, че вече се състезава в по-висока категория. Ноел беше достатъчно умна и разбираше, че една внезапна промяна на отношението й към Лари би предизвикала подозрението на Демирис. Досегашните отношения между двамата бяха чудесно прикритие на връзката им. Демирис се опитваше да ги сближи. При тази мисъл Лари се изсмя на глас. Беше му приятно, че притежава нещо, което един от най-могъщите мъже в света смяташе единствено за свое.

По време на полета до Берлин предаде управлението на Пол Метаксас и му каза, че отива да поговори с Ноел Паж.

— Не се ли страхуваш, че ще ти откъсне главата? — попита Метаксас.

Лари се поколеба, изкушавайки се да се похвали, но се овладя.

— Голяма кучка е, ала ако не намеря начин да я предразположа, току-виж съм останал без работа.

— Желая ти успех — трезво рече Метаксас.

— Благодаря.

Лари внимателно затвори вратата на пилотската кабина и отиде в салона при Ноел. Двете стюардеса бяха в задната част на самолета. Лари понечи да седне срещу Ноел.

— Внимавай — тихо го предупреди тя. — Всички, които работят за Константин, му докладват.

Лари погледна стюардесата и се сети за Елена.

— Намерих местенце за нас — каза Ноел.

В гласа й се усещаха удоволствие и възбуда.

— Апартамент ли?

— Къща. Знаеш ли къде се намира Рафина?

Лари поклати глава.

— Това е малко селце на морския бряг, на сто километра северно от Атина. Там имаме усамотена вила.

Той кимна.

— На чие име я нае?

— Купих я — отвърна Ноел. — Чрез подставено лице.

Лари се запита как ли се чувства човек, който може да си позволи да купи вила, в която от време на време да прави любов.

— Страхотно! Нямам търпение да я видя — рече той.

Ноел го изгледа.

— Ще имаш ли проблеми да се измъкваш от Катерин?

Лари я погледна изненадан. За пръв път споменаваше жена му. Той естествено не криеше, че е женен, но изпита странно чувство, щом чу името на Катерин от устата на Ноел. Очевидно беше потърсила информация. Вече я познаваше достатъчно и беше уверен, че сведенията са били много подробни. Ноел очакваше отговора му.

— Не — отвърна Лари. — Връщам се и излизам, когато поискам.

Доволна, Ноел кимна.

— Добре. Константин заминава по работа в Дубровник. Казах му, че не мога да пътувам с него. Ще прекараме десет чудесни дни. А сега по-добре тръгвай.

Лари се върна в пилотската кабина.

— Как мина? — попита Метаксас. — По-мила ли е вече?

— Не бих казал — внимателно отвърна Лари. — Иска се повече време.

Имаше ситроен, но по настояване на Ноел нае автомобил от малка агенция в Атина. Беше заминала сама за Рафина и Лари трябваше да я последва. Пътуването беше приятно — прашното шосе се виеше високо над морето. След два часа и половина пристигна в малко очарователно селце, сгушено до брега. Ноел внимателно му беше обяснила пътя, за да не спира и да не разпитва селяните. След селото той зави наляво по тесен черен път, който водеше към морето. Имаше няколко вили, скрити зад високи каменни огради. На края на пътя, на скалист нос, издигащ се над водата, се виждаше голяма луксозна вила.

Лари позвъни на външната врата. След миг електрическата порта се отвори. Той вкара колата и портата се затвори след него. Озова се в голям двор с шадраван по средата. Покрай зидовете растяха какви ли не цветя. Самата къща беше в типичен средиземноморски стил — приличаше на непревземаема крепост. Вратата се отвори и се появи Ноел, облечена в бяла памучна рокля. Двамата стояха усмихнати и изведнъж тя се намери в прегръдките му.

— Ела да видиш новия си дом — нетърпеливо рече Ноел и го въведе вътре.

Къщата беше като пещера — огромни просторни стаи с високи сводести тавани. На долния етаж имаше голяма дневна, библиотека, официална трапезария и старомодна кухня с кръгла готварска печка по средата. Спалните бяха на горния етаж.

— А прислужници? — попита Лари.

— Те са пред теб.

Лари я гледаше изненадан.

— Ти ли ще готвиш и ще чистиш?

Тя кимна.

— Ще идват двама души да почистват, когато си отиваме, но никога няма да се срещаме с тях. Уредих го чрез една агенция.

Лари иронично се усмихна.

В гласа на Ноел прозвуча предупредителна нотка.

— Не прави грешката да подценяваш Константин Демирис. Ако разбере за нас, ще ни убие и двамата.

— Преувеличаваш — усмихна се Лари. — На стареца може и да не му харесва, но…

Виолетовите й очи се впиха в неговите.

— Ще ни убие и двамата.

Нещо в гласа й го стресна.

— Сериозно ли говориш?

— Никога в живота си не съм била по-сериозна. Той е безжалостен.

— Но чак да ни убие! — възрази Лари. — Той не би…

— Няма да използва куршуми — отсече Ноел. — Ще измисли нещо сложно и заплетено и никога няма да бъде наказан. — Тонът й остана безгрижен. — Но той няма да разбере, скъпи. Хайде, ела да ти покажа спалнята. — Хвана го за ръка и се качиха по широките стълби. — Имаме четири стаи за гости. Може да ги опитаме всичките — добави тя с усмивка.

Заведе го в голямата спалня — просторна ъглова стая с изглед към морето. От прозореца Лари видя широка тераса и къса пътека, която водеше към водата. Имаше кей, на който бяха вързани голяма платноходка и моторна лодка.

— Чии са лодките?

— Твои — отвърна Ноел. — Подарък за добре дошъл.

Той се обърна към нея и видя, че е смъкнала памучната си рокля. Беше гола. Прекараха останалата част от следобеда в леглото.

Следващите десет дни просто отлетяха неусетно. Ноел беше като живак, нимфа, добър дух, десетина красиви прислужнички, изпълняваше всяко желание на Лари още преди той да е разбрал какво иска. Библиотеката във вилата беше пълна с любимите му книги и плочи. Ноел безупречно готвеше всичките му любими ястия, караше платноходката заедно с него, плуваше в топлото синьо море заедно с него, любеше се с него, вечер му правеше масаж, докато заспи. В известен смисъл двамата бяха като затворници, не смееха да се срещнат с никого. Всеки ден Лари откриваше някоя нова черта на Ноел. Тя го забавляваше с анекдоти за известни личности, които познаваше. Опита се да разговаря с него за бизнес и политика, но разбра, че той не се интересува от това.

Играеха покер и Лари беснееше, защото все не можеше да я победи. Ноел го научи на шах и табла, но и на тях винаги го побеждаваше. В първия неделен ден на вилата приготви вкусни закуски и двамата хапнаха с наслаждение на слънчевия плаж. Ноел вдигна поглед и видя двама мъже в далечината. Вървяха по брега към тях.

— Хайде да се прибираме — каза тя.

Лари погледна към двамата.

— За Бога, не се стряскай толкова. Просто селяни, които се разхождат.

— Тръгвай! — заповяда тя.

— Добре — грубо отвърна той, подразнен от случката и от тона й.

— Помогни ми да съберем нещата.

— А защо не ги оставим така? — попита Лари.

— Защото ще бъде подозрително.

Бързо набутаха всичко в кошницата и тръгнаха към къщата. Целият следобед Лари мълча. Седеше загрижен в библиотеката, докато Ноел се трудеше в кухнята.

Късно следобед тя влезе в библиотеката и седна в краката му. Със свръхестествената си способност да чете мислите му рече:

— Престани да мислиш за тях.

— Проклети селяни! — озъби се Лари. — Мразя да се крия като престъпник. — Погледна я и тонът му се промени. — Не искам да се крия от никого. Обичам те.

Ноел разбираше, че този път казва истината. Замисли се за годините, когато бе замисляла да унищожи Лари, за жестокото удоволствие, което изпитваше, щом си го представеше. И все пак в мига, в който отново го видя, разбра, че у нея още е живо нещо, по-силно от омразата. Когато го тласна на ръба на смъртта, заставяйки го да рискува живота и на двамата по време на онзи ужасен полет до Амстердам, сякаш изпитваше любовта му, като предизвикваше съдбата. Беше до Лари в пилотската кабина, управляваше самолета заедно с него, страдаше с него, знаеше, че ако умрат, ще умрат заедно. А той бе спасил и двамата. И когато дойде в стаята й в Амстердам и я люби, омразата и любовта й се преплетоха както телата им. Те се пренесоха назад във времето в малката хотелска стаичка в Париж, Лари й казваше: „Хайде да се оженим. Ще намерим някой кмет в провинцията, който ще ни венчае.“ Сегашно и минало се смесиха в ослепителна експлозия и Ноел разбра, че са извън времето, че всъщност нищо не се е променило и че дълбоката й омраза към Лари идва от силната й любов. Ако го унищожеше, щеше да унищожи и себе си, защото му се беше отдала изцяло много отдавна и нищо не би могло да се промени.

Струваше й се, че всичко, което е постигнала в живота, дължи на омразата. Предателството на баща й я беше променило, беше я калило и ожесточило, беше я изпълнило с жажда за мъст, която Ноел можеше да утоли само ако си създаде свое царство, където да се чувства всемогъща, където никога никой нямаше да я предаде и тя никога нямаше да се почувства наранена. Най-после го беше постигнала. А сега беше готова да се откаже от него заради този мъж. Защото разбираше, че винаги е желала Лари да има нужда от нея, да я обича. Най-сетне той я обичаше и имаше нужда от нея. И в крайна сметка това беше истинското й царство.

18.НОЕЛ И КАТЕРИН

Атина, 1946 година

За Лари следващите три месеца бяха от редките идилични периоди, когато всичко върви добре, дните вълшебно се преливат един в друг и на хоризонта няма нито едно облаче. Работеше това, което обичаше — управляваше самолети. Винаги, когато имаше свободно време, отиваше във вилата в Рафина и прекарваше с Ноел ден, уикенд или седмица. В началото се опасяваше това да не се превърне във воденичен камък, който да го привърже към толкова омразната домашна атмосфера, но всеки път, щом срещнеше Ноел, тя го омайваше все повече и той започна да очаква с нетърпение часовете с нея. Веднъж се наложи тя неочаквано да замине с Демирис, Лари отиде сам на вилата и откри, че го обземат гняв и ревност, щом си представи Ноел с Демирис. Когато се видяха следващата седмица, Ноел беше изненадана и доволна от неговото нетърпение.

— Явно съм ти липсвала — каза тя.

— Много — кимна той.

— Това е чудесно.

— Как е Демирис?

Ноел се подвоуми за миг.

— Добре е.

Лари забеляза колебанието й.

— Какво има?

— Спомних си нещо, което си ми казвал.

— Какво?

— Каза, че не обичаш да се криеш като престъпник. Аз също не обичам. Докато бях с Константин, исках да съм с теб. Веднъж ти казах, Лари, че те искам целия. Не се шегувам. Не искам да те деля с никого. Искам да се оженим.

Той се втренчи изненадан в нея — не беше очаквал това.

Ноел го наблюдаваше.

— Искаш ли да се ожениш за мен?

— Знаеш, че искам. Но как? Непрекъснато ми повтаряш какво ще направи Демирис, ако разбере за нас.

Тя поклати глава.

— Няма да разбере, ако сме умни и действаме както трябва. Той не ме притежава, Лари. Ще го напусна. Тогава не може да направи нищо. Прекалено горд е, за да се опита да ме спре. Един-два месеца по-късно ще напуснеш работа. Ще заминем някъде — поотделно, може би в Съединените щати. Там ще се оженим. Имам достатъчно пари. Ще ти купя чартърна авиокомпания или училище за летци, каквото поискаш.

Той слушаше думите й и претегляше какво би загубил и спечелил. Какво ли толкова губеше? Въшливото си място на пилот. При мисълта, че би могъл да притежава собствени самолети, бе обзет от трепет. Ще има свой „Мичъл“. Или може би един от новите „ДС–6“, току-що пуснати в производство. Четири звездообразни двигателя, осемдесет и пет пътници. И Ноел, да, той искаше Ноел. Господи, но защо изобщо се колебаеше.

— Ами жена ми? — попита Лари.

— Кажи й, че искаш развод.

— Не знам дали ще се съгласи.

— Не я питай — отвърна Ноел. — Кажи й го.

В гласа й прозвучаха категорични и неумолими нотки. Лари кимна.

— Добре.

— Няма да съжаляваш, любими. Обещавам ти.

За Катерин времето беше изгубило своя ритъм — денят и нощта се сливаха в едно. Лари почти непрекъснато отсъстваше, а тя отдавна беше престанала да се среща с приятелите им, защото вече нямаше сили да измисля извинения, нито да гледа хората в очите. Граф Папас настоя пет-шест пъти да я види, но най-после се отказа. Катерин установи, че може да общува с хората само индиректно — по телефона, с писма или телеграми. Видеше ли някого, се вцепеняваше и разговорите отскачаха от нея като искри от кремък. И времето, и хората й причиняваха болка и тя намираше утеха само в прекрасната забрава на алкохола. Той притъпяваше страданието, заглаждаше острите ръбове на обидата, укротяваше безмилостното слънце на действителността.

В началото, след като дойде в Атина, Катерин и Уилям Фрейзър често си пишеха писма, осведомяваха се за свои общи приятели и врагове. Но откакто започнаха проблемите й с Лари, тя не намираше сили да пише на Фрейзър. Не отговори на последните му три писма, а четвъртото изобщо не отвори. Просто не намираше сили за нищо извън микрокосмоса на самосъжалението, от който не можеше да се измъкне.

Беше получила телеграма и седмица по-късно тя все още лежеше неотворена на масата, когато на вратата се позвъни. Беше Уилям Фрейзър. Катерин го зяпна невярваща.

— Бил! — пресипнало възкликна тя. — Бил Фрейзър!

Той понечи да заговори и Катерин видя как възторгът в очите му премина в изненада и стъписване.

— Бил, скъпи, какво правиш тук?

— Дойдох в Атина по работа — обясни Фрейзър. — Не си ли получила телеграмата ми?

Катерин го гледаше и се опитваше да си спомни.

— Не знам — рече най-накрая тя и го покани в дневната, осеяна със стари вестници, пълни пепелници и чинии с остатъци от храна. Махна неопределено с ръка. — Извинявай, че е толкова разхвърляно, но бях заета.

Фрейзър загрижено я разглеждаше.

— Добре ли си, Катерин?

— Аз ли? Чувствам се фантастично. Ще пийнеш ли нещо?

— Часът е едва единадесет преди обяд.

Тя кимна.

— Прав си. Абсолютно прав си, Бил. Много е рано за алкохол и да ти кажа истината, ще пийна колкото да отпразнуваме идването ти. Ти си единственият човек на света, заради когото бих пила в единадесет преди обяд.

Фрейзър наблюдаваше ужасен Катерин, която стигна, залитайки, до бара и наля пълна чаша за себе и по-малко аз него.

— Харесва ли ти гръцкият коняк? — попита тя, докато му подаваше чашата. — По-рано го мразех, но човек свиква.

Фрейзър взе чашата и я остави.

— Къде е Лари? — тихо попита той.

— Лари? О, добрият стар Лари си лети някъде. Нали знаеш, че работи за най-богатия човек на света? Демирис притежава всичко, включително и Лари.

— Лари знае ли, че пиеш?

Катерин остави с трясък чашата и застана, олюлявайки се, пред него.

— Какви ги дрънкаш? — попита с възмущение. — Кой е казвал, че пия? Не ме нападай само защото искам да отпразнувам среща със стар приятел!

— Катерин — поде Фрейзър, — аз…

— Как смееш да идваш тук и да ме обвиниш, че съм пияница?

— Извинявай, Катерин — мъчително изрече той. — Виждам, имаш нужда от помощ.

— Грешиш — отвърна тя. — Нямам нужда от никаква помощ. Знаеш ли защо? Защото съм само… само… — Тя се замъчи да си спомни думата, но накрая се отказа. — Нямам нужда от помощ.

Фрейзър я изгледа и рече:

— Сега трябва да отида на една конференция. Хайде да вечеряме заедно.

— Добре — кимна тя.

Изпрати Бил Фрейзър, сетне с несигурни стъпки се отправи към спалнята, бавно отвори вратата на гардероба и се вгледа в огледалото от вътрешната страна. Застина като попарена. Не можеше да повярва на очите си, беше сигурна, че това е някаква ужасна оптическа измама. Още се чувстваше хубавото момиченце, обожавано от баща си, младата колежанка, на която Рон Питърсън каза в мотелската стая: „Господи, Кати, ти си най-красивото създание, което някога съм виждал!“ Бил Фрейзър я прегръщаше и й повтаряше: „Колко си красива, Катерин!“ Лари казваше: „Остани все така красива, Кати, ти си фантастична!“ Сега, както гледаше отражението си в огледалото, тя дрезгаво изграчи:

— Коя си ти?

И тъжната безформена жена в огледалото заплака — по противното, подпухнало лице потекоха безнадеждни, безсмислени сълзи.

След няколко часа на вратата се позвъни. Катерин чу гласа на Уилям Фрейзър.

— Катерин! Катерин, тук ли си?

После той отново натисна звънеца. Накрая се отказа и Катерин остана сама с непознатата в огледалото.

На другата сутрин в десет часа взе такси до улица „Патисион“. Лекарят се казваше Никодес, беше едър мъжага с бяла рунтава грива, мъдро лице, ласкави очи и непринудени обноски. Сестрата въведе Катерин в кабинета и доктор Никодес й посочи един стол.

— Седнете, мисис Дъглас.

Катерин седна — нервна и напрегната, като се опитваше да успокои треперенето на тялото си.

— Какво ви тревожи?

Тя понечи да отговори, но безпомощно млъкна. О, Господи, откъде да започне?

— Имам нужда от помощ — рече най-после.

Гласът й беше сух и дрезгав, мъчеше я жажда.

Лекарят се облегна, без да сваля очи от нея.

— На колко години сте?

— На двадесет и осем.

Катерин наблюдаваше израза му. Никодес се опита да скрие учудването си, но тя го забеляза и кой знае защо, й стана приятно.

— Американка ли сте?

— Да.

— В Атина ли живеете?

Тя кимна.

— От колко време живеете тук?

— От хиляда години. Дойдохме още преди пелопонеските войни.

Лекарят се усмихна.

— И аз понякога имам същото чувство.

Предложи й цигара. Тя посегна да я поеме, като се мъчеше да овладее разтрепераните си пръсти. Дори и да го забеляза, доктор Никодес не каза нищо. Подаде й огънче.

— От каква помощ имате нужда, мисис Дъглас?

Катерин го погледна безпомощно.

— Не знам — прошепна тя. — Не знам.

— Чувствате ли се болна?

— Аз съм болна. Мисля, че съм много болна. Станала съм толкова грозна. — Уж не плачеше, а усещаше сълзите, които се търкаляха по бузите й.

— Пиете ли, мисис Дъглас? — внимателно я попита лекарят.

Катерин го изгледа паникьосана, чувстваше се хваната натясно, нападната.

— Понякога.

— Колко?

Тя пое дълбоко дъх.

— Немного. Зависи.

— Днес пили ли сте?

— Не.

Лекарят я разглеждаше.

— Знаете ли, съвсем не сте грозна — внимателно каза той. — Напълнели сте, подпухнали сте и не сте полагали грижи за кожата и за косата си. Под тази фасада се крие много привлекателна млада жена.

Катерин избухна в сълзи и той я остави да се наплаче. През разтърсващите я ридания тя смътно дочу, че уредбата на бюрото му иззвъня няколко пъти, но лекарят не й обърна внимание. Най-после Катерин се успокои. Извади кърпичка и издуха носа си.

— Съжалявам — извини се тя. — Можете ли да ми помогнете?

— Зависи само от вас — отвърна доктор Никодес. — Все още не знаем истинския ви проблем.

— Погледнете ме — рече му Катерин.

Той поклати глава.

— Това не е проблем, мисис Дъглас, това е симптом. Извинете, че ще бъда откровен, но ако искате да ви помогна, трябва да бъдем съвсем честни един към друг. Когато една привлекателна млада жена се изостави като вас, сигурно има много сериозни основания. Съпругът ви жив ли е?

— През отпуските и уикендите.

Той я изучаваше.

— Живеете ли с него?

— Когато си е у дома.

— Какво работи?

— Той е личният пилот на Константин Демирис. — Видя реакцията му, но не можеше да каже дали е предизвикана от името на Демирис, или лекарят знае нещо за Лари. — Чували ли сте за моя съпруг?

— Не. — Може би лъжеше. — Обичате ли съпруга си, мисис Дъглас?

Тя понечи да отговори, но размисли. Разбираше, че това, което ще каже, е много важно не само за лекаря, а и за самата нея. Да, обичаше съпруга си. Да, мразеше го. Да, понякога изпитваше такъв гняв към него, че й идеше да го убие. Да, понякога я обземаше такава нежност, че с радост бе готова да умре за него. И с какви думи да го опише? Може би това беше любовта.

— Да — промълви Катерин.

— Той обича ли ви?

Катерин се замисли за другите жени в живота на Лари, за изневерите му, за ужасната непозната, която беше видяла миналата вечер в огледалото, и не можа да упрекне Лари, че не я желае. Но кой бе в състояние да посочи първопричината? Дали жената в огледалото беше в дъното на изневярата, или неговата изневяра беше създала жената в огледалото? Усети, че бузите й отново са мокри от сълзи.

Безпомощно поклати глава.

— Не знам.

— Някога имали ли сте проблеми с нервите?

Сега Катерин го гледаше предпазливо.

— Не. Според вас трябва ли да имам?

Лекарят не се усмихна. Говореше бавно, внимателно подбираше думите.

— Човешката психика е твърде крехка, мисис Дъглас. Издържа на болка до определен момент и щом болката стане непоносима, тя търси изход в скритите бездни на съзнанието, които все още изследваме. Вашите нерви са прекалено обтегнати. Постъпвате добре, че търсите помощ.

— Знам, че съм малко нервна — започна да се оправдава Катерин. — Затова пия. Да се отпусна.

— Не — рече без заобикалки лекарят. — Пиете, за да избягате. — Никодес стана и се приближи до нея. — Можем да направи много, за да ви помогнем. Имам предвид ние двамата с вас. Няма да бъде лесно.

— Какво трябва да сторя?

— Като начало ще ви изпратя в една клиника за пълни изследвания. Смятам, че няма да намерят нещо, което да не е в ред. Второ, трябва да спрете да пиете. Тогава ще ви подложа на диета. Съгласна ли сте с всичко дотук?

Катерин се поколеба, после кимна.

— Ще се запишете в гимнастически салон, за да възвърнете формата си. Имам много добър физиотерапевт, който ще ви прави масажи. Един път седмично ще ходите на козметик. Всичко това изисква време, мисис Дъглас. Не сте стигнали до това състояние за една нощ и няма да се оправите за една нощ. — Той окуражаващо й се усмихна. — Но ви обещавам, че след няколко месеца, дори след няколко седмици ще изглеждате и ще се чувствате като друга жена. Когато се погледнете в огледалото, ще бъдете горда, а съпругът ви ще ви намери отново за привлекателна.

Катерин го гледаше внимателно, на сърцето й олекна. Сякаш от плещите й падна непоносим товар и отново й даваха възможност да живее.

— Трябва да сте наясно, че аз мога само да ви предложа тази програма — продължи лекарят, — но вие сте тази, която ще я изпълни.

— Ще го направя — трескаво изрече Катерин. — Обещавам.

— Най-трудно ще бъде да престанете с пиенето.

— Не, няма да е трудно.

Докато го казваше, Катерин разбра, че това е истината. Лекарят беше прав — тя пиеше, за да избяга. Но сега вече имаше цел, знаеше към какво се стреми. Стремеше се отново да спечели Лари.

— Вече никога няма да пийна и капка — отсече тя.

Лекарят видя изражението й и доволен кимна.

— Вярвам ви, мисис Дъглас.

Катерин се изправи. Беше удивена колко тромаво и недодялано е тялото й, но всичко щеше да се промени.

— Ще трябва да си купя дрехи по-малък размер — усмихна се тя.

Лекарят написа нещо на едно картонче.

— Това е адресът на клиниката. Ще ви очакват. След резултатите от изследванията отново ще се видим.

На улицата Катерин се огледа за такси, после си рече: „По дяволите, я по-добре да свиквам с физическите упражнения.“ И тръгна пеша. Пред една витрина спря, за да разгледа отражението си.

На бърза ръка беше обвинила Лари за разпадането на брака им, без изобщо да се замисли каква е нейната вина. Как той да има желание да се връща у дома при жена, която изглежда така? Колко бавно и неусетно се беше промъкнала тази непозната! Катерин се запита колко ли бракове са загинали по този начин — не с гръм и трясък, а с хленч, както е казал добрият стар Т. С. Елиът. — Е, това вече беше минало. Отсега нататък тя вече нямаше да се обръща назад, щеше да гледа само към прекрасното бъдеще.

Стигна модния квартал „Колонаки“. Минаваше покрай козметичен салон и внезапно й хрумна да влезе. Чакалнята беше от бял мрамор — просторна и елегантна. Една високомерна администраторка, която записваше клиентките, изгледа с неодобрение Катерин и я попита:

— С какво мога да ви услужа?

— Искам час за утре сутрин — каза Катерин. — За всички манипулации. — Изведнъж в съзнанието й изплува името на известния стилист фризьор. — Искам час и при Алеко.

Жената поклати глава.

— Ще ви запиша час, госпожо, но при някой друг.

— Слушайте — отсече Катерин, — ще кажете на Алеко, че ако не ме вземе, ще тръгна да разправям на всички в Атина, че съм негова редовна клиентка.

Жената ококори очи от изненада и бързо рече:

— Ще видя какво мога да направя. Заповядайте в десет сутринта.

— Благодаря — засмя се Катерин. — Ще дойда.

И излезе.

Пред себе си видя малка таверна с надпис на витрината: „МАДАМ ПИРИС — ГЛЕДАЧКА.“ Стори й се познат, най-неочаквано тя си припомни разказа на граф Папас за мадам Пирис. Беше нещо за някакъв полицай и лъв — но не се сещаше за подробностите. Не вярваше на гледачки, но не устоя на порива да влезе. Имаше нужда някой да й вдъхне вяра, да потвърди усещането й за прекрасното ново бъдеще, да й каже, че животът отново ще бъде хубав, че си струва да живее. Отвори вратата и влезе.

След ярката слънчева светлина й трябваха няколко мига, за да свикне с мрачното като пещера помещение. Различи в ъгъла тезгях и дузина маси и столове. Един уморен келнер я приближи и я заговори на гръцки.

— Няма да пия нищо, благодаря — каза Катерин. Изпита удоволствие от тези думи и ги повтори: — Няма да пия нищо. Искам да видя мадам Пирис. Тук ли е?

Келнерът посочи една празна маса в ъгъла на помещението и Катерин седна там. След няколко минути почувства, че някой застава до нея, и вдигна очи.

Жената бе облечена в черно, бе невероятно стара и слаба, с изсушено от времето ъгловато лице.

— Търсели сте ме — неуверено попита тя на английски.

— Да — отвърна Катерин. — Искам да ми гледате.

Жената седна и вдигна ръка. Келнерът донесе чаша гъсто черно кафе на малка табла. Постави го пред Катерин.

— За мене не — рече тя. — Аз…

— Пийте — каза мадам Пирис.

Катерин изненадано я погледна, после взе чашата и отпи глътка. Беше силно и горчиво. Тя остави чашката.

— Още — промълви жената.

Катерин понечи да възрази, после си помисли: „По дяволите, това, което губят от гледането, печелят от кафето.“ Отпи отново. Беше отвратително.

— Още — повтори мадам Пирис.

Катерин сви рамене и изпи последната глътка. На дъното на чашата остана гъста лепкава утайка. Мадам Пирин кимна, пресегна се и взе чашата от Катерин. Дълго време безмълвно се взираше в нея. Катерин се чувстваше глупаво. „И таз добра, интелигентно, свястно момиче като мен да наблюдава как една стара побъркана гъркиня се взира в празна чаша от кафе!“

— Идвате от много далече — изведнъж промълви жената.

— Как познахте? — насмешливо рече Катерин.

Мадам Пирис я погледна в очите и нещо в погледа на старата жена смрази Катерин.

— Вървете си у дома.

Катерин преглътна.

— Аз… съм си у дома.

— Вървете си там, откъдето сте дошли.

— Искате да кажете в Америка?

— Където и да е. Махнете се оттук, бързо!

— Защо? — попита Катерин, Постепенно я обхвана ужас. — Какво има?

Старицата поклати глава. Гласът й беше дрезгав, трудно произнасяше думите.

— Тя е навсякъде около вас.

— Коя?

— Махнете се!

В гласа й имаше настойчивост, някакъв тънък, остър, пронизителен звук като на измъчващо се от болка животно. Катерин почувства, че косата й настръхва.

— Плашите ме — простена тя. — Моля ви, кажете ми какво има!

Старата жена клатеше глава, очите й бяха безумни.

— Махнете се, преди да ви настигне.

Катерин почувства, че я обзема паника. Беше й трудно да диша.

— Кой да ме настигне?

Лицето на старицата се изкриви от болка и ужас.

— Смъртта. Тя идва към вас.

Жената стана и изчезна в задната стаичка.

Катерин седеше неподвижна, сърцето й силно биеше, ръцете й трепереха и тя здраво ги стисна, за да ги успокои. Улови погледа на келнера и понечи да си поръча пиене, но се въздържа. Нямаше да позволи на една луда жена да провали светлото й бъдеще. Седя там, дишайки дълбоко, докато се овладя; след доста време се изправи, взе чантата и ръкавиците си и излезе от таверната.

Вън, на ослепително ярката слънчева светлина отново се почувства по-добре. Беше глупаво да се плаши от някаква бабичка. Това чудовище трябва да бъде арестувано, за да не плаши хората. „Отсега нататък ще си гадая само на сладки“ — помисли си Катерин.

Щом се прибра в апартамента и погледна дневната, сякаш я видя за пръв път. Гледката беше отчайваща. Всичко бе потънало в прах, из цялата стая бяха разхвърляни дрехи. Струваше й се невероятно, че в пиянския си унес не е забелязвала всичко това. Щеше да започне гимнастиката, като почисти основно. Отправи се към кухнята, когато чу шум от спалнята. Сърцето й тревожно се сви и тя предпазливо тръгна натам.

В стаята беше Лари. На леглото имаше затворен куфар, а той подреждаше багаж в друг куфар. Катерин го гледа известно време, после рече:

— Ако е за Червения кръст, вече им дадох.

Лари вдигна поглед.

— Заминавам.

— Пак ли с Демирис?

— Не — отговори той, без да спира. — Сам. Махам се оттук.

— Лари…

— Няма какво да обсъждаме.

Тя влезе в спалнята, мъчеше се да се овладее.

— Но, но… трябва да поговорим за много неща. Днес бях на лекар и той ми каза, че ще се оправя. — Думите й се изливаха като порой. — Ще спра да пия и…

— Кати, всичко е свършено. Искам развод.

Думите му й подействаха така, сякаш някой я бе цапардосал в стомаха. Стоеше и стискаше силно зъби, за да не избълва жлъчката, надигаща се към гърлото й.

— Лари — бавно промълви тя, за да не трепери гласът й. — Не те обвинявам за това, което изпитваш. И аз съм виновна, може би повече от теб, но всичко ще се промени. Ще се променя, наистина. — Катерин умоляващо протегна ръка. — Моля те само да ми дадеш възможност.

Лари я погледна в лицето — очите му бяха студени и презрителни.

— Влюбен съм в друга. От теб искам само да ми дадеш развод.

Катерин дълго стоя така, после се обърна, върна се в дневната и седна на дивана. Докато той събираше багажа си, тя разглеждаше гръцко модно списание. Чу гласа му:

— Моят адвокат ще се свърже с теб.

После вратата се трясна.

Седеше и внимателно разгръщаше страниците. Когато свърши, грижливо сложи списанието в средата на масата, отиде в банята, отвори аптечката, извади един бръснач и си преряза вените.

19.НОЕЛ И КАТЕРИН

Атина, 1946 година

Призраци в бяло плаваха около нея, отдалечаваха се с тих шепот на език, който Катерин не разбираше, но затова пък разбираше, че е в ада и трябва да си плати за греховете. Бяха я вързали за леглото, това вероятно влизаше в наказанието, но тя пак беше доволна, защото усещаше как Земята се върти във Вселената и се страхуваше да не би без връзките да падне от планетата. Най-сатанинското беше, че всичките й нерви бяха извадени от тялото й. Катерин усещаше хилядократно по-силно всичко и вече не издържаше. От тялото й се разнасяха ужасяващи непознати шумове. Тя чуваше кръвта си, която течеше във вените като бучаща червена река. Чуваше ударите на сърцето си, като че ли великани биеха огромен барабан. Нямаше клепачи, бяла светлина струеше в мозъка й, заслепявайки я с яростта си. Всички мускули на тялото й потрепваха неспокойно като кълбо змии под кожата й, готови да нападнат.

Пет дни, след като я бяха докарали в болница „Евангелисмос“, Катерин отвори очи и видя, че се намира в малка бяла болнична стая. Сестра в колосана бяла престилка оправяше леглото й, а доктор Никодес беше допрял стетоскоп до гърдите й.

— Хей, студенее — отпаднало запротестира тя.

Той я погледна и рече:

— Я виж кой се е събудил!

Катерин бавно огледа стаята. Светлината изглеждаше нормална, тя вече не чуваше бученето на кръвта си, нито биенето на сърцето и агонията на тялото си.

— Мислех, че съм в ада. — Гласът й беше като шепот.

— Наистина бяхте.

Тя погледна китките на ръцете си. Кой знае защо бяха превързани.

— Откога съм тук?

— От пет дни.

Изведнъж си спомни защо е превързана.

— Май направих глупост.

— Да.

Катерин затвори очи и промълви:

— Съжалявам.

Когато отново ги отвори, беше вечер. Бил Фрейзър седеше на стол до леглото й и я гледаше. На нощното шкафче имаше цветя и бонбони.

— Здравей — бодро рече той. — Изглеждаш много по-добре.

— По-добре от кога? — вяло попита тя.

Той хвана ръката й.

— Наистина ме изплаши, Катерин.

— Толкова съжалявам, Бил.

Усети, че се задавя, и се изплаши, че ще заплаче.

— Донесох ти цветя и бонбони. Когато се почувстваш по-силна, ще ти донеса и книги.

Тя гледаше милото му силно лице и си мислеше: „Защо не обичам него? Защо съм влюбена в мъжа, когото мразя? Защо Бог трябваше да се превърне в палячо?“

— Как попаднах тук? — попита Катерин.

— С линейка.

— Кой ме намери?

Фрейзър помълча.

— Аз. Няколко пъти се опитвах да ти се обадя, не отговаряше, разтревожих се и разбих вратата.

— Май трябва да съм ти благодарна, но да ти кажа честно, още не съм убедена в това.

— Искаш ли да поговорим за случилото се?

Катерин поклати глава и от движението главата й започна да пулсира.

— Не — прошепна тя с тих глас.

Фрейзър кимна.

— Утре трябва да замина. Ще се обаждам.

Катерин усети нежна целувка на челото си и притвори очи, за да не вижда нищо. Когато отново ги отвори, бе полунощ и тя беше сама.

Рано на другата сутрин Лари дойде да я види. Катерин го наблюдаваше как влиза в стаята и сяда на стола до леглото й. Очакваше, че ще е измъчен и нещастен, но той изглеждаше прекрасно — слаб, загорял и спокоен. Катерин ужасно съжаляваше, че не е успяла да среше косата си и да си сложи червило.

— Как си, Кати? — попита я Лари.

— Страхотно. Самоубийството винаги ми се отразява добре.

— Страхуваха се, че няма да оживееш.

— Съжалявам, че съм те разочаровала.

— Това, което казваш, е много мило.

— Но е истина, нали, Лари? Щеше да се отървеш от мен.

— За Бога, не искам да се отърва от теб по този начин, Катерин. Искам само развод.

Тя гледаше този загорял красив мъж, за когото се беше омъжила — сега лицето му бе малко по-посърнало, устата му — малко по-сурова, момчешкото му очарование се беше поизтъркало. За какво толкова се измъчваше тя? За седемте години мечти? Беше му се отдала с толкова любов и надежди, че не можеше да понесе мисълта да се откаже от тях, да признае, че е направила грешка, превърнала живота й в безплодна пустиня. Спомни си Бил Фрейзър, общите им познати във Вашингтон, приятно прекараното време с него. Не можеше да си спомни кога за последен път се е смяла или дори усмихвала. Но всичко това всъщност беше без значение. В крайна сметка не пускаше Лари, защото все още го обичаше. Той чакаше отговора й.

— Не — каза Катерин. — Никога няма да ти дам развод.

Същата вечер Лари се срещна с Ноел в запустелия манастир Кайсариани в планината и й предаде разговора си с Катерин.

Ноел го изслуша съсредоточено и попита:

— Смяташ ли, че ще промени решението си?

Лари поклати глава.

— Понякога е страшно вироглава.

— Трябва отново да говориш с нея.

И Лари опита пак. През следващите три седмици той изчерпа всички доводи, които можа да измисли. Моли я, придумва я, бесня от яд, предлага й пари, но нищо не я трогваше. Катерин още го обичаше и беше сигурна, че ако той се опита, също ще се влюби в нея отново.

— Ти си мой съпруг — упорито повтаряше тя. — И ще останеш мой съпруг, докато умра.

Лари предаде думите й на Ноел.

Ноел кимна.

— Да.

Той я погледна озадачен.

— Какво „да“?

Лежаха на плажа на вилата, върху пухкави бели хавлии, метнати на напечения пясък. Небето беше дълбоко и блестящо синьо, осеяно тук-там с бели слоести облачета.

— Трябва да се отървеш от нея.

Тя се изправи и закрачи към вилата, дългите й грациозни крака се движеха плавно по пясъка. Лари остана да лежи смутен, мислеше, че сигурно не е разбрал думите й. Сто на сто тя не иска от него да убие Катерин. Тогава си спомни за Елена.

Двамата вечеряха на терасата.

— Нима не виждаш? Тя не заслужава да живее — каза Ноел. — Не те пуска, за да ти отмъсти. Иска да съсипе живота, нашия живот, любими.

Лежаха в леглото и пушеха, светещите огънчета на цигарите мигаха, отразени в огледалата на тавана.

— Ще й направиш услуга. Тя вече се опита да се самоубие. Иска да умре.

— Не съм в състояние да го направя, Ноел.

— Не си ли?

Тя започна да го гали по голия крак, нежно продължи нагоре към корема, като правеше малки кръгове с върховете на ноктите си.

— Аз ще ти помогна.

Лари отвори уста, за да възрази, ала Ноел го сграбчи с двете ръце и започна да го гали — едната леко и бавно, с другата — бързо и с натиск. Лари простена, посегна към нея и спря да мисли за Катерин.

По някое време през нощта се събуди, облян в студена пот. Беше му се присънило, че Ноел е избягала и го е изоставила. Тя лежеше до него в леглото. Лари я взе в обятията си и силно я притисна. До сутринта лежа буден, мислеше си какво ще стане с него, ако я загуби. Не съзнаваше, че е взел решение, но докато Ноел приготвяше закуската, внезапно рече:

— Ами ако ни хванат?

— Стига да действаме умно, няма да ни хванат.

И да беше доволна от капитулацията му, Ноел не го показа.

— Всеки клюкар в Атина знае, че двамата с Катерин не се разбираме — поде мрачно Лари. — Ако й се случи нещо, полицията ще ме заподозре.

— Разбира се — спокойно се съгласи Ноел. — Затова всичко ще бъде обмислено много внимателно.

Тя пренесе закуската, седна и започна да яде. Лари бутна чинията настрана, без да опита храната.

— Не ти ли е вкусно? — загрижено го попита Ноел.

Той я гледаше втренчено и се питаше що за човек е, щом й е вкусно, докато обмисля убийството на друга жена.

По-късно, докато караха платноходката, продължиха да го обсъждат и колкото повече говореха, толкова по-реална ставаше случайно хрумналата идея, въплътена чрез думите във факт.

— Трябва да прилича на нещастен случай — каза Ноел, — за да няма полицейско разследване. Атинските полицаи са много умни.

— Ами ако все пак направят разследване?

— Няма. Нещастието няма да стане тук.

— А къде?

— В Янина.

Тя се наведе и продължи да говори. Лари я слушаше как доразвива плана си, как отговаря на всяко негово възражение и импровизира блестящо. Когато най-после свърши, той трябваше да признае, че планът е безупречен. Можеха наистина да успеят.

Пол Метаксас беше неспокоен. Обикновено веселото му лице сега беше измъчено и напрегнато, ъгълчето на устата му нервно потрепваше. Нямаше насрочена среща с Константин Демирис, а при такова величие човек не се намъква току-така, но Метаксас каза на иконома, че въпросът е спешен, и ето че сега стоеше в огромния хол на вилата, зяпнал в Демирис.

— Извинявайте… че ви безпокоя, мистър Демирис.

Метаксас скришно изтри потните си длани в униформения панталон.

— Да не се е случило нещо с някой от самолетите?

— О, не. Аз… такова… въпросът е личен.

Демирис го гледаше равнодушно. Беше му правило никога да не се занимава с личните истории на своите служители. С това се занимаваха секретарите му. Чакаше Метаксас да продължи.

Пол Метаксас ставаше все по-нервен. Беше прекарал много безсънни нощи, преди да стигне до решението, довело го тук. Това, което правеше, му беше чуждо и противно, но той беше много предан най-вече на Константин Демирис.

— Става дума за мис Паж — рече той най-после.

За миг настъпи тишина.

— Влезте — каза Демирис.

Отведе летеца в облицованата с ламперия библиотека и затвори вратата. Взе плоска египетска цигара от платинената кутия и я запали. После погледна в плувналия в пот Метаксас и разсеяно попита:

— Какво за мис Паж?

Метаксас преглътна, чудейки се дали не е сбъркал. Ако беше разбрал правилно ситуацията, информацията му би трябвало да бъде оценена, но ако беше сбъркал…

Проклинаше се, че е избързал да дойде тук, но вече нямаше друг избор, освен да кара без заобикалки.

— Става дума за нея и Лари Дъглас.

Наблюдаваше лицето на Демирис, опитваше се да разчете израза му, но не видя и следа от интерес. Господи! Метаксас направи усилие да продължи.

— Те… живеят заедно в една вила в Рафина.

Демирис тръсна пепелта от цигарата в златен куполовиден пепелник. Метаксас усещаше, че ще го отпрати, че е направил ужасен гаф и това ще му струва работата. Трябваше да убеди Демирис, че казва истината. Думите му потекоха като порой.

— Сестра ми е икономка в една от вилите там. Много често ги виждала двамата на плажа. Познала мис Паж от снимките във вестниците, но не обърнала особено внимание. Преди няколко дни дойде на летището да вечеря с мен и аз я запознах с Лари Дъглас. Тогава тя ми каза, че това е мъжът, с когото живее мис Паж.

Черните като маслини очи на Демирис го гледаха втренчено и напълно безизразно.

— Аз… просто си помислих, че бихте искали да знаете — неуверено довърши Метаксас.

Когато Демирис проговори, гласът му звучеше глухо.

— Личният живот на мис Паж си е нейна работа. Едва ли ще се зарадва, че някой я шпионира.

Челото на Метаксас се покри с капчици пот. Господи, беше преценил положението съвсем погрешно. А искаше само да бъде лоялен.

— Уверявам ви, господин Демирис, исках само да…

— Сигурен съм, смятате, че го правите в мой интерес. Грешите. Има ли нещо друго?

— Не, няма.

Метаксас се обърна и избяга.

Константин Демирис се облегна на стола и вдигна невиждащи очи към тавана.

В девет часа на другата сутрин Пол Метаксас получи нареждане да се яви в мините на Демирис в Конго. Десет дни трябваше да превозва оборудване от Бразавил до мината. В сряда сутринта при третия полет самолетът се разби в гъстата зелена джунгла. Не бяха открити следи нито от трупа на Метаксас, нито от самолета.

Две седмици, след като изписаха Катерин от болницата, Лари дойде да я види. Беше събота вечер. Катерин си приготвяше омлет в кухнята. Затова не чу отварянето на външната врата и не усети присъствието на Лари, докато не се обърна и не го видя на прага. Неволно подскочи. Мъжът й рече:

— Извинявай, че те изплаших. Просто минах да видя как си.

Катерин усети, че сърцето й бие по-бързо, и се презря, задето Лари още й действа така.

— Добре съм. — Обърна се и извади омлета от тигана.

— Мирише на хубаво — каза Лари. — Нямах време да вечерям. Ако няма да те затрудни много, ще ми направиш ли и на мен един?

Тя го изгледа, после сви рамене.

Приготви му вечеря, но присъствието му я разстрои толкова много, че не можа да хапне и залък. Той й разказваше за полета, който току-що беше извършил, и някакъв забавен анекдот за един от приятелите на Демирис. Беше старият Лари — сърдечен, очарователен и завладяващ, сякаш между тях не се бе случило нищо лошо, сякаш не беше разбил съвместния им живот.

След вечеря й помогна да измие и да изсуши съдовете. Стоеше до нея край умивалника и близостта му пораждаше у Катерин силен физически копнеж. Колко време беше минало? Дори мисълта за това й беше непоносима.

— Наистина ми беше много приятно — каза Лари с момчешката си усмивка — Благодаря, Кати.

И с това приключи — мислеше си Катерин.

След три дни телефонът иззвъня — Лари се обаждаше от Мадрид, за да й каже, че се връща, й я питаше дали ще вечеря с него същата вечер. Катерин стискаше телефонната слушалка и го слушаше колко приветливо и непринудено говори.

— Довечера съм свободна — каза тя.

Вечеряха в Турколимано, Пирея. Катерин почти не докосна храната. Присъствието на Лари твърде болезнено й напомняше други ресторанти, в които бяха вечеряли заедно, редица вълнуващи вечери в отдавна мъртвото минало, любовта, която щеше да стигне и на двамата за цял живот.

— Ти не ядеш, Кати. Искаш ли да ти поръчам нещо друго? — загрижено я попита той.

— Обядвах късно — излъга Катерин.

„Сигурно няма да ме покани друг път, но и да ме покани, ще откажа“ — мислеше си тя.

След няколко дни Лари й се обади и двамата вечеряха в чудесен ресторант в потайните лабиринти около площад „Синтагма“. Казваше се „Старото палмово дърво“ и в него се влизаше през дълъг прохладен пасаж, пред който растеше палма. Вечеряха отлично и пиха „Хима“ — леко сухо гръцко вино. Лари беше страшно забавен.

Следващата неделя я покани да дойде със самолета до Виена. Вечеряха в хотел „Захер“ и се върнаха в Атина същата вечер. Вечерта наистина беше прекрасна — с вино, музика, запалени свещи, но Катерин изпитваше мрачното чувство, че тя не й принадлежи, че е предназначена за онази, другата Катерин Дъглас, която отдавна беше умряла и забравена. Когато се прибраха в жилището, тя рече:

— Благодаря, Лари, беше прекрасен ден.

Той се приближи към нея, прегърна я и понечи да я целуне. Катерин се дръпна, тялото й се скова, обхвана я внезапна паника.

— Не — промълви тя.

— Кати…

— Не!

Той кимна.

— Добре. Разбирам.

Катерин трепереше цялата.

— Нима?

— Знам, че се държах много лошо — промълви Лари. — Ако ми дадеш възможност, бих искал да си оправим отношенията, Кати.

„Господи“ — рече си тя. Стисна устни, за да не заплаче, и поклати глава. Очите й блестяха от сълзи.

— Твърде късно е — прошепна Катерин.

И остана загледана във вратата след него.

През седмицата Лари отново й се обади. Изпрати й цветя с малка бележка, а след това миниатюрни птички от различни страни, до които пътуваше със самолета. Очевидно беше положил доста усилия, защото разнообразието беше удивително — птичките бяха от порцелан, от нефрит, от тиково дърво и Катерин беше трогната, че той не е забравил за тази нейна страст.

Един ден телефонът иззвъня и тя чу гласа на Лари:

— Хей, намерих един гръцки ресторант с най-добрата китайска кухня извън Пекин.

Тя се разсмя и отвърна:

— Нямам търпение да я опитам.

Тогава всъщност всичко започна отначало. Бавно, внимателно, колебливо, но все пак беше едно начало. Лари не се опитваше да я целува, нито пък тя щеше да му го позволи, защото знаеше, че ако се остави на чувствата си, ако искрено се отдаде на този мъж, когото обича, а той отново я предаде, с нея е свършено. Веднъж завинаги. И така вечеряше, смееше се с него, но през цялото време вътрешно се сдържаше, беше нащрек — неуязвена и неуязвима, безразлична и недосегаема.

Бяха заедно почти всяка вечер. Понякога Катерин приготвяше вечеря вкъщи, друг път Лари я извеждаше. Веднъж тя спомена жената, за която й беше казал, че обича, и той отсече:

— С това е свършено.

Катерин не заговори никога повече за нея. Непрекъснато търсеше признаци, че Лари се среща с друга жена, но не ги намираше. Вниманието му беше насочено изцяло към нея, без той да бъде настойчив или взискателен. Сякаш изкупваше миналите си грехове.

И все пак дълбоко в себе си Катерин признаваше, че има още нещо. Май наистина го привличаше като жена. Вечер заставаше гола пред огледалото, изучаваше отражението си и се питаше с какво. Лицето й не беше зле — лице на някога хубаво момиче, преживяло мъка, с тъга в сериозните сиви очи, които я гледаха втренчено. Кожата й беше малко посърнала, брадичката й беше отпусната повече, отколкото трябва, но тя не откриваше в тялото си нищо, което да не може да се оправи с диета и масаж. Спомни си, че последния път, когато се е замисляла за това, си е прерязала вените. Потръпна. „Дяволите да го вземат Лари — предизвикателно си помисли тя. — Ако наистина ме иска, да ме приеме такава, каквато съм!“

Бяха ходили на гости и Лари я изпрати в четири часа сутринта.

Прекараха прекрасно. Катерин беше с нова рокля и изглеждаше доста привлекателна, хората се смееха на остроумията й и Лари се гордееше с нея. Когато влязоха в апартамента, Катерин посегна към ключа на лампата. Лари я хвана за ръката и рече:

— Почакай. По-лесно ми е да ти го кажа в тъмното.

Беше до нея, не я докосваше, но тя усещаше физическите вълни на привличането.

— Обичам те, Кати. Всъщност никога не съм обичал друга. Дай ми още една възможност.

Запали светлината и я погледна. Тя стоеше вцепенена и изплашена, на ръба на паниката.

— Разбирам, може би още не си готова за това, но защо да не започнем бавно. — Той се усмихна с милата си момчешка усмивка. — Нека започнем, като се държим за ръка.

Посегна и я хвана за ръката. Катерин го привлече към себе и се целунаха. Устните му бяха нежни, деликатни и внимателни, нейните — настойчиви и обезумели от копнежа, трупан през дългите самотни месеци. Любиха се, сякаш изобщо не беше минало толкова време, сякаш още караха медения си месец. Но имаше и нещо повече. Страстта им беше все така силна и неутолима, ала освен нея имаха общите преживявания, съзнанието, че този път всичко ще бъде наред и няма да се нараняват взаимно.

— Какво ще кажеш да заминем за втори меден месец? — попита я Лари.

— Да, любими. Ще можем ли?

— Разбира се. Имам да взимам отпуска. Ще тръгнем в събота. Знам едно великолепно място. Нарича се Янина.

20.НОЕЛ И КАТЕРИН

Атина, 1946 година

До Янина пътуваха десет часа с кола. На Катерин пейзажът й изглеждаше почти библейски, сякаш от друго столетие. Минаха покрай Егейско море, покрай малки белосани къщурки с кръстове на покривите и безкрайни овощни градини — лимони, череши, ябълки и портокали. Всяка педя земя беше терасирана и обработена. Прозорците и покривите на къщите бяха боядисани в яркосиньо сякаш напук на тежкия живот, изтръгнат с много усилия от каменистата почва. По стръмните склонове на планината бяха избуяли високи красиви кипариси.

— Погледни, Лари, нали са красиви! — възкликна Катерин.

— Не и за гърците — отвърна той.

— Какво искаш да кажеш? — погледна го тя.

— За тях те са лоша поличба. Обикновено ги засаждат на гробищата.

Минаха покрай множество плашила, направени съвсем надве-натри.

— Тук гаргите сигурно са много лековерни — смееше се Катерин.

Пътуваха през селца с невъзможни названия — Месолонги, Агелкастрон, Етоликон и Амфилохия.

Късно следобед стигнаха село Рион, което полегато се спускаше към река Рио. Тук трябваше да се качат на ферибот за Янина. След пет минути вече плаваха към Ипирос и Янина.

Седнаха на пейка на горната палуба. В далечината пред тях от следобедната мараня изникна сушата. На Катерин й се стори пуста и злокобна. Имаше праисторически вид, сякаш беше създадена за гръцките богове и простосмъртните бяха нежелани натрапници. Докато се приближаваха към брега, тя видя, че дъното е осеяно с остри скали. Злокобната планина беше наранена и разцепена там, където човекът беше издълбал път в нея. Подир двадесет и пет минути фериботът пристигна в малкото пристанище на Ипирос, не след дълго Катерин и Лари вече пътуваха нагоре из планината на Янина.

Катерин четеше на Лари пътеводителя:

— Разположена високо в планината Пинд, в дълбока котловина, оградена от стръмни алпийски зъбери, отдалеч Янина прилича на двуглав орел, сграбчил в ноктите си бездънното езеро Памвотис. Екскурзионни корабчета прекарват пътниците по тъмнозелените води до острова в средата на езерото и до отсрещния бряг.

— Звучи прекрасно — рече Лари.

Пристигнаха късно следобед и спряха направо пред хотела, стара, добре запазена сграда на хълм над града с множество бунгала, пръснати из градината. Един старец в униформа излезе да ги посрещне, видя щастливите им лица и рече:

— Младоженци.

Катерин погледна Лари и се усмихна.

— Как познахте?

— Винаги си личи — заяви старецът.

Отведе ги във фоайето, където се регистрираха, а после в бунгалото. В него имаше дневна, спалня, баня, кухня и голяма, покрита с мозайка тераса. Над върховете се разкриваше великолепна гледка към селото и езерото долу — тъмно и мрачно. Беше невероятно красиво — като на пощенска картичка.

— Не е много, но всичко е твое — усмихна се Лари.

— Приемам! — възкликна Катерин.

— Щастлива ли си?

Тя кимна.

— Не помня да съм била по-щастлива. — Приближи се до него и го прегърна пламенно. — Никога не ме пускай — пошепна Катерин.

Силните му ръце я притиснаха.

— Няма — обеща той.

Докато Катерин подреждаше багажа, Лари отиде във фоайето да поговори с администратора.

— Какво може да се прави тук? — попита той.

— Всичко — гордо отвърна администраторът. — В хотела имаме минерални бани. В околностите има условия за туризъм, за риболов, за плуване и гребане.

— Каква е дълбочината на езерото? — нехайно попита Лари.

Администраторът повдигна рамене.

— Никой не знае, сър. Езерото е с вулканичен произход и е бездънно.

Лари замислен кимна.

— А пещерите?

— Пещерите на Перама ли? Те са само на няколко километра оттук.

— Изследвани ли са?

— Някои от тях да, някои още са затворени.

— Ясно.

— Ако обичате да се катерите по планините, бих ви препоръчал връх Цумерка. Стига мисис Дъглас да не се бои от височината.

— Не — усмихна се Лари. — Тя е опитна планинарка.

— В такъв случай ще й хареса. Имате късмет с времето. Очаквахме мелтеми, но ни се размина.

— Какво е мелтеми? — попита Лари.

— Ужасен вятър, северняк. Нещо като вашия ураган. Задуха ли, никой не излиза навън. В Атина дори на океанските лайнери се забранява да излизат от пристанището.

— Радвам се, че ни се е разминало — рече Лари.

Лари се върна в бунгалото и предложи на Катерин да отидат да вечерят в селото. Тръгнаха по стръмната камениста пътека, която се спускаше към селото. Янина имаше една главна улица — „Крал Георг“, и две-три по-малки, успоредни на нея. От тези улици към къщите водеше лабиринт от черни пътища. Сградите бяха стари и порутени, иззидани от камъни, докарани с каруци от планината.

Главната улица беше разделена по средата с въжета, така че колите минаваха от лявата страна, а пешеходците — от дясната.

— Трябва да опитат тоя номер и на Пенсилвания Авеню — рече Катерин.

При градския площад имаше чудесен парк и в средата му висока кула с голям осветен часовник. Към езерото водеше улица с чинари от двете страни. Катерин имаше чувството, че всички улици водят към водата. Изпитваше някакъв страх от езерото. В него имаше нещо странно и зловещо. Навсякъде покрай брега растяха високи тръстики, които приличаха на алчни пръсти, посегнали да сграбчат някого.

Катерин и Лари се разходиха из живописната търговска част с магазини, наредени един до друг. До бижутерския магазин имаше хлебарница, до нея — месарница, до нея — таверна, после обущарница. Пред бръснарницата стояха хлапетии и мълчаливо наблюдаваха как бръснат един клиент. Катерин си помисли, че не е виждала по-красиви деца.

Навремето бе разговаряла с Лари да имат бебе, но той все не се съгласяваше, не се чувствал готов. Ала може би вече не мислеше така.

Катерин го погледна. Вървеше до нея — по-висок от другите мъже, хубав като гръцки бог. Реши, че ще поговори с него за това, преди да заминат. Все пак бяха на меден месец.

Минаха покрай някакво кино — „Паладиан“. Даваха два много стари американски филма. Катерин и Лари спряха да разгледат афишите.

— Имаме късмет — пошегува се тя. — „На юг от Панама“ с Роджър Прайър и Вирджиния Вейл и „Господин окръжният прокурор и делото Картър“.

— Не съм и чувал за такива филми — изсумтя Лари. — Това кино сигурно е по-старо, отколкото изглежда.

Вечеряха мусака, седнали отвън на площада под невероятната пълна луна. После се върнаха в хотела и се любиха. Беше прекрасен ден.

На сутринта тръгнаха с колата из красивата околност.

Поеха по тесен път, който се виеше край езерото и скалистия бряг, после лъкатушеше нагоре по хълма. По стръмния планински склон бяха накацали каменни къщи. Високо над езерото в гората съзряха бяла сграда, която приличаше на отколешен замък.

— Какво е това? — попита Катерин.

— Нямам представа — отвърна Лари.

— Хайде да видим.

— Добре.

Лари зави по черния път, който водеше към сградата. Минаха през поляна, по която пасяха кози. Пастирът ги изпроводи с поглед. Спряха пред пустия вход. Отблизо сградата приличаше на стара порутена крепост.

— Сигурно е изоставен замък на великан човекоядец — рече Катерин. — Като от приказките на братя Грим.

— Наистина ли искаш да разбереш какво е? — попита я Лари.

— То се знае. Може би идваме точно навреме, за да спасим изпаднала в беда девойка.

Лари й хвърли бърз странен поглед.

Слязоха от колата и се приближиха към масивната дървена порта, на която имаше огромно желязно чукало. Лари почука няколко пъти, зачакаха. Не се чуваше никакъв звук освен жуженето на летните насекоми в ливадата и шепота на вятъра в тревите.

— Сигурно няма никой — каза Лари.

— Или крият труповете — прошепна Катерин.

Изведнъж огромната порта започна да се отваря бавно със скърцане. Пред тях се появи облечена в черно монахиня.

Катерин се стресна и промълви:

— Извинете. Не знаехме каква е тази сграда. Няма никакъв надпис.

Монахинята ги изгледа, после с жест ги покани да влязат. Прекрачиха прага и се намериха в голям двор в средата на постройката. Беше странно тихо и Катерин изведнъж разбра какво й липсва — човешки гласове.

Обърна се към монахинята и я попита:

— Какво е това тука?

Жената поклати глава и им направи знак да почакат. Те я наблюдаваха как се отправя към стара каменна постройка в края на двора.

Зад сградата на нос, врязан в морето, се виждаше гробище, оградено с високи кипариси.

— Тук направо ме побиват тръпки — рече Лари.

— Като че ли попаднахме в друго столетие — отвърна Катерин.

Несъзнателно шепнеха от страх да не нарушат дълбоката тишина. По прозореца на главната сграда виждаха любопитни лица, които ги разглеждаха — все на жени, до една облечени в черно.

— Това е някаква лудница за набожни — отсъди Лари.

От сградата излезе висока слаба жена и бързо тръгна към тях. Беше в монашески одежди и имаше приятно приветливо лице.

— Аз съм сестра Тереза — каза тя. — С какво мога да ви помогна?

— Просто минавахме оттук — отвърна Катерин — и мястото събуди любопитството ни. — Тя погледна лицата, надничащи от прозорците. — Не искаме да ви безпокоим.

— Нямаме честта да приемаме често гости — каза сестра Тереза. — Почти нямаме връзка с външния свят. Ние сме монахини от Кармелитския орден. Дали сме обет за мълчание.

— За колко време? — попита Лари.

— Завинаги — до края на живота. Аз съм единствената тук, на която е позволено да говори, и то само когато се налага.

Катерин огледа големия тих двор и се опита да не трепери.

— Никой ли не излиза оттук?

Сестра Тереза се усмихна.

— Не. Няма за какво. Живеем между тези стени.

— Извинете, че ви обезпокоихме — рече Катерин.

Монахинята кимна.

— Няма защо. Бог да ви пази.

Катерин и Лари излязоха, огромната порта бавно се затвори след тях. Катерин се обърна да я погледне. Беше като затвор. Но това място й се струваше дори по-лошо, може би младите жени сами бяха дошли тук да търсят покаяние. Спомни си лицата им — момичетата се бяха зазидали зад тези стени, далече от останалия свят, за да живеят до сетния си дъх в дълбоко постоянно мълчание — досущ като в гроб. Знаеше, че никога няма да забрави това място.

21.НОЕЛ И КАТЕРИН

Атина, 1946 година

Рано на другата сутрин Лари слезе в селото. Извика и Катерин да отиде с него, но тя отказа — искала да си поспи. Веднага щом мъжът й тръгна, тя стана, бързо се облече и отиде във физкултурния салон на хотела, който беше открила предния ден. Инструкторката — една гръцка амазонка — й каза да се съблече, после критично огледа тялото й.

— Била сте мързелива, мързелива — сгълча жената Катерин. — Тялото ви е било хубаво. Стига да имате желание да поработите усилено, ако е рекъл Бог, пак ще стане хубаво.

— Имам желание — отсече Катерин. — Така че да видим какво е рекъл и Господ.

Под ръководството на гъркинята Катерин работеше всеки ден, понасяше мъките на масажа за оформяне на тялото, спартанска диета и изтощителна гимнастика. Криеше това от Лари, но в края на четвъртия ден промяната у нея беше достатъчно очевидна и той рече:

— Мястото ти се отрази добре. Приличаш на друго момиче.

— Аз съм друго момиче — отвърна Катерин неочаквано свенливо.

В неделя сутрин отиде на черква. Не беше присъствала на православна служба. Смяташе, че в малко селище като Янина и черквата ще бъде тясна и провинциална. Беше изненадана, когато влезе в голяма, богато украсена черква с красива резба по стените и тавана й с мраморен под. Пред олтара имаше десетина огромни сребърни свещника, по стените — стенописи с библейски сцени. Свещеникът беше слаб и мургав, с черна брада. Беше в широко расо, извезано със сърма и червена коприна, на главата бе с висока черна шапка. Покрай стените имаше дървени столове, а по тях редици от седалки. Мъжете седяха в предната част на черквата, жените — отзад. „Мъжете сигурно ще отидат първи в ада“ — помисли си Катерин. Запяха на гръцки, свещеникът слезе от подиума и се приближи към олтара. Една червена завеса се разтвори и зад нея се появи пищно облечен патриарх с бяла брада. На маса пред него имаше символично украсена със скъпоценни камъни корона и златен кръст. Старецът запали три свещи, завързани в едно и олицетворяващи, както предположи Катерин, Светата Троица, и ги подаде на свещеника.

Службата продължи един час. Катерин седеше и поглъщаше видяното и чутото, замислена за късмета си, и отправяше молитва за благодарност.

На другата сутрин двамата с Лари закусваха на терасата на бунгалото, която гледаше към езерото. Беше прекрасен ден. Слънцето грееше, от водата полъхваше лек ветрец. Симпатичен млад келнер донесе храната. Катерин беше по неглиже и когато келнерът влезе, Лари я прегърна и я целуна по шията.

— Каква чудесна нощ — промърмори той.

Келнерът се опита да скрие усмивката си и дискретно се оттегли. Катерин се почувства малко неудобно. Не беше в стила на Лари да проявява чувствата си пред непознати. „Той наистина се е променил“ — помисли тя. Всеки път, когато в стаята влезеше камериерката или пиколото, Лари я прегръщаше и показваше своята привързаност, сякаш искаше целият свят да разбере колко много я обича. Бе трогната.

— Планирал съм страхотна сутрин — рече Лари. Посочи на изток, където в небето се издигаше гигантски връх. — Ще се качим на връх Цумерка.

— Имам си принципи — заяви Катерин. — Никога не се катеря за нещо, което не знам как се пише.

— Хайде, хайде, казват, че оттам се разкрива чудесна гледка.

Катерин видя, че Лари говори сериозно. Пак погледна нагоре към планината. Имаше чувството, че се издига отвесно нагоре.

— Не ме бива в катеренето, мили — каза тя.

— Лесно е. Чак до горе има пътека. — Той се поколеба. — Ако не искаш да дойдеш с мен, мога да отида сам. — В гласа му се усещаше силно разочарование.

Беше толкова просто да откаже, да си остане и да се наслаждава на деня. Но Лари искаше и тя да бъде с него. За Катерин това беше достатъчно.

— Добре, трябва да си потърся шапка — заяви тя.

На лицето на Лари се изписа огромно облекчение и Катерин се зарадва, че е решила да тръгне. Освен това сигурно щеше да е интересно.

Никога досега не бе изкачвала планински връх.

Стигнаха ливада в края на селото, откъдето започваха планинските пътеки, и паркираха колата. Край пътя имаше малък павилион и Лари купи сандвичи, плодове, захаросани пръчки и голям термос с кафе.

— Ако там горе е хубаво, можем с жена ми да останем и през нощта — каза той на продавача и прегърна Катерин, а човекът се засмя.

Тръгнаха към началото на пътеката. Всъщност пътечките бяха две и водеха в противоположни посоки. Катерин си призна, че изглеждат леки — бяха широки и немного стръмни. Вдигна поглед към върха, беше зловещ и неприветлив, но те нямаше да се качват толкова високо. Щяха да повървят и да си направят пикник.

— Оттук — рече Лари и поведе Катерин по пътеката наляво.

Когато поеха нагоре, гъркът на павилиона ги изгледа загрижено. Дали да не изтича и да им каже, че са тръгнали по грешния път? Той беше опасен, по него вървяха само опитни алпинисти. Ала в този момент към щанда се приближиха купувачи и той забрави за двамата американци.

Слънцето припичаше, но колкото по-високо се изкачваха, толкова по-прохладен ставаше вятърът и съчетанието според Катерин беше великолепно. Денят беше хубав и тя беше с любимия човек. От време на време поглеждаше надолу и се изненадваше колко високо са се качили. Въздухът сякаш ставаше по-рядък и дишането се затрудняваше. Тя вървеше след Лари, защото пътеката беше станала твърде тясна, за да крачат един до друг. Чудеше се кога ли ще спрат за пикника.

Лари усети, че Катерин изостава, и спря да я изчака.

— Извинявай — едва си пое дъх тя. — Височината вече ми тежи. — Катерин погледна надолу. — Има да слизаме цяла вечност.

— Не е толкова далеч — отвърна Лари.

Обърна се и отново пое по тясната пътека. Катерин погледна след него, въздъхна и упорито продължи нагоре.

— Трябваше да се омъжа за шахматист — викна тя след него.

Лари не отговори. Беше стигнал внезапен остър завой на пътеката, където над дълбоката клисура беше прехвърлен малък дървен мост с едно-единствено въже вместо перила. Мостчето се клатеше от вятъра и изглеждаше твърде паянтово, за да издържи и един човек. Лари стъпи върху прогнила дъска, която хлътна под тежестта му, но все пак не се счупи. Той погледна надолу. Клисурата беше дълбока триста метра. Лари тръгна по моста, като мереше всяка своя стъпка. Катерин го извика. Беше стигнала моста.

— Хайде да не минаваме оттук! Мостът няма да издържи и котка!

— Няма откъде другаде да минем, освен ако не желаеш да летиш.

— Струва ми се опасно.

— Хората минават по него всеки ден.

Лари се обърна и продължи, а Катерин остана пред моста. Стъпи на него и той се олюля. Погледна надолу към дълбоката клисура и я обзе страх. Това вече не беше забавно — беше опасно. Вдигна очи и видя, че Лари е стигнал до края на моста. Стисна зъби, вкопчи се във въжето и тръгна над пропастта по моста, който се люлееше при всяка нейна крачка. Лари я наблюдаваше от другата страна. Катерин се придвижваше бавно, стиснала въжето, опитваше се да не поглежда към пропастта под нея. Лари виждаше изписания на лицето й страх. Когато стигна при него, Катерин трепереше от ужас или от хладния вятър, който духаше от заснежените планински върхове.

Тя рече:

— От мен няма да излезе алпинистка. Хайде вече да се връщаме, любими!

Лари я погледна изненадано.

— Но още не сме видели гледката, Кати.

— Това, което видях, ми стига за цял живот.

Той я хвана за ръцете.

— Виж какво — усмихна й се, — малко по-нататък има хубаво спокойно местенце за пикник. Ще спрем там. Става ли?

Катерин кимна без желание.

— Добре.

— Така те искам, момичето ми!

Обърна се и отново потегли нагоре. Катерин го последва. Трябваше да признае, че гледката към долината и селото бе невероятна — ведра и идилична като на пощенска картичка. Наистина се радваше, че е тръгнала. Отдавна не беше виждала Лари така изпълнен с енергия. Сякаш колкото по-високо се изкачваха, толкова повече нарастваше възбудата му. Лицето му пламтеше, той непрестанно бъбреше за незначителни неща, сякаш за да се разтовари от нервно напрежение. Изпадаше във възторг от всичко — от катеренето, от гледката, от цветята край пътеката. Всичко придобиваше изключително значение, като че ли сетивата му бяха прекалено възбудени. Той се катереше без усилие, дори не се задъхваше, а Катерин едва си поемаше дъх заради все по-разредения въздух.

Краката й натежаха като олово. Дишаше трудно и тежко. Нямаше представа от колко време се катерят, но когато погледна надолу, селото се виждаше като миниатюра. Струваше й се, че пътеката става все по-стръмна и все по-тясна. Виеше се по ръба на пропастта и Катерин се притискаше колкото може по-плътно до планинския склон. А Лари й бе казал, че изкачването било леко. „За дива коза“ — помисли си Катерин. Пътеката почти не се забелязваше, нямаше никакви признаци, че по нея са минавали други летовници. Цветята постепенно намаляха, вече имаше само мъх и някакъв странен на вид кафеникав бурен, избуял между камъните. Катерин не знаеше колко още ще издържи. Зад един остър завой пътеката изведнъж изчезна и под краката й зейна главозамайваща пропаст.

— Лари! — изпищя тя.

Той моментално се появи до нея. Сграбчи я за ръката и я издърпа назад, показвайки й пътя през камъните, докато отново се появи пътеката.

Сърцето на Катерин биеше лудо. „Трябва да съм полудяла — мислеше си тя. — Прекалено стара съм, за да ходя по чукарите.“ Беше замаяна от височината и напрежението, виеше й се свят. Обърна се към Лари и над него съзря върха на планината. Бяха пристигнали.

Катерин лежеше на земята и възвръщаше силите си. Чувстваше хладния ветрец, който рошеше косата й. Ужасът бе преминал. Вече нямаше от какво да се страхува. Лари беше казал, че слизането е лесно. Той седна до нея.

— По-добре ли се чувстваш?

— Да — кимна тя.

Сърцето й биеше спокойно, тя отново започна да диша нормално. Пое си дълбоко дъх и му се усмихна.

— Трудното мина, нали? — попита го.

Лари дълго я гледа и промълви:

— Да, мина, Кати.

Катерин се изправи на лакът. На малкото плато беше скована дъсчена площадка, оградена със стари перила. От нея се разкриваше величествена гледка към главозамайващата панорама долу. Няколко крачки по-нататък Катерин видя пътеката, слизаща от другата страна на планината.

— О, Лари, наистина е красиво — промълви тя. — Чувствам се като Магелан.

Усмихна му се, но той гледаше на другата страна и Катерин разбра, че не я чува. Изглеждаше угрижен, напрегнат, сякаш нещо го тревожеше. Тя погледна нагоре и викна:

— Виж!

Към тях се носеше пухкав бял облак, пришпорван от режещия планински вятър.

— Идва насам. Никога досега не съм била в облаците. Сигурно е като в рая.

Лари наблюдаваше как Катерин се изправя и се насочва към разнебитената дървена площадка на ръба на скалата. Облегна се замислен на лакти и загледа как облакът се приближава към Катерин. Вече беше почти до нея, започна да я обгръща.

— Ще застана в него и ще го оставя да мине през мен! — извика тя.

След миг изчезна във въртящите се сиви валма.

Лари се изправи тихо. За момент остана съвсем неподвижен, после тръгна крадешком към нея. След секунди потъна в мъглата. Спря, не беше сигурен къде е Катерин. Сетне чу гласа й пред себе си.

— О, Лари, прекрасно е! Ела при мен.

Той бавно започна да се придвижва напред, воден от звука на гласа й, който бе приглушен от мъглата.

— Като нежен дъжд е — викаше тя. — Усещаш ли?

Сега гласът й беше по-близо, само на хвърлей от него.

Той пристъпи, търсейки я пипнешком с протегнати ръце.

— Лари! Къде си?

Вече можеше да различи фигурата й, подобна на призрак в мъглата, точно на ръба на скалата. Протегна ръце към нея и в този миг облакът отмина. Катерин се обърна и двамата се озоваха лице в лице едва на метър един от друг.

Изненадана, тя отстъпи назад, десният й крак беше на самия ръб на пропастта.

— Ох, стресна ме! — възкликна Катерин.

Усмихнат Лари направи още една крачка, посегна с две ръце към нея и в този миг силен глас изрече.

— За Бога, в Денвър имаме по-високи планини!

Извърна се смразен, бе пребледнял като платно. По пътеката от другата страна на планината се появиха група туристи с гръцки водач. Гъркът спря, щом видя Катерин и Лари, и изненадано рече:

— Добър ден! Сигурно сте се изкачили по източния склон.

— Да — напрегнато отвърна Лари.

Водачът поклати глава.

— Те са луди. Трябваше да ви предупредят, че тази пътека е опасна. По другия склон е много по-лесно.

— Ще го запомня за следващия път — каза прегракнало Лари.

Възбудата му бе изчезнала, сякаш бяха изключили захранването му.

— Да се махаме оттук! — рече той.

— Но нали току-що дойдохме. Случило ли се е нещо?

— Не — отсече той. — Просто не обичам тълпите.

Тръгнаха обратно по лекия път и Лари не проговори през цялото време. Сякаш бе обзет от смразяваща ярост. Катерин не разбираше защо. Бе убедена, че не е казала и направила нищо, с което да го обиди. Когато дойдоха другите туристи, държането му рязко се промени. Внезапно на Катерин й хрумна, че се досеща за причината за лошото му настроение, и се засмя. Сигурно е искал да я люби в облака! Затова беше тръгнал към нея с протегнати ръце. Но туристите му провалиха плановете. Тя почти се разсмя от радост. Гледаше Лари, който вървеше надолу по пътеката пред нея, и я обземаше топлота. Обеща си, че ще го възнагради, когато се приберат в хотела.

Но щом се върнаха в бунгалото и Катерин го прегърна и целуна, Лари й каза, че е уморен.

В три часа през нощта тя лежеше в леглото, прекалено развълнувана, за да заспи. Денят беше дълъг и страшен. Катерин мислеше за планинската пътека, за паянтовия мост, за катеренето по скалите. Най-после заспа.

На другата сутрин Лари отиде да поговори с администратора.

— Пещерите, които споменахте онзи ден… — започна той.

— А, да. Пещерите на Перама. Много са живописни и интересни. Непременно трябва да ги видите.

— Сигурно — нехайно рече Лари. — Не съм много по пещерите, но жена ми е чула за тях и непрекъснато моли да я заведа. Обича такива неща.

— Сигурен съм, че и на двамата ще ви хареса, мистър Дъглас. Ала на всяка цена вземете екскурзовод.

— Необходимо ли е? — попита Лари.

Администраторът кимна.

— Препоръчително е. Там се случиха няколко трагедии, изгубиха се хора. — Той понижи глас. — Двама младежи и до днес не са открити.

— Щом е толкова опасно, защо пускат вътре? — поинтересува се Лари.

— Опасна е само новооткритата част. Все още не е проучена добре и няма осветление. Но с екскурзовод няма от какво да се безпокоите.

— В колко часа затварят пещерите?

— В шест.

Лари намери Катерин, която четеше, облегната на огромен красив дъб.

— Как е книгата?

— Нищо особено.

Лари се приведе над нея.

— Администраторът ми разказа за едни пещери тук наблизо.

Тя го погледна малко неспокойно.

— Пещери ли?

— Непременно трябвало да ги видим. Всички младоженци ходели там. Вътре си пожелаваш нещо и то се сбъдвало. — Гласът му беше по момчешки нетърпелив. — Какво ще кажеш?

Катерин се поколеба за миг, мислеше си, че Лари наистина е като малко момче.

— Щом искаш.

Той се усмихна.

— Страхотно! Ще отидем следобед. Ти си чети. Аз ще отскоча до града да взема някои неща.

— Искаш ли да дойда с теб?

— Не — непринудено отвърна Лари. — Веднага ще се върна. Не се притеснявай.

Тя кимна.

Той се обърна и замина.

В града намери малък универсален магазин, където купи джобно фенерче, батерии и кълбо канап.

— В хотела ли сте отседнали? — попита продавачът, докато му връщаше рестото.

— Не — отговори Лари. — Просто минавам на път за Атина.

— На ваше място бих внимавал — посъветва го човекът.

Лари го стрелна с очи.

— Защо?

— Приближава буря. Нали чувате как блеят овцете.

Лари се прибра в хотела в три аса. В четири двамата с Катерин тръгнаха към пещерите. Беше излязъл силен вятър, на север започваха да се трупат буреносни облаци, които скриха слънцето.

Пещерите на Перама са на тридесет километра източно от Янина. През вековете огромните сталагмити и сталактити са приели формата на животни, на дворци, на накити, а пещерите са се превърнали в туристическа забележителност.

Катерин и Лари пристигнаха в пет часа — час преди края на работното време. На входа Лари купи билети и една брошура за пещерите. Бедно облечен екскурзовод се приближи и предложи услугите си.

— Само петдесет драхми — напевно подхвана той, — и ще ви разведа по най-хубавия маршрут.

— Не ни трябва водач — отсече Лари.

Катерин го погледна, изненадана от острия му тон. Той я хвана за ръка.

— Да вървим.

— Убеден ли си, че не ни трябва водач?

— За какво ни е? Това е изнудване. Само ще влезем и ще разгледаме пещерата. Ще прочетем каквото трябва в брошурата.

— Добре — любезно се съгласи Катерин.

Входът на пещерата беше по-голям, отколкото беше очаквала, и бе ярко осветен с прожектори. Беше пълно с туристи. Стените и таванът бяха осеяни с внушителни фигури, изваяни от камък: птици, великани, цветя и корони.

— Фантастично е! — възкликна Катерин. Разлисти брошурата. — Никой не знае колко стари са тези пещери.

Гласът й звучеше глухо и отекваше под каменния таван. Над главите им висяха сталактити. Издълбан в скалата тунел водеше към втора, по-малка зала, осветена от голи крушки на жици. И тук беше пълно с невероятни фигури — безумни, разточителни творения на природата. В дъното имаше табела, на която пишеше: „Опасно за живота. Не влизай.“

Зад табелата зееше черна дупка. Лари небрежно се запъти натам и се огледа. Катерин разглеждаше изваянията около входа. Лари взе табелата и я метна встрани, после се върна при Катерин.

— Влажно е — каза тя. — Тръгваме ли?

— Не!

Тонът на Лари беше твърд. Тя го погледна изненадана.

— Има още за разглеждане — обясни той. — Администраторът ми каза, че най-интересна е новооткритата част. На всяка цена трябвало да я видим.

— Къде е? — попита Катерин.

— Ето там.

Лари я хвана за ръка и двамата се отправиха към зеещата черна бездна в дъното на пещерата.

— Не можем да влезем — рече Катерин. — Тъмно е.

Той я потупа по ръката.

— Не се безпокой. Администраторът ме предупреди да взема фенерче. — Извади го от джоба си. — Ето заповядай — виждаш ли?

Запали го и тънкият лъч освети дълъг тъмен коридор в древната скала. Катерин стоеше и се взираше в тунела.

— Изглежда толкова голяма — плахо каза тя. — Сигурен ли си, че не е опасно?

— Разбира се — отвърна Лари. — Тук водят ученици.

Катерин все още се колебаеше, искаше й се да останат при другите туристи. Струваше й се някак си опасно.

— Добре — продума тя.

Тръгнаха по прохода. Бяха изминали само няколко метра, но тъмнината погълна кръга светлина, идващ от главната пещера. Проходът рязко завиваше наляво, после надясно. Бяха сами в един студен, вечен, прастар свят. В светлината на фенерчето Катерин зърна лицето на Лари и отново забеляза предишното оживление. Точно такъв израз имаше и в планината. Стисна по-здраво ръката му.

Пред тях тунелът се разделяше на две. Катерин виждаше грубия камък на ниския таван там, където се разделяше в две посоки. Спомни си за Тезей и Минотавъра и се запита дали няма да се натъкнат на тях. Отвори уста да предложи да се връща, но преди да проговори, Лари каза:

— Ще вървим наляво.

Тя го погледна с надежда, че гласът й звучи нормално, и рече:

— Скъпи, не смяташ ли, че трябва да тръгваме обратно? Става късно. Ще затворят пещерите.

— Отворени са до девет — отвърна Лари. — Искам да намеря една пещера. Току-що открита. Казват, че наистина била фантастична.

Той продължи напред. Катерин се поколеба, търсеше извинение да не ходят нататък. Но в края на краищата защо пък да не разгледат и другите пещери? На Лари му доставяше удоволствие. Ако това му бе необходимо, за да бъде щастлив, тя бе готова да стане най-големият — как ли се казваше? — спелеолог на света.

Лари беше спрял и я чакаше.

— Идваш ли? — нетърпеливо подвикна той.

Тя се опита да се покаже ентусиазирана.

— Да. Само гледай да не ме изгубиш.

Лари не отговори. Тръгнаха по отклонението вляво, стъпвайки внимателно по камъчетата, които се ронеха под краката им. Лари бръкна в джоба си и след миг Катерин чу, че нещо пада на земята. Той продължи да върви.

— Не изпусна ли нещо? — попита тя. — Стори ми се, че чух…

— Ритнах един камък — отвърна Лари. — Да вървим по-бързо.

Продължиха напред, а Катерин не разбра, че след тях се размотава кълбото канап.

Тук таванът на пещерата беше по-нисък, стените — по-влажни и — Катерин се засмя на мислите си — по-злокобни. Тунелът пред тях сякаш започваше да се стеснява заплашително и злокобно.

— Това място май не ми харесва — проговори тя.

— Не ставай смешна, Кати, това е просто пещера.

— Как смяташ, защо сме единствените тук?

— Малко хора знаят за тази част — колебливо отвърна Лари.

Продължиха да вървят, докато Катерин загуби всякакво чувство за време и пространство.

Проходът отново започна да се стеснява, скалите от двете страни се нахвърляха върху тях с остри неочаквани издатини.

— Къде, мислиш, се намира това място? — попита Катерин. — Вече сигурно наближаваме Китай.

— Остава още малко.

Гласовете им звучаха неясно и глухо като повтарящо се, заглъхващо ехо. Застудя, но студът беше влажен и лепкав. Катерин потръпваше. В лъча на фенерчето откриха, че проходът пред тях отново се раздвоява. Спряха. Тунелът вляво беше по-голям от този вдясно.

— Трябва да сложат светоотразяващи пътни знаци — рече Катерин. — Вероятно сме отишли прекалено далеч.

— Не — отвърна Лари. — Сигурен съм, че е този вдясно.

— Наистина започна да ми става студено, скъпи. Хайде да се връщаме.

Той се обърна да я погледне.

— Почти стигнахме, Кати. — Стисна ръката й. — Ще те стопля, когато се върнем в бунгалото. — Видя нежеланието, изписано на лицето й. — Слушай, ако в следващите две минути не открием залата, ще се върнем. Става ли?

Катерин почувства, че на сърцето й олеква и признателно каза:

— Добре.

— Да вървим.

Завиха по тунела вдясно. Лъчът на фенерчето рисуваше тайнствени трептящи десени по сивата скала пред тях. Катерин погледна назад — беше тъмно като в рог. Сякаш фенерчето изрязваше светлина от ужасния мрак и я придвижваше няколко стъпки напред, затваряйки ги в малка светла утроба. Внезапно Лари спря.

— По дяволите!

— Какво има?

— Май преди малко сбъркахме на разклонението.

Катерин кимна.

— Добре, да се връщаме.

— Нека проверя. Чакай ме тук.

Тя го погледна изненадана.

— Къде отиваш?

— Ще се върна само няколко крачки. — Гласът му беше напрегнат и неестествен.

— Ще дойда с теб.

— Ако съм сам, ще стане по-бързо, Катерин. Само ще проверя при последното разклонение — рече нетърпеливо той. — След десет секунди съм тук.

— Добре — смутено рече тя.

Наблюдаваше как Лари се обръща и поема обратно в тъмнината, откъдето бяха дошли, обгърнат в ореол светлина като ангел в недрата на земята. След миг светлината изчезна и тя беше потопена в непрогледен мрак. Стоеше трепереща и броеше секундите. После минутите.

Лари не се връщаше.

Катерин чакаше, усещайки как мракът се плиска край нея като злокобни невидими вълни.

— Лари! — извика тя — гласът й беше дрезгав и несигурен. Прокашля се и изкрещя по-силно: — Лари!

Чу как звукът заглъхва на хвърлей от нея, убит от мрака. Сякаш нищо не можеш да живее на това място. Катерин усети първите тръпки на ужаса. Казваше си: „Разбира се, Лари веднага ще се върне, просто трябва да стоя където съм и да не се паникьосвам.“

Минутите в тъмнината едва се влачеха и тя започна да осъзнава, че се е случило нещо ужасно. С Лари сигурно е станало злополука, може би се е подхлъзнал на някой камък и си е ударил главата в острите издатини по стените на пещерата. Сигурно в този миг лежи само на няколко крачки от нея и кръвта му изтича. Или се е загубил. Или фенерчето е угаснало и той не може да се измъкне от недрата на тази пещера, както и тя.

Изпита чувството, че се задушава, че се дави, обзе я безумна паника. Обърна се и бавно тръгна в посоката, от която бяха дошли. Тунелът беше тесен и ако Лари лежеше на земята ранен и безпомощен, имаше вероятност да го намери. Скоро щеше да стигне разклонението. Движеше се предпазливо, под краката й се търкаляха камъчета. Стори й се, че чува далечен звук, и спря, за да се ослуша. Лари! Беше тихо и тя отново тръгна, после пак го чу. Беше бръмчене, сякаш някой превърташе касетофон. Тук имаше някой.

Извика и чу как гласът й заглъхва в тишината. Ето пак! Бръмченето, Приближаваше към нея. Ставаше все по-силно, движеше се бързо като свистящ полъх на вятъра. Идваше все по-близо и по-близо. Изведнъж връхлетя върху нея в мрака — студена, лепкава кожа докосна бузите й, целуна устните й, запълзя по главата й, тя усети остри нокти в косата и по лицето си, задуши я лудешко пляскане на крила, някакъв неописуем ужас я нападна в тъмнината.

Катерин припадна.

Лежеше на остър камък, който й убиваше, и това й помогна да се свести. Бузата й беше топла и лепкава — чак след минута Катерин разбра, че е от собствената й кръв. Спомни си крилата и ноктите нападнали я в мрака, и се разтрепери.

В пещерата имаше прилепи.

Опита се да си припомни какво знае за прилепите. Беше чела, че са летящи мишки и се събират с хиляди. Единствената друга информация, която изрови от паметта си, беше, че има прилепи вампири, но тя бързо отпъди тази мисъл. Седна без желание, дланите на ръцете й пареха от болка, издрани в острите камъни.

„Не можеш да седиш тук със скръстени ръце. Стани и направи нещо“ — рече си тя. Мъчително се изправи на крака. Беше изгубила обувката си, роклята й беше скъсана, но Лари щеше да й купи утре друга. Представи си как двамата влизат в магазинчето в селото, как се смеят и щастливи й купуват бяла лятна рокля, но кой знае как, роклята се превърна в покров и отново започна да я обхваща паника. Трябваше да мисли за утрешния ден, не за кошмара, който я обгръщаше в момента. Трябваше да върви. Но накъде. Бе изгубила посоката. Ако тръгнеше в погрешна посока, щеше да навлезе по-навътре в пещерата, ала разбираше, че не може да стои така. Опита се да прецени колко време е изминало, откакто бяха влезли в пещерата. Сигурно един час, може би два. Нямаше начин да разбере колко време е била в безсъзнание. Сигурно ще започнат да ги търсят двамата с Лари. Ами ако никой не забележи, че ги няма? Не се отбелязваше кой влиза или излиза от пещерата. Тя можеше да остане тук завинаги.

Събу и другата си обувка и започна да върви, стъпваше бавно и внимателно, протегнала напред парещите си ръце, за да се предпази от неравните стени на тунела. „Най-дългото пътуване започва с една-единствена крачка — сети се тя. — Казали са го китайците, а те са толкова умни. Измислили са фойерверките и имат достатъчно ум в главата си, за да не се натикват в някаква тъмна дупка в земята, където никой няма да ги открие. Ако продължа да вървя, ще попадна на Лари или на туристи, ще се върнем в хотела, ще си пийнем и ще се посмеем на всичко това.“

Изведнъж спря. В далечината отново се чу бръмченето, което се движеше към нея като призрачен експресен влак. Разтрепери се и запищя. Само след миг я връхлетяха — стотици прилепи се блъскаха в нея, удряха я със студените си лепкави крила, душаха я с покритите си с козина тела, всичко се превърна в неописуем кошмар.

Последното, което си спомняше, преди да изгуби съзнание, беше, че вика Лари.

Лежеше на студения, влажен под на пещерата. Очите й бяха затворени, но съзнанието й изведнъж се пробуди и тя си помисли: „Лари иска да ме убие.“ Сякаш мисълта се беше съхранила в подсъзнанието й. В миг на просветление тя чу думите на Лари: „Влюбен съм в друга… Искам развод.“ Лари, който се приближава към нея в облака на върха на планината с протегнати ръце. Сети се как е погледнала надолу и е казала: „Има да слизаме цяла вечност“, а Лари бе отвърнал: „Не е толкова далеч“… Думите на Лари: „Не ни трябва водач… Май сбъркахме на разклонението. Чакай ме… След десет секунди съм тук…“ И после ужасяващата тъмнина.

Лари изобщо нямаше намерение да се връща. Помирението, меденият месец… всичко беше измама, част от плана му да я убие. През цялото време, докато тя самодоволно благодареше на Бога, че й е дал още една възможност, Лари е замислял как да я убие. И беше успял, защото Катерин знаеше, че никога няма да се измъкне оттук. Беше погребана жива в мрачна ужасна гробница. Прилепите си бяха отишли, но тя усещаше миризмата на гадната им слуз по лицето и тялото си и знаеше, че ще се върнат. Не бе сигурна, че ще запази разсъдъка си при още едно нападение. От тази мисъл отново се разтрепери и си наложи да диша бавно и дълбоко.

После отново чу звука и разбра, че няма да го понесе още веднъж. Започна като тихо бучене, но звуковата вълна се засилваше. Внезапно в тишината прокънтя мъчителен писък — пак и пак, а другият шум все повече се засилваше, в тъмния тунел се появи светлина. Катерин чу гласове, към нея се протягаха ръце, вдигнаха я, тя искаше да ги предупреди за прилепите, ала не можеше да спре да пищи.

22.НОЕЛ И КАТЕРИН

Атина, 1946 година

Лежеше тиха и неподвижна, за да не я намерят прилепите, и стиснала здраво очи, се ослушваше да долови бръмченето на крилата им.

Мъжки глас каза:

— Цяло чудо е, че я открихме.

— Ще се оправи ли?

Беше гласът на Лари.

Изведнъж Катерин отново бе обзета от ужас. Сякаш всички клетки в тялото й крещяха и я предупреждаваха да бяга. Убиецът беше дошъл да я търси. Тя простена:

— Не…

И отвори очи. Беше в леглото си в бунгалото. В краката й стоеше Лари, а до него — някакъв непознат. Лари тръгна към нея.

— Катерин…

— Не ме докосвай! — Гласът й беше слаб и пресипнал. Тя се дръпна.

— Катерин! — По лицето на Лари се изписа отчаяние.

— Махнете го оттук — замоли Катерин.

— Още е в шок — каза непознатият. — По-добре почакайте в другата стая.

Лари се вторачи в Катерин, лицето му беше безизразно.

— Разбира се. Ще направя всичко за нея.

Обърна се и излезе. Непознатият се приближи. Беше нисък, дебел мъж с приятно лице и мила усмивка. Говореше английски със силен акцент.

— Аз съм доктор Казомидес. Преживели сте много неприятни моменти, мисис Дъглас, но ви уверявам, че ще се оправите. Леко сътресение на мозъка и силен шок, но след няколко дни ще бъдете съвсем добре. — Той въздъхна. — Би трябвало да затворят тези проклети пещери. Това е трети нещастен случай за последната година.

Катерин понечи да поклати глава, но спря, усетила пулсираща болка.

— Не беше нещастен случай — глухо промълви тя. — Той се опита да ме убие.

Докторът я погледна.

— Кой се опита да ви убие?

Устата й беше суха, езикът й бе надебелял. Трудно изговаряше думите.

— М-моят съпруг.

— Ами, какво говорите!

Не й вярваше. Катерин преглътна и отново опита:

— Той ме остави в пещерата, за да умра.

Лекарят поклати глава.

— Било е нещастен случай. Ще ви дам успокоително и когато се събудите, ще се чувствате много по-добре.

Обхвана я страх.

— Не! — примоли се тя. — Не разбирате ли? Аз няма да се събудя. Отведете ме оттук.

Докторът успокоително се усмихна.

— Казах ви, ще се оправите, мисис Дъглас. Имате нужда само от хубав дълъг сън.

Бръкна в черна лекарска чанта и затърси спринцовка.

Катерин се опита да седне, но изгаряща болка прониза главата й и тя изведнъж потъна в пот. Падна на леглото, главата й пулсираше непоносимо.

— Все още не бива да правите опити да се движите — предупреди я доктор Казомидес. — Преживели сте ужасно изпитание. — Извади спринцовката, напълни я с кехлибарена течност от един флакон и каза: — Обърнете се, моля. Когато се събудите, ще се чувствате нов човек.

— Няма да се събудя — прошепна Катерин. — Той ще ме убие, докато спя.

Лицето на лекаря бе угрижено. Той се приближи към нея.

— Моля ви, обърнете се, мисис Дъглас.

Тя се взираше в него, в очите й се четеше упорство. Доктор Казомидес внимателно я обърна настрана, вдигна нощницата й и тя почувства убождане в хълбока.

— Готово.

Катерин се обърна по гръб и прошепна:

— Вие току-що ме убихте. — Очите й се напълниха със сълзи на безсилие.

— Мисис Дъглас, знаете ли как ви намерихме? — попита тихо лекарят.

Тя понечи да поклати глава, но си спомни за болката. Гласът му беше внимателен.

— Мъжът ви ни заведе при вас.

Катерин го зяпна — не го разбираше.

— Завил погрешно и се загубил в пещерата. Не могъл да ви намери и обезумял. Извикал полицията и ние незабавно организирахме спасителна група.

Тя го гледаше все така неразбиращо.

— Лари… е извикал помощ?

— Беше в ужасно състояние. Обвиняваше себе си за случилото се.

Тя лежеше и се опитваше да осмисли, да свикне с тази нова информация. Ако Лари се беше опитал да я убие, той нямаше да организира спасителна група за търсенето й и да се тревожи за нейната безопасност. Почувства се ужасно объркана. Докторът я наблюдаваше съчувствено.

— Сега спете — рече той. — Ще дойда да ви видя утре сутринта.

Катерин беше повярвала, че мъжът, когото обича, е убиец. Разбираше, че трябва да каже на Лари и да помоли да й прости, но главата й натежа, очите й започнаха да се затварят. „Ще му кажа по-късно — помисли си. — Когато се събудя. Той ще разбере и ще ми прости. И всичко отново ще бъде чудесно, точно както преди…“

Събуди я внезапен остър гръм. Очите й широко се разтвориха, сърцето й бързо заби. По прозореца на спалнята яростно барабанеше пороен дъжд, светкавица заля всичко с бледосиня светлина, от която стаята заприлича на преекспонирана фотография. Вятърът блъскаше къщата, мъчеше се с писък да се промъкне вътре, дъждът трополеше като хиляди малки барабани по покрива и прозорците. През няколко секунди се чуваше зловеща гръмотевица, последвана от светкавица.

Катерин се беше събудила от гръмотевиците. Помъчи се да седне и погледна малкия часовник на нощното шкафче. Беше замаяна от успокоителното, което докторът й сложи, и трябваше да се напрегне, за да различи цифрите на циферблата. Беше три часът през нощта. Беше сама. Лари сигурно бе в другата стая, бдеше, разтревожен за нея. Трябваше да го види, да му се извини. Внимателно спусна крака от леглото и се опита да се изправи. Главата й се завъртя. Започна да пада, но се хвана за таблата на леглото, докато й мина. Тръгна неуверено към вратата. Усещаше мускулите си схванати и непривикнали. Главата й болезнено бумтеше. За миг постоя така, подпряла се на бравата, после отвори вратата и влезе в дневната.

Лари не беше там. В кухнята светеше и тя тръгна натам, залитайки. Лари стоеше прав с гръб към нея и тя го повика, но силна гръмотевица заглуши гласа й. Преди отново да го извика, в полезрението й се появи жена. Лари каза:

— За теб е опасно да… — виещият вятър отнесе останалите думи.

— Трябваше да дойда. Трябваше да се уверя, че…

— … ни видят заедно. Никой няма да…

— … казах ти, че това е моя грижа…

— Няма нищо, което да ни…

— … сега, докато спи.

Катерин стоеше като попарена, не можеше да помръдне. Сякаш чуваше стробоскопични звуци, бързи, пулсиращи фрази. Останалата част от изреченията се губеше във виещия вятър и гръмотевиците.

— … трябва да действаме бързо, преди тя да…

Катерин пак бе обзета от ужас, от неописуема сковаваща паника. Кошмарът е бил истина. Лари се опитваше да я убие. Трябваше да се махне оттук, преди да я открият, преди да я убият. Разтреперана, тя заотстъпва бавно назад. Блъсна една лампа, но успя да я хване, преди да е паднала на пода. Сърцето й биеше толкова силно, че Катерин се страхуваше да не го чуят въпреки гръмотевиците и дъжда. Стигна външната врата, отвори я и вятърът почти я изтръгна от ръцете й.

Излезе в нощта и затвори вратата след себе си. Студеният шибащ дъжд веднага я измокри до кости и чак сега тя осъзна, че е само по нощница. Но какво от това! Сега важното беше да избяга. През проливния дъжд виждаше светлините във фоайето на хотела. Би могла да отиде там и да помоли за помощ. Но дали ще й повярват? Спомни си изражението на доктора, когато му каза, че Лари иска да я убие. Не, ще помислят, че е истеричка, и ще я предадат на Лари. Трябваше да се махне от това място. Тя се отправи към стръмната камениста пътека, която водеше към селото.

Поройната буря я беше превърнала в кално хлъзгаво тресавище, което всмукваше босите й крака и я забавяше. Катерин имаше чувството, че тича в някакъв кошмар, че напразно се опитва да избяга със забавени движения, докато преследвачите й я гонят. Непрекъснато се подхлъзваше и падаше на земята, стъпалата й кървяха от острите камъни по пътеката, но тя дори не ги усещаше. Беше изпаднала в шок, движеше са като робот, падаше, повалена от някой порив на вятъра, ставаше и пак тръгваше надолу по пътеката към селото, без да знае къде отива. Вече не усещаше и дъжда.

Пътеката внезапно я изведе на тъмна пуста улица на края на селото. Катерин продължаваше да залита напред като подгонено животно, несъзнателно правеше стъпка след стъпка, ужасена от страхотните шумове, раздиращи нощта, и светкавиците, които превръщаха небето в пъкъл.

Стигна езерото, спря и втренчено се загледа в него, а вятърът развяваше тънката й нощница. Спокойните води се бяха превърнали в кипящ, разпенен океан, шибан от демонични ветрове, които вдигаха високи вълни, разбиващи се жестоко една в друга.

Катерин стоеше и се опитваше да си спомни какво прави там. Изведнъж се сети. Отиваше на среща с Бил Фрейзър. Той я чакаше в красивата си къща, за да се оженят. Над водите Катерин зърна жълта светлинка сред поройния дъжд. Бил беше там и я чакаше. Но как да стигне до него? Погледна надолу и видя лодки с гребла, които се въртяха в бурните води и се дърпаха от кея.

Тя разбра какво трябва да направи. Излази до една лодка и скочи в нея. Борейки се да запази равновесие, развърза въжето, което я държеше за кея. Лодката веднага отскочи навътре, устремена към свободата. Катерин падна. Привдигна се на пейката и взе веслата, като се мъчеше да си спомни как ги използва Лари. Но нямаше никакъв Лари. Сигурно е бил Бил. Да, спомняше си как Бил гребеше, а тя седеше в лодката. Щяха да се срещнат с майка му и баща му. Катерин се опита да раздвижи веслата, но гигантските вълни подхвърляха и въртяха лодката, греблата се изплъзнаха от ръцете й и водата ги погълна. Тя седеше и гледаше как изчезват от погледа й. Лодката се носеше към средата на езерото. Зъбите на Катерин затракаха от студ, тя започна да трепери, обхваната от неудържими спазми. Почувства, че нещо се плиска в краката й, погледна и видя, че лодката се пълни с вода. Разплака се, защото сватбената й рокля щеше да се намокри. Бил Фрейзър й я беше купил и сега щеше да се ядоса.

Тя беше с булчинска рокля, защото двамата с Бил бяха в черква, и свещеникът, който приличаше на бащата на Бил, рече: „Ако някой е против този брак, да каже сега или…“, и тогава женски глас добави: „Сега, докато тя спи“, светлините угаснаха и Катерин отново беше в пещерата, Лари я държеше, а жената плискаше срещу нея вода, за да я удави. Затърси жълтата светлинка в дома на Бил, но тя беше изчезнала. Той вече не искаше да се ожени за нея и сега Катерин си нямаше никого.

Брегът вече беше много далеч, скрит в шибащия пороен дъжд, Катерин беше сама в бурната нощ с вятъра мелтеми, който пищеше в ушите й. Лодката започна да се люлее коварно, големите вълни се разбиваха в нея. Ала Катерин вече не се страхуваше. По тялото й се разливаше приятна топлина, тя усещаше дъжда като меко кадифе по кожата си. Сключи ръце пред гърдите си и започна да казва една молитва, която беше научила като малко момиченце.

— Сега лягам да спя… и моля Бог душата ми да пази… и ако умра в съня… моля Бог душата ми да прибере.

Обзе я чудно щастие, защото знаеше, че най-после всичко е наред. Отиваше си у дома.

В този миг голяма вълна подхвана лодката и тя бавно започна да се преобръща в черното бездънно езеро.