Отвъд полунощ

23.ПРОЦЕСЪТ

Атина, 1947 година

Пет часа преди началото на процеса за убийство срещу Ноел Паж и Лари Дъглас зала № 33 на съдебната палата Арсакион в Атина вече беше претъпкана. Съдебната палата се помещаваше в огромно сиво квадратно здание между улица „Университетска“ и „Стада“. Углавни дела се гледаха само в три от тридесетте зали на сградата; в зали № 21, № 30 и № 33. За този процес бяха избрали зала № 33, защото беше най-голяма. В коридорите нямаше къде игла да падне и на двата входа на залата стояха полицаи в сиви униформи, които възпираха тълпата. Щандът за сандвичи в коридора беше опразнен още първите пет минути, пред телефонната кабина чакаше дълга опашка.

Началникът на полицията Йоргос Скури лично се бе заел с мерките за сигурност. Беше пълно с фоторепортери, които за негова радост го снимаха доста. Пропуските за залата вървяха на висока цена. От седмици гръцките съдии бяха обсипвани с молби от приятели и близки. Вътрешните хора, успели да получат пропуски, ги разменяха срещу различни услуги или ги продаваха на чакалите, които ги пласираха с печалба по петстотин драхми на парче.

Обстановката за процеса беше съвсем обикновена. От години арена на хиляди съдебни битки, зала № 33 на втория етаж беше запусната и стара. Бе широка десетина метра и дълга към дванадесет. Имаше три реда места с разстояние от два метра между тях, на всеки ред имаше по девет дървени пейки.

В предната част на залата зад полираната махагонова преграда се издигаше подиум с кожени столове с високи облегалки за тримата председателстващи съдии. Над средния стол — зад председателя на съда, висеше мръсно квадратно огледало, в което се отразяваше част от залата.

Пред подиума беше свидетелското място — малка издигната площадка с катедра и дървена поставка за документи. На катедрата бе сложено разпятие, изработено от златно фолио — Христос на кръста с двама от учениците си отстрани. В дъното беше ложата на съдебните заседатели, където вече седяха десетимата заседатели. Най-вляво беше скамейката на обвиняемите. Пред подсъдимите беше масата на адвокатите.

Стените на залата бяха гипсови, а подът беше покрит с линолеум за разлика от протритите дъсчени подове в залите на първия етаж. От тавана висяха дузина електрически крушки със стъклени глобуси. В единия ъгъл имаше старомодна печка с кюнци, които влизаха в тавана. Част от залата беше отделена за журналисти. Имаше представители на Ройтер, на Юнайтед Прес, на Интернешънъл Нюс Сървис, на Китайската телеграфна агенция, на Франс Прес, на ТАСС.

Обстоятелствата около един процес за убийство са достатъчно сензационни, но тук действащите лица бяха толкова прочути, че развълнуваните зяпачи не знаеха къде да гледат по-напред. Беше като цирк с три арени. На първия ред седеше звездата Филип Сорел, за когото се говореше, че е бивш любовник на Ноел Паж. На път към залата Сорел беше счупил един фотоапарат и категорично беше отказал да говори пред репортерите. Седеше затворен и мълчалив, издигнал невидима стена около себе си. Зад Сорел бе Арман Готие. Високият мрачен режисьор непрекъснато оглеждаше залата, сякаш трупаше материал за следващия си филм. До него седеше Израел Кац — прочутият френски хирург и герой от Съпротивата.

През два стола седеше Уилям Фрейзър — съветник на президента на Съединените щати. Мястото до Фрейзър се пазеше и в залата мълниеносно плъзна слух, че ще се появи Константин Демирис.

Накъдето и да погледнеха, зяпачите виждаха познати лица — политик, певец, известен скулптор, прочут писател. Но въпреки че сред публиката имаше знаменитости, вниманието беше насочено напред.

В единия край на подсъдимата скамейка седеше Ноел Паж. Беше изумително красива, медената й кожа беше по-бледа от обичайното, бе облечена, сякаш току-що излизаше от салон на Шанел. В нея имаше нещо царствено, аристократично, засилващо драматизма на онова, което я бе сполетяло, и изострящо възбудата и кръвожадността на зрителите.

Един американски седмичник писа: „Вълнението, което струеше към Ноел Паж от тълпата, дошла на процеса й, беше толкова силно, че сякаш присъстваше физически в залата. Не че хората изпитваха симпатия или враждебност, те просто чакаха. Съдената за убийство беше супержена, богиня на златен пиедестал, извисил се над тях. Те бяха дошли да видят своя идол смъкнат до тяхното равнище и унищожен. В залата витаеха същите чувства, изпълвали сърцата на простолюдието, стекло се да види как Мария-Антоанета поема в двуколката към своята гибел.“

Ноел Паж не беше единственото действащо лице. В другия край на подсъдимата скамейка седеше Лари Дъглас, обзет от стаен гняв. Красивото му лице беше бледо, той беше отслабнал, но това само подчертаваше изваяните му черти и много от присъстващите жени копнееха да го прегърнат и някак да го утешат.

След като го арестуваха, Лари получи стотици писма от жени от цял свят, много подаръци и предложения за женитба.

Третата звезда беше Наполеон Котас. В Гърция той бе не по-малко известен от Ноел Паж. Беше признат за един от най-големите адвокати криминалисти в света. Клиентелата му обхващаше от глава на правителството, хванат да бърка в държавната хазна, до убиец, заловен от полицията на местопрестъплението, и той никога не бе губил важно дело. Слаб и изпит, Котас седеше в залата и наблюдаваше зрителите с големи, тъжни, кръвясали очи, изпъкващи на съсипаното му лице. В съда говореше бавно и колебливо, изразявайки се с големи затруднения. Понякога толкова се мъчеше да намери думата, че някой от съдебните заседатели услужливо му я подсказваше и тогава върху лицето на адвоката се изписваха такова облекчение и неизразима благодарност, че всички съдебни заседатели изпитваха прилив на симпатия към него. Извън съдебната зала той говореше ясно и хапливо, със съвършено владеене на езика и синтаксиса. Знаеше седем езика и ако му позволяваше голямата заетост, четеше лекции пред юристи по целия свят.

Недалеч от Котас на масата на адвокатите седеше Фредерик Ставрос — защитник на Лари Дъглас. Специалистите бяха единодушни, че Ставрос може би е достатъчно компетентен да води обикновени дела, но в дадения случай е напълно безпомощен.

Във вестниците и в съзнанието на масите Ноел Паж и Лари Дъглас вече бяха осъдени като виновни. Никой нито за миг не се съмняваше в тяхната вина. Професионалните комарджии залагаха тридесет срещу едно, че обвиняемите ще бъдат съдени. Това внасяше допълнителна възбуда — да видят как най-големият адвокат криминалист в Европа ще извърши своето вълшебство при такива изключително неблагоприятни обстоятелства.

Новината, че Котас ще защитава Ноел Паж — жената, която бе изменила на Константин Демирис и го бе направила за смях пред всички, — предизвика фурор. Котас беше могъщ, но Константин Демирис беше стократно по-могъщ и никой не можеше да си представи какво е накарало адвоката да застане срещу Демирис. Истината беше много по-интересна от невероятните слухове, които се носеха.

Адвокатът беше поел защитата на Ноел Паж по лична молба на Демирис.

Три месеца преди началото на процеса в килията на Ноел в затвора на улица „Свети Никодемос“ влезе надзирателят и й каза, че Константин Демирис е поискал разрешение за свиждане. Ноел се питаше кога ли ще получи вест от него. Не й се беше обаждал от арестуването й. Мълчанието му не вещаеше добро.

Беше живяла достатъчно дълго с Демирис и знаеше колко е себичен, знаеше, че няма да се спре пред нищо, за да отмъсти и за най-малката обида. Беше го унизила както никой дотогава, а той беше достатъчно могъщ, за да получи ужасно възмездие. Само не се знаеше какво ще предприеме. Ноел беше сигурна, че е под достойнството му да подкупва съдебните заседатели или съдиите. Щеше да се задоволи единствено с някакъв сложен план за отмъщение. Нощи наред Ноел лежеше будна в килията си, поставяше се на мястото на Демирис, отхвърляше стратегиите една след друга, търсеше безукорен план, точно както би постъпил той. Сякаш играеше наум шах с Демирис, в който двамата с Лари бяха пионките, а залог бе животът им.

Може би Демирис искаше да премахне и двамата, ала Ноел познаваше по-добре от всеки друг коварството му и смяташе, че е възможно да унищожи само единия от тях, за да накара другия да живее в мъки. Ако уредеше да бъдат екзекутирани, щеше да получи възмездието си, но прекалено бързо — нямаше да може да му се наслади. Ноел внимателно обмисляше всяка възможност, всеки вариант на играта. Константин Демирис би могъл да организира нещата така, че Лари да умре, а тя да остане да живее — в затвора или под неговия контрол, това щеше да е най-сигурният начин да удължи безкрайно отмъщението си. Първо Ноел щеше да изживее скръбта от загубата на любимия човек, после — да понася всички изтънчени мъчения, които Демирис ще й измисли. Част от удоволствието той щеше да изпита, като я предупреди за това и тя изпие до дъно чашата на отчаянието.

Затова Ноел не беше изненадана, когато надзирателят влезе в килията да я предупреди, че Константин Демирис иска свиждане.

Беше първа. Въведоха я в кабинета на директора и тактично я оставиха, с чантичката с гримове, донесена от прислужницата й, за да се подготви за свиждането с Демирис.

Ноел не обърна внимание на козметиката, гребените и четките върху масата и се приближи до прозореца. За пръв път от три месеца можеше да погледа света навън, ако не се броят миговете, когато я заведоха от затвора в съда, за да прочетат обвинението срещу нея. Откараха я в затворническа камионетка с решетки, свалиха я в мазето, откъдето заедно с надзирателите тя се качи с тесния асансьор до коридора на втория етаж. След предварителното следствие я върнаха в затвора до началото на процеса.

Сега Ноел се взираше навън към движението по улица „Университетска“, където мъже, жени и деца бързаха към домовете и семействата си. За пръв път в живота си изпита страх. Не хранеше илюзии, че ще бъде оправдана. Четеше вестниците и разбираше, че процесът няма да е обикновен. Щеше да е кървава баня, в която двамата с Лари щяха да бъдат пожертвани, за да бъде успокоена съвестта на възмутената общественост. Гърците я мразеха, защото тя се беше подиграла със светостта на брака, завиждаха й, защото беше млада, красива и богата, презираха я, защото усещаха безразличието й към техните чувства.

В миналото се бе отнасяла безгрижно към живота, неразумно бе пиляла времето, сякаш то нямаше край, ала сега нещо у нея се беше променило. Пред заплахата да умре Ноел за пръв път разбра колко много й се искаше да живее. Страхът й набъбваше като скоротечен рак и ако можеше, тя беше готова да направи компромис, за да запази живота си, макар да разбираше, че Демирис ще намери начин да го превърне в ад. Щеше да мисли за това, когато му дойдеше времето. Тогава щеше да намери начин да го надхитри.

Но сега имаше нужда от помощта му, за да остане жива. Имаше само едно предимство. Винаги беше приемала мисълта за смъртта безгрижно, така че Демирис нямаше представа колко много означаваше животът за нея сега. Ако разбереше, сто на сто щеше да я остави да умре. Ноел отново се запита какви ли мрежи е изплел около нея през последните няколко месеца, но чу, че вратата на кабинета се отваря, обърна се и видя Константин Демирис, застанал на прага. Погледна го стъписано и си даде сметка, че вече няма от какво да се страхува.

Само за няколко месеца Константин Демирис беше остарял с десет години. Изглеждаше измъчен и изпит, дрехите му висяха. Но вниманието й бе привлечено от очите му — очите на душа, минала през ада. Нямаше и следа от мощта, която се излъчваше от него, от енергичната му непреодолима жизненост. Сякаш беше угасена някаква лампа, от която беше останало бледо сияние след някогашния ослепителен блясък. Той стоеше и се взираше в нея, а очите му бяха изпълнени с болка.

За части от секундата Ноел се запита дали това не е някакъв номер, част от плана му, но никой на света не би могъл да бъде толкова добър артист. Ноел наруши дългото мълчание.

— Извинявай, Коста — промълви тя.

Демирис бавно кимна, сякаш това му струваше голямо усилие.

— Исках да те убия — уморено проговори той със старчески глас. — Бях пресметнал всичко.

— Защо не го направи?

— Защото ти ме уби преди това. Никога досега не съм имал нужда от никого. Мисля, не съм и страдал истински — отвърна тихо той.

— Коста…

— Не. Остави ме да довърша. Аз не съм човек, който прощава. Ако можех да живея без теб, щях да го направя. Но не мога. Не издържам повече. Искам да се върнеш при мен, Ноел.

Тя се бореше да не издаде чувствата си.

— Това вече не зависи от мен.

— Ако можех да те освободя, би ли се върнала при мен? Завинаги?

Завинаги. През съзнанието на Ноел в миг преминаха хиляди образи. Никога вече нямаше да види Лари, никога нямаше да го докосне, да го прегърне. А докато беше жива, винаги щеше да има някаква възможност. Ноел погледна Демирис.

— Да, Коста.

Демирис не откъсваше очи от нея, по лицето му се разля вълнение. Проговори с дрезгав глас:

— Благодаря ти. Ще забравим миналото. То вече не може да се промени. — Оживено добави: — Интересува ме бъдещето. Ще ти намеря адвокат.

— Кой?

— Наполеон Котас.

И в този миг Ноел разбра, че наистина е спечелила партията.

Шах. Мат.

Наполеон Котас седеше на дългата дървена маса за адвокатите и си мислеше за предстоящата битка.

Предпочиташе делото да се гледа в Янина, не в Атина, но бе невъзможно, тъй като според гръцките закони делото не можеше да се гледа в окръга, където е извършено престъплението. Котас изобщо не се съмняваше във вината на Ноел Паж, но това не беше важно за него, защото като всички адвокати, защитаващи криминални престъпници, смяташе вината или невинността на клиента за несъществени. Всеки имаше право на справедлив съд.

Но предстоящият процес беше нещо съвсем различно. За пръв път в професионалната си практика Наполеон Котас си беше позволил да се ангажира емоционално с клиент — беше влюбен в Ноел Паж. Срещна се с обвиняемата по молба на Константин Демирис и въпреки че имаше представа за нея, беше съвсем неподготвен за действителността. Тя го прие като гост. Не прояви нито безпокойство, нито страх. В началото Котас отсъди, че Ноел не си дава сметка в каква безизходица е. Но се оказа точно обратното. Беше най-умната и очарователна жена, която беше срещал, и определено най-красивата. Външността му лъжеше, но адвокатът беше познавач на жените и можеше да оцени изключителните качества на клиентката си. За него беше радост просто да седи и да разговаря с нея. Приказваха за право, за престъпления, за история и тя непрекъснато го смайваше. Котас напълно оценяваше връзката й с мъж като Константин Демирис, ала отношенията й с Лари го озадачаваха. Чувстваше, че Ноел стои много над Дъглас, но предполагаше, че някаква необяснима химична реакция кара хората да се влюбват в най-невероятни партньори. Блестящи учени се женеха за празноглави блондинки, големи писатели — за глупави актриси, умни държавници — за уличници.

Котас си спомни срещата с Демирис. Двамата се познаваха, но юридическата фирма на Котас никога не беше работила за Демирис. Той покани адвоката в дома си във Варкиза. Започна разговора без заобикалки:

— Сигурно знаете, че процесът ме интересува много. Мис Паж е единствената жена, която съм обичал истински в целия си живот.

Говориха шест часа, обсъждаха всички страни на делото, всяка възможна стратегия. Решиха: Ноел трябва да твърди, че е невинна. Наполеон Котас щеше да получи два пъти по-голям хонорар, а фирмата му ставаше главен юридически съветник на обширната империя на Демирис — завидно положение, което щеше да носи милиони печалба.

— Не ме интересува как ще го направите — ожесточено завърши Демирис. — Само внимавайте нещо да не се обърка.

Котас прие сделката. После по ирония на съдбата се влюби в Ноел Паж. Беше ерген, въпреки че имаше много любовници, и сега, когато намери единствената жена, за която би искал да се ожени, тя беше недостижима. Погледна Ноел на подсъдимата скамейка — беше красива и спокойна. Носеше обикновен черен вълнен костюм и проста бяла блуза с висока яка, приличаше на принцеса от приказките.

Тя се обърна, видя, че Котас я гледа, и топло му се усмихна. Той й отвърна, но съзнанието му вече беше заето с трудната задача, която му предстоеше. Разсилният призоваваше за тишина — влизаше съдът.

Зрителите се изправиха, влязоха двамата съдии в цивилни костюми и заеха местата си. Председателят на съда ги последва и зае централното място.

Процесът започна.

Прокурорът Петрос Демонидес неспокойно се изправи, за да прочете пред съда обвинението. Беше опитен и способен прокурор, но и друг път — всъщност много пъти — беше заставал срещу Наполеон Котас и резултатът винаги беше един и същ. Старият проклетник беше непобедим. Почти всички адвокати притискаха до стената свидетелите на другата страна, докато Котас ги глезеше — отрупваше ги с внимание и преди да свърши с въпросите към тях, те си противоречаха във всичко в стремежа си да му помогнат. Той имаше дарбата да превръща сигурните доказателства в предположения, а предположенията — в измислици. Притежаваше най-блестящия юридически ум и най-добрите познания за юриспруденцията, които Демонидес беше срещал, но силата му не беше в това. Силата му беше в познаването на хората. Веднъж един репортер го бе попитал как е научил толкова много за човешката природа.

— Не знам абсолютно нищо за човешката природа — бе отговорил Котас. — Аз просто познавам хората.

Това негово изказване се цитираше често. Отгоре на всичко този процес беше като по поръчка за Котас — блясък, страст и убийство. Демонидес беше уверен в едно — Наполеон Котас нямаше да се спре пред нищо, за да спечели делото. Но той също нямаше да отстъпи. Разполагаше с убедителни доказателства срещу подсъдимите и дори Котас да омагьосваше съдебните заседатели, та те да пренебрегнат доказателствата, нямаше как да повлияе на тримата съдии. И така с решителност, примесена със — страх, прокурорът започна речта си.

Вещо, с размах изложи обвинението срещу двамата подсъдими. По закон председателят на десетимата съдебни заседатели беше юрист, затова Демонидес се обръщаше към него по правната същност на въпроса, а към останалите — по общите моменти.

— До края на процеса ще докажем, че обвиняемите са замисляли да убият предумишлено Катерин Дъглас, защото е пречела на плановете им. Нейната единствена вина е, че е обичала своя съпруг, и за това е била убита. Двамата подсъдими са се намирали на местопрестъплението. Те единствени са имали подбудите и възможността да го направят. Ще докажем безспорно…

Демонидес говори кратко и по същество. След него беше ред на адвоката на подсъдимите.

Зрителите в залата наблюдаваха как Наполеон Котас непохватно събира материалите си и се подготвя за встъпителното си слово. Бавно и колебливо се приближи към ложата на съдебните заседатели, сякаш изпълнен със страхопочитание пред всичко наоколо.

Докато го наблюдаваше, Уилям Фрейзър не можеше да не се възхити от ловкостта му. Ако не беше прекарал една вечер в английското посолство заедно с Котас, също щеше да се заблуди от държането му. Видя как съдебните заседатели услужливо се навеждат напред, за да чуят думите, които тихо се отронваха от устата на Наполеон Котас.

— Тази жена не е съдена за убийство — обърна се адвокатът към съдебните заседатели. — Убийство не е имало. Ако е било извършено убийство, сигурен съм, че блестящият ми колега, обвинителят, щеше да бъде така добър да ни покаже тялото на жертвата. Той не го е направил, значи няма труп. Следователно няма и убийство. — Той спря, почеса се по темето и се загледа в пода, сякаш се опитваше да си спомни докъде е стигнал. Кимна на себе си, после вдигна поглед към заседателите. — Не, господа, този процес е за друго. Моята клиентка я съдят, защото е нарушила друг закон — неписан закон, според който не трябва да прелюбодейства със съпруга на друга жена. Пресата вече я осъди като виновна, обществото — също и сега искат наказанието й. — Котас се спря, извади голяма бяла носна кърпа, вгледа се за миг в нея, сякаш се питаше откъде се е взела, издуха носа си и я прибра в джоба си. — Добре. Щом е нарушила закона, да я накажем. Но не и за убийство, господа. Не и за убийство, каквото не е било извършено. Ноел Паж не е виновна, че е била любовница на… — той замълча деликатно — … много известен човек. Името му е тайна, но ако искате да го научите, можете да го намерите на първа страница във всички вестници.

Публиката се засмя одобрително.

Огюст Ланшон се обърна и гневно изгледа зрителите. Малките му свински очички блестяха гневно. Как смееха да се присмиват на неговата Ноел! Демирис не значеше нищо за нея — нищо! Жената винаги изпитва обич към мъжа, на който е отдала девствеността си. Дебелият дребен търговец от Марсилия все още не беше успял да се свърже с Ноел, но беше платил четиристотин драхме за скъпоценния пропуск за съдебната зала и можеше всеки ден да вижда жената, която толкова обичаше. Когато я оправдаеха, той щеше да се намеси и да поеме живота й в свои ръце. Насочи вниманието си към адвоката.

— Обвинението посочи, че двамата подсъдими — мис Паж и мистър Лорънс Дъглас — са убили съпругата на мистър Дъглас, за да се оженят. Погледнете ги — Котас се обърна към Ноел Паж и Лари Дъглас, всички погледи в залата — също. — Влюбени ли са един в друг? Възможно е. Но означава ли това, че са замисляли убийство? Не. Ако в делото има жертви, те са пред вас. Много внимателно проучих всички доказателства и се убедих, а мисля, ще убедя и вас, че тези двама души са невинни. Трябва да обясня на съдебните заседатели, че аз не представлявам Лорънс Дъглас. Той си има адвокат, много способен колега. Но обвинението твърди, че подсъдимите заедно са замисляли и извършили убийство. Значи, ако единият е виновен — и двамата ще бъдат виновни. Сега аз ви казвам, че и двамата са невинни. И само наличието на труп би ме накарало да променя мнението си. А такъв няма. — Котас говореше все по-ядосано. — Това е измислица. Дали Катерин Дъглас е мъртва или жива, клиентката ми знае толкова, колкото и вие. Откъде да знае? Никога не се е срещала с нея, камо ли да й причини зло. Представете си колко чудовищно е да ви обвинят, че сте убили някого, когото изобщо не сте виждали. Има много предположения какво е могло да се случи с мисис Дъглас. Това, че е била убита, е само едно от тях. Най-вероятно тя е разбрала по някакъв начин за любовта между съпруга й и мис Паж и от обида — не от страх, господа, — от обида е избягала. Това е толкова просто, а за такова нещо не може да се екзекутират невинни хора.

Фредерик Ставрос — адвокатът на Лари Дъглас — тайно въздъхна от облекчение. Непрекъснато го преследваше кошмарът, че оправдават Ноел Паж, а неговият клиент го осъждат. Ако това се случеше, той щеше да стане за посмешище сред колегите си. Ставрос търсеше начин да се закачи за звездата на Котас, но Котас го свърши вместо него. Свърза двамата подсъдими и така превърна защитата на Ноел и в защита на неговия клиент. Спечелването на делото щеше да промени бъдещето на Фредерик Ставрос, да му даде всичко, което е искал. Той почувства, че го обзема топла благодарност към стария вещ адвокат.

Доволен, отбеляза, че съдебните заседатели поглъщат всяка дума на Котас.

— Тази жена не се интересува от материалните неща — с възхищение говореше адвокатът. — Била е готова без колебание да се откаже от всичко заради човека, когото обича. Скъпи приятели, това положително не е характерно за една хладнокръвна, пресметлива убийца.

Котас продължаваше и съдебните заседатели явно чувстваха все по-голямо състрадание и разбиране към Ноел. Бавно и умело адвокатът изграждаше облика на красивата жена, любовница на един от най-могъщите и богати мъже в света, отрупвана с разкош и привилегии, която в крайна сметка се е поддала на любовта си към беден млад пилот, когото познава отскоро. Котас въздействаше върху чувствата на съдебните заседатели като музикант виртуоз — разсмиваше ги, просълзяваше ги, изяло владееше вниманието им. Щом завърши встъпителната си реч, Котас тромаво се затътри към дългата маса и непохватно седна, а зрителите едвам се сдържаха да не изръкопляскат.

Лари Дъглас слушаше защитата на Котас и беснееше. Нямаше нужда да го защитават. Не беше направил нищо. Целият процес беше глупава грешка и за всичко беше виновна Ноел. Идеята беше нейна. Лари я погледна — красива и спокойна, но не усети тръпка, страстта се бе превърнала в бледа сянка на чувство и той се удиви, че е рискувал живота си заради нея. Погледът му се спря на ложата на журналистите. Привлекателна двадесетгодишна репортерка го гледаше втренчено. Леко й се усмихна и видя как лицето й засия.

Петрос Демонидес разпитваше един свидетел.

— Бихте ли казали името си пред съда?

— Алексис Минос.

— Вашата професия?

— Адвокат.

— Моля ви, погледнете подсъдимите, господин Минос, и кажете на съда дали сте срещали някой от тях.

— Да, сър.

— Кого?

— Мъжа.

— Мистър Лорънс Дъглас?

— Точно така.

— Бихте ли ни казали при какви обстоятелства се срещнахте с него?

— Преди половин година той дойде в моята кантора.

— За професионален съвет ли?

— Да.

— С други думи, искаше от вас някаква правна услуга.

— Да.

— Бихте ли ни казали, какво точно искаше?

— Да получи развод.

— И вие наехте ли се да му помогнете?

— Не. Когато ми обясни ситуацията, му казах, че е невъзможно да получи развод в Гърция.

— А какви бяха обстоятелствата?

— Първо, спомена, че не бивало да се разчува, и второ, че жена му не му дава развод.

— С други думи, е поискал развод от жена си, а тя не се е съгласила?

— Така каза.

— И вие му обяснихте, че не можете да му помогнете? Че щом жена му не е съгласна да му даде развод, ще бъде трудно или невъзможно да го получи и историята сто на сто ще се разчуе?

— Точно така.

— Значи освен с крайни действия подсъдимият не би могъл да…

— Възразявам!

— Възражението се приема.

— Можете да разпитате свидетеля.

Наполеон Котас се надигна с въздишка от стола и бавно се запъти към свидетеля. Демонидес беше спокоен. Минос бе адвокат, и то доста обигран, че да се хване на номерата на Котас.

— Вие сте адвокат, господин Минос.

— Да.

— Сигурен съм, че сте отличен адвокат. Изненадан съм, че професионалните ни пътища не са се пресичали досега. Моята фирма работи в много области на правото. Може и да сте работили с някой от съдружниците ми?

— Не работя с други адвокати.

— Извинете. Все пак не сте ли сътрудничили по някое данъчно дело?

— Не се занимавам с данъчни дела.

— О! — Котас вече изглеждаше объркан, сякаш бе станал за смях. — Ами с осигуровки?

— Не.

Минос започваше да се наслаждава на унизителната ситуация, в която беше изпаднал Котас. На лицето му се изписа самодоволство и Демонидес бе обзет от тревога. Неведнъж беше виждал този израз върху лицата на свидетели, които Наполеон Котас подготвяше за заколение. Котас объркано се чешеше по главата.

— Предавам се — чистосърдечно рече ой. — Е, коя област на правото сте специализирали?

— Бракоразводни дела.

Отговорът изплющя като плесница. Котас оклюма и поклати глава.

— Би трябвало да се досетя, че моят добър приятел Демонидес ще намери специалист.

— Благодаря.

Алексис Минос не се опитваше да скрие самодоволството си. Не всеки свидетел успяваше да направи Котас за смях и в съзнанието си Минос вече разкрасяваше случката, за да я разкаже вечерта в клуба.

— Никога не съм се занимавал с бракоразводни дела — призна смутено Котас, — така че ще трябва да се съобразявам с вашето мнение.

Старият адвокат се признаваше за победен. Минос имаше какво да разправя.

— Сигурно сте много зает — рече Котас.

— Приемам толкова дела, с колкото мога да се справя.

— Значи имате достатъчно работа!

В гласа на Котас се долавяше неприкрито възхищение.

— Понякога и повече от достатъчно.

Петрос Демонидес сведе поглед — не можеше да гледа това, което ставаше. Тонът на Котас изразяваше страхопочитание.

— Не бих искал да се бъркам в личните ви работи, господин Минос, но само от професионално любопитство — колко души минават годишно през вашата кантора?

— Ами трудно е да се каже.

— Хайде, мистър Минос, оставете скромността. Приблизително колко?

— Предполагам, двеста — приблизително, нали?

— Двеста развода годишно! Само канцеларската работа трябва да е страшно голяма.

— Е, всъщност разводите не са двеста.

Котас потърка брадата си озадачен.

— Как така?

— Не всички получават развод.

Лицето на Котас изразяваше недоумение.

— Нали казахте, че се занимавате само с бракоразводни дела?

— Да, но… — Гласът на Минос потрепери.

— Но какво? — объркано попита Котас.

— Искам да кажа, че не всички се развеждат.

— Нали за това идват при вас?

— Да, някои обаче се отказват по една или друга причина.

Внезапно разбрал, Котас кимна.

— А, в смисъл, че се помиряват или нещо такова?

— Точно така — отвърна Минос.

— Значи казвате, че — колко? — десет на сто не стигат до развод?

Минос неспокойно се размърда на стола.

— Процентът е малко по-висок.

— Колко? Петнадесет? Двадесет на сто?

— Към четиридесет.

Наполеон Котас го зяпна изумен.

— Господин Минос, нима почти половината от хората, които идват при вас, решават, че не искат развод?

— Да.

Челото на Минос се покри с капчици пот. Той се обърна към Петрос Демонидес, но Демонидес съсредоточено разглеждаше една пукнатина на пода.

— Е, убеден съм, че не от недоверие към вашите способности — рече. Котас.

— Разбира се, че не — отбранявайки се, отвърна Минос. — Много често хората идват поради някакво глупаво хрумване. Съпрузите се скарват, решават, че се мразят, и искат развод, но когато се стигне до съд, в повечето случаи променят намерението си. — Внезапно той млъкна, разбрал напълно значението на думите си.

— Благодаря ви — любезно рече Котас. — Много ми помогнахте.

Петрос Демонидес разпитваше една свидетелка.

— Моля, вашето име?

— Каста. Ирини Каста.

— Госпожица или госпожа?

— Госпожа. Вдовица съм.

— Какво работите, госпожо Каста?

— Икономка съм.

— Къде?

— При богато семейство в Рафина.

— Това е село край морето, нали? На сто километра северно от Атина?

— Да.

— Моля, разгледайте двамата подсъдими. Виждали ли сте ги?

— Разбира се. Много пъти.

— Бихте ли казали при какви обстоятелства?

— Живеят в съседната вила. Често съм ги виждала на плажа. Голи.

Присъстващите зашушкаха и се раздвижиха. Демонидес погледна дали Котас няма да възрази, но старият адвокат седеше със замечтана усмивка, от която прокурорът се почувства още по-неспокоен. Отново се обърна към свидетелката.

— Сигурна ли сте, че сте видели точно тях? Знаете, че сте се заклели, нали?

— Те са.

— На плажа приятелски ли се държаха?

— Е, не се държаха като брат и сестра.

Смях от публиката.

— Благодаря. — Демонидес се обърна към Котас. — Можете да разпитате свидетелката.

Наполеон Котас дружелюбно кимна, изправи се и спокойно се приближи към огромната жена на свидетелското място.

— От колко време работите в тази вила?

— От седем години.

— Седем години! Сигурно много добре си вършите работата.

— Разбира се.

— Може би ще ми препоръчате добра икономка. Смятам да купя къща на плажа в Рафина. Проблемът е, че имам нужда от уединение, за да работя. А доколкото си спомням, тези вили са строени много близо една до друга.

— О, не! Всяка вила е с висока ограда.

— А, добре. Но не са ли прекалено наблизо?

— Съвсем не. Между вилите има поне петдесет метра. Знам една, която се продава. Съвсем усамотена, а за икономка ще ви препоръчам сестра си — добра, изпълнителна, може да готви.

— Благодаря, госпожо Коста. Това е чудесно. Сигурно ще й се обадя още следобед.

— През деня е на работа. Ще се прибере в шест часа.

— Сега колко е?

— Нямам часовник.

— Там на стената има голям часовник. Колко показва?

— Трудно ми е да го видя. Чак в дъното на залата е.

— Колко според вас е разстоянието оттук до часовника?

— Около… двадесет метра.

— Десет, госпожо Каста. Нямам повече въпроси.

Беше петият ден на процеса. Ампутираният крак на доктор Израел Кац отново го болеше. Когато оперираше, той можеше да стои с часове прав на протезата, без да изпитва болка. Но сега без напрегнатото съсредоточаване, което да поглъща вниманието му, окончанията на нервите изпращаха запомнени сигнали от крайника, който липсваше. Кац се размърда неспокойно на стола, за да облекчи напрежението в бедрото си. Откакто беше в Атина, се опитваше всеки ден да се срещне с Ноел, но безуспешно. Разговаря с Наполеон Котас и адвокатът му обясни, че Ноел е много разстроена, за да се среща със стари приятели, и че е по-добре той да изчака края на делото. Израел Кац помоли да й предаде, че е дошъл да й помогне с каквото може, но не беше сигурен, че тя е получила съобщението. Седеше в залата ден след ден с надеждата, че Ноел ще погледне към него, ала тя изобщо не поглеждаше към залата.

Дължеше й живота си и се чувстваше безсилен, че не може да й се отплати. Нямаше представа как се развива делото и дали Ноел ще бъде осъдена или оправдана. Котас беше добър адвокат. Ако някой можеше да освободи Ноел, това беше той. И все пак Израел Кац бе обзет от тревога. До края на процеса имаше още много време. Може би предстояха изненади.

Заклеваше се един свидетел на обвинението.

— Вашето име?

— Кристиан Барбе.

— Французин ли сте по националност, господин Барбе?

— Да.

— Местоживеене?

— Париж.

— Бихте ли казали на съда какво работите?

— Собственик съм на частна детективска агенция.

— Къде се намира тази агенция?

— Централната кантора е в Париж.

— С какви случаи се занимавате?

— С най-различни… дребни кражби, изчезнали хора, проследяване по желание на ревнив съпруг или съпруга…

— Господин Барбе, огледайте залата и ни кажете дали тук има ваши клиенти.

Барбе огледа бавно залата.

— Да.

— Бихте ли ги посочили на съда.

— Дамата, която седи там. Мис Ноел Паж.

Зрителите зашумяха.

— Значи мис Паж ви е наемала за детективска работа?

— Да.

— Бихте ли ни обяснили за какво по-точно?

— Интересуваше се от един мъж на име Лари Дъглас. Трябваше да събирам всички сведения за него.

— Това същият Лари Дъглас ли е — подсъдимият по това дело?

— Да.

— И мис Паж ви плащаше?

— Да.

— Ако обичате, разгледайте веществените доказателства, които държа. Това ли са разписките за изплатените ви възнаграждения?

— Точно така.

— Кажете, господин Барбе, как получавахте информацията за Дъглас?

— Беше много трудно. Разбирате ли, аз бях във Франция, а Дъглас в Англия, после в Съединените щати, а Франция беше окупирана от Германия…

— Моля?

— Казах, че Франция беше окупирана…

— Извинете за момент. Искам да бъда сигурен, че ви разбирам правилно. Адвокатът на Ноел Паж ни каза, че двамата с Лари Дъглас се запознали едва преди няколко месеца и лудо се влюбили един в друг. Сега вие казвате на съда, че любовната им връзка е започнала преди колко време?

— Най-малко преди шест години.

Настъпи пълен хаос. Демонидес хвърли тържествуващ поглед към Котас.

— Можете да разпитате свидетеля.

Наполеон Котас разтърка очи, стана от дългата маса и тръгна към свидетеля.

— Няма да ви задържам дълго, господин Барбе. Знам, че сигурно нямате търпение да се върнете при семейството си във Франция.

— Не се притеснявайте — самодоволно рече Барбе.

— Благодаря. Извинете за интимната забележка, но имате много хубав костюм. Шит е в Париж, нали?

— Да.

— Стои ви прекрасно. На мен нещо не ми върви с костюмите. Опитвали ли сте с английски шивачи? Казват, че те също са големи майстори.

— Не.

— Сигурно много пъти сте били в Англия?

— Ами не.

— Никога ли?

— Не, сър.

— А някога били ли сте в Съединените щати?

— Не.

— Никога?

— Не, сър.

— А в южната част на Тихия океан?

— Не, сър.

— Тогава вие наистина трябва да сте невероятен детектив, господин Барбе. Свалям ви шапка. Вашите сведения се отнасят за действията на Лари Дъглас в Англия, САЩ, Тихия океан — а вие ни казвате, че никога не сте ходили там. Мога само да предполагам, че имате способности на ясновидец.

— Разрешете ми да ви поправя. Не е било нужно да посещавам тези места. Поддържам връзки със съответни агенции в Англия и Америка.

— А, извинете, не се сетих. Разбира се! Значи всъщност други хора са проследявали Лари Дъглас по тези места?

— Точно така.

— Значи остава фактът, че вие лично не сте запознат с действието на Лари Дъглас?

— Ами… не, сър.

Котас се обърна към съдиите.

— Уважаеми съдии, предлагам показанията на този свидетел изцяло да отпаднат, тъй като се основават на нещо, чуто от други лица.

Петрос Демонидес скочи на крака.

— Възразявам! Ноел Паж е наела Барбе, за да получи информация за Лари Дъглас. Това не са показания, основани на нещо, чуто от другиго…

— Моят многоуважаван колега представя разписките като веществено доказателство — мило рече Котас. — Готов съм да го приема, стига той да призове тук хората, проучвали Дъглас. В противен случай трябва да помоля съда да приеме, че той не е бил следен, и да отхвърли показанията на свидетеля.

Председателят на съда се обърна към Демонидес.

— Готов ли сте да призовете тук тези свидетели?

— Това е невъзможно — запелтечи Демонидес. — Господин Котас знае, че ще ни трябват седмици, за да ги открием!

Председателят се обърна към Котас.

— Искането ви се приема.

Петрос Демонидес разпитваше поредния свидетел.

— Моля, кажете си името.

— Йоргос Мусон.

— Какво работите?

— Администратор в хотел „Палас“ в Янина.

— Моля, разгледайте двамата подсъдими. Виждали ли сте ги друг път?

— Виждал съм мъжа. Бе отседнал в хотела ни миналия август.

— Имате предвид Лорънс Дъглас?

— Да.

— Сам ли отседна в хотела?

— Не.

— Бихте ли ни казали с кого?

— Със съпругата си.

— Катерин Дъглас ли?

— Да.

— И се регистрираха като господин и госпожа Дъглас?

— Да.

— Разговаряхте ли с Дъглас за пещерите на Перама?

— Да, сър.

— Вие ли повдигнахте този въпрос или господин Дъглас?

— Доколкото си спомням, той. Попита ме за тях и каза, че жена му много искала да я заведе там. Обичала пещерите. Стори ми се необичайно.

— Защо?

— Ами жените не се интересуват от такива работи.

— Говорихте ли за пещерите с госпожа Дъглас?

— Не. Само с господина.

— И какво казахте?

— Спомням си, обясних му, че пещерите на места са опасни.

— Говорихте ли за екскурзовод?

Администраторът кимна.

— Да, сигурен съм, че му предложих да наеме екскурзовод. Препоръчвам това на всички гости.

— Нямам повече въпроси. Заповядате, господин Котас.

— Откога работите в хотел, господин Мусон?

— Повече от двадесет години.

— А преди това психиатър ли сте били?

— Аз? Не.

— Може би психолог?

— Не.

— О! Значи не сте специалист по женската психика?

— Е, може и да не съм психиатър, но и по хотелите човек научава доста за жените.

— Знаете ли коя е Оса Джонсън?

— Не.

— Световноизвестна изследователка. Чували ли сте за Амилия Ърхарт?

— Не.

— За Маргарет Мийд?

— Не.

— Женен ли сте, господин Мусон?

— В момента не. Но съм бил женен три пъти, така че познавам добре жените.

— Напротив, господин Мусон, смятам, че ако наистина ги разбирахте, щяхте да имате поне един успешен брак. Нямам повече въпроси.

— Вашето име, моля?

— Христофор Кокиянис.

— Бихте ли казали какво работите?

— Екскурзовод в пещерите на Перама.

— Откога работите там?

— От десет години.

— Върви ли бизнесът?

— Много добре. Всяка година хиляди туристи посещават пещерите.

— Моля, разгледайте мъжа, който седи там. Виждали ли сте господин Дъглас друг път?

— Да. Посети пещерите през август.

— Сигурен ли сте?

— Съвсем.

— Аз пък съм сигурен, че всички ще бъдат озадачени, господин Кокиянис. От хилядите туристи, които идват в пещерите, да запомните точно него!

— Не бих могъл да го забравя.

— Защо?

— Първо, защото не искаше екскурзовод.

— Всички посетители ли наемат екскурзовод?

— Французите и германците са прекалено стиснати, но всички американци наемат екскурзовод.

Смях.

— Разбирам. Имаше ли друга причина да запомните господин Дъглас?

— И още как! Нямаше да му обърна внимание, ако не беше историята с екскурзовода, а и жената с него изглеждаше смутена, когато той отказа. После около час по-късно го видях да излиза, бързаше, беше сам и изглеждаше ужасно разстроен. Помислих си дали не се е случило нещо с жената. Приближих се и го попитах дали дамата е добре, а той ме зяпна много странно и рече: „Каква дама?“ Казах: „Тази, която беше с вас.“ Той пребледня, помислих, че ще ме удари. После се развика: „Изгубих я! Трябва ми помощ!“, и започна да се държи като луд.

— Но не викаше за помощ, докато не го попитахте къде е жената?

— Точно така.

— Какво стана след това?

— Ами организирахме се с другите екскурзоводи и започнахме издирването. Някой проклет глупак беше махнал табелата с надписа „Опасност“ от входа към новата част, която не е отворена за туристи. Именно там намерихме жената след три часа. Беше в доста тежко състояние.

— Последен въпрос. Внимавайте. Когато господин Дъглас излезе от пещерата, оглеждаше ли се за помощ или просто си тръгна?

— Отиваше си.

— Можете да разпитате свидетеля.

Гласът на Наполеон Котас беше много любезен.

— Господин Кокиянис, вие психиатър ли сте?

— Не, екскурзовод.

— Не сте и ясновидец?

— Не.

— Питам ви, защото миналата седмица вече имахме администратор, експерт по човешка психология, очевидци, които са късогледи, сега вие ни казвате, че можете да погледнете човек, привлякъл вниманието ви, защото е бил развълнуван, и да прочетете мислите му. Как разбрахте, че не търси помощ, когато се приближихте и го заговорихте?

— Нямаше такъв вид.

— Толкова добре ли си спомняте как се държеше?

— Да.

— Очевидно имате забележителна памет. Искам да огледате залата. Виждали ли сте някого от присъстващите и друг път?

— Подсъдимия.

— Да. Освен него? Не бързайте.

— Не.

— Ако бяхте виждали някой друг, щяхте ли да си спомните?

— Положително.

— Мен виждали ли сте ме друг път?

— Не.

— Погледнете тази хартийка. Какво е това?

— Билет.

— За къде?

— За пещерите на Перама.

— И каква е датата върху билета?

— Понеделник, отпреди три седмици.

— Да. Това е моят билет, господин Кокиянис. Бяхме група от пет души. Вие ни бяхте екскурзовод. Нямам повече въпроси.

— Какво работите?

— Пиколо в хотел „Палас“ в Янина.

— Моля, погледнете подсъдимата. Виждали ли сте я друг път?

— Да. На кино.

— Виждали ли сте я на живо?

— Да. Тя дойде в хотела и ме попита в коя стая е настанен Дъглас. Казах й, че трябва да попита на рецепцията, но тя рече, че не иска да ги безпокои, и аз й дадох номера на бунгалото.

— И кога беше това?

— Първия ден от месец август. В деня на мелтеми.

— Сигурен ли сте, че е същата жена?

— Как бих могъл да я забравя? Тя ми даде двеста драхми бакшиш!

Започваше четвъртата седмица от процеса. Всички бяха единодушни, че не са виждали по-добре защита от тази на Наполеон Котас. Но въпреки това примката на обвинението се затягаше все повече.

Петрос Демонидес рисуваше картината на двама влюбени, готови на всичко, за да бъдат заедно и да се оженят, а на пътя им стои единствено Катерин Дъглас. Бавно, ден след ден, Демонидес доразвиваше с подробности плана за убийството й.

Фредерик Ставрос — адвокатът на Лари Дъглас, с радост се бе отказал от правата си и разчиташе изцяло на Наполеон Котас. Но сега дори той започваше да чувства, че трябва да се случи чудо, за да бъдат оправдани. Втренчено гледаше свободното място в претъпканата зала и се питаше дали Константин Демирис наистина ще се появи. Ако осъдеха Ноел Паж, гръцкият магнат вероятно нямаше да дойде, защото така щеше да се признае за победен. Но, от друга страна, ако знаеше, че тя ще бъде оправдана, сигурно би се появил. Празното място се превръщаше в символ на това, в каква посока ще се развие процесът.

Мястото оставаше празно.

Бомбата избухна един петък следобед.

— Моля, вашето име?

— Доктор Казомидес.

— Някога срещали ли сте се с господин и госпожа Дъглас, докторе?

— Да, и с двамата.

— По какъв повод?

— Извикаха ме в пещерите на Перама. Една жена се изгубила и когато спасителната група я открила, била в шок.

— Имаше ли физически наранявания?

— Да. Многобройни контузии. Дланите, ръцете и бузите й бяха изподрани от скалите. Беше падала и бе ударила главата си. Предположих, че има мозъчно сътресение. Незабавно й бих морфин за болките и разпоредих да я откарат в местната болница.

— И закараха ли я там?

— Не.

— Бихте ли обяснили пред съда защо?

— По настояване на съпруга й беше откарана в бунгалото им в хотел „Палас“.

— Това не ви ли се стори странно, докторе?

— Той обясни, че иска сам да се грижи за нея.

— И така госпожа Дъглас е била отведена в хотела. Придружихте ли я дотам?

— Да, настоявах да бъда до нея, когато дойде на себе си.

— И бяхте там?

— Да.

— Госпожа Дъглас каза ли ви нещо?

— Да.

— Бихте ли го повторили пред съда?

— Каза ми, че съпругът й се е опитал да я убие.

Цели пет минути не стихваше врявата, чак когато председателят заплаши, че ще опразни залата, настъпи тишина. Наполеон Котас беше отишъл до скамейката на подсъдимите и обсъждаше бързо нещо с Ноел Паж. За пръв път тя изглеждаше разтревожена. Демонидес продължаваше разпита на свидетеля.

— Докторе, в своите показания вие посочвате, че госпожа Дъглас е била в шок. Смятате ли от професионална гледна точка, че е била в нормално състояние, когато Ви е казала, че мъжът й иска да я убие?

— Да. В пещерата вече й бях дал успокоително и състоянието й беше относително добро. Но когато й казах, че пак ще й дам успокоително, тя стана изключително неспокойна и ме замоли да не го правя.

Председателят на съда се наведе и попита:

— Защо? Обясни ли ви защо?

— Да. Каза, че мъжът й ще я убие, докато спи.

Председателят замислено се облегна на стола и рече на Демонидес:

— Продължавайте.

— Доктор Казомидес, всъщност дадохте ли втори път успокоително на госпожа Дъглас?

— Да.

— Докато тя лежеше будна в бунгалото?

— Да.

— По какъв начин?

— Под формата на инжекция в хълбока.

— И когато си тръгнахте, тя спеше?

— Да.

— Има ли вероятност госпожа Дъглас да се е събудила по някое време в следващите часове, да е станала без чужда помощ, да се е облякла и да е излязла?

— В нейното състояние? Не. Изключено. Беше поела силни успокоителни.

— Това е всичко, благодаря, докторе.

Съдебните заседатели гледаха Ноел Паж и Лари Дъглас студено и враждебно. Дори случайно попаднал в залата човек би разбрал каква насока взима делото.

Очите на Бил Фрейзър блестяха от задоволство. След свидетелските показания на доктор Казомидес не оставаше и най-малкото съмнение, че Катерин е била убита от Лари Дъглас и Ноел Паж. Наполеон Котас не би могъл да заличи от съзнанието на съдебните заседатели образа на една ужасена жена, замаяна от успокоителните, беззащитна и молеща да не бъде оставяна в ръцете на убиеца.

Фредерик Ставрос беше в паника. С радост бе отстъпил главната роля на Котас и следваше указанията му със сляпа доверчивост, уверен, че адвокатът ще успее да получи оправдателна присъда за клиентката си, а следователно и за неговия клиент. Сега той се чувстваше измамен. Всичко се рушеше. Показанията на лекаря бяха нанесли непоправима вреда — и като доказателствено, и като емоционално въздействие. Ставрос огледа залата. С изключение на тайнственото свободно място тя беше препълнена. Присъстваха журналисти от цял свят, които очакваха развоя на събитията.

За миг Ставрос си представи как скача на крака, изправя се срещу лекаря и блестящо опровергава свидетелските му показания. Клиентът му бива оправдан, а той — Ставрос — става герой. Знаеше, че това му е шансът. От изхода на делото зависеше дали ще се покрие със слава, или ще потъне в забвение. Ставрос усети как мускулите на бедрата му се напрягат, подканят го да се изправи. Но той не можеше да помръдне. Седеше, скован от непреодолимия призрак на поражението. Обърна се да погледне Котас. Дълбоките му тъжни очи изучаваха лекаря — той явно търсеше някакво решение.

Наполеон Котас бавно се изправи. Но се насочи не към свидетеля, а към съдиите и тихо проговори:

— Господин председател, уважаеми господа заседатели, не желая да разпитвам този свидетел. Ако съдът ми позволи, бих помолил за почивка, за да се посъветваме извън съдебното заседание със съда и обвинението.

Председателят на съда се обърна към прокурора.

— Господин Демонидес?

— Нямам възражения — предпазливо отвърна Демонидес.

Съдът прекъсна заседанието. Никой не помръдна от мястото си.

След тридесет минути Наполеон Котас се върна сам в съдебната зала. В мига, в който прекрачи прага, всички в залата усетиха, че е станало нещо важно. Лицето на адвоката изразяваше скрито задоволство, походката му беше по-бърза и по-пъргава, сякаш някаква шарада беше приключила и вече не беше нужно да играе. Приближи се към скамейката на подсъдимите и загледа втренчено Ноел. Тя вдигна поглед към него. Виолетовите й очи бяха питащи и нетърпеливи. Изведнъж по устните на адвоката трепна усмивка и от светлината в погледа му Ноел разбра, че по някакъв начин е успял, направил е чудото въпреки неблагоприятните изгледи. Справедливостта бе победила, но справедливостта на Константин Демирис. Обзет от страх и надежда, Лари Дъглас също се беше втренчил в Котас. Каквото и да е направил, направил го е за Ноел. А какво щеше да стане с него?

Стараейки се гласът му да звучи безразлично, Котас се обърна към Ноел.

— Председателят на съда ми разреши да поговоря с вас в неговия кабинет. — Той се обърна към Фредерик Ставрос, който се измъчваше от неизвестността. — Вие и вашият клиент също имате разрешение да се присъедините към нас, ако желаете.

Ставрос кимна.

— Разбира се.

Той скочи на крака, едва не събори стола от нетърпение. Двама съдебни пристави ги отведоха до кабинета на председателя. Когато останаха сами, Котас се обърна към Фредерик Ставрос.

— Това, което ще кажа — тихо промълви той, — е за доброто на моята клиентка. Но тъй като двамата са подсъдими в едно дело, успях да уредя същите привилегии и за вашия клиент.

— Говорете! — настоя Ноел.

Котас се обърна към нея. Говореше бавно, много внимателно подбираше думите си.

— Току-що говорих със съдиите. Обвинението срещу вас им е направило много силно впечатление. Обаче — деликатно замълча — успях да ги убедя, че няма да е законно да ви осъждат.

— Какво ще стане? — запита Ставрос с трескаво нетърпение.

С дълбоко задоволство Котас продължи:

— Ако подсъдимите се признаят за виновни, съдиите се съгласиха да им дадат по пет години. — Той се усмихна и прибави: — От които четири условно. В действителност ще трябва да излежите най-много половин година. — Адвокатът се обърна към Лари. — Тъй като вие сте американец, мистър Дъглас, ще бъдете депортиран. Никога няма да ви бъде разрешено да се върнете в Гърция.

Лари кимна, обзет от облекчение. Котас се обърна отново към Ноел.

— Не беше лесно. Трябва да ви призная честно, че съдът прояви снизходителност главно поради интереса, проявен от вашия… покровител. Смятат, че прекалено много е пострадал от цялата тази шумотевица, и желаят да се сложи край на всичко.

— Разбирам — каза Ноел.

Наполеон Котас смутен се поколеба.

— Има още едно условие.

— Да? — погледна го тя.

— Ще ви бъде отнет паспортът. Няма да ви се разрешава да напускате Гърция. Ще останете тук под закрилата на вашия приятел.

И така приключи всичко.

Константин Демирис беше устоял на думата си. Нито за миг Ноел не повярва, че съдиите са толкова снизходителни само защото са загрижени, че около Демирис се шуми прекалено много. Не, той е трябвало да заплати за свободата й и Ноел разбираше, че цената е била висока. Но срещу това Демирис получаваше нея и го беше уредил така, че тя никога да не може да го напусне. Нито пък да види Лари. Обърна се към Лари и съзря облекчението, изписано по лицето му. Щеше да бъде свободен и за него само това имаше значение. Не съжаляваше, че я губи, нито че се е разиграло всичко това. Ала Ноел го разбираше, той беше второто й аз, нейният двойник — двамата изпитваха еднаква ненаситна жажда за живот, имаха еднакви неутолими стремежи. Бяха сродни души, не се плашеха от смъртта, от законите, които не бяха създали и никога не бяха спазвали. Лари щеше да й липсва, а когато той замине, част от нея щеше да си иде с него. Но тя вече знаеше колко й е скъп животът и какъв ужас е изпитвала, че ще умре. И така в крайна сметка сделката беше добра и тя с благодарност я приемаше.

— Това е приемливо за мен.

Котас я погледна — в очите му се четяха тъга и задоволство. Ноел разбираше и това. Той беше влюбен в нея, а трябваше да използва цялото си умение, за да я спаси за друг мъж. Ноел съзнателно насърчаваше Котас да се влюби в нея, защото имаше нужда от него, трябваше да бъде сигурна, че той не ще се спре пред нищо, за да я спаси. И всичко се беше уредило.

— Това е прекрасно — дърдореше Ставрос. — Направо прекрасно!

Всъщност смяташе, че е чудо, почти като оправдателна присъда. Наистина Наполеон Котас щеше да намаже най-много, но и за Ставрос щеше да остане нещичко. Отсега нататък щеше да има достатъчно клиенти, а всеки път, когато разправяше за процеса, ролята му щеше да става все по-голяма.

— Струва ми се, че споразумението е добро — каза Лари. — Само дето не сме виновни. Не сме убили Катерин.

Фредерик Ставрос се нахвърли върху него.

— Кой го е грижа, по дяволите, дали сте виновни или не? — развилия се той. — Подаряваме ви живота!

Хвърли бърз поглед към Котас, за да види как реагира на това „ние“, но адвокатът слушаше сдържано и безпристрастно.

— Искам да разберете — обърна се Котас към Ставрос, — че аз само съветвам своята клиентка. Вашият клиент може да вземе друго решение.

— А какво би станало, ако не приемем това споразумение? — попита Лари.

— Съдиите ще… — започна Фредерик Ставрос.

— Искам той да ми каже — рязко го прекъсна Лари и се обърна към Котас.

— При един процес, господин Дъглас, най-важното не е вината или невинността, а впечатлението за вина или невинност — отвърна Котас.

— Не съществува абсолютна истина, съществува само тълкуване на истината. В случая е без значение дали сте невинен или убиец, съдиите имат впечатлението, че сте виновен. Именно затова щяха да ви осъдят и в крайна сметка щяхте да бъдете мъртъв.

Лари дълго го гледа, после кимна.

— Добре. Да свършваме.

След петнадесет минути двамата подсъдими стояха — пред съда. Председателят седеше по средата, съдебните заседатели бяха от двете му страни. Наполеон Котас стоеше до Ноел Паж, Фредерик Ставрос — до Лари Дъглас. Залата бе стаила дъх от напрежение. Мълниеносно се бе разпространил слухът, че се очаква драматичен развой на събитията. Но това, което последва, не бе очаквано от абсолютно никого. Тържествено и педантично, сякаш изобщо не беше уреждал тайно споразумение с тримата юристи, Наполеон Котас изрече:

— Господин председател, уважаеми съдебни заседатели, моята клиентка желае да се признае за виновна.

Председателят на съда се облегна и зяпна изненадано Котас, сякаш чуваше това за пръв път.

„Вживява се напълно — помисли си Ноел. — Иска да си заслужи парите или онова, с което го е купил Демирис.“

Съвсем слисан, председателят се наведе и се посъветва шепнешком със съдиите. Те кимнаха, той погледна надолу към Ноел и попита:

— Желаете ли да се признаете за виновна?

Ноел кимна и твърдо отвърна:

— Да, желая.

Фредерик Ставрос заговори бързо, сякаш се страхуваше, че някой може да се включи в процедурата.

— И моят клиент желае да се признае за виновен.

Председателят се обърна към Лари.

— Желаете ли да се признаете за виновен?

Лари погледна Котас, после кимна.

— Да.

Председателят изучаваше подсъдимите, лицето му беше сериозно.

— Вашите адвокати предупредиха ли ви, че според гръцкия закон наказанието за предумишлено убийство е екзекуция?

— Да. — Гласът на Ноел беше силен и ясен.

Председателят се обърна към Лари.

— Да — каза той.

Съдиите отново се засъвещаваха шепнешком. Председателят на съда се обърна към Демонидес.

— Обвинението има ли някакви възражения?

Демонидес дълго гледа Котас, после отвърна:

— Нямам.

Ноел се запита дали и той е получил подкуп, или само го използват като пионка.

— Добре — каза председателят. — Съдът няма друг избор, освен да приеме това признание. — Той се обърна към съдебните заседатели. — Господа, поради новото развитие на събитията от този момент вие сте освободени от задълженията си на съдебни заседатели. По същество делото приключи. Съдът ще прочете присъдата. Благодаря за работата и съдействието ви. Съдебното заседание се прекъсва за два часа.

В следващия миг репортерите се втурнаха навън към телефоните и телетайпите да съобщят последното сензационно развитие на процеса за убийството срещу Ноел Паж и Лари Дъглас.

След два часа в съдебната зала нямаше къде игла да падне. Съдебното заседание започваше. Ноел огледа лицата в залата. Всички я наблюдаваха с нетърпеливо очакване и тя едва се сдържа да не се разсмее на глас на тяхната наивност. Такива си бяха простолюдието, масите, вярваха, че законът стои над всички, че при демокрацията всички са равни, че беднякът има същите права и привилегии като богаташа.

— Моля подсъдимите да станат и да се приближат.

Ноел грациозно се изправи и отиде при съдиите, Котас застана до нея. С крайчеца на окото тя видя Лари и Ставрос, те също се приближиха.

Председателят на съда заговори:

— Процесът беше дълъг и труден — започна той. — В углавните дела, когато съществува основание за съмнение във вината, съдът винаги изхожда от презумпцията за невинност. Трябва да призная, че в това дело съществуваше такова съмнение. Фактът, че обвинението не беше в състояние да представи трупа като веществено доказателство, накланяше везните в полза на подсъдимите. — Той се обърна и погледна Наполеон Котас. — Сигурен съм, уважаемият адвокат на подсъдимата много добре знае, че гръцкият съд никога не е издавал смъртна присъда, ако категорично не се докаже извършването на убийство.

Ноел почувства съвсем леко безпокойство, още нищо тревожно, просто слаб шепот, едва загатнат намек. Председателят продължи:

— Затова с моите колеги бяхме искрено изненадани, когато подсъдимите решиха да се признаят за виновни по средата на процеса.

Сега Ноел усети как я присвива под лъжичката, как тревогата й се надига, стяга гърлото й и тя едва си поема дъх. Лари беше зяпнал съдията, все още не разбираше докрай какво става.

— Ние оценяваме мъчителната борба на съвестта, която са изживели подсъдимите, за да решат да признаят вината си пред съда и пред хората. Но това, че облекчиха съвестта си, не може да се приеме като изкупление за ужасното престъпление, което признаха, че са извършили — хладнокръвното убийство на една безпомощна, беззащитна жена.

В този миг с внезапна съкрушителна сигурност Ноел разбра, че е била измамена. Демирис беше измислил този капан, за да я залъже, да приспи бдителността й и после да я унищожи. Това беше неговата игра, това беше клопката, която й бе заложил. Знаел е, че Ноел изпитва ужас от смъртта, затова й беше вдъхнал надеждата, че ще живее, и тя му бе повярвала, ала Демирис я беше надхитрил. Искаше да си отмъсти сега, незабавно. Животът й можеше да бъде спасен. Котас, разбира се, е знаел, че тя няма да получи смъртна присъда, ако не бъде представен труп като доказателство за престъплението. Не е уреждал нищо със съдиите. Беше нагласил цялата си защита така, че да я подмами към смъртта. Ноел се обърна и го погледна. Той срещна погледа й, в очите му се четеше искрена тъга. Обичаше я, но я беше убил и ако трябваше пак да го направи, щеше да постъпи по същия начин, защото в крайна сметка беше човек на Демирис, така както тя беше жена на Демирис и никой от тях не може да се бори с могъществото му.

Председателят каза:

— … и така, упълномощен от държавата и в съответствие със законите, обявявам присъдата срещу двамата подсъдими Ноел Паж и Лари Дъглас — смърт чрез разстрел… Присъдата следва да бъде изпълнена в срок до деветдесет дни, считано от днес.

Вдигна се врява до небето, ала Ноел не виждаше и не чуваше нищо. Кой знае защо, се обърна. Празният стол вече беше зает. Там седеше Константин Демирис. Беше гладко обръснат и сресан. Носеше син копринен костюм, който му стоеше безупречно, светлосиня риза и копринена връзка. Черните му като маслини очи живо блестяха. Нямаше и помен от сломения, рухнал мъж, дошъл да я види в затвора. Той изобщо не беше съществувал.

Константин Демирис беше дошъл да види Ноел в момента на поражението й, да се наслади на ужаса й. Черните му очи се впиха в нейните и за миг тя видя в тях дълбоко отмъстително задоволство. Ала имаше и друго. Съжаление може би, то обаче изчезна, преди тя да го улови, но и без това вече беше прекалено късно.

Партията шах беше приключила.

Лари чу смаян последните думи на председателя, не можеше да повярва на ушите си, а когато съдебният пристав се приближи и го хвана за ръката, го блъсна и се обърна към съдиите.

— Чакайте малко! — извика той. — Не съм я убил! Изиграха ме!

Приближи се бързо още един пристав и двамата хванаха Лари. Единият извади белезници.

— Не! — крещеше Лари. — Чуйте ме! Не съм я убил!

Опита се да се отскубне от приставите, но белезниците щракнаха на китките му и мъжете го измъкнаха от залата.

Ноел почувства, че я хващат за ръката. Една полицейска инспекторка чакаше да я изведе от залата.

— Хайде, мис Паж.

Сякаш я викаха на сцената в театъра. Хайде, мис Паж. Само че този път завесата щеше да падне завинаги. Внезапно Ноел осъзна, че за последен път в живота си е пред публика, за последен път е сред хора, вън от килията. Това беше прощалното й излизане пред публика и тази мръсна мрачна съдебна зала — последната й сцена. „Е — предизвикателно си рече тя, — поне имам много публика.“ За последен път огледа препълнената зала. Видя Арман Готие, който се бе вторачил в нея слисан и мълчалив, за пръв път изгубил цинизма си.

Ето го Филип Сорел, който напразно се опитваше да й се усмихне окуражително.

В дъното на залата беше Израел Кац — очите му бяха затворени, устните му се движеха, сякаш безмълвно се молеше. Ноел си спомни нощта, когато го беше измъкнала в багажника на генералската кола под носа на албиноса от Гестапо, и страха, който бе изпитвала тогава. Но той беше нищо в сравнение с ужаса, който я владееше сега.

Погледът й обхождаше залата. Спря се на търговеца Огюст Ланшон. Не можеше да си спомни името му, но помнеше свинското му лице, дебелото му тумбесто тяло, мрачната хотелска стая във Виан. Когато улови погледа й, той премига и сведе очи.

Висок привлекателен мъж с прошарени коси, който приличаше на американец, стоеше прав и я гледаше, сякаш искаше да й каже нещо. Ноел нямаше представа кой е.

Инспекторката я дърпаше за ръката.

— Да вървим, мис Паж…

Фредерик Ставрос беше потресен. Беше не само свидетел, но и участник в едно инсценирано обвинение. Би могъл да отиде при председателя на съда и да му каже какво е станало — какво е обещал Котас. Но дали щяха да му повярват? Щяха ли да приемат неговото твърдение срещу Наполеон Котас? Всъщност нямаше никакво значение — с горчивина си мислеше Ставрос. Сега с него беше свършено като адвокат. Никой повече нямаше да го наеме. Чу името си, обърна се — до него стоеше Котас. Каза му:

— Ако утре си свободен, заповядай да обядваме заедно, Фредерик. Бих искал да те запозная със съдружниците си. Мисля, че те очаква добро бъдеще.

Над рамото на Котас Фредерик Ставрос видя, че председателят на съда се отправя през изхода към кабинета си. Сега беше моментът да поговори с него, да му обясни случилото се. Ставрос се обърна към Наполеон Котас, все още ужасен от направеното от този човек, и се чу да казва:

— Много мило от ваша страна. Кога ще ви бъде удобно?

Според гръцкия закон екзекуциите се изпълняваха на малкия остров Егина, на един час път от пристанището на Пирея. Специален кораб превозваше осъдените до острова. Множество малки сиви скали обграждаха пристанището, високо на хълма на една гола скала беше построен фар. Затворът се намираше в северната част на острова и не се виждаше от малкото пристанище, където екскурзионните кораби редовно стоварваха възторжени туристи. Те прекарваха час-два в пазаруване и разглеждане и продължаваха към следващия остров. Затворът не беше включен в екскурзионните маршрути и към него освен по работа не се приближаваше никой.

Беше четири часът сутринта, неделя. Екзекуцията на Ноел беше насрочена за шест.

Бяха й донесли да облече любимата си рокля — виненочервена, от кардирана вълна от модна къща „Диор“ — и подходящи обувки от червен велур. Бельото й беше ново, копринено, с ръчна бродерия. Около шията си носеше бяло жабо от венецианска дантела. Константин Демирис беше изпратил нейната фризьорка, за да й направи прическата. Сякаш Ноел се готвеше за някакво празненство.

С ума си разбираше, че смъртта й няма да бъде отменена в последния миг, че скоро тялото й ще бъде жестоко простреляно, а кръвта й ще се плисне по земята, ала дълбоко в себе си още се надяваше, че Константин Демирис ще направи чудо и ще запази живота й. Дори нямаше нужда от чудо — достатъчни бяха само едно телефонно обаждане, една дума, един жест на златната му ръка. Стига да я пощадеше, щеше да му се отплати. Бе готова на всичко. Само ако можеше да го види, щеше да му каже, че никога няма да погледне друг мъж, ще посвети целия си живот на това, да го направи щастлив. Ала разбираше, че няма смисъл да моли. Ако Демирис дойдеше при нея — да. Но ако трябваше тя да отиде при него — не.

Имаше само два часа.

Лари се намираше в друга част на затвора. След присъдата пощата му се беше увеличила десетократно. Валяха писма от жени от всички краища на света. Директорът на затвора, който се смяташе за човек с опит, бе смаян от някои от тях.

Лари Дъглас може би щеше да изпита удоволствие, ако ги беше прочел. Но натъпкан с успокоителни, той живееше в полумрак, нищо не го засягаше. През първите дни на острова не беше на себе си, буйстваше, денонощно крещеше, че е невинен, и искаше нов процес. Най-накрая лекарят на затвора нареди постоянно да му дават успокоителни.

В пет без десет сутринта, когато директорът на затвора и четирима надзиратели влязоха в килията му, Лари Дъглас седеше на леглото кротък, потънал в себе си. Директорът трябваше два пъти да повтори името му, докато Лари разбере, че са дошли за него. Изправи се на крака — движеше се вяло, като сомнамбул.

Директорът го изведе в коридора и бавната процесия се отправи към охраняваната врата в дъното. Щом стигнаха до нея, надзирателят отвори и те излязоха в ограден със стени двор. Утринният въздух беше хладен и Лари потръпна. На небето имаше пълна луна и ярки звезди. Това му напомняше утрините на тихоокеанските острови, когато летците напускаха топлите си легла и се събираха под хладните звезди за последни инструкции преди полета. Чуваше морето в далечината и се опита да си спомни на кой остров се намира и каква е задачата му. Някакви мъже го отведоха до един стълб пред стената и вързаха ръцете му на гърба.

У него вече нямаше гняв, само сънливо учудване от начина, по който се провеждаше инструктажът. Бе обзет от дълбока умора, но разбираше, че не бива да заспива, защото трябва да ръководи мисията. Вдигна глава и видя строени униформени мъже. Прицелваха се в него. Започна да се пробужда старият му забравен инстинкт. Щяха да нападнат от различни посоки и да се опитат да го отделят от ескадрилата, защото се страхуваха от него. Забеляза движението долу вдясно и разбра, че го атакуват. Очакваха да направи вираж, за да излезе от обсега им, но той избута лоста до край и направи лупинг, който едва не откъсна крилата на самолета. Изтегли напред след пикирането и рязко направи двойно преобръщане през крило вляво. Нямаше и следа от тях. Беше ги надхитрил. Започна да се издига, но под себе си забеляза японски изтребител. Засмя се и зави надясно, така че изтребителят дойде в центъра на мерника му. После пикира като ангел отмъстител, скъсявайки разстоянието с главоломна скорост. Пръстът му тъкмо щеше да натисне спусъка, когато внезапна остра болка прониза тялото му. После отново. И отново. Почувства, че плътта му се разкъсва, вътрешностите му се изсипват, и помисли: „О, Боже, откъде се появи този?… Значи има по-добър пилот от мен… Кой ли е той?…“

После рязко се завъртя в пространството и всичко потъна в мрак и тишина.

Правеха прическата на Ноел в килията й, когато отвън долетя гръм.

— Ще вали ли? — попита тя.

Фризьорката я изгледа странно, но видя, че тя наистина не знае какъв е този гръм.

— Не — тихо отвърна жената. — Денят ще бъде хубав.

Тогава Ноел разбра.

Беше следващата.

В пет и половина — тридесет минути преди определения за екзекуцията час — чу, че към килията се приближават стъпки. Сърцето й се сви. Беше сигурна, че Константин Демирис е поискал да я види. Знаеше, че никога не е изглеждала по-красива, и може би когато той я види… може би… Влезе директорът на затвора, придружен от медицинска сестра с чанта. Ноел потърси Демирис зад тях. Коридорът беше пуст. Надзирателят отвори вратата на килията, директорът и медицинската сестра влязоха. Ноел почувства, че сърцето й бие силно, вълните на страха отново я заливаха, удавяйки пробудилата се слаба надежда.

— Нима вече е време? — попита тя.

Директорът на затвора изглеждаше смутен.

— Не, мис Паж. Сестрата ще ви направи клизма.

Ноел го погледна неразбиращо.

— Не искам клизма.

Той се смути още повече.

— Това ще ви спести… неудобството.

Тогава тя разбра. Страхът й се превърна в страшна агония, разкъсваща стомаха й. Ноел кимна, директорът се обърна и излезе от килията. Пазачът заключи вратата и тактично се отдалечи към дъното на коридора.

— Не искаме да повредим тази хубава рокля — гукаше сестрата. — Защо не я свалите и не легнете тук? Ще ни отнеме само минутка.

Сестрата започна да се занимава с нея, но Ноел не чувстваше нищо.

Беше с баща си, който казваше: „Погледнете я, всеки ще ви каже, че има царска кръв“, а хората се боричкаха да я вземат в ръцете си и да я подържат. В стаята имаше свещеник, който я попита:

— Искате ли да се изповядате пред Бога, дете мое?

Ала Ноел нетърпеливо поклати глава, защото баща й казваше нещо и тя искаше да чуе думите му. „Ти си родена принцеса и това е твоето царство. Щом пораснеш, ще се омъжиш за красив принц и ще живееш в разкошен дворец.“

Вървеше по дълъг коридор с някакви мъже, някой отвори една врата и тя се намери навън в студен двор. Баща й я вдигна към прозореца и Ноел видя високите мачти на корабите, поклащащи се на водата.

Мъжете я отведоха до един стълб пред стената, завързаха ръцете на гърба й, привързаха я през кръста към стълба, а баща й рече: „Виждаш ли тези кораби, принцесо? Това е твоята флотилия. Един ден те ще те отведат до всички прекрасни места по света.“ Притискаше я към себе си и тя се чувстваше в безопасност. Не можеше да си спомни защо й се е ядосал, но сега всичко беше наред, той отново я обичаше. Ноел се обърна към него, ала лицето му не се виждаше добре, а тя не можеше да си спомни как изглежда. Не можеше да си спомни лицето на баща си.

Изпълни я непреодолима тъга, сякаш беше изгубила нещо ценно. Знаеше, че трябва да си го спомни, иначе ще умре. Помъчи се да се съсредоточи, но преди да го види, се чу внезапен гърмеж и хиляди ножове болезнено разкъсаха плътта й, а разсъдъкът й изкрещя: „Не! Не още! Нека видя лицето на баща си!“

Ала мракът го погълна завинаги.