Пари

XII

Следствието по процеса се води така бавно, че седем месеца след арестуването на Сакар и на Амлен делото още не беше насрочено. Беше средата на септември и в понеделник госпожа Каролин, която посещаваше брат си два пъти седмично, трябваше към три часа да бъде в затвора. Тя никога не произнасяше името на Сакар, много пъти категорично бе отказвала на настоятелните му искания да отиде да го види. За нея, която твърдо държеше за справедливостта, той вече не съществуваше. Като продължаваше да се надява, че ще спаси брат си, тя беше много весела в дните на свиждане, щастлива да го осведоми за направените напоследък постъпки и да му занесе голям букет от любимите му цветя.

И когато в понеделник сутринта тя приготвяше в една кутия червени карамфили, при нея влезе старата Софи, слугинята на принцеса Д’Орвиедо, за да и съобщи, че госпожата искала да говори незабавно с нея. Учудена, леко разтревожена, тя побърза да се качи. От няколко месеца не бе виждала принцесата, понеже беше дала оставката си като секретарка на Дома за трудово възпитание още при фалита на Световната банка. Сега много рядко ходеше там, само за да види Виктор, който, изглежда, беше укротен от строгата дисциплина, но вървеше с наведени очи, лицето му беше изкривено от иронична и жестока гримаса, тъй като лявата му буза беше по-издута от дясната и издърпваше нагоре устата му. Тя веднага почувствува, че я викат заради Виктор.

Най-сетне принцеса Д’Орвиедо беше разорена. Едва й бяха стигнали десет години, за да върне на бедните тристате милиона от наследството на принца, ограбени от джобовете на доверчиви акционери. Отначало за пет години бе похарчила за безумни благотворителни дела първите сто милиона, след това за четири и половина години хвърли и останалите двеста милиона в още по-разкошно обзаведени фондации. Към Дома за трудово възпитание, към яслите „Сен Мари“, към сиропиталището „Сен Жозеф“, към приюта „Шатийон“ и към болницата „Сен Марсе“ днес вече бяха прибавени образцов чифлик близо до Еврьо, два детски санаториума на брега на Ламанш, друг един старчески дом в Ница, няколко приюта, работнически селища, библиотеки и училища в четирите краища на Франция; освен това бе подпомогнала със значителни дарения съществуващи вече благотворителни заведения. Впрочем вършеше всичко с величайшото желание да върне отнетото не с парче хляб, подхвърлено от състрадание или от страх от клетниците, а с удоволствието да даде всичко хубаво, добро и красиво на скромните хорица, които нямат нищо, и на слабите, от които силните са ограбили щастието, с други думи да разтвори широко богаташки дворци на просяците по пътищата, за да могат и те да спят в коприна и да ядат в златни чинии. В продължение на десет години не бе преставал дъждът от милиони — мраморни трапезарии, весели спални със светли тапети, сгради с монументални фасади като на Лувър, цветни паркове с редки растения, десет години на вълшебно строителство сред една невероятна неразбория от предприемачи и архитекти; а сега тя беше много щастлива, с повишено самочувствие от голямото блаженство, че вече ръцете й са чисти, без нито сантим. Дори беше постигнала изненадващия резултат — да задлъжнее, преследваха я за неизплащане на някакъв остатък от сметка в размер на няколкостотин хиляди франка. Обаче нито пълномощникът й, нито нотариусът й можеха да погасят дълга с последните трохи от колосалното богатство, разпиляно така от вятъра на благотворителността. Една табелка, закована на външната порта, съобщаваше, че къщата е обявена за продажба. Това щеше да бъде последното измитане за ликвидиране на проклетите пари, събрани в калта и кръвта от финансовия бандитизъм.

Старата Софи чакаше горе госпожа Каролин, за да я въведе. Разярена, тя ръмжеше по цял ден. О, тя била предсказала, че госпожата ще умре на сламен одър! Нима госпожата не е могла да се омъжи повторно и да има деца от друг някой господин, тъй като всъщност тя най-много обичала децата? Обаче старицата имаше най-малко право да се оплаква и тревожи, защото отдавна бе получила рента от две хиляди франка, с които можеше да живее в своя роден край близо до Ангулем. Но винаги се разгневяваше, когато си помислеше, че госпожата не беше си запазила дори малко пари, необходими да купува всяка сутрин хляб и мляко, с които сега се хранеше. Между тях непрекъснато избухваха разпри. Принцесата, озарена от надежда, се усмихваше божествено и отвръщаше, че вече щяла да има нужда само от една плащеница в края на месеца, когато ще влезе в манастир, в който отдавна си беше избрала място — един кармелитски манастир, отделен със стена от целия свят. Покой, вечен покой!

Госпожа Каролин и сега намери принцесата така, както я виждаше от четири години, облечена в нейната вечна черна рокля, с дантелена кърпа на косата. Обаче тази още красива тридесет и девет годишна жена, с валчесто лице и с бели като перли зъби беше пожълтяла и повяхнала, сякаш бе лежала десет години в затвор. Тясната стаичка, подобна на канцелария на провинциален съдия-изпълнител, беше изпълнена с купища чудновати документи, планове, записки, досиета — цялата похабена хартия, отразяваща разпиляването на тристате милиона.

— Госпожо — каза принцесата със своя нежен и бавен глас, който вече с нищо не можеше да бъде развълнуван, — исках да ви съобщя една новина, която научих тази сутрин… Отнася се за Виктор, онова момче, което вие настанихте в Дома за трудово възпитание…

Сърцето на госпожа Каролин започна да бие мъчително. Ах, клетото дете, което баща му не бе отишъл да види, въпреки че изрично обещаваше вече няколко месеца, откакто беше узнал за неговото съществуване, преди да бъде вкаран в затвора. Какво ще стане с него отсега нататък? И тя, която си забраняваше да мисли за Сакар, непрекъснато бе принудела да се връща към него, съкрушена в майчинското си наставничество.

— Вчера се е случило нещо страшно — продължи принцесата, — истинско престъпление, което никой не може да поправи.

И с ледения си тон тя разказа ужасната история. Преди три дена Виктор поискал да го преместят в лазарета, като се оплаквал от непоносимо главоболие. Лекарят добре разбрал, че мързеливецът симулира, но момчето наистина често страдало от невралгия. Този ден в дома се намирала без майка си Алис дьо Бовилие, дошла да помогне на дежурната сестра прие тримесечната инвентаризация на лекарствата в аптечния склад. Шкафът бил в помещението между двете спални — тази на момичетата и тази на момчетата, в която тогава само Виктор лежал в едно от леглата; отлъчила се за няколко минути, сестрата била изненадана, като не намерила Алис, почакала малко и веднага започнала да я търси. Учудила се още повече, като забелязала, че вратата на спалнята на момчетата е заключена отвътре. Какво ли бе станало? Трябвало да заобиколи през коридора и останала ужасена от зрелището, което се разкрило пред нея: младата девойка била полузадушена, с увита кърпа около лицето, за да се заглушат виковете и, а полата й била смачкана и повдигната, разкриваща жалката девствена голота, изнасилена, опетнена с отвратителна грубост. На пода било паднало едно портмоне. Виктор го нямало. Случило се било следното: Алис, повикана навярно, влязла, за да даде чаша мляко на това петнадесетгодишно момче, окосмено като мъж; после чудовището изпитало внезапна жажда към нежната плът, към доста дългия врат; самецът скочил по риза, задушил момичето, хвърлил го на леглото като дрипа, изнасилил го, обрал го, облякъл се набързо и избягал. Но колко още загадки, колко поразяващи и неразрешими въпроси! Как е било възможно да не се чуе нищо, никакъв шум от борба, никакъв вик на уплаха? Как тези страшни неща са станали толкова бързо, едва за десет минути? И най-вече как Виктор е успял да се спаси, да се изпари, така да се каже, без да остави следи? Защото след най-грижливи претърсвания се убедили, че Виктор не е вече в дома. Той сигурно е избягал през банята, която има врата към коридора и прозорец до терасовиден покрив към булеварда; но и този път е толкова опасен, че мнозина не искаха да вярват, че по него е могло да мине човешко същество. Отнесена при майка си, Алис лежала на легло съсипана, обезумяла, стенеща, трепереща от силна треска.

Госпожа Каролин изслуша разказа, обзета от чувството, че цялата й кръв се вледенява. В нея възкръсна един спомен, който я ужаси със сходството си; някога Сакар обладал бедната Розали на стълбището, като й навяхнал рамото в момента, когато било заченато това дете, на което останала оттогава като белег една изкривена буза, а сега Виктор на свой ред изнасилва първото момиче, което съдбата му предоставя. Каква безсмислена жестокост! Това толкова нежно момиче, последната издънка на един род, което бе готово да се отдаде на бога поради невъзможността да си има съпруг като всички други. Какъв е бил смисълът на тази глупава и отвратителна среща? Защо е било нужно това стълкновение?

— Не искам да ви отправям никакъв упрек, госпожо — заключи принцесата, — защото ще бъде несправедливо да се търси от вас и най-малката отговорност. Само че вашето протеже беше наистина много ужасно.

И поради някаква неизказана връзка на мислите тя добави:

— Не се живее безнаказано в известни среди… Аз самата преживях големи угризения на съвестта си, чувствувах се съучастничка, когато неотдавна тази банка фалира, като причини толкова разорения и толкова тревоги. Да, аз не би трябвало да се съглася къщата ми да стане гнездо на подобна мръсотия… Но в края на краищата злото е причинено, къщата ще бъде очистена, а пък аз — о, аз не съм вече тук, бог ще ми прости!

Най-сетне отново се бе появила бледата й усмивка на надежда, защото и тя с жест казваше, че напуска света, че изчезва завинаги като невидима добра богиня.

Госпожа Каролин беше хванала ръцете й, стискаше ги, целуваше ги и толкова бе съкрушена от угризенията на съвестта си и от състрадание, че безспирно шептеше умолителни думи:

— Вие нямате основание да ме оправдавате, аз съм виновна… Искам да видя това нещастно момиче, ще изтичам веднага при него.

И тя си отиде, като остави принцесата и старата й слугиня Софи да приготвят багажа си за голямото пътешествие, което щеше да ги раздели след четиридесет години съвместен живот.

Предишния ден, в събота, графиня Дьо Бовилие бе решила да изостави своята богаташка къща на кредиторите. От шест месеца, откакто не плащаше лихвите на ипотеките, положението бе станало непоносимо — освен всевъзможните разходи постоянно бе заплашвана от съдебна продажба; пълномощникът и я съветваше да изостави всичко, за да се оттегли в някоя малка квартира, където да живее скромно, а пък той ще се постарае да ликвидира дълговете. Тя не би склонила, може би щеше да упорствува, за да запази достойнството си, лъжата си, че е още богата, докато родът й не бъде напълно унищожен под срутените тавани на къщата, ако едно ново нещастие не беше я покрусило. Синът й Фердинанд, последният от рода Бовилие, негодният за нищо млад човек, отбягвал всякаква работа, станал папски зуав, за да избегне безделието и да се занимава все пак с нещо, беше починал безславно в Рим, толкова отслабнал и толкова изтощен от жаркото слънце, че не могъл да се бие при Ментана, защото бил трескав и с болни гърди. Тогава тя почувствува внезапна пустота, рухнаха всичките й замисли, всичките й стремежи — изградената с толкова труд постройка, която в продължение на много години поддържаше тъй гордо честта на името й. За по-малко от двадесет и четири часа къщата се пропука, изпълни се с нищета, сърцераздирателна нищета сред развалините. Продадоха стария кон, останалата сама готвачка ходеше да купува за две су масло и стар фасул с мръсната си престилка, а графинята излизаше на улицата с изкаляна рокля и протъркани ботинки, които пропускаха вода. Това беше усилваща се от ден на ден мизерия, катастрофата отнасяше дори гордостта на тази жена, вярваща в доброто старо време, бореща се срещу своя век. Скоро тя се приюти с дъщеря си на улица „Тур де дам“, в дома на една бивша търговка на стари дрехи, станала вече благочестива, която даваше под наем на духовници мебелирани стаи в жилище, в което самата бе наемателка. Двете се настаниха там а една голяма празна стая, твърде мизерна и мрачна, в дъното на която имаше алков с преграда. Две малки легла изпълваха алкова и когато преградната врата, облепена със същия книжен тапет като на стените, биваше затворена, стаята се превръщаше в салон. Това сполучливо разпределение доста ги бе утешило.

Обаче още същия ден, два часа след като графиня Дьо Бовилие се беше настанила в тази квартира, едно неочаквано и необикновено посещение я хвърли в нова тревога. За щастие Алис в това време бе излязла за някаква покупка. Беше се явил Буш с плоското и мръсно лице, с мазния редингот и с бяла вратовръзка, увита като връв; подушил навярно благоприятното време, най-сетне той бе решил да предяви стария иск от десет хиляди франка — разписката, подписана от графа на момичето Леони Крон. Само с един поглед в жилището той прецени положението на вдовицата; не беше ли чакал много дълго време? И като човек, способен при нужда да бъде учтив и търпелив, той надълго обясни случая на ужасената графиня. Наистина това нали е почеркът на нейния съпруг? И съвсем ясно потвърждава историята: увлечението на графа по младата персона, жестът, за да я обладае в началото, а носле да се отърве от нея. Дори не скри, че след петнадесет години тя по закон не била длъжна да плати. Обаче той бил само представител на своята клиентка която решила да се отнесе до съда, да вдигне най-отвратителен скандал, ако не се споразумеят. Съвсем пребледняла, поразена в сърцето от това страшно минало, което възкръсваше, графинята се чудеше, че са чакали толкова дълго време, за да се отнесат до нея, а той измисли някаква история — разписката била загубена, после я намерили в дъното на един сандък; и понеже тя решително отказваше да се занимава с тази работа, той си тръгна все така учтиво, като каза, че ще дойде пак със своята клиентка, но не утре, защото тя в никакъв случай не можела в неделя да излезе от дома, в който работела, обаче положително в понеделник или във вторник.

В понеделника, след ужасяващото приключение, случило се с дъщеря и, която й бяха занесли в безсъзнание и над която тя сега бдеше с ослепели от сълзи очи, графиня Дьо Бовилие съвсем не мислеше за този лошо облечен човек и за неговата жестока история. Най-сетне, когато Алис заспа и когато майката седна, изтощена, смазана от настървената срещу нея съдба, Буш отново се появи, придружен този път от Леонида.

— Госпожо, ето моята клиентка, ще трябва да свършим.

При появата на момичето графинята изтръпна. Взираше се в нейното пъстро облекло, в черната й остра коса, падаща до веждите, в повехналото й широко лице, в отвратителния вид на тази персона, похабена в десетгодишно проституиране. Чувствуваше се измъчена, осквернена в гордостта си като жена след толкова години на опрощение и забрава. Боже господи, с такива паднали създания ли графът й е изневерявал!

— Трябва да свършим — настоя Буш, — защото моята клиентка е много заета на улица „Фейдо“.

— На улица „Фейдо“? — повтори графинята, без да разбере.

— Да, тя е там… Така де, там е, в публичния дом.

Смазана, с разтреперани ръце, графинята отиде да затвори напълно алкова, на чиято двойна врата беше дръпнато само едното крило. Още в треска, Алис се размърда под завивката си. Дано пак да заспи, дано не види, дано не чуе!

Буш подхващаше вече разговора:

— И така, госпожо, трябва да ни разберете… Госпожицата ме натовари с нейната работа и аз просто съм неин представител. Поради това поисках тя да дойде и лично да предяви своето искане… Хайде, Леонида, обяснете.

Разтревожена, неспокойна в ролята, която Буш я караше да играе, тя отправи към него своите големи, мътни като на пребито куче очи. Обаче надеждата, че ще получи от него обещаните хиляда франка, я накара да се престраши. И с дрезгавия си глас, пресипнал от алкохола, тя заговори, докато той отново разгъна, разтвори разписката на графа:

— Точно това е, това е бележката, която господин Шарл ми подписа… Аз бях дъщеря на коларя, на Крои рогоносеца, както го наричаха, нали разбирате, госпожо!… Тогава господин Шарл се влачеше постоянно подире ми и ми говореше мръсотии. Това ми досаждаше. Нали когато човек е млад, нищо не разбира, не умее да бъде любезен към старите… Та тогава господин Шарл ми подписа тази хартия, една вечер, когато ме заведе в конюшнята…

Застанала права със скръстени ръце, графинята я оставяше да говори, когато и се стори, че чува някакво охкане в алкова. Тя извика с тревожен жест:

— Млъкнете!

Но Леонида се бе увлякла, искаше да завърши:

— Все пак съвсем не е честно да не искате да платите на едно честно момиче, което са развратили… Да, госпожо, вашият господин Шарл беше крадец. Така мислят всички жени, на които аз разказвам това, което ми се случи… И трябва да ви кажа, че това струва доста пари.

— Млъкнете, млъкнете! — извика разярена графинята, вдигнала нагоре двете си ръце, сякаш да я смаже, ако тя продължеше.

Леонида се изплаши, изпречи лакти, за да защити лицето си с инстинктивния жест на леките момичета, свикнали да им удрят плесници. Настъпи страшно мълчание, в което сякаш откъм алкова достигна ново охкане, леко стенание, потиснато със сълзи.

— В края на краищата какво искате? — подзе графинята разтреперана, като сниши глас.

Буш се намеси:

— Но, госпожо, това момиче иска да и се плати. Има право тази нещастница да казва, че господин граф Дьо Бовилие е постъпил с нея много лошо. Това направо е мошеничество.

— Аз никога няма да платя такъв дълг.

— Тогава още като излезем оттук, ще вземем кола и ще отидем в Съдебната палата, където ще депозираме жалбата, която предварително съм написал и която мога да ви покажа… Всички факти, които госпожицата току-що ви разказа, са изложени подробно.

— Господине, това е отвратителен шантаж — вие няма да го извършите.

— Прощавайте, госпожо, но ще го извърша веднага. Сделките са си сделки.

Огромна умора, крайно отчаяние обзе графинята. Гордостта, която досега я поддържаше, изчезна; цялата й енергия, всичките й сили се изпариха. Тя скръсти ръце, прошепна:

— Но нали виждате докъде сме стигнали. Погледнете тази стая… Ние вече нямаме нищо, утре може би няма да има какво да ядем… Откъде искате да взема десет хиляди франка, боже мой!

Буш се усмихна като човек, свикнал да лови риба в мътни води.

— О, дамите като вас винаги имат източници. Потърсят ли добре, намират.

От няколко минути той се взираше в една стара касетка за бижута, която графинята бе поставила сутринта върху камината, когато изпразваше един сандък; той подушваше скъпоценните камъни с инстинктивна увереност. Погледът му блестеше с такъв пламък, че тя го разбра, като проследи направлението му.

— Не, не! — извика тя. — Бижутата никога!

И грабна касетката, сякаш да я защити. В нея бяха последните стари скъпоценности на фамилията, няколко бижута, които бе опазила през най-големите парични затруднения за зестра на дъщеря си и които в този момент бяха за нея единственият запас.

— Никога, бих предпочела да дам себе си, тялото си!

Но в този момент трябваше да прекратят разговора. Госпожа Каролин почука и влезе. Пристигаше развълнувана и остана изумена от сцената, в която попадаше. С една дума помоли графинята никак да не се притеснява; щеше да си отиде, ако тя с умолителен жест не бе я задържала, и затова остана неподвижна в дъното на стаята, сякаш не съществуваше.

Буш слагаше вече шапката си, а Леонида, чувствувайки се все по-неудобно, се насочи към вратата.

— Значи, госпожо, не остава нищо друго, освен да си тръгнем…

Обаче не си тръгваше. Повтори цялата история в още по-срамни подробности, сякаш искаше да унизи пак графинята пред новодошлата — дамата, която той се преструваше, че не познава, какъвто му бе навикът в служебните си отношения.

— Сбогом, госпожо, оттук ние отиваме в прокуратурата. Подробностите по делото ще се появят във вестниците след три дни, не по-късно. По ваше желание.

Във вестниците! Чудовищен скандал върху самите развалини на нейния дом! Не беше ли достатъчно, че видя да се превръща в прах древното богатство, та трябваше да потъне всичко в кал! О, поне честта на името да бъде спасена! И с машинално движение тя отвори касетката. Блеснаха обеци, гривни и три пръстена с брилянти и рубини, антична изработка.

Буш пъргаво се бе приближил. Очите му се омилостивиха, станаха гальовно нежни.

— О, няма за десет хиляди франка!… Позволете да погледна.

И той вече вземаше едно по едно бижутата, обръщаше ги, повдигаше ги нагоре с дебелите си пръсти, любовно разтреперани от сладострастие към скъпоценните камъни. Възхищаваше го като че ли най-вече чистотата на рубините. А и тия стари брилянти, макар понякога да са несръчно шлифовани, са прекрасни като бистра вода!

— Шест хиляди франка! — каза той с гласа на оценител при продажби на търг, скривайки вълнението си под тази цифра на обща оценка. — Смятам само камъните, обковките са годни за претопяване. В края на краищата ще се задоволим с шест хиляди франка.

Но тази жертва беше много тежка за графинята. Тя отново се разяри, взе бижутата и ги стисна в сгърчените си длани. Не, не! Беше много силно да се иска от нея да хвърли в бездната и тия няколко скъпоценни камъка, които е носила майка й и които дъщеря й трябваше да носи в деня на сватбата си. Парещи сълзи бликнаха от очите й, потекоха по бузите й с такава трагична мъка, че Леонида, разчувствувана и съкрушена от състрадание, започна да дърпа Буш за редингота, за да го принуди да тръгнат. Тя искаше да си отиде, неприятно и беше вече, че причиняват такава мъка на бедната стара дама, която изглеждаше толкова добра. Но Буш много хладнокръвно наблюдаваше сцената, уверен, че сега всичко ще отнесе, знаейки от дългата си практика, че избликът на сълзи у жените означава прекършване на волята; и чакаше.

Може би ужасната сцена щеше да продължи, ако в този момент не се чу далечен, заглушен от ридание глас. Беше Алис, която викаше от дъното на алкова:

— О, мамо, тия хора ме убиват! Дан им всичко, нека отнесат всичко!… О, мамо! Да се махнат, убиват ме, убиват ме!

И графинята направи жест на отчаяние, жест, с който искаше да каже, че би дала и живота си. Дъщеря й бе чула. Дъщеря й умираше от срам. И тя, след като хвърли бижутата на Буш, едва му остави време да сложи на масата в замяна на тях разписката на графа — и го изблъска навън след Леонида, която вече бе изчезнала. После отвори алкова, строполи се върху възглавницата на Алис и двете, покрусени и сломени, заплакаха.

В един момент възмутената госпожа Каролин щеше да се намеси. Трябваше ли да остави подлеца да ограби така двете бедни жени! Но като чу отвратителната история, какво можеше да направи, за да предотврати скандала? Нали знаеше, че Буш е способен да отиде докрай в заплахите си. Самата тя стоеше засрамена пред него, чувствуваше се негова съучастница поради тайните, които ги свързваха. Ах, какви страдания, какви мръсотии! Обземаше я безпокойство — защо бе дотичала тук, щом не можеше нито да каже една дума, нито да окаже помощ? Всичко, което идваше на устните й — въпросите, обикновените намеци по отношение на вчерашната драма, й се виждаше оскърбително, опетняващо, неподходящо да се изрече пред жертвата, която все още блуждаеше, бореше се със смъртта след опетняването. И каква помощ би дала, която да не се окаже унизителна — нима тя също не бе разорена и дори без средства до края на процеса? Най-сетне тя се приближи до тях с насълзени очи и разтворени обятия, разтреперана цялата от безкрайно съжаление и силно разнежваме.

В дъното на обикновения алков на мебелираната стая лежаха тия две съсипани, угасващи, нещастни същества — ВСИЧКО, което бе останало от старинния род Дьо Бовилие, някога толкова могъщ и независим. Родът е владял земи колкото цяло кралство, принадлежали са му двадесет левги от поречието на Лоара, замъци, ливади, нивя, гори. После това огромно, богато имение малко по малко се стопявало през вековете и графинята беше хвърлила последния остатък в една от тези бури на съвременната спекулация, от които нищо не Разбираше: най-напред своите икономисани двадесет хиляди франка, отделяни су по су за дъщеря й, после шестдесетте хиляди франка, взети срещу залог на фермата Обле, след това цялата тази ферма. Богаташката им къща на улица „Сен Лазар“ не би могла да изплати дълговете. Синът й беше умрял далече от нея, и то безславно. Бяха донесли дъщеря й наранена, опетнена от един бандит така, както се пренася окървавено и окаляно дете, прегазено от кола. И графинята, някога толкова благородна, тънка, висока, цялата побеляла, с величествена старомодна осанка, сега се бе превърнала в бедна, съсипана стара жена, смазана от това опустошение; а лишената от красота и от чара на младостта, разкрила грозотата на дългата си шия през разкопчаната риза, Алис гледаше с обезумели очи, в които се четеше смъртната мъка по отнетата й девственост, нейната единствена гордост. И двете заедно продължаваха да ридаят неспирно.

Тогава госпожа Каролин, без да произнесе нито една дума, просто прегърна и двете, притисна ги силно към сърцето си. Не можеше да измисли нищо друго, започна да плаче заедно с тях. Двете нещастнички разбраха, сълзите им потекоха още по-силно, но не така горчиво. Щом в момента нямаше утеха, не трябваше ли поне да се живее, да се живее въпреки всичко?

Излязла отново на улицата, госпожа Каролин забеляза Буш да разговаря оживено с Мешен. Беше спрял една кола, блъсна вътре Леонида и изчезна. Обаче когато госпожа Каролин се опита да избърза, Мешен тръгна право към нея. Навярно тя я дебнеше, защото веднага й заговори за Виктор като човек, който беше осведомен вече за това, което вчера се бе случило в Дома за трудово възпитание. Откакто Сакар беше отказал да плати четирите хиляди франка, тя не се бе отчаяла, непрекъснато търсеше начин, по който да може да извлече полза от тази история; така бе научила за станалото на булевард „Бино“, където често ходеше с надеждата да научи нещо изгодно за себе си. Навярно си беше изработила вече план и затова заяви на госпожа Каролин, че веднага ще се заеме да търси Виктор. Било много страшно да се остави това нещастно дете на лошите му инстинкти, трябвало отново да го хванат, ако не искат да го видят един ден на подсъдимата скамейка. И докато приказваше, нейните малки очи, потънали в тлъстото й лице, проникваха в добрата дама и тя се радваше, че я вижда съкрушена, като се надяваше, че в деня, в който намери момчето, ще продължи да измъква от нея петфранкови монети.

— Значи, госпожо, разбрахме се, аз ще се заловя с тази работа… В случай че пожелаете да научите нещо, не си правете труд да ходите чак там, на улица „Маркаде“, просто изкачете се при господин Буш на улица „Фейдо“, където положително ще ме намерите всеки ден към четири часа.

Госпожа Каролин се прибра на улица „Сен Лазар“, измъчвана от нова тревога. Наистина това чудовище, избягало на свобода, което сега е преследвано и скита сред тълпите, нямаше ли като лаком вълк да извърши престъпления, утолявайки наследствени инстинкти? Тя закуси набързо, взе кола, като си мислеше, че има време преди отиването в затвора да мине по булевард „Бино“, изгаряща от желание да научи нещо колкото се може по-скоро. После по пътя, както си беше трескаво развълнувана, й хрумна и я завладя мисълта да отиде най-напред при Максим, да го заведе в дома и да го принуди да се занимава с Виктор, на когото все пак беше брат. Само той беше останал богат, само той можеше да се намеси, да се заеме много сериозно с тази работа.

Но още в коридора на малката разкошна къща на авеню „Императрис“ госпожа Каролин се почувствува смразена. Тапицери сваляха тапетите и вдигаха килимите, слуги поставяха калъфи на столовете и на полилеите, а от всички хубави дреболии, разместени върху мебелите и върху етажерките, лъхаше на умиращ аромат като от хвърлени след бал букети. И в дъното на спалнята тя намери Максим между два огромни куфара, които камериерът пълнеше с куп прекрасно бельо, скъпо и фино като за булка.

Още като я забеляза, той пръв й заговори много студено, със сух глас:

— Ах, вие сте! Идвате точно навреме, няма да има нужда да ви пиша… Дойде ми до гуша и заминавам.

— Как така заминавате?

— Да, заминавам тази вечер. Ще се настаня в Неапол, където ще прекарам зимата.

После, след като с жест отпрати камериера, той продължи:

— Нима мислите, че ми е приятно баща ми от половин година да е в затвора! Разбира се, не искам да остана, за да видя как го съдят. А толкова не обичам да пътувам! В края на краищата там времето е хубаво, взимам си най-необходимото, може би няма много да скучая.

Тя гледаше колко е изискан и красив; гледаше препълнените куфари, в които нямаше дреха нито за съпруга, нито за любовница, а само за култа към своята особа; и все пак тя се осмели да каже:

— Аз дойдох пак да ви искам една услуга…

И тя разказа историята за Виктор бандита, изнасилил и откраднал, за Виктор, който бе избягал и който бе способен на всякакви престъпления.

— Ние не можем да го изоставим. Придружете ме, нека обединим усилията си…

Той не я остави да се доизкаже, пребледнял мъртвешки, леко разтреперан от страх, сякаш бе почувствувал някаква мръсна ръка на убиец върху рамото си.

— Ама че работа! Само това ми липсваше!… Баща крадец, брат убиец… Много закъснях, исках да замина миналата седмица. Но това е отвратително, отвратително е да се постави един човек като мене в подобно положение!

Тъй като тя настояваше, той стана дързък:

— Оставете ме на спокойствие! Понеже вие обичате да тъгувате, водете си тъжен живот! Бях ви предупредил, не сте ме послушали, щом плачете… Но аз, ако искате да знаете, бих пратил по дяволите целия този отвратителен свят, вместо да дам косъм от главата си.

Тя стана.

— Сбогом тогава!

— Сбогом!

И като си тръгваше, тя видя как той повика камериера си и пак продължи да наблюдава грижливото подреждане на тоалетния си несесер, несесер, всички предмети на който бяха изящно изработени от позлатено сребро, особено легенчето, гравирано с хоро от амурчета. И докато си мислеше, че този тук отиваше да води празен и безгрижен живот под яркото слънце на Неапол, тя изведнъж видя как в тъмна мразовита нощ призракът на другия, изгладнял и с нож в ръка, броди из някоя странична уличка на парижките предградия Вилет или Шарон. Не беше това отговорът на онзи въпрос — дали парите не са възпитанието, здравето и интелигентността? И понеже човешката кал остава отдолу, цялата цивилизация не се ли свежда до това превъзходство, че е на повърхността, че хубаво благоухае и хубаво живее?

Когато стигна в Дома за трудово възпитание, госпожа Каролин бе обзета от едно чувство на възмущение срещу извънредно големия разкош на заведението. За какво са тия две величествени крила — спалнята на момчетата и спалнята на момичетата, свързани с монументалната административна сграда? За какво са тия огромни като паркове вътрешни дворове, фаянсът в кухните, мраморът в трапезариите, широките като в дворец стълби и коридори? Защо е тази грандиозна благотворителност, ако в тази просторна и здравословна среда не може да се поправи едно прието тук лошо същество, да се направи от едно развратено дете добре възпитан и физически здрав мъж? Тя веднага отиде при директора, отрупа го с въпроси, поиска да узнае и най-малките подробности. Но драмата оставаше тъмна, той можа да й повтори само това, което тя вече знаеше от принцесата. От вчера издирванията продължаваха в дома и в околността, без да се стигне до някакъв резултат. Виктор сигурно беше далече, препускаше някъде там, в страшната непозната бездна на града. Той надали има пари, защото портмонето на Алис, което бе изпразнил, съдържало само три франка и четири су. Впрочем директорът се беше въздържал да уведоми полицията, за да избави бедните дами Дьо Бовилие от публичен скандал; и госпожа Каролин му благодари, обеща, че и самата тя няма да направи никакви постъпки в префектурата въпреки горещото й желание да научи нещо. После, отчаяна, че си отиваше така неосведомена, както бе дошла, хрумна й мисълта да се качи в лазарета, за да разпита сестрите. Но и от тях не получи някакво точно сведение, само че там горе, в малката спокойна стая, разделяща спалнята на момичетата от спалнята на момчетата, тя прекара няколко минути на дълбоко успокоение. Весел шум долиташе, беше междучасие и тя почувствува, че не бе оценила правилно оздравителното влияние на чистия въздух, на благоденствието и на труда. Положително тук израстваха здрави и силни хора. Един бандит на четири-пет средно почтени хора — това все пак е добре, като се имат предвид случайностите, които увеличават или намаляват наследствените пороци.

И когато госпожа Каролин, оставена за миг сама от дежурната сестра, се приближаваше до прозореца, за да погледа как децата играят долу, кристални гласчета на малки момиченца в съседния лазарет привлякоха вниманието й. Вратата беше полуотворена, така че тя можеше да присъствува на сцената, без да бъде забелязана. Доста весела стая бе този бял лазарет с бели стени, с четири легла с бели завески. Слънчеви лъчи позлатяваха тази белота, сякаш лилии цъфтяха в топлата атмосфера. На първото легло вляво тя много добре позна Мадлен, момиченцето, което и преди бе видяла как, оздравяло вече, ядеше филийки с конфитюр в деня, когато бе довела Виктор. Поразена от алкохолизма на родителите си, Мадлен често боледуваше, беше толкова малокръвна, слаба и бледа, че с големите си като на зряла жена очи приличаше на изписана върху църковен прозорец светица. Беше на тринадесет години, вече съвсем сама в света, майка й бе умряла пияна една вечер, когато я ритнал в корема мъжът, който не искал да й плати шест су, както се •били уговорили. Та именно тя, облечена в дълга бяла нощница, коленичила по средата на леглото си с разплетена руса коса върху раменете, учеше как да се молят трите малки момичета от другите три легла.

— Скръстете така ръцете си, разтворете широко сърцата си…

Трите малки момичета също бяха коленичили по средата на чаршафите си. Двете бяха между осем и десет години, третото нямаше пет. Със скръстени ръце, със сериозни и захласнати лица и с тези дълги бели ризи те приличаха на ангелчета.

— И ще повтаряте след мене това, което аз ще казвам. Слушайте добре… Господи, възнагради господин Сакар заради неговата доброта, надари го с дълъг и щастлив живот.

След това с херувимски гласчета, с очарователно детско заекване, четирите момиченца заедно повториха думите, изцяло захласнати в религиозен екстаз:

— Господи, възнагради господин Сакар заради неговата доброта, надари го с дълъг и щастлив живот.

Госпожа Каролин, възмутена, щеше да скочи и да влезе в стаята, за да накара децата да млъкнат, за да им забрани да правят това, което считаше за богохулна и жестока игра. Не, не! Сакар нямаше право да бъде обичан, детството на тези момичета се опетняваше, като ги оставя да се молят за неговото щастие. После изтръпна и се спря, сълзи изпълниха очите й. Защо да споделя обидата си, гнева от своя опит с тия невинни същества, които още не знаеха нищо за живота? Нима не е бил добър към тях Сакар, човекът, който до известна степен беше създателят на този дом и който им е изпращал играчки всеки месец? Обзе я дълбоко вълнение, припомни си извода, че няма човек, поставен на подсъдимата скамейка, който освен всичките злини, които е причинил, да не е извършил и много добрини, И докато момиченцата отново подхващаха молитвата си, тя си тръгна, като в ушите й все още звучаха тия ангелски гласчета, които призоваваха небето да благослови безсъвестния и злокобен човек, чиито престъпни ръце бяха разорили един свят.

Когато най-сетне слезе от фиакъра на булевард „Пале“, пред затвора, тя забеляза, че в своето вълнение беше забравила в къщи букета карамфили, приготвен още сутринта за брат й. Пред вратата стоеше цветарка, продаваше малки букети от рози за две су; тя купи един и Амлен, който обожаваше цветята, се усмихна, когато му разказа за своята разсеяност, макар че този ден го намери тъжен. Отначало, в първите седмици на арестуването му, той не можеше да повярва, че има сериозни обвинения срещу него. Струваше му се, че ще се защити лесно: бяха го назначили за председател въпреки желанието му, не беше взимал участие в нито една от финансовите операции, почти винаги отсъствуваше от Париж и не можеше да упражнява никакъв контрол. Обаче разговорите с неговия адвокат, уморителните и безуспешни постъпки на госпожа Каролин, за които тя му разказваше, го караха да вижда опасните отговорности, които го застрашаваха. Щяха да го държат солидарен и за най-малките извършени нарушения на закона, никога нямаше да допуснат, че не е знаел за нито едно от тях. Сакар го въвличаше в едно безчестно съучастничество. И тогава благодарение на вярата си, на леко наивната си вяра на католик, проповядваше примирение, в душата му настъпи успокоение, което учудваше сестра му. Когато идваше при него отвън след мъчително обикаляне из това толкова неспокойно и толкова жестоко човечество на свобода, тя се изненадваше, като го виждаше спокоен и усмихнат в голата килия, в която като голямо набожно дете беше заковал четири ярко нарисувани религиозни картини около едно малко разпятие от черно дърво. Когато се отдаде в ръцете на бога, човек престава да се бунтува и всяко незаслужено страдание е залог за спасение. Понякога само тъгуваше за злополучното спиране на големите му работи. Кой ще поеме неговото дело? Кой ще продължи възкресяването на Ориента, толкова успешно започнато от Генералната компания на обединените параходства и от Дружеството на сребърните мини в Кармел? Кой ще построи мрежата от железопътни линии от Бурса до Бейрут и до Дамаск, от Смирна до Трапезунд — цялото това младо кръвообращение във вените на стария свят? Впрочем той все още вярваше и казваше, че започнатото дело не може да умре, изпитваше само мъка, че не е вече онзи, когото бог беше избрал да го извърши. Гласът му биваше най-вече съкрушен, когато се питаше за каква грешка бог бе го наказал да не учреди голямата католическа банка, предназначена да преобрази модерното общество, това съкровище на гроба господен, което ще създаде кралство на папата и което в края на краищата ще обедини в една-единствена нация всички народи, като изтръгне от евреите неограниченото господство на парите. Той предричаше също тази банка за неизбежна и непоклатима; заявяваше, че Праведникът с чисти ръце ще я основе един ден. Но този следобед изглеждаше загрижен, навярно поради това, че спокойствието му бе нарушено, защото, предупреден, че ще бъде подведен като виновен, беше помислил, че никога след излизането си от затвора ръцете му няма да бъдат достатъчно чисти, за да поеме отново великото дело.

Той слушаше разсеяно как сестра му обяснява, че, както й изглежда, мнението във вестниците ставало малко по-благоприятно. После, без да има повод, той се вгледа в нея с очи на разбуден човек:

— Защо отказваш да го видиш?

Тя изтръпна, добре разбра, че й говори за Сакар. С поклащане на глава тя каза не, пак не. Тогава той се реши, заговори със смутен, много тих глас:

— След всичко, което той бе за тебе, ти не трябва да отказваш, иди да го видиш!

Боже мои, той знаеше! Обля я гореща червенина, тя се хвърли в обятията му, за да прикрие лицето си, започна да мънка, да пита кой му бе казал, как бе научил тази история, която смяташе за тайна, тайни най-вече за него.

— Бедна моя Каролин, много отдавна… Анонимни писма, отвратителни хора, които ни завиждаха… Никога не съм ти говорил за тях, ти си свободна, ние не мислим еднакво… Аз зная, че си най-добрата жена на земята. Иди го виж!

И весело, възвърнал усмивката си, той взе букетчето от рози, което бе пъхнал зад разпятието, бутна й го в ръцете, като каза:

— Дръж! Занеси му го и му кажи, че и аз вече не му се сърдя.

Развълнувана едновременно от тази трогателна нежност на брат си и от приятното облекчение, което почувствува след ужасния срам, госпожа Каролин повече не се противи. А и още от сутринта я измъчваше смътно желание да види Сакар. Нима можеше да не го уведоми за бягството на Виктор, за ужасното му провинение, което все още я караше да трепери? Още в първите дни на задържането му Сакар я беше вписал сред хората, които искаше да го посещават, така че тя трябваше да каже само името си и един пазач веднага я заведе в килията на затворника.

Когато тя влезе, Сакар седеше пред малка маса, с гръб към вратата, като изписваше цифри върху лист хартия.

Той скочи живо и извика радостно:

— Вие!… О, колко сте добра! И колко съм щастлив!

Стискаше с две ръце нейната ръка, тя се усмихваше смутена и развълнувана, като не намираше какво да му каже. После със свободната си ръка постави букетчето за две су върху листове хартия, които затрупваха масата.

— Вие сте ангели — прошепна той очарован, като целуна пръстите й.

Най-сетне тя заговори:

— Истина е, беше свършено, бях ви осъдила в сърцето си. Но брат ми поиска да дойда…

— Не, не, не говорете така! Кажете, че сте много умна, че сте много добра, че сте разбрали и ми прощавате…

Тя го прекъсна с жест.

— Моля ви настойчиво, не искайте толкова много от мене. Аз самата не зная… Не ви ли стига това, че съм дошла?… А освен това трябва да ви съобщя нещо много тъжно.

И на един дъх, полугласно, тя му разказа за дивашката постъпка на Виктор, за нападението над госпожица Дьо Бовилие, за необикновеното му, необяснимо бягство, за безрезултатните търсения досега, за малката надежда да бъде открит. Той я слушаше смаян, без да попита нещо, без да направи някакъв жест, и когато тя млъкна, две големи сълзи изпълниха очите му, потекоха по бузите му, докато той шептеше:

— Горкият… Горкият…

Тя никога не бе го виждала да плаче. Дълбоко се развълнува и изуми — толкова много сълзите на Сакар бяха необикновени, горчиви и тежки, дошли отдалече, от закоравяло и замърсено от дългогодишно разбойничество сърце. Впрочем той изведнъж изля отчаянието си:

— Но това е ужасно, аз дори не съм целунал този хлапак… Защото, нали знаете, не съм го виждал. Боже мой, да, бях си обещал да отида до го видя, по не ми оставаше време, нито час свободен, тия проклети сделки изцяло ме поглъщаха… Ах, така става винаги — не свършиш ли веднага някоя работа, можеш да бъдеш сигурен, че никога няма да я свършиш… Е, сега уверена ли сте, че няма да мога да го видя? Биха могли да го доведат тук.

Тя поклати глава.

— Кой знае къде е в тоя час, може би в някое затънтено място на този ужасен Париж!

Няколко минути той се разхожда възбудено, като подхвърляше откъслечни думи.

— Едва успях да намеря говя дете и ето че го губя… Никога няма да го видя… Защото нямам шанс! Да, никакъв шанс… О, господи! Същата история като със Световната банка.

Той седна отново до масата, а госпожа Каролин се настани на един стол срещу него. С шарещи ръце сред книжата, това обемисто досие, което от месеци подготвяше, той започна да излага историята на процеса и мотивите на своята защита, сякаш изпитваше нужда да се оправдае пред пея. Обвинявали го: непрекъснато увеличавал капитала, за да разпалва повишаването на курса и за да принуди акционерите да вярват, че фондовете на дружеството са непокътнати, били привидни подписките и вноските поради откритите сметки на Сабатани и на другите подставени лица, които плащали само с подписите си; били разпределяни фиктивни дивиденти под формата на погасяване на стари акции, и най-сетне, дружеството изкупувало собствените си акции, извършвало главоломна спекула, която предизвикала необикновено голямо и изкуствено повишаване, от което Световната банка била загинала, останала без средства. На всичко това той отговаряше с обширни и пламенни обяснения: бил направил всичко, което прави всеки директор на банка, само че в голям мащаб, с размах на силен човек. Нито един ръководител и на най-солидната парижка банка не би избягнал неговата килия, ако властите проявят малко повече здрав разум. Взели го за изкупителна жертва заради закононарушенията на всички. Какъв странен начин да се определят отговорностите! Защо не бъдат подведени членовете на управителния съвет — Дегремон, Юре, Дьо Боен и другите, които, освен че получавали по петдесет хиляди франка за участие в заседанията, взимали и по десет процента от всички печалби и били замесени във всички спекулации? Защо с пълно оневиняване се ползували още и комисарите ревизори, специално Лавиниер, които лесно се измъкнали, извинявайки се с некадърността и доверчивостта си? Очевидно този процес щял да бъде най-чудовищното беззаконие, защото не са отхвърлили жалбата на Буш за мошеничество като основаваща се на недоказани факти, а също така и доклада на експерта, направен след първата ревизия на книжата, тъй като се признава, че е пълен с грешки. Защо служебно е бил обявен фалитът въз основа на тия два документа, когато нито едно су от влоговете не е било отклонено и когато на всички клиенти би могло да се уредят сметките? Не е ли извършено всичко това с единствената цел да бъдат разорени акционерите? В такъв случай целта е постигната, бедствието се влошава, все повече се разширява. И всъщност обвинявали не него, а съдебното ведомство, правителството, всички ония, които са заговорничели да го унищожат, за да убият Световната банка.

— Ах, тия подлеци! Ако бяха ме оставили свободен, вие щяхте да видите, щяхте да видите!

Госпожа Каролин го гледаше, поразена от неговото безразсъдство, стигащо до истинско величие. Тя си спомняше някогашните му теории — че борсовата игра е необходима във всички големи начинания, в които е невъзможно каквото и да било справедливо възнаграждение, и че на спекулирането трябва да се гледа като на изблик на човешко увлечение, като на необходима почва, необходим тор, върху който никне прогресът. Нали именно той без угризение на съвестта със собствените си ръце беше прегрял огромната машина толкова безумно, че тя се разпръсна на парчета и нарани всички, които беше повлякла със себе си? Нали той бе пожелал този прекалено безумен курс от три хиляди франка? Нали дружеството с капитал от сто и петдесет милиона и чиито триста хиляди акции, котирани по три хиляди франка, представляват деветстотин милиона, можеше да се оправдае; нямаше ли страшна опасност от разпределение на колосален дивидент за подобна сума дори при малък процент от пет на сто.

Но той се бе изправил, ходеше напред-назад в тясната килия с отсечена крачка на велик завоевател, поставен в клетка.

— Ах, тия подлеци! Много добре са знаели какво правят, като са ме оковали тук!… Щях да тържествувам и да ги смажа всички…

— Как щяхте да тържествувате? Че вие бяхте останал вече без нито едно су, вие бяхте победен!

— Естествено — подзе той с горчивина — бях победен, негодник съм… Честността, славата — това е успехът. Не трябва да се оставиш да те бият, защото на другия ден ще бъдеш само глупак и измамник… О, аз хубаво си представям какво могат да говорят, няма нужда вие да ми го повтаряте. Нали така? Считат ме направо за крадец, обвиняват ме, че съм сложил в джоба си всичките тия милиони, биха ме заклали, ако съм в ръцете им; и това, което е най-лошото, повдигат рамене от съжаление, считат ме за луд, за малоумен… Но ако аз бях успял, представяте ли си какво щеше да бъде? Да, ако бях повалил Гундерман, ако бях завладял пазара, ако в този час бях неоспоримият крал на златото? Какъв триумф! Аз щях да бъда герой, Париж щеше да бъде в краката ми!

Тя решително му възрази.

— С вас не бяха нито правдата, нито логиката, вие не можехте да успеете.

Той рязко се спря пред нея и избухна!

— Да не успея, хайде де! Липсваха ми пари — това е всичко. Ако в деня на битката за Ватерлоо Наполеон е могъл да жертвува в боя още сто хиляди души, щял е да победи, лицето на света щеше да бъде променено. Ако и аз бях имал възможност да хвърля в бездната няколкостотин милиона, които ми липсваха, щях да бъда господар на света.

— Но това е ужасно! — извика, тя възмутена. — Какво? Нима ви се виждат малко разоренията, малко сълзите и малко пролятата кръв? Нима са ви необходими още катастрофи, още ограбени семейства, още нещастници, принудени да просят по улиците?

Той отново започна необуздано да се разхожда, направи високомерен жест на безразличие, като извика:

— Нима животът държи сметка за това! Всяка крачка напред смазва хиляди съществувания.

Настъпи мълчание, тя следваше хода му, охладнявайки все повече към него. Хитрец ли е или герой? Тя трепереше, като се питаше какво ли обмислял като велик пълководец, победен и обезсилен, в продължение на шест месеца, откакто бе затворен в тази килия? И едва тогава тя хвърли поглед около себе си: четири голи стени, малък железен креват, небоядисана дървена маса, два сламени стола. А той беше живял разточително, в ослепителен разкош.

Внезапно той отиде да седне, сякаш краката му се бяха подкосили от умора. И дълго говори полугласно, като че ли правеше някаква несъзнателна изповед.

— Гундерман положително е имал право: няма никаква полза от борсовата треска… Ах, подлецът му с подлец! А щастлив ли е той, като няма нито кръв, нито нерви, като не може вече да спи с жена, нито да изпие бутилка бургундско! Струва ми се впрочем, че той винаги е бил такъв, вените му влачат ледове… Аз много лесно се паля, това е очевидно… Само това е причината за моето поражение, поради това често си чупя главата. И трябва да се добави, че ако моята страст ме убива, моята страст ме кара и да живея. Да, тя ме въодушевява, тя ме издига, много нависоко ме изтласква, а после ме поваля, с един удар разрушава всичко, което сама е изградила. Да се наслаждаваш, значи сам да се изяждаш… Когато си мисля за тия четири години на борба, аз, разбира се, виждам много добре това, което ми изневери, виждам много ясно, че ме е провалило всичко онова, което желаех, което притежавах… Това трябва да е неизлечимо. Аз съм пропаднал.

И той гневно заговори против своя победител:

— Ах, този Гундерман, този мръсен евреин, който тържествува, защото няма никакви желания!… Като цялото еврейство е този упорит и студен завоевател, тръгнал в поход за пълното господство над света сред народи, купени един след друг с всемогъщото злато. От векове вече расата нахлува в страната ни и тържествува въпреки ритниците и храчките. Той вече има един милиард, ще му станат два, ще му станат десет, ще има сто милиарда, един ден ще стане господар на света. От години аз не преставам с крясък да оповестявам това наляво и надясно, но като че ли никой не ме чува, мислят си, че го правя просто от завист като борсов спекулант, обаче това е викът на моята кръв. Да, с омраза към евреина е напоено цялото ми същество. О, тази омраза иде от много далече, от корените на моя род.

— Колко е странно! — прошепна спокойно госпожа Каролин, която имаше широки познания и беше извънредно толерантна. — За мене евреите са хора като всички други. Ако са встрани, то е, защото са ги изтикали.

Сакар, който дори не бе я чул, продължи още по-яростно:

— Най-много се възмущавам, като виждам, че правителството им съдействува, че то е в краката на тия мошеници. Стига вече империята се е продавала на Гундерман! Сякаш е невъзможно да се царува без парите на Гундерман Няма съмнение, че Ругон, моят велик брат, се държа по най-отвратителен начин към мене; не съм ви казал, че проявих малодушие, като се помъчих да се сдобря с него преди катастрофата, и сега съм тук само защото той е пожелал така. Няма значение — щом му преча, нека да се отърве от мене! Ще му се сърдя само заради съюза с тези мръсни евреи… Вие мислила ли сте за това? Световната банка унищожена само за да може Гундерман да продължава своето търгашество! И всяка друга много мощна католическа банка смазана като социално зло, за да се осигури окончателният триумф на еврейството, което ще ни изяде, и то много скоро… О, нека Ругон да внимава, ще бъде изяден най-напред той, ще бъде пометен от властта, в която се е вкопчил и заради която се отказва от всичко. Много е хитра неговата игра на лавиране — един ден отстъпки на либералите, друг ден — на абсолютистите; но такава игра неизбежно свършва със счупване на главата. И понеже всичко се тресе, нека се изпълни желанието на Гундерман — нали той предсказва, че Франция ще бъде бита, ако влезе във война с Германия! Ние сме готови, на прусаците не им остава нищо друго, освен да влязат и да вземат нашите провинции.

Ужасена от думите му, тя с умолителен жест го накара да млъкне, сякаш той щеше да предизвика мълнията.

— Не, не! Не казвайте такива неща, вие нямате право да говорите така… Освен това брат ви с нищо не е виновен за вашето арестуване. От положителен източник зная, че министърът на правосъдието Делкамбр е направил всичко.

Гневът на Сакар изведнъж стихна, той се усмихна.

— Да, тоя пък си отмъщава!

Тя го погледна въпросително и той добави:

— Да, за една стара история помежду ни… Аз знаел предварително, че ще бъда осъден.

Несъмнено тя не желаеше да чуе тази история, защото не настоя. Настъпи кратко мълчание, което той използува, за да вземе пак от масата листовете хартия, обзет отново от своята идея фикс.

— Вие сте много мила, скъпа приятелко, че дойдохте, и трябва да ми обещаете, че пак ще дойдете, защото ми давате добри съвети и защото искам да ви запозная с моите проекти… О, ако имах пари!

Тя бързо го прекъсна, намирайки за удобен момента да си изясни въпроса, който я преследваше и измъчваше от месеци насам. Какво беше направил той с милионите, които лично трябваше да притежава? В чужбина ли ги беше превел или ги беше закопал в корените на някое дърво, което само той знае?

— Ами вие имате пари! Двата милиона от Садова, деветте милиона от вашите три хиляди акции, ако сте ги продали при курса от три хиляди!

— Аз, скъпа моя, нямам нито едно су!

Той каза тези думи така ясно и така отчаяно и я гледаше толкова изненадано, че тя му повярва.

— Не задържах нито едно су, когато работите тръгнаха зле… Разберете, че аз се разорявам заедно с другите… Наистина аз продавах, но също така и купувах; но много съм затруднен, ако трябва ясно да ви обясня къде са отишли моите девет милиона, увеличени с другите два милиона… И ми се струва, че моята сметка у тоя нещастен Мазо е открита с някакъв дълг от тридесет-четиридесет хиляди франка… Нито едно су, изметен както винаги!

Тя почувствува голямо облекчение и толкова се зарадва, че се пошегува със собственото им разорение, нейното и на брат и.

— Ние също, когато всичко завърши, не зная дали ще имаме за храна поне за един месец… Ах, тия пари, тия девет милиона, които вие ни бяхте обещали — спомняте ли си колко ме плашеха! Никога досега не бях живяла толкова неспокойно и затова изпитах голямо облекчение вечерта в деня, когато предадох всичко в полза на актива на банката!… Там отидоха дори и тристате хиляди франка, наследени от нашата леля, което не е много правилно. Но нали аз ви бях казала, че човек не държи на намерени пари, на пари, които не е спечелил… И добре виждате, че съм весела и че се смея сега!

Той я спря с нервен жест, бе взел листовете си от масата и ги размахваше:

— Оставете тия работи! Ние пак ще бъдем богати…

— Как?

— Нима мислите, че ще се откажа от моите намерения! От шест месеца тук аз работя, не спя по цели нощи, за да възстановя всичко. Глупаците ми приписват най-вече като престъпление този предварителен баланс, като твърдят, че от трите големи предприятия — Обединеното параходство, Кармел й Турската национална банка — само първото било дало предвидените печалби! Бога ми, другите са се провалили само поради моето отсъствие! Но когато ме пуснат, да, когато отново бъда господар, вие ще видите, вие ще видите…

Тя го молеше, искаше да го спре. Той бе станал прав, надигаше се на късите си крака, като крещеше с острия си глас:

— Направил съм сметките, цифрите са тук, гледайте!… Просто играчки са Кармел и Турската национална банка! На нас ни трябва огромната железопътна мрежа на Ориента, на нас ни трябва останалото — Ерусалим, Багдад, изцяло завладяната Мала Азия — това, което Наполеон не можа да направи със сабята си и което ние ще направим с нашите мотики и с нашето злато… Как можахте да помислите, че аз ще изоставя играта? Нали Наполеон се върна от остров Елба, Аз също, само да се покажа, и цял Париж ще се надигне, за да тръгне след мене, И този път няма да има Ватерлоо, уверявам ви, защото планът ми е математически точен, разчетен до последния сантим… В края на краищата ние ще повалим този злодей Гундерман! Искам само четиристотин милиона, петстотин милиона може би и светът ще бъде мой!

Тя бе успяла да хване ръцете му и се притискаше към него.

— Не, не! Млъкнете, карате ме да се страхувам!

Но противно на волята й нейният страх се превръщаше във възторг. В тази мизерна и гола килия, заключена и отделена от живите хора, тя внезапно почувствува една бликаща сила, един сияещ живот — вечната илюзия на надеждата, упоритостта на човека, който не иска да умре. Тя търсеше в себе си гнева, отвращението към извършените грешки, но вече не ги намираше. Не беше ли го осъдила след непоправимите нещастия, които беше причинил? Не бе ли му пожелала наказание, самотна смърт на презрян човек? Сега бе запазила само омразата към злото и състрадание към скръбта. Тя отново се покоряваше на Сакар, на тази несъзнателна и мощно действуваща сила навярно като на едно от необходимите насилия на природата. И ако това е било само една женска слабост, тя с възхищение й се е отдавала с цялото неудовлетворено майчинство, с безпределната нужда от нежност, които са я карали, без да го уважава, да го обича с големия си ум, нараняван от опита.

— Свършено е — повтори тя няколко пъти, като продължаваше да стиска ръцете му. — Не можете ли да се успокоите и да си починете най-сетне!

После, когато той се надигаше, за да докосне с устни белите й коси, чиито къдрици трептяха по слепоочията й с младежки чар, тя го отблъсна и съвсем решително и с дълбока тъга, като подчертаваше значението на всяка дума, каза:

— Не, не! Завинаги край… Доволна съм, че ви видях за последен път, за да не се разделяме сърдити… Сбогом!

Като си тръгна, тя го видя да стои прав до масата, истински развълнуван от раздялата, но инстинктивно вече с едната си ръка бе започнал да подрежда книжата, които бе разбъркал във възбудата си; а букетчето от две су се беше разпиляло между листовете, които той изтърсваше един по един и с пръсти махаше падналите от розите листенца.

Три месеца по-късно, към средата на декември, най-сетне в съда започна делото срещу Световната банка. То се разглежда в пет продължителни заседания от наказателния отдел при много голям интерес на публиката. Печатът беше вдигнал голям шум около банкрута, необикновени истории се разказваха по повод бавния ход на процеса. Пишеше се много за обвинението, което прокуратурата беше изготвила — един яростно обоснован шедьовър, в който бяха събрани, използувани и разтълкувани с неумолима яснота и най-малките факти. Впрочем навсякъде говореха, че присъдата била решена предварително. И наистина, въпреки несъмнената невинност на Амлен, героичното поведение на Сакар, който оспорваше обвинението в продължение на пет дни, и великолепните гръмогласни пледоарии на защитата, съдиите осъдиха и двамата обвиняеми по на пет години затвор и по три хиляди франка глоба. Те бяха пуснати на свобода под гаранция един месец преди процеса, така че се бяха явили в съда като призовани свободни граждани и сега можеха да подадат жалба и в срок от двадесет и четири часа да напуснат Франция. Ругон беше поискал такава развръзка, защото щеше да му бъде много неприятно да има брат в затвора. Самата полиция улесни заминаването на Сакар, който офейка в Белгия с един вечерен влак. Същия ден Амлен беше отпътувал за Рим.

Изминаха още три месеца, беше началото на април. Госпожа Каролин се намираше още в Париж, където я задържаха редица неуредени работи. Продължаваше да живее в малкия апартамент на дома Д’Орвиедо, обявен с афиш за продан. Впрочем тя вече бе успяла да уреди последните затруднения и можеше да замине, наистина без нито едно су в джоба, но и без да остави нито един дълг зад себе си; и тя щеше да напусне утре Париж, за да отиде в Рим при брат си, който бе имал щастие да получи скромна инженерска служба. Беше и писал, че й е осигурил да преподава частни уроци. Щяха да започнат живота си отново.

Като стана тази сутрин, тя пожела в последния ден, който щеше да прекара в Париж, да се помъчи да научи какво е станало с Виктор. Досега всички търсения бяха безуспешни. Но тя си спомни обещанията на Мешен, каза си, че може би тази жена знае нещо. Щеше лесно да я разпита, ако отиде при Буш към четири часа. Отначало отхвърли тази мисъл. За какво? Нима всичко не бе погребано? После почувствува истинска мъка, сърцето й се натъжи, сякаш бе загубила дете, на чийто гроб нямаше да остави цветя, като си отиде. В четири часа беше на улица „Фейдо“.

Двете врати откъм площадката бяха отворени, в тъмната кухня силно кипеше вода, а от другата страна, в тесния кабинет, госпожа Мешен, седнала във фотьойла на Буш, изглеждаше потънала сред куп книжа, които на големи вързопи изваждаше от старата си кожена чанта.

— О. вие ли сте, добра ми госпожо! Дошла сте в много лош момент. Господин Сигизмон агонизира. А беднеят господин Буш съвсем си загуби главата, толкова много обича брат си. Тича непрекъснато като луд и сега излезе, за да доведе лекар… Както виждате, аз съм принудена да се занимавам с неговите работи, защото от осем дни нито е купил една акция, нито е заврял носа си в някоя полица. За щастие аз току-що направих един удар, о, истински удар, който ще утеши малко в тъгата му този добър човек, когато дойде на себе си.

Поразена, госпожа Каролин забрави, че е дошла тук за Виктор, защото забеляза обезценени акции от Световната банка в книжата, които госпожа Мешен изваждаше с две ръце от чантата си. Старата кожена чанта беше претъпкана и тя продължаваше да вади, станала бъбрива в радостта си.

— Вижте, взех всичко това за двеста и петдесет франка, тук има повече от пет хиляди, значи по едно су едната… Е? По едно су акции, които бяха котирани по три хиляди франка! Ето ги спаднали почти до цената на хартията, да, хартията, продавана на килограм… Но все пак те струват малко повече, ние ще ги продадем най-малко по десет су, защото се търсят от хора във фалит. Разбирате ли, имали са такава хубава репутация, още се използуват. Много добре могат да служат като пасив, хубаво впечатление прави, че фалиралият е жертва на катастрофата. С една дума, имах необикновен шанс. Подуших ямата, където след битката цялата тази стока дремеше като стар остатък от клането, която един нищо неразбиращ глупак ми отстъпи почти без пари. Нали си представяте как се нахвърлих. Не се бавих, бързо ометох всичко!

И тя тържествуваше като хищна птица от бойните полета на финансовото клане, огромното й туловище се потеше от отвратителната храна, с която се угояваше, а късите й ръце с остри нокти прехвърляха мъртъвците, обезценените акции, вече пожълтели и издаващи гранива миризма.

В това време се чу тих догарящ глас от съседната стая, чиято врата бе широко отворена като вратите към площадката.

— Ето че господин Сигизмон отново започва да говори. Така прави още от сутринта… Боже мой, а водата кипи, забравих я! Трябва ми за билков чай… Добра ми госпожо, понеже сте тук, идете да видите дали не иска нещо.

Госпожа Мешен се вмъкна в кухнята, а госпожа Каролин от състрадание влезе при Сигизмон. Голата стая бе развеселена от блясъка на априлското слънце, един лъч падаше отвесно върху малката небоядисана дървена маса, отрупана с ръкописи, с огромни папки, изпълнени с десетгодишен труд; както преди, тук нямаше нищо друго освен два сламени стола и натрупани книги върху лавиците. В тясното желязно легло Сигизмон, седнал между три възглавници, облечен само с една къса червена фланелена блуза, говореше неспирно, изпаднал в мозъчна възбуда, която понякога предшествуваше смъртта на охтичавите. Той бълнуваше, но от време на време в съзнанието му настъпваха изключителни проблясъци; на измършавялото му лице, очертаващо се между дългата му къдрава коса, неговите необикновено разширени очи бяха втренчени въпросително в пространството.

Още като се появи госпожа Каролин, той като че ли я позна, макар че никога не бяха се срещали.

— О, вие ли сте, госпожо… Видях ви и ви зовях с всичките си сили!… Елате, елате по-близо, за да ви кажа нещо на тих глас…

Въпреки лекия трепет от страх, който я бе обзел, тя се приближи и трябваше да седне на стола до самото легло.

— Преди не знаех, но сега зная. Моят брат търгува с книжа и аз чух някои хора да плачат там, в неговия кабинет… Ах, моят брат! Сърцето ми бе прободено като с нажежено желязо. Да, и болката остана в гърдите ми, продължава да ги изгаря, защото е чудовищно бедният народ да страда заради парите… Така че, когато след малко ще бъда мъртъв, брат ми ще продаде моите книжа, а аз не искам, не искам!

Умоляващият му глас постепенно се повишаваше.

— Ето ги, госпожо, те са там, на масата. Дайте ми ги, да направим пакет, вие да ги отнесете, вие ще отнесете всичко… О, как ви зовях, как ви очаквах! Да загинат книжата ми! Да бъде унищожен целия ми живот, преминал в проучвания и усилия!

И понеже тя се колебаеше дали да му даде това, което искаше, той скръсти ръце.

— За бога! Искам, преди да умра, да бъда сигурен, че те ще оцелеят… Брат ми сега не е тук, той няма да каже, че се убивам… Моля ви…

И тя се съгласи, съкрушена от пламенната му молба.

— Не разбирате ли, че греша, като изпълнявам молбата ви, тъй като брат ви казва, че всичко това ви причинява болка.

— Болка, о, не! Не! А освен това няма вече значение… Най-сетне след много безсънни нощи аз успях да изправя на крака това общество на бъдещето! Всичко е предвидено, решено — това е пълната справедливост и възможно най-пълното щастие… Колко много съжалявам, че нямах време да допълня труда си с необходимите разяснения! Но тук са подредени всички мои завършени бележки. И нали вие ще ги спасите? Ще ги спасите, за да може един ден някой да ги оформи окончателно в книга, която да бъде издадена…

С дългите си слаби ръце той пое книжата, започна да ги прелиства с любов, а големите му, вече потъмнели очи отново запламтяха. Говореше много бързо с отпаднал и монотонен глас като заглъхващо тиктакане на стенен часовник; сякаш мозъчният механизъм продължаваше да работи под напора на развиващата се агония.

— Ах, аз виждам съвсем ясно как тук се издига градът на справедливостта и щастието!… Всички работят, личен труд, задължителен и свободен. Цялата нация е едно огромно кооперативно общество, средствата за производство са общи, а произведенията са струпани в обширни централни складове. Изчислено е, че срещу еди-колко си положен полезен труд човек има право да консумира еди-колко си обществени блага. Работният час става общата единица мярка, стойността на всеки предмет се равнява на часовете за изработката му, размяната между всички производители става с помощта на трудови бонове и всичко това под ръководството на обществото, без да се правят каквито и да било удръжки освен единствения данък, средствата от който се използуват за отглеждане на децата, за издръжка на старците, за подновяване на съоръженията, за поддържане на безплатните комунални услуги… Никакви пари и следователно никакви спекулации, никакви кражби, никакви отвратителни сделки, никакви престъпления, породени от корист, няма да има бракове заради зестра, удушени стари родители заради наследство, убити пътници заради кесиите им!… Никакви враждебни класи — на работодатели и работници, на пролетарии и буржоа — и поради това никакви ограничителни закони, нито пък съдилища и въоръжени сили, които да охраняват несправедливо натрупаното богатство на едните от другите, разярени от глад!… Никакви безделници, така че и никакви собственици, охранващ се от наеми, никакви рентиери, издържащи се като проститутки, в края на краищата никакъв разкош, но и никаква мизерия!… О, нали това е идеалното равенство, висшата мъдрост — нито привилегировани, нито мизерствуващи, всеки със своя труд изгражда щастието си, основата на всеобщото човешко щастие.

Той се въодушевяваше, гласът му ставаше тих, далечен, сякаш се отдалечаваше и се губеше някъде много високо, в бъдещето, което предвещаваше.

— Ами ако навляза в подробностите… Виждате ли този лист, разделен на две, изпълнен с бележки по полетата — това е организацията на семейството, доброволният съюз, възпитанието и отглеждането на децата, поето от обществото… Обаче това съвсем не е анархия. Погледнете другата бележка: искам за всеки отрасъл на промишлеността да има дирекционен комитет, натоварен да определя производството съобразно потреблението, като установява реалните нужди… А и тук пак една организационна подробност: в градовете и в полетата ще има специални армии, армии за индустрията и армии за земеделието, които ще маневрират под ръководството на избрани от работниците шефове, подчиняващи се на правилници, одобрени при всеобщо гласуване. А тук вижте как с приблизителни изчисления съм посочил до колко часа може да бъде сведен работният ден след двадесет години. Благодарение на големия брой нови работни ръце, най-вече благодарение на машините, ще се работи само четири, може би три часа; и колко време ще има, за да се радват хората на живота! Защото те няма да живеят в казарми, а в града на свободата и радостта, в който всеки ще бъде свободен да се развлича, както си иска, ще има достатъчно време да задоволява желанията си — да се радва на любовта, на силата, на красотата и разумно да взема своя дял от неизчерпаемата природа.

И той с жест обгърна мизерната си стая, сякаш притежаваше света. Сред голите стени, между които бе живял, сред тази неизпитваща нужди нищета, в която умираше, с братска ръка правеше подялба на земните блага. Всеобщото щастие, всичко онова, което е хубаво и на което не бе се наслаждавал, той по равно разпределяше, като знаеше, че никога не ще използува това. Беше ускорил смъртта си заради този сетен дар на страдащото човечество. Но ръцете му започнаха неуверено да опипват изпълнените с бележки листове, а очите му, които вече не виждаха нищо, заслепени от смъртта, сякаш се бяха втренчили в безкрайното съвършенство отвъд живота и възторженият им блясък озаряваше цялото му лице.

— Ах, какви нови дейности, цялото човечество работи, ръцете на всички живи хора подобряват света!… Няма вече пущинаци, няма вече блата, няма вече необработени земи. Проливите са запълнени, планинските прегради изчезват, пустините се превръщат в плодородни долини, напоявани с бликащи навред води. Няма вече нищо неосъществимо, предишните големи мероприятия сега изглеждат толкова скромни и детински, че предизвикват снизходителна усмивка. На земята най-сетне може да се живее… И напълно развилият се, израснал и удовлетворил всичките си желания човек е вече истински господар. Училищата и учебните работилници са широко отворени, детето свободно избира своята професия, която се определя според способностите му. Годините са минали вече и подборът е направен благодарение на строги проверки. Не става дума вече да се осигурят средства за образование, а да се извлече полза от това образование. По този начин всеки е поставен на своето място, използува се напълно неговата способност, което осигурява правилното разпределение на задълженията в обществените служби съобразно самите изисквания на природата. Всеки за всички според силата си… Ах, какъв жизнен и радостен град, идеален град на здравословен човешки труд, в който не съществува старият предразсъдък срещу ръчния труд, в който велик поет може да бъде дърводелец, а железар — голям учен. Ах, ах, какъв щастлив град, тържествуващ град, към който хората се стремят от толкова време, град, който с блясък се очертава там… там, в щастието, в ослепителното слънце…

Очите му гаснеха, последните му думи заглъхваха, неясни като лека въздишка, и главата му клюмна, като по устните му остана възторжената усмивка. Беше мъртъв.

Развълнувана от състрадание и нежност, госпожа Каролин го гледаше, когато почувствува, че зад нея се развихря буря. Беше Буш, връщаше се без лекар, задъхан и изтерзан от мъка; Мешен вървеше по петите му и обясняваше защо още не била направила билковия чай — водата се разляла. Но той забеляза брат си, своето малко дете, както го наричаше, легнал по гръб, неподвижен, с отворена уста и изцъклени очи; той разбра и изрева като заклано животно. Спусна се веднага към тялото и го вдигна с двете си големи ръце, сякаш за да му вдъхне живот. Този страшно алчен за злати човек, който би убил всекиго за десет су и толкова отдавна пиратствуваше в мръсния Париж, сега виеше от ужасно страдание. Неговото малко дете, господи! Нали той го приспиваше и го галеше като майка! Нямаше вече да го има неговото малко дете! И изпаднал в бесен пристъп на отчаяние, той насъбра разхвърляните по леглото книжа, разкъса ги и ги смачка, сякаш искаше да унищожи този предизвикващ неговата ревност глупав труд, който бе погубил брат му.

Госпожа Каролин почувствува, че сърцето й се разтапя. Нещастникът! Тя изпитваше голямо състрадание към него. Но къде другаде бе чула да се надава такъв вой? Преди това само веднъж я бе пронизал такъв вик на човешка мъка. И тя си спомни — у Мазо, виковете на майката и на децата пред трупа на бащата. Чувствувайки се неспособна да се измъкне при това страдание, тя остана още няколко минути и помогна с каквото можеше. После, преди да тръгне, остана сама с госпожа Мешен в тесния работен кабинет и си спомни, че е дошла да я разпита за Виктор. И попита госпожа Мешен. О, Виктор ли? Трябва да е далече, ако още продължава да бяга! Тя била обикаляла Париж три месеца, без да открие следата му. Отказала се вече, все някой ден щяла да види този бандит на ешафода. А госпожа Каролин я слушаше смразена и онемяла. Да, това било краят, чудовището било изпуснато от хората в неизвестното бъдеще като заразен от рождение звяр, който ще разпространява злото при всяко ухапване.

Вън, на тротоара на улица „Вивиен“, госпожа Каролин бе изненадана от свежия въздух. Беше пет часът, слънцето залязваше в нежно ясно небе, като позлатяваше отдалече високите фирми по булеварда. Този април, толкова очарователен с новата младост, сякаш проникваше като милувка в цялото и същество, чак до сърцето. Тя дълбоко си пое дъх с облекчение, вече по-щастлива, чувствувайки как в нея се възвръща — и расте — непобедимата надежда. Навярно красивата смърт на този мечтател, който отдаде последния си дъх ма своята химера за справедливост и любов, разнежваше така и нея, която също бленуваше за едно човечество, очистено от отвратителното зло на парите; но все още чуваше воя на другия, отчаяната и сърцераздирателна нежност на страшния вълк единак, когото считаше безсърдечен, неспособен да лее сълзи. Но все пак тя не бе тръгнала под утешителното впечатление на толкова голямата човешка доброта, проявена сред такова страдание; напротив, бе отнесла последното отчаяние за малкото чудовище, избягало, препускащо по пътищата, разнасящо фермента на разложението, от което земята никога не ще може да се излекува. Но тогава защо цялото й същество бе обзето от тази възраждаща радост?

Когато излезе на булеварда, госпожа Каролин зави наляво и забави крачка, като попадна сред оживената тълпа. За миг тя се спря пред количка, пълна с китки люляк и шибой, чийто силен аромат я обгърна с полъха на пролетта. И когато отново закрачи, радостта продължаваше да блика в нея като бълбукащ извор, който напразно би се опитвала да спре, да запуши с двете си ръце. Беше разбрала, но не искаше. Не, не! Страшните катастрофи бяха неотдавнашни, тя не трябваше да бъде весела, да се отдава на този кипеж на вечния живот, който я възраждаше. И се мъчеше да запази скръбта си, извикваше отчаянието от толкова жестоките спомени. Как, нима ще се смее пак, след като всичко рухна, след като бе преживяла толкова много беди? Забравяше ли, че е съучастничка? Изброяваше си фактите — това, онова и друго още, — които би трябвало да оплаква през целия си живот. Но между нейните пръсти, стиснали сърцето й още по-буйно кипеше жизненият сок, изворът на живота преливаше, премахваше препятствията, като изхвърляше отломките по двата бряга, за да тече свободно, бистър и тържествуващ пол слънцето.

Победена от този момент, госпожа Каролин трябваше да се отдаде на непреодолимата сила на непрекъснатото обновяване. Както самата казваше понякога, смеейки се, тя не можеше да бъде тъжна. Изпитанието беше преминато, беше стигнала до дъното на отчаянието и ето че сега отново възкръсваше надеждата, разбита и окървавена, но въпреки това жизнена, растяща от минута на минута. Наистина не й беше останала никаква илюзия, животът несъмнено беше несправедлив и отвратителен както природата. Защо така безразсъдно го обичаме, желаем го и като дете, на което все обещават нещо непостижимо, се стремим към далечната и непозната цел, към която той непрекъснато ни води? После престана да размишлява, когато зави по улица „Шосе д’Антен“; философията изостави тази умна и образована жена, изморена от безуспешното търсене на причините; сега вече тя беше само едно щастливо същество под хубавото небе и чистия въздух, същество, което изпитваше единствената радост, че се чувствува добре, че чува как малките й здрави крака тропат по тротоара. Ах, тази радост, че живееш! Нима има друга радост? Само животът, такъв, какъвто е, с неговата сила, колкото и ужасна да е, и с неговата вечна надежда!

След като се прибра в своя апартамент на улица „Сен Лазар“, който напускаше утре сутринта, госпожа Каролин довърши приготвянето на багажа си; като оглеждаше празната стая с чертежите, тя забеляза по стените скиците и акварелите, които бе решила да увие и завърже на руло в последния момент. Но замислено започна да се спира пред всеки лист хартия, преди да извади четирите пирончета в четирите ъгъла. Припомняше си далечните дни в Ориента, в тази толкова обичана от нея страна, чиято ослепителна светлина като че ли бе запазила в себе си; тя отново преживя петте години, прекарани в Париж, всекидневната криза, безумната работа, чудовищния ураган на милионите, който бе прекосил живота й и я бе опустошил; и от още горещите развалини тя чувствуваше как вече никне и избуява на слънце цяла една растителност. Турската национална банка бе рухнала поради фалита на Световната банка, обаче Генералната компания на обединените параходства бе устояла и преуспяваше. Тя си представяше вълшебното крайбрежие на Бейрут, където сред огромните складове се издига административната сграда, чийто план сега изчистваше от прах: Марсилия станала врата към Мала Азия, Средиземноморието завладяно, а сближените народи може би ще заживеят в мир. А този проход Кармел, този акварел, който разопаковаше — нима не бе узнала от едно наскоро получено писмо, че е вече гъсто населен? Отначало около мината в експлоатация изникнало село с петстотин жители, но сега имало многохиляден град със своя култура, пътища, заводи, училища, облагородили този замрял и див край. Следваха трасетата, нивелациите и профилите за железопътната линия от Бурса за Бейрут през Ангора и Алеп, цяла поредица от големи листове, които тя един по един навиваше: навярно ще минат години, преди да бъдат прекосени от локомотиви проходите в планината Тавър; обаче животът нахлуваше отвред, земята на древната люлка е вече засята със семена за едно ново поколение от хора и прогресът на бъдещето ще се развие и разцъфти с необикновена сила под слънцето на този чудотворен климат. Не беше ли се пробудил там един свят, едно голямо и по-щастливо човечество?

Сега госпожа Каролин с дебел канап завързваше пакета с чертежите. Брат й, който я чакаше в Рим, където двамата щяха да започнат нов живот, й беше поръчал да ги опакова грижливо; и като стягаше възлите, тя си спомни за Сакар, за когото знаеше, че е в Холандия и че там се е хвърлил в колосална работа — пресушаването на грамадни блата, завладяването на едно малко кралство от морето чрез сложна система от канали. Той имаше право: и сега още парите бяха торът, в който никнеше утрешното човечество; парите отравяха и разрушаваха, ставаха ферментът на всеки социален растеж, необходимият хумус за големите начинания, които улесняват съществуването. Дали тези път тя виждаше ясно, дали непобедимата й надежда се дължеше на вярата й в ползата от труда? Боже мой! Над толкова разровена тиня, над толкова жертви, над цялото това ужасно страдание, с което човечеството изкупва всяка крачка напред, няма ли някаква неизвестна и далечна цел, нещо висше, красиво, справедливо и окончателно, към което несъзнателно вървим и което изпълва сърцата ни с несломимото желание да живеем и да се надяваме?

И въпреки всичко госпожа Каролин беше весела със своето винаги младежко лице под венеца от бяла коса, сякаш се беше подмладявала при всеки април, настъпващ на остарялата земя. И при спомена за срама, който и причиняваше нейната връзка със Сакар, тя си мислеше за отвратителната мръсотия, която се хвърля и върху любовта. Защо впрочем да се хвърля всичко върху парите — мъката от гадостите и престъпленията, на които те са причина? По-малко ли е осквернена любовта, любовта, която сътворява живота?