Пари

II

След последната си злополучна сделка с парцели Сакар, който трябваше да напусне двореца си в Монсо, като го предостави на своите кредитори, за да избегне по-голяма катастрофа, отначало искаше да се приюти в дома на сина си Максим. След смъртта на жена си, погребана в едно малко гробище в Ломбардия, Максим заемаше сам богато обзаведен дом на авеню „Императрис“, където бе устроил живота си благоразумно и с жесток егоизъм; той преживяваше със състоянието, което му бе оставила покойната, без да проявява слабости, като млад човек с разклатено здраве, изтощено преждевременно от разврат. Той недвусмислено отказа на баща си да го вземе в своя дом, за да не развалят добрите си отношения, както му обясни, усмихнат замислено.

Тогава Сакар се погрижи за друго убежище. Поиска да наеме една малка къща на улица „Паси“, буржоазно жилище на оттеглил се в село търговец, но си спомни, че партерът и първият етаж на големия дом Д’Орвиедо на улица „Сен Лазар“ не бяха още заети — стояха със затворени врати и прозорци. Принцеса Д’Орвиедо, която след смъртта на съпруга си използуваше само три стаи на втория етаж, не беше дори поставила обявление на портата към двора, обрасъл в трева. Една ниска врата в другата страна на фасадата водеше до втория етаж по служебна стълба. Често, когато посещаваше принцесата по делови въпроси, той се учудваше, че тя пренебрегва възможността да получи добър доход от къщата си. Но тя клатеше глава — имала си свои възгледи по паричните въпроси. Обаче когато й предложи сам да стане наемател, тя веднага се съгласи да му предостави срещу смешния годишен наем от десет хиляди франка партера и великолепния първи етаж, а това княжеско жилище сигурно струваше двойно.

Хората си спомнят за великолепието, с което парадираше принц Д’Орвиедо. Трескаво възбуден от огромното си финансово състояние, той пристигна от Испания в Париж, когато милионите се сипеха върху него кат© дъжд; тогава бе купил и ремонтирал тази къща временно, докато си построи дворец от мрамор и злато, с който мечтаеше да смае света. Сградата беше от миналия век, една от тия къщи за удоволствие, изградени сред просторни градини от галантни благородници; но частично разрушавана и пристроявана предимно в строги пропорции, сега от огромния си парк тя бе запазила само широкия двор с конюшни и сайванти около него, обаче и този двор сигурно щеше да изчезне при прокарването на проектираната улица „Кардинал Феш“. Принцът беше купил къщата от наследници на някоя си госпожица Сен Жермен, чието имение преди се е разпростирало чак до улица „Троа фрер“, бившето продължение на улица „Тетбу“. Всъщност домът беше запазил входа си откъм улица „Сен Лазар“, където опираше до една друга голяма сграда от същата епоха, Фоли Бовилие, в която още живееше бавно разоряващото се семейство Бовилие; то притежаваше една част от прекрасен парк с великолепни дървета, осъдени също така на изчезване при предстоящото преустройство на квартала.

Макар и разорен, Сакар влачеше цяла опашка от прислужници, останки от многобройния му персонал — камериер, готвач и неговата жена, която се грижеше за бельото, още една жена, задържана кой знае за какво, един кочияш и двама коняри; той изпълни конюшните и сайвантите, като вкара в тях два коня и три коли, а в партера обзаведе трапезария за персонала си. Този човек, който нямаше кръгли петстотин франка в касата си, живееше на широка нога, сякаш имаше годишен доход от двеста-триста хиляди франка. Той намери начин да изпълни със своята личност просторния апартамент на първия етаж — трите салона, петте спални стаи, без да се смята огромната трапезария, в която можеше да се сложи маса за петдесет души. Там преди години имаше врата към вътрешна стълба, водеща до друга малка трапезария на втория етаж. Принцесата бе наредила да затворят тази врата с две яки бурми, след като неотдавна бе дала под наем свободната част от втория етаж на инженер Амлен, ерген, който живееше заедно със сестра си. Самата тя и Амленови използуваха стълбището на задния вход, а на Сакар бе предоставено парадното стълбище. Той обзаведе отчасти някои от стаите с мебели, останали от двореца му в Монсо, остави другите празни, но все пак успя да възвърне живота на това помещение с тъжни И голи стени, от които някоя упорита ръка, изглежда, още на другия ден след смъртта на принца беше смъкнала и най-малките парченца от тапети. И в такава обстановка той отново започна да мечтае за голямо богатство.

Принцеса Д’Орвиедо беше по това време една от забележителните личности на Париж. Преди петнадесет години, подчинявайки се на категоричната заповед на майка си херцогиня Дьо Комбвил, тя склони да се омъжи за принца, когото никак не обичаше. Тогава двадесетгодишната девойка се славеше с красотата и целомъдрието си, ОСВЕН това беше много религиозна и доста сериозна, макар че страшно обичаше светския живот. Тя нищо не знаеше за необикновените истории, които се разказваха за принца — за произхода на неговото царско богатство, изчислявано на триста милиона, за целия му живот, изпълнен със страхотни грабежи, грабежи не вдън гори с оръжие в ръка като някогашните благородни авантюристи, а като изискан модерен бандит от Борсата, който посред бял ден бърка в джоба на бедния, доверчив народ, обречен на разорение и смърт. В продължение на двадесет години там, в Испания, и тук, във Франция, принцът бе взимал лъвския пай от всички големи мошенически афери, станали легендарни. Макар да не бе подозирала, че е награбил милионите си от калта и кръвта, още от първата среща тя започна да изпитва към него отвращение, което не можа да преодолее въпреки набожността си; скоро към тази антипатия се прибавило и чувството на скрита, увеличаваща се ненавист, че няма дете от този брак, приет от послушание. Майчинството би я удовлетворило, защото боготвореше децата; тя продължаваше да се озлобява срещу този мъж, който не само я бе разочаровал като любовник, но и не бе успял да я направи майка. Тогава принцесата се хвърли в нечуван разкошен живот, заслепи Париж с блясъка на своите балове и се обкръжи с такова великолепие, че дори хората от Тюйлери, както се говореше, й завиждали. После изведнъж, веднага след смъртта на принца, покосен от удар, домът на улица „Сен Лазар“ потъна в дълбока тишина, в пълен мрак. Нямаше вече нито светлинка, нито шум, вратите и прозорците бяха затворени и се разнесе мълва, че принцесата, след като опразнила партера и първия етаж, се уединила в три малки стаи на втория етаж само с една прислужничка, старата Софи, бивша камериерка на майка й, която я бе отгледала. Когато отново се появи, принцесата бе облечена в скромна, черна вълнена рокля и с прибрана коса под дантелена кърпа; беше дребна, все така пълна, хубавото й кръгло лице, с тясно чело, с бели като бисери зъби и стиснати устни, беше малко пожълтяло; винаги мълчалива, изглеждаше съсредоточена в една-единствена цел като монахиня, затворила се отдавна в килията си. Откакто бе навършила тридесет години, заживя само за да прави огромни благотворителни дела.

В Париж изненадата бе голяма и се разнесоха необикновени истории. Принцесата беше наследила цялото богатство, прословутите триста милиона, за които писаха вестниците. И в края на краищата се избистри доста романтична легенда. Разказваха, че някакъв непознат, облечен в черно, една вечер се явил пред принцесата, когато тя се канела да си ляга. Той се появил изведнъж в стаята й, без тя да разбере през какъв таен вход е влязъл; никой не знаеше какво и е казал този човек, но навярно й открил отвратителния произход на тристате милиона и може би поискал от нея клетва да поправи многото несправедливости, ако иска да избегне страшни нещастия. След това непознатият изчезнал. От пет години, откакто бе овдовяла, тя живееше със страстното увлечение да се лишава от всички блага и да прави благодеяния; не се знаеше дали върши това по някаква заповед отгоре или просто по съвест, възмутена от натрупаното богатство, когато вече знаела произхода му. В тази жена, жена, която не бе имала щастието да бъде нито любима, нито майка, в която бяха потиснати всички нежни чувства, особено майчинските, преливаше истинска страст към бедните, към слабите, към онеправданите, към страдащите, към тия, на които дължеше откраднатите милиони, към тия, на които се бе заклела да се изплати щедро, изсипвайки върху тях дъжд от благодеяния. И оттогава я овладя една идея фикс, една натрапчива мисъл се заби като клин в главата й: започна да гледа на себе си само като на банкер, у когото бедните бяха вложили триста милиона, за да бъдат колкото може по-добре използувани за техните нужди. Така че тя се превърна в счетоводител, делови човек, потънал в цифри, занимаващ се с цяла тълпа нотариуси, работници и архитекти. Навън тя беше създала голяма кантора с двадесетина чиновници. В дома си, в трите тесни стаи, приемаше само четирма-петима посредници, нейни помощници; тук прекарваше по цели дни, седнала зад бюро като директор на големи предприятия, скрита от досадни посетители сред куп от книжа, които я затуляха. Мечтата й беше да облекчи положението на всички клетници — от детето, чието раждане носи само страдание, до стареца, който не може да умре, без да страда. В продължение на тези пет години, хвърляйки златото с пълни шепи, тя бе обзавела във Вилет детските ясли „Дева Мария“ с бели люлки за най-малките, със сини креватчета за по-големите — едно обширно и светло заведение, което се посещаваше вече от триста деца; открила бе на улица „Сен Манде“ сиропиталището „Сен Жозеф“, в което сто момичета и сто момчета се обучаваха и възпитаваха като децата на буржоазните семейства; приют за старци в Шатийон, побиращ петдесет мъже и петдесет жени, и съвсем наскоро — болница „Сен Марсо“ с двеста легла в едно от предградията. Но най-любимото й дело, което сега я поглъщаше изцяло, беше домът за трудово възпитание, лично нейно хрумване, един дом, който трябваше да замести изправителния дом; в него триста деца, сто и петдесет момичета и сто а петдесет момчета, прибрани от парижките улици, жертви на разврата и престъпленията, се превъзпитаваха с нежни грижи и се обучаваха на някакъв занаят. Тия различни фондации, създадени с огромни средства, с безшумно разточителство в благотворителността, за пет години й бяха погълнали близо сто милиона. Още няколко години такива разходи и тя щеше да бъде разорена, без да си осигури дори малка рента за хляба и млякото, с които сега живееше. Когато старата и слугиня Софи нарушаваше непрекъснатото си мълчание, за да й се скара и рязко да й предрича, че ще умре на сламен одър, тя леко се усмихваше — това бе единствената усмивка, усмивката на надеждата в бога, която сега се появяваше на устните й.

Именно във връзка с дома за трудово възпитание Сакар се запозна с принцеса Д’Орвиедо. Той беше един от собствениците на терена, който тя купи за този дом, една бивша градина с хубави дървета, граничеща с парка „Ньойи“ и булевард „Бино“. Беше я пленил с решителността си при уреждането на сделките и тя поиска пак да го види във връзка с някои затруднения с посредниците си. Самият той бе проявил интерес към мероприятията й, увлечен и очарован от грандиозния план, който възлагаше на архитекта: две монументални крила, едното за момчетата, другото за момичетата, свързани с главния корпус, предназначен за църквичката, общите помещения, администрацията и всички други служби; а всяко крило имаше огромен вътрешен двор, работилници и всякакви други помещения. Но като човек на размаха и блясъка, на големия жест и великолепието, той най-много се възхищаваше от разкоша, от огромната сграда, построена от материали, които ще надживеят вековете, от разхищението на мрамор, от облицованата с фаянс кухня, в която би могло да се изпече цял вол, от гигантските трапезарии с богата дъбова ламперия, от облените в светлина спални, украсени с весели картини, от склада за бельото, от помещението за къпане, от лазарета, обзаведен много взискателно; навсякъде имаше широки изходи, стълбища и коридори, проветрявани лете, отоплявани зиме; а цялата постройка бе обляна в слънце и изпълнена с младежка веселост, преливаща от благоденствие благодарение на голямото богатство. Когато, загрижен, архитектът намери за излишно цялото това великолепие и заговори за разходите, принцесата рязко го прекъсна: тя била живяла в разкош, сега искала да живеят така бедните, да се радват на свой ред тия, които създават лукса на богатите. Нейната идея фикс била именно тази мечта — да удовлетвори нещастниците, да им даде удобни легла и трапеза като на щастливи хора от този свят, не милостиня от парче хляб и мизерен одър, а охолен живот в дворец, в който да се чувствуват като у дома си и на свой ред да се наслаждават като победители. Но в това разточителство, в тия огромни сметки ужасно много я крадяха, цяла глутница предприемачи живееше от нея, независимо от загубите, които се дължаха на лошия контрол; злоупотребяваше се с името на бедните. Сакар бе човекът, който й отвори очите; той я помоли да го остави да провери сметките, впрочем съвсем безкористно, единствено за удоволствието, което ще му достави поставянето в ред на този безумен танц на милиони, на който се възхищаваше. Никога досега той не беше се показвал толкова добросъвестно честен. В това колосално и сложно дело той стана най-дейният, най-честният от сътрудниците — посвещаваше времето си, дори парите си само заради радостта, която изпитваше, когато огромни суми минаваха през ръцете му. Само него познаваха в дома за трудово възпитание, където принцесата никога не ходеше, Както не посещаваше и другите си фондации, криейки се в своите три малки стан като добрата невидима фея. Там Сакар беше обожаван, благославян, отрупван с голяма благодарност — проя̀ви на признателност, които на нея като че ли й бяха неприятни.

Навярно още тогава Сакар е имал някакво смътно намерение, което изведнъж, след настаняването му като наемател в двореца Д’Орвиедо, се избистри в силно желание. Защо изцяло да не се посвети на управлението на добрите дела на принцесата? Сразен в борсовите спекулации, той често изпадаше в униние, като не знаеше с какво ново да се захване; сега това желание беше едно просветление, внезапен апотеоз — да стане разпределител на тази царска благотворителност, да канализира този поток от злато, който да се излива в Париж. Останали бяха двеста милиона, какви дела още можеха да се сътворят, какъв град на чудесата можеше да се изгради! Като оставим настрана, че той ще направи плодоносни тия милиони, ще ги удвои, ще ги утрои, ще ги използува така, че да извлече от тях цял един свят. В страстното му увлечение всичко се разрастваше, той заживя само с тази опияняваща мисъл — да раздава безспирно с милионите милостиня, да наводни ощастливената Франция; разнежваше се, щеше да бъде съвършено честен, нито едно су нямаше да остава в ръцете му. Въображението му създаваше една гигантска идилия, идилия на един безразсъден човек, но без помен от желание да изкупи старите си финансови мошеничества. Още повече, че в края на краищата мечтата на целия му живот бе да завоюва Париж. Да бъде царят на благотворителността, богът, на когото се кланят бедните, да стане единствен и всеизвестен, целият свят да се занимава с него — това надминаваше амбициите му. Какви ли чудеса няма да направи, ако използува за добри дела своите организаторски способности, своята хитрост, своята упоритост, абсолютно пълната си липса на предразсъдъци? И ще прояви несъкрушима сила, която печели битки, пари, пълни сандъци с пари, пари, които понякога причиняват толкова злини, но пък ще направят толкова много добрини, ако бъдат използувани за удовлетворяване на неговата гордост и на желанието му.

После, още повече разширявайки своя план, Сакар стигна до въпроса: „Защо да не се оженя за принцеса Д’Орвиедо?“ Това би укрепило позициите му, би пресякло лошите приказки. В продължение на цял месец той прави ловки маневри, описа прекрасни планове, помисли, че е станал необходим; и един ден със спокоен глас, простодушно й направи предложението си, разви своя голям план. Предлагаше й истински съюз, като той, в ролята на ликвидатор на заграбените от принца пари, се наемаше да ги върне на бедните в десеторен размер. Принцесата, облечена във вечната си черна рокля и с дантелен шал на главата, го изслуша внимателно, без каквото и да е вълнение да оживи пожълтялото й лице. Голямо впечатление й направиха предимствата на един подобен съюз, но се отнесе равнодушно към останалото, към всички други съображения. После, след като отложи за другия ден отговора, тя отказа: навярно беше размислила, че при новото положение вече нямаше да бъде единствена разпоредителка на своите благодеяния, а държеше да разполага като абсолютна господарка, макар и безумно. Обаче тя му каза, че ще бъде много щастлива да го има като съветник. Спомена колко много цени неговото сътрудничество и го помоли да продължи да се занимава с дома за трудово възпитание, чийто директор фактически беше той. Цяла седмица Сакар изпитва силна мъка, сякаш се бе провалила скъпа негова мечта; не защото почувствува, че отново пропада в бездната на разбойничеството; а защото тази колосална идилия да прави благодеяния с милиони беше разнежила старата му пиратска душа така, както сантиментален романс разплаква и най-пропадналия пияница. Падаше още веднъж, и то от много високо: струваше му се, че е детрониран. Той винаги бе желал не само да задоволява с парите своите апетити, но и да води блестящ живот като принц, но никога не бе достигнал до такава висота. Винаги се разяряваше, когато провал отнасяше някоя негова надежда. Така когато проектът му се оказа осуетен от спокойния и ясен отказ на принцесата, той се почувствува тласнат в бясна борба. Да се бие, да бъде по-силният в жестоката война на спекулациите, за да не бъде изяден от тях — това беше неговата жажда за величие и наслада, главната и единствена причина за страстта му в сделките. Той имаше и друга радост освен трупането на пари — борбата между големите цифри, състоянията, хвърлени в бой като армии, сблъскването между противникови милиони и техните поражения и победи, които също така го опияняваха. И изведнъж се пробуди омразата му към Гундерман, бясното му желание да отмъсти: да унищожи Гундерман — това бе неосъществената му мечта, която го измъчваше, всеки път, щом биваше повален на земята, победен. Като чувствуваше детинщината на един такъв опит, той си мислеше дали не би могъл поне да го притисне, да си извоюва място срещу него, да го принуди да делят, както правят монарси на съседни държави с равни сили, които се отнасят един към друг като братовчеди. Така че Борсата отново го притегли: главата му се изпълни с планове за сделки, нахлуха противоречиви проекти, които го хвърлиха в такава треска, че не знаеше какво да реши до деня, в който една последна, грандиозна идея изплува сред другите и малко по малко го завладя напълно.

Откакто живееше в двореца Д’Орвиедо, Сакар често виждаше сестрата на инженер Амлен, която живееше с брат си в малкия апартамент на втория етаж — една прекрасна стройна жена, госпожа Каролин, както интимно я наричаха. Още при първата среща най-силно впечатление му направи нейната великолепна бяла коса, една царствена корона, която нравеше необикновено впечатление върху челото на тази още млада жена, едва навършила тридесет и шест години. Тя бе побеляла така още на двадесет и пет годишна възраст. Нейните много гъсти вежди, останали черни, подмладяваха това лице с особена живост, окръжено сякаш с необичайна наметка. Тя никога не е била красива с този голям нос, груба брада и широка уста с дебели устни, които издаваха безкрайна доброта. Но това бяло руно, тази разливаща се белота на тънката копринена коса смекчаваше малко грубото й лице, придаваше й приветливото очарование на бабите, примесено със свежестта и силата на хубава, любяща жена. Тя беше едра, здрава, с уверена и благородна походка. Всеки път, когато я срещнеше, Сакар, който беше по-дребен от нея, я проследяваше с любопитни очи, като смътно желаеше това високо тяло, тези здрави, широки рамене. От хората наоколо той постепенно научи историята на Амленови. Каролин и Жорж бяха деца на лекар от Монпелие, забележителен учен, ревностен католик, умрял, без да остави състояние. При смъртта на бащата момичето било на седемнадесет години, а момчето на деветнадесет; тъй като Жорж току-що бил влязъл в Политехниката, Каролин го последвала в Париж, където станала домашна учителка. Тя именно му давала от време на време по сто су за джобни пари през двугодишното му следване. По-късно, когато завършил не между първите и дълго трябвало да обикаля улиците, тя пак го издържала, докато си намери работа. Братът и сестрата се обожавали, мечтаели да не се разделят никога. Но неочаквано се явила възможност за женитба, приветливостта и живият ум на младото момиче пленили в къщата, където преподавала, един милионер, собственик на пивоварница. Жорж бил на мнение тя да приеме, за което по-късно съжалявал, защото след няколкогодишен семеен живот Каролина била принудена да иска развод, за да не бъде убита от съпруга си, който пиян я гонел с нож, когато изпадал в криза на глупава ревност. Тогава била на двадесет и шест години и отново обедняла, тъй като отказала да иска издръжка от мъжа, когото напуснала. Но след много търсения брат й най-сетне си намерил работа, която му харесала: трябвало да замине за Египет с комисията, натоварена с първите проучвания за Суецкия канал; той взел и сестра си, която храбро се настанила в Александрия и отново се заловила да преподава частни уроци, докато брат й обикалял страната. Така останали в Египет до 1859 година и присъствували при първите копки на плажа в Порт Саид: там работела малка група, пръснати из пясъците сто и петдесет изкопчии, ръководени от шепа инженери. После Амлен бил изпратен в Сирия, за да осигури снабдяването, но останал там, след като се скарал с началниците си. Той повикал Каролин в Бейрут, където вече я чакали нови ученици, а сам се хвърлил в голямото начинание на една френска компания — построяването на шосето между Бейрут и Дамаск, първия и единствен път, прокарван през Ливанския проход; тук живели три години до завършването на пътя; обикалял планините, отсъствувал само два месеца поради пътуване до Константинопол през Тавърския проход; тя го следвала, когато имала възможност, мечтаейки заедно с него за пробуждането на тази древна земя, заспала под пепелта на мъртвите цивилизации. С цяла чанта проекти и планове той чувствувал непреодолимо желание да се върне във Франция, за да вдъхне живот на широките си планове — да образува дружества, да намери капитали. И след девет години пребиваване в Ориента те тръгнали обратно и от любопитство минали през Египет, където изпаднали във възторг от работата по прокопаването на Суецкия канал: за четири години в пясъците на плажа Порт Саид бил изникнал нов град, който гъмжал от народ — човешкият мравуняк се увеличил и променил лицето на земята. Но жестоко разочарование очаквало Амлен в Париж. Той вече петнадесет месеца разнасял проектите си, без да може да убеди някого в успеха, може би заради прекалената си скромност и мълчаливост, уединен в този втори етаж на двореца Д’Орвиедо, в малкия петстаен апартамент, нает за хиляда и сто франка, по-далече от успеха, отколкото в планините и равнините на Азия. Икономиите им бързо се топяха, братът и сестрата скоро щяха да бъдат изправени пред голямо материално затруднение.

Интересът на Сакар се пробуди именно от тая увеличаваща се загриженост на госпожа Каролин, чиято прекрасна жизненост се помрачаваше от отчаянието, в което изпадаше нейният брат. В тяхното домакинство тя до известна степен играеше ролята на мъж. Жорж, който фактически приличаше много на нея, но беше по-нежен, притежаваше изключителна работоспособност, но потъваше в своите занимания и не обичаше да го отклоняват. Той никога не бе пожелал да се ожени, не изпитваше такава нужда, обожаваше сестра си и това му стигаше. Навярно имаше кратковременни любовници, които никой не познаваше. Така че този бивш възпитаник на Политехниката с широки познания, който страстно се увличаше във всичко, което предприемаше, проявяваше понякога такава наивност, че изглеждаше малко глупав. Възпитаник на най-тесногръдия католицизъм, той още от дете бе убеден вярващ, докато сестра му се беше отдръпнала от църквата поради своята начетеност, поради всестранната си образованост, добита в часовете, прекарани покрай неговите технически занимания. Тя владееше четири езика, беше чела икономистите, философите, а по едно време страстно се бе увлякла в теориите на социалистите и еволюционистите; но се беше успокоила благодарение най-вече на пътешествията си, на дългото си пребиваване сред далечните цивилизации и беше придобила голяма търпимост и мъдра уравновесеност. Макар че не вярваше вече, тя се отнасяше с голямо уважение към вярата на брат си. Между тях бе имало само едно обяснение и оттогава никога не бяха говорили на тази тема. Тя проявяваше интелигентност в своята непринуденост и оставаше жизнерадостно храбра срещу жестокостите на съдбата; имаше обичай да казва, че само една мъка терзаела душата й — липсата на деца.

Сакар можа да направи услуга на Амлен, намери му добра работа — акционерите на едно дружество имаха нужда от инженер, който да определи рандемана на нова машина. Спечелил така симпатиите на брата и сестрата, той започна да прекарва често с тях по някой час в салона им — единственото тяхно голямо помещение, което бяха превърнали в работен кабинет. Той беше съвсем празен, само с една дълга чертожна маса, друга по-малка маса, отрупана с книжа, и половин дузина столове. На камината имаше куп книги. Но импровизираната украса по стените развеселяваше това празно пространство: цяла серия планове и поредица от светли акварели, всеки лист от които беше закован с четири пирона. Това бяха проектите от чантата на Амлен, нахвърлени в Сирия — цялата му надежда за бъдещето; а акварелите бяха на госпожа Каролин — картини без каквито и да било претенции, но с твърде своеобразно чувство за колорит, местни пейзажи, типове и костюми, които бе забелязала и скицирала, когато придружаваше брат си. Два широки прозореца, с изглед към градината на дома Бовилие, осветляваха с ярка светлина тези безразборно разхвърляни рисунки, представляващи един друг живот, мечтата по едно древно общество, превърнато в прах, което скиците уверено и с математическа точност като че ли искаха отново да изправят на крака, подпирайки го със солидната основа на съвременната наука. Оказал се веднъж полезен, очаровал ги с неизчерпаемата си енергия, Сакар често се захласваше пред чертежите и акварелите, които го пленяваха, и непрекъснато искаше нови обяснения. Нещо огромно се зараждаше вече в главата му.

Една сутрин той завари госпожа Каролин сама, седнала пред малката масичка, която бе превърнала в свое бюро. Тя беше отчайващо тъжна, отпуснала ръце върху книжата.

— Какво да се прави? Всичко върви от зле по-зле… Аз все пък съм решителна. Но скоро всичко ще ни липсва изведнъж; най-много ме измъчва безсилието, в което брат ми изпада пред нещастие, защото е храбър и силен само в работата… Искаше ми се пак някъде да започна да давам уроци, за да му помогна малко. Търсих, но нищо не намерих… Все пак не мога да стана прислужничка.

Сакар никога не бе я виждал толкова сломена, отчаяна.

— Дявол да го вземе, няма да стигнете дотам! — извика той.

Тя поклати глава — нищо добро не очакваше сега от живота, който обикновено посрещаше смело, дори и в беда. А и Амлен, който се прибра в този момент, донесе лоша новина — отново неуспех; тя бавно зарони едри сълзи, свила юмруци върху масата, втренчила поглед пред себе си.

— А като си помисля — подхвърли Амлен, — че там има толкова много милиони, които ни чакат; само да има кой да ми помогне, за да бъдат спечелени!

Сакар се бе изправил пред един чертеж на сграда, издигаща се сред големи складове.

— Какво е това? — попита той.

— О, забавлявал съм се — обясни инженерът. — Това е проект на компанията, каквато мечтаех да създам — генерална компания на обединените параходства.

Той се въодушеви и разказа нови подробности. По време на дългото му пребиваване в Ориента забелязал колко лошо е организиран там транспортът. Няколко дружества в Марсилия се конкурирали и убивали едно друго, без да имат необходимите материални средства и удобни плавателни съдове; една от първите му идеи, свързана с всички други негови начинания, била да обедини тези дружества, да образува с тях една голяма компания с капитал от милиони, която да експлоатира цялото Средиземноморие и да господствува в него, откривайки линии до всички пристанища в Африка, Испания, Италия, Гърция, Египет и Азия, та чак до най-отдалечения бряг на Черно море. План на организатор с нюх и голям патриот — да се завладее и поднесе на Франция целият Ориент, извън това, че се привлича Сирия, в която се открива широко поле за неговите начинания.

— Обединенията, изглежда — прошепна Сакар, — днес са бъдещето… Те са толкова мощна форма на сдружаване! Три или четири малки предприятия, които едва живуркат поотделно, създават една жизнена, несъкрушима в процъфтяването си компания, когато се обединят… Да, утрешният ден е на големите капитали, на обединените усилия на многолюдните маси. Цялата индустрия, цялата търговия ще се превърнат в огромен универсален пазар, откъдето хората ще се снабдяват с всичко.

Пак се беше изправил, този път пред акварел, изобразяващ дива местност — планински проход, заприщен от огромна маса срутени скали, обрасли с храсти.

— О, о! — пак заговори той. — Ето го и края на света. Тук минувачите не се блъскат с лакти.

— Един проход в Кармел — отвърна Амлен. — Сестра ми рисува тази картина, докато аз проучвах този край.

После просто добави:

— Вижте какво, между варовиците и порфирите по целия склон на планината има богата жила сребърен сулфид. Да, цяла сребърна мина, която, ако се разработи, ще даде огромни печалби според моите изчисления.

— Сребърна мина! — повтори живо Сакар.

Все още натъжена и с очи, устремени в далечината, чула разговора им, госпожа Каролин заговори, сякаш пред очите й стоеше някакво видение:

— Кармел! Ах, каква пустиня, какви дни на самота! Пълно с миртови дървета и с жълтуги, мирише на хубаво, свежият въздух благоухае. Орли непрекъснато кръжат във висините… Толкова сребро е заровено в тази страна на ужасна мизерия! А би могло да има тълпи от щастливци, огромни строежи, раждащи се нови градове, целият народ да бъде възроден от труда.

— Лесно ще се прокара път от Кармел до Сен Жан д’Акр — продължи Амлен. — Вярвам, че ще бъде открито и желязо, тъй като в местните планини има много желязна руда. Разработил съм нов метод за обработка на рудата, който води до значителни икономии. Всичко е готово, само трябва да се намерят капитали.

— Дружество за експлоатация на сребърните мини в Кармел! — прошепна Сакар.

Сега инженерът с вдигнати очи започна да разглежда един по един чертежите, увлечен в делото на целия си живот, възбуден от мисълта, че докато тук дреме едно блестящо бъдеще, той е парализиран от безпаричие.

— Като начало са малките предприятия — подзе той. — Погледнете тези планове — това е големият удар, цяла железопътна мрежа, която прорязва Мала Азия от единия до другия край… Липсата на удобни и бързи съобщения е основната причина за застоя в тази толкова богата страна. Там няма да намерите нито един сносен път, пътуването и превозът на товари се извършват винаги с мулета или камили. Представете си каква рязка промяна ще настане, ако железопътни линии проникнат чак до края на пустинята! Индустрията И търговията ще се удесеторят, цивилизацията ще тържествува, Европа най-сетне ще разтвори вратите на Ориента… О, ако това поне малко ви интересува, можем да говорим подробно. И вие ще видите, ще видите!

И, разбира се, той не можа да се въздържи и веднага започна да обяснява. Проучил трасето на своята железопътна мрежа най-вече по време на пътуването си до Константинопол. Голямото, единственото затруднение било прекосяването на Тавърското било; но той бил обходил различните проходи и твърдеше, че имало възможност да бъде прокарано пряко и сравнително не много скъпо трасе. Впрочем не мислел да построи изведнъж цялата мрежа. Когато получи от султана концесия за целия строеж, разумно щяло да бъде да се построи най-напред централната линия, линията между Бруса и Бейрут през Ангора и Алеп. По-късно да се помнели за разклонението от Смирна до Ангора, както И за това от Трапезунд до Ангора през Ерзерум и Сиваш.

— А после, още по-късно… — продължи той.

Но не завърши, само се усмихна, не смеейки да каже докъде беше стигнал с дръзките си планове. Това беше неговата мечта.

— О, равнините в подножието на Тавър — подзе с бавен глас госпожа Каролин като събудена от сън, — какъв вълшебен сън, — какъв вълшебен рай! Само да разровиш земята и посевите избуяват. Овощните дървета, прасковите, черешите, смокините, бадемите кършат клони от плодове. А какви градини с маслинови и черничеви листа — истински гори! Колко естествен я лесен е животът в тази страна с чист въздух и вечно синьо небе.

Сакар започна да се смее звънко и жадно, както обикновено се смееше, когато надушеше богатство. И тъй като Амлен говореше и за други проекти, за създаването на банка в Константинопол, споменавайки, че там имал много силни връзки, особено с великия везир, той весело го прекъсна:

— Ами че това е рогът на изобилието; ще има да продаваме!

После много приятелски, опрял двете си ръце на раменете на госпожа Каролин, която продължаваше да седи, каза:

— Не се отчайвайте, госпожо! Аз толкова ви обичам, че ще направя с вашия брат нещо много хубаво за нас тримата, ще видите… Имайте търпение, почакайте!

През следващите месеци Сакар намери пак за инженера няколко малки работи; макар че беше престанал да говори за големи сделки, той навярно непрекъснато мислеше за тях, беше всецяло зает, двоумейки се пред поразяващия размах на начинанията. Пораждащата се между тях близост се засили от напълно естествения начин, по който госпожа Каролин започна да се грижи за неговото ергенско домакинство, разорявано от излишни разходи и лошо поддържано, въпреки многобройната прислуга. Той, който беше толкова сръчен навън, известен с ловкостта си в бъркотията на големите кражби, оставяше дома си в безредие, не обръщаше внимание на страшното прахосване на средства, което утрояваше разходите му; отсъствието на жена болезнено се чувствуваше и в най-дребните неща. Когато забеляза разхищенията, госпожа Каролин най-напред му даде съвети, после активно се намеси и го накара да направи две-три икономии; стигна се дотам, че един ден, смеейки се, той й предложи да му стане домоуправителка — защо не, нали беше търсила работа като домашна учителка? Така че защо да не приеме тази почтена длъжност, докато си намери някоя по-хубава. Предложението, направено шеговито, стана сериозно. Нима това не беше работа, нали по този начин щеше да подпомага брат си с триста франка, които Сакар искаше да й дава месечно? И тя прие, преобрази жилището за една седмица, уволни готвача и жена му, вместо тях нае само една готвачка, която заедно с камериера и кочияша трябваше да се справи с работата. Остави само един кон и една каляска, сложи ръка върху всичко, проверяваше сметките така грижливо и взискателно, че още в края на втората седмица успя да намали наполовина разходите. Той беше възхитен и шеговито казваше, че сега той й бил длъжен, че тя би трябвало да иска процент върху всички икономии, които правела.

Така започна една тясна дружба. На Сакар хрумна идеята да извадят винтовете, които затваряха вратата между двата апартамента; започнаха свободно да се изкачват по вътрешната стълба от едната трапезария в другата; и докато брат й работеше горе, затворен от сутрин до вечер, за да приведе в ред папките си с материали от Ориента, госпожа Каролин, оставяйки собственото си домакинство на единствената си прислужничка, слизаше по всяко време на деня долу и се разпореждаше като у дома си. Сакар се радваше, че вижда постоянно тази едра хубава жена, която прекосяваше стаите му с твърда и величествена походка, винаги засмяна, с развети бели коси около младежкото лице. Тя отново беше много весела, възвърна смелостта си да живее, откакто се чувствуваше полезна, запълнила времето си, непрекъснато заета. Без да се преструва на скромна, тя винаги бе облечена в черна рокля, в чийто джоб ясно звънтеше връзката с ключовете; явно я забавляваше мисълта, че учената жена философ е сега нищо повече от икономка, гувернантка на един прахосник, когото заобича така, както се обичат лошите деца. Той, много увлечен по едно време в нея, пресметнал, че е само четиринадесет години по-възрастен, се питаше какво би станало, ако някоя вечер я прегърне. Възможно ли бе от десет години, откакто е била принудена да избяга от съпруга си, който я удостоявал с толкова ласки, с колкото и плесници, тя да живее като странствуваща монахиня без мъж? Може би пътешествията са я предпазвали. Обаче той знаеше, че някой си Бодоан, приятел на брат й, търговец, останал в Бейрут, който скоро щял да се завърне, много я обичал и за да се ожени за нея, чакал смъртта на съпруга й, полудял от пиянство, затворен сега в болница. Очевидно този брак би узаконил една извинителна, почти законна връзка. Така че, щом тя си е имала един, защо той да не бъде вторият? Но Сакар си оставаше благоразумен. Намираше я толкова добра другарка, че често не виждаше в нея жената. Когато това прекрасно тяло минаваше край него, той си задаваше въпроса — какво ще стане, ако я целуна? И си отговаряше, че ще последват твърде обикновени неща, може би досадни, и затова отлагаше за по-късно този опит, стискаше силно ръката й, щастлив от нейната сърдечност.

После изведнъж госпожа Каролин изпадна в голяма печал. Една сутрин тя слезе много сломена, много бледа, със силно зачервени очи; от нея той не можа да узнае нищо; престана да я разпитва, защото тя упорито казваше, че и нямало нищо, че си била както всеки ден. Едва на другия ден разбра причината, когато видя горе у тях една покана, която оповестяваше брака на господин Бодоан с дъщерята на един английски консул, много младо и неизмеримо богато момиче. Ударът трябва да е бил страшно тежък, тъй като новината дошла само от тази банална покана, без никаква подготовка, без дори някакво сбогуване. Това беше истински удар в живота на нещастната жена, загуба на една далечна надежда, за която тя се хващаше в часове на отчаяние. Съдбата понякога е отвратително жестока — точно преди два дни бе научила, че съпругът и е починал, и цели два дена беше вярвала в осъществяването на мечтата си. Животът й се проваляше, тя беше съсипана. Същата вечер изпита и друго сътресение — както обикновено, преди да се прибере да спи, тя отиде при Сакар, за да уточнят някои домакински подробности за другия ден; той й заговори за нещастието, и то така съчувствено, че тя избухна в ридание, после, непреодолимо разнежена, изпаднала в някакво особено вцепенение, падна в обятията му и му се отдаде, без нито тя, нито той да изпитат радост. Когато се съвзе, тя не се разбунтува, но мъката и безкрайно се увеличи. Защо бе допуснала това? Тя не обичаше този човек, самият той надали я обичаше. При това възрастта и фигурата му бяха недостойни за тази нежност; и наистина некрасив и вече стар, този дребен, мургав човек я привличаше със своята подвижност, със своята необикновена активност; и макар че още нищо не знаеше за него, искаше и се да вярва, че е услужлив, много умен и способен да осъществи коректно, като всеки средно честен човек, плановете за грандиозните начинания на брат й. Само че какво глупаво падение! Тя, толкова благоразумна, закалена от суровия жизнен опит, способна да се владее, се бе отдала, без да знае защо и как, обляна в сълзи като сантиментална гризетка! Най-лошото бе, че се чувствуваше не само изненадана, но почти разгневена от това приключение. Когато, мъчейки се да я утеши, той заговори за господин Бодоан като за стар любовник, чиято долна изневяра заслужава само забрава, тя възрази, като се закле, че никога не е имало нищо между тях; той отначало помисли, че тя лъже от женска гордост, но тя повтори клетвата си с такава убедителна сила и хубавите и очи бяха така бистри от откровеност, че той най-сетне се убеди в истинността на тази история, повярва, че от честност и достойнство тя не е искала да му се отдаде до брака, а на мъжа, след две години търпеливо чакане, най-сетне му омръзнало и се оженил за друга, съблазнен от младостта и богатството. И стана нещо странно — това откритие, това убеждение, което би трябвало да развълнува Сакар, напротив, го хвърли в някакво смущение — така силно почувствува глупавата случайност на своя успех. Впрочем те не повториха, защото, изглежда, нито единият, нито другият го желаеше.

В продължение на две седмици госпожа Каролин остана все така дълбоко натъжена. Беше я изоставило желанието да живее, този подтик, който прави от живота необходимост и радост. Многообразните си задължения тя изпълняваше, но сякаш отсъствуваше, без дори да съзнава смисъла и значението на нещата. Беше някаква човешка машина, която работи с отчаянието, че няма смисъл в нищо. И така, загубила своята смелост и веселие, тя имаше сега само едно развлечение — да прекарва цялото си свободно време пред прозореца на големия работен кабинет, устремила поглед в градината на съседния дом, дома на Бовилие, където още в първите дни от настаняването си тук долавяше някакво отчаяние, една от тия скрити трагедии, толкова трогателни в усилието да се прикриват. Там също имаше същества, които страдаха, и нейната мъка сякаш беше потопена в тия сълзи. Тя примираше от тъга заради страданието на другите до такава степен, че се мислеше безчувствена и мъртва.

На тия Бовилие, които някога освен огромните имения в Турен и Анжу притежаваха на улица „Грьонел“ великолепен дом, сега в Париж им бе останала само тази стара вила, изградена извън града в началото на миналия век, обградена от мрачните сгради на улица „Сен Лазар“. Няколкото хубави дървета стърчаха в градината като от дъното на кладенец, а мъх разяждаше изровените и пропукани стъпала на външната стълба. Би казал човек, че това е един съвсем затворен, уединен природен кът, отчайващо тих, в който слънцето прониква само като зеленикава светлина и със студена тръпка смразява раменете. В този влажен като зимник покой, горе на разкривената стълбищна площадка, госпожа Каролин най-напред бе видяла графиня Дьо Бовилие, една висока, слаба, шестдесетгодишна жена, съвсем побеляла, с аристократичен, но старомоден вид. С голям остър нос, тънки устни, необикновено дълга шия тя приличаше на много стар, кротък и отчаян лебед. После зад нея почти веднага се бе показала дъщеря й, Алис дьо Бовилие, двадесет и пет годишна, но толкова мършава, че ако не беше лошият цвят и появилите се вече бръчки по лицето й, можеше да мине за момиченце. Тя приличаше на майка си, но бе хилава, без аристократическо благородство, с прекалено удължен врат, запазила само жалкото очарование на гаснещ стар род. Двете жени живееха сами, откакто синът Фердинанд дьо Бовилие бе постъпил на служба в папската армия след битката при Кастелфидаро, загубена от Ламорисиер. Всеки ден, когато не валеше, те се появяваха така, една след друга, слизаха по стълбата, обикаляха централната морава по средата на двора, без да си разменят нито една дума. Там имаше само обрасли с бръшлян огради, цветя не бяха посадени, може би защото това щеше да струва много скъпо. И тази бавна разходка, навярно за здраве, на тия две толкова бледи жени под вековните дървета, свидетели на толкова много празненства, които сега се задушаваха от съседните къщи на буржоата, навяваше меланхолична скръб, сякаш шествуваше траурът по старите, отминали дни.

Заинтересована, госпожа Каролин започна да наблюдава с нежна симпатия своите съседки, без да проявява лошо любопитство; и малко по малко, гледайки от високо в градината, тя проникна в техния живот, който те с ревниво старание криеха от външния свят. В конюшнята им имаше винаги един кон, а под сайванта една кола, за които се грижеше стар слуга, едновременно лакей, кочияш и портиер; те също имаха готвачка, която изпълняваше и длъжността на камериерка; приличният впряг, който излизаше от голямата порта, за да развежда двете дами из града, както и разкошно сервираната трапеза, на която два пъти месечно през зимата даваха вечеря на свои близки, бяха лъжливата външност, поддържана от тях с дълги пости и унизителни всекидневни икономии, за да си дават все още вид, че са богати! Под малък навес, скрити от погледа на хората, те непрекъснато перяха със сапун жалки, протъркани дрипи, та да бъде по-малка сметката им при перачката; вечеряха само малко зеленчук и хляб, оставян да съхне на една полица, за да не ядат много; за по-големи икономии прибягваха до всевъзможни скъпернически и трогателни хитрини — старият кочияш кърпеше скъсаните ботинки на госпожицата, готвачката боядисваше с черно мастило краищата на прекалено избелелите ръкавици на госпожата; роклите на майката преминаваха у дъщерята след хитроумни преправяния, а шапките се носеха с години, като им сменяха цветята и панделките. Когато не чакаха никого, салоните за прием в партера, както и големите стаи на първия етаж, биваха грижливо заключвани, защото в това огромно жилище двете жени заемаха само една тясна стая, която бяха превърнали в трапезария и будоар. Когато прозорецът на тази стаичка бе отворен, можеше да се види как графинята кърпи бельото си като дребна бедна еснафка; в същото време младото момиче, седнало между пианото и кутията си с акварели, плетеше чорапи и вълнени ръкавици без пръсти за майка си. Един ден при голяма буря двете жени бяха слезли в градината да събират пясъка, отнасян от пороя.

Сега госпожа Каролин знаеше тяхната история. Графиня Дьо Бовилие бе страдала много от съпруга си, голям развратник, от когото никога не се бе оплаквала. Една вечер във Вандом й го бяха донесли агонизиращ, прострелян в гърдите. Разправяха, че нещастието се случило по време на лов; куршумът бил изстрелян от някакъв ревнив надзирател, чиято жена или дъщеря графът прелъстил. И най-лошото беше, че с него се стопило богатството на рода Бовилие, някога неизмеримо, състоящо се от огромни имения, истински царски владения, които намалявали през революцията, а после бащата на графа и самият той съвсем прахосали. От тия просторни недвижими имоти останала само фермата Обле на четири левги от Вандом, която им носела годишна рента от около петнадесет хиляди франка, единствените средства за съществуване на вдовицата и двете й деца. Домът на улица „Грьонел“ беше отдавна продаден, а този на улица „Сен Лазар“ поглъщаше голямата част от петнадесетте хиляди франка приход от фермата, защото беше няколко пъти ипотекиран и застрашен от продажба, ако не се изплащат лихвите, така че оставаха само шест-седем хиляди франка за издръжката на четиримата души, за живеене на това благородно семейство, което не искаше да се предава. Овдовяла преди осем години със син на двадесет години и дъщеря на осемнадесет, графинята, въпреки разоряването на семейството й, остана непоколебима в своята благородна гордост и се закле, че ще живее само с хляб, но няма да се унижи. Оттогава тя имаше само една мисъл — да запази своето обществено положение, да омъжи дъщеря си за човек от благородно семейство като нейното, да уреди сина си на военна служба. Отначало Фердинанд й бе причинил убийствени тревоги със своите младежки лудории, с дълговете, които трябваше да изплати; но след като в сериозен разговор тя му обясни тяхното положение, той се поправи, защото всъщност беше с отзивчиво сърце, но мързелив и неспособен, без занятие, без място в съвременното общество. Сега, като войник на папата, постоянно й причиняваше тайна тревога, защото въпреки наперения си вид беше болнав, нежен и малокръвен, поради което климатът на Рим представляваше за него опасност. А бракът на Алис толкова много се забавяше, че очите на тъжната майка бяха винаги пълни със сълзи, когато я гледаше колко вече е остаряла и повяхнала в очакване. Макар да изглеждаше безлична и меланхолична, Алис съвсем не беше глупава, тя пламенно ламтеше за живота, за човек, който да я обича и направи щастлива; но като не искаше още да помрачава дома си, тя се преструваше, че се е отказала от всичко, подиграваше се с брака, казваше, че е призвана да остане стара мома; обаче нощем ридаеше в леглото си, струваше и се, че умира от самота. С чудотворното си скъперничество графинята беше успяла да скъта двадесет хиляди франка за зестра на Алис; освен това бе спасила от разорение няколко накита — една гривна, няколко пръстена и обеци — общо за около десет хиляди франка; това бе доста оскъдна зестра, малък сватбен подарък, за който тя не смееше дори да спомене, защото парите едва биха стигнали за непосредствените разходи, ако очакваният жених се появеше. И въпреки това тя не искаше да се отчайва, продължаваше да се бори, не се отказваше от привилегиите на своя род; все така горда и привидно богата, тя не си позволяваше да излиза без кола от дома, нито пък да липсва нещо на трапезата й при вечерните приеми; обаче се лишаваше в частния си живот, по цели седмици се задоволяваше само с картофи без масло, за да може да прибави петдесет франка към все още безкрайно недостатъчната зестра на дъщеря си. Това бе мъчителен и детински всекидневен героизъм, а в същото време домът всеки ден все повече се рушеше над главите им.

Обаче досега госпожа Каролин не бе имала случай да говори с графинята и с дъщеря й. Тя успяваше да узнава и най-малките интимни подробности от живота им, който те вярваха, че скриват от целия свят; те само си разменяха погледи — погледи, предвестници на внезапна симпатия. Сближи ги принцеса Д’Орвиедо. Тя реши да създаде в своя дом за трудово възпитание контролна комисия от десет дами, които да се събират два пъти месечно, да посещават дома, да го обхождат навред, да проверяват всички служби. Тъй като си бе запазила правото сама да избере тези дами, най-напред привлече госпожа Дьо Бовилие, нейна близка приятелка в миналото, а сега, когато се бе оттеглила от светския живот, просто съседка. После се случи така, че контролната комисия внезапно остана без секретарка и Сакар, който си бе запазил главната роля на управител на дома, реши да препоръча госпожа Каролин като образцова секретарка, каквато не биха намерили никъде другаде: всъщност работата беше доста трудна, трябваше много да се пише, имаше дори и материални грижи, от които дамите доста се отвращаваха; още в началото госпожа Каролин прояви прекрасно милосърдие; нейното неудовлетворено майчинско чувство, отчаяната и любов към децата я правеха извънредно нежна към всички тия бедни същества, за които се полагаха грижи да бъдат спасени от блатото на Париж. И така на предишното заседание на комисията госпожа Каролин се срещна с графиня Дьо Бовилие; обаче графинята й отправи само един малко студен поздрав, скривайки зад него смущението си, породено навярно от чувството, че е свидетелка на нейната мизерия. Сега вече двете се поздравяваха всякога, когато погледите им се срещаха и нямаше как да се преструват, че не се познават.

Веднъж в големия кабинет, когато Амлен уточняваше един план съобразно нови изчисления, а Сакар изправен следеше работата му, госпожа Каролин, както обикновено застанала пред прозореца, гледаше как графинята и дъщеря й се разхождат из градината. Тази сутрин те бяха обули на краката си такива скъсани обувки, каквито дори една вехтошарка не би прибрала, ако са хвърлени на улицата.

— Ах, горките жени! — прошепна тя. — Колко е ужасна тази комедия на разкошен живот, която си мислят, че са длъжни да играят.

И тя се отдръпна, скри се зад пердето на прозореца, за да не я забележи майката и още повече да страда, че е наблюдавана. От три седмици тя всяка сутрин така се унасяше пред тоя прозорец и се бе поуспокоила — голямата мъка от това, че бе изоставена, стихваше, сякаш нещастието на другите я караше да приема по-смело своето, това падение, което смяташе, че слага край на живота. Изненада се, че отново се смее.

Още един миг, дълбоко замислена, тя проследи двете жени в градината, покрита със зелен мъх. После, като се обърна към Сакар, заговори живо:

— Кажи ми, моля ти се, защо не мога да бъда тъжна… Да, мъката ми не трае дълго, никога не трае дълго, не мога да скърбя, каквото и да ми се случи… Нима е от егоизъм? Не ми се вярва. Би било много отвратително, защото, колкото и да съм весела, сърцето ми се разкъсва, когато видя и най-малкото страдание. Обяснете ми това. Аз съм весела и бих се разплакала за всички нещастници, които видя, ако не се въздържа, разбирайки, че и най-малкото парче хляб ще ги утеши повече, отколкото моите излишни сълзи.

Казвайки това, тя избухна във весел смях като храбра и решителна жена, която предпочита да действува, вместо да изпада в бъбриво умиление.

— Господ знае все пак — продължи тя — колко пъти съм се отчайвала от всичко. О, и щастието не ме е глезило досега… След брака си попаднах в ад — бях унижавана и бита — и искрено вярвах, че единственият изход е да се хвърля във водата. Но не се хвърлих, трептях от радост, изпълнена бях с огромна надежда две седмици след това, когато отпътувах с брат си за Ориента… А когато се върнахме в Париж и започнахме да търпим лишения, прекарах отвратителни нощи, защото ми се струваше, че ще умрем от глад върху нашите хубави планове. Не умряхме и аз започнах да мечтая за грандиозни неща, за весели неща, които понякога ме караха сама да се смея… А напоследък, когато получих този страшен удар, за който не искам повече да говоря, моето сърце сякаш бе изтръгнато; да, аз наистина почувствувах, че то не тупти вече; помислих, че е спряло, помислих, че с мене е свършено, че съм унищожена. А после — изчезна! Желанието да живея отново ме обзе, аз се смея днес, а и утре, надявам се Искам да живея още, да живея винаги… Нали е необикновено, че не мога да бъда дълго време тъжна?

Сакар, който също започна да се смее, вдигна рамене:

— Ами! Вие сте както всички хора. Това е животът!

— Вярвате ли — извика тя учудена. — На мене ми се струва, че има хора, които са прекалено посърнали и никога не се радват, правят живота си невъзможен, като го виждат непрекъснато в черно… О, аз не се лъжа, че той е само сладък и красив. За мене животът е бил много суров, аз съм го гледала отблизо, свободно и навред. Той е отвратителен и долен. Но какво да се прави! Обичам живота! Защо ли? Не мога да кажа защо. Около мене всичко може да загива, да пропада, въпреки това още на другия ден съм весела и пълна с надежда сред развалините… Често си мисля, че моят случай е нещо малко от онова човечество, което, макар че живее в страшна мизерия, бива развеселявано от младостта на всяко ново поколение. След всяка от бедите, който ме сполетяват, настъпва сякаш една нова младост, една нова пролет, чиито обещания отново ме сгряват и вливат в сърцето ми жизнена сила. Това е напълно вярно, потвърждава се винаги след голяма мъка; когато изляза на улицата на слънце, аз веднага започвам отново да обичам живота, да се надявам, да бъда щастлива. А възрастта не ми оказва никакво влияние, с наивността си аз не забелязвам, че старея… Знаете ли, аз за жена съм чела много, а съвсем не зная накъде отивам, както впрочем и този огромен свят не знае накъде отива. Обаче несъзнателно на мене ми се струва, че отивам, че всички ние отиваме към нещо много хубаво и извънредно весело.

Накрай тя започваше да се шегува, все пак развълнувана, мъчейки се да скрие, че се е разнежила в своята надежда; брат й бе вдигнал глава и я гледаше с поглед, изпълнен с възторг и благодарност.

— О, ти — извика той, — ти си създадена да преживяваш катастрофи, ти си самата любов към живота!

В тия всекидневни утринни разговори те все повече се увличаха, а госпожа Каролин си възвръщаше своята естествена радост, присъща на здравата й натура, благодарение на смелостта, която им вдъхваше Сакар с буйния пламък на големите си дела. Всичко било почти решено — скоро ще започнат да осъществяват проектите от знаменитата чанта. Под екота на неговия остър глас всичко оживяваше, добиваше грандиозни размери. Първо ще сложат ръка на Средиземно море, ще го завоюват чрез генералната компания на обединените параходства; и като изброяваше пристанищата на всички тия крайбрежни страни, където ще бъдат открити представителства, той прибавяше стари, забравени спомени към своя ентусиазъм на борсов играч, който прославя това море, единственото познато на античния свят, това синьо море, около което е процъфтявала цивилизацията, морето, чиито вълни са къпали древните градове Атина, Рим, Тир, Александрия, Картаген, Марсилия — всички, които са създали Европа. После, осигурили си този просторен път към Ориента, ще навлязат в Сирия с дейността на неголямото предприятие, дружеството за експлоатация на сребърните мини в Кармел, само за да спечелят между другото и няколко милиона, обаче това ще бъде голяма сензация, защото представата за сребърна мина, за пари, заровени в земята, които могат да се ринат с лопата, винаги вълнува публиката, особено когато към фирмата на предприятието е прибавено необикновеното и звучно име Кармел. Там имало също и каменовъглени мини, каменни въглища на открито, които ще се превръщат в злато, когато страната се покрие със заводи; освен това през свободното време ще създадат други малки предприятия — банки и обединения на процъфтяващи индустрии, ще започнат да експлоатират обширните гори на Ливан, където гигантски дървета гният на място поради липса на пътища. Най-сетне той стигаше до големия удар, до компанията на източните железопътни линии, и тук изпадаше в екстаз, защото тази мрежа от железопътни линии, която ще обхваща цяла Мала Азия, бе за него най-голямата спекулативна сделка, изворът на пари, завладяването отведнъж на този стар континент — нова, още ненакърнена плячка, несметно богатство, скрито под невежеството и кирта на вековете. Той душеше съкровището, цвилеше като военен кон, помирисал битката.

Дори госпожа Каролин, която беше здравомислеща и толкова твърда, че не се поддаваше на много разпалените въображения, все пак се увличаше от този ентусиазъм, не виждаше ясно преувеличението. Всъщност думите на Сахар ласкаеха любовта й към Ориента, тъгата й по тази прекрасна страна, където се бе чувствувала щастлива; и без някаква сметка, но като логична последица именно тя със своите цветущи описания и богати сведения разпалваше все повече страстта на Сакар. Заговореше ли за Бейрут, където бе живяла три години, тя не можеше да спре: Бейрут в подножието на Ливанската планина, върху дългия бряг с червен пясък и срутени скали; Бейрут с неговите амфитеатрално разположени къщи сред просторни градини, един прекрасен рай, засаден с портокали, лимони и палми. След това всички ония крайбрежни градове: на север Антиохия, изгубила своето великолепие, на юг Сайда, древният Сндон, Сен Жан д’Акр, Яфа и Тир, сегашният Сур, въплътил историята на всички тия градове, Тир, чиито търговци са били истински царе, чиито мореплаватели са обикаляли Африка, Тир, който със своето затрупано от пясъци пристанище днес представлява поле от развалини, пепелище от дворци, с разпръснати тук-таме жалки рибарски колиби. Тя навсякъде бе придружавала брат си, познаваше Алеи, Ангора, Бруса, Смирна, дори Трапезунд; беше живяла един месец в Ерусалим, заспал сред светите места, последва месеца в Дамаск, царя на Ориента, разположен в центъра на просторна равнина, търговски и промишлен град, който керваните от Мека и Багдад превръщат в гъмжащ мравуняк. Тя познаваше също долините и планините, селата на маронитите и друзите, накацали по платата, забутани в дъното на проходи; беше видяла обработени нивя и безплодни земи. И от най-затънтените кътове, и от немите пустини, и от големите градове тя бе запазила съшия възторг от неизчерпаемата и богата природа и същия гняв срещу глупавите и лоши хора. Колко много неизползувани или разпилени природни богатства! Разказваше за големите налози, които смазвали търговията и индустрията, за глупавия закон, който ограничавал до определена сума влагането на капитали в земеделието, за изостаналостта на селяните, които обработвали земята с рала, каквито са има ли още преди Христа, и за невежеството, в което и сега тънат милиони хора, подобни на слабоумни, недоразвити деца. В миналото крайбрежието изглеждало тясно, градовете опирали един до друг. Сега, когато животът се пренесъл на Запад, онзи район приличал на огромно, изоставено гробище. Нито училища, нито пътища, най-лошо управление, продажно правосъдие, отвратителен административен персонал, много тежки данъци, безсмислени закони, мързел и фанатизъм, освен това непрекъснати сътресения от граждански войни и кланета, които унищожават цели села. Разказвайки за всичко това, тя се възмущаваше, питаше дали е позволено да се занемарява така творбата на природата, една благословена земя, този очарователен край с най-различен климат — тропически в равнините, умерен в склоновете на планините, студен във вечно заснежените високи върхове. И нейната любов към живота, нейната неумираща надежда я караше да се вълнува при мисълта, че науката и финансовите операции биха могли като с всемогъща вълшебна пръчка изведнъж да пробудят тази спяща земя.

— Погледнете! — извика Сакар. — В този проход Кармел, който вие сте нарисували тук, където има само камъни и храсти, след като започнем да експлоатираме сребърната мина, отначало ще изникне село, а после град… Ще разчистим и всички тия заринати в пясък пристанища, ще ги защитим с големи насипи. Дълбоко газещи кораби ще хвърлят котви там, където днес и лодките не смеят да акостират… И ще видите как ще възкръснат тия обезлюдени равнини, тия пустинни клисури, когато ще ги прекосяват нашите железопътни линии; да, ще видите едно истинско възкресение! Нивята ще бъдат разорани, пътища и канали ще се прокарат, вози градове ще изникнат от земята, най-сетне животът ще се възвърне така, както се възвръща в болно тяло, когато в изпразнените му вени се прелее нова кръв… Да, парите ще направят чудеса.

И в кънтенето на този пронизващ глас госпожа Каролин виждаше наистина да се надига предричаната цивилизация. Тези сухи чертежи, тези геометрични линии оживяваха, изпълваха се с народ: това беше някогашната й мечта за един Ориент, измит от нечистотията, измъкнат от невежеството, наслаждаващ се на плодородната земя, на очарователното небе и заедно с това на всички постижения на науката. Тя вече бе присъствувала на чудото с Порт Саид, който за толкова малко години изникна върху гол плаж, отначало като селище от бараки за малкото работници в първите дни, после в двухиляден град, в десетхиляден град с къщи, с огромни магазини, с гигантски вълнолом, оживен и благоденствуващ благодарение на упоритостта на човешкия мравуняк. Точно това тя виждаше сега да изниква пак, непреодолимото движение напред, напорът на обществените сили, които се втурват за възможно повече щастие, необходимостта да се действува, да се напредва, без да се знае къде точно, но така или иначе към благосъстояние, към по-добри условия за живот; тя виждаше земното кълбо разтърсено от мравуняка, който възстановява къщата си, и непрекъснатия труд, завоювал нови радости и удесеторил възможностите на човека, усвоявайки за него всеки ден все повече земя. Парите, подпомагайки науката, осъществяват прогреса.

Амлен, който слушаше усмихнат, каза благоразумно:

— Всичко това е поезия на резултатите, а ние още не сме стигнали до прозата на осъществяването.

Но Сакар, който се увличаше в преувеличаването на своите замисли, още повече се разпали, когато започна да чете книги за Ориента, особено историята за похода в Египет. Той и преди често си бе спомнял за кръстоносните походи, за стремежа на Запада към Ориента, неговата люлка, за това голямо движение на Западна Европа към източните страни, които тогава още били в пълен разцвет и от които можело да се научи много. Обаче още повече го удиви величествената фигура на Наполеон, който тръгнал да воюва там с някаква грандиозна и тайнствена цел. Като говореше, че иска да завладее Египет, да устрои там френско предприятие и по този начин да даде на Франция пазара на Близкия Изток, той не казваше всичко. Сакар искаше да види нещо колосално в тази все още не съвсем изяснена и загадъчна експедиция — Наполеон коронясан в Константинопол, император на Ориента и Индия, осъществил мечтата на Александър, станал по-велик от Цезар и Карл Велики. Нали на Света Елена, говорейки за Сидней, английския генерал, който го бе задържал пред Сен Жан д’Акр, императорът бе казал: „Този човек ми попречи да успея.“ И защо кръстоносните походи са се стремили към това, което Наполеон не бе успял да извърши? — именно тази гигантска мисъл за завладяването на Ориента въодушевяваше Сакар, който мечтаеше за едно разумно завладяване, осъществено с двойната сила на науката и парите. Щом като цивилизацията се бе движила от Изток към Запад, защо пък сега да не се обърне към Изток, да се върне в първата градина на човечеството, в този Едем на Индустанския полуостров, заспал под бремето на вековете? Това ще бъде нова младост, която ще оживи земния рай, отново ще го направи обитаем с помощта на парата и електричеството, ще възстанови Мала Азия като център на стария свят, като кръстовище на големите естествени пътища, които свързват континентите. С това нямаше да се печелят милиони, а милиарди и милиарди.

Оттогава Амлен и Сакар всяка сутрин дълго се съвещаваха. Надеждата беше огромна, обаче се очертаваха многобройни и грамадни затруднения. Инженерът, който е бил в Бейрут тъкмо през 1862 година, по време на страшното клане, на което друзите бяха подложили християните маронити и което предизвика намесата на Франция, не скриваше препятствията, които ще срещнат от страна на постоянно враждуващите помежду си племена, играчка в ръцете на местните управници. Обаче в Константинопол той имаше солидни връзки, беше си осигурил поддръжката на великия везир Фуад паша, човек със съвременни възгледи, явен привърженик на реформите; и се ласкаеше, че ще получи от него всички необходими концесии. Освен това, макар че предричаше неизбежното проваляне на Отоманската империя, той смяташе, че е благоприятна за тях неутолимата нужда от пари, която империята чувствуваше, и всяка година сключваше заем след заем — едно нуждаещо се правителство, макар и да не дава лична гаранция, е винаги готово да се споразумее с частни предприятия, щом може да изтръгне от тях каквато и да е полза. Нима това не е един практически начин за разрешаване на вечния и досаден източен въпрос, като се ангажира империята в големи цивилизаторски мероприятия, които ще й осигурят напредък и ще я избавят от неприятното положение да бъде чудовищна преграда между Европа и Азия? Каква патриотична роля ще изиграят там френските компании? После, една сутрин, Амлен спокойно засегна тайния план, за който понякога загатваше — коронясването на делото, както с усмивка обичаше да нарича този план.

— Чак когато станем господари, ще възстановим Палестинското царство и там ще поставим папата… Отначало ще се задоволим с Ерусалим заедно с Яфа като морско пристанище. После Сирия ще бъде обявена за независима и ще я присъединим… Вие знаете, че е далече времето, когато папата не ще може да остане в Рим поради възмутителните унижения, които му се подготвят. Именно за този ден ще трябва да бъдем готови.

Сакар с отворена уста слушаше как той говори за тия неща непринудено и с дълбока вяра на католик. Самият той не отстъпваше пред такива чудновати планове, обаче никога не би отишъл толкова далеч. Този човек на науката, на вид толкова студен, го изумяваше и затова извика:

— Това е безумие! Портата няма да даде Ерусалим.

— О, защо не? — подзе спокойно Амлен. — Тя има такава нужда от пари! Ерусалим й създава неприятности, защо да не се отърве от него. Много често Портата не знае коя страна да вземе при спорове за светите места между различните религии… Впрочем в Сирия папата ще има истинска подкрепа от страна на маронитите, защото, вие не знаете, в Рим той откри колеж за техните свещеници. Най-сетне аз добре съм размислил, всичко съм предвидил, ще настъпи нова ера, ера на тържествуващия католицизъм. Може би някой ще каже, че съм отишъл много далече, че папата ще се откъсне много, ще престане да се интересува от европейските проблеми. Но какъв блясък, какъв авторитет ще излъчва той, когато ще царува в светите места, когато ще говори от името на Христа в тази именно свещена земя, в която е говорил и Христос! Там е неговото достояние, там ще трябва да бъде неговото царство. И бъдете спокоен, ние ще направим могъщо и здраво това царство, ще го предпазим от политическите борби, като осигурим бюджета му с приходите на страната, вложени в голяма банка, чиито акции ще си оспорват католиците от цял свят.

Сакар започна да се усмихва и макар още неубеден, но вече съблазнен от грандиозността на плана, не можа да се въздържи и радостно извика, кръщавайки банката с находчиво име:

— „Съкровището на гроба господен“, какво ще кажете? Прекрасно, нали? Само така!

Но той срещна благоразумния поглед на госпожа Каролин, която също се усмихваше скептично, дори малко сърдито, и се засрами от своя ентусиазъм.

— Няма значение, скъпи мой Амлен, по-добре ще бъде да държим в тайна това коронясване на делото, както вие го наричате. Ще ни се присмеят. Пък и нашата програма вече е страшно претоварена, по-добре е да запазим като резерва последните резултати, този тържествен край да бъде само за посветените.

— Разбира се, такова е било винаги моето намерение — заяви инженерът. — Това ще бъде загадката.

И в този ден, след тия думи на Амлен, бе окончателно решено да бъдат осъществени на дело цялата поредица от проекти. Ще започнат със създаването на една скромна кредитна къща, за да предприемат първите мероприятия; после успехът ще им помогне постепенно да станат господари на пазара и да завладеят света.

На другия ден, когато се качи при принцеса Д’Орвиедо, за да вземе някакво нареждане за дома за трудово възпитание, Сакар си спомни, че по едно време бе мечтал да стане принцът съпруг на тази царица на благотворителността, обикновен разпределител и администратор на богатството на бедните. И се усмихна, защото в този час намери, че мечтата е малко наивна. Той беше създаден да строи живота, а не да превързва раните, които животът е причинил. Най-сетне отново ще застане на своето място в разгара на борбата за печалби, в гонитбата за щастие, което от век на век води човечеството към повече радости и повече светлина.

Същия този ден той намери госпожа Каролин сама в кабинета с чертежите. Тя стоеше пред един от прозорците, спряла се там, понеже бе видяла графиня дьо Бовилие и дъщеря й в съседната градина в необичаен час. Двете жени с дълбока скръб четяха едно писмо — навярно писмо от сина, от Фердинанд, чието положение в Рим, изглежда, не беше блестящо.

— Погледнете — каза госпожа Каролин, като забеляза Сакар. — Пак някаква нова мъка за тия нещастнички. Бедните жени по улицата не ме натъжават толкова.

— Недейте! — извика той весело. — Кажете им да дойдат при мене. И тях ще направим богати, тъй като ще се погрижим за богатството на всички хора.

И в тази радостна възбуда той потърси устните й, за да ги целуне. Но тя рязко отдръпна главата си, станала сериозна и побледняла от неволно прилошаване.

— Не, моля ви.

За пръв път той се опитваше да си я възвърне, откакто тя му се бе отдала в минута на пълно безволие. След като бяха уредили сериозните въпроси, той бе помислил и за сърдечните си отношения, които също искаше да постави в добър ред. Рязкото отдръпване го учуди.

— Наистина ли ви е неприятно?

— Да, много.

Тя се успокояваше, започваше също да се усмихва.

— Впрочем, признайте, че вие самият не държите много на това.

— О, аз ви обожавам.

— Не, не говорете така, вие ще бъдете толкова зает! А пък аз ви уверявам, че съм готова да ви бъда истинска приятелка, ако се окажете такъв деен човек, както вярвам, и ако изпълните всички тия големи планове, за които говорите… Нали приятелството е за предпочитане!

Той я слушаше все така усмихнат, но все пак смутен и победен. Тя го отхвърляше, колко глупаво, че я бе имал само веднъж, и то с измама. Измъчваше се само от суетност.

— Значи само приятели?

— Да, ще бъда ваш другар, ще ви помагам… Приятели, големи приятели!

Тя му подаде бузите си и той ги целуна победен, мислейки, че тя има право.