Пари

VIII

Световното парижко изложение от 1867 година бе открито на първи април с тържествен блясък и пищни празненства. Започваше големият сезон на империята, сезонът на невиждани увеселения, които превръщаха Париж в световна гостоприемница, гостоприемница, украсена със знамена и изпълнена с музика и песни, където се ядеше и блудствуваше във всички стаи. Никога досега някое друго кралство, достигнало върха на славата си, не беше събирало народите на такова грандиозно пиршество. Към заляния във феерични блясъци Тюйлери от четирите краища на света се движеше дълго шествие от императори, крале и принцове.

По същото време, петнадесет дни по-късно, Сакар откри монументална сграда, за която бе мечтал, за да настани там по царски Световната банка. Построиха я за шест месеца, като работиха ден и нощ, без да губят нито час, и извършиха това чудо, възможно само в Париж; фасадата се издигаше накичена с орнаменти, наподобяваща храм и кафе-шантан, толкова разкошна фасада, че спираше минувачите по тротоара. Вътрешността беше великолепна — милионите от касите струяха по стените. Парадна стълба водеше до заседателната зала, цялата червена и златиста, блестяща като оперна зала. Навред килими, тапети, кабинети, обзаведени богато и крещящо. В сутерена, където се намираше службата за ценни книжа, имаше зазидани в стените огромни железни, огнеупорни каси, през чиито отворени врати се разкриваха дълбоки като на пещ дъна; през преграда от прозрачни стъкла публиката можеше да ги гледа как са наредени като бъчви от приказките, в които дремят несметните съкровища на феите. И народите, начело със своите крале, пристигнали на изложението, можеха да дойдат и да дефилират тук: всичко бе готово, новият дворец ги очакваше, за да ги заслепи, да ги плени един по един в този бляскащ на слънце, примамлив, златен капан.

Сакар царствуваше в най-разкошния кабинет, обзаведен с мебели от позлатено дърво стил Луи XIV, покрити с калъфи от генуезко кадифе. Персоналът беше пак увеличен, вече надминаваше четиристотин чиновници; и сега тази именно армия Сакар командуваше с високомерие на боготворен тиранин, на когото се подчиняваха, защото се показваше много щедър при награждаванията. В действителност, въпреки че заемаше скромната служба на директор, той властвуваше над председателя на съвета, над самия управителен съвет, който само утвърждаваше неговите нареждания. Така че госпожа Каролин живееше вече в постоянна тревога, много се стараеше да разбере всяко едно от неговите решения, за да може да му се противопостави, ако трябваше. Тя не одобряваше тази твърде много великолепна сграда, но не можеше да направи никакви съществени възражения, тъй като беше се съгласила, че е необходимо по-широко помещение в ония дни на сърдечно доверие, когато се надсмиваше над брат си заради неговото безпокойство. Основателната й тревога, доводът й срещу целия този разкош беше, че банката губи своя характер на благоприлична честност, на най-голяма религиозна строгост. Какво ще си помислят клиентите, свикнали с монашеската сдържаност, със съсредоточеността в полумрачния приземен етаж на улица „Сен Лазар“, когато ще влизат в този дворец на улица „Лондон“, в просторните, шумни и залени със светлина етажи? Сакар отвръщаше, че те щели да бъдат поразени от възторг и уважение, че тия, които влизат, за да внесат пет франка, ще извадят от джоба си десет, обзети от себелюбие и опиянени от доверие. И стана така, че той излезе прав, грубо защищавайки фалшивия блясък. Успехът на двореца беше необикновен, надминаваше големия шум, който вдигаха изключителните реклами на Жантру. Дребните набожни рентиери от тихите квартали, бедните селски свещеници, пристигнали сутринта с влака, с възхищение се прозяваха пред входа и излизаха зачервени от удоволствие, че имат влогове там.

Всъщност госпожа Каролин най-много се тревожеше, че не можеше да бъде винаги в банката и да упражнява своя надзор. Тя само от време на време, и то под някакъв предлог, си позволяваше да ходи на улица „Лондон“. Сега живееше сама в стаята с чертежите и понякога, само вечер, виждаше Сакар. Той беше запазил тук своя апартамент, но целият приземен етаж беше затворен, както и канцелариите на първия етаж, и принцеса Д’Орвиедо беше наистина щастлива, че съвестта й не се измъчва вече от тази банка, от това финансово предприятие, настанило се в дома й; тя дори не търсеше нов наемател, пренебрегвайки всякаква печалба, дори и законна. Празната къща, която кънтеше при всяко преминаване на кола, изглеждаше като гробница. Дори госпожа Каролин чувствуваше само мъчителната тишина долу при затворените гишета, откъдето в продължение на две години непрекъснато долавяше лекото звънтене на златото. Дните й се виждаха много по-отегчителни и по-дълги. Въпреки това тя работеше много, беше винаги заета с писмени задачи, които нейният брат й възлагаше от Ориента. Обаче понякога прекъсваше работата си и, обзета от инстинктивна тревога, се вслушваше, желаейки да узнае какво става долу; но не долавяше нищо, никакъв шум от запустелите празни и тъмни зали, заключени здраво. И тогава изтръпваше от студ, самозабравяше се от тревога за няколко минути. Какво ли правеха там, на улица „Лондон“? Да не би точно в тази секунда да се образува пукнатина, от която ще се срути сградата?

Разпространи се слух, още смътен и непотвърден, че Сакар подготвя ново увеличение на капитала. Искаше от сто да го направи на сто и петдесет милиона. Беше настъпил часът на необикновена възбуда, гибелният час, когато целият разцвет на империята, огромните мероприятия, които бяха преобразили града, бясното обращение на парите, безумните разходи за разкоша трябваше да бъдат обхванати от горещата треска на спекулата. Всеки искаше да получи своя дял, залагаше състоянието си, за да го удесетори и да се наслаждава на живота като мнозината други, забогатели за една нощ. Знамената на изложението, които плющяха на слънце, илюминациите и музиките на Марсово поле и тълпите от цял свят, наводнили улиците, напълно опияняваха Париж, потапяха го в мечта за неизчерпаемо богатство и суверенно господство. В ясните вечери от огромния празнуващ град, разположил се в екзотични ресторанти, превърнат в колосален панаир, в който насладата се продаваше свободно под звездите, вилнееше последният изблик на безумието, радостната и ненаситна лудост на големите столици, застрашени от разрушение. И със своя нюх на борсов спекулант Сакар прекрасно бе почувствувал как всички са обзети от този пристъп, от тази нужда да хвърлят парите си на вятъра, да изпразват джобовете и телата си, че удвои средствата за реклама, като подтикваше Жантру да вдига най-оглушителен шум. От откриването на изложението всеки ден печатът гръмко възхваляваше Световната банка. Всяка сутрин някаква сензация стряскаше света — необикновен разказ за една дама, забравила сто акции в някакъв фиакър; откъс от пътепис за Мала Азия, в който се обясняваше, че Наполеон предсказал банкерската къща на улица „Лондон“; голяма уводна статия, в която се разглеждаше политическата роля на тази банка в бъдещото разрешаване на източния въпрос; освен сензациите от този род непрекъснато се появяваха статии във всички специални вестници, всички завербувани и действащи едновременно. Жантру беше сключил с малките финансови вестници годишни договори, с които си осигуряваше по една колона във всеки брой; и той използуваше тези колони с изумителна и плодовита изобретателност, дори като прибягваше до нападки, за да тържествува после с победа, като ги опровергава. Прословутата брошура, която дълго бе обмислял, най-сетне бе отпечатана в един милион екземпляра и разпространена из света. Създадена бе също така и неговата нова агенция, тази агенция, която под предлог, че снабдява провинциалните вестници с финансов бюлетин, стана всъщност пълен господар на борсовия пазар във всички по-големи градове. А и вестник „Есперанс“, най-сетне умело ръководен, от ден на ден добиваше все по-голямо политическо влияние. Силно впечатление направи поредицата от статии по повод декрета от 19 януари, с който се даваше право на интерпелации в Камарата — нова отстъпка на императора по пътя на свободата. Сакар, който беше вдъхновител на тези статии, още не нападаше открито брат си, който все още беше министър и в стремежа си да остане на власт беше се примирил въпреки всичко да защищава днес това, което вчера осъждаше; обаче беше нащрек, следеше фалшивата позиция на Ругон, застанал между третото съсловие, жадуващо да му отнеме министерския портфейл, и клерикалите, съюзени с крайните бонапартисти за борба срещу имперския либерализъм; така че инсинуациите вече започваха, вестникът отново се превърна във воюващ католически орган, критикувайки остро всяка постъпка на министъра. Вестник „Есперанс“, минал в опозиция, стана много популярен и острата критика довърши работата, като прослави името на Световната банка по четирите краища на Франция и на света.

И така под напора на тази страшна реклама в печата, в разпалената атмосфера, узряла за всички видове безумия, възможното увеличение на капитала, слухът за пускането на нова емисия от петдесет милиона напълно подлуди и най-благоразумните. От скромните жилища до големите аристократически домове, от портиерските стаички до салоните на херцогините всички глави пламнаха, увлечението беше сляпо и едновременно героично и войнствено. Започнаха да изброяват огромни мероприятия, извършени вече от Световната банка, първите поразяващи успехи, такива неочаквани дивиденти, каквито никое дружество не бе разпределило в началото на своята дейност. Споменаваше се толкова сполучливата идея за генералната компания на обединените параходства, която така бързо постигна великолепни резултати, компания, чиито акции даваха вече сто франка премия; и също така говореха за сребърната мина в Кармел и за нейното изумително производство, което един църковен оратор оприличи на дар божи за доверчивите християни в проповедта си в Парижката света Богородица по време на Великите пости; и за едно друго акционерно дружество, основано за експлоатацията на огромни каменовъглени залежи, и за онова дружество, което щеше да се занимава с правилното изсичане на просторните гори в Ливан, и за учредяването върху непоколебими основи на турската национална банка в Константинопол. Нито един провал, само нарастващ успех, който превръщаше в злато всичко, до което банката се докосваше, и вече процъфтяваха редица предприятия, които осигуряваха здрава основа за бъдещите операции и оправдаваха бързото увеличение на капитала. Освен това и бъдещето, което се разкриваше в пренагретите въображения, това бъдеще, така претоварено с още по-значителни предприятия, че наистина бяха необходими исканите петдесет милиона, съобщението за които беше достатъчно да развълнува умовете. За всичко това там, на Борсата и в салоните, се вдигаше невъобразим шум, обаче бъдещото голямо предприятие на железопътната компания в Ориента изпъкваше най-вече сред другите проекти, беше център на всички разговори — едни го отхвърляха, други го възхваляваха. Жените бяха особено пристрастни, е ентусиазъм пропагандираха инициативата. В спокойните будоари, на гала вечерите, зад цъфналите жардиниери, на вечерните чайове, дори зад балдахините в леглата очарователни създания ласкаво и убедително поучаваха мъжете: „Как, нима вие нямате акции от Световната банка? Само там е истината! Бързо си купете акции от Световната банка, ако искате да ви обичат!“ Това беше нов кръстоносен поход, както казваха те, за завоюване на Азия, което не можаха да постигнат кръстоносците на Пиер Пустинника и на свети Луи и с което се нагърбваха същите тези дами с малките си кесии със злато. Всички си даваха вид, че са добре осведомени, говореха с технически термини за главната железопътна линия, която най-напред щяла да бъде открита между Бруса и Бейрут през Ангора и Алеп. По-късно щяло да бъде построено разклонението до Смирна и Ангора; по-късно линията между Дамаск и Бейрут. И дамичките се усмихваха, намигаха, шушукаха, че може би щяло да има и друга линия, но в далечното бъдеще, от Бейрут до Ерусалим през древните крайбрежни градове Сайда, Сен Жан д’Акр и Яфа, после, боже мой, кой знай какво още! — от Ерусалим до Порт Саид и Александрия. Без да се смята, че Багдад не е далече от Дамаск и че ако една железопътна линия стигне и дотам, това ще значи, че един ден Персия, Индия и Китай ще бъдат приобщени към Запада. Сякаш с една само дума от техните красиви уста се разкриваха отново съкровищата на халифите, които блестяха като в някаква вълшебна приказка от „Хиляда и една нощ“. Бижута, невиждани скъпоценни камъни се сипеха в касите на улица „Лондон“, докато тамянът на Кармел димеше като нежна и смътна библейска легенда, която обоготворяваше алчните апетит за печалба. Не беше ли това ново завоевание на Едем, освобождение на Обетованата земя, тържествуваща религия в самата люлка на човечеството? И дамите спираха тук, отказваха да говорят повече, очите им блестяха от това, което трябваше да се скрива, дори да не се поверява на ухо. Много от тях нищо не знаеха, но се преструваха, че знаят. Това беше загадката, която може би никога нямаше да се осъществи или която може би щеше да изтрещи един ден като гръмотевица: Ерусалим откупен от султана, даден на папата заедно със Сирия, за да има кралство; една католическа банка, наречена „Съкровището на гроба господен“, предоставя на папството бюджет, който ще го предпазва от политическите сътресения; и най-сетне католицизмът ще бъде подмладен, няма да става нужда да прави отстъпки, ще си извоюва нов авторитет и ще господствува над света от върха на планината, където издъхна Христос.

Сега сутрин, когато влизаше в своя разкошен кабинет, обзаведен с мебели стил Луи XIV, Сакар беше принуден да не приема никого, ако искаше да работи, защото биваше обсаждан, сякаш цяло шествие от царедворци приветствуваха ставането на краля — куртизани, делови хора, просители, възторжени обожатели и просяци около всемогъществото. Една сутрин през първите дни на юли той се показа особено неумолим и изрично забрани да не пускат при него никого. Докато в препълнената чакалня тълпата, въпреки предупреждението на портиера, чакаше все пак с надежда, той се бе затворил с двама началници на служби, за да дообмисли начина за новата емисия. След като разгледаха няколко проекта, той най-сетне се спря на една комбинация, която даваше възможност новата емисия от сто хиляди акции да покрие напълно старите двеста хиляди акции, за които беше внесено само по сто двадесет и пет франка; за да се стигне да този резултат, новата емисия се запазваше само за акционерите, които ще имат право на една нова акция срещу две стари и ако веднага заплатят за нея осемстотин и петдесет франка, от които петстотин франка за капитала и триста и петдесет франка за проектираното покритие на старите акции. Но очертаваха се усложнения, имаше още една цяла дупка за запушване и това правеше Сакар много нервен. Шумът в чакалнята го дразнеше. Този ден той гледаше с презрение на пълзящия към него Париж и на всички почести, които обикновено приемаше с добродушието на типичен деспот. Той посрещна яростно и Дьожоа, който понякога сутрин тук му служеше като разсилен и който си бе позволил да се вмъкне при него през малката странична врата в коридора.

— Какво има? Казах ви никой, никой, чувате ли!… Ето, вземете моя бастун, изправете го пред вратата ми и нека го целуват!

Невъзмутим, Дьожоа се опита да го омилостиви:

— Извинете, господине, заради графиня Дьо Бовилке. Тя ме помоли и аз, понеже зная, че господинът е любезен към нея…

— Ех! — извика Сакар нервно. — Нека и тя да върви по дяволите заедно с другите!

Но веднага се разкая, замахна с ръка, като сдържа гнева си:

— Доведете я, тъй като е ясно, че няма да ме остави на мира!… И то през тази малка врата, за да не нахлуе цялото стадо заедно с нея.

Сакар посрещна графинята грубо, като все още раздразнен човек. Не го успокои дори със своя дълбок и безмълвен поглед Алис, която придружаваше майка си. Той беше отпратил двамата началници на служби и се надяваше да ги повика скоро, за да продължи работата си.

— Моля ви, госпожо, говорете бързо, защото страшно много съм зает.

Графинята се спря изненадана, все така мудна и тъжна като изпаднала в немилост кралица.

— Но, господине, ако ви безпокоя…

Той им предложи два стола; и девойката, като по-храбра, седна първа с решителен жест, а в това време майката подзе:

— Господине, дойдох за съвет… Изпитвам най-мъчително колебание, чувствувам, че никога не ще мога да се реша сама…

И тя му припомни, че при основаването на банката бе купила сто акции, които удвоила при първото увеличение на капитала и отново удвоила при второто, така че днес притежавала четиристотин акции, за които била внесла заедно с премията сумата осемдесет и седем хиляди франка. Освен ония икономисани двадесет хиляди франка, за да плати тази сума, тя е трябвало да вземе назаем седемдесет хиляди франка срещу фермата си Обле.

— Впрочем — продължи тя, — сега имам купувач за Обле… Та нали става въпрос за нова емисия? Така че може би ще мога да вложа цялото си състояние във вашата банка.

Сакар се успокояваше, поласкан от факта, че тези две бедни жени, последните от един голям и старинен род, толкова много му се доверяват и така загрижено са застанали пред него. Той ги осведоми бързо, с цифри.

— Нова емисия, да, с нея сега се занимавам… Акцията ще се продава по осемстотин и петдесет франка заедно с премията… Значи, казахте, че вие имате четиристотин акции. Ще трябва да ви се предоставят двеста, за които ще бъдете длъжни да внесете сто и седемдесет хиляди франка. Обаче всичките ще бъдат покрити, вие ще притежавате напълно шестстотин акции и на никого няма да дължите нищо.

Те не можеха да разберат, топ трябваше да им обясни това покритие с помощта на премията; а те малко бледнееха пред огромните цифри, затруднени от мисълта за риска, който щяха да направят с такъв смел удар.

— За парите — измърмори най-сетне майката, — ще получа сигурно толкова… Предлагат ми двеста и четиридесет хиляди франка за Обле, която преди струваше четиристотин хиляди; така че, след като върнем дължимата вече сума, ще ни останат точно толкова пари, колкото ще трябва да внесем… Но, боже мой, колко страшно е да вложим цялото си състояние, да проиграем цялото си съществуване!

Ръцете й се разтрепериха. Настъпи мълчание, през което тя си мислеше за тия зъбчати колела, които най-напред й бяха изтръгнали спестяванията, после взетите в заем седемдесет хиляди франка и които сега заплашваха да й отнемат цялата ферма. Нейната стара почит към богатството от недвижими имоти — нивя, ливади и гори, нейното отвращение към паричните спекулации, тази долна еврейска работа, недостойна за рода й, нахлуваха в нея и страшно я измъчваха в тази решителна минута, в която всичко щеше да бъде погълнато. Дъщеря й я гледаше мълчаливо с пламенните си и чисти очи.

Сакар й се усмихна насърчително.

— Хайде де! Вие трябва да ми се доверите напълно… Ето на, и цифрите са тук. Разгледайте ги внимателно и уверен съм, че всяко ваше колебание ще изчезне… Да допуснем, че извършите тази операция и тия напълно покрити шестстотин акции ще ви струват всичко двеста петдесет и седем хиляди франка. Обаче днес по среден курс от хиляда и триста тяхната обща стойност възлиза на седемстотин и осемдесет хиляди франка. Така че вие вече сте утроили вашите пари… И това ще продължи, ще видите какво повишение ще има след емисията! Обещавам ви да имате милион преди края на годината.

— О, мамо! — извика Алис, сякаш неволно бе въздъхнала.

Един милион! Големият дом на улица „Сен Лазар“ освободен от ипотеките, изчистен от кирта на мизерията! Къщата ще добие приличен вид, те ще се отърват от кошмара, в който живееха като хора, които имат карета, а нямат хляб! Дъщерята ще бъде омъжена с прилична зестра, най-сетне ще си има съпруг и деца — радост, каквато изпитват и последните беднячки. А и синът, когото климатът в Рим убиваше, ще бъде подкрепен там, за да може да заеме достойно място, докато чака да изпълни своята велика мисия, за която досега е направил толкова малко! Майката ще си възвърне своето високо положение, ще има пари да плаша на кочияша си, няма да се скъпи за нито едно блюдо на вечерите, които ще дава всеки вторник, и вече не ще се лишава от храна през останалите дни на седмицата! Този милион сияеше, беше спасението, мечтата.

Убедена, графинята се обърна към дъщеря си, за да вземе и нейното съгласие.

— Кажи, ти какво мислиш?

Но тя не казваше нищо, спуснала бавно клепачи, закрила блясъка на очите си.

— Така е — подзе майката, като също се усмихна, — забравих, че ти искаш аз да си остана пълна господарка… Но аз зная колко си храбра ти и за какво мечтаеш…

И като се обърна към Сакар:

— Ах, господине, вас толкова много ви възхваляват!… Където и да отидем, навсякъде слушаме много хубави и много трогателни неща. Не само принцеса Д’Орвиедо, а и всичките ми приятелки са възхитени от вашето дело. Много от тях ми завиждат, че съм една от първите ви акционерни, и ако човек ги слуша, ще трябва да продаде и дюшеците си, за да купи ваши акции.

После тя леко се пошегува:

— Намирам, че малко са налудничави, да, малко налудничави наистина. Навярно, защото аз не съм вече така млада… Дъщеря ми е една от вашите обожателки. Тя вярва във вашата мисия, пропагандира я във всички салони, където я водя.

Поласкан, Сакар погледна Алис, която в този момент беше толкова въодушевена и изпълнена с вяра, че му се стори много хубава, въпреки че лицето и имаше жълт цвят и вратът й беше тънък и вече повехнал. Той също се почувствува велик и добър при мисълта, че е ощастливил това тъжно създание, разхубавило се само от надеждата да се омъжи.

— О — каза тя с много тих и сякаш далечен глас, — толкова е прекрасно това завоевание там… Да, една нова епоха на лъчезарния кръст…

Това беше тайната, която никой не казваше; гласът й стана още по-тих, превърна се във въздишка и възторг. Той обаче я накара да млъкне с дружески жест; защото не позволяваше в негово присъствие да се говори за великото дело, за тази висша, скрита цел. Неговият жест означаваше, че винаги трябва да се стремят към тази цел, но никога да не говорят за нея. В олтара кадилници размахват само малцина призвани.

След затрогващо мълчание най-сетне графинята стана.

— Е, добре, господине, аз съм вече убедена, ще пиша на моя нотариус, че приемам предложението, което ми се прави за фермата Обле… Нека бог ми прости, ако греша.

Изправил се, Сакар заяви важно и развълнувано:

— Самият бог ви ръководи, госпожо, бъдете уверена.

И когато ги изпращаше чак в коридора, избягвайки чакалнята, където продължаваше натрупването на хора, той срещна Дьожоа, който сновеше там със смутен вид.

— Какво има? Да не би пак да ми водите някого?

— Не, не, господине… Осмелявам се да поискам мнението на господина… Лично за мене…

И започна да се върти по такъв начин, че Сакар се намери в кабинета си, а той стоеше на прага с голямо почитание.

— За вас?… О, наистина вие също сте акционер… Е добре, момчето ми, вземете новите акции, които ще ви бъдат предложени, продайте си ризите, но ги вземете. Това е съветът, който давам на всичките си приятели.

— Ах, господине, този залък е много голям, дъщеря ми и аз не сме толкова амбициозни… В началото аз взех осем акции с икономисаните четири хиляди франка, които ни остави моята бедна жена; и сега имам само тези осем, защото, нали разбирате, при другите емисии, когато два пъти удвояваха капитала, ние нямахме пари, за да платим акциите, които ни се полагаха… Не, не, не се касае за това, не трябва да бъдем толкова лакоми! Аз искам само да попитам господина, без да го обиждам, дали господинът е на мнение да ги продам.

— Какво! Да ги продадете ли?

Тогава Дьожоа, загрижен и с голямо уважение, изложи многословно своя случай. При курс хиляда и триста франка неговите осем акции възлизали на стойност десет хиляди и четиристотин франка. Така че той с щедра ръка можел да даде на Натали шест хиляди франка зестра, каквато искал книговезецът. Но при това непрекъснато повишение на акциите той се настървил към парите, хрумнала му мисълта, отначало смътна, но след това настойчива, и той да се възползува, да си осигури една малка рента от шестстотин франка, която да му позволи да престане да работи. Само че за това му бил необходим капитал от дванадесет хиляди франка, а като прибави към тях шестте хиляди франка за дъщеря си, всичко правело огромната сума от осемнадесет хиляди франка; той бил отчаян, нямало никога да достигне до тази цифра, бил изчислил, че ще трябва да чака курсът да достигне до две хиляди и триста франка.

— Нали разбирате, господине, че ако курсът няма вече да се повишава, по-добре е да ги продам, защото щастието на Натали преди всичко, нали така?… Обаче ако повишението продължава, ще пукна от мъка, че съм ги продал.

Сакар избухна:

— Ах, така, момчето ми, вие сте много тъп! Нима вярвате, че ще се спрем на хиляда и триста? Да не би аз да продавам?… Вие ще ги имате тия осемнадесет хиляди франка, аз отговарям. А сега махайте се! И изгонете навън целия този народ, който е тук, кажете му, че съм излязъл.

Когато остана сам, Сакар можа отново да повика двамата началници на служби и спокойно да завърши започнатата работа.

Решено бе извънредното общо събрание да се свика през август, за да се гласува новото увеличение на капитала. Амлен, който трябваше да председателствува, пристигна в Марсилия в първите дни на юли. От два месеца във всяко едно от писмата си неговата сестра все по-настойчиво го съветваше да се завърне. Въпреки пресиления успех, който всеки ден все повече се подчертаваше, тя смътно чувствуваше някаква опасност, един необясним страх, за който не искаше дори да говори; тя предпочиташе брат и да бъде тук, сам да разбере какво става, защото бе започнала да се съмнява в себе си, като се страхуваше, че ще бъде безсилна срещу Сакар, ще бъде дотолкова заслепена, че ще измени на своя брат, когото много обичаше. Неби ли трябвало да му признае връзката си, която сигурно не подозираше този чистосърдечен човек, потънал в религията и науката, който прекосява живота като в сън наяве? Тази мисъл извънредно много я измъчваше; и се плъзгаше към срамни отстъпки, спореше с дълга, който сега, когато познаваше Сакар и неговото минало, съвсем ясно й повеляваше да му каже всичко, за да се пази. В часовете, когато се чувствуваше силна, тя си обещаваше, че ще поиска от него решително обяснение, че не ще оставя без контрол да боравят с огромните парични суми престъпните ръце, които досега са стопили много милиони и са разорили толкова хора. Това беше единственото смело и честно решение, достойно за нея. После трезвостта й се помрачаваше, тя ставаше нерешителна, изчакваше, не откриваше други нарушения, освен нередностите, типични за всички кредитни банки, както твърдеше Сакар. Може би той имаше право, като й казваше през смях, че чудовището, от което се страхувала, бил успехът, този парижки успех, който кънти и гърми като гръмотевица и който я караше да трепери от страх, сякаш предчувствуваше някаква непредвидена катастрофа. Тя не знаеше вече какво да прави, имаше дори моменти, когато още повече му се възхищаваше, развълнувана от безграничната любов, която все още изпитваше към него, въпреки че бе престанала да го уважава. Тя никога не бе вярвала, че сърцето и е толкова сложно, чувствуваше се жена, съмняваше се дали би могла да действува решително. И поради това бе много щастлива от завръщането на брат си.

И още същата вечер след пристигането на Амлен Сакар пожела да разговарят в стаята с чертежите, където беше уверен, че никой няма да ги смущава; той искаше да му предаде резолюциите, които управителният съвет трябваше да одобри, преди да ги постави на гласуване от общото събрание. Но братът и сестрата с мълчаливо съгласие отидоха в стаята преди определената среща, за да могат известно време да разговарят насаме. Амлен се връщаше много весел, доволен от добре свършената сложна работа по строежа на железопътните линии в тази източна страна, дремеща в мързел, затрупана от политически, административни и финансови препятствия. Най-сетне успехът бе пълен, веднага след учредяването на дружеството в Париж строежът ще започне, работата ще закипи навред. Той бе толкова ентусиазиран, толкова уверен в бъдещето, че госпожа Каролин намери пак причина да мълчи — съвсем не й се искаше да помрачава тази хубава радост. Въпреки това тя изрази съмнения, предупреди го да се пази от възторга, с който се увличаше публиката. Той я спря, вгледа се в лицето й: знаеше ли тя нещо съмнително? Защо не му го каже? Но тя не каза нищо повече, не можа да изрече ясно нищо.

Сакар, който още не беше се видял с Амлен, се хвърли на врата му, разцелува го с южняшкия си темперамент. После, след като инженерът му потвърди своите последни писма, като подробно му разказа за пълния успех от дългото си пътуване, той се въодушеви:

— О, скъпи мой, сега вече ние ще станем господари на Париж, крале на пазара… Аз също добре поработих, имам една необикновена идея. Ще видите.

Той веднага му обясни своята комбинация — да увеличи капитала от сто на сто и петдесет милиона, като пусне сто хиляди нови акции и покрие със същия удар всички акции, както старите, така и новите. Пускаше акцията по осемстотин и петдесет, като с премията от тия триста и петдесет франка създаваше резерва, която, увеличена със сумите, отделяни при всеки баланс, достигаше цифрата двадесет и пет милиона; след това му оставаше само да намери още една такава сума, за да има петдесет милиона, необходими за покритието на старите двеста хиляди акции. И всъщност тук именно е неговата необикновена идея — да състави един приблизителен баланс за текущата година с печалби, които според него ще възлизат най-малко на тридесет и шест милиона. От тях спокойно ще изтегли липсващите му двадесет и пет милиона. И така Световната банка от 31 декември 1867 година нататък действително ще притежава сто и петдесет милиона франка капитал, разпределен в триста хиляди напълно погасени акции. Всички акции ще бъдат уеднаквени и поставени на разположение на приносителя по такъв начин, че да се улесни свободното им движение на пазара. Това беше крайният триумф на неговата гениална идея.

— Да, гениална! — извика той. — Думата не е много силна!

Малко зашеметен, Амлен прелистваше страниците на проекта, проучваше цифрите.

— Не ми харесва този толкова положителен баланс — каза най-сетне той. — Вие действително ще трябва да дадете дивиденти на вашите акционери, щом погасявате акциите им; обаче трябва да бъдете сигурен, че всички суми ще бъдат действително получени; в противен случай нас основателно ще ни обвинят, че сме разпределили фиктивни дивиденти.

Сакар се разсърди.

— Как така! Ами аз съм под реалната оценка. Вижте впрочем колко съм бил благоразумен — нима параходствата, нима Кармел, нима турската банка няма да дадат по-големи печалби от тези, които съм предвидил? Вие ми носите оттам новини за победи, всичко е в ход, всичко процъфтява, а пък сам ме обвинявате, че злоупотребявам с увереността си в нашия успех!

Усмихвайки се, Амлен го успокои с жест. Да, да, той вярвал. Само че бил за правилното водене на работите.

— Наистина — каза кротко госпожа Каролин — за какво трябва да се избързва? Не може ли да се почака до април за това увеличение на капитала?… Или пък, щом като имате нужда от още двадесет и пет милиона, защо не пуснете веднага акциите по хиляда или по хиляда и двеста франка, за да избегнете предварителното използуване на печалбите от следващия баланс?

Озадачен за миг, Сакар я гледаше и се чудеше, че е намерила това разрешение.

— Разбира се, при хиляда и сто франка вместо по осемстотин и петдесет стоте хиляди акции ще дадат точно двадесет и пет милиона.

— Е добре, значи изходът е намерен — подзе тя. — Вие не се страхувате, че акционерите ще се съпротивляват. Ще дадат с удоволствие хиляда и сто франка вместо осемстотин и петдесет.

— О да, наистина! Ще дадат всичко, което им поискам! Дори ще се бият кой повече да даде!… Те са вече обезумели, ще разрушат банката, за да ни донесат парите си.

Но изведнъж той се овладя и започна ожесточено да възразява.

— Каква песен ми пеете вие? В никакъв случаи аз няма да им искам хиляда и сто! Ще бъде много глупаво и много просто… Разберете най-сетне, че в тия кредитни операции всякога трябва да се въздействува на въображението. Гениалната идея е да вземеш от джоба на хората парите, които те още нямат. В момента те си въобразяват, че няма да ги дадат, че им се прави подарък. А освен това вие не виждате огромния ефект на този предварителен баланс, който ще се появи във всички вестници, на тия тридесет и шест милиона печалба, предварително обявена гръмогласно!… Борсата ще пламне, ние ще надминем курса от две хиляди и ще повишаваме, и ще повишаваме, и няма да спираме!

Той ръкомахаше, беше прав, но се надигаше върху късите си крака; и като че ли наистина израстваше, ръкомахайки нагоре към звездите като поет, възпяващ парите, когото фалитите и разоренията не бяха успели да вразумят. Такава беше неговата инстинктивна система на работа — да се устремява с цялото си същество в своето безумие, да шиба работите така, че да ги накара да препускат в троен галоп. Той с насилие беше предизвикал успеха, разпалил алчността с този мълниеносен поход на Световната банка: три емисии за три години, капитал, подскочил от двадесет и пет на петдесет, от сто на сто и петдесет милиона, в такава прогресия, която като че ли предвещаваше чудотворен разцвет. И с дивидентите се правеха скокове: нищо през първата година, после десет франка, после тридесет франка, после тия тридесет и шест милиона, пълно покритие на всички акции! И всичко това с лъжливо пренагряване на цялата машина, с фиктивни подписки — акции, останали в дружеството, за да се създаде убеждението за пълното им изкупуване, и с натиск в играта на Борсата, където всяко увеличение на капитала предизвиква повишаване.

Амлен, все така задълбочен в проучването на проекта, не беше подкрепил сестра си. Той поклати глава и започна да възразява за някои подробности:

— Както и да е, обаче вашият предварителен баланс е погрешен, щом като още печалбите не са реализирани!… Не говоря дори за нашите предприятия, макар че и те не са застраховани от неуспех, както всички човешки дела… Но тук аз виждам сметката на Сабатани, три хиляди и няколко акции, които струват повече от два милиона. Вие сте я сложили в графата „кредитори“, а би трябвало сметката да бъде в графата „дебитори“, тъй като Сабатани е само наше подставено лице. Нали така? Тия работи ние можем да си ги казваме помежду си… А и още нещо! Тук виждам също мнозина от нашите чиновници, дори някои от членовете на нашия управителен съвет — все подставени лица! О, няма нужда да ми го казвате, аз се досещам… Всичко това ме плаши, като виждам, че ние задържаме толкова голямо количество от нашите акции. Ние не само не влагаме в касите си, но сме в застой и в края на краищата сами себе си ще изядем.

С поглед госпожа Каролин го насърчаваше, защото най-сетне той изразяваше всички нейни опасения, откриваше причината на тайната тревога, която все повече се увеличаваше в нея заедно с успеха.

— Ах, тази игра! — прошепна тя.

— Ама ние не играем! — извика Сакар. — Само че не е забранено да поддържаме курса на нашите акции и не трябва с бездействието си да позволим на Гундерман и други да обезценяват нашите акции, като играят срещу нас на понижение. Макар че още не са се опитали, това може да стане. Ето защо аз съм много доволен, че в ръцете ни се намират известен брой от нашите акции; и ви предупреждавам, че ако бъда принуден, дори съм готов да ги купя, да, ще ги купя, вместо да ги оставя да паднат с един сантим!

Тия последни думи той произнесе с необикновена сила, сякаш се кълнеше, че ще умре, но няма да се остави да бъде бит. После се успокои с усилие, започна да се смес с малко комично добродушие.

— Я да видим, значи отново проява на недоверие! Вярвах, че веднъж завинаги сме се разбрали по тия неща. Вие се бяхте съгласили напълно да ми се доверявате, оставете ме, моля ви, да действувам! Аз ви желая само богатство, голямо, голямо богатство!

Той сниши глас, замълча, сякаш сам се изплаши от грамадните размери на желанието си.

— Знаете ли какво искам? Искам курсът да стигне три хиляди франка.

Той описваше с жест във въздуха този тържествуващ курс от три хиляди франка, виждаше го как се покачва като звезда, която запалва хоризонта на Борсата.

— Това е лудост! — каза госпожа Каролин.

— Щом като курсът превиши две хиляди франка — заяви Амлен, — всяко ново повишение ще стане опасно; и аз ви предупреждавам, че колкото до мене, ще продам акциите си, за да не изпадна в подобно умопомрачение.

Но Сакар започна да тананика. Винаги се казва така — „ще продам“, а после не продавам. Той щял да ги обогати въпреки волята им. Отново се усмихваше много ласкаво, леко насмешливо.

— Доверете ми се, струва ми се, че не съм водил лошо вашите работи… Садова ви донесе един милион.

Беше истина, братът и сестрата бяха забравили случая — тогава приеха този милион, уловен в мътните води на Борсата. Те замълчаха за миг, пребледнели от смущение като честни хора, които още не са уверени дали са изпълнили дълга си. Не бяха ли и самите те заразени от проказата на играта? Не загниваха ли и те в тази побесняла среда на парите, в която работите им ги принуждаваха да живеят?

— Несъмнено — прошепна най-сетне инженерът, — но ако аз бях тук…

Сакар не искаше да го остави да се доизкаже:

— Оставете тия работи, оставете тия угризения на съвестта — парите са отвоювани от тия мръсни евреи!

И тримата се развеселиха. А госпожа Каролин, която продължаваше да седи, замахна с жест на примирение и съгласие. Щом другите могат да те изядат, защо и ти да не изядеш другите? Такъв е животът. Иначе би трябвало да притежаваш най-висши добродетели или да се уединиш в манастир, където няма съблазни.

— Но чакайте, чакайте! — продължаваше весело той. — Не правете така, сякаш плюете върху парите: първо, е идиотско и, второ, само немощните презират силата… Неразумно ще бъде да се трепете от работа, за да обогатявате другите, без да си вземете законния дял. В противен случай — легнете и спете!

Той ги беше овладял, не им даваше възможност вече да кажат една дума.

— Знаете ли, че много скоро ще сложите в джоба си една много хубава сума!… Почакайте!

И пъргаво като ученик се спусна към масата на госпожа Каролин, взе молив и лист хартия, на който започна да реди цифри.

— Почакайте! Ще ви направя сметката. О, аз я зная вече… При учредяването вие имахте петстотин акции, удвоени веднъж, после пак удвоени, така че понастоящем притежавате две хиляди. Значи, ще имате три хиляди след нашата предстояща емисия.

Амлен се опита да го прекъсне.

— Не, не! Аз зная, че вие имате с какво да ги платите — първо, с тристате хиляди франка от наследството и, второ, с вашия милион от Садова… И вижте какво, вашите първи две хиляди акции ви струваха четиристотин и тридесет и пет хиляди франка, следващите хиляда ще ви струват осемстотин и петдесет хиляди франка, или всичко един милион двеста осемдесет и пет хиляди франка… Значи, ще ви останат още петнадесет хиляди франка за дребни разходи, без да смятаме месечното ви възнаграждение от тридесет хиляди франка, които ще увеличим на шестдесет хиляди.

Двамата го слушаха замаяни и накрай се увлякоха силно в тия цифри.

— Нали добре виждате, че постъпвате, честно, че си плащате всичко, което вземате… Но дотук изброявах дреболии. Исках да стигна до следното…

Той стана, размаха победоносно листа.

— При курс три хиляди вашите три хиляди акции ще ви дадат десет милиона.

— Как така при курс три хиляди! — извикаха те, протестирайки с жестове срещу тази упоритост в лудостта.

— Ами, разбира се! Аз строго ви забранявам да продавате преди това, зная как да ви попреча, да, със сила, с правото, което имам, да преча на приятелите си да правят глупости… Мене ми трябва курс три хиляди и ще го имам!

Какво да се отговори на този ужасен човек, чийто пронизващ глас, наподобяващ кукуригане на петел, звънтеше победоносно? Те отново се засмяха, като престорено вдигнаха рамене. Заявиха му, че много не се вълнуват, тъй като този прекрасен курс никога няма да бъде достигнат. Сакар пак бе седнал до масата, където започна други изчисления — собствената си сметка. Беше ли платил, щеше ли да плати споите три хиляди акции? Това съвсем не беше ясно. Може би той притежава дори много повече акции; това обаче трудно можеше да се узнае, защото и самият той си служеше с подставените лица на дружеството, така че как да се разбере кои акции му принадлежат лично? Моливът изписваше безкрайни колонки от цифри. После той светкавично задраска всичко и смачка листа. Това, което бе изчислил, плюс двата милиона, извлечени от калта и кръвта при Садова, беше неговият дял.

— Имам среща и затова ще ви оставя — каза той, като взе шапката си. — Но нали се разбрахме за всичко? След осем дни — заседание на управителния съвет, а непосредствено след това — извънредното общо събрание, на което ще се гласува.

Останали сами, уплашени и уморени, госпожа Каролин и Амлен замълчаха за минута, като се гледаха един друг.

— Какво да се прави? — заяви най-сетне той, отговаряйки на тайните размисли на сестра си. — Ние сме се хванали на хорото и ще трябва да останем. Той с право казва, че ще е глупаво да се отказваме от това богатство. Аз винаги съм се смятал само човек на науката, които носи вода във воденицата; и съм занесъл, надявам се, бистра и изобилна вода — прекрасни предприятия, на които банката дължи бързото си процъфтяване. Така че, понеже не може да му се направи никакъв упрек, не трябва да се обезкуражаваме, а да продължаваме да работим!

Тя бе станала от стола си и залитайки, промълви:

— Ах, тия пари!… Тия пари!…

И задавена от непреодолимо вълнение при мисълта, че тия милиони ще се стоварят върху тях, тя увисна на врата му и заплака. Навярно от радост, от щастие, че най-сетне ще бъде достойно възнаградена за своята интелигентност и за своя труд; но тя плачеше и от мъка, от някаква мъка, чиято причина не можеше да определи точно, но мъка, в която има и срам, и страх. Той се пошегува с нея и те пак се престориха на весели, но всъщност бяха още неспокойни, смътно недоволни от самите себе си, замесени в мръсно съучастничество, което тайно измъчваше съвестта и на двамата.

— Да, той има право — повтори госпожа Каролин — Всички правят така. Това е животът!

Управителният съвет се събра в новата зала на великолепната сграда на улица „Лондон“. Тя не приличате на влажния салон с бледото зеленикаво отражение от съседната градина, а беше просторно помещение, осветлявано с четири прозореца откъм улицата, чийто висок таван и украсените с големи картини величествени стени блестяха от позлата. Фотьойлът на председателя приличаше на истински трон, извисяваше се над другите фотьойли, които, великолепни и строги, бяха подредени като за заседание на кралски министри около огромна маса, застлана с покривка от червено кадифе. А върху монументалната от бял мрамор камина, в която през зимата горяха дърва, беше поставен папски бюст с приятно и изящно лице, което сякаш хитро се присмиваше, че се намира там.

Сакар беше успял да спечели всички членове на съвета, като просто беше ги купил повечето от тях. Благодарение на него маркиз Дьо Боен, компрометиран в една сделка с подкуп, равна на мошеничество, бе успял да потуши скандала, обезщетявайки ограбената фирма; по този начин той се превърна в негово покорно създание и без да престане да държи високо главата си, този представител на аристокрацията си остана най-голямо украшение на съвета. Също и Юре, откакто Ругон го изгони заради телеграмата със съобщението за отстъпването на Венеция, се беше изцяло отдал на Световната банка, чийто представител бе в Законодателната комисия, ловеше за нея риба в калните води на политиката, като запазваше се себе си най-големия дял от своите дръзки търгашески сделки, които можеха един ден да го хвърлят в затвора Мазас. А виконт Дьо Робен Шаго, подпредседателят, бе получил като тайна премия сто хиляди франка, за да подписва безогледно документите през цялото дълго отсъствие на Амлен; на банкера Колб също се плащаше за любезната му пасивност, макар че той използуваше в чужбина могъществото на банката, която дори излагаше в своите арбитражни операции; а и на Седий, търговеца на коприна, претърпял загуба при някаква страшна ликвидация, Сакар бе заел огромна сума, която той не можеше да върне. Само Дегремон пазеше своята пълна независимост спрямо Сакар, който все пак понякога се безпокоеше, макар че този любезен човек биваше винаги мил към него, канеше го на своите приеми и подписваше всичко също така без възражения с благоразположението на скептичния парижанин, който счита, че всичко върви добре, докато и той печели.

Този ден, въпреки извънредно голямото значение на заседанието, управителният съвет се занимава с въпросите също така бързо, както друг път. Беше станало навик в практиката — работеше се сериозно само в малките заседания на всяко 15 число от месеца, а на големите събрания в края на месеца просто тържествено одобряваха решенията. Членовете на управителния съвет проявяваха такова безразличие, че имаше опасност да се съставят все еднообразни протоколи, отразяващи по един и същ начин всеобщото одобрение, ако не се съчиняваше, че някои членове проявяват съмнения, възражения и изобщо цели въображаеми дискусии, на които никой не се учудваше, когато ги четяха на следващото заседание, и всички ги подписваха, без да се присмиват.

Дегремон се беше спуснал към Амлен и стиснал ръцете му, защото знаеше вече хубавите, големите новини, които той носеше.

— О, скъпи ми председателю, колко съм щастлив, че мога да ви поздравя!

Всички го заобиколиха, приветствуваха го, дори и Сакар, сякаш не го бе виждал още; и когато заседанието бе открито, когато започна четенето на доклада, който той трябваше да направи пред общото събрание, те го изслушаха с внимание, каквото никога досега не бяха проявявали. Постигнатите хубави резултати, великолепните обещания занапред, умело замисленото увеличение на капитала, което същевременно покриваше старите акции — всичко бе прието с възторжени поклащания на глава. И никой не се опита да иска обяснения. Всичко вървеше отлично. Само Седий бе открил някаква грешка в цифрите, обаче се споразумяха дори да не отбелязват забележката му в протокола, за да не се наруши пълното единство на членовете, които, обзети от ентусиазъм, бързо подписаха всичко един след друг, без никакво възражение.

Заседанието завърши, всички станаха, като се смееха и шегуваха в блестящата от позлата зала. Маркиз Дьо Боен описваше един лов във Фонтенбло; депутатът Юре, който бе ходил в Рим, разказваше как бе донесъл благословията на папата. Колб бе изчезнал, като избърза за някаква среща. На останалите членове на управителния съвет, на фигурантите, Сакар на тих глас нареждаше какво поведение да държат на предстоящото събрание.

Обаче Дегремон, на когото виконт Робен Шаго досаждаше с пресилените похвали за доклада на Амлен, хвана под ръка минаващия край него директор и му прошепна на ухото:

— Да не се увличаме много, ей!

Сакар се спря изведнъж и го погледна. Той си спомняше колко много се бе двоумил в началото дали да го привлече в делото, понеже го знаеше, че не е много сигурен човек.

— О, които ме обичат, ме следват! — отвърна той на много висок глас, така че всички да го чуят.

След три дни извънредното общо събрание се състоя в голямата празнична зала на хотел „Лувър“. Бедният гол салон на улица „Бланш“ беше неподходящ за този тържествен случай, искаха да заседават в парадна обстановка, лъхаща още на военен банкет и сватбен бал. Според статута най-малко двадесет акции даваха право на участие в събранието; явиха се над хиляда и двеста акционери, имащи право на четири хиляди и няколко гласа. Близо два часа минаха в изпълнение на формалностите — проверка на картите и разписване в списъците. Шум от весели разговори изпълни залата, в която вече се намираха всички членове на управителния съвет и много от висшите чиновници на Световната банка. Тук сред група акционери беше и Сабатани, който с ласкав глас говореше за Ориента, за своята страна, описваше удивителни истории, сякаш там човек трябваше само да се наведе, за да загребе пари, злато и скъпоценни камъни; и Можандр, който, съблазнен от повишението, през месец юни се бе решил да купи петдесет акции от Световната банка по курс хиляда и двеста, го слушаше със зяпнала уста, очарован от собствения си нюх; в същото време Жантру, който, откакто бе забогатял, напълно бе затънал в пиянство и разврат, се кискаше и кривеше уста, защото още не бе изтрезнял от снощното преливане. Амлен, председателствуващ по право, откри събранието и след като посочиха бюро, преизбраният за комисар ревизор Лавиниер, който мечтаеше в края на бюджетната година да влезе в управителния съвет, бе поканен да прочете доклада за финансовото положение на дружеството, към 31 декември — така постановяваше статутът, за да може отрано да се контролира предварителният баланс, за който ще стане въпрос. Той спомена баланса за миналата отчетна година, представен на редовното събрание през месец април, именно този великолепен баланс, който показваше чиста печалба от единадесет милиона и половина и който бе позволил, освен отчисленията от пет на сто за акционерите, десет на сто за членовете на управителния съвет и десет на сто за резервния фонд, да се раздадат още тридесет и три на сто дивиденти. После с поток от цифри доказваше, че сумата тридесет и шест милиона, показана като приблизителна печалба от упражнението на текущия бюджет, не само че не е преувеличена, но била под най-скромните очаквания. Нямало съмнение, той бил напълно уверен, защото най-добросъвестно проучил предложените му за проверка документи; обаче няма нищо по-измамно от подобни цифри, защото, за да се провери основно един счетоводен отчет, трябвала се изработи изцяло нов отчет. Впрочем акционерите не слушаха. Само няколко вярващи, Можандр и други — дребните акционери, които имаха по един или два гласа — поглъщаха всяка цифра сред нестихващия шепот на разговорите. Проверката на комисаря контрольор нямаше никакво значение. Благоговейно мълчание настъпи едва когато стана Амлен. Избухнаха аплодисменти още преди той да си отвори устата, ръкопляскаха на усърдието, на гениалната упоритост и мъжество на този човек, който бе отишъл толкова далече, за да търси бъчви със злато, което да изсипе в Париж. И от този миг растящият възторг към него се превърна в апотеоз. Акламираха, когато той наново спомена за миналогодишния баланс, на който никой не обърна внимание при отчета на Лавиниер. Но особена радост предизвикаха преценките за бъдещия баланс: милиони от обединените параходства, милиони от сребърната мина в Кармел, милиони от турската национална банка; сметката беше безкрайна, тридесет и шестте милиона се натрупваха лесно, съвсем естествено, падаха с оглушителен шум като от водопад. После хоризонтът още се разшири пред бъдещите операции. Появи се главната компания на източните железници най-напред с нейната централна железопътна линия, строежът на която беше предстоящ, след това разклоненията й, цялата мрежа на модерната индустрия, хвърлена върху Азия, триумфално връщане на човечеството в неговата люлка, възраждане на цял един свят; а между другото в невидимата далечина се очертаваше това, за което не се приказваше, загадката, венецът на делото, който щеше да удиви народите. И единодушието бе пълно, когато в заключение Амлен започна да обяснява резолюциите, които ще предложи за гласуване на събранието: увеличение на капитала на сто и петдесет милиона, пускане на нови сто хиляди акции с премията на тези нови акции и от печалбите на следващия баланс, който вече предварително се очертавал. Гръм от одобрения посрещна тази гениална идея. Над главите на присъствуващите се издигаха големите ръце на Можандр, който ръкопляскаше с всички сили. Членовете на управителния съвет и чиновниците от банката, които седяха на първите редици, беснееха начело със Сабатани, който се бе изправил и крещеше: „Браво! Браво!“ като в театър. Всички резолюции бяха гласувани с ентусиазъм.

Между другото Сакар беше подготвил един инцидент, който избухна веднага след това. Той беше сигурен, че го обвиняват в спекулации, и затова искаше да премахне и най-малкото съмнение на недоверчивите акционери, ако имаше такива в залата.

Стана подготвеният от него Жантру и с патетичен глас каза:

— Господин председателю, мисля, че ставам изразител на мнозина акционери, като поискам да се потвърди, че дружеството не притежава нито една от своите акции.

Амлен, който не беше предупреден, се смути за миг. Инстинктивно той се обърна към Сакар, незабележим досега на мястото си, който изведнъж се изправи и опери малкия си ръст, за да отговори със своя пронизителен глас:

— Нито една, господин председателю!

След този отговор, необяснимо защо, отново избухнаха викове „Браво“. В действителност той лъжеше, обаче истина бе, че дружеството нямаше нито една акция на свое име, тъй като задържаните акции се водеха на Сабатани и други подставени лица. И това бе всичко, хората продължаваха да ръкопляскат и си отидоха много весело и шумно.

Подробната информация, отпечатана във вестниците, произведе през следващите дни силно впечатление на Борсата и в цял Париж. Жантру беше приготвил за този именно момент огромен залп от реклами, най-оглушителния, какъвто не беше правен отдавна в печата; той дори прибягна до разпространението на пикантната шега, че накарал някои достъпни дамички да татуират по най-интимните и потайни места на телата си следните думи: „Купувайте акции от Световната банка.“ Най-сетне успя да извърши и най-големия си удар — да купи „Финансов бюлетин“, стар, авторитетен вестник, който от дванадесет години се ползуваше с безкористна честност. Цената беше висока, обаче с това бе завоювана сериозната клиентела — страхливите буржоа, предпазливите богаташи, всички притежатели на пари, които уважаваха себе си. За две седмици на Борсата курсът достигна хиляда и петстотин; а през последната седмица на август след няколко последователни скока — до две хиляди. Пристрастяването се засилваше, пристъпът се увеличаваше всеки час от заразителната треска на ажиото. Купуваха, купуваха дори най-мъдрите, убедени, че курсът ще продължава да се повишава, ще се повишава безкрайно. Разкриваха се тайнствените пещери на „Хиляда и една нощ“ и несметните съкровища на халифите се предоставяха на алчния Париж. И сякаш всички мечти, споделяни шепнешком от месеци насам, се осъществяваха пред омагьосаната публика: люлката на човечеството отвоювана, заровените в пясъка древни градове по крайбрежието ще възкръснат. Дамаск, после Багдад, после Индия и Китай ще бъдат експлоатирани от нахлулата там група наши инженери. Наполеон не можа да постигне нищо с оръжие, сега Ориентът ще бъде покорен от финансовата компания, която ще хвърли там цяла армия от кирки и ръчни колички. Азия ще бъде завладяна с влагане на милиони, за да се извлекат милиарди. Най-много тържествуваше кръстоносният поход на жените в следобедните среши, на големите вечерни светски приеми, около масите и в алковите. Те бяха предвидили всичко: Константинопол беше взет, скоро ще имат Бруса, Ангора и Алеп, а по-късно Смирна, Трапезунд, всички обсадени от Световната банка градове, и най-сетне ще настъпи денят, в които ще притежават последния град, свещения град, който не смееха да споменат, който беше, така да се каже, светата цел на далечната експедиция. Бащите, съпрузите, любовниците, жертва на тази пламенна страст у жените, правеха поръчките си при борсовите посредници с думите: „Както повелява божата воля!“ Накрай дойде и страшната навалица на дребните, на тълпата, която трополи след големите армии, страстта премина от приемните в кухните, от буржоата в работника и в селянина и хвърли в безумен галоп милиони бедни хора, купили само една, само три-четири или десет акции; между тях портиери пред пенсиониране, стари госпожици, живеещи с котките си, провинциални пенсионери с дневен бюджет от десет су, селски свещеници, раздали всичко на бедните си енориаши, цялата маса мършави и изгладнели дребни рентиери, които всяка борсова катастрофа измита като епидемия и с един удар натрупва в обща братска могила.

Този възторжен интерес към акциите на Световната банка, чийто курс се повишаваше като понесен от божествен вятър, се проявяваше под звуците на музиките, които все по-силно свиреха в Тюйлери и Марсово поле, на непрекъснатите празници, с които изложението подлудяваше Париж. Знамената плющяха по-звънко в тежкия въздух на горещите дни и всяка вечер обленият в светлини град блестеше под звездите като огромен дворец, в който пиршествата продължаваха до зори. Веселбите се пренасяха от къща в къща, улиците бяха опиянени, облак от диви животински изпарения, дим от угощенията, пот от съвокупленията — всичко отлиташе към хоризонта, над керемидите се стелеше нощта на Содом, на Вавилон и Ниневия. От май императори и крале от четирите краища на света бяха дошли на поклонение, не спираха шествията от тия близо сто владетели и владетелки, принцове и принцеси. Париж бе преизпълнен от величества и височества; беше акламирал императора на Русия и императора на Австрия, султана и вицекраля на Египет, беше се навеждал над каляските, за да види отблизо краля на Прусия, след когото господин Бисмарк вървеше като вярно куче. Непрекъснати приветствени залпове кънтяха пред Дома на инвалидите, а тълпата се трупаше в изложението, разнасяше славата на огромните и злокобни оръдия на Круп, които излагаше Германия. Почти всяка седмица полилеите на Парижката опера пламваха за някакво официално празненство. Малките театри и ресторанти бяха препълнени, тротоарите станаха тесни за придошлия поток от проститутки. И Наполеон III сам пожела лично да раздаде наградите на шестдесетте хиляди изложители при такава церемония, която с пищността си надмина всички други — една слава, блеснала върху челото на Париж, разцвета на империята; на тържеството се появи императорът в измамлива феерия, като господар на Европа; той говореше спокойно и властно, обещавайки мир. А същия ден в Тюйлери научиха за страхотната катастрофа в Мексико, за екзекутирането на император Максимилиан и за напразно пролетите от Франция кръв и злато; криеха тази новина, за да не помрачат празненствата. Това беше първият погребален камбанен звън в края на прекрасния слънчев ден.

И тогава, сред тази слава, сякаш и звездата на Сакар се извиси още и заблестя най-ярко. Най-сетне след толкова години на усилия той вече притежаваше богатството и то му беше роб, лично негово, нещо свое, с което разполага, което държи под ключ, живо, материално! Колко пъти досега лъжата бе изпълвала касите му, колко милиона бяха изтекли през всевъзможни и неизвестни дупки! Но сега това не беше измамно, привидно богатство, а истинско мощно златно царство, тронясано върху пълни чували; и това царство той не го владееше като онзи Гундерман благодарение на пестеливостта на цяло поколение банкери, а беше го завоювал сам лично с един удар като дързък капиталист и се гордееше високомерно с тази победа. Често по време на своите сделки из Европа той се бе издигал високо, но никога не бе почувствувал както сега покорения Париж така смирен в краката му. И той си спомняше деня, в който, след последното си разорение, обядвайки у Шампо, усъмнен в своята звезда, хвърляше към Борсата алчни погледи, разтърсен от силно желание да започне всичко отново, за да завладее пак всичко в яростта си да отмъсти. Така че в този час, когато пак беше станал господар, изпитваше неутолима жажда за наслади! Щом като повярва, че е всемогъщ, най-напред изгони Юре и натовари Жантру да отпечата срещу Ругон статия, в която от името на католиците открито да обвини министъра, че играе двойнствена роля по римския въпрос. Това беше окончателно обявяване на война между двамата братя. След конвенцията от 15 септември 1864 година и най-вече след Садова клерикалите се преструваха, че са много загрижени за положението на папата: и оттогава „Есперанс“, подновявайки своята предишна ултрамонтанска политика, атакува ожесточено либералната империя, началото на която сложиха декретите от 19 януари. Едно изказване на Сакар се разнасяше в Камарата: той казваше, че въпреки голямата си привързаност към императора би се покорил на Анри V, вместо да остави революционния дух да доведе Франция до катастрофи. А след това, тъй като дързостта му растеше успоредно с успехите му, той престана да крие своя план за атака на голямата еврейска банка в лицето на Гундерман — целта беше да направи пробив в милиарда, да го щурмува и накрай да го плени. Световната банка, която така чудотворно се бе разраснала, банката, подкрепяна от цялото християнство, защо да не стане след няколко години пълен господар на Борсата? И самият той се държеше като съперник, като съседен крал, еднакво могъщ, изпълнен с войнствено самохвалство; в същото време Гундерман, все така флегматичен, без дори иронично да се усмихне, продължаваше да дебне и да изчаква, много заинтересован само от непрекъснатото повишаване на акциите, като човек, чиято сила е в търпението и логиката.

Страстта издигаше Сакар и тази страст щеше да го погуби. Отдаден на своите апетити, той искаше да открие в себе си шесто чувство, за да бъде удовлетворен. Госпожа Каролин, която бе успяла да си наложи да се усмихва винаги, дори и когато сърцето и кървеше, си оставаше негова приятелка, която той слушаше с едно почти съпружеско уважение. Баронеса Сандорф, чиито тъмни клепачи и червени устни решително лъжеха, вече започна да не го забавлява — беше все така ледено студена, въпреки извратеното си любопитство. Всъщност и самият той никога не бе изпитвал силни вълнения, тъй като принадлежеше към оня свят на паричните сделки, който е твърде зает, утолява страстите си в други неща и за любовта заплаща месечно. Така че, възседнал купа от новите си милиони, когато се сещаше за жена, той решаваше да си купи някоя много скъпа, за да се покаже с нея пред цял Париж, както би си купил голям брилянт просто от суета да го закачи на вратовръзката си. Нима това не беше прекрасна реклама? Нима човекът, който бе способен да плати много пари за една жена, не притежава завидно богатство? Изведнъж изборът му се спря на госпожа Дьо Жьомон, у която бе вечерял два-три пъти заедно с Максим. Тя беше още твърде хубава тридесет и шест годишна жена с правилни и строги красиви черти като на Юнона, а голямата й слава се дължеше на това, че императорът й бе платил сто хиляди франка за една нощ, освен ордена за съпруга й, един възпитан мъж, чието единствено достойнство бе, че е съпруг на жена си. Двойката живееше нашироко, ходеше навред — в министерствата, в двореца, добиваше средства от редки и избрани сделки, задоволяваше се с три-четири нощи през годината. Знаеше се, че това струва страшно скъпо, обаче нямаше нищо по-изискано. И Сакар, особено възбуден от желанието да опита това кралско парче, стигна в своето предложение до двеста хиляди франка, тъй като отначало съпругът се мръщеше пред този съмнителен бивш финансист, като намираше, че е много незначителна личност и с компрометиран морал.

Все по същото време малката госпожа Конен решително отказа да се забавлява със Сакар. Той много често посещаваше книжарницата на улица „Фейдо“, като постоянно купуваше бележници, силно съблазняван от тази прекрасна блондинка, розова и закръглена, с пухкава светла копринена коса, наподобяваща къдрава, миловидна овчица, винаги ласкава и весела.

— Не, не искам, с вас — никога!

Когато тя кажеше никога, това беше окончателен отказ и нищо не можеше да я накара да промени решението си.

— Но защо? Аз добре ви видях един ден с едного, когато излизахте от хотела в пасажа „Панорами“…

Тя се изчерви, но не престана да го гледа смело в очите. В този хотел, собственост на една стара дама, нейна приятелка, тя наистина се срещаше с някои господа от Борсата, на които от прищявка си позволяваше да се отдаде по време, когато нейният добър съпруг правеше тефтери, а тя трябваше да обикаля из Париж за разни доставки на магазина.

— Младият Гюстав Седий ви е любовник.

С красив жест тя възрази. Не, не! Тя нямала любовник. Нито един мъж не би могъл да се похвали, че я е притежавал два пъти. За каква я смятал той? Веднъж — да! И то случайно, за удоволствие, без да има каквито и да било последици! И всички си оставали нейни приятели, много благодарни, много дискретни.

— Значи, защото аз не съм вече млад?

Но с нов жест, продължавайки да се смее, тя като че ли искаше да каже, че за нея няма значение възрастта! Била се срещала с не много млади, с не много красиви, дори често с доста бедни мъже.

— Тогава защо, кажете защо?

— Боже мой! Много просто… Защото не ми харесвате. С вас — никога!

И въпреки това тя си оставаше много любезна, отчаяна на вид, че не може да го удовлетвори.

— Слушайте — подзе той грубо, — ще дам каквото поискате… Искате ли хиляда, искате ли две хиляди само за един път?

При всяко увеличение, което правеше, тя любезно клатеше отрицателно глава.

— Искате ли… Слушайте, искате ли десет хиляди, искате ли двадесет хиляди?

Тя нежно го спря, като постави малката си ръка върху неговата.

— Нито десет, нито петдесет, нито сто хиляди! Колкото и да увеличавате, аз ще казвам не, винаги не!… Нали добре виждате, че не нося никакво бижу. О, предлагали са ми, и то какви не неща, и пари, и всичко! Аз не искам нищо. Не ми ли е достатъчно удоволствието?… Но разберете, моят съпруг ме обича с цялото си сърце и аз също много го обичам. Много честен човек е моят съпруг. Така че аз никога няма да го убия, като го накарам да страда… Какво искате да направя с вашите пари, щом като не мога да ги дам на съпруга си? Ние не сме нещастни, един ден ще се откажем от работата си с добро състояние, така че аз приемам в книжарницата ония господа, моите приятели, които продължават да бъдат наши клиенти… О, аз съвсем не искам да се изкарам по-безкористна, отколкото съм! Ако бях сама, щях да си помисля. Само че, нека ви кажа още веднъж, можете ли да си представите, че моят съпруг ще вземе вашите сто хиляди франка срещу прекараната от мен нощ… Не, не, дори и за милион!

И тя се заинати. Раздразнен от тази неочаквана съпротива, Сакар упорствува така в продължение почти на цял месец. Тя го смущаваше със своето засмяно лице, с големите си, нежни и съчувствени очи. Как така с парите да не може да се постига всичко? Тази жена, която други са притежавали срещу нищо, отказва да му се отдаде срещу безумна цена! Тя казваше „не“, налагаше волята си. Той жестоко страдаше в своя триумф, сякаш от съмнение в могъществото си, от тайно разочарование в силата на златото, което досега считаше за всемогъщо и пълновластно.

Но една вечер той все пак изпита пълно удовлетворение на своята суета. Това беше кулминационният миг в неговия живот. Министерството на външните работи даваше бал по случай изложението и той избра именно този празник, за да изяви публично щастието си от прекараната нощ с госпожа Дьо Жьомон; всъщност при всички сделки с тази красива персона в условията беше предвидено, че щастливият обладател има право да се покаже веднъж с нея и по този начин приключението да получи желаната разгласа. Така че към полунощ, когато голите рамене се притискаха към черните фракове под яркото осветление на полилеите, в салоните влезе Сакар под ръка с госпожа Дьо Жьомон; съпругът й ги следваше. При появяването им групите се отдръпнаха, отвориха широка пътека за тази излагаща се на показ прищявка на стойност двеста хиляди франка, на този скандален факт на необуздани апетити и на безумно разточителство. Хората се усмихваха, шушукаха си, развеселени и добродушни сред опияняващия аромат на корсажите и далечните унасящи звуци на оркестъра. Обаче в друг един салон съвсем друг поток от любопитни се притискаше около някакъв гигант в бяла великолепна и ослепителна кавалерийска униформа. Беше граф Бисмарк, чийто висок ръст стърчеше над всички глави; той имаше широка, усмихната уста, големи очи, едър нос, масивни челюсти, над които висяха мустаци като на някой варварин завоевател. След Садова той даде Германия на Прусия; отдавна отлаганите съюзнически договори срещу Франция бяха подписани преди няколко месена, и войната, която едва не избухна през май във връзка с Люксембургския инцидент, сега вече беше неизбежна. Когато Сакар тържествуващ прекоси салона под ръка с госпожа Дьо Жьомон и следван от съпруга, граф Бисмарк като добродушен гигант-присмехулник за миг престана да се смее, за да ги погледа любопитно как минават.