Парижка вендета

1

Копенхаген

23 декември, неделя, 0:40 ч.

В наши дни

Куршумът се заби в лявото рамо на Котън Малоун.

Той стисна зъби да преодолее болката и насочи вниманието си към площада, по който бягаха хора, ехтяха клаксони и скърцаха автомобилни гуми. Морските пехотинци пред американското посолство отсреща реагираха на хаоса, но бяха твърде далеч, за да му окажат помощ. Наоколо лежаха трупове. Осем, може би десет? Не, повече. Млада двойка лежеше на няколко крачки от него. Сгърченият мъж гледаше в небето с широко отворени очи, лицето му беше застинало в шок. Жената лежеше по очи в локва кръв. Малоун засече двамата въоръжени мъже и ги ликвидира с по един куршум в главата, но не забеляза третия, който го простреля и в момента се опитваше да се смеси с полудялата тълпа.

Каква ужасна болка, господи! Лицето му се разкриви от страх. Направи опит да вдигне дясната си ръка, но краката му започнаха да се подгъват. Беретата в дланта му сякаш тежеше цял тон.

Болката замъгляваше съзнанието му. Напълни дробовете си с въздух с привкус на сяра и най-сетне успя да увие пръст около спусъка. Последва остро изщракване, но без изстрел.

Странно.

Направи още един опит да стреля. Ушите му се изпълниха с пронизителното свистене на автомобилни гуми.

После светът се превърна в едно черно петно.

Той се събуди и направи опит да прогони кошмара. Същият, който го измъчваше повече от две години.

Часовникът на нощното шкафче показваше 0:43 ч. Лежеше в спалнята си на четвъртия етаж, нощната лампа светеше. Сънят го беше оборил, преди да я изгаси. Нещо го беше събудило. Някакъв звук, който сякаш беше част от кошмара в Мексико Сити. Но имаше и друг шум.

Отново го долови.

Три проскърцвания в бърза последователност.

Къщата му беше строена през XVII век, но бе напълно ремонтирана преди няколко месеца. Новата стълба между втория и третия етаж издаваше точно определени звуци на някои от полираните стъпала, безпогрешни като тоновете на пиано.

Което означаваше, че някой се качва по нея.

Малоун посегна под леглото и издърпа скритата там раница. Навик, останал му от времето, когато работеше в специалния отдел „Магелан“. Дясната му ръка напипа грапавата ръкохватка на беретата — същата, която беше използвал в Мексико Сити. Беше заредена, с патрон в цевта.

Още един навик, който май щеше да се окаже полезен.

Той стана от леглото и безшумно излезе от спалнята.

Апартаментът му на четвъртия етаж бе по-малък от 100 квадратни метра — освен спалнята имаше кабинет, малка кухня и баня, плюс няколко шкафа. От осветения в момента кабинет се излизаше направо на стълбите. Книжарницата заемаше целия приземен етаж, а вторият и третият се използваха за склад и за офиси.

Малоун се измъкна през вратата.

Движеше се абсолютно безшумно по дебелите пътеки. Все още беше облечен с вчерашните дрехи. Снощи бе работил до късно, тъй като беше последната събота преди Коледа. Чувстваше се добре, завръщайки се към книжарската дейност. Всъщност това беше официалната му професия. Защо тогава държеше зареден пистолет, а всичките му сетива предупреждаваха за близка опасност?

Надникна предпазливо през парапета. Стълбите се спускаха до междинната площадка, после се виеха надолу. Снощи беше загасил осветлението на долните етажи, но оттук не можеше да го включи. Не се беше сетил за допълнителен ключ на последния етаж по време на ремонта. Слава богу, че беше поставил железния парапет.

Направи още една крачка напред, възседна парапета и се плъзна надолу. Така си спести издайническото проскърцване на стъпалата.

Предпазливо надникна надолу. Нищо. Мрак и тишина.

Плъзна се до следващата площадка. Помещенията на третия етаж бяха слабо осветени от жълтеникавата светлина на уличните лампи на Хобро Плац, проникваща през широките прозорци. Тук държеше книгите, които всекидневно изкупуваше на смешна цена. Изненадващо много хора проявяваха желание да се отърват от своите стари библиотеки и караха книгите си в книжарницата направо с кашони. „Купуваш за десет цента, продаваш за едно евро“. Това бе мотото на всички антиквари. Правиш ли го както трябва, печелиш пари. А като бонус получаваш и по някое рядко издание, скрито сред обикновените книги. Такива екземпляри Малоун държеше в специално заключено помещение на втория етаж. От това следваше, че ако някой е проникнал в къщата и не е разбил вратата на втория етаж, той със сигурност се намира някъде в отвореното пространство на третия.

Малоун се плъзна по последния парапет и зае позиция встрани от вратата на третия етаж. Помещението отвъд нея беше с размери 12 на 6 метра и бе пълно с купища кашони.

— Какво искаш? — подвикна той, залепил гръб за стената.

Все още не беше сигурен дали не се беше събудил от натрапчивия кошмар. Дванайсет години стаж като специален агент на Министерството на правосъдието със сигурност беше предостатъчно време за развитието на трайна параноя. А събитията през последните две седмици също му се бяха отразили. Не ги беше търсил, но се включи в тях просто защото такава беше цената на истината.

— Чуй какво ще ти кажа — отчетливо добави той. — Сега ще се върна горе. Ако искаш нещо от мен, ела там. Ако не, просто се махай по дяволите!

Тишина.

Той се обърна и пое нагоре по стълбите.

— Дойдох да се видим — прозвуча мъжки глас откъм склада.

Малоун спря и светкавично анализира гласа. Принадлежеше на млад мъж на около трийсет. Несъмнено американец. Спокоен и разумен.

— А защо влизаш с взлом в магазина ми?

— Налагаше се.

Гласът прозвуча съвсем близо, вероятно от другата страна на вратата. Малоун отлепи гръб от стената и вдигна пистолета. На прага се появи тъмна сянка.

Среден на ръст слаб мъж, облечен в дълго палто. Късо подстригана коса. Отпуснати покрай тялото ръце. Празни. Лицето оставаше в сянка.

— Име! — изръмжа Малоун, продължавайки да го държи на мушка.

— Сам Колинс.

— Какво искаш?

— Хенрик Торвалдсен е в беда.

— Нещо ново?

— Идват хора да го убият.

— Какви хора?

— Трябва да отидем при Торвалдсен.

Малоун продължаваше да го държи на мушка с пръст върху спусъка. Беше твърдо решен да стреля и при най-малкото подозрително движение от страна на Сам Колинс. Но усетът, който беше придобил след дългогодишната си оперативна работа, му нашепваше, че този младеж казва истината.

— Какви хора? — настоя въпреки това той.

— Трябва да отидем при него!

Секунда по-късно отдолу прозвуча трясък на счупени стъкла.

— О, между другото, същите тези хора преследват и мен — подхвърли с необичайно спокоен тон Колинс.

2

Бастия, Корсика

1:05 ч.

Греъм Ашби стоеше в горния край на Плас дю Дюжон и се любуваше на спокойното пристанище. Наоколо къщи в пастелни тонове бяха струпани сред стари църкви, над които доминираше древната каменна кула, превърнала се в негова наблюдателница. Собствената му яхта „Архимед“ се намираше на триста-четиристотин метра по-надолу, закотвена отвъд вълнолома на Порт Вю. Очите му със задоволство се плъзнаха по стройния й осветен силует, очертан на фона на сребристата вода. Втората зимна нощ беше встъпила в правата си и над Бастия полъхваше студен северен вятър. Два дни преди Коледа градът тънеше в празнично спокойствие.

Някогашният център на военна и административна дейност „Тера Нова“ се бе превърнал в богат квартал с разкошни апартаменти и луксозни магазини от двете страни на калдъръмените улички. Преди няколко години той почти беше решил да инвестира в строителство, но в крайна сметка се отказа. Недвижимите имоти по средиземноморското крайбрежие вече не носеха някогашната възвръщаемост.

Погледна на север към Жьоте дю Драгон; изкуственият кей не съществуваше преди няколко десетилетия. За изграждането му строителите бяха унищожили огромна скала с форма на лъвска глава на входа на пристанището, която днес можеше да се види само на гравюри от XIX век. Два часа по-рано, докато „Архимед“ се плъзгаше в защитените води на залива, той откри неосветената кула на замъка, построена от губернаторите на Генуа през XIV век. Сега стоеше тук и се питаше дали тази нощ ще бъде решителната.

Надяваше се да е така.

Корсика не беше сред любимите му места. Една сякаш изникнала от морето планина с площ от 14 240 квадратни километра, дълга 185 и широка 83 километра, с крайбрежие от над 1000 километра. Релефът й се характеризираше с алпийски върхове, дълбоки пропасти, борови гори, ледникови езера, пасища и плодородни долини, имаше дори и нещо като пустиня. През годините островът бе попадал под владичеството на кого ли не — гърци, картагенци, римляни, арагонци, италианци, англичани и французи, но никой не беше успял да покори бунтовническия му дух.

Това беше една от причините, поради които Ашби се въздържа от инвестиции. Този френски „департамент“ беше твърде неспокоен, за да привлече капиталите му.

Бастия била основана от трудолюбивите генуезци през 1380 г. Те изградили крепостните стени, от които днес беше останала само каменната кула. Градът бил столица на острова до 1791 г., когато Наполеон решил, че родното му място Аячо в южната част е по-подходящо за тази роля. Ашби беше наясно, че местните жители все още не бяха простили за това на дребничкия император.

Закопча елегантното си палто „Армани“ и приближи каменния парапет. Ризата, панталоните и пуловерът стояха отлично на петдесет и осем годишния мъж. Обличаше се само от „Кингстън и Найт“ — както бяха постъпвали баща му и дядо му. Вчера един лондонски бръснар се беше трудил около половин час върху гъстата му сива коса, отстранявайки белите кичури, които го състаряваха. Ашби се гордееше с младежкия си вид и жизненост. Докато гледаше тъмната Бастия и още по-тъмното Тиренско море, отново изпита задоволството на преуспял човек.

Погледна часовника си. Беше дошъл, за да разкрие една мистерия, измъчвала иманярите от различни страни в продължение на повече от шейсет години.

По каменните стъпала вдясно от него проехтяха стъпки. През деня тук беше пълно с туристи, които щракаха с фотоапарати или просто се наслаждаваха на гледката. Но през нощта беше пусто.

От здрача изплува фигурата на мъж. Дребен, с гъста коса. Две дълбоки бръчки започваха встрани от носа му и стигаха до устните. Кожата му беше с цвят на орех. Побелелите мустаци я правеха да изглежда още по-тъмна. Беше облечен като духовник. Полите на черното расо шумоляха.

— Извинявам се за закъснението, лорд Ашби. Не можах да се освободя по-рано.

— Свещеник? — попита Ашби, кимайки към расото.

— Прецених, че това е най-подходящото облекло за вечерта. Никой не задава въпроси на свещениците. — Мъжът дишаше учестено от изкачването.

Ашби беше избрал часа на срещата с изключително внимание, съгласувайки пристигането си на острова с английска прецизност. Но половинчасовото закъснение обърка програмата му.

— Мразя нелюбезността, но понякога е по-добре нещата да се изясняват директно, очи в очи — хладно рече той и насочи показалец в лицето на новодошлия. — Вие сте лъжец, господине!

— Признавам, че е така — отвърна нисичкият мъж.

— Вие ми струвате време и пари, а това са неща, които не обичам да губя!

— За съжаление на мен ми липсват и двете, лорд Ашби. — Мъжът се поколеба за момент. — Но аз знаех, че имате нужда от помощта ми.

Последния път Ашби бе допуснал този човек да научи доста неща. Беше грешка.

Нещо се случило на 15 септември 1943 г. В Корсика се появил малък кораб, на борда на който имало шест сандъка, натоварени в Италия. Според някои те били потопени в морето близо до Бастия, други бяха на мнение, че са били свалени на брега. Всички бяха единодушни, че въпросните сандъци били придружавани от петима немци. Четирима от тях били изправени пред военен трибунал и разстреляни, защото оставили съкровището на място, което скоро щяло да бъде окупирано от Съюзниците. Петият бил оправдан, но не знаел точното място. Търсил го безуспешно до края на живота си.

Както и много други хора.

— Лъжата е единственото оръжие, с което разполагам — уточни корсиканецът. — Благодарение на нея успявам да държа на разстояние влиятелни хора като вас.

— Вижте какво, старче…

— Позволявам си да отбележа, че не съм много по-стар от вас. Макар че нямам лошата слава, на която се радвате вие.

Ашби прие забележката с леко кимване. Добре разбираше какво означава репутацията. В продължение на три столетия семейството му бе държало контролния пакет на една от най-старите кредитни институции в Англия, а в момента Ашби беше нейният едноличен собственик. Преди време британската преса го беше нарекла типичен аристократ, описвайки с възхищение блестящите му сиви очи, римския нос и леко ироничната му усмивка. Неотдавна някакъв репортер го бе нарекъл внушителен, друг го окачестви като смугъл и надменен. Намекът за мургавата кожа изобщо не го вълнуваше, защото тя беше наследство от майка му, наполовина туркиня. Повече го тревожеха опитите да бъде представен като мрачен и необщителен.

— Не бива да са страхувате от мен, уважаеми господине — подхвърли той.

— Надявам се — усмихна се корсиканецът. — Насилието няма да доведе до нищо. В крайна сметка вие търсите златото на Ромел, а аз може би знам къде е скрито.

Тоя тип е не само наблюдателен, но и доста нагъл, помисли си Ашби. Освен това е възхитителен лъжец.

— Май ме изпързаляхте — отбеляза на глас той.

— Защото ме притискате прекалено много — засмя се мъжът. — Не мога да си позволя да привличам внимание. Островът е твърде малък, а аз искам да запазя дела си в случай, че открием съкровището.

Корсиканецът си вадеше хляба като дребен чиновник в местната управа на острова, което обаче му осигуряваше свободен достъп до разнообразна информация.

— А кой би пожелал да ни отнеме онова, което открием? — пожела да узнае Ашби.

— Доста от местните хора, които продължават да търсят съкровището. Има и други от Франция и Италия. Мнозина са загинали заради това съкровище.

Глупакът явно предпочиташе да протака разговора, използвайки догадки и предположения.

Ашби нямаше време за губене. Махна с ръка и откъм стълбите се появи мъж с дълго палто в графитен цвят, което се сливаше с гъстата му посивяла коса. Слабо лице с издадена брадичка, пронизителен поглед. Насочи се към корсиканеца и спря на крачка от него.

— Това е мистър Гилдхол — представи го Ашби. — Може би си го спомняте от последната ни среща.

Корсиканецът понечи да се здрависа, но Гилдхол не извади ръце от джобовете на палтото.

— Спомням си го. Той усмихва ли се някога?

Ашби поклати глава.

— Преди години мистър Гилдхол беше замесен в свада, при която пострадаха лицето и шията му. Както виждате, успя да се възстанови, но някои нерви бяха поразени. Затова част от лицевите му мускули не функционират и той не може да се усмихва.

— А какво се случи на човека, който му нанесе тези поражения?

— Отличен въпрос. Мисля, че умря със счупен врат.

Ашби направи малка пауза, после се извърна към Гилдхол.

— Какво откри?

Мъжът извади малка книга от джоба на палтото си.

На слабата светлина заглавието й се четеше доста трудно. „Наполеон: от Тюйлери до Света Елена“. Беше на френски, един от безбройните мемоари, появили се след смъртта на императора през 1821 г.

— Как… Как се сдобихте с това? — заекна корсиканецът.

— Докато вие ме карахте да чакам тук, на върха на кулата, мистър Гилдхол претърси дома ви — усмихна се Ашби. — Не съм чак такъв глупак.

— Поредните тъпи мемоари — сви рамене корсиканецът. — Аз обичам да чета за Наполеон.

— Така каза и съучастникът ви.

Сега вече успя да привлече пълното внимание на събеседника си.

— Проведохме дълъг разговор, на който присъства и мистър Гилдхол.

— Как разбрахте за Густав?

— Не беше особено трудно — сви рамене Ашби. — Вие с него отдавна търсите златото на Ромел и несъмнено сте сред хората, които разполагат с най-много информация.

— Какво му направихте?

Въпросът беше изпълнен с тревога.

— Нищо, човече. Нима ви приличам на бандит? Аз произхождам от семейство на стари аристократи. Лорд на нейно величество кралицата и уважаван финансист, а не гангстер. Разбира се, вашият Густав също ме излъга…

Гилдхол направи светкавично движение и сграбчи дребния корсиканец за рамото и единия крак, който се подаваше изпод расото. Вдигна го във въздуха, преметна го през парапета и уви пръсти около глезените му. Тялото увисна с главата надолу, на двайсетина метра от калдъръма на уличката долу. Расото заплющя на нощния ветрец.

Ашби направи крачка напред и надникна през парапета.

— За съжаление мистър Гилдхол няма моите задръжки по отношение на насилието — спокойно подхвърли той. — Моля да отбележите, че и при най-малкия звук от ваша страна той ще ви пусне. Разбирате ли?

Видя енергичното кимане в мрака.

— Добре. А сега ние с вас ще проведем един сериозен разговор.

3

Копенхаген

Малоун втренчено гледаше неясната фигура на Сам Колинс. Долу продължаваха да се трошат стъкла.

— Искат да ме убият — прошепна Колинс.

— Ако случайно не си забелязал, аз също съм насочил пистолет в главата ти!

— Хенрик ме изпрати при вас, сър.

Малоун трябваше да избира между опасността на крачка от него и онази два етажа по-долу. Бавно свали пистолета.

— И ти докара тези долу след себе си, а?

— Нуждая се от помощта ви. Хенрик ми каза да ви потърся.

До слуха му достигнаха три глухи пропуквания. Изстрели през заглушител. После входната врата с трясък се отвори. По дъсчения под прозвучаха тежки стъпки.

— Влизай там! — прошепна Малоун и махна към склада с дулото на пистолета.

Скриха се зад висока купчина кашони. Малоун си даваше сметка, че неизвестните нападатели ще поемат директно към последния етаж, привлечени от светлината. А когато открият, че там няма никой, ще започнат претърсването. Бедата беше, че нямаше никаква представа за броя на неканените гости.

Внимателно надникна иззад кашоните и успя да зърне сянката на площадката, която бързо изчезна нагоре. Направи знак на младия мъж да го последва, прекоси на бегом коридора и яхна месинговия парапет към следващата площадка. Колинс повтори действията му. Така стигнаха до последния парапет преди приземния етаж, на който се намираше книжарницата.

Колинс се насочи към него, но Малоун стисна ръката му и поклати глава. Фактът, че младият мъж бе готов да извърши подобна глупост, сочеше две неща: или наистина бе неопитен, или се преструваше, и то дяволски добре. Малоун не знаеше кое от двете, но нямаше време за губене, тъй като някъде горе имаше въоръжен човек.

Направи знак на Колинс да свали палтото си.

Върху мургавото лице на младия мъж се изписа моментно колебание. После той леко кимна и безшумно се съблече. Малоун смачка палтото на топка, възседна парапета и се плъзна надолу. Спря на метър от площадката, стисна пистолета и хвърли кълбото.

Разнесоха се няколко пропуквания и вързопът се разтърси от куршумите, които го пронизаха. Позицията на стрелеца бе ясна — вдясно, близо до витрината, където бяха разположени полиците с историческа и музикална литература.

Малоун се отпусна на едно коляно и стреля в тази посока.

— Сега! — извика той на Колинс, който, явно разбрал какво се иска от него, бързо скочи от стълбите и се шмугна зад близкия плот.

Даващ си сметка, че скоро ще имат още компания, Малоун пропълзя наляво. За късмет не бяха в капан, тъй като при последния ремонт беше настоял плотът да бъде отворен от двете страни. Пистолетът му нямаше заглушител и той се надяваше, че някой навън е чул изстрела. За съжаление Хобро Плац обикновено беше пуст от полунощ до зазоряване.

Той стигна до далечния край на плота и приклекна. Колинс направи същото. Малоун закова очи в стълбището, очаквайки неизбежното. Няколко секунди по-късно забеляза тъмната сянка на втория нападател, която се показа иззад ъгъла с насочен пистолет.

Малоун го простреля в ръката. Разнесе се тежко изпъшкване и пистолетът изчезна. Другият нападател прикри придвижването му към вътрешността на книжарницата със серия от няколко бързи изстрела.

Очертаваше се патова ситуация. Малоун беше въоръжен, непознатите — също. Те със сигурност разполагаха с повече муниции, тъй като той не бе успял да вземе резервния пълнител на беретата си. За късмет онези насреща нямаше как да го знаят.

— Трябва да ги предизвикаме — прошепна Колинс.

— А колко са?

— Май само двама.

— Няма как да сме сигурни — поклати глава Малоун и в съзнанието му отново изплуваха кошмарите. Един-единствен път в живота си беше допуснал грешката да не преброи до три.

— Не можем да седим и да чакаме!

— Бих могъл да те предам на онези двамата и да се върна в леглото! — мрачно го изгледа Малоун.

— Можете, но няма да го направите.

— Не бъди толкова сигурен.

Все още помнеше думите на младия мъж. Хенрик Торвалдсен е в беда.

Колинс се плъзна край него и свали пожарогасителя от стената. Измъкна предпазителя, напусна укритието на плота и започна да пръска във въздуха, по посока на нападателите. Преди Малоун да успее да го спре, той вече беше намерил укритие зад една от полиците с книги.

Нелош ход, но…

Отговорът беше четири бързи изстрела. Куршумите пронизаха мъглата и се забиха в дървото и каменната облицовка. Малоун отговори с единичен изстрел. Разнесе се трясък на разбито стъкло. Чу бързи, отдалечаващи се стъпки. Студеният въздух го блъсна в лицето. Нападателите бяха изчезнали през витрината.

Колинс свали пожарогасителя.

— Избягаха — подвикна той.

Малоун искаше да бъде сигурен. Приведен ниско над земята, той напусна укритието на плота и се прехвърли зад близката полица. Продължи нататък и скоро стигна до последния ред. Оттам успя да зърне пушека, излитащ през разбитата витрина в мразовития въздух. Поклати глава. Поредната бъркотия.

— Тези бяха професионалисти — изправи се зад гърба му Колинс.

— Откъде знаеш?

— Знам кой ги е изпратил — отвърна младият мъж и остави пожарогасителя на пода.

— Кой?

— Хенрик ще обясни — поклати глава Колинс.

Малоун се насочи към плота, вдигна слушалката и набра Кристиангаде — наследственото имение на Торвалдсен, на 15 километра северно от Копенхаген. Сигналът „свободно“ прозвуча няколко пъти. Обикновено вдигаше Джеспър, личният камериер на Торвалдсен, независимо от часа на обаждането. Телефонът продължаваше да дава свободно. Нещо не беше наред.

Малоун остави слушалката и реши да се подготви.

— Качи се горе — обърна се към Колинс той. — На леглото ми има една раница. Вземи я.

Сам се обърна и пое по стълбите.

Колата на Малоун беше паркирана няколко пресечки по-надолу, на Кристианбург, непосредствено до стените на Стария град. Той се наведе и взе един джиесем от долния рафт на плота.

— Да вървим.

4

Въпреки трудностите, които създаваше спътникът й, Елиза Ларок предчувстваше успеха. Тя искрено се надяваше, че набързо организираното презокеанско пътуване няма да се окаже загуба на време.

— Казва се „Парижки клуб“ — подхвърли на френски тя.

Новият „Гълфстрийм Г650“ преодоляваше с лекота километрите над Северния Атлантически океан на височина 15 000 метра. Тя се гордееше с последната си луксозна играчка — една от първите, излезли от завода производител. Просторният салон побираше осемнайсет пътници, за всеки от които имаше удобно кожено кресло. Имаше още бар, голяма тоалетна, махагонова облицовка и свръхскоростен интернет чрез постоянна сателитна връзка. Реактивната машина, която летеше на голяма височина и с висока скорост, беше изключително здрава и надеждна. Струваше си всяко евро от трийсет и седемте милиона, които Елиза беше платила за нея.

— Познавам тази организация — отвърна на родния й език Робърт Мастрояни. — Неформална група финансисти от най-богатите страни на света, които се занимават с преструктуриране, облекчаване и опрощаване на кредити и финансова помощ за държави, които имат трудности с покриването на задълженията си. Докато работех в Международния валутен фонд, ние често прибягвахме до услугите им.

Този факт й беше известен.

— Клубът е основан през 1956 година, след преговорите между фалиралата Аржентина и нейните кредитори — кимна тя. — Оттогава продължават да се събират на всеки шест седмици във френското Министерство на икономиката, финансите и промишлеността, като заседанията се ръководят от висш служител на френското Министерство на финансите. Но аз нямам предвид тази организация…

— Още една от твоите загадки? — вдигна вежди Мастрояни.

— А ти защо се държиш толкова враждебно?

— Може би защото знам, че това те дразни.

Беше се свързала с Мастрояни вчера в Ню Йорк. Той не остана очарован, но все пак се съгласи да вечерят заедно. А после прие предложението й за този полет през Атлантика.

Което я изненада.

Това или щеше да бъде последният разговор между тях, или началото на още много такива.

— Продължавай, Елиза, слушам те. Вероятно защото нямам друг избор — точно според плановете ти.

— Защо тогава прие поканата ми да летиш с мен?

— Защото, така или иначе, пак щеше да ме потърсиш. Предпочитам да си изясним нещата окончателно, а и получавам удобен и безплатен транспорт до дома. Затова продължавай, ако обичаш.

Тя потисна гнева си и обяви:

— Историята е доказала една проста истина: когато едно правителство не може да поеме предизвикателството на войната, то е готово на всичко. Включително да погази законите и просперитета на своите граждани.

Слушателят й отпи глътка шампанско от високата чаша.

— Ще ти предложа и още една истина — продължи тя. — Войните винаги са били финансирани от дълговете. Колкото по-голяма е заплахата, толкова по-тежък е дългът.

— Знам продължението, Елиза — махна с ръка той. — За да започне война, държавата трябва да има насреща си реален враг.

— Разбира се, magnifico. Но такъв винаги се намира.

Той се усмихна. Използването на родния му език беше покана за промяна в твърдото му поведение.

— Ако врагът е налице, но му липсва военна мощ, парите могат да помогнат за нейното изграждане — добави Елиза. — А ако не е налице, все някой ще го намери.

— Дяволски зловещи разсъждения както винаги — засмя се Мастрояни.

— Които не са ти присъщи, така ли?

— Точно така, Елиза, не са ми присъщи! — хладно я изгледа той.

Беше с четири-пет години по-възрастен от нея, също толкова богат, и с един особен, макар и понякога доста груб чар. Току-що бяха хапнали сочно телешко филе с гарнитура от юконски картофи и хрупкав зелен фасул. Тя знаеше, че той не държи на изтънчените блюда и избягва чесъна, лютия пипер и подправките — нещо необичайно за италианците, но съвсем в реда на нещата за този наистина необикновен човек. Но коя беше Елиза, за да го съди? Нима самата тя не притежаваше куп странности?

— Става въпрос за друг парижки клуб — каза тя. — Много по-стар, основан още по времето на Наполеон.

— Не си споменавала този факт — изненадано я погледна той.

— А ти не си проявявал интерес.

— Може ли да бъда откровен?

— Разбира се.

— Аз не те харесвам. Или по-точно не харесвам твоите бизнес интереси и твоите сътрудници. Те са груби и безцеремонни в сделките, а думата им не означава нищо. Някои твои инвестиции са в най-добрия случай съмнителни, а в най-лошия — направо престъпни. Вече почти година ме преследваш с приказки за нечувани печалби, но без да предоставяш някакви конкретни факти. Това вероятно се дължи на корсиканската ти кръв, която просто не можеш да контролираш.

Майка й беше корсиканка, а баща й — французин. Бяха се оженили млади и бяха живели заедно повече от петдесет години. Днес и двамата бяха покойници, а тя бе единствената им наследница. Предразсъдъците относно произхода й не бяха нищо ново — беше се сблъсквала с тях безброй пъти, — но това съвсем не означаваше, че ги приема спокойно.

Тя стана от мястото си и вдигна чиниите от обяда.

— Не искам да ме обслужваш! — хвана ръката й Мастрояни.

Тя не хареса нито тона, нито докосването му, но не оказа съпротива. Вместо това се усмихна и премина на италиански:

— Ти си мой гост. Това е най-нормалното нещо на света.

Той пусна ръката й.

Екипажът й се състоеше само от двамата пилоти, затворени в пилотската кабина. Това беше причината да сервира сама. Беше ред на десерта, който тя извади от малкия хладилник. Две парчета шоколадова торта, любимата на Мастрояни. Беше ги купила от манхатънския ресторант, в който вечеряха предишната вечер.

Поднесе десерта и забеляза как физиономията му се променя.

Настани се срещу него и кръстоса крака.

— Няма значение дали харесваш мен или моите компании, Робърт — започна без увъртания тя. — Сегашният ни разговор няма нищо общо с тях. Правя ти делово предложение и се надявам да го харесаш. Направила съм избора си много внимателно. Спряла съм се на петима души. Аз съм шестата, а ти ще бъдеш седмият.

— Питах се какво толкова обсъждаше със сервитьора снощи — посочи сладкишите той.

Игнорираше я, играейки някаква своя игра.

— Просто забелязах, че много ти хареса десертът.

Той посегна към сребърната вилица. Очевидно неодобрението му засягаше само нея, но не и храната, луксозния самолет и възможностите да се спечелят пари.

— Искаш ли да чуеш една история? — попита тя. — За Египет от 1798 година, завладян от Наполеон Бонапарт, когато е бил само генерал.

— Давай — кимна Мастрояни, насочил вниманието си към шоколадовата глазура. — Знам, че и бездруго няма да ме оставиш на мира.

Лично Наполеон водеше колоната френски войници, проникнала дълбоко в южната част на страната. Намираха се в околностите на Ел Бейда, на няколко часа път от следващото населено място. Денят беше горещ и душен, точно като предишните. Вчера арабите бяха осъществили коварна атака срещу авангарда им, командван от генерал Десе. Той се беше разминал на косъм от плен, но при нападението бе загинал един капитан, а адютантът му бе попаднал в ръцете на врага. Арабите поискаха откуп, но останаха недоволни от размера на онова, което им беше предложено, и застреляха нещастния младеж. Египет се оказа доста коварна територия — лесна за завладяване, но трудна за подчинение. Съпротивата срещу агресорите нарастваше.

Очите му попаднаха на жена с окървавено лице, изправена встрани от прашния път. В едната си ръка държеше пеленаче, а другата беше протегнала напред сякаш за да се предпази. Какво търси тук, в горещата пустиня?

Приближаха се. Използвайки помощта на преводач, Наполеон научи, че нещастницата е била ослепена от собствения си съпруг. Защо? — пожела да узнае той, потръпвайки от ужас. Вместо да се оплаква, жената просто помоли някой да се погрижи за бебето й, което изглеждаше на прага на смъртта. Наполеон заповяда да й дадат хляб и вода.

Секунди след като заповедта му беше изпълнена, иззад близката дюна изскочи разгневен мъж. Очите му блестяха от омраза. Войниците вдигнаха пушките си. Мъжът се втурна напред и дръпна водата и хляба от ръцете на жената.

— Недейте! — изкрещя той. — Тя е прелюбодейка, опозорила честта ми! Това бебе е доказателство за вината й!

Наполеон слезе от коня.

— Вие сте луд, мосю — рече той. — Напълно луд!

— Тя е моя съпруга и аз мога да правя с нея каквото си искам!

В следващия миг, още преди Наполеон да успее да реагира, в ръката на мъжа проблесна дълъг нож, който потъна в гърлото на жената. Настъпи объркване. Мъжът се възползва от него, грабна бебето и с всичка сила го захвърли в краката си. Екна изстрел, в гърдите му цъфна алено петно и той се свлече на напуканата земя. Изгубил самообладание, капитан Льо Мирор беше сложил край на спектакъла.

Войниците бяха шокирани. Наполеон също не можеше да се отърси от смайването. Няколко напрегнати мига по-късно той се овладя и заповяда да продължат похода. Но преди да яхне коня, очите му попаднаха на нещо, изпаднало от широките дрехи на мъртвия.

Навит на руло папирус, здраво завързан с конец.

Наполеон се наведе и го вдигна.

Издаде заповед за пренощуване, след като колоната бе стигнала до сараите на един от най-опасните му противници — египетски шейх, който още преди месеци се беше оттеглил в пустинята заедно с малката си армия, оставяйки цялата си собственост в ръцете на французите. Излегнал се на кадифените възглавници върху дебелия килим, Наполеон все още не можеше да се отърве от спомена за кошмарната случка, която се беше разиграла на прашния път.

По-късно му казаха, че мъжът бе извършил грях, убивайки жена си, и ако Бог бе искал да спаси неверницата, тя вече щяла да бъде настанена в нечий милосърден дом. Но това не се беше случило, а според арабските закони съпругът не може да бъде наказан за извършеното двойно убийство.

— Значи ние постъпихме добре, като го наказахме — обяви той.

Нощта беше тиха и спокойна. Реши да разгледа папируса, изпаднал от дрехите на убития. От учените знаеше, че местните хора редовно плячкосват свещените храмове, продават или унищожават съкровищата в тях. Каква загуба, въздъхна той. Беше дошъл да разкрие миналото на тази страна, а не да я съсипе.

Развърза конеца и разгърна папируса. Той съдържаше четири листа с гъсто изписан текст, най-вероятно на гръцки. Наполеон владееше свободно корсикански и можеше да чете на френски, макар и с известни затруднения. Останалите езици бяха пълна загадка за него.

Заповяда да извикат един от преводачите.

— Това е коптски — обяви мъжът.

— Можеш ли да го прочетеш?

— Разбира се, генерале.

— Каква ужасна история! — промълви Мастрояни. — Нима е възможно да убиеш така едно пеленаче?

— Такава е била действителността — въздъхна Елиза. — Завладяването на Египет е било съпътствано от кръв и насилие. Но трябва да подчертая, че причината за нашия разговор са именно събитията, разиграли се там.

5

Колата напусна Копенхаген и се отправи на север по крайбрежната магистрала. Сам Колинс мълчаливо наблюдаваше мъжа зад волана.

Котън Малоун беше точно такъв, какъвто си го представяше — твърд, решителен, реагиращ на всяка ситуация по подходящия начин. Дори физически отговаряше на описанието, което беше получил: висок, русокос и с хладна усмивка, която не разкриваше никакви емоции. Бяха го информирали за 12-те години стаж като специален агент в Министерството на правосъдието, за дипломата му на юрист от Джорджтаунския университет, за невероятната му памет и любовта му към книгите. Но преди броени минути Колинс беше станал свидетел на нещо, за което никой не можеше да го предупреди. А именно за куража и самообладанието, с които този човек беше действал под пряк обстрел.

— Кой си ти? — попита Малоун.

Колинс си даваше сметка, че трябва да отговори честно на въпроса. Ясно усещаше подозрението на Малоун, което беше напълно основателно. Как другояче да реагира на някакъв непознат, който прониква с взлом в къщата му, а после там се появяват и други въоръжени мъже?

— Аз съм агент на Сикрет Сървис — отвърна той. — Или поне бях допреди няколко дни. Подозирам, че вече съм уволнен.

— Защо?

— Защото никой от преките ми шефове не пожела да ме изслуша. Опитах се няколко пъти, но без успех.

— За разлика от Хенрик?

— Вие откъде… — започна Колинс, но после се овладя и млъкна.

— Някои хора спасяват бездомни животни, а хобито на Хенрик е да спасява хора. Защо търсиш помощта му?

— Кой казва, че я търся?

— Спокойно, не се притеснявай. Някога и аз бях едно от бездомните животни.

— Бих казал, че той се нуждае от помощ — добави Колинс. — Защото ме потърси.

Малоун включи на пета и маздата се стрелна по магистралата, която следваше бреговата ивица на протока Йоресунд.

— Никога не съм работил като охрана на Белия дом — пожела да уточни Колинс. — Бях служител в Отдела за валутно-финансови измами.

Винаги беше гледал с насмешка на холивудския стереотип агенти с тъмни костюми, слънчеви очила и миниатюрни слушалки в ухото, които обграждаха президента. Повечето служители на Сикрет Сървис работеха на бюро и главната им задача беше да охраняват американската финансова система. Именно такава била първоначалната идея за създаването на службата, появила се на бял свят още по време на Гражданската война, за да се бори с фалшификаторите на пари. Едва след убийството на Уилям Маккинли трийсет и пет години по-късно тя бе поела и отговорността за охраната на президентите.

— Защо дойде в моята книжарница? — попита Малоун.

— Вчера пристигнах в града и Хенрик ми препоръча хотел. Веднага разбрах, че нещо не е наред. Той искаше да стоя далеч от имението му.

— От колко време си в Дания?

— От една седмица. Но теб те нямаше. Върна се едва преди няколко дни.

— Знаеш доста неща за мен.

— Не съвсем. Знам, че си Котън Малоун. Бивш морски офицер, работил в отдела „Магелан“, понастоящем в оставка.

Малоун му хвърли кос поглед, който ясно показваше, че търпението му се изчерпва. Никак не обичаше заобиколните отговори на открито поставен въпрос.

— Поддържам и собствен уебсайт в интернет — добави Колинс. — По принцип ние нямаме право на това, но аз си го позволих. Мотото му е „Световната финансова криза като капиталистически заговор“. Казва се Moneywash. com.

— Доколкото разбирам, началниците ти имат проблем с хобито ти — отбеляза Малоун.

— Аз нямам. Живея в Америка и имам право да изразявам мнението си.

— Но не и да използваш значката си на федерален агент.

— И те казват същото — умърлушено призна Колинс.

— Какво пишеш в този сайт?

— Истината. Най-вече за финансисти от калибъра на Майер Амшел Ротшилд.

— Като се възползваш от правата, които ти дава Първата поправка?

— Какво значение има? Този човек дори не е американец. Просто господар, разполагащ с купища пари. Петимата му синове се оказват още по-добри от него, защото притежават забележителното качество да превръщат дълговете в огромни състояния. Те са личните банкери на повечето короновани особи в Европа. Достатъчно е да щракнеш с пръсти, за да се появят. С едната ръка ти предлагат пари, а с другата си ги прибират обратно, но с тлъста лихва.

— Но нали това е част и от американския начин на живот?

— Те не са били банкери. Банките оперират със средства, набрани от частни вложители или от правителството. А тези са работили с лични капитали, които предлагали с безбожна лихва.

— И какво толкова?

Колинс недоволно се размърда на седалката.

— Именно подобно отношение им е позволило да избягват наказанието за своята неморална дейност. Всеки казва: „Какво толкова? Те имат право да печелят пари“. Но всъщност нямат, защото са натрупали състоянието си от финансирането на войни. Известно ли ти е?

Малоун не отговори.

— Обикновено финансирали и двете страни в конфликта. Пет пари не давали за средствата, които отпускат. Интересували ги привилегиите, които могат да превърнат в печалба. Минни концесии, монополни права, митнически облекчения. Понякога се стигало дотам, че дори можели да използват някои мита като гаранции.

— Но това е ставало преди стотици години. Какво значение има днес?

— Има, защото нещата се повтарят.

Малоун намали пред един по-остър завой.

— Откъде знаеш?

— Не всички милиардери са добронамерени като Бил Гейтс.

— Разполагаш ли с имена, имаш ли доказателства?

Младият мъж не отговори.

— Нямаш, нали? — притисна го Малоун. — Разполагаш само с някакви смахнати конспиративни теории, които си имал глупостта да пуснеш в интернет и заради които са те уволнили.

— Не са смахнати теории — разпалено отвърна Колинс. — Ако бяха такива, нямаше да ме преследват! Онези мъже дойдоха в къщата ти, за да ме убият!

— Казваш го, сякаш се радваш.

— Това доказва, че съм прав!

— Я карай поред и започвай да разказваш.

— Хотелската стая ме задушаваше и реших да се поразходя. Двама души се лепнаха зад мен. Опитах се да им се изплъзна, но не се получи. Тогава се насочих към къщата ти. Хенрик каза да чакам в хотела, докато ми се обади. Но когато забелязах преследвачите си, реших да позвъня в Кристиангаде. Джеспър каза да те намеря на всяка цена и аз тръгнах към книжарницата.

— Как проникна вътре?

— Поиграх си с ключалката на задната врата. Стана лесно. Би трябвало да си сложиш алармена инсталация.

— Прецених, че няма смисъл — поклати глава Малоун. — Който е решил да краде стари книги, да заповяда.

— А тази покана важи ли и за хора, които са решили да те убият?

— Всъщност те искаха да убият теб. Между другото, постъпката ти беше доста глупава. Като нищо можех да те застрелям.

— Знаех, че няма да го направиш.

— Радвам се, защото аз самият не го знаех.

Изминаха няколко километра в мълчание. Сам разпозна района, тъй като беше пътувал насам вече няколко пъти. Намираха се съвсем близо до Кристиангаде.

— Торвалдсен е закъсал здравата — глухо промълви той. — Но човекът, когото преследва, реагира пръв.

— Хенрик не е глупак.

— Може би. Но всеки си намира майстора.

— На колко години си?

— На трийсет и две — озадачено го погледна Колинс.

— И колко време работиш в Сикрет Сървис?

— Четири години.

Инстинктивно усети накъде бие Малоун. Защо Хенрик се е свързал с млад и неопитен агент на Сикрет Сървис, който на всичкото отгоре поддържа незаконен уебсайт?

— Това е дълга история — промърмори той.

— Аз имам време — рече Малоун.

— Не, нямаш. Торвалдсен е попаднал във взривоопасна ситуация. Трябва му помощ.

— Кой говори чрез устата ти? — стрелна го с очи Малоун. — Агентът или привърженикът на конспиративните теории?

После той натисна педала на газта и маздата се стрелна по правия участък на магистралата. Вдясно тъмнееха морските води, а на хоризонта мигаха далечните светлини на Швеция.

— Говори приятелят му.

— Явно не познаваш Хенрик — поклати глава Малоун. — Той не се страхува от нищо.

— Всеки се страхува от нещо.

— Ти от какво се страхуваш?

Младият мъж се замисли. През последните няколко месеца постоянно си беше задавал същия въпрос.

— Страхувам се от човека, когото преследва Торвалдсен — искрено отвърна той.

— Ще ми кажеш ли някакво име?

— Лорд Греъм Ашби.

6

Корсика

Ашби се върна на борда на „Архимед“ в компанията на корсиканеца. След като бе успял да привлече пълното му внимание на върха на крепостната кула, мъжът вече не му създаваше проблеми.

— Заведи го в салона и го настани удобно — заповяда на Гилдхол той и изкачи трите стъпала от тиково дърво към осветения басейн. Все още държеше в ръка книгата от дома на корсиканеца.

Миг по-късно се появи капитанът на яхтата.

— Потегляй на север покрай брега с пълна скорост — заповяда му Ашби.

Капитанът кимна и се оттегли.

Стройният черен корпус на „Архимед“ беше дълъг седемдесет метра. Двата мощни дизелови двигателя развиваха максимална скорост от двайсет и пет възела. Яхтата можеше да прекоси Атлантическия океан без зареждане с напълно задоволителните двайсет и два възела в час. Върху шестте палуби бяха разположени три апартамента, отделен апартамент за собственика, офис, модерна кухня, сауна, фитнес зала и всички останали удобства на един луксозен кораб.

Отдолу долетя грохотът на двигателите.

В главата му отново изплува онази септемврийска нощ на 1943 г.

Метеорологичната прогноза предвиждаше хубаво време и тихо море. Рибарската флотилия на Бастия дремеше в пристанището. Само една моторна гемия пореше спокойните води на залива. Според някои тя плаваше към Кейп Суд и река Голо в южния край на Кейп Корс — дълъг и тесен горист полуостров в най-северната точка на Корсика. Други бяха на мнение, че гемията се е насочила към няколко различни точки на североизточното крайбрежие. В момента, в който започна обстрелът на двата американски изтребителя Р-39, на борда имаше четирима германски войници. Хвърлената бомба се взриви на няколко метра от гемията. Пилотите се оттеглиха, без да я потопят. Някъде в този район бяха скрити шест големи дървени сандъка. Четиримата германски войници успяха да се спасят на брега, подпомогнати от пети, който ги чакаше там.

„Архимед“ се плъзна напред.

Щяха да са там след не повече от трийсет минути.

Ашби се изкачи на горната палуба и влезе в големия салон, обзаведен с бяла кожена мебел и дебел берберски килим в кремав цвят. Имението му в Англия от XVI век беше претъпкано с антикварни вещи, но тук предпочиташе модерното обзавеждане.

Корсиканецът седеше на едно от канапетата с чаша питие в ръка.

— Харесва ли ви ромът? — попита Ашби.

Мъжът мълчаливо кимна, очевидно все още разтърсен от развоя на събитията.

— Това е любимата ми напитка. Правят го само от прясно изстискан сок.

Яхтата бързо набра скорост. Острият й нос пореше водата.

Ашби хвърли книгата за Наполеон на коженото канапе до госта си.

— След последния ни разговор свърших доста работа — започна той. — Няма да ви отегчавам с подробности, но вече съм сигурен, че златото на Ромел е пристигнало тук, придружавано от четирима войници. Още един ги е чакал на брега. Те скрили съкровището, но не разкрили местонахождението му, преди да бъдат разстреляни от Гестапо като дезертьори. За съжаление петият не е знаел местонахождението на сандъците. Оттогава местните ги търсят, като същевременно разпространяват фалшива информация. Съществуват десетки противоречиви версии, които само усилват объркването. Една от тях ми предложихте и вие при последния ни разговор. — Той замълча за момент, после добави: — Същото направи и Густав…

Той си наля два пръста ром и седна на канапето срещу корсиканеца. Разделяше ги ниска масичка с дървени крака и стъклен плот. После взе книгата, разтвори я и продължи:

— А сега искам помощта ви, за да решим този малък ребус.

— Ако можех, отдавна щях да го направя.

Ашби се усмихна.

— Четох някъде, че когато Наполеон станал император, първата му работа била да изхвърли всички корсиканци от администрацията на острова. Смятал, че не може да им има доверие.

— Наполеон също е бил корсиканец.

— Точно така, но вие сте лъжец, господине. Прекрасно знаете как да решите този ребус и аз ви моля да започваме.

Корсиканецът опразни чашата си.

— Не биваше да се захващам с вас — каза той.

— Но харесвате парите ми, нали? — сви рамене Ашби. — Аз също не би трябвало да се занимавам с вас.

— Направихте опит да ме убиете горе на кулата!

— Не — усмихна се Ашби. — Просто исках да привлека цялото ви внимание.

Корсиканецът не беше впечатлен.

— Дойдохте при мен, защото знаехте, че само аз мога да ви дам отговорите — каза той.

— Сега е времето да го направите.

През последните две години беше изследвал всички възможни версии, разпитвайки малцината косвени свидетели, които все още бяха живи. В резултат бе научил само едно: никой всъщност не беше сигурен, че златото на Ромел изобщо съществува. Историите за транспортирането му от Африка към Германия изобилстваха с пропуски и противоречия. Според най-достоверната от тях всичко започнало в тунизийското градче Габес, на около сто и петдесет километра от либийската граница. Там бил разквартирован щабът на Африканския корпус. Германците съобщили на трите хиляди евреи, населяващи градчето, че ще пощадят живота им срещу „шейсет центнера злато“. Евреите получили четирийсет и осем часа за събиране на откупа. Златото било натоварено в шест дървени сандъка, които отплавали с кораб за Италия. Там Гестапо поело нещата в свои ръце. Четирима войници получили заповед да придружат съкровището до Корсика. Никой не знаел какво точно съдържат сандъците, но евреите в Габес и околностите му били доста богати. Местната синагога била място за поклонение в продължение на стотици години и получавала щедри дарения — най-вече скъпоценности.

Дали там е имало злато? Никой не можеше да каже. Въпреки това, получило прозвището „Златото на Ромел“, то бе и е смятано за едно от най-значителните съкровища, останали от времето на Втората световна война.

Корсиканецът протегна празната си чаша и Ашби се надигна да я напълни. Стори го щедро, кехлибарената течност стигна почти до ръба.

Гостът отпи една солидна глътка.

— Зная за шифъра — промърмори Ашби. — Наистина гениален и изключително удобен за тайни послания. Доколкото ми е известно, го наричат „Възелът на маврите“…

За откривател на шифъра се смяташе Паскал Паоли, борец за независимостта на Корсика от XVIII век, днес национален герой. Той открил начин за тайна и сигурна комуникация със сподвижниците си, адаптирайки метода на маврите, които в продължение на векове подлагали острова на пиратските си набези.

— За целта са нужни две еднакви книги — поясни Ашби. — Едната остава при вас, а другата отива при лицето, с което искате да комуникирате. От вашата подбирате точните думи на посланието, които са кодирани с цифри. Те отбелязват номерата на съответните страници, редове и думи. Сами по себе си цифрите не означават нищо, ако не притежавате подходящата книга.

Ашби остави чашата си на масата, извади от джоба си лист хартия и го сложи върху стъкления плот.

— Тук са цифрите, които ви предадох при последната ни среща.

Пленникът му придърпа листчето.

— Нищо не ми говорят — каза корсиканецът.

— Стига вече! — поклати глава Ашби. — Крайно време е да прекратите тези игри. Прекрасно знаете, че това са координатите на скритото злато.

— Тази вечер проявявате към мен пълно неуважение, лорд Ашби! — най-сетне избухна корсиканецът. — Провесихте ме надолу с главата от онази кула, нарекохте ме лъжец, а после заявихте, че Густав също ви е излъгал! Да, аз разполагах с тази книга. Но цифрите, които лежат пред мен, нямат нищо общо с нея. В момента пътуваме към място, което не си направихте труда да споменете пред мен. Ромът ви е отличен, яхтата ви е страхотна, но въпреки това аз настоявам за обяснение!

През целия си съзнателен живот Ашби беше издирвал съкровища. Въпреки традициите в семейството си той предпочиташе приключението пред финансовите операции със сигурна печалба. Често се случваше да открие отговорите с цената на върховни усилия. Понякога плащаше на информатори, а понякога — както в сегашния случай — просто попадаше на верния отговор.

— С най-голямо удоволствие ще дам обяснения — кимна той.

7

Дания, 1:50 ч.

Хенрик Торвалдсен провери пълнителя и внимателно остави бойната карабина на масата. Седеше под солидните букови греди на тавана в банкетната зала на имението. Древните ризници и картините по стените излъчваха благородство. Около тази маса се бяха събирали прадедите му в продължение на четиристотин години.

До Коледа оставаха три дни. Колко време беше изминало от деня, в който Кай се беше качил на масата? Може би трийсет.

— Слез оттам, Кай! — заповяда съпругата му. — Веднага!

Момчето притича по дългата плоскост, докосвайки с длани позлатените гърбове на високите столове, наредени край нея. Торвалдсен гледаше как синът му заобиколя позлатената украса в средата на масата и скача в прегръдките му.

— И двамата сте невъзможни! — укорително каза съпругата му. — Абсолютно невъзможни!

— Коледа е, Лизет. Нека детето си поиграе. — Малкият се сгуши в скута му. — Той е само на седем, а тази маса е тук от векове.

— Ние ще дойде ли тази година, татко?

Кай беше влюбен в пакостливия елф, който според легендата беше облечен в сиви вълнени дрехи, шапка с пискюл, червени чорапи и бели дървени обувки. Той живееше на таваните на стари ферми и обичаше да си прави шеги.

— За всеки случай трябва да приготвим малко овесена каша.

Торвалдсен се усмихна. Беше чувал приказката от майка си, когато беше на годините на Кай. Според нея на Бъдни вечер на стълбите трябва да се остави купа с овесена каша, която ще умилостиви пакостливия елф. Разбира се, това беше още преди нацистите да избият почти всички мъже от фамилията Торвалдсен, включително баща му.

— Ще приготвим овесена каша — обеща Лизет. — А към нея ще прибавим печена гъска, червено зеле, картофи и оризов пудинг с канела.

— С вълшебния бадем? — прошепна Кай.

— Да, съкровище — разроши кестенявата коса на момчето съпругата му. — С вълшебния бадем. А ти трябва да го откриеш.

Двамата с Лизет не пропускаха да скрият бадема на място, където момчето може да го намери. Самият Торвалдсен обичаше Коледа, тъй като, макар и евреин, баща му изповядваше християнството и семейството не пропускаше нито един празник. Всяка година Лизет украсяваше елхата с ръчно направени играчки от клечки и слама, която по традиция показваха на детето чак след вечерята на Бъдни вечер, на която пееха коледни песни.

Боже, колко много обичаше Коледа! До смъртта на Лизет. А после, след убийството на Кай преди две години, празникът изгуби всякакво значение за него. Оттогава времето се превърна в изтезание. Всяка година сядаше тук, начело на голямата маса, и мълчаливо се питаше защо животът е толкова жесток.

Тази година нещата бяха по-различни.

Протегна ръка и погали черния метал на пушката. В Дания бойните карабини бяха забранени, но той отдавна не се интересуваше от законите.

Възмездие. Това искаше.

Седеше сред дълбоката тишина. Всичките четирийсет и една стаи на имението Кристиангаде тънеха в мрак. Напоследък мракът все повече го привличаше. Той скриваше деформирания му гръбнак, никой не можеше да види лицето му с цвят на обгорял орех. Не беше нужно да подстригва буйната си посребрена коса и рунтавите вежди. В мрака само сетивата имаха значение.

А неговите бяха изострени. Очите му обходиха потъналата в мрак зала, спомените отново го завладяха. Виждаше Кай навсякъде. Лизет — също. Беше човек с огромно богатство, власт и влияние. Единици бяха държавните глави и коронованите особи, които си позволяваха да отхвърлят исканията му. Колекцията му от порцелан бе сред най-добрите в света. Макар да не изповядваше юдаизма, той беше верен приятел на Израел. Миналата година беше рискувал всичко, за да провали плановете на един зловещ фанатик да унищожи тази благословена страна. В същото време подпомагаше благотворителни каузи в различни части на света с милионите на фамилното богатство.

Той обаче беше последният Торвалдсен. Имаше няколко далечни роднини, но и те бяха дяволски малко. Оцелялата през вековете фамилия беше на път да изчезне. Но не преди възмездието.

Той долови отварянето на входната врата, последвано от стъпки по коридора. Невидим стенен часовник отмери два след полунощ. Стъпките спряха на няколко метра от него.

— Току-що се включиха сензорите — обяви мъжки глас.

Джеспър беше с него от дълги години, бе свидетел на радостите и болката, съпътстващи живота му. И ги беше преживял заедно с него.

— Къде? — попита Хенрик.

— Югоизточният квадрат, близо до бреговата ивица. Двама нарушители, които се насочват насам.

— Не си длъжен да го правиш — обади се с тих глас Торвалдсен.

— Трябва да се приготвим.

Възрастният мъж се усмихна. Беше доволен, че старият му приятел не може да го види. През последните две години се беше борил с противоречиви чувства, бе участвал в проекти и каузи, които само временно му позволяваха да забрави гнева и болката, които се бяха превърнали в постоянни негови спътници.

— Нещо от Сам? — попита той.

— Нищо след последното му обаждане. Но Малоун звъня два пъти. Не вдигнах, както ми нареди.

Което означаваше, че Малоун е направил точно онова, което очакваше от него. Беше подготвил капана с изключително внимание. А сега възнамеряваше да го щракне с нужната прецизност.

— Време е да посрещнем гостите — каза Торвалдсен и протегна ръка към карабината.

8

Елиза се наведе напред, за да привлече вниманието на Робърт Мастрояни.

— Между 1689-а и 1815-а Англия води войни в продължение на шейсет и три години. Това означава една година сражения на всеки две, които обаче се използват главно за подготовка на следващата война. Можеш ли да си представиш за какви разходи става въпрос? И това съвсем не е изключение. По онова време цяла Европа живее на бойни начала.

— Искаш да кажеш, че много хора са трупали печалби от това състояние на нещата — отбеляза Мастрояни.

— Точно така. Няма значение кой печели и кой губи, защото правителствата на воюващите страни затъват в дългове, а финансистите получават още по-големи привилегии. Днес същото правят фармацевтичните компании. Лекуват само симптомите, но не и болестта. И трупат огромни печалби.

Мастрояни довърши шоколадовата торта.

— Аз притежавам акции в три от най-големите фармацевтични концерна — каза той.

— Следователно си наясно, че говоря истината.

Тя не сваляше предизвикателния си поглед от лицето му. Мастрояни го издържа, без да мигне, но явно реши да не се конфронтира с нея.

— Тортата беше великолепна — обади се най-сетне той. — Жалко, че свърши.

— Донесла съм ти още едно парче.

— Е, това вече е подкуп.

— Искам да участваш в предстоящите събития.

— Защо?

— Хората като теб са рядка стока. Разполагаш с голямо богатство, власт и влияние. Притежаваш интелект и изобретателен ум. Със сигурност както и на всички нас ти е писнало да споделяш отличните си резултати с алчните и некомпетентни правителства.

— Какво предстои да се случи, Елиза? Посвети ме в тайнството.

Но тя не можеше да стигне толкова далеч. Все още не.

— Нека ти отговоря чрез още някои интересни подробности за Наполеон. Знаеш ли много за него?

— Знам, че е бил нисък. Носел е смешна шапка, а едната му ръка винаги е била скрита под палтото.

— Знаеш ли, че за него за написани повече книги, отколкото за всяка друга историческа личност? С изключение може би на Исус Христос.

— Не знаех, че проявяваш интерес към историята.

— А пък аз не допусках, че можеш да бъдеш такъв инат.

Тя познаваше Мастрояни от няколко години, но не като приятел, а само като бизнес партньор. Той беше собственик на най-големия завод за алуминий в света, имаше силни позиции в автомобилостроенето, авиационната промишленост и, както сам беше отбелязал, във фармацевтиката.

— Омръзна ми да ме притискат — промърмори той. — Особено пък жена, която иска нещо, но не ми казва какво и защо.

Елиза реши, че също може да подмине казаното без коментар.

— Харесва ми написаното от Флобер: Историята е предсказание, обърнато към миналото — подхвърли тя.

— Тези думи могат да принадлежат само на французин — усмихна се Мастрояни. — Винаги съм се дразнил от начина, по който французите решавате всичките си конфликти на вчерашното бойно поле. Сякаш точните отговори се крият единствено в славното минало.

— Понякога се дразни и моята корсиканска половина — кимна Елиза. — Но едно от вчерашните бойни полета наистина предлага поуки.

— В такъв случай ми разкажи за Наполеон — въздъхна той.

Тя продължи само защото упоритият италианец беше идеалният кандидат за член на клуба. Никога не би позволила гордостта й да попречи на внимателното планиране.

— Наполеон изградил невиждана от римско време империя. Седемдесет милиона души били под едноличната му власт. Приемал с еднаква лекота миризмата и на барут, и на пергамент. Фактически сам се провъзгласил за император. Представяш ли си? Едва трийсет и пет годишен, той пренебрегнал папата и сложил на главата си императорската корона. — Елиза направи многозначителна пауза. — Но въпреки невероятното си его Наполеон изградил за себе си само два малки мемориала, които вече не съществуват.

— Ами всички онези сгради и паметници, които е построил? — попита Мастрояни.

— Нито една от тях не е била издигната в негова чест и не носи неговото име. Повечето останали недовършени години след смъртта му. Той лично се противопоставил на намеренията на парижките управници да прекръстят площад „Конкорд“ на площад „Наполеон“.

Тя забеляза, че това е нещо ново за Мастрояни. Слава богу, вече беше крайно време.

— В Рим заповядал разчистването на Форума и Палатинския хълм и реставрирането на Пантеона, без да има дори една паметна плоча, която да напомня за доброто му дело. По същия начин постъпил и в безброй други европейски градове. Не е ли странно?

Мастрояни проми небцето си от десерта с няколко глътки минерална вода.

— Но има и още нещо — продължи Елиза. — Наполеон отказвал да задлъжнява. Той презирал финансистите и ги обвинявал за голяма част от затрудненията, които преживявала Френската република. Разбира се, нямал нищо против да измъква пари, да ги харчи и дори да ги оставя на депозит в банките. Но никога не вземал заеми. В това отношение бил различен от всички владетели преди и след него.

— Нелоша политика — кимна Мастрояни. — Всички банкери са пиявици.

— Ти би ли желал да се отървеш от тях?

Тя разбра, че подобна перспектива е приятна за Мастрояни, но той предпочете да не отговори.

— И Наполеон е бил на твоето мнение — продължи тя. — Категорично отхвърлил американското предложение да купи Ню Орлиънс, но после им продал цялата територия на Луизиана и с получените пари превъоръжил армията си. Всеки друг владетел на негово място би предпочел да запази територията и да изтегли кредит от същите тези пиявици, за да води войни.

— Наполеон отдавна е мъртъв, а светът се промени — въздъхна Мастрояни. — Днес икономиката се крепи единствено върху кредитите.

— Не е така, Робърт — поклати глава Елиза. — Онова, което Наполеон е научил от древния папирус, за който ти споменах, все още е в сила.

Тя забеляза, че е пробудила интереса му.

— Но аз не мога да се възползвам от него, преди да приема предложението ти, така ли? — подхвърли той.

Елиза почувства, че започва да контролира положението.

— Мога да споделя с теб и още нещо — отвърна тя. — То може би ще ти помогне да вземеш решение.

— Как да откажа на жена, която не харесвам, но която въпреки това ми предлага безплатен полет до дома и ме гощава с крехко телешко, отлично шампанско и невероятна шоколадова торта?

— Пак ще те попитам, Робърт: защо си тук, след като не ме харесваш?

Очите му потърсиха нейните.

— Защото съм заинтригуван и ти го знаеш. Да, аз наистина бих желал да се отърва от банкерите и алчните политици!

Елиза стана, пристъпи към страничното кожено канапе и отвори чантичката си „Луи Вюитон“. В ръцете й се появи малка книга с кожени корици, издадена през 1822 г. „Книгата на Съдбата, притежавана и използвана от Наполеон Бонапарт“.

— Даде ми я корсиканската ми баба, която я получила от своята баба — поясни тя и постави малкото томче на масата. — Вярваш ли в пророчества?

— Едва ли.

— Но това тук е уникално. Предполага се, че е намерено от един от съратниците на Наполеон в гробница в Долината на царете близо до Луксор. Наполеон се консултирал с коптски духовник, който устно превел йероглифите пред един от личните му секретари. Той от своя страна го записал на немски (в името на секретността), а после го дал на Наполеон. — Елиза направи кратка пауза и въздъхна. — Разбира се, всичко това е лъжа…

— Защо ли не съм изненадан? — засмя се Мастрояни.

— Оригиналният папирус действително е открит в Египет. Но за разлика от онзи, за който споменах по-рано…

— И отказа да споделиш съдържанието му — вметна Мастрояни.

— Това ще стане само при определени условия.

— Много е тайнствен този твой Парижки клуб — усмихна се гостът й.

— Длъжна съм да бъда внимателна — отвърна тя и посочи книгата на масичката. — Оригиналният текст е бил на гръцки и най-вероятно е бил съхраняван в Александрийската библиотека. Там е имало стотици хиляди подобни ръкописи, унищожени през пети век след Христа. Наполеон е поискал превод, но не на немски. Той не е владеел този език. По принцип е бил зле с чуждите езици. Заповядал е съдържанието на папируса да бъде преведено на корсикански. Никога не се разделял с тази книга и я държал в специално дървено сандъче. То изчезнало по време на злощастната битка при Лайпциг през 1815 година. Говори се, че Наполеон рискувал живота си, за да си го върне. Книгата била намерена от пруски офицер, който я продал на пленен френски генерал, разпознал я като лично притежание на императора. Той възнамерявал да я върне на господаря си, но смъртта го изпреварила. В крайна сметка сандъчето попаднало в ръцете на Мария-Луиза, втората съпруга на Наполеон, която отказала да го последва на заточението на остров Света Елена. След смъртта на императора през 1821 година някакъв немец на име Киршхофер твърди, че императрицата му предала ръкописа с разрешението да го публикува.

Елиза внимателно разтвори книгата.

— Погледни посвещението: НА НЕЙНО ИМПЕРАТОРСКО ВИСОЧЕСТВО, БИВШАТА ИМПЕРАТРИЦА НА ФРАНЦИЯ.

Мастрояни запази каменното изражение на лицето си.

— Искаш ли да опитаме? — попита тя.

— Какво?

— Да предскажем бъдещето ти.

9

Първоначалната преценка на Малоун се оказа правилна. Сам Колинс действително беше малко над трийсет. Неспокойно лице, наивно и същевременно решително, рядка, късо подстригана червеникаворуса коса, прилепнала като перушина към главата му. Говореше с лек австралийски или новозеландски акцент, но дикцията и синтаксисът бяха типично американски. Беше от онези нервни и амбициозни млади мъже, които много държаха да бъдат приемани като петдесетгодишни. Преди време и самият Малоун беше такъв.

С една забележка.

Всички те, включително Малоун, не бяха натрупали грешките, които ги очакваха през следващите двайсет години.

Сам Колинс очевидно беше обърнал гръб на кариерата си в Сикрет Сървис, а Малоун знаеше от личен опит, че когато се провалиш в някоя агенция за сигурност, останалите никога няма да ти подадат ръка.

Маздата направи остър завой и пое по пътя, който водеше навътре в сушата. Земята между магистралата и морето през следващите няколко километра принадлежеше на Хенрик Торвалдсен. Шестнайсет декара от нея се оказаха собственост на самия Малоун, който ги получи като неочакван подарък от датския си приятел.

— Няма да ми кажеш защо си в Дания, нали? — подхвърли той.

— Нека първо решим проблемите на Торвалдсен — отвърна Колинс. — Сигурен съм, че той ще отговори на всичките ти въпроси.

— Още инструкции от страна на Хенрик?

— Да — кимна след кратко колебание Колинс. — Нареди ми да ти отговоря така в случай, че попиташ.

Малоун мразеше да го манипулират, но навиците на Торвалдсен бяха такива. Трябваше да се съобразява с тях, ако иска да научи нещо.

Намали скоростта и колата се плъзна през отворените крила на портала с две бели къщички отстрани. Имението Кристиангаде беше построено преди четиристотин години в края на XVII век от един от предците на Торвалдсен, който изобретателно беше използвал тоновете торф за гориво за производството на фин порцелан. През XIX век компанията „Аделгат Гласверке“ била обявена за официален доставчик на стъкло и порцелан за датския кралски двор — привилегия, която беше запазила и до днес. Нейната продукция беше еталон за високо качество на целия европейски пазар.

Малоун пое по затревената алея с оголени дървета от двете страни. Сградата беше образец на типичен датски барок — три етажа от облицован с тухли варовик, над които се издигаше меден покрив. Едното крило гледаше към сушата, а другото към морето. Всички прозорци бяха тъмни — нещо нормално за късния нощен час.

Но входната врата беше открехната. Което беше необичайно.

Малоун паркира, слезе от колата и тръгна към входа с пистолет в ръка. Колинс го последва. Топлият въздух в къщата бе натежал от аромата на пури и на варени домати. Миризма, която Малоун познаваше добре от предишните чести посещения през последните две години.

— Хенрик? — подвикна Колинс.

Малоун рязко се обърна.

— Да не си полудял?

— Те трябва да знаят, че сме тук.

— Кои те?

— Онези, които са оставили вратата отворена.

— Именно. Затова си затваряй устата!

Малоун прекоси гладките плочи на антрето и стъпи на излъскания паркет в коридора, който извиваше покрай билярдната и оранжерията и свършваше пред кабинета на приземния етаж, частично осветен от бледите лъчи на зимната луна, които проникваха през прозорците. Трябваше да провери нещо. Тръгна към резбования шкаф за оръжие в дъното, изработен от същото кленово дърво като останалите мебели в салона. Добре знаеше, че в него са подредени поне една дузина ловни пушки, няколко пистолета, арбалет и три бойни карабини. Остъклените вратички на шкафа бяха отворени.

От него липсваха една бойна карабина и две ловни пушки. Докосна един от револверите: „Уелби“ с 20-сантиметрова цев, едно от любимите оръжия на Торвалдсен. Последните екземпляри от него бяха произведени през 1945 г. В ноздрите го удари острата миризма на оръжейна смазка. Провери барабана. Оказа се напълно зареден с шест патрона. Торвалдсен не обичаше да излага незаредени оръжия.

Подаде го на Колинс и едва чуто прошепна:

— Надявам се, че умееш да боравиш с това.

Колинс кимна. Напуснаха помещението през най-близката врата. Малоун пое по един коридор и не след дълго стигнаха до нещо като пресечка. От двете му страни се виждаха солидни врати, на голямо разстояние една от друга. Което означаваше, че помещенията зад тях са доста просторни. В дъното се виждаше врата с фронтон, през която се влизаше в спалнята на собственика. Торвалдсен мразеше стълбите и отдавна се беше преместил да спи на партерния етаж.

Малоун пристъпи към вратата и внимателно завъртя топката на бравата. Резбованата врата безшумно се отвори.

Той надникна в помещението. Различи очертанията на тежките мебели. Подът беше покрит с дебел килим, чийто външен край се намираше най-малко на пет крачки от вратата. Малоун напрегна взор по посока на леглото. Издутината между завивките може би означаваше спящо тяло. Но нещо не беше наред. Вниманието му привлече движение вдясно. На прага се появи неясна фигура.

Светлина заля стаята. Той вдигна ръка да предпази очите си и успя да зърне Торвалдсен с пушка в ръка. Дулото беше насочено в гърдите му.

Миг по-късно от гардероба се появи Джеспър с пистолет в ръка.

Едва сега Малоун забеляза телата. Двама души лежаха на пода зад широкото легло.

— Взеха ме за глупак! — съобщи Торвалдсен.

Малоун не беше особено възхитен от капана. На мишката никога не й е забавно.

— Има ли причини да съм тук? — попита той.

— Беше изчезнал някъде — отвърна Торвалдсен и свали оръжието.

— Лични проблеми.

— Говорих със Стефани и тя ми разказа всичко. Съжалявам, Котън, сигурно е било ужасно.

Малоун оцени загрижеността на приятеля си.

— Всичко е приключено и забравено — увери го той.

Датчанинът се отпусна на леглото и отметна завивките. Отдолу бяха струпани възглавници.

— За съжаление тези неща никога не приключват — въздъхна той.

Малоун посочи труповете.

— Тези ли нападнаха книжарницата ми?

Торвалдсен поклати глава и се извърна към Колинс.

— Добре ли си, Сам?

— Да. Котън ми помогна да се измъкна.

Малоун отбеляза болката в очите на приятеля си.

— Отне ми две години, Котън — прошепна Торвалдсен. — Но най-после успях да открия убийците на сина си.

10

— Наполеон вярвал във всякакви предсказания и пророчества — продължи разказа си Елиза. — Такива са всички корсиканци. Веднъж баща му казал, че съдбата на всеки е написана на небето. И бил прав.

Мастрояни не изглеждаше впечатлен. Но тя не се отказваше лесно.

— Първата му съпруга Жозефин била креолка от Мартиника, където били популярни вуду и други магии. Преди да напусне острова и да отплава за Франция, тя отишла при пророчица, която й предсказала много неща: че ще се омъжи млада, ще бъде нещастна, а след като овдовее, ще стане по-важна дори от кралицата на Франция. — Елиза замълча, после тихо добави: — Тя се омъжила на петнайсет, страдала много, овдовяла рано, а после станала не кралица, а императрица на Франция.

— Отново типичното за французите връщане към миналото — сви рамене Мастрояни.

— Може би. Майка ми живя според предсказанията в тази книга. Отначало и аз бях като теб, но постепенно се промених.

Тя разтвори тънката книжка.

— Търсят се отговори на трийсет и два въпроса, някои от които са съвсем прости. Ще доживея ли до дълбока старост? Ще се възстанови ли болният? Имам ли врагове и колко са те? Ще получа ли наследство? Но има и други, доста по-сложни. За тях е позволено да си помислиш, преди да ги формулираш, а дори и да промениш някои думи. — Тя плъзна томчето към него. — Избери си един въпрос. Най-добре нещо, на което знаеш отговора. Изпробвай силата му.

Мастрояни сви рамене и развеселено намигна.

— И бездруго няма какво да правиш — подтикна го Елиза.

Той се предаде и започна да разглежда списъка. След известно време показалецът му се спря върху листа.

— Този. Ще имам ли син или дъщеря?

Тя знаеше, че се беше оженил за трети път преди около година. Съпругата му беше с двайсетина години по-млада от него. Мароканка, ако не грешеше.

— Нямах представа. Бременна ли е?

— Да видим какво ще каже оракулът.

Леко потрепване на веждата издаде подозренията му.

Елиза побърза да му подаде бележник и писалка.

— Начертай няколко вертикални линии на страницата, но да не бъдат по-малко от дванайсет. После можеш да спреш, когато пожелаеш.

Той я погледна странно.

— Така става — увери го тя. Мастрояни се подчини.

— А сега начертай още четири реда вертикални линии, по една на ред, точно под първия. Не мисли, а просто го направи.

— Най-малко дванайсет?

— Не. Колкото пожелаеш.

Очите й проследиха движението на писалката.

— Сега преброй пет реда. Ако се получи чифт, сложи две точки отстрани. Ако е тек — една.

Той помисли за момент и направи изчисленията, завършвайки с колона от пет реда точки.

Тя разгледа резултатите.

— Два тека, три чифта. Това достатъчно произволно ли е за теб?

Той кимна.

— Избрал си трийсет и втория въпрос — разтвори книгата Елиза и посочи с пръст трийсет и втория ред в дъното. — Тук в началото на страницата са записани възможностите на точките. В колоната на твоя избор — два чифта и три тека — отговорът е „Р“.

Прелисти книгата и откри страницата, която започваше с главно Р.

— Страницата с отговорите съдържа същата комбинация на точките. Отговорът на оракула е на третия ред от горе на долу.

Мастрояни бавно пое разтворената книга. На лицето му се изписа удивление.

— Изумително! — прошепна той.

Тя си позволи едва забележима усмивка.

— „Ще ти се роди син, който ще ти създава много грижи, ако не получи своевременни корекции“ — прочете на глас Мастрояни. — Всъщност ще имам син. Научихме го едва преди няколко дни. Последните изследвания показаха, че той развива физически недъг, който лекарите искат да отстранят още преди раждането. Операцията е рискована и за майката, и за детето. Не сме споделили проблема с никого, защото лечението все още се обсъжда. — Смайването бавно напусна лицето му. — Как е възможно това?

— Съдба.

— Може ли да опитам още веднъж?

— Оракулът предупреждава да не се задава повече от един въпрос на ден — поклати глава тя. — Не се препоръчва и задаването на един и същ въпрос в рамките на един лунен цикъл. По-точни са въпросите, зададени на лунна светлина. Нали малко след полунощ се насочихме на изток, към слънцето?

— Което означава, че предстои раждането на нов ден.

Тя само се усмихна.

— Признавам, че наистина съм силно впечатлен, Елиза. Възможните отговори на моя въпрос са трийсет и два, но въпреки това аз случайно избрах онзи, който ме задоволява.

Тя придърпа бележника и го отвори на нова страница.

— Днес не съм се съветвала с оракула. Нека опитам.

Пръстът й спря на въпрос № 28.

Ще успея ли в сегашните си начинания?

— Това за мен ли се отнася? — попита с променен тон Мастрояни.

— Да — кимна тя. — Дойдох в Ню Йорк специално за теб. — В очите й се появи решителност. — Ти си перфектният избор за нашия екип. Мислих много и се спрях на теб.

— Ти си безскрупулна жена, Елиза — въздъхна той. — Дори още по-лошо — безскрупулна жена с план!

— Животът е труден — сви рамене тя. — Цената на петрола скача неконтролируемо, инфлацията се заменя от рецесия и обратно. Правителствата са безпомощни. Или печатат пари, което увеличава инфлацията, или затягат коланите по посока на рецесията. Стабилността е само спомен от миналото. Но аз открих начин да се справя с всичко това.

— Дали ще проработи?

— Вярвам, че да.

Смуглото му лице се опъна, в очите му най-сетне проблесна решителност. Предприемачът у него беше наясно с проблемите, пред които бяха изправени хора като нея. Светът наистина се променяше. Нещо трябваше да се направи. А тя може би наистина имаше решението.

— Първоначалната вноска за членство е двайсет милиона евро — добави Елиза.

— Няма проблем — сви рамене той. — Но предполагам, че имаш и други източници на приходи.

— Милиарди — кимна тя. — Чисти и непокътнати.

— Добре — рече Мастрояни и посочи тънката книжка. — Хайде, направи го. Накарай оракула да отговори на въпроса ти.

Тя хвана писалката и начерта пет реда вертикални линии, после преброи всеки ред. Всичките бяха четни числа. След консултация с графиката се оказа, че отговорът е на буквата Q. Тя прелисти страниците и намери посланието.

Забеляза нетърпението му и на лицето й се появи лека усмивка. Най-после беше успяла да привлече цялото му внимание.

— Искаш ли да ти го прочета?

Той кимна.

— Провери внимателно позицията на набелязания партньор. Действай без страх, ако тя отговаря на твоята. И двамата ще бъдете щастливи.

— Оракулът май знае какво смятам да направя — промърмори той.

Тя замълча. Тишината в кабината се нарушаваше само от равномерното свистене на реактивните двигатели. Скептичният италианец беше научил току-що нещо, което тя винаги бе знаела благодарение на своите майка и баба корсиканки: потеклото бе наистина от изключително значение.

Мастрояни протегна ръка и тя я стисна. Дланта му беше леко изпотена.

— Разчитай на мен в това, което си намислила.

— Все още ли не ме харесваш? — пожела да узнае тя.

— Нека си спестим мнението ми по този въпрос.

11

Малоун реши да се поразходи, за да си проветри главата. Съдебното заседание започна рано и продължи без почивка чак до обяд. Не изпитваше глад, но беше жаден. Видя кафенето в далечния край на площада и се насочи натам. Тази задача беше лесна и различна от останалите. Трябваше да се увери с очите си, че наркопласьорът убиец ще получи заслужена присъда. Жертвата — агент на АБН от Аризона — беше екзекутирана в северната част на Мексико. Впоследствие се оказа, че е бил личен приятел на президента на САЩ Дани Даниълс — факт, на който се дължеше специалното внимание на Вашингтон към съдебния процес. Делото продължаваше вече четвърти ден, присъдата се очакваше най-късно утре. Обвинението беше свършило добра работа, доказателствата бяха многобройни и неоспорими. По частен път Малоун беше научил, че обвиняемият се намира във война с мексиканските си конкуренти, за които съдебният процес беше отличен начин да се отърват от един опасен съперник.

Някъде наблизо се разнесе камбанен звън, почти неразличим сред грохота на Мексико Сити. По затревения площад се разхождаха хора, други седяха под сянката на разцъфналите дървета, чиито ярки цветове смекчаваха мрачната сивота на околните сгради. Фонтан от син мрамор изхвърляше тънки струи пенлива вода в топлия въздух.

До слуха му достигна пропукване, последвано от още едно.

Монахинята в черни дрехи на петдесетина метра от него рухна на земята. Нови две пропуквалия. Друга жена се просна по очи.

Разнесоха се писъци на ужас. Хората по площада се разбягаха, сякаш дочули сигнал за предстояща бомбардировка. Очите му се спряха на група момиченца в строги сиви униформи. Още монахини. Жени с ярки поли, мъже в тъмни делови костюми. Всички бягаха, обзети от паника.

Малоун огледа площада, по който продължаваха да падат тела. В крайна сметка успя да засече стрелците — двама мъже на петдесетина метра от него. Единият беше на коляно, другият — прав.

Той бръкна под сакото си за беретата. Мексиканците му бяха разрешили да я задържи по време на престоя си. Прицели се и натисна спусъка. Повали и двамата с по един изстрел в главата. Видя още тела по земята. Никой на никого не помагаше. Всички бягаха. Малоун свали пистолета.

В същия момент екна единичен изстрел. Нещо разтърси лявото му рамо. Отначало не усети нищо, после мощен електрически заряд прониза тялото му и достигна мозъка. Изпита агонизиращата болка, която познаваше. Бяха го простреляли. Иззад редицата храсти се появи фигурата на мъж. Къдравата коса под килната настрани омачкана шапка беше единственото нещо, което направи впечатление на Малоун.

Болката се усили. Кръвта от раненото рамо бързо попиваше в ризата му. Нали задачата беше безопасна, по дяволите? Присъствие в съдебната зала и нищо повече. В душата му нахлу гняв, решителността му се завърна. Очите на нападателя гледаха дръзко, устата му беше разтеглена в иронична усмивка. Явно се колебаеше дали да довърши започнатото, или просто да избяга. В крайна сметка реши второто и се обърна.

Малоун усещаше, че губи равновесие, но стисна зъби и натисна спусъка.

И до ден-днешен не помнеше дали всъщност беше натиснал спусъка. По-късно му казаха, че е стрелял три пъти. Два от куршумите бяха попаднали в целта, ликвидирайки нападателя на място.

Крайният резултат? Седем убити и девет ранени.

Сред жертвите бяха младият дипломат Кай Торвалдсен от датското посолство и мексиканската прокурорка Елена Рамирес Рико, които обядвали в кафене на площада.

Десет седмици по-късно в Атланта се появи възрастен мъж с изкривен гръбнак, който пожела да се срещне с него. Малоун го покани в кабинета си, без да има никаква представа как Хенрик Торвалдсен е успял да го открие.

— Дойдох да се срещна с човека, който ликвидира убиеца на сина ми — рече Торвалдсен.

— Защо?

— За да ви благодаря.

— Можехте просто да се обадите по телефона.

— Научих, че и вие сте били на косъм от смъртта.

Малоун само сви рамене.

— Научих още, че напускате държавната си служба и сте си подали оставката като военен.

— Знаете доста много.

— Знанието е най-големият лукс на този свят.

Малоун не беше впечатлен.

— Благодаря за потупването по рамото — рече той. — За съжаление там имам една дупка, която продължава да ме боли. А сега бихте ли си тръгнали, моля?

Торвалдсен не помръдна от мястото си на канапето. Очите му шареха из разхвърляната дневна и съседните стаи, които се виждаха през арките без врати. Претъпканите с книги полици бяха толкова много, че напълно скриваха степите.

— Много обичам книгите — каза гостът. — Цял живот ги колекционирам.

— Какво искате?

— Мислили ли сте за бъдещето си?

— Май ще отворя антикварна книжарница — отвърна Малоун и посочи помещението. — Имам достатъчно стока.

— Отлична идея — кимна Торвалдсен. — Аз продавам една, стига да ви хареса.

Малоун реши, че може да се включи в играта. Но нещо в странните светли точици в очите на по-възрастния мъж: му подсказваше, че той говори сериозно. Жилестите му ръце започнаха да ровят из джобовете на сакото. На канапето се появи визитна картичка.

— Това е личният ми телефон. Ако проявявате интерес, обадете ми се.

Това се беше случило преди две години. В момента Малоун гледаше втренчено лицето на Хенрик Торвалдсен. Ролите им се бяха разменили. Приятелят му беше този, който се нуждаеше от помощ.

Торвалдсен седеше на ръба на леглото. Карабината лежеше в скута му, лицето му беше загрижено.

— Пак сънувах Мексико Сити — обади се Малоун. — Все същият кошмар. Не мога да застрелям третия нападател, и толкоз!

— Но го направи.

— Насън не мога, но не знам защо.

Торвалдсен се извърна към Сам Колинс.

— Добре ли си?

— Отидох право при мистър Малоун, както ми наредихте…

— Наричай го Котън.

— Добре. Котън се погрижи за тях.

— Но книжарницата ми отново е унищожена — вметна Малоун.

— Застрахована е — възрази Торвалдсен.

— Защо тези хора преследваха Сам? — погледна го в очите Малоун.

— Надявах се, че няма да го направят. Идеята беше, че ще преследват мен, и затова го изпратих в града. Но те явно са били на крачка пред мен.

— Какви ги вършиш, Хенрик?

— Издирването ми продължи цели две години. Бях сигурен, че има още нещо, свързано с онзи инцидент в Мексико Сити. Касапницата не беше терористичен акт, а предумишлено убийство.

Малоун замълча в очакване.

— Този млад човек е изключително умен — продължи Торвалдсен, насочвайки пръст към Колинс. — Но началниците му просто не го разбират.

Малоун забеляза сълзите, които проблеснаха под клепачите на приятеля му. Това никога не се беше случвало.

— Той много ми липсва, Котън — прошепна възрастният мъж, без да отделя очи от лицето на Колинс.

Малоун пристъпи напред и сложи ръка на рамото му.

— Защо трябваше да умре? — тихо добави Торвалдсен.

— Ти ми кажи — отвърна Малоун. — Защо умря Кай?

— Как се чувстваш, тате?

Торвалдсен очакваше с нетърпение седмичното обаждане на Кай. Харесваше му, че синът му продължава да го нарича „тате“, въпреки че беше вече на трийсет и пет и бе част от елитния дипломатически корпус на Дания.

— Добре съм, сине. Чувствам се малко самотен в огромната къща, но Джеспър прави всичко възможно да ми разнообрази живота. Редовно се караме за поддръжката на градината, защото той обича да подрязва всичко. Голям инат е!

— Но в крайна сметка винаги е прав, нали? Ние с теб отдавна го знаем.

— Това никога няма да му го призная — засмя се Торвалдсен. — Как вървят нещата отвъд океана?

Кай беше поискал назначение в Мексико Сити и датското Външно министерство беше удовлетворило молбата му. Още от юношеска възраст синът му проявяваше голям интерес към ацтеките и тяхната култура.

— Мексико е невероятна страна. Объркана, нервна и хаотична, но същевременно предизвикателна и много романтична. Радвам се, че съм тук.

— А какво става с младата дама, с която си се запознал?

— Елена е прекрасна!

Елена Рамирес Рико работеше в специалния следствен екип към главната прокуратура на Мексико Сити. Кай беше споменал за професията й съвсем бегло, предпочитайки да говори за самата нея. Явно сериозно се бе увлякъл.

— Трябва да я доведеш на гости.

— Вече говорихме по този въпрос. Най-вероятно ще стане за Коледа.

— Чудесно! Сигурен съм, че ще й хареса как датчаните празнуват Коледа, но не и времето…

— Тя ми показа много археологически обекти. Познава много добре историята на страната си.

— По всичко личи, че я харесваш.

— Така е, тате. Напомня ми за мама. Същата топлина, същата усмивка…

— Значи трябва да е много красива.

— Елена Рамирес Рико е била обвинител по дела за престъпления, свързани с културното наследство — поясни Торвалдсен. — Главно кражби на произведения на изкуството, които са много разпространени в Мексико. Предстояло й да обвини двама души — испанец и англичанин. Важни играчи в бизнеса с крадени произведения на изкуството. Убита е в навечерието на процеса.

— Но защо са я убили? — вдигна вежди Малоун. — Делото би трябвало да продължи с друг прокурор…

— Така и станало — кимна Торвалдсен. — Но новият прокурор свалил обвиненията.

Той погледна приятеля си в очите сякаш за да се увери, че разбира за какво става въпрос.

— Кои са били обвиняемите? — попита Малоун.

— Испанецът се казва Армандо Кабрал. А англичанинът е лорд Греъм Ашби.

12

Корсика

Ашби седеше на канапето и отпиваше от чашата с ром, наблюдавайки корсиканеца срещу себе си. „Архимед“ продължаваше да плава на север, следвайки скалистата крайбрежна ивица на Кап Корс.

— Четиримата германци са оставили нещо на петия — каза най-сетне той. — Дълго време се е смятало, че това е само слух, но аз открих, че е истина.

— Благодарение на информацията, която аз ви предоставих преди няколко месеца — обади се корсиканецът.

— Така е — кимна Ашби. — У теб бяха липсващите парченца от пъзела. Затова щедро споделих всичко, което знаех, и ти предложих процент. А ти прие.

— Така беше. Но не открих нищо. Защо водим този разговор? Защо съм пленник?

— Пленник ли? Нищо подобно. Просто правим едно кратко приятелско пътешествие с моята яхта.

— Приятелите не прибягват до насилие помежду си.

— Но и не се лъжат.

Ашби беше влязъл в контакт с корсиканеца преди повече от година, когато научи за контактите му с петия германец. Според легендата, един от четиримата войници, екзекутирани от Хитлер, кодирал местонахождението на съкровището и се опитал да използва информацията, за да сключи сделка. За негово нещастие нацистите не приели пазарлъка или просто го измамили. Корсиканецът насреща му, който със сигурност се опитваше да разбере докъде ще стигне всичко, беше попаднал на онова, което беше останало след смъртта на нещастния германски войник — невинна книжка за живота на Наполеон, която четял в килията си, преди да бъде екзекутиран.

— Този човек е научил за „Възелът на маврите“. И така създал онези писма — добави Ашби и посочи масата. — А след войната петият участник ги открил в конфискуваните германски архиви. За съжаление той не успял да научи заглавието на книгата — нещо, което, колкото и невероятно да звучи, си направил ти… Аз от своя страна отново открих писмата и при последната ни среща ти ги показах, като по този начин ти доказах своята добронамереност. Ти обаче не спомена, че знаеш заглавието на книгата.

— Кой казва, че го знам?

— Густав.

По лицето на корсиканеца се изписа ужас.

— Какво му причинихте? — отново попита той.

— Платих му за информацията и нищо друго. Густав е приказлив човек и поразителен оптимист. В момента е доста богат.

Ашби млъкна и зачака реакцията.

На прага се изправи Гилдхол и кимна. Това означаваше, че са близо до целта на пътуването. Двигателите заглъхнаха и яхтата намали ход. Ашби му направи знак да се оттегли.

— А ако аз дешифрирам „Възелът на маврите“? — попита корсиканецът, явно успял да направи връзката.

— Ще станеш богат.

— Колко богат?

— Един милион евро.

— Съкровището струва стократно повече! — засмя се той.

— Ако изобщо съществува — възрази Ашби и стана от канапето. — Самият ти допускаш, че всичко може да се окаже една легенда.

Той отиде към другия край на салона, взе една черна торба и изсипа съдържанието й на масата. Пачки евро.

— Един милион, всичките за теб — каза англичанинът. — И приключваш с издирванията.

Корсиканецът се наведе и затвори тънката книжка.

— Вие сте страшно убедителен, лорд Ашби.

— Всеки си има цена.

— Римските цифри са ясни. На най-горния ред са номерата на страниците. На средния е броят на редовете, а най-отдолу е посочена позицията на думата. Трите реда са свързани по диагонал.

Ашби мълчаливо наблюдаваше как корсиканецът разгръща старата книга и намира страница 95, ред 4, дума 7.

— „Санта“ — промърмори той. — Дума без смисъл. Но ако към нея прибавим съседните две думи, получаваме „Кулата „Санта Мария“.

Изчисленията бяха повторени още четири пъти.

Кулата Санта Мария, манастир, гробище, маркер, Меневал.

— Добре подбрана книга — констатира Ашби. — Текстът обхваща заточението на Наполеон на остров Света Елена, плюс ранните му години в Корсика. Всички думи са тук. Онзи германец никак не е бил глупав.

— Тайната му е останала неразкрита цели шейсет години — кимна корсиканецът и се облегна назад. — Но сега тя е пред очите ни.

Приятелската усмивка на Ашби имаше за цел да разведри атмосферата.

Корсиканецът сведе поглед към парите.

— Вие със сигурност сте богат човек, лорд Ашби — каза той. — Защо ви е това съкровище?

— А ти защо питаш?

— Издирвате го просто ей така, за удоволствие?

В главата на Ашби изплуваха тайните планове, свързани с добре пресметнат риск.

— Изгубените неща винаги са ме интересували — отвърна той.

Яхтата спря.

— А аз търся за пари — усмихна се корсиканецът и вдигна пачка евро. — Не притежавам такава голяма яхта като вашата.

Ашби с облекчение установи, че тревогата по време на плаването му от Франция най-после започва да се стопява. Целта беше близо. Но той изобщо не беше сигурен, че цената си струва. Това е проблемът при изгубените неща — понякога целта не оправдава средствата.

Сегашният пример беше типично доказателство.

Никой не знаеше дали шестте дървени сандъка чакат да бъдат открити и какво има в тях. Може би щеше да се окаже, че съдържат сребърни съдове и няколко златни бижута. Нацистите грабели каквото им попадне. Но той не се интересуваше от дреболии, а корсиканецът грешеше. Съкровището му трябваше, и то страшно много.

— Къде сме? — най-после попита гостът.

— На север от Макинаджо.

Районът на Кап Корс над Бастия беше осеян със стари наблюдателни кули, изоставени манастири и римски църкви. Най-северната му част беше обявена за национален резерват, с малко пътища и още по-малко хора. Там беше царството на чайките и кормораните. Ашби си беше направил труда да проучи географията на мястото. Кулата „Санта Мария“ представляваше полусрутена триетажна сграда, която се издигаше в морето, на няколко метра от брега. Била построена от генуезците през XVI в. като наблюдателен пост. На стотина метра от брега се намираше параклисът „Санта Мария“, построен през XI век. Някогашен манастир, днес той беше туристическа атракция.

Кулата „Санта Мария“, манастир, гробище, маркер, Меневал.

Ашби погледна часовника си.

Още не. След малко.

— Изпий си питието — подхвърли той и посочи чашата пред корсиканеца. — А след като приключиш, ще се качим на лодката, която ще ни отведе на брега. Дойде времето да приберем златото на Ромел.

13

Дания

Сам гледаше Торвалдсен с дълбока тревога. Спомнил си думите на своя инструктор в Сикрет Сървис: „Развълнуваш ли човека, той започва да мисли. Ядосаш ли го, той се прецаква“.

А Торвалдсен беше ядосан.

— Тази вечер ти уби двама души — изтъкна Малоун.

— Ние знаехме, че ще се стигне до това.

— Кои „ние“?

— Джеспър и аз.

Сам погледна към мълчаливия Джеспър, който очевидно беше съгласен с тези думи.

— Бяхме готови и чакахме — добави Торвалдсен. — Миналата седмица се опитах да те открия, но ти не беше в града. Радвам се, че се върна, защото искам да се погрижиш за Сам.

— Как разбра за Кабрал и Ашби?

— От частните детективи, които наех. Работиха почти две години.

— Никога не си споменавал за тях.

— Не засягаше отношенията ми с теб.

— Ти си мой приятел. Мисля, че ги засяга.

— Може би си прав — кимна Торвалдсен. — Но аз избрах да действам сам. Преди няколко месеца научих, че Ашби се е опитал да подкупи Елена Рико. Тя отказала, а той наел хора да я застрелят. Нея, Кай и още много други, за да прикрие истинската причина за престъплението.

— Доста крайно решение — отбеляза Малоун.

— Но достатъчно ясно като послание към наследника на Рико, който проявява доста по-голяма сговорчивост.

Сам мълчеше и слушаше, смаян от промяната в живота си. Само преди две седмици той беше незначителен агент в Сикрет Сървис и се занимаваше с проследяването на съмнителни парични преводи, безнадеждно затънал в огромния лабиринт на електронните база-данни. На практика това бяха проверки на сведенията, получени от оперативни агенти. Самият той отдавна мечтаеше да се включи в оперативната работа, но никой не му предлагаше подобен шанс. Беше убеден, че може да се справи — за това свидетелстваше поведението му в книжарницата на Малоун, но сега, гледайки труповете на пода, изпита известни съмнения. Дали би могъл да убие тези хора, както го бяха направили Торвалдсен и Джеспър?

Безмълвно наблюдаваше как Джеспър разгъва два големи чувала до труповете. Фактически той никога не беше виждал застреляни хора. Не беше подушвал ръждивия мирис на кръвта, не беше надзъртал в безжизнено изцъклени очи. Дали можеше да се оправи с труповете, както го направи Джеспър, напъхвайки ги в чувалите спокойно и с някакво хладно безразличие?

— Кой е Греъм Ашби? — попита Малоун. — Сам ми спомена нещо за него, доколкото разбрах, по твое настояване.

В гласа му се долавяше загриженост и раздразнение.

— Аз мога да отговоря — обади се Сам. — Ашби е много богат, от стар английски род, наследник на огромно състояние. Никой не може да каже на колко възлиза то, защото повечето от активите му са скрити. Преди няколко години е било разкрито участието му в „Търсачи на изгубени антики“, група хора, които крадат вече откраднати произведения на изкуството и ги търгуват помежду си.

— Помня — кимна Малоун. — Заговори се за тях, когато откриха Кехлибарената зала.

— Заедно с още куп изгубени съкровища, намерени при претърсването на домовете на участниците — кимна Сам. — Ашби бил замесен, но нищо не било доказано. Армандо Кабрал работил за един от тях. Тези хора се занимавали с реалното колекционерство. — Той направи кратка пауза и добави: — Или с кражбите, в зависимост от гледната точка.

Малоун започна да включва.

— Ашби е имал неприятности, свързани с „колекционерството“ в Мексико Сити, така ли?

— Именно — кимна Торвалдсен. — Делото набирало сила. Елена Рамирес Рико била на прав път. Успяла да направи връзката между Кабрал и Ашби и затова се стигнало до решението да бъде ликвидирана.

— Има и още — подхвърли Сам.

Малоун се извърна към него.

— Ашби е свързан и с друга тайна групировка, която работи в по-големи мащаби.

— Твърдение на оперативния агент или заключение на уебдизайнера? — недоверчиво го погледна Малоун.

— Това е истината — тръсна глава Сам. — Главната им цел е да предизвикат хаос в световната финансова система.

— Което се случва и без тяхна помощ — отбеляза Малоун.

— Ясно е, че ме смяташ за побъркан, но икономиката е много силно оръжие. Може би най-мощното оръжие за масово унищожение.

— Откъде знаеш за тази конспиративна група?

— Някои от нас се интересуват накъде върви светът. Един мой познат в Париж разкри тази афера. Все още са в началото, пробват се на различните валутни пазари. Дребна работа, забележима само за хората, които следят нещата отблизо.

— Такива като теб и приятелите ти, а? Вероятно сте предупредили началниците си, но те не са ви обърнали внимание. Предполагам, че не сте им предложили достатъчно доказателства.

— Точно така — кимна Сам. — Но те наистина действат и Ашби е един от тях.

— Запознах се със Сам преди около година, Котън — намеси се Торвалдсен. — Попаднах на неговия уебсайт и нестандартните му теории, най-вече на мнението му за Ашби. Много неща изглеждат убедителни. — Възрастният мъж се обърна към Сам и се усмихна. — Той е умен и амбициозен. Но ти със сигурност умееш да забелязваш подобни качества, нали?

— Добре, добре — ухили се Малоун. — И аз съм бил млад. Предполагам, че Ашби знае за интереса ти към него, а също и за Сам.

— Не мога да твърдя — поклати глава Торвалдсен. — Гостите ни тази вечер са били изпратени от Кабрал, когото умишлено провокирах. Не бях сигурен, че мишената ще бъде Сам. Надявах се, че гневът на Кабрал ще бъде насочен към мен, но за по-сигурно казах на Сам да се обърне към теб в случай на нужда.

Джеспър започна да влачи единия от чувалите към вратата.

— Дошли са с яхта — добави Торвалдсен. — Утре ще я открият изоставена някъде в Йоресунд, далеч оттук.

— А сега какво мислиш да правиш? — попита Малоун.

Торвалдсен изведнъж задиша учестено и Сам разтревожено го погледна.

— Ашби предпочита да се сдобива със съкровища и произведения на изкуството, които или са неизвестни, непотърсени, или крадени — отвърна накрая Торвалдсен. — По този начин избягва юридическите битки, адвокатите и най-вече пресата. Аз си направих труда да проуча „Търсачи на изгубени антики“. Оказа се, че действат отдавна и го правят доста умно, като крадат онова, което вече е откраднато. Човекът на Ашби се казва Гилдхол и още работи за него. Непосредствено след разкриването на „Търсачите“ Кабрал бил нает от Ашби за изпълнението на някои по-специфични задачи, а именно прибирането на неща, останали извън полезрението на специализираните органи. Ашби притежава техния списък, който е наистина внушителен. Но той може би вече се е заел с нещо много по-мащабно. — Торвалдсен се извърна към Сам. — Твоята информация е много полезна. До този момент не виждам грешка в анализите ти за Ашби.

— Но не виждаш и финансова конспирация, така ли? — подхвърли Малоун.

— Ашби има приятели навсякъде — сви рамене датчанинът. — Нищо чудно, тъй като е собственик на една от най-големите английски банки. Честно казано, моето разследване се ограничава само до връзките му с Кабрал…

— Но защо са тези игри? — прекъсна го Малоун. — Защо просто не го убиете? Така ще сложите точка на всичко.

Отговорът беше очевиден за Сам.

— Защото ми вярвате — забързано рече той. — Защото знаете, че конспирация съществува!

Лицето на Торвалдсен светна от задоволство за пръв път от доста време насам.

— Никога не съм казвал, че не ти вярвам.

— Какво знаеш, Хенрик? — попита Малоун. — Ти никога не действаш на тъмно. Кажи ми какво криеш!

— Сам, помогни на Джеспър да пренесе втория труп до лодката — обърна се към Колинс Торвалдсен. — Моят приятел остарява, макар да не го признава. Вече не е пъргав както някога.

На Сам не му стана много приятно, но си даде сметка, че Торвалдсен иска да говори с Малоун насаме. Все пак беше външен човек и не можеше да има претенции. И тук, както в Сикрет Сървис, той беше дребна риба. Беше изпълнил молбата на Торвалдсен да се свърже с Малоун, но и му беше помогнал при неутрализирането на нападателите в книжарницата. Тоест беше доказал, че има качества. В първия момент понечи да протестира, но после се отказа. През последната година беше казал твърде много неща на началниците си във Вашингтон, което бе достатъчно, за да го уволнят. Отчаяно му се искаше да участва в плановете на Торвалдсен. Преглътна гордостта си и се подчини.

Когато Джеспър се върна, той пристъпи към него.

— Нека ти помогна.

Малоун проследи с очи първия му опит да се докосне до труп в найлонов чувал, после подхвърли:

— Какво още знаеш за финансовата групировка, която спомена преди малко?

— Приятелят ми във Франция със сигурност знае повече — отговори Сам.

— Тя има ли си име?

— Да. Парижкият клуб.

14

Корсика

Ашби стъпи на мръсния пясъчен бряг на Кап Корс. На хоризонта на изток мигаха светлините на Елба. На двайсетина метра от него, плискана от вълните, тъмнееше кулата „Санта Мария“. Развалините под нея излъчваха безнадеждност. Въздухът беше мек. Температурата не падаше под 18 градуса — една от причините, които привличаха туристите на острова и през зимата.

— В манастира ли отиваме? — попита корсиканецът.

Ашби вдигна ръка и лодката се отдалечи към „Архимед“, пуснал котва близо до брега. По-късно щеше да се свърже с нея по радиостанцията, която носеше със себе си.

— Разбира се — отвърна на въпроса той. — Според картата е някъде тук, съвсем наблизо.

Поеха по едва забележимата пътечка, като стъпваха внимателно сред острите скали. В ноздрите го удари характерния аромат на розмарин, лавандула, див чай, хвойна, смола и мирта. Далеч по-слаб по това време на годината, но приятен. През пролетта и лятото той властваше над целия остров, потънал в розови и жълти цветове. В главата му изплуваха думите на Наполеон по време на първото му заточение на Елба — когато духа западният вятър, той носи аромата на родната Корсика. Представи си, че е един от пиратите маври, нападали тези брегове в продължение на столетия и използвали скалите, за да не могат да открият следите им. За да се защитят от набезите им, генуезците построили множество наблюдателни кули. „Санта Мария“ беше една от тях — кръгла, висока около двайсет метра, с четириметрови каменни стени. В долната й част били резервоарите за вода, в средата — жилищните помещения, а най-горе — наблюдателният пост и бойната площадка. Едно забележително строително постижение.

Беше му приятно да върви по стъпките на историята. През една тъмна нощ на 1943 г. петима мъже бяха осъществили една необикновена мисия, чийто замисъл и значение Ашби успя да схване едва през последните три седмици. За съжаление на успеха на операцията бяха попречили действията на глупака, който в момента крачеше пред него. На това трябваше да се сложи край. Тук, още тази вечер. Предстояха далеч по-важни събития.

Изкачиха нисък хълм и навлязоха в горичка от дъбове, орехи и маслини. Отвсякъде ги обграждаше дълбока тишина. Не след дълго пред очите им се появи тъмният силует на параклиса „Санта Мария“. Манастирът около него беше построен през XI век — висок, тъмносив правоъгълник от слюдест гранит с дъсчен покрив и камбанария.

— Къде отиваме? — закова се на място корсиканецът. — Никога не съм идвал тук.

— Не познаваш този национален паметник? — подхвърли Ашби. — Всички жители на острова идват тук.

— Аз живея на юг. Там си имаме други природни забележителности.

— Казаха ми, че зад манастира има гробище — продължи Ашби и посочи вляво.

После пое напред по осветената от луната пътека. Наоколо не се виждаха никакви светлини. Най-близкото село се намираше на километри оттук.

Заобиколиха древната постройка и се отправиха към високия железен портал на гробището. Проучванията му сочеха, че средновековните жители на Кап Корс се радвали на доста голяма свобода, предоставена им от генуезките им господари. Населяващи северните части на острова, покрити с негостоприемни планини, те бяха печелили както от французите, така и от италианците. Властта държали две стари фамилии — Да Джентиле и Да Маре. В гробовете зад манастира от стотици години почиваха тленните останки на мнозина от тях.

Внезапно в мрака пред тях блеснаха три ярки снопа светлина. Електрически фенерчета.

— Кой е там? — извика корсиканецът.

Един от сноповете се повдигна нагоре и освети каменното лице на Гилдхол.

— Какво става? — рязко се извърна корсиканецът.

— Ще ти покажа — отвърна Ашби и му направи знак да върви напред.

Тръгнаха между множеството надгробни камъни, покрити с мъх. Спряха пред правоъгълен изкоп, осветен от фенерчетата. До Гилдхол стояха двама по-млади мъже с лопати в ръце. Ашби включи собственото си фенерче и го насочи към надгробния камък, но който пишеше Меневал.

— Член на фамилията Да Маре, живял през XVII век — обясни той. — Четиримата немски войници използвали гроба му за скривалище. Тук били закопани шест дървени сандъка, точно както пише във „Възелът на маврите“: кулата „Санта Мария манастирът, гробището, маркер, Меневал.

Лъчът на фенерчето му се насочи към прясно разкопания гроб.

Беше празен.

— Няма сандъци, няма Меневал. Имаш ли някакво обяснение?

Корсиканецът не отговори.

Ашби насочи лъча на фенерчето си към мъжете с лопатите.

— Тези господа отдавна работят за мен. Бащите и чичовците им преди тях — също. Те са ми абсолютно верни. Самнър?

Встрани от тях се включи ново фенерче и от мрака изплуваха фигурите на още двама души.

— Густав! — стреснато прошепна корсиканецът, разпознал лицето на съзаклятника си. — Какво правиш тук?!

— Доведе ме този човек, казва се Самнър.

— Ти ме предаде, Густав!

— На мое място и ти щеше да постъпиш по същия начин — сви рамене мъжът.

— Прав си — горчиво се усмихна корсиканецът. — Но ние станахме богати!

Отбелязал, че двамата разговарят на корсикански, Ашби се намеси на техния език:

— Извинявам се за неудобството, което ви причиних, но се нуждаехме от уединение, за да си свършим работата. Разбира се, преди това исках да разбера дали има нещо, което можем да открием.

— Сам виждате, че тук няма никакви сандъци, лорд Ашби — каза корсиканецът и посочи разкопания гроб. — Опасенията ви, че няма никакво съкровище, се оказаха верни.

— Естествено, че няма, след като вие двамата сте го изнесли.

— Това е прекалено! Абсолютна лъжа!

Но времето за лъжи беше отминало.

— Три години търся златото на Ромел — сухо рече Ашби. — Това ми струваше време и пари. Преди шест месеца най-сетне успях да открия семейството на петия германец. Оказа се, че човекът е доживял до дълбока старост и е починал преди десет години в Бавария. Съпругата му ме допусна в дома си, разбира се, срещу известно възнаграждение. Римските цифри се оказаха между вещите му.

— Не сме ви предали, лорд Ашби — настоя корсиканецът.

— Самнър, моля те да информираш господата какво си открил — все така хладно каза Ашби.

Тъмната фигура посочи с фенерчето Густав.

— Шест сандъка, заровени в двора на тоя мошеник — заяви Самнър, замълча за момент и добави: — Пълни със златни кюлчета, маркирани с пречупени кръстове.

Ашби замълча, наслаждавайки се на новината. До този момент не знаеше какво има в сандъците. Докато предлагаше гостоприемството си на корсиканеца, Самнър Мъри и синовете му бяха открили къщата на Густав в покрайнините на Бастия, доказвайки правотата на подозренията му. Докато яхтата плаваше на север, фамилията Мъри беше поела по крайбрежната магистрала, а мистър Гилдхол си беше направил труда да разкопае гроба.

— Аз бях честен с вас — обърна се към двамата лъжци Ашби. — Предложих ви процент от намереното и щях да изпълня обещанието си. Но вие предпочетохте да ме измамите, следователно не ви дължа нищо. Оттеглям предложението си за един милион евро.

Беше си направил труда да се запознае с прочутата корсиканска вендета — кървавата вражда между местните фамилии, след която оставаха трупове като след гражданска война. Обикновено започвала от дребни спорове за чест и продължавала в течение на десетилетия. Да Джентиле и Да Маре се бяха избивали в продължение на векове. Част от жертвите на тази война лежаха тук наоколо. Официално вендетата вече не съществуваше, но корсиканската политика продължаваше да прибягва до нея. Насилието и убийствата бяха ежедневие, а политическата тактика дори си имаше име: „Уреждане на сметки“.

Дойде времето и тази сметка да бъде уредена.

— При нормални обстоятелства щяхте да си имате работа с адвокатите ми — подхвърли той.

— Ще ни съдите ли? — изненадано го погледна корсиканецът.

— Не, разбира се.

— Слава богу, защото вече започвах да се чудя — ухили се дребничкият мъж. — Не можем ли да постигнем някакво споразумение? Ние все пак предоставихме част от отговора. Не можем ли задържим парите, които вече ни дадохте?

— Това би означавало да ви простя измамата.

— Измамата е в кръвта ми — сви рамене корсиканецът. — Безсилен съм пред нея. Какво ще кажете за половината сума?

Ашби видя как Гилдхол бавно се отдалечава от двамата мъже. Самнър и синовете му вече го бяха направили, усещайки какво ще последва.

— Половината ми се струва множко — промърмори той. — Какво ще кажете за…

В нощния въздух проехтяха два приглушени изстрела. Корсиканците се олюляха и рухнаха в разкопания гроб с пробити от куршумите на Гилдхол черепи. Сметката беше уредена.

— Заровете ги и направете необходимото за заличаване на следите — сухо нареди Ашби. Знаеше, че мъжете от фамилията Мъри щяха да се справят. — Колко време ще ни трябва да приберем златото? — обърна се той към Гилдхол.

— Вече го прибрахме. Натоварено е в камионетката.

— Отлично. Прехвърлете го на „Архимед“. Трябва веднага да отплаваме, защото утре имам друга работа.

15

Дания

Малоун и Торвалдсен напуснаха спалнята и се насочиха към главното фоайе на Кристиангаде, откъдето изкачиха дървената стълба и тръгнаха по широк коридор, украсен с антики и произведения на изкуството, повечето датски. Малоун вече знаеше къде отиват.

В стаята на Кай.

Уютно помещение с висок таван, стени в пастелни тонове и английско легло с балдахин.

— Той го наричаше „място за мислене“ — промълви Торвалдсен, докато включваше осветлението. — Стаята е преустройвана няколко пъти. Отначало беше детска, после стана момчешка, младежко убежище и накрая място за уединение на зрял мъж. Лизет много обичаше да я променя.

Малоун знаеше, че темата за някогашната му съпруга е табу. За двете години приятелство я бяха засегнали един-два пъти, но съвсем бегло. Портретът й остана долу в хола, а снимките й бяха разпръснати из цялата къща. По всичко личеше, че бе разрешено само визуално докосване до спомена за нея. За пръв път го допускаха и в стаята на Кай.

— Често се отбивам тук — промълви Торвалдсен.

Малоун усети, че трябва да каже нещо.

— Здравословно ли е за теб?

— Вероятно не. Но трябва да се хвана за нещо. Тази стая е единственото, което ми остана от него.

Малоун трябваше да разбере какво става. Мълчеше и просто чакаше. Потънал в мъката си, приятелят му се наведе над скрина, отрупан със семейни снимки.

— Той беше убит, Котън. Застрелян като куче в разцвета на силите си — ей така, за нищо.

— С какви доказателства разполагаш?

— Кабрал е наел четирима стрелци. Трима от тях са били на онзи площад…

— Където аз ги убих! — добави Малоун с неочаквана за себе си страст.

— Точно така — обърна се да го погледне Торвалдсен. — А аз открих четвъртия. Той ми разказа какво си направил, защото те е видял. Гръмнал си двама. Той трябвало да покрива третия — онзи, който те е ранил. Но избягал от площада в момента, в който си започнал да стреляш. След това, уплашен до смърт от Кабрал, изчезнал от света.

— А защо не дадеш Кабрал под съд?

— Не нужно, защото е мъртъв.

Изведнъж му просветна.

— Той е един от труповете в онези чували?

Торвалдсен кимна.

— Появи се тук, за да ме ликвидира.

— Разкажи ми и останалото — простичко рече Малоун, усетил, че историята не приключва дотук.

— Не исках да говоря пред Сам. Той е твърде нетърпелив. Вярва, че е прав, и иска отмъщение. Или по-скоро иска да се докаже. Никак не ми е приятно, че щеше да пострада.

Торвалдсен отново се загледа в снимките. Лицето му се сгърчи от силата на емоциите.

— Какво откри? — тихо попита Малоун.

— Нещо, което не очаквах.

Сам се качи в лодката, докато Джеспър завързваше другата за кърмата. Леденият скандинавски въздух пареше лицето му. Бяха извадили труповете от чувалите, преди да ги натоварят на другата лодка. Бавно потеглиха към средата на залива. Джеспър вече му беше казал, че силното течение ще я отнесе към Швеция, където щяха да я открият някъде след изгрев-слънце.

Какво тежка нощ, господи! Колко много неща се случиха! Още преди три дни Торвалдсен бе предвидил, че ситуацията ще ескалира. И наистина стана така.

— Правиш много неща за Хенрик — извика той, опитвайки се да заглуши грохота на извънбордовия двигател.

— Хер Торвалдсен е правил много неща за мен.

— Не мислиш ли, че убийството на хора е малко прекалено?

— Не и ако го заслужават.

Водата се къдреше от ледения северен вятър. За щастие Джеспър го беше снабдил с дебело вълнено палто, шал и подплатени ръкавици.

— Той възнамерява да убие Кабрал и Ашби, нали?

— Сеньор Кабрал е мъртъв.

— Кога се случи това? — объркано попита Сам.

Джеспър махна към лодката, която теглеха на буксир, и отвърна:

— Той подцени хер Торвалдсен.

Сам погледна замислено тъмните очертания на лодката с двата трупа. Не му беше приятно, че го отпратиха. Много искаше да разбере какво обсъждат Торвалдсен и Малоун. Джеспър не отговори на въпроса за Ашби и едва ли щеше да го направи. Би означавало да наруши абсолютната си лоялност към възрастния датчанин. Но мълчанието му беше достатъчно красноречиво.

— Ашби е на лов за съкровище, издирвано от много хора — заяви Торвалдсен.

— И какво от това?

— Има значение. Не знам точно какво, но има.

Малоун изчака продължението.

— Младият Сам е прав за конспирацията. Не съм му казал, но моите разследвания потвърдиха, че е имало няколко срещи между петима души в Париж.

— Неговият Парижки клуб?

Торвалдсен сви рамене.

— Всеки може да се среща с когото пожелае — отбеляза Малоун. А после видя ситните капчици пот, които бяха избили по челото на приятеля му, въпреки че в стаята не беше топло.

— Не и тези хора. Вече се уверих, че постоянно експериментират. Миналата година разклатиха банковата система на Русия. Умишлено свалиха цената на акциите в Аржентина, изкупиха ги евтино, а после ги продадоха с огромна печалба. Същото направиха в Колумбия и Индонезия, но в по-скромни мащаби. Сякаш пробват къде и как да нанесат големия си удар.

— Какви поражения могат да причинят? Повечето страни разполагат с достатъчно средства да защитят своите финансови системи.

— Не е точно така, Котън. Малко правителства могат да си позволят този лукс. Особено когато онези, които атакуват системата, знаят какво правят. Обърни внимание какви страни са подбрали — с репресивни режими, ограничена или никаква демокрация, централизирана власт и липса на граждански права.

— Мислиш, че това има значение?

— Да. Аз съм ги проверил. Тези хора са добре образовани. — Торвалдсен замълча за момент и с мрачна ирония добави: — И добре ръководени… Елена Рико бе взела на прицел Ашби и Кабрал. Научих доста за Греъм Ашби. Той не би организирал убийството й по толкова показен начин, но задачата е била възложена на партньора му, който е действал посвоему. Предполагам, че Ашби не е останал доволен от касапницата на онзи площад, но не е имал избор.

Малоун не хареса празнотата в стомаха си, която се увеличаваше с всяка секунда.

— Ще го убиеш като Кабрал, така ли? — попита той.

Погледът на Торвалдсен остана закован в снимките.

— Ашби не знае за нападението тази вечер. Кабрал не е искал Ашби да разбере, че е разкрит, и затова е дошъл лично.

Изрече думите машинално, сякаш всичко беше решено. Но Малоун усети, че има и още нещо.

— Какво всъщност става, Хенрик?

— Сложна история, Котън. История, която започва още в деня, в който умира Наполеон.

16

Ашби ликуваше. Златото на Ромел беше на сигурно място в трюмовете на „Архимед“. По груба сметка стойността му беше някъде между шейсет и седемдесет милиона евро, а може би и сто, предвид поскъпването му на международните пазари. Прогнозата на лъжливия корсиканец се беше оказала точна. Планираше да го разтовари в Ирландия и да го остави на съхранение в някоя от банките си, далеч от очите на британските инспектори. Не беше необходимо да го обръща в кеш. Поне засега. Цената му продължаваше да се покачва, освен това златото винаги си е добра инвестиция. В момента той притежаваше достатъчно количество от него, за да финансира евентуална бъдеща операция.

Общо взето, нощта беше отлична. Ашби се насочи към големия салон на яхтата. Чашата с рома на корсиканеца все още стоеше на масичката между кожените канапета. Ашби я взе, излезе на палубата и я хвърли в морето. Беше отвратен от мисълта, че може да пие от същата чаша, която беше използвал онзи лъжец и измамник. Наглият тип беше планирал да задигне златото плюс неговия милион евро. И дори когато осъзна, че е разкрит, пак продължи да лъже.

— Сър?

Обърна се. Гилдхол стоеше на вратата на салона.

— Тя е на телефона.

Очакваше обаждането й. Влезе в съседната стая — уютно и добре затоплено помещение с полирана ламперия, удобни меки мебели и шкафове с инкрустации. Седна на едно от креслата и вдигна слушалката.

— Добър вечер, Греъм — прозвуча гласът на Елиза Ларок.

— Още ли си във въздуха? — попита на френски той.

— Да. Но полетът се оказа много приятен. Синьор Мастрояни се съгласи да подпише съглашението. Ще депозира парите незабавно, така че очаквай трансфер.

— Инстинктът не те подведе, а?

— Той ще бъде отлично попълнение. Проведохме един много хубав разговор.

Ако не друго, Елиза Ларок умееше да убеждава. Беше се появила в английското му имение и цели три дни бе излагала различните съблазнителни възможности. Проверката показа, че тя произхожда от стара и много богата фамилия. Корсиканските й предци бяха сред първите аристократи, които благоразумно избягали от Френската революция, а после се върнали в най-подходящия момент. Икономиката беше нейната страст. Притежаваше научни степени от три европейски университета и управляваше лично семейните концерни, действащи на пазара на безжичните комуникации, петролодобива и недвижимите имоти. Според списание „Форбс“ състоянието й надхвърляше двайсет милиарда. Лично той смяташе тази цифра за прекалено висока, но не пропусна да отбележи факта, че Ларок никога не я беше опровергала. Тя живееше в Париж и в семейното имение, разположено в долината на Лоара. Никога не се беше омъжвала — според него още един странен факт. Твърдеше, че любимите й неща в живота са класическата живопис и съвременната музика. Още една странна комбинация.

Недостатъци? Преди всичко готовността й към насилие. Според нея насилието беше отговор на всички възникнали проблеми.

Самият той нямаше нищо против да прибягва до него — събитията от тази нощ го доказаха, но по принцип предпочиташе да се въздържа.

— Как върви уикендът ти? — попита Ларок.

— Наслаждавам се на едно много приятно плаване в Средиземно море. Обичам яхтата си. Кара ме да изпитвам дълбоко удоволствие, но за съжаление я използвам доста рядко.

— За мен подобно удоволствие е прекалено бавно, Греъм.

Всеки от тях обичаше играчките си. Ларок обожаваше самолетите. Доказателство беше новият Гълфстрийм, с който наскоро се беше сдобила.

— Ще присъстваш ли на заседанието в понеделник? — попита Елиза.

— В момента плаваме към Марсилия, откъдето ще взема самолета.

— Значи ще се видим там.

Ашби остави слушалката.

След като той внесе своята първоначална членска вноска за участие в групата й в размер на двайсет милиона евро, двамата с Ларок направиха чудесен екип. За съжаление през четирите години, които последваха, финансовият му портфейл значително изтъня и това го принуди да се обърне към дълбоките фамилни резерви. Дядо му без съмнение би го нахокал за рискования ход, докато баща му щеше да вдигне рамене и да каже: „Ами вземай, след като се налага“. Това раздвоение бе в основата на сегашната му финансова предпазливост. И двамата отдавна бяха покойници, но стремежът му да удовлетвори желанията и на двамата оставаше.

След изобличаването на „Търсачи на изгубени антики“ той направи всичко възможно да блокира действията на Европол. За щастие доказателствата бяха недостатъчни, а неговите връзки — доста силни. Личната му колекция остана неразкрита и все още беше на негово разположение. За съжаление обаче тя никога нямаше да бъде включена в активите му.

Слава богу, сега държеше в ръцете си значително количество злато. И това решаваше проблемите. Поне за близкото бъдеще.

На стола до него лежеше книгата на корсиканеца „Наполеон: от Тюйлери до Света Елена“. Един от стюардите я беше пренесъл от салона заедно с куфарчето банкноти.

Взе я в ръце. Как е възможно едно напълно незабележимо дете от скромно корсиканско семейство да стигне до такова величие? В разцвета си френската империя разполагала с 600-хилядна армия, поданиците й били над 70 милиона, а под нейна окупация се намирали Германия, Италия, Испания, Прусия и Австрия. Вследствие на завоевателните войни Наполеон натрупал най-голямото богатство, познато на човешката история. Той бе грабил по безпрецедентен начин абсолютно всичко ценно, притежавано от окупираните държави — благородни метали, картини, скулптури, бижута, кралски одежди и атрибути, килими, монети. Всичко със стойност било конфискувано в полза на Франция.

След Ватерло голяма част от тези съкровища били върнати на притежателите им. Но не всички. Онова, което останало, постепенно се превърнало в легенда.

Ашби отвори книгата на страницата, която беше отбелязал преди няколко дни. Густав му я беше отстъпил доброволно, след като получи аванс от обещаните един милион евро. Авторът Луи Етиенсен Дьони бил прислужник на Наполеон в периода 1806–1821 г. Той придружил по своя воля господаря си в изгнание — първо на Елба, а по-късно и на Света Елена. Поддържал архива на императора, известен с нечетливия си почерк. Наполеон диктувал, а той записвал голяма част от неговите спомени. Почти всички документи на Света Елена били дело на неговата ръка. Ашби прояви голям интерес към мемоарите на Сен Дьони, които изчете от край до край още по време на плаването си от Франция. Вниманието му беше привлечено от един откъс, който в момента искаше да намери.

Негово величество мразеше Света Елена — една английска точка върху картата на света, къс скала, брулена от ветровете и дъждовете. Мнението му за острова затвор беше категорично: „Мрачно и непривлекателно място. Трябваше да си остана в Египет.

Въпреки страданията и трудностите на заточението той се крепеше от спомените за славното минало. „Направих всичко, за да превърна французите в първа нация на планетата. Имах амбицията те да надминат персите, гърците и римляните не само във военното дело, но и в областта на науката и изкуството. Франция се превърна в най-красивата и плодородна земя на планетата, готова да поеме управлението на света като древния Рим. И със сигурност щях да успея, ако не ми пречеха заговорници, конспиратори и хора с пари, но без морал. Не беше малко, че успях да управлявам по-голямата част от Европа, подчинявайки я на общи закони. С течение на времето, ръководени от едно справедливо, мъдро и просветено правителство, народите щяха да се обединят в общо семейство. Всеки отделен гражданин щеше да бъде подчинен на общите закони според личните си качества без никакви привилегии. Но имаше хора, на които това не се харесваше. Най-вече на лихварите, които експлоатират безумието и алчността на останалите. Моята главна цел беше завинаги да освободя Франция от дълговете, но те искаха обратното — да я натикат още по-дълбоко в пропастта. Заемите, които отпускат, не са предназначени за посрещане на текущите разходи, независимо дали са граждански или военни. Човек трябва да осъзнава докъде водят те, за да разбере опасността. Аз се борех срещу тях. Ако бях успял, финансистите никога не биха притежавали възможността да притискат правителствата и щяха да бъдат подчинени на обществото, а не на банкерите. Но ръката, която дава, винаги е по-силна от ръката, която взема. Парите нямат родина. Финансистите не са патриоти и нямат чувство за достойнство. Единствената им цел е печалбата.“

Ашби никога не си беше давал сметка за категорично отрицателното отношение на Наполеон към лихварството. Френските управници преди и след него охотно се бяха отдавали на изкушението да трупат дългове, което в крайна сметка ги беше довело до провал. А Наполеон бе против него. Което по ирония на съдбата също беше предопределило неговия край.

Вниманието му беше привлечено от друг пасаж в книгата. Прелисти жълтите шумолящи страници и откри въведението на един професор от Сорбоната, написано през 1922 г.

Сен Дьони умира през 1856 г. Град Санс получава в наследство част от материалите, в които той прославя своя император — това са два тома на Фльори дьо Лон със забележки в полетата, направени от Наполеон; два атласа с негови поправки, написани с молив; едно голямо фолио с военната му кампания в Италия, копие на „Кралството на Меровингите в периода 450–751 г. след Христа“, плюс някои лични вещи — шинел с еполети, кокарда от фуражка, парче от ковчега на Света Елена и клонче върба от дървото, растящо над гроба на императора. Последните му думи са многозначителни: „Дъщерите ми винаги трябва да помнят, че императорът е бил мой благодетел, а следователно и техен. Почти всичко, което притежавам, дължа на неговото благоволение.“

Ашби имаше представа за част от нещата, които Сен Дьони е оставил на град Санс. За двата тома на издателството, за атласите и фолиото за военната кампания в Италия. Но „Кралството на Меровингите“? Това беше ново. Дали в тази книга не се съдържаха отговорите, от които се нуждае?

17

Дания

Торвалдсен дойде в стаята на Кай, за да почерпи сила. Времето за решителни действия беше настъпило. Бе планирал действията си дълго, бе внимавал за всеки детайл и вероятни ходове. Сега оставаше само да привлече Котън Малоун на своя страна. В един момент се изкуши да повика старата си приятелка Касиопея Вит, но после се отказа. Тя със сигурност щеше да се опита да го спре, да му посочи и други начини. Докато Малоун щеше да го разбере, особено след като научи за събитията, които се бяха разиграли през последните две седмици.

— Наполеон умира на пети май 1821 година, малко след шест вечерта — обърна се към Малоун той. — По думите на един наблюдател — „угасна като пламъка на газена лампа“. Погребват го на Света Елена, но през 1840-а ексхумират тялото му и го пренасят в Париж, където е погребан в Дома на инвалидите. Някои твърдят, че е бил отровен, други смятат, че е умрял от естествена смърт. Но това няма значение.

Очите му попаднаха на кълбото от върви, поставено на най-горната полица. Беше хвърчилото, което двамата с Кай бяха вдигнали във въздуха през един летен следобед. Отдавна, много отдавна. В душата му потрепна радост — рядко спохождащо го чувство, което го накара да се почувства прекрасно и същевременно неудобно. С усилие на волята той се овладя и продължи:

— Наполеон е плячкосвал с необяснима страст. На път за Египет завладява Малта, откъдето граби монети, произведения на изкуството, сребро, скъпоценности и злато за пет милиона франка от Ордена на Малтийските рицари. Историята твърди, че цялото съкровище отива на дъното на морето по време на битката в залива Абукир. Странно е как кръщаваме някои сражения, сякаш са били драматургичен епос. Така става и след морската битка през август 1798 година, когато англичаните разбиват френската флота. В нея загиват хиляда и седемстотин моряци, но въпреки това ние я кръщаваме като обикновен роман.

Направи кратка пауза, после продължи:

— Твърди се, че малтийското съкровище се намира на един от потопените кораби, но никой не знае дали действително е така. Подобни истории колкото щеш — грабежи на жилища, замъци и на цели национални съкровища. Включително и на Ватикана. Но Наполеон е единственият, който на практика успява да отмъкне богатството на Църквата. Част от него се връща във Франция по официален път, друга — не. Подробни описи не съществуват. От Ватикана и до ден-днешен твърдят, че много от задигнатите предмети не са описани никъде.

Докато говореше, Торвалдсен правеше опит да прогони призраците в тази свещена стая, напомнящи му за куп пропуснати възможности. Цял живот беше мечтал Кай да наследи грижата за благополучието на фамилията, но той бе предпочел държавната служба. На млади години Торвалдсен също беше имал подобни желания, но в крайна сметка се бе задоволил с едно околосветско пътешествие. Тогава светът изглеждаше различен. Никой не стреляше по хората, докато обядват.

— След смъртта си Наполеон оставя дълго и подробно завещание, изпълнено с различни финансови клаузи. Общата сума е около три милиона франка. Но повечето от тези клаузи остават неизпълнени, тъй като парите липсват. Наполеон е детрониран и умира в заточение. Разполага само със средствата, които е взел със себе си на Света Елена. Но когато човек чете завещанието му, остава с впечатление, че този човек е много богат. Да не забравяме, че е било решено той никога да не напусне острова жив.

— Не мога да разбера защо англичаните просто не са го убили — промърмори Малоун. — Той е очевидна заплаха. Бяга от първото си заточение на Елба и предизвиква хаос в цяла Европа.

— Вярно е. Много хора се чудят защо се предава доброволно в ръцете на англичаните. Първоначалното му желание било да замине за Америка и почти го пуснали. Ти си прав — той наистина бил заплаха. Никой не искал нова война, но убийството му би създало други проблеми. Наполеон бил обожаван от много хора — както французи, така и англичани. Разбира се, има и друго обяснение…

За миг зърна отражението си в огледалото и се изненада от енергията, която излъчваха очите му.

— Говори се, че англичаните искали да научат една от най-големите му тайни. Става въпрос за огромно съкровище, чрез което Наполеон е финансирал многобройните си войни. Затова го оставили жив.

— За да се пазарят с него?

— По-вероятно в очакване да допусне грешка и да научат местонахождението на съкровището — сви рамене Торвалдсен.

— Чел съм за заточението му на Света Елена — каза Малоун. — Бил в непрекъснат конфликт с коменданта на острова Хъдзън Лoy. Включително и по незначителния проблем как да се обръщат към него. Лoy го наричал генерал, докато всички останали се обръщали към него с ваше величество. Дори след смъртта му Лoy отказва да изпишат на надгробната плоча титлата „император“, предлагайки политически неутралното Наполеон Бонапарт. По тази причина бил погребан в необозначен гроб.

— Наполеон със сигурност е бил противоречива фигура — кимна Торвалдсен. — Но завещанието му било изключително точно и ясно, написано само три седмици преди смъртта му. В специална клауза оставя на прислужника си Сен Дьони сто хиляди франка и собствения си екземпляр от „Кралството на Меровингите“, плюс още четиристотин тома от личната си библиотека. Те трябвало да бъдат предадени на сина му, след като навърши шестнайсет. Но синът на Наполеон доживял едва до двайсет и една и завършил живота си почти като затворник в Австрия. Никога не видял библиотеката на баща си.

В гласа му се промъкна раздразнение. Въпреки всичките си залитания и грешки Наполеон бе обичал сина си — факт, за който съществуваха много писмени доказателства. Бе се развел с любимата си Жозефин и се бе оженил за Мария-Луиза Австрийска с единствената цел да се сдобие със законен наследник. Когато го заточили на Света Елена, момчето било едва четиригодишно.

— Говори се, че между тези книги се крие ключът към съкровището на Наполеон, измислен лично от него. По всичко личи, че единствено той е знаел къде е скрито то. Но със сигурност е било огромно.

Той отново замълча.

— Наполеон е имал план, на който е разчитал, Котън. Ти си прав за конфликта с Лoy на Света Елена, но това също е било част от плана му. Сен Дьони бил най-верният му слуга и аз съм готов да се обзаложа, че Наполеон му е имал пълно доверие.

— Какво общо има това с Греъм Ашби?

— Ашби се е заел да открие съкровището на Наполеон.

— Откъде знаеш?

— Достатъчно е да кажа, че знам. На практика Ашби отчаяно се нуждае от него. Или, по-точно казано, от него се нуждае прословутият Парижки клуб. Негов основател е жена на име Елиза Ларок. Тя разполага с информация, която би могла да доведе до откриване на съкровището. — Той премести поглед към леглото, в което Кай беше спал през целия си живот.

— На кого е нужно всичко това? — попита Малоун. — Не можеш ли просто да оставиш нещата такива, каквито са?

— Нужно ли беше да откриеш баща си? — контрира Торвалдсен.

— Да, но не се налагаше да убивам.

— И все пак искаше да го откриеш.

— Изтекло е много време, Хенрик. Трябва да се сложи точка.

Гласът му прозвуча отрезвяващо.

— На погребението на Кай се заклех, че ще разкрия истината за случилото се през онзи ден — глухо промълви Торвалдсен.

— Заминавам за Мексико — съобщи му Кай. Ще бъда заместник-консул.

Торвалдсен забеляза вълнението в очите му, но беше длъжен да попита:

— И кога ще свърши всичко това? Аз искам да поемеш фамилния бизнес.

— Едва ли ще ме оставиш да вземам самостоятелни решения.

Торвалдсен се възхищаваше на стройното тяло и широките, изпънати по войнишки рамене на сина си. Очите му бяха същите като неговите — яркосини и на пръв поглед момчешки, но при по-внимателно взиране обезпокоително зрели. В много отношения приличаше и на Лизет. Понякога му се струваше, че отново разговаря с нея.

— Ще ти позволя да вземаш решения — увери го той. — Аз възнамерявам да се оттегля.

— Ти никога няма да се оттеглиш, татко — поклати глава Кай.

Беше научил сина си на всичко, което знаеше от своя баща. На някои хора просто им личеше какво искат от живота. А синът му го познаваше добре.

— Какво ще кажеш за още една година държавна служба? — попита той. — Само една, след което се прибирам у дома. Това устройва ли те?

В душата му нахлуха угризения. Още една година. Извърна се към Малоун.

— Армандо Кабрал уби единственото ми дете, Котън. Сега най-сетне е мъртъв. Но и Греъм Ашби ще си плати.

— Ами тогава убий и него и сложи точка.

— Не, не е достатъчно. Преди да го убия, искам да му отнема всичко скъпо. Искам да го видя унизен и опозорен. Искам да изпита болката, която аз изпитвам всеки ден. — Замълча за момент, после добави: — Но за всичко това се нуждая от помощта ти.

— Имаш я. — Малоун протегна ръка и потупа приятеля си по рамото. — А какво ще правиш със Сам и неговия Парижки клуб?

— Ще се оправим и с тях. Не можем да ги оставим. Трябва да разберем какво са замислили. Сам е получил голяма част от информацията си от някакъв приятел в Париж. Искам двамата да се срещнете с него и да научите каквото можете.

— А после ще избиеш и членовете на клуба, така ли?

— Не. По-скоро ще се присъединя към тях.