Парижка вендета

18

Париж, Франция

13:23 ч.

Малоун обичаше Париж. За него този град бе приятно съчетание между старото и новото и кипеше от живот. Често беше идвал тук, особено когато работеше за „Магелан“. Познаваше много добре улиците, най-вече в старата част на града. Но не беше особено щастлив от сегашната си задача.

— Как се запозна с този човек? — обърна се към Сам той.

Бяха пристигнали със сутрешния полет от Копенхаген до летище „Шарл дьо Гол“. Оттам взеха такси до шумния и кипящ от живот Латински квартал, получил наименованието си преди много години заради забраната да се използват други езици близо до университета. Наполеон беше отменил задължението да се говори само на латински, но името беше останало. Официално кварталът бе получил името Пети район и се бе превърнал в рай за художниците и интелектуалците. Калдъръмените му улички гъмжаха от студентите в близката Сорбона, хиляди туристи бяха привлечени от приятната атмосфера и многобройните магазини, кафенета, галерии, книжарници и нощни клубове.

— Преди няколко години се запознахме в интернет — отвърна Сам.

Джими Фодрел бил американец, пристигнал в Париж да учи икономика и останал да живее тук. Преди три години създал уебсайта „Грийдуоч“, който бързо станал популярен сред привържениците на конспиративните теории по света. В последно време вниманието му било насочено главно към дейността на Парижкия клуб.

Нищо не се знае, му бе казал преди време Торвалдсен. Фодрел получава информация отнякъде, а в нея може би има неща, които могат да ни бъдат от полза.

Безсилен да възрази срещу подобна логика, Малоун се беше съгласил да дойде тук.

— А какво прави с нея?

Стояха пред ниската църквичка „Сен Жулиен льо Повър“, една от най-старите в Париж. Вдясно от нея започваше Рю Галанд с живописно боядисаните си стари къщи, която стигаше до Левия бряг. Вляво, отвъд оживения булевард и спокойните води на Сена, се издигаше величествената „Нотър Дам“, пред която се тълпяха туристи.

— Не знам — отвърна Сам. — Публикува я в своя уебсайт като доказателство за наличието на световна икономическа конспирация.

— Което го затруднява да си намери истинска работа, нали?

Обърнаха гръб на църквата и се насочиха към Сена по добре поддържаната алея, огряна от зимното слънце. Студеният вятър гонеше сухите листа по паважа. Сам беше поискал среща с Фодрел по електронната поща. След серия разменени имейли получиха инструкции да отидат на Рю дьо ла Бюшери номер 37. С известна изненада Малоун установи, че на този адрес има не друго, а книжарница.

„Шекспир и компания“. Името, разбира се, му беше познато. То принадлежеше на една от най-известните парижки антикварни книжарници и фигурираше във всички справочници. Създадена преди повече от петдесет години от някакъв американец, който я нарекъл на прочутото парижко магазинче на Силвия Бийч от началото на XX век. Любезността на въпросната дама и възможността за безплатно използване на всичко, изложено по полиците, превърнало магазинчето й в дом за плеяда световноизвестни писатели — Хемингуей, Паунд, Фитцджералд.

Стайн, Джойс. Съществуващото днес копие на прочутата книжарница далеч не се радваше на подобна слава, но въпреки това беше успяло да се впише в бохемския дух на града.

— Приятелят ти е човек на книгите? — попита Малоун.

— Веднъж ми беше споменал за това място — отвърна Сам. — Живял известно време тук, непосредствено след като пристигнал в Париж. Собственикът държал няколко легла между полиците с книги във вътрешните помещения. Срещу използването им искал гостът да работи в магазина и да прочита поне една книга дневно. Лично на мен това ми се струва малко шантаво.

Малоун се усмихна.

Беше чел за подобни „пансиони“, преди години дори се беше отбивал тук, въпреки че предпочиташе една друга антикварна книжарница — само на две пресечки по-нагоре, от която се беше сдобил с няколко отлични оригинални издания.

Погледна към еклектичната дървена фасада, боядисана в ярки цветове. Стори му се, че стои малко нестабилно върху каменните си основи. Под прозорците с решетки имаше няколко реда дървени пейки, а през вратата се точеше непрекъснат поток от посетители — нещо съвсем нормално само четирийсет и осем часа преди Коледа.

— Трябва да се качим на втория етаж и да потърсим „огледалото на любовта“, каквото и да означава това — поясни Сам.

Вътре всичко бе старо. Таванът се крепеше на проядени букови греди, а подът беше покрит с напукани плочки. Край стените имаше натежали от книги полици, други бяха струпани направо на пода. Светлината идваше от голите крушки на евтини бронзови полилеи. Пред полиците се блъскаха хора, облечени в зимни палта и увити с шалове.

Поеха по дървеното, боядисано в червено стълбище към горния етаж. Там, сред детските книжки, той видя продълговато стенно огледало, отрупано със снимки и написани на ръка бележки, които изразяваха благодарността на хората, приютени за известно време под покрива на този „пансион“. Всички без изключение излъчваха искрена обич и преклонение пред собственика, предложил им едно наистина уникално преживяване. Вниманието на Малоун беше привлечено от една яркорозова картичка.

Сам, спомни си разговора ни от миналата година.

Онзи, когото споменах, беше прав.

Провери книгата му в раздел „Бизнес “.

— Това трябва да е някаква шега! — промърмори Малоун. — Този човек да не е луд?

— Винаги си е бил параноик. Прие да контактува с мен едва след като провери дали действително работя в Сикрет Сървис. Но само с парола, която непрекъснато сменяше.

Малоун започваше да се чуди дали начинанието си струва труда. Но все пак тръгна напред, решил да провери предчувствията си. Шмугна се през ниска и тясна врата, над която се мъдреше странният надпис НЕ БЪДИ НЕГОСТОПРИЕМЕН КЪМ НЕПОЗНАТИТЕ, ОСВЕН АКО НЕ СА МАСКИРАНИ АНГЕЛИ, а после пристъпи към решетъчния прозорец.

Бе забелязал мъжа малко след като напуснаха площада пред църквата и поеха към магазина. Висок и слаб като вейка, с торбести панталони в цвят каки, моряшко яке и черни обувки. Вървеше на трийсетина метра след тях и спря пред някакво кафене в мига, в който стигнаха книжарницата.

В момента се насочваше към входа под тях.

— Фодрел знае ли как изглеждаш? — извърна се към Сам той.

— Да, изпратих му снимка.

— Предполагам, че той не ти е отвърнал със същото.

— Изобщо не съм му искал.

— А кой е този, който се е оказал прав? — попита Малоун, спомнил си за бележката на огледалото.

19

Лондон

14:20 ч.

Ашби се насочи към Уестминстърското абатство заедно с тълпата туристи, изсипала се от няколко автобуса. По гърба му полазиха тръпки. Винаги ставаше така, когато влизаше в този свещен храм — най-яркото свидетелство за хилядолетната история на Англия. Някога бенедектински манастир, днес то беше седалище на правителството и сърцето на Англиканската църква. С изключение на двама, тук бяха короновани всички британски владетели от времето на Уилям Завоевателя насам. Неприятно му беше единствено френското влияние, което се усещаше навсякъде в сградата. Но то беше разбираемо, тъй като тя беше строена по модела на големите френски катедрали в Реймс, Амиен и Сен Шапел. Много му харесваше определението, дадено от един британски наблюдател:

Велика френска идея, изразена на отличен английски.

Плати входния билет на портала и последва тълпата посетители към Ъгъла на поетите, където се издигаха статуите на Шекспир, Уърдсуърт, Милтън и Лонгфелоу. Около тях се виждаха още много величия — Тенисън, Дикенс, Киплинг, Харди и Браунинг. Очите му внимателно пробягаха по навалицата и се спряха на мъж с кариран костюм и кашмирена вратовръзка, който стоеше пред гроба на Чосър. На ръцете си носеше кафяви кожени ръкавици, а големите му крака бяха обути в скъпи мокасини „Гучи“.

Ашби спря до него и насочи възхитен поглед към петстотингодишната гробница.

— Познавате ли Годфри Нелър? — попита той.

Мъжът го дари с внимателен поглед на зачервените си сълзящи очи, от който го побиха тръпки.

— Мисля, че да — кимна той. — Велик придворен художник от осемнайсети век. Доколкото ми е известно, е бил погребан в Туикънам.

Ключовата дума „Туикънам“ беше изречена с интересен и малко напрегнат ирландски акцент.

— Научих, че Нелър е изпитвал дълбока привързаност към това място — подхвърли Ашби. — Въпреки мемориала в негова чест близо до източната врата.

— Точно така — кимна мъжът. — Доколкото си спомням, точните му думи са били: „Бог ми е свидетел, че няма да позволя да ме погребат в Уестминстър, защото там лежат само глупци.“

Цитатът беше доказателство, че беше говорил по телефона именно с този човек. Но тогава гласът му беше друг — по-гърлен, по-малко носов и без акцент.

— Добър ден, лорд Ашби — усмихна се непознатият.

— А как е вашето име?

— Да речем, Годфри. В чест на великия художник. Бил е абсолютно прав в преценката си за душите, погребани тук. Сред тях действително има много глупци.

Ашби внимателно огледа грубите черти на лицето му, сплескания нос, тънките устни и прошарената брада. Но вниманието му отново беше привлечено от зачервените, безжизнени като на влечуго очи, полускрити под рунтави вежди.

— Мога да ви уверя, че това не е истинската ми външност — небрежно подхвърли непознатият. — Няма смисъл да я запомняте.

Ашби се запита защо си е направил труда да се маскира при тези очи, които нямаше как да останат незабелязани. После спокойно отговори:

— Имам навик да оглеждам хората, с които правя бизнес.

— Аз пък предпочитам да не знам нищо за клиентите си. Вие обаче сте изключение, лорд Ашби. Знам много неща за вас. Вие сте единствен акционер на една от най-солидните банкови институции в Англия, богат човек, който се радва на живота. Дори кралицата се вслушва в съветите ви.

— Предполагам, че и вие се радвате на не по-малко вълнуващ живот.

Непознатият се усмихна, разкривайки голяма празнина между предните си зъби.

— Единствената ми цел е да задоволя вашите желания, милорд.

Ашби не хареса сарказма в тези думи, но ги подмина без внимание.

— Готов ли сте да изпълните онова, за което говорихме? — попита той.

Мъжът продължаваше да стои с лице към редицата паметници, като повечето от посетителите.

— Зависи дали приемате условията ми.

Ашби бръкна в джоба си и извади връзка ключове.

— От хангара са — поясни той. — Самолетът е вътре, зареден и готов за полет. Белгийска регистрация на несъществуващ собственик.

Годфри пое ключовете.

— И?

Погледът на кехлибареножълтите зачервени очи притесни Ашби. В ръката му се появи лист хартия.

— Номерът и кодът на банковата сметка в Швейцария, както поискахте. В нея е внесена половината сума. Останалото ще бъде преведено след изпълнението на задачата.

— Пожелахте нещата да бъдат приключени в рамките на два дни, тоест до Коледа. Някаква промяна?

— Не — поклати глава Ашби.

— Тогава нещата със сигурност ще претърпят промяна — кимна Годфри и прибра листчето в джоба си.

— Това е идеята.

Мъжът се засмя и тръгна към вътрешността на катедралата. След няколко крачки спря пред каменна плоча, на която беше отбелязана датата на смъртта — някъде през 1669 г.

— Сър Робърт Стейпълтън — посочи я той. — Чували ли сте за него?

— Поет, удостоен с рицарско звание от Чарлс Втори — кимна Ашби.

— Доколкото си спомням, французин, бенедиктински монах, който приел протестантската вяра и станал слуга на короната. Част от личния антураж на Чарлс.

— Добре познавате историята на Англия — отбеляза Ашби.

— Бил опортюнист и много амбициозен — продължи Годфри. — Никакви принципи не го спирали, за да постигне целите си. Като вас, лорд Ашби.

— И като вас.

— Едва ли — отново се усмихна непознатият. — Вече подчертах, че съм само наемник.

— Който взема доста скъпо.

— Добрата работа се заплаща. Значи след два дни ще бъда там. А вие не забравяйте да изпълните и другата част от ангажимента си.

Ашби проследи с очи мъжа, нарекъл себе си Годфри, който бързо изчезна по посока на южната галерия. През живота си беше контактувал с какви ли не хора, но поведението на този абсолютно аморален тип продължаваше да го притеснява. Нямаше представа от колко време той пребивава в Англия. Първото му обаждане бе преди седмица, а детайлите по бъдещата сделка бяха обсъдени след поредица от подобни обаждания в различни часове на денонощието. Ашби нямаше проблеми да уреди своята част от сделката и търпеливо чакаше потвърждение, че и Годфри е направил същото.

Сега вече знаеше. Два дни.

20

Долината на Лoapa

14:45 ч.

Лимузината отведе Торвалдсен на юг от Париж, към спокойните хълмисти долини, засадени с лозя. Замъкът се издигаше като кораб на брега на криволичещата Шер, чиито мътни води се вливаха в по-пълноводната Лоара на около петнайсет километра по-надолу. Прелестната фасада от тухли, дялан камък, бойници и кули граничеше с приказното. Нямаше и следа от грубата и мрачна сграда, предназначена за отбрана, нито пък замъкът беше оставен да се руши. Обратно, от цялата му фасада се излъчваше средновековно величие.

Въведоха го в главния салон с великолепни орехови мебели, впечатляващи с майсторската си изработка. От тавана висяха два огромни канделабри от ковано желязо. На облицованите с ламперия стени бяха окачени няколко прекрасни платна от Лезюер, картина на Вандайк и три-четири маслени портрета, очевидно принадлежащи на предишни собственици. Домакинята седеше насреща му в изящно кожено кресло в стил „Анри II“. Имаше очарователен глас, спокойни маниери и запомнящи се черти. От това, което знаеше за Елиза Ларок, Торвалдсен можеше да заключи, че насреща му седи жена с ясна представа за живота, но същевременно упорита и леко вманиачена. Можеше само да се надява, че последното е вярно.

— Малко съм изненадана от посещението ви — каза тя.

Усмивката й изглеждаше искрена, но някак машинална.

— Познавам семейството ви от много години — отвърна той.

— А аз познавам вашия порцелан. В трапезарията имаме една хубава колекция от тях. Два кръга с черта отдолу — знак за върховно качество.

Той прие комплимента с леко сведена глава.

— За тази репутация семейството ми е работило в продължение на столетия.

Тъмните й очи излъчваха странна смесица от любопитство и предпазливост. Очевидно изпитваше притеснение, но правеше всичко възможно да го прикрие. Агентите му го бяха предупредили за пристигането й и я бяха проследили от „Орли“ дотук, за да бъдат сигурни. Веднага след това той бе потеглил насам, оставяйки Малоун и Сам да правят своите проучвания в Париж.

— Признавам, че ви приех от любопитство, хер Торвалдсен — каза на английски Елиза. — Снощи пристигнах от Ню Йорк и се чувствам доста уморена, за да приемам гости.

Той наблюдаваше лицето й и най-вече ъгълчетата на устата, които се разтеглиха в поредната усмивка на опитен манипулатор.

— Предполагам, че това е фамилното ви имение — подхвърли той, опитвайки се да я извади от равновесие. И не пропусна да отбележи мимолетната гримаса на раздразнение.

— Да, построено е през шестнайсети век — кимна Елиза. — Замъкът е копие на „Шенонсо“, който се намира съвсем наблизо и е прекрасен архитектурен паметник.

Очите му с възхищение се насочиха към камината на отсрещната стена, облицована с тъмен дъб. За разлика от повечето френски къщи, които познаваше и които бяха голи и студени, тази беше съвсем различна.

— Вероятно си давате сметка, че моите финансови възможности са значително по-големи от вашите, мадам Ларок — смени темата той. — Може би с около десет милиарда евро.

Продължаваше да изучава високите й скули, сериозните очи и решителната извивка на устата. Беше убеден, че умишлено е търсила контраста между млечнобялата кожа на лицето и абаносовия цвят на косата. Който предвид годините й едва ли беше естествен. Без съмнение бе привлекателна жена, умна, самоуверена и свикнала да заповядва.

— А защо смятате, че очевидното ви богатство представлява интерес за мен?

Той направи малка пауза, за да прекъсне естествения ход на разговора, после мрачно отвърна:

— Вие ме обидихте, госпожо.

— Как е възможно? — изненадано го погледна тя. — Та ние току-що се запознахме!

— Аз контролирам една от най-големите и преуспяващи корпорации в Европа. Страничният ми бизнес включва добив на петрол и газ, телекомуникации и машиностроене по всички точки на света. За мен работят осемдесет хиляди души, а годишната ми печалба е по-голяма от цялото ви състояние. Но въпреки това вие си позволихте да ме обидите!

— Изяснете се, хер Торвалдсен.

Беше я извадил от равновесие. В това се състоеше прелестта на внезапното нападение — предимството винаги е на страната на атакуващия. И преди две години в Мексико, и сега.

— Искам да бъда включен в плановете ви! — отсече с категоричен тон той.

— В кои планове?

— През изтеклата нощ не бях на борда на вашия самолет, но мога да предположа какво се е случило там — хладно отвърна Торвалдсен. — Отправили сте покана към Робърт Мастрояни, който, между другото, е мой приятел. Но към мен подобна покана липсва!

— За какво говорите?

— За Парижкия клуб. — Реши да не й предлага лукса на отговор и продължи: — Вие сте наследница на стар и славен род. По права линия произхождате от Карло Андреа Поцо ди Борго, роден на осми март 1764 година близо до Аячо, Корсика. Той се превръща в заклет враг на Наполеон Бонапарт и майсторски манипулира международната политика във вреда на императора. Класическа корсиканска вендета. Оръжието му не са оръдия и бомби, а изтънчени дипломатически интриги. Но такава е съдбата на човечеството. — Той замълча за момент, давайки й възможност да възприеме чутото. — Не се безпокойте, аз не съм ви враг, а точно обратното. Възхищавам се на онова, което вършите, и искам да стана част от него.

— Ако за момент приемем, че в думите ви има и частица истина, защо трябва да удовлетворя вашето желание?

Гласът й беше ленив и спокоен, без следа от тревога. Чертите на Торвалдсен се смекчиха.

— Отговорът на този въпрос е много прост.

Тя очаквателно го погледна.

— Имате пробив в сигурността — спокойно обясни той.

21

Париж

Малоун последва Сам надолу по стълбите и двамата са насочиха към претрупаните полици от раздел „Бизнес“.

— От многобройните имейли на Фодрел ми стана ясно, че той е заклет противник на системата на Управлението на Федералния резерв, която нарича „чудовищна конспирация“, тласкаща Америка към гибел. Само малка част от доводите му са разумни, останалото е просто лудост.

— Радвам се, че имаш някакви граници — усмихна се Малоун.

— Не съм фанатикът, за когото ме вземаш. Просто допускам, че има хора, които манипулират нашата финансова система. От алчност, а не защото се стремят да завладеят света. Те искат да забогатеят или да останат богати. За целта кроят планове, които със сигурност ще се отразят зле на икономиката на отделните държави.

Малоун не изрази несъгласие, но му трябваха доказателства. Преди да си тръгнат от Кристиангаде, бе разгледал сайтовете на Сам и на Фодрел. Заключенията в тях бяха горе-долу еднакви, само че тези на Фодрел бяха по-категорични и по-мрачни.

— Всъщност какво точно търсим? — попита той и хвана Сам за рамото.

— Бележката горе сочи, че става въпрос за книга, написана от известен финансов експерт, който споделя някои от изводите, до които сме стигнали с Фодрел. Успях да я прочета още преди няколко месеца.

Малоун пусна рамото му и го остави да рови по полиците.

Опитното му око пробяга по заглавията — повечето от тях никога не би купил за книжарницата си, дори и да му ги предложеха на безценица. Но фактът, че бяха изложени тук, на Левия бряг на Сена, очевидно беше вдигнал цената им.

— Ето я.

Сам измъкна една книга с меки корици голям формат, озаглавена „Създанието от остров Джекил: различен поглед към Управлението на Федералния резерв“.

— Със сигурност е тук благодарение на Фодрел — каза Сам. — Няма начин да е попаднала случайно.

Прогонени от студа навън, в книжарницата влизаха все повече посетители. Малоун небрежно оглеждаше лицата им, но не забеляза Кльощавия. Знаеше какво става, но реши, че изчакването е най-добрата стратегия за момента.

Издърпа книгата от ръцете на Сам и я прелисти. Почти веднага откри лист хартия, прегънат между страниците.

Обратно при огледалото

Той поклати глава. Върнаха се на втория етаж и се взряха в розовото листче, залепено за огледалото.

Кафе Д’Аржан, Рю Данте 34

Трийсет минути

Малоун отново пристъпи към прозореца. Чинарите на улицата бяха с оголени клони, а сенките им вече се удължаваха в късия зимен ден. Преди три години беше завел Гари в Музея на международния шпионаж във Вашингтон, отстъпвайки пред желанието на момчето да научи повече за професията на баща си. Музеят се оказа много интересен и те прекараха много добре. На излизане дори си купиха книга — „Практически наръчник за шпионажа“, която предлагаше доста лекомислена гледна точка за тази необикновена професия. В главата „Как да се пазим от вятъра“ се описваха начините за осъществяване на незабележим контакт.

И така, той чакаше, знаейки какво ще последва. Сам се приближи до него. Вратата долу се хлопна и на тротоара се появи Кльощавия, който държеше в ръце книга, която много приличаше на онази, която бяха разлиствали преди малко.

— Стар номер, който вече никой не използва — подхвърли Малоун. — Явно твоят приятел си пада по шпионските филми.

— Бил е тук?

— Интересуваше се от нас още преди да влезем, а после и той влезе — поясни Малоун. — Предполагам, че се е крил между стелажите, докато намерим книгата. Знаел е как изглеждаш от снимката, която си му изпратил. Сметнал е, че и аз изглеждам добре, качил се е тук преди нас, а само преди минути отново е слязъл долу.

— Мислиш, че онзи там е Фодрел? — посочи с пръст Сам.

— Че кой друг може да бъде?

Елиза застана нащрек. Оказа се, че Торвалдсен не само познава бизнеса й, но и знае неща, които бяха неизвестни за нея.

— Пробив в сигурността? — вдигна вежди тя.

— Един от членовете на вашия Парижки клуб явно не е този, за когото се представя.

— Не съм казала, че такъв клуб съществува.

— Тогава няма за какво да говорим — надигна се Торвалдсен. — Беше ми приятно да посетя имението ви. Ако някой ден посетите Дания, ще ми бъде приятно да ви поканя в моето, казва се Кристиангаде. А сега ще ви оставя да си починете след дългия полет.

— Винаги ли сте толкова надут? — подхвърли с предпазлива усмивка Елиза.

— До Коледа остават само два дни, но въпреки това си направих труда да се появя тук — сви рамене Торвалдсен. — Вие твърдите, че няма за какво да говорим и аз си тръгвам. Проблемът в сигурността ви скоро ще проличи. Дано пораженията не са големи.

Подборът на членовете беше направен много внимателно. Само седем, включително самата Елиза. Всеки от избраните беше потвърдил съгласието си с начална вноска от двайсет милиона евро и беше положил клетва за конфиденциалност. Първите действия в Африка и Латинска Америка бяха донесли безпрецедентни печалби, които затвърдиха решимостта на членовете. Парите са най-доброто средство за укрепването на всяка конспирация. И въпреки това този датчанин, който притежаваше огромно богатство и влияние, очевидно беше успял да разбере много неща.

— Наистина ли проявявате интерес, хер Торвалдсен? — подхвърли Елиза.

В очите му се мярна особено пламъче. Явно беше успяла да докосне някаква скрита струна. Изкривеният гръбнак и сгънатите колене го правеха да изглежда по-нисък, отколкото беше. Торбестият пуловер, широките кадифени панталони и черните маратонки вероятно бяха опит за прикриване на физическите недъзи. Гъстата му посребрена коса беше дълга и разрошена, веждите — рунтави, а бръчките по лицето му много дълбоки. Лесно можеха да го вземат за обикновен бездомник, но може би точно това бе и целта му.

— Хайде да оставим преструвките — рече той. — Тук съм по съвсем конкретен повод, с надеждата да стигнем до взаимноизгодно споразумение.

— В такъв случай да поговорим.

Нетърпението напусна лицето му и той седна отново.

— Направих доста задълбочени проучвания, за да стигна до вашия Парижки клуб.

— Какво пробуди интереса ви към него?

— Поредицата от майсторски манипулации на определени валутни пазари. Беше ясно, че не се дължат на случайни обстоятелства. Разбира се, в интернет има сайтове, които твърдят, че знаят далеч повече от мен за вашите операции.

— Чела съм някои от тях — кимна Елиза. — Но вие сте наясно, че това са пълни глупости.

— Така е — кимна Торвалдсен. — Един от тях все пак привлече вниманието ми. Нарича се „Грийдуоч“ и попаденията му са доста точни. Най-много ми хареса цитатът от Шерлок Холмс на първата страница: „Няма нищо по-измамно от очевидните факти“.

Елиза познаваше не само сайта, но и собственика му. Торвалдсен беше прав. Преди около три седмици тя беше заповядала ответни действия именно заради точните му попадения. Дали човекът насреща й знаеше и за тях? Защо иначе би споменал именно този уебсайт?

Торвалдсен извади от джоба на панталоните си сгънат лист хартия и й го подаде.

— Разпечатах го вчера от „Грийдуоч“.

Елиза разгърна листа.

Антихристът вече е между нас?

Ако подложим на анализ сегашното систематично завладяване на независими държави по света, със сигурност ще открием, че зад агресията стои огромна сила, включваща икономика, медии, военни и политици. Аз ще се опитам да докажа, че тази сила е създадена от световните финансови магнати, начело на които стои истинският Антихрист от плът и кръв. Неговото име е Елиза Ларок, чиято цел е да управлява света посредством скритите икономически лостове на фамилията й, изграждани в продължение на столетия.

Кредитирането на правителствата е най-сигурният и печеливш бизнес. Но обединяването на финансистите, липсата на конкуренция между тях и манипулирането на валутните пазари в тяхна обща полза представлява голяма опасност. Ларок и нейните партньори са изградили йерархична структура, която се занимава с придобиване или изкупуване на акции от всичко ценно на световните пазари. Например те могат да притежават „Кока-кола“ и „Пепси-кола“ и от върха на своя Олимп да наблюдават как тези компании се борят една срещу друга на пазара. Благодарение обаче на капиталистическата система и нейните тайни регулационни механизми това остава незабелязано за широката публика. Контролирайки правителствата в западните страни, тези хора контролират целия западен свят. Ако проследим развоя на глобалната политика, ще установим, че демократично избраните лидери в редица страни се сменят, но политиката е подчинена на интересите на богатите и затова повече или по-малко остава същата. Съществуват признаци в подкрепа на факта, че светът се управлява от една невидима организация. Събраните от мен доказателства недвусмислено сочат, че лидерът на тази организация е Елиза Ларок. Тук имам предвид конспирация от глобален мащаб, обхващаща почти всички страни по света.

— Антихрист? — усмихна се Елиза.

— Остър език и смели, но в общи линии правилни заключения — кимна Торвалдсен.

— Последното нещо, което искам, е да управлявам света, повярвайте ми. Свързано е с прекалено много проблеми.

— Вярвам ви. Достатъчно е да го манипулирате във ваша полза. Има ли значение, че може да се получи някакъв политически провал? Важна е печалбата. — Торвалдсен замълча за момент, после добави: — Това е причината да съм тук. Искам част от печалбата.

— Вие едва ли се нуждаете от пари — отбеляза тя.

— Нито пък вие. Но въпросът е друг, нали?

— А какво сте готов да предложите срещу тази печалба?

— Един от членовете ви има финансови проблеми. Портфолиото му е разтеглено до крайност, затънал е в дългове. Начинът му на живот изисква огромен приток на капитали, с които не разполага. Серия от лоши инвестиции, прекалено много ангажименти и немарливост са го довели до ръба на фалита.

— Какво ви кара да се интересувате от него?

— Нищо. Но за да привлека вашето внимание, ще трябва да ви предложа нещо, което не знаете. И то е свързано с този човек.

— А защо трябва да ме интересуват проблемите му?

— Защото именно от него изтича информацията за вашия клуб.

По гърба й пролазиха тръпки. Ако един от избраниците й решеше да продаде останалите, грандиозните й планове действително можеха да рухнат.

— Кой е той? — пожела да узнае тя.

— Лорд Греъм Ашби.

22

Англия

Ашби се върна в Сейлън Хол, където го чакаше късен обяд. Бащиното му имение беше класическа крепост, разположена сред двеста и четирийсет декара гъста гора. Фамилията Ашби го притежаваше от 1660 г.

Той влезе в трапезарията и зае обичайното си място в северния край на голямата маса, точно под портрета на своя прадядо, шестия херцог Ашби и близък довереник на кралица Виктория I. В студения декемврийски въздух зад прозорците танцуваха първите снежинки, които, както се надяваше Ашби, бяха прелюдия към коледния сняг.

— Чух, че си се прибрал.

Той вдигна глава. Каролайн беше облечена в дълъг копринен пеньоар, през процепа на който се мяркаха голите й бедра. Златистият му цвят хармонираше с дългата й къдрава коса.

— Виждам, че си облечена като добра любовница.

— Нали това ми е работата? — усмихна се тя. — Да задоволявам прищевките на господаря си.

Той харесваше взаимоотношенията им, отдавна отегчен от добродетелната си съпруга. Тя живееше в Лондон, апартаментът й беше задръстен от пирамиди, под които лежеше с часове, надявайки се, че магическата им сила ще прочисти душата й. Понякога му се искаше там да избухне пожар, който да я изпепели заедно с тях, но, уви, това не се случваше. За щастие нямаха деца и отдавна се бяха отчуждили — факт, който обясняваше многобройните любовници в живота му. Последната беше Каролайн. И тя се бе задържала най-дълго в леглото му.

Причините бяха три. Първо, тя беше необикновено красива. Никога през живота си не беше срещал толкова добри физически качества, събрани на едно място. Второ, беше умна. Притежаваше дипломи от Единбургския университет и от Лондонския университетски колеж — първата по средновековна литература, а втората — по приложна древна история. Една от дипломните й работи беше на тема „Епохата на Наполеон и влиянието й върху съвременната политическа мисъл, особено върху обединяването на Европа“. И накрая, той наистина харесваше тази жена. Чувствеността й го възбуждаше така, както не си бе представял, че е възможно.

— Снощи ми липсваше — подхвърли тя, сядайки на масата.

— Бях на яхтата.

— По работа или за удоволствие?

Тази жена си знаеше мястото и това му харесваше. Никаква ревност, никакви изисквания. Странно, но той не й изневеряваше. Често се питаше дали и тя му е също толкова вярна. Същевременно си даваше сметка, че личната свобода има винаги две страни. Всеки от тях можеше да прави онова, което му харесва.

— Работа както винаги — отвърна Ашби.

Появи се прислужникът, който мълчаливо постави една чиния пред него. С удоволствие установи, че в нея лежи сърцевината на крехка целина, увита в шунка и полята е любимия му сос тартар.

Разтвори салфетката на коленете си и хвана вилицата. — Не, благодаря — отклони прислужника Каролайн. — Не съм гладна. Ашби започна да яде, въпреки че долови лекия сарказъм в гласа й. — Ти си голямо момиче — каза той. — Предполагам, че наистина не си гладна.

Тя беше пълновластна господарка на имението, многобройната прислуга беше изцяло на нейно разположение. Съпругата му отдавна не идваше тук, и слава богу. За разлика от нея Каролайн се отнасяше с хората много добре и се грижеше за замъка, за което Ашби й бе благодарен.

— Хапнах преди два часа — обясни тя.

Той довърши целината и с удоволствие прие основното ястие, което му беше сервирано. Печена яребица със сладък сос. Кимна и направи знак да му донесат допълнително масло за кифличките.

— Намери ли проклетото злато? — попита най-сетне тя.

Той умишлено мълчеше за успеха си в Корсика, чакайки я да го попита. Това също беше част от приятните им взаимоотношения. Знаеше, че и тя ги харесва.

— Точно там, където ти посочи — кимна Ашби и посегна към вилицата.

Именно Каролайн беше открила връзката между книгата и римските цифри. А преди няколко седмици беше приключила своето кратко проучване в Барселона, където бе открила и „Възелът на маврите“. Той беше адски доволен от помощта й и сега знаеше какво се очаква от него.

— Отделил съм ти няколко кюлчета.

Лицето й светна от задоволство.

— Аз пък ще се погрижа да прекараш една много приятна вечер — обеща тя.

— Наистина имам нужда от известно разпускане.

Тя се приближи до него, пеньоарът й се разтвори точно толкова, колкото беше необходимо.

— Надявам се, че паричните ти проблеми най-после са решени.

— Да, поне за близкото бъдеще. Приблизителната стойност на златото е някъде около сто милиона евро.

— А на моите кюлчета?

— Около милион. А може би и повече, ако вечерта ми бъде наистина приятна.

— Какво ще кажеш за специално облекло? — усмихна се тя. — Ученичката, повикана в кабинета на директора? Това винаги ни е било приятно.

Той се чувстваше добре. След две катастрофални години нещата най-после започваха да се оправят. Неприятностите започнаха с почти фаталната небрежност на Амандо Кабрал в Мексико. Слава богу, че той все пак успя да реши проблема. Но после комбинацията от лоши инвестиции, свити от кризата пазари и небрежност му бяха стрували милиони. След което се появи спасителното предложение на Елиза Ларок, направено в подходящия момент. Той изпита огромни трудности, за да събере задължителната вноска от двайсет милиона евро, но все пак успя.

А сега най-сетне можеше да диша по-спокойно.

— Имам изненада за теб — обяви Каролайн.

Тази жена беше наистина невероятна. Странна комбинация между уличница и човек на науката, тя бе дяволски добра и в двете роли.

— Чакам — усмихна се Ашби.

— Мисля, че открих нова връзка.

— Само мислиш? — попита той, забелязал тържествуващата й усмивка.

— Всъщност съм сигурна.

23

Париж

Сам последва Малоун, който бързо излезе на улицата. Фодрел беше обърнал гръб на Сена и крачеше бързо към лабиринта от тесни улички на Латинския квартал, все така задръстени от развълнувани туристи.

— В такава тълпа няма начин да разбереш дали си следен — каза Малоун. — Но ние ще се държим на разстояние от него, защото вече познава лицата ни.

— Не му личи да се притеснява — отбеляза Сам. — Нито веднъж не се обърна.

— Мисли се за по-умен от всички останали.

— Дали е тръгнал към Кафе Д’Аржан?

— Че накъде другаде?

Продължиха напред с умерена крачка и скоро се озоваха на оживен пазар. От двете им страни улицата беше отрупана със сергии със сирене, зеленчуци, плодове, шоколад и най-различни деликатеси. Сам обърна внимание на прясната риба върху блеснал от слънцето лед. Имаше и различни видове месо в охладени тави. Малко по-нататък магазинче за сладолед предлагаше италианско джелато в различни цветове и изкусителни аромати.

Фодрел продължаваше да крачи на трийсетина метра пред тях.

— Какво знаеш за този човек? — попита Малоун.

— Почти нищо. Преди около година сам се лепна за мен.

— Което е още една причина Сикрет Сървис да не одобрява онова, с което се занимаваш. Твърде много откачалки, прекалено голям риск.

— Тогава защо сме тук?

— Защото Хенрик иска да установим контакт. Ти ми кажи причината.

— Винаги ли си толкова подозрителен?

— Това е здравословен навик. От онези, които удължават живота.

Минаха покрай още кафенета, художествени галерии, бутици и магазинчета за сувенири. Сам потръпваше от възбуда. Най-после изпълняваше оперативна задача.

— Да се разделим — предложи Малоун. — Така по-трудно ще ни засече, ако, разбира се, изобщо си направи труда да погледне назад.

Сам се насочи към противоположния край на уличката. През последната си година в колежа, малко преди да се дипломира като счетоводител, беше привлякъл вниманието на един от държавните ловци на мозъци, които обикаляха университетите. Той му предложи да постъпи в Сикрет Сървис. Подаде молба за постъпване веднага след като завърши и беше подложен на поредица от тестове, включително детектор на лъжата, пълно изследване за физическа годност, преглед на очите и тест за наркотици.

След което го отхвърлиха.

Вторият си опит направи пет години по-късно, след като натрупа стаж като счетоводител в няколко големи компании, една от които се оказа замесена в скандал за икономически шпионаж. В тренировъчния център на Сикрет Сървис го научиха да борави с огнестрелно оръжие и да използва физическа сила. Усвои техниките за оказване на спешна медицинска помощ, съхраняване на улики, разкриване на престъпления и дори начините за оцеляване в открити води. След това го назначиха на щат в оперативното бюро във Филаделфия, където се занимаваше с фалшиви кредитни карти, кражби на самоличност и банкови измами.

Резултатът беше известен. Специалните агенти изкарват първите шест-седем години от стажа си в някое от оперативните бюра. После, в зависимост от постигнатите резултати, ги прехвърлят в някое от звената за охрана, където работят още четири-пет години. После повечето от тях се връщат на оперативна работа, а други получават назначение в централата, тренировъчния център или някоя друга служба във Вашингтон. Самият Сам имаше шансове да бъде изпратен и в чужбина, тъй като владееше френски и испански.

Отегчението и скуката го бяха накарали да се обърне към интернет. Личният уебсайт му даде възможност да изследва областите, в които би желал да работи като оперативен агент. Разследването на електронни измами нямаше почти нищо общо с опазването на световната финансова система. Той беше изключително доволен от възможността свободно да изразява мнението си във форума към сайта, но тази странична дейност доведе до ситуация, която никой агент не може да си позволи. Да привлича вниманието. Това му докара две мъмрения, на които не обърна внимание. Третия път, само преди две седмици, беше извикан на официален разпит. Именно това го накара да хване първия самолет за Копенхаген и да се свърже с Торвалдсен. И ето го сега в най-живописния квартал на Париж, проследява заподозрян в студения декемврийски ден.

Фодрел се насочи към едно от многобройните бистра, над вратата на което висеше табела с надпис „Кафе Д’Аржан“. Сам забави крачка и се обърна да потърси с поглед Малоун. Откри го двайсетина крачки зад себе си. Фодрел хлътна в кафенето и миг по-късно се появи на една от масичките до витрината.

— След цялата тази параноя, този взе, че цъфна на витрината пред очите на целия свят — отбеляза Малоун.

Сам все още беше облечен с палтото, ръкавиците и шала, които снощи му беше дал Джеспър. Двата трупа продължаваха да са пред очите му. Джеспър се беше освободил от тях без церемонии, сякаш убиването беше част от всекидневните му задължения. Не беше изключено това да важеше с пълна сила и за Хенрик Торвалдсен. На практика Сам не знаеше почти нищо за възрастния датчанин, с изключение на интереса, който беше проявил към неговите идеи. Което беше повече от достатъчно.

— Хайде — подкани го Малоун.

Секунди по-късно се озоваха в ярко осветеното кафене, обзаведено в стила на 50-те години. Което означаваше изобилие от хромирано желязо, винилови тапицерии и неоново осветление. Вътре беше шумно и задимено. Сам срещна погледа на Фодрел, който очевидно ги беше разпознал и явно изпитваше задоволство от собствената си анонимност.

Малоун се насочи право към него и седна на един от столовете с винилова тапицерия.

— Позабавлява ли се? — попита той.

— Как разбрахте кой съм? — отвърна с въпрос Фодрел.

— Поне да беше скрил това — каза Малоун и посочи книгата в скута му. — Предлагам да зарежем театъра и да обсъдим положението.

Часовникът над камината отбеляза три и половина. Точността му беше потвърдена от още няколко часовника, пръснати на различни места из замъка. Торвалдсен беше доволен, че успя да притисне Елиза Ларок и да й остави твърде малък шанс за маневри.

— Лорд Ашби е фалирал — спокойно обяви той.

— Имате ли доказателства?

— Никога не говоря, без да имам доказателства.

— Обяснете ми за пробива в сигурността.

— Как според вас съм научил онова, което знам?

— Ашби? — стрелна го изпитателно тя.

— Непряко — поклати глава Торвалдсен. — Никога не съм го срещал лично, нито пък съм говорил с него. Но той е разговарял с други хора, към които се е обърнал за финансова помощ. Те са поискали гаранции срещу евентуален кредит и той им е предложил нещо необичайно. Нещо, което доказва по безспорен начин в какво се е забъркал. Бил е доста словоохотлив по въпроса за бъдещите печалби.

— Няма ли най-сетне да посочите конкретни имена? — сбърчи вежди Елиза.

— А защо да го правя? — изпъна рамене Торвалдсен. — Каква ми е ползата?

Вече беше убеден, че жената насреща му няма друг избор, освен да приеме офертата.

— Вие наистина сте проблем, хер Торвалдсен.

— Точно така — усмихна се той.

— Но въпреки това започвам да ви харесвам.

— Надявам се, че ще намерим допирни точки — кимна той. — Вече споменах, че съм си направил труда да ви проуча подробно. Най-много бях заинтригуван от вашия родственик Поцо ди Борго. Личната му вендета срещу Наполеон е била използвана превъзходно от англичаните и руснаците. Страшно много ми допаднаха думите му, изречени през 1811 г. по повод раждането на императорския наследник: Наполеон е титан, който с лекота прегъва могъщите дъбове на вековната гора. Но някой ден тези дървета ще се освободят от покорното си робство и ще се изправят. И тогава титанът ще рухне в калта. Пророчески думи. Точно това се е случило.

Торвалдсен разбираше, че тази жена черпи сила от своите предци и се гордее с тях. В това отношение си приличаха.

— Ди Борго си остава докрай корсикански патриот за разлика от Наполеон — каза Елиза. — Той обича родината си и винаги защитава интересите й. Когато Наполеон най-сетне завладява Корсика и я присъединява към Франция, името на Ди Борго не фигурира в списъка на лицата, получили политическа амнистия. Това го принуждава да избяга. Наполеон го преследва из цяла Европа, но той успява да му се изплъзне.

— Като същевременно подготвя свалянето на императора — кимна Торвалдсен. — И го прави по забележителен начин.

Беше проучил подробно стратегията на Поцо ди Борго, успял да осъществи натиск върху френския двор и правителство и да пробуди ревността между многобройните братя и сестри на Наполеон, която в един момент станала причина за раждането на опозицията във Франция. Едновременно с това Ди Борго бил служител на британското посолство във Виена и постепенно се превърнал в персона грата за австрийските политически кръгове. Шансът дошъл с назначението му на руска дипломатическа служба в качеството му на комисар в пруската армия. Постепенно станал дясна ръка на цар Александър в отношенията му с Франция и успял да го убеди да не сключва примирие с Наполеон. В продължение на дванайсет години Ди Борго умело поддържал огъня на интригите във френските политически среди, знаейки, че Наполеон може да воюва и да спечели дори на много фронтове едновременно. В крайна сметка постигнал целта си, но въпреки невероятния си живот и огромните успехи останал почти незабелязан от историята. Умрял през 1842 г. с психично разстройство, но невероятно богат. Наследството било разпределено между племенниците му, един от които бил прадядото на Елиза Ларок. С течение на времето то се увеличило стократно, превръщайки се в едно от най-големите фамилни богатства в Европа.

— Ди Борго довежда докрай своята вендета — каза Торвалдсен. — Въпросът е дали омразата му към Наполеон не е имала и друга, по-далечна цел.

В студените очи на Елиза се появи искрица на уважение.

— Защо не споделите това, което вече знаете? — попита тя.

— Вие търсите скритото съкровище на Наполеон. Това е причината да приемете в клуба си лорд Ашби. Защото той е колекционер, ако мога да използвам тази дума.

Тя се усмихна и поклати глава.

— Май съм допуснала сериозна грешка, че не съм ви потърсила по-рано.

— За щастие аз не съм злопаметен — сви рамене Торвалдсен.

24

Париж

Търпението на Малоун бързо се изчерпваше.

— Дай да зарежем глупавите игри на котка и мишка! — мрачно промърмори той. — Кой, по дяволите, те преследва?

— Нямате представа колко много хора съм ядосал!

— Глупости! — махна с ръка Малоун. — На никого не му пука. Влязох в сайта ти, но той е пълен боклук. Между другото, не е зле да потърсиш някое добро лекарство срещу параноя.

Фодрел рязко се завъртя към Сам.

— Нали каза, че някой проявява интерес? Че е широко скроен… Ама май не е този!

— Хайде, просветли ме — рече Малоун.

Тънките устни на Фодрел се разтеглиха в усмивка, разкривайки един златен зъб.

— Преди това възнамерявам да похапна — обяви той и махна на преминаващия сервитьор.

Малоун изслуша поръчката му — телешки бъбреци на тиган със сос от горчица, и усети как стомахът му започва да се бунтува. Искрено се надяваше да приключат разговора преди пристигането на храната. Самият той отказа да си поръча каквото и да било.

— Аз ще взема телешка пържола — внезапно се обади Сам.

— Защо? — изненадано го погледна Малоун.

— Защото съм гладен.

Малоун отвратено поклати глава, изчака отдалечаването на сервитьора и отново се обърна към Фодрел.

— Кажи ми, от какво се страхуваш?

— В този град има хора, които знаят всичко за мен.

Малоун си наложи да замълчи. Беше по-добре да остави глупака да дрънка с надеждата, че все пак може да каже нещо важно.

— Те ни карат да ги следваме, макар и несъзнателно — продължи Фодрел. — Те градят политика, за която не знаем нищо. Те създават потребностите ни и притежават начините за задоволяването им. Ние работим за тях, без да знаем, купуваме техните продукти и…

— Кои са те? — прекъсна го Малоун.

— Хора като онези, които работят в Управлението на Федералния резерв. Една от най-мощните групировки в света.

— Защо мислиш така? — попита Малоун, макар да знаеше, че не трябва да задава подобни въпроси.

Фодрел рязко се завъртя към Сам.

— Нали каза, че този човек е печен? Май ще се окаже, че няма понятие за какво става въпрос!

— Виж какво, от няколко години насам работя в Зона петдесет и едно, където се занимавам с аутопсии на извънземни — въздъхна Малоун. — Валутните проблеми са нови за мен.

— Много смешно! — нервно отвърна Фодрел. — Мислиш си, че всичко това е един хубав виц, нали?

— Защо не ми обясниш?

— Федералният резерв прави пари от въздух, а после ги превръща в кредити и начислява лихви. Американските данъкоплатци му дължат трилиони долари. Само годишната лихва върху този дълг, който между другото се контролира от частни инвеститори, е около осем пъти по-голяма от състоянието на най-богатия човек на света. Но тя никога няма да бъде погасена. Много хора стават отвратително богати от този дълг. Цялата работа е абсолютно незаконна. Ако ние с теб започнем да печатаме пари и ги отпуснем като заеми, ще влезем в затвора, нали?

Малоун си спомни част от нещата, които беше прочел в сайта на Фодрел. Президентът Джон Кенеди прави опит да закрие Управлението на Федералния резерв и издава Заповед номер 11 110, с която нарежда на правителството да възстанови контрола си върху парите на държавата. Но три седмици по-късно става жертва на атентат. Властта преминава в ръцете на вицепрезидента Линдън Джонсън, който веднага отменя заповедта. Заинтригуван от това твърдение, Малоун си беше направил труда да открие въпросния документ 11110. Оказа се, че той не само не съдържа заповед за закриване на Управлението, а обратно — засилва и укрепва ролята на въпросната институция. Връзка между него и убийството на Кенеди просто не съществуваше. А и Джонсън никога не бе възстановил неговото действие. Десетилетия по-късно той отишъл в архивите заедно с купища остарели постановления.

Още конспиративни дрънканици, нищо повече.

— Какво знаеш за Парижкия клуб? — реши да премине към същността на въпроса той.

— Достатъчно, за да ме побият тръпки.

— Запитвали ли сте се някога каква е силата на парите? — попита Елиза, заковала поглед в лицето на Торвалдсен.

— Никога — сви рамене гостът. — Семейството ми ги е трупало в продължение на столетия. Е, известно ми е, че парите носят власт, влияние и комфорт…

— Плюс още много неща — спокойно добави тя. — Отличен пример в това отношение е Югославия.

В очите му блеснаха любопитни пламъчета.

— До осемдесетте години на миналия век в страната е на власт имперско-фашистки режим, който върши престъпления срещу човечеството — продължи тя. — След свободните избори през 1990 г. народът на Сърбия избира социалистическата партия, докато хората от другите югославски републики предпочитат прозападни правителства. Малко по-късно САЩ започват война срещу Сърбия. Но още преди това световната политика вече е отслабила Югославия, която притежава една от най-стабилните икономики в Източна Европа. Войната на САЩ срещу Сърбия и последвалото разпадане на Югославия разбива на пух и прах теорията, че икономиката от социалистически тип може да бъде нещо добро.

— Но Сърбия наистина се управляваше от опасен потиснически режим — отбеляза Торвалдсен.

— Кой твърди това? Медиите? Нима режимът в Сърбия бе по-опасен от този в Северна Корея, Китай или Иран? Но никой не обявява война за тези страни. „Вземаш кутийка кибрит и подпалваш горски пожар“. Това са думите на дипломат от онова време. Агресията срещу Сърбия бе широко подкрепяна от медиите, както и от влиятелни лидери от целия свят. Нищо чудно. че тя продължи повече от десет години. Крайната цел бе да се изкупи цялата икономика на бивша Югославия, И то на много изгодна цена.

— Това ли се е случило?

— Познавам доста инвеститори, извлекли огромни печалби от тази катастрофа.

— Искате да кажете, че събитията в Сърбия са били дирижирани?

— Образно казано, да. Не активно, а тайно, разбира се. Това доказва, че е напълно възможно да се извлекат облаги от деструктивни ситуации. Политическата и икономическата нестабилност са източник на огромни печалби. Разбира се, ако това състояние има някакъв край. Само тогава има възвръщаемост на инвестициите.

Елиза изпитваше удоволствие от теоретичните дискусии, още повече, че рядко й се предлагаше подобна възможност. Не изразяваше нищо инкриминиращо и се придържаше единствено към отдавна известни мнения на икономисти и историци.

— Фамилията Ротшилд били майстори на тази техника, особено през осемнайсети и деветнайсети век — продължи тя. — Играели за всички страни и трупали огромни печалби от непрекъснатите войни в Европа по онова време били богати, космополитни и независими. Три много опасни качества. Кралските правителства не били в състояние да ги контролират, а хората ги мразели, защото не носели отговорност пред народа. Същите чувства изпитвали и конституционалистите, тъй като дейността на подобни кланове била секретна.

— Това, което и вие се опитвате да направите?

— Секретността е необходимо условие за успеха на всяка конспирация. Вие положително разбирате как безшумното отпускане или оттегляне на финансови средства моделира определени събития, влияе върху подбора на ключов персонал или просто поддържа диалога с хората, които вземат решения. Благодарение на задкулисното присъствие се избягва общественият гняв, който правилно се насочва към известните политическите фигури.

— Но те също са контролирани.

— Което правите и вие — усмихна се Елиза, след което насочи разговора към конкретната тема. — Предполагам, че сте в състояние да представите доказателства за предателството на лорд Ашби…

— Когато му дойде времето.

— А дотогава аз трябва да приема на доверие обвиненията ви, така ли?

— Предлагам ви да постъпим така: приемате ме във вашия клуб, а после заедно ще установим дали съм ви казал истината. Ако съм лъжец, можете да задържите встъпителната ми такса от двайсет милиона евро.

— Но по този начин ще бъде нарушена секретността ни.

— Тя вече е нарушена.

Внезапната поява на Торвалдсен беше много обезпокоителна, но Елиза започваше да си мисли, че може би тя ще се окаже Божия благословия. Тя наистина вярваше в съдбата, както беше споделила с Мастрояни. Нима Хенрик Торвалдсен ще се окаже част от тази съдба?

— Нека ви покажа нещо — предложи тя.

Сервитьорът се появи с бутилка вода, вино и кошничка хляб. По принцип Малоун не беше особено очарован, от френските бистра. Онези, които беше посещавал, бяха неизменно скъпи, с разочароващо меню или и двете заедно.

— Наистина ли харесваш бъбреци на тиган? — обърна се към Фодрел той.

— Че какво им е на бъбреците?

Нямаше смисъл да му обяснява колко е гадно да ядеш орган, чието предназначение е да освобождава организма от урината. Той поклати глава и смени темата.

— Разкажи ми за Парижкия клуб.

— Знаеш ли как е възникнала идеята за него?

Фодрел очевидно се наслаждаваше на по-изгодната си позиция.

— В сайта ти няма много неща по този въпрос — отвърна Малоун.

— Всичко започва от Наполеон. Единственото му желание, след като завладял Европа, било да се оттегли и да се наслаждава на победата си. Събрал неколцина от приближените си и основал Парижкия клуб. Идеята била тези хора да помагат в управлението на империята. За съжаление тя никога не се реализирала, тъй като той продължил да води войни.

— Ти не твърдеше ли, че е искал да прекрати войните?

— Така е. Но приближените му били на друго мнение. За тях било изгодно Наполеон да воюва, защото това ангажирало цялото му внимание. Имало хора, които са се грижили да му осигуряват враговете. Опитал се да сключи мир с Русия, но царят отказал. Наполеон нахлул в Русия през 1812 година и в резултат изгубил почти цялата си армия. След поражението всичко тръгнало надолу. След три години го свалили от власт.

— Това нищо не ми говори.

Нещо навън привлече вниманието на Фодрел.

— Някакъв проблем? — попита Малоун.

— Не, само проверявам.

— Защо си седнал на показ до прозореца?

— Май не схващаш, а?

Въпросът беше зададен с нарастващо раздразнение, но Малоун остана равнодушен.

— Опитвам се да разбера — спокойно отвърна той.

— След като си влязъл в сайта, сигурно вече знаеш, че Елиза Ларок е основала нов Парижки клуб. Същата идея, но в друго време и с други хора. Събират се на Рю Л’Арене. Лично съм ги виждал там. Познавам човек, който работи за един от членовете. Той се свърза с мен по интернет и ми разказа всичко. Тези хора заговорничат с намерението да повторят действията на Ротшилд отпреди двеста години. Същото е искал и Наполеон. Голяма конспирация, целяща създаването на нов световен ред. Икономиката е тяхното оръжие.

По време на разговора Сам седеше мълчаливо, очевидно убеден, че Джими Фодрел се намира на светлинни години от действителността. Малоун обаче не се сдържа и подхвърли:

— Странно, че параноик като теб дори не попита за името ми — обърна се към Фодрел той.

— Котън Малоун — моментално отвърна Кльощавия. — Сам ми го каза в последния си имейл.

— Но ти не знаеш нищо за мен. Представи си, че съм тук, за да те ликвидирам. Нали те са навсякъде и те наблюдават? От интернет знаят за възгледите ти, знаят какви книги вземаш от библиотеката, а вероятно и кръвната ти група. Да не говорим за близки и приятели.

Фодрел се сви и заоглежда околните маси. Решението беше взето няколко секунди по-късно.

— Трябва да вървя! — надигна се той.

— Ами бъбреците, които поръча?

— Ти ги изяж.

След тези думи Фодрел скочи и се втурна към вратата.

— Заслужаваше си го — промърмори Сам.

Малоун проследи с поглед как шантавият им познат напусна заведението, огледа тротоара и се отдалечи. Той също беше готов да си тръгне, по възможност преди да донесат храната. После нещо привлече вниманието му. Двама мъже с тъмни вълнени палта стояха отсреща пред витрината на магазин за сувенири. При появата на Фодрел те пъхнаха ръце в джобовете си и бързо го последваха.

— Тези не са туристи — проследи погледа му Сам.

— Тук си напълно прав.

25

Сейлън Хол

Ашби поведе Каролайн по лабиринта от коридори на приземния етаж. Не след дълго стигнаха до северното крило на имението и един от многобройните салони, превърнат в кабинет на Каролайн. Вътре върху няколко големи дъбови маси бяха разпръснати книги и документи. Много от книгите бяха на повече от двеста години, купени на висока цена от частни колекции по целия свят, включително и от Австралия. Други бяха просто откраднати от мистър Гилдхол. Всички бяха на една тема: Наполеон.

— На тези сведения попаднах вчера — каза Каролайн, преглеждайки купчините с книги. — В една от книгите, които купихме в Орлеан.

За разлика от него Каролайн владееше отлично както съвременния френски, така и старофренски.

— Става въпрос за трактат от края на деветнайсети век, написан от английски войник, който е служил на Света Елена. Много ми е странно обожанието, което тези хора са изпитвали към Наполеон. То далеч надхвърля уважението към един герой от войната, изпаднал в немилост. А тук става въпрос за английски войник!

Тя му подаде книгата. Хартиени лентички стърчаха измежду оръфаните страници.

— Съществуват толкова много подобни разкази, че човек трудно ги приема сериозно. Но този наистина е интересен.

Ашби изгаряше от нетърпение да сподели, че и той е открил нещо.

— В корсиканската книга, която ме отведе до златото, се споменава за Санс.

— Наистина ли? — светна лицето на Каролайн.

— Независимо от мнението ти аз също мога да откривам разни неща.

— Откъде знаеш какво е мнението ми? — усмихна се тя.

— Не е трудно да разбера.

Той й разказа за въведението към книгата и онова, което Сен Дьони беше дарил на град Санс, изрично споменавайки книгата „Кралството на Меровингите в периода 450–751 г. след Христа“.

Веднага забеляза повишения интерес на Каролайн, която се насочи към една от масите и започна да рови из купчините с книги. Когато я видя толкова дълбоко замислена и същевременно така съблазнително облечена, той потръпна от възбуда.

— Ето я — възкликна тя. — Винаги съм знаела, че тази книга е важна. За нея се споменава в завещанието на Наполеон, Раздел шести. Възлагам на Сен Дьони да предаде на сина ми четиристотин екземпляра от личната ми библиотека в момента, в който навърши шестнайсет. Между тях трябва да бъде и „Кралството на Меровингите в периода 450–751 г. след Христа “.

Продължиха да подреждат пъзела, който едва ли би трябвало да бъде решаван с толкова примитивни средства.

— Сен Дьони е бил лоялен — промълви тя. — Доказано е, че той ревниво е съхранявал четиристотинте тома. Разбира се, никога не е имал шанс да ги предаде на когото трябва. След смъртта на Наполеон живял във Франция, а синът на императора останал в Австрия до смъртта си през 1832 година.

— Сен Дьони умрял през 1856 година — промърмори Ашби, спомнил си част от това, което беше чел. — Цели трийсет и пет години съхранявал книгите, а накрая ги завещал на град Санс.

— Това те възбужда, нали? — лукаво му се усмихна Каролайн.

— Ти ме възбуждаш.

Тя посочи книгата в ръцете му.

— Преди да изпълня с радост задълженията си на любовница, прочети това, което съм отбелязала с първия разделител. Мисля, че то ще усили възбудата ти.

Тон разтвори книгата. Парченца изсъхнала кожа от корицата се посипаха на пода.

От няколко месеца абат Буонавита, по-възрастният от двамата свещеници на Света Елена, беше прикован към леглото. Един ден Наполеон изпрати да го доведат при него и му обясни, че ще бъде по-разумно да напусне острова и да се върне в Европа, тъй като мекият климат в Италия ще бъде по-подходящ за него и със сигурност ще удължи дните му. Императорът беше подготвил специално писмо до императорското семейство, в което настояваше на свещеника да бъде отпусната пенсия в размер на три хиляди франка. Абатът сърдечно му благодари, изразявайки съжаление, че няма да завърши дните си близо до човека, на когото беше отдал живота си. Преди да напусне острова, Буонавита посети Наполеон за последен път. По време на тази среща императорът му даде няколко писма до семейството си и до папата.

— Когато Буонавита напуснал острова, Наполеон вече бил болен и само няколко месеца по-късно починал — каза Каролайн. — Прочетох писмата, изпратени до семейството му. Те се намират в Музея на Корсика. Англичаните контролирали цялата му кореспонденция. Но тези писма им се сторили невинни и те позволили на абата да ги вземе със себе си.

— Какво толкова специално виждаш в тях?

— Искаш ли да ги погледнеш?

— Нима разполагаш с тях? — вдигна вежди Ашби.

— Само със снимките им. Има ли смисъл да пътувам чак до Корсика и да не направя снимки? Щракнах няколко по време на миналогодишното си проучване.

Той спря поглед на чипото носле и извитите вежди, а после го премести върху съблазнителната извивка на гърдите й. Желаеше я. Но първо работата.

— Ти ми носиш златни кюлчета, затова и аз ще ти подаря нещо — подхвърли Каролайн и му подаде преснимано писмо в размер на една страница. — Да забелязваш нещо?

Ашби сведе очи към нечетливия почерк.

— Не забравяй, че почеркът на Наполеон е бил ужасен и Сен Дьони е преписвал всичко, излязло изпод перото му. Това е било известно на всички жители на Света Елена. Тук обаче се натъкваме на абсолютно нечетлив текст, който аз сравних с няколко писма, несъмнено написани от Сен Дьони.

Той долови палавите искрици в очите й.

— Написал го е лично Наполеон — обяви Каролайн.

— Важно ли е това?

— Без съмнение. Той е написал тези думи без намесата на Сен Дьони. Което им придава особено значение — много по-голямо, отколкото смятах доскоро.

Той продължаваше да разглежда писмото.

— Какво пише в него? Френският ми е доста по-слаб от твоя.

— Писмото е лично. Наполеон пише за горещата обич към сина си. Любопитните англичани не видели нищо нередно в него и го пуснали.

Той си позволи слаба усмивка, която миг по-късно се превърна в смях.

— Защо не обясниш за какво става въпрос, за да си гледаме и другата работа?

Тя издърпа писмото от ръцете му и го сложи на масата, взе линийката и я постави хоризонтално под един от редовете.

— Ето, виждаш ли? С линийката се вижда много ясно.

И той видя. Няколко букви бяха изписани по-високо от останалите. С мъничко, но съвсем ясно.

— Това е код — поясни Каролайн. — Англичаните на Света Елена изобщо не са го забелязали. Аз обърнах внимание на тези писма веднага след като научих, че Наполеон ги е написал собственоръчно и ги е предал на абата. Само това съдържа повдигнати букви.

— Какво означават те?

— Psaume trente.

Това той можеше да си преведе: Псалм трийсети. Но все още не разбираше значението му.

— Съвсем конкретна препратка — поясни тя и разтвори Библията, която лежеше на масата. — Наклони ухо към мене, побързай да ме избавиш. Бъди ми каменна твърдина, дом за прибежище, за да ме спасиш. Защото Ти си моя каменна планина и моя отрада; заради Твоето име води ме и ме оправяй. — Вдигна очи от текста. — Това отговаря съвсем точно на заточението на Наполеон. Слушай по-нататък. — Изнури се от скръб животът ми, и годините ми — от въздишки; от моите грехове изнемощя силата ми, и костите ми изсъхнаха. От всичките ми врагове станах за укор дори пред моите съседи и плашило за моите познати; които ме видят на улицата, бягат от мене. Забравен съм в сърцата като мъртъв.

— Жалбата на един победен човек — отбеляза Ашби.

— Когато е писал това писмо, той е съзнавал, че краят е близо.

Очите му се прехвърлиха на копието от завещанието, което лежеше на масата.

— Значи той оставил книгите на Сен Дьони със заръката да ги пази, докато синът му навърши шестнайсет. После изрично споменал една от тях и изпратил кодирано писмо, в което се самосъжалява.

— Ключът е в книгата за Меровингите — каза Каролайн.

— Трябва да я открием — кимна той.

Тя пристъпи към него, обви с ръце шията му и го целуна.

— Време е да обърнеш внимание на любовницата си.

Той понечи да каже нещо, но тя опря пръст в устните му.

— После ще ти кажа къде се намира тя.

26

Париж

Сам не можеше да повярва, че двамата непознати наистина следят Джими Фодрел. Нападките на Малоун преди малко бяха напълно основателни. Чудеше се дали началниците му в Сикрет Сървис имаха подобно мнение и за него? Никога не бе толкова краен, нито бе проявявал подобна параноя, макар че и той споделяше принципите на Фодрел и не се подчиняваше на началниците си. Но това си беше в характера му — подчинението на правилата просто не беше за него.

Двамата с Малоун продължаваха да крачат из тесните улички, пълни с хора, облечени в пуловери и дебели палта. Ресторантьорите пренебрегваха студа и се опитваха да рекламират менюто си направо на тротоарите. Сам поглъщаше миризмите, шумотевицата и оживеното движение, борейки се с хипнотичния им ефект.

— Кои според теб са онези типове? — попита най-сетне той.

— Това е проблемът с оперативната работа, Сам — въздъхна Малоун. — Нищо не се знае със сигурност и човек е принуден да импровизира.

— Дали им помагат и други?

— За съжаление няма как да разберем в този хаос.

На кино и по телевизията героят винаги усеща опасността независимо от тълпата и отдалечеността на обекта си. Но в блъсканицата около тях това наистина нямаше как да стане, докато опасността не изскочеше буквално под носа им. Фодрел продължаваше да крачи напред. На стотина метра по-нататък пешеходната зона свършваше в оживения булевард „Сен Жермен“, по който фучаха коли, таксита и автобуси. Фодрел изчака смяната на светофара и тръгна да прекосява четирите платна на булеварда, заобиколен от тълпа забързани хора. Преследвачите му направиха същото.

— Хайде! — обади се Малоун.

Затичаха се към булеварда и хванаха светофара на жълто. Успяха да се доберат до отсрещната страна в мига, в който лавината от коли потегли с оглушителен вой.

— Беше доста рисковано — подхвърли Сам.

— Иначе щяхме да ги изпуснем.

Вътрешната страна на тротоара представляваше еднометрова каменна стена, която поддържаше ограда от ковано желязо. Хора с оживени лица крачеха в двете посоки.

Сезонът на празниците беше самотен за Сам, защото нямаше семейство. Последните пет години беше прекарвал Коледа сам, на плажовете на Флорида. Не познаваше родителите си. Беше израснал в института „Кук“ — едно доста претенциозно име за сиропиталище. Постъпи там като току-що проходило дете и го напусна малко след 18-ия си рожден ден.

— Имам ли избор? — попита той.

— Имаш — отвърна Норстръм.

— Откога? Тук никога не е имало нищо друго освен строги правила.

— Те са за децата, А сега ти си мъж и можеш да живееш както ти харесва.

— Значи мога да си тръгна? Довиждане, може би пак ще се видим.

— Не ни дължиш нищо, Сам.

Зарадва се, като го чу, защото нямаше какво да предложи.

— Изборът ти е прост — добави Норстръм. — Можеш да останеш и да се превърнеш в част от едно по-голямо семейство, можеш и да си тръгнеш.

Това не беше избор.

— Искам да си тръгна.

— И аз така си помислих.

— Благодарен съм ви за всичко, но трябва да вървя. Дойде ми до гуша от…

— Правила.

— Да. Дойде ми до гуша от правила.

Знаеше, че много от инструкторите и пазачите бяха израснали тук като сираци. Но едно от правилата им забраняваше да говорят за това. Той обаче вече беше решил да си тръгне и попита направо:

— Вие имахте ли право на избор?

— Да. Но моят избор беше друг.

Сам остана шокиран. Никога не беше предполагал, че по-възрастният мъж също е сирак.

— Ще ми направиш ли една услуга? — попита Норстръм.

Стояха на зелената морава между те сгради. Той познаваше всеки сантиметър от тях, до последните детайли. Всеки бе длъжен да помага за поддръжката им. Още едно от омразните правила.

— Бъди внимателен, Сам. Мисли, преди да действаш. Светът навън не е гостоприемен като нас тук.

— За такива ли се мислите? Гостоприемни?

— Ние искрено се грижехме за теб — отвърна Норстръм, замълча за миг и добави: — Аз искрено се грижех за теб.

Никога през изминалите осемнайсет години не беше чувал подобно признание от този човек.

— Ти имаш свободолюбив дух, Сам. Това невинаги е лошо. Но наистина внимавай.

Усети искреността на човека, когото познаваше от толкова отдавна.

— Може би ще ти бъде по-лесно да спазваш правилата навън. Бог знае, че животът тук беше предизвикателство за теб.

— Може би ми е в кръвта.

Изрече тези думи с преднамерена лекота, но те само му напомниха, че няма родители, няма наследени качества. Всичко, което познаваше, бе тук, наоколо. А пред него стоеше единственият човек, който беше проявил някаква грижа за него. Протегна ръка — от уважение. Норстръм я стисна.

— През цялото време се надявах, че ще останеш — тихо промълви той. В очите му имаше тъга. — Желая ти всичко хубаво, Сам. Старай се да вършиш добрини.

И той се беше постарал.

Завърши с отличие колежа и в крайна сметка успя да постъпи в Сикрет Сървис. Понякога се питаше дали Норстръм още е жив. От последния им разговор бяха изтекли четиринайсет години. Не му се обади нито веднъж, защото не искаше да го разочарова. Надявах се, че ще останеш. Нямаше как да стане.

Двамата с Малоун свърнаха в тясна пресечка. В дъното се виждаше още една ограда от ковано желязо. Поеха натам и стигнаха до ъгъла. Пред очите им се появи друга, по-висока стена с назъбен парапет на върха. В камъка беше забит метален прът с пъстро знаме, на което пишеше: Музей по средновековна история „Клуни“.

Сградата, която се издигаше отвъд стената, беше в готически стил, с остри кули и стръмен керемиден покрив, осеян с капандури. Фодрел изчезна във входа, следван от двамата непознати.

Малоун забърза натам.

— Какво правим? — попита Сам.

— Импровизираме.

Малоун беше наясно къде отиват. Музеят „Клуни“ се издигаше на мястото на римски дворец, от който бяха останали само руините на баните. Сегашната сграда била построена през XV век от един бенедиктински абат. През XIX век станала собственост на държавата и в нея изложили внушителна колекция от средновековни произведения на изкуството. Постепенно се превърнала в една от важните парижки забележителности, присъстваща във всички пътеводители. Той два пъти беше влизал тук и добре помнеше разположението на музейните помещения. Два етажа със свързани помежду си зали. Сравнително малки и доста тесни. Място, където не можеш да останеш незабелязан.

Влязоха във вътрешния двор и почти веднага видяха преследвачите на Фодрел, които се насочваха към главния вход на музея. В двора се мотаеха около трийсетина туристи, въоръжени с фотоапарати и камери.

Малоун се поколеба за миг, след което се насочи към същия вход. Сам го последва. Озоваха се в просторно, облицовано с камък преддверие. В единия му край имаше гардероб, а в другия се виждаха стълбите, които водеха към тоалетните. Двамата непознати си купиха билети и поеха нагоре по каменните стъпала към музейните зали. Малоун ги изчака да изчезнат през една тясна врата, след което се насочи към касата. Миг по-късно двамата със Сам изкачиха стълбите и се озоваха в претъпкан с туристи сувенирен магазин. Фодрел не се виждаше никъде, но двамата му преследвачи вече се насочваха към ниската и тясна врата вляво. Малоун зърна купчина безплатни брошури на английски, в които имаше архитектурен план на сградата. Взе една от тях и бързо я прегледа.

— Хенрик твърди, че имаш фотографска памет — подхвърли Сам. — Вярно ли е?

— По-скоро запомням детайлите — отвърна Малоун и пъхна брошурата в джоба си.

— Винаги ли си толкова прецизен?

— Едва ли.

Влязоха в една изложбена зала, осветена както от слънцето през матираните стъкла на прозорците, така и от няколко стратегически разположени прожектора, акцентиращи върху колекции от средновековен порцелан, стъкло и алабастър.

Фодрел и преследвачите му не бяха тук.

Отидоха в следващата зала за керамика. Тъкмо навреме, за да зърнат как двамата непознати я напускат през изхода в другия край. И в тази, както и в предишната, беше пълно с шумни посетители и блясък на светкавици. Според брошурата в джоба на Малоун следваха римските бани.

Насочиха се изхода, през който бяха изчезнали непознатите, и се озоваха в тесен коридор със сини стени, по които бяха окачени алабастрови плакети. След няколко метра се озоваха в просторно преддверие. Няколко каменни стъпала водеха надолу към фригидариума. Те обаче бяха преградени с пластмасова верига, а табелата пред тях съобщаваше, че помещението е затворено за реставрация. Отвъд внушителната готическа арка вдясно се виждаше ярко светена зала, в която бяха изложени фрагменти от каменни статуи. В средата й имаше подиум, пред който бяха наредени сгъваеми столове. Очевидно бе място за презентации, което преди години е било част от вътрешния двор.

Непознатите свърнаха вляво към вътрешността на музея. Сам и Малоун предпазливо ги последваха. Следващата зала се оказа на два етажа, осветени по естествен начин от остъкления таван, подпрян на грубо издялани каменни колони, високи почти петнайсет метра. Вероятно още един покрит вътрешен двор между сградите, в който бяха изложени произведения от слонова кост, отломки от капители и още статуи.

Фодрел не се виждаше никъде, но преследвачите му вече крачеха към следващата зала, до която се стигаше по няколко каменни стъпала.

— Тези ме преследват! — изкрещя пронизителен глас, нарушавайки почти библиотечната тишина наоколо.

Малоун проточи врат. До парапета на втория етаж се беше изправила някаква жена и сочеше с пръст към двойката, която вървеше по петите на Фодрел. Беше малко над трийсет, с късо подстригана кестенява коса, облечена в синята униформа на служителка в музея.

— Искат да ме убият! — изпищя жената.

27

Долината на Лoapa

Торвалдсен последва Елиза Ларок към вътрешността на замъка, прекосявайки покрития мост над Шер, чиито води миеха каменните основи. Преди да се появи тук, той си беше направил труда да се запознае с историята на имението. Построено бе в началото на XVI век за нуждите на галантния и цивилизован двор на крал Франсоа I. Архитектурните планове бяха дело на жена и това все още си личеше. Вместо заплаха дебелите защитни стени излъчваха скрита грациозност.

— Семейството ми притежава имението от три века насам — обади се Елиза. — Един от прадедите ми построил централния замък на северния бряг — там, където бяхме допреди малко. Каменният мост е връзката с южния бряг на реката. Друг от собствениците го покрил и го превърнал в галерия.

Тя махна с ръка и той проследи погледа й към продълговатото пространство, дълго около шейсет метра. Подът беше покрит с шахматно подредени бели и черни плочки, дебели дъбови греди поддържаха покрива. Слънчевите лъчи проникваха през симетрично подредените прозорци на галерията.

— По време на войната имението било окупирано от германците — добави Елиза. — Южната врата останала в свободната зона, но вратата в този край била в окупационната зона. Можете да си представите какви проблеми е създавало това.

— Мразя германците — лаконично обяви той.

Тя му хвърли преценяващ поглед.

— Те унищожиха моята страна и моето семейство, опитаха се да ликвидират и моята религия — поясни Торвалдсен. — За подобно нещо не може да има прошка.

Така той й съобщи за еврейския си произход, въпреки че беше наясно с нейната предубеденост към евреите.

Проучването му не бе открило никакви причини за това. Едно чувство на неприязън, което изпитват много хора. Но беше открил и още нещо, което можеше да бъде прибавено към многобройните й странности. Надяваше се обиколката на замъка да включи една от залите, в която висеше портрет, дискретно осветен от два малки халогенни прожектора.

Откри го точно там, където очакваше.

Дълъг и грозен нос под малки и дълбоко разположени очи с лукав поглед, насочен леко встрани. Масивна челюст с издадена брадичка. Конусовидната шапка криеше почти гол череп и му придаваше вид на папа или кардинал. Но този човек бе много повече от това.

— Луи Единайсети — посочи портрета той.

Елиза спря и се обърна.

— Да не би да сте негов почитател?

— Какво казваха за него? Обичан от простолюдието, мразен от благородниците. Враговете му се страхуват от него, цяла Европа го уважава. Истински крал.

— Никой не знае дали портретът е автентичен — призна Елиза. — Но от него се излъчва нещо особено, нали?

Торвалдсен си спомни онова, което беше чел или чувал за лошата слава на Луи XI. Управлявал от 1461 до 1483 г., успявайки да си създаде славата на велик крал. Но в действителност бил безскрупулен човек, който открито се опълчил срещу баща си, отнасял се зле със съпругата си, вярвал на малцина и бил безмилостен. Голямата му мечта била възстановяването на Франция след опустошителната Стогодишна война. Отдал живота си на тази идея, заплашвал, подкупвал и заговорничил с единствената цел да върне изгубените земи на короната. И успял. Това му осигурило подобаващо мястото в историята на Франция.

— Бил е сред първите, които си давали сметка за силата на парите — промълви на глас той. — Предпочитал да купува хората, вместо да се бие с тях.

— Вие наистина знаете много — погледна го уважение Елиза. — Луи действително е оценил значението на търговията като политическо оръжие и е поставил основите на модерната национална държава. При нея икономиката е по-важна от армията.

Тя посочи поредната врата. Озоваха се в приятна стая с тапицирани с кожа стени. На прозорците имаше завеси с цвят на портвайн. В солидната ренесансова камина не гореше огън. Обзавеждането се изчерпваше с няколко дървени маси, около които бяха подредени тапицирани столове. В средата се виждаше стъклена витрина с рамки от неръждаема стомана, която рязко контрастираше с античната атмосфера.

— Инвазията на Наполеон в Египет през 1798 година се оказала военно и политическо фиаско — обясни тя. — Френската република искала победи от своя най-велик генерал и той изпълнявал желанието й. Но управлението на Египет било нещо различно. В него Наполеон се провалил, въпреки че окупацията на тази страна променила световната история. Светът за пръв път се докоснал до великолепието на една загадъчна и забравена цивилизация. Родила се египтологията. Мъдреците на Наполеон буквално изровили от пясъците хилядолетната култура на фараоните. Типично за Наполеон — пълни провали, маскирани с частичен успех.

— Говорите като истинска потомка на Поцо ди Борго — отбеляза Торвалдсен.

Елиза сви рамене.

— Въпреки че лежи в „Инвалидите“, покрит със слава, моят праотец е тотално забравен, макар че вероятно е спасил Европа.

Торвалдсен усети, че това е болезнена тема за домакинята, и тактично замълча.

— Докато бил в Египет, Наполеон открил някои наистина безценни неща — продължи след кратка пауза тя и посочи стъклената витрина. — Например онези четири папируса. Намерили ги напълно случайно, след като войниците на Наполеон разстреляли някакъв убиец край пътя. Ако не е бил Поцо ди Борго, той вероятно щял да ги използва за укрепване на властта си над цяла Европа. Но за радост не е получил този шанс.

Агентите на Торвалдсен не му бяха споменали нищо за това. Той не беше жалил средства, за да научи всичко за Ашби, докато по отношение на Елиза Ларок беше поискал само някои конкретни сведения. Дали не беше допуснал грешка?

— Какво има в тези папируси? — небрежно подхвърли той.

— Те са причината за създаването на Парижкия клуб. Дават обяснение на нашите цели и ще насочват усилията ни във вярната посока.

— Кой ги е писал?

— Никой не знае — сви рамене тя. — Според Наполеон са били част от Александрийската библиотека преди унищожаването й.

— Не се ли предоверявате на непознати документи, написани от неизвестни хора?

— Според мен те са нещо като Библията — отвърна Елиза. — Не знаем нищо за произхода й, но въпреки това милиарди човешки същества градят живота си според нейните канони.

— Много добър аргумент — кимна Торвалдсен.

В очите й се появи самоуверен блясък.

— Показах ви нещо много скъпо за мен — промълви тя. — Сега е ваш ред. Покажете ми своите доказателства срещу Ашби.

28

Париж

В помещението се втурнаха двама служители на музея с измачкани сака и тъмни вратовръзки. От вратовете им висяха служебните табелки. Малоун видя как единият от преследвачите на Фодрел — недодялан тип с разрошена коса, стоварва юмрук в лицето на първия служител. Партньорът му — гном с безизразна физиономия, повали втория с бърза серия от добре премерени ритници. После в ръцете им проблеснаха пистолети. Жената, която предизвика мелето, побърза да изчезне от балкона. Посетителите видяха оръжията и се развикаха. Част от тях побягнаха към изхода, заобикаляйки Сам и Малоун.

От противоположната врата се появиха още двама музейни служители.

Проехтяха изстрели. Ушите на Малоун писнаха от грохота, многократно усилен от каменните стени и покрития с плочки под на залата. Единият от служителите се свлече на пода. Покрай него продължаваха да тичат обзети от паника хора. Другият изчезна от погледа на Малоун. Гнома и Рошавия също.

В съзнанието му изплува вътрешното разположение на сградата.

— Отивам да ги пресрещна — обяви той. — Има само още един път за изход от музея. Ти остани тук.

— Какво да правя?

— Гледай да не те гръмнат.

Охраната на музея вероятно щеше да затвори изходите и да повика полиция. Задачата му беше да задържи стрелците до нейното пристигане.

Обърна се и хукна към главния вход.

Сам нямаше време за размисъл. Събитията се развиваха с главоломна бързина. Моментално реши, че не може да стои безучастен въпреки заповедта на Малоун, и хукна през изложбената зала с висок остъклен таван към ранения служител, който лежеше по очи сред бързо увеличаваща се локва кръв.

— Добре ли сте? — коленичи до него той.

Отговор нямаше. Оцъклените очи гледаха някъде надалеч. Никога не беше виждал ранен човек. Снощи се беше натъкнал на мъртъвци, но този все още беше жив. В момента обаче нямаше време да се занимава с него.

Вдигна глава и огледа обстановката. Капители, статуи, скулптури. Плюс два изхода. Единият беше залостен с желязно резе, а другият представляваше арка към помещение без прозорци. В далечния край на залата забеляза голям килим на стената, под който се виждаше стълба.

Всички посетители бяха избягали. В музея цареше гробна тишина. Къде, по дяволите, изчезнаха охраната, служителите, полицията? Властите със сигурност вече бяха уведомени. Къде изчезнаха всички?

После долови тропот на бягащи крака, които се приближаваха от мястото, където доскоро стояха двамата с Малоун. Нямаше никакво желание да бъде задържан. Предпочиташе да бъде участник в събитията.

— Идва помощ — каза на ранения той, после се изправи и хукна към стълбите в далечния край на залата.

Малоун се върна в магазина за сувенири и започна да си пробива път сред обезумялата тълпа, която се блъскаше към изхода. Във въздуха се носеха крясъци на различни езици.

С цената на доста усилия той успя да прекоси залата и влезе в съседното помещение. Според плана на музея там се намираше гардеробът за багаж и стълбата, по която се слизаше от горния етаж. Добирайки се до горната площадка, той щеше да получи възможност да пресрещне Гнома и Рошавия, които би трябвало да се движат в противоположна посока.

Изкачи дървените стъпала по две наведнъж и се озова в празен коридор. В остъклените витрини покрай стените бяха изложени ризници, саби и ножове. На една от стените беше окачен гоблен, изобразяващ ловна сцена. Витрините бяха заключени, но той се нуждаеше от оръжие. Надяваше се, че управата на музея ще го разбере. Грабна някакъв опрян до стената стол и стовари металния му крак в близката витрина. По пода се посипаха стъкла. Малоун захвърли стола и протегна ръка към един от късите мечове, изложени във витрината. Табелката под него информираше посетителите на музея, че става въпрос за оръжие от XVI век. След миг колебание взе и един ръчен щит, произведен век по-рано. И двата предмета бяха в отлично състояние.

Малоун ги сграбчи с чувството, че е гладиатор, готов за бой. Все пак е по-добре от нищо, помисли си той.

Сам хукна нагоре по стълбите, докосвайки с длан излъскания бронзов парапет. Спря за миг на площадката, ослуша се и решително преодоля останалите стъпала до най-горния етаж на музея.

Никакъв звук. Включително и от залата под краката му.

Стъпваше леко, продължавайки да се държи за парапета. Не знаеше какви ще бъдат следващите му действия. Беше невъоръжен и уплашен до смърт, но Малоун може би се нуждаеше от помощ — точно както предишната вечер в книжарницата.

А оперативните агенти винаги си помагат.

Той се озова горе. Вляво се появи широка арка, от която се влизаше в зала с висок таван и тъмночервени стени. Точно пред него се виждаше входът към друга зала, над която пишеше „Дамата и еднорогът“. Внимателно пристъпи към арката вляво и надникна в червената зала. Проехтяха три изстрела. Куршумите звъннаха в камъка на сантиметри от лицето му и той побърза да се дръпне назад.

Лоша идея. Изтрещя още един изстрел и прозорецът вдясно на площадката се пръсна на ситни късчета.

— Хей! — повика го тих глас.

Сам рязко извърна глава надясно. Под арката на входа към залата с експоната „Дамата и еднорогът“ стоеше жената, която беше започнала всичко с писъците си срещу двамата непознати мъже. Късата й коса беше отметната назад, в блестящите й очи се четеше решителност. В протегнатите й длани лежеше пистолет.

В следващия момент тя хвърли оръжието към Сам и той машинално го улови. Лявата му длан стисна ръкохватката, показалецът му се уви около спусъка. Не беше стрелял от последната си тренировка на учебното стрелбище на Сикрет Сървис. Тоест от около четири месеца. Въпреки това изпита неописуемо задоволство. Очите му срещнаха погледа на блестящите й очи. С жест тя го подкани да стреля. Сам напълни дробовете си с въздух, насочи пистолета към арката и натисна спусъка. Някъде във вътрешността на червената стая се разнесе звън на счупени стъкла. Той отново натисна спусъка.

— Поне се опитай да улучиш някого — посъветва го от укритието си жената.

— След като си толкова добра, опитай ти! — троснато отвърна Сам.

— Хвърли ми пистолета, и ще видиш!

29

Долината на Лoapa

Елиза беше сериозно разтревожена от усложненията, възникнали през последните няколко часа. След уговорката да се срещнат отново на следващия ден, Торвалдсен беше заминал за Париж.

В момента тя се нуждаеше от съвет. Беше поръчала да запалят огъня. Палавите пламъчета хвърляха златисти отблясъци върху мотото, издълбано в мраморния плот: „Ще ни запомнят, ако успеем да построим този замък“.

Беше седнала в едно от тапицираните кресла. Вдясно беше стъклената витрина с четирите папируса. Тишината се нарушаваше единствено от пропукването на горящите пънове. Бяха й казали, че тази вечер може да завали сняг. Елиза обичаше зимата. Особено тук, в провинцията, близо до всичко скъпо на сърцето й.

Два дни.

Ашби се подготвяше в Англия. Преди месеци му беше възложила серия от задачи, разчитайки на предполагаемия му опит. Но в момента се питаше дали не му се беше предоверила. Много зависеше от това, което той правеше. Всъщност всичко.

Беше успяла да отклони въпросите на Торвалдсен и не му разреши да разгледа папирусите. Все още не беше заслужил тази привилегия. Както и всички останали членове на клуба. Те съдържаха свята за фамилията й информация, доставена лично от Поцо ди Борго. Неговите агенти ги откраднали от сандъците, предназначени за Света Елена като част от личните вещи на Наполеон. Императорът забелязал липсата им и написал официален протест, но вината беше хвърлена върху английските тъмничари. Освен това никой не се интересувал от тях.

По онова време Наполеон вече бил лишен от всякаква власт. Всички европейски лидери искали само едно — бърза, но естествена смърт за някога всемогъщия император. Никакви съдебни фарсове, никаква екзекуция — събития, които биха го превърнали в мъченик. Заточението на отдалечения остров изглеждало най-добрият начин да се постигне желаният резултат. И наистина го постигнало. Наполеон действително бавно гаснел. Пет години по-късно бил мъртъв.

Елиза стана и пристъпи към остъклената витрина. Очите й се спряха върху четирите папируса, надеждно скрити в кожените си калъфи. Съдържанието им беше преведено отдавна и тя помнеше наизуст всяка дума. Поцо ди Борго веднага разбрал неговото значение, но той живял в постнаполеоновата епоха. По онова време Франция била разтърсвана от бунтове, изпитвала недоверие към монархията, но все още била неспособна на демокрация. Тогава папирусите били безполезни.

Беше искрена, когато каза на Торвалдсен, че не знае кой е авторът на тези документи. За нея най-важен беше техния смисъл.

Издърпа едно чекмедже до витрината. Вътре се съхраняваше оригиналният превод от коптски на френски. Само след два дни щеше да сподели текста с членовете на Парижкия клуб. Сега просто разпръсна гъсто изписаните на машина листове и потъна за пореден път в тяхната дълбока мъдрост и невероятна простота.

Войната е прогресивна сила, която създава по естествен път неща, които не биха възникнали по друг начин. Свободното мислене и нововъведенията са само две от многобройните положителни последици от войната. Тя действа като активна обществена сила, като средство за стабилизация и зависимост. Вероятността от война гради най-здравия фундамент на всяка власт, чиято тежест нараства правопропорционално със заплахата от война. Субектите на агресия с готовност ще се оставят да бъдат покорени, ако агресорите им гарантират закрила и сигурност. Авторитетът на властта се стопява и изчезва в момента, в който изчезват заплахата от война или обещанията за закрила и сигурност. Войната осигурява масовото покорство на хората както никоя друга институция. Без война централната власт просто не може да съществува. Управленческите способности на всеки лидер зависят пряко от уменията му да води война. Колективната агресия е позитивна сила, която потушава недоволството и същевременно осигурява обществена лоялност. Войната е най-добрият способ за канализиране на колективната агресия. Трайният мир е ненужен на централната власт, постоянната и безкрайна война — също. Най-подходяща е заплахата от война, защото тя предлага чувство за външна необходимост, без което не може да съществува никоя централна власт. Временната стабилност може да се роди единствено от подготовката на обществото за поредната война.

Смайващо съвременни мисли на един ум от древността, поклати глава Елиза.

Външната заплаха е необходимо условие за съществуването на централната власт. Тя трябва да бъде достоверна и достатъчно голяма, за да внушава силен страх в обществото. Без този страх властта лесно ще рухне. Преходът на обществото от войната към мира не може да се осъществи, ако владетелят не запълни социологическата и политическата празнота, създадена от липсата на война. Трябва да се намерят заместители на колективната агресия, които да бъдат реални и убедителни.

Елиза постави превода върху витрината.

По времето на Поцо ди Борго, в средата на XIX век, нямало подходящи заместители. По тази причина властвала войната. Отначало под формата на регионални конфликти, а после се стигнало до два световни сблъсъка. Днес нещата са различни. Налице са многобройни заместители. Дори прекалено много. Дали беше избрала правилния? Трудно бе да се каже.

Тя седна отново в креслото. Имаше още нещо, което трябваше да узнае. Бе извадила оракула от торбичката непосредствено след отпътуването на Торвалдсен. Сега с трепет разтвори книгата и се подготви с няколко дълбоки вдишвания и издишвания. После прегледа списъка с въпросите и избра онзи, който й се стори най-подходящ: Какъв ще се окаже приятелят, на когото вярвам и разчитам — верен или коварен? На мястото на думата приятел изписа Торвалдсен, а след това зададе въпроса на глас към пламтящата камина.

Затвори очи, за да се концентрира.

После грабна химикалка, начерта пет реда вертикални линии и започна да попълва комбинацията.

Направи бърза справка със схемата и установи, че отговорът на въпроса се намира на страница Н.

Приятелят ти ще бъде щит срещу всякакви опасности.

Тя затвори очи. Беше се доверила на Греъм Ашби, без да го познава достатъчно. Единственото, което знаеше за него, беше, че е наследник на старо богатство и е известен търсач на съкровища. Но въпреки това му беше дала уникален шанс, предлагайки му неизвестна на никого информация, свързана със семейството й и най-вече с Поцо ди Борго, която би трябвало да помогне за откриването на съкровището на Наполеон.

Ди Борго беше посветил безуспешно последните двайсет години от живота си на тази цел. Вследствие на провала си беше полудял. Но след него бяха останали важни записки, които тя предаде в ръцете на Греъм Ашби. Глупава грешка? Отново си помисли за предсказанието на оракула по отношение на Торвалдсен.

Приятелят ти ще бъде щит срещу всякакви опасности.

Но дали щеше да е така?

30

Париж

До слуха на Малоун долетяха изстрели. Пет? Или може би шест? Последва трясък на счупено стъкло.

Той прекоси три изложбени зали, пълни с френски произведения на изкуството отпреди хиляда години — цветни олтарни орнаменти, предмети от ковано желязо и гоблени. Малоун пое по коридора вдясно, който беше дълъг близо осем метра и с покрит с дъски под. В едната му стена бяха вградени малки витрини, в които бяха изложени писалки и инструменти. Веднага след тях имаше още една врата, водеща към поредната осветена зала. На другата стена имаше каменна арка, от която се излизаше на балкончето, от което непознатата жена беше извикала за помощ.

В дъното се появи фигурата на мъж. Рошавия. В първия миг той не забеляза Малоун, но когато се обърна и го видя, въоръжен с щит и меч, той стреля. Малоун светкавично вдигна щита пред себе си и приклекна.

Куршумът звънна в метала. В следващия миг Малоун разтвори пръсти и щитът издрънча на пода. Той се претърколи под арката и скочи на крака. В съзнанието му отново изплува схемата на музея.

Откъм коридора прозвучаха тежки стъпки, които се приближаваха. Беше се озовал в зала с още стъклени витрини и църковна утвар. И нямаше избор. Не можеше да се върне, затова се понесе към следващата зала.

Сам видя как жената улавя пистолета и се изправя. Движенията й бяха бързи и точни. Вратата, зад която беше намерила укритие, се намираше под прав ъгъл от входа към червената зала със стрелците. Тя разтвори крака, прицели се и стреля два пъти.

Разнесе се трясък на счупени стъкла. Още една витрина бе унищожена.

Той предпазливо подаде глава и успя да зърне единия от нападателите, който прекоси залата към защитената страна. Жената също го забеляза и отново натисна спусъка, но мъжът успя да се скрие зад друга витрина.

Всичко пред очите му се залюля. Къде беше охраната? Какво ставаше с полицията?

Малоун внезапно осъзна, че е допуснал опасна грешка. Според плана в брошурата би трябвало да се е насочил към най-горния етаж на музея, където имаше малко помещение с един вход и изход.

Втурна се нагоре и миг по-късно се озова в готическа зала с централен пилон, от който започваха ветрилообразно разположените греди, поддържащи покрива. Седем на десет метра, без никакви мебели, които да му послужат за прикритие.

Ръката му продължаваше да стиска късия меч, но той беше безполезен срещу човек с пистолет.

Мисли! — заповяда си Малоун.

Сам се питаше какво смята да направи жената. По всичко личеше, че именно тя е инициатор на престрелката и няма никакво намерение да се откаже.

Екнаха още два изстрела, но не от нейния пистолет.

Давайки си сметка за опасността, той предпазливо надникна от укритието си. Единият от нападателите, който бе заел позиция зад близката витрина, насочи пистолета си в противоположна посока и натисна спусъка. Жената също го видя. Някой ги обстрелваше от друго място. В червената зала изсвистяха още три куршума. Попаднал под кръстосан огън, стрелецът насочи вниманието си към идващата отзад опасност. Жената моментално се възползва от това. Изчака подходящия момент и отново натисна спусъка.

Стрелецът се втурна към укритието си, но вторият куршум го улучи в гърдите. Тялото му се олюля, а от устата му излетя дрезгав вик. Сам видя как краката му се подгъват и той рухва на пода.

Малоун тръсна глава и се стегна. Страхът го прониза. Единствената му надежда беше, че нападателят ще подходи към укритието му с крайна предпазливост, защото не знае, че помещението е голо. С малко късмет мечът можеше да му даде няколко секунди предимство, но положението си оставаше изключително опасно.

— Стой! — екна мъжки глас.

Секунда тишина.

— Казах да спреш!

Изтрещя изстрел. Подът се разтърси от падането на тежко тяло. Дали полицията или охраната на музея най-после се бяха задействали?

— Покажете се, мистър Малоун — обади се същият глас. — Противникът е неутрализиран.

Е, той не беше чак толкова глупав, че да се отзове на поканата. Протегна врат и предпазливо надникна иззад каменната рамка на вратата. Рошавия лежеше по очи на пода, тъмната локвичка под тялото му бързо се разширяваше. На няколко крачки от него стоеше мъж в тъмен костюм. В ръцете си държеше полуавтоматичен зиг-зауер, чието дуло беше насочено към тялото на пода. Малоун машинално отбеляза късо подстриганата гъста коса, острия поглед и атлетичното тяло. Слухът му отчете и безупречния английски с едва доловим южняшки акцент. Но оръжието говореше най-красноречиво. Стандартен модел Р229, на въоръжение в Сикрет Сървис. Дулото се стрелна нагоре и спря в гърдите на Малоун.

— Хвърлете меча!

Сам никога не беше виждал как убиват човек, но изпита огромно облекчение от отстраняването на заплахата.

— Малоун! — извика той, надявайки се, че именно партньорът му бе застрелял този човек.

Малоун чу гласа на Сам. Продължаваше да стиска меча, но и дулото на зиг-зауера не се отместваше от гърдите му.

— Запазете мълчание — прошепна непознатият. — И хвърлете проклетия меч!

Сам не получи отговор. Изчака малко, после се обърна към жената. Пистолетът й беше насочен право в главата му.

— Време е ние с теб да си тръгваме — рече тя.

31

Малоун беше ескортиран през безлюдния музей под дулото на пистолета. Всички бяха избягали, а помещенията най-вероятно бяха запечатани. Престрелката беше доста оживена, но нито полицията, нито охраната на музея се бяха намесили. Защо?

— Какво търси тук Сикрет Сървис? — подхвърли през рамо той, въпреки че въпросът беше излишен. — Видяхте ли един от вашите? Млад и добре изглеждащ мъж, леко припрян. Казва се Сам Колинс.

Не получи отговор. Прекосиха зала с тъмночервени стени, в която беше изложена още църковна утвар. Три от стъклените витрини бяха разбити. Някой от шефовете на музея щеше да бъде бесен. На пода лежеше още едно окървавено тяло. Гнома.

От изхода насреща започваше дървена стълба към долния етаж. На стената вляво зееше отворена двойна врата, над която се виждаше табела с надпис „Дамата и еднорогът“.

— Натам ли? — посочи Малоун.

Мъжът кимна, наведе дулото към пода и отстъпи крачка назад в червената галерия. Типична агентска предпазливост, усмихна се Малоун. Той влезе в затъмнената зала, в която бяха изложени шест великолепни гоблена, осветени с непряка светлина. При нормални обстоятелства той би им отделил вниманието, което заслужаваха, тъй като те бяха сред най-ценните оригинални музейни експонати от XV век. Вниманието му обаче беше привлечено от самотната фигура, седнала на една от пейките в центъра на залата.

Стефани Нел. Бившата му шефка.

— Виждам, че си успял да унищожиш още едно национално съкровище — изправи се тя.

— Този път не бях аз.

— Тъй ли? А кой счупи със стол една от витрините, за да се сдобие с щит и меч?

— Охо, значи си наблюдавала нещата отблизо.

— Французите те издирват.

— Което означава, че съм ти задължен за… — Малоун замълча, после побърза да се поправи: — Не, задължен съм на президента Даниълс. Нали така?

— Той се намеси в момента, в който му докладвах за инцидента — кимна Стефани.

— Какво е състоянието на простреляния служител от охраната?

— Пътува към болницата. Ще прескочи трапа.

— А онзи оттатък? Човек на Сикрет Сървис?

— Да — кимна тя. — Под наем.

Той познаваше Стефани от дълго време насам. Цели дванайсет години беше работил с нея в отдел „Магелан“ към Министерството на правосъдието. Двамата бяха преживели заедно немалко премеждия — особено през последните две години, откогато официално се бе оттеглил.

— Съжалявам за баща ти — промълви тя.

През последните две седмици той почти не беше мислил за него.

— Благодаря за всичко, което направи тогава.

— То трябваше да бъде направено.

— А защо си тук?

— Заради Сам Колинс. Доколкото ми е известно, ти си се срещнал с него.

Малоун седна на съседната пейка и насочи поглед към гоблените. Всеки от тях съдържаше по един тъмносин кръг в средата, изпъстрен с разцъфнали растения в ярки цветове — от тъмночервено до яркорозово. Над тях доминираше фигурата на благородна дама в компанията на еднорог и лъв в различни сцени. Алегорията му беше добре известна. Скрити послания от далечното минало, които напоследък присъстваха в живота му повече от необходимото.

— Сам в беда ли е? — попита той.

— В беда е от мига, в който се е свързал с Торвалдсен.

Тя му разказа за срещата си с Дани Даниълс в Овалния кабинет предишния ден. Президентът на САЩ беше дал да се разбере, че в Копенхаген се случва нещо важно.

— Сикрет Сървис е информирала Даниълс за случая със Сам.

— Това не е ли твърде незначителен въпрос за един президент?

— Не, особено след като се разбра, че и Торвалдсен е замесен.

Уместен отговор.

— Парижкият клуб съществува реално, Котън. Нашите хора го наблюдават вече цяла година. Допреди няколко седмици в поведението им нямаше нищо тревожно. Но аз трябва да разбера какво прави Торвалдсен.

— Нали Сам беше проблемът? Или е Хенрик?

— И двамата.

— Каква връзка правиш между Парижкия клуб и Хенрик?

— За идиотка ли ме вземаш? Седиш си с прахосмукачка в ръка, готов да засмучеш всичко, което ти предложа. Но аз съм тук с друга задача. Трябва да разбера какво е намислил онзи смахнат датчанин.

Малоун прекрасно знаеше, че взаимотношенията на Стефани и Хенрик се базират на взаимното недоверие, въпреки че в последно време и двамата бяха принудени да разчитат един на друг. Самият той не участваше в борбата за надмощие между тях, като се изключи решението му да помогне на най-добрия си приятел. Затова отговорът му беше искрен.

— Хенрик издирва убиеца на Кай.

— Подозирах, че става въпрос за нещо подобно — поклати глава Стефани. — Но той е на път да провали важна разузнавателна операция, в хода на която неизбежно ще компрометира и изключително полезен агент.

Още късчета от пъзела намериха своето място. Лицето на Малоун се стегна от напрежение.

— Греъм Ашби работи за нас?

— Да — кимна тя. — Доставя ни изключително полезна информация.

Малоун се почувства неловко.

— Но Хенрик ще го убие!

— Ти ще го спреш.

— Невъзможно!

— Нещата са много по-мащабни, Котън. Парижкият клуб планира нещо голямо, но не знаем какво. Поне засега. Начело на групата е жена на име Елиза Ларок. Тя е мозъкът, а Ашби е част от административния й екип. Изпълнява нейните заповеди, но едновременно с това ни информира. В клуба членуват седем от най-богатите хора в света. Ние изобщо не сме сигурни, че всички те знаят за плановете на Ларок.

— Защо не ги предупредите?

— Защото е взето решение да бъдат отстранени едновременно. Затънали са в корупция, подкупи и рекет. Организират мащабни финансови измами с депозити и ценни книжа. Много експерти са на мнение, че сриването на долара на международните пазари се дължи на техните машинации. Ще ги приберем с един удар и това ще бъде нашето послание.

Крайният резултат беше ясен.

— Значи всички отиват зад решетките, с изключение на Ашби — промърмори Малоун.

— Цената трябва бъде платена. Без него нямаше да знаем какво става.

Той отново насочи поглед към един от гоблените. Младата дама в компанията на еднорога и лъва посягаше към чиния със сладкиши. Малък папагал стоеше срещу нея, стиснал друга чиния в ноктите си.

— Имаш ли представа за какво е цялата бъркотия? — попита той.

— Да. Напоследък нашите хора узнаха, че Торвалдсен е пуснал опашка след Ашби и дори подслушва имението му. Това стана възможно само защото Ашби е свалил гарда. Той е сигурен, че с нас всичко е наред, а също и с Елиза Ларок. Няма представа, че Торвалдсен го наблюдава. Но президентът настоява датчанинът да бъде изваден от играта.

— Снощи Хенрик ликвидира двама души. Единият е бил замесен в убийството на Кай.

— Не го обвинявам и няма да се намеся — тръсна глава Стефани. — Но ще го сторя в момента, в който Ашби бъде застрашен.

— Какво планира Парижкият клуб? — пожела да узнае той.

— Там е работата, че Ашби все още не ни е дал информация по този въпрос. Само ни предупреди, че скоро ще се случи нещо. В рамките на няколко дни. Предполагам, че с поведението си цели да увеличи цената си.

— А кои са двамата, които бяха застреляни тук, в музея?

— Сътрудници на Елиза Ларок. Реагираха твърде нервно на виковете на жената, която ги държеше под око. Онази със синята рокля.

— Французите сигурно са бесни.

— Да, положението е сериозно.

— Вината не е моя.

— Вече месец музеят е под наблюдението на Сикрет Сървис. — Тя замълча за момент и добави: — Без никакъв проблем.

— Проблемът беше създаден от онова момиче със синята рокля.

— По време на полета научих, че Елиза Ларок следи отблизо уебсайта „Грийдуоч“. Предполагам, че има връзка с двамата, които са следили вашия човек Фодрел.

— Къде е Сам?

— Прибраха го. Заповядах това да стане в обсега на охранителните камери.

— Полицията?

— Не, момичето със синята рокля — поклати глава тя.

— Не мислиш ли, че би трябвало да му помогнеш?

— Това не е проблем.

Малоун я познаваше добре. Дълги години бяха работили заедно. Той беше един от първоначално назначените дванайсет агенти юристи в „Магелан“, избран лично от Стефани. Ето защо следващият въпрос беше лесен.

— Ти знаеш всичко за нея, нали?

— Не съвсем. Нямах представа какво се готви да направи, но съм дяволски доволна, че го направи.

32

Поведоха Сам надолу по стълбата — същата, която беше използвал, за да стигне до последния етаж на музея. Джими Фодрел ги чакаше на партера. Жената отключи желязната порта, препречваща пътя им под солидна каменна арка.

Той беше малко изнервен от пистолета. Никога не го бяха държали на мушка по този директен и заплашителен начин, и то от толкова близко разстояние. Но вътре в себе си усещаше, че не е в опасност, а дори обратното — върви по верния път. Реши да го следва докрай, защото искаше да бъде оперативен агент. Дръж се като такъв, импровизирай, рече си той. Така би постъпил Малоун.

Фодрел заключи портата зад тях. Озоваха се между тухлени стени, издигащи са на двайсетина метра височина. Няколко прозорчета близо до покрива излъчваха слаба светлина. Беше мрачно и студено като в тъмница. Край една от стените беше издигнато скеле за ремонтни работи.

— Свободен си — обади се жената. — Но аз бих предпочела да останеш.

— Коя си ти?

— Меган Морисън, собственичка на сайта „Грийдуоч“.

— Той не е ли негов? — изненадано попита Сам, сочейки към Фодрел.

— Не — поклати глава жената. — Мой си е.

— Тогава какво прави той тук?

Тя се замисли, очевидно преценявайки какво да сподели.

— Исках да разбереш, че не съм луда. Че наистина има хора, които ме преследват. Наблюдават ме от няколко седмици. Майкъл ми помага за сайта. Аз го кръстих „Фодрел“ и го използвах като примамка.

— Значи ти умишлено ни доведе тук, така ли? — обърна се Сам към човека, наречен Майкъл.

— Не беше особено трудно, нали?

Наистина не беше.

— Аз работя в музея — уточни жената. — Зарадвах се на имейла, в който изрази желание да се видим. Двамата мъже, които бяха застреляни горе, следят Майкъл от няколко седмици. Ако ти го бях казала директно, нямаше да повярваш. Затова реших да ти го покажа. Има и други хора, които почти всеки ден идват да ме проверяват. Сигурни са, че не забелязвам нищо.

— Мои хора биха могли да ти помогнат — предложи той.

— Не искам твои хора! — гневно проблеснаха очите й. — Именно те ме наблюдават. ФБР, Сикрет Сървис и дявол знае още кой! Но аз искам да контактувам с теб! — Гневът я напусна толкова внезапно, колкото се беше появил. — Да се изправим очи в очи.

Сам беше омаян от откровението на тези думи и от обиденото изражение на красивото й лице. Но все пак не изгуби чувството си за реалност.

— Тук бяха застреляни хора — отбеляза той. — Един от охраната беше тежко ранен.

— Неприятно, наистина — кимна Меган. — Но не го започнах аз.

— Напротив, именно ти го започна с крясъците си по онези двамата.

Тя беше дребна, но с тънка талия и пищен бюст. Яркосините й очи излъчваха спокойствие и самоувереност. На практика той беше напрегнатият, който отчаяно се опитваше да скрие несигурността си и овлажнелите от напрежение длани. Зае небрежна поза и направи опит да прецени възможностите си за избор.

— Искам да поговоря с теб насаме, Сам — каза тя. — Онези двамата вървяха по петите на Майкъл, а не след мен. А сега успяхме да се освободим и от американците, които ме наблюдават.

— Те ли застреляха преследвачите на Майкъл?

— Че кой друг? — сви рамене тя.

— Искам да знам кой е изпратил онези двамата, които следвахме дотук! — отсече Сам. — За кого работят?

Тя срещна погледа му открито и дори дръзко. Той усети, че го преценяват. Част от него беше категорично отхвърлена. Надяваше се, че нещо у него все пак ще й се стори привлекателно.

— Ела с мен, и ще ти покажа — обади се най-сетне Меган.

Малоун мълчаливо слушаше разказа на Стефани за „Грийдуоч“.

— Сайтът е собственост на жената, която започна мелето тук. Казва се Меган Морисън — американка, завършила икономика в Сорбоната. Тя е автор на постановката с онзи младеж, представил се като Фодрел. Под същия псевдоним тя се изявява в сайта си.

— Изиграл ме е някакъв идиот, който яде бъбреци — отвратено поклати глава Малоун. — Направо съм жалък.

— А пък аз се радвам, че си се хванал — засмя се Стефани. — Това улесни контакта ми с теб. Даниълс обясни, че Сам поддържа връзка с „Грийдуоч“ вече повече от година. Предупредили го да спре, но той не се подчинил. От няколко месеца парижкото бюро на Сикрет Сървис наблюдава сайта и самата Морисън. Но тя е доста хитра. Онзи, който ви доведе тук, се представя като официален собственик на сайта. През последните две седмици той е обект на отделно наблюдение от Елиза Ларок. Това беше установено от допълнителните проверки на Сикрет Сървис.

— Станалото изобщо не обяснява появата ти тук и защо се занимаваш с всичко това — поклати глава Малоун.

— Подозираме, че въпросният сайт има достъп до вътрешна информация, Ларок — също.

— Но ти едва ли си дошла, за да ми разкажеш за уебсайта. За какво всъщност става въпрос?

— Питър Лайън.

Малоун познаваше много добре това име. Южноафриканец, един от най-издирваните хора в света. Занимаваше се с нелегални доставки на оръжие, политически убийства, тероризъм. Изпълняваше всякакви поръчки.

Когато реши да се оттегли преди две години, Малоун разполагаше с информация, според която Лайън беше свързан с най-малко дузина бомбени атентати, причинили смъртта на стотици хора.

— Още ли е в бизнеса? — попита той.

— Повече отвсякога. Ашби се е срещал с него. Ларок планира нещо, в което е замесен и Лайън. Хора като него рядко излизат на повърхността. Може би сега ще получим шанс да го заковем.

— А това, че Ашби задържа информация, не е ли проблем?

— Знам какво си мислиш. Лично аз никога не бих прибягнала до неговата помощ, но операцията се ръководи от други.

— Ясно е, че той играе двойна игра. Не бива да му позволявате да задържа информация.

— Вече няма да я задържа. Преди дванайсет часа операцията беше прехвърлена на моя отдел, ще я ръководя аз. И мога да те уверя, че ще изстискам всичко от мръсника.

— Преди или след като го убие Хенрик?

— Предпочитам преди. Само преди няколко часа в Уестминстър се е състояла среща между Ашби и Лайън. Успяхме да монтираме параболични микрофони.

— Слава богу, че някой все пак мисли — въздъхна Малоун. — А как постъпихте с Лайън?

— Аз одобрих предложението да го допуснем на срещата, без да го проследяваме. Защото, ако усети нещо, моментално ще изчезне. В момента Лайън вероятно изпитва дълбоко задоволство от разговора си с Ашби.

— Радвам се да чуя, че всички са прецакани — усмихна се Малоун.

— Ашби му е предал някакви ключове и е споменал за някакъв двудневен срок. Разполагам със запис на разговора, но в него няма нищо друго съществено. — Стефани замълча за момент, после попита: — А къде се намира веселият датчанин в момента?

— На гости на Елиза Ларок.

Беше сигурен, че новината ще привлече вниманието й.

— Надявам се, че Торвалдсен няма да подплаши и нея — заяви с гневен блясък в очите Стефани. Тази жена винаги държеше да ръководи операциите си по свой начин.

— Бъди сигурна, че той ще направи всичко възможно, за да си отмъсти — увери я Малоун.

— Това няма да стане, докато аз съм тук! — отсече Стефани. — За момента единствено Ашби разполага с информация за намеренията на Лайън и ние не можем да се лишим от него.

— Едва ли е необходимо — отвърна Малоун. — В момента Хенрик прави всичко възможно да проникне в Парижкия клуб. Ако успее, той може да ви бъде много полезен.

Замълчаха. Стефани обмисляше чутото.

— Меган Морисън изведе Сам с насочен пистолет — каза най-сетне тя. — Видях го на охранителните камери, но реших да не се намесвам.

— Момчето няма опит като оперативен агент.

— Но е обучен агент на Сикрет Сървис. Очаквам да реагира според квалификацията си.

— Какъв е неговият случай?

— И ти си като Торвалдсен — поклати глава тя. — Сам е голямо момче и трябва да се оправя без чужда помощ.

— Не отговори на въпроса ми.

— Просто поредната тъжна история. Подхвърлено дете, израсло в сиропиталище.

— Никой не го е осиновил, така ли?

— Нямам представа защо — сви рамене тя.

— Къде е роден?

— В Нова Зеландия, представяш ли си? Пристигнал в Америка, след като навършил осемнайсет, със студентска виза. По-късно получил американско гражданство. Завършил Колумбийския университет трети по успех в курса си. В продължение на няколко години работил като счетоводител, после успял да постъпи в системата на Сикрет Сървис. Общо взето, едно много добро момче.

— Само дето не слуша висшестоящите.

— Ние с теб също сме в тази категория, по дяволите!

Той се усмихна.

— Предполагам, че тази Меган Морисън е безопасна.

— В известна степен — отново сви рамене Стефани. — Торвалдсен е проблемът. Преди две седмици Сам Колинс напуснал Вашингтон, веднага след поредния разпит за въпросния уебсайт. От Сикрет Сървис го проследили чак до Копенхаген. В момента, в който решили да го оставят на мира, научили, че Торвалдсен наблюдава Ашби, и докладвали на президента Даниълс. Усетил, че предстои нещо важно, и се обърна към мен. Отчитайки близките ми отношения с Торвалдсен, той реши да ме включи в играта.

Малоун се усмихна, защото долови сарказма в думите й.

— А дали Елиза Ларок знае, че Меган Морисън е безопасна? — попита той.

Мълчанието на Стефани моментално усили напрежението във въздуха.

— Не знам — най-сетне отвърна тя.

— Тя едва ли е изпратила онези двамата ей така, за удоволствие. Не е зле да се поразровим в тази работа. Като вземем предвид какво се случи днес, Морисън и Сам могат да очакват проблеми.

— Аз ще се оправя със Сам. От теб искам да насочиш вниманието си към Ашби.

— Как, по дяволите, се озовах в центъра на тази бъркотия? — вдигна вежди Малоун.

— Ти ми кажи.

И двамата знаеха отговора, затова Малоун помълча малко, после простичко попита:

— Какво искаш от мен?

33

17:15 ч.

След продължително пътуване от долината на Лоара до центъра на Париж лимузината спря пред хотел „Риц“. По пътя Торвалдсен почти не бе свалил телефона от ухото си, за да планира следващите си ходове.

Сега той потръпна от студения следобеден въздух и побърза да влезе в прочутото с антиките си фоайе на хотела. Много обичаше историята за освобождението на „Риц“ от нацистите през 1944 г., станало с прякото участие на Хемингуей. Въоръжените с автомати войници от взвода на писателя щурмували хотела и започнали основно претърсване. След като се уверили, че нацистите отдавна са си плюли на петите, те се наредили на бара и започнали да пресушават чаша след чаша сухо мартини. По-късно управата решила да нарече заведението „Барът на Хемингуей“ в чест на прочутия писател.

Торвалдсен бутна вратата и се озова в уютното помещение с топла дървена ламперия, кожени мебели и неповторимата атмосфера на един различен исторически период. По стените висяха рамкирани фотографии, направени лично от Хемингуей. Уютът се подсилваше от тихата музика на пиано.

Той зърна своя човек на една от масичките и с бърза крачка се насочи към него.

Доктор Жозеф Мурад беше преподавател в Сорбоната, уважаван експерт по Европа от епохата на Наполеон. Преди година, узнал за интересите на Ашби, Торвалдсен му беше предложил работа на постоянен хонорар.

— Какво уиски пиеш, обикновено или малцово? — попита той, светкавично отгатнал съдържанието на чашата пред Мурад.

— Просто исках да усетя вкуса на питие за двайсет и две евро — отвърна ученият и с усмивка добави: — Освен това знам, че ще бъде за твоя сметка.

— Прав си — кимна Торвалдсен. — А сега разказвай.

Английските му агенти го бяха хванали на телефона в колата и му бяха докладвали за разговора в кабинета на Каролайн Дод, записан от предварително поставените подслушвателни устройства. След като прецени, че тези детайли надхвърлят познанията му, Торвалдсен веднага позвъни на Мурад и му предаде чутото. Половин час по-късно ученият се обади и му предложи да се видят на четири очи.

— Въпросната книга със сигурност се споменава в завещанието на Наполеон — започна той. — Винаги съм се учудвал на този факт. Библиотеката му на Света Елена съдържа над 1600 тома, но той, странно защо, завещава четиристотин от тях на Сен Дьони, изрично споменавайки заглавието „Кралството на Меровингите в периода 450–751 г. след Христа“. Максимата „какво липсва“ в действие.

Торвалдсен замълча, очаквайки обяснението.

— Става въпрос за една теория в археологията — поясни ученият. — „Какво липсва“ означава „какво е важното“. Ще ти дам един пример: ако фундаментите на три статуи са квадратни, а този на четвъртата — кръгъл, именно тя е важната. Правилността на тази максима е доказвана многократно, особено когато става въпрос за церемониални или религиозни произведения на изкуството. Поименното присъствие на въпросната книга в завещанието на Наполеон несъмнено има важно значение.

Последваха подробности от историята на Меровингите. Торвалдсен мълчеше и слушаше. Водачите им, първият от които бил Меровех, от когото взели и името си, обединили франките. После поели на изток и покорили германските си братовчеди. През пети век Кловис разбил римляните, завзел Аквитания и изтласкал визиготите в Испания. После приел християнството и обявил за своя столица Париж — малко градче на бреговете на Сена. Плодородните и удобни за отбрана земи около Париж получили наименованието Франция. Меровингите били странен народ — имали странни обичаи, носели дълги коси и бради и погребвали мъртвите си със златни пчели. Постепенно управляващата фамилия се превърнала в династия, след което се разпаднала със смайваща бързина. През седми век реалната власт била в ръцете на дворцовите администратори — Каролинги, наричащи себе си „управници на двореца“, които постепенно унищожили Меровингите.

— Много легенди, малко история — това е приказката за Меровингите — обобщи Мурад. — Но Наполеон бил силно привлечен от тях. Златните пчели по императорското му наметало са взети от техните атрибути. Меровингите били откровени грабители и отнасяли всичко ценно от завладените земи. Кралят разпределял плячката сред поданиците си. Имал неограничени права да се възползва от нея. Към тази концепция за кралска самоиздръжка се придържали от пети до петнайсети век, а през деветнайсети век Наполеон я възстановил.

— Мислиш ли, че тази книга за Меровингите е ключът към съкровището, което търси Ашби?

— Ще разберем само когато я видим.

— Дали все още съществува?

По време на подслушания разговор в кабинета на Каролайн Дод тя не беше споменала за местонахождението й. Вместо това беше раздразнила любопитството му, отлагайки подробностите за спалнята. За съжаление хората на Торвалдсен не бяха успели да монтират подслушвателни устройства в нея.

— Книгата със сигурност съществува — усмихна се Мурад. — Преди малко си направих труда да проверя. В момента е изложена в Дома на инвалидите, където е погребан Наполеон. Тя е част от дарението на град Санс, направено от Сен Дьони през 1856 година. По-късно книгите са предадени на държавата, но през 1871 година повечето от тях изгарят при големия пожар в „Тюйлери“. След Втората световна война оцелелите екземпляри са събрани в „Инвалидите“. За щастие сред тях е и книгата, за която говорим.

— Можем ли да я разгледаме?

— Не и без да отговориш на дълъг списък от въпроси, които едва ли ще ти бъдат приятни. Французите проявяват силна ревност към националните си съкровища. Научих от един колега, че книгата е изложена в музейната част на „Инвалидите“, но за съжаление залата е затворена за ремонт.

Торвалдсен веднага си даде сметка за препятствията, които трябва да бъдат преодолени — камери, блиндирани врати, жива охрана. Което едва ли би спряло човек като Греъм Ашби.

— Искам да си готов и да чакаш сигнал — каза той.

— Нещата се развиват по изключително интересен начин — засмя се професорът, отпивайки глътка уиски. — Наполеон със сигурност е искал да осигури сина си със солидно съкровище. Трупал го дълго време, съвсем като меровингски крал. Но после се проявил като модерен деспот и го скрил на място, известно само на него.

Каква примамка за търсачите на съкровища е всичко това, помисли си Торвалдсен.

— След като Наполеон бил изолиран на сигурно място на Света Елена, в някои английски вестници се появили твърдения, че императорът се „подсигурил“ с огромно съкровище — усмихна се Мурад. — Верен на себе си, той отговорил на обвиненията по типичния за него начин — публикувал подробен списък на „истинските съкровища“, натрупани по време на управлението му. Лувърът, Националната банка, парижката канализация и още много други модерни придобивки. Изключително смел ход от негова страна, признавам.

И действително е бил такъв, помисли си Торвалдсен.

— Можеш ли изобщо да си представиш какво съдържа това скрито съкровище? — попита Мурад. — Говори се за хиляди произведения на изкуството, които не видели бял свят, след като Наполеон ги заграбил. Да не говорим за държавните съкровища и частните колекции, от които също няма никаква следа. Огромни количества злато и сребро. Императорът отнесъл тайната си в гроба, но преди това поверил четиристотин книги от личната си библиотека на най-верния си слуга Луи Етиен Сен Дьони, който обаче едва ли имал представа за значението на една от тях. Той просто изпълнил волята на господаря си. Книгите загубили значението си след смъртта на сина на Наполеон през 1832 година.

— Но не и за Поцо ди Борго — заяви Торвалдсен.

От Мурад той беше научил всичко за прочутия родственик на Елиза Ларок и яростната му вендета срещу Наполеон.

— Той обаче не успял да разреши загадката — отбеляза професорът.

Така е, рече си Торвалдсен. Но една от далечните му наследнички упорито работеше да поправи тази грешка. А Ашби пристигаше в Париж. Торвалдсен вече знаеше какво трябва да направи.

— Ще взема тази книга! — обяви той.

Сам придружи Меган през страничния вход, от който се излизаше на покрита с чакъл алея, оградена от двете страни с високи дървета. През малък процеп в желязната ограда на музея излязоха на тротоара, по който бяха дошли в музея с Малоун. Прекосиха улицата и се насочиха към близката метростанция. След няколко смени на линиите се озоваха на Плас дьо ла Репюблик.

— Този квартал се нарича Маре — обясни Меган, след като излязоха от метрото. Беше сменила синята униформа с яке, джинси и ботуши. — Някогашно тресавище, превърнато в жилищен квартал между петнайсети и осемнайсети век. После западнало. Днес отново се съживява.

Той я последва по оживена улица, от двете страни на която се издигаха високи елегантни сгради. Повечето от тях бяха с тесни фасади, но в замяна на това доста дълбоки. Доминираха розовите тухли, белият камък, сивите мраморни плочи и парапетите от ковано желязо. За празничното оживление допринасяха лъскавите бутици, парфюмерии, чайни и модерни художествени галерии.

— Голяма част от тези сгради бяха наскоро реставрирани — поясни Меган. — И мястото отново се оживи.

Сам продължаваше да се опитва да разбере що за птица е жената до него. Очевидно беше готова на всичко, за да докаже правотата си, но в музея беше демонстрирала впечатляващо хладнокръвие. Доста по-голямо от неговото. И това го безпокоеше.

— Някога тук е била централата на парижките тамплиери. Дори Русо е живял в района. Виктор Юго — също. Тук са били затворени Луи Шестнайсети и Мария Антоанета.

— А ние защо сме тук? — спря той.

Тя се обърна към него. Главата й стигаше до адамовата му ябълка.

— Ти си умен човек, Сам. Личи си от уебсайта и имейлите ти. Аз поддържам контакт с доста хора, които мислят като нас, но повечето от тях са откачалки. Но ти не си такъв.

— А ти?

— Сам ще решиш — засмя се тя.

Сам не забравяше, че пистолетът продължава да е под якето й — беше го пъхнала там на излизане от музея. Какво ли ще се случи, ако в този момент изведнъж реша да си тръгна? — запита се той. Жената насреща му беше стреляла срещу нападателите в музея с лекота и точност, които показваха, че умее да борави с оръжие.

— Хайде, води — промърмори той.

Свърнаха зад близкия ъгъл и продължиха покрай редицата от модерни сгради. Тук хората бяха по-малко. Някъде отдалеч долиташе грохотът на трафика.

— Ние казваме „стар като планината“, но парижаните предпочитат израза „стар като улиците“ — обясни Меган.

Той вече беше обърнал внимание на сините табелки по ъглите, на които бяха изписани имената на улиците.

— Всички имена имат определено значение. Или са в чест на някого, или съдържат информация за посоката, или сочат името на някой прочут обитател и неговата дейност. Но винаги имат значение.

Спряха на следващата пресечка. На синьо-бялата емайлирана табелка беше изписано Rue I'Araignee.

— Улицата на паяка — преведе си Сам.

— Охо, значи говориш френски.

— Оправям се.

— Разбира се, че се оправяш — тържествено обяви тя. — Но в момента си изправен срещу нещо, което ти е непознато. — Тя посочи тясната пресечка. — Обърни внимание на четвъртата къща.

Той се подчини. Червена тухлена фасада, редици високи тесни прозорци и железни парапети. Входът представляваше широка, украсена със скулптури арка, препречена от тежък позлатен портал.

— Построена е през 1395 година, реставрирана е през 1660-а — обясни Меган. — През 1777-а била обитавана от екип адвокати, чрез които са изпирали френски и испански пари, предназначени за американските революционери. Същите адвокати продавали и оръжие на английската армия срещу официално заверени обещания за доставка на тютюн и колониални стоки. Но след победата американците не изпълнили поетите ангажименти. Велика нация сме, нали?

Той замълча, предпочитайки да изчака продължението.

— Въпросните юристи дали под съд новообразуваната държава и в крайна сметка успели да си получат парите. През 1835 година. Упорити типове, а?

Той запази мълчание.

— През тринайсети век тук някъде се установили и ломбардските лихвари. Шайка негодници. Предлагали пари срещу огромна лихва и не правели компромиси с никого.

Тя отново посочи четвъртата къща, очите й за миг се спряха върху лицето му.

— Тук се събира Парижкият клуб.

34

18:10 ч.

Малоун тихо почука на тапицираната врата.

Беше пристигнал до „Риц“ с такси от музея. Надяваше се, че Торвалдсен се е върнал от долината на Лоара. Когато зърна приятеля си на вратата, на лицето му се изписа облекчение.

— Замесен ли си в инцидента в „Клуни“? — направо го попита възрастният мъж, след като влязоха в апартамента. — Показаха го по телевизията.

— Бях там, но успях да се измъкна навреме — отвърна той.

— Къде е Сам?

Малоун му разказа накратко за събитията в музея, включително за отвличането на Сам и откритието, че Джими Фодрел всъщност е Меган Морисън. Не каза нищо за появата на Стефани, защото прецени, че ако има някакъв шанс да спре или поне да забави Торвалдсен, може и да не споменава намесата на Вашингтон.

Странно как се обръщат нещата. Обикновено Торвалдсен беше този, който се въздържаше от подробности и въпреки това успяваше да го въвлече в своите машинации.

— Сам добре ли е? — попита възрастният мъж.

— Не знам — реши да излъже Малоун. — Но в момента не мога да направя нищо за него.

Дойде ред на Торвалдсен да разкаже за посещението си при Елиза Ларок.

— Отвратителна кучка, да знаеш — процеди той. — Седях насреща й и разговарях любезно, но през цялото време си мислех за Кай.

— Тя не го е убила.

— Няма да я освободя от отговорност толкова лесно! — тросна се Торвалдсен. — Ашби работи с нея. Тясно свързани са, което ми стига.

Приятелят му беше уморен. Личеше си по очите му.

— Ашби издирва някаква книга, Котън.

Малоун изслуша информацията за завещанието на Наполеон и за „Кралството на Меровингите“ — книгата, която по всяка вероятност беше изложена в музейната сбирка в „Инвалидите“.

— Трябва да я имам на всяка цена — отсече Торвалдсен.

В главата на по-младия мъж се блъскаха объркани мисли. Стефани искаше Торвалдсен да бъде спрян, но за да го направи, Малоун трябваше да овладее ситуацията — нещо почти неизпълнимо предвид характера на човека срещу него, който дърпаше конците.

— Искаш да я открадна ли? — попита той.

— Няма да е лесно. Някога Домът на инвалидите е бил оръжеен склад и е построен като истинска крепост.

— Не отговори на въпроса ми.

— Да, искам.

— Добре, ще я взема. Но какво ще правиш после? Ще откриеш съкровището? Ще унижиш Ашби? Ще го убиеш? Ще ти стане ли по-леко?

— Всичко, което изреди.

— Ти ми помогна миналата година, когато отвлякоха Гари. Имах нужда от теб и ти се отзова. Сега аз ще направя същото. Но трябва да действаме разумно. Не можеш да убиеш човек просто ей така.

Върху лицето на възрастния мъж се изписа дълбока симпатия.

— Вече го направих. Снощи.

— Не изпитваш ли угризения?

— Ни най-малко. Кабрал уби сина ми и заслужаваше да умре. А Ашби е не по-малко виновен от него. Между другото, може би няма да се наложи да го убивам. Ларок ще свърши тази работа вместо мен.

— Което улеснява нещата, така ли?

От Стефани беше научил, че Ашби ще се появи в Париж и още утре ще докладва подробно за онова, което предстоеше да се случи. Макар и да ненавиждаше англичанина за мъката, която беше причинил на Торвалдсен, Малоун си даваше сметка за значението на информацията, свързана със залавянето на човек като Питър Лайън.

— Искам да оставиш нещата в моите ръце, Хенрик — каза той. — Ще се справя, но по свой начин.

— Мога и сам да взема книгата.

— Защо тогава изобщо съм тук, по дяволите?

Устните на възрастния мъж се разтеглиха в усмивка.

— За да ми помогнеш.

— По моя начин! — отсече Малоун, заковал очи в него.

— Котън, аз искам Ашби! — тръсна глава Торвалдсен.

— Знам. Но нека разберем за какво става въпрос, преди да го убиеш. Вчера сам го каза. Не можем ли да се придържаме към плана?

— Започва да не ми пука какво ще се случи, Котън.

— Тогава защо се занимаваш с Ларок и Парижкия клуб? Виж сметката на Ашби и да приключваме!

Приятелят му замълча.

— А какво става със Сам? — попита най-сетне той. — Тревожа се за него.

— Остави го на мен — отвърна Малоун, припомни си думите на Стефани и добави: — Той е голямо момче и може да се погрижи за себе си. Поне за известно време.

Сам влезе в апартамента, който според обясненията на Морисън се намираше в Монпарнас, недалеч от музея „Клуни“ и Люксембургския дворец. Сградата беше стара, но все още излъчваше някакъв чар. Нощта се спусна малко след като излязоха от метрото и тръгнаха пеша.

— Някога тук е живял Ленин — поясни Меган. — Съвсем наблизо, през няколко пресечки. Днес къщата е музей, макар че не мога да си представя кой би желал да го посети.

— Май не си привърженик на комунизма — подхвърли Сам.

— Не съм. В много отношения той е по-лош от капитализма.

Апартаментът представляваше просторно студио на шестия етаж, с миниатюрна кухничка и баня. Идеална студентска квартира. По стените бяха окачени туристически плакати. Ръчно скованите етажерки се огъваха под тежестта на книги и учебници. До един от столовете се търкаляха мъжки обувки и джинси, които бяха твърде голям номер за Морисън.

— Жилището е на един приятел — забеляза интереса му тя, съблече палтото си, измъкна пистолета и небрежно го остави на масата.

В ъгъла бяха разположени три компютъра, свързани със сървър.

— Това е „Грийдуоч“ — посочи ги Меган. — Оттук управлявам сайта, но предпочитам хората да си мислят, че го прави Джими Фодрел.

— В музея бяха ранени хора — промълви той. — Това не е игра.

— Напротив, Сам. Това е една голяма и мръсна игра. В нея участват други хора и именно те са виновни за всичко, което се случи.

— Но я започна ти, като се разкрещя…

— Трябваше да привлека вниманието ви към реалността.

Той разбра, че няма смисъл да спори за очевидни неща, и предпочете да направи онова, на което го бяха учили в Сикрет Сървис — да я остави да говори.

— Разкажи ми за Парижкия клуб.

— Любопитен си, а?

— Знаеш го.

— Така си и помислих. Нали ти казах, че мислим по един и същи начин?

Той не беше чак толкова сигурен, но предпочете да замълчи.

— Доколкото знам, в клуба членуват шестима. Всичките са неприлично богати. Типични алчни копелета. Пет милиарда активи не им стигат. Искат още — шест, може би седем. Познавам човек, който работи за един от тях…

— Собственикът на онези ботуши? — попита Сам, сочейки стола.

— Не, този е друг — усмихна се тя.

— Май не си губиш времето.

— Няма друг начин, ако искаш да оцелееш.

— Коя си ти, по дяволите?

— Жената, която ще те спаси, Сам Колинс.

— Нямам нужда от спасение.

— Напротив, имаш. Какво всъщност търсиш тук? Преди малко ме информира, че шефовете ти са ти забранили да поддържаш уебсайт и да говориш с мен. Но сайтът ти продължава да действа, а ти се появяваш тук с намерението да ме откриеш. Това да не е официална визита?

Той не можеше да й каже истината.

— Не ми обясни нищо за Парижкия клуб.

Меган седна странично на един от столовете с винилова тапицерия. Опря гръб в едната странична облегалка и прехвърли краката си през другата.

— Сам, Сам, Сам — въздъхна тя. — Все още нищо не разбираш. Тези хора кроят големи планове. Те са експерти във финансовите манипулации и действително са решени да извършат всичко онова, за което говорихме — дестабилизация на икономиката, притискане на пазарите, обезценяване на валутите. Помниш ли какво се случи с цените на петрола миналата година? Беше дело на алчни спекуланти, които подлудиха пазара. Хората, за които говорим, не са по-различни.

— Това нищо не ми говори.

Почукването на вратата стресна и двамата. Самоувереността й за пръв път се пропука. Очите й се плъзнаха към пистолета на масата.

— Защо просто не отвориш? — предложи Сам.

Ново почукване. Леко и приятелско.

— Лошите не чукат — напомни той, подлагайки на изпитание собственото си самообладание. — А това дори не е твоето жилище.

— Бързо напредваш — каза тя и го изгледа проницателно.

— Завършил съм колеж.

Меган стана и се насочи към вратата. На прага стоеше дребна жена в бежово палто. Малко над шейсет, с прошарена коса и блестящи кафяви очи. На шията й беше вързан шал „Бърбъри“. В едната си ръка държеше служебна значка и карта със снимка в кожено калъфче. В другата стискаше берета.

— Аз съм Стефани Нел от американското Министерство на правосъдието, мис Морисън — представи се тя.

35

Долината на Лоара

19:00 ч.

Елиза крачеше напред-назад по дългия коридор и слушаше как зимният вятър блъска в прозорците на замъка. Спомни си всичко, което беше споделила с Ашби в продължение на година, и изпита чувството, че е допуснала огромна грешка.

Историята беше регистрирала огромните кражби, извършени от Наполеон Бонапарт из цяла Европа: огромно количество благородни метали, скъпоценни камъни, антики, картини, книги, скулптури. С една дума всичко, което има някаква стойност. Съществуваха и списъци на откраднатото, но никой не можеше да гарантира тяхната достоверност. Поцо ди Борго получил сведения, че Наполеон скрил голяма част от съкровището на място, известно само на императора. По времето на Наполеон се носели най-различни слухове за баснословното съкровище, но никой не знаел къде точно е било скрито.

Ди Борго го търсил цели двайсет години.

Тя спря пред един от прозорците и отправи поглед в мрака. Под нея се пенеха водите на река Шер. Елиза изпита дълбоко задоволство от топлината и уюта, които я обгръщаха. Над нощницата беше облякла плътен пеньоар, чиято топлина я караше да се чувства добре. Откриването на съкровището беше най-добрият начин да отмъсти за Поцо ди Борго, да затвърди и увеличи наследството на фамилията.

И да приключи с вендетата.

Кланът Ди Борго бил сред най-старите в Корсика. Като дете Поцо бил сред най-близките приятели на Наполеон. Но легендарният революционер Паскуале Паоли изкопал пропаст между тях, като предпочел фамилията Ди Борго пред Бонапарт, която била твърде амбициозна за вкуса му.

Откритата вражда започнала, когато младият Наполеон се кандидатирал за мястото на подполковник в доброволческите сили на Корсика в съперничество с един от братята на Поцо ди Борго. Недостойните машинации на кликата около Наполеон предизвикали омразата на Ди Борго. Окончателният разрив настъпил през 1792 г., когато фамилията Ди Борго застанала на страната на борците за независимост, а бонапартистите предпочели съюза с Франция. По-късно Поцо ди Борго оглавил гражданското правителство на Корсика. Когато Франция начело с Наполеон окупирала острова, Ди Борго избягал. В продължение на двайсет и три години той неуморно работел за унищожаването на заклетия си враг.

Въпреки опитите да ми затворят устата, да ме ограничат и потискат, няма как да ме изтрият от обществената памет. Френските историци ще бъдат принудени да разгледат имперския период на Франция и да ми отдадат заслуженото.

Арогантността на Наполеон се беше запечатала дълбоко в съзнанието й. Тиранинът очевидно беше забравил стотиците изпепелени села в Русия, Полша, Прусия, Италия и отвъд долините и планините на Иберия. Хилядите екзекутирани военнопленници, стотиците хиляди останали бездомни бежанци, безбройните жени, изнасилени от неговите войници. Ами телата на повече от три милиона войници, оставени да изгният по бойните полета на Европа? Ами милионите ранени или осакатени хора? И унищожените политически институции на няколкостотин страни, разбитата икономическа структура, страхът и ужасът навсякъде, включително и в самата Франция. Тя беше напълно съгласна с великия френски писател Емил Зола, изразено в края на XIX век: Каква лудост е да се мисли, че може да се попречи да се напише истината за историята.

А истината за Наполеон?

Унищожаването на германските градове-държави, а по-късно обединяването им с Прусия, Бавария и Саксония бе създало благоприятна почва за зараждането на немския национализъм, който сто години по-късно доведе до възхода на Бисмарк и Хитлер, подпалили две световни войни.

Да ми отдадат заслуженото.

О, да. Точно това щеше да стане. В далечния край на галерията се чу потракването на кожени токове. Тя се обърна да посрещне камериера си. Очакваше това обаждане и знаеше кой е насреща. Прислужникът й подаде телефона и мълчаливо се оттегли.

— Добър вечер, Греъм.

— Имам отлични новини — обяви Ашби. — Проучванията дадоха резултат. Мисля, че открих връзката, която ще ни отведе до съкровището.

Елиза наостри уши.

— Но ще ми трябва известна помощ — добави той.

Тя го изслуша предпазливо и с подозрение, но постепенно се зарази от ентусиазма му.

— Ще ми трябва малко повече информация за „Инвалидите“ — каза в заключение Ашби. — Имаш ли начин да ми я осигуриш?

Умът й светкавично прецени възможностите.

— Да, имам.

— Така си и мислех. Пристигам утре сутринта.

Тя пожела да узнае още някои подробности, после призна:

— Добра работа, Греъм.

— Такава и трябва да бъде.

— А какво ще правим с коледната презентация?

— Ще бъде проведена по план, както настояваше.

Тя искаше да чуе точно това.

— В такъв случай ще се видим в понеделник.

— Непременно.

Пожелаха си „лека нощ“ и прекъснаха разговора.

Торвалдсен беше всял смут в душата й с твърдението, че Ашби е предател. Но до този момент англичанинът изпълняваше безупречно задачите, които му беше възложила. И то добре. Продължаваха да я измъчват съмнения. Два дни. Дотогава ще трябва да жонглира.

Стефани Нел влезе в студиото, а Меган затвори вратата след нея. Сам скочи на крака. По челото му избиха студени капчици пот.

— Не сме в Съединените щати! — възбудено обяви Меган. — Тук нямате никакви права!

— Наистина е така — кимна Стефани. — Но в момента само аз мога да попреча на парижката полиция да ви арестува. Ако искате, мога да си тръгна и да ги оставя да си свършат работата. А после ще си говорим в ареста.

— Какво съм направила?

— Притежание на оръжие, използване на оръжие на публично място, предизвикване на паника, повреда на държавна собственост, отвличане и въоръжено нападение. Пропускам ли нещо?

— Всички сте абсолютно еднакви — поклати глава Меган.

— Ще го приема като комплимент — усмихна се Стефани и се обърна към Сам. — Излишно е да уточнявам, че си загазил до ушите. Аз обаче разбирам част от проблема. Познавам Хенрик Торвалдсен и съм сигурна, че най-малкото е частично отговорен за появата ти тук.

Сам не познаваше тази жена и не беше склонен да предаде единствения човек, който се отнасяше с уважение към него.

— Ще повторя въпроса на Меган. Какво искате? — хладно рече той.

— Искам съдействието ви. Ако го получа, мис Морисън, ще останете далеч от ареста. А ти, мистър Колинс, може би все още ще имаш шанс в кариерата си.

Сам не хареса снизходителния й тон.

— А ако вече не желая тази кариера?

Тя го дари с един от онези погледи, които бяха типични за началниците му. На хора, които установяват правилата и изискват безпрекословното им изпълнение.

— Нали мечтаеш да бъдеш оперативен агент? Поне така ми казаха от Сикрет Сървис. А аз ти предлагам този шанс, нищо повече.

— Какво искате от мен?

— Зависи от присъстващата тук мис Морисън — отвърна Стефани, обърна се към Меган и добави: — Може и да не повярвате, но аз дойдох, за да ви помогна. Затова предлагам да ми разкажете всичко, което ви е известно. Разбира се, като прескочите брътвежите за световна конспирация, с които баламосвате читателите на своя уебсайт.

— Котката си показва ноктите, а?

— И още как.

— Напомняте ми на мама — усмихна се Меган. — И тя се ежеше като вас.

— Намекваш май за годините ми — каза Стефани. — Което съвсем не означава, че съм ти симпатична.

— Пистолетът все още е в твоите ръце.

Стефани ги заобиколи, приближи се към кухненската маса и взе пистолета на Меган.

— В „Клуни“ бяха убити двама души, третият е в болница.

— Онзи от охраната ли? — попита Сам.

— Да — кимна Стефани. — Но ще прескочи трапа.

Новината му донесе огромно облекчение.

— А ти не се ли радваш, мис Морисън?

— Това не е мой проблем — отвърна Меган.

— Ти беше тази, която предизвика стрелбата — напомни й Стефани.

— Не. Аз бях една от мишените.

— Имаш ли представа за кого са работили убитите?

— За Парижкия клуб — отвърна Меган.

— Не е съвсем вярно. Наела ги е Елиза Ларок, за да следят примамката ти.

— Малко си изостанала по завоите.

— В такъв случай ми кажи онова, което не знам.

— Добре, умнице. Как ще реагираш, ако ти кажа, че знам какво ще се случи след два дни?

Торвалдсен седеше сам в хотелския си апартамент, отпуснал глава върху облегалката на стола. Малоун си беше тръгнал с обещанието още утре да му донесе книгата от „Инвалидите“. В момента Торвалдсен вярваше на приятеля си повече, отколкото на себе си.

Отпи глътка бренди от кристалната чаша и се опита да се отпусне. За щастие призраците в главата му си бяха дали почивка за през нощта. През живота си беше водил много битки, но тази беше различна. Отвъд личното, натрапчива, плашеща… Може би още утре щеше да се изправи очи в очи с Греъм Ашби и този миг щеше да бъде изключително труден. Трябваше да се държи любезно и дори да стисне ръката на човека, който беше убил сина му. Преди да настъпи моментът, не биваше да се издава с нищо.

Отпи още една глътка. В съзнанието му изплуваха мигове от погребението на Кай.

Ковчегът беше затворен поради тежките поражения от куршумите. Но той беше успял да зърне лицето му. Настоя да го види, за да го запомни завинаги. Защото знаеше, че няма да намери покой, докато не получи обяснение за жестоката му смърт.

Днес, две години по-късно, Торвалдсен знаеше истината. Броени часове го деляха от възмездието. Беше излъгал Малоун. Дори да успееше да настрои Елиза Ларок срещу Ашби, той твърдо бе решил да ликвидира мръсника със собствените си ръце. Никой друг нямаше право да го направи. Единствено той.

Именно така беше постъпил снощи, когато спря Джеспър и лично застреля Амандо Кабрал и спътника му. Нима се превръщаше в убиец? Не. Беше отмъстител. Но каква бе всъщност разликата?

Вдигна чашата срещу светлината, наслаждавайки се на цвета на брендито. После отпи нова глътка, този път по-голяма от предишната. Затвори очи. В съзнанието му се появиха разпокъсани спомени, които избледняха за миг, после се върнаха отново. Гладко и безшумно, като сменящи се слайдове. Устните му потръпнаха. Пред очите му изплуваха почти забравени образи. Спомени от предишен живот.

Кай беше погребан в семейното гробище, което беше част от имението. Редом с Лизет и десетки представители на фамилията Торвалдсен, почиващи там от векове. Синът му бе в обикновен сив костюм, с жълта роза на ревера. И Кай, и Лизет обичаха жълтите рози. В ноздрите го бе ударила особената миризма, която се излъчваше от ковчега. Леко кисела, леко влажна. Миризмата на смъртта.

Чувството за самота го връхлетя с нова сила. Опразни кристалната чаша. Тъгата го притисна със смазваща сила. Но съмненията го бяха напуснали. Да, Греъм Ашби щеше да умре от собствената му ръка.

36

Париж

24 декември, понеделник

11:00 ч.

Малоун влезе в църквата, залепена за страничната стена на „Инвалидите“. Типичната барокова сграда с дорийски колони, единичен фронтон и внушителен позлатен и остъклен купол бе втората по височина постройка в цял Париж. Бе построена от Луи XIV като молитвен храм в прослава на френската монархия, но на по-късен етап Наполеон я бе превърнал в гробница за загиналите по бойните полета. Тук бяха погребани трима от най-прочутите военачалници в историята на Франция — Тюрен, Вобон и Фош. През 1861 г. към тях се присъединил и самият Наполеон, а по-късно там били погребани синът му и двамата му братя.

Вътрешността на храма беше претъпкана с хора въпреки Бъдни вечер и факта, че бяха отворили едва преди час. Табелата на входа предупреждаваше посетителите да свалят шапките си и да говорят тихо, макар че тук отдавна нямаше религиозни служби.

Малоун преспа в „Риц“, възползвайки се от съобразителността на Торвалдсен, който му беше запазил стая. Но вместо жадувания сън беше станал жертва на неспокойни мисли и истински кошмари. Малоун се безпокоеше за Сам, надявайки се, че Стефани е поставила нещата под контрол. Но повече се тревожеше за Торвалдсен. От личен опит знаеше, че вендетата може да струва скъпо, и то не само в пари. Все още не знаеше как да възпре приятеля си, но беше сигурен, че трябва да го направи.

И то бързо.

Той пристъпи към мраморния парапет и вдигна глава към високия купол, откъдето го гледаха евангелисти, апостоли и френски крале. Точно под тях лежеше саркофагът на Наполеон.

Беше добре запознат с подробностите. Останките на императора лежаха в седем ковчега, поставени един в друг. Два оловни, а останалите от махагон, желязо, абанос, дъб и накрая най-външният, изработен от червен порфир — материала, използван за строежа на римските гробници. С дължина почти четири метра и висок близо два, външният саркофаг бе украсен с лаврови венци и бе поставен върху пиедестал от зелен гранит. Около него на многоцветна мозайка бяха изписани най-великите победи на Наполеон.

Очите му опипаха навалицата във вътрешността на църквата и се спряха върху фигурата на Греъм Ашби. Англичанинът отговаряше на описанието, което му беше дала Стефани. Стоеше встрани от тълпата, облегнат на извития парапет.

Преди час Торвалдсен му бе съобщил, че агентите му са проследили Ашби от Лондон до Париж, а после и дотук. До него стоеше красива жена с дълга разпусната коса. Малоун неволно си помисли за друга блондинка, привлякла вниманието му преди около две седмици. Една от онези погрешни преценки, която почти му коства живота.

Тази блондинка стоеше с опрени в парапета бедра. Извила гръб, тя сочеше нагоре към внушителния антеблеман и обясняваше нещо на Ашби. Това би трябвало да е Каролайн Дод, за която също беше получил сведения от Торвалдсен. Любовница на англичанина, с дипломи по средновековна история и литература. Появата й тук беше доказателство, че Ашби очаква някакво важно откритие.

Шумът се усили и той извърна глава. През отворения портал нахлуваше море от хора.

Погледът му се плъзна с възхищение по мраморните колажи наоколо. Куполът беше стъпил върху величествени коринтски колони, между които се издигаха символите на монархията. Те напомняха на посетителите, че някога мястото е било храм на кралете, а днес се беше превърнало във вечен дом на един велик император.

— Наполеон умира на Света Елена през 1821 година — долетя гласът на някакъв екскурзовод, застанал начело на група немски туристи. — Англичаните го погребват там, в съвсем обикновен гроб и без никакви почести. Но в своята последна воля императорът изрично заявява, че иска останките му да почиват край бреговете на Сена, сред обикновените хора, които винаги е обичал. През 1840 година крал Луи-Филип решава да изпълни волята му и го пренася в родината. С този ход той иска да успокои общественото мнение и да помири народа на Франция с неговата история. По това време Наполеон вече се е превърнал в легенда. И така, на 15 декември 1840 година кралят организира пищна церемония за посрещане на тленните останки на императора в „Инвалидите“. За реконструкцията на църквата и превръщането й в криптата, която виждате, са били нужни двайсет години.

Малоун се отдалечи от мраморния парапет, освобождавайки място на германците, които се стълпиха около него, отправили погледи към внушителния саркофаг долу. Зад тях напираха още хора. Той забеляза един мъж, който се присъедини към Ашби. Среден на ръст, с безизразно лице и рядка посивяла коса. Слабата му фигура беше облечена в тъмно палто.

Гилдхол.

От Торвалдсен беше научил някои неща и за него. Тримата се отдалечиха от парапета и се насочиха към изхода.

Импровизирай!

Така постъпват агентите, беше казал той на Сам. Сега поклати глава. Да, точно така.

Ашби излезе от храма и тръгна покрай извитата външна стена. Не след дълго стигна до дългата колонада с топове отпред, която осъществяваше връзката с Дома на инвалидите. Комплексът се състоеше от две църкви, параден площад, военен музей, вътрешна градина и елегантна еспланада, простираща се на почти километър от северната фасада до бреговете на Сена. Построен през 1670 г. от Луи XIV като пансион и болница за инвалидите от войната, комплексът се състоеше от множество многоетажни сгради, истински шедьоври на френската класика.

Тук историята повтаряше онова, което се беше случило в Уестминстър. Ашби си представи ранното утро на 14 юли 1789 г., когато разгневената тълпа бе помела постовете и бе атакувала подземния оръжеен склад, за да разграби пушките и мунициите, с които по-късно бе щурмувала Бастилията и бе дала началото на Великата френска революция. Тези сгради, някога обитавани от седем хиляди ветерани от войните, днес бяха обикновена туристическа атракция.

— Има ли начин да проникнем в музея? — попита Каролайн.

От снощи насам Ашби беше провел три телефонни разговора с Елиза Ларок. Слава богу, тя беше успяла да се добере до наистина важна информация.

— Мисля, че няма да имаме проблеми — отвърна той.

Излязоха на Парадния площад — калдъръмен правоъгълник с размери шейсет на сто метра, ограден от всички страни с двуетажни галерии. Бронзова статуя на Наполеон охраняваше входа на Църквата на войниците. На това място Дьо Гол беше целунал Чърчил в знак на благодарност за помощта по време на Втората световна война.

Ашби посочи една от строгите фасади — повече впечатляваща, отколкото привлекателна.

— Някогашната трапезария, в която са се хранили ветераните. Сега там се помещава Военният музей. — Ръката му посочи съседната сграда. — Там също е музей. В него се намира онова, което ни интересува.

Фасадата беше оградена със строително скеле. Според сведенията на Ларок в момента се ремонтираше част от музея. Два етажа с исторически експонати, които щяха да останат затворени до пролетта. Работата включваше обновяване на фасадата и основно преустройство на главния вход. Но днес беше Бъдни вечер. Почивен ден.

Малоун пое по една от дългите галерии. На всеки три метра имаше по една затворена врата, пред която беше поставено тежко оръдие. Насочи се към източната галерия, подминавайки Църквата на войниците. Зави зад ъгъла и видя временния вход на сградата. Ашби и придружаващите го стояха в противоположния край на Парадния площад, близо до затворената част на музея, в който се съхраняваха исторически предмети от XVII и XVIII век, плюс произведения на изкуството от Луи XIV до Наполеон. Служител в сива униформа охраняваше временния вход, през който се стигаше до стълбището към третия етаж. Там имаше няколко отворени зали и малка книжарница.

Малоун пое по стълбите, опирайки се на солидния дървен парапет.

Асансьорната шахта на първия етаж беше препречена от две кръстосани дъски. Пред нея имаше няколко палети с разглобено скеле. Встрани се виждаха временни метални врати, боядисани в бяло. Върху тях имаше лепенки с надпис „Вход забранен“. Табелата на стената сочеше, че зад затворените врати се намират изложбените зали, свързани с Наполеон I. Малоун пристъпи към една от тях и натисна бравата. Вратата се отвори.

Беше информиран, че никой не си прави труда да заключва, тъй като вечер цялата сграда се запечатва, а в музейните зали няма нищо особено ценно.

Той направи крачка напред, позволявайки на вратата да се захлопне зад гърба му и да го изолира от външния шум. Много се надяваше, че няма да съжалява за онова, което предстоеше да се случи през следващите няколко минути.

37

Наполеон лежеше на леглото, втренчил поглед в камината. По лицето му играеха алените отблясъци на огъня. Топлината и тишината го унасяха.

— Идваш ли най-сетне за мен, стари прорицателю? — тихо попита той. На лицето му се появи радостна усмивка, бързо заменена от гняв. — Не! — извика той. — Грешиш! Съдбата ми не следва смяната на сезоните! Есента все още не е дошла, а зимата е далеч! Какво? Казваш, че ще бъда предаден от семейството си? Не може да бъде! Те се радват на моето благоразположение… — Замълча, върху лицето му се изписа напрегнато внимание. — Не, това вече е прекалено! Европа не може да ме свали. Името ми е по-силно от съдбата!

Събуден от собствения си глас, Наполеон отвори очи и замаяно се огледа. Треперещите му пръсти докоснаха влажното чело.

— Какъв ужасен сън! — промърмори той.

Сен Дьони се надигна. Верният слуга беше винаги до него. Спеше на пода, на крачка от леглото. Готов да сподели терзанията му.

— Тук съм, сир.

Наполеон потърси ръката му.

— Преди много години, още по време на експедицията в Египет, разговарях с един прорицател, с когото се срещнах при пирамидите. Той предсказа моето падение, предупреди ме за коварството на близките и за неблагодарността на генералите ми.

Потънал в спомените си и все още сънен, той изпитваше нуждата да говори.

— Предсказа ми, че ще имам две съпруги. Първата ще бъде императрица, но друга жена ще я свали от престола. А втората ще ми роди син, но неприятностите ми ще започнат именно от нея. Властта и просперитетът ще ме напуснат, надеждите ще се превърнат в разочарования. Ще бъда свален от власт и заточен на непознато място, между планините и морето…

Наполеон се надигна от постелята, в очите му се четеше страх.

— Заповядах да го застрелят — прошепна той. — Реших, че е глупак, а аз никога не слушам глупаците…

Торвалдсен слушаше Елиза Ларок, която му разказваше сведенията, събрани от семейството й, за личния живот на Наполеон.

— Поцо ди Борго внимателно изследвал всичко, случило се на Света Елена. Онова, което ви разказах, е станало два месеца преди смъртта на Наполеон.

Той слушаше с престорено внимание.

— Наполеон бил изключително суеверен — продължи тя. — Вярвал в съдбата, но същевременно отричал нейната неизбежност. Предпочитал да чуе онова, което му се искало да чуе.

Седяха в една от вътрешните зали на „Гран Вефур“, от която се разкриваше великолепна гледка към градините на Пале Роял. В менюто с гордост беше отбелязано, че ресторантът е създаден през далечната 1784 г., а клиентите му и до днес се хранят сред позлатения декор от XVIII век и изящните, ръчно изрисувани пана. Торвалдсен рядко посещаваше това място, но бе приел поканата на Ларок за един дискретен обяд.

— Но предсказанията на египетския прорицател се сбъднали — добави Ларок. — Жозефин действително станала императрица, а Наполеон се развел с нея, защото тя не можела да му роди наследник.

— Не е ли било заради изневерите й? — подхвърли Торвалдсен.

— Тя действително му е изневерявала, но и той не й е оставал длъжен. В крайна сметка бил запленен от осемнайсетгодишната австрийска херцогиня Мария-Луиза и се оженил за нея. Тя го дарила с така желания наследник.

— Кралска им работа — обади се Торвалдсен.

— Мисля, че Наполеон би се обидил на всеки, който го сравнява с кралска особа.

— В такъв случай е бил глупак — усмихна се той. — Защото е бил кралска особа и нищо повече.

— Късметът му изневерил през 1809 година, скоро след втория му брак, точно според предсказанието. Злощастната кампания в Русия през 1812 година завършила с тотален крах на непобедимата му дотогава армия. През 1813 година Англия, Прусия, Русия и Австрия се опълчили срещу него. Той бил разбит в Испания и при Лайпциг, загубил Германия и накрая Холандия. През 1814 година паднал Париж и Наполеон абдикирал. Заточили го на Елба, но той избягал и направил опит да си върне Париж от Луи Осемнайсети. В крайна сметка стигнал до своето Ватерло. На 18 юни 1815 година всичко свършило. Императорът бил заточен на остров Света Елена, за да умре там.

— Вие дълбоко мразите този човек, нали?

— Дразня се, че не го познаваме истински. В продължение на петте години от изгнанието си на Света Елена той се занимавал с изграждане на имиджа си. Автобиографията, която написал, прилича повече на научнофантастичен роман, който изкривява историческите факти в негова полза. Всъщност той бил любещ съпруг, който обаче се развел с жена си в момента, в който разбрал, че тя не може да му роди наследник. Генерал, който изпитвал топла обич към своите войници, но в същото време не се поколебал да жертва стотици хиляди от тях. Безстрашен герой, който винаги изоставял хората си в случай на опасност. Лидер, чиято мечта била да превърне Франция във велика сила, но същевременно я тласка от една война към друга. Ясно е защо го ненавиждам, нали?

Той реши да добави още малко сол към раната.

— Знаете ли, че Наполеон и Жозефин са обядвали в тази зала? Увериха ме, че обстановката е същата, каквато е била през XIX век.

— Знам — усмихна се тя. — Любопитно ми е, че и вие го знаете.

— Наполеон наистина ли е заповядал да убият онзи египетски прорицател?

— Да. Възложил го на един от най-близките си хора — Монж.

— Вярвате ли в мълвата, че императорът е бил отровен?

Той беше чувал, че към храната му били добавяни малки количества арсеник, които с течение на времето съсипали организма му. Съвременните изследвания на оцелели косми от главата му действително доказваха наличието на високи нива от отровата.

— Англичаните не са имали причина да го убиват — засмя се тя. — Практически са искали обратното — да го запазят жив и здрав.

Сервираха им ястията. Неговото беше барбун на тиган е олио и домати, а нейното — крехко пилешко филе с винен сос, поръсено е настъргано сирене. Изпиха и по чаша мерло.

— Знаете ли историята около ексхумирането на тялото му през 1840 година? — попита Елиза.

Торвалдсен поклати глава.

— Тя показва защо англичаните никога не биха го отровили.

Малоун предпазливо тръгна към празната галерия. Осветлението беше изключено, а дебелите листове пластмаса на прозорците пропускаха съвсем малко слънчева светлина. Топлият въздух миришеше на прясна боя. Повечето от експонатите и витрините бяха покрити е плат. Покрай стените бяха опрени стълби, а в дъното се издигаше малко скеле. Част от дъсчения под беше демонтирана, а камъкът под него сивееше от прясната замазка.

Никъде не се виждаха камери или сензори. В стъклени витрини от двете му страни бяха изложени униформи, ризници, мечове, ножове, хамути, пушки и пищови. Истински парад на историческото развитие на технологиите, при който всяко поколение усвоява нови методи за по-бързо унищожаване на себеподобните си. Но нито един от изложените експонати не намекваше за ужасите на войната. Те бяха тук, за да подчертаят славата на победите.

Малоун заобиколи поредната дупка в настилката и продължи напред. Гумените му подметки не издаваха абсолютно никакъв шум. Зад гърба си чу, че някой пробваше вратата, през която беше влязъл.

Изправен на площадката на втория етаж, Ашби гледаше как мистър Гилдхол проверява вратите, водещи към галериите на Наполеон.

Оказа се, че всички са залостени.

— Мислех, че са отворени — обади се Каролайн.

Точно това се твърдеше в информацията на Ларок.

Ценните експонати били изнесени още преди няколко седмици. Останали само предмети с по-ниска стойност, защото складовите площи са ограничени. Строителната фирма се съгласила да работи около експонатите, които били предварително застраховани срещу повреди.

Но въпреки това вратите се оказаха залостени. Ашби не искаше да привлича вниманието на жената долу, нито пък на служителите на музея на горния етаж.

— Разбийте ги, но тихо — заповяда той.

През октомври 1840 г. на остров Света Елена акостира френската фрегата „Ла Бел Пул", превозваща войскова част под командването на принц Дьо Жонвил, третия син на крал Луи-Филип. Английският губернатор на острова Мидълмор изпраща сина си да посрещне кораба, сухоземните батареи на Кралските военноморски сили го поздравяват с двайсет и един топовни салюта. На 15 октомври, двайсет и пет години след пристигането на Наполеон на острова, започва операцията по ексхумацията на тялото му. Французите искат това да бъде извършено от техните моряци, но англичаните държат на своите хора. В крайна сметка задачата е поверена на местни жители, които се отправят към гробището под проливния нощен дъжд, охранявани от английски войници. От заравянето на ковчега са изминали деветнайсет години, гробът е запечатан с тухли и цимент. Отварянето му се оказва трудна работа. Камъните трябва да се вадят един по един, след като се разбие зидарията, за да се свалят четирите капака на ковчега.

На ексхумацията присъстват доста хора, живели с Наполеон на Света Елена. Генерал Гурго, генерал Бертран, майсторът на сладкиши Пиерон, камериерът Лршамбо, конярят Новераз, помощникът на Сен Дьони Маршар, а също така и самият Сен Дьони, който никога не се отделил от своя император.

Тялото е увито в останки от бял сатен, които се показват изпод капаците на ковчега. Под разцепените кавалерийски ботуши стърчат белезникавите пръсти, а краката нагоре остават скрити под бял брич. Между тях е поставена сребърната купа със сърцето му. На ръцете — бели, твърди и съвършено запазени, стърчат дълги нокти. Под разтеглените устни се виждат три зъба, а лицето с плътно затворени клепачи е сиво от наболата брада. Тялото е в забележително добро състояние, сякаш той е заспал.

Всички лични вещи са там, положени върху сатененото ложе. Колекция френски и италиански монети с неговия безстрастен лик, украсени с императорския герб; сребърна сосиера, чиния, ножове, вилици и лъжици, сребърна манерка, наметало, сабя, самун хляб и бутилка вода.

Всички свалят шапки. Френски свещеник напръсква ковчега със светена вода, рецитирайки под нос Псалм 129: „От дън душа викам към Тебе, Господи“…

Английският лекар иска да изследва тялото с научна цел, но генерал Гурго — едър и червендалест мъж с посивяла брада, решително се противопоставя.

— Не бива. Нашият император е бил подложен на достатъчно недостойни неща.

Всички са наясно, че Лондон и Париж се съгласяват на ексхумацията, само и само за да изгладят различията между двете страни. Френският посланик в Англия е категоричен:

— Не виждам причина за отказ от подобен акт, защото Англия не може да заяви пред света, че иска да държи затворник един труп.

— Ние имаме право да изследваме тялото — възразява английският губернатор Мидълмор.

— По каква причина? — пита Маршар. — Англичаните са присъствали на запечатването на ковчега, техни лекари са направили аутопсията въпреки предсмъртното желание на императора тялото му да остане недокоснато.

Самият Маршар е присъствал на процедурата и от горчивия му тон личи, че не е забравил нарушената воля на покойника.

— Много добре — вдига ръце в престорена капитулация Мидълмор. — Надявам се, че няма да възразите на един малък външен оглед. Предполагам, ще се съгласите, че след толкова дълго време в гроба тялото се намира в забележително добро състояние. А това безспорно изисква малък оглед, нали?

Гурго отстъпва, останалите — също.

Лекарят преглежда краката, корема, ръцете, клепачите и гръдния кош.

— После отново запечатват четирите ковчега на Наполеон от дърво и метал, превъртат ключа на саркофага и всичко е готово за връщането му в Париж — добави Елиза.

— Какво всъщност е искал да открие лекарят? — попита Торвалдсен.

— Нещо, което англичаните напразно търсели, докато Наполеон бил техен затворник — местонахождението на съкровището.

— Помислили са, че е скрито в гроба?

— Може би. В ковчега били поставени множество странни предмети. Някой може би си е помислил, че те съдържат отговора. Твърди се, че това е една от причините англичаните да се съгласят на ексхумацията. За да хвърлят едно око.

— Открили ли са нещо?

— Нищо — отвърна тя, отпи глътка вино и зачака реакцията му.

— Не са търсили където трябва, нали? — попита след кратка пауза Торвалдсен.

— Били са много далеч от истината — кимна Елиза. Започваше да харесва този датчанин.

— А вие, мадам Ларок, сте успели да откриете мястото?

— Имате всички шансове още днес да получите отговор на този въпрос, хер Торвалдсен.

38

Малоун стигна до залата с реликвите на Наполеон и се зае да разглежда експонатите, свидетелстващи за неговия възход и падение. Куршумът, с който бил ранен при Ратисбон, телескопът, картите и пистолетите му, бастунът, наметалото и дори посмъртната му маска. В малка ниша беше възстановена стаята му на Света Елена, съдържаща дори сгъваемото легло и балдахина.

В залата се разнесоха стържещи звуци. Някой насилваше металните врати, останали на трийсетина метра зад гърба му.

Беше ги залостил с един от строителните палети, защото бе предвидил, че скоро ще има компания. Бе видял как Ашби напуска църквата и със спокойна крачка се насочва към „Инвалидите“. И се възползва от краткото му забавяне на Парадния площад, за да се шмугне в сградата. Беше убеден, че Ашби също разполага с информацията, която му предостави Стефани. Позвъни й още снощи, веднага след като се раздели с Торвалдсен. Предложи й план, който отговаряше на нуждите й, но същевременно не компрометираше неговия приятел. Доста деликатен, но напълно изпълним план.

Палетът пред залостените врати помръдна, издавайки стържещ звук.

Малоун се обърна точно навреме, за да види появилата се в процепа светлина.

Три сенки се промъкнаха в залата.

Пред него имаше витрина с открехната вратичка, в която бяха изложени сребърни прибори, чашата, която Наполеон беше използвал при Ватерло, кутия за чай от Света Елена и две книги. Табелката под витрината информираше посетителите, че книгите са част от личната библиотека на Наполеон на Света Елена, съдържала над 1600 екземпляра. Едната от тях бе „Мемоарите и кореспонденцията на Жозефин“, която Наполеон изчел през 1821 г., малко преди смъртта си. По всяка вероятност се е усъмнил в нейната достоверност и се е разстроил от съдържанието й, помисли си Малоун. Другата беше малко томче с кожени корици, разтворено по средата. Табелката информираше, че става въпрос за „Кралството на Меровингите в периода 450–751 г. след Христа“ — също част от личната библиотека на императора. Именно тя бе изрично спомената в последното му завещание.

Откъм дъното на залата се чуха забързани стъпки.

Ашби обичаше авантюрите.

Цял живот беше изпитвал удоволствие от приключенските книги и филми, но на практика търсенето на съкровища се състоеше предимно от издирване и разчитане на стари текстове в книги, завещания, кореспонденция, лични записки и дневници или пък в държавни архиви. Тук едно зрънце, там — друго. Никога твърдо и неоспоримо доказателство, което да реши ребуса с един замах. В повечето случаи информацията бе почти несъществуваща или неразгадаема. Разочарованията бяха далеч повече от успехите. Убедително в това отношение беше настоящото издирване. Но то също имаше своите шансове.

Всичко зависеше от съдържанието на книгата, която ги чакаше на няколко метра по-нататък.

Елиза Ларок го беше информирала, че проникването в тази част на музея ще бъде най-лесно именно днес. Работниците почиват за празника, а персоналът на „Инвалидите“ ще бърза да приключи със задълженията си и да се прибере у дома за Коледа. А утре музеят ще има един от малкото си почивни дни през годината.

Мистър Гилдхол ги поведе към вътрешността на разхвърляната галерия. Застоялият въздух тежеше от миризмата на боя и терпентин — още едно доказателство за текущите ремонти.

Той възнамеряваше да напусне Париж веднага след изпълнението на задачата. Американците вече чакаха в Лондон, изгарящи от нетърпение да чуят доклада, който той най-после щеше да бъде в състояние да им предостави. Нямаше причини за по-нататъшно забавяне. Утрешният ден обещаваше да се превърне в една от най-интересните Коледи в живота му.

Мистър Гилдхол спря и Ашби зърна онова, което той вече беше видял.

В стъклената витрина, в която би трябвало да лежат подбраните реликви на Наполеон и най-вече книгата, имаше само едно издание. Другото беше изчезнало, а на мястото му беше опряна картичка. Мигът мълчание му се стори като час. После той преодоля смайването си, направи крачка напред и прочете съдържанието на картичката:

Лорд Ашби, ние ще ви дадели книгата само ако се държите като добро момче.

— Какво означава това? — прошепна Каролайн.

— Предполагам, че е един от начините, по които Елиза Ларок се опитва да ми дърпа юздите.

Той сам се усмихна на безумната надежда, която се долавяше в тази лъжа.

— Там пише ние.

— Вероятно има предвид членовете на клуба.

— Но тя ти предаде цялата информация, с която разполагаше, включително и подробностите, свързани с това място. — Думите й прозвучаха по-скоро като въпрос, отколкото като констатация.

— Тя е предпазлива. Вероятно не иска да разполагаме с всичко. Поне засега.

— Не трябваше да се свързваш с нея.

— Нямаше друг начин да си осигурим достъп.

Уловил следващия въпрос в очите й, Ашби побърза да добави:

— Връщаме се в Англия.

Излязоха от галерията. В главата на Ашби се блъскаха най-различни предположения. Каролайн не знаеше нищо за тайното му сътрудничество с Вашингтон, което всъщност бе причината да обвини Ларок и Парижкия клуб за изчезването на книгата. Но истината го плашеше. Американците познаваха бизнеса му.

Скрит в противоположния край на галерията, Малоун наблюдаваше оттеглянето на Ашби и компания. На лицето му се появи усмивка, когато усети, че англичанинът заблуди Каролайн Дод. Той изчака няколко минути, слезе по задното стълбище и напусна „Инвалидите“ през северната страна. Спря едно такси, прекоси Сена и се насочи към „Гран Вефур“.

Влезе в ресторанта и огледа приятно обзаведената зала, типично френска, в която доминираха стените със златисти тапети и огледалата с позлатени рамки. В дъното зърна Торвалдсен в компанията на красива жена в сив костюм, която седеше с гръб към вратата. Вдигна книгата с двете си ръце и широко се усмихна.

Торвалдсен моментално разбра, че балансът на силите е променен. Беше получил пълен контрол, но Ашби и Елиза Ларок не бяха разбрали какво става.

Все още не.

Той преметна крак върху крак, облегна се назад и насочи вниманието си към дамата. Беше сигурен, че съвсем скоро ще изплати всичките си дългове.