Парижка вендета

58

Ашби тичаше по стъпалата надолу. Беше планирал бягството си с изключителна прецизност просто защото знаеше, че разполага с броени минути. Планът му беше да прекоси Авеню Густав Айфел и да поеме по Марсово поле в посока площад „Жак Рюф“ — сърцето на някогашната парадна зона. В източния му край, на Авеню Бувар, трябваше да го чака колата на Каролайн. Щеше да се наложи да й обясни някои неща, на които беше станала свидетел, но лъжите му вече бяха готови.

Сделката му с Питър Лайън беше конкретна и ясна. Изобщо не беше ставало въпрос за желанието на Елиза Ларок самолетът да се разбие в църквата на „Инвалидите“ и това да бъде придружено от две едновременни атаки в Авиньон и Бордо. Условията му бяха терористичен акт да се извърши само в Париж, срещу Айфеловата кула. Той така и не успя да вникне в истинските намерения на Ларок, въпреки че речта й на сбирката му даде известни идеи за тях.

Тероризмът действително може да бъде доходоносен.

Стълбите свършиха и той най-сетне стъпи на твърда земя. Напомни си да демонстрира спокойствие и да върви бавно. На тротоара патрулираха няколко мъже в камуфлажни униформи и мрачни физиономии, въоръжени с автомати. Под металната конструкция се виеше дълга опашка от посетители, които чакаха отварянето на кулата в един следобед. За тяхно разочарование това нямаше да се случи.

Днес Айфеловата кула щеше да престане да съществува. Двамата с Лайън се бяха разбрали все пак да има някаква атака срещу „Инвалидите“, но само като акт за отвличане на вниманието и усилване на суматохата. Терористът беше наясно, че главната цел е Айфеловата кула. Не беше необходимо да знае, че при нападението ще бъдат убити всички членове на Парижкия клуб, включително Елиза Ларок. Той просто трябваше да изпълни изискванията на клиента си. А за него Ашби беше само клиент. Нямаше да бъде трудно вината за инцидента да бъде хвърлена върху Лайън. Ашби вече имаше отговор на въпроса, който щяха да му зададат американците, а именно — защо не е бил с останалите на върха на кулата. Ларок го е извинила пред гостите, защото му е поставила неотложна задача. Кой би могъл да го опровергае?

Той се плъзна под югоизточната арка и започна да се отдалечава от кулата. Невидимият часовник в главата му отмерваше секундите. За всеки случай погледна и този, който беше на ръката му. Точно дванайсет. Нямаше представа откъде ще се появи самолетът. Но той всеки момент щеше да бъде тук.

Прекоси Авеню Густав Айфел и навлезе в Марсово поле.

Вече беше на безопасно разстояние и можеше да се отпусне. Питър Лайън беше един от най-опитните убийци в света. Американците бяха замесени, но никога нямаше да стигнат до него. А след трагедията, която щеше да се разиграе всеки момент, щяха да имат предостатъчно други грижи. Като бе докладвал за „Инвалидите“, той беше изпълнил своята част от сделката. Горящият автомобил пред църквата беше доказателство, че планът на Лайън вече е в ход. Още едно перфектно алиби за пред американците. Лайън е променил плановете си в последния момент, заблуждавайки както него, така и всички останали.

А крайният резултат?

Той щеше да се освободи както от американците, така и от Елиза Ларок. В случай че всичко преминеше нормално, в ръцете му щяха да попаднат не само депозираните милиони на клуба, но и съкровището на Наполеон, което можеше да запази за себе си. Доста добро възнаграждение. Баща му и дядо му биха се гордели с него.

Продължи да крачи напред, очаквайки експлозията. Беше готов да реагира като всички наоколо. До слуха му достигна грохотът на самолетен двигател, който бързо се усилваше. Придружаваше го типичното туптене на роторни витла. Хеликоптер?

Обърна се и вдигна глава. Точно навреме, за да види едномоторния самолет, който летеше почти отвесно към земята, подминавайки на метри средната част на кулата. След него стремително се носеше военен хеликоптер.

Очите му се разшириха от тревога.

Торвалдсен излезе от асансьора заедно с останалите членове на Парижкия клуб. Бяха се спуснали на първата площадка. Служителите от сигурността не им дадоха никакво обяснение за заключените врати на горната площадка. Но той знаеше отговора: Греъм Ашби беше планирал поредното масово убийство.

Всички се насочиха към залата „Густав Айфел“. Повечето от членовете на клуба съумяваха да запазят самообладание, въпреки че бяха доста разтърсени. Горе Торвалдсен съзнателно беше споделил на висок глас подозренията си по отношение на Греъм Ашби въпреки гневния поглед на Ларок.

Изправен до парапета с ръце в джобовете, той се обърна да посрещне дамата, която решително крачеше към него.

— Край на преструвките — хладно й съобщи той. — Търпението ми да ви забавлявам се изчерпи.

— Това ли правехте през цялото време?

— Греъм Ашби се опита да ни убие.

— Наясно съм. Но нима трябваше да го споделите с всички останали?

— Хората трябва да знаят какво ги чака — сви рамене Торвалдсен. — Но аз продължавам да се питам: какви бяха вашите планове? Не се качихме горе само заради гледката, нали?

Очите й се заковаха в лицето му.

— Не вярвам да ви е минавало през ум, че мога да участвам в тази лудост! Идеите, които ми подхвърлихте, са чисто безумие!

Изглеждаше смаяна, втрещена, отвратена и едновременно привлечена от възмущението му.

— Дойдох за Греъм Ашби — хладно я осведоми той. — Използвах ви, за да осъществя контакт с него. В началото смятах, че си струва да попреча на плановете ви. Може би все още е така. Но след онова, което опита Ашби, изгубих интерес.

— Уверявам ви, че няма да ви позволя да си играете с мен, хер Торвалдсен. Твърде скоро това ще стане ясно и на лорд Ашби.

— Нека си изясним нещата, мадам — процеди със стоманена нотка в гласа Торвалдсен. — Трябва да сте благодарна, че изгубих интерес към вашите машинации. Ако не беше така, със сигурност щях да ви спра. Между другото, вие имате няколко проблема. Първият е Ашби, а вторият — американското правителство. Онзи самолет беше управляван от Котън Малоун, бивш агент на Министерството на правосъдието. Прекият му шеф е тук, в Париж. Предполагам, че е наясно с вашите планове, които вече не са тайна за никого.

Обърна се с намерението да се отдалечи, но тя хвана ръката му.

— За кого се мислите? Не можете да се държите така с мен!

Торвалдсен усети как кръвта се качва в главата му. Едва сега започна да осъзнава огромната важност на току-що отминалата опасност. Докато наблюдаваше устремилия се към кулата самолет, той изведнъж си даде сметка, че липсата на концентрация щеше да му попречи да постигне целта на живота си. От една страна, беше доволен, че Малоун успя да отклони самолета, но от друга, изпита горчиво разочарование от предателството на най-добрия си приятел.

Сега трябваше да открие Малоун, Стефани и Ашби и да довърши нещата. Парижкият клуб вече не беше част от уравнението. Също като тази жена, която го гледаше с дълбока омраза.

— Пуснете ръката ми! — процеди през стиснати зъби той.

Тя не се подчини и той се освободи сам, с рязко извиване на цялото тяло.

— Стойте далеч от мен!

— Кой сте вие, че да ми заповядвате?

— Изпълнете заповедта, ако искате да останете жива. Изпречите ли се на пътя ми, ще ви застрелям!

След тези думи той се обърна и си тръгна.

Ашби забеляза колата до тротоара, в която го чакаше Каролайн. Булевардът беше задръстен от автомобили, хората бяха излезли на платното и сочеха към небето. Обля го вълна на безпокойство. Трябваше час по-скоро да се махне оттук. Самолетът не беше ударил Айфеловата кула. Но най-лошото беше, че Елиза Ларок вече бе разбрала плана му да ги избие всичките. Нямаше как да бъде другояче.

Какво се беше случило? Нима Лайън го беше измамил? Той надлежно беше превел първата част от безумно високия му хонорар. Южноафриканецът положително беше проверил сметката си преди началото на операцията. Защо тогава не беше изпълнил задачата? Високият стълб дим, който продължаваше да се извива в небето на изток, беше доказателство, че операцията е била стартирана. Освен това втората част от хонорара все още не беше платена. Три пъти по-висока от обичайното. Огромен куп пари.

Той влезе в колата. Зад волана се беше настанил мистър Гилдхол, а Каролайн седеше на обичайното си място отзад.

— Видя ли онзи самолет, който мина само на няколко метра от кулата? — попита тя.

— Да — кимна Ашби, доволен, че няма нужда от допълнителни обяснения.

— Свърши ли си работата?

— Засега — отвърна той и едва сега забеляза широката усмивка, която грееше на лицето й. — Какво има?

— Успях да дешифрирам кодираното послание на Наполеон.

59

Малоун лежеше на тревата, която зимата бе превърнала в кафяво сено, и наблюдаваше приземяването на хеликоптера. Вратата на кабината се отвори и Стефани скочи на земята, следвана от втория пилот. Той се освободи от въжетата и бавно се изправи. Бе забелязал тревогата в очите й.

— Кажи на французите, че сме квит.

Тя се усмихна.

— Всъщност кажи им, че ми дължат услуга.

Вторият пилот започна да събира парашута.

— Лайън се перчеше по най-нахален начин — продължи той. — Още в Лондон ни подхвърли онези кулички сувенири и дори не си направи труда да скрие гадните си жълти очи. Направи всичко възможно, за да се конфронтира с мен. Но при всички случаи ситуацията беше печеливша за него. Ако спрем самолета, лепва всичко на Ашби. Ако не го спрем, клиентът е доволен. Мисля, че му е било все едно какво ще се случи… — Замълча за момент, после добави: — Но ние трябва да открием Ашби.

— Имаме друг, по-сериозен проблем — промълви Стефани. — Когато прелетяхме над кулата, успях да зърна Хенрик.

— Със сигурност ме е видял в кабината на чесната — въздъхна Малоун.

— И аз си помислих същото.

Вторият пилот размаха ръце, за да привлече вниманието на Стефани, и посочи радиостанцията й. Тя се отдалечи на няколко крачки, каза нещо в микрофона и се върна.

— Имаме пробив — каза тя и посочи хеликоптера. — Успели са да засекат сигналите, изпращани към онези самолети от наземна локация.

Изпълнявайки инструкциите на Стефани да се пази от разкриване, Сам напусна горната част на кулата в мига, в който хората от охраната отключиха вратите. Стигна на първата площадка далеч преди членовете на Парижкия клуб да се спуснат долу и да влязат в залата. Така стана свидетел на конфронтацията между Хенрик и Елиза Ларок. Не чуваше какво си говорят, но ясно усети напрежението между тях, особено когато възрастният датчанин рязко се дръпна от нея. Стефани не се обаждаше, а и той не виждаше начин отново да се вмъкне в залата. Затова реши, че е време да изчезва.

Някой беше направил почти успешен опит да разбие онзи самолет в Айфеловата кула. Присъствието на хеликоптера във въздуха беше доказателство, че военните са били в течение на плановете му.

Трябваше да се свърже със Стефани.

Разхлаби вратовръзката и разкопча яката на ризата си. Цивилните му дрехи бяха в полицейския участък под южния пилон, където двамата с Меган се бяха преоблекли. Спря се в средата на първата площадка и отправи поглед надолу. Дълга опашка от хора чакаха отварянето на кулата. Ако самолетът се бе блъснал в кулата, със сигурност щеше да има стотици, а може би хиляди жертви. Учуди се, че властите не бяха прибягнали до евакуация. Всъщност хаосът на върха на кулата изобщо не беше стигнал дотук. Долу цареше спокойствие, сякаш нищо не се беше случило. Инстинктивно усети, че Стефани Нел има пръст при вземането на това решение. Отдалечи се от парапета и започна да се спуска по металните стъпала. Хенрик Торвалдсен не се виждаше никъде. И по-добре, помисли си Сам. Никак не му се искаше да се сблъска с него, поне не тук.

Мобилният телефон в джоба му започна да вибрира някъде по средата на стълбата. Стефани беше снабдила него и Меган с апаратите, вкарвайки в паметта им собствения си номер.

Той измъкна телефона и натисна зеленото бутонче.

— Следвам Ашби с такси — съобщи Меган. — Извадих късмет, че попаднах на свободна кола. Той избяга навреме, но спря, за да проследи полета на самолета към кулата. Беше шокиран, Сам.

— Всички бяхме шокирани.

— Нямам предвид това. Той беше шокиран, защото самолетът не улучи кулата.

Елиза се обърна с лице към групата, но противоречивите мисли, които се блъскаха в главата й, й пречеха да се концентрира.

— Какво се случи горе? — попита един от членовете.

— Хората от охраната водят разследване, но по всичко личи, че онзи самолет е имал някаква повреда. За щастие всичко завърши благополучно.

— Защо бяха заключени вратите на терасата?

Тя нямаше как да им каже истината.

— Скоро ще получим отговор и на този въпрос.

— Какво означаваха думите на хер Торвалдсен, че този самолет е съдбата ни и че всички ще умрем? А после добави, че лорд Ашби има пръст в това?

Кошмарни въпроси, на които въпреки всичко тя трябваше да намери отговор.

— Предполагам, че между двамата е имало лична вражда, но аз не подозирах за нея. Веднага след като разбрах, помолих хер Торвалдсен да оттегли членството си в клуба и той прие. Изпраща ви искрените си извинения за причиненото неудобство.

— Това не обяснява думите му горе — поклати глава Робърт Мастрояни.

— Според мен те бяха плод на въображението му. Омразата му към лорд Ашби наистина трябва да е била много силна.

Този отговор изобщо не задоволи най-новия член.

— Къде е Ашби? — рязко попита той.

— Изпратих го да свърши една неотложна работа — светкавично излъга Елиза. — Може би ще успее да се върне, преди да приключим срещата.

— На върха на кулата казахте друго — отбеляза друг от членовете. — Самата вие искахте да разберете къде е той.

Тези хора съвсем не са глупаци, напомни си тя. Не ги третирай като такива.

— Знаех, че трябва да си тръгне, но нямах представа, че вече го е направил.

— Къде го изпратихте?

— Да потърси тайното съкровище, за което ви споменах. Лорд Ашби го издирва от дълго време. Беше получил някаква нова информация и искаше да я провери.

Говореше тихо и спокойно, тъй като отдавна бе разбрала, че не е важно какво казваш, а как го казваш.

— Ще продължаваме ли? — попита друг от гостите.

— Разбира се, защо не? — престори се на изненадана тя.

— Въпреки че се разминахме на косъм от смъртта? — изгледа я Мастрояни.

Трябваше да разсее страховете им. Най-добрият начин беше да насочи разговора към бъдещите действия.

— Сигурна съм, че се излагате на риск всеки ден. Нали затова сме тук? Да направим опит да намалим до минимум този риск. Имаме да обсъждаме още много неща, да инвестираме милиони евро. Няма ли да е по-добре, ако насочим усилията си именно в тази посока?

Отпуснат в удобното кресло в задната част на кабината, Малоун се наслаждаваше на топлия въздух, с който го обливаше включеният радиатор.

— Сигналите към самолетите са били излъчвани от покрива на някаква сграда близо до „Нотър Дам“ — прозвуча в слушалките гласът на Стефани. — На остров Сен Луи, който е разположен точно зад катедралата. В момента полицията наблюдава сградата. Предавателят е засечен от наблюдателните постове на НАТО.

— Всичко това повдига един важен въпрос.

От изражението й стана ясно, че добре знае какъв е този въпрос.

— Знам за какво говориш. Всичко се случи дяволски лесно, което означава, че Лайън е поне на две крачки пред нас. Личи си, че гоним сянката му.

— По-лошо — поклати глава Малоун. — Сянката му ни води.

— Така е. За съжаление нищо друго не можем да направим.

Сам слезе от таксито и плати на шофьора. Беше се озовал на една пряка от Шан-з-Елизе, в сърцето на търговски район с луксозни магазини — „Луи Вюитон“, „Ермес“, „Диор“ и „Шанел“. Последва инструкциите на Меган и стигна до осеметажната сграда на хотел „Четири сезона“, забележителна с архитектурата си от 20-те години на миналия век.

Огледа се и бързо откри Меган, която стоеше на отсрещния тротоар. Не беше имал време да се преоблече, но все пак бе успял да прибере палтото и дрехите си от полицейския участък на Айфеловата кула. Тя също беше облечена с униформената риза и черни панталони. Слава богу, че прибрах и нейните дрехи, помисли си с облекчение той.

— Благодаря ти — промърмори Меган и побърза да облече палтото си.

Тя цялата трепереше, но Сам изпита чувството, че това не се дължи единствено на студа. Протегна ръка и я погали по главата. Тя видимо се успокои.

— Качил си се на върха, нали?

Той кимна.

— Разминахме се на косъм, Сам!

Така беше. Но всичко отмина.

— Какво става тук?

— Ашби и хората му влязоха в хотела.

— Питам се какво можем да направим в момента.

Значително успокоена, а вероятно и стоплена, Меган се насочи към тясната уличка между двете сгради наблизо.

— Докато се преобличам, ти можеш да потърсиш отговор на този въпрос, Шерлок!

Той се усмихна на самоувереността й, давайки си сметка, че трябва да помисли и за своята. Вероятно щеше да има проблеми, след като установи връзка със Стефани и Малоун. Никой не му беше разрешавал да следи когото и да било. Разбира се, Стефани Нел едва ли е очаквала някакъв самолет да бъде насочен към Айфеловата кула. А той беше постъпил според ситуацията, успявайки да запази анонимността си. А може би не беше успял.

Торвалдсен най-вероятно го беше забелязал в залата. Но никой не го беше предупредил, че датчанинът ще се появи там. И решението дойде. Щеше да се обърне за инструкции към единствения човек, който беше потърсил помощта му.

Малоун скочи на тревата в момента, в който хеликоптерът се приземи на тревата зад „Нотър Дам“. На няколко метра от тях чакаше мъж, облечен в капитанска униформа.

— Вие се оказахте права — обърна се към Стефани той. — Собственикът потвърди, че преди седмица мъж с кехлибарени очи е наел един от апартаментите на четвъртия етаж с предплата за три месеца.

— Обезопасена ли е сградата? — попита тя.

— Обкръжили сме я отвсякъде, както пожелахте. Малоун усети предишното напрежение. Тук нещо не беше наред. Лайън отново не си беше направил труда да прикрие следите си.

Той беше свалил мръсния гащеризон. На гърба му пак беше коженото яке, с беретата под мишница.

Лишен от избор, той въздъхна дълбоко.

— Да видим каква нова изненада ни е подготвил мръсникът.

60

Ашби седеше в един от президентските апартаменти на „Четири сезона“.

— Доведи ми онези Мъри — разпореди се на Гилдхол той. — До довечера ги искам във Франция!

Очите на Каролайн сякаш четяха мислите му. Лицето му беше зачервено и подпухнало от студа и опънатите нерви, гласът му беше прегракнал и уморен.

— Какво има, Греъм? — попита тя.

Ашби все още се нуждаеше от услугите на тази жена.

— Провали се едно бизнес споразумение — отвърна с полуистина той. — Страхувам се, че мадам Ларок е доста разочарована от мен. Достатъчно, за да се опита да ми навреди.

— Какво си направил? — тревожно го погледна тя.

На лицето му се появи крива усмивка.

— Просто исках да се отърва от някои хора.

Очите му се плъзнаха по добре оформените й бедра и съблазнителната извивка на ханша. Макар и за миг, приятната гледка го накара да забрави неприятностите.

— Но аз не съм виновен — добави той. — Най-после сме близо до целта. Просто исках да приключа с Елиза. Тя е напълно откачена.

— Затова ни трябват онези Мъри, а също така и мистър Гилдхол?

— Плюс всички останали, които успеем да съберем. Кучката със сигурност ще бъде бясна.

— В такъв случай да й предложим нещо, което вероятно ще я вбеси още повече.

Той я погледна, очаквайки разяснения.

Каролайн стана и вдигна кожена папка от съседния стол. Тя съдържаше лист хартия, върху който Наполеон собственоръчно беше написал четиринайсетте реда от книгата за Меровингите.

— Текстът е идентичен c онзи, който открихме в Корсика — поясни тя. — Същите повдигнати букви, с които Наполеон ни насочва към Псалм трийсет. Това стана ясно, след като ги подчертах с права линия.

В ръката й се появи малка линийка. Така Ашби веднага различи буквите, които стърчаха над останалите.

— Какво пише? — любопитно я погледна той.

Каролайн му подаде друг лист, върху който бяха събрани всички повдигнати букви.

ADOGOBERTROIETASIONESTCETRESORETILEST

LAMORT

— Съставянето на думите беше лесно — добави тя. — Достатъчно беше да оставя пространство между тях.

В ръката й се появи още един лист.

A DOGOBERT ROI ЕТ A SION EST SE TRESOR ЕТ IL EST

LA MORT

Ашби машинално си преведе френския текст: Съкровището принадлежи на крал Дагобер и на Сион, където той лежи мъртъв.

— Какво означава всичко това? — разочаровано сви рамене той.

Съблазнителните й устни се разтеглиха в злобна усмивка.

— Означава страшно много.

Малоун влезе в сградата с пистолет в ръце и тръгна нагоре по стълбите. Стефани го последва. Представителите на парижката полиция останаха отвън. Не знаеха какво ги чака и предпочитаха да действат сами. Контролът бързо се превръщаше в сериозен проблем, особено след нападението срещу две национални светини и свалянето на двата самолета. Президентът Даниълс ги беше уверил, че французите ще имат грижа да се оправят с медиите. Открийте Лайън, не мислете за нищо друго, беше заповядал той.

Те се качиха на четвъртия етаж и спряха пред вратата на апартамента, нает от мъжа с кехлибарените очи. Собственикът ги беше снабдил с резервния ключ. Стефани се залепи за стената с пистолет в ръка. Малоун зае позиция срещу нея и почука на вратата. Не очакваше някой да отвори и затова пъхна ключа в ключалката, натисна бравата и блъсна вратата навътре.

Изчака няколко секунди и предпазливо надникна иззад рамката.

Апартаментът се оказа абсолютно празен, с изключение на един-единствен предмет.

На дървения под беше поставен отворен лаптоп с обърнат към вратата екран. В средата му мигаше електронен брояч.

2:00 минути.

1:59.

1:58…

Торвалдсен отново набра мобилния номер на Малоун. Правеше го за седми път, но насреща неизменно се включваше гласова поща. Гневът му нарастваше.

Трябваше да се свърже с Малоун!

Още повече искаше да открие Греъм Ашби. Сутринта, преди да напусне Англия, той умишлено не заповяда на екипа си да следи англичанина. Надяваше се, че ще му бъде пред очите на Айфеловата кула поне до ранния следобед. Дотогава хората му щяха да бъдат във Франция, готови за действие.

Но Ашби беше избрал друг план.

Торвалдсен седеше сам в стаята си в „Риц“ и се питаше как да постъпи. Беше планирал нещата с изключително внимание, бе предвидил почти всичко. Единственото, което пропусна, беше опитът за масово убийство на членовете на клуба. Ашби се оказа доста изобретателен, принуди се да признае той. Елиза Ларок вероятно бе безкрайно объркана. Добре обмислените й планове бяха отишли по дяволите. Дано е разбрала, че предупрежденията му относно доверения й английски лорд се оказаха верни. Което означаваше, че хората, които искат смъртта му, ставаха двама. Това отново върна мислите му към Малоун, книгата и Мурад. Дали пък професорът не бе открил нещо?

Джиесемът му иззвъня. На екрана се изписа СКРИТ НОМЕР, но той въпреки това отговори.

— Нуждая се от твоята помощ, Хснрик — каза Сам Колапс.

По-възрастният мъж изведнъж изпита любопитство да разбере дали всички около него са лъжци.

— С какво се занимаваше през днешния ден?

Отсреща настъпи тишина.

— Получих задача от Министерството на правосъдието — отвърна след доста голяма пауза Сам.

Торвалдсен беше доволен, че младежът му каза истината. И реши да му отвърне със същото.

— Видях те на Айфеловата кула. По-точно в заседателната зала.

— Така и си помислих.

— Какво става, Сам?

— Следя Ашби.

Това беше наистина добра новина.

— По заповед на Стефани Нел?

— Не съвсем. Но нямах друг избор.

— Имаш ли връзка с нея?

— Тя ми даде номера си, но аз се колебая дали да го използвам. Исках първо да говоря с теб.

— Кажи ми къде си.

Малоун пристъпи към лаптопа, а Стефани тръгна да огледа останалите две стаи.

— Нищо, празни са — обяви тя.

Той се отпусна на колене. Екранът продължаваше да отброява времето. Оставаше около една минута. В един от USB-портовете беше вкарана карта, която осигуряваше безжичната интернет връзка. Индикаторът за батерията в горния десен край на екрана показваше осемдесет процента. Значи не беше включена много отдавна.

41 секунди.

— Няма ли да се махаме? — попита Стефани.

— Лайън е знаел, че ще се появим, също както в „Инвалидите“. Ако е искал да ни убие, досега щеше да го направи.

28 секунди.

— Нали си даваш сметка, че Питър Лайън е един безскрупулен тип?

19 секунди.

И двамата бяха заковали очи в екрана.

— Хенрик ми звъня седем пъти поред — рече Малоун.

— Знам.

12 секунди.

— Може би грешиш в предположението си, че тук няма бомба — промърмори Стефани.

9 секунди.

— Няма да ми е за пръв път.

6 секунди.

— На парадния площад каза друго.

Появи се петица, после 4, 3, 2, 1…

61

Ашби чакаше обясненията на Каролайн, която очевидно се забавляваше.

— Ако трябва да вярваме на легендата, единствено Наполеон е знаел къде е скрито съкровището — започна тя. — Решил да сподели тайната със сина си едва когато осъзнал, че ще умре на Света Елена. — Тя посочи ръкописния текст. — Съкровището принадлежи на Дагобер и на Сион, където той лежи мъртъв. Всичко е много просто.

Може би е просто за доктор по историческите науки, но не и за мен, помисли си Ашби.

— Дагобер е крал на Меровингите, управлявал в началото на седми век. Той обединил франките и превърнал Париж в своя столица. Последният от династията на Меровингите, който упражнявал реална власт. Кралете след него били слаби владетели, наследявали трона като деца и живеели кратко, колкото да създадат наследник от мъжки пол. Реалната власт се държала от няколко благороднически фамилии.

Съзнанието на Ашби все още беше ангажирано с опасностите, свързани с Питър Лайън и Елиза Ларок. Не му се слушаха истории от древността, искаше да действа. Направи сериозни усилия, за да прояви търпение. Тази жена никога не беше го разочаровала.

— Дагобер построил базиликата „Сен Дьони“ северно от Париж и бил първият крал, погребан в нея. — Каролайн замълча за момент и тихо добави: — И все още е там…

Ашби се опита да си спомни онова, което му беше известно за катедралата. Първоначално била изградена върху гроба на Сен Дьони — местен епископ, когото през III век римляните превръщат в мъченик, а парижаните го обожествяват. Сградата е изключителна като замисъл и строителство и се смята за едно от най-ранните творения на готическата архитектура в света. Според един негов познат французин в сградата има най-много кралски надгробни паметници в света. Тогава това изобщо не му беше направило впечатление. Може би бе трябвало. Особено по отношение на един от тях.

— Никой не знае дали Дагобер действително е погребан там — уточни Каролайн. — В първоначалния си вид катедралата била построена през пети век, а той управлявал през седми. Даренията му за разширяването на храма били толкова значителни, че през деветнайсети век вече всички го възприемали като негов създател. През тринайсети век монасите му отделили специална погребална ниша, за да изразят почитта си към него.

— Там ли е Дагобер, или не е там?

— Какво значение има? — сви рамене тя. — И до ден-днешен нишата се смята за негов гроб. И той е там. Мъртъв.

Значението на тези думи бавно проникна в съзнанието му.

— И Наполеон е вярвал в това?

— Не виждам причини да е мислил другояче.

Малоун втренчено гледаше думичката, изписана с едри букви на екрана и подчертана от три удивителни.

БУУУМ!!!

— Много интересно — обади се Стефани.

— Лайън е маниак — промърмори той.

На екрана се появи ново съобщение.

ДЕН ЗАКЪСНЕНИЕ, ДОЛАР ПО-МАЛКО,

КАЗВАТ АМЕРИКАНЦИТЕ.

ДО СЛЕДВАЩИЯ ПЪТ

— Нещата започват да се влошават — заяви Малоун. В очите на Стефани се четеше нещо повече от смущение и той прекрасно знаеше какво си мисли тя.

Няма Парижки клуб, няма Лайън. Няма нищо.

— Не е чак толкова лошо — отбеляза той.

— Пак си намислил нещо, а? — вдигна глава тя, моментално уловила дяволитите пламъчета в очите му.

— Да — кимна той. — Струва ми се, че най-после знам как ще пипнем този призрак.

Ашби се втренчи в снимката на паметника на Дагобер, която Каролайн беше свалила от интернет. Типична готика върху широк постамент.

— Той описва легендата за отшелника Йоан, според която той сънувал, че демоните открадват душата на Дагобер, която по-късно била спасена от светците Дьони, Морис и Мартин.

— И този паметник се намира в базиликата?

— Да, в съседство с олтара — кимна Каролайн. — Незнайно как е оцелял от вандализма на Френската революция. Преди осемнайсети век в „Сен Дьони“ са били погребвани почти всички крале. Но по време на революцията повечето от бронзовите им паметници били претопени, а онова, което останало, било разбито на части и разхвърляно в градината на храма. Тленните останки на бурбонските владетели били прехвърлени в близкото гробище.

Тази отмъстителност го накара да си помисли за Елиза Ларок.

— Французите са доста гневни хора, нали?

— Наполеон сложил точка на вандализма и възстановил храма — поясни тя. — По негова заповед „Сен Дьони“ отново се превърнал в гробница за крале и императори.

Той долови многозначителността на думите й.

— Значи добре е познавал базиликата, така ли?

— Вниманието му със сигурност е било привлечено от историята на Меровингите — кимна Каролайн. — Там са били погребани много техни крале, включително Дагобер.

Вратата на апартамента се отвори. Гилдхол влезе и леко кимна. Мъжете от фамилията Мъри бяха на път. В душата на Ашби нахлу облекчение. Винаги предпочиташе да е заобиколен от верни хора. Нещо трябваше да се направи по отношение на Елиза Ларок. Не можеше непрекъснато да се озърта и да се пита дали не е настъпил последният му час. Дали не можеше да сключи сделка? С тази жена можеше да се преговаря. Разбира се, тя вече знаеше, че той беше направил опит да я ликвидира Всъщност нямаше значение. По-късно щеше да се заеме с нея. Сега важното беше друго.

— Хайде, скъпа, изплюй камъчето — усмихна се той. — Какво ще се случи, когато отидем да разгледаме тази базилика?

— Нека ти отговоря на място.

— А имаш ли отговор?

— Мисля, че да.

Торвалдсен слезе от таксито. Сам го чакаше на отсрещния тротоар в компанията на някаква жена. Хенрик пъхна ръце в джобовете на палтото си и тръгна към тях. По трите платна на широкия булевард нямаше почти никакво движение, а луксозните бутици от двете му страни бяха затворени за празниците.

Сам изглеждаше нервен и неспокоен, докато му представяше жената и обясняваше коя е тя.

— В голяма каша сте се забъркали — каза Торвалдсен, след като изслуша объркания му разказ.

— Нямахме голям избор — отвърна Меган Морисън.

— Ашби още ли е вътре? — попита той и посочи хотела.

— Да, освен ако не се е измъкнал през задния вход — каза Сам.

Какво ли е намислил онзи интригант, запита се Торвалдсен, докато оглеждаше внушителната фасада на „Четири сезона“.

— Хенрик, аз се качих на върха на кулата веднага след като Ашби си тръгна — добави Сам. — Онзи самолет трябваше да убие членовете на клуба, нали?

— Точно така — кимна Торвалдсен. — А ти какво търсеше там?

— Теб. Исках да ти помогна.

Торвалдсен отново си помисли за Кай. Ако беше останал жив, синът му щеше да бъде горе-долу на възрастта на Сам. Много неща у младия американец му напомняха за сина му. Вероятно затова го харесваше. Заместител на обичта и всички останали психологически глупости, на които допреди две години не беше обръщал внимание. Но сега беше различно. В плътния облак на горчивината, която сякаш обвиваше всичките му мисли и чувства, все пак се долавяше тъничкото гласче на разума. И то му казваше да забави темпото, да се отдръпне настрана и да разсъждава. Обърна се към Сам и тихо каза:

— Дължим всичко на Котън. Именно той беше в кабината на самолета.

В очите на Сам се изписа смайване.

— Скоро ще разбереш, че той е изключително изобретателен човек, също като Стефани. — Торвалдсен замълча за миг. — Ти също… Ценя високо смелата ти постъпка.

Но сега не беше време за похвали.

— Спомена, че си във връзка със Стефани Нел, нали така?

Сам кимна.

— Познавате ли я? — изненадано го погледна Меган.

— Случвало се е да работим заедно — промърмори той.

— Тя е истинска кучка! — тръсна глава младата жена.

— Такава трябва да бъде.

— Не ми се искаше да й се обаждам — призна Сам.

— Допуснал си грешка. Тя трябва да знае за Ашби. Набери я. Аз също ще се включа в разговора.

62

Елиза се сбогува с последните членове на клуба, които напуснаха залата „Густав Айфел“. През целия следобед се беше опитвала да разсее безпокойството, което беше обзело тези хора след инцидента на върха на кулата. Обвиненията на Торвалдсен бяха забравени, или по-скоро отложени до приключването на срещата. Но собствените й страхове бяха съвсем друга работа.

Елиза използва кратката следобедна почивка, за да проведе един телефонен разговор. Мъжът отсреща беше доволен, че тя му се обажда. Равният му глас не издаваше никакви емоции, но готовността му за съвместен бизнес беше изразена по ясен и категоричен начин. Беше попаднала на него преди няколко години, когато й се бе наложило да си потърси дадени назаем пари. Беше поразпитала тук-там, бе научила доста за уменията на този човек и бе поискала среща с него. Само четири дни по-късно длъжникът я потърси, за да й върне няколкото милиона евро, и то накуп и без никакво отлагане. Елиза не попита как е станало. Просто беше доволна, че се е случило. По-късно имаше още три подобни „ситуации“, при които беше осъществила контакт и човекът беше изпълнил задачата по същия безупречен начин. Надяваше се, че и днес ще стане така.

Мъжът живееше в Монмартър, в сянката на многобройните църковни куполи и камбанарии, характерни за този парижки хълм. Без проблеми намери Рю Шап — сенчеста улица, нагъсто застроена със сгради от Втората империя. В тях имаше скъпи апартаменти, под които блестяха рекламите на луксозни кафенета и бутици.

Тя изкачи стълбите до третия етаж на една от тях и почука на вратата, маркирана със солидна бронзова цифра „5“. Човекът, който отвори, беше нисък и слаб, с изтъняла сива коса. Гърбавият нос и квадратната челюст го караха да прилича на ястреб — символ, който изглеждаше особено подходящ за Паоло Амбрози.

Той я покани да влезе.

— Какво мога да направя за вас?

— Минавате директно на въпроса както винаги — усмихна се тя.

— Вие сте важна личност, времето ви е скъпо. Предполагам, че не сте се отбили точно на Коледа, за да си побъбрим.

Тя веднага долови неизказаното.

— Разбира се, че е така. По-скоро искам да ви платя за една услуга.

Мъжът кимна леко.

— Случаят е спешен и трябва да бъде решен бързо.

— Уточнете какво означава бързо.

— Още днес.

— Предполагам, че разполагате с информацията, нужна за съответната подготовка.

— Лично ще ви заведа до обекта.

Амбрози беше облечен със сако на сиво-черни райета, черен пуловер по врата под него и кадифени панталони. Облеклото му ярко контрастираше с бледия цвят на лицето му. Елиза винаги се беше питала какво мотивира този мрачен човек, но никога не му зададе този въпрос. Предполагаше, че е дълга история.

— Някакви предпочитания за метода? — попита той.

— Не. Достатъчно е да стане бавно и болезнено.

В хладните му очи проблеснаха весели искрици.

— Предателството му трябва да е било доста неочаквано за вас.

Тя оцени способността му да чете мислите й и кимна.

— Меко казано.

— И вие горите от желание за възмездие.

— Абсолютно.

— В такъв случай ще се постарая да го получите.

Сам набра номера.

— Какво има, Сам? — моментално се включи Стефани.

— Засякох Ашби.

После набързо й разказа какво се беше случило, след като бе напуснал Айфеловата кула.

— Никой не ти е нареждал да го следиш — не пропусна да отбележи тя.

— Но и никой не ме е предупредил за самолета, който замалко не ни уби — бързо отвърна той.

— Ценя твоята съобразителност. Стой там и чакай да…

Хенрик издърпа телефона от ръцете му и Сам отстъпи една крачка встрани. Много му беше любопитно да чуе какво ще си говорят Торвалдсен и Стефани Нел.

— Приятно ми е да науча, че правителството на САЩ контролира нещата — каза Торвалдсен.

— Още по-приятно е да чуя гласа ти, Хенрик — отвърна Стефани с тон, който показваше, че е готова за битка.

— Бъркате се в моите работи.

— Напротив, ти се бъркаш в нашите.

— Как е възможно? Нищо от моите работи не засяга Америка.

— Не бъди толкова сигурен. Не само ти се интересуваш от Ашби.

Стомахът му се сви. Беше очаквал нещо подобно, но се надяваше да е сбъркал.

— Той има стойност за вас, така ли?

— Сам разбираш, че не мога нито да потвърдя това, нито да го отрека.

Торвалдсен нямаше нужда от потвърждение. Инцидентът на Айфеловата кула обясняваше всичко.

— Не е трудно да си представя какво се разиграва тук.

— Да речем, че залогът е по-голям от личното ти отмъщение.

— Не и за мен.

— Ще ти олекне ли, ако кажа, че те разбирам? И че бих постъпила по същия начин, ако бях на твое място?

— Но все пак се намесвате в моите работи.

— Спасихме ти живота.

— Но дадохте книгата на Ашби.

— Което беше много добра идея. Ако не бяхме приспали бдителността му по този начин, ти най-вероятно щеше да си мъртъв.

Торвалдсен съвсем не беше в настроение за благодарности.

— Котън ме предаде! — заяви той. — В момента нямам време, за да се справя с това разочарование. Но ще го направя.

— Котън използва главата си, Хенрик. И ти би трябвало да направиш същото.

— Синът ми е мъртъв.

— Не е нужно да ми го напомняш.

— Напротив. — Той си пое дълбоко дъх и добави: — Става дума за моя лична работа, в която нямате място нито ти, нито Котън, нито правителството на Съединените щати.

— Хенрик, чуй ме. Тук не става въпрос за теб, а за терорист на име Питър Лайън. Вече десет години се опитваме да го заловим. Сега е моментът да го направим, защото е излязъл на светло. Остави ни да си свършим работата. Но за целта ни трябва и Ашби.

— А какво ще стане, след като си свършите работата? Какво ще стане с убиеца на сина ми?

Мълчанието насреща потвърди онова, което вече му беше известно.

— Това е моето становище, Стефани. Желая ти всичко хубаво.

— Какво си намислил?

Торвалдсен изключи телефона и го подаде на Сам. В очите на по-младия мъж и на Меган Морисън се четеше безпокойство.

— И ти ли ще ме предадеш? — обърна се към Сам той.

— Не.

Отговорът дойде прекалено бързо. Но тази неспокойна душа искаше да се докаже.

— Там става нещо — обади се Меган и посочи към хотела.

Ашби се появи на входа и размени няколко думи с портиера, който бързо излезе на тротоара и размаха ръце пред преминаващите таксита. Торвалдсен веднага се обърне с гръб, за да не бъде разпознат.

— Вече е в таксито — докладва Сам.

— Спри някое и за нас.

63

Ашби се качи на едно от туристическите корабчета, които акостираха на кея при Понт де Л’Алма. Нестройният хор на многобройните камбани отмерваше три следобед. Никога досега не беше пътувал по Сена, въпреки че обиколките с корабче бяха много популярни. Днес под влажните плексигласови сенници на палубата седяха не повече от двайсетина туристи. Ашби беше озадачен от желанието на Питър Лайън да се срещнат на толкова необичайно място. Беше се обадил преди около час. Гласът, с който му бе предал инструкциите за времето и мястото, беше доста мрачен. Ашби посъветва Каролайн да продължи работата върху откритието си и обеща да се върне скоро. За момент се изкуши да отхвърли предложението на Лайън за среща, но после размисли. Всъщност не той, а южноафриканецът се беше провалил. Трябваше да обсъдят вече преведения аванс и сумата, която предстоеше да бъде изплатена.

Той се настани на последния ред дървени седалки и зачака. Десетина минути по-късно моторът забоботи и корабчето се плъзна по реката към остров Сите. През високоговорителя прозвуча женски глас, който започна да обяснява на английски забележителностите, покрай които минаваха. Наоколо защракаха фотоапарати.

Леко потупване по рамото го накара да се обърне. Зад гърба му се беше изправил висок, обикновен на вид мъж на около шейсет и пет, с руса коса, гъста брада и мустаци. Единственото, което го свързваше с човека, когото беше видял вчера, бяха блестящите очи с цвят на кехлибар. Облеклото му беше съвсем обикновено — палто от туид и кадифени панталони.

— Как да ви наричам днес? — попита Ашби.

— Какво ще кажете за Наполеон?

Гласът му прозвуча приглушено и гърлено като на истински американец. Корабчето се плъзгаше покрай Гран Пале на Десния бряг.

— Мога ли да попитам какво се случи? — вдигна глава Ашби.

— Не, не можете — отсече Лайън.

Но Ашби не беше склонен да се откаже.

— Вие не само се провалихте, но и ме поставихте в деликатна ситуация. Американците ми оказват силен натиск, но вие май нямате никаква представа в какво положение се озовах благодарение на вас.

— Американците са онези, които се намесиха.

— Нима е изненада за вас? Знаехте го още от самото начало, а аз ви платих три пъти по-висок хонорар като компенсация за намесата им. — Вече не се стараеше да крие недоволството си. — Уверихте ме, че мога да очаквам бляскав спектакъл, нали?

— Все още не съм сигурен кой е виновен за провала — отвърна Лайън. — Планът ми беше перфектен.

В гласа му отново се долови снизхождението, което Ашби ненавиждаше. Но нямаше как да признае, че го беше използвал, за да му свърши мръсната работа.

— Какво може да се направи за спасяване на положението? — попита той.

— Това си е ваш проблем. Аз бях дотук.

Ашби не можеше да повярва на ушите си.

— Но…

— Искам да знам какво щяхте да спечелите с ликвидирането на онези хора на кулата! — прекъсна го Лайън.

— Откъде знаете, че съм искал да ги ликвидирам?

— Оттам, откъдето научих и за американците.

Този човек знаеше ужасно много, но днес му липсваше обичайната самоувереност. Добре е, когато дори дяволът понякога търпи провали. Ашби реши да не му натяква повече, защото все още имаше нужда от него.

— Никога не бих могъл да се отърва от тях, особено от Ларок — призна с въздишка той. — Затова реших да прекратя отношенията си с нея, но по начин, който тя би оценила.

— За какви пари става въпрос?

— Иска ви се да знаете, така ли? — усмихна се Ашби.

Лайън премести тежестта на тялото си и се облегна на парапета.

— Винаги става въпрос за пари.

— Имам достъп до милиони от парите на клуба, които са депозирани в моята банка. От тях ви платих. Разбира се, ако мисията с онзи самолет беше успяла, сега те щяха да бъдат мои… — Ашби направи многозначителна пауза, за да подчертае кой е виновен за провалената операция. Самоувереността му се връщаше с всяка секунда, нахалството на мъжа срещу него започваше да го дразни.

— Какъв беше истинският залог, лорд Ашби?

Това вече беше прекалено.

— По-голям е, отколкото можете да си представите. И предостатъчен, за да компенсира риска, свързан с убийството на онези хора.

Лайън замълча.

— Платих ви за услуга, която не получих — натъртено добави Ашби. — Обичате да говорите за репутацията си, непрекъснато твърдите, че тя има огромно значение за вас. Но нима вземате пари за несвършена работа?

— Все още ли ги искате мъртви? — попита Лайън, замълча за момент и добави: — Разбира се, ако имам интерес да продължа контактите си с вас?

— Не е нужно да избивате всичките. Достатъчно е да отстраните само Ларок. Срещу аванса, който получихте, плюс остатъка от договорената сума.

Торвалдсен нямаше как да се качи на туристическото корабче заедно с Ашби. Агентите му все още пътуваха и щяха да бъдат в Париж след няколко часа. Това го принуди да хване такси и да следи бавния плавателен съд по един от крайбрежните булеварди.

Отначало си помисли да изпрати на борда Сам и Меган, но после отхвърли идеята. Ашби би могъл да ги разпознае, тъй като ги бе видял в залата „Густав Айфел“. Но сега вече нямаше избор.

— На следващата спирка ще се качиш на борда, за да разбереш какво е намислил Ашби — обърна се към Сам той. — Ще ми звъннеш веднага след като научиш маршрута му.

— Защо аз?

— След онзи маскарад за Стефани Нел сигурно ще успееш да направиш нещо и за мен.

Сам се сви от язвителността в гласа му.

— Добре, ще го направя — кимна с въздишка той. — Но има опасност Ашби да ме е запомнил.

— Длъжни сме да поемем този риск. Съмнявам се, че той обръща внимание на хората от обслужващия персонал.

Шосето пред тях минаваше между Лувъра вдясно и Сена вляво. Туристическото корабче се насочи към кея тъкмо под шосето и той направи знак на шофьора да спре.

Сам отвори вратата и изскочи навън.

— Пази се — подхвърли Торвалдсен, затръшна вратата и нареди на шофьора да кара бавно напред, без да изпуска корабчето от очи.

— Все още не сте отговорили на въпроса ми — рече Лайън. — Какъв е залогът?

Ще се наложи да споделя нещо, за да мога да се възползвам от услугите му, съобрази Ашби.

— Огромно съкровище, далеч по-голямо от парите, които измъкнахте от мен — отвърна той. Искаше този демон да бъде наясно, че вече няма да може да го рекетира.

— Искате да отстраните Ларок и останалите, за да сложите ръка върху него ли? — попита Лайън.

— Тя ми е напълно достатъчна — сви рамене Ашби. — Но си помислих, че след като се занимавате с убийства, спокойно можете да ликвидирате и останалите.

— Май доста съм ви подценявал, лорд Ашби.

Естествено!

— Ами американците? И тях ли измамихте?

— Казах им каквото трябваше. Тук трябва да добавя, че не бих ви пожертвал за нищо на света. Ако нещата се бяха развили според уговорката, аз щях да бъда свободен, със съкровището и парите на клуба на мое разположение. А вие щяхте да изпълнявате следващата поръчка, три пъти по-богат отпреди.

— Американците се оказаха по-умни, отколкото очаквах.

— Грешката си е ваша. Аз изпълних своята част от договорката и съм готов да ви изплатя и останалата сума, но само ако…

Корабчето спря на кея под Лувъра. На борда се качиха още няколко пътници, които чинно заеха местата си под навеса. Ашби изчака мотора да увеличи оборотите си и да изтласка плавателния съд към бързото течение в средата на Сена.

— Чакам — подкани го той.

Сам реши, че няма смисъл да сяда прекалено назад, и предпочете да се смеси с малката групичка туристи, които щракаха с фотоапаратите си. Под навеса беше по-комфортно благодарение на топлината, която се излъчваше от машинното отделение. Но Ашби стоеше близо до парапета, където би трябвало да бъде доста по-студено. Компания му правеше мъж с палто от английски туид и очевидно изрусена коса.

Подчинявайки се на гласа на екскурзовода от високоговорителите, Сам се обърна към брега, преструвайки се, че разглежда многобройните забележителности по пътя към остров Сите. Гласът над главата му обяви, че по пътя си към острова ще минат близо до Левия бряг на Сена, край „Нотър Дам“ и националната библиотека „Франсоа Митеран“.

Той извади мобилния си телефон и бързо докладва маршрута.

Торвалдсен изслуша информацията, изключи телефона и насочи вниманието си към пътя.

— Прекосете реката, а после завийте наляво, към Латинския квартал — нареди на шофьора той. — Но се придържайте близо до брега.

Не искаше да изпуска туристическото корабче от погледа си.

— Какво правите? — попита Меган Морисън.

— Откога живеете в Париж?

Тя се изненада от въпроса може би защото възрастният мъж до нея не си направи труд да отговори на нейния.

— От години.

— В такъв случай ми кажете има ли още мостове след „Нотър Дам“, които водят към Левия бряг?

Тя се поколеба, а Торвалдсен веднага усети, че това не се дължи на объркване, а по-скоро на желанието й да разбере значението на тази информация.

— Има един, непосредствено след катедралата.

— Оживен ли е?

— Не. Използва се предимно от пешеходци. Малкото коли, които минават по него, имат за цел остров Сен Луи зад катедралата.

— Минете оттам — разпореди се на шофьора Торвалдсен.

— Какво сте намислили, старче?

Той игнорира предизвикателството в гласа й и хладно отвърна:

— Каквото трябва.

64

Ашби очакваше благоприятен отговор от страна на Питър Лайън.

— Мога да отстраня Ларок — прошепна най-сетне южноафриканецът.

Стояха с гръб към палубата, наблюдавайки как пяната зад кърмата бавно се разтваря в кафявата вода. Зад тях се виждаха още две туристически корабчета и няколко лодки.

— Трябва да стане днес или най-късно утре — натърти Ашби. — Тя става все по-опасна.

— И иска съкровището, а?

— Повече, отколкото можете да си представите — реши да бъде откровен Ашби. — За нея е въпрос на семейна чест.

— Разкажете ми още малко за съкровището.

На Ашби не му се искаше да го прави, но нямаше друг избор.

— Става въпрос за изгубеното богатство на Наполеон. Невероятно съкровище. Изчезнало е преди двеста години, но аз мисля, че го открих.

— Имате късмет, че не се интересувам от съкровища — каза Лайън. — Предпочитам съвременните финансови средства.

Плъзнаха се покрай Съдебната палата и минаха под някакъв оживен мост.

— Вероятно се досещате, че няма да ви изплатя остатъка от сумата, преди да изпълните задачата — напомни му Ашби.

— Приемам просто за да ви покажа, че държа на думата си — кимна Лайън. — Най-късно утре Ларок ще бъде мъртва. — Замълча за момент, после добави: — Имайте предвид, че рядко се провалям, лорд Ашби. И не обичам да ми се напомня за това.

Посланието беше ясно. Но и той трябваше да подчертае решителността си.

— Просто я убийте.

Сам реши да седне на последния ред дървени седалки под навеса. В далечината зърна познатите очертания на „Нотър Дам“, вдясно се виждаше Латинският квартал и книжарницата „Шекспир и компания“, където вчера беше започнало всичко. Невидимият екскурзовод продължаваше монотонния си двуезичен монолог, описвайки Консиержерията на Десния бряг, където Мария-Антоанета бе очаквала екзекуцията си.

Той стана и с небрежна походка се насочи към кърмата, зяпайки към брега. Туристите около него бъбреха оживено и продължаваха да щракат с фотоапаратите си. Изключение правеше само един от тях, седнал на три реда от края на навеса. Обветрено лице, големи уши, почти без брадичка. Беше облечен с тъмнозелено палто, черни джинси и ботуши. Синкаво-черната му коса беше завързана на конска опашка. Седеше с ръце в джобовете, очите му бяха отправени към брега. Приличаше на човек, който просто се наслаждава на пътуването.

След още няколко крачки Сам прекоси невидимата граница между топлия въздух под навеса и студения ветрец, който духаше над кърмата. В далечината се появи поредният мост над Сена, който бързо се приближаваше.

Нещо издрънча на палубата и се търкулна към металния борд. Очите му се спряха на металния цилиндър. По време на обучението в Сикрет Сървис го бяха запознали с основните видове оръжия. Това на палубата не беше граната. Не. Беше димка.

Сам вдигна очи и срещна погледа на Конската опашка. Устните му бяха разтеглени в усмивка. От цилиндъра бликнаха гъсти облаци червеникав дим.

Ашби сбърчи нос от неприятната миризма.

Обърна се и видя, че пространството под плексигласовия навес беше изпълнено с дим. Разнесоха се викове. От мъглата изскачаха хора и с писъци се насочваха към откритата палуба. Мнозина кашляха и плюеха в опит да прочистят дробовете си.

— Какво става, по дяволите? — възкликна той.

Торвалдсен плати на шофьора и слезе на моста. Меган Морисън се оказа права. Движението по двете платна на каменния мост наистина беше слабо. Край парапета се трупаха неколцина туристи, наслаждавайки се на гледката към задната част на „Нотър Дам“.

— Закарайте младата дама където пожелае — каза той на шофьора, подаде му допълнителна банкнота от петдесет евро и се наведе през отворената задна врата. — А на вас желая късмет.

Затръшна вратата, изчака отдалечаването на таксито и се насочи към металния парапет, на десет метра под който се влачеха ленивите води на Сена. Пръстите му механично опипаха пистолета във вътрешния джоб на палтото. Вчера Джеспър му го беше изпратил от Кристиангаде заедно с няколко резервни пълнителя.

Почти веднага забеляза Греъм Ашби, облегнат на парапета на туристическото корабче в компанията на непознат мъж — точно според информацията на Сам. В момента плавателният съд се намираше на около двеста метра от моста и бавно се приближаваше срещу течението. Торвалдсен се надяваше, че ще успее да застреля англичанина, да хвърли пистолета в Сена и да се отдалечи, преди някой да забележи нещо. Не би трябвало да го затрудни, тъй като беше добър стрелец. Зад гърба му спря някаква кола и той се обърна. От задната врата на таксито изскочи Меган Морисън, която закопча палтото си и тръгна към него.

— Хей, старче — подвикна тя. — Май се готвиш да направиш една голяма глупост, а?

— За мен не е глупост.

— Виждам, че си го решил, ето защо ми позволи да ти помогна.

Сам се втурна към кърмата заедно с всички останали. Корабчето бълваше гъст дим, сякаш беше обхванато от пожар. Но пожар нямаше. В един момент димът се разсея и това му позволи да зърне Конската опашка, който разблъскваше паникьосаните хора и си пробиваше път към Ашби и мъжа с вълненото палто.

Торвалдсен стисна пистолета в джоба си и насочи поглед към обвития в дим плавателен съд.

— Това не може да се види всеки ден — обади се Меган, изправила се до него.

Чу се изскърцване със спирачки и двата края на моста бяха блокирани от две коли. Една от тях изрева на първа скорост и закова на няколко метра от парапета. Дясната врата се отвори и Стефани Нел стъпи на моста.

Ашби успя да зърне мъжа с конската опашка, който изскочи от тълпата и заби юмрук в корема на Питър Лaйън. Южноафриканецът изохка и се строполи на палубата. В ръката на мъжа се появи пистолет.

— Скачай през борда! — сухо заповяда той.

— Сигурно се шегувате…

— Казах да скачаш! — махна с пистолета непознатият.

Ашби се наведе над предпазния парапет. Малка лодка с извънбордов мотор и някакъв човек на руля беше залепена за корабчето. Той се обърна и заби очи в лицето на непознатия.

— Няма да повтарям! — изръмжа онзи.

Англичанинът се подчини. Прекрачи парапета и скочи в лодката, която се намираше на не повече от метър надолу. Конската опашка се приготви да го последва, но в следващия миг тялото му рязко политна назад.

65

Сам видя как мъжът с палтото от туид скача на крака и сграбчва Конската опашка. Ашби вече беше изчезнал зад борда. Какво ли имаше там? Водата със сигурност е ледена, а онзи едва ли е толкова глупав да скочи в реката. Вкопчени един в друг, двамата мъже се стовариха на палубата. Пътниците край тях уплашено се разбягаха.

Сам реши да направи нещо, напълни дробовете си с въздух и се втурна към навеса. Между последните две пейки откри цилиндъра, който продължаваше да изпуска задушлив дим, грабна го и го запрати през борда. Димът започна да се разсейва, подгонен от ледения вятър. Вкопчени един в друг, двамата мъже продължаваха да се търкалят по палубата.

Сам ги гледаше и не знаеше какво да направи.

Двигателят спря. От кабинката за управление изскочи мъж от екипажа. В един момент мъжът с палтото от туид се отскубна от ръцете на противника си, претърколи се на палубата и скочи на крака. Конската опашка също се надигна. Но вместо да се нахвърли срещу противника си, той разблъска зяпачите и изчезна през борда.

Сам пристъпи към кърмата и видя малката лодка, която забави ход, направи остър завой и започна да се отдалечава в обратна посока.

Мъжът с палтото от туид направи същото. В следващия момент смъкна перуката и започна да разлепва фалшивата си брада. Сам мигновено го позна. Беше Котън Малоун.

Торвалдсен пусна ръкохватката на пистолета и небрежно извади ръка от джоба си.

— Нещата стават сериозни — констатира Меган.

Той беше напълно съгласен с нея.

Туристическото корабче се приближаваше към моста.

Той видя как някой изхвърли димката през борда, а после двама мъже — единият от тях Ашби — скачат в лодка с извънбордов двигател, която направи завой и се отдалечи надолу по течението.

Миг преди плавателният съд да изчезне под моста, Торвалдсен успя да зърне Сам и Котън Малоун, надвесени над кърмата и заобиколени от други хора. И двамата гледаха след отдалечаващата се лодка и това му позволи да остане незабелязан. Меган и Стефани също ги видяха.

— Сега разбираш ли в какво си се забъркал? — попита Стефани, спряла на крачка от тях.

— Как разбрахте, че сме тук? — попита Меган.

— От джиесема ти, който е оборудван с проследяващо устройство. От обаждането на Хенрик разбрах, че предстоят неприятности, и го поставих под наблюдение. — Стефани се обърна към Торвалдсен. — Какво беше намислил? Да гръмнеш Ашби оттук?

— Нямаше да бъде трудно — намусено отвърна той.

— Май няма да ни оставиш да си свършим работата, а?

Той отлично знаеше кого има предвид.

— Котън няма време да ми вдигне телефона, но в замяна на това прави всичко възможно да бъде част от вашата операция.

— Опитва се да реши всички проблеми, включително и твоите — сухо отвърна Стефани.

— Не ми е нужна помощта му.

— Защо тогава го забърка?

Защото го смяташе за приятел, който винаги е готов да помогне. Както той му бе помогнал.

— Какво стана на това корабче? — попита на глас Торвалдсен.

— На теб ли трябва да обяснявам — поклати глава Стефани и се извърна към Меган. — Ами ти? Наистина ли щеше да го оставиш да убие човек?

— Аз не работя за вас.

— Права си — кимна тя и направи знак на френския полицай, който чакаше до колата. — Разкарайте я оттук!

— Не е необходимо — намеси се Торвалдсен. — Ще си тръгнем заедно.

— Не, ти ще дойдеш с мен.

Тъй като бе очаквал този отговор, Торвалдсен отново плъзна ръка към пистолета в джоба си.

— Какво, ще ме застреляш ли? — спокойно попита Стефани.

— Не ти препоръчвам да ме притискаш — отвърна той. — В момента със сигурност ти приличам на покорен участник в собственото си унижение, но това си е мой проблем, Стефани. Уверявам те, че възнамерявам да довърша онова, което съм започнал.

Тя не отговори.

— Намери ни такси! — заповяда Торвалдсен, обръщайки се към Меган.

Тя изтича до края на моста и вдигна ръка пред първото такси, което мина по булеварда. Стефани продължаваше да мълчи, но твърдостта остана в очите й. Но там имаше и още нещо, което Торвалдсен усети безпогрешно. Тази жена не възнамеряваше да го спре.

Той действаше импулсивно — по-скоро панически, отколкото с някакъв план, а тя очевидно му симпатизираше. Разумна и опитна, тя не можеше да му помогне, но сърцето не й позволяваше да му попречи.

— Хайде, върви — промълви тя.

Торвалдсен се обърна и закуцука към таксито. Озовал се вътре, той се извърна към Меган и протегна ръка.

— Джиесемът ти!

Тя му го подаде. Той свали прозореца и го изхвърли навън.

Ашби беше парализиран от ужас. Моторницата летеше на пълни обороти, пробивайки си път сред другите корабчета, които се движеха в обратна посока.

Нещата се бяха развили прекалено бързо. Димът го беше обвил внезапно, докато разговаряше с Питър Лайън. В ръката на мъжа със зеленото палто проблесна пистолет. Кой е той? Човек на американците?

— Ти си голям глупак! — извика мъжът.

— Кой сте вие?

Пистолетът се насочи в гърдите му. Над него блеснаха кехлибарените очи.

— Аз съм човекът, на когото дължиш голяма сума пари!

Малоун отстрани от лицето си последните остатъци от косми и лепило, а после ловко свали контактните лещи в кехлибарен цвят.

Хората бързо се изнизваха от туристическото корабче, което беше спряло на най-близкия кей. Малоун и Сам слязоха последни и се изкачиха по каменните стъпала към улицата, където ги чакаше Стефани.

— Какъв беше този маскарад? — остро попита тя.

— Получи се страхотна бъркотия, нали? — промърмори той.

Сам смутено местеше очи от единия към другия.

— Трябваше да притиснем Ашби. Реших да му се обадя и да поискам среща, представяйки се за Питър Лайън.

— А тази дегизировка?

— Французите ни помогнаха. Хора от тяхното разузнаване доведоха гримьор. Снабдиха ме и със записващо устройство, което да регистрира признанията му. Но Питър Лайън е имал други намерения.

— Той ли беше? — стреснато го изгледа Сам. — Човекът със зеленото палто? И конската опашка?

Малоун кимна.

— По всяка вероятност и той иска Ашби. Димката беше нелошо хрумване.

— Хенрик беше тук — информира го Стефани.

— Много ли е ядосан?

— Той е наранен, Котън, което замъглява разума му.

Отдавна искаше да поговори с приятеля си, но все не му оставаше време. Измъкна мобилния си телефон, който беше изключил, преди да се качи на борда. Хенрик го беше търсил още няколко пъти, но имаше и още един познат номер. Доктор Жозеф Мурад. Натисна бутона за бързо набиране и професорът вдигна още на първото позвъняване.

— Успях — съобщи той. — Разкрих всичко.

— Установихте ли мястото?

— Мисля, че да.

— Свързахте ли се с Хенрик?

— Току-що. Вие си бяхте изключили телефона и затова набрах него. Настоява да се срещнем.

— Не бива, професоре. Кажете ми къде е срещата, аз ще се оправя с него.

66

Ашби беше свален на брега близо до остров Сен Жермен, южно от стария градски център. Вече беше разбрал, че този тип с пистолет в ръка е истинският Питър Лайън, а онзи на корабчето вероятно е бил американски агент. Горе на улицата ги чакаше кола. Лайън вдигна ръка и от колата излязоха двама мъже. Единият отвори задната врата и издърпа Каролайн.

— Любимият ти мистър Гилдхол няма да се присъедини към нас — изръмжа Лайън. — Страхувам се, че има много дълъг ангажимент.

Ашби разбра какво означават тези думи.

— Не беше нужно да го убиваш — поклати глава той.

— Напротив — засмя се Лайън. — Беше единствената възможност.

Положението ставаше отчаяно. За да пипне Каролайн и Гилдхол, Лайън очевидно беше следил всяка негова стъпка. Красивото лице на любовницата му беше разкривено от страх. И неговото сърце беше свито.

— Реших, че ще се нуждаеш от близостта на мис Дод — прошепна в ухото му Лайън и го поведе нагоре. — Което е единствената причина да е още жива. Предлагам ти да не пропилееш шанса, който й дадох.

— Искаш съкровището, нали?

— Че кой не би го поискал?

— Снощи каза, че не се интересуваш от него.

— Но после размислих. Безотчетен източник на средства, неизвестен на нито едно правителство по света. С него бих свършил много неща, и то, без да се налага да контактувам с мошеници като теб.

Колата беше паркирана под голите дървета на странична уличка, далеч от оживения трафик на близкия булевард. Наоколо беше пусто. Офисите и ремонтните работилници бяха затворени за празника. Лайън отново измъкна пистолета и започна да навива заглушител на дългата цев.

— Вкарайте я обратно в колата! — подвикна на двамата си помощници той.

Каролайн беше хвърлена на задната седалка. Лайън се наведе през отворената врата, стиснал пистолета с две ръце.

— О, боже, не! — простена тя.

— Млъквай!

Каролайн се разплака.

— Лорд Ашби, мис Дод — изправи гръб терористът. — Ще ви попитам нещо само веднъж. Ако не получа искрен и ясен отговор, ще натисна спусъка. Разбрахте ли какво ви казвам?

Ашби не отговори.

— Не ви чух, лорд Ашби — рязко се обърна Лайън.

— Какво толкова има за разбиране?

— Кажете ми къде е скрито съкровището!

Когато се разделиха преди няколко часа, Каролайн все още не беше изяснила всички детайли, въпреки че отправната точка вече й беше ясна. Дано е научила повече, помисли си с надежда той.

— В базиликата „Сен Дьони“ — бързо отвърна младата жена.

— Сигурна ли си? — попита Лайън, без да отделя поглед от лицето на Ашби, въпреки че пистолетът му беше насочен към вътрешността на колата.

— Почти. За да бъда сигурна, трябва да го видя с очите си. Трябва да огледам вътрешността на храма, защото току-що изчислих, че….

Лайн свали оръжието.

— Моли се да откриеш мястото! — изръмжа той.

Ашби продължаваше да стои неподвижен.

— Сега е твой ред — каза Лайън и насочи пистолета в гърдите му. — Имам два въпроса, на които искам бърз отговор. Поддържаш ли директна връзка с американците?

Този е лесен, помисли си Ашби и кимна.

— Носиш ли телефон у себе си?

Ново кимане.

— Дай ми го и продиктувай номера.

Изправен до Сам, Малоун се опитваше да определи следващите си действия. Телефонът на Стефани издаде мелодичен сигнал. Тя погледна дисплея и обяви:

— Ашби.

— По-скоро е Лайън, който иска да говори с теб — моментално реагира Малоун.

Тя натисна бутончето с надпис SPEAKER.

— Разбрах, че вие ръководите операцията — прозвуча мъжки глас.

— Така изглежда — отвърна Стефани.

— Вие ли бяхте снощи в Лондон?

— Да.

— Хареса ли ви днешното шоу?

— Беше ни страшно забавно да тичаме след вас.

— Трябваше да ви създам работа, за да мога да се оправя с лорд Ашби — засмя се Лайън. — Вероятно вече сте разбрали, че на този човек не може да му се има доверие.

— Предполагам, че в момента и той си мисли същото за вас.

— Трябва да ми благодарите за услугата. Позволих ви да подслушате разговора ми с него в „Уестминстър“, появих се на туристическата обиколка по местата на Изкормвача, за да можете да ни проследите, подарих ви онези кулички, за да разберете за какво става въпрос, а накрая дори нападнах агента ви. Какво още ви трябваше? Единственото нещо, което не исках да разберете, беше истинската мишена на Ашби — Айфеловата кула. Предполагах, че ще намерите начин да му попречите.

— Какво значение щеше да има, ако не бяхме намерили такъв начин? Вие пак щяхте да си получите парите и да чакате следващата поръчка.

— Вярвах, че ще успеете.

— Надявам се, че не очаквате нещо в замяна.

— Не, за бога! Просто не исках онзи глупак Ашби да успее.

Малоун си даде сметка, че стават свидетели на изключителна арогантност от страна на Питър Лайън, който на всяка цена държеше да им натрие носовете с факта, че както винаги е крачка напред.

— Но аз искам да ви предложа друга информация — добави южноафриканецът. — Този път съвсем конкретна, без неясноти. Става въпрос за условието, което поставиха френските фанатици, изразили желание да поемат вината за тази бъркотия. Условие, за което изобщо не съм споменавал пред лорд Ашби. Те са сепаратисти, борят се срещу несправедливото отношение на държавата към тях. Ненавиждат многобройните ограничения, които възприемат като расистки. Омръзнало им е да протестират. Според тях това е довело до още по-големи репресии — например затварянето на няколко джамии в Париж през последните години. Срещу помощта, която ми оказаха за „Инвалидите“, тези хора искат да отправят едно много по-категорично послание. Предстои самоубийствен бомбен атентат — добави Лайън.

По гърба на Малоун полазиха ледени тръпки.

— Ще стане по време на коледната литургия в една от парижките църкви. Според тях ще бъде подходящ отговор на всекидневното затваряне на някой от техните храмове.

В Париж имаше буквално стотици църкви.

— Това звучи несериозно, особено след трите ви поредни провала — отбеляза Стефани.

— Разбирам какво искате да кажете, но тук става въпрос за реална заплаха. Полицията няма как да я предотврати. Можете да го направите само вие.

— Глупости! Просто се опитвате да спечелите време.

— Естествено. Но готова ли сте да рискувате, като приемате думите ми за лъжа?

По очите й пролича, че мисли точно като Малоун.

Просто нямаме друг избор.

— Къде? — кратко попита тя.

— Не е толкова лесно — засмя се Лайън. — Ще трябва малко да половувате. Една претъпкана с хора църква разчита на помощта ви. Разполагате ли с наземен транспорт?

— Да.

— Скоро пак ще ви се обадя.

Линията прекъсна. По лицето на Стефани пробяга тревога, която бързо отстъпи място на увереността. Двайсет и пет години в разузнаването все пак си бяха предимство.

— Тръгвай след Хенрик — обърна се към Сам тя.

Професор Мурад вече ги беше осведомил, че Торвалдсен ще се насочи към базиликата „Сен Дьони“.

— Опитай се да го удържиш, докато пристигнем.

— Как?

— Не знам. Измисли нещо.

— Слушам, госпожо.

Малоун се усмихна на сарказма в гласа му.

— И аз й отговарях по този начин, когато ми подрязваше крилцата — подхвърли той. — Но ти можеш да се справиш с него. Просто го дръж изкъсо.

— Лесно е да се каже — поклати глава младият мъж.

— Той те харесва — сложи ръка на рамото му Малоун. — В момента си има неприятности и ти трябва да му помогнеш.

67

Елиза Ларок крачеше напред-назад из парижкия си апартамент и се опитваше да подреди обърканите си мисли. Вече се беше консултирала с оракула, задавайки му конкретния въпрос: ЩЕ УСПЕЯТ ЛИ ВРАГОВЕТЕ МИ? Отговорът, който получи, беше повече от загадъчен: ЗАТВОРНИКЪТ СКОРО ЩЕ СЕ ВЪРНЕ У ДОМА, ВЪПРЕКИ ЧЕ В МОМЕНТА СТРАДА ПОД НАТИСКА НА ВРАГОВЕТЕ СИ.

Какво означава това, за бога?

Паоло Амбрози чакаше обаждането й, готов за действие. Но преди да умре, Греъм Ашби трябваше да отговори на много въпроси. Най-вече за мащабите на предателството си, което щеше да й позволи да направи оценка на щетите. Нещата се промениха. Самолетът, който заплашително връхлиташе към Айфеловата кула, продължаваше да бъде пред очите й. Освен това трябваше да помисли как да възстанови контрола над стотиците милиони евро на Парижкия клуб, които бяха депозирани в банката на Ашби. Днес беше празник и нищо не можеше да се направи. Проблемът щеше да бъде решен утре сутринта.

Беше се предоверила на Греъм Ашби. А какво да каже за онзи чудак Хенрик Торвалдсен, който я беше предупредил, че американците са в течение на нещата? Пълен провал ли беше това? Нима всичко бе поставено на карта? Ако са направили връзка с поведението на Ашби, няма ли да стигнат и до нея?

Стационарният телефон на масичката иззвъня. Малцина знаеха този номер. Само най-близките приятели и част от персонала. Плюс Ашби. Тя вдигна слушалката.

— Мадам Ларок, аз съм човекът, когото лорд Ашби нае за представлението тази сутрин.

Елиза запази мълчание.

— На ваше място и аз бих проявил предпазливост — добави гласът. — Обаждам се да ви уведомя, че държа лорд Ашби. Ние двамата имаме някои сметки за уреждане. След като това стане, възнамерявам да го убия. Бъдете сигурна, че задълженията ви към него ще бъдат уредени.

— Защо ми го казвате тогава?

— Защото бих желал да ви предложа услугите си в бъдеще. Наясно съм кой всъщност плаща сметката. Ашби е бил само ваш агент. Това е начинът, по който искам да ви поднеса извиненията си за днешния провал. Достатъчно е да ви кажа, че нашият британски приятел излъга и мен. Идеята му е била да убие вас и приятелите ви, а после да хвърли вината върху мен. За щастие никой не пострада.

Само физически, поклати глава тя.

— Не казвайте нищо, мадам. Но бъдете спокойна, защото проблемът ви ще бъде решен.

Телефонът онемя.

Ашби се вцепени от думите възнамерявам да го убия. Каролайн също ги чу и потръпна от ужас, но той се опита да я окуражи с поглед. Лайън изключи мобилния си телефон и се усмихна.

— Искаш да я разкараш от гърба си, нали? — подхвърли той. — Ето, разкарах я. Тя нищо не може да направи и прекрасно го знае.

— Подценяваш я — промърмори Ашби.

— Напротив, подцених теб. Но тази грешка няма да се повтори.

— Не е нужно да ни убивате! — обади се на пресекулки Каролайн.

— Зависи единствено от желанието ви за сътрудничество.

— А какво ще ти попречи да ни убиеш, след като получиш сътрудничеството ни? — попита Ашби.

Лайън приличаше на гросмайстор, който очаква хода на противника си и знае какъв ще бъде неговият.

— Абсолютно нищо — отговори той. — Но за ваше нещастие нямате никакъв друг избор.

Хенрик слезе от таксито и вдигна глава към самотната камбанария на базиликата „Сен Дьони“. Липсата на нейния близнак се отразяваше на цялата архитектура и църквата приличаше на инвалид, лишен от протеза.

— Другата камбанария е била опожарена през деветнайсети век, ударена от мълния — поясни Меган. — Така и не я възстановили.

По пътя насам му беше разказала всичко, което знаеше за това място, където векове наред са били погребвани френските крале. Построен през XII век, петдесет години преди „Нотър Дам“, този храм се беше превърнал в национална светиня и пръв представител на готическата архитектура. Голяма част от гробовете били унищожени по време на Френската революция, но повечето били възстановени и днес са собственост на държавата.

Строително скеле обвиваше две от външните стени на базиликата, а главният вход беше затворен от временна бариера, край която се виждаха два фургона.

— Май ремонтират нещо — отбеляза Торвалдсен.

— В този град вечно ремонтират нещо.

Той вдигна глава към небето. Слънцето се беше скрило зад стоманеносиви облаци, температурата падаше. Наближаваше буря.

Кварталът се намираше на десетина километра от Париж. Пресичаше го Сена и един изкуствен канал. Беше нещо като промишлена зона с много складове и производствени предприятия.

Започна да се спуска мъгла, павираният площад пред църквата бързо се опразваше.

— Времето се разваля — отбеляза Меган, оглеждайки се наоколо. — Това е работнически район, туристите рядко се отбиват тук. По тази причина „Сен Дьони“ не е толкова известна, но по мое мнение тя е по-интересна от „Нотър Дам“.

Торвалдсен се интересуваше от историята само дотолкова, доколкото тя имаше връзка с издирването на Ашби. Професор Мурад му беше разказал какво е успял да дешифрира. То със сигурност беше известно и на Ашби, тъй като Каролайн Дод беше не по-малко опитен експерт.

Мъглата се превърна в ситен дъждец.

— Какво ще правим? — попита Меган. — Базиликата е затворена.

Къде се губи Мурад? Още преди час се беше обадил, че тръгва насам.

Торвалдсен посегна към телефона си, но в същия момент той звънна. Вместо името на Мурад върху дисплея се изписа името на Котън Малоун. Той натисна бутона за връзка.

— Искам да ме изслушаш, Хенрик — рече Малоун.

— Защо трябва да го правя?

— Защото се опитвам да ти помогна.

— Правиш го по доста странен начин. Като предаваш книгата на Стефани, ти всъщност помагаш на Ашби.

— Знаеш, че не е така.

— Не, не знам.

Изрече тези думи на висок глас, стряскайки Меган. Направи върховни усилия да запази спокойствие.

— Знам, че й даде онази книга, а после се качи на корабчето с Ашби, за да изпълниш задачата на бившата си шефка. Това нямаше нищо общо с мен, Котън!

— Хенрик, позволи ни да си свършим работата.

— Мислех те за приятел, Котън. Дори нещо повече — за най-добрия ми приятел. Винаги съм бил на твоя страна, винаги съм бил готов да ти помогна. Чувствах се задължен… — Гласът му пресекна от наплива на емоциите. — Заради Кай. Ти беше там и спря убийците му. Възхищавах се от теб, уважавах те. Преди две години дойдох в Атланта, за да ти благодаря, и бях сигурен, че съм намерил добър приятел… Но ти не постъпи като приятел, а ме предаде.

— Постъпих така, както трябваше.

Торвалдсен не искаше да слуша оправдания.

— Имаш ли да ми кажеш нещо друго? — рязко попита той.

— Мурад няма да дойде.

Датчанинът посърна от новия удар.

— Налага се да откриеш сам онова, което търсиш в „Сен Дьони“ — добави Малоун.

— Сбогом, Котън — успя да се овладее датчанинът. — Това беше последният ни разговор.

Линията прекъсна.

Малоун затвори очи. Това беше последният ни разговор. Хладните думи на приятеля му го пронизаха като нож. Човек като Хенрик Торвалдсен никога не говореше празни приказки. А той току-що беше изгубил верен приятел.

Стефани мълчаливо го наблюдаваше от съседната седалка. Отдалечаваха се от „Нотър Дам“ към Гар дю Hop, следвайки току-що получените инструкции на Лайън. Ситни дъждовни капчици покриваха предното стъкло.

— Ще му мине — обади се тя. — Сега не е време да щадим чувствата му. Знаеш какви са правилата. Задачата трябва да бъде изпълнена.

— Той ми е приятел — поклати глава Малоун. — Освен това мразя правилата.

— В момента му помагаш.

— Но той вижда нещата по друг начин.

Дъждът увеличи уличните задръствания. Очите му машинално опипваха балконите и фасадите на околните сгради, които чезнеха нагоре в сивото небе. Минаха покрай няколко антикварни книжарници с отрупани с книги и плакати витрини. Това го накара да помисли за собствения си бизнес. Същият, който беше купил от Торвалдсен. Неговият хазяин, а после и близък приятел. Спомни си за редовните им срещи в четвъртък вечер в Копенхаген, за многобройните си посещения в Кристиангаде, за авантюрите, които бяха преживели. Бяха прекарали много време заедно.

— Сам ще има май твърде много работа — промърмори той.

Дългата колона от таксита беше доказателство, че наближават гарата. Лайън ги беше инструктирал да се обадят в момента, в който се приближат към нея. Стефани извади телефона си и набра номера.

Сам излезе от станцията на метрото и закрачи, криейки се от дъжда под козирките на сградите. Целта му беше площад „Жан Жорес“. Вляво се виждаше базиликата „Сен Дьони“, чиято средновековна естетическа хармония бе нарушена от липсата на втора камбанария. Той беше избрал метрото, за да избегне оживения трафик на празничния следобед. Очите му пробягаха по пустия площад, опитвайки се да открият Торвалдсен. Жълтеникавата светлина на уличните лампи се отразяваше в мокрия паваж.

Дали е влязъл в църквата?

Потърси информация от млада двойка, която бързаше към станцията на метрото. От нея научи, че базиликата е затворена за ремонт още от лятото. Доказателство за това беше скелето, опасващо фасадата й.

Миг по-късно зърна Торвалдсен и Меган, които стояха близо до фургон на шейсет метра от него, и забърза към тях.

Вдигнал яката на палтото си, Ашби крачеше по безлюдната улица редом с Каролайн и Лайън. Над града се спускаше сивото наметало на дъждовните облаци. Дотук бяха стигнали с помощта на моторницата, която ги стовари на малък бетонен кей под магистралата непосредствено след завоя на Сена. Бяха на няколко пресечки от базиликата „Сен Дьони“. Студеният дъжд се усилваше.

Подминаха колонадата пред входа на Музея на изкуствата и историята. Лайън им направи знак да се скрият под козирката. Миг по-късно телефонът му иззвъня. Той го включи, послуша известно време и се разпореди:

— Тръгнете на север по булевард „Мажента“ и завийте на изток по булевард „Рошешоар“. Обадете се пак, когато стигнете до площад „Клиши“.

След тези думи изключи телефона.

Каролайн продължаваше да потръпва от ужас. Дали няма да се поддаде на паниката и да побегне, запита се Ашби. Би било глупаво, защото Лайън нямаше да се поколебае да я застреля независимо от желанието му да намери съкровището. Единственото разумно поведение беше изчакването с надеждата за някаква грешка от страна на похитителя. Ако такава не се случи, ще трябва да измисли нещо друго. Може би да предложи банка, чрез която да се перат пари и където не задават въпроси.

Но за това щеше да мисли, когато му дойде времето. В момента просто се надяваше, че Каролайн има отговор на въпросите, които щеше да й зададе Лайън.

68

Торвалдсен и Меган поеха по покритата с чакъл пътека покрай северната част на базиликата.

— От другата страна се намира някогашното абатство, което е построено доста по-късно от храма — поясни Меган. — Някъде през деветнайсети век, макар че някои негови части са по-стари. В момента е колеж. Именно то подхранва легендите, които се носят за това място. Една от тях гласи, че след като бил обезглавен на Монмартър, евангелистът Сен Дьони, първи епископ на Париж, просто станал и тръгнал, носейки главата си в ръце. Погребан е от една светица там, където е паднал. На мястото било построено абатството, което постепенно се превърнало в това чудовище… — Ръката й посочи базиликата.

Единствената мисъл на Торвалдсен беше как да проникнат във вътрешността на храма. Трите портала на северната фасада бяха залостени отвън с дебели метални пръти. Пред тях се появи полукръгла каменна пристройка с прозорци с витражи, която би трябвало да е вътрешната галерия. Дъждът продължаваше да вали. Трябваше им подслон.

— Нека погледнем какво има зад ъгъла — каза той.

Ашби гледаше базиликата с нескрито възхищение, смятайки я за истинско чудо на архитектурата и инженерната мисъл. В момента крачеха по посипана с чакъл пътека край южната стена. Бяха успели да проникнат вътре през отвор във временната ограда.

Лицето и косата му бяха мокри, ушите му пареха от студа. Слава богу, че беше облякъл дебело палто, а на ръцете си имаше кожени ръкавици. Каролайн също беше облечена подходящо за сезона, но русата й коса вече беше подгизнала от влага и залепнала за главата. От двете страни на пътеката бяха разхвърляни натрошени тухли и парчета мрамор. Зад строителния фургон близо до стената се виждаха части от скелето. Няколко крачки по-нататък започваха стъпалата към главния вход на базиликата, висок готически портал, чиито крила бяха блокирани от метални планки.

Лайън изтича нагоре и опита здравината на ключалките.

— Ще ни трябва онази голяма тръба ей там, сред боклуците — обърна се той.

— Възнамерявате да разбиете вратата? — учудено го погледна Ашби.

— А защо не? — отвърна Лайън.

Малоун погледна Стефани, която отново набираше номера на Ашби. Току-що бяха излезли на оживения площад „Клиши“.

— На юг по Рю Амстердам до „Сен Лазар“ — пропука в мембраната гласът на Лайън. — Църквата се намира точно срещу тази гара. Побързайте, защото всичко трябва да приключи в рамките на половин час. Не се обаждайте повече, защото няма да вдигна.

Шофьорът чу инструкциите и стъпи на газта. След по-малко от три минути видяха гарата „Сен Лазар“.

Срещу нея се издигаха фасадите на две църкви.

— Коя от тях? — попита Стефани.

Сам прекоси северния край на площада и последва Хенрик и Меган, които продължаваха да крачат под дъжда и скоро се скриха зад ъгъла, отстоящ на трийсетина метра от него. Тази част на базиликата беше закръглена и с многобройни извивки, съвсем различна от фасадата, която гледаше към площада.

Той намали крачка и предпазливо надникна зад ъгъла. Не искаше Торвалдсен да забележи присъствието му.

Видя ги почти веднага. Бяха намерили укритие под нещо като навес, който свързваше църквата със съседната постройка. Някъде отвъд тях се разнесе силен удар на метал в метал. Последваха го други, равни и ритмични.

Ашби стовари тежката тръба върху бравата. На четвъртия удар дръжката се счупи и звънна на каменните стъпала.

— Не беше трудно — промърмори Лайън и открехна вратата.

Ашби захвърли тръбата. През цялото време терористът благоразумно го беше държал на мушка. Пистолетът в ръката му се насочи към Каролайн.

— Време е да разберем дали подозренията й ще се окажат верни.

— Не мислиш, че Лайън ще опрости нещата, нали? — каза Малоун, после взе решение: — Ти ще заобиколиш църквата отдясно, а аз — отляво.

Колата спря и двамата изскочиха под дъжда.

Ашби беше доволен, че се озоваха във вътрешността на базиликата. Тук беше сухо и топло. Осветлението беше слабо, но напълно достатъчно, за да му даде представа за величествения неф, извитите трийсетметрови колони, елегантните арки и островърхите сводове. Прозорците с витражи бяха твърде много, за да бъдат преброени, но мрачният зимен ден навън не позволяваше на светлината да открои величествените им цветове. Впечатлението за лекота и безтегловност на високите стени се засилваше от отсъствието на всякаква видима опора за почти невидимия покрив над главите им.

Разбира се, той беше наясно, че такава опора има, но тя се намираше отвън, във вид на подпорни каменни арки. Умишлено насочваше съзнанието си към детайлите, за да прогони стреса. Сега се нуждаеше от бистър ум, който да му позволи да се възползва и от най-малкия шанс.

— Ваш ред е, мис Дод — подхвърли Лайън.

— Не мога да мисля с насочен в главата ми пистолет! — гневно отвърна младата жена. — Просто не мога! Не понасям пистолетите, не понасям и вас! Никак не ми харесва, че съм тук!

— Хубаво — свъси вежди южноафриканецът, скри оръжието под палтото си и разтвори ръце. — Така по-добре ли е?

Каролайн отчаяно се бореше да си възвърне самообладанието.

— Защо трябва да говоря, след като и бездруго ще ни убиете?

Жестоките ястребови очи се заковаха в лицето й.

— Ако не започнеш да говориш, ще те застрелям още в тази секунда! Но ако открием нещо, може би ще реша нещо друго. Освен това лорд Ашби следи всяко мое движение и чака грешката, която ще му даде шанс да докаже, че е мъж…

Събрал последните остатъци от куража си, Ашби вдигна глава.

— Може би ще я дочакам!

Устните на Лайън се разтеглиха в иронична усмивка.

— Надявам се да стане — каза той, после отново се обърна към младата жена. — Ще започваме ли, мис Дод?

Торвалдсен предпазливо се промъкна през открехнатия портал, зад който бяха изчезнали Ашби, Каролайн Дод и мъжът със зеленото палто. Вече беше сигурен, че именно той беше скочил от корабчето след англичанина.

— Какво ще правим? — прошепна в ухото му Меган.

Беше крайно време да прекрати партньорството си с тази жена. Обърна се и й махна с ръка да го последва навън. След няколко крачки под дъжда отново се озоваха под навеса, който им беше послужил за прикритие. Зад него се виждаха някакви гишета, вероятно за продажба на входни билети.

— Искам веднага да напуснеш това място! — отсече категорично той и я хвана за ръката.

— Не си чак толкова твърд, колкото искаш да изглеждаш, старче! — моментално реагира тя. — Ще се оправя и сама!

— Не е нужно да се забъркваш.

— Нима ще убиеш жената и другия мъж?

— Ако се наложи.

— Напълно си се побъркал! — поклати глава тя.

— Точно така, побъркал съм се. А сега изчезвай!

Дъждът продължаваше да се лее като из ведро. Нещата се развиваха странно, като в хипнотичен транс. Един разумен и рационален живот беше на път да потъне в талазите на непоносимата мъка. Колко заместители на щастието беше изпробвал след смъртта на Кай? Работа, политика, филантропия? Изгубени души като Котън и Сам? Нито един от тях не беше успял да потисне ярките пламъци на гнева, които бушуваха в душата му. Но това беше негова битка. Не му трябваше чужда помощ.

— Не искам да ме убият — промълви най-сетне Меган с някакъв скрит упрек в гласа.

— В такъв случай си тръгвай — отвърна Торвалдсен и й подхвърли мобилния си телефон. — Вече няма да ми трябваш.

Обърна се и понечи да тръгне към църквата.

— Старче! — повика го тя.

Той спря, но не се обърна.

— Пази се, моля те!

В тихия й глас се долови искрена загриженост.

— Ти също — отвърна той и излезе под дъжда.

69

Малоун се промъкна между тежките букови крила на портала на църквата „Сен Андре“. Типичен парижки храм с високи фронтони и апсиди, крепени отвън с помощта на подпорни каменни арки. Готическо съвършенство от най-чист вид.

Дървените скамейки от двете страни на централната пътека бяха запълнени от посетители. Въздухът беше хладен въпреки включеното отопление. Повечето хора бяха с палта. Мнозина носеха раници, чанти и пазарски торбички. Това означаваше, че задачата му да открие евентуална бомба или друго оръжие става хилядократно по-трудна.

Той се плъзна с небрежна крачка встрани от тълпата. Вътрешността на храма беше изпълнена с многобройни, потънали в сянка ниши. Освен че поддържаха покрива, високите колони предлагаха удобно прикритие за евентуалния атентатор.

Малоун стискаше пистолета в джоба си, готов за мигновена реакция. Но срещу какво? Телефонът му започна да вибрира. Той се оттегли зад близката колона и го включи.

— Тук службата свърши и хората се разотиват — съобщи Стефани.

Отново го обзе чувството, което го стисна за гърлото още с влизането в храма.

— Тръгвай насам — прошепна в отговор той.

Ашби се насочи към главния олтар. Бяха проникнали през една от страничните врати на базиликата, в непосредствена близост до вътрешното стълбище, което започваше от криптата и свършваше над олтара. Централното пространство беше запълнено с дълги редици дървени столове, стигащи чак до главния вход. Северната стена беше заета от огромен прозорец розетка, потъмнял от настъпващия здрач. Между местата за богомолците и стените бяха разположени многобройни саркофази, облицовани с мраморни плочи. Паметниците и статуите описваха почти пълен кръг около нефа.

— Желанието на Наполеон е било съкровището да стигне до сина му — започна с треперещ глас Каролайн. — То било скрито много добре, за да е достъпно единствено за хората, които императорът е избрал.

— Така би постъпил всеки човек с голяма власт — кимна Лайън.

Дъждовните капки звучно барабаняха по медния покрив.

— След петгодишно изгнание той разбрал, че умира и никога няма да се върне във Франция — продължи младата жена. — Затова направил опит да съобщи местонахождението на сина си.

— Чрез книгата, която онази американка ти предаде в Лондон? — попита Лайън, обръщайки се към Ашби.

Той кимна.

— Нали я беше получил от Ларок? — изненадано вдигна глава Каролайн.

— Излъгал те е — сухо поясни Лайън. — Но това вече няма значение. С какво е толкова важна тази книга?

— В нея има закодирано послание.

Предлага информацията си твърде бързо, помисли си Ашби, но нямаше как да я спре.

— Мисля, че успях да дешифрирам последното послание на Наполеон — добави Каролайн.

— Разкажи ми — рече Лайън.

Сам видя как Торвалдсен обърна гръб на Меган, а тя изскочи под дъжда и се затича към мястото, на което беше заел позиция — под една от носещите колони на външната стена. Притисна гръб към влажния камък и зачака. Нервите му бяха толкова опънати, че изобщо не усещаше студа.

Меган изскочи иззад ъгъла.

— Къде си тръгнала? — тихо попита той.

Тя ахна от изненада.

— По дяволите, Сам! Уплаши ме до смърт.

— Какво става?

— Приятелят ти се готви да направи голяма глупост!

Той беше на същото мнение.

— Какво беше онова тракане?

— Ашби разби портала в компанията на още двама души.

Сам пожела да научи повече за придружителите на англичанина. Не познаваше описаната от Меган жена, но мъжът явно бе онзи от туристическото корабче. Питър Лайън. Трябваше незабавно да се свърже със Стефани. Бръкна в джоба си за телефона.

— В тези машинки са монтирани проследяващи устройства — посочи апаратчето Меган. — Вероятно вече знаят къде се намираш.

Едва ли, помисли си той. Стефани и Малоун са заети с новите машинации на Лайън, докато той самият беше изпратен да се грижи за Торвалдсен, а не да се изправи срещу издирван терорист.

Пътуването дотук му беше отнело двайсет минути с метро. Значи се намираше далеч от центъра на Париж, в някакво почти безлюдно и удавено от дъжда предградие.

Това беше проблемът, с който трябваше да се справи. Сам, никога не забравяй, че глупостта може да те убие. Норстръм, Бог да го благослови, беше прав. Но Хенрик се нуждаеше от помощта му.

Сам пусна телефона обратно в джоба си.

— Нали не си намислил да влизаш вътре? — сякаш отгатна мислите му Меган.

— Трябва — поклати глава той, въпреки че осъзна колко глупаво звучи тази дума.

— Значи отново ще повториш онова, което направи на Айфеловата кула? — втренчено го погледна тя. — Качи се горе въпреки опасността да загинеш с всички останали?

— Нещо такова.

— Старецът иска да убие Ашби, Сам. Нищо не може да го спре.

— Аз мога.

— Господи — въздъхна тя. — Аз те харесвам, Сам. Наистина те харесвам. Но в момента се държиш абсолютно безумно!

Тя стоеше под дъжда с разкривено от емоции лице. В съзнанието му бавно изплува спомена за снощната им целувка под земята. Между тях имаше нещо. Връзка, привличане… Но в очите й се четеше друго.

— Не мога! — изхлипа тя, обърна се и побягна.

Торвалдсен търпеливо изчакваше подходящия момент. Ашби и спътниците му не се виждаха никъде в огромното тъмно помещение. Мракът навън беше не по-малко плътен и това му позволи да се прокрадне незабелязано във вътрешността на храма.

Една странична врата в южния край се отвори и той светкавично потърси укритие зад някаква пищно украсен саркофаг с триумфална арка, под която се виждаха две фигури от потъмнял мрамор. И двете лежаха с изпънати ръце и крака като каменни трупове. Бронзовата табела отпред информираше, че саркофагът е изработен през XVI век и в него са положени телата на крал Франсоа I и съпругата му.

Откъм високите готически колони в другия край долетяха гласове. На слабата светлина се очертаваха още няколко гроба и дървени, акуратно подредени скамейки. Гласовете долитаха до него отдалеч и бързо заглъхваха. Слухът му вече не беше както някога, а и трополенето на дъжда върху покрива пречеше.

Трябваше да се придвижи по-наблизо. Напусна скривалището си и пропълзя към следващия паметник, изобразяващ изящна женска фигура, малко по-дребна от предишните. Топъл въздух го лъхна от близката решетка на пода. От подгизналото му палто капеше дъждовна вода. Той извади пистолета от джоба му и внимателно си съблече палтото. Промъкна се към следващата колона, която разделяше южния трансепт от нефа, като внимаваше да не разбута столовете. Едно скърцане беше достатъчно, за да ликвидира предимството му.

Ашби слушаше треперещия глас на Каролайн, която, преодолявайки страха, разказваше на Лайън какво беше открила.

— Римските цифри представляват скрито послание — извади лист хартия от джоба си тя. — Това е шифър, наречен „Възелът на маврите“. Корсиканците са го заимствали от арабските пирати, които опустошавали бреговете на острова.

Лайън дръпна листа от ръцете й.

— Обикновено цифрите указват страница, ред и дума от някакъв документ — поясни Каролайн. — Изпращачът и получателят разполагат с един и същи текст. Дешифрирането на посланието от някой друг е почти невъзможно, защото само те двамата знаят заглавието на книгата, която използват.

— Но ти си успяла — отбеляза Лайън.

— Наполеон изпратил цифрите на сина си през 1821 година. Тогава момчето било едва десетгодишно. Императорът му завещал четиристотин книги от личната си библиотека, като само една от тях е спомената със заглавието си. Но момчето трябвало да ги получи чак след като навърши шестнайсет. Шифърът е малко странен, защото съдържа само две групи цифри. Това означава, че те сочат единствено страница и ред. За да го разкодира момчето — или по-скоро майка му, на която фактически пише Наполеон, — трябвало да знае заглавието на използвания текст. Той не може да бъде от самото завещание, защото майка и син не знаели за съществуването му. По онова време Наполеон бил все още жив.

Каролайн продължаваше да трепери от страх, но Ашби не се намеси.

— След доста размисъл стигнах до заключението, че императорът е използвал универсален текст, който винаги е на разположение — продължи тя. — А после осъзнах, че той е оставил конкретен знак къде да се търси.

Лайън беше искрено впечатлен.

— Явно притежаваш аналитичен ум — заяви той.

Комплиментът не беше в състояние да потисне страховете й.

Ашби чуваше тези неща за пръв път и слушаше с не по-малък интерес.

— Библията — прошепна Каролайн. — Наполеон е използвал Библията.

70

Малоун внимателно оглеждаше лицата на богомолците, но не изпускаше от очи и главния вход, където се бяха струпали още хора. Много от тях се спираха пред декоративния купел, потапяха пръсти в светената вода и се кръстеха. Миг преди да насочи вниманието си другаде, някакъв мъж се втурна покрай тях, без да обръща внимание на купела. Нисък, с бяло лице, тъмна коса и дълъг орлов нос, облечен с черно палто до коленете. На ръцете си имаше кожени ръкавици, лицето му беше замръзнало в някаква тържествено-мрачна гримаса. На гърба си носеше голяма раница.

Пред олтара се появиха свещеник с двама помощници, на амвона се изправи проповедник. Женски глас по радиоуредбата призова за внимание. Присъстващите утихнаха.

Малоун се придвижи към олтара, като заобикаляше хората, изправени на централната пътека между дървените скамейки. За негов късмет тук нямаше много богомолци. Успя да зърне Дългия нос, който си пробиваше път по страничната пътека. Лицето му се мяркаше между колоните.

Вниманието му беше привлечено от друг субект, който се намираше на същата пътека. Мургава кожа, къса коса, прекалено широко палто, без ръкавици. Прокле се, че беше позволил всичко това. Без подготовка, без размисъл, оставил се да бъде подведен от един масов убиец, той беше преследвал призраци. Никоя операция не можеше да се реализира по този начин.

Той насочи вниманието си към Мургавия. Дясната му ръка беше скрита в джоба на палтото, а лявата висеше свободно покрай тялото. Не хареса напрегнатия му поглед, но отдаде това на ирационалното си мислене.

Тишината беше нарушена от силен глас. Той принадлежеше на надхвърлила трийсет жена с тъмна коса и груби черти на лицето, която седеше на една от дървените скамейки и крещеше нещо на мъжа до себе си. Ограничените му познания по френски се оказаха достатъчни, за да разбере, че става въпрос за някакъв скандал. Жената изкрещя още нещо, скочи и напусна мястото си.

Сам безшумно се промъкна в „Сен Дьони“, надявайки се да не привлича внимание. Вътре беше тихо. Торвалдсен, Ашби или Питър Лайън не се виждаха никъде. Беше без оръжие, но не можеше да остави приятеля си в беда. Дойде време да върне услугата на датчанина.

Не виждаше почти нищо на слабата светлина, а плющенето на дъжда и свиренето на вятъра му пречеха да чува. Погледна вляво от себе си и успя да различи познатата сгърбена фигура на Торвалдсен близо до една от солидните колони на двайсетина метра по-нататък.

От централната част на храма долетяха гласове. Сам успя да различи отделни думи. В мрака се размърдаха три неясни фигури.

Реши да не рискува, приближавайки се към Торвалдсен, и предпазливо тръгна напред.

Ашби слушаше обясненията на Каролайн и чакаше.

— По-точно Наполеон е използвал Псалмите — добави младата жена и посочи с пръст първия ред цифри.

CXXXV

II

— Псалм 134, стих 2 — уточни тя. — Преписах си текста.

Тя извади от джоба си друг лист хартия.

— …които стоите в дома Господен, в дворите на дома на нашия Бог…

— Умно — усмихна се Лайън. — Продължавай.

— Следващите две групи цифри са от Псалм 141, стих 4. Гледам надясно и виждам.

— Откъде знаеш, че… — започна Лайън, после изведнъж млъкна и насочи вниманието си към главния олтар и вратата, през която бяха проникнали в храма. Дясната му ръка стисна пистолета, тялото му рязко се завъртя.

— Помощ! — извика Каролайн. — Помогнете ни! Тук има въоръжен човек!

Лайън насочи пистолета в главата й. Ашби беше принуден да действа.

Каролайн отстъпи назад, сякаш отдалечаването от похитителя щеше да й помогне. В очите й се четеше безумен страх.

— Би било глупаво да я застреляш — обади се Ашби. — Само тя знае къде е скрито съкровището.

— Кажи й да млъкне и да стои мирно! — изръмжа Лайън, без да отмества пистолета.

Ашби закова очи в лицето на любовницата си и вдигна ръка.

— Спри, Каролайн. Моля те!

Тя усети настойчивостта в гласа му и замръзна на място.

— Не ми пука за съкровището! — изръмжа Лайън. — Издаде ли още един звук, ще й пръсна черепа!

Торвалдсен стана свидетел на начина, по който Каролайн Дод предизвика съдбата. Той също беше доловил шума откъм портала, през който беше проникнал в храма. На двайсетина метра вдясно, оттатък дългата редица паметници и саркофази.

Някой беше влязъл в базиликата. И беше съобщил за присъствието си.

Сам се обърна към вратата точно навреме, за да улови очертанията на тъмна фигура, изправила се в подножието на стълбите към галерията зад главния олтар. Очертания, които му бяха познати. Меган.

Ашби усети полъха на студен въздух. Сякаш някой беше разтворил по-широко вратата, която той беше разбил.

— Навън бушува буря — подхвърли той.

— Ти също млъквай!

Най-накрая Лайън беше изгубил самообладание. Ашби понечи да се усмихне, но благоразумно се въздържа. Кехлибарените очи на терориста светеха тревожно като на доберман. Тялото му бавно се завъртя към източника на шума заедно с пистолета. Ашби го забеляза едновременно с него. Леко движение на трийсетина метра от тях, на стъпалата вдясно от олтара към галерията.

Там имаше някой. Лайън стреля два пъти в бърза последователност. Благодарение на заглушителя под купола отекнаха сравнително тихи пропуквания като от спукани балони. После от мрака излетя стол и се стовари върху Лайън. Последва го още един.

71

Малоун задържа вниманието си върху жената, която си пробиваше път между скамейките. Мъжът, на когото беше крещяла, се втурна след нея, после обърна гръб на олтара и се понесе към главния портал. Беше облечен с тънък найлонов шлифер, разкопчан на гърдите. Малоун не забеляза нищо подозрително. Очите му отново опипаха тълпата.

Сравнително бързо откри Дългия нос с раницата, който си проби път между богомолците пред олтара, коленичи и се прекръсти. После Малоун забеляза Мургавия, който излезе от сянката на страничния трансепт, разбута хората пред себе си и спря пред плюшените въжета, които не позволяваха достъп до олтара. Не му хареса онова, което видя. Пъхна ръка под якето и стисна ръкохватката на пистолета.

Сам видя как Лайън стреля по посока на Меган и чу острия звук на рикоширалите в камъка куршуми. Надяваше се това да означава, че са пропуснали целта си. После в църквата се разнесе друг, различен шум. Последван от още един.

Ашби видя как сгъваемите столове се стовариха върху Лайън. Изненадан от нападението, терористът изгуби равновесие и се олюля. То беше дело на Каролайн, която се беше възползвала от раздвоението на вниманието му. После тя бързо се скри в мрака. Лайън успя да остане на крака. В следващия миг осъзна, че Каролайн е изчезнала. Пистолетът му се насочи в гърдите на Ашби.

— Прав беше, като каза, че само тя знае мястото — каза южноафриканецът. — А това означава, че нямам нужда от теб.

Подробност, която беше убягнала от вниманието на Каролайн.

— Върни я обратно!

— Каролайн, върни се! — извика в мрака Ашби. За пръв път в живота му някой се прицелваше в него. Усещането беше смразяващо. И никак не му хареса.

— Върни се, моля те!

Торвалдсен видя как Каролайн Дод запраща столовете към Лайън, а после изчезва в мрака към западния трансепт. Очевидно беше решила да използва за прикритие редицата саркофази и се приближаваше към него. Друг път за бягство нямаше, тъй като далечният трансепт се намираше твърде близо до Питър Лайън и беше много по-добре осветен.

Очите му бяха свикнали с тъмнината и той предпочете да остане на място. Но без да изпуска от поглед Лайън и Ашби. После я видя. Тъмна фигура, която безшумно се промъкваше към него. Или по-скоро към отворените врати, зад които вилнееше бурята. Към единствения изход.

Бедата беше там, че и Лайън го знаеше.

Пръстите на Малоун стиснаха ръкохватката на беретата. Не искаше да стига до крайности, но беше твърдо решен да застреля Мургавия, ако се наложи.

Мишената стоеше на десетина метра от него. Малоун не го изпускаше от очи, готов за мигновена реакция. Една жена се приближи до Мургавия, хвана ръката му и нежно го целуна по бузата. На лицето му се изписа изненада, последвана от широка усмивка. Двамата започнаха да си говорят нещо. После, хванати за ръце, тръгнаха обратно към изхода. Пръстите на Малоун се отпуснаха. Фалшива тревога.

Литургията започна и погледът му отново се насочи към нефа. Почти веднага зърна Дългия нос, който си пробиваше път към централната пътека. Малоун беше готов да заповяда незабавна евакуация, но по всичко личеше, че тревогата му щеше да се окаже напразна. Една жена се изправи от мястото си на скамейката, на която доскоро седеше Дългия нос, и размаха ръце да привлече вниманието му. Онзи я видя, но продължи към пътеката. Жената грабна раницата от стола до себе си и хукна след него.

Малоун остана в трансепта. Дългия нос се обърна, изчака жената да го наближи, а после изтръгна раницата от ръцете й и я запрати обратно. Черната раница се плъзна по мраморния под и спря пред стъпалата, които водеха към олтара. Без да губи нито секунда, Дългия нос хукна към изхода.

В съзнанието на Малоун изплуваха картините от инцидента в Мексико Сити. Трябваше да направи нещо.

72

Торвалдсен чакаше приближаването на Каролайн Дод, която се придвижваше към южния портал на базиликата, като ловко използваше многобройните ниши в каменната стена. Той приклекна, продължавайки да стиска пистолета. Свободната му ръка се протегна напред, готова да сграбчи жертвата. Не можеше да й позволи да избяга. В продължение на цяла година беше прослушвал записите на разговорите й с Ашби. Явно не знаеше много неща, но не беше невинна.

Той се притисна към късата страна на мраморния саркофаг, украсен с изящна ренесансова резба. Дод се насочваше към дългата му страна, използвайки за прикритие статуята зад него. И двамата бяха скрити зад високата колонада. Торвалдсен изчака жената да се изравни с него, после я сграбчи за врата и притисна длан към устата й. Събори я на пода, опря дулото в шията й изсъска:

— Или ще мълчиш, или ще те издам на онзи с пистолета! Кимни, ако разбираш какво ти казвам.

Каролайн Дод се подчини и той разхлаби хватката си. Тя рязко се отдръпна от него.

— Кой сте вие, по дяволите?

Въпросът беше зададен с искрица надежда, която не убягна от вниманието му. И той реши да се възползва от нея.

— Човекът, който може би ще ти спаси живота!

Без да отмества поглед от дулото на пистолета, Ашби успя да запази хладнокръвното изражение на лицето си. Дали не беше настъпил последният му миг? Лайън нямаше причини да запази живота му.

— Каролайн! — отново извика той. — Моля те, върни се! Иначе този човек ще ме убие!

Торвалдсен не можеше да позволи на Питър Лайън да извърши онова, за което беше стигнал чак дотук.

— Кажи на Лайън да дойде и да те хване! — прошепна на Каролайн той.

Тя категорично отказа с поклащане на глава. Явно се нуждаеше от известна доза увереност.

— Той няма да дойде, но така Ашби ще спечели малко време.

— Откъдето знаете кои сме?

Сега не беше време за обяснения. Торвалдсен насочи пистолета в главата й и сухо нареди:

— Направи го, или ще те застрелям!

Сам реши да предприеме нещо. Трябваше да разбере дали Меган е жива и здрава. Не бе забелязал движение горе на стълбите зад олтара. Лайън изглеждаше загрижен единствено за Каролайн Дод и принуждаваше Ашби да я накара да се върне в западния край на нефа.

Може би сега трябва да действам, помисли си Сам. Докато Лайън е зает с други проблеми.

В следващия миг някъде отгоре се разнесе гласът на Меган:

— Не улучи, мръснико! — предизвикателно извика тя.

Какво става, по дяволите?

— А ти коя си? — извърна се към тъмното Лайън.

Ашби също се интересуваше от отговора на този въпрос.

— Иска ти се да знаеш, а?

Думите й отекваха в каменните стени и ехото не позволяваше да се установи точното й местоположение, но Ашби предположи, че е някъде горе, в галерията.

— Ще те убия! — изръмжа Лайън.

— Но първо трябва да ме намериш. Което означава да гръмнеш почитаемия лорд Ашби, който ти прави компания.

Какво става? Откъде знаеше името му тази жена?

— А мен познаваш ли ме? — вдигна глава Лайън.

— Разбира се. Ти си Питър Лайън, прочутият терорист.

— За американците ли работиш?

— Работя за себе си.

Ашби забеляза, че Лайън е доста объркан. Пистолетът остана насочен в гърдите му, но вниманието му беше привлечено от женския глас.

— Какво искаш? — попита южноафриканецът.

— Да ти одера кожата.

— Мнозина мечтаят за това — ухили се Лайън.

— Така се говори. Но аз съм тази, която ще го направи.

Торвалдсен слушаше размяната на реплики между Меган и Лайън. Веднага разбра, че тя се опитва да обърка терориста, принуждавайки го да допусне грешка. Доста безразсъдно от нейна страна. Същевременно беше принуден да признае, че младата жена бе преценила ситуацията изключително точно. В резултат на нейната намеса Лайън беше изправен пред три заплахи едновременно — Ашби, Каролайн и непознат глас. И трябваше да направи някакъв избор.

Пистолетът му остана насочен в главата на Каролайн Дод. Не можеше да позволи на Меган да поеме подобен риск. Опря дулото в челото на Дод и прошепна:

— Кажи му, че ще се покажеш!

Тя поклати глава.

— Всъщност няма да го направиш — добави той. — Искам само да го подмамиш насам, за да мога да го застрелям!

Жената се замисли, после кимна. Все пак той държеше пистолета.

— Добре, Лайън, връщам се! — извика тя.

Малоун започна да си пробива път между богомолците, заели близките пейки. Смяташе, че разполага с минута-две, тъй като Дългия нос явно беше планирал да се измъкне навън преди експлозията. Но това време беше почти „изядено“ от самарянката, която се беше опитала да му върне „забравената“ раница.

Той се добра до централната пътека и се насочи към олтара. Отвори уста да изкрещи предупреждение, но миг по-късно побърза да я затвори. Тревогата щеше да доведе до паника. Единственият му шанс беше да изхвърли бомбата.

Очите му се плъзнаха по множеството, но не пропускаха и архитектурата на храма. Близо до олтара той забеляза парапет на стълбище, което най-вероятно водеше до криптата. Всички стари църкви разполагат с крипти. Свещеникът забеляза раздвижването и прекъсна проповедта.

Малоун протегна ръце към раницата. Нямаше време да провери дали е прав, или греши. Грабна я с две ръце и механично установи, че е доста тежка. После се завъртя и я хвърли надолу по каменните стъпала. За миг успя да зърне открехнатата желязна врата на три метра под земята, зад която се процеждаше слаба светлина.

— Всички да легнат! — изкрещя той, обръщайки се с лице към дървените скамейки. — В църквата има бомба! Залегнете с лице към пода! Използвайте скамейките за прикритие!

Някои от богомолците светкавично изпълниха заповедта, други стояха прави и объркано го гледаха.

— Лягайте по очи и….

Бомбата експлодира.

73

Дочул гласа на Каролайн, Ашби изпусна дълбока въздишка на облекчение. Лайън бавно свали пистолета.

— Седни на този стол! — заповяда му той. — И да не си мръднал от него!

Ашби светкавично прецени, че не може да се добере до единствения изход от базиликата, и предпочете да изпълни заповедта.

— Хей, нима си въобразяваш, че тя наистина ще се върне? — подвикна гласът от тъмното.

Вместо да отговори, Лайън се обърна и тръгна към олтара.

Сам не можеше да повярва, че Меган нарочно подмамва Лайън към себе си. Какво стана с онова не мога, което беше изхлипала под дъжда? Очите му проследиха фигурата на Лайън, който крачеше по централната пътека между редовете празни скамейки с пистолет в ръка.

Ако всичките ми приятели скочат от моста, аз няма да скоча с тях, а ще се стремя да бъда отдолу, за да ги уловя, каза Норстръм.

Cам направи опит да осмисли тези думи.

— Истинските приятели са заедно дори когато падат — продължи Норстръм.

— А ние истински приятели ли сме?

— Разбира се.

— Тогава защо винаги повтаряш, че ще дойде време да си тръгна?

— Защото така ще стане. Но приятелите си остават приятели въпреки разстоянието, защото сърцата им са близо едно до друго. Не забравяй, Сам, че и най-добрия ти приятел някога е бил непознат за теб.

Преди два дни Меган Морисън беше непозната, но сега рискуваше живота си. За него? Или за Торвалдсен? Беше без значение.

Заедно щяха или да успеят, или да се провалят.

Реши да използва единственото оръжие, с което разполагаше. Същото, което беше използвала Каролайн Дод. Съблече мокрото си палто, грабна един от близките столове и го запрати по Питър Лайън.

Торвалдсен видя стола, който описа дъга над пътеката и полетя към Лайън. Кой още е тук? Меган беше в галерията над олтара, Дод трепереше от страх на метър от него, а Ашби бе близо до западния трансепт.

Лайън видя стола и светкавично се отмести встрани. Столът с трясък се стовари върху мраморния под. В следващия миг той изстреля един куршум по посока на епископския трон.

Сам напусна укритието си в мига, в който Лайън избегна летящия стол. Хукна наляво, между колоните и саркофазите, насочвайки се към мястото, където стоеше Ашби.

Тресна втори изстрел. Куршумът звънна в камъка на няколко сантиметра от дясното му рамо. Това означаваше, че е разкрит. Ново звучно пропукване. Този път куршумът рикошира малко пред него и нещо го парна в лявото рамо. Острата болка го накара да залитне и да се просне на пода. Претърколи се и направи опит да огледа щетите. Левият ръкав на ризата му беше разкъсан и бързо потъмняваше от кръв. Прониза го остра болка в главата. Повторният оглед показа, че не е ранен, а само одраскан. Но болката беше ужасна.

Сам притисна с длан лявото си рамо и бавно се изправи.

Торвалдсен се опита да види по кого бе стрелял Лайън. Явно това беше човекът, който беше хвърлил поредния стол. Миг по-късно зърна тъмна фигура. Тя се стрелна към другата страна на паметника, който му служеше за укритие.

Дод също я видя и панически побягна, търсейки укритие сред редицата саркофази, делящи я от централната пътека.

В последния момент Торвалдсен успя да види лицето на човека, който прелетя покрай него. Сам.

Разнесоха се още два изстрела, последвани от шума на падащо тяло. Не! Моля те, Господи, не! Той се прицели в Питър Лайън и натисна спусъка.

Ашби приклекна, търсейки по-сигурно укритие. Храмът се тресеше от безразборна стрелба, идваща от различни посоки. Той видя как Лайън се хвърля на пода и търси укритие между дървените столове.

Къде изчезна Каролайн? Защо не се връща?

Торвалдсен не можеше да допусне Сам да пострада. Намесата на Меган беше повече от достатъчна. Каролайн Дод беше изчезнала, вероятно към отворения портал, отвъд който бурята вилнееше с пълна сила. След секунда Лайън щеше да реагира. Приведен ниско над каменния под, той хукна в посоката, в която беше изчезнал Сам.

Малоун скри глава между ръцете си. Оглушителната експлозия разтърси храма, прозорците задрънчаха. Но бомбата беше избухнала на три метра под земята, пред входа за криптата. От това силата й беше значително намаляла. Над стълбището се изви гъст облак дим и прах.

Малоун вдигна глава. Хората наоколо изглеждаха добре.

Миг по-късно настана паника и всички се втурнаха към изхода. Свещеникът изчезна зад олтара, следван от двамата млади помощници.

Малоун се изправи. Нападателят със сигурност беше избягал, непосредствената опасност беше отминала. Сред оредяващата тълпа изплува фигурата на Стефани, опряла пистолета си в ребрата на Дългия нос.

През портала нахлуха трима униформени полицаи. Единият от тях зърна автоматичния пистолет в ръцете на Стефани и моментално разкопча кобура си. Колегите му направиха същото.

— Baissez votre arme. Immediatement — изкрещя първият. Хвърли оръжието, веднага!

В църквата се появи цивилен агент, който заповяда на полицаите да свалят оръжието. Те се подчиниха. Миг по-късно се втурнаха напред и щракнаха белезниците на Дългия нос. Стефани се обърна и тръгна по централната пътека.

— Добър улов — похвали я Малоун.

— Твоето хвърляне беше още по-добро.

— Какво правим сега? — попита той. — Явно получихме последното послание на Лайън.

— Прав си.

В ръката му се появи мобилен телефон.

— Май е време да си поговорим с Хенрик — промърмори той. — По всяка вероятност Сам е някъде около него.

Беше изключил апарата в таксито, с което пътуваха към църквата. Сега видя, че на екрана е изписано пропуснато обаждане, направено преди двайсетина минути. Торвалдсен. Беше го търсил след предишния им разговор. Забеляза индикацията за гласова поща и натисна бутона за прослушване.

— „Аз съм Меган Морисън. Бях заедно със Сам на Айфеловата кула когато се появихте вие. Хенрик ми даде телефона си и в момента набирам номера, от който сте го търсили. Надявам се, че вие сте Котън Малоун. Лудият старец влезе в „Сен Дьони“, където се намира Ашби. Англичанинът е в компанията на един мъж и една жена. Според Сам мъжът е Питър Лайън. Той също влезе в храма. И двамата се нуждаят от помощ. Отначало реших, че ще оставя Сам да си се оправя, но… Просто не мога. Той със сигурност ще пострада. Ще вляза след него. Реших, че трябва да ви съобщя.“

— Трябва да отидем там! — напрегнато рече Малоун.

— Разстоянието е не повече от десетина километра, а трафикът е ужасен — поклати глава Стефани. — Информирах парижката полиция и те обещаха веднага да изпратят хора. В момента един хеликоптер се насочва насам, за да ни вземе. Може би вече е навън. Улицата е разчистена, за да може да кацне.

Тази жена мислеше за всичко.

— Не мога да изпратя там полицията с включени сирени — обясни тя. — Трябва да пипнем Лайън, защото това е единственият ни шанс. Наредих им да действат тихо.

Умно, помисли се Малоун. Но не и за хората в храма.

— Трябва да ги изпреварим — добави Стефани.

— Ами тогава да тръгваме.

74

Притиснал раната си с длан, Сам предпазливо се промъкваше към дъното на храма, където трябваше да има изход към площада. Беше успял да отвлече вниманието на Питър Лайън от Меган, но с цената на собствената си кръв. Надяваше се другите да задържат Лайън, докато дойде помощ.

Откривайки огън по терориста, Торвалдсен очевидно се беше опитал да му помогне да избяга. Но къде беше датчанинът? Сам се добра до последната от дългата редица колони, които крепяха свода. Пространството отвъд нея беше напълно открито. Притисна гръб в колоната и внимателно надникна по посока на нефа.

Лайън тичаше към стълбището вляво от олтара, което водеше към скривалището на Меган.

— Не! — изкрещя Сам.

Ашби не вярваше на ушите си. Лайън най-после се насочи към другия край на църквата и така му предостави шанса да се измъкне през отворения портал. Въоръжен с търпение, той гледаше как терористът предпазливо се насочва към южния край на храма, внимавайки да не получи някой куршум. Нямаше представа кой стреля по него, но беше дяволски доволен от появата му.

Изведнъж чу остър вик вдясно от себе си. Сякаш някой искаше да каже на Лайън: Тук съм, а не там!

Торвалдсен стреля още веднъж, разтревожен от опитите на Сам да привлече вниманието към себе си.

Лайън потърси укритие зад един от саркофазите близо до олтара.

Не биваше да му позволи да се качи в галерията, където беше намерила убежище Меган. Затова се втурна към южния трансепт, по посока на Лайън и остави Ашби и Сам зад гърба си.

Ашби потърси укритие в сенките наоколо. Лайън се намираше на трийсет метра от него, обкръжен от врагове. Каролайн изобщо не се появи и той предположи, че е избягала навън. Единственото му желание беше да я последва. Съкровището вече не беше толкова важно, поне засега. Мислеше само за бягство. Приведен към пода, той пресече южния трансепт и се насочи към отворената врата.

Малоун закопча колана си в момента, в който хеликоптерът се отлепи от уличната настилка. Дъждовното небе бързо потъмняваше. Стефани се настани до него. И двамата бяха силно разтревожени.

Гневният и горящ от желание за мъст баща едва ли беше най-подходящ партньор за един млад и неопитен агент срещу противник като Питър Лайън. Единият не мислеше, а другият все още не се беше научил да мисли. Събитията се развиваха толкова бързо, че Малоун нямаше време да се замисли за разрива между него и Торвалдсен. Беше действал по най-правилния според него начин, но това беше наранило приятеля му. Никога досега не си бяха разменяли остри думи. Е, имало бе раздразнение и дребни неразбирателства, но те бързо се изглаждаха.

Трябваше да поговори с Хенрик и нещата щяха да дойдат на мястото си.

Кос поглед към Стефани го увери, че и тя се проклина за включването на Сам. В един момент беше добър ход, но при създалите се обстоятелства можеше да се окаже фатално.

Сам беше доволен, че успя да разколебае Лайън, който спря в подножието на стълбите към галерията. Лявата ръка го болеше ужасно, а дясната притискаше кървящата рана.

Мисли! — заповяда си той. Не след дълго в главата му се оформи друго решение.

— Хенрик! — извика той. — Човекът с пистолета е издирван терорист. Дръж го на мушка, докато пристигне помощта!

Чул гласа на Сам, Торвалдсен изпита огромно облекчение. Момчето беше добре.

— Името му е Питър Лайън! — обади се някъде отгоре Меган.

— Радвам се, че съм толкова популярен — реагира Лайън.

— Не можеш да убиеш всички — подхвърли Сам.

— Но мога да убия един или двама от вас.

Това е напълно вероятно, помисли си Торвалдсен. Особено предвид факта, че само той освен Лайън беше въоръжен. Вниманието му беше привлечено от някакво движение. Вдясно от него, близо до изхода. Самотна фигура, която се насочваше към вратата. Отначало помисли, че е Каролайн Дод, но после осъзна, че фигурата е на мъж.

Ашби.

Англичанинът се бе възползвал от объркването и предпазливо се промъкваше към изхода. Торвалдсен обърна гръб на Лайън и безшумно се насочи натам. Беше доста по-близо до вратата и пристигна пръв. Зае позиция зад статуята на Франсоа и зачака. Мраморният под беше мокър от дъжда. Лишен от връхна дреха, той потръпна от студ.

Стъпките на Ашби заглъхнаха. Вероятно се оглеждаше, за да бъде сигурен, че ще успее да преодолее последните десет метра.

Торвалдсен предпазливо надникна. Ашби тръгна напред. Датчанинът изскочи иззад статуята и насочи пистолета в гърдите му.

— Няма да излезеш оттук! — извика той.

Стреснат от внезапната му поява, Ашби се подхлъзна на мокрите плочи и падна по очи. После обърна лице към нападателя.

75

— Торвалдсен? — смаяно прошепна Ашби.

— Стани! — заповяда датчанинът.

Той бавно се изправи. Дулото продължаваше да е насочено в него.

— Ти ли стреля по Лайън?

— Не исках той да свърши работата, заради която съм тук.

— А каква е тя?

— Да те убия!

Сам долови гласовете, долитащи откъм изхода на трийсетина метра от него. Но ехото под високия свод и шумът на бурята му попречиха да различи думите. Беше сигурен, че единият от тях принадлежи на Торвалдсен. По всяка вероятност приятелят му най-сетне се беше изправил лице в лице със смъртния си враг.

Но Лайън все още беше тук. Той със сигурност беше разбрал, че само един от тримата му нападатели е въоръжен, защото останалите двама не се бяха включили в стрелбата.

Миг по-късно видя фигурата на южноафриканеца, която напусна укритието си до олтара и изчезна зад близките статуи, поемайки по посока на гласовете. Сам бързо го последва.

Малоун погледна часовника си. Вятърът подмяташе хеликоптера и обливаше илюминаторите с плътни струи дъждовна вода. Умът му работеше на високи обороти, сякаш в синхрон с въртенето на роторите. Летяха с максимална скорост към предградието Сен Дьони, а под тях се стелеше сивата мрежа на парижките улици. Отдавна не се беше чувствал толкова безпомощен. Стефани погледна часовника си и вдигна четири пръста. До края на пътуването оставаха по-малко от пет минути.

Торвалдсен си даваше сметка, че трябва да действа бързо, но искаше мръсникът да разбере защо ще умре.

— Преди две години, Мексико Сити — дрезгаво прошепна той. — Синът ми беше един от седмината, които бяха простреляни по твоя заповед от хората на Амандо Кабрал. Убих го. Сега е твой ред.

— Допускате сериозна грешка, хер Торвалдсен…

— Хич не се и опитвай! — сряза го датчанинът. — Не обиждай паметта на сина ми с лъжите си! Знам всичко за случилото се. Две години те търся. Най-после ми падна в ръцете.

— Нямах никаква представа какво е намислил Кабрал, повярвайте ми! Исках да отправя предупреждение към онези прокурори, нищо повече!

Торвалдсен направи крачка назад към саркофага на Франсоа. Сложната плетеница от колони и арки предлагаше удобно прикритие от Лайън, който вероятно вече се промъкваше насам. Време е да сложиш точка, рече си той. Още сега.

Притиснал с длан раната си, Сам продължаваше пътя си към вратата. Лайън не се виждаше никъде. Когато го зърна за последен път, той пресичаше пространството пред олтара на двайсетина метра от Торвалдсен и Ашби. Трябваше да рискува и да предупреди приятеля си.

— Лайън се промъква към теб, Хенрик! — извика той.

Ашби изпадна в паника. Трябваше на всяка цена да напусне това проклето място. Двама мъже с пистолети искаха смъртта му. Трети току-що предупреди за приближаването на Лайън.

— Чуй ме, Торвалдсен! Не съм убил сина ти!

Екна изстрел, ушите му писнаха. Подскочи от изненада, след което осъзна, че Торвалдсен беше стрелял в пода близо до левия му крак. Острият звук от съприкосновението на метала с камъка го накара да се олюлее. Понечи да хукне към вратата, но веднага се овладя. Беше наясно, че ще умре още на първата крачка.

Сам чу изстрела.

— Стой на място, жалко изчадие! — изкрещя гласът на Торвалдсен. — Даваш ли си сметка какво си направил? Той беше най-прекрасният син на света, но ти не се поколеба да го застреляш като куче!

Сам спря, за да оцени ситуацията. Действай разумно, заповяда си той. Спомни си съветите на Норстръм. Той винаги е бил разумен. Пропълзя към близката колона и предпазливо надникна. Лайън беше заел позиция на няколко метра от него, използвайки прикритието на друга колона. Стоеше неподвижно, гледаше и слушаше.

— Казах ти да не мърдаш! — изръмжа Торвалдсен. — Следващият куршум няма да улучи пода!

Отдавна чакаше този момент. Безброй пъти си беше задавал въпроса как ще се почувства, когато най-сетне се изправи очи в очи с убиеца на Кай. Но не забравяше и предупреждението на Сам. Терористът беше някъде наблизо.

— Бъди разумен, Торвалдсен — проплака Ашби. — Нима не разбираш, че Лайън ще убие и двама ни?

Датчанинът само можеше да се надява, че Сам и Меган ще пазят гърба му, въпреки че изобщо не би трябвало да са тук. Почувства се странно. Милиардите евро, които притежаваше, не можеха да му свършат никаква работа. Беше попаднал на място, където важаха законите на вендетата. Пред очите му се появи лицето на Кай. Първо като дете, после като юноша. Беше обещал на Лизет да направи всичко възможно, за да го превърне в мъж. Фамилията Торвалдсен имаше 400-годишна история, бе преживяла войни и нещастия, включително опитите на нацистите да я изтрият от лицето на земята. Когато се роди Кай, той беше на седмото небе. Фамилията имаше своят наследник. Никога не беше държал детето да бъде непременно момче. Важното беше да е здраво и да расте, за да продължи рода. Само за това се беше молил.

Пази се, татко. Ще се видим след няколко седмици. Последните думи, които чу от Кай по телефона. А няколко седмици по-късно той наистина го видя. В ковчег. Благодарение на нищожеството, треперещо на няколко крачки от него.

— Никога ли не ти е минавало през ума, че аз ще направя всичко възможно, за да отмъстя за сина си? — попита той. — Нима си се мислил за толкова умен и важен, че безнаказано да убиваш хора?

Ашби мълчеше.

— Отговори ми! — изкрещя Торвалдсен.

Ашби беше на края на силите си.

Старецът насреща му беше побъркан. Обсебен от омраза. Единственият начин да избегне опасността беше да се изправи срещу нея. Особено след като забеляза Питър Лайън, който беше заел позиция зад една от колоните и хладно наблюдаваше развоя на събитията. По всичко личеше, че и Торвалдсен си даваше сметка за присъствието му.

Също като останалите двама, които бяха приятели на датчанина.

— Направих каквото трябва! — заяви Ашби.

— Точно така. И уби сина ми.

— Не съм имал подобни намерения. Интересувах се единствено от прокурорката. Но Кабрал се престара. Нямаше нужда да избива всичките онези хора.

— Имаш ли деца? — попита Торвалдсен.

Ашби поклати глава.

— Значи не можеш да ме разбереш.

Трябваше да печели време. Лайън все още не се намесваше и продължаваше да стои зад колоната. Но къде бяха останалите?

— Наблюдавах те в продължение на две години — продължи Торвалдсен. — През това време ти се проваляше във всичко, с което се залавяше. Губеше пари от всичките си бизнес начинания. Банката ти има сериозни проблеми, активите ти са почти изчерпани. Беше ми забавно да гледам как двамата с любовницата ти се опитвате да откриете съкровището на Наполеон. Затова сте тук, нали?

Този глупак предоставя твърде много информация на Питър Лайън, помисли си Ашби.

— Грешиш, Торвалдсен — отново се опита да проведе разговор той. — Аз разполагам с неограничени активи, но те не са там, където предполагаш. Само преди няколко дни се сдобих със сто милиона евро в злато.

Искаше Лайън да се увери, че няма смисъл да го убива.

— Не ми трябват парите ти! — викна Торвалдсен.

— Но на мен ми трябват — обади се Лайън, напусна укритието си зад колоната и стреля в гърдите на възрастния мъж.

Сам се закова на място, чул звука от изстрел с пистолет със заглушител. Не успя да чуе нищо от разговора, тъй като се намираше на петнайсетина метра от участниците в него. Надникна към нефа. Питър Лайън беше изчезнал.

Торвалдсен не усети проникването на куршума в гърдите си, но излизането му от обратната страна беше придружено от разкъсваща болка. После координацията между мозък, нерви и мускули се прекъсна. Краката му се подгънаха, главата му се изпразни. Това ли беше почувствал Кай? Така ли беше загинало момчето му? Каква гадост!

Очите му се обърнаха с бялото нагоре. Тялото му се сгърчи. Дясната ръка изпусна пистолета, той рухна и главата му се удари в мраморния под. Всяко поемане на въздух му причиняваше непоносима болка. Направи опит да овладее болката в гърдите си. Всички звуци се стопиха някъде далеч. Очите му престанаха да виждат. Светът избледня и изчезна.

76

На около километър и половина напред се очертаха контурите на базиликата „Сен Дьони“. Площадът пред нея беше пуст, без следа от полицейски коли. В района наоколо нямаше жива душа.

Малоун измъкна беретата и двата резервни пълнителя. Беше готов. Потисна нетърпението си и зачака приземяването на хеликоптера.

— Беше крайно време — въздъхна с облекчение Ашби.

Торвалдсен лежеше на пода, от раната на гърдите му бликаше кръв. Но този идиот изобщо не го интересуваше. Важен беше Лайън.

— Сто милиона евро в злато? — попита терористът.

— Съкровището на Ромел, изчезнало след войната — кимна Ашби. — Но аз го открих.

— И си убеден, че с него ще откупиш живота си?

— А защо не?

В монотонното барабанене на дъжда по покрива се появи нова нотка.

Туп, туп, туп.

Шумът ставаше все по-силен. Лайън също го забеляза. Хеликоптер.

Сам пропълзя към мястото на действието и почти веднага забеляза пистолета в ръцете на Лайън. После видя кръвта, която бликаше на тласъци от гърдите на Торвалдсен.

О, господи! Не!

— Къде е златото? — попита Лайън.

— В банков трезор. Само аз имам достъп до него.

— Никога не съм те харесвал — изръмжа южноафриканецът. — От самото начало се опитваш да манипулираш ситуацията.

— Какво ти пука? Нает си да свършиш определена работа, за която си плащам. Защо трябва да се интересуваш от целите ми?

— Оцелял съм, защото не позволявам да ме правят на глупак — отсече Лайън. — Ти си влязъл в преговори с американците, които впоследствие се намесиха в нашия план. Те също не те харесват, но са готови на всичко, за да ме пипнат.

Свистенето на роторите стана още по-ясно. Хеликоптерът беше над главите им.

— Трябва да се махаме оттук — обади се Ашби. — Прекрасно знаеш какво означава този шум.

В кехлибарените очи проблеснаха опасни пламъчета.

— Прав си, трябва да се махам — кимна Лайън, вдигна пистолета и натисна спусъка.

Торвалдсен отвори очи. Черните точици изчезнаха, но светът наоколо тънеше в мъгла. Долови гласове. Пред Ашби стоеше мъж с пистолет в ръка. Питър Лайън. Видя как терористът стреля в Ашби. Проклет да бъде!

Направи опит да потърси оръжието си, но мускулите отказаха да му се подчинят. От гърдите му бликаше кръв, силите го напускаха. Долови воя на вятъра и тропането на дъжда по покрива, примесен с плътен грохот. Разнесе се още едно пропукване. Лицето на Ашби се разкриви в болезнена гримаса. Второ пропукване, после трето. На челото на убиеца на сина му се появиха две алени дупки. Питър Лайън довърши това, което Торвалдсен беше започнал. Тялото на Ашби рухна на пода, а старият датчанин затвори очи, обзет от странно спокойствие. Нервите му бавно се отпуснаха.

Сам си пое въздух и се изправи. Краката му бяха измръзнали. Страх ли беше това? Не, беше нещо повече. Мускулите му бяха парализирани от ужас, в главата му цареше паника. Лайън застреля Ашби с четири куршума. Ей така, сякаш на шега. Бум, бум, бум, бум…

Англичанинът със сигурност беше мъртъв. Но Торвалдсен? Стори му се, че миг пред смъртта на Ашби датчанинът беше помръднал. Кръвта му продължаваше да изтича по мраморния под с тревожна бързина.

Краката на Сам отказваха да помръднат. Под високия свод екна пронизителен писък. Меган се появи от мрака и се стовари върху Питър Лайън с цялата тежест на тялото си.

— Татко, татко?

Гласът на Кай беше същият от последния им телефонен разговор.

— Тук съм, тате.

— Къде, синко?

— Навсякъде. Ела при мен.

— Аз те предадох, сине.

— Сложи точка на вендетата, тате. Всичко свърши.

Той е мъртъв. Все едно, че ти си го убил.

— Липсваше ми, сине.

— Хенрик!

Женски глас, който не беше чувал от много години. Лизет.

— Ти ли си, скъпа?

— Да, Хенрик. Аз също съм тук, при Кай. Чакаме те.

— Как да ви намеря?

— Трябва да се откажеш.

Торвалдсен се замисли върху думите й. Какво искаше да каже? Настоятелността й го плашеше.

— Как е там? — пожела да узнае той.

— Тихо и спокойно.

— И прекрасно — добави Кай. — Няма вече самота.

Той не можеше да си спомни времето, когато не беше се чувствал самотен. Но сега имаше Сам. И Меган. Те останаха в църквата. С Лайън.

Остър вик прониза тишината.

Той направи опит да разбере какво става. Меган беше нападнала Лайън. Телата им се търкаляха по пода.

Торвалдсен не можеше да помръдне. Ръцете му бяха разперени встрани, от гърдите му течеше кръв, а краката му сякаш не съществуваха. Пръстите му бяха замръзнали. Нищо не функционираше. Зад очите му се надигаше пареща болка.

— Хенрик?

Гласът на Лизет.

— Нищо не можеш да направиш.

— Трябва да им помогна.

Сам видя как Меган скача върху Лайън и двамата се претърколиха на пода.

— Мръсник такъв! — изкрещя младата жена.

Трябваше да й се притече на помощ. Да направи нещо.

Но страхът го парализираше. Чувстваше се мек и безпомощен. Тръсна глава и с огромно усилие на волята заповяда на краката си да се раздвижат.

Лайън успя да отметне Меган от себе си. Тялото й отлетя назад и глухо тупна в основата на близкия паметник. Сам напрегна взор и успя да види пистолета на Торвалдсен, който се търкаляше на два-три метра от приятеля му. Краката му се раздвижиха, тялото му се стрелна напред, пръстите му намериха ръкохватката.

Малоун разкопча предпазния колан в мига, в който колелата на хеликоптера докоснаха паважа. Стефани стори същото. Той протегна ръка и рязко отвори вратата. Скочи с беретата в ръка. Студените дъждовни капки опариха бузите му.

Сам стисна пистолета с окървавените си пръсти и намери спусъка. Стоеше в сянката на колонадата, на няколко метра от Хенрик и Ашби. Обърна се в момента, в който юмрукът на Лайън потъна в лицето на Меган и тялото й се блъсна в саркофага зад гърба й.

Лайън потърси пистолета си. Боботенето навън намаля. Това означаваше, че хеликоптерът се е приземил на площада. Явно осъзнал този факт, Лайън грабна пистолета си и хукна да бяга. Сам се пребори с острата болка в рамото, излезе от прикритието си и вдигна оръжието.

— Дотук беше! — извика той.

Лайън се закова на място, без да се обръща.

— Третият глас — промърмори той.

— Не мърдай! — заповяда Сам и насочи пистолета в главата му.

— Предполагам, че ще натиснеш спусъка и при най-малкото ми движение, нали? — подхвърли терористът.

Сам се учуди, че Лайън безпогрешно усеща насоченото оръжие.

— Намерил си пистолета на стареца — констатира Лайън.

— Главата ти представлява отлична мишена — увери го Сам.

— От гласа ти личи, че си млад. Вероятно си американски агент.

— Млъквай!

— Какво ще кажеш, ако хвърля оръжието?

Но пистолетът остана в ръката му. Дулото сочеше надолу.

— Пусни го да падне.

Лайън разтвори пръсти. Оръжието изтрака на пода.

— Така по-добре ли е?

Разбира се, че е по-добре, помисли Сам.

— Май никога не си стрелял по човек, а? — попита Лайън.

— Млъквай, да те вземат дяволите! — изръмжа Сам.

— Така и си помислих. Нека проверим дали съм прав. Сега аз ще си тръгна, но ти няма да застреляш в гръб един невъоръжен човек, нали?

Сам започна да губи търпение.

— Обърни се! — остро заповяда той.

Лайън не се подчини и направи крачка напред. Сам стреля в краката му.

— Следващият куршум ще бъде в главата ти! — предупреди той.

— Едва ли — небрежно отвърна Лайън. — Видях реакцията ти, когато застрелях Ашби. Стоеше неподвижен и не знаеше какво да правиш.

След тези думи направи още една крачка напред. Сам отново натисна спусъка.

Малоун чу двата изстрела във вътрешността на храма. Хукна към временната ограда, която препречваше южния вход. Стефани го последва. Трябваше да открият вратата, през която хората преди тях бяха проникнали в църквата. Но трите портала, които се появиха пред очите им, бяха здраво залостени. Студени капки дъжд се стичаха по лицата им.

Вторият куршум рикошира в пода.

— Казах ти да спреш! — извика Сам.

Но Лайън беше прав. Никога през живота си не беше стрелял по човек. Технически беше подготвен да го направи, но нямаше умствената нагласа за един толкова смразяващ акт. Направи усилие, за да насочи мислите си в чисто практическа посока. Стегна се. Пристъпи две крачки и се прицели.

— Заклевам се, че ще те застрелям! — процеди той. Изрече тези думи спокойно, въпреки че сърцето блъскаше в гърлото му.

— Не можеш — отвърна Лайън и продължи напред.

— Не ме познаваш!

— Може би, но знам какво е страх.

— Кой казва, че се страхувам?

— Усещам го.

Меган се размърда и глухо простена.

— Има хора, които могат да отнемат живот, без да се замислят, но има и такива като теб, които трябва да бъдат провокирани, за да го направят. А аз не те провокирам.

— Ти застреля Хенрик!

— А, значи така се казва той — спря се Лайън. — Приятел ли ти е?

— Не мърдай! — заповяда Сам и веднага се прокле за умолителния тон, който се промъкна в гласа му.

Три метра деляха Лайън от открехнатата врата. Той направи още една крачка. Движенията му бяха безупречно контролирани, както и гласът му.

— Не се безпокой, няма да кажа на никого, че не си стрелял — обади се терористът.

До портала оставаха само два метра.

— Тате, ела при нас — прозвуча гласът на Кай през синкавото сияние, което се спускаше пред очите му.

В душата му нахлуха странни и красиви мисли. Но той просто не би могъл да разговаря с жена си и със сина си. Вероятно това беше плод на шока, в който се намираше.

— Сам има нужда от мен! — извика той.

— Не можеш да му помогнеш, скъпи — отговори Лизет.

Въздухът не му достигаше.

— Време е да се съберем всички заедно, тате.

Сам усети предизвикателството.

Всъщност Лайън действа доста разумно, призна си той. Подканяйки го да реагира, той се надяваше да блокира решителността му, като го остави да се колебае толкова дълго, колкото трябваше. Явно беше добър психолог, което обаче не означаваше, че непременно ще спечели. Просто защото нямаше как да знае, че Сам вече беше разрушил кариерата си за неизпълнение на заповеди от висшестоящите.

Лайън продължаваше да се промъква към изхода. Един метър. Петдесет сантиметра. Майната ти, Лайън! Пръстът на Сам натисна спусъка.

Малоун видя тялото, което се люшна напред, излетя през вратата и се просна на мократа настилка. Двамата със Стефани изкачиха хлъзгавите каменни стъпала и го обърнаха. Лицето принадлежеше на мъжа от лодката, който беше отвлякъл Ашби.

Питър Лайън. С дупка в главата.

Малоун вдигна глава. На прага се появи Сам с пистолет в ръка. От рамото му течеше кръв.

— Добре ли си?

Младият мъж кимна, но изражението на лицето му беше такова, че остра болка прониза сърцето на Малоун.

Сам се отмести и двамата със Стефани се втурнаха в църквата. Меган се олюляваше край един от саркофазите и Стефани й се притече на помощ. Очите на Малоун се впиха в тялото на Ашби, а после се преместиха върху мъжа, който лежеше близо до него.

Торвалдсен.

— Трябва ни линейка! — извика той.

— Той е мъртъв — тихо отвърна Сам.

Ледени тръпки пробягаха по гърба на Малоун. Краката му изведнъж отказаха да се движат. Втори, по-внимателен поглед го увери, че Сам е прав. Пристъпи към приятеля си и коленичи до него. Дрехите му бяха пропити с лепкава кръв. Пулс нямаше.

— Все пак да го закараме в болница — прошепна той.

— Няма да му помогне — отвърна Сам.

За съжаление е прав, тежко въздъхна Малоун. Но не можеше да се примири. Стефани и Меган се приближиха. По-възрастната жена подкрепяше по-младата. Отворените очи на Торвалдсен гледаха невиждащо.

— Опитах се да помогна — прошепна Меган. — Но побърканият стар глупак… Твърдо бе решил да убие Ашби. Аз… направих опит да…

Гласът й заглъхна в ридания, по бузите й се търкаляха сълзи.

Торвалдсен се беше появил в живота на Малоун точно навреме — преди две години в Атланта, когато отчаяно се нуждаеше от приятел. Бе му предложил нов живот в Дания, който той без колебание бе приел. И никога не беше съжалявал. През следващите двайсет и четири месеца бяха неразделни, но последните двайсет и четири часа бяха достатъчни, за да разрушат всичко.

Това беше последният ни разговор.

И наистина се оказа така. Дясната му ръка се вдигна към гърлото. Сякаш искаше да стигне до сърцето. Обзе го отчаяние.

— Оказа се прав, приятелю — прошепна той. — Ние с теб няма да разговаряме никога вече.

77

Париж

Неделя, 30 декември

14:40 ч.

Малоун влезе в базиликата „Сен Дьони“, която остана затворена по коледните празници както за посетители, така и за ремонтни дейности, тъй като беше обявена за местопрестъпление. Трима души бяха загинали тук. За двама от тях той изобщо не съжаляваше.

Но смъртта на третия му причини дълбока болка.

Собственият му баща беше починал преди трийсет и две години, когато Малоун беше едва десетгодишен. Тогава изпита повече самота, отколкото болка. Но смъртта на Торвалдсен беше различна. Сърцето му се свиваше от болка и угризения.

Погребаха го в семейната гробница в Кристиангаде, до съпругата и сина му. На скромната церемония присъстваха много малко хора. Към завещанието му откриха написана на ръка бележка с последната му молба — погребението да не бъде публично. Но смъртта му получи широк отзвук в света. В имението пристигнаха купища писма и съболезнователни телеграми от хилядите работници и служители в неговите компании — убедително доказателство за отношението им към своя работодател. На погребението присъстваха Касиопея Вит и Меган Морисън, чието лице все още носеше следи от синини. Към тях се присъединиха Малоун, Стефани, Сам и Джеспър и засипаха със суха пръст скромния чамов ковчег. Никой не промълви нито дума.

През последните няколко дни Котън Малоун се опитваше да прогони самотата със спомени от последните две години, които беше прекарал в компанията на своя приятел. Състоянието му беше странно — нещо средно между сън и реалност. Лицето на Торвалдсен беше непрекъснато пред очите му. Никога нямаше да забрави тъмните очи под рунтавите вежди, издължения нос с разширени ноздри, масивната челюст и волевата брадичка. И въпреки изкривения гръбнак този човек винаги беше стоял с високо вдигната глава.

Малоун погледна към високия таван над централната пътека. Внушителните размери и пищността на нефа, както и многобройните скулптури придаваха особена тържественост на средновековната базилика. Величието й се подчертаваше още повече от ярката слънчева светлина, проникваща през многобройните витражи. Статуите на светци и крале блестяха с тъмночервените си роби. По ръцете и главите им играеха тюркоазени отблясъци, сенките преливаха в масленозелено, розово и накрая в бяло. При цялото това великолепие му беше трудно да не мисли за Бог, за красотата на природата и преходността на живота. Като този на Хенрик.

Малоун измъкна лист хартия от джоба си и бавно го разгърна.

Професор Мурад му беше обяснил какво точно да търси — следите, които Наполеон беше оставил за сина си. Започна с Псалм 134, стих 2:

Които стоите в дома Господен, в дворите на дома на нашия Бог.

После се прехвърли на Псалм 2, стих 8:

И ще Ти дам народите за Твое наследие.

Типичната за Наполеон грандомания.

Дойде ред на Псалм 14, стих 4:

Гледам вдясно и виждам.

Макар и съвсем конкретна, точната отправна точка беше трудна за определяне. Базиликата „Сен Дьони“ беше огромна — на дължина колкото футболно игрище и наполовина широка. Но следващият стих решаваше дилемата. Псалм 52, стих 10:

Аз пък съм в Божия дом като зеленееща се маслина.

Запознал се с Псалмите благодарение на професора, Малоун бързо откри един от тях, който описваше със смайваща точност събитията от отминалата седмица. Псалм 143, стих 4: Човек е като дъх, дните му — като преклонна сянка. Дано Хенрик най-сетне да е намерил покой.

Аз пък съм в Божия дом като зеленееща се маслина.

Малоун погледна надясно и забеляза един типичен готически паметник, в който се преплитаха елементите на древен храм. Горната платформа бе украсена с няколко фигури в молитвени пози. Най-отгоре бяха положени две каменни статуи на умиращи, а основата беше украсена с релефи в италиански стил.

Той се приближи към него, стъпвайки безшумно с гумените си подметки. На пода вдясно от паметника видя мраморна плоча, върху която беше гравирано самотно маслиново дръвче. Табелата указваше, че гробът е от XV век. Според професор Мурад в него бил погребан Гийом дю Шастел, един от любимите придворни на Шарл VII. Кралят го обичал толкова много, че го удостоил с честта да бъде погребан в „Сен Дьони“.

Псалм 62, стих 10 гласеше: А ония, които търсят да погубят душата ми, ще слязат в земната преизподня. Ще бъдат поразени със силата на меча; ще станат плячка на лисиците.

Малоун вече беше получил разрешение от френските власти да направи необходимото за разбулване на загадката, включително и да унищожи някои паметници в църквата, ако се наложи. Голяма част от тях бяха реставрации от XIX и XX век и не представляваха особена ценност. Преценявайки какво го чака, той беше помолил да му доставят съответните инструменти и оборудване, които го чакаха на малка купчина до западната стена.

Сега той прекоси нефа и вдигна един голям чук.

Запознавайки го с детайлите, професор Мурад бе изразил мнение, че онова, което търсеха, почти сигурно лежи някъде под основите на храма. След като изчете всички стихове, Малоун бе напълно съгласен с него.

Върна се към маслиновото дръвче, гравирано в пода. Последното послание на Наполеон към сина му се съдържаше в Псалм 16, стих 2: От твоето лице да излезе съд за мене; твоите очи да погледнат правотата.

Малоун вдигна чука и го стовари върху плочата. Мраморът не се счупи, но подозренията му се потвърдиха. Ударът прозвуча кухо, сякаш отдолу нямаше твърд камък. Нови три удара, и плочата се напука. След още два се пръсна на късове и в пода на храма зейна черен правоъгълник. В лицето го лъхна студено течение.

Мурад му беше разказал за внезапното решение на Наполеон през 1806 г. да прекрати оскверняването на „Сен Дьони“ и повторно да я обяви за императорска гробница. Той заповядал да възстановят същото абатство, създал монашески орден, който трябвало да следи за реставрацията на базиликата, възложена на група архитекти. Едва ли му е било трудно да поръча някои изменения в нея, включително тази дупка. Запазването й в тайна толкова дълго време си оставаше загадка, но това вероятно се дължеше на хаоса в следнаполеонова Франция, настъпил след заточението на императора на остров Света Елена. Малоун остави чука и отиде до стената, за да вземе въже и електрическо фенерче. Насочи лъча в дупката и веднага забеляза, че тя представлява нещо като шахта шейсет сантиметра на метър, която се спускаше отвесно седем-осем метра надолу. На каменното й дъно се виждаха останките от дървена стълба. Беше се запознал с чертежите на храма, които потвърждаваха наличието на огромна крипта под него. Част от нея беше отворена за публиката, но никой не знаеше какво лежи тук, близо до западната стена. По всяка вероятност Наполеон бе обърнал внимание на този пропуск и бе решил да се възползва от него.

Поне Мурад мислеше така.

Малоун завърза въжето около основата на близката колона и опита здравината му, а после хвърли другия му край в дупката. След кратък размисъл прибави към него и чука, който може би щеше да му потрябва. Закачи фенерчето на колана си, хвана въжето с две ръце и започна да се спуска.

Стигна до дъното на шахтата и насочи лъча на фенерчето към хоризонталния тунел, чезнещ в мрака. Добре знаеше, че Париж е прорязан от километри подземни проходи, изкопани от миньорите и каменоделците, които се нуждаели от огромно количество варовик за строителството на града.

Внимателно тръгна напред, следвайки извивките на тунела. От стените стърчаха остри каменни късове, на други места тъмнееха дълбоки дупки. Измина около шейсет метра и спря. Стомахът му се сви от странния аромат, наподобяващ сварени праскови, който помнеше от детството си в Джорджия. Под краката му скърцаше чакъл. Тук властваха студ и всепоглъщаща тишина.

По негова преценка той вече се намираше извън базиликата, на изток от самата сграда. Може би под горичката и затревената площ, които запълваха пространството между манастира и Сена.

Дясната стена на галерията пред него леко се разширяваше. Подът беше засипан с каменни отломки. Насочи фенерчето натам. Върху повърхността на камък видя символ, който му беше познат от текста, написан от Наполеон в книгата за Меровингите. Той беше част от четиринайсетте реда, изписани с нечетливия почерк на императора.

Някой бе поставил камъка върху купчината отломки като маркер, който търпеливо бе чакал да бъде открит в продължение на двеста години. В дъното на нишата имаше полуотворена метална врата. През прага й беше прехвърлен електрически кабел, който правеше завой на деветдесет градуса и изчезваше в мрака на тунела.

Малоун изпита задоволство от правилните си предположения.

Указанията на Наполеон сочеха път надолу, а маркерът показваше точно къде трябва да се търси.

Той бутна вратата и насочи лъча към стената до нея. Върху камъка беше закрепен електрически ключ. Той протегна ръка и го натисна. Включиха се няколко жълтеникави лампи, пръснати по пода на просторното помещение. Размерите му бяха приблизително петнайсет на дванайсет метра, а таванът се издигаше на около три. Преброи около трийсет дървени сандъка, няколко от които бяха полуотворени.

Бяха пълни с акуратно подредени златни и сребърни кюлчета. Върху всяко от тях беше гравирана кралска корона в буквата „Н“ отдолу. Официалният печат на император Наполеон. Съседният сандък се оказа пълен със златни монети, а тези до него — със сребърни съдове. Три други до стената преливаха от скъпоценни камъни. Императорът очевидно беше подбирал съкровището си така, че да издържи на капризите на времето. Преобладаваха благородните метали и скъпоценните камъни.

Очите му бавно обходиха просторното помещение, задръстено от богатството на една рухнала империя. Съкровището на Наполеон.

— Вие трябва да сте Котън Малоун — прозвуча женски глас зад гърба му.

Той се обърна.

— А вие трябва да сте Елиза Ларок.

Жената на прага беше висока, с достолепна осанка, в която обаче имаше нещо хищно, което тя не се опитваше да скрие. Беше облечена с елегантно вълнено палто, стигащо до коленете. До нея стоеше слаб и съсухрен мъж със спартански черти. Лицата им бяха безизразни.

— А това трябва да е приятелят ви Паоло Амбрози — добави Малоун. — Доста интересна личност. Ръкоположен за свещеник, за кратко време служи като секретар на папа Петър II, но изчезва безследно след внезапното прекъсване на папския мандат. Носят се различни слухове за неговия… хм… морал. А сега изведнъж се появява тук.

Ларок изглеждаше впечатлена.

— Май не сте изненадан от нашето присъствие, а?

— Очаквах ви.

— Наистина ли? Казаха ми, че сте били изключителен агент.

— Имал съм своите звездни мигове.

— Да, Паоло наистина изпълнява специфичните задачи, които му възлагам от време на време — кимна Ларок. — След събитията през миналата седмица реших, че ще бъде добре да го имам до себе си.

— Хенрик Торвалдсен умря по ваша вина — сухо обяви Малоун.

— Откъде накъде? Преди да се намеси в бизнеса ми, аз изобщо не го познавах. Тръгна си внезапно от срещата на Айфеловата кула и повече не го видях. — Жената замълча за момент, после вдигна глава. — Не казахте откъде знаете, че именно днес ще бъда тук…

— По света със сигурност има хора, които са по-умни от вас — отвърна Малоун и със задоволство установи, че е успял да я засегне. — Просто ви наблюдавах. Открихте Каролайн Дод по-бързо, отколкото очаквах. Колко време ви отне да научите за това място?

— Мис Дод беше любезна да сподели своите заключения, но аз реших да потърся друг път към подземията на базиликата. Бях сигурна, че ще намеря, и се оказах права. Открихме точния тунел преди няколко дни, отворихме пещерата и прокарахме електричество.

— А Дод?

— Тя твърде много ми напомняше за предателството на Ашби — въздъхна Ларок. — Затова реших да я оставя на Паоло.

В дясната ръка на Амбрози проблесна пистолет.

— Все още не сте отговорили на въпроса ми — подхвърли Ларок.

— Когато напуснахте жилището си, предположих, че ще се появите тук. Беше време да си получите наградата, нали? Но за целта някой трябваше да ви помогне за извозването на съкровището.

— Не беше лесно да открия такива хора — призна тя. — За щастие на света винаги ще се намери някой, който е готов на всичко за пари. Налага се да прехвърлим съкровището тук в малки сандъчета и да ги запечатаме. Едва след това ще ги изнесем.

— Не се ли страхувате, че някой от тези хора може да ви издаде?

— Сандъците ще бъдат запечатани, преди те да се появят.

Малоун оцени съобразителността й с леко кимане на глава.

— А вие как стигнахте дотук? — попита тя.

— През официалния вход — отвърна той и вдигна пръст нагоре.

— Още ли работите за американците? — поинтересува се Ларок. — Торвалдсен ми разказа някои неща за вас.

— Работя за себе си — отвърна той и ръката му описа широк кръг наоколо. — Дойдох за това тук.

— Не ми приличате на търсач на съкровища.

Малоун се отпусна на близкия сандък, безкрайно уморен от безсънието и неизбежния му спътник унинието.

— Точно тук грешите — възрази той. — Обичам съкровищата. Особено когато имам шанс да ги отнема от нищожества като вас.

— Мисля, че именно вие ще останете с празни ръце — изсмя се на драматичното му изявление тя.

— Играта ви свърши — поклати глава Малоун. — Край на Парижкия клуб и на финансовите манипулации. Съкровището го няма.

— Не мисля така.

Той не обърна внимание на забележката и продължи:

— За съжаление няма живи свидетели, за да бъдете съдена. Доказателствата са крайно недостатъчни. Приемете нашия разговор като последен шанс да отървете затвора.

Ларок се усмихна на абсурда в тези думи.

— Винаги ли сте толкова разговорлив пред лицето на смъртта?

— Открай време съм безразсъден — сви рамене той.

— Вярвате ли в съдбата, мистър Малоун?

— Не съвсем.

— А аз вярвам. На практика съдбата управлява живота ми. Семейството ми го е правило от векове. Когато научих за смъртта на Ашби, зададох един конкретен въпрос на оракула, който притежавам: Ще се обезсмърти ли името ми за поколенията? Искате ли да чуете отговора?

— Разбира се — подигравателно се усмихна Малоун.

— Добронамереният приятел ще бъде съкровище и радост за очите.

Елиза направи кратка пауза, описа широк кръг с ръка и тържествуващо добави:

— А на следващия ден открих всичко това…

Малоун реши, че е крайно време да сложи край на представлението. Показалецът му се насочи към нещо зад гърба на Ларок, принуждавайки я да се обърне. Тя неволно се подчини и хвърли кос поглед през рамо. Зад нея стояха Стефани Нел и Сам Колинс с пистолети в ръце.

— Вероятно пропуснах да спомена, че не съм сам — каза Малоун. — Те чакаха да се появите.

Ларок се втренчи в него. Гневът в очите й потвърди това, което той вече знаеше.

— Радостта за очите е единственото, което получавате, мадам.

Сам обезоръжи Амбрози, който не оказа съпротива.

— Нещата ще останат такива — увери го Малоун. — Човекът, който ви отне пистолета, беше одраскан от куршум. Нищо сериозно, но много болезнено. Той за пръв път в живота си застреля човек, и то самия Питър Лайън. Уверих го, че втория път ще му бъде много по-лесно.

Амбрози не отговори.

— Сам стана свидетел и на смъртта на Хенрик Торвалдсен — добави Малоун. — Все още е потиснат. Аз и Стефани също. С удоволствие бихме ви пръснали мозъците, но за ваш късмет не сме убийци. Жалко, че вие не можете да кажете същото за себе си.

— Аз не съм убивала никого — отрони Ларок.

— Но сте тласкали други да го правят, за да се облагодетелствате. — Той стана от сандъка и сухо разпореди: — А сега се махайте по дяволите!

Ларок не помръдна.

— Какво ще стане с всичко това тук?

— Други ще решат — преглътна Малоун, опитвайки се да скрие емоциите си.

— Може би не разбирате, че аз имам законни права върху съкровището — изгледа го тя. — Един от моите предци е изиграл решителна роля за свалянето на Наполеон. До последния си дъх е търсил заграбеното от императора.

— Казах ви да се махате!

Не му се искаше дори да си представи как Торвалдсен би разрешил проблема. Това му донесе успокоение.

Ларок очевидно си даде сметка, че няма аргументи, и направи знак на Амбрози да си тръгват. Стефани и Сам отстъпиха встрани, за да им направят път.

На прага Ларок се поколеба за момент, после спря и се обърна към Малоун.

— Може би пътищата ни отново ще се пресекат.

— Би било удоволствие за мен.

— Но тогава обстоятелствата ще бъдат коренно различни от днешните.

След тези думи жената се обърна и излезе.

— Дамата може да създаде проблем — обади се Стефани.

— Предполагам, че имаш хора отвън, нали?

Стефани кимна.

— Френската полиция ще ги изведе навън, а после ще запечата тунела.

Той бавно си даде сметка, че всичко е свършило. Най-после. Последните две седмици бяха сред най-ужасните в целия му живот. Нуждаеше се от почивка.

— Разбрах, че вече имаш нова работа — обърна се към Сам той.

— Официално съм назначен за агент в отдел „Магелан“ — кимна Колинс. — Чух, че е станало благодарение на теб.

— Трябва да благодариш на себе си. Хенрик щеше да се гордее с теб.

— Надявам се — промърмори Сам и посочи сандъците. — А какво ще стане с всичко това?

— Остава в полза на френската държава — обясни Стефани. — Произходът му е неизвестен, но съкровището е намерено на френска територия, следователно си е тяхно. Те твърдят, че с него ще компенсират част от щетите, причинени от Котън.

Малоун дори не се усмихна, защото беше насочил вниманието си към вратата. Елиза Ларок беше скрила заплахата си под обвивката на любезността. Но тя беше съвсем ясна — когато се срещнем отново, нещата ще бъдат различни. Неведнъж го бяха заплашвали. Освен това Ларок беше частично отговорна както за смъртта на Хенрик, така и за чувството на вина, което щеше да остане в душата му, докато е жив. Следователно й беше длъжник, а той беше от хората, които винаги си плащат дълговете.

— Оправи ли се, след като гръмна Лайън? — обърна се към Сам той.

Младият мъж кимна.

— Все още виждам как главата му се пръсна, но мисля, че ще го преодолея.

— Не си позволявай да свикнеш. Убийството е сериозна работа, дори когато обектът го заслужава.

— Говориш като един човек, когото познавах — отбеляза Сам.

— И той ли беше умник като теб?

— Много по-голям, отколкото съм си представял.

— За Парижкия клуб ти се оказа прав, Сам — рече с въздишка Малоун. — Поне част от конспирациите, за които говореше, се оказаха реални.

— Доколкото си спомням, ти ме смяташе за откачен.

— Половината ми познати мислят и мен за такъв — засмя се Малоун.

— Меган Морисън направи всичко възможно да й повярвам — намеси се Стефани. — Много свястно момиче.

— Възнамеряваш ли да я видиш отново? — попита Малоун, обръщайки се към Сам.

— Откъде накъде?

— От тона в телефонното й съобщение личеше, че се тревожи за теб. Тя се върна на онова място заради теб. А аз видях как я гледаш на погребението на Хенрик. В очите ти имаше нещо повече от интерес.

— Не знам, може би — обърка се младежът. — Ще ми предложиш ли съвет?

Малоун шеговито вдигна ръце.

— Не мога. Жените не са силната ми част.

— Я повтори! — присви очи Стефани. — Кой изхвърляше бившите си съпруги от самолет?

Той се усмихна.

— Хайде да тръгваме — изведнъж се разбърза Стефани. — Французите изгарят от нетърпение да поемат контрола.

Насочиха се към изхода.

— Нещо не ми дава покой — въздъхна Малоун, обръщайки се към Сам, който крачеше до него. — Стефани беше споменала, че си израснал в Нова Зеландия, но ти не говориш като „киви“. Защо?

— Дълга история — усмихна се Сам.

Същият отговор, който самият той му даде, когато Сам го попита за необичайното име „Котън“. Същите две думи, с които беше отговарял и на въпросите на Хенрик на същата тема, обещавайки някой ден да му обясни за какво става въпрос. За съжаление този някой ден така и не настъпи.

Малоун харесваше Сам Колинс. Младежът много приличаше на него самия преди петнайсет години, в началото на кариерата му като агент на „Магелан“. Сега той беше пълноправен член на специалния отряд и щеше да се изправи пред многобройните рискове, свързани с тази професия.

Всеки ден можеше да се окаже последен в живота му.

— Какво ще кажеш аз да ти разкажа моята история, а ти — твоята — предложи Caм.

— Дадено.

БЕЛЕЖКА НА АВТОРА

Работата по тази книга ме отведе във Франция, а после и в Лондон. В продължение на няколко дни двамата с Елизабет бродехме из Париж, за да се запознаем с всички места, описани в книгата. Аз не обичам подземията, а тя трудно понасяше височината на Айфеловата кула. Но оставяйки невротичните си състояния настрана, ние успяхме да намерим всичко, за което бяхме дошли. Както в предишните ми седем книги, сюжетът на тази също беше обект на създаване, комбиниране, коригиране и отстраняване на много нереални ситуации.

Сега е време да теглим разделителната черта между фактите и измислиците.

През 1799 г. генерал Наполеон Бонапарт действително завладял Египет. Той управлявал тази страна за известен период от време, чакайки подходящия момент да се завърне във Франция и да я подчини на абсолютната си власт. Разбира се, че е посетил пирамидите, но няма доказателства да е влизал в някоя от тях. Съществуват сведения, че е направил това в Голямата пирамида в Газа и е излязъл дълбоко разтърсен. Но те не са потвърдени от никой уважаващ себе си историк. Историята обаче беше прекалено изкушаваща и аз включих интерпретацията си в пролога на книгата. Събитията във вътрешността на пирамидата с участието на загадъчния прорицател (Глава 37) са изцяло моя измислица. Но мъдреците на Наполеон съществували реално. Именно те открили една неизвестна до онзи момент цивилизация и поставили основите на науката египтология.

Не успях да посетя Корсика, но по всичко личи, че това е едно изключително интересно място. Бастия (Глава 2 и 14) е описана толкова коректно, колкото са ми позволили снимките. Мисля, че това се отнася и за Кап Корс с древните наблюдателни кули и манастирски сгради. Златото на Ромел също е съществувало реално. То изчезва в края на Втората световна война и пръст в тази работа имат корсиканците (както е описано в Глава 6). Петият участник и закодираното послание на Наполеон в книгата от XIX век са единствените добавки, които съм си позволил. Въпросното съкровище и до ден-днешен не е открито.

Моя измислица е и „Възелът на маврите“, споменат в Глава 6,12 и 39, но системата за кодиране съм заимствал от „Изгубените тайни на свещения кивот“ от Греъм Филипс. Оттам използвах и Псалмите с техните многобройни интерпретации. Конкретните части от тях са цитирани точно, тъй като съдържат в себе си достатъчно тайнственост.

Реален е и Парижкият клуб, описан в Глава 4. Той е добронамерена организация на няколко от най-богатите държави в света, създадена, за да помага за преструктурирането на дълговете на развиващите се страни. Парижкият клуб на Елиза Ларок няма нищо общо с него. Историческите му връзки с Наполеон са художествена измислица.

Инцидентът в Египет, при който Наполеон става свидетел на убийството на майка с малко дете (Глава 4), се е случил в действителност, но през въпросния ден той не е намерил никакви ръкописи. Те са моя измислица.

Всичко, което се споменава за фамилията Ротшилд (Глава 5 и 24), представлява исторически факт. Тя действително е финансирала крале, правителства и войни, трупайки огромни печалби.

Луис Етиен сен Дьони (Глава 16) е служил вярно на Наполеон. Той придружава господаря си както на Елба, така и на Света Елена, където прилежно записва всичките му мисли и разсъждения (Глава 40). Наполеон му завещал 400 книги от личната си библиотека (Глава 16, 17 и 24) и му заповядал да ги съхранява, докато синът му навърши шестнайсет години. Добавката на едно конкретно заглавие (описващо историята на Меровингите) е мое дело, също като начинът, по който Сен Дьони се освобождава от колекцията (Глава 16).

Париж е описан точно отначало докрай (започвайки от Глава 18), включително книжарницата „Шекспир и компания“ на Левия бряг на Сена, срещу „Нотър Дам“.

За основа на конспиративните теории на Сам Колинс и Меган Морисън добра работа свърши книгата на Г. Едуард Грифин със заглавие „Създанието от остров Джекил: втори поглед към Управлението на Федералния резерв“. Тя ме насочи и към Изпълнителна заповед № 11 110 (Глава 24), издадена от президента Кенеди малко преди да бъде убит.

Много интересно е Уестминстърското абатство в Лондон с неговия Ъгъл на поетите (Глава 19). Нощната туристическа обиколка по местата на Джак Изкормвача (Глава 43) съществува в действителност (аз самият участвах в такава обиколка).

Долината на Лоара е забележително място (Глава 20). Замъкът на Елиза Ларок е мое творение, въпреки че използвах за модел фантастичния замък „Шенонсо“, който също е построен на двата бряга на река Шер. Денонощното оживление в Латинския квартал в Париж е пресъздадено точно, също като музея „Клуни“ (споменат за пръв път в Глава 26) с многобройните си средновековни експонати (Глава 28). Комплексът „Домът на инвалидите“ и църквата към него (Глава 36) фигурират сред най-големите забележителности на Париж. Саркофагът на Наполеон (Глава 36) наистина е величествен. Когато бях там, военното крило на музея действително беше в ремонт и аз реших да го включа в историята (Глава 38). Художествена измислица е само изложената там книга за Меровингите (Глава 36 и 38). Хотел „Риц“ с неговия бар „Хемингуей“ (Глава 33) и ресторант „Гран Вефур“ (Глава 37) съществуват в действителност. Неотразимото очарование на парижките подземия за Меган Морисън практически отразяват моето лично смайване от тяхното съществуване.

Реална личност е и Поцо ди Борго (Глава 20, 23 и 35). Като дете той бил сред близките приятели на Наполеон, но впоследствие се превърнал в най-заклетия му враг. Животът му е описан коректно, включително и клетвата му за корсиканска вендета. Той успял да убеди цар Александър да не подписва мирен договор с Франция — един акт, който поставил началото на края за Наполеон. Интересът му към скритите съкровища е плод на художествена измислица, също като фамилните му връзки с Елиза Ларок.

Абат Буонавита (Глава 25 и 46) действително е живял на Света Елена заедно с Наполеон, но напуснал острова малко преди смъртта на императора. Позволили му да изнесе няколко лични писма на Наполеон до съпругата и детето му. Добавката за тайните послания в тях е моя измислица. Истина обаче е посещението на принц Дьо Жоанвил на острова през 1840 г. (Глава 37) със задачата да пренесе тленните останки на императора във Франция. Правилно са цитирани изказванията на официалните лица, които са част от делегацията.

Особено интересна роля в тази история играе Айфеловата кула. Подобно на Сам, Стефани и Меган, аз също изкачих стотиците железни стъпала, водещи до първата и втората площадка (Глава 39). Кулата е предадена точно, включително и залата „Густав Айфел“ (Глава 39, 48 и 49). Реални са и изследванията върху изненадващия „ефект на целувката“ върху продължителността на живота, за които споменава Меган Морисън.

Четиринайсетте реда кодирана информация под формата на по-високо изписани букви (Глава 39 и 47) произхождат от легендата за Рен льо Шато, която използвам в романа „Наследството на тамплиерите“. Попаднах на двата ръкописа, докато събирах материал за него. Реших да ги включа в тази история по простата причина, че никой не ги е виждал в действителност, а и заради тайното послание, което се съдържа в тях: На крал Дагобер II и на Сион принадлежи съкровището и той лежи мъртъв до него. Изключих само титлата „втори“. Дагобер I е един от най-великите крале на Меровингите, надгробната му статуя се намира в базиликата „Сен Дьони“ (Глава 61). А Наполеон действително е изпитвал силно влечение към Меровингите (Глава 33). Тези факти, които на пръв поглед нямат нищо общо помежду си, някак изведнъж се подредиха в главата ми. Надявам се, че познавачите на историята на Рен льо Шато ще ми простят.

Базиликата „Сен Дьони“ е сред най-големите културни паметници на Франция. Местоположението й северно от центъра на Париж я оставя някак встрани от интереса на туристите. Това е много жалко, тъй като мнозина от тях така и не се запознават с изключителната й архитектура, която в много отношения засенчва самата „Нотър Дам“.

В Глава 67 и 77 църквата е описана точно, включително реставрационните работи, които се извършваха по време на моето посещение там. Добавил съм само издълбаното в надгробната плоча маслиново дръвче и шахтата под него (Глава 77).

Законите, приети от американския Конгрес (Глава 51 и 52) и известни като Закон за модернизацията на финансовите услуги (на Грам, Лийч и Блайли) и Закон за модернизация на фючърсните сделки, са приети през 1999 и 2000 г. Днес много експерти са на мнение, че те представляват катастрофален опит за дерегулация на финансовите пазари и до голяма степен са причина за финансово-икономическата криза от 2008 г. Авторитетното телевизионно предаване „60 минути“ прави задълбочен анализ на тяхното въздействие.

Привържениците на конспиративните теории от години лансират идеята за огромните печалби на Осама бин Ладен от късата продажба на акции след нападението срещу Световния търговски център на 11 септември. В Съединените щати се провежда разследване, а статията във френския печат, за която споменавам в Глава 52, действително съществува. На практика обаче никой не може да докаже, че подобни продажби са били осъществени в действителност.

Идеята за извличане на печалби от хаоса (Глава 52) съвсем не е нова. Примерът с Югославия в Глава 24 е напълно реален. Политическата мъдрост в четирите древни папируса (Глава 27, 29 и 40) е адаптирана версия на текста в „Записки от Желязната планина“. Според този документ в началото на 1963 г. била създадена Група за специални проучвания, чиято задача била да изследва проблемите, които биха възникнали, ако САЩ навлязат в продължителен период на мир. Групата се събирала в противоатомното скривалище, известно като „Желязната планина“, в продължение на две години. Един от нейните членове — анонимен професор от Средния запад, решил да даде публичност на своите наблюдения. През 1967 г. те излизат на бял свят благодарение на издателство „Дайъл Прес“.

Книгата има голям успех и се превръща в бестселър. Но специалистите са единодушни, че като цяло „Записките“ са една огромна фалшификация. Малко по-късно „Книгата за рекордите на Гинес“ я окачествява като „най-успешната литературна измама“. Но въпреки това идеите за войната, мира и политическата стабилност във въпросните „записки“ са най-малкото интригуващи. Днес особено популярна е една от тях — а именно твърдението, че когато се намира под заплаха, съвременното общество е склонно да понася много по-големи ограничения, отколкото в нормално мирно време.

Оракулът на Елиза Ларок е действителен. „Книгата на съдбата“, притежавана и използвана от Наполеон, все още е под печат. Всички въпроси и отговори, цитирани в Глава 8, 10, 29 и 67, са извадени от оригиналния оракул. Но самата му история (Глава 8) съдържа доста противоречия. Наполеон е бил много суеверен, съдбата е играла важна роля в решенията му (Глава 10), но дали наистина се е консултирал с оракула ежедневно? Никой не знае. Идеята обаче е безкрайно привлекателна.

Напълно вярно е твърдението на Елиза Ларок, че с изключение на Исус Христос няма друга историческа фигура, за която да са били написани повече книги, отколкото за Наполеон. Но въпреки това той си остава загадъчна личност. От една страна, императорът е компетентен администратор с изключителни възможности (според разсъжденията на Елиза Ларок в Глава 35), но, от друга, е човек, който непрекъснато предава семейство, приятели, родина. Омразата му към финансистите и увеличението на държавния дълг е исторически факт (Глава 16). Освен това е привърженик на грабежите — нещо, което го превръща в един модерен Меровинг. Разбира се, той би отвърнал, че заграбеното от него е военна плячка, която по право му принадлежи. И може би ще е прав. Но въпросът дали е заделил нещо от тази плячка за лично ползване остава открит. Всъщност именно той играе централна роля в нашата история.

Никой не знае. И никой няма да узнае.

Но изследванията и споровете за живота на Наполеон ще продължават. Всяка книга, която го обяви за светец, ще бъде последвана от друга, която ще твърди точно обратното.

Но може би самият Наполеон го е казал най-добре:

Въпреки всички опити да ме ограничат, потиснат и заглушат, никой не може да ме изтрие от паметта на човечеството.

БЛАГОДАРНОСТИ

Благодаря сърдечно на моята агентка Пам Ейхърн. Изминахме дълъг път, нали? На Марк Тавани, Бек Стван и чудесния екип от “Реклама и продажби“ на „Рандъм Хаус“ благодаря отново за чудесната работа… Вие всички сте несъмнено най-добрите.

Специални благодарности на прекрасния писател и приятел Джеймс Ролинс, който ме спаси от удавяне в басейн във Фиджи; на Лорънс Фестал, който ми оказа неоценима помощ по отношение на френския език; и на съпругата ми Елизабет и на Бари Ейхърн, които измислиха заглавието на книгата.

И накрая, посвещавам тази книга на Джина Сентрело, Либи Макгуайър, Ким Хоуви, Синди Мъри, Кристин Кабело, Каръл Лоуенстийн и Рейчъл Кайнд. Седем невероятни жени. Абсолютни професионалистки. На тях дължа мъдростта и жизнеутвърждаващото творчество във всички мои книги.

Нито един писател не би могъл да иска нещо повече. За мен беше чест да бъда част от вашия екип. Тази книга е и ваша.