Парижка вендета

39

12:15 ч.

Сам последва Меган Морисън и Стефани Нел, които си купиха билети за посещение на Айфеловата кула. Пред входовете с асансьорите за първата и втората площадка се извиваха огромни опашки, на които трябваше да чакат поне два часа. Но тук, пред южния пилон, почти нямаше хора, тъй като за достигането до първата площадка трябваше да бъдат изкачени 347 стъпала.

— Нямаме време да висим по опашки — обяви Стефани Нел.

Сам и Меган бяха прекарали нощта в хотел на Левия бряг. Пред стаите им пазеха двама агенти на Сикрет Сървис. След като изслуша информацията на Меган, Стефани проведе няколко телефонни разговора. След като получи потвърждение на част от чутото, тя настоя за охрана.

— Нима оперативните агенти винаги носят едни и същи дрехи? — попита я той, докато изкачваха стъпалата. Вече трети ден носеше дрехите, с които бе пристигнал в Париж.

— Рядко използват смокинги или дизайнерски костюми — отвърна Стефани. — А ти ще трябва да се задоволиш с това, което е на гърба ти.

Достигнаха колона, обозначена с номер 134. Табелката до нея информираше, че се намират на първата площадка на височина 57 метра. Пилоните продължаваха нагоре към втората площадка на височина 115 метра, а после се стесняваха към третата площадка, която беше на 275 метра над земята. Така изглеждаше най-високата кула на Париж — лабиринт от метални конструкции, боядисани в сивокафяв цвят, — превърнала се в един от прочутите символи на света.

Меган се катереше леко и пъргаво, но него го заболяха прасците. Снощи в хотела тя почти не бе отворила уста, но Сам беше убеден, че е постъпил правилно, като бе напуснал музея с нея. Така получи възможност да работи под прякото ръководство на шефа на „Магелан“.

След още десетина минути изкачване стигнаха горе.

Площадката на първото ниво беше пълна с посетители, които сновяха между магазина за сувенири, пощенския клон, изложбената зала, снекбара и ресторанта. В дъното бяха асансьорите, които водеха към приземното ниво. До втората площадка оставаха още около 330 стъпала, стръмно издигащи се нагоре. От площадката на първо ниво се разкриваше гледка към площада.

Стефани спря да си почине край парапета. Сам и Меган се присъединиха към нея. Насреща им се намираше голяма остъклена зала, над вратата на която беше изписано ЗАЛА „ГУСТАВ АЙФЕЛ“.

— Утре тук ще се проведе срещата на Парижкия клуб — прошепна Меган на Стефани.

— Сигурна ли си?

Този разговор го водеха от вчера. Явно Стефани се придържаше към старата максима, която гласеше: „Задавай непрекъснато един и същ въпрос и внимавай дали ще получиш един и същ отговор“.

— Виж какво, госпожо Правосъдие — троснато отвърна Меган. — Достатъчно дълго участвах в играта ти, наречена „демонстрация на власт“. Дори се опитах да ти бъда полезна. Но я ми кажи какво търсим тук, ако наистина не ми вярваш?

Стефани не отвърна на предизвикателството. Продължаваше да стои облегната на металния парапет, а очите й опипваха остъклената зала насреща.

— Знам, че утре ще бъдат тук — промълви най-сетне Меган. — Целият клуб ще се събере, за да отпразнува Коледа.

— Доста странно време за среща — отбеляза Сам.

— Отдавна съм разбрала, че тук Коледа е странен празник. Французите не си падат по религиозните тържества. Голяма част напускат града, а останалите отиват на ресторант. Много обичат тортата, която наричат bûche de Noël. Има формата на пънче с маслена глазура. Затова не съм изненадана, че членовете на клуба са решили да се срещнат на Коледа.

— А Айфеловата кула е отворена, така ли? — попита Сам.

— От един на обяд.

— Я започни отначало — подкани Стефани.

Меган я погледна ядосано, но се подчини.

— Ларок е наела залата „Густав Айфел“ отсреща. Купонът ще започне в единайсет и ще продължи до четири следобед. Дори е поръчала обяд. Вероятно е решила, че шейсет метра височина й осигуряват уединението, което търси.

— Охрана? — попита Стефани.

— Откъде да знам. Това е по твоята част.

Стефани явно остана доволна от заядливия й тон.

— Кулата е собственост на общината, но се управлява от дружество, наело частна охранителна фирма, която действа съвместно с полицията и армията.

Сам беше забелязал малкия полицейски участък край южния вход, пред който дежуреха мъже със сериозни лица в камуфлажни униформи и автомати в ръце.

— Аз направих някои проверки — добави Стефани. — За утре в посоченото време залата действително е наета от група хора, които са поискали допълнителна охрана. Общото фоайе ще бъде затворено, а самата кула е затворена до един по обяд. След това тук ще има не по-малко посетители от тези, които виждаме днес.

— Клубът за пръв път се събира извън къщата си в Маре — отбеляза Меган. — Същата, която вчера показах на Сам.

— Мислиш ли, че това има някакво значение? — попита Стефани.

— Разбира се. Този клуб означава неприятности.

Малоун излезе от „Гран Вефур“ и взе такси за краткото пътуване в южна посока до Лувъра. Там слезе, плати на шофьора и се насочи към стъклената пирамида, която изпълняваше ролята на голяма капандура над входа на музея. Класическата фасада на Лувъра ограждаше площада от три страни, а четвъртата беше заета от арката „Карусел“ — имитация на римска арка с колони от розов мрамор, издигаща се като страж на отворената източна страна.

Стъклената пирамида беше заобиколена от седем триъгълни гранитни басейни. На ръба на една от тях седеше слаб мъж с остри черти и гъста пясъчноруса коса, побеляла на слепоочията. Беше облечен в тъмно вълнено палто, на ръцете си имаше черни ръкавици. Макар че времето беше омекнало в сравнение със сутрешния мраз, Малоун прецени, че температурата на въздуха едва ли надвишава няколко градуса над нулата. Торвалдсен го беше предупредил, че мъжът ще го чака тук и трябва да се срещне с него веднага след като вземе книгата.

Той се приближи и седна на студения камък.

— Вие сигурно сте Котън Малоун — заговори го на английски професор Мурад.

Следвайки примера на Джими Фодрел, той държеше книгата в ръка напълно открито.

— Току-що я взех от „Инвалидите“ — подаде му я той.

— Лесно ли я откраднахте?

— Стоеше си там и ме чакаше — сви рамене Малоун. — Точно както ми беше обяснено.

Мурад започна да прелиства крехките страници. Малоун знаеше къде ще спре, тъй като вече беше успял да я прегледа в таксито. За пръв път това се случи някъде към средата на томчето, където книгата се разделяше на две. Мястото беше отбелязано с бял лист хартия, върху който бе изписано следното:

Забеляза как професорът бърчи чело и поклаща глава.

— Не го очаквах — промърмори той, духна, за да стопли ръцете си, и отправи поглед към тълпите туристи, които щурмуваха главния вход на Лувъра.

— Ще ми обясните ли?

— Това е „Възелът на маврите“, любимият шифър на Наполеон. Римските цифри се отнасят до точно определен текст. В случая става въпрос за страница и ред. За да разчетем посланието, ще ни трябва текстът, който е използван, но тук липсва трета редица цифри. Онези, които сочат точната дума на съответния ред.

— Защо ли бях убеден, че тази работа няма да е толкова лесна? — въздъхна Малоун.

— При Наполеон нищо не е лесно — засмя се Мурад. — Обичал е драмата. Музеят насреща е типичен пример. Тук са събрани трофеи от всички територии, които е завладял. С течение на времето се превръщат в най-богатата колекция на света.

— За съжаление Съюзниците върнали всичко — поне това, което е останало след 1815 година.

— Очевидно познавате историята, мистър Малоун.

— Опитвам се. Наричайте ме Котън, ако обичате.

— Доста необикновено име. Как се сдобихте с него?

— Благодарение на драмата, също като при Наполеон. Но да се върнем към „Възелът на маврите“. Ще успеете ли да го разшифровате?

— Невъзможно е без текста, от който са извлечени цифрите. Идеята е проста — изпращачът и получателят трябва да използват един и същ текст. Но отсъствието на трета редица цифри може да се окаже голям проблем.

Торвалдсен го беше информирал подробно за завещанието на Наполеон и връзката му с книгата в ръцете на Мурад. Затова той замълча и просто изчака професорът да приключи с прегледа на останалите страници.

— О, боже! — прошепна Мурад, стигнал до задната корица. — Невероятно!

Малоун вече беше обърнал внимание на странно разкривения почерк и избелялото мастило — същото, с което бяха изписани римските цифри на белия лист.

— Имате ли представа какво е това? — попита той.

— Никаква — поклати глава Мурад.

Сам реши, че е крайно време да се застъпи за Меган.

— Тя едва ли се нуждае от доказателства — обърна се към Стефани той. — Присъствието ти тук е напълно достатъчно.

— Виж ти! — възкликна тя. — Мистър Колинс най-после започва да разсъждава като агент на Сикрет Сървис.

Не му стана приятно от снизходителния й тон, но не беше в позиция да протестира. Освен това тя беше права — той наистина трябваше да започне да използва мозъка си.

— Следяла си нейния уебсайт, моя също — продължи той. — И бог знае още колко други. Следователно очакваш, че тук ще се случи нещо, което ще привлече всеобщото внимание.

— Нещата са много прости — въздъхна Стефани. — Целта ни е членовете на Парижкия клуб да влязат в затвора.

— Едва ли е само това — не й повярва Сам.

Мълчанието на Стефани Нел потвърди подозренията му. Но тя постъпваше както трябва. Не беше нужно да споделя с тях повече от необходимото. Той се загледа в тълпите от премръзнали хора, които продължаваха да се изсипват от стълбите. Други влизаха и излизаха от асансьорите на горната площадка. Весела и шумна група се насочи към близкия ресторант. Леденият вятър свиреше между кафеникавия метал, обграждащ ги като паяжина от всички страни.

— Съмнявам се, че ще успееш да монтираш подслушвателни устройства за утрешната среща — подхвърли Меган. — Моите източници твърдят, че Клубът прибягва до електронни проверки преди, по време и след всяко от своите заседания.

— Няма да ни трябват подслушвателни устройства — отвърна Стефани.

Сам учудено се втренчи в нея, а тя отвърна на погледа му с усмивка, която изобщо не му хареса.

— Някога да сте били сервитьори? — попита тя, местейки поглед от единия към другия.

40

Елиза изпитваше истинска наслада от разговора с Хенрик Торвалдсен по време на обяда. Той беше интелигентен човек с бърз ум, който не си губеше времето в празни разговори. Умееше да слуша, попиваше фактите и ги подреждаше според тяхната важност, а после правеше бързи заключения. Точно като нея.

— Наполеон проумял, че войната носи полза на обществото. Тя мобилизирала най-добрите му мислители и ги карала да мислят по-добре. Той открил, че когато заплахата е реална, учените стават много по-продуктивни, производството — по-ефективно, а народът — по-послушен. Открил и друго — когато били под заплаха, хората приемали всякакви нарушения от страна на правителството, стига да бъдели надеждно защитени. Но продължителната война била разрушителна. На народа му дошло до гуша от нея, враговете му се умножили. И в крайна сметка той изгубил способността си да управлява.

— Не виждам как войната може да бъде нещо положително — поклати глава Торвалдсен. — Лошото в нея е твърде много.

— Да, тя носи смърт, разруха, опустошение. Но винаги е съществувала. Как е възможно нещо толкова гадно да продължава да съществува? Отговорът е прост: войната дава резултати. На нея се дължат всички велики постижения на човечеството. Нека вземем за пример последния световен конфликт. Благодарение на него ние се научихме да делим атома и да летим в космоса, да не говорим за огромния напредък в електрониката, науката, медицината и строителството. И всичко това, докато се избивахме по безпрецедентен начин.

— Има истина в думите ви — кимна Торвалдсен.

— Нещата са още по-драматични. Да вземем историята на Америка. Икономиката на тази страна се движи като по часовник — след цикъл на разцвет следват рецесия и депресия. Тук има една забележителна закономерност. Всички депресионни цикли започват след прекомерни военни разходи. Те се наблюдават след войната от 1812 година, след Гражданската война през шейсетте години на деветнайсети век и след испанско-американската война в началото на двайсети век. Великата депресия през трийсетте години започва след Първата световна война, когато Америка изпада в изолация и практически разпуска армията си. За да излезе от нея, й е била необходима нова световна война.

— Говорите като експерт.

— Наистина съм изучавала това явление и заключенията са ясни. Войната прави възможно стабилното управление на обществото. Тя му осигурява ясна необходимост от политическо управление. Липсата на война слага край на националния суверенитет — една концепция, която Наполеон е разбрал много добре. Той е първият съвременен лидер, който е оценил нейното значение.

Ресторантът на „Гран Вефур“ започваше да се опразва. Времето за обяд наближаваше края си и хората бавно се насочваха към изхода.

— Наполеон е планирал преход към мирновременен живот не само за Франция, но и за всички окупирани територии — продължи Елиза. — Но той си е давал сметка, че за целта ще му трябва подходящ заместител на войната. За съжаление по негово време такъв не е съществувал.

— Какво би могло да замести войната?

— Трудно е да се каже, но не е невъзможно — сви рамене тя. — Идеята е да се създаде алтернативен враг. Реална или фиктивна заплаха, срещу която обществото да се обедини. Например масовото унищожение, предизвикано от ядрените оръжия. Върху това се крепеше цялата концепция на Студената война. Никоя от страните не предприе конкретни действия, но всяка от тях похарчи милиарди за подготовка. По време на Студената война правителствата процъфтяваха. Американската федерална система преживя невиждана експанзия. В периода между 1950 и 1990 година западната цивилизация достигна високи върхове. Човекът стъпи на Луната благодарение на Студената война. Ето ви един подходящ заместител на войната.

— Добър пример — кимна Торвалдсен.

— Имам и други, макар и не толкова добри. Глобалното затопляне, недостигът на храни и прясна вода. Доста популярни теми през последните години. Но засега те не са достатъчно убедителни или актуални, за да се превърнат в световна заплаха. Работа може би ще вършат мащабни програми в областта на здравеопазването, образованието, общественото строителство и транспортът. Но те трябва да бъдат наистина всеобхватни, да засягат цялото население и да използват огромен ресурс. Но това едва ли може да се случи. Дори една ограничена война изисква огромни ресурси. Разходите за подготовка и за отбрана отдавна са достигнали безумно високи нива. С тях не може да се сравнява нито една общественополезна програма, въпреки че по света се изразходват стотици милиарди долари за здравеопазване и социално осигуряване. В крайна сметка те се оказват недостатъчни, за да превърнат тези начинания в адекватен заместител на войната.

— Давате ли си сметка колко абсурдно звучат думите ви? — усмихна се Торвалдсен.

— Напълно. Но преходът към световен мир е изключително трудна задача. Ако за момент пренебрегнем предизвикателствата на управлението, ще бъдем изправени пред проблема с канализирането на колективната агресия.

— Като римляните, а? С гладиаторите и кървавите жертвоприношения в Колизеума?

— Римляните са били мъдри. Те са разбирали концепциите, за които говоря. За да се избегне разпадането на обществото по време на мир, трябва да бъдат създадени алтернативи на войната. За римляните това са били споменатите игри. Именно те са позволили на обществото им да процъфтява в продължение на векове.

Тя ясно усещаше нарастващия интерес у събеседника й.

— Дори владетелите в древността са разбирали, че в състояние на мир поданиците им не биха изтърпели онова, което търпят по време на война, хер Торвалдсен. Тази концепция важи с пълна сила и днес, в модерните демокрации. Отново ще ви дам за пример Америка. През петдесетте години на миналия век американското общество допусна потъпкването на Първата поправка към конституцията на страната, защото бе уплашено от настъплението на световния комунизъм. Свободата на словото изглеждаше нещо незначително в сравнение с въображаемата заплаха, идваща от Съветския съюз. Дори и в наше време имаме подобен случай — след 11 септември 2001 година в САЩ се приемат закони, които в друго време и при други обстоятелства американците с негодувание биха отхвърлили. Патриотичният закон ограничава по безпрецедентен начин личната свобода на гражданите. Законите за всеобщо наблюдение ограничават гражданските свободи. Особено отблъскващ е Законът за задължителната регистрация и идентификация. Но гражданите на САЩ позволиха тези нарушения в името на сигурността.

— Която е малко или повече въображаема.

— Точно така — усмихна се тя. — Именно за това говоря. Достоверната външна заплаха се равнява на разширената политическа власт — поне докато заплахата е достатъчно достоверна.

Елиза направи кратка пауза и тихо добави:

— Именно в тази формула се съдържа огромен потенциал за печалба.

— Хенрик няма да хареса нашата неспособност да разчетем тези драсканици — каза Малоун и посочи книгата в ръцете на Мурад.

— Имам една идея — внезапно вдигна глава той. — Хайде да влезем в Лувъра. Искам да проверя нещо.

Торвалдсен слушаше внимателно обясненията на Елиза Ларок, която очевидно беше отделила много време, за да обмисли плановете си. В един момент той реши да я насочи обратно към личността на Ашби и любезно подхвърли:

— Не ме попитахте за проблема с вашата сигурност…

— Предполагам, че ще ми кажете за него, когато сте готов — спокойно отвърна тя.

Той отпи глътка вино и подреди мислите си.

— Дълговете на Ашби са около трийсет милиона евро, повечето от които са негарантирани лични заеми с висока лихва.

— До този момент лорд Ашби е бил изключително коректен и откровен с мен. Изпълнява всичко, което поискам от него.

— Лорд Ашби е крадец. Знаете, че преди години беше забъркан с група незаконни колекционери на произведения на изкуството. Повечето от тях вече си получиха заслуженото…

— Участието му така и не беше доказано.

— Което изобщо не го оневинява. Знам със сигурност, че е бил замесен. Вие също. Именно по тази причина той е член на вашия клуб.

— И се справя много добре. В момента е в Париж, за да провери едни обещаващи сведения, които може би ще ни отведат до целта. Същата цел, за която съм готова да простя много неща, хер Торвалдсен.

Малоун последва професор Мурад в стъклената пирамида. Двамата слязоха с няколко ескалатора до входната врата на музея, където внушителна тълпа от хора чакаха реда си. Къде ли отиваме? — запита се той. Миг по-късно с облекчение установи, че професорът подминава дългата редица билетни гишета и тръгва към книжарницата встрани от входа.

Двуетажният магазин беше претъпкан с информация. Хилядите книги бяха подредени по страни и исторически периоди. Мурад се насочи към френска секция и няколко маси, отрупани с томове за наполеоновата епоха.

— Често идвам тук — подхвърли ученият. — Книжарницата е чудесна. Никъде другаде не се съхраняват толкова много редки текстове.

Това мога да го разбера, помисли си Малоун. Библиофилите са еднакви навсякъде.

Приближи се към Мурад, който трескаво прехвърляше заглавията.

— Мога ли да помогна?

— Търся едно френско издание за Света Елена — отвърна Мурад, без да отделя очи от рафтовете. — Преди няколко седмици почти бях решил да си го купя, но… Аха, ето я… — Пръстите му сръчно издърпаха някаква книга с твърди корици. — Оказа се твърде скъпа, затова реших да й се порадвам от разстояние…

Малоун се усмихна. Този човек му харесваше, най-вече с липсата на каквато и да било претенциозност в поведението.

Мурад постави книгата на близката маса и я прелисти. Бързо откри онова, което търсеше, и помоли Малоун да разтвори книгата от „Инвалидите“ на страницата със странната забележка.

— Така си и мислех — промърмори той и заби показалец в книгата на масата. — Това е снимка на няколко бележки от Света Елена, направени по време на заточението на Наполеон. Знаем, че прислужникът му Сен Дьони е преписвал почти всичките записки на господаря си, тъй като той е имал ужасен почерк. — Махна с ръка и добави: — Сам можете да се уверите, че двете извадки, с които разполагаме, са почти идентични.

Малоун сравни текстовете. Почеркът действително съвпадаше. Същите закръглени букви „М“, наклонени „Е“, завъртулките под „Ф“, странно изписаните „А“, които приличаха на наклонено „Д“.

— Значи сте на мнение, че бележката в книгата за Меровингите е написана от Сен Дьони? — подхвърли той.

— Нищо подобно.

Малоун учудено го погледна.

— Прочетете обясненията под фотографията — рече Мурад и посочи книгата от Лувъра.

Той се подчини и бързо вдигна глава.

— Почеркът на Наполеон?

— Точно така — кимна Мурад. — Собственоръчно е написал бележката в книгата за Меровингите, а после изрично е наредил тя да бъде предадена на Сен Дьони за съхранение. Именно това прави текста важен за нас.

В главата на Малоун изплуваха обясненията на Торвалдсен, свързани с разговора между Ашби и Каролайн Дод. Тя също беше открила писмо, написано лично от Наполеон. И беше подчертала колко необичайно е това.

Той го сподели с Мурад.

— И аз си помислих същото — призна професорът. — Хенрик ми каза за този разговор. Нещата стават твърде любопитни.

Малоун се зае да изследва четиринайсетте реда, изписани с грозния почерк на Наполеон Бонапарт. Заключението беше очевидно.

— Тук е скрито някакво послание — обяви той.

Торвалдсен реши, че е време да забие ножа до кокала.

— А какво ще стане, ако Ашби не успее да изпълни обещанието си?

— Малцина са търсили съкровището на Наполеон както го е правил моят родственик — сви рамене Елиза Ларок. — Повечето хора са го смятали за мит, но аз се надявам да ги опровергая. Ако Ашби се провали, вината няма да е негова. Но той поне се опитва.

— Като същевременно ви заблуждава за финансовото си състояние.

— Признавам, че това е сериозен проблем — въздъхна тя и машинално опипа чашата пред себе си. — Не ми е приятно да го чувам, но вие все още не сте представили никакви доказателства за твърденията си.

— А ако Ашби открие съкровището и пропусне да ви информира?

— Не знам.

— И няма да узнаете.

— Умишлено ли ме дразните?

Той моментално разбра, че жената насреща му е усетила неизреченото обещание.

— По всичко личи, че онова, заради което Ашби е пристигнал в Париж, наистина е важно. Самата вие споменахте, че то може би е ключът. Но ако мнението ми за него е правилно, той ще ви информира, че не е намерил нищо, че го е нямало там, или ще ви даде някакво друго подобно обяснение. За вас остава да прецените дали лъже, или ви казва истината.

41

Малоун се раздели с доктор Мурад пред вратите на Лувъра, след като направи фотокопия на двете страници с почерка на Наполеон в книгата за Меровингите. Тях ги предаде на професора, а книгата задържа.

После хвана такси, прекоси Сена и се насочи към Айфеловата кула. Почти веднага засече Стефани, Сам и жената на име Меган Морисън, които стояха сред дългите опашки туристи, желаещи да се качат на огромната метална конструкция.

— Радвам се, че си добре — подхвърли на Сам той, изправяйки се пред тях. — Естествено, не си чул нито дума от онова, което ти казах в музея.

— Не можех да вися просто ей така, без да правя нищо — оправда се Сам.

— А би трябвало да направиш именно това.

Малоун се обърна към Морисън. Беше точно такава, каквато я описа Стефани: ниска, неспокойна, привлекателна и интересна.

— Тя винаги ли е толкова настоятелна? — попита Меган и посочи Стефани.

— Всъщност доста е омекнала през годините.

— Вие двамата ще ни извините замалко — обади се Стефани, хвана ръката на Малоун и го дръпна встрани. — Какво откри в „Инвалидите“?

Той бръкна под якето си и й показа книгата.

— Лорд Ашби никак не беше щастлив, че я изпусна. Гледах го, докато чете бележката, която му оставих. Направи ми впечатление, че избягна въпросите на Каролайн Дод и хвърли цялата вина върху Ларок.

— Това обяснява защо Торвалдсен не подозира, че Ашби работи за нас. Този човек знае как да се пази. Аз не съм убедена, че Хенрик ще може да го следи двайсет и четири часа в денонощието и да подслушва всичките му разговори.

Малоун знаеше какво означава интензивно наблюдение. Обектът рано или късно ще го усети, независимо от професионализма на изпълнителите.

— Нашите хора не са си свършили работата по отношение на Ашби — призна Стефани. — Оставили са го на дълга каишка и той с лекота ги парира.

Малоун се обърна към Сам и Меган, които чакаха на трийсетина метра от тях.

— Как се справя момчето?

— Иска да бъде оперативен агент и аз възнамерявам да му дам този шанс.

— Готов ли е?

— Трябва да е готов, защото в момента не разполагам с друг.

— А тя?

— Гореща глава, голям инат. Наежена като улична котка.

— Което със сигурност означава, че вече сте преплели рога.

Тя се усмихна.

— Работя съвместно с френското разузнаване. Те са информирани за Питър Лайън и изгарят от нетърпение да го спипат. Издирват го за бомбен атентат преди десетина години, при който са загинали четирима полицаи.

— Още ли беснеят заради инцидента в „Клуни“?

— Разбира се — засмя се тя. — Организацията с дългото име Генерална дирекция за външна сигурност знае всичко за теб. Разказаха ми за инцидентите в манастира „Белем“ и катедралата в Аахен. Но в случая са проявили здрав разум, оставяйки теб и Ашби да влезете и излезете от „Инвалидите“ без проблем. Охраната там не е чак толкова рехава, повярвай ми.

— Трябва ми нещо друго — промърмори той и размаха книгата под носа й. — Пресата да отбележи кражбата на това нещо. Нищо драматично, само кратка информация във вестниците. Ще ми бъде от полза.

— За пред Хенрик?

Той кимна.

— Трябва да го държа под контрол. Решил е да използва кражбата, за да натопи Ашби пред Ларок. В което не виждам нищо лошо и предлагам да удовлетворим желанието му.

— Къде е той?

— Копае пропаст между Елиза Ларок и Ашби. А както вероятно се досещаш, аз играя и за двете страни.

— Ако спазваме правилата на играта, може би ще получим каквото искаме.

Той изпитваше огромна умора. Напрежението през последните две седмици започна да му се отразява. Прокара пръсти през косата си. Трябва да се обади на Гари. Утре е Коледа все пак.

— А сега какво? — попита той.

— Ние с теб заминаваме за Лондон.

Сам стоеше до Меган сред тълпата туристи, пъхнал ръце в джобовете на палтото си. Слънцето грееше ярко от безоблачното зимно небе.

— Защо правиш всичко това? — попита той.

— Твоята приятелка отсреща заплаши да ме арестува, ако не го правя.

— Не е затова.

Приятното й лице остана безизразно. Както много пъти от вчера насам. Никакъв негативизъм или други чувства.

— Най-накрая действаме — каза тя. — Край на приказките, Сам. Ние сме тук и вършим нещо.

И той беше възбуден като нея.

— Можем да ги спрем. Винаги съм била сигурна, че нещата са реални. Ти също. Ние не сме луди, Сам!

— Това, което Стефани иска от нас, е опасно. Предполагам, че си даваш сметка.

— Колко опасно? — сви рамене тя. — Повече от вчерашната случка в музея? Нима е лошо да проявиш малко кавалерство?

— Какво означава тази дума? — попита Норстръм той.

— Свобода, импровизация, плюс мъничко небрежност.

Петнайсетгодишният му мозък се нуждаеше от известно време, за да схване дефиницията. Беше нарушил поредното правило и рискуваше да предприеме свободно катерене по отвесната скала. Норстръм го посъветва да използва въже, но той отказа.

— Всички поемаме рискове, Сам. Това е пътят към успеха. Но не и глупави рискове. Успехът идва, когато минимализираме риска, а не когато го увеличаваме.

— Но въжето не беше нужно. Справих се и без него.

— А какво щеше да стане, ако ръцете ти бяха изневерили! Ако се беше подхлъзнал или ти се беше схванал някой мускул? — Острият тон, с който бяха зададени тези въпроси, ясно показваше, че Норстръм е, меко казано, недоволен от поведението му. — Щеше да паднеш. Осакатен, а може би мъртъв. Това щеше да бъде резултатът от поемането на неоправдан риск.

Той направи опит за правилна оценка на тази информация, търсейки верния отговор. Съжаляваше, че е разстроил Норстръм. Когато беше малък, това изобщо не го вълнуваше, но с възмъжаването се породи и стремежът да не разочарова този човек.

— Съжалявам. Постъпих глупаво.

По-възрастният мъж го сграбчи за рамото.

— Никога не забравяй, че глупостта може да те убие, Сам.

Предупреждението на Норстръм звънна в главата му, докато търсеше отговор на трите въпроса, зададени от Меган. Още преди седемнайсет години, когато изкачи онази скала без обезопасително въже, той беше разбрал, че Норстръм има право.

Глупостта може да те убие.

Вчера в музея беше забравил това предупреждение.

Но не и днес.

Стефани Нел му беше предложила оперативна работа. Имаше ли рискове в нея? Да, и то много. Но те трябваше да бъдат изчислени и преценени. Никакво кавалерство.

— Искам и двамата да бъдем предпазливи, Меган — промълви той.

42

Англия

14:40 ч.

Ашби погледна часовника си. Неговото бентли беше преодоляло разстоянието между летище „Хийтроу“ и Сейлън Хол за малко повече от час. Веднага забеляза, че работниците по поддръжката на имението продължаваха общото почистване на терена, въпреки че фонтанът с моржа и езерото с изкуствения водопад бяха изпразнени за зимата. Основната сграда беше такава, каквато е била през XVIII век, като се изключат конюшнята, кухнята и крилото за прислугата. Горите и пасищата наоколо си бяха същите. Принадлежащите към имението земи някога са били блата, но прадедите на Ашби бяха успели да облагородят долината със стотици декари ливади, скрити зад високи огради. Той се гордееше с красотата и уединението на имота си — едно от последните частни имения във Великобритания, което не зависеше от приходите от туризма.

И никога нямаше да зависи от тях.

Бентлито спря в дъното на извитата алея, покрита със ситен чакъл. Прозорците блестяха на слънцето. От извитата стряха надничаха оплезени гаргойли с брадви в ръце, които сякаш се заканваха на евентуалните агресори.

— Мисля да се заема с едно малко проучване — информира го Каролайн, след като влязоха в къщата.

Много добре. Той трябваше да помисли. Двамата с мистър Гилдхол се насочиха към кабинета му и той побърза да се настани зад писалището. Денят беше приключил катастрофално.

По време на краткия полет от Париж беше запазил мълчание, отлагайки неизбежното. Но сега вече нямаше как да не набере мобилния телефон на Елиза Ларок.

— Надявам се, че имаш добри новини — каза в слушалката тя.

— За съжаление не. Книгата не беше там. Може би са я преместили заради ремонта. Открих витрината и експонатите в нея, но книгата за Меровингите не беше сред тях.

— Информацията, която ми предоставиха, беше изключително точна.

— Но книгата я нямаше. Не можеш ли да провериш още веднъж?

— Разбира се, че мога.

— Надявам се, че ще успеем да поговорим насаме преди началото на срещата в Париж.

— Ще бъда на кулата в девет и половина.

— Доскоро.

Той остави слушалката и погледна часовника си. До срещата с американската му свръзка оставаха четири часа. Надяваше се това да бъде последният разговор между тях, защото се беше уморил да жонглира. Искаше да се добере до съкровището на Наполеон. Силно се беше надявал, че ще открие ключа към него в книгата, която се съхраняваше в „Инвалидите“. Но проклетите американци го бяха изпреварили. Довечера щеше да се наложи да се пазари с тях. Защото утре щеше да бъде късно.

Елиза Ларок изключи телефона и се замисли върху думите на Хенрик Торвалдсен. Ако съм прав, той ще ви каже, че не е успял да намери онова, което търсите. Че не е било на мястото или нещо подобно.

Какво й беше казал след обяда, малко преди да си тръгнат от ресторанта? Вие сама трябва да решите дали ви лъже, или казва истината.

Намираше се на сигурно място в дома си в Маре, недалеч от мястото, на което Парижкия клуб провеждаше своите срещи. Той беше във владение на семейството й от средата на XIX век. Елиза беше израснала между елегантните му стени, а и сега прекарваше голяма част от времето си тук. Източниците й във френското правителство бяха сигурни, че книгата се намира именно в музея. Не особено ценна реликва, с малка историческа стойност, ако не се брои фактът, че е била част от библиотеката на Наполеон, спомената поименно в завещанието му. Не бяха проявили особено любопитство и не задаваха въпроси. Поведението им едва ли щеше да се промени и след като узнаеха за изчезването на книгата, защото отдавна бяха разбрали, че могат да разчитат на щедростта й само ако си държат езика зад зъбите.

Започна да се пита какво да прави с Торвалдсен веднага след като си тръгна от „Гран Вефур“. Датският милиардер се беше появил изневиделица, и то с информация, която тя нямаше как да игнорира. Явно беше запознат с бизнеса й, а и оракулът беше потвърдил намеренията му. Сега и Ашби постъпи точно според предвижданията му. Реши, че повече не бива да пренебрегва предупрежденията. Извади картичката с телефонния номер на Торвалдсен и го набра.

— Реших да ви поканя да се присъедините към групата — каза в слушалката тя, след като насреща вдигнаха.

— Много любезно от ваша страна — отвърна Торвалдсен. — Предполагам, че Ашби ви е разочаровал.

— Да кажем, че пробуди любопитството ми. Свободен ли сте утре? Клубът ще се събере на важно съвещание.

— Аз съм евреин и не празнувам Коледа.

— Нито пък аз. Ще се съберем в залата „Густав Айфел“ утре сутринта в десет. Намира се на първата площадка на кулата. Зала е много хубава, след заседанието ще похапнем.

— Звучи много добре.

— Ще се видим там.

Елиза прекъсна връзката.

Утре. Денят, който отдавна очакваше. Възнамеряваше да обясни подробно на съмишлениците си какви поуки за семейството й се съдържат в древните папируси. Част от тях беше споделила с Торвалдсен по време на днешния обяд, но умишлено бе пропуснала да спомене за предупреждението. В общество без война не може да се поддържа масова психоза и страх. Войната не може да бъде заместена от никакви социологически, екологични, научни или културни заплахи. Досегашният опит доказва, че те не могат да бъдат нито достатъчно продължителни, нито достатъчно съдържателни. Те са нещо като черната чума, която преди години е била заплаха от глобален мащаб. Но подобни заплахи, възникващи при неизвестни условия и неподлежащи на контрол, не носят полза. Всяка заплаха трябва да бъде контролирана В крайна сметка това беше същността на идеята. Да се изплашат хората до степен на пълно подчинение, а после да се извлече печалба от страха. Най-доброто решение е простото решение. Измисляш някаква заплаха и се възползваш от предимствата й. Те са безброй и са като ключа за регулиране на яркостта на осветлението. За щастие в съвременния свят все пак съществува един надежден враг, който може да галванизира общественото настроение.

Тероризмът.

Както тя бе казала на Торвалдсен, точно тази заплаха беше подействала в Америка и нямаше причини да не подейства и другаде. Утре щеше да се разбере дали написаното в папирусите отговаря на истината. Тя щеше да осъществи онова, за което бе мечтал Наполеон. В продължение на двеста години нейното семейство се беше възползвало от чуждите политически провали. Поцо ди Борго беше дешифрирал достатъчно от древните ръкописи, за да научи децата и внуците си, че няма значение кой твори законите. Държиш ли парите, притежаваш и властта.

Утрешният ден ще бъде един експеримент. Ами ако е успешен? Е, тогава ще последват и други.

43

Лондон

18:40 ч.

Ашби потърси с поглед златистозеления шал от „Харъдс“, който би трябвало да е някъде там, в мрака, сред стотината бледи лица. Повечето хора около него бяха туристи, които слушаха пискливия глас на екскурзовода, обясняващ за мъждивата светлина на газените фенери и мъглата през една августовска нощ на 1888 г., в която Джак Изкормвача всял ужас сред проститутките в пиянския квартал Ист Енд.

Изглежда, от Изкормвача се интересуваха само чужденците. Ашби се съмняваше, че хората наоколо биха платили в своите страни, за да ги развеждат по стъпките на някакъв масов убиец.

Намираше се в Уайтчапъл в източния край на града и крачеше по един от оживените тротоари. Вляво, отвъд уличното платно, се издигаше лондонският Тауър, чиито каменни стени бяха ярко осветени. Някогашният широк крепостен ров беше превърнат в море от изумруденозелена зимна трева. Откъм Темза подухваше студен ветрец, в далечината се открояваше добре осветеният Тауър Бридж.

— Добър вечер, лорд Ашби.

Жената пред него беше дребна, с късо подстригана коса, някъде около шейсет и типична американка. На врата си беше вързала златистозелен шал, точно според уговорката. Е, хубаво.

— Вие сте нова — отбеляза той.

— Аз ръководя операцията.

Тази информация привлече вниманието му. По време на разходките си из Лондон беше провеждал няколко срещи с представителя на американското разузнаване, когото познаваше. Заедно обикаляха забележителностите на града — Британския музей, Шекспировия Лондон, Мейфеър, а сега и зоната, в която беше действал Джак Изкормвана.

— А коя сте вие? — небрежно попита той.

— Стефани Нел.

Групата пред тях спря, за да изслуша екскурзовода, който сочеше близката сграда и обясняваше, че точно там била открита първата жертва на Изкормвача. Стефани го хвана за ръка и го помъкна след тълпата.

— Срещата ни като част от тази група е доста символична — подхвърли тя. — Джак Изкормвача също е тероризирал хората и не е бил заловен.

Ашби не се усмихна на опита й да иронизира.

— Ако вече нямате нужда от помощта ми, аз съм готов веднага да прекратя участието си — сухо отвърна той.

Групата отново тръгна напред.

— А пък аз си давам сметка, че свободата ви е цената, която ние сме принудени да платим — рязко отвърна тя. — Което не означава, че ми харесва.

Ашби си наложи спокойствие. Тази жена и хората, които представляваше, трябваше да бъдат ухажвани още поне двайсет и четири часа, докато успееше да открие книгата.

— Доколкото си спомням, бяхте ме уверили, че имаме съвместно участие в тази операция — отбеляза той.

— Точно така. И вие обещахте, че ще ни предоставите информацията днес. Аз съм тук, за да я чуя с ушите си.

Групата спря на друго забележително място.

— Утре Питър Лайън ще взриви църквата в „Инвалидите“ — тихо каза той. — Точно на Коледа, като демонстрация.

— На какво?

— Елиза Ларок е фанатичка, която сляпо се придържа към древна мъдрост, изповядвана от фамилията й в продължение на векове. Това е доста объркана история, която лично на мен ми се струва несъществена, но на сцената се появи някаква френска екстремистка организация, която е готова да поеме отговорността. Нали знаете, че винаги има по някоя такава…

— Тази за какво се бори?

— Бори се по-скоро срещу френски закони, които дискриминират имигрантите в страната. Преди години Франция бе наводнена от имигранти от Северна Африка, които бяха добре като гастарбайтери. Днес обаче те са десет процента от населението и отдавна им е омръзнало да бъдат потискани. Искат да демонстрират своето недоволство, а Ларок разполага с нужните средства. Питър Лайън играе ролята на посредник.

— Искам да разбера целите на партньорството им.

— Нима не ги виждате? — въздъхна Ашби. — Във Франция тече процес на демографски промени. Имигрантите от Алжир и Мароко се превръщат в сериозен проблем. Днес те са повече французи, отколкото африканци, но ксенофобски настроената десница и секуларистката левица ги ненавиждат. Ако раждаемостта в страната продължи да нараства със сегашните темпове, след две десетилетия имигрантите ще станат повече от французите.

— Какво общо има взривяването на „Инвалидите“ с тази неизбежна тенденция?

— Всичко опира до символиката. Въпросните имигранти не искат да търпят статута си на второ качество хора. Те искат джамии, свобода, влияние и власт. Това, което имат всички останали. Но французите не желаят да им го дадат. Наскоро научих, че са били приети много закони, целящи да държат имигрантите на разстояние. — Ашби направи кратка пауза. — В допълнение трябва да изтъкна, че през последните години Франция е залята от вълна антисемитизъм. Евреите отново се страхуват.

— И за това ли са виновни имигрантите? — попита Стефани.

— Може би част от тях — сви рамене той. — Лично за мен далеч по-виновни са радикално настроените французи. Но политическата десница и крайната левица правят добър ход, като хвърлят вината за всички неблагополучия на Франция върху имигрантите.

— Все още не сте отговорили на въпроса ми.

Туристическата група отново спря, за да изслуша обясненията на екскурзовода.

— Елиза провежда експеримент — поясни той. — Търси начин да насочи националистическата агресивност на французите към нещо различно от войната. Нападението срещу един национален паметник — в случая гроба на любимия на французите Наполеон, когото лично тя дълбоко мрази — ще доведе според нея до рязко изостряне на колективната агресивност. Така поне го обясни пред мен…

— А тя защо мрази Наполеон?

— Знам ли? — сви рамене Ашби. — Предполагам, че става въпрос за семейна традиция. Един от прадедите й подел корсиканска вендета срещу Наполеон. Аз така и не успях да разбера причините.

— Парижкият клуб наистина ли ще проведе среща утре на Айфеловата кула?

— Не сте си губили времето — одобрително кимна той. — Но нямаше ли да е по-разумно да ме попитате направо, за да проверите дали казвам истината?

— Бързам — отвърна Стефани. — Което обаче не означава, че вярвам на всяка ваша дума.

— Нетърпение, арогантност — поклати глава Ашби. — Защо? Винаги досега съм оказвал пълно съдействие на вашите хора.

— Само когато пожелаехте — отсече тя. — Умишлено сте задържали информацията за предстоящата терористична акция.

— На мое място и вие бихте постъпили така. Но сега вече знаете и разполагате с достатъчно време, за да се подготвите.

— Нищо не знам. Как ще бъде осъществена атаката?

— Нима очаквате да знам и това, за бога? — учуди се Ашби.

— Вие сте човекът, който е сключил сделка с Лайън.

— Уверявам ви, че този дявол изобщо не обича подробностите. Иска да му се посочи дата и парите да му бъдат преведени. Никакви други обяснения.

— Това ли е всичко?

— „Инвалидите“ ще бъдат затворени за празника. Поне няма да се тревожите за евентуални жертви.

Тя не изгледаше успокоена от тази новина.

— Все още не сте отговорили на въпроса за Парижкия клуб.

— Да, утре сутрин действително ще се съберем на Айфеловата кула. Елиза е наела залата на първата площадка. Някъде около обяд планира всички да се изкачим на върха. Както вече споменах, Лайън винаги се придържа към точно разписание. Взривяването ще стане по пладне, а членовете на клуба ще го наблюдават от възможно най-добрата позиция.

— Те знаят ли какво ще се случи?

— Не, за бога — поклати глава той. — Знаем само тя, аз и нашият южноафриканец. Предполагам, че повечето от тях ще бъдат втрещени от ужас.

— Но няма да имат нищо против евентуалните печалби, нали?

Групата продължи напред и потъна още по-дълбоко в недрата на мрачния лондонски квартал.

— Обикновено моралът не играе никаква роля, когато се гони печалба — поклати глава Ашби.

— А сега ми кажете онова, което наистина искам да знам. Как ще се свържем с Лайън?

— Както го направих аз.

— Не е достатъчно. Искам да ми бъде предаден.

— И как според вас ще стане това? — спря Ашби. — Виждал съм го само веднъж, и то напълно дегизиран. Свързва се с мен само когато той пожелае.

Говореха тихо, държейки се на известно разстояние зад групата. Беше му студено, въпреки че бе облякъл най-дебелото си вълнено палто и подплатени ръкавици. При всяко издишване от устата му излиташе облаче пара.

— Ще трябва да измислите нещо — подхвърли Стефани. — Особено предвид факта, че ние няма да ви дадем под съд.

Той моментално усети скритата заплаха.

— На това ли дължа честта за тази среща? Появихте се, за да ми отправите ултиматум, защото вашият човек не е достатъчно авторитетен да го направи, така ли?

— Край на играта, Ашби. Ползата от вас бързо се стопява. Предлагам ви един начин да повишите цената си.

Той току-що го беше направил, но нямаше никакво намерение да го споделя с тази жена. Предпочете да попита за онова, което наистина го интересуваше.

— Защо вашите хора прибраха онази книга от „Инвалидите“?

— За да ви покажем, че в ръководството на операцията е настъпила промяна — усмихна се тя. — Че се въвеждат нови правила.

— Имам късмет, че вие сте толкова отдадена на професията си, а?

— Наистина ли вярвате, че съществува някакво скрито съкровище на Наполеон?

— Елиза Ларок е убедена.

Тя бръкна под палтото си, извади малък пакет и му го подаде.

— Приемете го като израз на доверието ми към вас.

Ашби опипа книгата през ръкавиците си, а очите му се напрегнаха да прочетат заглавието под слабата светлина на близката улична лампа. „Кралството на Меровингите в периода 450–751 г. след Христа“. Изданието, което беше изчезнало от изложбената зала в „Инвалидите“.

— А сега ми дайте онова, което искам — отсече Стефани Нел.

Туристическата група спря пред кръчмата „Десетте камбани“ и екскурзоводът започна да обяснява, че в заведението са намирали подслон повечето от жертвите на Джак Изкормвача, включително и самият той. След това обяви петнайсет минути почивка, по време на която гостите можеха да пийнат по едно питие в заведението.

— Свършихме ли? — попита Ашби. Беше крайно време да потегли към Сейлън Хол и Каролайн.

— До утре.

— Ще направя всичко възможно да получите онова, което искате.

— Надявам се — отвърна тя. — Така ще помогнете и на себе си.

След тези думи жената, представила се като Стефани Нел, рязко се обърна и изчезна в мрака. Ашби сведе поглед към книгата. Нещата най-после започнаха да се подреждат.

— Добър вечер, лорд Ашби.

Неочакваният поздрав дойде отзад. Бе произнесен с гърлен нисък глас. Ашби рязко се обърна. Под разсеяната светлина на уличната лампа се мярна гъста червеникава коса и тънки вежди. Той видя белязаното лице, орловия нос и очилата. Мъжът беше облечен като всички наоколо — с дебели зимни дрехи, шал и ръкавици. В едната му ръка се поклащаше пазарна торбичка от „Селфриджис“ с въжени дръжки. После Ашби видя очите, в които горяха оранжеви пламъчета.

— Появявате ли се някога в един и същ външен вид?

— Никога — отвърна Питър Лайън.

— Сигурно не ви е лесно при отсъствието на каквато и да било самоличност.

— Нямам проблем със самоличността, защото много добре знам кой съм и какво представлявам.

Този път гласът му прозвуча с почти безупречен американски акцент.

Ашби усети, че го обзе тревога. Питър Лайън не би трябвало да е тук.

— Ние с вас трябва да си поговорим, лорд Ашби.

44

Париж

20:50 ч.

Сам последва Меган надолу по спираловидните стълби, които се врязваха в земята като тирбушон. След като Стефани Нел временно ги освободи от опеката си, те отскочиха да хапнат в едно бистро в Латинския квартал.

— Къде отиваме? — попита той, докато се спускаха надолу в непрогледния мрак.

— В подземията на Париж — отвърна Меган.

Тя слизаше пред него с фенерче в ръка. Спря в дъното на дълбоката дупка, обърна се и му подаде и на него едно фенерче.

— Тук няма резервни фенерчета за нарушители като нас.

— Нарушители?

— Нямаме право да бъдем тук — отвърна тя и фенерчето й описа светъл кръг.

— Какво има тук?

— Кариера. Двеста шейсет и пет километра тунели и галерии, оформени след безконтролното извличане на варовик за сгради, гипс, глина за тухли и керемиди. Изобщо всичко необходимо за изграждането на Париж. Останало е само каквото виждаш. Безкраен лабиринт от тунели и шахти.

— А защо сме тук?

— Обичам това място — сви рамене тя. — Надявам се, че и ти ще го харесаш.

След тези думи тя се обърна и пое по влажен проход, издълбан в твърдата скала. Въздухът беше хладен, но не студен, а подът — хлъзгав и неравен.

— Внимавай за плъховете — предупреди го Меган. — Ухапването причинява лептоспирози.

— Какво? — закова се на място Сам.

— Бактериална инфекция с фатален край — поясни тя.

— Ти полудя ли?

Тя спря и се обърна.

— Няма опасност, освен ако доброволно не се оставиш да те ухапят или пък натопиш пръстите си в урината им.

— Какво всъщност търсим?

— Винаги ли си толкова досаден? Просто върви след мен. Искам да ти покажа нещо.

Продължиха напред. Таванът беше толкова нисък, че почти докосваше главата му. Фенерчето на Меган осветяваше неравния под на тунела двайсетина метра напред.

— Норстръм? — извика в мрака той.

Питаше се защо беше пренебрегнал забраната и се бе появил тук, но авантюрата беше прекалено обещаваща, за да й устои. Пещерите се намираха недалеч от училището и всички знаеха за тях. Странно, но никой никога не използваше думата „сиропиталище“. Нито „институт“. Винаги говореха за „училището“. Кои бяха родителите му? Нямаше никаква представа. Бяха го изоставали веднага след раждането, а полицията така и не разбра как се е появил в Крайстчърч. Училищната управа държеше питомците да знаят всичко за себе си. Никакви тайни. На практика това беше едно от правилата, които той одобряваше, но просто нямаше какво да научи за себе си.

— Сам? — прозвуча гласът на Норстръм.

Беше чувал, че именно Норстръм го беше кръстил Сам Колинс, на името на любимия си вуйчо.

— Къде си?

— Съвсем наблизо — отвърна Норстръм.

Сам тръгна напред с насочено фенерче.

— Вече сме близо — подхвърли Меган. Тунелът свършваше в нещо като просторна галерия с висок таван и многобройни изходи. Извитият свод се крепеше на масивни каменни колони. Фенерчето на Меган се плъзна по грапавите стени, нашарени с графити, рисунки, мозайки, надписи, поезия и дори текстове на песни.

— Социалноисторически колаж — поясни тя. — Част от тези рисунки датират от времето на Френската революция, други са правени по време на пруската обсада в края на деветнайсети век, трети са от германската окупация през четирийсетте години на миналия век. Парижките подземия винаги са били убежище от войната, смъртта и разрухата.

Вниманието на Сам беше привлечено от скица на гилотина.

— Това е от времето на Големия терор — надникна над рамото му тя. — На двеста години е, свидетелство за всекидневните кървави екзекуции. Нарисувана е с пушек. Тогавашните каменоделци се спускали в шахтите със свещи и петролни лампи. Приближавали ги до стената и опушвали камъка.

Той насочи фенерчето си към друга рисунка.

— А това вероятно е от времето на Френската революция?

— Да — кимна тя. — Нещо като капсула на времето. Подземията са пълни с такива. Разбираш ли защо обичам това място?

Сам продължи да разглежда рисунките. Повечето бяха сериозни, но имаше и карикатури, както и няколко порнографски рисунки.

— Мястото ме привлича и аз често идвам тук — обади се от мрака Меган. — Толкова е тихо и спокойно. Имам чувството, че се завръщам в майчината утроба. После отново се качвам на повърхността, чиста и сякаш преродена.

Сам беше изненадан от откровеността й. Май щеше да се окаже, че и в нейната твърда броня има пукнатини. След това изведнъж му просветна.

— Страх те е, нали?

Тя се извърна да го погледне, очите й бяха искрени.

— Разбира се, че ме е страх.

— И мен.

— Нормално е да се страхуваш — каза Норстръм, след като най-сетне го откри в мрака.

— Не би трябвало човек да влиза сам в тези пещери.

Сега вече беше убеден, че е така.

— Страхът може да бъде и съюзник — добави Норстръм. — Той трябва да бъде с нас при всички битки.

— Но аз не искам да се страхувам. Мразя да се страхувам.

— Нямаш друг избор, Сам — сложи ръка върху рамото му Норстръм. — Страхът се ражда от обстоятелствата. Можеш да контролираш единствено начина, по който реагираш срещу него. Концентрираш ли се върху това, винаги ще успееш.

Сам нежно постави ръка на рамото й. Беше първият физически контакт между тях. Тя не се отдръпна.

— Ще се оправим — прошепна той.

— Онези мъже вчера в музея… Бях сигурна, че ще ме наранят.

— Това е причината да форсираш нещата, докато бях там, нали?

След леко колебание тя кимна. Той оцени откровеността й.

— Май и двамата сме захапали прекалено голям залък.

— Аха — усмихна се тя.

Той дръпна ръката си, все още озадачен от тази демонстрация на уязвимост. През последната година си бяха разменили купища имейли. Той до последно беше сигурен, че разговаря с мъж на име Джими Фодрел, но изведнъж се оказа, че насреща е била една интригуваща жена. Сега, замисляйки се върху кореспонденцията им, той ясно разчете призивите за по-близък контакт. Не като този в момента, разбира се, но нещо подобно.

— По онези коридори се стига до катакомбите — посочи тя с фенерчето си. — Бил ли си някога там? В тях се съхраняват костите на повече от шест милиона души.

Сам поклати глава.

— Недей да ходиш.

Той запази мълчание.

— Тези рисунки са дело на обикновени хора, но все пак са исторически свидетелства. С тях са покрити километри от стените. Илюстрират живота на хората, времето, страховете и суеверията. — Тя замълча за миг, после добави: — Ние с теб имаме възможност да направим нещо реално, Сам. Нещо, което да бъде различно.

Колко много си приличаха! И двамата живееха в някакъв виртуален свят на параноя и догадки, но бяха изпълнени с добри намерения.

— Ами да го направим тогава.

— Де да беше толкова лесно — засмя се тя. — Имам лоши предчувствия.

Личеше й, че черпи сила от подземното зрелище. А може би и мъдрост.

— Разкажи ми за тях.

— Не мога — поклати глава тя. — Просто предчувствия. — Приближи се до него, вдигна глава и прошепна: — Знаеш ли, че една целувка съкращава живота с три минути?

Той се замисли върху странния въпрос, после поклати глава.

— Не става въпрос за млясване по бузата, а за истинска целувка — уточни тя. — Тя предизвиква усилено сърцебиене. В рамките на четири секунди сърцето се свива и разпуска толкова, колкото при нормални обстоятелства би го направило за три минути.

— Наистина ли?

— Да, Сам. Някой си е направил труда да го изчисли. Четиристотин и осемдесет истински целувки съкращават живота с един ден. Две хиляди и триста — със седмица. А сто четирийсет и осем хиляди — с цяла година.

Тя пристъпи още по-близо до него.

— Изводът? — усмихна се той.

— Аз съм готова да жертвам три минути от живота си, стига и ти да го искаш.

45

Лондон

Малоун видя как Стефани Нел потъва в нощта, а към Греъм Ашби се приближава мъж с торбичка на „Селфриджис“ в ръка. Първата му реакция беше да потъне още по-дълбоко в тълпата шумни туристи. Задачата му беше да пази гърба на Стефани и да държи нещата под контрол. Но обстоятелствата се промениха. Успя да зърне лицето на непознатия. Червеникава коса, тънък нос. Среден на ръст, с нормално телосложение, облечен с вълнено палто, шал и ръкавици като всички останали. Но нещо му подсказваше, че този човек не е като другите.

Голяма част от групата вече беше влязла в „Десетте камбани“, през отворената врата долиташе смях и откъслечни фрази. Сервитьорите бяха облечени с тениски с надпис „Джак Изкормвача“ на гърдите. Същият можеше да се види и върху високите халби с бира. Ашби и Червенокосия останаха на тротоара и Малоун зае позиция на десетина метра от тях, скрит зад неколцина туристи, които снимаха с фотоапаратите си фасадата на кръчмата.

Ашби беше видимо разтревожен.

— Реших, че е най-добре да поговорим още тази вечер — обясни Питър Лайън.

— Как разбрахте, че съм тук?

— Жената. Тя близка ли ви е?

Ашби си припомни подробности от срещата със Стефани Нел. Бяха разговаряли тихо, на разстояние от тълпата. Около тях нямаше никой. Възможно ли е Лайън да ги беше подслушал?

— Аз съм близък с много жени.

— Сигурен съм — засмя се Лайън. — Жените ни доставят най-върховното удоволствие, но едновременно с това ни създават и най-големите проблеми.

— Как ме открихте? — отново попита Ашби.

— Нима сте допускали, че няма да разбера с какво се занимавате?

Краката на англичанина се разтрепериха, но не от студа. Лайън му направи знак да пресекат улицата. Там нямаше толкова хора, липсваше и улично осветление. Ашби се подчини. В душата му потрепна надеждата, че Лайън няма да му направи нищо тук, пред толкова много свидетели.

Дали наистина бе така?

— Още от самото начало съм в течение на вашите контакти с американците — каза с тих и спокоен глас Червенокосия. — Беше ми забавно да гледам как се правите на умник.

Лъжите бяха безполезни.

— Нямах друг избор — промълви Ашби.

— Винаги има друг избор — сви рамене Лайън. — Но това не ме интересува. Аз искам парите ви, а вие искате услуга. Предполагам, че все още я искате, нали?

— Повече отвсякога.

— В такъв случай ще ви струва три пъти повече от договореното! — заби пръст в гърдите му Лайън. — Първите сто процента заради предателството ви. Вторите — заради трудностите, които ми създавате.

Ашби не беше в позиция да се пазари. Освен това парите бяха на клуба.

— Ще уредим нещо.

— Тя ви даде някаква книга. За какво става въпрос?

— И това ли е част от новото споразумение? Нима искате да знаете всичко за работата ми?

— Трябва да ви съобщя, че направих големи усилия да не ви пусна един куршум между очите, лорд Ашби. Ненавиждам безхарактерните хора, сър, а вие сте точно такъв.

Интересни разсъждения за един масов убиец, помисли си Ашби, но благоразумно не каза нищо.

— Ако не бяха парите… — Лайън не довърши изречението си, замълча за миг, после тръсна глава. — Много ви моля, не подлагайте търпението ми на изпитание!

Ашби прие съвета и отговори на поставения въпрос:

— Работя върху проект, свързан с издирването на изгубено съкровище. Американците конфискуваха документ, който има решаващо значение за това, а тя ми го върна.

— Съкровище? Чух, че някога сте били страстен колекционер. Задигали сте крадени произведения на изкуството и сте ги задържали за себе си. Доста умно от ваша страна. Но полицията сложила край на дейността ви.

— Временно.

— Добре, лорд Ашби — засмя се Лайън. — Търсете си съкровището. Но аз искам да преведете парите ми незабавно. Най-късно до разсъмване. Ще проверя сметката си преди началото на събитията. Можете да бъдете сигурен.

— Парите ще бъдат в нея.

Той долови гласа на екскурзовода, който събираше групата си.

— Мисля да довърша обиколката — промърмори Лайън. — Тоя Джак Изкормвача трябва да е бил голям чешит.

— Как ще действате утре? — попита Ашби. — Нали знаете, че американците дебнат?

— Знам. Но шоуто ще си го бива.

Малоун се смеси с туристическата група, включваща и Червенокосия, която покорно последва екскурзовода по тъмните улички. Малоун наблюдаваше Червенокосия с периферното си зрение, твърдо убеден, че този човек е далеч по-интересен от Ашби.

Обиколката продължи още двайсетина минути и приключи пред спирката на метрото. Червенокосия влезе в станцията с абонаментна карта, а Малоун се принуди да използва близкия автомат, от който купи четири билета, след което хукна към ескалатора. В момента, в който стъпи върху стъпалото, обектът вече излизаше на перона. Ярката светлина и малкото пътници не му харесаха. Но нямаше друг избор.

Червенокосия се оказа на седем-осем метра от него.

Електронното табло показваше, че до пристигането на влака остават 75 секунди. Картата на метрото до него сочеше, че тази станция обслужва линията, която пресича целия град от изток на запад. Перонът бе за влаковете в западна посока — към Тауър Хил, под Уестминстър, през Виктория Стейшън и чак до кварталите след Кенсингтън.

Влакът пристигна. От ескалаторите се появиха още хора.

Малоун влезе във вагона, държейки се на почетно разстояние от Червенокосия, който се хвана за един от металните пръти на десетина метра от него. Пътниците бяха достатъчно, за да не го забележи. Влакът потегли. Малоун се зае да оглежда обекта. По-възрастен от него, той приличаше на човек, който просто е излязъл да се поразходи из нощния Лондон. После забеляза кехлибарените очи. Знаеше, че Питър Лайън страда от генетичен дефект, който не само оцветява зениците му в странен цвят, но и ги прави податливи на инфекции. Макар че той много обичаше дегизировката, това му пречеше да използва контактни лещи. По тази причина носеше тъмни очила, които скриваха странния цвят на очите му. Но тази вечер беше без очила.

След известно време Лайън завърза разговор с жената, която пътуваше до него. Малоун забеляза един брой на „Таймс“ на пода на вагона. Попита на кого е, но никой от близкостоящите не отговори. Вдигна го пред себе си и започна да преглежда заглавията, но без да изпуска от поглед мъжа с кехлибарените очи. Следеше и имената на спирките. Лайън слезе едва на единайсетата от тях — Саут Илинг, където се пресичаха линиите „Дистрикт“ и „Пикадили“, обозначени в червено и зелено. Лайън тръгна към линията „Пикадили“ в южна посока. Малоун го последва и се качи в следващия вагон. Реши, че не е разумно отново да пътува с него. Можеше да го наблюдава и през стъклата.

Бърз поглед към картата над вратата го увери, че влакът пътува право към летище „Хийтроу“.

46

Париж

Торвалдсен се зае да изследва двете страници от книгата за Меровингите. Нямаше представа защо Малоун я беше задържал, вместо да я предаде на Мурад при срещата им в Лувъра.

— Направи фотокопия на тези две страници, а книгата отнесе със себе си — докладва професорът.

Отново седяха в оживения бар „Хемингуей“ на хотел „Риц“.

— Случайно да спомена къде отива? — вдигна глава Торвалдсен.

— Не — поклати глава Мурад. — Аз останах в Лувъра, за да направя още няколко сравнения. Страницата с четиринайсетте реда несъмнено е с почерка на Наполеон. Приемам, че същото важи и за римските цифри, но без да съм абсолютно сигурен.

Часовникът над бара показваше единайсет без нещо вечерта. Торвалдсен не обичаше да го държат на тъмно, въпреки че самият той често демонстрираше това поведение към околните.

— Искам да насоча вниманието ти към писмото с главните букви, които представляват код към Псалм трийсет — смени темата Мурад. — Същото, което Ашби е открил на Корсика. По принцип писмата на Наполеон до семейството му са безполезни за нас. През 1821 година втората му съпруга Мария-Луиза ражда дете от друг мъж, въпреки че продължава да е законна съпруга на императора. Той явно не знае това, защото продължава да държи портрета й в къщата си на Света Елена. Продължава да я обожава, въпреки че баща й — кралят на Австрия, сключва съюз с цар Александър и помага за разбиването на армията му. Няма доказателства, че въпросното писмо изобщо е стигнало до Мария-Луиза или до сина му. Фактически последните му послания пристигат във Виена след неговата смърт, а Мария-Луиза въобще не приема куриера.

— За наш късмет — отбеляза Торвалдсен.

Мурад кимна.

— По отношение на жените Наполеон е бил пълен глупак — продължи той. — Обърнал гръб на Жозефин, която единствена би могла да му помогне. Тя била бездетна, а той се нуждаел от наследник. Затова се развел с нея и се оженил за Мария-Луиза. — Професорът размаха фотокопията. — Това тук е доказателство за следващата му глупост: изпратил тайни послания до втората си съпруга, продължавайки да вярва, че тя е на негова страна.

— Имаш ли представа какво означават препратките към Псалм трийсет в писмото, открито от Ашби? — попита Торвалдсен.

Ученият поклати глава.

— Познаваш ли съдържанието на този псалм? По всичко личи, че Наполеон го е използвал, за да се самосъжалява. Но днес следобед попаднах на нещо интересно в книжарницата на Лувъра. След абдикацията на Наполеон през 1814 година новото правителство в Париж изпраща емисари в Орлеан, които трябвало да конфискуват всичко ценно, притежавано от Мария-Луиза — дрехи, корона, бижута и прочие. Те я разпитвали за богатството на Наполеон, но тя казала, че не знае нищо. И вероятно наистина е било така.

— Значи още тогава са започнали да търсят съкровището му?

— Именно.

— Издирване, което продължава и до днес.

Той отново си помисли за Ашби.

Утре най-после щеше да се изправи лице в лице с него.

Но проблемът с Малоун продължаваше да го гложди.

Какво прави този човек?

Малоун слезе от влака и последва Лайън към Терминал 2 на летище „Хийтроу“. Нарастваха опасенията му, че обектът се готви да напусне Лондон, но мъжът пред него изобщо не се доближи до билетните каси или пунктовете за проверка. Вместо това прекоси терминала и се насочи към един от контролните пунктове, където показа на човека зад гишето някакъв документ със снимка. Малоун нямаше как да го проследи, тъй като коридорът беше абсолютно празен, с една самотна врата в дъното. Той се шмугна в близката ниша, извади джиесема от джоба си и набра Стефани.

— Намирам се на летище „Хийтроу“, пред изход 46-В. Трябва да мина през него, и то веднага. Охраната се състои от един човек с радиостанция.

— Чакай там. При мен има хора, които ще свършат работа.

Харесваше му експедитивността на тази жена. Никакви въпроси, никакви спорове. Просто схващаше проблема и бързо го решаваше.

Няколко секунди по-късно се измъкна от нишата и тръгна към младия охранител. Лайън вече беше изчезнал през вратата в дъното. Представи се, показа паспорта си и обясни, че трябва да мине през онази врата.

— Не може — отвърна мъжът и почука с пръст тетрадката, която лежеше разтворена на гишето. — Трябва да ви има в списъка.

— А кой беше човекът, който току-що премина? — направи опит той.

— Защо трябва да ви отговарям? Кой сте вие, по дяволите?

В този момент радиостанцията му издаде къс сигнал и той я измъкна от калъфчето на колана си. Малоун нямаше как да чуе каквото и да било, но от начина, по който го погледна мъжът, разбра, че става дума за него. Разговорът приключи.

— Аз съм причина за обаждането — каза Малоун. — Кой беше човекът, който мина оттук преди малко?

— Робърт Прайс.

— С какво се занимава?

— Нямам представа, но и преди съм го виждал. С какво мога да ви помогна, мистър Малоун?

За пореден път изпита възхищение от уважението на англичаните към висшестоящите.

— Къде отива Прайс?

— Документите му дават право на достъп до Хангар 56-R.

— Обясни ми как да стигна дотам.

Мъжът начерта груба скица на лист хартия, после посочи вратата в дъното на коридора.

— Оттам се излиза на площадката пред хангара.

Малоун бързо се насочи към вратата и излезе в нощта.

Бързо откри Хангар 56-R. Три от прозорците излъчваха жълтеникава светлина. В далечината свистяха реактивни двигатели. Както винаги летище „Хийтроу“ беше оживено. Наоколо се издигаха множество служебни сгради. Районът очевидно обслужваше частни и корпоративни клиенти.

Малоун стигна до заключението, че един бърз поглед през някой от прозорците ще бъде достатъчен. Заобиколи хангара и мина през плъзгащата се врата. Пропълзя към близкия прозорец и внимателно надникна. Пред очите му се появи едномоторна чесна, модел „Скайхок“. Мъжът, който се беше представил като Робърт Прайс, но със сигурност беше Питър Лайън, внимателно инспектираше крилата и мотора. Върху белия корпус бяха изрисувани сини и жълти ивици. Малоун запомни наизуст регистрационния номер на опашката. В хангара нямаше други хора, а Прайс изглеждаше погълнат от огледа на чесната. Торбичката от „Селфриджис“ лежеше на пода, близо до вратата.

Прайс се покатери в кабината, където остана известно време, а после скочи обратно и затръшна вратичката. Насочи се към изхода, взе торбичката и изключи осветлението в хангара.

Малоун си даде сметка, че веднага трябва да се оттегли, за да не бъде разкрит. До слуха му достигна шумът от затръшването на метална врата. Спря се, надявайки се, че обектът му ще тръгне обратно към терминала. Ако се насочеше насам, със сигурност щеше да го види. Той се промъкна напред и предпазливо надникна иззад ъгъла. Лайън се бе отправил към терминала. В един момент се отклони към контейнера за смет между два хангара. Когато отново излезе на светло, торбичката я нямаше в ръцете му.

Малоун изгаряше от желание да провери съдържанието й, но едновременно с това не искаше да изпусне Лайън. Изчака го да влезе в терминала и се втурна към контейнера. Нямаше време да извади торбичката, затова се обърна и хукна към вратата. След миг колебание протегна ръка и завъртя топката.

Видя единствено униформения пазач, седнал зад гишето.

Влезе и с бърза крачка се насочи към него.

— Накъде тръгна онзи мъж?

Служителят посочи към главния терминал.

— В контейнера за смет навън има една торбичка от „Селфриджис“, иди и я прибери — заповяда Малоун. — Не я отваряй и не докосвай съдържанието й. Аз ще се върна, ясно?

— Че какво му е неясното?

Отношението на младия мъж със сигурност му допадаше. След минута беше в главния терминал, но Питър Лайън не се виждаше никъде. Малоун хукна към станцията на метрото, където установи, че през следващите десет минути нямаше да пристигне влак. Върна се обратно и насочи вниманието си към многобройните гишета за коли под наем, магазинчета и обменни бюра. Наоколо имаше доста хора, особено ако се вземе предвид, че беше Бъдни вечер и наближаваше десет вечерта.

Той се обърна и тръгна към близката тоалетна. Строени в редица, дузината неизползвани писоари блестяха под ярката светлина на луминесцентните лампи. Топлият въздух миришеше на белина. Малоун използва един от писоарите, после насапуниса ръце и изми лицето си. Студсната вода го освежи. Изплакна ръцете си и посегна за хартиена кърпа. Избърса челото и бузите си, попивайки сапунената вода от клепачите си. После отвори очи. В огледалото видя фигурата на мъж, изправен на крачка зад него.

— Кой си ти? — попита Лайън. Гласът му беше гърлен, акцентът по-скоро американски, отколкото на европеец.

— Човек, който с удоволствие би ти пуснал куршум в главата.

Кехлибарените очи мрачни проблеснаха. Ръката потъна в страничния джоб на палтото и се появи обратно с малокалибрен пистолет.

— Жалко, че няма как да стане — изръмжа Лайън. — Хареса ли ти обиколката? Джак Изкормвача с бил доста интересна личност, нали?

— За теб — със сигурност.

— Харесвам жлъчното ти остроумие — усмихна се терористът. — А сега искам да…

В този момент вратата се отвори и в тоалетната влетя момченце, което викаше баща си. Малоун моментално се възползва от ситуацията и десният му лакът се стрелна към ръката с пистолета. Изтрещя оглушителен изстрел. Куршумът се заби в тавана. Малоун полетя напред и силно блъсна противника си. Двамата се стовариха в облицована с мрамор ниша. Лявата му ръка сграбчи китката с оръжието и я изви нагоре.

До слуха му долетя писъкът на момчето, чуха се и други разтревожени гласове. Малоун понечи да забие коляно в корема на Лайън, но онзи усети намеренията му и светкавично се извъртя. После, преценил сложността на ситуацията, хукна към вратата. Малоун го настигна, уви едната си ръка около шията му, а с другата рязко натисна главата му назад. В същия момент получи силен удар с пистолета в челото. Ярко осветеното помещение се люшна пред очите му, хватката му се разхлаби. Лайън се освободи и изчезна през отворената врата.

Малоун понечи да го последва, но изгуби равновесие и се строполи на пода. Замъгленият му поглед все пак успя да различи фигурата на униформения мъж, който се втурна в тоалетната. Разтърка слепоочията си и направи опит да се изправи.

— Оттук току-що избяга въоръжен мъж на средна възраст, червенокос — каза той и в същия миг усети, че стиска нещо между пръстите си. — Лесно ще го откриете…

После сведе очи към предмета в ръцете си. Оказа се къс силикон, оформен като издължен нос. Униформеният объркано го гледаше.

— Маскиран е — поясни Малоун. — Това е част от дегизировката му.

Униформеният изчезна през вратата, а той бавно се изправи и влезе в залата на терминала. Отпред се беше събрала малка тълпа. Появиха се и други униформени служители, сред които различи младия мъж, с когото беше разговарял по-рано.

— Прибра ли торбичката? — пристъпи към него Малоун.

— Последвайте ме.

Две минути по-късно влязоха в малката стая за разпит, която се намираше на гърба на контролно-пропускателния пункт. Торбичката от „Селфриджис“ лежеше на масата с ламиниран плот. Вдигна я, за да провери теглото й. Беше лека. Бръкна вътре и извади втора торбичка, зелена на цвят. В нея бяха увити някакви предмети със странна форма, които тихо подрънкваха. Той постави торбичката на масата и я разтвори. Не се опасяваше от експлозиви, защото Лайън я беше изхвърлил на боклука. С учудване видя как на плота се търкулват четири миниатюрни копия на Айфеловата кула, изработени от метал. Като онези, които се продават на всеки ъгъл в Париж.

— Какво е това, по дяволите? — учудено промълви младият служител.

В главата на Малоун изплува абсолютно същият въпрос.

47

Сейлън Хол

23:40 ч.

Ашби гледаше как Каролайн изучава книгата, която Стефани Нел беше толкова любезна да му предаде. Беше излъгал, че я е получил от Елиза Ларок, която най-сетне отстъпила пред настояванията му и я изпратила по специален куриер през Ламанша.

— Няма никакво съмнение, че е почеркът на Наполеон — развълнувано промълви Каролайн.

— Важно ли е?

— Трябва да е. Разполагаме с абсолютно нова информация, която е много повече от онова, което е успял да събере Поцо ди Борго. Прегледах подробно всичко, което ни е предоставила Елиза Ларок. В него нямаше нищо особено. Ди Борго се е осланял не толкова на историческите факти, колкото на слухове и клюки. Мисля, че омразата към Наполеон му е попречила да открие верния отговор.

Омразата действително може да попречи на преценката, помисли си Ашби. По тази причина той рядко даваше свобода на подобни чувства.

— Става късно, а утре трябва да съм в Париж — каза той.

— Ще ме вземеш ли със себе си?

— Имам заседание на клуба. Освен това е Коледа и магазините ще бъдат затворени.

Прекрасно знаеше, че едно от любимите занимания на Каролайн в Париж е да обикаля скъпите бутици по Авеню Монтен. Обикновено той нямаше нищо против, но утрешният ден щеше да бъде по-специален.

Тя все още държеше разтворената книга за Меровингите в ръцете си.

— Не мога да се отърва от чувството, че разполагаме с всички късчета от мозайката.

Ашби обаче продължаваше да изпитва безпокойство от срещата си с Питър Лайън. Вече беше превел допълнителната сума, изпитвайки ужас дори от мисълта, че може да шикалкави. Все още не можеше да повярва, че южноафриканецът знае всичко за връзките му с американците.

— Убеден съм, че ще успееш да ги сглобиш — рече на глас той.

— Защо имам чувството, че в този момент мислиш само как да ме съблечеш?

— Действително ми минава подобна мисъл — усмихна се той.

— Ще ме вземеш ли утре със себе си?

Доловил дяволития блясък в очите й, Ашби разбра, че няма избор.

— Добре, ще те взема. Но само ако бъда напълно задоволен тази вечер…

— Мисля, че може да се уреди.

Въпреки обещанието, което го накара да потръпне, беше ясно, че умът й продължава да е зает с посланието на Наполеон.

— На латински е — каза тя, свела поглед към книгата. — Откъс от Библията, който описва вечерята на Исус с учениците му на Шабат. Съществуват три варианта — на Лука, на Матей и на Марко. Аз преписах четиринайсетте реда, за да можем да ги прочетем лесно.

ЕТ FACTUM EST EUM IN

SABBATO SECUNDO PRIMO A

BIRE PER SCCETES DISCIPULI AUTEM ILLIRIS COE

PERUNT VELLER SPICAS ET FRINCANTES MANIBUS+MANDU

CABANT QUIDAM AUTEM DE FARISAEIS DI

CEBANT EI ECCE QUIA FACIUNT DISCIPULI TUI SAB

BATIS+QUOD NON LICET RESPONDENS AUTEM INS

SE IXIT AD EOS NUMQUAM HOC

LECISTIS QUOD FECIT DAVID QUANDO

ESURUT IPSE ET QUI CUM EO ERAI+INTROIBOT IN DOMUM

DEI EE PANES PROPOSITIONIS

MANDUCAVIT ЕТ DEDIT ЕТ QUI

CUM ERANT UXIIO QUIBOS NO

N LICEBAT MANDUCARE SI NON SOLIS SACERDOTIBUS

— Текстът е пълен c грешки. Discipuli е изписано c c вместо c g, но аз го поправих в съответствие с оригинала в книгата. Освен това Наполеон напълно е объркал ipse dixit, a uxiio е пълна безсмислица. Ето какво се получи накрая:

„И се случи така, че на втория Шабат той крачеше през една царевична нива. Но неговите ученици започнаха да късат кочаните, да ронят зърното и да го ядат. А фарисеите му казаха: „Спри твоите ученици, защото вършат забранени неща на Шабат“. А той им отговори: „Не знаете ли какво е направил Давид, когато е бил гладен? Той и хората с него са влезли в Божия дом и са се нахранили с нафората, въпреки че това право са имали само свещениците“.

— Много странно, нали? — вдигна глава Каролайн.

— Меко казано — кимна той.

— Този текст не съвпада с нито една от трите библейски версии. Свободно съчинение е. Но има нещо, което ми се струва още по-странно.

Ашби очаквателно я погледна.

— Наполеон не е знаел латински.

Торвалдсен се сбогува с професор Мурад и се оттегли в апартамента си. Наближаваше полунощ, но Париж никога не спеше. Фоайето на „Риц“ кипеше от живот, хората продължаваха да влизат и излизат от многобройните салони на хотела. Едър мъж с мрачно лице седеше на канапето срещу асансьорите на етажа му. Той го познаваше много добре, тъй като от две години насам неговата датска фирма разследваше смъртта на Кай. Обикновено контактуваха по телефона. В момента би трябвало да е в Лондон, за да координира наблюдението върху Ашби.

— Не очаквах да те видя — подхвърли Торвалдсен.

— Току-що долетях от Лондон, където следя отблизо хода на събитията.

Нещо не е наред.

— Ела с мен.

Тръгнаха по пустия коридор.

— Искам да те запозная с някои нови факти. Проследихме Ашби от момента, в който напусна Париж. Прибра се у дома, а няколко часа по-късно излезе. Присъедини се към една туристическа обиколка на местата, където се е подвизавал Джак Изкормвача.

Много странна постъпка за един лондончанин, помисли си Торвалдсен.

— Срещна се с тази жена — добави агентът и му подаде една снимка. — Успяхме да ги хванем в кадър.

Един поглед му беше достатъчен. Стефани Нел. В главата му звънна предупредителен сигнал и той с мъка прикри тревогата си.

— Малоун също беше там.

Какво?! Правилно ли беше чул?

— Малоун?

Човекът кимна и му подаде друга снимка.

— Криеше се в навалицата. Тръгна си веднага след жената.

— Той влезе ли в контакт с Ашби?

— Не. Тръгна след мъжа, който разговаря с Ашби. Решихме да ги оставим на спокойствие, за да не объркаме нещо.

Торвалдсен не хареса изражението на лицето му.

— Има и още нещо, нали?

Следователят кимна.

— Жената на снимката предаде на Ашби някаква книга.

48

Париж, 25 декември

10:30 ч.

Малоун разглеждаше църквата в „Инвалидите“. Централната част беше заобиколена от шест симетрично разположени параклиса, посветени на Дева Мария или на някой римокатолически свещеник, в които почиваха герои от войната. В момента се намираше на седем-осем метра под основното ниво и бавно обикаляше саркофага на Наполеон. Все още не беше позвънил на Гари и се проклинаше за това, но отминалата нощ беше доста тежка.

— Откри ли нещо? — попита отгоре гласът на Стефани.

Беше се надвесила над мраморния парапет и гледаше към него.

— Тук няма скрити места.

Нишите вече бяха проверени с помощта на кучета. Не бе открито нищо. В момента претърсваха „Инвалидите“. Засега без резултат. Но след като Ашби беше казал, че църквата ще бъде обект на нападение, допълнителните проверки не бяха излишни.

В момента Малоун стоеше в началото на тясна галерия, осветена от антични бронзови лампи. Това беше криптата на Наполеон II, крал на Рим, 1811–1832 г. Над гроба на сина се издигаше бяла мраморна статуя на баща му в облекло за коронация, със скиптър и глобус с кръст.

Стефани погледна часовника си.

— Наближава началото на срещата — каза тя. — Тази сграда е чиста, Котън. Което означава, че нещо не е наред.

Снощи, малко след бягството на Питър Лайън, те проникнаха в хангара на летище „Хийтроу“ и огледаха чесната. Машината се оказа регистрирана на името на белгийска корпорация, собственост на несъществуващ чешки концерн. Европол направи опит да открие някакъв жив човек, стоящ зад тези фантоми, но всички адреси се оказаха фиктивни. Самият хангар беше отдаден под наем на същия чешки концерн, който беше платил за три месеца напред.

— Лайън умишлено се конфронтира с мен — каза Малоун. — Искаше да покаже, че знае за нашето участие. Остави ни за спомен миниатюрните Айфелови кули, защото е бил сигурен, че ще се върна да ги взема. Дори не скри очите си зад тъмни очила, да го вземат мътните! Искал е да разберем, че е именно той. Въпросът е дали Ашби знае, че ние знаем.

— Предполагам, че не. В момента се намира на Айфеловата кула. Пристигнал е там преди няколко минути. Ако знаеше нещо, вече щяхме да разберем. Научих, че той не обича да се самоизтъква.

Малоун машинално обмисли възможностите. Торвалдсен го беше търсил три пъти, но той не му бе върнал обажданията. Снощи бе останал в Лондон по простата причина, че не желаеше да отговаря на въпроси, свързани с книгата. Поне засега. По-късно щяха да имат достатъчно време да поговорят за нея. Парижкият клуб се беше събрал на редовно заседание. Айфеловата кула щеше да бъде затворена до един следобед. На първото ниво щяха да бъдат допуснати само членовете на клуба, охраната и обслужващият персонал. Малоун беше наясно, че Стефани беше отказала да вкара в охраната взети назаем агенти от френското контраразузнаване. Вместо тях беше предпочела два чифта очи и уши директно в заседателната зала.

— Предполагам, че Сам и Меган вече са намясто — подхвърли той и успя да улови кимането й.

— Двамата горят от желание…

— Което винаги е проблем.

— Съмнявам се, че ще бъдат в опасност. Ларок е настояла всички без изключение да бъдат проверени за оръжие и подслушвателни устройства.

Малоун бавно огледа чудовищния саркофаг на Наполеон.

— Това нещо дори не е изработено от червен порфир — отбеляза той. — Материалът е финландски кварц.

— Не го казвай на французите — засмя се тя.

Разнесе се мелодичен звън. Той видя как Стефани доближи джиесема до ухото си, изслуша някакво съобщение и прекъсна линията.

— Нов проблем — обяви тя.

Той рязко вдигна глава да я погледне.

— Хенрик е на Айфеловата кула и вече се е настанил в заседателната зала.

Сам беше облечен с късото сако и черните панталони на обслужващия персонал, доставени благодарение на Стефани Нел. Меган също беше пременена в подобна униформа. Двамата бяха част от единайсетте наети служители, които обслужваха залата. В нея имаше само две овални маси със златисти покривки и фин порцелан. Самата зала беше с размери двайсет и пет на петнайсет метра с малка сцена в дъното. В нея спокойно можеха да се поберат двеста гости. По тази причина двете овални маси изглеждаха някак самотни.

Сам подготвяше чашите за кафе и други топли напитки, като едновременно с това следеше поведението на изпускащия пара самовар. Нямаше представа как функционира тази машина, но мястото й беше удобно разположено до вратата, през която влизаха гостите. Вдясно от него се простираше широка остъклена стена, разкриваща прекрасна гледка към Сена и Десния бряг.

Трима възрастни мъже и две жени на средна възраст вече бяха пристигнали, посрещнати от достолепна дама в сив делови костюм.

Елиза Ларок.

Преди няколко часа Стефани Нел му бе показала снимките на седемте членове на клуба и благодарение на тях той разпозна лицата на гостите. Тримата мъже контролираха най-големите кредитни институции на континента, а един от тях беше член на Европейския парламент. Всеки от тях беше платил по двайсет милиона евро, за да участва в тайните операции, които според Стефани вече им бяха донесли незаконни печалби от над сто и четирийсет милиона. Пред очите му в кръв и плът стояха хората, за чието съществуване само беше подозирал.

Той и Меган трябваше да гледат и слушат. Никакви действия, които биха разкрили истинската им самоличност, беше заповядала Стефани.

Приключил със суетнята около кафе машината, Сам се обърна с намерението да потърси друга позиция. В същия момент пристигна следващият гост. Беше облечен като другите — скъп тъмносив костюм, бяла риза и бледожълта вратовръзка.

Хенрик Торвалдсен.

Елиза Ларок посрещна Хенрик Торвалдсен още на входа на залата „Густав Айфел“ и леко стисна протегнатата му ръка.

— Много се радвам, че сте тук — усмихна се тя. — Костюмът ви е изключително елегантен.

— Рядко нося костюми, но реших, че днешният ден е по-специален.

— Благодаря за съобразителността — кимна тя. — Денят наистина е важен.

Той не отделяше поглед от лицето й. Искаше да изглежда максимално заинтересован. Това не му попречи да огледа и пристигналите преди него гости, които се бяха пръснали из залата и тихо разговаряха. Обслужващият персонал се занимаваше с подготовката на обяда и освежителните напитки. Преди много години беше усвоил един много полезен навик: в рамките на две минути след появата сред други хора да определи дали се намира между приятели или врагове.

Поне половината от лицата му бяха познати. Мъже и жени, които бяха широко известни в света на бизнеса и финансите. Двама от тях бяха изненада за него, защото никога не беше допускал, че могат да участват в някакви конспирации. Бяха богати, но не чак от неговия калибър. Логично беше да се включат в някакви схеми за бързи и лесни печалби.

Наблюденията му бяха прекъснати от появата на висок смугъл мъж с посребрена брадичка и блестящи сиви очи.

Ларок се усмихна, стисна ръката му и лекичко го придърпа към тях.

— Искам да ви запозная с един човек.

Обърна се към Торвалдсен и обяви:

— Хенрик, приятно ми е да ви представя лорд Греъм Ашби.

49

Малоун напусна криптата на Наполеон и се заизкачва по мраморното стълбище, украсено в горния край с две бронзови фигури на погребални духове. Единият беше с корона и държеше в ръка везната на правосъдието, а другият имаше меч и глобус. Стефани го чакаше пред олтара с извити колони, напомнящи на олтара на Бернини в катедралата „Свети Петър“.

— По всичко личи, че Хенрик е успял да получи покана за клуба — промърмори тя.

— Той изпълнява мисия. Предполагам, че го разбираш.

— Разбирам го. Но и аз изпълнявам мисия. Предполагам, че ти също го разбираш. Искам Питър Лайън.

Той огледа пустата вътрешност на храма.

— Тази работа не ми харесва. Лайън знае, че сме по следите му. Самолетът на „Хийтроу“ бе безполезен за него още от самото начало.

— Но той знае и друго — ние няма как да разкрием картите си.

Това беше причината, поради която църквата в „Инвалидите“ не беше обкръжена от полиция, а болницата и пансионът не бяха евакуирани. Ултрамодерното хирургическо отделение продължаваше да приема ветерани, а стотина от тях живееха постоянно в сградите около църквата. Още снощи там беше започнало дискретно претърсване за експлозиви. Нищо не издаваше, че в тези постройки може да има проблем. Обявяването на тревога би елиминирало всички шансове за залавянето на Лайън и разкриване на връзката му с Парижкия клуб.

Но задачата се оказа доста трудна за изпълнение. „Инвалидите“ заемаха огромна площ в десетки многоетажни сгради. Твърде много места за поставяне на експлозиви.

Радиостанцията в ръката на Стефани пропука и мъжки глас я повика по име.

— Открихме нещо — обяви той.

— Къде?

— В купола.

— Идваме веднага.

Торвалдсен стисна протегнатата ръка на Ашби и разтегли устни в пресилена усмивка.

— Радвам се да се запозная с вас.

— Аз също. Много съм слушал за вашата фамилия и изпитвам дълбоко възхищение към порцелана ви.

Той прие комплимента с леко кимане. Съзнаваше, че Елиза Ларок го наблюдава отблизо и следи всяка негова реакция. Затова извика на помощ всичките си умения и продължи да играе ролята си.

— Разбрах от Елиза, че желаете да се присъедините към нас — подхвърли Ашби.

— Струва ми се, че начинанието ви заслужава внимание.

— Уверявам ви, че групата е много добра. Все още сме в началото, но тези събирания са изключително полезни.

Торвалдсен отново огледа залата. В нея присъстваха седем членове, включително Ашби и Ларок. Приключили с подготовката на събитието, хората от обслужващия персонал безшумно изчезнаха през вратата в дъното. През остъклената стена нахлуваше ярка слънчева светлина и падаше меко върху червения килим и плюшените мебели.

Ларок призова присъстващите да заемат местата си, а Ашби се отдалечи. Торвалдсен тръгна към близката маса, но не пропусна да отбележи присъствието на младия сервитьор, който подреждаше допълнителни столове пред сцената вдясно. В първия момент си помисли, че е сбъркал, но после внимателно огледа лицето му и разбра, че няма грешка. Беше Сам Колинс.

Малоун и Стефани поеха по студената желязна стълба, която беше вместена в тясното пространство между външната и вътрешната стена. Самият купол представляваше сложна конструкция. Отвътре се виждаше само един от двата реда прозорци. В него беше вграден още един купол, отворен в горната част. Той пропускаше дневна светлина през второ ниво прозорци. Гениалната, наподобяваща гнездо конструкция можеше да се види само отгоре.

Стигнаха до платформата под горния купол, над която се кръстосваха носещите греди — част от тях дървени, а други метални, поставени по-късно. Още една желязна стълба водеше до втората платформа между тях. От нея се стигаше до трета, разположена директно под остъклената горна част на купола. Намираха се близо до най-високата точка на храма, издигаща се на сто метра над земята. На втората платформа ги чакаше един от френските им колеги, който работеше в „Инвалидите“ вече няколко часа.

— Там — подвикна той и посочи нагоре.

Елиза беше доволна. На срещата присъстваха всичките седем членове на клуба, плюс Хенрик Торвалдсен. Всеки от тях си избра място за сядане. Беше настояла да поставят две маси, тъй като не желаеше никой да се чувства притеснен. Самата тя не обичаше да седи натясно, може би защото през целия си съзнателен живот беше живяла сама. Разбира се, това не означаваше пълен отказ от мъжки ласки. Но мисълта, че някой би пожелал да споделя интимните й мисли и желания, я изпълваше с отвращение.

Беше наблюдавала много внимателно реакцията на Торвалдсен при срещата му с Греъм Ашби. И двамата се държаха нормално — като хора, които се срещат за пръв път. Тя погледна часовника си. Време бе да започват. Понечи да привлече вниманието на гостите, но в същия момент Торвалдсен се приближи към нея и тихо попита:

— Четохте ли сутрешното издание на „Паризиен“?

— Купих си го, но нямах време да го прегледам.

— В такъв случай погледнете — каза той и извади от джоба си малка вестникарска изрезка. — От страница дванайсета, горната колона вдясно.

Очите й бързо пробягаха по материала, който съобщаваше за вчерашна кражба от Военния музей, който беше част от Дома на инвалидите. Ставаше въпрос за изчезнал експонат от Наполеоновата зала, която в момента беше затворена за ремонт. Една книга. „Кралството на Меровингите в периода 450–751 г. след Христа“.

Въпросното издание не било особено ценно и по тази причина останало неприбрано. Излагането му в музея се дължало единствено на факта, че било изрично споменато в завещанието на императора. В момента музейните работници извършвали инвентаризация, за да разберат дали липсват и други предмети.

Тя вдигна глава и заби очи в лицето на Торвалдсен.

— Откъде сте сигурен, че това може да ме засяга?

— В замъка ви вече споменах, че съм си направил труда да проуча не само вас, но и него.

В главата й отново се появи вчерашното му предупреждение.

Ако съм прав за него, той ще ви каже, че не е успял да вземе някаква вещ, към която проявявате интерес. Че не е била там или нещо подобно.

Точно това бяха думите, които чу от устата на Греъм Ашби.

50

Малоун се промуши през тесния отвор и стъпи в остъклената част на купола. Посрещна го леденият въздух на слънчевия зимен ден. И главозамайваща гледка във всички посоки. Сена се извиваше като змия на север, до нея се издигаше тъмната грамада на Лувъра. На около три километра на изток се издигаше Айфеловата кула.

Стефани го последва горе. Агентът остана на стълбата. Виждаха се само главата и раменете му.

— Реших да огледам купола лично — поясни той. — Не открих нищо, но останах да изпуша една цигара. И видях това…

Малоун се обърна в посоката, която сочеше показалецът му. Към остъклената външна част на купола беше закрепена синя кутийка с размери десет на десет сантиметра. Той внимателно се обърна към нея, опирайки се на бронзовия парапет. От единия й край стърчеше дълга около трийсет сантиметра жица, която потрепваше на вятъра.

Той се обърна към Стефани и обясни:

— Това е транспондер. Радиомаяк, който трябва да насочи онзи самолет. — Пръстите му сръчно отлепиха кутийката, закрепена към купола със здраво тиксо. — По всяка вероятност се активира от разстояние. Но поставянето й тук изисква доста усилия.

— Едва ли е проблем за Питър Лайън, който е правил и по-трудни неща.

Той се върна, натисна копчето за изключване отстрани на уреда и промърмори:

— Това би трябвало да му усложни задачата. — Подаде кутийката на Стефани и добави: — Вероятно си даваш сметка, че е прекалено лесно…

Тя очевидно беше съгласна.

Малоун пристъпи към парапета от другата страна и се наведе над площада пред южната фасада на църквата. Улиците, които се вливаха в него. бяха почти безлюдни. По Коледа обичайният трафик липсваше. Не се виждаха и полицейски бариери, които биха разтревожили хората на Айфеловата кула, очакващи грандиозния фойерверк.

В следващия момент той забеляза светъл микробус, който се движеше с необичайно висока скорост по Булевард дез Инвалид. Микробусът рязко зави по Авеню дьо Турвил, което беше перпендикулярно на главния вход на църквата. Стефани проследи погледа му. Микробусът намали, зави надясно, напусна уличното платно и заподскача по плитките каменни стъпала към главния вход.

Стефани измъкна радиостанцията си. Преодолял стъпалата, автомобилът пое по пътеката между тревните площи и с разклащане закова пред следващите стълби. Вратата откъм шофьора се отвори. Стефани включи радиостанцията и понечи да обяви тревога, но още преди да отвори уста, един мъж изхвърча от микробуса и хукна към някаква кола, която се появи на улицата. Мъжът скочи вътре и колата рязко потегли. Миг по-късно микробусът се взриви.

— Позволете ми да ви пожелая весела Коледа — изправи се пред присъстващите Елиза. — Много се радвам, че сте тук. Прецених, че тази зала е изключително подходяща за днешната ни среща. Малко различна, но подходяща. Самата кула ще бъде отворена за посещения чак в един по обяд, а дотогава ние ще се радваме на пълно спокойствие. — Направи малка пауза и добави: — Междувременно ще се насладим и на един великолепен обяд.

Беше особено доволна от присъствието на Робърт Мастрояни, който беше изпълнил обещанието си, дадено в самолета.

— Разполагаме с приблизително един час за делови разговори, след което предлагам едно кратко посещение на върха на кулата, още преди появата на тълпите. Рядко се случва човек да се изкачи на Айфеловата кула в компанията на малко хора. Направих необходимото това изкачване да бъде включено в наема.

Предложението беше прието с всеобщо одобрение.

— Освен това имаме честта да посрещнем нашите нови членове — добави Елиза и представи Торвалдсен и Мастрояни.

— Прекрасно е, че се присъединихте към нашата група — обърна се към тях тя. — С вас ставаме осем и според мен това е достатъчно. Някакви възражения?

Никой не се обади.

— Много добре.

Погледът й обходи нетърпеливите лица около масите. Дори Греъм Ашби изглеждаше доволен. Дали наистина я беше излъгал за книгата на Меровингите? Вероятно да.

Бяха успели да поговорят преди появата на останалите и той отново бе повторил, че книгата не е била сред експонатите в залата. Тя го бе изслушала внимателно, опитвайки се да долови и най-леките нюанси. След което бе стигнала до заключението, че този човек или казва истината, или е най-изкусният лъжец на света.

Но книгата бе открадната. Най-големият парижки вестник беше съобщил за кражбата. Откъде Торвалдсен знаеше толкова много? Нима Ашби наистина щеше да се окаже пробив в сигурността? Сега не беше време да търси отговор на тези въпроси. Трябваше да се концентрира върху по-належащи неща.

— Ще започна с една история. Синьор Мастрояни ще ме извини за повторението, защото преди два дни вече я чу. Но за останалите ще бъде полезно да научат какво се е случило с Наполеон по време на престоя му в Египет.

Малоун изскочи навън през разбитата врата, Стефани последва. Микробусът продължаваше да гори в подножието на стълбите. Църквата не беше пострадала, ако не се брояха строшените стъкла на вратите и леките щети на самия вход. Той машинално прецени, че от толкова близко разстояние един претъпкан с експлозиви микробус със сигурност би разрушил цялата южна фасада, да не говорим за близките сгради на болницата и дома за ветерани.

— Беше доста слаба бомбичка — констатира той. — Нещо като фойерверк.

В далечината се разнесе вой на сирени. Полицията и пожарната пътуваха насам. Студеният въздух бързо се затопляше от горящия микробус.

— Възможно ли е нещо да се е повредило? — попита Стефани.

— Не мисля.

Сирените наближаваха. Радиостанцията пропука и Стефани натисна бутона за приемане.

— На Парадния площад има човек-бомба! — съобщи ясен мъжки глас.

Торвалдсен изслуша египетската история, последвана от разяснения на идеята на Наполеон за създаване на Парижки клуб, а накрая и личното мнение на Ларок за съдържанието на четирите папируса. Той не пропусна да отбележи, че тя не спомена за разговора си с него, по време на който беше споделила същата информация. Очевидно искаше той да бъде запазен в тайна. Изрезката от вестника със сигурност й беше направила впечатление. Реакцията й сочеше и нещо друго. Явно Ашби не беше споменал, че е получил книгата благодарение на Стефани и Котън.

Но какъв беше интересът на отдел „Магелан“ към тази история? През нощта и сутринта той няколко пъти се опита да се свърже с Малоун, но никой не вдигаше телефона и не отговаряше на съобщенията му. Стаята в хотел „Риц“ беше останала неизползвана. Агентите му не бяха успели да научат заглавието на книгата, която Стефани беше предала на Ашби, но той беше сигурен, че става въпрос за същото издание, което беше изчезнало от музея.

Нима можеше да бъде друго? Явно Малоун бе имал основателни причини да даде томчето на Стефани, но той нямаше представа какви са те.

Ашби седеше спокойно на мястото си отсреща, очите му внимателно следяха Ларок. Дали останалите мъже и жени в тази зала имаха представа в какво всъщност са се замесили? — запита се Торвалдсен. Той силно се съмняваше, че Елиза Ларок проявява интерес само към незаконните печалби. След двете си срещи с нея остана с впечатлението, че тази жена има ясно очертана мисия — бе твърдо решена да докаже нещо, вероятно наследствените права на семейството си. А може би да пренапише историята? Но при всички случаи беше нещо повече от печеленето на пари. А фактът, че беше събрала Парижкия клуб тук, на Айфеловата кула, и то навръх Коледа, също си имаше причина.

В крайна сметка той реши да забрави за Малоун и да се съсредоточи върху онова, което ставаше в момента.

Малоун и Стефани хукнаха към Парадния площад и не след дълго се озоваха на него. В средата му стоеше млада жена на около трийсет, с дълга тъмна коса. Беше облечена с кадифени панталони и избеляла червена блуза под черното палто. В едната си ръка държеше нещо.

Двама мъже от охраната с пистолети в ръце бяха заели позиция в сянката на отсрещната колонада, непосредствено до скелето над входа на музея. Трети стоеше вляво, под арката с метална решетка, която водеше към северната сграда на „Инвалидите“.

— Какво става, по дяволите? — попита Стефани.

Остъклената врата на музея зад тях се отвори и на площада се появи мъж с бронежилетка, навлечена над униформата на френски полицай.

— Появи се преди няколко минути — докладва той.

— Мислех, че сте претърсили околните сгради — сопнато каза Стефани.

— Тук има хиляди квадратни метра застроена площ, госпожо — отвърна полицаят. — Проверяваме ги с максимална бързина, съобразявайки се с желанието ви да не привличаме излишно внимание. Ако някой е искал да се разминем, едва ли е изпитал особени затруднения.

Човекът беше прав.

— Какво иска тази жена? — попита Стефани.

— Предупредила е нашите хора да се държат на разстояние, защото държи бомба. А аз ви се обадих по радиостанцията.

— Кога се появи? — пожела да узнае Малоун. — Преди да се взриви микробусът пред църквата или след това?

— Малко след това.

— Какво мислиш? — обърна се да го погледне Стефани.

Той напрегнато наблюдаваше жената в средата на площада, която се обърна и започна да оглежда униформените полицаи, които я държаха на мушка от всички страни. Ръката с дистанционното продължаваше да бъде притисната към тялото й.

— Gardez vos distances et baissez les armes! — изкрещя тя.

Дръжте се на разстояние и свалете оръжието, преведе си Малоун.

Никой не се подчини.

— Il se pourrait que la bombe soit a l`hôpital. Ou à l`hospice. Fautil prendre le risque? — добави със заплашителен тон тя. Бомбата може да бъде в болницата или в пансиона. Ще рискувате ли?

— Най-напред претърсихме точно тези сгради — прошепна полицаят до тях. — И двете са чисти.

— Je nе le redirai pas! — изкрещя жената. Няма да повтарям повече.

Малоун си даваше сметка, че французите ще изпълнят онова, което им нареди Стефани, а тя не бе от хората, които лесно могат да бъдат заблудени.

Но все пак…

— Свалете оръжието! — сухо заповяда Стефани.

51

Елиза се насочи към сцената в дъното на залата и хвърли бърз поглед към часовника си. 11:35 ч. Още двайсет и пет минути.

— Скоро ще тръгнем към върха на кулата, но първо искам да чуете предложенията ми за близкото бъдеще. — Те се обърна с лице към гостите. — През последното десетилетие наблюдаваме дълбоки промени на световните финансови пазари. Някога надеждна защита за производителите, днес фючърсните сделки са игра на шанса, при която несъществуващи стоки се продават на нереални цени. Доказателство за това беше цената на петрола, която само преди две-три години надхвърли 150 долара за барел. Тя нямаше никаква връзка с производството, което по същото време бе достигнало безпрецедентно високо равнище. До какво доведе това? Пазарът се сви и цените стремително поеха надолу.

Повечето от гостите приеха думите й с одобрително кимане.

— Главен виновник за това беше Америка — добави тя. — През 1999 и 2000 година там бяха направени законодателни промени, които дадоха зелена светлина на спекулативните сделки. На практика тези промени отмениха закони, приети през трийсетте години на двайсети век, предназначени да предотвратят нов срив на фондовите борси. Но премахването на ограниченията роди проблемите, с които световната икономика се беше сблъсквала през трийсетте години. Последвалата девалвация на световните финансови пазари не би трябвало да е изненада за никого.

Върху лицата на някои от слушателите й се изписа любопитство.

— Елементарно е — поясни тя. — Законите, които поставят алчността и безотговорността над упоритата работа и саможертвата, имат своята цена. — Замълча за момент и добави: — Но те създават и благоприятни шансове.

В залата се възцари тишина.

— Между 26 август и 11 септември 2001 година група тайно действащи спекуланти пуснаха за продажба акции на трийсет и осем компании, чиято цена със сигурност би се сринала при една атака срещу Америка. Въпросната група действаше на борсите в Канада и Германия. В списъка им фигурираха компании като „Юнайтед Еърлайнс“, „Америкън Еърлайнс“, „Боинг“, „Локхийд-Мартин“, Банк ъф Америка, „Морган Стенли“, „Дийн Уитър“, „Мерил Линч“. Обект на натиск в Европа станаха застрахователните компании „Мюних Ре“, „Суис Ре“ и „Акса“. В петък, деня преди нападението срещу Световния търговски център, бяха продадени десет милиона акции на „Мерил Линч“ при нормална дневна продажба от максимум четири милиона. В дните преди нападението беше отчетена необичайна активност при продажбата на акции на „Юнайтед Еърлайнс“ и „Америкън Еърлайнс“. Търговията с акциите на останалите авиокомпании си остана в нормални граници.

— Какво искате да кажете? — поинтересува се един от гостите.

— Само заключението, до което стигна израелската служба за борба с тероризма след подробно разследване на финансовия портфейл на Осама бин Ладен. След нападението на 11 септември неговите печалби възлизат на близо двайсет милиона долара.

Малоун вдигна глава при грохота на хеликоптера, който прелетя ниско над площада. Машината беше „Уестланд Линкс“ на Кралските военновъздушни сили.

— НАТО — лаконично обяви Стефани.

По нейна заповед мъжете, обградили жената в центъра на площада, бяха свалили оръжието.

— Изпълних желанието ви — извика на френски Стефани.

Жената не отговори. Стоеше на двайсетина метра от тях и гледаше към колонадите. Беше напрегната и неспокойна, ръцете й не спираха да се движат.

— Какво искате? — попита Стефани.

Малоун не отделяше поглед от нея. Възползвайки се от секундите, през които тя гледаше встрани от тях, той плъзна ръка под якето си и издърпа беретата, която Стефани му беше дала няколко часа по-рано.

— Тук съм, за да протестирам срещу всички, които ни мразят! — извика на френски жената.

Ръцете й продължаваха да се движат, дистанционното на бомбата подскачаше насам-натам, главата й се въртеше във всички посоки.

— Кои сте вие? — изкрещя Стефани.

Малоун си даваше сметка, че бившата му шефка се придържа към наръчника за подобни ситуации. Ангажирай вниманието на атентатора, бъди търпелив, изчакай подходящия момент.

Очите на жената се спряха върху Стефани.

— Франция трябва да разбере, че не може да ни пренебрегва!

Напрегнат до крайност, Малоун чакаше жената да отклони поглед, както бе направила преди малко.

— Кои сте… — започна Стефани.

Ръката с дистанционното се люшна наляво. Главата й се извърна към колонадата отсреща. Малоун вдигна пистолета и се прицели.

Сам беше намерил убежище зад малкия подиум в залата, след като бе успял да се отдели от останалия персонал. Идеята беше някой от тях да остане вътре, за да чуе какво се говори. Меган направи опит да го направи, но един от колегите я извика и й посочи близката количка за сервиране. Недоволният блясък в очите й му подсказа, че е негов ред, и той се задейства. Всички служители на охраната бяха напуснали залата и бяха заели позиции навън. Никой не можеше да влезе през вратата, която водеше към панорамната тераса, защото тя се намираше на седемдесет метра височина.

Слушайки речта на Елиза Ларок, той веднага разбра за какво става въпрос. Късите продажби на акции се осъществяват, когато някой продава акции, които не са негова собственост с надеждата да ги изкупи обратно по-късно, но вече на по-ниска цена. Идеята е да спечели от очакваното понижение на цената.

Едно доста рисковано начинание. Първо, защото въпросните акции трябва да бъдат взети назаем от собственика им, а после продадени на пазарната им цена. Когато цената им падне, те се изкупуват обратно и се връщат на собственика им, а печалбата остава за посредника. Но в случай че цената не падне, а се повиши, акциите трябва да бъдат изкупени на по-висока цена, което води до загуби. Разбира се, когато посредникът е сигурен, че цената на дадени ценни книжа ще падне и знае кога точно ще стане това, рискът от загуби не съществува. А потенциалната печалба е огромна. Това беше една от финансовите манипулации, за които той и Меган непрекъснато предупреждаваха в своите сайтове.

Разбира се, в Сикрет Сървис се говореше за възможни манипулации от страна на Бин Ладен, но разследванията в тази посока бяха класифицирани и се провеждаха от хора с далеч по-висок ранг от неговия. Може би натискът от страна на шефовете в службата се дължеше именно на предупрежденията му в интернет. А сега, слушайки как Елиза Ларок повтаря публично разсъжденията му, той напълно се убеди в тяхната правота.

За пръв път се оказваше толкова близо до истината.

Ашби слушаше Ларок с неподправен интерес, тъй като започваше да разбира, че става въпрос за мащабен план. Тя му беше възложила да осигури услугите на Питър Лайън, но явно това бе само част от плана.

— Проблемът на Бин Ладен е там, че той не е предвидил две неща — продължи Елиза. — Първо, затварянето на Нюйоркската фондова борса в продължение на цели четири дни след нападението. И второ — съществуването на автоматични процедури за откриване на спекулациите с ценни книжа. Една от тях, наречена „синя проверка“, анализира обемите на търговията и идентифицира потенциалните опасности. Борсовите власти имали достатъчно време да преценят ситуацията през споменатите четири дни. Поне в Америка. Но борсите зад океана продължили да работят и печалбите бързо били реализирани, преди някой да разкрие манипулацията.

Ашби си спомни какво се беше случило непосредствено след атаките на 11 септември. Втората по сила в Германия презастрахователна компания „Мюних Ре“ беше загубила близо два милиарда долара след нападението срещу Световния търговски център от рязкото поевтиняване на акциите й. Един добре информиран посредник би спечелил милиони.

Спомни си и какво се беше случило на други финансови пазари.

Дау Джоунс падна с 14 %, индексът 500 на Стандарт енд Пуърс се срина с 12 %, а Насдак Композит изгуби 16 % от стойността си. Тези стойности се задържаха на финансовите пазари отвъд океана в продължение на седмици след нападението. Собственото му портфолио също понесе тежък удар, което на практика сложи началото на необратим финансов колапс.

Вярно беше и всичко онова, което Ларок спомена за деривативите. Те наистина са хазарт, при който се залагат взети назаем пари. Инвеститори, банки и брокерски къщи залагаха — лихви, чуждестранна валута, акции и други ценни книжа. Неговите финансови анализатори твърдяха, че всеки ден над 800 трилиона евро се търгуват рисково по фондовите борси в света. Сега той започваше да си дава сметка, че от този риск може да се извлече и печалба. Жалко, че по-рано не беше разполагал с тази информация.

Малоун гледаше как погледът на жената се спира върху оръжието му. А после се вдига към него.

— Хайде, направи го! — изкрещя на френски той.

Тя натисна бутона на дистанционното. Нищо. Натисна го отново. Пак нищо. Никаква експлозия. На лицето й се изписа дълбоко смайване.

52

Изправил гръб на стола, Торвалдсен се опитваше да запази самообладание. Жената насреща му най-спокойно обясняваше как един терорист е натрупал печалби от убийството на хиляди невинни хора. Без гняв, без отвращение. Очевидно Елиза Ларок изпитваше истинско възхищение от постиженията на Осама.

Греъм Ашби също изглеждаше впечатлен, но това не беше изненада. Човек без морал като него спокойно можеше да печели от нещастието на другите. Дали изобщо се бе замислил за смъртта на онези седем души в Мексико Сити? Или само бе въздъхнал с облекчение, защото неговите проблеми са били решени? Очевидно не знаеше имената на загиналите, тъй като изобщо не реагира, когато се запозна с него. Никакъв признак, че е чувал името му. Всъщност защо е трябвало да познава жертвите? Или да го е грижа за тях? Армандо Кабрал е получил задачата да разчисти бъркотията и това е било напълно достатъчно за Ашби. Колкото по-малко знае, толкова по-добре.

— Защо никога досега не сме чували за тези неща? — попита Ашби.

— В интернет се носят слухове за тях от години — отвърна Ларок. — А авторитетното френско финансово периодично издание „Лез Еки“ публикува голям материал по темата още през 2007 година. Тя беше подета от няколко американски вестника. Но мои лични познати, които са близки до администрацията във Вашингтон, категорично твърдят, че цялата история е засекретена. Не мога да си представя, че американците очакват потвърждение на тези слухове. Комисията по борсите и ценните книжа официално обяви, че не е имало търговия с използване на вътрешна информация.

— Типично за янките — засмя се Ашби. — Слагат капака и се надяват нещата да бъдат забравени.

— Което се и случи — обади се един от присъстващите.

— Ние можем да се възползваме от всичко това — продължи Ларок. — Лично аз от доста време проучвам възможностите в тази посока.

Малоун свали пистолета. Жената изчезна сред тълпата агенти, които се втурнаха към нея. Не след дълго тя беше извлечена от площада, окована в белезници.

— Как разбра, че блъфира? — обърна се да го погледне Стефани.

— Бомбата пред църквата беше менте. Спокойно биха могли да вдигнат във въздуха цялата сграда, но Лайън е разчитал на дупка в мрежата и се е възползвал от нея. — Той посочи с беретата към дистанционното, което лежеше на паважа. — Това нещо не активира абсолютно нищо.

— А какво щеше да стане, ако беше сбъркал?

— Но не сбърках, нали?

Стефани поклати глава.

— Лайън не ни доведе тук, за да ни убие — добави Малоун. — Той знае, че Ашби играе двойна игра. Доведе ни, защото искаше да сме тук.

— Онази жена нямаше представа какво се случва. По израза на лицето й личеше, че наистина е готова да взриви бомба.

— Глупаци се намират за всичко. Лайън я използва, за да спечели време. Иска да ангажира вниманието ни, за да се подготви.

Айфеловата кула не се виждаше от мястото им във вътрешния двор, заобиколен от четириетажните сгради на „Инвалидите“. Малоун много искаше да разбере какво се случва с Хенрик и Сам, които бяха там. После отново си спомни за предавателя на купола.

— Предполагам, че с изключването на транспондера ние сме дали сигнал за началото на истинската операция — каза той.

Радиостанцията на Стефани пропука.

— Там ли си? — екна плътният глас на президента Дани Даниълс.

На лицето й се изписа изненада.

— Да, сър — отвърна тя.

— Котън с теб ли е?

— Да.

— Реших да осъществя тази връзка лично. Нямаме време за преводи и интерпретации. Следим отблизо събитията в Париж. Мнението ни е, че и двамата сте попаднали в голяма каша. А това, което ще ви кажа, със сигурност ще обърка нещата още повече. Преди шест минути частен самолет се е отклонил от коридора си за кацане на парижкото летище „Бурже“.

Малоун знаеше къде се намира летището — на около десет километра североизточно от града. Дълго време то бе единственото в Париж и бе известно с кацането на Чарлс Линдбърг, прекосил за пръв път Атлантическия океан през 1927 г.

— В момента този самолет лети към вас — добави Даниълс.

Всичко дойде на мястото си.

— Ето за какво е печелил време Лайън — обади се Малоун.

— Какви да бъдат нашите действия? — попита Стефани.

— В момента северно от „Инвалидите“ се приземява хеликоптер на НАТО. Искам ви веднага на борда. Там ще продължим разговора.

Елиза се наслаждаваше на момента. Изражението на лицата на присъстващите, предизвикано от думите й, ясно показваше, че изборът й е бил правилен. Всеки един от тях беше смел, решителен и предприемчив човек, който не се спираше пред нищо.

— Бин Ладен се провали, защото позволи на фанатизма да надделее над здравия разум. Той прояви небрежност, настоявайки на всяка цена да отправи посланието си към света. — Тя поклати глава. — При подобна глупост никой не може да разчита на дългосрочни печалби.

— Аз не искам да убивам хора — обади се Робърт Мастрояни.

— Нито пък аз. Не е и необходимо. Достатъчна е една достоверна заплаха, която да пробуди страховете на обществото. Ние ще действаме само в рамките на такава заплаха.

— Не мислите ли, че светът е достатъчно уплашен? — намеси се друг от присъстващите.

— Разбира се, че е така — кимна тя. — За нас е достатъчно да се възползваме от този страх.

Тя си спомни думите, изречени от майка й преди много години: Най-добрият начин да спечелиш доверието на слушателите е да ги убедиш, че споделяш с тях някоя съкровена тайна.

— Разполагаме с мъдростта на папирусите — добави тя. — Наполеон добре се е възползвал от тях, нищо не пречи и ние да направим същото. Светът е достатъчно изплашен. Заплахата от тероризма е напълно реална. Никой от нас не може да промени това. Въпросът е как да се възползваме от тази реалност.

— Cui bоnо — обади се един от гостите.

— Точно така — усмихна се тя. — Кой има полза? Тази латинска сентенция отговаря напълно на нашето начинание. Задавали ли сте си въпроса кой има полза от тероризма? Заради него се стигна до извънредни мерки за сигурност по летищата и границите. Кой ги контролира? Въздушният трафик и данните за него. Печелят онези, които предлагат тези услуги. Пряко засегнат е и застрахователният бизнес. Милитаризацията на въздушното пространство, земите, водите, океаните и космоса се осъществява с ускорени темпове. Защитните мерки срещу тероризма нямат цена. Бизнесът, свързан с логистичната подкрепа, инженерните и строителните услуги в рамките на войната срещу тероризма, се развива с чудовищни темпове. Войната се води повече от частните предприемачи, отколкото от самата армия. Те трупат нечувани печалби. След 2001 година стойността на акциите на компаниите, които предлагат тези услуги, се е увеличила с до осемстотин процента.

Тя вдигна вежди, на устните й се появи многозначителна усмивка.

— Част от тези успехи са очевидни. Но има и други, не толкова явни начини за трупане на печалби. Ще поговорим за тях след обяда.

— Какво сте намислили? — попита Ашби. — Буквално изгарям от любопитство!

Елиза не се съмняваше в думите му, защото и тя изгаряше от любопитство. Но то беше свързано с друг въпрос: дали Ашби е приятел или враг…

— Нека го обясня по друг начин. През деветдесетте години на миналия век Южна Корея, Тайланд и Индонезия бяха на прага на финансовия колапс. Спаси ги спешната помощ, отпусната от Международния валутен фонд. По онова време нашият приятел Робърт Мастрояни работеше във Фонда и отлично знае за какво става въпрос.

Мастрояни мълчаливо кимна.

— В спасителната операция се включиха ловки инвеститори, които спечелиха купища пари от рухналата икономика на трите държави. Когато разполагаш с точна информация и се намесиш навреме, можеш да спечелиш милиони, дори и на рисковите пазари с деривативи и фючърси. Аз направих някои предварителни изчисления. В момента разполагаме с близо триста милиона евро, от които в рамките на следващите двайсет и четири месеца можем да очакваме възвръщаемост някъде между четири и осем милиарда евро. И това е една консервативна прогноза. Те, естествено, ще бъдат освободени от данъци.

Групата явно хареса прогнозата й. Хората с пари винаги обичат да слушат как могат да натрупат още пари. Или, както някога казваше дядо й: Пари трябва да се правят по всякакъв начин, а после да се харчат, защото възможностите да се спечелят още пари са безкрайни.

— Кой ще ни позволи? — попита един от членовете на групата.

— А кой ще ни спре? — сви рамене Елиза. — Правителствата са неспособни да управляват системата. Малцина разбират проблема, а единици са в състояние да намерят решение. Същевременно широката общественост е в пълно неведение. Вижте какво правят всекидневно нигерийците. Изпращат милиони имейли до нищо неподозиращи хора, предлагайки им огромни печалби от непотърсени средства срещу някаква незначителна административна такса. На тази въдица се хващат безброй наивници. Когато става въпрос за пари, много малко хора са в състояние да разсъждават трезво. Но аз предлагам ние, които сме тук, да мислим с кристална яснота.

— А как ще го направим?

— След обяда ще ви обясня. Засега е достатъчно да знаете, че в момента сме на път да си осигурим източник на финансиране, от който ще потекат милиарди свежи пари. Става въпрос за никому неизвестно богатство, което ще инвестираме за наша обща облага. А сега предлагам да се разходим до върха на кулата и да се насладим на прекрасната гледка.'

Всички станаха.

— Уверявам ви, че няма да съжалявате — добави с усмивка Елиза.

53

Малоун слушаше как турбините „Ролс-Ройс“ задвижват витлата на хеликоптера „Уестланд Линкс“. По време на службата си във Военноморските сили го бяха обучавали да управлява изтребители, но никога не беше управлявал хеликоптер. Машината започна да набира височина, а той се отпусна на удобната седалка в задната част на кабината. Стефани седеше до него. Вниманието му беше привлечено от силно почукване на стъклото, което ги делеше от пилотската кабина. Пилотът докосна слушалките си, а после посочи двата комплекта, окачени на стената. Вторият член на екипажа ги свали и им направи знак да си ги сложат.

— Постъпва кодирано съобщение, предназначено за вас — гръмна в слушалките гласът на пилота.

Малоун извъртя микрофона пред лицето си.

— Дайте да го чуем.

— На линия съм — съобщи мъжки глас след серия от прещраквания.

Президентът Даниълс.

— Ще ни дадете ли подробности за ситуацията? — попита Малоун.

— Самолетът се отклони от курса и пое на север, отдалечавайки се от града. В момента прави завой и се връща обратно. Радиостанцията му е изключена. Искам двамата хубаво да го огледате, преди да го свалим. На другата линия е президентът на Франция, който вече е издал заповед за излитане на изтребителите. В момента целта се намира далеч от населени райони и може да бъде свалена. Но до това ще прибегнем само в краен случай, защото ще се наложи да даваме прекалено много обяснения.

— Сигурен ли сте, че заплахата е реална? — попита Малоун.

— По дяволите, Котън! В нищо не съм сигурен! Но ти си видял с очите си самолета на „Хийтроу“, подготвен от Лайън. Не знам защо останах с чувството, че той е искал да го открием…

— Значи сте запознат със събитията от снощи?

— До последния детайл. Искам го този мръсник! Мои близки приятели загинаха при взривяването на посолството ни в Атина, но те са само малка част от хората, които е избил! Мисля, че е крайно време да му разпишем билета!

Единият от пилотите дръпна плъзгащата се врата и посочи предното стъкло. Малоун се наведе и заоглежда небето. Малки облачета скриваха част от пейзажа долу. Под корпуса на хеликоптера се нижеха предградията на Париж. В далечината се появи малък самолет на сини и жълти ивици. „Чесна Скайхок“, абсолютно същата като онази, която беше в хангара на „Хийтроу“ снощи. Летеше на височина около 1500 метра.

— Скъсете разстоянието! — заповяда на пилота той.

— Видя ли го? — попита Даниълс.

Грохотът на моторите рязко нарасна и хеликоптерът увеличи скоростта си. Металният корпус на самолета блестеше на слънцето.

— Дръжте се зад него, извън полезрението му — разпореди Малоун.

Изписаният с червени цифри регистрационен номер на опашката се виждаше ясно.

— Регистрационният номер на самолета е същият като на онзи на „Хийтроу“ — каза той в микрофона.

— Мислиш ли, че Лайън е вътре? — попита Даниълс.

— Съмнявам се. Той е по-скоро диригент, отколкото член на оркестъра.

— Завива — съобщи пилотът.

Чесната действително започваше плавен завой на изток.

— Къде сме? — попита Малоун.

— Северно от Париж, най-много на шест километра — отвърна пилотът. — При този вектор самолетът се отдалечава от центъра и скоро ще излезе от въздушното пространство над града.

Малоун се опитваше да осмисли случващото се. Много неща не се връзваха, но очевидно бяха подчинени на някакъв общ план.

— Отново завива — докладва пилотът. — Този път поема на запад, извън Париж. Посоката е Версай.

Малоун свали слушалките и отвори междинната врата.

— Засече ли ни?

— Едва ли — отвърна пилотът. — Маневрата е плавна и спокойна.

— Можем ли да го доближим отгоре?

— Да — кимна пилотът. — Стига да не реши да набере височина.

— Направи го.

Лостът за управление се премести в предна позиция и хеликоптерът увеличи скоростта си. Разстоянието до чесната започна да се стопява.

Вторият пилот му направи знак да си сложи шлемофона.

— Отново ви търсят по радиостанцията.

— Какво има? — включи предавателя той.

— Французите искат да го свалят — съобщи Даниълс. — Какво да им кажа?

В същия момент Стефани се вкопчи в ръката му и посочи челното стъкло. Той се обърна точно навреме, за да види как страничната врата на чесната се отваря.

— Какво, по дяволите…

Пилотът скочи от самолета.

Ашби влезе последен в асансьора. Членовете на Парижкия клуб запълниха три остъклени кабини, които щяха да ги отведат на сто и петдесет метра над първата платформа на кулата. Повечето от тях изпитаха лек световъртеж от изкачването между металните греди.

Градът блестеше под яркото слънце. Насочил поглед към реката, Ашби си помисли, че името й е много подходящо. В центъра на Париж реката прави три остри завоя.

Булевардите, които я пресичат или вървят успоредно с нея, бяха необичайно пусти на Коледа. В далечината се издигаше силуетът на „Нотър Дам“ над множество църковни куполи, поцинковани покриви и гора от комини. Ашби зърна остъклените бетонни кули на квартала Ла Дефанс и авенютата му с високи сгради. Металната конструкция на кулата беше накичена с осветителни тела, които нощем я правеха забележима отвсякъде.

Той погледна часовника си.

11:43 ч.

Още малко.

Малоун наблюдаваше разтварянето на парашута, който се напълни с въздух и бързо се понесе встрани и надолу. Чесната продължаваше да лети на запад, поддържайки същата височина и скорост. Под нея се простираха полета, гори и селца, пресечени от многобройни пътища. Типична картина за околностите на големия град.

— Приближи се, за да го огледам по-добре — заповяда на пилота той.

Хеликоптерът увеличи скоростта си. Малоун зае позиция край страничното стъкло и напрегна взор към едномоторния самолет.

— В кабината няма никой — обяви в микрофона той.

Ситуацията никак не му харесваше.

— Имате ли бинокъл? — обърна се към втория пилот той.

Младият мъж бързо му го подаде и той го вдигна пред очите си.

— Дай още малко напред.

Пилотът изпълни заповедта. Хеликоптерът леко задмина малкия самолет. В окулярите се появи вътрешността на кабината. Двете кресла отпред бяха празни, но лостът за управление се движеше сякаш от невидима ръка. На пилотската седалка имаше нещо, но слънцето му пречеше да го разгледа. Съседната седалка също беше заета от някакви пакети.

— Този самолет пренася нещо — свали бинокъла Малоун. — Не мога да кажа какво е, но количеството е доста голямо.

Крилата на чесната се наведоха, навлизайки в плавен завой на юг, сякаш някой управляваше самолета.

— Каква е оценката ти, Котън? — обади се Даниълс.

Малоун не беше сигурен. Нямаше съмнение, че някой ги манипулира, но той смяташе, че този самолет ще сложи точка на всичко. И все пак…

— Това не е наш проблем — отвърна в микрофона той.

— Стефани? — попита Даниълс.

— Аз съм на същото мнение.

Добре, че тя приема преценката ми, каза си Малоун. Въпреки че изражението на лицето й сочеше точно обратното.

— Къде тогава е нашият проблем? — настоя президентът.

Малоун реши да се довери на предчувствията си.

— Поискайте от френския въздушен контрол да сканира района. Трябва да знаем местоположението на всеки самолет във въздуха.

— Задръж така.

Елиза излезе от асансьора и стъпи на малката площадка на върха, издигаща се на седемдесет и пет етажа над земята.

— Малко е страшничко да сме тук сами, без обичайните туристи — подхвърли на гостите си тя. — Обикновено площадката е претъпкана с народ.

Тя посочи металните стъпала, които водеха към самия връх.

— Да вървим, а?

Остана да гледа как групата започва да се катери нагоре. Ашби се изправи до нея. Тя изчака отдалечаването на последния от гостите и се обърна да го погледне.

— Ще се случи ли?

— Разбира се — кимна той. — Точно след петнайсет минути.

54

Малоун не сваляше очи от чесната и бързо забеляза новата промяна в курса й. Машината зави още по на юг, сякаш търсеше нещо.

— Изтребителят тук ли е? — попита в микрофона той, без да е сигурен дали има някой насреща.

— На позиция е — отговори Даниълс.

Решението беше взето светкавично.

— Нека го свалят, докато все още е възможно. Отдолу са само ниви, но градът бързо се приближава.

Заблъска с юмрук по стъклото към пилотската кабина.

— Назад! Бързо!

— Заповедта е дадена — обади се в слушалките Даниълс.

Торвалдсен стъпи на площадката и вдъхна студения декемврийски въздух. Никога не се беше качвал на Айфеловата кула. Нямаше конкретни причини. Преди години Лизет беше проявила желание да дойдат, но работата му попречи. Ще го направим следващото лято, обеща й той. Но следващото лято дойде и си замина, както още много лета след това. После Лизет се разболя и почина. Кай беше идвал тук няколко пъти и обичаше да му разказва за прекрасната гледка, която, както можеше да се увери в момента, действително беше зашеметяваща. Прикрепената към парапета табела информираше, че при ясно време оттук се вижда на разстояние шейсет километра.

А днес времето беше ясно. Един от онези искрящи зимни дни със синьо небе без нито едно облаче. Той беше доволен, че е облякъл най-дебелото си палто, към което беше добавил шал и ръкавици. Но френската зима не бе сурова като датската.

Париж винаги го беше обърквал, но така и не бе успял да го впечатли. На практика мнението му за този град напълно съвпадаше с репликата на Джон Траволта от „Криминале“, която гласеше: Там нещата са същите като тук, но малко по-различни. Двамата с Джеспър бяха гледали филма преди няколко години, бяха заинтригувани от сюжета, но в крайна сметка бяха отвратени от насилието. Доскоро той възприемаше насилието единствено като средство за самозащита. Вероятно по тази причина застреля Амандо Кабрал и въоръжения му съучастник без никакви угризения. А това го безпокоеше. Малоун беше прав. Не може да се убиват хора просто ей така.

Но в момента, отправил поглед към Греъм Ашби, който стоеше в мразовития въздух близо до Елиза Ларок, той бавно осъзна, че убийството на този човек ще му достави наслада. Странно как светът му беше попаднал в плен на омразата. Напомни си, че трябва мисли за приятни неща. Лицето му не биваше да издава мислите му. Беше стигнал дотук. Сега трябваше да сложи точка.

Ашби знаеше какво очаква Елиза Ларок — малък, натоварен с експлозиви самолет да се стовари върху църквата, издигаща се в южния край на „Инвалидите“. Един грандиозен спектакъл.

Идеята много се хареса на фанатиците, които проявиха желание да поемат отговорността. Обстановката наподобяваше тази от 11 септември, но в по-малък мащаб и най-главното — без човешки жертви. Това беше причината, поради която избраха Коледа, когато „Инвалидите“ и църквата бяха затворени. Едновременно с акцията в Париж щяха да бъдат нападнати още два обекта с национално значение — Аквитанският музей в Бордо и Дворецът на папите в Авиньон, също затворени за празниците. Символични актове, нищо повече.

Докато обикаляха площадката, наслаждавайки са на промените в панорамата, той забеляза горящ автомобил пред църквата на „Инвалидите“. Около него бяха спрели няколко пожарни, полицейски коли и линейки. Част от гостите също го видяха. В забележките, които си размениха, липсваше тревога. Ситуацията изглеждаше под контрол. Пожарът със сигурност имаше отношение към действията на Лайън, но Ашби нямаше никаква представа за плановете на южноафриканеца. Той не сподели подробности по планираната операция, а и Ашби нямаше желание да ги чуе. Единственото му условие беше нещата да се случат точно по пладне. Погледна часовника си. Вече беше време.

Ларок поведе гостите на панорамна обиколка, но той умишлено изостана от групата. Отбеляза, че тя започна от гледката към северната част на града, а после се насочи към платформата, гледаща на запад. В момента, в който групата зави към южната страна на площадката, той бързо се насочи към изхода, който водеше към остъклената тераса. Премина през него, плъзна вратата обратно на мястото й и щракна ключалката в долната част. Мистър Гилдхол си беше направил труда да огледа двете панорамни тераси и беше открил, че вратите към тях се залостват с резета, ключовете от които се съхраняваха от охраната на кулата. Но не и днес.

Ларок беше уредила площадката на върха да остане на разположение на клуба за цял час. Тя щеше да бъде освободена в един без двайсет, петнайсетина минути преди отварянето на касите, намиращи се на двеста седемдесет и пет метра по-надолу.

Той бързо се спусна по четиринайсетте метални стъпала и прекоси площадката към източната страна. Ларок и групата все още бяха в южната част и оглеждаха забележителностите. Ашби изкачи стъпалата към втората стъклена врата и безшумно я затвори, щраквайки ключалката в долната й част.

Парижкият клуб остана в капана под върха на Айфеловата кула. Ашби слезе обратно, влезе в един от асансьорите и натисна бутона за спускане.

— Получих информацията — екна в слушалките гласът на Даниълс. — В момента във въздушното пространство над Париж има шест самолета. Четири от тях са пътнически и приближават за кацане на „Орли“ и „Шарл дьо Гол“. Два са частни. — Президентът замълча за момент и добави: — И двата със странно поведение.

— Уточнете — обади се Стефани.

— Единият не отговаря на радиосигналите. Другият е с включена радиостанция, но се държи различно от обявените намерения.

— Предполагам, че и двата летят насам — отгатна продължението Малоун.

— Единият от югоизток, а другият — от югозапад. Върху втория осъществяваме визуално наблюдение. Моделът е „Бийчкрафт“.

Малоун потропа на преградата.

— Карай на югоизток! — заповяда на пилота той.

— Сигурен ли си? — попита Даниълс.

— Сигурен е — отвърна вместо него Стефани.

Вдясно, на около осем километра от хеликоптера, избухна оранжев пламък.

Чесната беше унищожена.

— Току-що ми съобщиха, че първият самолет е изчезнал от радарите.

— Обзалагам се, че и той е чесна — отвърна Малоун. — Пътува на югоизток, тоест към нас.

— Прав си, Котън. Току-що получих образ. Същите цветове на корпуса като онзи, който току-що беше свален.

— Това е целта, която пази Лайън.

— Ще имаш и друг проблем — добави след кратка пауза президентът.

— Нека отгатна — въздъхна Малоун. — Няма да можем да го свалим, защото лети над града.

— Така е. Мръсникът е предвидил всичко.

До слуха на Елиза долетя далечен гръм откъм обратната страна на кулата. В момента тя стоеше на южната част на площадка, от която се разкриваше гледка към Марсово поле. От двете страни на някогашната парадна зона се издигаха частни домове и луксозни жилищни блокове, покрай които минаваха широки булеварди.

Бърз поглед наляво я увери, че позлатеният купол на „Инвалидите“ все още е на мястото си. Беше озадачена от грохота, тъй като до дълго планираното събитие все още оставаха няколко минути. Ашби я беше информирал, че самолетът ще се появи от север, ще направи завой над Сена и ще се насочи към църковния купол, следвайки сигналите на радиомаяка, поставен там преди няколко дни. Пълните резервоари и огромното количество експлозиви на борда щяха да предизвикат опустошителна експлозия. А тя и останалите членове на клуба щяха да я наблюдават от почти триста метра височина.

— А сега нека се прехвърлим на източната страна за последен поглед към другата част на града — предложи тя.

Групата покорно се насочи към завоя. Нарочно беше организирала нещата така, че панорамната обиколка да завърши на източната страна, с гледка към „Инвалидите“.

— Някой да е виждал лорд Ашби? — внезапно попита тя, спря и се огледа.

Няколко глави се поклатиха в знак на отрицание.

— Ще отида да го потърся — обади се Торвалдсен.

Хеликоптерът „Уестланд Линкс“ се носеше с пълна скорост към чесната. Малоун беше залепен за страничното прозорче.

— Завой на единайсет! — заповяда той. — Приближи се!

Машината направи плавен завой и бързо настигна едномоторния самолет. Малоун вдигна бинокъла пред очите си. Двете седалки в пилотската кабина бяха празни, а лостът за управление се движеше сам, също както в предишния самолет. Останалата част от кабината беше пълна с увити във вестници пакети.

— Същата работа — съобщи той и свали бинокъла. — Лети на автопилот. Но този път нещата са сериозни. Лайън е планирал нещата така, че да не можем да решим проблема. — Той погледна надолу, към улиците и сградите под тях, които се простираха на километри. — Нямаме кой знае какъв избор.

— Край на посланията, а? — обади се Стефани.

— Направил е каквото трябва, за да ни затрудни максимално.

Очите му се спряха на барабана с тънко стоманено въже и спасителната макара, прикрепена към корпуса на хеликоптера.

— Имате ли ремъци за онова нещо? — обърна се към втория пилот той.

Мъжът кимна.

— Дайте ги.

— Какво си намислил? — погледна го Стефани.

— Някой трябва да влезе в самолета под нас.

— А как ще го направиш?

— С внимателно спускане — посочи макарата той.

— Не мога да ти позволя!

— Да имаш по-добра идея?

— Не, но тук командвам аз — отвърна тя. — Забрави за тази лудост!

— Котън е прав — прозвуча гласът на президента в слушалките им. — Не можем да свалим самолета, следователно някой трябва да поеме управлението му.

— Нали искаше помощта ми? — обърна се към Стефани той. — Тогава ме остави да ти я дам!

В погледа й се четеше безмълвен въпрос. Нима е нужно всичко това?

— Няма друг начин.

Тя кимна в знак на съгласие.

Малоун свали слушалките и облече пилотския гащеризон, който му подаде вторият пилот. Дръпна ципа чак до гърлото си, след което се зае с предпазните колани, които образуваха нещо като люлка. Вторият пилот провери здравината им с няколко резки подръпвания.

— Вятърът е силен и здравата ще те разлюлее на въжето — предупреди той. — Пилотът ще се снижи максимално, за да намали люлеенето.

След тези думи мъжът му помогна да затегне коланите на парашута.

— Радвам се, че все пак проявяваш някакъв здрав разум — извика Стефани сред грохота на двигателите.

— Не се безпокой, правил съм го и преди.

— Хич не те бива в лъжите! — остро отвърна тя.

Той нахлупи вълнената шапка и със задоволство установи, че тя покрива по-голямата част от лицето му. За миг изпита чувството, че прилича на банков обирджия, а след това си сложи авиаторските очила с жълти стъкла.

Вторият пилот вдигна ръка, за да покаже, че всичко е готово. Малоун кимна. Страничната врата се плъзна назад, леден въздух нахлу в кабината. Той си сложи подплатените ръкавици и чу как стоманеното въже щракна, когато се закачи за ремъците. Преброи до пет и направи крачка в бездната под себе си.

55

Торвалдсен направи пълен кръг от северната до западната част на площадката. На витрината вдясно бяха изложени восъчните фигури на Густав Айфел и Томас Едисон, „потънали“ в оживен разговор сред декорите на някогашния кабинет на прочутия инженер. Тишината се нарушаваше единствено от тихото свирене на вятъра.

Ашби не се виждаше никъде. Торвалдсен направи още няколко крачки, после изведнъж се закова на място. Стъклената врата на изхода беше затворена. Но той много добре помнеше, че беше останала отворена след изкачването на групата. Пристъпи към нея и натисна бравата. Беше заключена. Може би някой от обслужващия персонал я бе заключил, помисли си той. Но защо? Кулата щеше да бъде отворена за посетители след броени минути. Нямаше смисъл да се заключва една от двете врати, които водеха до най-горната площадка.

Обърна се и тръгна към другата врата, която се намираше в източната част. Но и тя се оказа заключена. До ушите му достигна гласът на Елиза Ларок, която очевидно се беше вживяла в ролята на екскурзовод.

— На около три километра оттук можете да видите Дома на инвалидите. Там е саркофагът на Наполеон. Изглежда, на площада има някаква суматоха.

Торвалдсен напрегна взор. Пред църквата гореше някакво превозно средство, заобиколено от пожарни и полицейски автомобили. Други коли блокираха достъпа до площада. Дали това имаше някаква връзка със заключените врати? — запита се той. Понякога съвпаденията не са никакви съвпадения.

— Мадам Ларок — подвикна той, опитвайки се да привлече вниманието й.

Тя се обърна.

— И двете врати са заключени.

— Как е възможно? — учуди се тя.

Той реши да й отговори по друг начин.

— Имам и друга тревожна новина.

В очите й се появи безпокойство.

— Лорд Ашби е изчезнал.

Останал на първата площадка, Сам се питаше какво се случва на двеста седемдесет и пет метра над главата му. След като гостите поеха към върха на кулата, той незабелязано се присъедини към персонала и се включи в приготовлението на официалния обяд.

— Какво става? — прошепна Меган, докато двамата подреждаха чиниите и сребърните прибори на една от масите.

— Тези хора кроят нещо голямо — шепнешком отвърна той.

— Няма ли да ме осветлиш?

— Не сега. Достатъчно е да знаеш, че сме били прави.

Масите бяха готови. Ноздрите на Сам потрепнаха от апетитната миризма на задушени зеленчуци и телешко печено. Беше гладен, но сега не беше време за ядене. Зае се да подрежда столовете.

— Вече половин час са горе — отбеляза Меган.

Трима от охраната наблюдаваха работата на помощния персонал. Сам си даваше сметка, че не може да остане в залата. Беше забелязал реакцията на Торвалдсен, когато го видя сред персонала. Вероятно се бе запитал какво става, тъй като по изрично настояване на Стефани възрастният датчанин не беше уведомен за присъствието на американците. Сам беше доста озадачен, но си премълча. Стигнал до заключението, че е крайно време да престане да спори с началниците си.

Главният стюард даде знак на всички да напуснат залата. Сам и Меган излязоха през главния вход като всички останали. Наредено им бе да чакат в съседния ресторант, откъдето щяха да ги повикат да почистят след обяда. Той вдигна глава към дебелите релси, боядисани в сиво-кафяво. Отгоре бавно се спускаше асансьор. Меган също го видя. Забавиха крачка и спряха край предпазния парапет на няколко крачки от входа на ресторанта. Другите членове на персонала бързаха да се скрият на топло.

Асансьорът спря на тяхната площадка. Вратата му се отваряше от другата страна на площадката, така че той и Меган бяха извън полезрението на пътуващите. Сам си даде сметка, че разполагат с броени секунди, преди да привлекат вниманието на главния стюард или на охраната, заела позиция от двете страни на входа на залата. На площадката се появи Греъм Ашби. Сам. Високата му фигура бързо изчезна надолу по стълбите.

— Май се е разбързал — отбеляза Меган.

— Тръгвай след него, но гледай да не те хванат! — внезапно заповяда Сам.

— Защо? — изненадано го погледна тя.

— Просто го направи!

Нямаше време за спорове и Сам се приготви за действие.

— A ти къде отиваш? — подвикна след него Меган.

— Качвам се на върха.

Малоун изобщо не чу затръшването на вратата на хеликоптера над главата си, но усети как макарата започва да се развива. Прилепил ръце към тялото си, той полетя надолу с изпънати крака. Усещането за пропадане беше омекотено от стоманеното въже. Само след няколко метра прогнозата на втория пилот се сбъдна и тялото му започна да се люшка на вятъра. Чесната летеше на двайсетина метра под него. Макарата продължаваше да се развива и той бавно се спускаше към крилото. Леденият въздух хапеше лицето му. Пилотският гащеризон и шапката предлагаха някаква защита, но носът му замръзна и зъбите му започнаха да тракат.

Краката му докоснаха крилото. Корпусът на чесната леко се наклони, но бързо се стабилизира. Малоун внимателно се оттласна и махна с ръка да отпуснат въжето. Това му позволи да започне маневра към вратата на пилотската кабина.

Миг по-късно равновесието му беше нарушено от порив на ледения вятър. Тялото му се люшна. Той се хвана с две ръце за стоманеното въже и успя да се насочи обратно към самолета. После отново направи знак да отпуснат макарата.

Чесната беше модел „Скайхок“ с крила в горната част на корпуса. Елероните бяха монтирани отгоре на фюзелажа, свързани с диагонални стоманени въжета. За да влезе в кабината, той трябваше да се плъзне под крилото. Направи знак на пилота да намали скоростта на хеликоптера, за да може да се спусне още малко. Човекът интуитивно разбра какво се иска от него и изпълни маневрата по изключително прецизен начин. Тялото на Малоун се изравни с илюминаторите и той надникна във вътрешността на кабината.

Задните седалки бяха демонтирани и цялото пространство беше запълнено с увити във вестник пакети.

Вятърът го люшна, сухият въздух проникна под очилата му. Малоун махна да го спуснат още малко и пръстите му се вкопчиха в задкрилките. Краката му потърсиха опора в колесника, тялото му се плъзна под крилото. Тежестта му наруши аеродинамиката, задкрилките и елероните автоматично се задействаха. Въжето продължаваше да се развива, образувайки нещо като широка примка под самолета. После спря. Явно вторият пилот беше разбрал, че липсва тяга.

Малоун притисна лице в стъклото на страничното прозорче и напрегна очи.

На пасажерската седалка лежеше малка сива кутийка. От нея излизаха кабели, които чезнеха под арматурното табло. Отново насочи вниманието си към пакетите отзад. Няколко от тях лежаха непосредствено зад облегалките на пилотските кресла, опаковката им беше разкъсана. Отдолу се виждаха солидни блокчета с виолетов цвят.

Пластичен експлозив, най-вероятно С-83. С изключителна мощност на детонацията.

Трябваше му време, за да реши как да проникне в кабината. Но в следващата секунда видя, че въжето започва да се прибира. Екипажът явно беше решил да го изтегли, а позицията под крилото не му позволяваше да им направи знак да спрат. Вече не можеше да мисли за връщане. Миг преди въжето да го изтегли от укритието, той щракна предпазителя на кръста си и освободената кука продължи пътя си нагоре. Той вкопчи едната си ръка в задкрилките, а с другата посегна към резето. Вратичката се отвори. Проблемът беше в ъгъла. Позицията му беше малко по-напред от вратата, чиито панти бяха на сантиметри от лицето му. Но самата тя се отваряше напред. Въздушната струя на витлото работеше срещу него, притискайки вратата към рамката.

Пръстите на лявата му ръка се вкопчиха във външния ръб, а дясната остана вкопчена в задкрилките. Периферното му зрение улови очертанията на хеликоптера, който се снижаваше за по-добра видимост. Успя да отвори вратата срещу вятъра, но се оказа, че пантите й позволяват да се разтвори само на деветдесет градуса. Отворът беше твърде малък, за да успее да се промуши вътре.

Оставаше само един начин. Малоун сграбчи дръжката на вратата с две ръце. Тялото му се люшна напред в момента, в който течението натисна вратата. Парашутът му се блъсна в корпуса, а гърбът му се оказа заклещен на долния ръб. Но ръцете му останаха вкопчени в дръжката. Бавно и с цената на огромни усилия десният му крак се прехвърли през ръба, после тялото му се сви на кълбо и се претърколи в кабината. За късмет пилотската седалка беше издърпана максимално назад. Той затръшна вратата и изпусна въздишка на облекчение.

Щурвалът продължаваше ритмичното си движение наляво и надясно.

Индикаторът за посоката на движение на арматурното табло показваше, че самолетът продължава да лети на северозапад. Управлението явно се осъществяваше от снабден с подробна летателна карта джипиес, свързан с автопилота. Но след кратък оглед на инструментите пред себе си Малоун установи, че автопилотът е изключен. Странно. Много странно.

Някакво движение вляво го накара да извърне глава. Хеликоптерът беше заел позиция само на метър-два от края на крилото. На стъклото на пасажерската кабина беше залепен лист с едро изписани цифри. До него Стефани докосваше шлемофона на главата си, а след това сочеше цифрите. Той разбра. Радиостанцията на чесната беше отдясно на арматурното табло. Включи я и бързо набра честотата, изписана на листа. После смъкна вълнената шапка от главата си и си сложи слушалките.

— Този самолет е претъпкан с експлозиви.

— Точно това исках да чуя — мрачно отвърна Стефани.

— Дайте да го приземим — обади се президентът Даниълс.

— Автопилотът е изключен, но…

В този момент чесната изведнъж се люшна надясно. Това не беше корекция, а пълна промяна в курса. Щурвалът зае крайно предно положение, после се върна обратно. Педалите работеха сами, а лостът за управление предприе маневра за стръмно набиране на височина.

След още един остър завой джипиесът показа промяна на курса в западна посока. Височината на полета достигна 2700 метра, а скоростта се закова малко над сто възела.

— Какво става? — попита Стефани.

— Това нещо е изключително интелигентно — изръмжа Малоун. — Току-що направи завой на шейсет градуса.

— Французите са изчислили курса ти, Котън — обади се Даниълс. — Летиш право към „Инвалидите“.

Не, не е вярно, поклати глава Малоун. Французите нещо бъркат. Припомняйки си какво беше изпаднало от онази пазарска торбичка снощи, той вече беше открил крайната дестинация. Наведе се и се взря през предното стъкло. В далечината смътно се очертаваше истинската мишена.

— Целта изобщо не е „Инвалидите“ — процеди през зъби той. — Този самолет се насочва към Айфеловата кула.

56

Елиза се приближи до вратата и натисна бравата. През дебелото стъкло се виждаше резето, сложено от вътрешната страна. Това не можеше да е случайно.

— От другата страна е същото — каза Торвалдсен.

Тя не хареса интонацията, с която бяха изречени тези думи. Очевидно датчанинът не беше изненадан. Иззад ъгъла се появи един от членовете на клуба.

— Друг изход няма, а аз не виждам телефон или нещо подобно — съобщи той.

Тя вдигна глава и откри решението на проблема, кацнало високо горе, на мачтата над предпазните решетки. Окото на охранителната камера беше обърнато в тяхна посока.

— Някой със сигурност обслужва тези камери. Трябва просто да привлечем вниманието му.

— Страхувам се, че няма да е толкова лесно — поклати глава Торвалдсен.

Тя се обърна да го погледне, макар че вече се досещаше за какво става въпрос.

— Лорд Ашби едва ли е пропуснал този факт. До появата на човек от охраната тук горе ще минат няколко минути. Каквото има да става, ще се случи много скоро.

Малоун усети как самолетът започва да губи височина. Очите му се заковаха на висотомера. Стрелката премина обозначението за две хиляди метра и продължи надолу.

— Какво по дяволите…

Спускането спря на 1500 метра.

— Предлагам изтребителите да се насочат насам — рече в микрофона той. — По всяка вероятност ще се наложи самолетът да бъде свален. — Погледна надолу към застроените квартали, прорязани от оживени улици. — Аз ще направя всичко възможно да променя курса му.

— Докладваха ми, че след по-малко от три минути ще имаш ескорт — прозвуча гласът на Даниълс.

— Нали свалянето над гъсто заселени райони не влизаше в плановете?

— Французите имат малко по-особено отношение към Айфеловата кула. И изобщо не им пука за…

— За мен?

— Ти го каза.

Малоун протегна ръка към сивата кутийка на съседната седалка и започна да я оглежда. Някакво електронно устройство, което приличаше на лаптоп без капак. Липсваха каквито и да било ключове или бутони. Подхвърли го обратно, хвана кабела с две ръце и го изтръгна от арматурното табло. Блесна искра, после самолетът рязко се наклони надясно, а след това наляво.

Малоун захвърли кабела и сграбчи щурвала. Краката му потърсиха педалите. Но елероните почти не помръднаха и самолетът продължи по курса си на северозапад.

— Какво стана? — обади се Стефани.

— Убих му мозъка, ама май има още. Това нещо продължава по курса си, а контролните уреди не действат.

Той отново хвана лоста за управление и се опита да завие наляво. Самолетът се разтърси, сякаш недоволен от подадената команда. Моторът издаде скърцащ звук, а витлото видимо промени оборотите си. Беше летял на достатъчно едномоторници и знаеше, че промяната в звука на двигателя предвещава проблеми.

После носът внезапно се вирна нагоре и машината започна да набира височина. На 2400 метра корпусът отново зае хоризонтално положение. Това никак не му хареса. Скоростта се променяше по непредвидим начин, контролните уреди сякаш бяха полудели. Всеки момент можеше да спре и да започне да пада. Това беше последното нещо, от което се нуждаеше в момента — да изгуби тяга и да се насочи към оживения град с няколкостотин килограма експлозиви на борда.

Той погледна през стъклото. При сегашната скорост и посока на движение до кулата оставаха не повече от две минути.

— Къде е изтребителят? — попита в микрофона той.

— Погледни вдясно — отвърна Стефани.

На метри от крилото летеше прехващан „Торнадо“ с аеродинамично прибрани крила. Под корпуса му проблеснаха две ракети въздух-въздух.

— Имате ли връзка с него?

— Чака заповедите ни.

— Кажете му да слезе по-ниско и да бъде готов.

„Торнадото“ бързо изостана назад и Малоун отново насочи вниманието си към контролните уреди.

— Разкарайте се заедно с хеликоптера — заповяда на Стефани той, здраво стисна лоста за управление и промърмори: — Добре, красавецо. Това ще ти причини далеч по-голяма болка, отколкото очакваш.

Торвалдсен огледа небето над града. Греъм Ашби се беше постарал да щракне капана за целия Парижки клуб. На изток полицията и пожарникарите все още се бореха с пожара пред „Инвалидите“.

Той заобиколи мачтата, излезе на югоизточната тераса и ги видя.

След едномоторния самолет летеше военен хеликоптер, а малко зад тях набираше височина изтребител.

Трите машини бяха достатъчно близо, за да предизвикат тревогата му.

В следващия миг хеликоптерът се отклони, оставяйки достатъчно пространство за едномоторника със силно клатещи се крила.

Зад гърба му прозвучаха стъпките на останалите, включително и на Ларок.

— Съдбата ни се приближава — обяви той и посочи самолетите.

Елиза Ларок вдигна глава към ясното небе. Малкият самолет се спускаше, светлият кръг на витлото сочеше право към площадката. Зад него слънцето за миг се отрази в нещо метално. Изтребител.

— По всичко личи, че някой прави опит да се справи с проблема — спокойно отбеляза Торвалдсен, давайки си ясна сметка, че свалянето на самолет над центъра на Париж е напълно изключено.

Какво ли ни е подготвила съдбата? — запита се той.

Малоун натисна щурвала наляво и с изненада установи, че трябва да използва цялата тежест на тялото си, за да го задържи в това положение. Някаква невидима сила се бореше да го върне обратно. Беше се надявал, че металната кутийка е свързана с управлението на самолета, но вече му стана ясно, че „Скайхок“ се контролира от другаде. Машината отказваше да се подчини на командите му и продължаваше да поддържа предварително зададения й курс.

Започна да натиска педалите с надеждата, че може да осъществи някакъв контрол, но всичко беше напразно. Вече виждаше с просто око, че мишената е Айфеловата кула. По всяка вероятност там беше монтирано устройство, което неотразимо привличаше самолета — също както в „Инвалидите“.

— Кажи на „Торнадото“ да активира ракетите — заповяда в микрофона той. — И разкарай по-надалеч хеликоптера!

— Няма да взривя този самолет с теб! — отсече Стефани.

— Не знаех, че толкова много ме обичаш.

— Долу има хиляди хора.

Той се усмихна. Точно тези думи беше очаквал. После изведнъж му хрумна нещо. След като електрониката отказва да се подчини на физически команди, може би ще трябва да я излъже по друг начин.

Протегна ръка към един от червените бутони на таблото и изключи двигателя.

Перката направи няколко оборота по инерция и замря.

— Какво правиш, по дяволите? — прозвуча в ушите му гласът на Стефани.

— Реших да прекъсна кръвоснабдяването на мозъка.

— Мислиш, че по този начин ще изключиш компютрите?

— Ако не стане, значи имаме сериозен проблем.

Сведе поглед към кафяво-сивата лента на Сена долу.

Самолетът бързо губеше височина. Висотомерът показваше 1500 метра.

— Май висим на косъм — процеди през зъби Малоун.

Сам изскочи от асансьора на последната площадка. На закритата площадка нямаше никой. Той реши да действа максимално предпазливо. В случай че бе сбъркал за Ашби, щеше да се наложи да дава невъзможни обяснения. Рискуваше да бъде разкрит, но нещо му подсказваше, че трябва да поеме риска. Започна да се озърта и да оглежда хоризонта във всички посоки. И видя самолет, който бързо се приближаваше. Зад него летеше военен хеликоптер.

По дяволите предпазливостта! Обърна се и хукна нагоре по железните стъпала, които водеха до най-горната площадка. Стъклената врата беше заключена. Очите му бързо откриха секретното резе в долната й част. Без ключ нямаше как да я отвори. Хукна обратно, вземайки металните стъпала по три наведнъж. Втората врата също се оказа заключена. Безпомощно заблъска с юмруци по дебелото стъкло. Хенрик беше там. А той не можеше да направи нищо.

Елиза забеляза спирането на перката. Самолетът започна да губи височина. Намираше се на не повече от километър от кулата и продължаваше да лети право към нея.

— Този пилот е луд! — възкликна един от членовете на клуба.

— Това все още не е ясно — спокойно отвърна Торвалдсен.

Тя беше впечатлена от самообладанието на датчанина, който въпреки сериозността на ситуацията изглеждаше абсолютно спокоен.

— Какво става тук? — попита Робърт Мастрояни, обръщайки се към нея. — Аз се включих в клуба със съвсем други идеи.

Торвалдсен се обърна към италианеца, огледа разтревоженото му лице и кротко отвърна:

— По всяка вероятност всички ще умрем.

Малоун продължаваше да се бори с лостовете за управление.

— Хайде, включи двигателя! — разтревожено настоя Стефани.

— Опитвам се.

Протегна ръка и натисна червения бутон. Моторът изпращя, но отказа да запали. Продължаваше да губи височина. Острият връх на Айфеловата кула беше на малко повече от километър.

Опита пак и този път успя. Моторът се разтърси и издаде оглушителен рев. Перката се завъртя, скоростта бързо нарасна. Без да дава време на електрониката да реагира, Малоун отвори дроселите докрай и натисна щурвала. Понесен от вятъра, самолетът описа плавен завой и профуча на броени метри от кулата. Малоун ясно видя хората, които стояха на най-горната площадка и сочеха към него.

57

В мига, в който зърна стремително приближаващия се самолет, Сам заряза заключената врата, спусна се по металните стъпала и хукна към южната страна на закритата площадка. Самолетът профуча на няколко метра от него, следван от военен хеликоптер. Вратата на асансьора се отвори и на площадката изскочи група униформени мъже. Единият от тях беше началникът на охраната, с когото вече беше разговарял.

— Вратите за горната площадка са заключени — извика той. — Трябва ни ключ.

Торвалдсен напрегна взор към кабината на чесната, която профуча покрай кулата. Един миг му беше достатъчен, за да види лицето на пилота.

Котън Малоун.

— Овладях управлението — докладва Малоун.

Машината продължаваше да набира височина и той изравни на 1000 метра.

— Разминахме се на косъм.

— Меко казано — обади се Стефани. — Сега вече управлението реагира, така ли?

— Трябва ми летище.

— Търсим.

Той не искаше да рискува с приземяване на „Орли“ или „Шарл дьо Гол“.

— Открийте някоя по-малка писта наблизо. Какво има по пътя ми?

— Само след няколко километра ще напуснеш чертите на града. Веднага ще видиш горичка и тресавище. Можеш да кацнеш в Кретей, Лани и Турнан.

— Колко има до откритите ниви и пасища?

— Трийсет километра.

Той погледна датчика за горивото. Стрелката сочеше петдесет литра, а резервоарът беше почти пълен. Организаторът на операцията очевидно се беше погрижил да има максимално количество гориво, за да се подсили ефектът на пластичния експлозив.

— Намери ми място за кацане — рече в микрофона той. — Трябва да приземя самолета.

— В Еври, на петдесет километра оттук, има частна писта. Изолирана, без нищо наоколо. В момента ги предупреждаваме да разчистят района. Как се държи самолетът?

— Като укротена жена.

— Иска ти се, а?

Моторът внезапно кихна и спря. Перката направи няколко оборота по инерция и замря. После стартерът изръмжа и двигателят отново забоботи. Беше се включил сам, без чужда помощ. Щурвалът се откъсна от ръцете му и самолетът навлезе в остър десен завой. Моторът изрева на пълни обороти, задкрилките се спуснаха. Явно някой се опитваше да възстанови контрол над машината.

— Какво става? — попита Стефани.

— Предполагам, че това нещо се обиди на пренебрежителната ми забележка. Явно си има свой мозък.

Тялото му политна от острия ляв завой. По всяка вероятност електрониката беше объркана, а приемникът се опитваше да открие сигнала, който насочваше самолета към Айфеловата кула. Чесната започна да набира височина, но няколко секунди по-късно спря. Корпусът се тресеше като необуздан кон. Щурвалът вибрираше, педалите на лоста за управление потъваха и изскачаха обратно.

— Така няма да стане — промърмори Малоун. — Кажи на онзи изтребител да се приготви за стрелба. Ще издигна този сандък на максимална височина, а после ще скоча. Кажи на пилота да ми даде малко време, преди да изстреля ракетата.

За пръв път от началото на радиоконтактите между тях Стефани не възрази. Той насочи носа нагоре, прибра задкрилките и натисна лоста с цялата тежест на тялото си. Чесната беше принудена да набира височина. Моторът започна да вие като на автомобил, преодоляващ голяма стръмнина.

Очите му се заковаха на висотомера.

1200, 1500, 2000 метра.

Ушите му писнаха. Малоун реши да скочи от 2500 метра и освободи лоста за управление в момента, в който стрелката докосна делението. Изчака самолетът да се върне в хоризонтално положение, свали слушалките и нахлупи вълнената шапка. Следващите няколко минути не обещаваха нищо приятно.

Той освободи резето и бутна вратата. Леден въздух нахлу в кабината. Без да чака неизбежния страх, Малоун се претърколи навън. Не забрави да се оттласне с крака, за да се отдалечи от корпуса на самолета.

Беше скачал с парашут само два пъти през живота си. Веднъж в авиошколата, а втори път преди година в Синай. Но помнеше указанията на инструктора, свързани с напускането на самолета. Извиваш гръб, разперваш ръце и крака, не позволяваш на тялото да се търкаля. Липсата на висотомер го принуди да брои. Парашутът трябваше да се разтвори някъде на 2000 метра. Дясната му ръка потърси въженцето на гърдите. Никога не изчаквай повече от необходимото, предупреждаваше инструкторът. В продължение на един безкраен миг сърцето му спря, защото не можеше да напипа въженцето. После пръстите му се увиха около халката.

Погледна нагоре. Чесната продължаваше хаотичния си полет, напразно търсейки мишената. Моторът виеше на високи обороти, корпусът се тресеше. Времето сякаш спря. Под него се разгъваше странен зимен колаж от ливади и ниви. Вдясно мярна хеликоптера, който явно следеше падането му. Преброи до десет и издърпа халката.

Елиза чу стъпки и се обърна. На площадката изскочиха униформени мъже.

— Някакви проблеми? — подвикна на френски един от тях.

— Всички сме добре — отвърна тя. — Какво става?

— Някой е заключил вратите, които водят към тази площадка. А преди малко един малък самолет се размина на метри от кулата.

Това потвърждаваше думите на Торвалдсен. Тя се обърна и потърси с очи датчанина.

Той стоеше край парапета с ръце в джобовете и гледаше на юг, където самолетът се беше превърнал в огнено кълбо. Пилотът бе успял да скочи миг преди експлозията, парашутът му бавно се носеше в небето. Над него се въртеше хеликоптер. Нещо не беше наред. Нещо далеч по-сериозно от предателството на Греъм Ашби.

Парашутът се разтвори и Малоун вдигна глава да огледа въжетата. Воят на вятъра бе заменен от мекото пропукване на купола, изпънат от нахлуващия въздух. Все още беше на голяма височина, може би две хиляди метра. Но това вече нямаше значение, защото парашутът на гърба му се беше отворил и той плавно се спускаше към земята. Успя да зърне бялата следа на ракетата, изстреляна от изтребителя. Миг по-късно месната се взриви, превръщайки се в ярко огнено кълбо. Силната експлозия потвърди подозренията му. Проблемът наистина се оказа този самолет.

„Торнадото“ се стрелна над главата му и изчезна. Хеликоптерът остана да следи спускането му на около километър встрани. Малоун направи опит да избере най-подходящото място за приземяване и дръпна въжетата. Белият правоъгълник над главата му се подчини, скоростта на падане леко се увеличи. Трийсет секунди по-късно краката му докоснаха разораната нива, тялото му се претърколи. В ноздрите му нахлу миризмата на влажна пръст, но това беше без значение. Беше жив.

Торвалдсен следеше с поглед белия парашут, спускащ се към земята. Вече нямаше нужда да се преструва, тъй като Ашби беше разкрил истинската си същност. Както и Малоун. Току-що приключилият инцидент показваше намесата на цели правителства. Което означаваше, че Малоун работи за Стефани, за французите или и за двете страни едновременно.

Едно предателство, което нямаше да остане ненаказано.