Парите не са всичко…

Втора глава

Юнският следобед беше горещ и задушен. Клеър влезе в кабинета си и видя, че Барнс се е настанил вътре и играе барбут в компанията на дребно и жилаво човече с умни и пъргави като на невестулка очи.

Тя се връщаше от общината, където бе ходила да вземе някои материали във връзка с благотворителната кампания за хората с ниски доходи, спонсорирана от „Кларион“.

Никак не й стана приятно, че Барнс е избрал точно нейния кабинет за комарджийските си занимания.

— Не можете да останете тук — рече тя, свали шапката си и разкошната й черна коса се разпиля по раменете. — Имам работа.

— О, ангелче, здравей! — поздрави я Барнс и посегна към заровете. На месестото му лице се появи леко притеснена усмивка. — Не очаквах да се върнеш толкова скоро…

Тя хвърли хладен поглед към партньора му.

— Изведи приятеля си оттук, Ал — рече. — Идете да играете някъде другаде.

— Не се познавате с Тимсън, нали? — в скоропоговорка изрече Барнс. — Тими, това е госпожица Ръсел. САМАТА госпожица Ръсел! Страшно е готина, особено когато човек я опознае добре. Аз още не съм приключил с този процес, но вече имам известни впечатления…

Тимсън я погледна с уважение, но тя не хареса стъкления блясък в очите му.

— Много ми е приятно, госпожице Ръсел — усмихна се мазно той. — Редовно чета вашата рубрика и мисля, че е страхотна!

Барнс нахлупи шапката над очите си и се изкиска:

— Кога се научи да четеш, стари конекрадецо? — попита той. — Не го слушай, Клеър, той е женено дърто магаре и има две деца!

— Тук сбърка, приятелю — рече Тимсън, опитвайки една игрива усмивка.

— Извинявай. Исках да кажа, че имаш две съпруги и едно дете, за което никоя от тях не подозира.

Усмивката на Тимсън стана малко обидена. — Той е голям шегаджия, госпожице Ръсел. Не вярвате на приказките му, нали?

— Не вярвам — потвърди Клеър и нетърпеливо потропа с обувката си по пода. — Не вярвам и нито дума от това, което пише. А сега ще ви помоля да се преместите някъде другаде за малката си игра, господа!

— Ама разбира се! — разбърза се Тимсън. — Моля за извинение, не знаех, че това е вашият кабинет.

— Чакай малко — спря го Барнс. — Тя е готина, ама не чак толкова. Остави я на мен. — Обърна се към Клеър и я потупа по ръката: — Не ставай лоша, ангелче. Не заставай между мен и шанса да изкарам някой долар, знаеш какво значи за мен това! А пък й само в твоя кабинет има вентилатор.

— Май имаш и други причини да настояваш — изгледа го Клеър. — Но къде да работя аз?

— Все работиш, все работиш… Дай си малко почивка — промърмори Барнс. — Освен това Тими е важна клечка… Знаеш ли, че се занимава с покупко-продажба на недвижими имоти? Може доста да навреди на това градче…

— Недвижими имоти ли? — попита Клеър и хвърли един остър поглед към Тимсън. — Да не би да искате да купувате земя тук?

Човечето се почеса по носа и отвърна, без да я гледа в очите:

— Още не знам… Може би ще се замисля, ако получа изгодни оферти… Земята винаги е добра сделка, но специално във Феървю тя трябва да е изключително евтина, за да проявя интерес…

— Обикновен лешояд, Клеър — намигна й Барнс. — Чака някой здравата да се накисне и едва тогава се появява на сцената. Познаваш тая порода…

На лицето на Клеър се появи презрително изражение.

— Ако наистина работите по този начин, във Феървю ще откриете доста имоти за продаване — рече. — Но едва ли ще спечелите кой знае какво…

— Страхувам се, че Барнс ме представя в доста лоша светлина — пусна в ход кривата си усмивка Тимсън. — Аз съм обикновен бизнесмен и не мога да давам воля на чувствата си. От друга страна, всеки има право на мнение… — Сви рамене и добави: — Значи сделките с недвижима собственост тук не са изгодни, така ли?

— След пет години Феървю ще бъде просто още един от многото мъртви градове на Средния Запад — отвърна Клеър. — Пред вас се откриват неограничени възможности в случай, че сте решили да инвестирате в бъдеща пустиня. Продавачи има в изобилие.

— Не допускате ли, че двете фабрики могат отново да заработят? Виждал съм подобни неща, госпожице Ръсел. Виждал съм и истински чудеса — как замиращи градчета изведнъж си стъпват на краката… И тогава купената на безценица земя носи милиони…

Барнс погледна Клеър и се усмихна:

— Виждаш какво прави киното от обикновените бизнесмени, нали?

Клеър изпитателно гледаше към Тимсън. Изтече цяла минута, преди да отмести поглед и да каже:

— Мисля да си поговоря със Сам… Освен това не искам да ти развалям играта, Ал. Вече съм убедена, че ще измъкнеш куп пари от господин Тимсън.

Тимсън я изчака да излезе и се обърна към Барнс:

— Май ми казаха, че съм глупак, а? — Очите му бяха потъмнели от гняв.

— Не й обръщай внимание — запелтечи Барнс. — Тя така си говори. Хайде, излизай, и без това загубихме достатъчно време!

Клеър влезе в кабинета на Сам Тренч и затвори вратата с крак. После се насочи към огромното, отрупано с бумаги бюро, което заемаше две трети от помещението.

Сам вдигна поглед от това, което четеше. Беше съсухрено старче с рядка бяла косица и изненадващо сини проницателни очи. Остави писалката, облегна се назад и сложи малките си ръчички върху плота на бюрото.

Клеър се настани на ръба и кръстоса дългите си крака. После погледна Сам и му се усмихна. Харесваше прямите и откровени хора, а Сам беше точно такъв.

— Искам много неща, но сега няма да те занимавам с тях — рече. — Отговори ми само на един въпрос, Самюел — какво знаеш за странната птица на име Тимсън?

— Тимсън ли? — втренчи се в нея Сам. — Че какво трябва да знам за него? — Ръката му потъна в джоба на панталоните, измъкна оттам смачкана носна кърпичка и я допря до лъскавия връх на носа си. — И не ме наричай Самюел, не обичам!

— Нищо не знаеш за него, така ли?

— Знам, че е от Бентънвил — насочи пръст в гърдите й Сам. — И това ми стига!

— Мислиш ли, че ще купи земя във Феървю?

— Може и да купи — примигна насреща й Сам. — Това, разбира се, би било пълна глупост, но нека ти напомня, че светът е пълен с глупаци. Така че може и да купи… — Прибра кърпичката и остро изстреля: — Защо питаш?

— Не ми прилича ма глупак — замислено отвърна Клеър. — За да инвестира пари във Феървю, трябва да знае нещо, което ние не знаем… И просто се питам какво може да бъде то…

— Не започвай да фантазираш — предупреди я Сам. — Може би нищо няма да купи, а просто е дошъл да се поогледа. Нека му предоставим тази възможност…

— Тревожа се за Пиндърс Енд — промълви след кратка пауза Клеър.

— Какъв е проблемът там?

— Благотворителната програма изобщо не върви. Хил каза, че имало някаква засечка…

— Странно, много странно — ококори се Сам. — Наистина ли така каза Хил?

— Не със същите думи — отвърна Клеър. — Според него благотворителната програма по отношение на Пиндърс Енд временно е прибрана в чекмеджето…

— Но нали я приеха на общо събрание? — учуди се Сам. — Какво е наложило тази промяна? Трябва да поговоря с нето.

— Нищо няма да постигнеш. Аз вече говорих с него, при това толкова дълго, че устата ме заболя. Предполагам, че няма да искаш да напиша уводна статия на тази тема, нали?

— Не! — решително тръсна глава Сам. — Не си знаеш силата, когато тръгнеш на кръстоносен поход, драга… Наистина е така!

— Страхувах се, че ще кажеш нещо подобно — въздъхна Клеър. — От страниците на „Кларион“ полъхва страх, Сам! И ти отлично го знаеш!

— Не ми трябва храброст — отвърна Сам. — От умиращия никой не очаква храброст. По-добре да му дадем успокоително сиропче… Иди да си починеш, драга. Изглеждащ ми уморена… Довечера сигурно няма да дойдеш у дома на вечеря, нали?

— Имам среща — поклати глава Клеър. — Ще я отложим за друг път.

— Нещо криеш от мен — рече той и в очите му се появи закачлив блясък. — Да не си влюбена?

— Кой, аз?! — изсмя се малко пресилено Клеър. — Не, Сам, нали знаеш, че съм омъжена за професията си!

— И аз твърдях това няколко дни преди да се оженя — отвърна Сам. — Кой е той, Клеър?

— Един млад мъж на име Питър Калън — промълви Клеър и засрамено погледна към прозореца. Сам се усмихна на притеснението й и зачака. — Запознахме се преди няколко месеца и мисля, че наистина го харесвам… Вечеряме заедно един-два пъти в седмицата… понякога му позволявам да ме целуне… Сега доволен ли си?

— Харесваш ли го?

— Нали току-що ти го казах? Ако мислиш, че… Не, още не…

— Щастлива ли си?

— Да, много… Трябва да тръгвам, Сам… Значи няма да пишем за Пиндърс Енд, така ли?

— Остави тая работа на мен — отвърна Сам и записа нещо в бележника си, после вдигна глава и я проследи как се отдалечава към вратата. — Внимавай с този младеж, Клеър!

— Ако трябва да внимавам само с него, едва ли ще сбъркам някъде — засмя се тя и затвори вратата зад гърба си.