Парите не са всичко…

Двадесет и четвърта глава

Хари Дюк се събуди от миризмата на храна. Надигна се до седнало положение, примигна и се втренчи в негъра, който внимателно го разтърсваше.

— Закуската, шефе. Казахте, че я искате рано…

Хари Дюк се прозя и спусна крака на пода. Чувстваше се зле.

— Донеси ми едно питие, ако обичаш — промърмори той и с недоумение погледна големия къс месо, заобиколен с пържени картофи. — Аз ли поръчах всичко това? Сигурно съм бил луд!

Негърът се насочи към сауната за бутилката уиски, а Хари Дюк стана и влезе под душа. Водата го освежи, а след чашата уиски вече се чувстваше съвсем добре. Седна зад масата и започна да се храни.

— Събуди ли се господня Келс? — попита той.

— Да, шефе — кимна негърът. — Всеки момент ще дойде.

След малко на прага се появи Келс с подпухнало от съня лице. Видя чинията пред Хари Дюк и се намръщи.

— Господи, това стига и за най-здравия стомах на света! — промърмори той. — Как можеш да ядеш пържоли в пет часа сутринта?

— Донеси му и на него — обърна се към негъра Дюк. — Днес едва ли ще има време да хапне…

— Кафе и нищо друго! — отсече Келс.

— Не бъди глупак — посъветва го Дюк и намаза с горчица едър къс месо. — Имаме достатъчно работа и едва ли ще ти бъде до ядене…

— Ще му уредя нещо — ухили се негърът и излезе.

— Каква ще бъде първата стъпка? — попита Келс и погледна лицето си в стенното огледало.

— Отиваме да вземем Калън — отвърна Дюк. — Тъкмо ще разберем дали се е появила Клеър…

— Клеър? — озадачено го погледна Келс. — В момента, в който си отвориш устата, на сцената се появява ново действащо лице! Коя е тя?

— Клеър Ръсел от „Кларион“. Изчезнала е снощи, малко преди да открият тялото на Белман. Случайно да си я виждал? Искала е да разговаря с него…

— Значи тя е била онази мадама! — стовари юмрук върху масата Келс. — Сега нещата се изясняват! Видях я да излиза с Шулц, точно когато отивах на работа.

— С Шулц? — попита Дюк и изтърва ножа. — Бил е там, така ли?

— Сигурно той е видял сметката на Белман! — развълнувано викна Келс. — Господи, какъв съм глупак! Водеше мадамата за ръка, спомена нещо от сорта, че не се чувствала добре… А тя едва стоеше на крака, имах чувството, че всеки момент ще припадне.

Хари Дюк скочи на крака.

— Как може да си такава овца! — ревна той. — Можехме да го пипнем още снощи! Хайде мърдай, нямаме дори минута за губене!

— Ами моята закуска? — разтревожено го погледна Келс.

— Забрави я! — изръмжа Дюк и забързано започна да се облича. — Трябва да пипнем Шулц и то веднага!

Келс изтича в сауната за дрехите си, а Дюк набра номера на Питър. Никой не отговори и той ядосано тръсна слушалката. После се пресегна и натика в устата си последното късче месо в чинията.

— Тъпчеш се, а? — с огорчение рече Келс, изправил се на вратата вече напълно облечен. — И хич не ти пука за мен!

— Хайде! — нетърпеливо отвърна Хари. — Не е време да мислим за стомаха ти!

На прага се сблъскаха с негъра, който носеше пълен поднос. Келс грабна парче шунка от чинията, притисна го между две препечени филии с масло и изтича на улицата след Хари Дюк.

Негърът зяпна подире им, очите му щяха да изскочат от смайване.

Хари Дюк натисна газта до края и колата зафуча по пустите улици. Келс до него усилено дъвчеше.

— Не мога да разбера къде, по дяволите, изчезна Питър — промърмори раздразнено Дюк. — Май не трябваше да го оставям без надзор!

Келс безразлично изсумтя.

— Ще се появи — промърмори той, натика в устата си последните остатъци от сандвича и избърса пръсти в палтото си. — Не се тревожи за него.

— Къде ти е колата? — рязко попита Дюк.

— Какво?

— Колата ти, глупако! Едно нещо с колела, движи се с бензин!

— В гаража зад „Шез Пари“ — озадачено промърмори Келс. — Защо?

Дюк натисна педала и свърна вдясно по улицата, успоредна на главната.

— Току-що ми хрумна нещо — обясни той. — Искам да вземеш колата си и веднага да тръгнеш за Пиндърс Енд. Ще обясниш на Кейси как стоят нещата и ще му кажеш да си отваря очите. Ще бъда по-спокоен, ако и ти си край него. — Натисна спирачката и колата се закова пред „Шез Пари“. — О’кей?

— Няма проблеми — кимна Келс и слезе на тротоара. — Само онзи да не вземе да гърми по мен!

Дюк си спомни за ябълковата ракия, пресегна се към задната седалка и натика шишето в ръката му.

— Покажи му това и той ще разбере, че си от нашите!

После рязко потегли, а Келс повъртя бутилката в ръце, след което решително я надигна.

След пет минути бясно каране Дюк стигна до къщата на Шулц. Нямаше никакво време за разузнаване на ситуацията, затова спря направо пред входа и хукна по пътечката.

Вратата беше заключена, но той изобщо не се поколеба. Вдигна крак и ритникът му я изкърти от пантите. Профуча през входното антре, дясната му ръка разкопча сакото и хвана дръжката на пистолета. Лицето му застина в напрегната гримаса, очите му мрачно блестяха.

Влетя в хола и рязко се закова на място. Стената беше сплескана с кръв. Сякаш някой със силно кръвотечение се беше опирал на нея.

Не можеше да се помръдне, сърцето му бясно блъскаше. Едва сега си даде сметка какво означава за него Клеър. Беше я видял едва два пъти през последните четирийсет и осем часа, беше успял да се скара с нея и да я изхвърли от мислите си. Но сега, впил безумен поглед в окървавената стена, той изведнъж разбра, че ако това е нейната кръв, животът му от днес нататък ще изгуби всякакъв смисъл и ще се превърне в истинско мъчение.

Това прозрение го разтърси като електрически ток, имаше чувството, че едва сега са свалили превръзката от очите му. Превръзка, която беше носил цял живот…

Не искаше да влиза в къщата, за да открие трупа й. Не искаше дори да си представи, че този кошмар може да се превърне в истина.

Продължаваше да стои като закован на прага, лицето му изгуби голяма част от своята решителност. Изведнъж по пътеката отвън се разнесоха забързани стъпки, някой се изправи на вратата, до ушите му достигна най-милият глас на света.

— О, Хари…

Светкавично се обърна, не можеше да повярва на слуха си.

Но тя беше там, на прага. Слънцето позлатяваше косите й, големите й очи бяха леко присвити от ярката светлина, но дори отдалеч личеше, че се изпълват с облекчение.

Той се отърси от шока, прекрачи през разбитата врата и я взе в прегръдките си. Тя смаяно вдигна глава, но той се наведе и впи устни в нейните. Ръцете му я притискаха здраво, времето сякаш спря.

Отначало Клеър понечи да се отдръпне, но прегръдката му беше желязна. После усети как нещо вътре в нея започва да се топи, секунди по-късно вече й се искаше тази прегръдка да продължи вечно. Притисна се към него с цялото си тяло, устните й пламенно отвърнаха на целувката му.

Той рязко я отблъсна от себе си и тръсна глава. Сякаш искаше да забрави някакъв кошмар.

— Мислех, че нещо ти се е случило — промълви Дюк, без да я изпуска от обятията си. — Нещо ужасно…

Тя не беше в състояние да говори. Просто стоеше и го гледаше.

После мозъкът му отново, проработи. Спомнил си за кървавите петна по стената, той я пусна и каза:

— Почакай ме тук, няма да се бавя.

Влезе в дневната и се натъкна на Питър Калън. Беше се отпуснал в един стол с окървавена риза, от устата му се проточваше дълга червена ивица. Уплашеният му поглед бе закован в тавана, една муха спокойно се разхождаше по очите му.

Дюк не помръдваше. Не изпитваше нищо. Нито шок, нито уплаха. Това не беше онзи Питър Калън, когото познаваше. Това беше просто един труп, който изглеждаше ужасно. Приятелят му Питър Калън все още беше жив, все още, се тревожеше за нещата, които го интересуваха, все още го гледаше топло и насмешливо му казваше, че е прекалено див за този цивилизован свят…

После в стаята влезе Клеър.

Дюк късно се сети да я спре, затова просто се приближи, прегърна я през рамото и я притисна до себе си. Ясно усети как тялото и се разтърсва от неудържими конвулсии, стана му зле.

Не попита дали е мъртъв. Това ясно се виждаше. Вкопчена в Хари Дюк, тя остана безмълвна и сякаш заслушана в живота, които беше водила с Питър Калън. Живот, който се пръскаше на късове и бавно чезнеше в небитието…

— Изведи ме оттук — прошепна най-сетне тя и обви ръце около шията му. Той я вдигна на ръце и я занесе до колата си Беше му приятно да усеща тежестта на тялото й в ръцете си, лекото докосване на буйната й коса до бузата си.

Настани я внимателно на седалката и прошепна:

— Трябва да свърша някои неща… Ще ме почакаш, нали?

Втурна се обратно в къщата и започна да изследва стаите една по една. Не очакваше да открие нещо и наистина стана така. Върна се в хола и се изправи пред трупа на Питър Калън.

Беше застрелян от упор, това ясно личеше от прогорената риза около дупката на гърдите му. Други следи липсваха. Това трябва да е работа на Шулц, помисли си Дюк. Питър някак е разбрал, че дебелият е пипнал Клеър и е дошъл да я освободи. Вероятно не е носил оръжие и Шулц лесно се е отървал от него.

Протегна ръка и докосна хладната кожа на приятеля си.

— Ще го пипна! — тихо каза той. — Ще го пипна и ще си плати!

Завари Клеър така, както я беше оставил. Вдървена на седалката, с вперени напред невиждащи очи.

— Едно момиче, Лорели… — прошепна тя, усетила го да сяда до нея. — И едно момче Джо… Познаваш ли ги?

— Разбира се — кимна Дюк, — но сега не бива да се тревожиш от нищо…

— Те са в беда! — повиши глас Клеър. — Затова тръгнах да те търся! Лорели ме изпрати. Затворени са в къщата, в която се намира офиса ти… Поне една дузина главорези също са там… Хората на Корис.

— Хич не ми пука! — отвърна Дюк и нахлупи шапката над очите си. — Това е просто една банда тъпаци. Кажи какво мога да направя за теб, къде да те откарам?

— Не говори така! — извърна се рязко тя. — Те ми помогнаха да избягам, сега и ние трябва да им помогнем!

— Добре, ще видя какво може да се направи — отвърна Дюк и рязко подкара към казиното.

Наложи си да не мисли за Клеър и съсредоточи цялото си внимание върху Шулц. Запита се къде може да е изчезнал и как ще го открие. Пръстите му се стегнаха около волана. Където и да е, няма да му се изплъзне! После си даде смета, че Клеър му говори нещо, хвърли бегъл поглед към пребледнялото й напрегнато лице и неволно се запита какво място е заемал в живота й Питър Калън.

— Не можеш да се справиш сам — казваше тя. — Много са. Момичето каза, че няма смисъл да ходиш в полицията.

— Не се безпокой, ще взема необходимите мерки — отвърна Дюк, завъртя волана в една от страничните улици и се насочи към апартамента си. — У дома имам един автомат. На път ни е, няма да се бавя… Надявам се, че с него ще успея да свърша работа.

— Кой го е убил? — внезапно попита тя. Стискаше юмруци толкова силно, че кокалчетата й побеляха.

— По всяка вероятност Шулц — стисна зъби Дюк.

— Помолих те да го оставиш на мира, нали? — попита тя. Гласът й прозвуча спокойно и някак унесено. Така човек говори сам на себе си. — Ако го беше оставил на мира, това нямаше да се случи… Казах ти, че той не може да се грижи за себе си. Но ти не повярва, той също не го вярваше… Не заслужаваше подобна смърт! Беше толкова мил и възпитан! Тази смърт е за хора като Шулц, като Спейд… като теб! Питър беше различен от вас…

Дюк спря пред блока, изключи мотора и се извърна към нея.

— Знам какво изпитваш — промълви той. — Но гневът ти няма да го върне. Питър ми беше добър приятел и винаги ще ми липсва… На теб сигурно повече, просто защото означаваше много в живота ти… Но не можем да го върнем. Затова нека го запомним такъв, какъвто беше… Нека си представим, че просто е заминал… Някъде надалеч. Само така няма да казваме неща, за които после ще съжаляваме… Само така ще избегнем вероятността да нараняваме себе си и другите…

Тя не каза нищо. Лицето й беше все така бледо и напрегнато, очите й гледаха напред, но не виждаха нищо.

— Отивам да взема автомата — въздъхна Дюк и отвори вратата. — А ти вземи такси и се прибери у дома.

Клеър се извърна към него, в очите й имаше хладна неприязън, която го накара да потръпне.

— Искам да видя края на всичко това — твърдо рече тя. — Нима допускаш, че ще се прибера на топло, тъй като него вече го няма?

Той сви рамене и изтича към входа.

Телефонът иззвъня в момента, в който приключваше със зареждането на пълнителя. Дюк се поколеба за момент, после хвърли автомата на леглото и вдигна слушалката.

— Хари Дюк? — Гласът беше на Лорели и потръпваше от трудно сдържано вълнение.

— Къде си? — изненадано попита той. — Тъкмо мислех да те спасявам като по филмите!

— И сама мога да се грижа за себе си! — гордо отвърна тя. — За каква ме мислиш? Слушай, обаждам ти се от една закусвалня на ъгъла на Линкълн Стрийт, Ще дойдеш ли да ме вземеш?

— Веднага — отвърна Дюк и затвори.

Дръпна одеялото от леглото, уви автомата в него и изтича надолу по стълбите.

— Лорели е добре — съобщи той, пусна автомата зад седалката и се настани на волана. — Току-що ми се обади, отиваме да я приберем.

Клеър не каза нищо, каменното й лице го караше да изпитва притеснение. Поне да се беше разплакала! Да беше изпаднала в истерия! Само да не стои като паметник с очи като дупки върху бял чаршаф!

Стигна до Линкълн Стрийт за по-малко от четири минути.

Лорели и Джо чакаха на ъгъла. Младежът държеше кърпа на носа си, очите му над нея горяха с опасен блясък.

Лорели скочи в колата, Джо я последва.

— Давай към Феървю — кратко нареди тя. — И стъпи здраво на педала! Ще ти обясня всичко в движение.

Дюк обърна колата и я пришпори по главната улица.

— Хайде, почвай! — промърмори той.

— Бандата на Спейд се готви да щурмува Пиндърс Енд — съобщи със загрижен глас Лорели. — Оставихме ги, когато крояха плановете си. Дванайсет човека плюс Корис. Всички са въоръжени, но не очакват особена съпротива.

— В такъв случай ще бъдат малко изненадани — усмихна се Дюк, после се обърна към Клеър и добави: — За този шанс ти споменавах преди известно време… Помниш ли? Казах, че има само един начин да отървем Бентънвил от тези бандити — да ги съберем на едно място и да им видим сметката наведнъж. Значи така им било писано. Ще си го получат в най-окаяната местност наоколо, от най-онеправданите членове на почтената ни общност! Ако все още изпитваш съмнения, аз съм готов да се обзаложа, че след една седмица в Бентънвил няма да има кьорав бандит!

— Не мислиш ли, че е малко късно? — отвърна Клеър и отново се затвори в мъката си.

Лорели се беше привела напред и нетърпеливо дишаше във врата на Дюк.

— Какво мислиш да правиш? — попита тя.

— Ще ви оставя и тримата във Феървю — отвърна Дюк. — А аз ще продължа нататък, за да предупредя Кейси. Те вече разполагат с достатъчно оръжие, пратих им и Келс. Ако всичко върви по план, ще им изкараме душичката на онези бандити!

— Ако мислиш, че ще пропусна това представление, значи си откачил! — твърдо рече Лорели. — Трябваше да ме видиш как строших главата на един копелдак, който се готвеше да види сметката на Джо!

— Съжалявам, няма да стане — поклати глава Дюк. — Тая работа не е за жени.

— В Пиндърс Енд има и друга работа за вършене — обади се равнодушно Джо. — Ти си гледай битката, а ние ще се погрижим за другата работа! — Беше открил автомата на пода на колата и го беше насочил в главата на Дюк. Дулото му мазно проблесна в огледалото за обратно виждане В него се отразяваше и окървавеното лице на хлапака. Изражението му никак не се хареса на Дюк.

— Добре — рече той, повече развеселен, отколкото разтревожен. — Тогава ще оставим Клеър и продължаваме тримата!

— И аз идвам — обади се мрачно Клеър.

— Нека дойде — подкрепи я Лорели и се извърна към Джо. — Тя може да ни бъде полезна.

— Значи всички продължаваме за Пиндърс Енд — обяви решението си Джо, отмести автомата и попи кръвта от лицето си. Носът го болеше ужасно, китката също. Настроението му продължаваше да бъде лошо, очите му светеха с все същия убийствен блясък. — А защо не поканите и останалото население на града?

— Хайде, стига! — сопна му се Лорели. — Нямаме особен избор.

— А знаеш ли какво ни чака там? — обади се Дюк. — Петстотин бона! Ще има за всички!

— Петстотин бона! — повтори Джо и лицето му леко се отпусна. За момент забрави дори за болките си.

Наближаваха предградията на Феървю.

— Сигурна ли си, че искаш да дойдеш? — попита Дюк и леко се извърна към Клеър.

— Да — кратко отвърна тя.

Той сви рамене и стъпи здраво върху педала на газта. Не след дълго стигнаха до чернил, път, който водеше към Пиндърс Енд. Не бяха изминали и двеста метра по него, когато във въздуха се разнесе гръмотевичен вик.

— Стой, или ще стрелям!

Дюк скочи на спирачката и се огледа. Наоколо беше пусто. После иззад близкия храст се надигна фигурата на Джеткин. В ръцете му имаше пушка, на лицето му грееше горда усмивка.

— Не исках да те изплаша, господин Дюк — извинително рече той. — Но оня откачен Кейси заповяда да спирам всички, които са тръгнали за Пиндърс Енд.

— Всичко е наред — усмихна се Дюк. — Къде са останалите?

Джеткин махна по посока на полето.

— Кроят планове за битката… Наистина ли ще стане горещо, господин Дюк?

— Можеш да се обзаложиш — намеси се Лорели. — Горещото вече се движи насам, натоварено в два автомобила.

— Вярно ли е това? — разтревожи се Джеткин и погледна объркано Дюк.

— Да — кимна Дюк, огледа пушката в ръцете му и попита: — Служил ли си си някога с подобно нещо?

— Не точно с такова — призна онзи. — Но мисля, че ще се справя. — Дръпна затвора, пусна го да щракне и добави с копнеж в гласа: — Много ми се иска да го пробвам!

— Скоро ще имаш тази възможност — рече Дюк и включи на скорост. — Следващите коли положително няма да спрат, затова можеш да си спестиш викането. Направо ги почвай с тая пушка, приятел! Само внимавай, защото те боравят с оръжието доста по-сръчно от теб!

Джеткин смаяно зяпна.

— Ама наистина ли да гърмя срещу тях? — попита той.

— Наистина — кимна Дюк. — И гледай да очистиш колкото можеш повече!

— Вярно? — попита онзи с надежда в гласа.

— Вярно, разбира се! — отвърна Дюк и потегли по неравния път. — Ще се ядосам сериозно, ако не убиеш поне двама-трима!

Лорели не издържа на друсането и ядосано извика:

— Хей, я спри! Предпочитам да вървя пеш, вместо да излея обратно витамините, които съм погълнала!

Дюк намали скоростта и поклати глава:

— Не мога да оставя колата насред полето. Трябва да я откарам до Пиндърс Енд и да я потуля някъде. Но ти наистина можеш да се поразтъпчеш, а не е зле да вземеш и останалите… Иначе може да отиде някой ресор.

Тримата слязоха и той внимателно продължи напред. Изпод, колелата се вдигна облак от ситен като брашно прах, пред стъклото се разстла плътна бяла пелена. Дюк не виждаше къде кара, само стискаше волана с две ръце и здравата ругаеше.

Най-накрая успя да се добере до къщата на Кейси. На вратата се беше изправил Келс, а самият Кейси надничаше от верандата.

— Може ли да вкарам колата зад къщата? — извика Дюк. — Не искам да се вижда.

— Карай направо през оградата — кимна Кейси. — Тя и без това скоро ще падне.

Дюк насочи предницата към оградата, подаде газ и с лекота преодоля препятствието. Колата заподскача по изсъхналата кал на двора и свърна зад къщата. Дюк изключи мотора и слезе.

— Кого си повел? — попита Келс, присви очи и се опита да различи фигурите отвъд прашната пелена.

— Момичето на Шулц, Джо и госпожица Ръсел — отвърна Дюк.

— Купон ли ще правим? — изръмжа Келс и с отвращение се изплю на земята.

— Слушай ме внимателно, приятел — погледна го тежко Дюк. — Шулц е видял сметката на Питър Калън и момичето е здравата разтърсено. Затова те съветвам да си държиш езика зад зъбите!

— Кое от двете?

— Госпожица Ръсел — търпеливо отвърна Дюк.

— Калън е убит, така ли? Няма да си сложа черно, но все пак ми е любопитно защо го е очистил Шулц…

— Никой не те кара да си слагаш черно — хладно го изгледа Дюк. — Просто забрави името му, ако обичаш!

Келс долови заплахата в гласа му, подръпна смутено колана на панталона си и каза:

— Добре, повече няма да чуеш нито дума. — Помълча малко, после добави: — Признавам, че си свършил страхотна работа… Онези копелета подскачат като скакалци и умират от желание да гърмят…

Приближи се Кейси.

— Здрасти, мистър — здрависа се с Дюк той. — Арсеналът ти е страхотен, получих всичко по списъка. Но нещо не ми е ясно… Ще се наложи ли да убиваме?

— Предполагам — почеса се по главата Дюк. — Но Само ако бъдем нападнати. Ще бъде законна самоотбрана. Освен това си направих труда да дам клетва като заместник-шериф на това уютно населено местенце, така че и законът ще бъде на наша страна…

— Уф — изплю се в праха Кейси. — Страшно ми олекна. Не искам моите хора да си имат неприятности.

— Скоро ще имаме гости — рече Дюк. — Трябва да се подготвим. Битката ще бъде гореща…

— Колко гореща? — присви очи Кейси.

— Доста. Може би някой от нас ще пострада. Момчетата на Спейд съвсем не се шегуват.

— Не бих имал нищо против — почеса брадата си Кейси — Но тук има жени и деца…

Дюк извади пачка банкноти от джоба си.

— Иди им дай тези пари и ги прати във Феървю — рече той. — Да потърсят Сам Тренч от „Кларион“, той ще им помогне.

Кейси го погледна с уважение и поклати глава:

— Имаш глава на раменете си, мистър — рече той. — Сега вече можем да приемем всякаква битка!

— Добре, добре — промърмори Дюк. — Върви да изпратиш жените и децата, защото имаме още много работа. После ще събереш хората си заедно с оръжието и амунициите. Искам да им кажа две думи…

Кейси слезе от верандата и тромаво се затича. Под огромните му крака заизвираха прашни облачета.

Келс нахлупи шапката над очите си и погледна към полето.

— Дали наистина ще ни нападнат? — попита той със съмнение в гласа.

— А ти не би ли го сторил за петстотин бона? — отвърна с въпрос Дюк. — Обзалагам се, че няма да ни щурмуват веднага. Ще чакат падането на нощта, това си е в стила на Корис… Няма нерви да се бие открито…

Клеър, Лорели и Джо най-сетне пристигнаха.

Дюк представи Келс. Клеър едва го погледна и насочи очи към паянтовите бараки, край които се тълпяха жени и парцаливи деца с очевидното намерение да напуснат района.

— Какво й е? — прошепна Келс. — Изглежда така, сякаш са й намазали лицето с тебешир.

— Познаваш ли Джо и момичето пиле? — намръщено го изгледа Дюк.

Келс погледна към Джо и се усмихна.

— Тая физиономия много ти отива — рече той. — Никога не се разделяй с нея!

Джо промърмори нещо под нос, вместо него избухна Лорели.

— Я си затваряй устата! — викна тя. — Не виждаш ли, че трябва да бъде превързан? Кажете къде мога да се заема с това!

Кейси се върна и въведе младежите във вътрешността на къщата.

Клеър се поколеба, после ги последва. Дюк я проследи с поглед и мрачно поклати глава:

— Това момиче никак не ми харесва — промърмори той.

Когато Кейси отново се появи на верандата, жените и децата бяха готови за път. Събраха се на група и бавно поеха през полето по посока на Феървю. Бяха трийсетина. Налагаше се доста да заобикалят, но така избягваха черния път, а следователно и вероятността да се сблъскат с бандата на Корис.

Как ли ще реагира Сам, когато се появят в редакцията, запита се Дюк. Беше готов да даде мило и драго, за да види лицето му.

— Добре — въздъхна той. — А сега събирай момчетата — обърна се към Кейси. — Имаме още много работа.

— Ами Джеткин? — попита Кейси. — Знае ли какво трябва да прави?

Дюк премести очи върху Келс.

— Май ще е най-добре да вземеш двама души с автомати и да идеш да го смениш — каза му той. — Връщай всеки, който се появи на пътя. Ще стреляш само в краен случай.

Келс бавно огледа голото поле, после поклати глава.

— Ти си луд, ако мислиш че ще тръгна да вървя пеш в тая пустош! — изръмжа той и палецът му подскочи към Кейси: — Той да иде, нали е свикнал да диша прах?

— Доколкото си спомням, ти каза, че ще направиш всичко за петстотин бона! — заплашително се надвеси над него Дюк. — Хайде, тръгвай! Това е част от работата!

Келс се надигна от мястото си.

— Абе, ти за дядо Господ ли се мислиш? — ядосано попита той. После срещна очите на Дюк, сви рамене и започна да се отдалечава.