Парите не са всичко…

Двадесет и трета глава

Клеър не можа да разбере, че е задрямала. Това й стана ясно, едва когато бе грубо разтърсена и над себе си видя бледото лице на Джо. В първия момент не можа да си спомни къде беше виждала това лице, очите й уплашено примигнаха.

— Събуди се! — гневно промърмори Джо. — Не е време за спане!

Едва сега си спомни къде се намира, спомни си появата на Джо и момичето, ехидния смях на Шулц и затръшването на тежкия капак над главите им. Нямаше никаква представа колко дълго беше спала.

Момичето й хареса, държеше се приятелски. Но младежът с бледото лице и безизразните очи я правеше нервна. Не позволи на момичето да разговаря с нея, прекъсваше опитите й още в зародиш.

— Не й казвай нищо! — ръмжеше той. — Каквото й кажеш, веднага ще го видиш във вестника!

Момичето се беше дръпнало към купчината слама в ъгъла, вероятно малко по-късно бе задрямала и самата Клеър.

Стресната от надвесения над нея младеж, Клеър потръпна и се изправи на крака:

— Какво има? — нервно попита тя.

— Нищо особено — отвърна Лорели и се прозя. — Когато е в лошо настроение, Джо няма да те остава нито секунда на спокойствие!

Джо местеше ядосан поглед от едната към другата. Ръката го болеше, тясното пространство го потискаше още повече.

— Трябва да се измъкнем оттук! — изръмжа той. — Не можеш ли да си напънеш малко мозъка, вместо да дремеш?

Клеър си даде сметка, че е прав. Но беше толкова уморена от въздуха в тясната влажна дупка, че не беше в състояние да разсъждава. Очите й пробягаха по каменните стени, главата й клюмна:

— Няма начин да се измъкнем, огледах всеки ъгъл…

— Ти си учена — не мирясваше Джо. — Все трябва да има изход, напрегни си малко мозъка!

— Млъкни вече, Джо! — остро рече Лорели и се настани до Клеър. — Не изпадай в паника! Пол скоро ще се върне!

— И знаеш какво ще стане, като се върне! — мрачно я изгледа Джо. — Тук сме като плъхове в капан!

— Къде изобщо се намираме? — попита Клеър.

— Под една зала за хазарт — отвърна Лорели. — Шулц има офис тук, но едва сега разбрах за това мазе…

— Тук работи и Хари Дюк, нали? — погледна я с интерес Клеър.

Лорели не отговори. Вместо нея избухна Джо:

— Въпроси, въпроси! — изръмжа той, притискайки наранената си китка. — Няма ли най-сетне да престанеш?

— Какво знаеш за Хари Дюк? — попита Лорели, без да му обръща внимание.

— Приятел ми е — малко притеснено отвърна Клеър.

Как ли са се запознали, запита се Лорели, сви рамене и каза:

— Той няма да ти помогне. Никой не би се сетил да надникне в тази дупка.

— Престанете да дрънкате и използвайте главите си! — викна Джо. — Пак ви казвам — трябва да се измъкнем оттук!

Клеър се изправи на крака и отново се зае да обикаля стените на мазето. Край тях бяха наредени огромни бъчви, а подът беше покрит със стара слама, върху която се търкаляха празни кашони. Единственото нещо, което все пак наподобяваше мебел, беше някакъв очукан бюфет.

— Какво има тук? — почука по една от бъчвите тя.

— Не дрънкай глупости — сряза я Джо. — Така никога няма да се измъкнем.

Клеър се опита да разклати бъчвата, но тя не помръдна.

— Пълна е с нещо… — промърмори тя.

Лорели се приближи и я подуши.

— Бира — обяви тя. — Поне няма да умрем от жажда. — Изкикоти се и добави: — Това не се отнася за Джо, тъй като той ненавижда бирата!

Клеър не я слушаше. Очите й се плъзнаха по бъчвите, после се преместиха на тясната дупка високо горе.

— Интересно как са ги вкарали тук — промърмори тя.

— Няма ли да млъкнеш най-сетне? — извика Джо и нервно стисна в юмрук здравата си ръка.

Лорели проследи погледа на Клеър и очите й светнаха.

— Тя е права, Джо! — извика. — Бъчвите не могат да минат през онази дупка! Прекалено големи са за нея!

— Какво искаш да кажеш? — подозрително промърмори Джо и закова очи в бъчвата.

— Още ли не разбираш? — попита Клеър. — Трябва да има и друг вход за това мазе. Бъчвите не растат тук, а дупката горе е прекалено тясна за тях. — Стана, взе фенера в ръка и се зае да изследва стените сантиметър по сантиметър. Другите я гледаха с надежда, но изследването завърши без резултат.

Приближи се до бюфета и опита вратичките му. Оказаха се заключени.

— Не можем ли да го отворим? — попита тя.

Джо пристъпи напред и се наведе над ключалката. После се дръпна крачка назад и нанесе страхотен ритник. Разхвърча се шперплат, във вратичката зейна широка дупка.

Клеър надникна вътре и развълнувано съобщи:

— Зад бюфета има врата!

Джо я отмести встрани и се зае да разширява дупката. Работеше само с една ръка, но в замяна на това бързо и сръчно. Скоро дупката стана достатъчно голяма, за да се види ясно вратата зад нея. Той се промуши през шперплатовата преграда и натисна бравата. Вратата се отвори навън.

— Дайте фенера! — заповяда с нисък глас той. — И не вдигайте шум]

Клеър лесно се промуши през строшената вратичка, но за Лорели упражнението се оказа доста по-трудно. Роклята й се закачи в острите ръбове, до ушите на Клеър достигна острият шум от разцепен плат, последван от сподавената ругатня на момичето.

Озоваха се в тъмен и тесен коридор, който миришеше на мухъл.

— Фенера! — прошепна Джо.

Клеър му го подаде и той го вдигна високо над главата си. На крачка от тях започваше някаква стълба, зад нея коридорът продължаваше още няколко метра и свършваше пред друга врата.

Джо отиде да я опита, но тя се оказа заключена. Той й хвърли един безпомощен поглед, сви рамене и се върна при момичетата.

— Натам! — прошепна той и палецът му се стрелна нагоре.

Притиснати един до друг, тримата предпазливо поеха по прашните стъпала. Бяха стигнали до средата, когато Джо изведнъж се закова на място и напрегнато прошепна:

— Слушайте!

Над главите им се чуваха приглушени мъжки гласове. Джо бръкна в задния си джоб и измъкна револвера.

— Чакайте тук! — заповяда с напрегнат шепот той. — Ще ида да видя какво е положението.

Лорели се вкопчи в ръкава му.

— Това не ми харесва! — прошепна тя с потрепващ от напрежение глас.

— Млъквай! — дръпна се той. Светлината на фенера играеше по бледото му напрегнато лице.

Прилича на подплашена невестулка, помисли си Клеър. Черните му очи напрегнато блестяха, едно мускулче на скулата му конвулсивно потръпваше. Духна фенера и внимателно го постави на стъпалото до себе си.

— Ще чакате тук — повтори той. — И ще си държите езиците зад зъбите, независимо какво чувате!

После безшумно се плъзна нагоре, оставяйки ги сами в непрогледния мрак.

Изкачи още няколко стъпала и отново се ослуша. Гласовете вече се чуваха съвсем ясно, той беше в състояние да долови части от разговора.

— Още колко трябва да вися тук? — попита ядосан мъжки глас.

— Затваряй си устата, тъпак! — изръмжа друг. — Ще висиш колкото трябва!

Няколко гласа заговориха едновременно, после трети глас умолително промълви:

— Няма ли кой да направи кафе? Чувствам се ужасно!

Джо предени, че оттатък трябва да има доста народ. Продължи изкачването си и скоро стъпалата свършиха. Озова се в някакъв коридор, под вратата в дъното му се процеждаше светлина. На крачка от него имаше прозорец със спуснати жалузи, които пропускаха дрезгавата светлина на утрото. Джо се наведе към него и хвърли един поглед на ръчния си часовник. Беше пет и половина.

Протегна ръка и вдигна жалузите на един-два сантиметра В коридора стана достатъчно светло. В двата му края имаше врати. Тази вдясно водеше към помещението с мъжете, от другата може би се излизаше на улицата. Джо бързо се насочи към нея. Отвори я, очите му пробягаха по обсипаното със звезди небе и потъналата в здрач тясна алея. После сърцето му прескочи един такт, тялото му замръзна на място. На крачка от него стоеше Тод Корис.

Изненадата им продължи частица от секундата. После Джо се стрелна напред със силата на отчаянието и стовари левия си юмрук в брадичката на Корис. Онзи политна назад и изненадано изпъшка. Джо насочи револвера си в гърдите му, Корис отстъпи назад и опря гръб в зида.

— Не мърдай! — просъска младежът.

Корис тръсна глава, намести очилата върху носа си, пръстите му механично попипаха ударената брадичка.

— Да не си откачил? — втренчи се в нападателя си той, после изведнъж го позна: — Аха, ти си хлапето на Шулц! — Светлите очи зад стъклата на очилата станаха хладни и подозрителни: — Какво търсиш тук?

Джо светкавично съобразяваше. Ако успее да неутрализира Корис, вероятно ще може да измъкне и момичетата. Но това няма да е лесно, тъй като знаеше, че Корис е опасен като кобра. Не можеше нито за миг да го изпусне от очи, от друга страна, трябваше да действа бързо и без колебание. Защото нямаше никакви гаранции, че от отсрещната врата няма да изскочи още някой…

— Не исках да те удрям — промърмори с извинителен тон той. — Просто се изплаших. Бях тръгнал да търся Шулц, но се изгубих…

— Не би ли насочил в друга посока тази ютия? — любезно попита Корис и веждите му обидено се повдигнаха. — Има опасност да гръмне…

Джо наведе дулото към земята, но очите му следяха всяко движение на Корис. Не знаеше какво да прави. Пристъпи крачка напред с надеждата, че може да издебне по-възрастния мъж и да го приспи с приклада на револвера си.

— Доста раничко си станал… — подхвърли той.

— Рано пиле рано пее — отвърна Корис, хвърли поглед зад гърба на Джо и с усмивка добави: — Имаш доста тежичък тупаник за хлапак с твоята физика…

В следващия миг нещо остро се заби между плешките на младежа и един дрезгав глас рече:

— Хвърли желязото, нещастник!

Джо потръпна, поколеба се за миг, после усети как дулото на непознатия потъва още по-дълбоко в гърба му и с нежелание пусна своя трийсет и осми калибър на пода.

Здрава ръка го завъртя на сто и осемдесет градуса, насреща му светна като месечина ухиленото лице на някакъв тип с гъсти вежди и грозен белег на бузата. Успя да забележи няколко редки и развалени зъба в грозно зейналата мутра, после юмрукът на непознатия се стрелна към брадичката му и Джо се свлече като вързоп край стената.

— Здрасти, Биф — поздрави го Корис. — Тук ли са останалите?

Онзи кимна и насочи очи към проснатото тяло на Джо.

— Кой е тоя нещастник?

— Момче на Шулц — отвърна равнодушно Корис. — Я го вкарай вътре.

Биф се наведе, сграбчи ризата на Джо и го изправи на крака. После го награби за яката и го повлече към просторното, изпълнено с тютюнев дим помещение. Краката на младежа едва опираха в пода.

В средата имаше голяма маса, отрупана с бутилки, чаши, карти за игра и пари. Край нея бяха насядали осем мъже и играеха покер.

Биф замъкна Джо дотам и с пъшкане го хвърли на масата. Тялото на младежа помете всичко отгоре й и с тътен се паркира в скута на двама от играчите.

Настана невъобразима бъркотия. Мъжете наскачаха и започнаха да псуват, двамата улучени се търкулнаха на пода и смаяно зяпнаха.

Биф се превиваше от смях. Джо се изправи на крака и намръщено се дръпна до стената.

В стаята имаше дванайсет мъже, някои от тях познаваше по физиономия от различните комарджийски вертепи в града.

Към него пристъпи Комски — слаб тип със злобно лице, дълга коса и небръсната брада. Ръката му се стрелна нагоре и улучи брадичката на младежа. Джо политна към центъра на стаята и се блъсна в един от другите бандити. Онзи рязко го завъртя и с отмерен ритник го върна обратно. Джо се приземи на лакти и колене, нов ритник го обърна по гръб. Пронизан от остра болка в ребрата, той остана на пода. Целият трепереше от гняв и омраза.

— Достатъчно, момчета! — рязко извика Корис и ботушът на следващия нападател спря на сантиметър от младежа.

Повечето от обитателите на стаята едва сега забелязаха присъствието на Корис и почтително млъкнаха.

— Оставете го — заповяда с по-спокоен глас Корис, седна на масата и хвърли поглед на часовника си. — Я някой да иде да направи кафе, мързеливци такива — добави той. — Чувствам се като умрял. Хайде, какво ме зяпате като орангутани! Направете кафе и ми прехвърлете онова копеленце насам! Искам да си поговоря с него!

Комски се наведе към Джо и го изправи на крака. Младежът се олюля, възстанови равновесието си и ръцете му рязко се стрелнаха към близкия стол. Вдигна го и го стовари върху главата на бандита е едно-единствено светкавично движение. Онзи хлъцна и се строполи, а столът се разлетя на трески. Останалите се дръпнаха назад и образуваха кръг около младежа, които бавно се въртеше с облегалката на стола в здравата си ръка.

Комски бавно се надигна на колене. Държеше главата си с две ръце и енергично псуваше.

— Какво стана, бе човек? — отново избухна в смях Биф. — Това хлапе май ти видя сметката!

Комски скочи на крака и се втурна в атака. Джо бързо се дръпна встрани, ръбът на облегалката се стовари върху незащитения врат на бандита. Той се просна по лице и остана на пода.

Един от останалите ловко препъна изотзад Джо и младежът последва жертвата си на дъските. Онзи вдигна ботуш и стъпи върху лицето му.

— По-внимателно — обади се Корис. — Искам да говоря с него.

Биф пристъпи напред и вдигна Джо на крака. От премазания му нос шуртеше кръв, но очите му продължаваха да блестят. Не оказа съпротива на белязания, тъй като беше сигурен, че носът му е счупен и болката беше ужасна.

— Какво правиш тук? — рязко попита Корис.

Джо не отговори.

— Май е глух — въздъхна Корис и хвърли многозначителен поглед към Биф.

Онзи се ухили, покри лицето на Джо с огромната си лапа и силно го стисна. Джо изрева от болка и направи опит да се отскубне, но Биф го държеше здраво.

— Какво правиш тук? — повтори въпроса си Корис.

— Нали ти казах — дрезгаво промърмори Джо. — Търсех Шулц…

Корис му обърна гръб и нетърпеливо махна с ръка.

— Заеми се с него, Биф — равнодушно промърмори той. — Накарай го да каже и майчиното си мляко. Аз нямам време да се занимавам с него.

По лицето на Биф се изписа отегчено изражение. Огромната му лапа сграбчи врата на Джо и го повлече към вратата.

— Нека аз да свърша тая работа, шефе! — примоли се Комски, който беше успял да дойде на себе си, попипваше с пръсти подутия си врат и хвърляше заканителни погледи към младежа.

— Става ли, шефе? — спря се Биф и отправи въпросителен поглед към Корис.

— Разбира се, но при условие да не го убиваш — кимна Корис. — Искам само да го накараш да пропее!

Комски се ухили, пристъпи към Джо и сграбчи наранената му китка. Момчето почти припадна от болка, Стисна зъби и покорно последва мъчителя си.

Докато ставаха тези събития, Клеър и Лорели стояха на тъмното стълбище и чакаха. Чуха как Джо разговаря с Корис, чуха и заповедта на Биф да хвърли оръжието си. Изчакаха ги да влязат в помещението при другите и изтичаха нагоре по стълбите. Клеър видя револвера на Джо в ъгъла и се наведе да го вземе.

— Няма да го оставим на тези типове, нали? — прошепна на Лорели тя.

— Я ми дай това! — рече Лорели и издърпа оръжието от ръцете й. — Сега бягай да намериш Хари Дюк! Ще те чакам тук. Няма смисъл да ходиш в полицията, защото това са хора на Спейд и ченгетата ги закрилят. Намери Дюк и го доведи тук!

— Не мога да те оставя — поколеба се Клеър. — Просто не трябва да…

Лорели нетърпеливо я побутна към вратата.

— Върви, върви! Да не би да мислиш, че ще се уплаша от тези плъхове? Имам пищов и това ми стига! Хайде тръгвай, иначе сме загубени!

Клеър бе принудена да признае, че в това има логика.

— Но къде да открия Дюк? — попита тя. — Не знам къде живее…

Лорели се замисли за миг, после тръсна глава.

— Ще ти каже онзи Калън, върви при него — рече тя. — Но побързай!

— Добре — промълви Клеър, стисна лакътя на момичето и стъпи на пътечката.

От излизането й бяха изтекли не повече от трийсет секунди, когато вратата в дъното се отвори и на прага се появи Комски, който влачеше Джо след себе си. Миг по-късно младежът вече връхлиташе отгоре му, онзи вдигна ръце и го засипа с тежки удари. Джо обаче се биеше като дявол, риташе, драскаше и хапеше като луд.

Вратата се открехна и в процепа се появи главата на Биф.

— Но какво става, за Бога? — учуди се той. — Нима наистина не можеш да се справиш с това хлапе?

Комски тласна Джо в стената и заби юмрук в разранения му нос. Младежът извика и се свлече на пода.

— Изчезвай! — изрева дългокосият към Биф. — Още не съм го почнал както трябва!

Биф се ухили и затвори вратата.

Комски се наведе над Джо, в същата секунда Лорели се плъзна зад гърба му, тиха като котка. Вдигна револвера и го стовари върху главата на бандита. Направи го с такава сила, че ръката й изтръпна чак до рамото.

Комски хлъцна и се строполи върху Джо. Лорели го обърна по гръб и стовари ръкохватката на пищова в основата на носа му. Строшената кост рязко изпука, а тя с възхищение установи, че дори не потрепна от противния звук.

Джо се размърда и изплю кръвта от устата си.

— Тресни го още веднъж! — промърмори той и отново припадна.

ЕТО ТАКА ЗАПОЧНА ТРЕТИЯТ ДЕН. НА ЗАЛЕЗ СЛЪНЦЕ ВСИЧКО ЩЕШЕ ДА Е ПРИКЛЮЧИЛО.