Пастир на Дявола

1.Тел Авив28 април

Момичетата при главния портал на Генералния щаб на Израелската армия изглеждаха фини като манекенки на бански костюми, високи и стройни с красиви лица, скромно червило и съвсем лек грим. Косите им бяха прибрани под старовремските „вносни“ военни кепета, а зелените блузи и панталони не можеха да скрият атлетичните тела, загорели от работата под телавивското слънце. Движеха се грациозно между редиците чакащи автомобили, докато проверяваха пропуските на шофьорите и оглеждаха пътниците с хладна усмивка. Лесно беше човек да си ги представи като изнежените парфюмирани мацки в „Блумингдейл“. Само че те са едни от най-добрите стрелци в израелската армия.

„Кирия“, както наричат Генералния щаб, представлява огромна сбирщина от различни в архитектурно отношение сгради, намираща се съвсем наблизо до улица „Каплан“. Комплексът е ограден с километри метална мрежа, около която в открити бронирани коли патрулират елитни пехотинци с пълно бойно снаряжение. Той обхваща командните центрове на всички военни и разузнавателни подразделения. И всяка отделна сграда от стъкло и стомана, бетон или камък притежава ходове надолу към много по-големия подземен комплекс на „Кирия“, където нито атомно, нито биологическо оръжие би могло да попречи на ръководенето на бойните действия.

При портала „Виктор“, главния вход за комплекса, спокойният вид на охраната вероятно се дължи на вярата в хидравлично задвижващите се шипове, които моментално могат да се покажат от пътното платно и да спрат всяко превозно средство, по-малко от боен танк. Но намекът, че тези млади жени са смъртоносни стрелци, може да се забележи само по оръжията, почиващи в кобурите им.

Пистолетите им не са стандартни, което означава, че всяко от тези момичета, които още не са навършили двадесет години, е заслужило правото да избира и е доказало способността си да убива на стрелбището при „Миткан Адам“.

Те не са дебютантки.

Кралскосиният форд фиеста на Ейтан Екщайн вече беше само шести на опашката, но нещо задържаше движението. Най-вероятно придвижването вътре в „Кирия“ на министъра на отбраната, тръгнал на съвещание при началника на Генералния щаб. Петте коли пред него бяха все бели „Субару“, служебни, с черни регистрационни номера от Министерството на отбраната. Понеже средиземноморското слънце ги превръщаше в микровълнови печки, прозорците започнаха да се спускат и бронзовите ръце на шофьорите увиснаха навън, тръскайки нетърпеливо пепелта от цигарите.

Непрекъснатото тръгване и спиране предизвикваше болки в раненото някога коляно на Екщайн и притиснатият в седалката до него Бени Баум наблюдаваше играта на челюстните му мускули.

— Знаеш, че можеш да се обявиш за инвалид с този крак — каза Бени. В израелската армия раняването и инвалидността, получени в бой, осигуряват на войника компенсации и привилегии, каквито никоя друга армия в света не дава. — Тогава щеше да караш „Форд Меркурий“.

— На Ицик това би му доставило голямо удоволствие — изсумтя Ейтан. — Ще му даде възможност да ме върже с верига за бюро завинаги, при това с докторска благословия.

— Чудо голямо — иронично му се подигра Баум. Отдавна се опитваше да съблазни Екщайн да изостави оперативната работа, но все още не беше сигурен какви са собствените му мотиви за това. Баум вече би трябвало да се пенсионира и да напусне армията и само удължи срока си, за да помогне на Екщайн да приключи с операция „Йеремия“. В замяна на това смяташе, че Екщайн ще следва естествения ход на нещата, ще престане да си „играе на шпионин“ и ще ръководи отдел „отвътре“. Но освен това подозираше самия себе си, че съвсем егоистично желае Екщайн да ръководи отдел в Йерусалим, за да може той, пенсионерът, да запази свой съюзник вътре в СпецОп. Човек, когото да посещава, който да го държи в течение на играта, докато самият той се занимава с градинарство и се подчинява безпрекословно на понякога досадните заповеди на Мая.

— Сериозно, Бени — отвърна Екщайн. — Как си ме представяш да работя в онзи цирк на Ицик?

— Идеята не е чак толкова лоша.

— Ти забравяш защо останахме толкова дълго на бойното поле, Бени. За да не му се врем пред очите.

Екщайн и Баум определено бяха най-добрите от офицерите на генерал Ицик Бен-Цион, но командирът не можеше да понася техния начин на оперативна работа, макар да беше принуден да ги търпи, ако иска да продължи да се къпе в славата, която му носят.

— Всеки най-накрая трябва да излезе узрял от пещта — каза Бени. Той запали нова цигара. Пепелникът на колата вече беше пълен с фасове.

— Благодаря ти за съвета. Суров, но все пак поетичен — отвърна Екщайн. — Струва ми се, като да скоча от вулкан върху айсберг.

Баум се засмя. Разбира се, че Екщайн е прав. Макар Баум да носеше титлата „началник на оперативен отдел“, той гледаше да провежда повечето си съвещания, заседания и срещи извън главния щаб в Йерусалим. Не че наистина подозираше, че Ицик е наредил кабинетът му да се подслушва. Това би било трудно, тъй като всяка седмица стаята му се проверяваше от вътрешния отдел за сигурност, известен като „Сладурите“. Просто Баум беше обучен от Мосад още през 60-те години, когато уличните кафенета и празните сладкарнички бяха наистина „канцелария“ за хората им и тези навици останаха в него. Продължаваше да работи така в интерес на по-голямата сигурност. Но по-важното беше, че това го държеше далеч от очите на Ицик. Дебелият полковник знаеше, че винаги може да стане обект на необмислените заповеди, хрумнали на генерала.

— Искам да ги сменя — внезапно заяви Екщайн.

— Какво искаш да смениш? Управлението ли? — недоверчиво попита Баум. Не можеше да си представи Екщайн да се върне отново в отдела за обучение или да седи на някое бюро в АМАН и да анализира придвижванията на сирийските войски по данните, изпращани от оперативните агенти за движението на потока от проститутки.

— Дрехите — размърда се на мястото си Екщайн. Измъкна от кутията на Баум цигара и натисна запалката на колата. Искаше му се да натисне клаксона, но тогава пазачките сигурно щяха да го накарат да излезе от редицата и да претърсят цялата кола, като обърнат багажника наопаки. Нито той, нито Баум бяха спали повече от тридесет и шест часа. Сега очите го смъдяха, сякаш посипани с пясък, в устата му горчеше, а стомахът му направо виеше.

Ракетоносецът се беше движил на зиг-заг на север през Червено море, после премина демаркационната линия право нагоре в залива Акаба, а там, малко на юг от курортния град Ейлат разтовариха бежанците на „цивилно“ пристанище. От местното летище ги вдигна един С–130 на военновъздушните сили и така или иначе шокираните от различната културна среда етиопци бяха подложени на чудото от гръмовен звук и полет. Затова предпочетоха да пеят амарски народни песни, вместо да надничат през прозорчетата на машината към преминаващата отдолу пустиня Негев.

На йерусалимското летище „Атарот“ ги посрещнаха представители на Еврейската агенция за емиграция и Смесения комитет за подпомагане на евреите, но утринните фантазии на Екщайн да докуцука до дома си и да зърне сина си, преди да е тръгнал за училище, бяха издухани от куриера, докарал собствения му форд и размахал бележка от Бен-Цион. Както винаги, нареждането на Ицик беше възпитано, приятно и поднесено с дължимите извинения:

Ейтан и Бени бяха успели да вземат назаем някакви сандали и тениски от един селски магазин по пътя към Тел Авив, но и двамата още бяха обути в нещастните си влажни бойни панталони.

— Задникът ми се подпали.

— Това не се дължи на панталоните ти, синко.

— Хайде сега. Първо ми се правиш на литературен ерудит, а сега и на Зигмунд Фройд. Не мога да ти насмогна на умнотиите.

Едно от момичетата при портала приближи прозорчето на Екщайн. Беше сержант, висока като волейболистка, с гарвановочерна коса, прибрана на дебела конска опашка. Палците й бяха пъхнати под дебелия кожен колан и червените лакирани нокти потрепваха по кобура на деветмилиметровия пистолет „Йерихон“.

— Добро утро — поздрави я Екщайн и подаде военната си лична карта, издадена от АМАН. Устните й изобразиха усмивка, но очите й сериозно огледаха снимката, а после лицето му. Тя върна картата и се наведе, за да погледне Баум, който държеше личната си карта обърната към нея и допряна до едното от големите му уши. Плешивата му глава, дебелият врат и образът от ламинираната снимка бяха съвсем лесни за сравнение и този път сержантката се усмихна истински, показвайки леко счупения си преден зъб. Екщайн не можа да се сдържи да не трепне при мисълта за приятеля й, подложен на опасността от този остър ръб. Тя ги пропусна да влязат.

Главният щаб въпреки множеството военни е един от най-привлекателните държавни комплекси в Израел. Той е нещо като военен „Дисниленд“, лабиринт от противоречиви архитектурни стилове. Тук редица панелни бараки със снежнобяла мазилка, там висока остъклена сграда, завършваща с красиво прикрита патрулна пътека върху покрива, който на свой ред се намира под друга кула, завършваща с купчина сателитни чинии.

Онова, което краси комплекса, е множеството грижливо поддържани дървета. Тропически палми, ливански кедри и йерусалимски борове са заобиколени чак до стъблата от яркочервени рози, виолетови теменужки, бели маргарити и жълти тигрови очи.

В сградата, към която Екщайн и Баум се насочиха, се намира кабинетът на министър-председателя. Тя представлява класическа къща от времето на британския мандат. Каменните й стени почти не се виждат зад гъстите листа на пълзящите растения. По идеално чистите пътечки пред входа се разхождат редници, които непрекъснато се грижат за цветята в градината, а полковник Маргалиот, който е шеф-иконом на тази сграда още от времето, когато е бил старшина, им крещи непрекъснато:

— Не така! Ще убиеш цветята! Пръскай с лека струйка! Лека!

Той е едър мъж с тъмна коса и изгладена униформа и отличителни знаци върху пагоните. Ръкавите на ризата му са направени достатъчно широки, за да може да ги навие чак до раменете над масивните си мускули. Когато си поканен, Маргалиот с удоволствие ще ти направи кафе в кухнята и ще седне да пийне заедно с теб. Но ако нямаш работа тук, лицето му на любезен домакин ще се смръщи бурно и нищо чудно направо да те изхвърли навън с ритник по задника.

В съответствие с израелските военни и социални традиции кабинетът на министър-председателя не е личен анклав на държавния глава, а комплекс от скромни помещения и места за провеждане на секретни съвещания, използвани от различни разузнавателни служби и клонове на Министерството на отбраната за „специални проекти“ и за разрешаване на опасни и спешни ситуации. Все пак, когато министър-председателят дойде лично да използва помещенията си на забранените за достъп по-горни етажи, всеки друг е длъжен да си намери място в околността, защото Маргалиот се появява и му показва вратата като пътен полицай.

Екщайн и Баум спряха на големия паркинг точно срещу къщата. Явно се провеждаше някакво спешно съвещание, защото паркингът беше пълен с добре измити бели служебни коли и големи кафяви микробуси шевролети, накичени с антени като фантастични насекоми. Откъм отворените прозорци се чуваше пукането на радиостанции, а шофьорите в изгладени униформи се въртяха около колите. Всички бяха красиви, млади мъже, изглеждащи по-скоро като манекени от модни реклами за джинси. Те отпиваха кафе от картонени чаши, пушеха или лъскаха с меки кърпи колите си, а когато Екщайн и Баум слязоха от синята фиеста и вътре не остана шофьор, момчетата ги изгледаха като низши офицери, незаслужаващи никакво внимание. Или пък като разузнавачи, които обикновено избягват да ползват шофьори, за да намалят бройката на ушите, които чуват конспиративните им разговори.

Двамата мъже пресякоха улицата към къщата с кабинета на министър-председателя, където Маргалиот се въртеше над някакви лалета и челото му вече се беше изпотило от слънцето. Когато зърна Баум, той веднага се изпъна.

— Джепето и Пинокио! — възкликна Маргалиот, а после огледа с присвити очи офицерите, жалките им сандали и мокри панталони, тениските с отпечатана на гърдите емблема на националната бейзболна лига на Израел.

— На бас, че знам откъде идвате. Но съм изненадан, че от джобовете ви не изскачат рибки.

— Какво, по дяволите, е станало със спазването на секретността в тази страна? — изръмжа под усмивката си Баум.

— Пресата вече го пусна. Със снимки. В тазсутрешния „Йедиот“. Фалашите и техните спасители. Лицата ви, естествено, са покрити с черни лентички. Не сте ли забелязали фотографа?

— Мога да забележа само собственото си легло — отвърна Екщайн.

Маргалиот се изсмя.

— Е, ще ви напоя с кафе, обаче кралят ви чака. — В тези кръгове значителното его на генерал Бен-Цион си имаше особена репутация. Маргалиот ги въведе вътре. — Най-добре да побързате. Той е в една от „чистите“ канцеларии. Номер двадесет и едно в задната част на къщата.

„Чистата“ канцелария е една от онези неописуеми стаи, които са напълно лишени от декор. Няма саксии с растения, няма семейни снимки върху бюрото, няма патриотични плакати или календари по сивите стени. Вътре имаше две метални бюра, един бял телефонен апарат, четири метални стола и един невключен вентилатор, поставен близо до широкия прозорец. Единствената миризма беше на дезинфектант, с който се мият подовете от керамични плочки, напомнящ за операционна зала или обществена тоалетна, в зависимост от ярко запечатаните в паметта на човека моменти.

Екщайн беше провеждал стотици срещи в такива стерилизирани помещения и те кой знае защо винаги го караха да настръхва. На такова безжизнено място можеш да убиеш човек и съвсем лесно да изчистиш доказателствата с руло тоалетна хартия и течен препарат за миене на прозорци.

Юдит Гринберг, секретарката на генерал Ицик Бен-Цион, седеше, скръстила крака, до бюрото вляво и почукваше с молив по корицата на бележника си. Вече беше младши лейтенант и с благословията на Ицик, една от малкото сред персонала на СпецОп, която почти винаги носеше униформа — зелена риза и панталони, скроени точно според младото й, стегнато тяло. Дългите, черни къдрици на Юдит, зелените очи и пакостливата усмивка понякога предизвикваха кратки еротични фантазии у Екщайн, а той си ги прощаваше, защото тя твърде много приличаше на съпругата му Симона. В остър контраст с приятното лице на Юдит, Рафаел Черниковски седеше до бюрото, приведен над преносимия си компютър и обвит в обичайното си мрачно настроение. Въпреки прякора си Очко, очите му не бяха нищо особено, а преждевременно оплешивялата му глава, очилата с метални рамки и стойката като въпросителна, показваха товара, който носи на раменете си в качеството си на разрешаващ заплетените ситуации оперативен помощник на Бени Баум.

Руският емигрант имаше чин капитан в АМАН, но никой не можеше да си спомни някога да го е виждал в униформа, дори и на вътрешни събирания за отпразнуване на успешно проведени операции, когато подобно облекло е допустимо. Очко изглеждаше сякаш живее в непрестанен траур, поради ролята си на глашатай на лошите предположения. Като блестящ аналитик неговата задача се състоеше в задължението да разбива фантазиите на свръхоптимистичните си колеги. Днес беше облечен в бежова риза с къси ръкави с ужасно големи копчета. Почти не вдигна глава, когато Екщайн и Баум влязоха — знак, че вече знае бъдещето и то не изглежда приятно.

Екщайн се изненада, когато видя Ури Бадаш, седнал върху бюрото вдясно, облечен в черна тениска, навити до глезените джинси и бели маратонки. Бадаш беше кадрови офицер в Държавната служба за сигурност, известна като „Шабак“, третата основна разузнавателна агенция след АМАН и Мосад. Шабак се занимава основно с контраразузнаване. Властта му е като на американското ФБР. Но в държава, чиито граници и граждани са под непрестанна заплаха от страна на терористи и вражески шпиони, Шабак освен това носи и огромната отговорност да защитава летищата, пристанищата, авиокомпанията „Ел-Ал“ и държавните ръководители.

Бадаш беше израснал до поста шеф на контраразузнаването, но красивият му външен вид като на филмова звезда с черна коса и матова кожа скриваха интелигентността на този ловец на шпиони и предатели. Генерал Бен-Цион го уважаваше, но никога не го канеше на някое събитие в СпецОп, освен ако не трябва Шабак да е уведомен за целта и развитието му.

„Това изглежда интересно“ — помисли Екщайн без каквото и да било удоволствие, докато се усмихваше на Бадаш и завърташе дланта си с израелския жест за „какво става?“

Бадаш отвърна с друг жест, означаващ „потърпи“, а зад гърба на Екщайн Баум затвори вратата с крак.

Ицик Бен-Цион се извърна от прозореца, където беше застанал с ръце зад гърба, явно наблюдаващ през стъклото градината на Маргалиот, но най-вероятно възхищаващ се на собственото си отражение. Той беше впечатляваща фигура. Един от най-високите на ръст висши офицери в израелската армия, облечен в официална униформа, идеално изгладен и с излъскани до блясък кафяви боти, които носеше от първите си дни като войник във военновъздушните сили. Израелските офицери обикновено не носят „салата“ от наградни лентички върху гърдите си, тъй като такива се дават само за големи военни кампании, командирски постижения или абсурдни актове на храброст. Обаче Ицик носеше всяко копченце, което е получил право да показва. Острите косми, извиращи през отворената яка на ризата му, вече бяха посивели, но върху главата си още нямаше бял косъм, а тъмните му остри очи гледаха пресметливо и без усмивка, прикрита в бръчките наоколо. Върху косата му бяха вдигнати черни очила и пръстите му потропваха върху дръжката на „Зиг-Зауер“-П–226, подарък от колегата му от швейцарската разузнавателна служба, закачен в кобур на колана.

Екщайн погледна пистолета. Мислеше си, че генералът с удоволствие би се отървал от него и Баум по начина, който редовно го изкушава.

— Закъсняхте — изръмжа Бен-Цион.

— Подранихме — веднага натърти Баум. — Африка е по-назад с времето.

Бен-Цион едва не викна в отговор, но после бързо изчисли часовата разлика и разбра, че Баум е прав. Любимото развлечение на Баум беше да играе умствен тенис с генерала си, а Бен-Цион много рядко успяваше да върне сервиса му и обикновено само трепваше, докато преглътне поредния точен удар.

Екщайн, който беше още по-нетактичен от Баум по отношение на командира им, все пак се опита да изглади надигащия се спор. Той се обърна към Бадаш, с когото работеха съвместно от много години.

— Какво става, Ури?

— Животът е интересен — усмихна му се офицерът от Шабак.

— Присъствието на Бадаш не е като гост — обади се Бен-Цион и скръсти ръце пред гърдите си.

Екщайн вдигна вежда и погледна Рафаел Черниковски, който сякаш се беше слял със своя лаптоп и последната версия на „Уиндоус“.

— Очко? — привидно объркан го повика Екщайн. — Можеш ли да измъкнеш военния устав и да видиш дали има забрана за поздрав към офицери от „съпернически“ служби.

Ури Бадаш се изсмя, Юдит се усмихна, а Очко се зачуди дали майорът говори сериозно. Баум пък си запали цигара. Сега, след като вече си бяха разменили обичайните неприязнени реплики, всички бяха готови да изиграят традиционната си роля. Генералът започна с нещо като лека похвала.

— Вече ми съобщиха от флотата — започна той, като че разказва урок в клас. — Попаднали сте в сериозно сражение.

Баум погледна Екщайн.

— Ами е такъв гаден клюкар — оплю той командира на ракетоносеца.

— „Йеремия“ трябваше да бъде тайна операция, господа — напомни им Ицик. — Нещо като кратка бележка в цялата тази история за фалашите.

Екщайн постави длан върху гърдите си и наведе глава.

— Ние не сме започнали да стреляме, Ицик. — Традицията в израелската армия всички да си говорят на „ти“ и на собствено име често разбива всякакви преструвки за официалност и уважение.

— Ако си спомняш, Ицик — намеси се Баум, — бюрото в Африка ни предупреди, че Моботе ще се опита да ни попречи.

Баум отстъпи, облегна могъщите си рамене на голата стена и издуха нетърпеливо цял облак дим. Екщайн застана до него. В странното си облекло и небръснати лица двамата приличаха на осъдени жертви пред централноамерикански взвод за изпълнение на смъртна присъда.

— Въпреки това — настоя Ицик. — Морските командоси казват, че са ви чували да приближавате още от Карора.

— Предатели — измърмори Екщайн.

Баум последва своя майор.

— Може би не трябваше да вземаме духовия оркестър.

— Аз мисля, че са виновни диригентите — продължи закачката му Екщайн. — Все танцуваха и крещяха…

Юдит се мъчеше да потисне смеха си, а Ицик Бен-Цион размаха недоволно ръце.

— Добре, добре. Все пак обаче не биваше да се превръща в малка война, както всъщност стана.

Умората на Екщайн изчерпваше толерантността му, но той натисна ръце в джобовете на влажните си панталони, за да не посегне с юмрук към командира си.

— Не си спомням да съм те видял там как избягваш куршумите, Ицик.

Генералът се скова, вдигна глава и Екщайн усети как Бени се опитва мълчаливо да му дръпне юздите. Той обаче продължи:

— Нахвърлиха се отгоре ни с автомати и едва не загубихме хората от единия зодиак, включително и Баум. И въпреки това изведохме всички и сме тук, изморени и мокри. Тогава какво още, по дяволите, искаш?

— Ейтан — прошепна Баум и го бутна по рамото.

Екщайн въздъхна и се опря на стената. След толкова години изслушване на похвали, маскирани като критика от страна на Бен-Цион, Баум вече беше придобил имунитет. Ейтан обаче винаги щеше да му се обижда.

— Изморени сме — измърмори Ейтан нещо като извинение.

Генералът кимна и се намръщи, свел глава към пода.

— Юдит, донеси им кафе.

Лейтенантката изгледа недоволно шефа си.

— Ако обичаш — добави Ицик и Юдит се усмихна, след което стана от стола си. Двамата имаха интересни отношения на баща и дъщеря, без всякакъв сексуален контекст, толкова присъщ на високите чинове в армията и красивите им адютантки. Мъжете с усилие си наложиха да не гледат подире й, когато тръгна от стаята.

Бен-Цион свали очилата от косата си, сгъна ги и ги остави да висят от горния джоб на ризата. После се обърна към прозореца, сякаш да огледа собствения си образ.

— Аз не обичам да бъда вързан в канцелария, Екщайн — призна той. — Не повече, отколкото на теб ти се работи вътре на този етап.

Екщайн винаги се изненадваше, когато Бен-Цион разкрие някое човешко качество или предположи, че друг може да го притежава. Затова прие думите му като съответстващо на характера му извинение.

— Е та? Дай да се сменим — предложи той.

— Не мога — отвърна генералът. — Нито пък ти би могъл. Ние с теб сме тук, за да вършим онова, в което всеки е най-добър.

Екщайн погледна Баум, чиято физиономия говореше, че временната човечност на Ицик също го тревожи.

— И двамата се справихте добре — продължи генералът. Никой в стаята не дишаше, включително и Ури Бадаш. Моментът беше исторически. И отмина бързо… — Обаче операция „Йеремия“ трябва да бъде продължена. По спешност.

— Пропуснали ли сме нещо? — попита Баум. — Нали взехме всички по списъка?

Бен-Цион отново се извърна от прозореца.

— Не, не сте пропуснали никого. И знам, че би трябвало да си почивате, Баум. Но бих искал да продължите мисията.

Екщайн и Баум само гледаха командира си. Позите и израженията на лицата им бяха леко комични и напомняха на Ури Бадаш за Лаурел и Харди. Ицик си разглеждаше ноктите. Бяха къси, изпилени и много чисти.

— Има една група от около още петдесет бежанци някъде край Адис Абеба.

— Ами нека отидат в посолството — каза Баум. — И преди са имали бежанци там.

— Не е толкова просто — каза Ицик.

— Защо? — попита Екщайн.

— Защото всичките са деца.

Екщайн въздъхна. Чувстваше някакъв студен обръч около гърдите си. Опитваше се да го игнорира и мразеше Ицик, задето познава толкова добре душите им. Неговата и на Баум. Търсеше някакво оправдание.

— Защо не използваш Рик Сингър? — предложи той родения в Америка офицер, който бързо се издигаше в йерархията на СпецОп. — Той обича децата.

— А ти мразиш ли ги? — изсумтя Ицик. Беше виждал твърде често как Ейтан бърза към къщи, за да види сина си. — Освен това вие вече познавате терена.

— Обаче сме разкрити.

— Не и на юг, господин Хартстоун. Освен ако не си действал ужасно непрофесионално.

Юдит влезе с табла бели чашки и джезве турско кафе — явно с благословията на Маргалиот. Поднесе на всички. Бадаш с удоволствие прие гъстото питие. Също и Бен-Цион, след като лично го беше поръчал. Баум отпи от чашата си. Използва я като тактика за отлагане на отговора. Екщайн обаче отказа кафето, а Юдит отново зае мястото си като стенографка.

— Помислете си, господа — каза генералът. — Само за две седмици. И точка. След това ще ви дам по тридесет дни отпуска.

Баум едва не се задави с кафето.

— Моля?

Трябва да си почти мъртъв, за да ти разреши Ицик някаква отпуска. А сега… Невероятно. Има някаква клопка. Той показва само върха на айсберга. И Екщайн мислеше същото.

— Кажи останалото.

— Знаете правилата — сви рамене Ицик. — Първо трябва да се съгласите.

Правилата в СпецОп са такива, че докато не бъдат включени в мисията, служителите никога не могат да знаят пълния й обем. Ицик почти винаги използваше тази политика като въдица, защото знаеше, че хората в разузнаването обикновено са си любопитковци.

— Е? Искате ли да се запишете доброволци?

— Би могъл да издадеш заповед — напомни му Баум.

— Да, бих могъл.

Бен-Цион изчака, докато Екщайн и Баум се спогледат и разчетат мислите си.

— Тя ще ме убие — прошепна Екщайн и Бени знаеше, че той говори за Симона, чието търпение към кариерата и безкрайните отсъствия на мъжа й и без това беше към края си. Той винаги успяваше да се завърти в Йерусалим за приемлив период от време между мисиите. Но това сега би означавало веднага да замине.

— Само за две седмици — сви рамене Баум.

— Бракът може да бъде убит и за един ден — отвърна Екщайн.

— Вярно. Ама виж ме мен. От тридесет години все се опитвам и не успявам да го убия.

Екщайн се усмихна. Е, така или иначе ще напусне оперативната работа. Две седмици не може да имат голямо значение. Той кимна на Баум, който от своя страна се обърна към генерала.

— Заради семейната хармония Екщайн и аз предпочитаме да не тръгваме на тази мисия като доброволци.

— Разбирам. — Ако някой може да разбере концепцията за удобно уреждане на нещата, това е Ицик. — В такъв случай ви заповядвам да поемете тази мисия. Ако откажете, ще подлежите на военен съд.

Бени вдигна ръце с длани към небето.

— Кой би могъл да откаже при подобно деликатно убеждение?

— Добре. — Бен-Цион плесна с ръце, но се въздържа от радостно възклицание. Нямаше да има никакви формалности, нямаше да се подписват документи, нямаше да има изпращане. Баум и Екщайн са военни служители, а не цивилни чиновници. Ицик се обърна към Черниковски.

— Очко, измисли код на мисията — изръмжа той.

Черниковски трепна като ритнато кутре, но започна да пише върху клавиатурата, докато се появи програмата за случаен избор на оперативни имена. Макар двамата офицери да се връщаха към същия оперативен район, заради сигурността назначението им ще се смята за ново.

— Чародей — каза Очко със силния си славянски акцент.

— Става — съгласи се Ицик. Не че би могъл да избере друго кодово име, ако искаше. Той прибра длани в джобовете на панталона си и започна да се разхожда. — Значи, най-важното в операция „Чародей“…

Екщайн дръпна един стол и го яхна, докато Баум си остана облегнат на стената. Установи, че е изпушил всичкото си „Марлборо“, и извади пакет „Тайм“. От този момент Юдит започна да записва съвестно всичко. Защото по-късно, ако операцията нещо се провали, сигурно някой ще пожелае да проследи всичките й етапи, за да открие пропуските.

— Миналата седмица, докато вие провеждахте „Йеремия“, в нашето посолство в Адис Абеба дойде неканен гост.

„Неканен гост“ е разузнавателен жаргон за посетител в официална държавна служба, който предлага ценна информация. Тези доброволци редовно пристигат в израелските посолства по света. Изслушват ги учтиво, обикновено низши чиновници от външно министерство. Защото те рядко имат някакво конкретно предложение. Но макар и доста рядко, има изключения.

— Някой си Ян Крумлов — продължи Ицик. — Името говори ли ви нещо?

Екщайн поклати глава. Баум обаче никога не забравяше имената или ранга на чуждите офицери от разузнаването, независимо кога и заради какво ги е научил. Той докосна с пръст върха на закръгления си нос, сякаш е бутон за включване машината на паметта му.

— Чешкото разузнаване. Май беше капитан от Държавна сигурност.

— Чешкото контраразузнаване — поправи го Ицик. — Вече е подполковник. Или беше. И ръководеше контраразузнаването. — Ицик махна на Черниковски. — Дай им кратка биография.

Очко натисна няколко клавиша. Компютърът му не беше свързан с мрежата на АМАН, но той беше свалил няколко важни файла. Изкашля се.

— Крумлов, Ян. Роден в Прага през 1956 година. Католическо училище, диплома по психология от Пражкия университет. Баща чех. Майка — бежанка от Полша от…

— Мини на служебната биография, Очко.

— Хммм… Военен, две години във въоръжените сили. Завербуван от Държавна сигурност през 1977 година. Езиково обучение в университета „Патрис Лумумба“ в Москва и курсове за контраразузнаване пак там. Говори английски, френски, немски и арабски. Бил е в Афганистан от 1980 до 1981 година. В Ливан от 1982 до 84-та. Три назначения в Африка: Уганда, Кения и Сомалия. Връща се в Прага през 1987 година. Назначен в контраразузнаването. Шеф на сектора от 1989 година.

— Някакви предишни връзки с нас? — Бен-Цион искаше да знае дали Крумлов е бил обект или противник в някоя от операциите, провеждани от Израел.

— Няма, ако не се смята стандартната оперативна поддръжка на Съветите, които си играеха с нас на котка и мишка в Бейрут — каза Очко. — И освен това го проверих при цивилните. — Ставаше дума за Мосад, който има по-широки пълномощия за работа в чужбина, включително и бивша Чехословакия. — Те притежават почти същите данни.

— Защото са ги взели от нас — обади се със собственическо чувство Екщайн.

— Или ние от тях — поправи го бащински Баум. Започнал кариерата си като служител на Мосад и после преминал в АМАН, той не страдаше от ревност към службата си както повечето други служители.

— Е? И какво предлага? — Екщайн оправи ластика, стягащ косата му на опашка. Бен-Цион го гледаше намръщен. Прическата беше подходяща за Антъни Хартстоун, но генералът не харесваше подобна небрежност във външния вид. — Ако са поредните глупости за сирийските танкове Т–72, нямаме нужда от тях — изсумтя Екщайн. Чехите продължаваха да са основният доставчик на сирийските въоръжени сили.

Бен-Цион размаха пръст на майора си.

— Нищо подобно. — Той погледна Ури Бадаш, който разбра, че е негов ред да се включи, но генералът продължи: — На първо място той ни предлага децата.

— Какво, по дяволите, означава това? — изръмжа Баум.

— Преди шест месеца Крумлов изчезна без предупреждение от Прага. Руснаците обявиха мокра поръчка за него и го изпуснаха на два пъти. После той се появи в Африка с телохранители-наемници и се зае да работи като охрана към конвоите с бежанци на ООН. Печелил е време и чакал възможност да се свърже с нас.

Баум и Екщайн останаха мълчаливи, съзнавайки, че всичко това няма да бъдат поредните празни приказки.

— Намерил тази възможност в едно селце на север от етиопската столица, където една френска медицинска сестра е създала нещо като сиропиталище. Разни бунтовнически банди са нападали складовете й, поради което Крумлов се намесил.

— И сега той играе ролята на Спасител — намръщи се Екщайн.

— Точно така. Истински „татко Кураж“. И така, той пристига в посолството и ни предлага тези деца фалаши. — Бен-Цион замълча, за да се наслади на драматичното развитие на разказа си. — И още нещо. — Сега той се обърна към Ури Бадаш и го посочи с пръст като диригент, даващ знак на първата цигулка.

Бадаш изрече само една дума.

— Къртица.

Баум и Екщайн размениха объркани погледи и после отново се втренчиха в Бадаш.

— Къртица? — попита Баум. — Къде?

— Тук — отвърна Ури.

Екщайн, загубил дар слово, заби брада в гърдите си и посочи към пода. Дали Бадаш имаше предвид „тук“ в Кирия или в самия кабинет на министър-председателя?

Бадаш се усмихна на шокираното изражение на Екщайн, но поклати глава, а Бен-Цион заговори отново.

— Той твърди, че знае за човек в Димона. Човек, пред когото Вануну би изглеждал като ревнива гимназистка.

— Леле — прошепна Екщайн. Димона е не чак толкова секретното местоположение на израелския ядрен реактор в пустинята Негев. Под земята на шест етажа се намират производствените и изследователски помещения, където се произвеждат основните компоненти на държавния ядрен арсенал. През 1985 година един недоволен служител в Димона на име Мордехай Вануну тайно фотографирал свръхсекретните части на предприятието, напуснал страната и разкрил ядрените тайни на Израел пред лондонски вестник. Впоследствие бил примамен от една израелска „Мата Хари“ от Лондон в Рим право в „любовната клопка“, поставена му от Мосад. Бил хванат и върнат в Израел за съд при закрити врати, признат за виновен и осъден на осемнадесет години затвор.

Израелците гледаха на Вануну като на най-лошия тип предател. Но всъщност, когато грубият му опит за шпиониране беше разкрит, правителството реши да не го крие. Разказът и снимките му послужиха като ясно предупреждение към арабските страни. Въпреки че отрича непрекъснато, Израел има бомба и ще я използва, ако е необходимо… Вече няма начин държавата да бъде победена с конвенционални оръжия.

— Така е — отговори Бадаш на възклицанието на Екщайн. — Не става дума за някой сърдит млад човек от Бер Шева, тръгнал да спасява света. Този предател наистина снася информация.

— На кого? — попита Баум.

— Крумлов не иска да каже — отговори Ицик.

— Естествено — измърмори Екщайн. — Така ще ни е по-лесно да хванем животното и тогава нашият чешки герой няма да има какво да ни продаде.

Баум се отлепи от стената и започна да се разхожда в кръг, подпрял масивните си юмруци на хълбоците.

— И кой е казал, че той не блъфира?

— Крумлов ли? — попита Бадаш.

— Да, Крумлов! — изръмжа Екщайн.

Бадаш не се обиди на злобата му. Идеята за израелец шпионин беше рядка и ужасяваща аномалия, караща да кипи кръвта на всеки.

— Той ни съобщи парола — каза служителят на ДСС. — „Кешет“.

— О, Боже! — Екщайн се тръшна на стола и почеса прорасналата си брада. „Дъга“ е суперсекретен изследователски проект, разработван в Димона. Той е част от съвместна израело-американска противоракетна оръжейна система. Разработката е започнала след Войната в Залива на основата на отменената програма „Звездни войни“ и е жизненоважна за защитата на военния бюджет на страната и продължаването на американската помощ. Всички разузнавателни служби са натоварени с опазването на тайната чрез строго ограничен достъп, секретност и завеса от лъжи. В ежеседмичните доклади пред министъра на отбраната „Дъга“ е първа в списъка.

— Той наистина ли използва точно тази дума? — умолително попита Баум.

— На иврит — потвърди Бен-Цион най-лошото, докато Юдит прелистваше страницата, за да продължи да пише. Правеше го с хъс, като журналист, на когото е обещано интервю с Далай Лама.

Баум погледна Ури Бадаш.

— Предполагам, че вече си започнал предварително разследване.

— Разбира се. Обаче знаеш ли колко хора от персонала в Димона са свързани с „Кешет“?

— Десетки? — с надежда подхвърли Екщайн.

— Стотици — натърти Бадаш. — И копелето може да не е точно в Димона. Може да е някой в „Рафаел“ или в ИВПК. — Говореше за националния военен изследователски институт и Израелския военнопромишлен комплекс. — Освен това проучванията ни трябва да са скрити. Не ми се ще да изплашим мръсника.

— Ако съществува — със съмнение допълни Екщайн.

— Съществува — каза Бен-Цион. Екщайн погледна генерала, който още не беше казал всичко, което знае. — Крумлов не би желал да дойде тук с празни ръце.

— Какво значи „да дойде тук“? — попита Баум.

— Предложението му е следното. — Генералът започна да прегъва пръст след пръст. — Крумлов иска да дойде при нас, но собствените му хора още го гонят. Плюс поляците, новата руска Федерална служба за сигурност и вероятно поне двадесетина бивши убийци от КГБ, готови да спечелят лесно някой друг долар в Африка. Не може да се приближава до летища и затова иска ние да го измъкнем. Не е глупак и разбира, че ще искаме фалашите, така че той ще може да се натовари в същия транспорт.

— Ами ако му кажем, че нямаме нужда от повече етиопски евреи? — упорито предложи Екщайн. — И че може да си пъхне къртицата знаеш къде?

— Както вече казах, господин Екщайн — търпеливо продължи Бен-Цион, — той не е стигнал до бившия си пост без мозък в главата. Той контролира сиропиталището и околностите му и вече е съобщил на Международния комитет по снабдяването за съществуването на тази група малолетни бежанци. Комитетът ни притиска да действаме. Ако не го направим, Крумлов ще предаде децата на онзи престъпник Амин Моботе, а нашият чех ще се погрижи Асошиейтед прес и други световни новинарски агенции да чуят ясно за този акт.

— Такааа — обади се Баум. — Значи всички похвали, които сме спечелили със „Соломон“ и „Йеремия“, ще бъдат забравени, когато хората разберат, че сме пожертвали децата и те са предадени на онзи гадняр.

— Точно така — съгласи се генералът. — И това не е всичко.

— Не ми казвай — изръмжа Екщайн. — Иска и един милион долара в швейцарска банка.

— Всъщност искането му е доста по-романтично. Годеницата на Крумлов е останала в Европа. Иска от нас да му я измъкнем.

— Какво?! — почти извика Екщайн, а после добави мръсна ругатня по адрес на майката на Крумлов.

— Кажи му да й изпрати самолетен билет, да му се не види. — Баум също беше възмутен от безочието на чеха. — Аз ще му го платя.

— Не става — каза генералът. — Условията му не подлежат на коментар.

— И моя задник също — изплю се Екщайн и стана, като събори стола върху пода, и тръгна към вратата. Нямаше намерение да си тръгва, обаче му се искаше да блъсне нещо. И удари с длан по вратата. След малко се успокои и се обърна. Срещна погледа на Ури Бадаш. — Ури, какви са шансовете цялата тази работа да е някакъв блъф?

Бадаш със съжаление поклати глава.

— Малки, Ейтан. Този човек ни познава. Знае, че ако ни мами, когато пристигне тук, просто ще опаковаме него и гаджето му и ще ги спуснем право във Владивосток.

Екщайн го гледа известно време, а после протегна длан към Баум, който плесна пакета с цигари в нея, сякаш е операционна сестра и подава хирургически инструмент на доктора. Екщайн взе запалката на Баум и запали, припомняйки си колко пъти двамата с партньора му са се опитвали да ги откажат и как почти беше успял в Африка. Но някакво напрежение в работата винаги отново предизвикваше този вреден навик.

Бен-Цион, който беше се отказал от пушенето преди няколко години, отвърна, като се наведе и включи вентилатора, който вдигна косите на Юдит, сякаш е модна манекенка, имитираща снимки „на открито“.

Баум се обърна към Черниковски.

— Откога знаеш за тази работа, Очко?

Аналитикът погледна Бен-Цион, за да получи разрешение да говори. Генералът кимна.

— Три дни — прегракнало призна Очко.

— Достатъчно дълго — каза Баум. — Да чуем.

Подобно на следовател от застрахователна фирма, задачата на Очко беше да съобщава възможните проблеми, без да премълчава нищо. Длъжността му, макар и непопулярна, беше много важна за СпецОп, но той я преживяваше с мъчителни изблици на самоомраза. И макар в управлението да беше известен като „черногледеца на Бени Баум“, хората го уважаваха заради таланта му да открива всякакви спънки и проблеми при обмислянето на изпълнението на операциите.

Той свали очилата си, почеса се по носа и впери поглед в колената си в опит да отложи неприятния разговор.

— Ами най-лесно е да си представим добрата страна. Крумлов е честен и къртицата му е реален човек. Ние го прибираме, вербуваме предателя и…

— Очко — прекъсна го Бени с необичайно строг тон. — Не ти плащаме, за да ни успокояваш с детски приказки.

Черниковски се изчерви, въздъхна и се стегна.

— Добре. Среден случай. Всичко това е двойна игра. Има реална къртица, обаче не е нищо особено. Завербувана и ръководена от руснаци или чехи, просто като въдица…

— Извинете — обади се Юдит, която спря да записва и вдигна ръка като ученичка. — Някой трябва да ми изясни нещата, за да ги разбера. — Тя почука с молива върху бележника си. — Тези дрънканици за руснаци и чехи… Някой все пак не им ли е казал, че Студената война приключи?

— Тя приключи — веднага отговори Очко. — Обаче армиите на Източния блок и разузнавателните им служби още са си на място. Войниците и агентите им трябва да ядат. Онова, което бяха свикнали да правят за Матушка Русия, сега го вършат по договори за иранците, за Саддам или за Северна Корея. Продават сведенията, които събират, или проникват за пари.

— Добре, разбрах. — Юдит обърна страницата.

Ицик й се намръщи.

— Ще те изпратя на онзи курс, та да научиш промените в съветските служби.

Юдит се направи, че трепери.

— Не трябваше да се обаждам.

— Провежда се в щаба на Мосад. До брега на морето.

— Тогава ще ида — ухили му се тя.

Баум се извърна нетърпеливо към Очко.

— Е?

— Така — продължи Очко. — Та Крумлов всъщност не е избягал, а само се прави на дезертьор и те го гонят, за да изглежда истински. Надяват се, че ние ще го приберем, ще му повярваме, а после, след месеци, той внезапно ще ни насочи по някаква фалшива следа, достатъчно важна за нас. Ние ще се хванем и ще тръгнем да се занимаваме с въпроса, докато те ни се присмиват и провеждат някаква друга операция под носа ни.

— Стандартно — обади се Ури Бадаш. — Като Носенко и американците. — През годините Централното разузнавателно управление се оказа наводнено с фалшиви дезертьори. Както по време, така и след края на Студената война.

— Значи са измислили тази история с къртицата само с цел да създадат у нас доверие към Крумлов? — почеса се Бен-Цион по брадата.

— Възможно е. — Очко не желаеше да се ангажира с конкретно предположение.

— Добре, Очко — каза Бени. — Всички сме си играли на това и преди. То е просто партия шах. Да чуем нещо опасно.

Очко погледна към Баум, от когото се възхищаваше така, както обикновен цигулар обожава Исак Щерн. Той въздъхна шумно.

— Добре. Най-лошият случай, Бени. — Огледа Баум и Екщайн с тъжните си очи. — Това е клопка. Вие двамата имате много врагове. Руснаци, иранци, Ахмед Джабрил, „Ислямски джихад“… Може някой от тях да е пуснал въдицата. Така че Крумлов, отново е фалшив дезертьор, обаче няма къртица. Онзи, който управлява Крумлов, знае, че вие двамата провеждате операция в Африка и че ние имаме слабост към бежанците ни оттам. И залагат на идеята, че ще ви изпратят обратно заради това. После просто ви убиват, а Крумлов изчезва.

Екщайн се извърна към Баум с въпросително вдигнати вежди и двамата едновременно дръпнаха от цигарите си. Вентилаторът издуха дима във вихрушка около главите им.

— Трудно е да се отхвърли подобно предположение — каза Екщайн. — Макар че с удоволствие бих се отказал от проверката.

— Обаче не е много вероятно — каза Бени.

— Така ли? — изсумтя Екщайн. — Забрави за мен. И твоята глава би послужила като чудесна украса над няколко камини, доколкото мога да преценя.

— Ами момичето, Ейтан? — оптимистично попита Бени. — Годеницата на Крумлов. Тя е индикатор, че всичко това е истинско. Ако някой ни искаше като донори на човешки органи, защо ще ни изпраща в Прага да гоним фустата й?

— Не съм казал Прага — намеси се Бен-Цион. — Казах, че е останала в Европа.

Двамата офицери се смръщиха към командира си.

— Тя е в Сараево. — Изглеждаше сякаш Ицик едва сдържа усмивката си, макар устните му да бяха свити и беше трудно да се разбере дали се радва, или се чувства виновен.

— Сараево ли? — прошепна Баум.

— Доста хора умират в Сараево — намръщи се Ури Бадаш. Войната на Балканите беше в разгара си и той явно се чувстваше разтревожен от идеята Екщайн и Баум да стъпват в онзи кървав цирк. — Двама повече няма да направят новина.

— Пък и е с двойна осигуровка — каза Очко. — Ако ви пропуснат в Сараево, ще имат още един шанс в Етиопия.

— Глупости — прекъсна го Бени. — Не е клопка. Не могат да бъдат сигурни, че точно на нас ще бъде възложено да изпълним тази задача. — Той погледна Бен-Цион и се усмихна. — Освен ако къртицата не е Ицик.

Бен-Цион не се засмя. Екщайн дръпна от цигарата си и я загаси на пода, но после я настъпи отново с подметката си, защото Бен-Цион го изгледа сърдито.

— А защо да не го направим по нашему? — попита Екщайн. — Да разделим задачите. Да изпратим група на „Маткал“, която да отвлече Крумлов, докато Бени и аз прибираме децата.

— Не става — изсумтя Ицик. — Ако къртицата съществува, Крумлов ще я издаде само срещу вила в Кфар Шмариаху и дебела пенсия. Обаче ако отвлечем този чех, той ще замълчи като мафиотски бос. — Трудно беше да се обори този аргумент на Бен-Цион, който олицетворява традициите на мафията в управлението. — И освен това там вече се проведоха изборите. Територията отново е суверенна. Не можем вече да действаме така.

Екщайн наблюдаваше командира си. Знаеше, че всеки оперативен план, обмислян от Бен-Цион, първо се преценява спрямо вероятността за политическа издънка в страната.

— Някой ден сигурно ще станеш министър-председател, Ицик — каза му Екщайн с напрегната усмивка, но не като комплимент.

Генералът го изгледа, а Юдит вдигна глава от бележника си. Едва не цъкна с език, но предпочете само леко да поклати глава, усетила, че Екщайн отново е прекалил.

Бен-Цион погледна часовника си и после вдигна лъскавото си куфарче.

— Трябва да ида на друго съвещание. — Говореше кисело и тръгна към вратата, изпратен от погледите на всички в стаята. — Разполагате с двадесет и четири часа.

— За какво? — попита Баум, чудейки се дали поради черните предположения на Очко Ицик иска те да си помислят отново, преди да се съгласят да поемат задачата.

Генералът се извърна с ръка върху дръжката на вратата.

— За да съберете екип, да установите пароли, контакти, транспорт, подкрепа и комуникационни процедури. До утре сутринта ви искам на път към Сараево. — Той излезе и трясъкът на вратата отекна в стерилната стая.

Очко изключи компютъра си, а Юдит бавно затвори бележника. Ури Бадаш лапна дъвка и се смъкна от бюрото. Никой не проговори. Въздухът беше наситен с цигарен дим и стаята приличаше на мавзолей след извършена в него кремация.

— Така — наруши мълчанието Бадаш. — Югославяните не могат да направят свястна кола. Но може би храната им е добра.

— Да бе — бръкна в джобовете си Екщайн и отиде до прозореца. — Чудя се какво ли изобщо ядат в Сараево.

Баум се приближи до Екщайн и постави ръка върху рамото му.

— Където снайперите си играят на пинг-понг с хората по цял ден и цяла нощ ли? — Той отново беше станал циничен. — Пръст ядат, Ейтан. Земя…

2.Тел Авив28 април

Повече от всичко на света, на Ейтан Екщайн му се искаше да се прибере у дома.

Мечтаеше за това като човек, попаднал в снежна буря, борещ се със смъртоносен студ, оживял само от мечтата за домашната светлинка и пламтяща камина. Нуждаеше се от завръщане. Сърцето му страдаше като душата на сирак, привличан необяснимо към нуждата да разбере кои са истинските му родители. Жадуваше за прегръдката на жена си, за гърдите й, притиснати към неговите, за косата й, галеща врата му. Ръцете го сърбяха с празнотата си и отчаяно искаха да погалят нежната главица на сина му, да притиснат личицето му към тялото. Искаше да чуе смеха му, чувстваше как стъпва бос по плочките на пода в своя дом, където можеше да се разхожда в пълна тъмнина, където познаваше всяко стъпало, всеки остър ръб на мебелите, където нямаше никакви опасности и нямаше нужда да пали лампите.

Желаеше го толкова силно, че цял ден избягваше да мисли за това. Защото знаеше, че щом влезе при семейството си, ще му бъде невъзможно да се върне в службата и да работи на трезва глава.

Екщайн осъзна, че това магнетично привличане е знак за отминаващата младост и за известна слабост, която обхваща всеки воин заедно с остаряването. Това е нещо различно от зрелостта, защото той вярваше, че наистина зрелите мъже не продължават да карат коли с бясна скорост, не скачат с парашути и не играят опасни игри на котка и мишка с въоръжени врагове, което да наричат пред децата си „служба“ или „дълг“. Част от него все още оставаше запленена от работата, но по-разумната му част го дразнеше с мечтата за спокойствие, лесно обяснима дори и за психолог първокурсник.

Винаги беше все същото — кратко и ясно, — макар образите в съня с изключение на него да бяха без лица. Отново се намира в Ливан, млад сержант парашутист, а иззад каменистия хълм се чува стакатото на стрелбата. Наоколо му бързо се придвижват мъже, облечени в зелена униформа, сред прах и дим, викат заповеди, бързат, а него най-после го вдигат с носилката. Само че няма болка, няма и следа от рани, а само огромно спокойствие и облекчение, докато го изнасят от бойното поле. Завинаги. Отива си у дома.

Не винаги беше така. Като млад офицер в Специални операции домът за него беше бойното поле на мисиите, а ергенският апартамент представляваше по-скоро място за складиране на книги, неплатени сметки и чисти дрехи, никоя от които не носеше израелски етикет. Когато се ожени за Симона, дълго време домът представляваше радост от завръщането, заслужена награда за седмиците и месеците, прекарани надалеч, но никога желание за усамотяване, защото другарите все още бяха най-близките му роднини.

Но щом Орен се роди, внезапно картината се промени и егоистичният му живот загуби равновесието си. Тогава започна да се замисля дали задължението му към държавата, анонимното население и идеята не трябва да бъдат пренасочени към оформянето на една-единствена детска душа.

Сега, когато остана сам в колата, каращ по хипнотично трептящата магистрала, той остана насаме с факта, че любовта, от която се боят всички войници, го е превърнала в страхливец. Естествено, че можеше да подреди деня си така, че да прекара един час със Симона, да прескочи до училището на Орен, преди да се заеме с изпълнението на заповедите на Ицик. Но тогава щеше да се наложи да каже на жена си истината, че появата му е съвсем за малко, а тя щеше да го накара да каже това на сина им. Също така знаеше, че независимо от сълзите на разочарование или яд, нищо няма да се промени. Той пак ще си тръгне и ще прекара работния ден изпълнен с чувство за вина.

Не, предпочиташе да облекчи себе си. Да, беше станал страхлив.

Бени Баум беше предпочел да остане в Тел Авив за няколко часа, докато Ейтан тръгна към щаба на Специални операции в Йерусалим. Полковникът и майорът си поделиха отговорностите преди мисията. Баум трябваше да събере всички необходими разузнавателни данни за Сараево, а Екщайн да събере екипа, да организира изработването на съответните документи, осигуряването на транспорта и необходимото оборудване.

Явно гледащ оптимистично на израелските възможности да му услужат, Ян Крумлов беше оставил в посолството в Адис Абеба снимка и документ с описание на физическите характеристики на годеницата си, адреса й в Сараево, адреса на службата й и ежедневния маршрут, както и местата, където би могла да бъда намерена след работа, макар да беше съмнително, че често посещава барове и дискотеки в град, осветяван нощем от артилерийски обстрел. Баум, следван от Очко, тръгна към изследователския институт на АМАН, който е най-голямото заведение от този вид в Близкия Изток. Когато стигна, започна да натиска аналитиците и служителите в отдела за Югославия, за да се въоръжи с подробни карти, въздушни разузнавателни снимки, получени от съюзниците от НАТО, и последни сведения за боевете между различните фракции, за да успее да разбере кой кой е сред откачалките, опустошаващи бившата културна столица на Югославия.

Най-накрая изкопа служител на Мосад, който се е върнал току-що след една напрегната година под дълбоко прикритие в Сараево. Докато си пиеха кафето в обширния стол на улица „Соколов“, който основно служи за срещи на журналисти, чакащи изявленията на говорителя на армията, Баум го разпитва тихичко цял час. Събра куп полезна информация за опасните зони, пътища за влизане и излизане, начини за оживяване по улиците, докато се пазиш от мюсюлмани, сърби и хървати. Но въпреки това не остана очарован, защото човекът не преставаше да клати глава и да повтаря:

— Недейте да ходите там.

Екщайн от своя страна имаше списък със задачи, които обикновено биха отнели поне три дни за изпълнение. Макар измъкването на годеницата на Крумлов да не представляваше нито отвличане, нито спасяване, а само „ескорт“ от опасна зона, то все пак изискваше съответното предварително планиране. Като разузнавач от кариерата, той беше свикнал на бързи действия в отговор на изненадващи събития и често се беше отказвал от сън за дни наред, за да си свърши работата, функционирайки на автопилот. След това изпадаше в двадесет и четири часов безпаметен сън, който би разтревожил някой лекар. В миналото той би се радвал на подобно предизвикателство и би се хвърлил да го изпълни с фанатичен ентусиазъм. Но днес малко се разтревожи, защото разбра, че възложената работа не му е присърце.

Шосето, което свързва средиземноморския град Тел Авив с намиращата се в планините столица Йерусалим, вече е скоростна магистрала и израелските мотористи, които винаги нарушават ограниченията на скоростта, могат да пресекат страната за не повече от половин час. Обаче Екщайн предприе заобиколна и забавяща тактика, без напълно да съзнава защо кара на юг към Ришон ле-Цион. И докато караше малката фиеста с отворени прозорци и вятърът прашеше очилата му с пепел от цигарата, а по радиото гърмеше кървавата поема на Шалом Ханош „В кървавата кола на татко“ за смъртта по израелските магистрали, той се чудеше дали не е сбъркал пътя.

Не географски, не, макар за миг да си спомни с кисела усмивка онези първи дни като парашутист и репутацията си на човек, който не се ориентира добре в географско отношение. Онези безкрайни упражнения по ориентиране, обикновено провеждани нощем и в дъжда, когато другарите му обикновено го навикваха.

— Екщайн, къде, по дяволите, си ни заврял?

— Откъде да знам, мама му стара? Вървете. Държавата ни е малка, няма да се изгубим.

Оттогава и през годините на кариерата си в АМАН той често попадаше на опасни места под смъртна заплаха, но чак напоследък беше започнал наистина да се чуди дали е следвал пътя на съдбата си, или се е насилил да върви по него? Дали той, както веднъж предположи Бени Баум, не е нещо като бос танцьор, привлечен от опасностите на минното поле?

Някога беше искал да стане доктор. Идеята се захранваше от същия извор на героичен комплекс, който по-късно го насочи към военновъздушните сили, после към АМАН и СпецОп. Беше обмислял и историята като професия, виждайки себе си като очилат учен, държащ лекции в йерусалимския университет, пишещ блестящи книги за Европа, Хитлер и войната, която погълна цялото му семейство. Оказа се обаче, че не може да седи мирен, неподвижен с часове над книгите, за да постигне подобно нещо.

Всяка възможност, която не беше опитал навремето, сега се издигаше увеличена от съжалението, защото всяка от тях представляваше „нормален“ живот, трептящ като завеса от фантазии зад жестоката действителност, каквато представляваше съществуването му. Защото всъщност беше избрал армията и вече знаеше, че няма извинение за това му решение. Какво е търсел? Високата пенсия? Доходите от медицинска кариера отдавна биха я надвишили. Възбудата? Беше му дошла до гуша и вече се чувстваше като любител парашутист, който внезапно осъзнава, че нито обича да скача, нито да пали лагерни огньове. Но беше твърде късно, защото както и да съжаляваше, все пак това си му беше работата и трябваше да си я върши.

Кариерата му беше украсена с актове на „смелост“ и фактът, че не може да ги сподели с никой друг, освен с онези от другарите му, с които ги е извършвал, всъщност нямаше значение. Той ги смяташе за свой „дълг“, неща, които е извършил заради Службата и защото Страната е изисквала те да бъдат извършени. Но вътре в себе си той знаеше, че всеки подобен акт е предизвикан от обикновена, човешка психоза. Баща му беше мил, но слаб и болен човек и Екщайн се беше самоосъдил на живот, който да победи и пречупи тези срамни гени.

Дали някое от действията му е оставило следа в бъдещето на Израел? Може би едно — предотвратяването на убийството на министър-председателя от един палестински терорист през 1986 година. Но сега, в 1993 година, наследникът на онзи политик, Ицхак Рабин, най-накрая довеждаше мирните преговори към края им. Ако не беше безумната „смелост“ на Екщайн, може би всичко това щеше да стане още по-рано. Но подобни горчиви предположения са просто губене на време.

В края на краищата не извивките на кариерата, повишенията или пенсията го тревожеха. А петгодишното момче на име Орен. Разбираше, че синът, когото обича повече от всичко на света, няма нужда от герой, нито от Бог от плът и кръв, когото да боготвори. На него му трябва баща, който да си бъде вкъщи, от когото да се учи, който да му помага в уроците, да бърше сълзите му и да държи ръката му. От това има много по-голяма нужда, отколкото от напразната надежда, с която се връща всеки ден от училище: „Може би татко ще си дойде довечера.“

Да, беше направил грешка и тръгнал по погрешен път. И сега започваше нова мисия, скоро отново щеше да изчезне надалеч. Към Сараево и после към Африка.

На пръв поглед беше по-безопасно, отколкото много от операциите, които беше провеждал. Но след като беше взел решение да напусне оперативната работа, сега не можеше да събере смелостта си и през цялото време го измъчваха предчувствия, от които ръцете му леденееха въпреки лятната горещина. Чувстваше се по-зле от наборник, който с приближаването на края на службата става все по-суеверен. Виждаше пред очите си Орен тъжен, самотен и осиротял, запазил само старите снимки и мъгливи спомени за него.

Затова бавеше отминаването на този ден с надеждата да отложи началото на последната операция. Защото подозираше, че този път може и да не се завърне жив…

Отмина пътен знак, на който пишеше „Палмахим“, което потвърди, че той наистина се държи като пациент, страдащ от смъртоносна болест. Беше виждал това поведение у други, готвещи се да предприемат смъртоносни приключения. Те се връщат в родния си град, в училището или на плажа, където за пръв път са целунали любимата. Той хвърли фаса през прозореца и кимна. Караше към мястото на военното си рождение.

Палмахим е крайморска зона за парашутни скокове на военновъздушните корпуси на израелската армия. Пътят, по който се движеше, води до Тел Ноф, тренировъчната школа на парашутните десантчици. Отстрани на пътя се издигат хълмове с храсталаци и прашни евкалипти, но точно отпред вдясно се вижда добре подстригана зелена поляна, приличаща на поле за голф в средата на Сахара.

Екщайн отби от шосето към страничния път, спря и остана заслушан в шума на отминаващите зад него коли и чуруликането на птичките сред високите дървета отпред. Вляво от него пръскачки напояваха есмералдовата поляна колкото голямо футболно игрище. В далечния край широки стъпала от йерусалимски камък водеха нагоре към голяма каменна платформа, а над нея се издигаше Стената с хилядите имена, изписани с бронзови букви, над които лъщеше стоманеният надпис „По-бързи от орлите, по-смели от лъвовете.“ Вдясно малката каменна кула завършваше с изработени от метал чифт израелски парашутни крила.

Много церемонии се провеждаха при „Андартата“, мемориалът на падналите в бой парашутисти. Тук винаги имаше букети свежи цветя, опрени върху стената и вехнещи под слънцето. На годишнините от войните тук се провеждаха мемориални служби, тук новобранците получаваха значката с крилете след първите си парашутни скокове. И сякаш всяка втора седмица старият гравьор се явяваше тук с инструментите си, за да добави някое ново име, докато почетния взвод Червени барети стреля залпове към небето.

Екщайн излезе от колата. Коляното внезапно му напомни за раняването и го върна към онзи мрачен зимен ден в Мюнхен, към имената и образите на изгубените другари. Те бяха паднали в Европа, Азия, сред хълмовете на Ливан и пустините на Ирак. Парашутистите ги погребваха с церемония, а тайните бойци в мълчалива анонимност. Имената на бойците на фронта блестяха тук под слънцето, а служителите от разузнаването бяха погребвани под мраморна плоча, без изписване на ранга, в една малка горичка на север. Както и в живота, в смъртта си те си оставаха под сенките. Само един от тях беше служил и в двата свята и точно това име беше дошъл да потърси тук Екщайн.

Ети Данцигер за него беше повече от другар в Специални операции. Двамата бяха участвали заедно в шест мисии в Европа и Северна Африка. По онова време той още не беше срещнал Симона и въпреки че правилата го забраняваха, най-накрая не можа да устои на красивата руса разузнавачка. Тя също се предаде на желанието му към нея, въпреки че й беше ръководител и не биваше да имат никакви освен служебни отношения. След раняването на Ейтан и дългото му оздравяване те се разделиха. Ети продължи да работи на бойното поле. А после, когато операция „Флейта“ беше съживена и терористът Амар Камил се върна в Израел, за да отмъщава, Ети и Ейтан се събраха отново. За кратко. А след това тя беше убита…

Сега, докато пресичаше тревата към стената, той беше сигурен, че ако съдбата беше милостива, те щяха да се съберат. Може би много си приличаха поради германския си произход и упорит характер и заради това връзката им нямаше да продължи дълго. Но Екщайн понякога чувстваше твърде остро загубата й и беше разбрал, че скръбта по нереализираното бъдеще може да бъде по-силна от коя да е друга емоционална мъка. Така или иначе той усещаше, че й завижда, защото никога няма да я види застаряла и натежала жена, маскираща истинските си преживявания като приказки за внучетата, които никога няма да има.

Тя беше започнала кариерата си в Тел Ноф като сгъвач на парашути, едно от онези силни момичета, които сгъват хиляди парашути, а после редовно скачат със своите, за да докажат на момчетата, че всички въжета са добре подредени. По-късно тя пожела да бъде прехвърлена в АМАН. Но чак след смъртта й досието, скрито в СпецОп, разкри изненадващото й желание. Беше поискала да бъде погребана като парашутист заедно с другарите й на връх Херцел в Йерусалим. И според желанието й името й беше записано на стената при „Андартата“.

Всичко това е в пълно нарушение на правилата, но Бени Баум притисна Бен-Цион и не го остави на мира, докато искането не бъде предадено на началник-щаба на военното разузнаване. И така, с тиха среднощна церемония преди много, много години група „цивилни“ се бяха събрали тук, за да почетат последното желание на Ети.

Ейтан стигна до колоната имена под годината на смъртта й и проследи с пръст онези, започващи с „Д“. После спря и си пое дъх с разтуптяно сърце, защото името й не беше там. Тъкмо се готвеше да се развика и да тръгне да вдига скандали пред когото трябва заради този пропуск, когато се сети.

Бузите му пламнаха и се зачервиха от срам. Ети Данцигер беше псевдонимът й. Фалшивата маска, под която я беше познавал толкова дълго, както и тя него като Тони Екхард и всички останали с техните неизраелски псевдоними. Петер, Райнер, Майк и Хари.

Пръстите му погалиха бронза, сякаш слепец чете брайлово писмо, и накрая намери.

Той нежно избърса краищата на гравирания в камъка спомен за нея. Затвори очи и си припомни кожата й, тънкия й кръст под бялата памучна блуза, малкото бижу, висящо на врата й, и полъха на парфюм зад нежните й уши. След това отстъпи назад и я видя в паметта си цялата. Само за миг.

— Не можах да те опозная истински — прошепнаха устните му.

После тръгна назад към колата си.

Преместването на управлението за специални операции на израелското военно разузнаване в неугледната сграда срещу йерусалимската централна поща беше предвидено като временна мярка. Обаче минаха близо девет години, откакто генерал Ицик Бен-Цион, навремето още полковник, успя да убеди началника на генералния щаб, че помещенията в Тел Авив са твърде малки за разширяващата се дейност, че старата сграда от времето на британския мандат твърде лесно може да се подслушва и че културните аташета, тоест шпионите на всички чужди посолства, на практика си правят пикник пред задния му вход. Като човек кариерист обаче, Ицик беше изчакал, докато подчинените му постигнат няколко сериозни успеха.

Именно група на СпецОп беше открила точното място на предприятието за преработка на ядрен материал в Багдад, за да може да бъдат насочени за бомбардирането му израелските самолети. Офицер на СпецОп успя да се направи на шофьор от Червения полумесец, за да докладва кървавите събития от фронта на ирано-иракската война. Една служителка на СпецОп под прикритие като италианска журналистка беше вечеряла с Ясер Арафат в Бейрут, подготвяйки го за „отстраняване“ от екип на Мосад, преди градът да бъде разрушен. Операцията беше отменена в последния момент от израелския кабинет. Хората на Ицик бяха изолирали изостанал сирийски танк Т–72 близо до Бахмадун, за да стане показно отвличането, извършено от разузнавателна група от „Саярет Маткал“, елитни командоси на израелската армия. Не беше грешка на Ицик, че всъщност отвличането се провали. И естествено, Бени Баум и лудите глави от „Куинс Командо“ вършееха из различни държави и изненадваха генералния щаб с безразсъдната си смелост близо десет години. По онова време беше все още златната ера на специалните операции на АМАН. Много преди Ейтан Екщайн да убие погрешно човека в Мюнхен, с което едва не се срути внимателно построеният „Замък на Бен-Цион“.

И така, началник-щабът беше лобирал с успех и определиха място за нова сграда на СпецОп, недалеч от тренировъчната база на Мосад в Херцелия. Обаче Ицик вярваше твърдо в некомпетентността на израелските строители. Щяха да минат години и той с радост се премести във „временната“ сграда в столицата. В Йерусалим Ицик се намираше далеч от внимателните погледи на завистливите си съперници от Кирия. Кабинетът му се намираше само на минути път от Кнесета, а депутатите и министрите от кабинета често биваха канени неофициално на обяд, а после връщани в политическите им храмове, за да шепнат похвални забележки за тайнственото царство на Ицик. В Йерусалим Бен-Цион се превърна в Краля на Хълма.

Но по мнение на Ейтан Екщайн никой крал не е имал толкова незабележим дворец. Може би поради местоположението му и сравнението с архитектурното великолепие на околностите, съвсем наблизо до площад Цион, любимо място на пешеходците в Йерусалим, с кафенета и магазини, и големия Руски комплекс, издигащ се над улица „Яфо“. Забележителност на този огрян от слънцето хълм е великолепната православна черква с кули от розов камък и зелени куполи. Източната граница на комплекса се заема от масивната сграда на Върховния съд, докато в западната част се намира сградата на националната полиция с кули за комуникационните антени и непрекъснат поток от униформени ченгета и мускулести детективи. В контраст с тях сградата на Специални операции на АМАН, заемаща южната част на хълма, изглежда като кръстоска между турски оръжеен склад и клиника за туберкулозно болни. Екщайн всъщност изобщо не се тревожеше от подобна липса на естетика. Още от първите си дни като наборник-парашутист, когато се яви в тренировъчната база Санур, приличаща на бедняшки преден пост на Чуждестранния легион, той се научи да потиска гордостта, присъща на родените в Германия, и да приема израелското безразличие към външната показност. Някои от най-добрите войници не могат да си лъснат обувките както се полага или да изгладят идеално униформата си. Най-блестящите и умни офицери, които познаваше, бяха излежавали присъди в арестите на военната полиция. Военните бази бяха същите. Обикновено по-представителните сгради принадлежаха на тиловаците, пълни с орди мързеливи чиновници, докато в порутени развалини, които не отговарят и на най-ниските строителни стандарти, работят най-опасните воини на израелската армия.

Във всеки случай сградата на СпецОп получи името „Аашлая“ — „Илюзията“ — от обитателите си. Отвън грозотата й караше минувачите да извръщат глави. Вътре трите етажа бяха пълни с кипящи от оживление канцеларии. „Оръжейници“, „Електроници“, работилници на „Специални проекти“, „Фото-разузнавателни анализи“, „Прехващане и шифроване“, „Комуникации“, „Изследователска и разработваща дейност“, „Легенди“, „Документация“, „Вътрешна сигурност“, „Компютърна и поддържаща дейност“, „Планиране и логистика“, „Обучение“, „Транспорт“, кафенето, кабинетът на Ицик Бен-Цион и прилежащата му заседателна зала, както, разбира се, бърлогата на подполковник Бени Баум като шеф на оперативен отдел, към която сега Екщайн се запъти с нежелание.

В „подводната стая“, веднага след незабележимия вход на сградата, го поздрави едрия пазач на средна възраст, облечен във взета назаем униформа на полицай. Шломо беше служил в запаса под ръководството на Бен-Цион във войната от 1973 година и остана да работи като един от любимците на генерала. Беше весел човек, очакващ с удоволствие пенсионирането си, и се ухили на странното облекло и надписаната тениска на Екщайн.

— Отдавна не съм те виждал. Спечелихте ли мача?

Въпреки настроението си Екщайн успя да отвърне на усмивката му.

— Почти. — Той показа личната си карта на Шломо, който й хвърли един поглед.

— Сигурно не знаеш паролата за този месец.

— Мммм. — Екщайн се замисли. Нямаше представа. — Жена ми купува грозде от твоята на пазара „Йеуда“?

Шломо се изсмя.

— Това може и да е вярно, обаче не е парола.

Над втората метална врата имаше поставена камера и внезапно от малкия говорител се чу мъжки глас.

— Няма да влезеш без паролата.

Екщайн погледна към камерата.

— Бавария — изрева той.

След моментно забавяне гласът отвърна подигравателно:

— Това ти е работния псевдоним, а не паролата.

Шломо се завъртя със стола си и изръмжа ядосано:

— Хайде стига, Рафи. Пусни го да влезе, че иначе ще ти се наложи довечера да се прибираш с автобус.

Безтелесният глас изсумтя, магнитната ключалка на вратата бръмна и Екщайн кимна на Шломо, докато дърпаше дръжката.

— Деца — поклати глава Шломо и се върна към вестника си.

В повечето случаи операциите на чужда земя изискват седмици или дори месеци за подготовка. Започва се със скица на мисията, наличната информация за района на действията и ако това е недостатъчно, се изпращат хора за допълнително разузнаване. Следва важната фаза на подбиране на екипа. Щом хората бъдат избрани, вече заедно се заемат с логистиката, екипировката, начините за транспортиране, инфилтрацията и извеждането, след което започват разгорещени спорове по плана за изпълнението на операцията, докато Бени Баум не удари по бюрото си с обувка по подобие на Никита Хрушчов и не извика:

— Достатъчно! Ето как ще се проведе…

Обувката между другото не е една от тези, които носи. Това е стара бойна бота, която той държи наблизо, за да му е подръка и да я използва като чукчето на съдиите.

Обаче извеждането на Ники Хашек от Сараево и доставянето й при годеника й Ян Крумлов трябваше да се извърши бързо, за да не се откаже дезертьорът от направеното предложение. Затова Екщайн прекара остатъка от деня в кабинета на Баум, играейки на „Монополи“. Упражнението почти прилича на известната игра, но е техника, измислена от Баум, за да осигури правилно планиране при липса на достатъчно време.

Вместо скъпата канцелария, която човек може да очаква от високопоставен израелски служител на разузнаването, кабинетът на Бени Баум представлява дълъг правоъгълник с гол под от плочки и сиви стени. В единия край има летяща врата, водеща към коридора на втория етаж. В другия се намира висок прозорец, чиито стъкла са подсигурени с вакуумни осцилатори, за да се попречи на акустично подслушване от далечно разстояние. През него се вижда великолепната православна катедрала, намираща се от другата страна на комплекса.

С изключение на няколко избелели снимки, намекващи за военната кариера на Баум и дългото му партньорство с Екщайн, нищо не краси стените, който са запазени за карти, разузнавателни снимки, заповеди за мисии и една голяма дъска за писане. Мебелировката напомня за разпродажба на банкрутирала фирма и се състои от няколко олющени открити библиотечни рафтове, затрупани с книги на седем езика, вертикални и хоризонтални метални шкафове за папки, два персонални компютъра, свързани с мрежата, и два зелени сейфа. Бюрото на Баум е махагоново чудовище, внесено от някакъв полковник на кралските зелени куртки по време на Британския мандат, а от средата му напред се простират две метални работни маси и оформят Т-образната структура, заобиколена от евтини сгъваеми столове.

На тази конферентна маса са създадени най-блестящите операции на АМАН, измислени от елитна група пушачи, кафеджии и скандалджии — мъже и жени, членове на елитната „Куинс Командо“. Точно към този изцапан с петна от кафе амулет от миналото се обърна сега Екщайн с надеждата да получи отговори на въпросите си. Той си нямаше собствен кабинет, защото в съответствие с правилата на Бен-Цион отделите си имат канцеларии, а не хората. Затова засега седеше зад бюрото на Бени и му се искаше полковникът да си дойде от Тел Авив, за да могат да допрат изморените си глави и да оформят поне един мозък с ясни мисли.

В средата на заседателната маса беше поставен голям кашон. В него се намираха частите от „Монополи“-то на Баум — символични играчки, използвани за обмислянето на задачите. Тези визуални намеци помагаха по-лесно да се отговори на въпроса „Какво липсва?“

Когато членовете на екипа седнеха по местата си с папки, надписани „Строго секретно“, Баум бръкваше в кашона, вадеше играчки, поставяше ги пред хората, а после започваше да се разхожда, като повдига от време на време панталона си и мисли, променя решенията си и мести фигурките насам-натам. Ако ти подадат кутийка от бинт, значи ще бъдеш медик на групата. Обаче тъкмо когато си приел факта, че мисията ще включва кървава престрелка, кутийката ти се отнема, прибира се и се заменя с миниатюрен мерцедес, запалка и дървено пате. Значи ще бъдеш моторизирана примамка и ще използваш взривни вещества за отвличане на вниманието. Всички тези назначения, естествено, се съобразяват с уменията на съответния човек. Ако не си добър стрелец, Бени няма да ти даде малката пушка и оловния войник.

Днес обаче най-важните части от играта, които липсваха, бяха самите изпълнители. В управлението на СпецОп не се мотаят талантливи оперативни работници като филмови звезди в очакване на добра роля. Ако не са някъде в изпълнение на мисия, те са на курсове за усъвършенстване в страната или в щаба на АМАН в Тел Авив, където споделят знанията и опита си в някой от отделите. Така че докато Бени пристигне, Екщайн трябва да се справя сам, подкрепен единствено от Мак Маркъс, един от любимите му служители в отдел „Планиране и логистика“.

Маркъс е много висок капитан от американски произход с купчина гъсти, черни къдрици и мустаци тип Саддам Хюсеин. Докато е бил сержант в бригадата „Гивати“ през 1982 година, още в началото на войната в Ливан е бил улучен в крака. След дълго и мъчително лечение останал инвалид за цял живот. И така, на твърде зрялата възраст от двадесет и две години, той би могъл да се оттегли с висока пенсия. Само че на него много скоро му омръзнало да се припича по плажовете и да обикаля баровете. Затова поискал да му се предостави възможност да се завърне в армията.

С надеждата да накара Маркъс да мисли реалистично, един майор го изпратил в Тренировъчна база номер едно на офицерски курсове. Мак завършил успешно шестмесечното обучение въпреки протезата на крака си. След това в АМАН го приели с най-голямо удоволствие и той се оказа в СпецОп, където се сприятели с Екщайн, също инвалид почти като него. Двамата откриха един в друг сродната душа на упорития характер. Наричаха се на шега „Кьопчо“ и веднъж годишно отиваха в Тел Ноф, опитваха да се вмъкнат в някой С–130 за масов парашутен скок, но винаги ги хващаха и отпращаха с усмивка. След това двамата отиваха на плажа, напиваха се с бира и зяпаха скоковете, докато подсвиркваха закачливо на местните момичета по бикини.

— Все пак ще имаш нужда от измъкване — каза Маркъс и постави малка, бяла линейка в средата на масата. — Дори това нещо да те докара до летището, в Сараево то е като международното в Бейрут преди години. Щом кацне самолет, едната или другата страна започва да го обстрелва, колкото да покаже чий е по-голям.

Екщайн би се усмихнал на думите му, обаче не го слушаше, задълбочил се в тънкото досие на Ники Хашек.

— Не искам да разчитам само на документи, за да я измъкнем. Ще трябва да я направим като болна в критично състояние, за да можем да минем през барикадите и контролните постове.

— Добра идея. Ако е полумъртва, сърбите няма да пожелаят да я изнасилват, освен ако не попаднете на некрофили.

— Така де, развеселявай ме — измърмори Екщайн. — О, мамицата му! — възкликна той. — Ами че тя работи в руското посолство. Защо не беше сервитьорка или нещо подобно?

Маркъс затропа с пръсти по масата.

— Мисли, Екщайн, мисли. Сега работим по измъкването. — Той докуца до кашона с играчките и извади няколко жълти кубчета от „Лего“, за да ги подреди като барикади.

— Добре. — Екщайн затвори папката. — Какво би използвал?

Маркъс извади малък метален хеликоптер, който Баум беше купил от едно магазинче за играчки на франкфуртското летище.

— Какво би казал за онзи бял хеликоптер, който прибрахме след операция „Лунен лъч“?

Екщайн се замисли за миг, като си представи мароканския бряг, където германската терористка Мартина Клумп беше скочила от хеликоптера във водата в опита си да попречи на размяната на пленници между Израел и членове на Хизбула. В последвалата гонитба те с Бени Баум бяха кацнали аварийно с един С–47 и той несъзнателно пипна малкия белег на челото си, получен от удара с глава в контролния панел на самолета.

— Той още има надписа на ООН — добави Маркъс. — Но като си помисля, Обединените нации вече са използвани доста често. Вие трябва да се представите за журналисти.

— Не става — поклати глава Екщайн. — Онези гадняри там използват журналистите за мишени. Съвсем наскоро убиха един телевизионен репортер от Ню Йорк.

— Естествен избор — намръщи се Маркъс. — Обикновено военните мразят журналистите, както скотовъдците мразят конекрадците.

— Обаче хеликоптерът е добра идея — каза Екщайн. — Хайде да накараме Ицик да се обади на авиацията.

— Ти му кажи — посочи Маркъс с пръст към гърдите му.

— Не, ти ще му кажеш.

И двамата се заколебаха. На никой не му се искаше да занесе новината за големи оперативни разходи на генерала. Ако времето не беше решаващ фактор, той вероятно щеше да ги накара да идат пеша до Балканите.

— Така или иначе — продължи Екщайн, — ще я отвлечем облечени цивилно, а после ще се преоблечем като служители на Червен кръст.

Маркъс му размаха пръст.

— Не на Червен кръст. Техните линейки ги претърсват непрекъснато за лекарства и наркотици. Избери нещо по-различно. — Американецът извади найлонова торбичка с няколко джуджета от кашона на Бени. Избра пет, едното с рокличка, и ги постави върху масата — три с лице към останалите две. Двете куклички представляваха Екщайн и Баум. Останалите три още бяха неизвестни.

— Добре — съгласи се Екщайн. — Какво ще кажеш за френската благотворителна организация?

— Става. — Маркъс затвори очи и щракна с пръсти. — Как се казваше?

— Мммм… „Лекари без граница“?

— Точно така! Лекари без граница!

— Тогава да се обадим на отдела по изкуствата — каза Екщайн и заобиколи бюрото на Бени към един от телефоните. „Отделът по изкуствата“ е малка група талантливи фалшификатори, които работят в една от лабораториите в подземията. Те пътуват доста по света, събират бланки, визитни картички и фирмени знаци, които могат да бъдат дублирани и по-късно използвани за прикритие. — А ти се обади в „Документация“.

Маркъс кимна и също посегна към телефона, но спря, преди да набере номера.

— Какво да им кажа? Та ние още нямаме избрани участници в операцията.

— Кажи им, че ще бъдем четирима мъже и една жена. Можеш отсега да им дадеш моето име и това на Баум. — Оперативните офицери имат ограничена серия чуждестранни прикрития, които се учат и практикуват, докато се превърнат във втора природа. Задачата на отдел „Документация“ е да поддържа тези прикрития със съответните документи, които да не предизвикват каквито и да било съмнения. — Кажи им да изберат френски или белгийски паспорти, много и различни хартийки с медицинска насоченост за поставяне в портфейлите и да не си ходят вкъщи. Ще ни трябва цялата нощ, за да си свършим работата.

Маркъс му се ухили.

— Слушам, шефе — отговори на английски и двамата бързо заговориха по телефоните. Затвориха почти едновременно.

— Кажи ми — внезапно се намръщи Маркъс, — откъде всъщност ще намериш линейка? В Сараево не съм чувал да дават под наем такива.

В този момент вратата се отвори и влезе Бени Баум, следван от Очко, Юдит и майор на средна възраст, на име Дани Романо, началник-отдел „Личен състав“. Романо с вечната си незапалена лула между зъбите носеше купчина досиета — потенциални кандидати за първата фаза на операция „Чародей“. Той беше скромен човек, но познаваше таланта на оперативните работници и можеше да каже наизуст настоящото местонахождение на всеки от служителите на СпецОп. Носеше досиетата само за улеснение на ръководителите на екипи.

Романо ритна вратата, за да я затвори, а Очко веднага се настани пред един от компютрите. Юдит хвана телефона, за да отложи поредната си среща. Баум хвърли върху масата куфарчето си, пълно с карти и доклади от отдела за Югославия. Усмихна се на Мак Маркъс, вдигна малката линейка и я обърна, сякаш я преглежда за устройство за проследяване.

— Ще откраднем някоя по пътя — каза Бени и Екщайн усети вълна от облекчение, защото партньорът му отново се беше включил в играта. Ейтан сплете пръсти зад тила си и се облегна в стола на Бени.

— Или пък ще приспособим някое бяло камионче с метална каросерия — добави Екщайн. — Аз вече предупредих вангоговците долу да започнат да работят по някои материали за „гримиране“.

— Лекари без граница — гордо информира Маркъс Баум за избора на прикритие, измислен от него и Екщайн. — Ама като ви гледам каква сте глутница от гадни крадци, може би трябваше да използваме нещо като „Шпиони без морал“.

Бени Баум вдигна вежда към американеца.

— Шпиони без морал ли? — Той се изсмя тихо и баварското му бирено шкембе се разтресе. — Ама ти си наистина гениален, мойто момче.

Орен Екщайн виждаше баща си от перспективата на всяко петгодишно момче, което гледа нагоре към гиганта, който всъщност е с около среден ръст. Ръцете на татко му изглеждаха масивни, защото само с едната си длан той можеше да обхване двете китки на Орен и да го повдигне за задника с другата. Гласът му беше дебел, понякога успокоителен, често шеговит, но можеше да се превърне в заплашително ръмжене, когато Орен се опита да не изпълни някоя „заповед“.

Татко не се кара. В редките случаи, когато наистина повиши глас, стъклата на прозорците се разтреперват и Орен тича да изпълни онова, което му е казано. Той, разбира се, не знае, че тези редки избухвания предизвикват в душата на баща му огромна мъка и чувство на вина.

„Аз толкова рядко се връщам. Какво право имам да викам?“

Татко е войник, с което Орен се гордее много, много, макар да не разбира защо баща му почти никога не носи униформа. В гардероба в спалнята висят две официални поизмачкани униформи със сребърни парашутистки криле и няколко малки ленти за отличия и значки отляво, и по един „фалафел“ на всеки пагон. Тъмночервена барета е сгъната под единия пагон, а под униформите има чифт прашни, червеникаво кафяви боти.

— Защо никога не си лъскаш ботите, татко?

— Защото по тях е прахта от Ливан. — Лека усмивка от страна на гиганта. — Тя не може да се изчисти.

Добре. Орен приема думите му, макар да не разбира носталгията на татко към онези по-прости дни от времето, когато е бил само войник.

Много рядко татко се появява от вратата на стаята, където спи заедно с мама, облечен в униформа и с крива усмивка. Обяснява, че има „официална среща“. Въпреки гордостта на Орен, татко се прави, че тези неща не са важни и работата му е съвсем обикновена.

— Аз вече не съм боец.

— Ама винаги казваш, че работиш в Министерството на отбраната.

— Да, обаче там има много служби. И много офицери се занимават с досадна работа.

— Не ти ли викат „майор“, татко? Не ти ли козируват?

Този път коремът на Ейтан се разтърсва от смях, а веждите на Орен хвръкват нагоре от учудване.

— Да ми козируват ли? Никога.

— Тогава ти какъв си? — пита с известно объркване в боготворящия си глас малкият. Сякаш е разочарован новопокръстен в синагога.

— Счетоводител.

— Счетоводител ли? Не може да бъде!

— Да… — Кой знае защо гласът на татко става мрачен. — Аз уреждам сметки…

Наследил инстинкта да усеща лъжите, Орен не му вярва и се оттегля в собствената си версия за реалност, която всъщност е по-близка до неизказаната истина. Но картините, които си рисува, са все по-незадоволителни. Когато Ейтан отсъства за по-дълго, което се случва често, Орен отваря гардероба и гледа замечтано празните униформи. Сякаш му се иска татко да работи нещо друго. Може би да бъде полицай в Йерусалим. Да се прибира всяка вечер, да вечерят заедно като семейство, да му чете приказки и да го слага в леглото…

Но тази вечер Екщайн отново не успя да изпълни желанието на сина си. Не си тръгна от службата до късно. Някъде след осем часа. Орен вече спеше и макар да му се искаше да види Симона, Ейтан някак се колебаеше да застане пред нея. Но после подкара фиестата към югоизточната част на града. Беше гладен и изморен.

Източен Талпиот продължава да е един от най-известните жилищни квартали на Йерусалим и семейство Екщайн има късмета да живее в апартамент, намиращ се в полукръг от модерни сгради, гледащи към Юдейската пустиня. През ясните пролетни дни, преди горещата мараня да замъгли хоризонта, човек може да види синкаво-металната ивица на Мъртво море и даже върховете на Йорданските планини и Саудитска Арабия отвъд него. Когато цари мир, арабски овчари от Сур Бахер разхождат стадата си в долината по прашните хълмове и може да се чуе звънът от хлопатарите върху вратовете на животните. Когато израелците и палестинците „преговарят“, в нощта се носят фойерверки и се чува пукотът на гумени куршуми.

Когато Ейтан и Симона за пръв път наеха апартамента на третия етаж на улица „Маалот Ел Рам“, беше скоро след дългия му престой във военната болница за лечение на раните в крака и коляното му. Едва можеше да се движи с помощта на бастун и предизвикателството на толкова много стъпала му изглеждаше непреодолимо. Но апартаментът беше толкова луксозен спрямо израелските стандарти и трудно би могъл да се намери друг такъв. Беше мезонет с три спални на горния етаж, просторен салон и кухня на първия, две бани и широка веранда. И което е още по-рядко — американски тип камина за студените зимни йерусалимски нощи. Цената беше доста непостижима дори и за заплата на полковник, но Ейтан, който по онова време беше само капитан, получаваше допълнителни премии за участие в боеве и за раняване. Заплатата на Симона като медицинска сестра в болница „Хадаса“ също помагаше и затова те се решиха да наемат това жилище. При първото изкачване до дома тя едва не се отказа, след като изгледа намръщено мокрото му от пот чело.

— Не — каза тя. — Няма да ти позволя.

— Всичко ще бъде наред — отвърна той. — Ще използвам изкачването на стълбите вместо физиотерапия.

И кракът му наистина се оправи. Стана по-силен, а той изостави даже бастуна и направи всичко възможно да се върне в СпецОп. И доста дълго време любовта им и удобствата на дома успокояваха мъките от периодите на раздяла. Но малко по малко, както при много такива бракове между мъже с военна професия и „нормални“ жени, Симона стана по-зряла и престана да възприема с такава лекота приключенския му живот. Приключенията бяха за него, а чакането за нея. А тя мечтаеше за развитие, за светски живот и приятелства с други семейства. От известно време вече и Екщайн мечтаеше тайно за същото, но не можеше така лесно да се откаже от онова, което е, и да го остави да се оттегли в миналото.

Любовта му към Симона не се беше променила и раждането на Орен създаде онази особена връзка, която свързва дори и семейства в конфликт и ги кара да останат заедно завинаги. Но Екщайн също така съзнаваше, че в момента те със Симона са на кръстопът и това, че не виждаше бъдеще на мрачния хоризонт, го плашеше много.

Имаше ключове от апартамента, но когато стигна, облегна рамо на вратата и почука. Вратата се отвори и Симона се показа с ръка на кръста и не особено изненадана, сякаш го очакваше. В „очакване“ всъщност е точната дума за състоянието и настроението й, защото беше бременна в четвъртия месец, лицето й грееше, а дългите черни къдрици и зелени очи блестяха. Носеше небесносиня риза с дълги ръкави от гардероба на Ейтан, а под нея се подаваха черните крачоли на три четвърти панталони. За миг на Ейтан му се стори като смърф версия на Ледената кралица.

— Добър вечер, Мойсей — саркастично поздрави тя. — Чудех се кога най-после ще се появиш.

— Откъде си разбрала, че съм се върнал?

— Имаше снимки във вестниците, господин Бонд.

Екщайн изви очи към небето и се изчерви.

— Цензорите са закрили лицата ви и не можех да бъда съвсем сигурна за теб — продължи Симона. — Обаче не е трудно да се познае дебелият задник на Бени. — Тя се опитваше да поддържа яда си, но всъщност той вече отмина, след като зърна мъжа си от плът и кръв.

Ейтан се усмихна накриво и се наведе да я целуне. Устните й обаче останаха стиснати и тя смръщи нос.

— Фууу — възкликна жена му. — Сигурно си минал през боклукчийска кола.

Ейтан я прегърна. Усети издутината на корема й. Тя изписка и го бутна назад. Той влезе в салона. Спря да разгледа дървената кутия с нови, непознати играчки. През отворените врати към голямата веранда откъм сандъчетата с цветя се носеше свежото им ухание.

— Можеше да се обадиш — скара му се Симона, докато затваряше вратата на апартамента.

— Имах намерение — излъга Ейтан. — Обаче не бях сигурен дали няма да тръгнем веднага обратно.

— Умно. Ако тръгнеше, щеше да е рисковано да ми се показваш.

Ейтан въздъхна. „Май рискувам живота си на всички фронтове“ — помисли той и трепна вътрешно от самосъжаление. Заобиколи голямото канапе и се тръшна в любимото си черно кресло, събу взетите назаем сандали и вдигна крака върху ниската масичка.

Симона влезе в кухнята и се появи оттам с празна чаша, бутилка тоник и местната водка „Висоцки“, която мирише на самолетно гориво. Постави ги върху масата. Нямаше намерение да му налива сама питието.

— Как е Орен? — Топлият тоник зашумя, когато Ейтан отвори бутилката и си сипа.

— Ами да видим… — Симона скръсти ръце пред гърдите си и погледна тавана. — Вчера се върна от училище и видя, че доктор Фаркаш ме докарва с колата. Попита ме дали това ми е гаджето.

Ейтан я погледна над ръба на чашата, а после свали ръката с питието към бедрото си.

— Симона — заговори той. — Аз вече не съм влюбен.

Тя го погледна. Чакаше да продължи.

— В работата си — добави той.

Тя отново задиша.

— Добре — отговори му развеселено. — Защото аз и без това я мразя.

— Знам.

— Никога не съм се бояла, че ще ми изневериш — добави тя. — Защото всъщност винаги си обичал истински само армията, а нея няма как да я чукаш.

Е, явно нямаше да му бъде лесно. Но Ейтан беше отлагал цял ден и сега трябваше да застане с лице към най-жестоката критика и най-опасния си опонент.

— Това е последната ми мисия.

— Какво е?

— Защо не поседнеш?

— И така ми е добре, благодаря.

И така, той й каза за операция „Чародей“. Доколкото можеше, без да споменава Сараево и къртицата, а само петдесетте деца. Непрекъснато наблягаше на това. „Децата, Симона, децата!“ Но още докато го слушаше, тя започна да клати бавно глава. И тя обича децата, родината си, знае за трудностите и добрите дела, толкова рядко извършвани от политиците и винаги прехвърляни върху плещите на хора като Ейтан, чиито семейства страдат, чиято смърт ще бъде забравена и мястото им ще бъде заето от други като тях. О, да, тя обича децата, своите деца, и затова думите му минават през ушите й като Шекспиров монолог в училище за глухонеми. Затова не можеха да я трогнат.

Ейтан млъкна, когато Симона се извърна и отиде до вратата към верандата. Въпреки светлината в салона зад нея можеше да види звездите върху черното небе, трепкащи така, както примигват само над море или пустиня. После тя се върна при него и той видя блясъка на сълзите върху бузите й и петната върху ризата, където бяха капнали. Тя коленичи пред креслото и разтвори коленете му. Приближи се и хвана лицето му с крехките си длани. Кожата й беше хладна до лицето му, а гласът й прегракнал от сълзите.

— Обичам те — прошепна тя. — Обичах те, когато се срещнахме и ти беше ранен и тъжен. Тогава виждах момчето в теб, което толкова се мъчеше да бъде по-силно, по-възрастно и посмело. Ти беше така изпълнен с вина и ние наистина имахме нужда един от друг. И те обичах още повече после, Ейтан, когато видях колко си силен и как нищо не би могло да те спре. Нищо. Това ме караше да се чувствам в безопасност и силна. Понякога упоритостта ти ме караше да се учудвам, но аз все пак я желаех. — Ейтан сведе поглед за миг засрамен, но тя продължи по-твърдо: — Сега обаче всичко ми е ясно. Ти беше ловецът. Аз бях лекарството. Идеалната, невъзможна двойка. Но след като се роди Орен, аз те обичах още повече. Когато той започна да се оформя като личност, когато започна да те обича и аз те видях отново в неговите очи.

Ейтан не смееше да помръдне. Гледаше очите и устните й, слушаше думите й, сякаш изречени от някой друг, скрит дълбоко в тялото й.

— И аз още те обичам не по-малко от когато и да било. Но сега сякаш съм вдовица, а синът ни е полусирак. Ти си само един призрак, който идва да ни напомни какво губим, какво сме заслужавали да имаме. Сякаш ти все търсиш навън нещо голямо, но си забравил какво е истински важното точно тук, в дома ти.

Тя затвори очи, целуна го леко и се изправи.

— Не ми обещавай нищо. Не казвай, че това е последната ти мисия. Казвал си го и преди. Просто вземи решение. И ако не си готов, когато се върнеш, ще подадем молба за развод.

Ейтан гледаше как тя тръгва по стълбите. В стойката й се четеше решителност. Това не беше блъф. Твърде често я бе наранявал и затова тя стана по-силна, и нямаше да позволи да страда синът й или детето, което е на път да се роди. Тя спря на стълбите.

— Най-добре го събуди и му кажи. За пътуването си. Че отново тръгваш. — Тя изкачи още едно стъпало. — В хладилника има сирене и домати, а в кутията има хляб. — Устните й се извиха, но това не беше усмивка. — Вече не готвя за транзитни пътници.

Мина известно време. Ейтан изпи водката си, изпуши три цигари, а после угаси светлините и се качи по стълбите. Коляното му туптеше от болка, както не беше го чувствал от години. Вратата към спалнята му със Симона беше открехната и в тъмнината се чуваше дълбокото й дишане, но той тръгна по лунната пътека към края на коридора.

Мебелите в стаята на Орен бяха от меко борово дърво, произведени в една фабрика на кибуц в Галилея. Долната част на стените беше покрита с тапети на дебели мечета с маски и шнорхели, и риби с ококорени очи. Рафтовете бяха пълни с детски книжки от първите, само с картинки, чак до приказките и разказите за първи клас. Подът бавно се запълваше от вулкани и динозаври, както и модели на самолети, повечето направени от Ейтан с „помощта“ на Орен. Те заместваха големите строежи от „Лего“ и нескопосаните фигурки от пластилин. Менажерията от меки животни, която някога почти затрупваше момчето в кревата, вече беше струпана на купчина избеляващи фигури под прозореца.

Орен спеше в леглото си, което приличаше на сандък за трактор. Подвижната вратичка, която някога го пазеше да не падне, я нямаше и под нощния блясък на звездите Ейтан видя дългите ръкави на пижамата и дланите, стиснали списание със самолети. Меката коса беше пръсната по възглавницата като коприна и на Ейтан му се поиска да вярва, че изразът на лицето му е спокоен и щастлив, обаче знаеше, че всички деца изглеждат така в съня си — с чиста кожа и без бръчките, появили се от осъзнатите истини.

Ейтан се наведе над леглото, погали косата на Орен, а после се сгъна още повече и го докосна с нос, за да усети аромата на бебешки шампоан. После се дръпна и седна върху дървения люлеещ се стол, в който преди много време, преди да започне „да излиза“ все по-често, беше седял с Орен в скута си и му беше чел приказки или пък му пееше песни, за да го приспи.

Сега започна да се люлее леко, подпрял пети върху вълнения килим и опрял глава върху твърдата облегалка, докато наблюдава сина си. Опитваше се да измисли как да го събуди внимателно, как да го погледне в радостно ококорените очи, как да го успокои, за да му отнеме после радостта и да обясни, че кой знае защо трябва да замине пак.

Седя така дълго време, като обмисляше и отхвърляше думите, които не помагаха, които нямаше да успокоят детето му. По някое време си напомни, че трябва да накара да му доставят мощния браунинг с дипломатически куриер в Адис Абеба, че после трябва да му го оставят в тайник в определено кафене в Бахер Дар. След това отново се върна към Орен и реши, че ще може да му го каже, че е намерил думите.

И докато заспиваше така на стола, облечен в надписаната тениска и покритите с морска сол бойни панталони, взе смелото си решение…

— Ще му кажа на сутринта.

3.Босна и Херцеговина30 април

Не може да се вярва на примирие и спиране на огъня в Сараево. Също както в онези дни на тишина, които следват големите земетресения, когато не можеш да имаш доверие на майката Природа, че ще ти даде няколко години спокойствие, за да построиш отново разрушения си дом. Да, шестдесет и седем часа вече нямаше престрелки, но като се има предвид краткото съществуване на подобни наложени от Европейския съюз съглашения, то повече прилича на почивка между напрегнатите полувремена на футболен мач. Малка пауза, за да си поемеш дъх, да пийнеш вода и да започнеш да риташ отново.

Няколкото дни късни пролетни бури покриха Балканите с разкъсани облаци, които още повече изнервиха тишината. После слънцето се появи зад купчина сиви облаци. Връх Игман блестеше под снега, но сякаш беше минал цял век, откакто фотографите на „Спортс Илюстрейтид“ бяха снимали олимпийските скиори по пистите му. Сега малкото останали тук фотографи изглеждаха като някакви полуумници, опиянени от боевете, защото единственото, което се спускаше надолу от върха, всъщност бе славянската цивилизация.

Все пак при някога оживения централен пазар на улица „Маршал Тито“ малка групичка студенти с надежда слушаха пукащ транзистор заедно с къркоренето на собствените си стомаси. Някаква музикална станция от Загреб предаваше техно-хита „Престъпление и наказание“ на Давор Толя и те потропваха в такт, докато си предаваха от ръка на ръка единствена цигара като пристрастени наркомани. Чакаха да се появи колата на някакъв черноборсаджия, който щял да донесе кафе на зърна.

Младият жител на Сараево Степан Томич — висок, красив и чернокос — целуваше русата си, порозовяла от студа годеница и стискаше ръцете й. После осемдесет и един милиметровият снаряд се изви над Грабавица откъм оръдието на скучаещи сърби и в съответствие със странната природа на експлозивите и шрапнелите, уби шестима от младежите, но остави хубавия годеник незасегнат. Степан остана прав, все така хванал ръцете на годеницата си, но само ръцете. От спуканите му тъпанчета течеше кръв, а парчета от цветното й яке се бяха залепили на димящи парцали по коженото му яке.

Това сложи край на прекратяването на огъня.

— На тези откачени югославяни все пак ще им трябват часове, за да влязат отново в играта. До довечера всъщност престрелките няма да се силни.

Полковник Валерий Степнин се разхождаше пред прозореца на третия етаж на руското посолство. Всички стъкла на сградите в квартал Башкарзия в Стария град отдавна бяха изпотрошени и той не обичаше заместилите ги изпънати найлони, защото замъгляваха всичко, сякаш имаше перде на очите. И въпреки това с удоволствие усещаше слънчевата светлина, огряваща лицето му през мътната пластмаса.

— Пръстите им вероятно са още замръзнали от студа и ще трябва да ги поразмърдат. — Дебелият му глас изразяваше сарказъм. — Нали знаеш, че ръцете трябва да са чувствителни, когато зареждат и нагласят азимута. Гадни откачалки.

Полковникът беше офицерът с най-висок ранг в новото сараевско бюро на руската Федерална служба за сигурност, но още мислеше за себе си като за служител на КГБ — онази кафкианска шпионска икона, от чиито гърди беше сукал дълго време.

— Баща ми е работил с тези хора по време на Великата отечествена война — прошепна Степнин. — С Тито и партизаните му. Татко беше смел човек, преживял Сталинград и избил сума ти есесовци. Обаче казваше, че се страхува от тези сръбски маниаци, които носели огърлици от уши на убити нацисти.

Полковникът се извърна от прозореца и застана с лице към адютанта си, млад капитан, висок и рус, с розово лице като на футболист. Никой от двамата не носеше униформа, а само панталони от груб вълнен плат и плетени пуловери. Да носиш униформа в Сараево е все едно да си дървено мюре за упражнение на снайперисти.

— И колко стигнаха убитите, Юра? — попита Степнин.

Капитанът държеше купчина листи, включително и записките от сутрешната оперативка в посолството.

— Засега се предполага, че са изстреляни над двеста и петдесет хиляди снаряда. Около шестдесет хиляди граждани са ранени, осем хиляди убити или безследно изчезнали.

Степнин отиде до бюрото си. Плотът беше разцепен от някакъв куршум, влетял през нощта, докато е пиел водката си някъде навън с българския си колега. Той извади цигара от металната чашка, направена от гилза на снаряд. Запали с кибрит.

— Бизнесът се разраства — доволно, но без усмивка установи Степнин. Руснаците нямаха особена работа в Босна и Херцеговина. Те не се опитваха да постигнат мирно споразумение, а само да печелят. Повечето от местните оръжия, ползвани от всички враждуващи страни, бяха съветско производство. Все някой трябва да продава амуниции на тези идиоти. — Доста приемливи числа. — Той издуха облак дим. — От гледна точка на самия Сатана.

— Вярно — усмихна се капитанът.

Степнин отпусна мускулестото си тяло в дървения стол. Облегалката беше повредена и той едва не падна назад, закрепвайки се с крак към бюрото.

— Мамка му — измърмори той и почеса щръкналата си посивяла коса. — Е, докладвай за момичето.

Капитанът изпъна рамене и отвори тънка папка.

— Прекратих подслушването на домашния й телефон.

— Защо? — намръщи се Степнин.

— Защото в квартала й са прекъснати телефонните връзки.

— Хубаво. Няма смисъл да се харчат пари напразно. Как й беше името?

— Хашек. Ники Хашек.

— А, да. Онова хубавичкото момиче от първия етаж.

— Да.

Степнин размаха пръст към адютанта си.

— Да не си помислил да я чукаш, Юрий. Гаджето й е дезертьор.

— И през ум не ми е минавало — усмихна се широко капитанът, а после повдигна гордо глава. — Проверих всички записи тази сутрин. Вчера някой й се е обаждал от чужбина.

— Така ли? — понамръщи се полковникът. — Тук ли?

— Да.

— Откъде?

— От Африка.

— Стига бе! — Степнин удари с длан по бюрото, а после преплете пръсти и разпери лакти, сякаш готвещ се за канадска борба. — Разкажи.

— Беше на чешки и съвсем кратък. Мъжки глас.

— И?

— Каза само „ахой, щастну честу“.

— Здрасти? Приятно пътуване? Само това ли?

— Само това.

— Така! — Степнин скочи от стола, който падна на пода, но той не обърна внимание. — Той идва да я измъкне! — Полковникът запали нова цигара от фаса на първата, който после загаси на пода. Беше се отказал да поддържа чистотата в кабинета си. Тук и без това вече всичко се беше изпочупило. — Не, не — поклати глава и щракна с пръсти. — Той изпраща някого да я вземе.

— Оттук? — капитанът го изгледа недоверчиво. — Кой ще дойде тук да измъква някого?

— Няма значение. — Сега Степнин размахваше мускулестите си ръце и се разхождаше зад бюрото. — Имам си аз теория.

— Че тогава защо ще ни дава повод за съмнения? Ще се свързва с нея в службата…

— Защото не е имал избор. Няма друг начин да се свърже с нея. — Той посочи с пръст адютанта си. — Нали продължаваме да я следим?

— С най-добрите ми хора. Денонощно, без прекъсване.

— Отстрани ги — махна с ръка Степнин. — Зачисли към нея Иван и Боря.

Сега капитанът го изгледа със зяпнала уста.

— Иван и Боря ли?

— Да, да. И им обясни, че съм казал: ако нещо й се случи, ако даже само се изпикае, без да я наблюдават, ще ги оставя тук чак до края на тази проклета война.

В този миг един самотен снаряд избухна в далечината, но въпреки това найлонът на прозореца се размърда. Степнин посочи нататък.

— Доколкото чувам, тя май няма да свърши до края на този век.

— Слушам… — Юрий се поколеба, преди да изкаже мнението си, но полковникът точно затова го държеше. Защото е умен и мисли, не изпълнява сляпо всичко, което му нареди. — Обаче Иван и Боря… Единият е алкохолик, а другият не може да си сдържа нервите…

Полковникът се усмихна сухо на адютанта си и наклони глава към рамото си.

— Я ми кажи, Юра, виждал ли си ме да допускам тактическа грешка през тези шест години?

— Не.

— Добре. Тогава се погрижи за това, което ти казах, и дай да отидем да обядваме, докато проклетите глупаци не са разрушили всички гостилници.

Минаха почти тридесет и шест напрегнати часа, преди групата на Екщайн най-накрая да заеме позиции, за да пресече югозападната граница на Босна и Херцеговина. Естествено, те не пътуваха групово, а се придвижиха индивидуално на зиг-заг из Европа, без да обръщат внимание на тревожните новини от радио „Зид“ от Сараево, защото така или иначе нищо нямаше да ги отклони от изпълнението на задачата.

Екщайн се придвижваше сам към Загреб, последната точка за събиране на групата, преди да започне истинската операция по „спасяването“ на Ники Хашек. По принцип той обичаше да пътува с Баум, когато легендата за прикритието им го позволяваше. Но напоследък се бяха отказали, след едно пътуване до Рим, където в асансьора на хотел „Ла Резиденца“ една жена ги погледна над очилата си и след като не откри прилика като между баща и син, изсъска: „Спионе.“ Шпиони.

— Това наистина ме изплаши — беше споделил Екщайн в мига, когато двамата с Баум останаха сами. — Не го очаквах.

— Мен също — призна Баум на родния им немски език. — Дори и да го приемем като случайно от нейна страна, вероятно ние с теб излъчваме нещо като „миризма на шпиони“.

— Май ще е по-добре да пътуваме поотделно известно време, Бени. Но ще ми липсва хъркането ти в самолетите и спалните вагони.

— Флиртувай със стюардесите.

В случая при операция „Чародей“ имаше сериозна тактическа причина всички членове на екипа да се избягват един друг като прокажени до последния възможен момент. Предположението на Очко, че гамбитът на Крумлов все пак може да се окаже клопка, тежеше и затова Бен-Цион настоя да се придържат към най-параноичната практика на занаята, която за зрелите разузнавачи понякога изглежда глупава. Но генералът гледаше на операциите си като на скъпоценни оръжейни системи. Не обичаше загубите, защото това се отразява ужасно върху бюджета.

И така, Бени отлетя от Тел Авив за Франкфурт, смени паспорта си от немски с френски, а после се върна към Хърватска. Екщайн изкара няколко притеснителни часа във Виена, където по това време на годината не би трябвало да има сняг, но ниските, сиви облаци сипеха парцали и гласът от високоговорителите на летището не преставаше да се извинява за закъсненията на полетите към всички столици. Той стискаше билета си от хърватските авиолинии и се разхождаше, пушейки като комин, из чакалнята, докато се молеше останалите „магьосници“ от „Чародей“ да се срещнат по график.

Тримата допълнителни участници бяха избрани, доведени в управлението на Йерусалим и получили наставления по всички въпроси преди тръгването. Въпреки това всеки от тях можеше да направи по някой пропуск, характерен за военните операции.

Серж Максим беше прекарал деня в тихи ругатни по адрес на генерал Бен-Цион, защото трябваше да се върне чак до парижкото летището „Шарл де Гол“, преди да завие към Загреб. И защо? Защото от отдел „Документи“ искали да разполагат с последния граничен печат за влизане във Франция, който той да получи в паспорта си.

Това се правеше в изпълнение на политиката на Бен-Цион за „съкращаване на оперативните разходи“. С други думи, генералът се показваше евтин на брашното, скъп на триците, а Серж беше сигурен, че дори жената на министър-председателя да е отвлечена от банда гангстери в Хонконг, Бен-Цион ще даде допълнителни задачи на групата за спасяването й като например:

— И понеже сте тръгнали нататък, купете шест си-ди плейъра „Сони“. Продават ги в Каулун, а на лабораторията са й нужни за работата с експлозивите…

Серж беше син на френско-марокански евреи. Много едър млад мъж с остър поглед и къдрава, черна коса. Брадата си беше пуснал по време на службата в специално поделение на армията, наречено „Дувдеван“. Тези млади мъже, всички говорещи свободно арабски, са смъртоносна сила. Мисията им е да се инфилтрират сред палестинското население на Западния бряг и да изпълняват бързи акции на мъст срещу бомбаджиите от „Хамас“ и терористите от „Червени орли“. Когато получаваше задача от Специални операции на АМАН, Серж служеше като „оръжие за отбрана“ на екипа. Продължаваше да бъде старшина и непрекъснато отказваше повишенията.

— Чичо ми е служил в Чуждестранния легион — тайнствено съобщаваше той. — И казваше, че ако човек стане офицер, просто губи самоуважението си.

Екщайн не се обиждаше от забележката му. Собственото му самоуважение, или по-точно липсата на такова напоследък, беше отражение на семейния му живот и изобщо нямаше никаква връзка с военния чин.

Жерар Фолберг, вторият в списъка, закъсняваше в Атина, жертва на съдбата поради загубен багаж. Беше излетял от Тел Авив на борда на полет на „Олимпик“ (израелските разузнавачи никога не ползват услугите на „Ел-Ал“), обаче се принуди да пусне на багаж доста голямата си чанта с медицински принадлежности на френската международна организация „Лекари без граница“, а сега тя не се появи от самолета.

Фолберг беше роден във Франция израелец, когото Екщайн лично беше одобрил преди седем години за постъпване в АМАН. Завербуван като сержант от елитната „Група 996“ за спасяване на пилоти от военновъздушните сили, работата му беше да скача в морето от хеликоптери и да спасява паднали във водата пилоти. Тази смелост заедно с чуждестранния произход бяха главното, което привлече погледите на вербовчиците от АМАН.

В „Чародей“ Фолберг изпълняваше ролята на лекар. Беше минал през толкова много медицински курсове в армията, че уменията му можеха да съперничат на завършил хирург. На външен вид представляваше спокоен, симпатичен човек, бавен в сравнение с експлозивния Серж Максим, а Екщайн продължаваше да се учудва как така седемте години в Специални операции не са затъмнили ясните му очи, нито посивили русата коса.

В този момент обаче Фолберг старееше със средна скорост месец за минута. Лентата с багажите беше почти празна и когато най-после неговата пътна чанта падна върху гумата, той я прегърна до гърдите си и хукна с всички сили към гишето на „Алиталия“, окъпан в студена пот. Оставаше му да смени френския си паспорт с фалшив белгийски, да си купи билет и да хване полета към Загреб. А имаше на разположение само тридесет минути…

Франси Колн допълваше чудесно екипа като примамка и отговорник по комуникациите. Освен иврита тя говореше четири езика и имаше богат оперативен опит, макар за Екщайн нейното присъствие да предизвикваше известна носталгична болка. Франси беше най-добрата приятелка на Ети Данцигер и дълго време той отбягваше да работи с нея. Тя никога не е обвинявала Екщайн за загубата — той се самонаказваше за това и без чужда помощ. Всъщност Франси обожаваше Екщайн заради ума и сърцето му, както и заради таланта. Пък и никога не би могла да забрави, че за да спаси живота й някога в Кайро, той беше издънил собственото си прикритие и блъскал по вратата на израелското посолство, докато не й осигурят безопасна квартира.

В момента тя работеше на „дипломатически“ пост в Йордания, но Екщайн и Баум я взеха за „Чародей“, защото тя беше „дялан камък“ и можеше да бъде включена за работа във всяка мисия. Франси си беше спечелила работния прякор Хамелеон, тъй като можеше да промени външността си за миг. Покрила дългата си кестенява коса, сложила чифт очила с метални рамки и увиснала сива рокля, тя минаваше за англиканска монахиня, а само след минута и половина в някоя тоалетна, приложила загрявана с батерии маша, червило, миниполичка и доста отворен сутиен, можеше да се превърне в амстердамска проститутка. Беше голяма почитателка на актрисата Мерил Стрийп и се справяше отлично с почти всеки деветмилиметров пистолет.

Пътуването на Франси до Загреб през Рим и Неапол вървеше без каквито и да било проблеми и оплакванията й можеха да имат само личен и твърде персонален характер. Тъкмо беше почти постигнала първия си истински оргазъм с един офицер от ДСС, който също работеше в посолството в Йордания. При нейната професия добрите любовници, особено от израелски произход, бяха твърде трудно откритие и идеята, че може да загине в Сараево, преди да е постигнала сексуалния си връх, беше не по-малко притеснителна от неуспеха на сър Едмънд Хилари при покоряването на Еверест…

Във всеки случай Екщайн във Виена не знаеше нищо за специфичните трудности на екипа си. Хърватските пилоти, известни със страхливостта си, отказваха да летят и накрая недоволните австрийци се принудиха да пуснат свой самолет на тиролската авиокомпания.

Екщайн спринтира към него, докато снегът преминаваше в леден дъжд, и самолетът излетя без каквато и да било видимост, докато мислите му прескачаха от тема на тема: едновременната му любов и омраза към хора и машини от германски произход, подлудяващата мисъл за къртица в израелската оръжейна програма, неприязънта, че служи на капризите на някакъв чешки дезертьор, съчувствие към петдесетте гладуващи деца в Африка, вина, задето е изоставил Симона и Орен. За пореден път.

Той изгони всички тези мисли и се зае с професионалните, като се фокусира само върху първия етап от „Чародей“. Погледна през прозореца, изцяло непрозрачен от натрупаната върху него киша, докато малкият самолет подскачаше сред облаците и го караше да се чувства като забравен чорап в перална машина.

Загреб представляваше последната цивилизована спирка, преди човек да се хвърли към все по-нарастващия шум от бумтящата артилерия. Дългата олющена сграда на терминала напомни на Екщайн за останки от бараките в Дахау, а вътре атмосферата беше не по-малко угнетяваща.

Групи неспокойни „сини каски“ на ООН чакаха пред паспортния контрол с добродушни изражения на военна импотентност, докато придърпваха влажните си войнишки торби по пода. Екщайн се прилепи към тълпата придвижващи се към гишето поляци, австрийци и французи. Един висок легионер го изгледа над списанието си „Наемен войник“ и се намръщи. Израелският майор имаше повече боен опит от когото и да било от тези млади мъже, но явно изглеждаше съвсем не на място като турист с черното си кожено яке и руса опашка на тила.

Френският му паспорт беше зашит в подплатата на якето, поради което той подаде британския документ на Антъни Хартстоун на мъжа в стъклената будка и получи голямата бяла лепенка на визата. След това нарами синята си найлонова хокейна торба и тръгна към митницата…

Всички разузнавачи си имат тайни фобии. Все пак професията им създава идеални лъжци, прекарващи кариерата си в очакване да бъдат хванати. Това е професия, която предизвиква параноя, така че дори и да си бил умствено здрав и със стабилна душа при вербуването, когато се пенсионираш, изобщо няма да си такъв.

Някои се боят от нощите, защото обикновено тогава човек влиза да краде и се оглежда с фенерче във влажната си длан и туптене в слепоочията. Други треперят при ръкостискане, защото срещата с непознат човек често е момент, когато издадените агенти ги убиват. Трети се въздържат от всякаква интимност, защото, когато винаги спиш сам, няма да се боиш, че ще се издадеш, ако бълнуваш по време на нощен кошмар.

Екщайн се боеше от преминаването на граници: митническите чиновници, компютрите, снимките на съмнителни лица, рентгена за багажа, кучетата, душещи за наркотици. Дори когато пътуваше за удоволствие, което се случваше твърде рядко, той винаги се чувстваше сякаш се опитва да вкара контрабандно поне килограм хероин. И когато минеше успешно безобидното място за митническа проверка, той въздъхваше като пленник, току-що избягал от нацистки лагер.

Техническата служба го беше уверила, че единственото оръжие, което носеше, не може да бъде хванато от рентгена, обаче нали неговият задник е заложен, а не техният? В торбата му беше заровена кожена торбичка с лула и инструменти за почистване и тъпкане на тютюна, както и кутийка с филтри за лула. Вътре в кутийката, облицована със станиол, горната редичка бяха бели филтри, всеки от които съдържаше 22-калибров патрон, покрит с тефлон.

Самата лула беше модификация на старо оръжие още от времето на Втората световна война, изработено от службата за стратегическо обслужване. Всъщност версията, изработена от АМАН, може да служи за пушене, а в случай на опасност да се сложи специален патрон на мястото на истинския филтър. След това човек може да държи лулата в ръка и като насочи цигарето към жертвата, да завърти с пръсти тялото и да стреля.

Преди да тръгне от Йерусалим, Екщайн беше много изморен, за да обърне внимание на Ави Лахст, който като началник на отдела по оръжията му връчи лулата и кутийката с двадесет патрона.

— Мислиш ли, че ще имам време да презареждам, Ави? — се беше изсмял Екщайн. — Защо не ми дадеш само два патрона. Едва ли бих могъл да използвам повече.

— Ако зависи от мен, можеш да използваш и онази си работа — изръмжа му оръжейникът и се захвана отново с руската ръчна граната, която не беше ясно за какво би могла да послужи.

— Извинявай. Само питах — побърза да се оправдае Екщайн. Никак не е добре да ядосаш оръжейника.

Ако открият хитроумното приспособление на Ави и му го конфискуват, ще бъде зле. Но подобна издънка в Хърватска, особено по време на война, би могла да завърши и в затвор, където да те забравят за година или повече. Около дългата маса се въртяха шестима митничари. Двама с удоволствие ровеха в чантата с фотоапарати на един американски журналист. Екщайн тръгна към вратата, на която имаше надпис „зелен коридор — нищо за деклариране“. Сърцето му туптеше силно, а ушите му се наостриха за вик „Стой!“

Обаче никой не го спря.

Вътре в основната сграда на терминала всички гишета на авиолиниите и за коли под наем бяха тъмни поради липсата на туристи в тази разкъсвана от войната страна. Въздухът миришеше на цигарен дим. Той смени малко долари за местни куни и мина бързо през двойната врата с изцапани стъкла. Излезе на тротоара, където видя Бени Баум, и се извърна настрани от него, докато полковникът се качваше в полупразния автобус към центъра на града.

Екщайн изчака автобуса да тръгне и нае очукано такси. Докато се настаняваше върху задната седалка, забеляза Франси Колн да се появява от терминала под сивата светлина на здрача. Сега червеникавата й коса беше гарвановочерна, а около врата си беше увила дебел кафяв шал. Погледът на Франси падна върху му за миг, после се измести, сякаш видя невидим призрак над пресен труп. Това го накара да се вледени.

„Абсурдна професия — реши той, докато колата му тръгваше с бучене. — Най-добрите ти приятели се правят, че изобщо не те виждат, когато сте на публично място, сякаш някога си ги съблазнил да участват в пиянска оргия, която предпочитат да забравят…“

Цялата група трябваше да се събере в Загреб през тази нощ, което в навечерието на подобна мисия е все едно колата ти да се повреди на магистрала, докато жена ти ражда на не повече от стотина километра оттам. Но Баум и Екщайн не можеха да продължат, докато не получат последни сведения и сигнал „свободно“ от местния агент, работещ в Сараево.

Наричаха го Йохан, но само Бени Баум знаеше истинското му име. Беше възрастен евреин, работил в Берлин за британските тайни служби по време на Втората световна война, после емигрирал в Палестина и продължил да упражнява професията си в служба на тогавашната „Хагана“, предшественик на израелската армия. Йохан беше интересен характер от онзи период, когато е работел против бившите си работодатели и създавал големи неприятности на британското разузнаване преди създаването на държавата Израел.

В края на 60-те години той официално се пенсионирал от служба в израелската армия, но се преместил отново в Европа по молба на АМАН и изпълняваше някои задачи, за които беше много подходящ с европейския си произход. Той приемаше Бени Баум за свой личен „ръководител“ и полковникът се беше срещал със стария си приятел в Мюнхен само преди два месеца.

— Искаме да отидеш в Сараево — беше прошепнал Баум, докато двамата възрастни шпиони се разхождаха по заледения Щахус.

— Защо? — попита на немски Йохан. — Мислех, че ме харесваш.

— Така си е — ухили му се Бени. — Но знаеш как става. Щом вече не можеш да го вдигаш, ставаш излишен в известен смисъл.

— По този признак половината от хората в генералния щаб би трябвало да бъдат застреляни.

Двамата мъже се посмяха, а после Бени отново заговори за работа.

— Прехванахме някакви ирански съобщения. Те вкарват контрабандно оръжие за мюсюлманите в Сараево.

— Ами че нещастните копелета все пак заслужават някаква помощ…

— Да, ама и ти познаваш действията на Техеран. Никога не дават, без да получават. Целта им е да завербуват нови фанатици. Ще ги обучат в Босна, а когато всичко там приключи, те ще се появят на северната ни граница. Затова не трябва да ги изпускаме от око.

— Добре. Ще отида. Обаче това ще ти излезе скъпичко.

— Става. Ще кажа на Бен-Цион.

— Мамка му. Щом като зависи от него, ще имам късмет, ако получа пари поне за такси.

И така Йохан замина за Сараево под прикритието на работник по подпомагане на бежанците и вече беше събрал сериозни разузнавателни данни в подкрепа на версията на Йерусалим. Само преди три дни той получи кратко съобщение от Бени Баум с инструкции да наблюдава движението на Ники Хашек, а после да се придвижи до Загреб и да докладва.

Серж, Жерар и Франси имаха предварителни резервации в различни хотели на града, направени от Мак Маркъс. Екщайн и Баум нямаше да могат да ги намерят на този етап. Това беше направено с предпазна цел. „Щом не знам, не мога да навредя.“ Ако страховете на Очко се потвърдяха и майорът и полковникът попаднат в засада в града, те просто няма да се появят при следващия етап на мисията, а оживелите ще се оттеглят у дома.

Подобни събития са се случвали неведнъж в историята на израелското разузнаване, за което сочат надписите под някои имена във военния мемориал: „Изчезнал на бойното поле.“

Двамата офицери се настаниха в интер-хотела на улица „Мирамарска“, но по различно време, в различни стаи и на различни етажи. В шест часа вечерта Екщайн се качи със стария раздрънкан асансьор към третия етаж, където зарови в пръстта на саксията на повяхналото цвете торбичката си с лулата и „филтрите“. По-добре да рискува някой да ги изкопае оттам, отколкото да ги открият при обиск в стаята му. На стената зад растението той откри изписана с тебешир мъничка цифра „7“. Изтри я с ръка и се върна в стаята си.

В седем часа хърватската нощ беше черна и леденостудена. Екщайн излезе от хотела, опакован с дълги долни гащи под джинсите, дебел вълнен пуловер и коженото си яке. Ръкавиците му бяха с дебела подплата и двойна кожа при кокалчетата, за да може при нужда да удари, без да се притеснява, че ще си счупи пръст.

Среща с агент в нощ като тази в чужд град е нещо, което предизвиква язви и ранно пенсиониране. Дори и човекът да е ветеран, когото познаваш от дълги години, нищо не е сигурно, докато не се прибереш жив. Винаги е възможно той да е бил хванат и завербуван от врага. А и е твърде вероятно да е проследен. В този бизнес човек преосмисля приятелствата си ежедневно.

Баум излезе от хотела веднага след Екщайн, облечен в протъркано кожено късо палто и тиролска шапка. Следваше партньора си на петдесет метра отзад. Улиците бяха кишави и трамваите се извиваха като метални змии, докато двамата мъже вървяха бързо по „Мирамарска“ към центъра на града. Бързо минаха под железопътния мост на „Котурашка“ към групите високи жилищни блокове. Загреб, който никога не е бил добре осветен град, сега тънеше в полумрак поради липсата на електричество заради войната. Тъмните му сгради напомняха на Екщайн за гробище на гиганти.

Ходенето започна да го затопля. Екщайн разкопча ципа на якето си, но не погледна назад. Работата на Бени беше да пази гърба му. Явно не го следеше никой, защото иначе Бени трябваше да се изкиха бързо два пъти.

Той навлезе в големия площад „Тръг бана Йелашича“, където тълпи млади хървати пъплеха между бавно движещите се трамваи и се бяха настанили като гълъби в основата на голяма сива статуя на кон, която обвиваха с цигарен дим и пара от дъха си. Той спря и запали цигара, като погледна към кръглата будка за вестници в южния край на площада.

Йохан се появи точно в 19,30 часа. На външен вид приличаше на Баум, само че главата му беше покрита с гъста посивяла коса. В мюнхенската му шапка беше забито смешно жълто перо и той водеше на каишка вечната си немска овчарка Таша. Екщайн се чудеше как вкарва и изкарва животното от Сараево, да не говорим как го опазва от гладуващите жители на града.

Йохан приближи будката, купи си вестник, остави пакет хърватски цигари с филтър върху щанда и се отдалечи.

Екщайн хвърли фаса си, приближи будката, купи си брой на списание „Еротика“ и прибра цигарите на Йохан.

Това беше моментът, когато, ако процесът се наблюдава, врагът ще нападне с надеждата да хване всички участници в „предаването на сведения“, както и онова, което се намира в пакета цигари. Ако се случеше нещо такова, Бени Баум веднага трябваше да извика от болка, да падне на земята и да имитира остър сърдечен удар, с което да даде малкото необходимо време на Екщайн и Йохан, за да избягат. Но нищо подобно не се случи и затова Екщайн се извърна и тръгна подир Йохан към края на тълпата, заобиколила някакъв уличен мошеник.

— Извинете. — Екщайн показа пакета цигари, когато приближи Йохан.

Господинът се извърна и ушите на Таша щръкнаха, когато забеляза Екщайн.

— Моля? — отговори на немски Йохан.

— Цигарите ви — също на немски каза Екщайн.

— А, да. — Йохан погледна пакета в ръката на Екщайн. — Благодаря. Но вътре са останали само две. Ако искате, можете да ги изпушите.

Екщайн се усмихна и кимна.

— Благодаря. — Той запали цигара и погледна към кучето на Йохан. То го гледаше ухилено и въртеше опашка. Явно го разпозна по миризмата, макар да не го беше виждала три години. — Кажи й да лае — прошепна той. — Държи се твърде приятелски.

— Лай, глупаво куче — заповяда Йохан на немски и Таша излая два пъти.

Двамата мъже се обърнаха към тълпата и Екщайн се приближи до Йохан.

— Красиви са тези млади хървати — отбеляза той.

— Да. Момичетата ми напомнят Мюнхен от младостта ми.

— Аз също съм от Мюнхен.

— Инструкциите ти за контакта са в пакета. Да не ги изпушиш.

— Опитвам да се откажа от този навик. Какво става с чехкинята?

— С изключение на две конски мухи е чиста.

— Понякога ми е мъчно за Мюнхен. Особено за октомврийския празник.

Значи всичко е наред. Ники Хашек си има двама руснаци за гувернантки, но те вероятно са само скучаещи наблюдатели. Ако някой е поставил засада, щеше да има денонощен екип яки момчета и Йохан би казал нещо като „тя е сладко момиче и затова наоколо й гъмжи от пчели“.

— Значи лека охрана — измърмори Екщайн. — Това е добре.

— Лека ли? — почти се изсмя Йохан. — Скрили са я зад стена от откачени воюващи. Само група идиоти би влязла там, за да я измъкне.

— Благодаря.

Йохан хвана Екщайн под ръка.

— Видя ли статуята на коня, младежо? Великолепна е. — Той поведе Екщайн към паметника, като се огледа, за да види дали и някой друг е тръгнал с тих.

— Наистина великолепна — съгласи се Екщайн. Двамата спряха и Таша отърка нос в крака на Екщайн. Той се отказа да я пренебрегва повече и се наведе да я почеше между ушите. Йохан също се наведе и погали Таша.

— Може да имате някои допълнителни проблеми — каза той.

— Така ли?

— Хора на Хизбула.

Екщайн си замълча. Никак не му стана приятно да чуе, че освен всичко останало може да се сблъскат с подкрепяните от Иран терористи.

— Пристигат на тълпи — продължи Йохан. — Най-малко двеста, направо от Бекаа. Готови са да стрелят по всеки, за да се тренират.

— Много приятно — коментира Екщайн.

— Вече са плъпнали по улиците. Жадуват за кръв. Твоята и на Бени ще им дойдат като коктейл.

— Чудесно животно. — Екщайн продължаваше да гали Таша, но ентусиазмът му към „Чародей“ намаля значително. — Нещо друго?

— Да. Бъдете много внимателни.

Екщайн кимна и се изправи.

— Е, благодаря за цигарите.

— Моля — кимна Йохан.

Двамата мъже не се ръкуваха. На Екщайн му се искаше да хване Таша и да я разцелува, но се сдържа.

Когато той се отдалечи, тя започна да скимти тихичко…

Летенето с военен хеликоптер е като да се возиш в гигантски миксер. За разлика от цивилните версии, които предлагат на костюмираните бизнесмени удобен превоз от големите градове до оживени летища, армейските хеликоптери не са обезшумени и с меки седалки, нито предлагат музиката на Бетовен, за да не се чува ревът на двигателите. Металните седалки дрънчат и подскачат, закопчалките на товарните колани се мятат из кабината, а воят на двигателите прави разговорите невъзможни. Освен ако не викаш. Тялото ти трепти от глава до пети, сякаш си вързан за вибриращо легло в евтин мотел и единственото успокоение идва от факта, че пътуването няма да трае дълго. Все пак тези машини се използват за нападателни цели, а след около час неприятно тръскане и люлеене е твърде вероятно да станеш свидетел на нечия смърт.

Екщайн седеше откъм левия борд в белия „Бел“–212, обърнат с лице навън, тъй като металните пейки са закрепени в средата гръб към гръб. Франси Колн стискаше страничните облегалки вдясно от него и трепкаше при всяко подскачане на машината, което я подхвърляше нагоре. Серж и Жерар седяха откъм десния борд, докато Бени се беше настанил зад двамата пилоти с шлемофон на главата. Главите на пилотите бяха приведени напред, тъй като и двамата се взираха внимателно в чернотата на нощта.

— Все едно да караш мотоциклет в железопътен тунел! — извика Франси на английски. Никой от членовете на групата не говореше на иврит след напускането на границите на Израел.

— Какво? — сложи ръка до ухото си Екщайн.

— Казах, че те мразя — измърмори Франси с измъчена усмивка.

— Аааа — кимна с разбиране Екщайн.

Тъй като изобщо не можеше да се разговаря нормално, той използва времето, за да разшифрова най-накрая кодираната инструкция на Йохан за контакта и подробностите от дневния режим на Ники Хашек. Зад станиоленото фолио на пакета цигари беше сложено внимателно сгънато листче с групи цифри. Той извади бележник, молив и един стар екземпляр на „Сбогом на оръжията“, ключ към твърде примитивния, но сигурен код, използван само от избрани членове от „семейството“ на Бени Баум.

Започна да дешифрира ругаейки, защото моливът му подскачаше с всяко тръскане на хеликоптера, сякаш е игла на сеизмограф. Всъщност и на него цялата работа му се струваше излишно натоварена с транспортни усложнения само заради измъкването на някакво петдесеткилограмово момиче от Сараево. Но все пак хеликоптерът беше за предпочитане пред загубата на целия екип в страна, където един погрешен завой по пътя към Мостар може да доведе до екзекуцията му от банда разбойници. Въпреки това Бен-Цион се съгласи на този разход едва след като Бени безмилостно му напомни ужасната грешка, която генералът бе допуснал в младостта си.

— Май си спомням — каза му Бени, — че веднъж ти си се губил и си се оказал в ивицата Газа, каращ син фолксваген с израелска регистрация.

— Добре де — изпъшка Бен-Цион. — Вземай проклетия хеликоптер.

Късно сутринта групата се беше събрала на загребското летище, маскирана като членове на организацията „Лекари без граница“. Всички се поздравиха с искрена топлота. Не бяха облечени в бели престилки и с хирургически ръкавици, но от джобовете на якетата им се подаваха слушалки на стетоскопи. Всички носеха сакове с инициалите ЛБГ, едва засъхнали, след като ги изписаха хората на „Документация“.

От Марсилия пристигна снежнобял самолет с изрисувани червени кръстове и скоро след това групата излетя за Сплит, малък град на адриатическото крайбрежие. Там изчакаха да се стъмни, наострили уши към далечната артилерийска канонада. Когато слънцето се скри зад италианските планини оттатък морето, хеликоптерът им пристигна.

Сега той бръмчеше над високите крайбрежни планини и внезапно се спусна навътре в сушата към Меткович. Белият му корем се отразяваше в плитките крайбрежни езера със солена вода, зад които се издигаха върховете, подобно на драконови нокти. Пилотите летяха ниско над повърхността, като се промъкваха до скалите из лабиринта от каменисти склонове, което караше Франси да закрива очите си с ръка.

Екщайн запомни разшифрованото съобщение на Йохан, унищожи го, разкопча колана си и залепи лице към плексигласовото прозорче. Близо до малко градче сред полето встрани от зеленясалите води на река Рама се появи триъгълник от слаби светлини за кацане. Той се пресегна, потупа шлемофона върху главата на Бени и посочи надолу.

Хеликоптерът наведе нос и слезе със сто метра, а после увисна над триъгълника достатъчно дълго, за да може Екщайн да отвори вратата и да издърпа вътре двама мъже, облечени в зелени комбинезони, носещи спортни сакове. Двамата бяха командоси от разузнавателната група на генералния щаб „Саярет Маткал“ — каймакът на тайните, елитни части на израелската армия. Бяха долетели в Дубровник от Неапол, взели кола и картечни пистолети „Скорпион“ от местен резидент, а после дошли на предварително уговореното място за среща.

Единият от тях с голяма брада и фигура на борец клекна в задната част на хеликоптера. Другият, бяло-рус сержант с вид на член на съветските Спецназ, се намести на седалката между Екщайн и Франси. Той отвори спортния сак, извади два еднакви пейджъра и подаде единия на Екщайн. Майорът погледна апаратчето и забеляза двата малки бутона под екранчето от течен кристал. Единият беше червен, а другият — зелен.

— Зеления — изкрещя в ухото му командосът.

Екщайн натисна бутона и екранчето веднага светна. Показаха се географските координати на мястото, където се намират. Това изобщо не беше пейджър, а миниатюрна Глобална позиционираща система, проследяваща мястото си на повърхността чрез местната мрежа от американски сателити.

— Червения — изрева отново сержантът.

Екщайн натисна втория бутон, което изобщо не се отрази на неговия „пейджър“, обаче веднага задейства втория, намиращ се в ръката на сержанта. Неговият екран светна със същите координати, които се променяха едновременно с тези върху екранчето на Екщайн, в съответствие с движението на хеликоптера. Сега, където и да се намираше Екщайн, местоположението му можеше да се предава към командосите, които да го проследят по подробната карта на Сараево.

Сержантът кимна и двамата изключиха „пейджърите“ си.

— Не ни търси, освен ако наистина не затънеш в лайна — извика сержантът.

Екщайн се усмихна и отговори с вдигнати палци.

Когато хеликоптерът кацне в Сараево, командосите щяха да останат на борда и да се престорят, че поправят и дезинфекцират машината. Щяха да напуснат хеликоптера само ако Екщайн сигнализира, че са попаднали в опасност в града. И ако не успееха да си намерят превозно средство, щяха да изминат тичешком повече от трите километра до града.

Ако Екщайн и групата му успееха да се върнат на летището, но преследвани, командосите трябваше да слязат на пистата и да воюват с преследвачите, докато хеликоптерът отлети, а след това да се постараят да избягат от Босна и Херцеговина по какъвто начин намерят. Ако бъдеха убити, те не носеха по себе си каквато и да било идентификация като израелци. Никой в Израел няма да чуе за техния героизъм, а семействата им ще скърбят пред малките пирамидки на връх Херцел. Командосите разбираха това и го приемаха. Такава е съдбата на младите доброволци в специалните служби…

Град Сараево се намира в Динарските Алпи. Град с някога величествена архитектура, простиращ се на десет километра край река Миляцка, чиито води сега са изцапани с кръв и носят трупове. Летището се намира на югозапад от града, построено на място, където някога е имало приятни места за пикник.

Пистата се контролираше или, по-точно казано, се обитаваше притеснено от френски и британски войници, служещи в мироопазващите сили на ООН — ЮНПРОФОР. Титлата им предизвикваше навсякъде наоколо иронични усмивки, защото войниците едва успяваха да опазят сами себе си. Летището се намира на сръбска територия и откъм запад босненци обстрелват сърбите, докато сърбите гърмят със снаряди по пистите и по мюсюлманските предградия на Добриня. Всичко, което не достигне целта си, пада върху летището. Сградата е в развалини, а по пистата има повече дупки, отколкото в швейцарско сирене, поради което тук почти не може да кацне никакъв самолет. Ето защо им беше необходим хеликоптерът.

Сините светлини покрай пистата едва се виждаха през ниската мъгла, когато пилотите на хеликоптера го приземиха в южната й част. Вратите се плъзнаха назад и Баум с Екщайн поведоха групата си през извитата като лунен сърп поляна, като прескачаха кратерите от снарядите и парчетата строшен бетон. Остър вятър бръснеше откритата площ и Екщайн, облечен в синия анорак, съжаляваше за коженото си яке, оставено на борда на хеликоптера. Баум поведе бързо към порутените останки на аерогарата, като изпускаше облаци пара от устата си.

— Тихо е — отбеляза на английски той. Някъде от изток изпука самотен изстрел на снайперист.

— Ще ни донесеш лош късмет — предупреди го на френски Жерар.

— Това не е въпрос на късмет — намеси се Франси. — А на умение и ум.

— Аз съм си оставил ума вкъщи — изръмжа Серж. — Иначе нямаше да съм тук.

— Стига сте дрънкали — изсумтя Екщайн. — Карате ме да мисля, че се страхувате.

— Ами страхуваме се — натъртено отвърна Франси. — Иначе ти нямаше да си спокоен.

— Шшшш! — изсъска Екщайн като змия и всички млъкнаха. Но казаното от Франси беше вярно. Той искаше те да се страхуват, за да бъдат предпазливи и внимателни. Но като всеки войник на прага на бойната зона не искаше да го чува.

Той се вгледа към края на гражданския терминал, където под редица лампи, захранвани от генератор, се виждаше лагерът на ЮНПРОФОР. Виждаха се навитата бодлива тел и разкъсаните от шрапнели палатки, както и бронираните камиони, в които нещастните войници прекарваха повечето от почти безсънните си нощи. Пристигащите и заминаващите пътници трябваше да преминават през главния пункт за паспортна проверка, но формалностите по паспортна и митническа проверка бяха станали смехотворни в този Дантев кошмар и затова човек можеше лесно да се промъкне през почти неохранявания портал в южния край на пистата.

Двама британски войници стояха до забитата релса в края на пътя за летището и потропваха с крака, докато ругаеха министър-председателя си заради отговорната му гражданска позиция. Едрият сержант от шотландски произход се извърна при доближаването на петимата израелци, бутна назад синята си каска и огледа цветните им анораци, вълнени шапки и сакове.

— Какво, по дяволите, е това? — изръмжа той. — Да не сте се загубили по пътя към Хималаите?

Вторият войник се изхили и опипа автомата си СА–80. Екщайн свали ципа на анорака си, под който се показаха блестящите слушалки на стетоскопа, и извади френския си паспорт и карта, удостоверяваща принадлежността му към организацията „Лекари без граница“.

— Аз съм доктор Пиер Ангюлер — каза той със силен френски акцент, а после кимна с уважение към Баум. — А това е доктор Антоан Арбре. — Псевдонимите им бяха приблизителен превод на имената им, което е любим подход на израелските тайни служби за избягване на забравянето им, когато човек се намира под напрежение.

Шотландецът кимна към Серж, Жерар и Франси.

— А това са сигурно Мечо Пух и приятелите му, нали?

— Трябва да стигнем бързо до болницата „Кошево“. — Баум направи строга физиономия и размаха документите си във въздуха. — Там има ранен пациент, когото трябва да изнесем. Журналистка.

Сержантът сви рамене и посочи с пръст към пътя.

— Ще трябва да потрамбовате натам, приятели. Обаче има сръбски пропускателен пункт, а бандитите са непредвидими. На ваше място бих се върнал в хеликоптера си и…

— Благодаря, приятелю — прекъсна го на френски Баум, бутна нагоре гредата на бариерата и мина напред. Останалите го последваха бързо.

— Проклети жабари — измърмори сержантът, когато израелците се скриха в гъстата мъгла. — Търсят война, при положение че могат да си се забавляват в скапаната „Фоли Бержер“.

Изминаха двеста метра в пълна тъмнина, направлявани само от напукания асфалт под краката си и информацията, съобщена им от човека на Мосад, познат на Баум. Вляво е летището, а вдясно широка ивица, контролирана от сърбите.

Баум мълчаливо броеше крачките си и от време на време светваше с минифенерчето. Екщайн избърза да върви до него, но полковникът го бутна назад, за да не се излага на опасност. Ако някой открие огън, той ще стреля към светлината.

Внезапно Франси въздъхна уплашено, защото на пътя излезе някаква фигура. Бени спря на място. Серж се промъкна в началото на групата, скрил в големия си юмрук сгъваем нож. Всички затаиха дъх.

В мъглата отпред блесна лъч на фенерче и фигурата пристъпи, поставила юмруци на хълбоците. Беше нисък мъж с квадратно подстригана черна брада, падаща върху стара бойна натовска куртка. Беше обут в син анцуг с бял надпис „Найки“ и черни ботуши. На главата си имаше българско войнишко кепе с червена звезда и спуснати наушници, които му придаваха вид на ловджийско куче.

— Добре дошли — поздрави „гостите“ си дребният мъж с груб, тютюнджийски глас. С тази шапка, брада и черни, блестящи трескаво очи приличаше на откачен. — Аз съм Зоран Косанович.

Йохан всъщност го бе нарекъл „откачения половин евреин“. Беше роден и отраснал в Сараево, син на мюсюлманка от Мостар и служител в клуба на малката еврейска общност в града. Както повечето славянски евреи, той беше считан за „неутрален“ от сърби, хървати и мюсюлмани, поради което можеше да пресича спорните граници помежду им в сравнителна безопасност.

Косанович не знаеше истинската национална принадлежност на гостите си, нито целта на идването им. Йохан му беше казал само, че те са важни и ще му бъде платено добре, за да ги преведе из града.

Баум пристъпи напред с топла баварска усмивка, която би могла както да обезоръжи потенциален враг, така и да изплаши до смърт пленници при разпит.

— Аз съм доктор Арбре, а това е доктор Ангюлер. — Той махна с ръка към Серж, Жерар и Франси. — И нашите асистенти.

— Разбира се — усмихна се Косанович и показа редица златни зъби. В страна на крайпътни, екзекуции и пленнически лагери не можеше да си позволява любопитство. — Трябва да получа парите за път.

Екщайн извади плик с 1 000 германски марки и Косанович го прибра в джоба си, без да ги брои.

— Следвайте ме — каза той, обърна се и пристъпи встрани от пътя. Започна да развива ролка с бяла панделка. — Не стъпвайте встрани от панделката — предупреди той. — Има мини.

Израелците се подредиха в идеална редица като послушни деца в детска градина.

Последваха го нагоре по ниския хълм от втвърдена кал и големи, разхвърляни камъни. Отнякъде се издигна ракета, изпука и докато светлинката й се спускаше надолу, Екщайн разбра, че камъните са бетонни останки от разрушени сгради. Напред ракетата освети високо ограждение от бодлива тел, простиращо се от ляво на дясно през развалините. Косанович спусна длан към крака си и разпери пръсти. Израелците спряха на място.

В оградено с чували пясък място бяха седнали четирима сърби и почистваха оръжията си. Югославски автомати М–70 и снайперска пушка „Драгунов“. Отстрани „офицерът“ на бандата се беше облегнал на лека картечница ПКМ и когато се извърна към Косанович, огънчето на цигарата му освети патрондаши със 7,62-милиметрови патрони, кръстосани през гърдите му като на Панчо Виля.

Нямаше размяна на думи. Косанович извади парите, офицерът погледна в плика, а после щракна с пръсти. Един от хората му дръпна бодливата тел настрани и Косанович направи знак на Баум. Сърбите не казаха нищо, докато „французите“ минаваха, макар че единият от тях посегна и опипа Франси по задника, сякаш е плод в минаваща селска каруца. Серж едва се въздържа да не го удуши.

От другата страна на оградата израелците спряха едновременно със зяпнали уста. Дори и за онези от тях, които бяха виждали Бейрут през 1982 година, Добриня беше шок.

Нямаше покрив или балкон, останали на мястото си в мюсюлманското предградие. Макар малкото оживели упорито да бяха останали по домовете си, тук нямаше ток. Нито една крушка не светеше през счупените прозорци. На кръстопътя от разрушени сгради и надупчени улици единственият здрав предмет беше зелен микробус „Фолксваген“. Косанович отиде до него и отвори вратата като горд лакей.

— Собственост на Нурия Кизо, майсторът на печки от стария град — каза той, докато Екщайн и компания бързо се качваха вътре. — Никой не стреля по Нурия. — Той включи двигателя, а Екщайн се настани на седалката до него. — Всички имат нужда от печки.

Той прекара микробуса по тесен, наклонен път, обсипан с парчета от развалините, а после се намериха на кръстовище, от което се виждаше градът в цялото му мъчително великолепие.

Високо на север се издигаше черната верига на Балкана, покрита с петна от по-светли облаци и закриваща част от звездното небе. Точно отдолу на булевард „Маршал Тито“ в трамвайното депо лежаха изкривени и смачкани червените мотриси от целия трамваен парк на Сараево подобно на изпочупени от разглезено дете играчки. А сградите, обърнати към булевард „Четник“, бяха надупчени с всякакъв калибър модерни оръжия.

На изток университетският стадион приличаше на почерняла тенджера, а по-ниските квартали на Добриня, където отчаяната босненска армия е отблъсквала сръбските атаки, изглеждаха горе-долу като Хирошима. Католическите църкви, както и джамиите бяха с дупки от снаряди и куршуми, а жилищните комплекси — полусрутени. Един висок блок срещу хотел „Холидей Ин“ беше с цяла срутена стена и черните стаи зееха към небето като двадесет ужасено разтворени уста. Всяка, някога елегантна хабсбургска фасада беше надупчена и олющена, а между лагерите на армията и четниците можеха да се видят двете дълги платна на „Маршал Тито“ и „Путник“, където хората продължаваха да живеят и дишат, докато пресичат със спринт „алеята на снайперистите“.

Групата на Екщайн се скупчи към предното стъкло. Не можеха да повярват на очите си, но продължаваха да гледат като омагьосани. Косанович запали цигара, а отнякъде се чу лай на картечница. Последва друга и трета, а после се чу познатият двоен гръм от РПГ.

— Е, докторе — обърна той глава към Бени Баум. — В болницата ли искате?

Баум погледна часовника си. Беше 6,52 привечер. В 7,30 Ники Хашек ще напусне работното си място.

— Не — каза Баум. — В руското посолство. Бързо.

Косанович цъкна с език и бавно поклати глава.

— Ами… — Той погледна към Екщайн — какво става с моите пари?

— Ще ги получиш — отговори майорът. — Когато си тръгваме.

— Много сте хитри. — По устните на лудия полуевреин цъфна бавно усмивка. Той посочи града, който беше започнал да се осветява от престрелката. — Защото иначе тази нощ аз не бих рискувал да слизам надолу.

4.Сараево30 април

Ники Хашек беше нервна чехкиня, която се стараеше да прикрие неспокойството си зад леко нахалство. Беше на тридесет и две, но изглеждаше с десет години по-млада благодарение на стройната си фигура, без съмнение поддържана от препускащ метаболизъм, цигари без филтър и диета от кафе и недовършени обеди. Късата й черна коса, мека като козина на чинчила, падаше на кичури върху челото й и подскачаше на вълни, когато ходеше. Очите й бяха почти тъмносини, носът чип, челюстите ъгловати, а брадичката остра. Би изглеждала красива, ако не беше изражението, което никога не напускаше лицето й. Дори и когато спеше. Опасение. Недоверие. Готовност за бягство.

По-голямата част от гардероба й — чорапи, пуловери, обувки и някоя миниполичка — бяха черни. Приличаше на домашна котка, която живее в претъпкан апартамент и се прави на господарка, като ходи с гордо вдигната глава. Обаче се стряска при всяко внезапно движение, сякаш някоя обувка може да я улучи ненадейно. Ако притежаваше опашка, тя сигурно постоянно би трепкала и опипвала наоколо като минотърсач.

Когато излезе от руското посолство на улица „Васа Мискин“ точно в 19,30 часа, както беше съобщил Йохан, Екщайн дори не си направи труда да провери снимката й за потвърждение. Беше единствена по рода си и описанието на Крумлов за езика на тялото й се потвърди даже преди да види лицето й. Когато пресичаше тротоара, мина момче на велосипед и тя едва не подскочи във въздуха. После бързо възстанови крачка, огледа се за част от секундата и продължи.

Това беше тя. Не може да има друга Ники Хашек.

Нощта стана дълбока и тъмна. Малкото пешеходци притичваха по улиците, защото кръвта на младежите върху паважа на централния площад още не беше засъхнала напълно след привечерния обстрел и фантазиите, че някакъв си договор „Ванс-Оуен“ може да сложи край на всичко това, вече се бяха изпарили. Едва вчера няколко вечерни кафенета бяха отворили отново врати, макар да нямаше много храна, която да се сервира към местната бира и кафе. Сега обаче се чу нов слух. Че сръбските снайпери, заели позиции по склоновете на планината Требович, са получили нови съветски прибори за нощно виждане. Така че известно време и нощните излизания ще спрат.

— Който рано ляга, може и да се събуди жив. — Така беше предупредил един журналист от местния вестник „Ослобождение“ свой колега от „Таймс“.

Ники дръпна ципа на дългото си черно скиорско яке, зави наляво и после още веднъж вляво и тръгна в посока към реката. Екщайн, който беше полускрит в един вход на ъгъла на улица „Караджич“, кимна с облекчение, защото тя следваше маршрута си към дома в Ново Сараево. На стотина метра на юг Баум и Жерар чакаха с Косанович и микробуса близо до края на алеята и ако Ники беше променила пътя си, можеха да бъдат предупредени само от пратеник. Бен-Цион беше забранил на групата да ползва каквото и да било комуникационно оборудване във военната зона, където пленяването му представлява реална възможност. Това изобщо не можеше да притесни Бени, израснал в разузнаването по времето, когато всички ползваха сигнализация с ръце, но Екщайн и останалите бяха от модерното поколение и комуникацията им липсваше.

Кимването на Екщайн сигнализира на Франси, която се разхождаше напред-назад по южния тротоар на „Мискин“ наблизо до фасадите на къщите, за да не могат руснаците да я забележат от покритите с найлон прозорци на посолството си откъм същия тротоар.

Всъщност обаче руснаците вече я бяха забелязали. Колената на полковник Степнин бяха изтръпнали от клечене зад прозореца на затъмнения му кабинет, с притиснат към окото модерен прибор за нощно виждане. В края на тръбата му беше закрепено зъболекарско огледалце, което се показваше през една дупка на найлона, покриващ прозореца му. С фокусиране към огледалцето и бавно завъртане Степнин беше зърнал това „момиче, което се разхожда безцелно“, както и самия Екщайн.

— Кои са те? — попита адютантът на Степнин, клекнал до него с желание сам да надникне.

— Шшшш, Юра. — Степнин увеличи образа. — Не мога да разбера. Приличат на европейци, но това няма значение. Иван и Боря ще се погрижат за тях.

Капитанът поклати глава със съмнение.

— Не съм сигурен, че…

— Недей да мърмориш като баба, Юрий. Просто наблюдавай.

— Слушам.

Сега Франси тръгна бързо към ъгъла, за да се приближи до Ники. После спря рязко, за да не се сблъска с двамата руснаци, които излязоха от вратата и веднага тръгнаха подир Ники. Нейните „конски мухи“ бяха със среден ръст, единият с половин глава по-висок от другия. Славянските им лица бяха по-незабележими в Сараево, отколкото в Ливан или Сирия, където руснаците приличат на акули в аквариум със златни рибки. С тежките си вълнени палта и кожени шапки те изобщо не криеха работата, която вършат, но и Ники не си направи труда да извърне глава и да ги погледне. Когато човек работи при руснаци, никога не остава сам.

Франси отново тръгна. След двамата телохранители. Беше облякла яке с две лица и сега го носеше с бялата страна навън. На главата си беше сложила червена шапка, за да придобие по-спортен вид.

— Ники! Ники Хашек! — Тя се промъкна нахално между двамата руснаци и затича към чехкинята, а Ники, както се и очакваше, трепна и се извърна. Франси я настигна, хвана я под ръка и я поведе напред, като се притискаше към нея и се смееше весело.

Иван, по-високият от двамата руснаци, първо само изрече някаква мръсотия по неин адрес. Но почти веднага си спомни предупреждението на полковник Степнин и лицето му потъмня. Двамата с Боря усилиха ход след двете момичета.

Серж излезе от входа на отсрещната страна на улицата и двамата с Екщайн тихо тръгнаха след руснаците. И трите „двойки“ вървяха на юг по „Караджич“, където цветните стъкла на православната черква бяха осветени отвътре и улицата проблясваше, сякаш някой бижутер е пръснал скъпоценните си камъни. Напред, оттатък Стария град, течаха водите на река Миляцка и разрушените сгради белееха като счупени кости върху маса в моргата.

Франси усили ход.

Руснаците тръгнаха по-бързо.

Екщайн и Серж също забързаха мълчаливо, а майорът стисна юмруци в подсилените си ръкавици.

Вече мразеше тази част от работата си. По природа не беше убиец и страхлив престъпник. Даже когато поемаше доброволно някоя неприятна задача, част от него винаги се молеше тя да бъде отменена. Сега той стегна мускулите на ръката и гърдите си, решил да свърши работата бързо и ефективно, за да не му се налага да убива някого. Но като погледна Серж, разбра, че сержантът не страда от подобни угризения.

Внезапно Франси рязко зави наляво, повела Ники към предварително определената алея. Руснаците се поколебаха за миг, после Иван дръпна Боря за ръкава и двамата също завиха нататък. Екщайн задържа Серж, докато оглеждаше ъгъла, а после пристъпи към алеята.

Пространството беше много тясно. Тук едва можеше да мине каруца. Високо в небето звездите примигваха, а между покривите се виждаха въжета с простряно пране.

Отнякъде се чу изстрел на минохвъргачка и всички се смръзнаха, докато снарядът избухна на изток към Башкарзия и се чу срутване на тухли. Екщайн се взря към края на алеята, в напразно усилие да види микробуса, който не беше там. Но това нямаше значение. Моментът настъпи. Всяка секунда можеше да започне артилерийски обстрел и руснаците да приберат Ники, за да я „пазят“.

— Ники! — извика Екщайн. Той затича, а Серж го последва по петите. — Ники! — Той размаха ръце и опита да се усмихне, но знаеше, че лицето му е напрегнато и замръзнало.

Руснаците се извърнаха бързо. Зад гърба им Екщайн видя как Франси дръпна Ники и той хукна по-бързо. Гледаше само момичетата и се надяваше, че телохранителите ще останат объркани, докато той и Серж стигнат до тях.

Не се получи.

По-ниският руснак се намръщи, а после извади ръце от джобовете на палтото си. Големи ръце. По-високият отстъпи, инстинктът изпревари разума му и Екщайн видя как той посегна под палтото си, но го остави на Серж и се нахвърли към ниския.

Той удари Боря право в носа. Ударът беше добър, със засилване от рамото и цялата му сила, но онзи само изпъшка, отстъпи назад и се задържа. Преди Екщайн да успее да удари отново, той зърна юмрука, насочен към стомаха му и стегна мускули, за да го посрещне. Болката го предизвика, той вдигна лявата си ръка на нивото на ухото и извъртя тялото си. Удари Боря по лицето със саблен удар, който разцепи кожата му до костта и бликна струя кръв. Руснакът обаче беше силен и със здрав врат. Той не падна, а залитна към стената, разкрачил крака и с лице обляно в сълзи, предизвикани от удара.

Екщайн отстъпи и го ритна с всичка сила в корема. Това свърши работа. Боря падна свит на земята.

Екщайн се обърна, но Серж вече си беше свършил работата. Беше ударил Иван във врата, а после счупи ръката му с яростен удар в мига, когато се появи изпод палтото, държаща пистолет „Макаров“. Мъжът беше паднал в безсъзнание, кожената шапка му я нямаше и очите му бяха обърнати с бялото нагоре, но Серж го държеше за косата и удряше главата му в стената на сградата, явно разярен от факта, че другият едва не го е застрелял.

Екщайн сграбчи Серж за якето и го дръпна. Хукнаха към другия край на алеята. Микробусът беше там с отворена странична врата и момичетата вече бяха вътре, но Баум бе скочил навън, вероятно с надеждата и той да удари някого, преди да се е пенсионирал. Жерар пък се беше приготвил с комплекта за първа помощ, ако някой е леко ранен.

Екщайн, изпълнен с адреналин и задъхан, зърна нещо лъскаво в ръката на Серж, когато стигнаха фолксвагена.

— Никакви сувенири — изсъска той и дръпна руския пистолет от ръката на сержанта. Извади пълнителя и патрона от цевта, след което захвърли пистолета обратно в алеята.

Серж сви рамене и се ухили, след което скочи в микробуса.

Баум плесна Екщайн по рамото, бутна Жерар на седалката до Косанович и се вмъкна до него.

Екщайн погледна пълнителя в ръката си и го захвърли надалеч. Той се удари в някакъв покрив, а после шляпна в локва. Микробусът вече беше тръгнал към реката и той скочи, за да се хване за страничната врата и да се вмъкне вътре.

Явно Косанович бързаше да се прибере…

Ники Хашек не проговори. Беше седнала на средната седалка, хванала с длани в черни ръкавици колената си. Приличаше на дете, притисната между едрата фигура на Серж и по-стройното тяло на Екщайн, който продължаваше да се тресе в опит да успокои напрегнатите си нерви. Тя явно очакваше нещо подобно, защото не показваше паниката, в която би изпаднал отвлечен заложник. Обаче не изглеждаше и твърде радостна.

Франси и Жерар бяха на задната седалка и Франси нежно положи ръка върху рамото на Ники, което само накара младата жена да трепне. Баум се обърна от предната седалка, изпъна дебелата си ръка върху облегалката и дари Ники с най-топлата си бащинска усмивка.

— Добре ли си? — попита я нежно на френски, давайки сигнал на всички да говорят на този език.

Ники го изгледа под кичурите на бретона си. Бени кимна към Ейтан.

— Снимката — нареди той и Екщайн бръкна в джоба си, за да подаде на Ники снимката, предадена им от Ян Крумлов. Беше черно-бяла и направена от Крумлов на балкона на апартамента им в Прага. Преминаването й от фотоапарата към Крумлов, после в ръцете на тези непознати и обратно към Ники трябваше да послужи като уверение за добрите им намерения, но Ники едва не я пречупи, когато я сграбчи. Тя я загледа, сякаш се чудеше какво ли е станало с младата жена от снимката, а после вдигна поглед към Баум.

— От годеника ми е — каза тя на френски, сякаш съжалява, че не са подписали предбрачно споразумение.

— Да — усмихна й се Баум. — Знаем.

Серж се засмя, Франси и Жерар също и това сякаш стопи леда, защото Ники също бавно разтегна устни в усмивка.

Косанович подкара фолксвагена на запад по улица „Степанович“, сега съвсем пуста. Интервалите между далечните изстрели ставаха все по-кратки — агресивно бумтене с ответно пукане. Когато зави по „Путник“ и откритото пространство на „алеята на снайперистите“, той започна да кара като всеки, намиращ се в град под обсада — на зиг-заг с надежда, че никой няма да се прицели в толкова неспокойно движеща се мишена. Всъщност е точно обратното, тъй като снайперистите обикновено са горди хора. В потвърждение на това един тежък куршум удари паважа точно пред бронята на колата, но Косанович подкара по-бързо и хората от групата на Екщайн посегнаха към дръжките, докато откаченият полуевреин профуча пред изоставения „Холидей Ин“, зави рязко вдясно по „Бродска“, после отново наляво между две огромни купчини развалини, които приличаха на вход към египетска гробница.

Широката черна уста на подземния вход се издигна пред тях и микробусът заподскача по рампата. Тъкмо преди да ги погълне пълната тъмнина, Екщайн погледна нагоре и видя бяло парче картон с предупреждение, написано с молив:

Косанович спря микробуса и запали фаровете. Едва сега всички осъзнаха, че е карал на сляпо. Намираха се в нещо като подземен паркинг. През надупчената сграда отгоре валеше дъжд и струите му падаха пред фаровете като стопени сталактити, а при всяко разтърсване от канонадата навън се сипеше прах.

Баум скочи от микробуса и се насочи право към единствената друга кола. Бяла затворена камионетка, паркирана между два стълба. Това трябва да беше „линейката“, спомената от Мак Маркъс. Измъкването от летището покрай двамата скучаещи англичани мина лесно, обаче влизането към пистата ставаше само през големия сръбски пропускателен пункт в Неджаричи и официалния портал на ЮНПРОФОР. И заради това щеше да им е нужен „цирк“ с пълна програма.

Екщайн приближи зад Баум и двамата обиколиха камионетката като пилоти преди полет. Опипаха каросерията. Беше много чиста. Косанович беше изпълнил указанията на Йохан, за което свидетелстваха купчината мокри парцали и празната бутилка препарат за миене на чинии върху бетонения под.

— Приятели! — извика на френски Бени останалите от трупата. — Рисунките — каза той, понеже не можа да си припомни думата за шаблони.

Серж, Жерар и Франси изскочиха от фолксвагена, поставиха саковете си около камионетката и се захванаха за работа. Жерар измъкна чифт гащи и започна да лъска страничните стени на колата. Франси и Серж извадиха къси спрейове за рисунки и наложиха дългите шаблони за червените емблеми на „Лекари без граница“. Жерар се хвана да сглобява две телескопични антени с вакуумно захващане и триъгълните флагчета на ЛБГ.

Косанович приближи Баум и Екщайн, явно очакващ похвала за работата си.

— Много добре — каза Бени и потупа ниския мъж по рамото.

Косанович сви рамене.

— Не знам френски.

Екщайн погледна над главата на сараевчанина. Ники стоеше наблизо и гледаше как чужденците работят, като пушеше дълга цигара. Като че ли трепереше.

Екщайн вдигна своя сак и се отдръпна заедно с Косанович и Баум към един по-тъмен ъгъл. Отвори сака и извади голяма пластмасова аптечка за кола, отвори закопчалките и извади горната кутия, пълна с обезболяващи таблетки, тръбички за системи и турникети, и хирургически ножици. В долната част имаше цяла униформа на майор от ЮНПРОФОР. Беше специално вакуумирана от „магьосниците“ и сега Баум започна да я отваря и разгъва, докато Екщайн събличаше дрехите си на член на ЛБГ.

— Знаеш ли как да стигнеш с кола до летището? — попита Косанович, докато наблюдаваше как Екщайн се мъчи да се надене в чифт много твърди камуфлажни панталони.

— Ориентировъчно — каза Баум.

— Какво? — намръщи се дребосъкът.

— Повтори ни пак — обади се Екщайн.

— Оттук тръгвате надолу по „Путник“. След това направо покрай телевизионната кула и сградата на пощата. На голямото кръстовище завивате наляво покрай железопътната линия. — Косанович размаха предупредително пръст. — Не отивайте към Ступ! Наляво и нагоре по „Неджаричи“.

— Добре — каза Екщайн. Вече беше облечен в британска куртка на служител на САС, което би отстранило всякакви непотребни въпроси от страна на войниците на нейно величество и би обяснило дължината на косата и прическата му Въпреки това той сложи черна вълнена шапка и прибра вързаната на опашка коса под нея.

— Аз съм дотук — каза Косанович. Баум и Екщайн се извърнаха към него, разбирайки, че чака заплащането си като пиколо от хотел.

— Разбира се — отговори Бени и извади плик, съдържащ парите за Косанович. Той го подаде на ухиления откачен полуевреин.

— Справи се много добре — каза Екщайн и накриви синята барета на ЮНПРОФОР върху едната си вежда. — Благодаря. — Той разтърси ръката на ниския мъж.

— И вие. — Сараевчанинът отвори плика, хвърли го и разпредели германските марки на три, след което ги нави на рула. Едното влезе в джоба му, другото под шапката, а третото скри в обувката си. — Късмет. — Той посочи към небето, сякаш това би им помогнало, и се запъти към фолксвагена. После спря и се извърна. — Когато стигнете до четниците при „Неджаричи“, внимавайте много — предупреди той. — Те се смеят и шегуват, обаче в следващия момент могат или да те целунат, или да те убият.

Екщайн кимна, Баум му махна с ръка, а Косанович скочи в микробуса и изчезна на заден ход сред развалините на своя свят.

След миг на паркинга стана тъмно като в ковчег, после някой запали фаровете на камионетката. Двамата офицери приближиха колата, където Жерар, Франси и Серж се бяха изпънали гордо като екипаж за инспекция. Маскировката като линейка беше идеална, надписите и знаменцата на място и синята въртяща се лампа фиксирана върху покрива.

Баум отвори товарната врата отзад. Франси беше разгънала и надула един зелен военен дюшек върху пода. По стените висяха специално ушити джобове за закачане на медицински инструменти и две банки за преливане, окачени върху трикрака поставка за системи. Имаше дори прозрачна найлонова санитарна торба, пълна с „окървавени“ бинтове.

— Прекрасно — възкликна на френски Баум, докато събличаше горната си дреха и обличаше бяла престилка. Жерар, Серж и Франси го последваха, а после Франси извади малка мека бутилка и изцапа белите им престилки с петна кръв.

Всички започнаха да се качват в камионетката, а Екщайн се обърна към Ники, която не беше мръднала от мястото си. Пушеше вече трета цигара и ръката й трепереше.

— Ако обичате — покани я с френски маниер към линейката Екщайн.

— Можете да престанете с този френски — каза Ники. — Аз говоря по-добре английски. — Обаче пак не мръдна от мястото си.

Баум вече се качваше откъм задната врата, но спря, защото усети, че ще последват неприятности.

— Вие не сте французи — каза Ники. Тя хвърли цигарата и скръсти ръце пред гърдите си. Жерар, Серж и Франси тихо слязоха от колата.

— Добре — заговори спокойно и любезно Екщайн. Той бръкна в джобовете на униформения си панталон и погледна чехкинята, без да помръдне, сякаш тя е самоубийца, застанала на ръба на покрив.

— Може би този е французин — посочи Ники към Жерар. — Но не и останалите. Вие сте израелци.

Никой не отрони дума. Сега младата жена явно се изплаши. Искаше й се никога да не се е съгласявала с предложението на годеника си. Имаше нужда от увереност, но всъщност никой не можеше да й я даде освен тя самата. Някъде избухна артилерийски снаряд и тя трепна, когато от тавана потече струйка прах.

— Със сигурност не сте американци. Те винаги се шегуват и всички си приличат. Не сте германци или араби, нито нещо друго. Трябва да сте евреи. Всеки друг би убил онези двама руснаци.

Екщайн обърна гръб на разтрепераната жена.

— Ние сме тук, за да ти помогнем, Ники — заговори й той и погледна часовника си. — Но сега е време да вървим.

— Няма да тръгна — упорито отказа Ники.

Екщайн навири глава.

— Така ли?

— Няма да тръгна без нещата си.

— Кои неща, скъпа? — Гласът на Баум беше мек като на лекар-психиатър и той вдигна ръка, за да е сигурен, че групата ще разбере деликатния характер на този разговор.

— От апартамента ми. Имам неща за взимане.

Франси пристъпи напред, игнорирайки сигнала на Баум. Тя беше млада жена, която не обичаше да се съобразява с ексцентричностите на други жени.

— Слушай, Ники — каза тя. — Трябва да се качим в линейката и да те превърнем в тежко ранен пациент. Пациент в критично състояние. А вече нямаме време…

Ники отстъпи назад и гърбът й се изви като на уплашена котка.

— Няма да тръгна с вас, ако не спрем при апартамента ми! Трябва да си взема нещо оттам и ако се опитате да ме принудите, когато стигнем до сърбите, аз ще започна да пищя. Кълна се, че ще го направя.

Жерар се изправи до Екщайн. Той докосна майора по лакътя и Ейтан разбра мисълта му. Можеха да инжектират момичето и да я докарат в безсъзнание, за да се справят. Обаче Ян Крумлов я очакваше и пълното му сътрудничество с тях можеше да зависи от това как са се отнесли с годеницата му тук.

Баум размаха дебелите си длани във въздуха, сякаш разгонваше облаците на неприязънта.

— Добре, скъпа. Разбира се, че си права. — Той извади усмивката си на Дядо Коледа. — Ние сме израелци. И всички сме сантиментални глупаци. И аз да напусках дома си, знаейки, че никога няма да се върна, също нямаше да си тръгна без някои дреболии от гардероба. Даже и да предстоеше падането на атомна бомба.

Ники се взря в него, за да провери дали говори искрено, и после кимна доверчиво.

— Хайде — каза полковникът. — Кажи ми къде живееш.

„Живея“ едва ли беше думата, с която да се опише домашната обстановка на Ники Хашек. Тя беше преживяла половината си година в Сараево в един висок блок в Моймило, където войските на босненското правителство бяха успели да отблъснат сърбите от хълма Моймило. Въпреки това артилерийският обстрел и снайперски атаки бяха редовни събития в квартала и нямаше здрава сграда, да не говорим за опасността за живота на жителите. Към всеки многоетажен блок имаше сформирана гражданска охрана, за да не допуска влизането на саботьори. Жените пазеха през деня, а мъжете нощем. През есента в един от почивните й дни Ники също беше стояла на пост заедно със съседката си. Жената се беше отдалечила само за миг, да си купи вестник, и беше убита заедно с продавача от артилерийски снаряд. След това Ники беше прекарала почти цяла седмица, без да излиза, като непрекъснато гълташе успокоителни.

В апартамента й на четвъртия етаж Екщайн веднага разбра, че „нещата“, за които се е върнала, нямат парична ценност. Едностайното жилище беше напълно лишено дори и от най-елементарни удобства. Централното отопление беше спряно много отдавна и затова в една от стените беше пробита дупка за кюнеца на импровизираната печка. Всичко дървено, включително и рамките на картините, краката на мебелите и даже закачалките бяха изгорени. Когато обстрелът е бил твърде опасен, за да се реши Ники да излезе и потърси нещо за горене, тя е поддържала огъня през леденостудените балкански нощи с книги, моливи и дори част от летните си дрехи.

Два фенера, захранвани с олио, осветяваха голия апартамент, докато Екщайн и Баум гледаха как Ники се мотае напред-назад, стиснала малко черно куфарче като дете, което е решило да избяга от къщи, защото са му се скарали, че е разляло млякото. Останалите от групата чакаха долу в линейката, а Екщайн непрекъснато поглеждаше часовника си и хвърляше погледи към Баум. Обстрелът на града беше започнал отново и Екщайн се опасяваше, че линейката може да бъде повредена или изобщо унищожена. Баум направи знак на майора да потърпи.

Личното откъсване на Ники от собствената й носталгия беше странен танц, но не продължи дълго. Тя бързо избра някакви странни неща, които прибра в куфарчето. Това бяха няколко дрешки, чифт обувки, шепа евтини бижута, пет кутии цигари, които беше скрила в банята. Продължи да поглежда скришом израелците, сякаш се притесняваше, че я виждат какво прави, и Екщайн изпита състрадание към горкото същество.

Беше минала доста пъти край едно метално шкафче, но най-накрая извади ключ и го отвори. Извади отвътре купчина писма, вързани със синя панделка, после личния си дневник и малък фотоалбум. Най-накрая взе малка кутийка, обвита в кадифе. С треперещи пръсти я отвори и извади красива, дебела писалка със сребърна капачка. Писмата и снимките влязоха в куфарчето й, а дневникът и писалката във вътрешния джоб на якето.

Тя се извърна към Баум и Екщайн, отметна бретона от очите си и зачака.

— Това ли е всичко? — попита Екщайн.

— Да.

Баум задържа вратата, докато мине Ники. Екщайн го настигна в коридора и прошепна на иврит:

— И заради това ли си рискувахме задниците?

Баум се изсмя тихо и потупа Екщайн по гърба.

Серж караше присвит зад кормилото на камионетката, прилепил лице към предното стъкло, докато се промъкваше из посипаните с развалини пътища от Моймило към града. До него Екщайн проверяваше британската си униформа и нагласяше баретата си почти като професионален актьор, готвещ се да излезе на сцената. Беше извикал върху лицето си онази особена класова гордост на английския офицер, с която гледа света отгоре и отдалеч. Гърбът му се стегна и той се изпъчи на мястото си.

Откъм хълмовете Велешичи над града се издигаха осветителни ракети. Когато отново завиха наляво по „Путник“, един танков снаряд прелетя откъм хълма Жук и червената му точка удари някъде като светкавица, разтърсвайки прозорците на колата.

В задната част на „линейката“ Франси работеше бързо по смяната на облеклото на Ники, докато Жерар и Бени възпитано бяха извърнали очи, а Баум разсейваше момичето с вицове и смешни случки от посещението си в Прага. Ники затрепери, когато Франси съблече дрехите й и ги прибра в куфарчето. После бинтова единия от голите й крака от коляното до глезена, след което напои превръзката с йод и кървави петна. След това й помогна да навлече грубата болнична нощница, постави я да легне върху надувния дюшек и я покри с термоодеяло.

След като Ники беше подготвена, Баум и Жерар се включиха в работата. Очите на Ники се ококориха, когато Жерар вкара иглата от системата в китката й. Той не се притесни от подскачането на колата, тъй като беше правил стотици пъти същото във военни бронирани коли и хеликоптери. Баум превърза с бинт челото на Ники, докато Франси отново мокреше превръзката с йод, а после омаза косата на „пациентката“ с „кръв“. Жерар върза гривна с надпис от болница „Кошево“ на китката й, а Франси се отказа да постави светъл грим върху лицето й, тъй като момичето и без това беше бледо като призрак.

— Това е — каза Бени и потупа Ники по рамото. — Ти си полумъртва, скъпа. Мълчи си.

— Нямам какво да говоря — едва прошепна Ники.

Недалеч след разрушената сграда на вестник „Ослобождение“ Серж зави наляво към „Неджаричи“ и летището, като намали за миг, когато група босненски драгуни пресече тичешком улицата към Ступ. Мъжете носеха тежки сандъци с муниции. Той включи синята лампа на линейката и тя започна да хвърля призрачни кобалтови отблясъци.

Екщайн извади лулата и филтрите, разви цигарето и внимателно зареди оръжието. Серж го погледна и поклати глава.

— За тази цел трябва да имаме гранати — изсумтя той. — Не някакви играчки.

Ейтан се усмихна и захапа лулата. Патронът се намираше на сантиметри от устните му.

— Гледай да не си гръмнеш главата, за бога — каза Серж.

— Тогава и ти гледай да не тръскаш, момчето ми — отвърна Екщайн с най-добрия си британски акцент.

От запад започна истеричен пушечен обстрел и скоро попаднаха на друга група босненски драгуни, отбраняващи един тротоар на „Неджаричи“. Босненците стискаха нервно оръжията си и гледаха тревожно надясно към кипящата битка. Почти не обърнаха внимание на линейката, която пресече фронта.

Серж маневрира бързо през стотината метра ничия земя покрай три реда бодлива тел, след което между два дълги земни насипа и натрупани чували с пясък се появи сръбския пропускателен пункт.

Мястото изглеждаше изоставено. Нямаше сърби, а само издигащ се нагоре дим. Малко назад под странен ъгъл беше паркирана една югославска бронирана кола, от кабината на която излизаха оранжеви пламъци. Серж намали скоростта.

— Май няма никой вкъщи — оптимистично отбеляза той.

— Тогава минавай направо — нареди Екщайн, макар да чувстваше как стомахът му се свива притеснено.

Серж натисна педала на газта, но един силен лъч се блъсна в предното стъкло.

— Стоп! — извика някой и Серж, който също беше ръководил пропускателни пунктове в Ливан, удари спирачка, колата се завъртя и спря почти до натрупаните чували с пясък. След това той веднага вдигна ръце от кормилото.

Екщайн примижа към ослепителния лъч. Върху насипа се бяха появили три фигури, едната от които беше насочила силния лъч на фенера. След малко успя да различи подробности от другите две фигури, които предизвикаха тръпки от главата до петите му.

Те носеха автомати АК–74, а на рамото на единия имаше и РПГ. Всички бяха брадати и без каски, но челата им бяха превързани с ленти от зелен плат. Бяха облечени във вълнени камуфлажни униформи, от онези, останали след изтеглянето на американските пехотинци от Ливан.

— Боже господи — възкликна на немски Бени Баум, който надникна откъм каросерията.

— Такива ли са, за каквито ги мисля? — изръмжа тихо Серж.

— Хизбула — едва разтвори устни Ейтан.

Не можеше да стане по-лошо. Достатъчно трудно би било да се излъжат непредвидимите сърби, но срещата с тези подкрепяни от Иран фанатици беше като да попаднеш в буре със скорпиони. Те убиват безжалостно, защото Аллах им е обещал рая заради това. Щом си неверник, не заслужаваш да си жив. А ако се окаже, че на всичкото отгоре си и израелец…

— Не излизай още — процеди Баум през стиснати зъби. — Остави ги да се успокоят.

— На мен ми се струват напълно спокойни — каза Серж.

В лъча светлина между чувалите с пясък се появи четвърта фигура. Беше се навела и сваляше ботушите от някакъв труп.

— Ето къде са отишли сърбите — прошепна Ейтан.

— Току-що са ги убили — каза Бени, сякаш гледа документален филм за чакали.

— Какво става? — попита Жерар откъм каросерията.

— Млъквай — изсъска му Серж.

Екщайн трябваше да вземе решение, и то веднага. Имаше само един 22-калибров патрон в проклетата си смешна лула, а стоеше пред хора, които често нападаха израелските позиции в Южен Ливан на самоубийствени вълни. Той бавно бръкна в джоба си, извади „пейджъра“ и натисна зеления бутон. На екранчето се появиха цифри.

Бени веднага забеляза какво прави.

— Осъждаш ни на престрелка — предупреди той.

— Ако ни пуснат да минем, после ще се извиня за фалшивата тревога — каза Екщайн. — Но ако не ни пуснат, трябва да го направя. — Той натисна червения предавателен бутон.

— Какво е разстоянието до летището? — попита Серж.

— Около километър.

— Надявам се, че твоите герои могат да тичат.

— Излезте! — заповяда груб глас на сръбски, а после го повтори на английски с арабски акцент.

Екщайн кимна, извади лулата от устата си, почука леко дъното и отново я захапа между зъбите си. Отвори вратата и излезе от линейката.

Яркият лъч угасна, но ракетите отгоре осветяваха достатъчно, за да види водача от Хизбула, който стоеше пред него.

Мъжът беше с половин глава по-висок от Екщайн и с много широки рамене. Униформата му беше изцапана с кал, а автоматът насочен към корема на Ейтан. Наскоро беше стрелял с него, защото се усещаше мирисът от дулото, а лицето на мъжа блестеше от току-що проведения бой.

— Кои сте вие? — Гласът на мъжа беше прегракнал от викане.

— Аз съм майор Итън Брик, свръзка на ЮНПРОФОР с чуждестранни организации за подпомагане на ранени. — Ейтан вдигна глава и извади лулата от устата си. — А вие кои трябва да сте, добри ми приятелю?

Водачът от Хизбула не отговори, а изпъна врат да погледне към линейката. Зад него тримата други бойци бяха заели позиция на триъгълник, за да го прикриват.

И четиримата мъже бяха „нитро“, както Бени Баум наричаше винаги готовите за бой войници: готови да стрелят без каквато и да било причина.

— Какво има в камиона? — отново попита водачът.

— Аз съм доктор Антоан Арбре от „Лекари без граница“. — Баум беше слязъл и застанал зад Екщайн. — Имаме пациент в критично състояние. Трябва да я закараме на летището.

— Летището ли? — подсмихна се съвсем леко мюсюлманският боец. Всичките му зъби бяха изпочупени, сякаш са го ударили по устата с приклад. Той вдигна глава към небето. — Тази нощ нищо не лети във въздуха. С изключение може би на смъртта. — Той посочи линейката. — Какво има в колата?

— Само медицински материали и персонала ни — каза Бени.

Водачът от Хизбула се извърна и извика на ливански арабски към хората си. Двама от тях бързо притичаха към задната стена на камионетката, докато четвъртият пристъпи напред, за да покрие Серж, който бавно слезе от кабината.

— Слушай, приятелю — изпъчи гърди Екщайн. — Тези хора имат хеликоптер, който чака тях и пациентката им. Не разполагат с много време. Бих искал да разговарям с ръководителя ви.

Водачът се извърна да изгледа Екщайн и за първи път сърцето на израелския майор започна да се блъска в гърдите му. Той усети сухотата на смъртната опасност в гърлото си. Очите на този мъж бяха празни, погледът му сякаш от друг свят. Свят без правила.

— Единственият ми ръководител е Бог — каза той и кой знае как усети, че британският офицер пред него представлява тайна заплаха. Очите му продължиха да фиксират лицето на Ейтан.

В задната част на линейката се чу някакъв сблъсък, а после двамата бойци се появиха, нарамили саковете на групата, пълни догоре с всичките им медицински запаси. Ейтан се готвеше да протестира, обаче усети как Бени го стиска за лакътя.

— Заповядайте, приятели — обади се Бени. — Принос от нас за вашата кауза.

Един от бойците каза „шармута“, арабска обидна дума за немюсюлманка, и водачът им веднага нареди:

— Доведи я.

Ейтан разбра разменените реплики и осъзна, че сега наистина ще става каквото ще става. Той извади лулата от устата си и стисна чашката в дланта си. Хвана цигарето с палеца и показалеца си, готов да стреля.

Само след секунди двамата мъже измъкнаха Франси от линейката. Лицето й беше бяло като тебешир. Един от тях я държеше за яката, а когато Жерар скочи след нея, другият се обърна и го спря с насочен остър нож.

Серж погледна над покрива на колата към Ейтан, а после извърна глава.

Щом Ейтан произведе изстрела с лулата, той щеше да се хвърли към онзи, който държи Франси. Съзнаваше, че ще загине тук, на място, както и Жерар, защото четвъртият член на Хизбула беше застанал назад с автомата си и щеше да ги повали с един дълъг откос.

— Оставете жената — почти извика Екщайн и притисна цигарето на лулата в гърдите на водача. Щеше да му даде още секунда, след което да забие куршума в сърцето му, да се опита да вземе оръжието му, да повали четвъртия боец и да се надява на някакво чудо.

Водачът го изгледа, премести автомата си и опря дулото в гърлото на Екщайн.

— Мислех, че сте божи човеци! — запротестира Баум, макар да знаеше, че не бива. Приготви се за предстоящото клане.

— Даже и божиите човеци имат нужда да чукат — извика един от другите араби и за част от секундата водачът им вдигна засмян глава. Екщайн се задейства.

Той се извъртя вдясно, като вдигна лявата си ръка и удари дулото на автомата, за да го отклони. То стреля край ухото му, но в този момент той завъртя тялото на лулата и стреля.

Едрият арабин отскочи назад и падна, обаче не от изстрела на Екщайн. Изстрелите на автоматичните пистолети „Скорпион“ със заглушители проблеснаха откъм върха на земния насип и още докато Серж скачаше към Франси и я дърпаше към земята, двамата членове на „Маткал“ вече бяха убили водача и двама от бойците с идеални изстрели отблизо. Четвъртият член на Хизбула водеше ръкопашен бой с Жерар, който беше хванал ръката му с ножа и бе счупил капачката на коляното му с ритник. Един от израелските командоси се спусна бързо от насипа, прицели се внимателно още докато вървеше, и свали мъжа с единствен изстрел в главата.

Цялото меле продължи само шест секунди.

Дълго след това никой не мръдна. Сцената беше като замръзнала, обхваната от мъртва тишина, която обикновено следва ужасяваща пътна катастрофа. После Екщайн, който залиташе и беше временно оглушал с лявото ухо, се разпореди:

— Движение!

Серж скочи в линейката и включи двигателя. Въздъхна с облекчение от факта, че не е била повредена от някой случаен куршум. Воините от „Маткал“ бързо изтичаха да проверят телата на хората от Хизбула за признаци на живот и след като не намериха такива, опразниха джобовете им от документи, защото те можеха да се окажат полезни за АМАН. Жерар, който се тресеше като алкохолик в делириум, осъзна, че е ранен в бедрото с върха на ножа. Но когато видя Франси, застанала на четири крака и нямаща сили да се изправи, той хукна към нея. Тя се притисна към гърдите му, когато я прегърна, защото за десетте си години в Специални операции никога не беше попадала в такава близост с ужаса на смъртта. После се приближи Бени, прегърна двамата си служители с едрите си ръце и ги поведе към задната част на камионетката, където Ники Хашек беше останала да лежи през цялото време, обездвижена от страх.

— Карай — заповяда Екщайн, докато скачаше в кабината, и Серж тръгна през отвора между чувалите с пясък. Без да иска, прегази труповете на двама сърби. Двамата командоси спринтираха след камионетката и скочиха вътре през задната врата.

Последната отсечка до летището отне по-малко от десет минути. По пътя нямаше други коли и Серж караше линейката с бясна скорост. Никой не пророни дума, а Екщайн наблюдаваше околните хълмове, където снарядите се издигаха на невисоки дъги и се пръскаха в далечната гора.

В сравнение с пропускателния пост на Хизбула порталът, пазен от ЮНПРОФОР на летището, беше преминат безметежно като на сватба. Сградата на терминала беше ударена от тежък снаряд и войниците на ООН седяха сгушени по бронираните си коли. Докато Екщайн козирува на младия френски войник, той вдигна бариерата и пусна линейката да влезе.

След една минута групата беше изпразнила колата. Свалиха включително и надписите отстрани, и всички се качиха на хеликоптера. Вратите се затръшнаха, големите перки се завъртяха, разцепиха въздуха и машината си вдигна във въздуха, обърнала гръб на Сараево.

Ники, все още увита в термоодеялото си, гледаше многострадалния град през прозореца. Жерар започна да шие срязаното на крака си с хирургическа игла, докато Серж остана седнал, прегърнал Франси през раменете, за да я успокои. Главата й се беше облегнала на якото му рамо, очите й бяха затворени и тя не издаваше нито звук, макар сълзите да капеха върху колената й.

Екщайн се стовари върху металната седалка и избърса потта от лицето си със синята барета. Баум, отново седнал зад пилотите, пушеше с всичка сила и отпиваше от термоса на командосите. Двамата командоси вече спяха, свити върху металния под като изморени пантери.

Скоро се издигнаха над сивия памук на облаците на път за Италия. Отгоре звездите блестяха ярко и дори ревът на двигателите им се струваше като благословена тишина. Вторият пилот се обърна към Баум и му подаде микрофона.

— Обажда се Бен-Цион — каза той.

Бени пое микрофона и се извърна към Екщайн:

— Ейтан. Какъв, по дяволите, е кодът за потвърждение? — Той се почеса по плешивата глава. — Не мога да си го спомня.

— Майната му на кода. — Екщайн дръпна цигарата на Бени от устата му, вдъхна силно и сякаш отпихна заедно с издухания облак дим. — Кажи му, че чехчето е в кутията.

5.Северна Африка2 май

— Моля, не пушете, господа.

Италианската стюардеса се усмихна на Екщайн. Единият от предните й зъби беше леко крив, имаше плътни устни и вдигната нагоре черна коса, с което му напомняше на Изабела Роселини. Гласът й не беше предизвикателен и тя остана права с подноса, пълен с пластмасови чашки със сокове, сякаш очакваше някакъв отговор.

Екщайн погледна към незапалената лула в ръката си. Не беше заредена нито с тютюн, нито с патрон. „Филтрите“ бяха прибрани в багажа му, намиращ се в товарния отсек на големия пътнически самолет.

— О, аз всъщност не пуша — усмихна й се леко той. — Използвам я за занимавка на ръцете.

— Моля?

— Играя си с нея. — Той завъртя лулата с пръсти. — Занимавка за ръцете.

Очите на стюардесата блеснаха, сякаш е открила тайното скривалище на малко момче.

— Страхувате ли се от полета?

— Понякога. Зависи накъде летя.

Тогава тя се засмя и впери кафявите си очи в синевата на погледа на Екщайн.

— Ще ви донеса нещо за пиене.

Екщайн кимна с благодарност, а стюардесата се обърна към Бени Баум.

— А вие, господине?

— Същото като за него. Благодаря.

— Моля.

Тя се усмихна отново и се отдалечи. Екщайн я наблюдаваше как се навежда да обслужи пътниците и притиска гърдите си към високите облегалки, когато се навежда да подаде подноса. Когато се обърна, видя, че Бени му се мръщи.

— Малко прилича на Симона — оправда се Екщайн.

— Аналогията с жена ти е безсмислено оправдание.

— Да, ама ти ми каза да флиртувам със стюардесите.

— За да се разсейваш. И не пред очите ми.

— Струва ми се, че малко ревнуваш.

— Само от младостта ти, синко.

Екщайн изсумтя. Изобщо не се чувстваше млад. Напрежението от двете последователни мисии без почивка беше изсмукало жизнените му сили. Но може би, ако всичко мине добре, след няколко дни ще се върне в Йерусалим. Беше повече от готов да започне нов живот, бързо да заседне на канцеларска служба и да спаси разклатения си брак.

Двамата с Бени седяха зад предния кухненски отсек на самолета, изпънали крака в по-широката пътека към аварийния изход. Десет реда назад в туристическата класа Ники Хашек седеше на мястото до прозореца на тройната седалка. Главата й почиваше върху възглавничка, опряна на понадраскания плексиглас на стъклото, но очите й бяха отворени и тя гледаше надолу към източната египетска пустиня, сякаш й се искаше да притежава парашут. За пръв път, откакто я придружаваха, Екщайн и Баум можеха да си починат, защото тя нямаше накъде да избяга.

Миналата вечер и половината ден в Рим, вместо да бъдат нещо като почивка между двете части на мисията и полета към Адис Абеба, се бяха превърнали в досадно бдение за двамата разузнавачи. След като Франси, Серж и Жерар си тръгнаха всеки по своя път обратно за Тел Авив, Екщайн и Баум трябваше да забавляват чешката си скъпоценност. Тя обаче се държеше повече като затворничка, отколкото като принцеса въпреки обширния апартамент в хотел „Амбасадор“ и щедрото предложение за пазаруване на нови дрехи и аксесоари за сметка на „Дома на Давид“.

Екщайн обичаше италианската столица с каменните й статуи, аромата и атмосферата на „ла долче вита“. Затова имаше желанието да поразходи Ники, да я разсее и извади от мрачното настроение. Обаче тя не искаше.

Разбира се, бяха пристигнали на „Фиумичино“ почти в полунощ, изтощени до краен предел. Последния преход бяха извършили на борда на белия самолет на ЛБГ, където в тясната тоалетна се поизмиха и се превърнаха отново в „цивилни“.

Когато най-накрая влязоха в хотела, Баум извади немския си паспорт на името на Ханс-Дитер Шмид заедно с подобен фалшив документ, представящ Ники за неговата дъщеря Никол. Екщайн отново прие ролята на Антъни Хартстоун и сънливият чиновник ги записа в регистъра.

— Шмид, Шмид и Хартстоун — изрече той имената им едно след друго. — Адвокатска фирма ли сте?

— Не — отговори Баум. — Нефункциониращо семейство.

Само Екщайн се усмихна, докато Ники оглеждаше фоайето, сякаш в търсене на миша дупка, където да се завре. Чиновникът кимна тържествено, явно със съжаление, задето е попитал.

Самият апартамент беше обширен и луксозен. Разноските за него бяха одобрени от съображения за сигурност, защото по този начин триото нямаше да бъде в отделни помещения без възможност за достъп отвътре. Имаше удобен салон, кухничка, три спални и широка веранда с изглед към града. Но макар Ники току-що да беше се отървала от живот в ада, тя изобщо не обърна внимание на заобикалящата я среда. Напрежението не я изоставяше и тя веднага се настани пред големия телевизор, все още облечена в палтото си. Хапваше ядки от една купичка и гледаше повторението на фестивала за песни на Евровизията.

Екщайн и Баум разговаряха тихичко в кухнята, където си отвориха по една „светла“.

— Какво й е? — прошепна Екщайн на немски.

Бени сви рамене и отпи от бирата си.

— Може би посттравматичен стрес? — предположи той.

— Глупости — намръщи се Екщайн. — Получи първокласен ескорт с всички платени разходи за среща с любимия. Би трябвало да танцува от радост и да пие шампанско.

Баум погледна към Ники, която, изглежда, изгризала ядките, се беше прехвърлила на собствените си нокти.

— Такава е версията от приказките — каза той. — Не очаквай от нея да се превърне от изплашена какавида в безгрижна пеперуда в рамките на шест часа. Ще се оправи.

Екщайн също я погледна и поклати глава.

— Нещо не ми се харесва. Ще спя до вратата.

— Както искаш — отвърна Баум. — Аз пък отивам право от джакузито в кревата. — Той хвърли празната бутилка в кошчето за боклук. — И не ме буди, освен ако тя не се превърне във вампир.

Баум отиде до Ники, потупа я по рамото и отиде да се изкъпе и легне, докато Екщайн огледа салона, избра си диван и го издърпа, докато опря гърба му във входната врата. Когато Ники забеляза странното му занимание, тя се изправи и го изгледа подозрително.

— За сигурност — излъга Екщайн, изтупа една възглавница и се огледа за завивка.

— Очакваш ли руснаците да ме преследват тук? — попита тя, скръстила ръце пред гърдите си.

— Не повече, отколкото очаквам посещение от папата. Просто вземам предпазни мерки. Стандартна процедура.

Обаче Ники не беше новак в разузнавателната дейност. Тя навири нос към него, вдигна куфарчето си, влезе в една от празните спални и затръшна вратата.

— Точно както у дома — измърмори Екщайн. После си изми зъбите в кухнята, загаси осветлението и телевизора, сви се на поста си и веднага заспа.

По някое време през нощта хладен бриз го накара да отвори очи. Разсъни се веднага и по навик посегна към оръжието си. Но като не намери студеното желязо на пушка или пистолет, се сети къде се намира и остана да лежи неподвижно.

Стъклените врати към верандата бяха отворени и тежките брокатени завеси се вълнуваха леко над килима. Той стана и се приближи на пръсти до вратите по тениска и боксерки. За миг остана да наблюдава.

Ники беше застанала до желязната балюстрада с наведена глава, опряла лакти в парапета. Облечена само в дълга синя тениска, тя стоеше боса. На двадесет етажа по-надолу уличните лампи блестяха в предутринния римски здрач като светулки, а в далечината лунният сърп осветяваше купола на базиликата „Свети Петър“.

Когато тя вдигна глава и постави крак върху по-ниската част на парапета, Екщайн се поизкашля. Тя се стресна леко, но не се обърна, когато той излезе на верандата и застана до нея, но не съвсем наблизо. Той се облегна върху парапета, без да я поглежда.

— Красив град — каза той. — Един от най-красивите в Европа.

Ники подсмъркна и той я вида как избърса бузата си с длан.

— Не можах да заспя — прошепна тя.

— Разбирам те — каза той.

— Изобщо не разбираш.

Екщайн изчака за миг, мълчаливо признавайки, че естествено не разбира личните й мотиви. После въздъхна.

— Животът, Ники, понякога се променя твърде бързо. Прекалено бързо, за да го понесе човек. Новото начало почти винаги е трудно.

— Живот — почти изплю думата тя. — Това е край, а не начало.

Той я погледна и внезапно по гърба му премина тръпка. Синята тениска имаше отпред голяма емблема в червено и златно с надпис „Супергърл“. Помисли си, че ако се беше събудил минута по-късно, тя можеше да реши да „полети“.

— Слушай, Ники — каза той, но не се опита да я докосне, когато тя хвърли цигарата си през парапета, скръсти ръце пред гърдите си и потръпна. — Не знам нищо за теб. Обаче знам, че ти е било много трудно, оживяла си на едно ужасно място, където твои приятели са умирали и ти никога не си знаела кога ще дойде твоят ред. Бил съм на такова място неведнъж и знам, че то има ужасен ефект върху хората.

Тя го изгледа с блестящ поглед и безразлично изражение. Той се отдръпна от парапета и я повика с жест.

— Ела. Ще ти приготвя едно питие, а утре всичко ще ти се струва различно.

Тя въздъхна дълбоко, поклати бавно глава и се върна в апартамента. Екщайн намери бутилка „Чивас“ в барчето, смеси го с ледена вода в две големи чаши и й подаде едната.

— За утре — вдигна тост той и отпи. Без дори да си поеме дъх, Ники изгълта уискито сякаш беше оранжада, остави празната чаша и го погледна.

— Прав си — каза тя и за миг Екщайн се похвали с фройдистки талант, преди тя да продължи: — Не знаеш нищичко за мен.

След това отиде да си легне.

Екщайн изля остатъка от питието си в мивката и си направи едно кафе еспресо. След това седна на стола и изпуши целия си пакет „Ротманс“, без да успее да разкодира думите на Ники дори и след изгрева на слънцето…

Скоро след закуската, донесена на тримата в стаята върху сребърен поднос и със сребърни прибори, Бени Баум с нежелание се облече, за да посети израелското посолство, където щеше да проведе кратък разговор с Бен-Цион по обезопасена линия. Докато Ники се къпеше, Екщайн разказа на партньора си за странните нощни навици на чешките дезертьори. Внезапно тя се появи от банята и лицето на Баум, изразяващо до този миг дълбока тревога, веднага се превърна във физиономията на весел чичко.

— Имам малко работа, Ники — каза той. — Обаче ти можеш да правиш каквото поискаш. Иди да пазаруваш, посети някой музей. Може би годеникът ти би се зарадвал на някоя хубава италианска спортна риза.

Ники стоеше в рамката на вратата, увила главата си с бял пешкир като една мълчалива, миниатюрна Клеопатра.

Баум потупа Екщайн по рамото и тръгна към вратата.

— Не я изпускай от погледа си — прошепна му той.

Само че Ники нямаше никакви туристически помисли, нито желание да облекчи тревогите си с кредитна карта и торби, пълни с покупки от „Армани“. Вместо това тя помоли Екщайн да я заведе при фонтана „Треви“, където се настани върху едно от каменните стъпала, за да размишлява върху съдбата си. Екщайн се облегна на вестникарската будка и зачете „Хералд Трибюн“, докато я наблюдаваше. Тя извади дневника си и започна да пише, но странно защо използва химикалка, взета от хотела, вместо красивата си автоматична писалка. Ята гълъби се разхождаха около нея, туристи притичваха, смееха се и щракаха с фотоапарати, но Ники си оставаше все така самотна, като изгубено земно дете на Марс.

— Ицик изобщо не пожела да му се обаждам от посолството — описа Бени сутрешния си разговор с генерала, докато самолетът подскачаше, а той се хвана за дръжката. — Накара ме да изляза, да обикалям с колата на посланика и да използвам устройството на „Тадиран“. — Ставаше дума за тройния подвижен заглушител, израелско производство.

— И? Какви престъпления сме извършили от вчера насам? — попита Ейтан.

Бени се огледа и заговори на създадения от двамата код, макар разговорът да беше на баварски немски.

— Каза, че чародеят отново се обадил. Сигурно се е изплашил, че няма да се появим. Предложил ни подарък.

Ейтан разбра, че Бени говори за Ян Крумлов.

— Какъв подарък?

— Снимка на малкото животинче с влажна муцунка. Ще го получим, когато пристигнем.

Ейтан вдигна вежда. Крумлов е готов да предаде снимка на къртицата? Преди да е изведен в Израел?

— Нищо не разбирам.

— И аз — съгласи се Бени.

— Ако ни даде това, за какъв дявол ни е той?

— Така де.

В този момент стюардесата се появи с две водки с доматен сок и лед.

— Съвсем свежи, господа — обяви тя гордо, когато Баум и Екщайн поеха чашите.

— Само дето ние не сме свежи — отговори Баум.

— Макар да се опитваме да бъдем джентълмени — добави Екщайн. — Много благодаря.

— Моля. — Тя му се усмихна широко. С периферното си зрение Екщайн забеляза как Бени повдига очи към тавана.

— Скоро ще сервираме обяда — каза стюардесата.

— Ще си изпием питиетата и ще си седнем на местата. — Екщайн погледна табелката с името й. — София.

— А вие как се казвате? — попита тя.

— Антъни.

— Прекрасно италианско име.

— Баба ми и дядо ми са били от Неапол.

Тя изглеждаше изненадана и много зарадвана, но друга стюардеса я докосна по лакътя и тя се отдалечи.

— Неапол ли? — прошепна тихо Бени и изгледа намръщено партньора си.

Ейтан сви рамене.

— Мюнхен. Неапол. Все наоколо. — Той отпи от чашата си и веднага се върна на прекъснатата тема. — Снимка? И защо глупакът ще ни дава такъв коз?

— Може би не върши работа — предположи Бени. — Снимката му е неясна или показва само част от лицето.

— Вярно — изсумтя Ейтан. — Може би е с главата на Ли Харви Осуалд и тялото на боец от Хизбула, стиснал в едната си ръка РПГ, а в другата брой на „Плейбой“.

Бени се изсмя. Това беше онази част от работата им, която ги привличаше. Решаването на невъзможни загадки, подреждането на обърканото кубче на Рубик с лица и части от думи, които, ако съвпаднат точно, им дават удоволствието от повишения адреналин и чувство, подобно на оргазъм.

Когато погледна партньора си и си спомни, че това са последни дни от кариерата му, усмивката на Бени изчезна. След толкова много години войни, приключенията бяха започнали да се смесват в спомените му, а някои бяха толкова невероятни, че даже не можеше да повярва, че са се случвали.

Беше работил със стотици служители на разузнаването, но това последно партньорство с Екщайн се оказа като идеалното съчетание на ин и ян. Да, формално той беше по-висшият офицер, но изглежда подреденият и методичен начин на мислене на Бени имаше нужда от импулсивните инстинкти на Ейтан като катализатор. Отношенията им бяха нещо повече от обикновените отношения между полковник и майор. По-скоро приличаха на тези между баща и син, макар че Бени не би могъл да работи по този начин с някой от синовете си и да му заповяда да жертва живота си, ако е необходимо. Когато Ейтан беше ранен и почти хванат в Мюнхен, единственият рефлекс, събудил се в Бени, беше лично да го спаси. А когато зодиакът на Бени беше пробит и подпален, той скочи във водата, без да се замисли, защото чувстваше увереност, че ръката на Ейтан скоро ще се протегне към него, а младежката му усмивка ще го развесели. Усещаше как сърцето му се свива, обаче бойните офицери не говорят за такива работи.

— Това ще ми липсва — каза той.

— Не, няма. — Ейтан посочи гърдите на полковника с лулата си, а той инстинктивно трепна, знаейки двойствената й функция. — Ще си тръгнеш тихо в някоя красива нощ. Само, моля те, не ставай като онези стари, досадни старци, които непрекъснато висят около службата.

— Ама какво, по дяволите, ще правя?

— Ще се захванеш с бизнес. Ще станеш богат. Ще си пишеш мемоарите.

— За кого? — попита с леко повишен глас Бени. Бившите израелски офицери от разузнаването не пишат мемоари, освен ако книгата няма специфично тактическо значение и на армейските цензори не е разпоредено да я пуснат.

— За Ра’мах а’Истори. — Ейтан използва термина на иврит за армейските историци, които работят в секретната библиотека на Генералния щаб и събират секретни отчети от всички военни подразделения.

— Точно там пък е литературното гробище.

— Добре де. Тогава ще се радваш на децата си — настоя Ейтан.

Бени имаше двама синове, единият от които пилот във военновъздушните сили, а другият офицер парашутист-десантчик. Дъщеря му Рут наскоро се беше върнала в Ню Йорк, за да завърши доктората си в университета.

— Да им се радвам ли? Та те ме избягват като чумав.

— Не и Рут — възрази Ейтан. — На бас, че след като завърши, ще се върне у дома и ще се захване също със семейния бизнес.

— Само през трупа ми — изръмжа Бени, но подозираше, че Ейтан е прав, и тайничко се надяваше да е така. Красивата му дъщеря беше ужасно наранена от постоянната му липса, докато беше дете. Но въпреки това по време на задължителната си военна служба беше работила в разузнаването. Скоро след това се скараха жестоко и тя замина за Америка, но Бени откри, че въпреки това я привлича същата работа, която го държеше в плен вече толкова години. И тя беше необяснимо привлечена към тази тъмна професия, а дори темата на доктората й бе изучаване психологията на тероризма. А по време на скорошното преследване на германската терористка Мартина Клумп този интерес едва не й струва живота.

— О, да — предупреди Ейтан. — Тя ще ти го върне за всичко. Ще ти отвръща с онези гадни напрегнати усмивки и невинно свиване на рамене.

Бени въздъхна. Ейтан отново беше прав. И двамата бяха свидетели на традицията. Децата на служителите от разузнаването израстваха в домове, пълни с тайни, с бащи, превърнали се в професионални лъжци, които забравят рождените им дни и дипломирането, докато обикалят света, за да играят на онази игра, чиито подробности никога не споделят. Доста често техните деца тръгваха по стъпките им, когато пораснат, ако не поради друга причина, то за да си отмъстят. Нищо не може да възгордее повече един пенсиониран служител на разузнаването, нито да го нарани по-дълбоко от това, детето му да се върне от обучение или операция и усмихнато да отхвърли любопитството му.

— Не ме питай за нищо, татко. Ти си ме научил как да си държа устата затворена.

— Префинено мъчение — прошепна Бени.

— Можеш да си сигурен, че няма да ти бъде спестено — увери го Ейтан.

— Ами Орен? — Бени напомни на Ейтан, че и той е изложен на същата опасност от страна на собствения му син. — Мислиш ли, че ще бъде различен?

— Можеш да бъдеш сигурен. Ако зависи от Симона, той ще стане счетоводител.

Внезапно стюардесата София се озова до Бени. Веждите й бяха леко смръщени.

— Дъщеря ви — каза тя и за миг Бени се учуди, но после се сети, че става дума за Ники.

Двамата с Ейтан погледнаха към редиците пътници. Ники не се виждаше никъде между главите на европейците и няколкото етиопци. Мястото й до прозореца беше празно.

София ги повика с пръст. Бени и Ейтан оставиха чашите си в кухничката и я последваха, промъквайки се покрай количките с храна към задната част на самолета. Три от сгъваемите врати там бяха отворени, а четвъртата не и върху нея светеше надпис „заето“.

София се отстрани с израз на съжаление, а Бени прилепи едно от месестите си уши към вратата. Въпреки виенето на двигателите и разговорите на пътниците можеше ясно да чуе Ники, която кашляше и повръщаше в тоалетната.

Той се изправи и се усмихна извинително на София.

— Горкичката — каза той. — Страда от въздушна болест. Още от малка е така.

София кимна съчувствено, бръкна в едно от шкафчетата, подаде му влажна кърпа и се отдалечи.

Ейтан гледаше Бени и бавно клатеше глава, докато откъм мястото, където се беше скрила Ники, отекваха нещастните звуци.

Въздушна болест…

Самолетът още не е подскочил в нито една въздушна яма. Полетът бе гладък като огледало.

6.Адис Абеба2 май

Далечната престрелка не тревожеше Екщайн. Тя звучеше по-скоро като чукане на припрян кълвач и макар да се надяваше на по-весело предзнаменование при пристигането на международното летище „Боле“, след Сараево то беше почти безобидно като главоболие на раково болен пациент.

Кървавият диктатор Менгисту отдавна го нямаше заедно със съветските му оръжейници, кубинските съветници и убийците от Източна Германия. Временното правителство на Мелес Зенави изглеждаше сравнително стабилно, макар и разклащано от спорадичните атаки на Фронта за освобождение „Оромо“ и Народната организация „Ал Амхара“. Освен това в сравнение с професионалните терористи от близкоизточните държави, където коравите бойци на „Ислямски джихад“ стреляха точно, а самоубийците бомбаджии на Хамас гледаха на смъртта като на единствения достоен изход от всяка битка, тези тук бяха направо аматьори.

И макар да предизвикваше мъка в душата му, гладът, който владееше цяла Етиопия, не можеше да засегне стомаха на Екщайн. Не му правеха вече голямо впечатление и просяците или военните инвалиди, нито пък тълпите деца, слаби като изпосталели псета, които вместо да чакат пред държавния хотел „Гион“ в Адис Абеба, бяха научили разписанието на международните линии и отиваха към летището, когато се очаква пристигане. Ако си бял човек, политически либерален, със социално съзнание и новодошъл в Етиопия, недохранените просяци могат да дърпат струните на душата ти и да свирят на тях като на „Страдивариус“, като заедно с това изпразнят джобовете ти още преди да си сменил доларите и марките си за местната валута.

Но Екщайн беше идвал тук преди, както и Баум, и затова не беше много лесно да се предизвика у тях чувство за вина. Щом като вече си рискувал живота си за спасяването на дори и малка група хора, нуждата ти да заплатиш за удобствата на средната класа, сред които живееш, намалява значително.

И не климатът караше очите на Екщайн да се присвиват, докато излизаше от надупчената с куршуми сграда на летището, макар слънцето още да беше високо и ярко в безоблачното небе, а дробовете му да усетиха предизвикателството от височината и разредения въздух. Етиопия е земя на физически трудности и нищожни удобства с непрекъснат риск от дизентерия, малария, тифус и менингит, както и опасни чакали — от животински и човешки вид. Само че той беше подготвен за всичко това и всъщност почти не го забелязваше.

Онова, което тревожеше Екщайн и го накара да се закове на място, докато бързо премисля операция „Чародей“, беше видът на шофьора му.

До тротоара имаше дълга редица таксита, чакащи да спечелят някой американски долар за петте километра до града. Паркиран между тях и глух към клаксоните им като боен танк, стоеше един тъмнозелен „Лендроувър“. Долната му част беше изцапана с червеникава кал, а сивкавият брезентов покрив закърпен на толкова много места, че приличаше на дантела.

Облегнат на лендроувъра, стоеше един мъж, когото Екщайн моментално определи като наемник от белгийски произход и заедно с това усети как Бени се скова и пое дъх през зъби, тъй като стигна до същото определение. Бен-Цион беше информирал Баум, че тримата ще бъдат „посрещнати“, но двамата офицери си бяха представили местен таксиджия, не по-висок и по-тежък от Ники, която сега се беше скрила зад гърбовете им и отпиваше от бутилката минерална вода, взета от самолета.

Офицерите бяха свикнали сами да си наемат коли, когато извършват операция в чужбина, или в най-лошия случай да бъдат придружавани от местен агент. Лоша оперативна практика е да позволиш на противника да те вози или пази. Този мъж явно беше наемник, при това не от страна на израелците.

Познаваше се не само по зеленикавата риза върху черните панталони, нито по френския автомат МАТ–49, който висеше от дясното му рамо, или дебелите пръсти, които леко потропваха по приклада. Косата му беше къса, червеникаворуса и гъста, а широкото лице — покрито с изгоряла от слънцето европейска плът, приличаща на двойна броня, от която се подаваше счупен, боксьорски нос. Той имаше остри мустаци с китайска извивка надолу и краищата им почти достигаха брадичката.

Разтревожиха ги обаче най-вече очите му. Леденосини и лишени от радост, което доведе Екщайн до заключението, че този мъж е бил твърде дълго в Африка. Дълго след като войските на собствената му държава са се прибрали у дома си.

И освен това той вероятно е дезертирал — от Легиона, от френската парашутна бригада или от белгийските командоси, — защото какво би могъл да прави един леопард в Париж или Брюксел?

— Хартстоун — изрече съвсем ясно мъжът, гледайки право в Екщайн, макар само устните му да мръднаха и в гласа с белгийски акцент да нямаше капчица любезност.

Екщайн кимна.

— А ти си?

— Дюбе, Мишел.

Екщайн забеляза, че се представи по военному, първо с фамилията. А и Дюбе със сигурност не беше истинското му име, макар Екщайн да нямаше право да го съди, тъй като беше провеждал твърде много срещи, на които първите думи от неговата уста са били лъжа.

— Приятно ми е. — Бени Баум пристъпи напред и въпреки че за него не беше типичен такъв жест, подаде ръка. — Французин ли сте?

Дюбе не отговори, но отново погали автомата, вдигна леко глава и огледа Ники Хашек от глава до пети. Изобщо нямаше никакъв сексуален подтекст в погледа му. После отвори вратата на лендроувъра, но не покани никого.

— Белгиец — отговори най-после на въпроса на Бени.

„Проблем“ — реши Екщайн, докато тримата се качваха в колата.

Дюбе караше, притиснал оръжието си между лявото бедро и вратата на колата, явен признак, че няма доверие на пътниците си. Екщайн седеше на дясната седалка, Ники зад него, а Баум зад Дюбе. Още не бяха отминали оградата на летището, когато Дюбе спря колата, обърна се и предложи нещо, което би трябвало да е усмивка, чиято топлина беше осветена от два счупени зъба, без съмнение резултат от удар с юмрук, камък или приклад.

— Разменете се, моля — каза той на Баум, който веднага разбра и се подчини. Смени мястото си с Ники. Без съмнение белгиецът е убивал някоя и друга жертва в гърба, поради което не би могъл да кара спокойно, ако не вижда изцяло едрата фигура на Бени в огледалото.

От летището имаше само един път към останалата част от страната и той минаваше през столицата. Затова Екщайн се приготви за предстоящото изпитание на чувствата, изпитвайки известно съжаление към Ники, която идваше от страна на взривено славянско величие, беше зърнала за миг спокойствието на Рим, а сега пристигаше право в сърцето на гладуваща африканска страна, разкъсвана от граждански вълнения. Не знаеше къде се е скрил чешкият дезертьор Крумлов, но се досещаше за две неща:

Първо, няма да е в Адис Абеба, защото макар столицата да е голяма и оживена, морето от тъмнокожи африканци не е място, където един славянин от Прага може да се смеси с тълпата. Тук няколко руски убийци с вид на близнаци просто биха могли да вдигнат палатка пред пощата на булевард „Джомо Кениата“ и да размахат снимката на Крумлов заедно с пачка банкноти, и скоро след това стотици млади етиопци ще претърсват столицата, за да открият изгубеният им „приятел“. Второ, където и да ги чакаше сега Крумлов, то е временен адрес и достатъчно надалеч от базата му и от петдесетте сирачета, за които „се грижи“. Защото чехът знаеше, че пристигащите израелци имат проследяващи чипове, скрити в обувките, и са първи от по-голяма група, която би нападнала веднага, щом той се разкрие. А той е професионален разузнавач и ще покаже стоката си за размяна със съблазнителния финес на умела стриптизьорка.

Екщайн нави ръкавите на бежовата си риза с пагони. Отново беше в униформата на Антъни Хартстоун, включително сините джинси и платнените високи обувки за по-хладния въздух на планинската столица. Баум беше облечен по подобен начин, макар Ханс-Дитер Шмид, търговец на фармацевтични продукти от Мюнхен, да не носеше джинси, а светлозеленикави панталони. Ники не изненада никого, като остана в любимите си скръбни черни тонове.

Екщайн свали стъклото на прозореца си, опря се с лакът върху отвора и се вгледа в приближаващия град, докато Дюбе караше по булевард „Африка“ към източната част на центъра. Градът не го интересуваше от естетическа гледна точка. Беше с ниски и пръснати сгради, само няколко от тях с архитектурна стойност, и му напомняше на Кунейтра, спорния сирийски град на Голанските възвишения. Там никой не си правеше труда да поправя надупчените от снаряди сгради, защото накрая едната или другата страна пак ще бомбардира и ще превърне всичко в развалини.

Но понеже беше романтик, той обичаше очарованието на градовете от Третия свят и ги предпочиташе пред подредения Лондон или чистата Женева. В Адис Абеба атракцията са хората, защото един цирк без артистите си не е нищо повече от голяма палатка. По оживените улички нова тълпа от сакати се присъедини към полуголите просяци, скитащите луди, уличните търговци и шофьори на таксита. Всички викаха по редките чужденци, докато джебчиите се мятаха между тях като ята врабчета. Но тази игра на оживяване въпреки шумната си треска беше по-скоро безобидна, отколкото жестока и караше Екщайн да се усмихва въпреки настроението си.

Той погледна Дюбе, който натискаше клаксона към двама старци, пресичащи бавно пред бронята на колата и почукващи с възлестите си дървени тояги по пътя. Смачканият нос на белгиеца изглеждаше набръчкан и Екщайн реши, че както повечето бели „ловци“, живеещи в Африка, той също е неизлечим расист. За миг Екщайн се направи на психолог и анализира поведението на наемника с няколко мълчаливи предположения. Баща — брюкселски железар, пияница, който го е биел. Майка — родена в Германия проститутка, която ги е изоставила. Самият Дюбе — израснало на улицата момче, престъпник, който е предпочел военната униформа пред затвора, несигурен в себе си и самосъжаляващ се, открил своята ниша в свят, където винаги може да се чувства по-висше същество.

Вероятно подобно определение не е съвсем вярно, но Екщайн беше срещал много мъже, отговарящи на подобно описание, макар че би се радвал, ако в случая не се окаже прав. Ако Дюбе не нарича етиопците „черни“, то би се почувствал приятно изненадан.

— Накъде сме тръгнали? — попита Екщайн, когато навлязоха по-навътре в града към оживения пазарен площад, наречен „Пиаца“. Двойки войници от Етиопското народно революционно демократично движение, изглежда, пазеха на всеки ъгъл, облечени в униформи без отличителни знаци и стиснали ръждясали автомати АК–47. Няколко деца си играеха встрани на улицата върху ръждясал руски танк Т–62. Кулата му изобщо липсваше, сякаш това беше труп на обезглавено насекомо.

— В града — отговори след малко Дюбе.

— Виждам.

— Значи на север. — Белгиецът беше разговорлив като Клинт Истуд в италиански уестърн.

Баум се понаведе и се опита да поведе приятелски разговор.

— Не предпочиташ ли да говорим на френски?

Дюбе сви рамене.

— Няма значение.

„Защото макар френският да ти е роден език — презрително си помисли Екщайн, — вероятно и на него говориш полуграмотно.“ Той гледа дълго профила на белгиеца и накрая Дюбе го усети и извърна глава. Очите им се срещнаха и разбиращият законите на вълчата глутница Екщайн задържа погледа на Дюбе, докато на другия се наложи да се съсредоточи в карането на колата.

Екщайн хвърли поглед назад към Баум, който повдигна вежда, облегна се на мястото си и без да се крие, посочи с пръст към Ники. Екщайн се обърна на другата страна и видя, че се е свила в ъгъла на седалката, прибрала е нагоре краката си и потропва с единия, докато гледа през прозореца. Притискаше малкия си дневник и автоматичната писалка към гърдите си и въпреки че тропическият вятър духаше в колата, изглеждаше замръзнала, самотна и някак смалена.

Беше виждал този израз преди, а сега си спомни къде. По лицата на момичетата от школата по парашутизъм, когато седяха притиснати в корема на някой С–130 на път към първия си скок. Беше израз на истински животински страх, който той сега изобщо не можеше да разбере…

Излязоха от града по шосето към Бахир Дар на север, но колко още щяха да пътуват и докъде, знаеше само Дюбе. Екщайн беше карал насам със собствения си нает джип може би двадесет пъти и знаеше, че води към Дебре Маркос — временната столица на Гоям, както и към Бахир Дар, обширните води на езерото Тана и Тис Абей, величествените водопади, където синият Нил прилича на Ниагара.

Когато се заизкачваха по обраслите с евкалипти хълмове, вече започна да се стъмва и сякаш в отговор на стърженето в стомаха на Екщайн, Дюбе извади отнякъде една мазна хартиена торба и я постави на седалката помежду им. Вътре имаше четири бутилки бира „Тала“, манерка с вода и голямо парче „инджера“, етиопски хляб, напомнящ по вкуса си на пита. Дюбе си отвори една бутилка топла, слаба бира, докато Екщайн и Баум си поделиха водата и по едно парче хляб. Ники даже не отговори на предложението да се подкрепи.

Няколко розови отблясъка от залязващото слънце оцветиха вълнообразните ливади и храсталаци, след което настана пълна тъмнина и само светлината от фаровете на лендроувъра се отразяваше по напукания асфалт. Дюбе погледна часовника си — евтин и здрав уред, който всеки войник може да загуби, без да съжалява — и натисна педала на колата. Измина четиридесетте километра нагоре по склона за по-малко от половин час. Тъкмо преди големия град Чанчо той зави наляво по широк черен път и Екщайн разбра, че се насочва към Дърба. Само че Дърба беше на двадесет километра разстояние и там нямаше нищо освен голяма фабрика за цимент и стометровата пропаст към Муга.

Внезапно Дюбе натисна спирачките и изхвърли с гумите дребни камъчета и прах. Екщайн се хвана за дръжката встрани на вратата, а Баум изпъшка. Осем чифта рубиненочервени очи се появиха внезапно в тъмнината отпред, а след това четири едри бабуина със златисти лъвски гриви размахаха черните си ръце и закрещяха раздразнено, преди да скочат настрани в нощта. За миг Екщайн помисли, че Дюбе може да има тайни сантиментални чувства към животинския свят, но наемникът даде заден ход за миг, после завъртя кормилото и насочи лендроувъра нагоре по склона. Просто беше изпуснал завоя.

Малката сграда на върха се появи в светлината на фаровете. Беше квадратна, двуетажна етиопска православна черква, построена изцяло от розов камък, който изглеждаше жълт на светлината. Каменно стълбище водеше към тъмния отвор на вратата, а редицата прозорци всъщност бяха изрязани в каменните стени малтийски кръстове.

Някога тук е имало резбован парапет от елегантни кулички, но сградата е служила за прикритие по време на спорадичните битки за провинция Шева и сега куличките приличаха на изпочупени развалени зъби. Подобна черква сигурно е била недостъпна за нощни посетители, защото свещеникът й би пазил с живота си нейните свещени реликви. Символичната икона беше реплика на един от скрижалите, даден от Господ на Мойсей, чийто оригинал вероятно все още почива в Скинията на Завета, която според етиопската религия е била донесена от Йерусалим в Аксум няколко века преди Христа. Явно обаче реликвата и пазителят й се бяха преместили на по-гостоприемно място, тъй като целият покрив на черквата беше срутен от хвърлена от въздуха бомба.

Когато Дюбе загаси двигателя и фаровете, не се виждаше никой. Полумесецът се беше издигнал над планината Гоям и черквата стана пурпурносива.

— Хартстоун — каза Дюбе и вдигна автомата в скута си. — Ти ще дойдеш с мен.

Баум понечи да отвори вратата си и белгиецът извърна глава.

— Само Хартстоун.

Бени видя Ейтан да кима и затвори вратата.

Гумените подметки на Екщайн потънаха в мекия прах, когато излезе от колата, погледна черквата и тръгна. Но Дюбе го спря с ръка върху рамото и Екщайн се извърна. Видя онова изпъване на устните, което минаваше за усмивка.

— Една формалност — каза на френски белгиецът и разпери ръце, сякаш ще прави сутрешна гимнастика. Екщайн разбра и се подчини. Разпери ръце, а Дюбе набързо го опипа, като започна от яката на ризата и свърши до връзките на обувките, включително между краката и задника. Екщайн се зарадва, че е оставил лулата си в раницата, защото беше сигурен, че ако Дюбе я откриеше, щеше да последва грозна сцена.

— Добре — каза белгиецът и Екщайн усети силен дъх на лук. После онзи се извърна и заизкачва каменните стълби.

Той примигна, останал за миг в пълна тъмнина. После чу драскане на кибрит и някой запали фенер, в трептящата светлина на който беше застанал Ян Крумлов.

Той беше висок и набит чех на около четиридесет и две години с гъста, руса коса. Светлите му вежди и обикновено лице напомниха на Екщайн за покойния американски актьор Стийв Маккуин, макар и без щастливата му усмивка и холивудско богатство. Носеше синя памучна риза от онези, които са любими на моряците от търговските кораби, омачкани черни джинси и тежки, кафяви туристически обувки. Стройната му фигура намекваше за „строга“ диета през годината, откакто е избягал, но иначе имаше спокоен и весел вид и излъчваше сила, енергия и увереност. Това, разбира се, веднага предизвика съмненията на Екщайн. Преследваните мъже обикновено често се оглеждат като нови шофьори. А Екщайн беше уверен, че този пред него никога не поглежда назад.

Фенерът беше поставен върху счупена колона и Крумлов леко повдигна пламъка, после пристъпи напред, за да разгледа по-добре посетителя си. Дюбе веднага зае флангова позиция, застанал почтително встрани, но между двамата мъже. Свали автомата от рамото си и погледна Екщайн като подозрителен рефер към боксьор с недобра репутация.

— Аз съм Ян Крумлов. — Акцентът беше съвсем лек, сякаш е учил в Монпелие, а не в Москва.

— Антъни Хартстоун.

Нито един от двамата не се помръдна да подаде ръка, обаче Крумлов постави своите на кръста и се усмихна леко, показвайки редица идеални, бели зъби като от реклама на „Колгейт“.

— Хартстоун? — Той разгледа изненадващо арийските черти на Екщайн. — Защо не използваш просто „Смит“? Откога Йерусалим изпраща гой3 на такава мисия?

Не за пръв път поставяха под съмнение семитския произход на Екщайн, което всъщност беше и една от основните причини да бъде завербуван от АМАН.

— Не съди евреина по лицето — отвърна той. — Бих си свалил гащите, за да ти докажа, обаче се познаваме съвсем отскоро.

Крумлов се засмя, но на практика това беше мълчаливо възхищение, защото само поотвори уста и главата му леко се заклати. Физически напомняше на Ейтан самия него, но всъщност беше с много по-красиво лице. Що се отнася до характера му, Екщайн още не можеше да го разбере, но като към всеки новопокръстен, се отнасяше с подозрение.

— Разбрах, че си имал някаква снимка за мен — каза Екщайн.

Веселостта на Крумлов се превърна в тънка усмивка и той поклати глава.

— Ах, тази израелска репутация. Никакви маниери, само бизнес.

Екщайн продължи да го гледа взискателно. Крумлов беше насочил погледа си над рамото му.

— А къде е любимата ми Ники? — Той се надигна на пръсти и разпери ръце.

— В лендроувъра с моя партньор.

— Партньор ли? — направи се на изненадан Крумлов. — Не е честно. Двама срещу един. — После погледна своя белгиец и се извини. — Извинявай, приятелю. — След това пак се обърна към Екщайн. — Забравих. С Дюбе аз съм цял взвод.

Дюбе не се усмихна. И Екщайн остана сериозен.

— Моля, моля, моля — потри ръце Крумлов. — Трябва да я видя!

Екщайн реши да не си придава повече важност, отиде до вратата и махна с ръка, макар че след светлината на фенера не можеше да види нищо в тъмнината.

След явно дълго колебание Ники се появи в отвора на вратата. Очите й бяха втренчени и увеличените зеници ги бяха превърнали в черни, блестящи маслини. По бузите й се виждаха мокри следи от сълзи, а изражението на Баум, който се появи зад нея, показваше, че въпреки възрастта си не може да разбере женската душа.

Екщайн направи крачка встрани, а Крумлов се хвърли напред с разтворени ръце. Той извика нещо на чешки, което включваше и името й, а Ники затвори очи и хукна към него, все така стиснала дневника си. Той я притисна към себе си, започна да я целува по главата, да шепне и да я люлее в прегръдката си.

Баум влезе в черквата и Екщайн забеляза как напрежението се смъква от рамената му, докато поставя ръце в джобовете на панталона си и се усмихва. Бени погледна Ейтан, който също въздъхна дълбоко и с удовлетворение.

Половината от сделката приключи. Пратката беше доставена.

Екщайн погледна прегърнатата двойка. Бяха идеални като висок, рус принц и дребната му, тъмнокоса принцеса. За миг меланхолично си представи себе си и Симона в щастливите дни, когато срещите им изглеждаха по подобен начин. Но разбира се, фигурата на Дюбе, застанал зад Крумлов, разваляше илюзията.

После внезапно Ники се дръпна от любимия си и Крумлов я изгледа изпитателно като танцьор, който се чуди дали не е настъпил партньорката си. Дясната й ръка се вдигна, стиснала до побеляване скъпоценната й писалка. Палецът й натисна капачката на вдигнатата нагоре черна тръбичка. Тогава Екщайн видя. Дебела метална игла изскочи от писалката и блесна на светлината на фенера, когато тя изпъна ръка назад зад главата си, готова за удар.

Ейтан се хвърли напред, чу пъшкането на Бени и разбра, че е твърде далеч. Въпреки това се прицели в лакътя й и скочи с надеждата, че бързината му може да й попречи да убие.

Усилието му обаче се оказа напразно, тъй като Дюбе беше много по-бърз.

Белгиецът измъкна деветмилиметров пистолет от колана си, опря китка върху рамото на Крумлов и застреля Ники точно в средата на челото между очите.