Пастир на Дявола

7.Дърба3 май

Когато слънцето се издигна на изток над планината Уело, от Дърба не можеше да се види езерото Тана, тъй като макар да е доста по-голямо от Галилейско море, то се намира далеч на север зад стотици върхове. Но ако си го посещавал преди, образът му засяда в душата ти като оазис в Сахара и ти го чувстваш, усещаш мириса на мъглата, издигаща се над безкрайния воден простор, виждаш розовите фламинго, които танцуват из плитчините на разсъмване, чувстваш бриза, който гони нощните насекоми, когато езиците на леопардите докосват перлената течност.

Но тази сутрин приятното видение премина бегло през въображението на Екщайн и изчезна, заменено мигом от трептящата ярост на истината, докато стоеше облегнат на задната стена на черквата със зачервени очи и пушеше.

Върху скалистия връх на хълма се издигаше самотно акациево дърво, чиито остри черни клони бляскаха в червеникаво на зазоряване. Вдясно блестеше тялото на Дюбе, който запълваше с лопатата пресния гроб на Ники. Ударите на лопатата в камъните караха Екщайн да скърца със зъби, но тъмните му чувства не бяха насочени към белгиеца, който като вярно куче беше изпълнил онова, заради което господарят му го храни. В движенията му имаше чувство на мълчаливо достойнство, на уважението на боеца към убития му враг, същото, каквото се изразява стотици пъти на места като Гетисбърг, Нормандия, Хълма на оръжията и Суец. В сърцето на Екщайн вече го нямаше нахалството, с което да осъди този човек, защото се беше изпарило напълно навремето, когато като офицер от десантчиците беше направил засада на двама палестински терористи в Ливан, а после заповядал да издърпат окървавените им тела и да ги оставят като предупреждение на площада в селото.

Само че Ян Крумлов беше нещо съвсем различно. Той седеше наблизо върху един голям камък, подпрял лакти върху колената си, заровил пръсти в русата си коса и втренчен в гроба на Ники, сякаш очаква тя да изскочи всеки момент като от кутия на факир. И макар Екщайн да не знаеше защо, цялата му бушуваща ярост беше насочена към чешкия дезертьор, поради което не можеше да събере сили да се приближи и да го успокоява.

Бени Баум, винаги по-зрелия от партньорите, се зае с тази задача. Той беше отишъл някъде да се изпикае, а когато се върна, погледна Екщайн и прегърбения гръб на Крумлов. Изпъна едрите си рамене и се приближи към него.

Крумлов не вдигна глава, когато Баум приклекна до него. Хората обикновено се изненадваха от гъвкавостта на толкова едър и възрастен полковник, но Бени още можеше да надбяга младежи, на половината на възрастта си.

— Съжалявам за загубата ти — каза той, сякаш Ники е била отнесена от скоропостижен менингит. Той обърна глава към Шева, където изгряващото слънце сякаш подпали върховете, а откъм долината се понесе писъкът на овчарска флейта.

Крумлов вдигна глава, сплете пръсти и ги притисна към подутите си устни.

— И аз съжалявам заради създадените ви неприятности.

Гласът на чеха беше изпълнен със сълзи, но въпреки скръбта и шока си той разбираше усилията, които бяха положили двамата израелци, за да изпълнят искането му. Той познаваше играта, знаеше какво означава да планираш опасна мисия, да я изпълниш, да рискуваш живота и здравето си, за да върнеш „трофей“, а после да откриеш, че той е безполезен, развален, непотребен.

За миг Баум си помисли, че Крумлов има предвид край на сделката. Затова заговори внимателно.

— Сега положените от нас усилия не са важни. Те бяха част от сделката.

Баум извади пакет цигари. Този път бяха „Дю Морер“, тъй като не беше привързан към определена марка и пушеше от всяка кутия или пакет, които му привлекат окото. Той предложи тъмночервения пакет на Крумлов, който отказа, но само с леко притваряне на очите, сякаш е свещеник, а цигарите са предлагана му порнография.

— Уговорката ни не се променя — каза Крумлов.

Баум запали, като внимаваше да не покаже задоволството си. Крумлов трепна, когато лопатата на Дюбе блесна с отразен слънчев лъч. Белгиецът промърмори нещо и продължи работата си.

— Във всеки случай — въздъхна Крумлов — опитът на Ники би трябвало да ви подскаже, че наистина разполагам с нещо.

— Така е — отговори Баум, макар че не беше напълно убеден.

— Въпреки това като професионалист ти изпитваш хиляди съмнения.

— Най-малко.

Крумлов кимна. Дневникът на Ники лежеше до крака му и той го вдигна. Поизправи се, събра малко сили и постави дневника върху колената си. След това погледна израелеца.

— Как се казваш?

— Шмид. — Баум погледна дневника и бързо отклони поглед, сякаш беше оголена женска плът на официален коктейл.

— Не. Истинското ти име.

— Мога да ти кажа друго, но защо ме караш да те лъжа отново?

Крумлов помисли малко, после вдигна едно камъче и го подхвърли. Погледна нагоре към едрия лешояд, който кръжеше бавно над главите им.

— Аз ви казах истинското си име.

— Длъжен беше, за да можем да те проверим. И ти го знаеше много добре.

Крумлов поклати глава, но не за да спори, а меланхолично.

— Сега разбра ли защо съм толкова изморен от цялата тази безсмислица?

— Да — отговори Баум. — Всъщност аз също ще се оттегля. Човек работи дълго време, но в един момент разбира колко е глупаво. И защо? — Бени можеше да излъже така, че да удовлетвори всяко човешко чувство и всяка душа. Всъщност той още обичаше Играта и щеше да се пенсионира само защото дължеше това на многострадалната си жена Мая. Ако зависеше от него, би умрял от старост на поста си.

Крумлов внезапно се извърна към него.

— Аз знаех, че тя няма да може да го направи, Шмид. Знаех го със сърцето си. Тя искаше да дойде, да бъде с мен, да участва. Но макар и толкова млада, тя беше от старата съветска школа. Разбираш ли за какво ти говоря?

Баум въздъхна и кимна. Сега играеше идеално ролята си на баща и изповедник, въпреки че при някои разпити образът му на Дракула вършеше повече работа. Сега обаче беше като гъба, попиваща тревогите на този мъж.

— Странно как тази школа прескача в поколенията — продължи Крумлов. — Първо бяха старовремските сталинисти. После групата на моя възраст, родените по времето на Студената война и израснали с нея. А после се появи поколението на тези дечурлига като Ники. Търсещи, фанатици на безнадеждни каузи.

Баум скри мъчителната си усмивка при мисълта, че и израелските разузнавачи, обхванати от философски настроения, описват чувствата си по подобен начин.

— Грешката беше моя — призна с горчивина Крумлов. — Тя беше чудесен професионалист. Не оперативен работник, но талантлив аналитик. Аз мислех, че съм я убедил да последва моя път, да дойде с мен и да заживеем щастливо. Нали знаеш как е? Но предполагам, че след като съм тръгнал, тя не е могла да понесе мисълта да го направи. Сигурно им е признала и те са я завербували отново. Тя има възрастни родители в Прага. Може да са ги заплашили, да са я изнудили и накарали да ме убие. Знаеш, че ние продължаваме да работим по този начин.

„Да ме прости Господ, но и ние го правим“ — призна мълчаливо Баум.

— Грешката не беше твоя. — Израелецът докосна рамото на Крумлов, но само за миг. — Когато човек скача от потъващ кораб, понякога се опитва да спаси и някой друг. Но ако другият се опита да го удави заедно със себе си, тогава…

Крумлов го изгледа с благодарно изражение, а после си взе цигара от пакета на Баум. Бени му я запали и чехът се поуспокои, докато израелският полковник запомняше колкото може повече от събитията, а Дюбе продължи да заравя миналото на Крумлов, а може би заедно с него и бъдещето му.

— Сигурен съм, знаеш, че съм бил в чешкото контраразузнаване. Като вашата ДСС, или Шабак, както й викате. Но в Йерусалим вие сте самостоятелни, докато ние работехме за руснаците, с руснаците, заедно с проклетите руснаци…

Крумлов беше кадрови офицер, подполковник като Баум. Тъкмо неговите хора бяха клечали цяла година в кулата над сивите води срещу кабинета на Вацлав Хавел в Прага. Неприятно му беше, че трябва да поставя кадрови офицери да наблюдават денонощно един драматург, публикуван вече в над тридесет държави, за да не „свали властта“ с писалка и бележник. Какво си мислят онези тъпи московчани? Че предава ядрени тайни по късовълнова радиостанция? Да го убият или да го оставят на мира. Къде е достойнството в цялата тази работа?

Обаче даже след като Чехословакия тръгна към свободата, откъсна се от Съветите и направи своята „нежна революция“, като се раздели на две републики, все още имаше неща, които трябваше да се защитават. Промишленост. Търговия.

Огромният километър и половина завод ЗТС в Мартин още произвеждаше съветски танкове Т–72 главно за сирийците. Поръчката им за 250 от стоманените дракони по над 1 милион долара бройката беше жизненоважна за икономиката. Целият екип на Крумлов работеше в завода, за да опази тайните на военното оборудване. Никой не се интересуваше дали сирийците ще изгорят вътре в танковете си, но американците и израелците непрекъснато се мъчеха да проникнат в завода, а ако арабските клиенти откриеха, че изтича информация, те можеха да прекратят договора.

Когато пристигна сирийска делегация начело с генерал от корпуса на бронираните войски, за да инспектира конвейерите на завода, Крумлов постави гостите под непрекъснато денонощно наблюдение. Този път изобщо не ставаше дума за опасения, че те ще се опитат да откраднат някакви чешки военни тайни. Причината беше, че хората от Дамаск щяха да посетят търговски панаир в Прага, а директорът на завода ЗТС беше стар семеен приятел на Крумлов и искаше да е сигурен, че гостите му няма да се свържат с потенциален съперник. Това, разбира се, изобщо не се появи в докладите на Крумлов до началниците му.

Доволен от блестящите си нови танкове, сирийският генерал се завърна у дома, а делегацията, вече ръководена от полковник Фарадж Саламех от сирийското военновъздушно разузнаване, продължи към Прага. Крумлов ръководеше лично операцията по наблюдението, съчетано с фото и акустично следене. Директорът на завода скоро щеше да омъжва и двете си дъщери и не можеше да си позволи да рискува загуба на поръчка, от която зависи жизненото му равнище.

Точно там, в столицата, късно през една от нощите, близо до Карловия мост с покритите със сняг скулптури на светци и бавното течение на Вълтава откъм Стария град, полковник Саламех се срещна с израелеца, когото Крумлов нарече Синята брада.

Двамата мъже се разхождаха и разговаряха, а Крумлов, който се присъедини към екипа си след късна вечеря с Ники, се захвана с проследяването в студа, почувствал приятната носталгия към оперативната работа. Хората от групата на Крумлов не разбираха разговора, който записваха с микрофоните с далечен обсег, и снимаха с фотоапарати, чувствителни към инфрачервено излъчване, от първоначалното ръкостискане до раздялата с „Чао“. След завръщането в щаба те посрещнаха с пълна изненада потвърждението на подозренията на Крумлов, че разговорът се е провел на иврит. Очите на преводача направо изскочиха и се лепнаха за очилата, когато установи, че Синята брада е служител в израелския ядрен институт в Димона и че уговаря продажбата на чертежи.

Също както Екщайн и всички професионални разузнавачи Крумлов не обичаше предателите. В миналото, когато те бяха чехи, той с удоволствие ги хвърляше в килиите и се отнасяше с тях с презрение като към педофили. Но в онзи момент нещо в него се пречупи, той осъзна, че въпреки всичките му години вярна служба политическите ветрове скоро ще го издухат в пенсия, която ще бъде мизерна и той ще трябва да си добавя по нещичко вероятно като вестникопродавец. И тогава се появи идеята, ясна като просветлението на мъж, чиято жена му е отказвала в леглото дълго време, а сега е попаднал в хотелска стая с русата барманка на хотела, украсена единствено с гердан от перли.

Необратимо.

Той веднага постави двойната забрана за „строго секретно“ над хората от групата и преводача, както и над техниците по акустика и фотография. Измъкна от леглата им секретарката и юриста и накара всички да подпишат трите екземпляра на формулярите, след което даде на досието име „Сътворение“ и го заключи в сейфа си.

После се прибра в апартамента си, за да помисли. Два часа седя до отворения прозорец, пушеше любимата лула на дядо си, а студеният вятър развяваше белите завеси. Гледаше изгрева над Прага, града, в който вече нямаше нито един жив Крумлов освен него, усмихваше се на спящата Ники, която от време на време помръдваше и се стряскаше в съня си.

В края на тези два часа Крумлов клюмна, но не беше уморен.

— Трябваха ми четири месеца, докато успея да се задействам, Шмид. — Крумлов загаси фаса в обувката си така, сякаш му се искаше да е бос, за да си причини болка. — Вече знаех, че ще го направя, но ми трябваха твърди доказателства, които да предложа на вашите.

Баум мислено преразгледа историята на чеха. Липсваше нещо. Голямо. Истинската му мотивация, за да дезертира. Човек не залага живота си и не напуска родината си заради досадна перспектива за ранно пенсиониране.

— Но ти си имал снимки на Саламех и този Синя брада, както си го нарекъл — каза Бени.

— Имах снимки на Саламех, който се среща с някакъв израелец — поправи го Крумлов. — Защото онова, което знаех, беше, че човекът е банкрутирал шофьор на такси от Тел Авив, който се опитва да продаде плановете на нов автобусен терминал.

Правилно. Световната история на разузнавателните служби е пълна с разкази за самонадеяни „търговци на хартия“, фалшиви шпиони, които се опитват да спечелят пари с безполезна информация.

— Исках да имам доказателства за онова, което предлага Синята брада, при това дадени лично от него. Но нямаше как да го проследя до Бер Шева и да претърся апартамента му.

„Мъдро — помисли си Бени. — Защото ние щяхме да те хванем още на летището.“

— Саламех беше по-лесен. Пътуваше напред-назад из Европа. Появи се в Прага отново, взе оставена в тайник информация от Синята брада и беше достатъчно глупав да отпътува с влак към Виена. Както казват американците, бинго!

Баум веднага си представи Крумлов, разговарящ със сириеца във вагон-ресторанта в очакване на момента, когато да се появи някоя от неговите пражки красавици и да отвлече вниманието на жертвата. Поне още трима ще работят по смяната на куфарчето на Саламех с външно еднакво, преснимане на всички документи някъде в тоалетната на влака и връщане на оригиналното куфарче на мястото му. Искаше му се да извика: „Покажи ми най-после какво притежаваш, дявол да те вземе!“, но запази спокойствие, защото търпението е най-голямото богатство на добрия разузнавач.

— Затова я убедих да дойде с мен — прошепна Крумлов, загледан отново в гроба на Ники. — Или поне си мислех, че съм я убедил. — Той отпусна глава и върху челото му падна кичур руса коса. — Сигурно всяко предателство си има цена. Но тя беше толкова млада…

Гласът му заглъхна. Баум гледаше как Дюбе, завършил скръбната си задача, прибра лопатата. Белгиецът отпи вода от манерката, после напълни шепата си и намокри мускулите и рижавите косми върху гърдите си. Точно вляво на пъпа му имаше зараснала рана от куршум. Той вдигна автомата си, приближи се до Крумлов, спря, погледна към работодателя си, но изобщо не обърна никакво внимание на Баум, седнал до него.

— Ако искаш, полковник — каза Дюбе, — ще ти оставя лендроувъра. Аз мога да се върна пеша в Адис.

Крумлов вдигна глава и го изгледа с недоумение.

— В Адис? Няма да ходим в Адис.

— Ние ли, полковник? — Дюбе изпъна рамене и застана като истински войник. — Искаш да остана при теб ли? — Той посочи с глава към гроба. — След всичко това?

Крумлов почти се усмихна.

— Попитай евреите, Мишел. — Чехът погледна Баум, а после отново се обърна към телохранителя си. — Според техните традиции, когато човек спаси живота на някого, той поема отговорност за живота му завинаги. Нали така, Шмид?

За миг Бени изпита надежда, че Дюбе наистина ще си тръгне, но му стана ясно, че убийството е свързало още повече господаря и вярното му куче.

— Така е — каза той.

— Напълни резервоара докрай — заповяда на белгиеца Крумлов. — Пътят е дълъг и не искам да спираме.

Дюбе почти козирува, но после наведе глава и се отдалечи.

— Още една минутка, моля — прошепна Крумлов и Баум разбра, че той иска да се прости с Ники.

Бени се изправи и се отдалечи към черквата, където Екщайн все така стоеше на поста си с купчина фасове около обувките.

— Е? — презрително попита Екщайн. — Чу ли цялата измишльотина?

Баум вдигна длан. С годините този жест на търпелив баща, който успокоява нетърпеливия си син беше се превърнал в традиция.

— Внимателно, Ейтан — прошепна Бени. — Човекът е загубил близък.

Екщайн въздъхна нетърпеливо.

— Добре — съгласи се накрая той.

— Всички прекарахме неприятна сутрин — каза Баум.

— Така е. Може би просто ни е необходимо малко кафе.

— О, да. Щото не сме достатъчно нервни.

Ейтан почти се изсмя, но ядът не му позволи.

— Е, какво каза той?

— Нищо особено. Тя била първоначално с него, обаче я презавербували и я накарали да го убие.

— Така е. А какво мислиш за онзи неин дневник?

— Любовни писма може би?

— Да бе. — Екщайн всъщност беше сантиментален човек, но сега не можеше да се поддаде на чувствата. — Ти ще кажеш, господин Шмид. Защо се изпраща убиец подир дезертьор?

— Тя не беше убиец.

— Добре де. Аматьор със заповед за убийство.

— За да се предотврати дезертьорството.

— Или?

— За да изглежда истински един фалшив дезертьор — повтори търпеливо Бени точката и параграфа от „упътването“ на АМАН, предавано устно като племенен завет от поколение на поколение сред служителите.

— Точно така. Затова извиваш ръчичките на някое нервно момиченце, което добре знаеш, че няма да свърши работата.

— Но тя почти го направи, господин Хартстоун.

Ейтан махна с ръка.

— Почти не се брои, а и ръководителите й вероятно са разчитали, че тя няма да успее, или са знаели, че Крумлов е охраняван. Или пък например Дюбе е някой от тях, участник в капана. Крумлов ни продава торба с фокуси. Ти мислиш ли, че в онази игла е имало бързодействаща отрова? На бас, че е била само солена водица.

Презрението повиши гласа на Екщайн, но той внезапно замлъкна. Гледаше над рамото на Бени и Баум се извърна. Видя Дюбе, застанал на височинката под черквата. Белгиецът беше до лендроувъра и държеше в лявата си ръка току-що уловен див заек. Къде и как го е хванал, нито Баум, нито Екщайн можеха да си представят, но дребното животно беше явно мъртво, а в другата си ръка Дюбе държеше писалката на Ники. Той хвърли заека в багажника на колата.

Екщайн примигна към Баум.

— Е, та? Ако винаги бях прав, ти нямаше да можеш да се чувстваш толкова велик.

Баум се усмихна.

— Въпреки това, може и да си прав. Обаче това ще решат други.

Екщайн кимна. Понякога забравяше, че задачата му като военен е да се подчинява на заповеди и да остави на командирите си да правят заключения и да се справят с моралните проблеми.

— Господин Хартстоун.

Бени и Ейтан се извърнаха при звука от гласа на Крумлов. Той се приближи бавно към тях откъм новоиздигнатия гроб от пръст и камъни.

— Трябва да ви благодаря — каза чехът. — За опита ви да ми спасите живота.

— Беше рефлекс — веднага отговори Ейтан.

— Той е скромен — каза Бени, но искаше да добави „и невъзпитан като стюардеса на «Ел-Ал»“.

— Сигурно — съгласи се Крумлов. — Е, време е да тръгваме.

Ейтан сложи ръце на кръста, недоволен от всички тези любезности след скорошната смърт на Ники. Картината на главата й, която се отмята от изстрела на Дюбе, непрекъснато стоеше пред очите му и той знаеше, че ще обвинява за смъртта й Крумлов независимо от всичко.

— Не ми се иска да говорим по работа… — започна Екщайн.

— Да — отговори Крумлов, сякаш с нежелание припомнил си свой дълг. — Снимката.

Той вдигна отпуснатата над панталоните си риза и в колана на панталона му се видя пластмасов плик. Сигурно го е държал там много дълго време, защото кожата на стомаха му беше червена и се белеше зад правоъгълната форма. Той го подаде.

Ейтан внимателно разкъса плика и извади една лъскава черно-бяла снимка. Бени се приближи и двамата загледаха предадения им портрет.

Обаче на снимката не беше само един човек. Бяха единадесет души, седем мъже и четири жени. Явно бяха израелци, което си личеше по джинсите, сандалите, навитите ръкави на ризите и тъмните очила, висящи на каишки от вратовете. И зад гърба им съвсем ясно се виждаше куполът на реактора в Димона. Бяха нещо като технически екип, явно по време на обедна почивка, защото държаха кутийки кола и наблизо върху каменната маса за пикник имаше мазни опаковки от храна.

Баум и Екщайн с почти комичен синхрон погледнаха едновременно Крумлов. Той се усмихна леко.

— Както можете да видите, това е Димона.

Екщайн усети горчивина в гърлото си, а яростта се надигна от дълбочината на гърдите му. Отпусна ръце. Усещаше ги как се гърчат и не знаят дали да се стегнат в юмруци за удар, или да разкъсат гърлото на човека отсреща.

— Кой от мъжете е? — попита прегракнало той.

— Или коя от жените? — добави Баум. И неговото съчувствие се беше изпарило.

Крумлов забеляза как тонът им се промени от приятелски във вражески настроен и веднага отново се превърна в хладнокръвния професионалист. Поведението му сега напомняше на баткото, който държи ключа за шкафа с играчки.

— Всяко нещо с времето си, господа. — Той погледна Екщайн. — Както каза господин Хартстоун, засега само сме се запознали.

— Кога? — попита през стиснати зъби Екщайн.

Крумлов сви рамене.

— Малко по-нататък. Може би след като и двете страни сме си спечелили малко доверие.

На височинката до черквата двигателят на лендроувъра забръмча и Крумлов се обърна към звука. Бени спря чеха, като го хвана за лакътя.

— Ти току-що благодари на този човек, че е рискувал живота си заради теб — напомни той, като показа с глава Ейтан. Една от вратите на колата се затръшна и всички разбраха, че Дюбе слиза от лендроувъра, защото е видял някой да слага ръка върху господаря му.

— Да — призна Крумлов. — Но както той сам каза, било е рефлекс.

— Кога? — отново попита Ейтан.

Крумлов погледна Баум, после Екщайн и устните му се изкривиха в иронична усмивка.

— Кога ли? — Той се замисли за миг. — Може би ще посоча вашата къртица, господин Екщайн, когато господин Шмид ми каже истинското си име.

Екщайн и Баум се спогледаха. Ейтан не беше чул разговора между Бени и дезертьора, но веднага предположи приликата в желанията между съперници и без да кажат дума, партньорите си направиха сметките. Бени ще се пенсионира, Ейтан излиза от оперативната работа след изпълнението на тази мисия. Вече няма никакво значение. Секретността може да върви по дяволите. Ако могат да получат името на къртицата веднага, тогава то може да бъде кодирано и изпратено в Йерусалим, а след два дни ще качат Крумлов и децата фалаши на самолет за Тел Авив. Полковникът се обърна към Крумлов и въздъхна дълбоко.

— Казвам се Баум. — Бени едва не се задави, когато го изрече, но макар да изгори гласните му струни като поток от лава, името се чу ясно. — Името ми е подполковник Бенжамин Баум.

Крумлов се усмихна напрегнато и бавно поклати глава като учител, който се кара на двама непослушни ученици.

— Както вече казах, господин Хартстоун. Когато Шмид ми каже наистина истинското си име.

Той се отдалечи към лендроувъра, като остави Ейтан и Бени със зяпнали уста, изненадани от откритието, че истината се е оказала най-безполезното оръжие в тяхната професия.

8.Амара3 май

Пътят към провинция Гоям беше много дълъг, невероятно красив и съвсем тих. Лендроувърът возеше четирима мъже с толкова богата лична история, че всеки от тях би могъл да занимава останалите с възбуждащи разкази за стотици приключения. По ирония на съдбата обаче този тип мъже по природа и необходимост изобщо не са разказвачи. И така, макар и принудени да си правят компания, те бяха определено отчуждени един от друг и самотни.

Слънцето се издигна нависоко и огря планините и урвите отново. В Етиопия още не бяха паднали оскъдните дъждове, така че из долините нямаше поляни с жълти цветя, а дърветата и храстите по каменистите склонове приличаха на оскъдна коса върху старческа глава. Високо в безжалостно безоблачното небе се рееха лешояди, а долу по полегатите склонове овчарчетата гонеха мулета, натоварени с тънки клонки за огрев.

Екщайн беше виждал всичко това преди и сега не го забелязваше, защото му се искаше да пристигнат по-бързо там, накъдето са се запътили. Да се измъкне от тази тясна капсула, така изпълнена с мисли, че можеше да се закълне, че оформят гъст облак като този, който вдигаше колата зад себе си с широките си гуми.

Дюбе караше, поставил оръжието си да му е подръка. Крумлов седеше до него, стиснал дневника на Ники и загледан напред през прашното стъкло. Цялата му поза показваше как се бори да не позволи на чувствата си да избухнат като гейзер. Ейтан седеше зад чеха заедно с Бени. Двамата се спогледаха, когато Крумлов притисна с пръсти очите си, а гърбът му се приведе и затресе леко.

Дюбе погледна към господаря си, а после бързо отклони очи, когато Крумлов избърса своите с ръкава на ризата си. Белгиецът можеше да убие човек, но да види мъж да плаче или да му предложи утеха беше съвсем друга работа. Екщайн трепна неприятно от мисълта, че в тази кариера приятелствата, които се създават между хората, са точно такива. Внезапно почувства ужасна мъка заради Крумлов и убитата му любов, за живота и миналото му, изгорени до неузнаваемост. Защото си припомни собствената мъка след смъртта на Ети Данцигер, а после за миг с ужас си представи как би се чувствал, ако изгуби Симона или Орен. Въздъхна тежко, изгони тази мисъл от главата си и заговори.

— Ако нямаш още един бидон с гориво, Дюбе, и ако вече не сме наблизо, ще ти трябва бензиностанция.

Гласът на Ейтан, нарушил за пръв път мълчанието след около час път, откъсна Крумлов от скръбта му и той се поизправи. Надникна към показанията за гориво на таблото.

— Да, Мишел — прегракнало каза той. — Бензиностанцията при Дебре Маркос.

— Май е при Фиш, полковник — поправи го белгиецът и Екщайн усети задоволство, че поне наемникът знае пътя из тези планини, където аматьорите бързо могат да закъсат без вода и транспорт и да загинат от жажда в луксозен автомобил с празен резервоар и гръмнал радиатор.

Фиш беше последната спирка за провизии преди пресичането на пролома на Сини Нил, дълбок цял километър и широк колкото американския Голям каньон. Пресичането ставаше по много тесен път, построен от неуспелите италиански колонизатори със серия от виадукти. Не беше препоръчителен за хора, които се страхуват от височини. Слизането, пресичането на Нил и изкачването към Гоям можеше да трае три часа и ако колата ти остане без гориво или имаш нещастието да те следва конвой на Етиопската народна революционна демократична армия ЕНРДА, нетърпеливите войници направо биха изтърколили колата ти от пътя. Е, може преди това да ти позволят и да излезеш от нея.

И така, те изпънаха крака в крайпътното заведенийце във Фиш и докато Дюбе пълнеше резервоара и бидона и проверяваше радиатора, Крумлов отиде при ръба на пропастта и се загледа към жестокия пейзаж. Група малки момчета веднага го последва с викове „Ато! Ато!“, но той махна величествено с ръка, прошепна „Хид!“ и те го оставиха на мира. Фигурата му и знанието на разговорен амарски явно предизвика уважението им.

За пръв път от дълго време насам Екщайн усети болка в коляното и реши, че старата му рана се е превърнала в нещо като барометър на настроението. Вместо да го боли при промяна на времето, тя се обаждаше при особени обстоятелства. Не го спомена пред Баум, но когато двамата приближиха масата пред заведението с чиния уат и две кутийки топла „Пепси“, Екщайн остана прав и Баум разбра защо.

Ейтан се огледа. Бяха сами и той посочи с глава към Дюбе, който вече плащаше на възрастния собственик до ръждивата колонка за бензин. Белгиецът извади ролка таблетки антиацид от джоба си и сложи две в устата си. Екщайн беше видял раните на стомаха му. Лекарството не му беше нужно за успокояване на киселини от нервно напрежение.

— Мислиш ли, че е само един? — прошепна той на иврит.

Бени го разбра. Ейтан се чудеше дали Крумлов не е наел и други като белгиеца.

— Не е единствен — отговори Бени, докато дъвчеше голяма хапка от богатото на подправки ястие. — В ранчото ще има още.

— И какво очаква Дюбе, след като свърши това?

— Пари? — сви рамене Баум. — Или може би също мечтае за живот в Обетованата земя?

— Като какъв? — смръщи се Ейтан.

— Бригаден командир? — саркастично предположи Бени. Всяка година в Израел идват десетки чужди войници, някои с доста висок ранг и голям опит. Мечтаят да водят батальони израелски войски по подобие на Лорънс Арабски. И винаги остават шокирани, когато разберат, че ще бъдат изпратени на тримесечен курс за изучаване на иврит, а след това ще започнат като редници, наравно с останалите наборници.

На Екщайн това никак не му се стори смешно. Дюбе беше опасен за мисията, а всеки като него увеличаваше риска. От 1981 година насам бяха проведени не по-малко от осем тайни мисии за извеждане на етиопски евреи, всички обхващащи значителен контингент от хора на АМАН, агенти на Мосад, морски командоси или войници от разузнавателната група „Саярет“. Може би двамата с Бени биха могли да се справят сами с група от петдесетина деца, но контингентът от телохранители на Крумлов можеше и да им попречи.

Обикновено наемниците са груби мъже, мотивирани от пари. За да ги неутрализират, ще са необходими не по-малко груби мъже, водени от глупав идеализъм.

— Ще ни бъде необходимо подкрепление — прошепна Ейтан.

— Знам — отговори Бени. В този момент двигателят на лендроувъра се изкашля и заръмжа като затворнически надзирател, дочул конспиративен шепот сред групата затворници. Ейтан и Бени тръгнаха към колата без капка ентусиазъм.

Изгарящото африканско слънце най-после залязваше, когато лендроувърът пресече последната височина в Гоям, но планините още блестяха като пещ на ковач и пътешествието ги беше изтощило. Дори Дюбе въпреки физиката си на воин се чувстваше изморен, а по-старите кости на Крумлов, Баум и Екщайн туптяха от хилядите тръскания по пътя. Ризите им бяха втвърдени от засъхнала пот и веждите набити с прах като заскрежени мустаци на арктически пътешественици. Тъй като вече не можеха да понасят жегата, бяха отворили прозорците на колата. Но когато сиропиталището на Крумлов се показа, Бени, който се чувстваше най-измъчен въпреки възглавницата от тлъстини, забрави болките си и прошепна:

— Спри, ако обичаш.

Останките от летния дворец на император Фазил се откриха пред тях върху широкото плато с изсъхнала трева. Древните камъни оформяха идеална подкова с две порутени крепостни кули към отвора. От тях оградени със стени пътеки водеха към двореца, представляващ редица от високи кули, покрити с идеално оформени каменни куполи.

Назъбените стени и бойните прикрития не бяха оцелели след хиляда години битка с времето, но пазеха величието си, особено в тази страна на сламени колиби. Но не самият дворец направи впечатление на Баум, който беше виждал и по-богати крепости от злато и смарагди, а редиците бодлива тел, опасващи подковата като водораслите, изсъхнали по белгийските подстъпи към Нормандия, дръпнатия настрани портал от бодлива тел и малките огньове. Бяха запалени не заради гърнетата с храна, супа и чай, а по-скоро да изгорят заразените парцали на наскоро починалите, от които над стените на крепостта се носеше сладникава миризма.

Направи му впечатление и прашната земя със следи от малки крачета, далечните викове и подсвирквания на децата, играещи в двора, и тупането на парцалената топка, ритана от ожулени крака, намазани с моторно масло, поради липса на йод. И най-вече му направиха впечатление въоръжените мъже до телта, потъмнелите им от слънцето лица, блестящи под накривените барети, навитите ръкави на камуфлажните им ризи и мускулестите ръце, хванали автоматите.

За един кратък миг, но колко продължителен, той стана отново дете, в Кипър след края на войната, в британския лагер. Баща му беше мъртъв, а майка му се задъхваше в хора на останалите болни от холера. Други деца гаснеха бързо, докато той гледаше и се чудеше кога и изобщо ще дойде ли свободата. А британските войници му се мръщеха и си мечтаеха за Саутхемптън и слънцето над своя дом.

В този миг Баум осъзна, както и Екщайн, че тук не става дума изобщо за Крумлов, неговата игра на криеница и предателя-къртица. Ставаше дума за децата и когато първият чифт гладни очи се спряха върху него, целта вече му беше ясна, а съдбата му заедно с тази на Екщайн определена.

Дюбе, който спря лендроувъра при молбата на Баум, се извърна да погледне израелския полковник, който се беше привел напред и се взираше през прашното стъкло към дивото прераждане на собственото му минало.

Баум почти не дишаше.

— Добре — пророни накрая той и Дюбе подкара колата отново, а Ейтан докосна Бени по рамото.

Един много едър младеж с леопардова камуфлажна риза дръпна портала от бодлива тел и колата влезе в крепостта. Към нея се затича малка група къдрокоси деца с изпокъсани шорти и тениски и веднага започнаха да чукат по прозорците. Носовете им се опряха в прашните стъкла и трескавите им очи надничаха вътре. Но като не видяха кашони с храна, бързо се отдръпнаха и разхвърчаха като разочаровани врабчета.

Дюбе отвори вратата си и скочи долу, докато пътниците му с мъка се заизмъкваха от колата. Още докато Баум и Екщайн се озъртаха, последният лъч на слънцето се скри и сиропиталището на Крумлов остана под внезапната завеса на синкавата нощ. Сега разпръснатите огньове окъпаха лагера в трептяща, призрачна светлина, но Екщайн все пак успя да зърне труповете на онези, които бяха починали същия ден — дребни телца, покрити с празни конопени чували от храни. Повече от всичко на света му се искаше сега да може да заспи и да се сблъска с действителността утре.

— Господин полковник. — Едрият постови при портала козируваше със странно топла усмивка и Крумлов му кимна.

— Бернд — отвърна на поздрава той. — Колко са днес?

— Само три — отвърна пазачът със силен берлински акцент. — Ще ги погребем тази нощ.

Бени погледна Крумлов.

— Ако така продължава, петдесетте ти деца ще останат само шепа, докато ги изведем.

— Петдесет ли? — почти се изсмя едрият наемник от германски произход. — Тук имаме повече от седемдесет и непрекъснато пристигат нови, макар че някои умират.

Екщайн стисна зъби и погледна Крумлов. Отношенията им и без това бяха започнали зле, но сега ставаше ясно, че чехът поначало е излъгал. Но пък какво друго може да се очаква между шпиони?

— Когато се свързах първоначално, бяха петдесет — вдигна рамене Крумлов. — Не аз контролирам страданията на Африка. Вашият Господ се грижи за това.

— Нашият Господ явно отсъства — измърмори Бени и се огледа. Двамата с Ейтан се отнасяха доста цинично към религията. Патриотичните им чувства нямаха нищо общо с юдаизма.

— Значи вие сте израелците? — попита с детско учудване Бернд. Все едно че вижда пред себе си филмови звезди. Екщайн забеляза, че той държи автомат „Узи“, стандартен за Бундесвера. Освен това забеляза, че тук изобщо липсва секретност. Прикритието им с Бени беше унищожено още преди да са стъпили в района на мисията.

— Аз съм Шмид — представи се на своя баварски немски Бени, с което накара веждите на Бернд да се смръщят.

— Хартстоун — представи се Ейтан. Бернд кимна, сякаш се сдържаше да не тракне с токове.

— Аз пък съм Манчестър.

Малката група мъже се извърна към новия глас. Друг въоръжен мъж се появи от тъмнината, насочи се право към Бернд и застана до него. Беше нисък и мускулест с щръкнали мустаци, нахално кривната тъмночервена барета и прашна британска камуфлажна униформа. На гърба му висеше автомат „Стърлинг“, а между пръстите си държеше цигара, сякаш подражаваше на Хъмфри Богарт. Козирува с изпъната длан, както е характерно за англичаните.

— Ендрю Манчестър, бивш старшина на нейно величество, втори парашутен. — Той отпусна ръка и се ухили толкова ослепително, че израелците едва не примигнаха. — Понастоящем на служба при не особено интелигентни…

Манчестър погледна партньора си, а Бернд му се усмихна.

— И кой знае защо — продължи англичанинът, — на нас двамата ни викат Фрик и Фрак.

Екщайн забеляза недоволния поглед на Дюбе към двамата веселяци и те с Баум бързо преосмислиха първоначалните си впечатления за наемните убийци на Крумлов. Изглежда „врагът“ няма да е толкова страшен, както бяха предположили.

— Радвам се да се запознаем — отговори му Ейтан.

— Обаче ние не сме баби — натъртено каза Манчестър. — Издръжливи сме.

Ейтан се усмихна, а Манчестър се надигна на пръсти и надникна с очакване през прозореца на лендроувъра.

— А къде, моля ви се, е госпойцата? — Той погледна закачливо към Крумлов. Явно целият лагер очакваше пристигането на Ники Хашек. — Приготвили сме си шапките и тромпетите за посрещането…

Британският наемник млъкна внезапно, забелязал бледното лице на Крумлов и начинът, по който Дюбе кашляше и извръщаше глава към огньовете в двора. Дълбока тишина обгърна групата и понеже Екщайн не се чувстваше отговорен да успокоява когото и да било, Баум пое инициативата, като остави обясненията за другите.

— Тя не успя да дойде — каза той.

Манчестър и Бернд се спогледаха, но британецът реши, че Ники просто се е отказала от Крумлов. Няма нищо по-непредвидимо и по-болезнено раняващо от женските прищевки.

— Гадни жени — изръмжа тихо той.

Дюбе нарами автомата си и се отдалечи в тъмнината на двора. Крумлов го гледаше, а после наведе поглед към обувките си. Манчестър явно чувстваше неудобство от разговора и затова набързо смени темата, като посочи към входния портал, направен от летви и бодлива тел.

— Полковник — обърна се той към Крумлов. — Онзи проклет Фелдхайм не докара нито храна, нито лекарства.

Крумлов се намръщи.

— Трябваше да е тук вчера, Ендрю. Обаждал ли се е?

— Той е долу на пропускателния пункт на ООН — отговори Бернд. — Сигурно си пие бирата и си хапва торта „Сахер“.

— Мръсник — добави Манчестър. Екщайн и Баум се обърнаха към Крумлов, за да им обясни за какво става дума.

— Ролф Фелдхайм — каза чехът. — Той е командир от страна на ООН за тази провинция. Австрийско копеле, мамата си трака. Би трябвало да ни снабдява редовно, обаче много често ни се налага да го подкупваме, за да си свърши работата.

— С какво? — попита Екщайн.

— С каквото хората ми успеят да откраднат — посочи с глава към Бернд и Манчестър Крумлов.

— Ние сме нещо като Робин Худ — сви спокойно рамене Манчестър.

— Той иска ти да слезеш долу, полковник — съобщи Бернд с такова презрение, сякаш няма човек на този свят, който да може да разпорежда нещо на господаря му.

— Каза веднага щом пристигнеш — добави Манчестър. — Обаче, полковник, само кажи една дума и ние ще слезем и ще застреляме онова нацистко копеле и ще му вземем всичко.

— Моля те, Ендрю, оценявам лоялността ти, но подобен акт може да се окаже последен за нас в тази страна. Тук командва Фелдхайм и ние трябва да играем по неговите правила. — Чехът се обърна към едрия германец. — Бернд, иди извикай Дюбе, преди да се е напил до смърт. Ще го чакам пред портала.

Германецът кимна и тръгна да търси белгиеца, а Манчестър отиде да дръпне вратата от бодлива тел. Крумлов се качи в лендроувъра, включи двигателя и преди да затвори вратата, се обърна към Екщайн:

— Ще се върна скоро. Трябва да се запознаете с децата. — Той направи завой с тежкия автомобил. В това време Дюбе пристигна тичешком откъм тъмнината и скочи в колата, която изрева и тръгна към невидимата долина.

Баум и Екщайн се спогледаха, а после се обърнаха към нещастния лагер, където мълчаливата смърт съжителстваше с детски смях.

— Това е последното, което бих желал да направя — каза Екщайн.

Баум го разбираше добре, но вдигна пътния си сак и изпъна едрата си брада към главната сграда на крепостта, чезнеща в тъмнината на подковата.

— Хайде — каза той. — Ще се настаним и ще ги преброим, за да знаем поне ориентировъчно колко са.

— Добре. — Екщайн въздъхна и също вдигна сака си. — После трябва да направим карта, да нахвърляме груб план и да помислим как да се свържем с Бен-Цион.

— Чудесно — усмихна се Бени. — Но нека почакаме, та да можем да го събудим от сън.

Ейтан се изсмя и двамата тръгнаха. Веднага обаче спряха замръзнали, тъй като от тъмнината се появи някакво призрачно видение.

Жена ли беше или магьосница? Истина ли беше или мираж, роден от дневната горещина и липсата на храна?

Беше доста над два метра и дългата й черна коса покриваше раменете, обвити с бял чаршаф, когато се появи откъм сенките. Като че плуваше над земята, макар да се люшкаше несигурно. Зъбите й блестяха на трепкащата светлина на огъня и малка тълпа от гладни дечурлига я заобикаляше, тичаше заедно с нея и всички се смееха.

Екщайн и Баум стояха с отворени уста. В първия момент си помислиха, че виждат дух. След това, когато тя ги забеляза и спря, те се изчервиха от срам. Жената ходеше на нещо като самоделни кокили, сякаш е клоун от цирка. Дългият чаршаф покриваше пръчките и създаваше илюзия, че тя се носи над земята. Тя скочи долу, прибра кокилите, свали чаршафа от себе си и погледна израелците. Децата се разбягаха.

— Добър вечер — поздрави тя на френски и като видя изненаданите им изражения, премина на английски. — Вие ли сте двамата нови?

— Изгубени в гората — чу се да казва Екщайн.

— Моля? — намръщи вежди тя и пристъпи по-наблизо. Нормалният й ръст беше по-нисък от този на Баум. Имаше широко чело, косата беше сресана назад зад малките уши, а черните й вежди се извиваха над блестящи сини очи, малък нос и извити устни, без какъвто и да било грим. Беше облечена в огромна тениска с надпис на „Сорбоната“, окъсани сини джинси и маратонки, които са били бели преди много време. Нищо не можеше да се каже за фигурата й, защото дрехите като да са принадлежали на някой доста по-едър, но ръцете й бяха тънки, а китките много малки.

— Да, ние сме новите — отвърна Баум. — Шмид и Хартстоун.

— Звучи като име на швейцарска банка — усмихна се тя и показа идеално белите си зъби. После усмивката й бързо изчезна и тя се ръкува хладно с тях. — Аз съм Доминик Форел. — Френският й акцент излъчваше собствена топлина. Тя погледна зад Екщайн и Баум към вратата от бодлива тел, пазена отново от Бернд и Манчестър, после наведе поглед към следите от гумите на лендроувъра. — Къде е Ян?

— Наложи му се да иде на среща — отговори Екщайн.

Думите му, изглежда, още повече объркаха младата жена.

— Ами Ники? Къде е тя?

Баум и Екщайн отново се видяха натясно. Не можеха да решат дали да й кажат истината, или да оставят на Крумлов да я сподели с нея. Ясно беше, че подобен странен асортимент от чужденци е свързан с почти семейни връзки и след смъртта на Ники израелците се чувстваха като натрапници. Екщайн въздъхна и погледна Доминик. Естествената й красота изглеждаше не на място в този лагер на груби мъже и страдащи деца. Дали е племенница на Крумлов? Другарка от шпионското му минало? Някогашна любовница, готова да отстъпи мястото си на истинската му любов?

— Аз съм медицинска сестра — каза тя сякаш в отговор на мислите на Екщайн. — Ян ме нае от „Лекари без граница“.

— Какво съвпадение — измърмори под нос Екщайн.

— Ники няма да дойде — каза Баум, но не обясни нищо повече.

— О, Боже мой. — Доминик закри устните си с ръка. — Горкият човек. Ян толкова се радваше…

Смъртта на Ники сега напълно обърка Екщайн, защото разбра, че скръбта на Крумлов е съвсем искрена, а възможността на чеха да прости на Дюбе изглеждаше още по-странна.

— Итеге Доминик! Итеге Доминик! — извика детски глас от тъмнината. Това още повече обърка Екщайн, защото титлата на амарски означаваше „императрица“. Две малки ръчички обгърнаха краката й, тя се усмихна и обърна, а зад нея надникна главата на малко момче. Тя зарови пръсти в късата му коса.

— Това е Адису Мангаша — каза Доминик. Огромните очи на момчето надничаха иззад отпуснатите й джинси. — Ние го наричаме Ади.

Той се измъкна от прикритието си и Екщайн затаи дъх. Съзнаваше, че и Бени е изненадан.

Адису Мангаша беше африканската сянка на сина на Екщайн Орен със слабо телце от тънки кости, показващо еднаквите гени и хилядите години неестествен подбор. Защото всъщност етиопските евреи, независимо дали са или не са изгубеното библейско племе от легендите, със сигурност са по-близки по цвят и култура до древните израелци отколкото всеки съвременен роден в Израел евреин като Екщайн, чиято кръв и плът са смесени и избледнели от случайни нордически изнасилвания и векове европейски зими.

Екщайн веднага осъзна, че първоначално бойните му инстинкти ще се опитат да го държат настрани от Ади. От годините на оперативната си дейност се беше научил, че ако се сближи, ще изгуби целенасочеността си. Когато отиваш да измъкваш агент или необходим човек, гледаш на него само като на скъпоценен товар и нищо повече. Както сърце, поставено в замразител и подготвено за трансплантация, което просто трябва да се натовари на самолета. Не бива да се влюбваш в него.

Но Екщайн остаряваше и сам се готвеше за „измъкване“ от Службата. Затова тази граница на професионалното развитие започваше да му пречи. Човек държи сърцето си кораво заради кариерата, бъдещето, следващата си мисия. Сега обаче, на прага на залеза в кариерата си, той започваше да се предава пред нежността.

— Това е господин Хартстоун, Ади — каза Доминик. — И господин Шмид.

Погледът на Ади остана втренчен в Ейтан.

— Колко годишен е? — попита Екщайн, опитвайки се да мисли за момчето само като поредната овца от стадото.

— На осем годинки.

Сякаш да го потвърди, Ади вдигна по четири пръста на двете си ръце. Имаше тялото на пет или шестгодишно момче. Беше обут в избелели, срязани на шорти джинси, явно подарени от някой добър човек, които стояха на кръста му благодарение на стегнатата връзка за обувки, използвана вместо колан. Върху тях се развяваше отпусната тениска с емблемата на несъществуващото кафене „Хард Рок — Йерусалим“. Краката му бяха обути в гумени сандали, изрязани от автомобилна гума. Косата му беше остригана почти до кожа, а на лицето му се виждаха почти само очи. Огромни, кръгли очи като на детска рисунка. Зъбите му бяха млечнобели и Екщайн се зачуди как ли ги поддържа така чисти.

— Той е мура — добави Доминик и Ади се намръщи, като чу думата.

По време на подготовката за операция „Соломон“ специални пратеници бяха проучвали Етиопия и направиха списъци на еврейските семейства надлъж и нашир из градовете и селата в страната. Така бяха подбрани 14 000 членове на „Бейт Исраел“ — „Дома Израилев“.

Имаше обаче и други евреи, потомци на „Дома“, които са се покръстили или са били асимилирани. Те вярваха, че имат пълното право да се изселят, но при „Соломон“ трябваше да се тегли чертата и да се определи някаква граница. Тези, които останаха, така наречените „Фалаша Мура“, за момента бяха оставени да чакат в африканското чистилище пред вратите на рая.

— Неговите родители са починали в Гондар по време на революцията — обясни Доминик, докато галеше главичката на момчето. — Отгледан е от баба си и дядо си. Те са били избрани за прибиране чрез въздушния мост, но както знаете, тогава разрешиха да се вземат само деца на членове на „Бейт“. — Очите й потъмняха, сякаш обвинява и Екщайн, и Баум за това нещастие. — Не и внуци.

Екщайн знаеше твърде добре цялата история. Ади е бил оставен с обещанието:

— Ти ще бъдеш със следващите.

Следващите не тръгнаха цели две години, но фиксираният върху Екщайн поглед на Ади беше доказателство, че детето не е изгубило надежда. То знаеше. Този човек е дошъл, за да го отведе в Обетованата земя в лоното на семейството му. Високият, рус мъж с коса, вързана на опашка, приличаше на израелските евреи, които той помнеше. Вероятно прикритието на Екщайн би могло да заблуди стотици възрастни, но не и Ади.

Внезапно той пристъпи напред иззад гърба на Доминик, приближи се до „Антъни Хартстоун“, усмихна се широко и подаде тънката си като пръчица ръка.

— Шалом4 — изрече с прегракналото си гласче.

Екщайн остана загледан в големите, блестящи очи, а Бени Баум избухна в смях.

— И на теб здрасти — успя да отвърне Екщайн, като стисна колкото може по-нежно ръчицата на момчето, боейки се, че може да я счупи. Ади се усмихна още по-широко.

— Чудесен британски акцент — изгледа го Доминик, сякаш е недорасъл младеж. — Но кой знае защо си мисля, че е отработен.

Ейтан благодари на тъмнината, тъй като усети горещината, която се надигна към бузите му. Но нощта не успя да го скрие от проницателността на Доминик, която пристъпи напред, огледа лицето му и потърси очите.

— Молила съм се да дойде някой и да спаси тези деца, господин Хартстоун. Някой, който да ги отведе от тази пустош на по-добро място. — Очите й блестяха и устните й почти трепереха от чувствата, които изпитваше. Екщайн искаше да отклони поглед, но не можеше. — Надявах се на някой Мойсей — каза тя. — Може би точно ти си този човек?

Екщайн се зачуди какво да отговори, но без да каже нищо повече, Доминик хвана Ади за ръка и тръгна към замъка. Ади непрекъснато се обръщаше през рамо с усмивка, чак докато тъмнината погълна и двамата.

Екщайн въздъхна дълбоко, а Баум остана мълчалив. След като бяха работили толкова дълго заедно, те вече не се нуждаеха от гласно изричане на очевидните си и сходни реакции. Мислите им бяха прекъснати от гласа на Манчестър.

— Тая е някакъв опасен ребус, забулен в мистерия. Човек по-лесно може да реши кръстословицата на лондонския „Таймс“.

Израелците се извърнаха към англичанина, чието лице проблясваше зад огънчето на поредната цигара.

— Първоначално всеки се влюбва в нея — продължи британецът. — И можете да разберете защо. Обаче тя не е лъжица за устата на никой мъж. Поне не и за някой жив.

Екщайн се намръщи.

— Говорите със загадки, господин Манчестър. Може ли да обясните?

— Моля ви, сър. Наричайте ме Ендрю или сержант, ако нямате нищо против. — Баум се усмихна. Набитият дребен британец му харесваше все повече. Манчестър кимна в посоката, където беше изчезнала Доминик. — Полковник Крумлов я познаваше отпреди. Но когато я доведе, ни предупреди. Тя е голям професионалист и съвсем, ама съвсем недосегаема. Някаква история с „единствената любов“ някъде в Париж.

Екщайн кимна. Познаваше неколцина мъже и жени, за които една изгубена любов означаваше всичко в този живот. Те преживяваха остатъка от живота си, черпейки сили от изпълненото си с нея сърце.

— Не знам подробности, ако питате. Но мога да кажа, че е ужасна загуба. Видях я веднъж, когато се къпеше в езерото Тана… — Наемникът вдигна длан, сякаш се готви да се закълне върху Библията. — Бях дежурен на пост, приятели — усмихна се пакостливо той. — Само си вършех работата.

— Разбира се — съгласи се Баум.

— Не знам как го прави — продължи Манчестър.

— Кое? — попита Екщайн.

— Как успява да задържи живи тези дребосъци. — Англичанинът извади цигарата от устата си и направи жест към лагера, като очерта червена, огнена дъга. — Почти не успява да намери лекарства, а храната е само няколко чувала зърно. Аз мисля, че децата живеят заради усмивката й, сякаш не искат да я натъжат, ако умрат.

Екщайн се обърна да погледне в посоката, накъдето изчезна Доминик. И той се чудеше как успява тя. В този момент откъм долината се чу ръмженето на кола. Манчестър веднага свали от рамото своя „Стърлинг“, хвана го за стрелба и се запъти с бързи крачки към бодливата тел. Изпод платото блеснаха фарове и осветиха силуета на Бернд, също приготвил узито си за стрелба.

Лендроувърът се появи отново при портала и двамата наемници прибраха оръжията и дръпнаха настрани портата. Колата спря точно пред Баум и Екщайн, които засенчиха очи от блясъка на фаровете, докато Дюбе загаси двигателя. Крумлов слезе с изморен вид от колата и се приближи до израелците. Пушеше, а лицето му изглеждаше изпито и изтощено.

— Ще се погрижа да го осъдят като военнопрестъпник — изръмжа чехът.

— Фелдхайм ли? — предположи Баум.

— Не желае да сътрудничи? — Гласът на Екщайн беше пълен със сарказъм, защото изпитваше особено презрение към служителите на Обединените нации в тази страна. — Колко изненадващо.

— По-лошо. — Крумлов хвърли фаса си на земята и го размаза с подметка, сякаш служителят на ООН се намира под нея. — Няма да даде храна, обаче хвърля вината върху Амин Моботе.

Баум и Екщайн се спогледаха при споменаването на бунтовника, който едва не провали скорошната им мисия за спасяване на етиопски евреи.

— Твърди, че не може да прати конвой, ако Моботе не се съгласи. И естествено, Моботе не се съгласява, освен ако не получи тлъст бакшиш от вас. — Крумлов погледна към Баум.

— От мен ли? — посочи към гърдите си Баум, а после се потупа по джобовете. — Уверявам те, че заплатата ми може да го накара само да се изсмее.

— От вашето правителство. — Крумлов остана съвсем сериозен.

— Колко? — попита Екщайн подозрително. Беше сигурен, че този Ролф Фелдхайм има намерение да прибере определен процент от подобно споразумение, но не би бил изненадан, ако и Крумлов се облажи по някакъв начин.

— Един милион — въздъхна Крумлов. — Американски долари.

— Един милион? — ококори се Бени. — За товар ориз и антибиотици?

— И за свободно преминаване.

— Ааа, това било — обади се мрачно Екщайн. — Плащаме им и те няма да убият всички ни по пътя.

Крумлов кимна, но само хвърли поглед към Екщайн, а после се загледа към лагера.

— Уверявам ви, че тези деца няма да преживеят някакво по-далечно пътуване.

— А аз те уверявам — натъртено отвърна Баум, — че нашите началници няма да позволят да бъдат изнудвани от някаква терористична отрепка.

— Добре — вдигна рамене Крумлов. — Но на децата ще им трябват храна, лекарства и лечение. — Той скръсти ръце и изгледа предизвикателно двамата израелци. — Щом трябва да се прави по трудния начин, тогава вие ще носите пълната отговорност за мисията.

Баум и Екщайн изгледаха с дълги и смръщени погледи чеха. После се спогледаха.

— Тя и така си е наша — каза Екщайн.

— Нищо ново — отговори му Баум и потупа Екщайн по рамото.

Двамата вдигнаха саковете си и тръгнаха към един от лагерните огньове, където да се настанят за сън, да поприказват дълго в ранните часове, да измислят план…

9.Бахир Дар4 май

Майор Ролф Герхард Фелдхайм проклинаше годината на раждането си, защото бе дошъл на този свят десетилетие след като Третият Райх престана да съществува.

Баща му е бил полковник в SS, а чичо му пилот на МЕ–109 с множество награди. Малкият Ролф беше отгледан в скута на носталгичните ветерани, които пиеха бира из виенските бирарии и говореха шепнешком за славата, отнета им от Съюзниците и евреите. Когато порасна, стана ясно, че нито на германската, нито на австрийската армия ще бъде разрешено да възстановят силите си и за пореден път да разкъсат Европа или да опустошат Русия. Поне не през този век. Но Ролф хранеше мечти, че може би, ако бъде търпелив, някой ден и той ще командва батальон от танкове, които ще препускат по изгорените поля на Полша. Затова той се учеше добре в гимназията, беше отличен студент по история, присъстваше на митингите на десните политически партии и заряза университета заради офицерски пагони в австрийската армия.

Обаче колкото и да се молеше Ролф на духа на Вагнер за още една победна битка, подобно изпитание на тевтонското мъжество така и не му беше предоставено. Той стана командир на граничен пехотен батальон, за да отбранява южната граница с Унгария от Бог знае какво. Към края на двадесети век най-близкото до бойна служба, което би могъл да постигне един австрийски офицер, беше службата в мироопазващите сили на Обединените нации в различни горещи точки на света. Затова Ролф се принуди да седи покрай бойните линии под синята си каска в бялата кола и да наблюдава как туземците от Третия свят проливат кръвта си в Ливан, Югославия и Афганистан. За двадесет години служба той не успя да даде един яростен изстрел и дори за самоотбрана не беше зареждал с патрон оръжието си.

Предците му нямаше да се гордеят с него. Защото, докато те бяха станали истински военни герои, в края на краищата сърдитият, млад Фелдхайм се превърна в крадец.

Африка беше като песен на сирена за тъмната му душа. Измъчен континент, където търсенето беше като река, а предлагането като тънка струйка. Място, където един офицер с нищожна заплата може да напълни личните си авоари само с кимване на глава. Сандъците с помощи на ООН слизаха по товарните рампи на самолетите, но рядко стигаха до определените за целта складове за точно и справедливо разпределение. Стотици представители на кметовете на селища, претъпкани болници и бежански лагери се редяха ежедневно на опашки, за да получат нещастния си дял, но пред всеки чувал с ориз и гладна уста заставаше майор Фелдхайм, а неговото чувство за благотворителност беше свързано пряко със собствения му портфейл.

Фелдхайм, разбира се, не хранеше никакви илюзии по отношение на избраната от самия него роля на корумпиран брокер. Такава беше играта, разигравана по целия свят, където вилнее гладът, а прагматичните хора държат картите. Той гледаше на този процес като дарвинист: онези, които имат средства да си осигурят оживяването, заслужават да живеят. А и той заслужава да изкара известна „бойна премия“, особено като се има предвид, че нито ООН, нито австрийското правителство компенсират в достатъчна степен неудобствата на офицера, който живее в тази черна адска дупка. Съдружието, което създаде с ръководителя на „Оромо“ Амин Моботе, беше само продължение на прагматизма му. Моботе ще му даде възможност да си направи удара, за да може Фелдхайм да си иде у дома, да се уволни от фалшивата си армия, да се оттегли в някоя вила в Залцбург и да се заеме с нещо безобидно, като например търговия с предмети на изкуството.

В южния край на летището в Бахир Дар слънцето печеше безмилостно стените на бялата полева къщичка на Фелдхайм. Стените от ръждясал метал не можеха да се пипнат от горещина, а въздухът вътре не можеше да се диша. Имаше климатик, задвижван от дизелов генератор, но Фелдхайм предпочиташе да отвори прозорците за горещия вятър, трясъка на самолетните двигатели и рева на магаретата. Той се радваше на позата си зад голямото метално бюро, на петната от пот под мишниците на бежовата униформа и на малкия вентилатор, разпръскващ цигарения дим. Обичаше службата си, защото тя отговаряше на собствените му фантазии за Тунис след нахлуването на Ромел в Северна Африка.

Летището беше малък оазис на полумодерна технология сред пустинята от босоноги туземци, магарешки каруци и китайски велосипеди. Намираше се надалеч от града в края на десеткилометров черен път с дупки от снаряди, покрай който тук-там се виждаше по някое изгоряло руско БМП и ята синеглави лешояди, които пляскат с криле и сякаш клюкарстват, докато разкъсват загниващата плът на кафеникавите кравешки трупове. Тъй като полетите на етиопските авиолинии още не бяха редовни, летището се управляваше от военни. Руските пилоти и механици изобщо не се преструваха на местни и се виждаше как трептят като призраци в маранята, докато пресичат размекнатата писта, за да обслужват изтребителите МиГ и хеликоптерите си.

Пред ръждивочервената врата на бараката на Фелдхайм по прашната земя покрай тънката сянка от сградата на летището и после под слънцето на паркинга се извиваше дълга опашка от клиенти. Те носеха празни чували или големи кошници от жълта и червена слама, а щастливците водеха подире си мулета. Имаше даже и двойка магарета, запрегнати в дървена каручка. Етиопците чакаха спокойно, търпеливо и мълчаливо, като разпъждаха с ръце зелените мухи от лицата си. Някои бяха изминали по сто километра из провинция Гоям и никой от тях не носеше обувки.

— Игбу — извика Фелдхайм от колибата.

Вратата се отвори и вътре се вмъкна висока жена, като се наведе, за да свали от главата си кошницата с размери на вана. Беше увита от врата до колената в памучна дреха, вързана на кръста с червена връв. Косата й представляваше купчина от гарвановочерни къдрици, големите очи с дълги мигли гледаха от типично лице на етиопка, а кожата й беше гладка и с цвят на какаово масло.

Фелдхайм вдигна поглед от бюрото си с изражение на търпелив бюрократ.

— Тенесталех — поздрави я той.

— Селям. — Тя наведе глава.

Той остави димящата си цигара в металния пепелник и леко разшири ноздри, за да вдъхне дивия й мирис на чистота и изсъхнала пот. Блясъкът на махагоновата й кожа накара слабините му да се стегнат.

— Моля — посочи той металния стол. Жената срамежливо сплете пръсти зад гърба си и отказа да седне с поглед, наведен към пода.

Фелдхайм се усмихна на почтителността й. Австриецът определено не приличаше на ариец с черната си коса и вежди, придаващи му по-скоро вид на средиземноморец. Вероятно точно това подхранваше презрението му към цветнокожите. Огледа жената от глава до пети.

Веднъж месечно той отлиташе със самолет до Адис, за да се хвърли сред проститутките в кафене „Тежка съдба“. Там се продаваха най-красивите проститутки в цяла Африка и човек можеше да си намери северна блондинка или огненокоса критянка. Но майорът винаги предпочиташе двойка местни курви, миришещи на сапун. Закръглените им тела извисяваха похотта му, когато си представяше, че е могъщ робовладелец в колониална Америка.

— Каква е заявката ти?

Жената измъкна омазнено парче смачкана хартия и го остави върху бюрото. Фелдхайм го разгъна, прочете внимателно изписаните на английски думи от селския старейшина на Денгел Бер.

— Три чувала ориз и един царевица? — поиска да се увери Фелдхайм.

— Да, моля — кимна жената.

Чувалите бяха много тежки. По петдесет килограма всеки. Но Фелдхайм не се съмняваше, че тя ще ги понесе безропотно в коша върху главата си. Жената имаше мощен, мускулест врат. Той харесваше мускулестите вратове. Обичаше да ги хваща изотзад.

— Носиш ли таксата за освобождаване?

— Моля? — Между веждите на жената се появи бръчка.

— Асрат. — Думата означаваше „земеделска такса“. Страшен термин от дните на феодализма. — Тя е двадесет бира. По пет бира на чувал.

Ръцете на жената се разтрепериха.

— Аз… аз не знаех…

— Всеки трябва да си плати таксата за освобождаване. — Фелдхайм взе цигарата си и дръпна. — Такъв е законът.

— Ама аз ги нямам. — Тя почеса гръдната си кост през плата на дрехата.

— Съжалявам. Ще трябва да се върнеш в Денгел Бер и да ги вземеш.

— Ама то е на четиридесет километра.

Фелдхайм се облегна в стола си, сви рамене и вдигна ръце.

— Аз пак ще съм тук, когато се върнеш.

Той се усмихна извинително. Жената не протестира повече, вдигна коша си и излезе. Такъв е животът в Африка.

Естествено, за храните на ООН нямаше такова нещо като „такса за освобождаване“. Фелдхайм си я беше измислил заедно с перфектната документация, за да се оправдае, ако някога бъде направено някакво разследване. Един фалшификатор италианец в Асмара беше написал заповедта върху „официална“ бланка на ООН и преди повече от година Фелдхайм си я беше изпратил по пощата в Етиопия, докато прекарваше отпуската си във Виена. След това си откри сметка в търговската банка на Етиопия в Адис и веднъж месечно, докато задоволяваше похотта си в столицата, депозираше в нея куфарче, пълно с пари. Никога не теглеше от парите. Остави ги да се събират и изобщо не си даваше труд да прикрие събирането на таксите. Даже си позволи да се оплаче от заповедта пред по-низшите си офицери и да размаха яростно и недоволно хартията пред тях.

Ако случайно пристигне някой началник и се заинтересува от тази практика, той просто щеше да тракне с токове и да каже: „Изпълнявам заповеди.“ Но като се има предвид ширещата се корупция из цялата структура за помощи на ООН, това сигурно никога нямаше да се случи, а когато всичко свърши, той ще напусне Африка с дебела банкова сметка в долари.

Докато Етиопия гладува, неговата сметка ще расте, но въпреки непрекъснатия поток от нуждаещи се тя никога няма да е достатъчно голяма за едно луксозно пенсиониране. Истинското златно яйце ще бъде снесено от чеха Ян Крумлов, неговото стадо еврейски сираци и сантименталното израелско правителство. Това беше финансовият удар, който изискваше цялото му тактическо умение.

— Игбу.

Влезе друг етиопец, този път възрастен мъж, облечен в избеляла „шама“ със сплетен камшик за муле в ръка. Фелдхайм го позна. Белокосият старец беше идвал и друг път, знаеше правилата и затова нямаше нужда от приказки.

Старецът извади заявка за тридесет чувала царевица и постави пачка от 150 бира върху бюрото. Фелдхайм подпечата формуляра за получаване на заявката и го изпрати към хангара, където войниците разтоварваха един С–130, току-що пристигнал от Берлин.

Парите бяха прибрани и заключени в касата, а Фелдхайм пресметна наум увеличението на банковата си сметка.

— Игбу.

Вратата се отвори отново, докато Фелдхайм се беше обърнал, за да подпише купчина заповеди за освобождаване на храни, подадени от някои от неговите хора. Вратата се затвори съвсем тихо.

Той погледна новия си клиент. Много едър мъж. Под издутите кафяви панталони се подаваха дебели боси нозе, а нагоре беше облечен в изцапана сива риза. Бялата „шама“ беше преметната през рамото му като наметало, но краят й беше вдигнат, за да покрива главата. Много странно, но той носеше евтини слънчеви очила, а в ръката си държеше бастун „дула“, от какъвто явно нямаше никаква нужда. Огледа се наоколо с поглед на професионален борец.

— Каква е заявката ти? — върна се Фелдхайм към писмената си работа.

Не последва отговор и Фелдхайм отново вдигна глава. Мъжът свали слънчевите очила и края на шамата от главата си. Беше със съвсем гола глава и почти синьочерен. Големите му очи бяха малко дръпнати, а ноздрите му като на бик. Върху слепоочията му отстрани на веждите имаше татуирани светкавици, а на лявата му буза — дълъг белег от куршум.

Това беше ръководителят на „Оромо“ Амин Моботе. Ръцете на Фелдхайм стиснаха края на бюрото и гърбът му се скова. Веднага се сети за пистолета си „Берета“ 38-ми калибър в чекмеджето на бюрото, но после също така бързо осъзна, че с подобен малък пистолет изобщо не може да попречи, ако гигантът има намерение да му счупи врата.

Моботе се усмихна леко, показа големите си зъби с цвят на слонова кост и вдигна едната си вежда.

— Ти ме повика, майоре. — Гласът му беше като рев на вулкан. — Защо пребледня така?

Фелдхайм с усилие накара раменете си да се отпуснат и си залепи една усмивка върху лицето.

— Защото ти винаги се появяваш като призрак и когато най-малко те очаквам, полковник. — Фелдхайм не харесваше факта, че Моботе се кичеше с ранг, по-висок от неговия, но един шеф на бунтовници може да се нарече и „крал“, ако пожелае. — Пък и тези дрехи… — Той посочи омазнената му риза.

Моботе се погледна.

— Е, в тези провинции за мен е доста опасно.

— Навсякъде северно от Бейл е опасно за теб.

Оромо бяха южно племе и се смятаха за сираците на Етиопия. Поредица от правителства бяха игнорирали нуждите им. Те бяха последните при получаване на средства, селскостопанска помощ и образование. Генетически хората от племето бяха по-едри и по-силни от амарските народи, но на тях гледаха като на прости селяци. Никой не обръщаше внимание на зова им за независимост и Моботе беше първият от воините им, който направи Оромо сила, с която трябваше да се съобразяват. Беше готов да доведе бунтовниците си до края и да рискува собствения си живот, за да бъдат признати.

— А къде са хората ти? — попита Фелдхайм.

— Няма да ти кажа — намръщи се Моботе. — Тук не може да се пази тайна.

— Но ние сме партньори, полковник. Нали така?

— Ти си нашият финансист. Това прави ли ме твой слуга?

Фелдхайм вдигна рамене и си запали цигара, като внимаваше ръката му да не трепери.

— Нищо не те прави, полковник. Ако искаш, можем да прекратим сделката.

Моботе кимна, приемайки за пореден път факта, че всяко освобождение си има цена. Погледна металния стол и отиде да седне. Широкият му гръб скри изцяло облегалката.

— Те са в Кунзула, в гората. И са гладни.

— Добре тогава. — Фелдхайм веднага взе чист формуляр и започна да пише. — Тридесет чувала ориз, тридесет царевица. Пет бидона вода. Стига ли засега?

— Да.

— Но дори и мъж като теб не може сам да носи подобен товар. — Австриецът се усмихна, докато пишеше.

— Не може.

— Ще изпратя кола. Моите хора ще оставят храната в южния край на гората тази нощ. На мястото между Кунзула и Исмала.

— Благодаря.

— Недей да ми благодариш. — Фелдхайм остави писалката и подпечата формуляра. — Аз съм ти партньор.

Мисълта за подобна връзка накара Моботе да усети как стомахът му се свива, но понякога на човек му се налага да спи и със змии.

— Защо пожела да ме видиш, майор Фелдхайм?

Австриецът се изправи и отиде до стената на бараката, където беше залепена голяма карта на страната. Пластмасовите й ъгълчета се бяха подвили от топлината. Той почука едно местенце с молива си.

— Чехът и еврейските му сирачета са тук, в планините, близо до Денгла, в развалините на Фасил. Те са болни и гладни. Срещнах се с него вчера. Предложих да му помогна.

Моботе повдигна широката си брадичка.

— И предложението ти си има условия.

— Разбира се. — Фелдхайм се направи, че не забелязва тона на коментара на Моботе, и продължи да разглежда картата. — Крумлов се е свързал с израелците и им е предложил децата фалаши, но той иска да тръгне с тях.

— И защо ще го иска?

— Има определена цена за главата му. — Фелдхайм се извърна от картата с едната ръка зад гърба, а с другата държащ цигарата. — Сигурен съм, че знаеш как се чувства такъв човек.

Моботе скръсти големите си ръце.

— Аз обаче не бих избягал от дома си.

— Тук не е неговият дом. Той е един вид предател и вече е избягал от дома си. А за един образован човек Африка е място, където само може да изгори на слънцето и да се мъчи с топла бира… Надявам се, не съм те обидил.

Моботе не каза нищо, но си представи Фелдхайм, висящ на ченгел от оградата и разпорен от врата до слабините като прасе.

— Може би си мисли, че в Израел ще живее като герой — предположи Фелдхайм. — Ако изведе тези хлапета в безопасност.

— Истинските герои не оживяват след битките — каза Моботе.

— Така ли? — Фелдхайм опита да скрие подигравката. — Само добрите умират млади? Май това беше хит на Били Джоел.

— Какво?

— Няма значение — махна с цигарата си Фелдхайм. — Във всеки случай аз предложих да съдействам пред теб в тяхна полза.

— Не разбирам.

— Боя се, че те направих престъпник в очите му, полковник. Казах на чеха, че ще ми позволиш да му доставя храна и медикаменти, както и че ще гарантираш безопасно придвижване на сирачетата му в замяна на един милион долара от израелското правителство.

Мина минута, докато Моботе осъзнае ролята, която му беше предоставена, но когато разбра, лицето му сякаш полилавя, той стана от стола и стисна юмруци.

— Няма да направя това! — изрева той и стените на бараката се разклатиха, а Фелдхайм отстъпи и се скри зад бюрото си. — Няма да държа децата заради пари!

— Няма ли? — попита Фелдхайм с цялата смелост, която успя да събере.

— Никога!

— Наистина ли? — премина на родния си виенски диалект Фелдхайм. — А какъв беше онзи инцидент в Еритрея? Тогава ти нападна израелците без подобни угризения…

— Не беше заради тях. Исках да покажа, че ние също заслужаваме да си имаме провинция, и не беше за пари!

— Колко благородно, полковник. Я ми кажи, колко струва освобождаването на Оромо?

— Не става дума за пари. — Мускулите върху врата на Моботе изпъкнаха като въжета.

— А как ще купиш още оръжие, лекарства, средства за комуникации?

— Ние имаме тези неща.

— Нямате нищо — изсъска Фелдхайм, докато преценяваше възможностите си за безопасна вербална контраатака. — Криете се в онези гори, защото почти нямате патрони и освен това трябва да идвате при мен и да ме молите за храна. — Той продължи, преди другият да е осъзнал унижението. — Можете ли да се храните с политическите си лозунги? Да не мислите, че освобождението се постига с мечти? То изисква сила, а това означава пари. И кой ще ви ги даде? Коя държава? Кой крал? На кого му пука за Оромо освен на теб, полковник? И кой може да ви снабди със средствата да постигнете мечтите си освен мен?

Също като наивно дете, на което са се скарали за глупостта му, Моботе остана на мястото си и бавно започна да се успокоява. Очите му блестяха към Фелдхайм, ноздрите му се надуваха, но той отново отиде да седне на стола и погледна коленете си, докато шепнеше тихо, убеждавайки сам себе си.

— Трябват ни още оръжия… амуниции… храна…

— Да — кимна рязко Фелдхайм. — И повярвай, един милион долара са нищо за тези израелци. С него не могат да купят дори и един боен танк, а парите им така или иначе идват от американците. За тях това е нищо. За теб обаче то означава родина.

Моботе вече не можеше да погледне към Фелдхайм. Когато накрая заговори, гласът му беше спаднал с цяла октава.

— Обясни ми, майоре — тихо изрече Моботе. — На обикновен английски език, без намеци.

— Закарай хората си при сиропиталището на чеха и направете обсада. Аз ще добавя малко амуниции към пратката с храните ви. Не позволявайте на никой и нищо да влиза или излиза, докато Крумлов не прати човек, който да съобщи съгласието му с твоите условия.

— Моите условия.

— Да, полковник. Това ще бъдат твои условия, твои искания — каза Фелдхайм. — Силният диктува правилата на играта. — Той погрешно заключи, че Моботе няма да разбере двусмислицата.

Африканецът изчака, но Фелдхайм не продължи.

— Това ли е всичко? — попита Моботе.

— Засега. — Фелдхайм бутна формуляра за храните по бюрото.

Моботе се изправи, взе формуляра, уви голямата си остригана глава и постави слънчевите си очила. Вдигна бастуна „дула“, отиде до вратата и се обърна.

— А ако блокадата не подейства, майор Фелдхайм?

— Тогава ще атакуваш, полковник Моботе. — Австриецът вдигна юмрук. — Ще атакуваш!

10.Бахир Дар5 май

Стоманата на пистолета на Екщайн беше студена като бучка лед, опряна отзад върху кръста му, но така пъхнат в колана на джинсите, му придаваше известно спокойствие, докато стоеше сам в тъмната урва на югоизток от езерото Тана. Също както каубоите от американския Запад, израелецът беше научен от малък да си служи с оръжие, да го уважава и да го използва без колебание, когато е необходимо. И понеже беше роден в „лошо обкръжение“, той не гледаше на оръжието нито като символ на мъжество, нито като на възможност, която би могла да се дискутира от търсещи популярност законодатели. Това беше просто допълнение към личността му и без него се чувстваше почти като модно облечена жена, която си е забравила чантата.

Той погледна нощното небе и потръпна въпреки зеления вълнен пуловер и бейзболната шапка, обърната с козирката към тила. Към полунощ африканската земя беше се лишила от топлината си, но треперенето му не се дължеше толкова на студа, колкото на напрежението. Мъжът, когото чакаше, щеше да се спусне към него от около 5 000 метра височина и леденият студ във висините щеше да бъде много по-смразяващ от лекото неудобство, което усещаше Екщайн от хладината.

Той бързо потри длани, а после примижа към светещия циферблат на часовника си. До полунощ оставаха пет минути, а от близо четиридесет и осем часа, откакто той и Баум бяха стъпили в сиропиталището на Крумлов, беше прекарал повечето време из дивите пътища по планините.

Първата сутрин едва не се сби с Дюбе заради лендроувъра, но Баум убеди Крумлов, че оперативните приоритети на Екщайн са по-важни и поради естеството на професията му, секретни. Затова, докато Дюбе ръмжеше и стискаше юмруци, Екщайн взе колата и подкара към Бахир Дар.

Предварително уговорената му „пощенска кутия“ беше малко крайпътно кафене в близост до езерото, чийто млад собственик беше услужвал на фотографа Антъни Хартстоун при предишните му пътувания. В този случай друг чужденец беше пристигнал преди няколко дни от Адис и платил добре на момчето, за да скрие плоската дървена кутия от пури. Капакът беше залепен добре и когато Екщайн пристигна да си я прибере, с удоволствие отбеляза, че кутията не е пипана въпреки тежестта й. Това доказваше, че мощният „Браунинг“ е преминал успешно пътя си от Йерусалим дотук. Той възнагради усмихнатото момче зад олющения тезгях с поредния квинтет американски президенти, а после седна до прашната дървена маса и пи от топлата „Пепси“, докато момчето излезе от кафенето, за да обслужи някакъв олющен фолксваген, спрял за бензин.

Екщайн извади сгъваем нож, отвори кутията и прибра пистолета заедно с резервния пълнител в чантата за фотоапарата. След това постави в кутията снимката с вероятната къртица, дадена му от Крумлов, внимателно загря изсъхналото лепило със запалката си, за да го поразтопи, затвори здраво капака и върна кутията на мястото й под тезгяха. Същият резидент на АМАН, който беше доставил кутията, скоро щеше да пристигне от Адис Абеба и да си я прибере. Той седна отново до масата и започна да кодира съобщението до Очко и щаба на Специални операции.

Макар техническият свят на съвременния шпионаж да е пълен с впечатляващи играчки като високоскоростни мигновени трансмитери и сателитни предаватели, когато ставаше дума за тайни съобщения, Екщайн и Баум се придържаха към по-старовремски методи. Все още някои от най-примитивните методи са си и най-сигурни и те често ползваха простия, древен код с книга, без да се съобразяват с изискванията на началници като генерал Бен-Цион.

Баум и Екщайн, както и избрани членове на тяхното „семейство“, винаги носеха със себе си еднакви поокъсани екземпляри на издадената от „Пенгуин“ книга на Хемингуей „Сбогом на оръжията“. Когато бяха разделени, си комуникираха с кодирани съобщения, като използваха избрана страница от книгата. Човек написва съобщението си на английски, намира буквите в даден пасаж, след това прави матрица от цифри, за да обозначи всяка от буквите с мястото й в реда и поредността в него. По предварителна уговорка понякога кодираха допълнително чрез умножение на цифрата с друга и посочваха номера на страницата чрез цитат. Когато обаче биваха заедно на операция, би било грях и двамата да носят книгата и затова Баум беше оставил своята в треперещите ръце на Очко в Йерусалим.

Екщайн се обади на Очко от древния телефон върху тезгяха, като подаде разговора за сметка на Службата. Той поздрави на английски евреина от руски произход, а после заяви, че като нает от фирмата фотограф иска веднага да му бъде изпратен пакетът с негативите, които е снимал на място. Списъкът с номерата на негативите, който съобщи Екщайн, беше, естествено, кодираното му искане за незабавна подкрепа на мисията.

— Аз… не мисля, че ще можем да го направим толкова бързо — възрази Очко, щом дешифрира съобщението с компютъра си.

— Просто предай това на шефа — настоя Екщайн. Ставаше дума за самия Бен-Цион.

— Не мога. Тоест ще го направя, но ти знаеш, че той няма…

— И не приемай „не“ за отговор. Кажи му, че ако иска да му донеса „Пулицър“, трябва да ми изпрати филма.

— Пулицър ли?

— Абе направи го. Той ще ти се поразвика, но от това няма да умреш.

— Ще се развика ли? Направо може да ме застреля.

Екщайн затвори. Това беше единственият начин да победи несигурността на Очко, а подобно едностранно искане от бойното поле беше единственият начин да осигури съгласието на Бен-Цион. Един разговор с генерала би протекъл само с куп откази и обвинения от негова страна.

Съобщението му, естествено, нямаше нищо общо с филмче. И освен това искането трябваше да бъде одобрено от генералния щаб. Но в израелската армия продължава да съществува старата традиция по отношение на хората, намиращи се на бойното поле — войникът в опасност има право да изисква всякаква необходима му логистична подкрепа и да я получи.

Екщайн не само искаше необходимите медикаменти за децата, но също така и лекар. Ако искаха малките да оживеят след какъвто и да било поход до мястото на измъкване, те трябваше да бъдат прегледани, лекувани и нахранени. Но така или иначе нямаше да получат лукса да пристигне специалист по тропически болести. Лекарят трябваше да бъде избран от служителите в армията и при това да може да се спусне от небето.

Въпреки че в израелската армия беше практика грубите фронтови лекари да придружават елитните войски в най-опасните им мисии, в цялата страна има може би само петима души, които не само могат да скачат с парашут, но също са в състояние да извършат скок от голяма височина с отваряне на парашута в близост до точката за приземяване. Те са започнали военната си кариера като доброволци в елитните части на командосите като „Саярет Маткал“, морските командоси или военновъздушното разузнаване и парашутните десантни части. Преминали през многобройни тайни и страшни мисии, те са се уволнили и записали да учат медицина.

След време обаче тези мъже са установили, че се чувстват по-уверени на вражеска територия, отколкото в отделението за бърза помощ в болницата и затова са се завърнали в своите части като доктори. Често явление е да се срещне името на такъв лекар в списъка на убитите на бойното поле в някоя особено кървава погранична операция. В сутрешното издание на „Маарив“ често се появяваха оградени в черна рамка млади лица, сред които някой около тридесетгодишен лекар, също загинал на бойното поле.

За Екщайн не беше лесно да вземе решение за искането на подобен талант. По време на кариерата си се беше запознал с потенциалните кандидати, тъй като тези мъже постъпваха и участваха като доброволци в най-опасни мисии. Беше съобщил час и точни координати за мястото на скока и макар да не знаеше кой точно ще пристигне откъм черното небе като въоръжен Дедал, не се съмняваше, че този човек ще бъде най-добър от най-добрите.

Той огледа още веднъж равното дъно на изхода на урвата, доволен, че е избрал най-добрия възможен терен за „сляпа“ зона за приземяване. Районът му напомняше на лунния пейзаж в Северен Синай с големите пространства втвърдена глина, светлосиви под светлината на звездите. Имаше тук-таме бодливи храсти, хвърлящи рошави сенки, но всеки парашутист би предпочел да си набоде задника, вместо да си счупи крак върху твърдата скала. Той примижа към хълмовете в далечината и няколкото светлинки на Бахир Дар, намиращ се на шест километра на северозапад и на 500 метра по-високо плато. После, за да се увери, извади от джоба си глобалната позиционираща система, изработена като „пейджър“, и отново провери координатите, които беше избрал, преди да се свърже с Йерусалим.

Зелената точка на секундарната стрелка на часовника му премина дванадесет и Екщайн тръгна, като извади запалка „Зипо“ от джоба си. За дневно скачане зоната се маркира с цветни плоскости и димка като ветропоказател. Нощно време трябва да се бележи както зоната, така и посоката на вятъра с триъгълник от светлини. Той не носеше химически лампи и затова разчиташе на традиционните маркери за израелската армия, използвани още от времето на Съпротивата (Хагана).

Беше взел от кафенето в Бахир Дар три празни кутийки от консерва, напълни ги с пясък, направи три фитила от скъсан чувал и ги напои с бензин. После провери посоката на вятъра и оформи с трите „гузниким“ триъгълник с удължен връх. Сега бързо изтича да запали трите фитила, а после зае позиция отстрани.

Той се вгледа към тъмното небе, наострил уши като немска овчарка, защото знаеше, че няма да чуе двигателите на самолета за специални операции „Арава“ с плосък корем, тъй като той ще ги угаси на повече от четири хиляди метра височина. Но в този момент, когато вече е запалил сигналите и лекарят е скочил в студената нощ, той знаеше, че операцията е най-уязвима. Ако някой неизвестен фактор е компрометирал операцията, врагът може да нападне. Все така загледан нагоре към небето, Екщайн извади пистолета си и освободи затвора колкото можеше по-тихо. Задържа оръжието с ръка до бедрото си.

Представяше си сега доктора, летящ с разперени ръце и крака през тъмнината, поглеждащ висотомера върху китката си и следящ стрелката, докато метрите до земята се изнизват. Чувстваше острия вятър, който се опитва да разкъса костюма му, да бие в лицето му. Самият той го беше изпитвал много пъти. Сега не можеше да стори нищо, за да помогне на този човек, и затова мислите му се насочиха към вчерашното връщане в сиропиталището на Крумлов, където Бени беше успял да го снабди с един стар джип марка „Рено“, който да замени скъпоценния лендроувър на Крумлов. Сега джипът се намираше наблизо, полускрит под един голям храст.

Преди да се върне към зоната за приземяването, беше прекарал половин ден в лагера. През цялото време Ади го държеше за ръката и гордо го придружаваше, докато той оглеждаше мизерното убежище. Както много от етиопските деца, Ади говореше доста добре английски, примесен с амарски изрази. Най-много говореше за Доминик, при това с такава любов и възхищение, че Екщайн се изненада как е възможно едно дете да знае толкова много от личните й тайни.

— Тя е много стара — каза Ади, докато водеше Екщайн към „занималнята“. Това беше място, върху което хвърляше сянка една стара армейска пелерина, закрепена върху дръжки за метли, под която някои от малките момиченца плетяха фигурки от цветна слама, които приличаха на кукли вуду. Ръчичките им бяха толкова слаби, че Екщайн отмести с неудобство очи.

— Така ли? — усмихна се Екщайн, като си припомни, че Орен също не може да различи възрастта на хора, по-големи от гимназисти.

— О, да. — Ади вдигна на два пъти дланите си, а после едната и още един пръст от другата ръка. — Колко много е това?

— Двадесет и шест.

— Видя ли? Много е стара. — Други деца се опитваха да вървят заедно с Ади и Ейтан, очаровани от високия, рус „фаранджи“ (чужденец), но Ади с вид на собственик ги пъдеше.

— Тогава, предполагам, аз съм наистина много стар — каза Екщайн.

— Ти? Да, обаче мисля, че ти си същият, какъвто е бил принцът на Доминик.

— Нейният принц ли?

— Тя ми разказва, преди да заспя. Как му викат?

— Приказки?

— Да! — закима с главичка Ади. — За замъци и принцеси. — Той вдигна пръст като древен мъдрец. — Но аз знам, че понякога те са за нея.

— Ти си умно момче, нали, Ади?

— Някой ден в Израел аз ще тръгна на училище и тогава ще стана много умен.

От разказите на Ади Екщайн разбра, че Доминик е била влюбена в по-възрастен мъж в Париж. Много от подробностите липсваха, но се подразбираше, че тя и любимият й не са успели да затвърдят взаимоотношенията си и красивата млада жена е самоналожила монашество върху душата си. Тъжната приказка го накара да се замисли за собствения си живот и как хората често сами си създават трагедии. За Симона и Орен, които чакат в Йерусалим един съпруг и баща, който също е избрал някакво собствено изгнание, вероятно самонаказвайки се за неизвестен психологически грях, който дори и сам не осъзнава напълно.

Но сега отхвърли тези мисли, тъй като чу отчетливо далечно изпляскване и шум на парашут, разгъващ се някъде на северозапад от него. Вгледа се нататък, макар още да не очакваше да види нещо. Парашутът сигурно ще е от черно-синкав плат, от вида „Голям облак“, а и костюмът за скок на доктора също ще е тъмен. Той зачака, после му се стори, че вижда блясъка на пръстена на хамута, когато парашутистът се плъзна над главата му към триъгълника за приземяване и се обърна по вятъра. И внезапно той вече беше там, като малък прилеп, висящ на въжетата, който започна да се увеличава и се приближи откъм северозапад със скръстени при глезените крака и черни ръкавици, дърпащи въжетата. Лицето, покрито с очила, се появи от тъмнината и Екщайн инстинктивно отстъпи, когато чу мъжът да псува шепнешком, докато прелита бързо само на метър над земята.

Докато отминаваше, парашутистът сви крака, дръпна силно спирачните въжета, изпъна се и изрови ивица пясък, докато изчезваше зад група храсти. Чу се силно тупване и пъшкане, когато се блъсна тежко в земята. Екщайн се огледа, а после закрачи бързо към мястото на кацането, докато големият парашут се гънеше и падаше към земята.

Видя доста комична пантомима, тъй като големият парашут беше покрил господаря си, който се боричкаше мълчаливо с него като котка в кошница с прежди. После един полъх на вятъра го отвя встрани, където се закачи за една трънка и се спусна отгоре й като спаднала торта. Докторът се изправи и замърмори, докато се опитваше да се освободи от хамута.

— Ега ти тъпото кацане.

— Не беше зле според мен — усмихна се Екщайн.

Докторът се извъртя бързо към Екщайн, като инстинктивно посегна към кобура, закрепен към бедрото му, но после веднага осъзна, че на възклицанието му беше отговорено на чист иврит, и ръката му се отпусна. Беше облечен от глава до пети в черен парашутистки комбинезон, на главата си носеше подплатен с корк шлем и старовремски очила с гумени предпазители. Приличаше на фантом от комикс, когато свали очилата и се вгледа в „посрещача“ си.

— Екщайн?

— Хартстоун по тези земи — отговори на английски Екщайн.

— Добре — протегна мазолеста ръка докторът. — Аз съм Моти Ротбард.

— Нямаш ли си боен псевдоним?

— Макс. — Докторът се понаведе и разтри колената си.

— Хубаво. Как мина спускането?

— Беше ужасно студено, а и видях гузниците ти чак когато се спуснах на петстотин метра.

— Съжалявам — сви рамене Екщайн. — Това беше най-доброто, което успях да скалъпя. — Той пристъпи по-близо до доктора и разгледа лицето му, когато си свали шлема и откри острите, черни къдрици и дебели вежди над светли очи. — Познавам те. Ти не работиш ли в Тел Ноф? — попита Екщайн. Имаше предвид военновъздушната школа на израелската армия.

— Да — кимна Макс. — И аз те познавам. Ти си онзи тип с простреляното коляно, който все се опитва да се промъкне в някой от самолетите ни за скокове.

Екщайн се изсмя тихо.

— Аз съм.

— Идиот — ухили му се Макс. — На тази възраст аз вече мразя тези глупости, а ти още си мислиш, че е приятно.

— Може би не ми трябва доктор-хирург, а психолог.

Парашутът заплашваше да се издуе и отлети с полъха на вятъра. Екщайн го посочи.

— Дай да заровим парашута и да тръгваме.

— Да го заровим ли? — намръщи се докторът. — Бен-Цион ми каза да го събера и да го върна.

— Защото е стиснато копеле — изсумтя Екщайн. — Ако си го иска, да дойде и да си го прибере сам. — Той извади малкия си сгъваем нож и отиде да освободи парашута от тръните. Макс носеше бойна жилетка върху комбинезона си и също извади нож, сви рамене и го последва.

— Добре. Ти си командир на бойното поле.

Двамата коленичиха и изкопаха квадратна дупка, после Екщайн умело сгъна парашута и го прибра в опаковката.

— Къде са припасите? — попита той, когато покриха дупката с пясък, а след това я прикриха с камъни и клонки.

— Хвърлих торбата на около двеста метра.

Екщайн спря да работи и вдигна тревожно глава.

— Хвърлил си я? — Торбата трябваше да виси на въже под хамута на хирурга, докато се спускаше, но като я хвърли от двеста метра, би унищожил всички по-чупливи предмети. Макс потупа Екщайн по рамото.

— Тя си имаше товарен парашут и инфрачервен сигнал. Да не мислиш, че в медицинския институт приемат всеки идиот? — Той се изправи, измъкна малък уред за нощно виждане от джоба на гърдите си, приближи го до окото си и огледа долчинката. — А, ето я — каза той и посочи с ръка.

Екщайн срита още малко пръст върху пресния гроб на парашута, после приглади мястото с длани и се изправи.

— Аххх — каза Макс, загледан в гроба на парашута си и цитира заглавие от известна книга с еврейска поезия. — „Покривало в пустинята“.

— Аба Ковнер — позна автора Екщайн.

— О, интелигентен човек. Откога насам Бен-Цион назначава учени хора при себе си?

— Не го прави. Ние прикриваме интелигентността си, за да не се чувства заплашен.

Макс се изсмя и двамата мъже тръгнаха да вземат торбата с припасите.

В Африка няма нежно преминаване от здрач към мрак, нито бавен изгрев на зазоряване. Тук сякаш светът е плосък като огромно море от жадни храсти върху плитките вълни на пустинята и вместо постепенно преминаване на нощта в ден, светлината внезапно се издига в небето като прилив от бляскав неон.

Екщайн и Макс бяха взели торбата с припасите и я отнесоха до скрития джип, където Макс извади от нея найлонов плик и смени униформата си на командос с чифт джинси и трикотажна селска блуза. Докато Екщайн откара реното обратно на пътя за Бахир Дар и потегли покрай брега на езерото Тана, синкавата зора вече обагряше гладките му води. Огромни ята фламинго се спускаха към брега като вихрушки от розови пеперуди и на Екщайн му се наложи да спира на няколко пъти, когато малки стада антилопи внезапно пресичаха шосето.

Карането на стандартна кола винаги предизвикваше болки в коляното на Екщайн поради нуждата от често натискане на педалите за газ и спирачка, но той беше доволен, че се намира зад кормилото на старата, зелена бойна кола с избелял брезентов покрив. Кой знае как Баум беше успял да намери джипа в тази пустош, използвайки помощта на Манчестър като водач. Екщайн се усмихна, като си представи как пълният полковник подкупва някой местен наблюдател, за да „наеме“ транспортното му средство. Но докато продължаваше да кара, усмивката му угасна, защото Макс, който се показа доста весел и разговорлив след ужасяващото си пристигане, сега седеше в пътническата седалка и гледаше мълчаливо околния пейзаж. Докторът беше замислен.

— Предполагам, че Бен-Цион те е запознал с „Чародей“. — Екщайн наруши тишината, състояща се от плющенето на вятъра през отворените прозорци, ръмженето на двигателя и свиренето на гумите по пропукания асфалт.

Макс кимна, все така загледан през прозореца си към красотата на Тана.

— За децата — подпита Екщайн. — И един възрастен, когото трябва да измъкнем заедно с тях. — Правилата на секретността бяха такива, че докторът трябва да знае само фактите, които са му необходими, и нищо за Крумлов или търсенето на къртицата. Ако парашутният му скок не успееше и той бъдеше хванат от етиопската армия или банда бунтовници, не би могъл да разкрие нищо повече от незначителни подробности.

Докторът се извърна към Екщайн, измъкна пакет „Марлборо“ от джоба си и му предложи. Екщайн отказа. Макс запали и въздъхна.

— Знам всичко.

— Не думай.

— Да. Генералът беше принуден да разкрие всичко.

— Той мрази това. Обича секретността.

— Така е. Което би трябвало да ти намекне нещо.

Така си беше. Нямаше причини да се разказва на Макс всичко за Крумлов, дезертьорството му и информацията, която предлага, освен ако докторът не изпълнява ролята и на пратеник, носещ лоши вести. Често съобщенията на Бен-Цион до Екщайн и Баум при изпълнение на задача бяха изпъстрени с дяволски капани, особено когато си позволяваха да се държат като непочтителни копелета, което той така мразеше.

— Няма да ти хареса — каза Макс.

— И без това рядко ми се случва. Няма защо да се срамуваш.

Макс се изсмя тъжно и се премести към Екщайн, който погледна лицето на доктора и се смрази от тъгата, която видя там.

— Аз бях като вас, момчета — заговори Макс. — С ум, но убиец. Затова реших да се заема с медицина. Когато бях млад, стрелях и не се замислях особено върху това. После реших, че спасяването на нашите ранени е не по-малка смелост от убиването на врага. Затова си избрах по-добрите кошмари.

— Добре. Какво всъщност е съобщението? — нетърпеливо попита Екщайн. Искаше му се също да е бил избрал медицината за своя кариера.

Макс продължи да пуши, загледан през предното стъкло.

— Този чех, Ян Крумлов…

— Да?

— Той не бива да се измъкне жив.

Екщайн продължи да кара, макар зрението му да се замъгли от надигналата се ярост, а кокалчетата на пръстите, с които стискаше кормилото, да побеляха. Думите отекваха в ума му. „Не бива да се измъкне жив.“ Но продължаваше да се надява, да се моли, Макс някак да не е доразбрал правилно, да е изтълкувал погрешно. Не може да бъде след всичко това АМАН да иска да убият Крумлов. Той си наложи да се успокои и да задава въпросите си премислено и с привидно равнодушие.

— Какво би трябвало да означава това?

— Знаеш какво. — Макс продължи да гледа напред с изражението на човек, който разкрива на свой приятел, че жена му го лъже.

— Заповед за убийство ли е това?

— Стига, Хартстоун! Сякаш никога досега не си чувал подобно нещо — намръщи се Макс. — Не си девственица и ние не работим за папата…

Но Екщайн внезапно удари спирачка и джипът се плъзна, разпръсквайки камъчета, преди да спре встрани на пътя. Макс се хвана за таблото, за да не си чукне главата, а Екщайн удари кормилото с юмрук и се извърна рязко към него.

— Да ви го начукам в задниците на всички! — изръмжа той на иврит, сякаш Макс олицетворяваше цялата идиотска израелска разузнавателна общност. — Толкова ли сте откачили?! Не остана ли някой с акъла си?!

Притесненията на Екщайн се бяха появили още от Сараево и смъртта на Ники и се увеличиха от невъзможния вид на гладуващите деца, оживели само благодарение на грижите на Крумлов, независимо от това какви са били мотивите на чеха.

— Имате ли някаква представа през какво сме минали, за да стигнем до този чех и да го приготвим за измъкване? — продължи да съска той. — От единия до другия край на онзи кенеф на Балканите ни гонеха и стреляха по нас само за да можем да доведем годеницата на Крумлов, а когато най-накрая се добрахме дотук, тя се опита да го убие. Наложи се да измиваме кръвта и мозъка й от лицата си! А сега ти ми казваш, че ключът към сигурността на нашата най-голяма оръжейна програма трябва да бъде хвърлен на боклука като нежелано копеле, родено някъде в Бронкс?!

Той вече викаше, а ръцете му се тресяха. Усещаше, че лицето му е почервеняло и гори от ярост, и знаеше, че се държи абсолютно непрофесионално, но не му пукаше. Трябваше още в самото начало да се откаже от тази мисия. Знаеше си. Щом като Бен-Цион те праща на такава мисия, тя от самото си начало вони на лошо.

Макс, естествено, малко се изненада от избухването на Екщайн, но не се изплаши. Седеше на мястото си и гледаше ядосания майор. Съвсем точно разбираше какво преживява Екщайн. Когато заговори, гласът му беше ясен и спокоен.

— Аз мисля, че ти си готов да убиеш пратеника — каза той със съчувствието на психолог. — И не те виня.

Екщайн отвори уста да отговори, но яростта му вече бе заменена от разочарование и вместо да заговори, той скочи от реното, затръшна вратата и закуцука към задната част на колата. Там удари с юмрук по метала. От близкия храст изплашено хвръкна ято птички. После обърна гръб и остана прав, загледан в африканското утро.

Макс слезе от джипа и мълчаливо застана до Екщайн откъм другата страна на колата. Постави кутията с цигари върху брезентовия покрив. Без да се обръща, Екщайн посегна, взе цигара и си я запали със собствената запалка. Не се извини за избухването. Не беше необходимо.

— Добре — прошепна прегракнало той. — Да чуем тази извратена логика.

— В Йерусалим са си направили някои сметки — каза Макс. — Решили са, че къртицата на Крумлов е човек, за когото те вече знаят.

— Какво, по дяволите, значи това?

— По отношение на твоята мисия имаше съвещание на кабинета. Доклад от общото командване на разузнаването. Знаеш каква е рутината. Мосад изплю камъчето.

— Продължавай. — Екщайн почти не дишаше. Мосад работи отблизо с АМАН и Шабак, но между службите не винаги се разменя информация за най-деликатните операции, освен ако това не е абсолютно необходимо.

— Има къртица в проекта „Кешет“, но той вече е двойно завербуван. Преди две години от Мосад са го хванали и са започнали да го използват като двоен агент, без, разбира се, да съобщават за това на АМАН или Шабак.

Екщайн дръпна дълбоко от цигарата. Димът го успокояваше, като гледаше как се носи с утринния бриз. Нормално беше да се хване шпионин, после да го накараш да се прави пред господарите си на нормално функциониращ, докато му се подава смесица от полуистини и пълни лъжи, за да ги предава. Но в този случай това не му се струваше смислено.

— Тогава защо, по дяволите, Ицик ни изпрати тук?

— Той не е знаел за човека на Мосад до вашето заминаване. Може би първоначално те всички са искали да видят какво ще даде Крумлов, но после онези, които дърпат конците на къртицата, са се паникьосали.

— Ама Крумлов няма да проговори изобщо, докато не пристигне в Тел Авив, а аз току-що изпратих там едно веществено доказателство.

— Изплашиха се. Боят се, че като слезе от самолета на летище „Бен Гурион“, ще издаде същия човек, когото вече използват като двоен агент.

Екщайн въздъхна и бавно кимна. Разбираше и Макс нямаше защо да говори повече. Оказа се, че Мосад вече си има една къртица в играта като двоен агент, което е мечта за всяка разузнавателна агенция и рядко срещано предимство. „Кешет“ беше смесен проект, разработван с американците, така че ЦРУ вероятно е запознато с играта и настоява къртицата да продължава да захранва разбития съветски блок или сирийците, или който и да е „крайният получател“. Обаче, ако чешкият дезертьор, който знае идентичността на къртицата, достигне израелска земя, израелците и американците вече няма да могат да се правят, че не знаят за шпионина. И тогава цялата игра ще се провали.

Проста работа. И нищо ново. Такава е играта. Героична и жестока.

Крумлов не може да стигне до Израел.

Крумлов не може да напусне Африка жив.

Екщайн хвърли цигарата на пътя и я настъпи. Тъпка фаса, докато го унищожи така, както собствените му глупави концепции за чест, етика и мъжка дума, които бяха силно пречупени от реалността на избраната от него професия. Когато прибра все още треперещите си ръце в джобовете, не погледна към Макс, а настрани — към поредната утрин на невъзможни решения.

— Мразя тази проклета служба — прошепна той, обърна се и се качи в джипа.

11.Йерусалим6 май

Генерал Ицик Бен-Цион беше човек с хиляди лица. Повечето бяха вариации по темата: изражение на неодобрение, недоволно мръщене, примижаване с недоверие към твърденията на съответния разузнавач и избрани образи със свити устни и едва сдържана ярост. В репертоара му имаше и една-две усмивки, но те никога не се появяваха на служебното място. Пазеше ги за порасналите си деца, които обаче изпадаха в шок, когато устните му се разтягаха и показваха зъбите му, и затова го гледаха като дресьор опитомения си тигър.

Имаше обаче едно изражение, което включваше интонация на гласа и поза, които Ицик никога не позволяваше на някого да види. Това беше кимване със стиснати зъби в знак на подчинение. И ако някой е имал нещастието да бъде в една стая с него, когато е бил принуден от обстоятелствата да подчини волята си, човекът придобиваше ужасяващ опит от непрестанни преследвания и никога повече не изпитваше каквото и да било желание да бъде свидетел на подобна сцена.

— Слушам, командире.

Той седеше стиснал зъби зад огромното си махагоново бюро в далечния край на кабинета, който някога беше служил за заседателна зала. Трите големи прозореца бяха покрити с двоен пласт звуконепроницаема пластмаса и външни щори. Стената зад бюрото беше обсипана с безброй плакети и поставени в рамка поздравления от различните родове войски, както и със специално подбрани снимки на генерала и известни израелски политици. Голяма стъклена маса беше обсипана с гора от статуетки и награди, традиционните подаръци в израелската армия, използвани вместо медалите, считани за нескромни и неподходящи за социалистическата природа на държавата.

Дългата стена срещу прозорците беше покрита с оперативни карти и цветни знаменца, а пред нея имаше диван, масичка за кафе и няколко стола с прави облегалки. В стаята нямаше рафтове за книги. Също като шеф на холивудско филмово студио, самият Ицик не четеше книги. Тази задача се изпълняваше от подчинените му служители, които след това му ги разказваха сбито с треперещ глас.

Бюрото на Бен-Цион беше добре подредено. Върху него се намираха оперативните досиета и доклади от мисиите, както и три телефона, включително и многофункционален заглушител „Тадиран“. В момента той седеше сковано в черното си кожено кресло и държеше с едната си ръка черна слушалка до ухото си, докато другата почиваше върху бюрото, но по свития юмрук подскачаха мускули.

— Слушам, командире. — Той кимна отново към слушалката, докато повтаряше отговора, който никой не беше го чувал да произнася от времето, когато преди четвърт век е бил новобранец. После вдигна очи и погледна през стаята към Очко.

Дребният аналитик от руски произход седеше на дивана и изражението на генерала го изпълни със страх. Той започна да се моли разговорът на Бен-Цион да продължи безкрайно, за да няма възможността да излее яростта си върху най-близката му мишена. Юдит, седнала върху близкия стол, дъвчеше края на молива и остана безразлична към страданията на шефа си като търпелива дъщеря на мафиотски дон. Ури Бадаш стоеше с ръце в джобовете на джинсите си и разглеждаше картата върху стената, сякаш се готви да открие там някоя нова държава.

— Слушам, командире. Ще го изпълня… — Ицик млъкна, после трепна, погледна телефона, сякаш е направил късо съединение в ухото му и бавно остави слушалката на място. После вдигна ръце, постави ги върху бюрото и бавно се изправи в цял ръст. Слънцето хвърляше лъчи през щорите и огряваше посивелите му къдрици, когато се обърна към Йерусалим и зашепна.

— Командващият да ми крещи като на проклет ученик. — Говореше за шефа на армейското разузнаване, един от малкото генерали заедно с шефа на генералния щаб, на които височината и ранга на Ицик не правеха никакво впечатление и изискваха от него само подчинение. Ицик се изсмя кратко. Грозен звук. После се обърна отново към бюрото си, забеляза полуотвореното тежко чекмедже с досиета и внезапно го ритна да се затвори с цялата си сила. Звукът отекна из стаята като изстрел. — Командирът да ми крещи като на прост войник! — изрева той. Очко се смръзна като зашлевен и стисна очи, докато Юдит само вдигна поглед, а Ури Бадаш се извърна от картата на стената. — Можете ли да повярвате?! — продължи Ицик. — Можете ли да го повярвате?!

За ужас на Очко, генералът тръгна към него, като сочеше с пръст. Аналитикът започна бавно да клати глава, сякаш моли да не го екзекутират.

— Заради тях — продължи да крещи генералът. — Заради онези проклети Екщайн и Баум! — Очко продължаваше да отрича с глава съучастието си. Все пак не той ги е родил, нали? — Аз издавам заповед, а онези двамата я „взимат за сведение“ като някаква комунистическа група! Какво, по дяволите, правят те там?

— Ицик. — Тонът на Юдит беше мек, премерен и търпелив. — Очко не е виновен за това. Ти знаеш, че онези двамата си имат собствен ум в главите.

— А той знае какво мислят! — Генералът се извъртя към нея, но продължи да сочи към Очко, макар че тя смело срещна погледа му и се намръщи неодобрително. — Той знае точно какво те мислят и какво са намислили да правят!

— Аз… аз не знам — изстена Очко. — Наистина не знам.

— Остави го на мира — намеси се и Бадаш.

— Ти не се меси — изсъска генералът към офицера от Шабак, все едно е външен човек, който се намесва в семейна разправия. — Шабак ни забърка в тези лайна с проклетите си проверки на сигурността и параноичното гонене на къртици.

— Явно и параноиците си имат врагове — отговори Бадаш.

Но Бен-Цион май не го чу и се обърна отново към Очко. Само че яростта му беше намаляла и сега само пускаше пара.

— Мога да кажа само, че предпочитам онези двамата да пекат на бавен огън онзи чех, докато сега си говорим. Иначе ще получим ритник по задника. И аз, и вие. Можете да се сбогувате както с кариерата, така и с проклетите си пенсии.

— Ах, каква благородна загриженост — саркастично се обади Юдит.

Генералът я погледна и й се закани с пръст.

— Предупреждавам те, скъпа. Предупреждавам те. Не си незаменима!

— Естествено — вдигна очи към тавана Юдит. — Сигурна съм, че ще се намери поне още една луда в цялата армия, която да остане при теб повече от ден.

Както винаги, държанието й напълно успокои генерала, той вдигна ръце и се върна към бюрото си. Порови безсмислено папките, все още ръмжейки.

— Искам да говоря с тези копелета. Да говоря. Веднага. С онзи доктор изпратихме сатком, нали? — Той вдигна глава, защото никой не му отговори. — Нали?

— Да — едва намери глас Очко.

— Е? Докарайте ми отговорника по комуникациите!

Юдит стана от стола си и отиде до телефона да звънне в комуникационния център. Тихичко предаде заповедта на генерала. Той продължаваше да гледа Очко, а после показа листа с декодираното съобщение в скута му. Беше ново и неприятно съобщение от Екщайн, предадено по телефона от кафенето в Бахир Дар, скоро след като майорът беше посрещнал Макс. По хартията имаше петна от пот.

— Прочети ми отново това проклето нещо.

Очко вдигна листа, който затрепери в ръцете му като умираща пеперуда.

— Посрещането успешно. — Той вдигна очи към Бен-Цион. — Предполагам, означава, че докторът е пристигнал добре.

— Знам какво значи, за бога. Продължавай.

Очко продължи да чете отговора на Ейтан по отношение неприятната заповед на Ицик.

— По отношение вашето искане…

— Искане! — изпъшка Ицик.

— Няма да бъдем в състояние да превозим малките пакети без помощта на митничаря.

— Звучи, сякаш не могат да изведат децата без помощта на Крумлов — преведе Юдит, докато се връщаше към стола си.

— Знам какво значи, по дяволите! — изкрещя Ицик. — Тези вироглави копелета си мислят, че могат да ме манипулират! Да ми размекват душата! Откога имам душа, а?!

— Нямам спомени за такова нещо — обади се Бадаш.

— Аз издавам заповед за убийство, а те я приемат като предложение от клуб „Самотни сърца“!

— Ами… — осмели се Очко.

— Какво?!

— Ами… ами те сигурно са малко объркани и може би притеснени. Все пак целта на „Чародей“ беше да се доведе Крумлов жив тук. И освен това те измъкнаха момичето на горкия чех и…

— Целта на „Чародей“ е да предпази проекта „Кешет“ на всяка цена! Когато това означаваше да накараме Крумлов да разкрие къртицата си, той получи билет първа класа. Но сега, когато това означава да не допуснем да провали две години труд, той вече няма значение. Ясно ли е?

— Очко не възразява, Ицик — намеси се Юдит. — Той само обяснява.

— А ти пък коя си? — отново надигна глас генералът в безнадеждна отбрана. — Майка Тереза ли?

Почукването на вратата предотврати по-нататъшния скандал, но преди Ицик да отговори, тя се отвори леко и вътре надникна срамежлив сержант, техник от комуникационния център. Ицик сложи юмруци на хълбоците си и изрева към войника:

— Искам връзка с онзи подвижен сатком в Африка.

— Вече я имаме — отговори сержантът. — Ще ви свържем на вашия телефон. — Младият мъж погледна часовника си. — Само че има фиксирано време за връзките. След осем минути.

— Не ме карай да чакам — изпъшка Ицик и се настани на стола си с такава тежест, сякаш само на него е разрешено да контролира движението на слънцето и звездите.

— Добре — сви рамене сержантът, спечели си усмивката на Юдит и се измъкна през вратата. — Ще ви звъннем. — Гласът му отекна откъм коридора.

Ицик измърмори нещо и стаята потъна в тишина, докато той прелистваше някакви книжа върху бюрото си. Вдигна очи и се намръщи към Ури Бадаш, който се беше приближил към стъклената маса с награди и чистеше с пръст праха от бронзов парашутист в полет, закрепен върху дървена поставка.

— Знаеш ли… — заговори тихо Бадаш, докато инстинктът му на контраразузнавач претегляше вероятностите. — Чудя се…

— Чуди се на глас — изръмжа Ицик и пъхна един от листовете в машинката за унищожаване на хартия.

— Възможно ли е къртицата на Крумлов да не е същият човек, когото от Мосад са завербували за двоен агент?

Очко трепна, защото, естествено, вече беше обмислял подобна възможност, но реши да си държи езика зад зъбите. Срещу егото на Бен-Цион самосъхранението имаше по-висока стойност от изказването на мнения. Ицик престана да прелиства папките и се взря в офицера от Шабак.

— Какво искаш да кажеш?

— Възможно ли е да има две къртици? Една, която сме хванали, и друга, която не сме?

— Ти, Ури, да не си луд? — Генералът завъртя пръст до слепоочието си. — Две къртици?

— Помисли, Ицик. Много добре направена игра с примамка. Хората на Мосад казаха, че не им е било лесно да хванат първия, но не е било и чак толкова сложно. Той е правил грешки. Малки, но все пак грешки. Може би е бил примамката, жертвен агнец. Щом го хванахме, ние престанахме да търсим. Сега Крумлов идва при нас с истинската къртица, а ние мислим само за спасяването на собствената си фалшива връзка.

— Леле, ужасно е даже да се помисли такова нещо — прошепна Юдит.

— Ох, за бога! — Ицик затвори шумно дебелата папка и вдигна огромните си длани към небето. — Заобиколен съм от фантазьори! Втора къртица? А първата била само за примамка? Ури, прекаляваш с четенето на Лъдлъм.

Бадаш се намръщи.

— Кой е Лъдлъм? — Не беше човек, пристрастен към четене на романи. Обичаше да чете документални книги за престъпността и списания за мотоциклети.

— Няма значение — махна недоволно с ръка Бен-Цион.

Бадаш сви рамене и понеже нямаше какво друго да прави, докато минат оставащите до връзката минути, бръкна в джоба на ризата си и извади пакет цигари.

— Не го прави — посочи Ицик цигарите. — Че съм на ръба да ги започна отново.

Бадаш въздъхна и прибра кутията. Осигуреният против подслушване бежов телефон върху бюрото на Ицик звънна и генералът грабна слушалката.

— Да, свържи ме — изсумтя той в слушалката, а после я отдалечи от ухото си, докато някой от комуникационния център бързо омекоти острия писък на сателитната връзка. Екщайн и Макс вероятно бяха спрели на върха на някакъв ветровит хълм по пътя си към сиропиталището. Докато чакаше, Ицик изгледа гостите в кабинета си с изражението „сега ще видим кой командва тук“. После се заслуша в гласа от слушалката.

— Да, аз съм, господин Хартстоун — изръмжа той. — Твоята зла съдба. — Изчака за миг, а после изви очи към тавана. — Да, предаването е засекретено! С изключение на хората от малобройния ти фен-клуб, които са тук, при мен. — Очко сведе поглед към смачканите си обувки. — А сега построй бързо картонената си кула, за да мога веднага да ти я разруша.

Бен-Цион слуша известно време, макар че в един момент се изправи и започна да се разхожда със слушалката в ръка, ограничен от кабела й. Вече размахваше юмрук, а лицето му почервеня, след което прекъсна Екщайн.

— А сега ти ме чуй, Хартстоун. Въпреки цялата пропаганда, разпространявана от Еврейската агенция, не всички правителствени организации тук се занимават с благотворителна дейност. Време е вече ти и полковник Дядо Коледа да оставите кървящите си сърца у дома и да започнете да мислите като професионалисти. — Екщайн явно възразяваше, но генералът замлъкна само колкото да си поеме дъх. — Не ми пука за тях! Точно така! Тази мисия не се отнася за тях. Някой друг ще се погрижи за това по-късно, а ако не, изобщо не ми пука за впечатлението пред обществото. Сега само ще изпълнявате заповедите ми и ще правите онова, за което са ви обучавали, защото иначе ще продавате гнили зеленчуци на пазара, като си дойдете, ясно ли е? Край! — Той прекъсна разговора, като тръшна слушалката върху апарата.

Никой в стаята не помръдна, докато чакаха Ицик да се успокои. Но генералът вече не беше ядосан. Всъщност по устните му премина лека усмивка, намек на доволство. Все пак беше направил всичко възможно и при това пред свидетели. Той погледна вратата, на която се почука тихо.

— Влез — изръмжа той.

В стаята влезе куриер. Беше с цивилни дрехи и носеше чанта. Ризата му беше изпотена под мишниците, а въздългата му коса разрошена, сякаш е карал с отворен прозорец.

— Доставка чрез Кирия, получена от Африка — каза той. — Някой трябва да ми се подпише.

Юдит стана и взе формуляра, докато младият мъж отвори чантата и извади кутията за пури на Екщайн. Тя се подписа, взе кутията и я остави върху бюрото на Ицик. Куриерът кимна и напусна кабинета.

Ицик погледна кутията, но не си направи труда да я докосне. Беше запечатана допълнително от посолството в Адис Абеба с нещо, което приличаше на лепенка за веществени доказателства. Това показваше, че в посолството са прегледали на рентген кутията и са одобрили предаването й чрез дипломатическата поща като самолетна доставка. Израелските разузнавателни служби бяха създали традицията да взривяват враговете си с устройства за дистанционно управление, поради което бяха двойно по-подозрителни към подобни специални доставки даже и когато са изпратени от собствените им оперативни служители.

— Ако не бяха я проверили предварително — обърна се Ицик към Юдит, Очко и Бадаш, които се събраха наоколо му, — бих повикал веднага сапьорите.

— Екщайн не би се опитал да те убие — каза Юдит. — Защото знае, че може да нарани и някой от нас.

— Много смешно — изсумтя генералът. Той отвори едно от чекмеджетата на бюрото си и извади остър щик, преряза лентата и отвори кутията.

Черно-бялата снимка, дадена първоначално от Синята брада на полковник Саламех, а после откопирана от Крумлов, лежеше вътре самотна. Сцената като на пикник с изморените усмивки на участниците сякаш предизвикваше наблюдателите да си играят на „познай кой съм аз“.

— Като говорим за смях… — измърмори Бадаш.

— Ние трябва да го познаем ли? — предположи Юдит.

Ицик обаче не се притесняваше от изказаните забележки. Тази игра той я играеше много отдавна.

— Е, Крумлов не е глупак — каза той. — Никога не съм очаквал да ни даде просто така името на човека и номера на паспорта му.

— Това е аперитив — обади се Очко. — За да ни раздразни апетита.

Ицик вдигна снимката и я обърна. Видя забележката, изписана с молив от Екщайн.

— Значи е второ поколение — кимна Ицик. Сега държеше егото си под контрол и на първо място излезе същността му на офицер от разузнаването.

— Или трето — каза Очко.

— Защо трето? — попита Бадаш.

— Ами ако Крумлов е притежавал за малко оригиналната снимка, то той би й направил копие и би я върнал на мястото й. Но той не би дал своето копие на нас. Би направил негатив на своя дубликат или нова снимка от копието.

Другите членове на групата изгледаха дребничкия руснак с уважение, в отговор на което той се изчерви и свали очилата си да ги почисти.

— Напомни ми да не ти се карам толкова много, Очко — измърмори Ицик прикрития си комплимент, който накара аналитика да се усмихне.

— Възможно ли е прякорът Синята брада да е описателен? — попита Юдит.

— Едва ли — отговори Очко. — По-скоро е случайно избран чрез компютър, както го правим и ние.

— Очко, веднага прегледай файла на този Саламех — заповяда Ицик.

Очко се накани да стане от дивана.

— Не сега — изви очи генералът и Очко замря на място. — Е, Ури? — погледна Ицик към офицера от Шабак. — Кое е копелето?

Бадаш се приближи до черното куфарче, което беше оставил върху дивана, превъртя комбинацията на ключалката и извади пълен плик с надпис „Строго секретно“. Върна се до бюрото, разви шнура, затварящ плика, но изражението му вече предсказваше какво очаква.

Той извади снимката от разпита в Мосад и я постави върху бюрото на Ицик до груповата снимка на специалистите от Димона. Тя беше на къртицата, която цивилната разузнавателна служба вече е разкрила и завербувала като двоен агент. Снимката беше разделена на две — пълен анфас и профил. Мургав мъж на около тридесет години с кодирано описание на иврит и серии от цифри, подредени под нея като номер на престъпник.

Тримата мъже и Юдит се скупчиха откъм страната на Бен-Цион и се взряха в двете снимки, като въртяха глави наляво-надясно като зрители при игра на тенис. След малко спряха. Ицик се изпъна в цял ръст, постави длани върху хълбоците си и вдигна глава.

— Мамицата му! — прошепна той.

Юдит погледна шефа си.

— Няма го на снимката, нали?

Генералът въздъхна и поклати глава.

— Къртицата на Мосад я няма на снимката на Крумлов — потвърди Бадаш. — Нали така, Очко?

Дребният руски евреин отново внимателно разгледа двете снимки.

— Точно така — тихо изрече той, но гледаше Бен-Цион с опасение, както човек се взира в зло куче.

— Което означава… — каза Юдит.

Но Ицик се беше отдалечил от бюрото си и застана отново пред големия прозорец. Гледаше безизразно през разделените с пръста му щори надолу към булевард „Яфо“.

— Което означава — заговори той. Усещаше се горчивината в гласа му. — Означава, че ако Крумлов не си играе с нас и ни е изпратил снимка, на която наистина я има неговата къртица… — Гласът му заглъхна.

— Значи има две къртици — довърши Бадаш.

— Което е точно онова, което мислят Екщайн и Баум — допълни Юдит. — Поради което искат да го доведат жив.

Ицик не каза нищо. Умът му се гърчеше, прескачайки от възможност на възможност, никоя от които не беше привлекателна. Ако Крумлов наистина държи ключа към втората къртица и този човек е някой от сниманите в групата, тогава смъртта на чеха вероятно ще запечата завинаги тази тайна. Бягството на Крумлов от Чехословакия сигурно вече е съобщено на този агент и той вероятно е прекратил дейността си. Снишил се е. Без помощта на Крумлов откриването му сред тази група би било невъзможно.

От друга страна, ако снимката на Крумлов е само фалшификат, той би могъл да пристигне в Израел и триумфално да заяви, че неговата къртица е онзи, вече завербуван от Мосад. В такъв случай играта с двойният агент моментално ще стане безсмислена.

Екщайн и Баум знаеха това. Те вече го бяха обмисляли. С изпращането на снимката на Крумлов в Израел поставяха Ицик до стената, принуждавайки го да вземе решение, поставящо кариерата му на карта.

— Наистина ги мразя онези двамата — прошепна генералът и поклати глава. — Ама как само ги мразя!

12.Гоям6 май

Само на километър от крепостта на Крумлов трима въоръжени мъже пазеха пътя. Когато Екщайн премина с колата последния хребет преди платото, металът на оръжията отрази блясъка на фаровете, от което дъхът му замря. Двамата с Макс бяха пътували мълчаливо през по-голямата част на деня и нощта, защото краткият разговор с Бен-Цион беше като капак за потисканата ярост на Екщайн. Сега заповедта за убийството на чеха обаче загуби значението си, тъй като ставаше въпрос изобщо за оцеляване.

Пътят се спускаше от билото и извиваше като опашка на змия из дългата долина, обрасла с храсталак и посипана с камъни. След това се издигаше отново леко нагоре, за да завърши при портала и бодливата тел, ограждаща порутената крепост. Малките огньове осветяваха слабо стените, но Екщайн знаеше, че наемниците на Крумлов не могат да видят тъмните фигури на мъжете, които очевидно са поставени на пътя, за да не позволяват влизане или излизане от крепостта. Той инстинктивно намали скоростта, докато се опитваше да обмисли създаденото положение.

— Не спирай — спокойно каза Макс откъм пътническата седалка.

Екщайн кимна и веднага отпусна спирачката. Ако пазачите усетеха колебанието при приближаването на колата, те бързо ще приготвят оръжията си. Той тръгна по височината, превключи на по-ниска скорост и започна да брои скъпоценните минути, които биха могли да променят съдбата му. Двамата с Макс автоматично се върнаха към навиците си на бойци.

— Приближаваме — каза Макс и се нагласи по-напред в седалката. — Кои са тези?

— Вероятно от бунтовниците на Амин Моботе, но още не мога да кажа със сигурност. — Екщайн се взря през прашното стъкло, но не промени позата си. — Облегни се. Прави се на изморен и скучаещ.

Макс кимна и се отпусна назад, но мускулите на краката му останаха напрегнати.

— Прецени разстоянието.

— Около половин километър.

— Разкажи ми накратко за тях.

— Сбирщина, но смъртоносна — каза Екщайн. — Обикновено носят стари военни дрехи без пагони, черни барети и са въоръжени с АК и Х&К. Възприели са да носят кафия, защото са гледали много Арафат по телевизията, обаче я използват по-скоро като шал.

— Забелязвам нещо такова около вратовете им — каза Макс.

— Значи са те. Убийците на Моботе. Мамка му.

— Можем ли да ги убедим да ни пуснат?

— Не. Сигурен съм, че имат заповед да не пускат хора или доставки. Нито да влизат, нито да излизат от крепостта.

— По дяволите. — Макс започна да ругае, докато търсеше пистолета си и го пъхаше в колана на панталона. — Бях се заклел, че повече няма да го правя.

— Не мърдай — изсъска Екщайн. — Тези хора работят нощем и виждат на тъмно като котки.

— Страхотно, мамка му — изсъска в отговор Макс и постави ръка на коляното си. — Не успях даже да сваля предпазителя.

— Нито пък аз.

— Абсурд! Двама импотентни евреи в проклетия Див Запад.

Екщайн изкриви лице, стисна кормилото и се помести. Знаеше точно за какво говори Макс. Израелският армейски устав забранява свалянето на предпазителя на оръжието, докато не стане абсолютно необходимо. Почти всеки в Израел има право да носи оръжие и рискът от случаен изстрел представлява наистина реална опасност за населението. Поради това професионалистите са научени за част от секундата да извадят оръжието си, да свалят предпазителя и да стрелят. Вярно, че в престрелка човек може да загуби живота си поради подобна предпазливост, но така е по-добре, отколкото при случайно изпускане на оръжието да убиеш сина на съседа например.

Джипът започна да изкачва дългия, полегат склон към мястото на блокадата. Екщайн вече ясно виждаше тримата бунтовници, които свалиха автоматите от вратовете си и сега ги държаха, застанали в агресивни пози. Един от тях пристъпи в средата на пътя и започна да размахва фенерче, давайки сигнал да намалят и спрат. Другите двама стояха отстрани.

— Какво имаш? — прошепна Макс през стиснатите си зъби.

— Мощен браунинг — отговори Екщайн.

— Аз също. Какви куршуми?

— С кух връх.

Макс изгледа Екщайн с любопитство. Куршумите с кух връх са невероятно смъртоносни, защото избухват вътре в целта, разкъсвайки плът и кости.

— Преди зареждах със стандартни — бързо обясни Екщайн. — Обаче видях как един такъв премина през тялото на копелето и разби ваза с цветя.

— Значи се опасяваш за обзавеждането?

— Опасявам се за странични, невинни хора.

— Добре — изпъшка Макс. — Тук няма странични, нито невинни.

На петдесет метра от бунтовниците Екщайн спокойно посегна към мръсния, бял парцал върху таблото. Той намали, като едновременно с това спусна прозореца си, извади ръка и размаха знака за предаване. Бунтовникът на пътя, явно командир на тройката, отвърна с нещо като ухилване, после сви пръст и повика колата да се приближи.

— Има здрави топки, щом си стои така на пътя — коментира Макс.

— Освен това има и зареден автомат.

— Можеш ли да блъфираш и да го накараш да ни пусне?

— Няма да ни пуснат. В най-добрия случай ще ни накарат да се върнем, но ако ни накарат да слезем, за да ни претърсят или забележат саткома и лекарствата, с нас е свършено.

— Мамка му — изсумтя Макс и избърса дясната си длан в панталона.

Като олимпийски състезател преди финален спринт, годините опит и тренировки задействаха Екщайн. Онези части от ума му, запазени за скръб, съжаление и морални колебания започнаха да се затварят и остана само здравословна доза страх, която изпрати адреналина на съответните места. Беше човек, на когото предстои битка в тъмнината, и нямаше да позволи на миналото или надеждата да повлияят на бъдещето му. Можеше само да се приготви и да разчита на волята и рефлексите си.

— Действай, когато аз започна — каза Екщайн, докато обмисляше светкавичен план за действие. — Открехни вратата си, за да се наложи на твоя човек да отстъпи, но си стой в колата.

— Ясно — отвърна Макс. — Кажи на децата ми, че ги обичам.

Екщайн пое дълбоко дъх, затъмни образа на собствения си син в паметта и опита да забави биенето на разтуптяното си сърце.

— Кажи същото и на моето дете.

Той спря джипа само на два метра от бунтовника на пътя. Остави ръката си с белия парцал да виси от прозореца, докато изключваше от скорост, но без да загася двигателя. Двамата бунтовници приближиха колата отстрани. Униформите им бяха мръсни, непрани от месеци, кафиите около вратовете им почти сиви от пот и прах, а черните им лица блестяха като омаслено, лакирано тиково дърво. Екщайн показа глава през прозореца и се ухили.

— Здрасти, приятели.

Не последва отговор. Само водачът, застанал в светлината на фаровете, мръдна глава с нещо като заповед да излязат от колата. Екщайн чу прозореца на Макс да се спуска надолу. Докторът започна да приказва нещо за отвличане на вниманието.

— Отиваме на гости на сирачетата горе. — Ръката на Макс хвана дръжката на вратата, дръпна я, а коляното му я натисна навън, докато пръстите му се насочваха към колана. — Нали знаете какви са ужасни условията тук… Много, много лоши…

Пазачът откъм Екщайн явно беше твърде млад и изнервен, поставил пръст върху спусъка на автомата си. Трудно би могъл да го изплаши, тъй като той и така си беше уплашен до смърт. Израелският майор внезапно се заколеба, търсейки някакъв друг начин за измъкване, някаква лъжа, шега или друго, което да им спечели време и да предотврати неизбежното. Но всичко това бяха просто фантазии. Знаеше какво ще се случи, мразеше го, но нямаше никаква друга възможност.

— Излизай! — внезапно заповяда водачът със силен африкански акцент. В същото време двамата отстрани извърнаха глави към него и на Екщайн не се наложи да дава сигнал на Макс. Нямаше да имат друг подобен шанс.

Екщайн пусна парцала и измъкна пистолета от колана си с дясната ръка. Усети как пръстите на лявата освобождават предпазителя с неподозирана сила. А после дулото заподскача през отворения прозорец сякаш задвижвано от собствени сили, докато той дърпаше спусъка и светкавицата го ослепяваше, а бунтовникът отстрани отхвръкна назад, като ударен от парен чук в гърдите.

Екщайн стреля отново. Чуваше гърмежа на пистолета на Макс и дрънченето на празните гилзи по метал. А после натисна газта и отпусна съединителя, хвана кормилото със свободната си лява ръка и видя ужасеното лице на бунтовническия водач, който се опитваше да отскочи назад.

Но беше твърде късно. Бронята на джипа го удари през бедрата и той се пречупи напред като парцалена кукла. Челото му издрънча по капака, преди тялото да отхвръкне на пътя и Екщайн да го прегази. Джипът залитна наляво, Екщайн трепна, когато гумите размазаха плътта и костите, после изсвириха по асфалта, пръснаха камъчета и колата изрева по хълма към крепостта.

Изстрелите отекнаха из долчината, а после настъпи тишина. Чуваше се само ръмженето на двигателя на джипа.

Екщайн погледна към Макс, който държеше с две ръце пистолета между краката си. Беше се превил напред, сякаш го болеше стомах.

— Улучен ли си? — Екщайн не съзнаваше, че вика. Престрелката го беше оглушила.

Отговор не последва.

— Макс!

— Не. — Макс бавно поклати глава. Вдигна поглед към Екщайн. Очите му блестяха, пълни със сълзи. — А ти добре ли си?

Екщайн изобщо не се чувстваше добре, но не беше ранен. Огледа кабината на джипа и забеляза две дупки в брезента между себе си и Макс. Явно някой е успял да стреля, преди да умре, но сред ада на престрелката човек рядко забелязва подобни неща.

— Добре съм — прошепна Екщайн и избърса надвисналата от веждата му капка пот. Осъзна, че продължава да стиска пистолета, докато кара. Спусна предпазителя му и го остави върху таблото.

Макс дойде на себе си, избърса потта от челото с ръкав и се размърда на мястото си. Погледна назад през вдигнатата част на брезентовия покрив. Три дребни трупа лежаха върху пътя с изкривени крайници и зяпнали уста. Смъртта отдавна не го тревожеше в професията му на хирург, но това, че отново беше убил, предизвика вълна на прилошаване. Той се облегна назад и пое дълбоко дъх.

— Е — прошепна той. — Сега я свършихме.

— Така е. — Екщайн мислеше за същото. — Това ще докара отгоре ни половината Африка. Не че имахме някакъв избор.

— Можехме просто да обърнем.

— А после? — Екщайн разбираше чувството за вина у Макс и го остави сам да стигне до отговора.

— Знам. Щяха да извикат целия взвод и да ни подгонят, а после да ни размажат с РПГ.

— Точно така.

За момент Макс се замисли над заключенията си, а после започна да възприема оживяването им като достатъчно справедливо.

— Е, Бен-Цион ще се зарадва — прошепна той. — Поне ще разбере, че не си се размекнал.

— Да. Убитите винаги предизвикват онази гадна негова усмивчица, щом като са в полза на кариерата му.

Внезапно крепостта се изправи пред тях, след като прехвърлиха последната височина по пътя. Екщайн разбра, че престрелката е била чута и наемниците на Крумлов са нащрек и готови за действие. Той погледна Макс.

— Хвани пистолета си за дулото и го извади през прозореца.

Макс се поколеба.

— Откъде да знаем дали бунтовниците вече не са завзели лагера?

— Ако са го завзели, ще ни убият. Ако не са, хората на Крумлов ще ни убият. Освен ако не са съвсем сигурни, че сме обезоръжени.

Макс изпразни оръжието си и бързо го показа през прозореца, хванато за дулото. Екщайн направи същото. Спряха сред облак прах и пръснати камъчета точно пред високите заграждения от бодлива тел, но прахът отразяваше светлината на фаровете и те не можеха да видят нищо пред себе си.

— Вие там! — Беше гласът на Манчестър, висок и заплашителен. — Загасете си проклетите фарове, докато не съм ви отнесъл гадните глави!

Екщайн угаси фаровете и двамата с Макс потънаха в тъмнина.

— Аххх — въздъхна мрачно той. — Няма друго място така хубаво като дома…

Сиропиталището на Крумлов никак не приличаше на летен лагер, но в минутите, след като на джипа на Екщайн беше разрешено да мине през портала, придоби нереалните качества на подобно почивно място вместо истинския си вид на африканско чистилище, пълно с болести и необосновани надежди. Нощта беше мека и тъмна и докато „лагерните възпитатели“ се събираха пред отвора на подковата на крепостта, децата продължиха игрите си. По-силните тичаха и се смееха, без да се тревожат от надвисналата беда, която за възрастните беше напълно реална.

Цели десет минути Екщайн и Макс понасяха тежката критика за действията си. Източникът й, естествено, беше Доминик. Сестрата беше разярена, че децата й внезапно са попаднали под двойна опасност, и отказваше да приеме логиката, че двамата израелци не са имали друг избор, освен да стрелят.

— Можехте поне да се опитате първо да ги убедите. — Тя стоеше със скръстени ръце върху гърдите си, очите й хвърляха пламъци, а устните й се свиваха недоволно.

— Опитахме — каза Макс, но гласът му беше някак тих, сякаш внезапно са го върнали в детската градина и учителката там му се кара. Току-що се беше запознал с младата жена, но от красивото й лице се излъчваше такава морална сила, че той се чувстваше като непохватен ученик пред нея.

Екщайн не каза нищо. Не се гордееше с убийствата, но вече беше обмислил сто пъти случката и стигна до заключението, че не е съществувала друга възможност. Въпреки това приемаше яростта на Доминик като заслужено наказание и се чувстваше странно привлечен към нея. Докато тя му се караше, той внезапно си я представи как би изглеждала в домашна разпра с любимия и онова, което последва, бяха еротични картини, които го накараха да се изчерви. Бързо ги изгони от ума си, чудейки се какво всъщност му става.

— Явно не сте се постарали достатъчно! — продължи да се кара тя. — Сега те със сигурност ще ни нападнат. Не е ли достатъчно, че бедните деца са гладни и болни? Трябва ли да ги подлагате и на въоръжено нападение?!

Тя фокусира цялата си ярост върху Екщайн и май изобщо не обръщаше внимание на Макс, което беше странно. Сякаш в миналото Екщайн непрекъснато я е дразнел и сега просто е достигнал върха.

— А аз ти вярвах — посочи тя право в лицето му. — Вярвах, че ще се грижиш за тези деца.

— Аз се грижа — опита се да отговори той, но тя не му позволи да продължи.

— Мислех, че ще проявиш разум и внимание. Ти обаче се разхождаш тук, хванал момченцето за ръка, даваш му надежди, а после със същата ръка вадиш пистолета си, без да мислиш!

— Напротив, много мислих, Доминик.

— Аз те нарекох Мойсей. — Тя постави ръце на хълбоците си и вдигна брада към него. — А вероятно е трябвало да те нарека Калигула.

— Стига, Доминик! — Крумлов внезапно размаха ръка пред лицето й, в опит да успокои неуместната й ярост. Тя извърна лице към него с все така горящи очи и той заговори по-тихо: — Достатъчно! Тези хора са професионалисти. Били са принудени да вземат бързо и трудно решение. Когато става дума за децата, ние трябва да се съобразяваме с твоите решения. Но когато предстои бой, трябва да оставиш решенията в ръцете на бойците.

Тя вдигна ръце и не отговори на чеха, но после въздъхна дълбоко, наведе очи и прошепна:

— Да, Ян. Така е.

После се обърна и си тръгна.

Групата мъже въздъхна колективно с облекчение. Екщайн стоеше и бавно клатеше глава, а Баум му се усмихна.

— Винаги се трогвам, когато те видя как се притесняваш от жените.

Екщайн едва успя да кимне в отговор.

— Трябваше да й отнемем стетоскопа и да й връчим пистолет — каза той.

— А тя би ни застреляла с него — коментира Крумлов.

— Извинете намесата ми, господа — обади се Манчестър, който стискаше своя автомат „Стърлинг“ в ръце. — Трябва да се приготвим. Бандитите могат да нападнат всеки момент, а аз съм оставил Бернд сам при оградата.

— Да — кимна Крумлов. Екщайн отбеляза, че през изминалите два дни чехът като че остаря. Момчешкият му вид пострада от скръбта по Ники. Баум му беше казал, че е зърнал чеха да се усамотява и да чете дневника на Ники. Крумлов се обърна към Бени. — Ти си най-висшият офицер, полковник Баум. Затова ти трябва да се заемеш с това.

Баум разбра, че чехът го нарича с истинското му име, очевидно решил засега да му вярва.

— Добре. — Бени подръпна нагоре панталона си. — С какво разполагаме като оръжия и амуниции?

— Бернд и аз си имаме стърлингите — каза Манчестър. — Достатъчно патрони. И цял сандък ръчни гранати.

— И само това ли? — попита Екщайн.

— Освен това сме пленили и едно РПГ — сви притеснено рамене Манчестър. — Обаче е импотентно.

— Нямате ли ракети? — попита Екщайн.

— Съжалявам — отвърна Манчестър. РПГ без ракети е просто метална тръба, не по-смъртоносна от тромпет.

— Аз имам МАГ — обади се Дюбе. Ставаше дума за белгийска лека картечница.

Групата се извърна към наемника, който стоеше настрани и гледаше към покрива над централното помещение на крепостта.

— Колко патрона? — попита с надежда Екщайн.

Дюбе преброи кутиите с амуниции с дебелите си пръсти.

— Може би осемстотин…

— Можеш ли да се качиш там? — посочи Бени покрива.

— Разбира се — изсумтя белгиецът.

— Добре тогава. — Бени се наведе и извади молив от джоба на ризата си. Някой извади фенерче и той начерта груба скица на крепостта в праха. — Манчестър и Бернд ще държат портала отпред. Дюбе ще се настани на покрива и ще покрива стените. — Той погледна Екщайн. — Господин Хартстоун, ти, аз и Ян ще бъдем подвижни с пистолетите тук вътре в подковата. Ще поддържаме огъня в посоката на всеки опит за приближаване. Макс, ти, ако обичаш, помогни на Доминик да прибере всички деца вътре в главната сграда и стой с тях там.

Макс посочи лендроувъра, който беше паркиран до една от порутените стени.

— Какво ще стане с това и с джипа? — попита той. — Можем да ги използваме за пробив.

Крумлов трепна при предложението.

— И кого ще изберем да тръгне, докторе? Тук имаме много деца. Трябва ли да изберем десет или двадесет от тях? И как? С жребий ли?

Бени погледна чеха, изненадан от загрижеността му за сирачетата.

— Не смятам, че докторът ни предлага това, полковник.

— Имах предвид отвличане на вниманието — потвърди Макс. — Някои от нас ще трябва да ги подкарат. Сами. Шофьорите вероятно ще бъдат настигнати и убити, но това ще ни спечели време за тайно измъкване с цялата останала група и децата.

Крумлов погледна Макс, после прилепи длани като монах.

— Извинявай.

— Няма нищо — отвърна Макс.

— Израелците не оставят слабите на вълците, Ян — добави Бени. — Особено пък ако са деца. — Той въздъхна, подпря се с длани на коленете си и се изправи. Огледа събралите се мъже. Планът не беше нищо особено при толкова малко хора, които да защитават тази голяма площ, и всички го разбираха. — Значи решихме. Всички към позициите си.

— Когато дойдат, те ще нападнат като мексиканците при Аламо — предупреди Крумлов.

Бени изчисти ръцете си от прахта и ги вдигна нагоре.

— Тогава ще се молим историята да не се повтаря. А сега тръгвайте, моля. Може да не нападнат дни наред, но може да ни нападнат и след час.

— Напред! — Манчестър вдигна автомата си и се отдалечи към портала с маршова стъпка като кралски гвардеец. Дюбе поклати глава, сякаш се намира в компания на аматьори, и тръгна към мястото, където беше скрил кутиите си със скъпоценни тежки патрони. Крумлов постави ръце на кръста и бавно се обърна, за да огледа нещастното си владение.

— Е — въздъхна той. — Предполагам, че би трябвало да поговоря със сестрата. Задачата й е най-трудна. — Той се извърна към Макс. — Ще дойдеш ли с мен, докторе?

— Разбира се — кимна Макс. — Само да взема лекарствата. — Когато Крумлов се отдалечи, израелският лекар вдигна вежда към Екщайн, който облиза устни и кимна намръщено, сякаш е накаран от жена си Симона да свърши някоя неприятна домакинска задача.

— Какво значи това? — попита Бени, когато двамата с Екщайн останаха сами.

— Кое? — Екщайн гледаше към портала от бодлива тел, където Манчестър и Бернд извършваха стандартната подготовка на войници, подготвящи се за отбрана. Едрият германец трупаше камъни на малки купчини за стрелкови позиции, докато Манчестър зареждаше резервните пълнители и проверяваше ръчните гранати.

— Онова повдигане на веждата, каквото обикновено получаваш от стюардесите, когато пътуваме.

Екщайн не се засмя. Беше обърнат с гръб към Бени и заговори тихо на иврит.

— Знаеш ли кой е Макс?

— Хирург за специални операции, бивш член на Маткал. Виждал съм го в Тел Ноф.

— Пристигна със заповед от Бен-Цион.

Бени усети как рамената му рефлективно се стегнаха от тона на Ейтан и споменаването на заповед от генерала.

— Която е?

Екщайн се обърна към него.

— Трябва да прочетем кадиш за Ян. Тук, в Африка.

Кадиш е еврейската молитва за мъртви, но колкото и поетично да го кажеш, това все пак означава заповед за убийство. След толкова много години служба Бени отдавна беше престанал да се изненадва от подобни обрати на събитията, връзките или морала. Въпреки това от стойката на Екщайн разбираше конфликта в душата му. Виждаше, че майорът изобщо не е убеден във валидността на тази заповед.

— Трябва да е било взето решение на ниво правителство — каза Бени. Той затършува из джобовете си за цигара, намери една смачкана в кутията „Ротманс“ и запали. — Сигурно са имали наистина сериозна причина. Не съм сигурен, че можем да изпълним операцията без него.

— Много добре го приемаш — иронично каза Екщайн, но Бени беше свикнал и с личните угризения на майора, когато става дума за „мокра поръчка“. Току-що бе убил двама души и те не са му първите, но всъщност Бени винаги се успокояваше, когато ставаше свидетел на терзанията на по-младия си партньор, защото те показваха, че той не е загубил душата си.

— Кажи ми фактите, Ейтан. После, ако е необходимо, аз ще облекча съвестта ти.

Екщайн въздъхна, намери си цигара и му предаде фактите за вероятно логичното решение за съдбата на Крумлов, както и подробностите от неуспешния си протест пред Бен-Цион. Когато свърши, очакваше Бени да се съгласи, че решението е рефлективно и необмислено, но Баум не го направи. Не беше негова работа да подтиква Екщайн към неподчинение. Биографията на самия Бени беше пълна с достатъчно морални грехове.

— На мен ми звучи смислено.

— О, така ли? Ами ако той наистина притежава стоката? Представи си, че на онази снимка е втората къртица? Кой ще я хване вместо нас?

— Предполагам, че ще оставим тази работа на Шабак — сви рамене Бени. — Или пък може да измъкнем името от него, преди да…

— Ще го мъчим ли, Бени? С водни капки? — Гласът на Ейтан беше пълен с презрение. — Или ще му забиваме клечки под ноктите? Или просто ще доближим пистолет до главата на Доминик и ще я накараме да коленичи пред него?

— Слушай, Ейтан… — Бени пристъпи напред и постави длан върху рамото на Екщайн, но майорът я отхвърли.

— Аз няма да го направя, Бени. Няма!

— Слушай, Ейтан. — Бени свали ръката си от рамото му, но веднага го стисна силно на същото място и го изгледа с онзи поглед, който често караше пленените терористи да кажат и майчиното си мляко. — Чувал съм тези думи и преди. Всеки път, когато ти се възлага мокра задача, ти винаги пискаш и се дърпаш, бориш се със собствените си демони, докато не ти напомня кой си. Тогава разбираш и приемаш. Този път ми се иска да го избягна, ако позволиш. Предстои ни битка в проклетата Африка и просто нямаме време.

Екщайн щеше да възрази отново, но разбираше, че Бени е прав. То беше просто игра на разума, начин сам да се оправдае, че убива, но с нежелание. Той се прегърби и Бени отпусна рамото му. После дръпна дълго от цигарата си и погледна звездите.

— Просто не искам да завърша кариерата си по този начин.

— Но тук не става дума за твоята кариера. Нали? Ние предпазваме нашите проекти за противоракетна система. Ако сирийците ги получат, и руснаците ще ги имат. Ако руснаците ги имат, те ще ги продадат на китайците. После китайците само ще модифицират ракетите, които продават на Багдад, ще ги направят да се движат като тирбушон или кой знае как, проклети да са, и тогава нищо няма да може да ги свали. А следващия път, когато на Саддам му се разпени пикнята, с Тел Авив ще е свършено.

— Точно така! Ами я си представи, че този тук е прав? Представи си, излезе, че информацията му е била точна, а ние сме го хвърлили в гроба за няма нищо?

— А я си представи, че той продължава да работи за врага? Представи си, че всичко е нагласено, а ти лично го пазиш и го вкарваш в прегръдките на собственото си семейство? Говориш за край на кариерата си с неприятна постъпка. Наистина ли искаш да си спомнят за теб като за патетично емоционален офицер, който е отворил вратите пред троянския кон?

Екщайн се замисли дълго и сериозно над думите му. Погледна през тъмнината към малките огньове, гаснещи вече под ботушите на Дюбе, и шепите пръст, които наемникът хвърляше с мазолестите си ръце. Замисли се за Крумлов и Ники, за начина, по който чехът, независимо какво е правил преди или какво таи в душата си, показва истинска загриженост за децата и медицинската им сестра, независимо че използва и тях, както собствената си тайна, за да му осигурят безопасно преминаване на другата страна. Вярно, че Екщайн винаги се бореше с емоционални възли в навечерието на всяка мисия, изискваща проливането на кръв, и че в края на краищата изпълняваше дадените му заповеди. Господ знае колко ли скърбящи продължават да проклинат онова неизвестно лице, което си е лично негово. А сега можеше да изиграе ролята си неправилно и да докара смъртоносен вирус в страната си, но беше готов да преглътне това. Просто не можеше да убива повече. Особено по този начин.

— Да, няма да го направя — тихо каза той на Бени, който поклати глава. — Интуицията ми показва, че той е чист. И аз няма да стана убиец на пророка.

Бени пушеше и гледаше майора си в тъмнината. Би могъл и сам да изпълни заповедта, но как би помогнало това на Екщайн? Ще го накажат за неизпълнение на заповед ли? Ще го разжалват ли? Или ще го предадат на военен съд, или още по-лошо? Ами ако той е прав и инстинктът му не греши? Кариерите и на двама им са почти към края си. Поотделно ли ще си тръгнат от сцената? Единият наляво, а другият надясно? Бени си имаше пораснали синове, с които се гордееше, но гърдите му се издуваха от гордост заради качествата на Ейтан не по-малко, отколкото ако беше негова плът и кръв.

Затова той реши да уважи решението на другаря си и да застане до него като равен. Като партньор, какъвто му е бил винаги.

— Добре — каза той. — Значи не искаш да бъдеш убиец на пророк. Само че бъди готов, синко, защото може да се окаже, че си станал пастир на дявола.

— Чувствам, че ушите ми горят, господа. — Беше гласът на Крумлов. Бени и Ейтан се извърнаха стреснато към него. Дотолкова бяха затънали в проблема за решаването на съдбата му, че не чуха приближаването му. — Не че разбирам и дума на иврит…

Бени се усмихна, но само с устни. Един добър разузнавач може да говори езика ти свободно и да не се издаде с години. Американските шефове на служби в Израел бяха такива. Хващат те в някой ъгъл по време на прощалния си банкет и ти заговарят на чист, уличен иврит само с лек тексаски акцент.

— Да, Ян, прав си — каза Бени. — Обсъждахме деликатна ситуация.

Ейтан се скова, но не каза нищо. Не знаеше как ще постъпи Бени, но разбираше, че трябва да внимава и да наблюдава.

— Положението наистина е деликатно — съгласи се Крумлов. — Смъртоносно, би била по-правилната дума.

— Да — прошепна Екщайн. — Смъртоносно.

Чехът го погледна и гъстите му вежди се смръщиха. Русата му коса беше посипана с африкански прах и струйките пот бяха очертали странни пътечки по почернелите му бузи. Като следи от сълзи.

— Ще ти го кажа направо, Ян — заговори отново Бени. Той погледна за миг Екщайн в очите. Екщайн му се довери както винаги и кимна в съгласие. — Първо ми позволи да ти представя майор Ейтан Екщайн. Това не е псевдоним. — Жестът имаше за цел да спечели доверие, но не постигна голям ефект, тъй като Крумлов само погледна Екщайн и зачака продължението. Бени продължи: — Второ, Йерусалим не е купил продукта ти.

Всички разузнавателни служби ползват един и същ речник. Бени искаше да каже, че командването му не вярва на историята на Крумлов за къртицата. Чехът кимна, въздъхна и се огледа, за да намери място да седне. Отстъпи назад и седна върху един голям камък. Краката му увиснаха като на дете, той извади цигари от джоба си и запали.

— Не съм изненадан — каза Ян, докато палеше, и погледна двамата израелци над пламъка на кибрита. — Те, така да се каже, разполагат само с половината от цялостната картина. Но когато пристигна там, ще мога да им покажа…

— Ти няма да стигнеш там — прекъсна го рязко Бени. Екщайн погледна полковника. Сега вече не разбираше. Не знаеше какво цели Баум. Крумлов дръпна цигарата от устата си.

— Какво искаш да кажеш?

— Няма да отидеш в Израел, полковник Крумлов — каза Бени с най-жестокия си тон. — Имаме заповед.

Лицето на чеха се изкриви. Мускулите около устните му се свиха, той притисна длани към коленете си и се изправи.

— Това е глупаво. — Опитваше да контролира треперенето на гласа си. — Тогава те никога няма да узнаят онова, което знам аз.

— Ще го узнаят — възрази Бени. — По един или друг начин. Но ти няма да излезеш оттук с нас. Ти няма да стъпиш на израелска земя.

— Проклет да си! — Крумлов едва не опари Бени с цигарата си в лицето. — Какво, по дяволите, се е случило?! Искаш да ме убедиш, че сте преживели всичко това дотук заради нищо? Очакваш от мен да преживея всичко това, знаейки, че бих могъл да оставя Ники в онова адско място на Балканите, но поне жива? Не искаш жизненоважната информация, която може да спаси страната ти? Та ние се бяхме договорили!

— Договореностите с Йерусалим се променят като посоката на пустинния вятър хамсин — отговори Бени. — Мисля, че си го чел по вестниците.

Крумлов стоеше на мястото си и се тресеше, но после постави ръце на хълбоците си и се изпъна като мраморна статуя.

— Не можете да ме спрете. Ще отида и без вас.

Бени вдигна едната си вежда и се обърна към Екщайн.

— Кажи му.

Екщайн се поколеба за част от секундата, но се включи в играта на Бени, макар тя още да не беше успяла.

— Заповядаха ни да те елиминираме.

Крумлов зяпна, а после протегна врат напред, сякаш не беше чул добре.

— Какво? — прошепна той.

— Да — каза Бени. — Но също така можем да предложим и сделка.

„Това става интересно“ — помисли Екщайн. Сякаш пишеше сапунена опера с далечен партньор чрез модем, без да знае накъде ще завърти действието другия.

— Каква сделка? Защо, по дяволите, ще искат да ме убият, за бога?

— Знаеш, че не мога да ти кажа — отвърна Бени. — Но то не е задължително да се случва. Ти само ще ни кажеш кой на твоята снимка е Синята брада и ще ни помогнеш да измъкнем децата оттук. В замяна ние ще станем страшно несръчни, докато ти се измъкнеш от Африка.

Екщайн и Крумлов изгледаха Баум така, сякаш едрият полковник току-що е създал от нищото бял кон със звезда на челото. „Блестящо — помисли си Екщайн. — И толкова просто. Защо, по дяволите, не се сетих сам?“ Йерусалим ще получи информацията, от която има нужда, а после Шабак ще може да направи необходимото. Крумлов ще си остане жив и ако е умен и вземе със себе си Доминик, може да преживее живота си по-нататък добре. Какво като няма да се пече по плажовете на Нетания?

Но Екщайн се стресна, когато Крумлов се плесна по челото и се изсмя. Бени и Ейтан гледаха чеха, който се гърчеше от смях, отметнал глава към звездното небе. После той дръпна от цигарата си и издуха дима нагоре.

— О, глупаци такива! — Изговаряше думите трудно, защото продължаваше да се дави от смях. — Проклети, неведоми глупаци!

Той бръкна в джоба на панталона си и пръстите на Екщайн веднага се насочиха към пистолета, но чехът хвърли нещо на земята в краката на Бени.

— Вдигни го, Баум.

Бени погледна надолу. Беше окървавения дневник на Ники.

— Гледаше го и го искаше, нали? Вдигни го сега.

Бени се наведе и вдигна бележника. Да, чудил се беше дали дневникът не крие някаква жизненоважна тайна за Синята брада или истинските мотиви на чеха да дезертира.

— Четеш ли чешки? — изсъска Крумлов.

— Малко — отговори Бени. — Трябва ми време.

— Добре, мога да ти го оставя. Четивото е интересно. Страница след страница любовни писма до мен. Тя е писала всеки ден, Баум. — Той почти се задави от мъка. — Всеки ден!

Ейтан беше затаил дъх, защото се измъчваше от картината на неизмеримата мъка на Крумлов.

— Само прочети последната страница, Баум. Онези три реда.

Бени бавно отвори дневника. Страниците бяха изписани с много дребен почерк. Той обърна на последната страница, но Крумлов знаеше изреченията наизуст и му спести труда.

— Обичах те с цялото си сърце, Ян — изрече той с прегракнал шепот. — Но трябва да дойда и да те убия, любов моя. Само че аз няма да се опитвам да го направя, докато не бъда сигурна, че ще ми попречат. — Гласът му трепна и сълзите потекоха по лицето му.

Бени бавно затвори бележника.

— Съжаляваме — каза той.

Крумлов махна яростно с ръка.

— Видяхте ли? Тя извърши самоубийство заради мен. Тя се опита да направи онова, към което са я принудили, чак когато е била сигурна, че някой като Мишел Дюбе ще я спре. И знаете ли защо? Защото Ники знаеше истината. Тя знаеше моята мечта и искаше аз да я постигна.

Чехът започна да се разхожда напред-назад, като размахваше ръце и изказваше на глас мъката си.

— Вие си мислите, че аз съм някакъв си славянин, продавач на второразредни тайни, нали? Мислите си, че ме интересува някаква си вила на брега на Средиземно море и едрогърда израелка за любовница? Заради това ли, мислите, съм го направил? Че съм като стария бял ловец, изморен от живота, търсещ спокойствие сред красиви, чернокожи туземки?

Екщайн и Баум го гледаха като запленени зрители на първото кацане върху Луната. Той спря да ходи и се обърна към тях. Посочи с двете си ръце към гърдите на израелците.

— Аз не съм по-различен от вас, тайнствени приятели мои — натъртено каза Крумлов. — Не по-различен. Баща ми беше чешки партизанин по време на войната и когато тя свърши, макар и полужив, комунистите го направиха генерал. Генерал! Ранг, до който никой от нас няма да стигне, уверявам ви. И през цялото си красиво детство, възпитан като католик, което поначало беше забранено от Партията, аз исках единствено да бъда като него. Герой на страната си, истински офицер. И никога не съм се и досещал, че красивата ми майка, руса полякиня, е нещо по-различно от онова, което те двамата твърдяха — емигрантка от Варшава, която е открила своя принц върху потния му бял кон през 1945 година. Никога не съм си и представял, че грозният белег върху ръката й може да е от самонараняване, с което е искала да скрие тревожното си, ужасно минало. Чак след смъртта му открих истината. Да, тя е била емигрантка. Бегълка. И той я е открил полумъртва в една канавка. Тя е искала да стигне пеша до Прага. От Освиенцим!

Сега Крумлов трепереше. Цялото му тяло се тресеше от емоции, а Бени и Ейтан също се бяха разтреперили, докато го слушаха. Сякаш знаеха какво ще им каже и макар да не искаха, вярваха на всяка негова дума. Крумлов престана да вика и гласът му затихна. Сега беше друг глас, пълен със сълзи и кръв от разкъсаното му сърце.

— О, ще ви кажа кой е къртицата, приятели мои — прошепна той. — Но ще ви го кажа в Йерусалим. — Той хвърли цигарата си в краката им като ръкавица на ядосан рицар. — Защото аз съм евреин. Също като вас.

Той се извърна и изчезна в мрака на застрашения лагер.