Пастир на Дявола

13.Виена7 май

Екщайн обичаше Виена, но сега не разбираше какво всъщност прави тук.

Беше сам сред сочната зеленина на парка „Пратер“. Мокрите дървета блестяха от дъжда, замъгляващ хладния летен въздух. Той постави ръка на челото си и се смръщи, опитвайки да си спомни. Имаше контакт по саткома с генерал Ицик Бен-Цион и някакъв спор, в който Екщайн настояваше за лична среща, преди да изпълни последната заповед на генерала. И, естествено, Ицик беше отказал.

Но той беше тук в топлата и елегантна австрийска столица на Бетовен, тортите „Сахер“ и аншлуса, а можеше да каже само, че в края на краищата разумът му е отказал под натиска на огромното напрежение. Твърде голямо напрежение, много години на заговорничене и планиране, премисляне и самооценки след свършен факт. Нещо най-накрая беше прекъснало в главата му и той нямаше спомен за двата дни пътуване от Африка до Европа. Не можеше да си спомни как е напуснал сиропиталището, как е стигнал в Адис Абеба, нито как е пристигнал на континента.

Но когато погледна дрехите си, видя, че е още облечен в мръсните джинси и потната риза. Чувстваше как дъждът мокри косата му и вдигна ръка, за да изстиска опашката си като пране. Внезапно му се прииска да се отърве от нея, независимо дали служи за прикритие към сегашния му образ или не. Най-накрая щеше да отреже тази проклета коса, усмихна се вътрешно и кимна доволно, защото си спомни един познат бръснар, работещ недалеч оттук на площада „Свети Стефан“.

Беше застанал върху широката асфалтова алея на входа към гигантския увеселителен парк „Пратер“ и внезапно генерал Бен-Цион се появи откъм остъклената бирария. Ближеше с удоволствие голям сладолед, нещо, което Екщайн никога не го беше виждал да прави. Екщайн се разтревожи, защото Ицик беше с парадна униформа, сякаш току-що излиза от дипломатически прием в местното израелско посолство или от симфоничен концерт в градската опера.

— Слушай — изрече басово на английски Ицик, щом спря пред майора. — Няма да се въртим в омагьосан кръг като това проклето гигантско колело. — Той посочи с палец през рамото си и Екщайн проследи жеста. Видя виенското колело на „Пратера“. Най-голямото в света. Вместо обикновените открити метални седалки всяка клетка беше като остъклено купе на кола, а самото колело се издигаше над сградите на Виена. — Достатъчно сме приказвали — продължи Ицик. — Чух всичките ти възражения и сега искам да се върнеш към плана и да изпълниш дадените заповеди.

— Аз винаги изпълнявам дадените заповеди, Ицик — каза Екщайн, макар да усещаше как в него се надига омраза и се опитваше да я потисне.

— Глупости. — Ицик погледна надолу, когато една голяма капка шоколадов сладолед падна върху лъснатите му обувки. Поколеба се дали да я изчисти, а после реши, че навеждането пред подчинения му би означавало израз на слабост. — Ти и Баум си мислите, че сте морални пазители на Божиите заповеди. Променяте всяко нареждане и заповед така, че да съответстват на приказната ви гледна точка по отношение на политиката.

— Нещата се промениха, Ицик. — Екщайн се опитваше да не забелязва обидата и да се придържа само към фактите.

— Нищо не се е променило.

— Мотивацията на този човек е ясна. Той е евреин и иска най-после да си дойде у дома, а без него се съмнявам, че бихме могли да изведем децата от страната.

— О, спести ми обясненията — изръмжа Ицик. — Кой, по дяволите, казва, че е евреин? Пък и да е, това прави мотивацията му още по-съмнителна. Също и онова, което предлага. А що се отнася до сираците му, ние нямаме ангажименти за емиграция. Особено в този случай.

— Ако си забравил, генерале, точно това е основният ангажимент на армията ни — възрази остро Екщайн. — При това в съответствие с доктрината за национална отбрана.

Ицик явно почувства също както Баум, че ако започне да спори тук с протежето на полковника, ще загуби спора. За да спечели време, той отиде да хвърли фунийката на сладоледа в кошчето за боклук и се върна, като пляскаше с длани. После пристъпи към Екщайн, заби пръст в гърдите му и го изгледа отвисоко.

— Ще си изпълниш дълга, Екщайн.

— Кой дълг? — Екщайн нямаше да позволи да го уплаши, сви юмруци и ги подпря на кръста. — Напускам веднага след тази мисия и не желая да остана в историята на АМАН като безмозъчен убиец, изоставил група беззащитни еврейчета негърчета само защото нашето правителство се ръководи от бели расисти.

— Ама какви ги дрънкаш, по дяволите? — Ицик най-после изпусна яда си и една млада австрийска двойка, минаваща наблизо, се изсмя. — Ние вече прибрахме хиляди черни бежанци от онази боклукчийска яма. А ти не си проклетият Мартин Лутър Кинг! А сега изпълнявай си заповедите и довърши Крумлов!

— Ако искате да убиете някого, защо не утрепете онзи проклет предател, за когото вече знаете? — отвърна със същата ярост Екщайн. Беше разтревожен от собствената си недискретност поради скандала на висок глас на публично място, при това в чужбина. Но не можеше да се спре и продължи: — Ако онова копеле „катастрофира“, американците няма да могат да се сърдят, нали?

Нещо в думите на Екщайн накара Ицик да се замисли и той мълчаливо започна да преценява възможностите. Всъщност идеята беше блестяща. „Тайната“ на завербувания двоен агент на Мосад вече беше известна на толкова много хора, че едва ли каналът за предаване на фалшиви сведения вече е безопасен. По-скоро това беше като наследен от цяла фамилия диамант — ако някой внезапно го хвърли в реката, споровете веднага ще бъдат прекратени. Но генералът бързо се отказа от тази мисъл, защото знаеше, че собствените му началници ще усетят в промяната на мнението му невъзможността да накара Екщайн и Баум да изпълняват заповедите му.

Лично той не искаше Крумлов да умре и всъщност все повече се съмняваше, че един от хората на снимката, предадена от чеха, е втора къртица. Точно затова беше накарал Очко да работи денонощно в лабораторията заедно със специалистите там. Но въпреки това този съмнителен тип от Прага, евреин или не, нямаше да стъпи жив на израелска земя, освен ако заповедта отгоре не бъде оттеглена. А Ицик би бил последният, който ще поиска такова нещо.

— Предупреждавам те, Екщайн — заговори по-тихо генералът, но продължи да размахва заплашително пръст пред носа на Ейтан. — Ако се появиш с този от държавна сигурност в Тел Авив, той ще изчезне в рамките на два часа, а ти ще се намериш върху дълго и твърдо легло в затвор номер шест.

— В такъв случай — изсъска Екщайн — подозирам, че с теб ще бъдем съкилийници.

Ицик стисна устни. Разбира се, че Екщайн е прав. В израелската армия, когато подчинените изпаднат в немилост, командирите обикновено ги следват. Генералът скръсти ръце и погледна към парка, сякаш най-накрая е разбрал, че това е обществено място и подобен разговор не бива да се провежда точно тук.

— Добре, Екщайн — въздъхна той и зашепна: — Какво искаш? Какво, по дяволите, искаш?

— Ако не успея да изведа Крумлов, искам да ми изпратиш група командоси. Така поне ще бъда сигурен, че ще мога да измъкна децата.

— Искаш да разпоредя мисия на командоси, за да те изведат за ръчичка от Африка ли? И това ли е всичко?

Екщайн обаче не си позволи да се засегне от иронията.

— Ще трябва да задействаш връзките си и във военновъздушните сили. Ще ни трябва бързо измъкване от определено за кацане място.

Ицик размисля дълго.

— Добре, съгласен съм — каза накрая той, макар да клатеше в учудване голямата си глава. — Обаче ще кажеш нещичко на Баум. Защото съм сигурен, че идеята е била негова.

— Цял съм слух.

— Кажи му, че е успял да ме изнуди, обаче аз веднага ще подпиша пенсионирането му. Така че ако е имал някакви мечти да остава и да заеме мястото ми, може да забрави за тях.

Екщайн едва се сдържа да не се засмее на глас. Последното, което Бени би могъл да иска, беше мястото на Бен-Цион.

— Сигурен съм, че той ще ти бъде благодарен.

— Вървете по дяволите и двамата! — възкликна ядосано генералът. — После махна с глава. — Там е жена ти. Може би тя ще успее да ти налее малко акъл в главата.

Екщайн се вцепени за миг, а после се извърна бързо. Наистина там беше Симона. Вървеше бързо към него по тротоара. Той направо зяпна, защото Симона водеше за ръка Орен и в мига, когато момчето зърна баща си, се откъсна от ръката й и хукна към него през локвите, разперило ръце.

За миг Екщайн обърна глава, може би да кимне с благодарност на генерала, на когото винаги бе гледал като на Макиавели. Но генералът го нямаше, а Орен внезапно се блъсна в баща си и го накара да се наведе.

— Татко! Татко! — подскачащото дете прегърна баща си през кръста, а Екщайн едва запази равновесие. Искаше да каже нещо на сина си, да подскочи от радост от вида му, от чувството за обожание. Но от устата му не излезе нито звук, той просто се наведе и зацелува избелялата от слънцето коса на детето.

После вдигна очи и видя Симона да приближава с толкова гладко и загоряло лице, усмихната, с блестящи бели зъби. Тя отметна черните си къдри и затича, а Ейтан внезапно забеляза, че тя е в много напреднала бременност. Много по-напреднала, отколкото би трябвало да бъде. Как така? Да не би да е загубил повече от два дни в безсъзнателно състояние? Да не би да е изминала половин година? Не можеше да разбере, но не го и интересуваше. Странно беше и това, че тя е облечена изцяло в черно: модно пролетно черно манто върху черна, широка рокля и черни обувки. Имаше и други разлики. Очите й бяха по-скоро сини, отколкото зелени, а устните й по-плътни от когато и да било.

Преди да осъзнае всичко напълно, тя вече беше преметнала ръка през врата му и той усети фината кожа на черните й ръкавици, а тя го целуна силно. По езика й усети вкус на хумус, когато би трябвало да е на виенски шницел.

— Обичам те — прошепна тя в устните му.

— Как? — Той нежно я хвана за раменете и я отдръпна от себе си, загледан в блесналото й лице. — Как попадна тук?

— А ти как попадна тук? — засмя се тя на глупавото му изражение.

Той всъщност не знаеше как е попаднал тук, но каза:

— Със самолет.

— Е? — Симона вдигна ръцете си в ръкавици. — И аз със самолет.

Екщайн я прегърна, а тя постави ръце върху рамената му и го целуна отново. Устните й бяха топли, нежни и влажни, а когато ги откъсна от неговите и той отвори очи, видя, че тя накланя глава и се усмихва закачливо. Усети твърдината на порасналия й корем като надута плажна топка, а гърдите й бяха пораснали също и тя имаше толкова блестящ вид, че той внезапно я пожела. Но погледна към мръсните си дрехи, притиснати към модното й облекло, и се засрами.

— Извини ме, Мона. Мръсен съм и мириша.

— Няма нищо — усмихна се тя. — Свикнала съм. Освен това, когато сънуваш, не можеш да усещаш миризми.

— Така е — кимна той.

Разбира се, че е просто сън. Знаеше го. Но заедно с осъзнаването той се паникьоса, задържайки се на ръба между съня и реалността, борейки се с всички сили да не се събужда. Не знаеше какво го очаква отвъд този дар, тази кратка интерлюдия от любов и спокойствие. Но каквото и да беше, не искаше да бъде там. Поне засега.

— Дойдох само да ти напомня какво те очаква у дома. — За разлика от близкото минало в тона на Симона не се усещаше обвинение. — Трябва да направят по едно минивидео за всички вас, оперативните агенти — каза закачливо тя. — Така, когато нещата се объркат, както сега тук, ще можете да прекарате поне минутка със семействата си.

— Но ние никога не рискуваме — отвърна Екщайн.

— Точно затова.

— Татко! Мамо! — На Орен му бяха омръзнали интимностите на родителите и той тичаше в кръг около тях. — Искам да си играя в лунапарка! — Той използва израелския термин за увеселителен парк. — Побързайте, защото ще ви превърна в статуи!

Екщайн протегна ръка и хвана Орен за вратлето. Момчето се разсмя и размаха крачета, когато баща му го прегърна заедно с майка му в семейна прегръдка. Останаха така за миг, една стоплена група сред мъглата на дъжда, а после Симона постави длани върху гърдите на Ейтан и го отблъсна с усмивка.

— Аз отивам да си купувам дрехи в „Иненщад“ — каза тя. — А ти прекарай малко време със сина си.

— Пак черни ли? — посочи Екщайн облеклото й.

— Засега това е цветът, в който се обличам. — Говореше много весело и го целуна леко, след което се отдалечи. Екщайн сведе поглед към сина си и му подаде ръка. Орен подскочи във въздуха и започна да дърпа баща си към увеселителния парк. Екщайн погледна назад през рамо, но Симона беше изчезнала.

— А къде си ти, татко? — попита Орен, докато Екщайн се опитваше да върви в крак с него.

— В Африка.

— И колко дълго ще останеш там?

— Колкото мога. — Екщайн се мъчеше да продължи съня си. Не искаше да се връща към мъртвите, глада и угризенията на съвестта. Помисли мигновено за Ади, слабичкото момче, което толкова приличаше на Орен, но като негово тъмно отражение. — Може би ти би могъл да ми помогнеш, Орен.

— Наистина ли?

— Имам проблем. Трябва да взема едно решение.

— Разкажи ми — каза Орен с весел ентусиазъм, както в редките случаи, когато баща му си беше у дома и му разказваше приказка, преди да заспи.

И Екщайн разказа историята на сина си. Цялата, при това без да опростява подробностите за предателства, убийства и мъчения, както би трябвало да го направи пред дете. Говореше, сякаш е на сериозно съвещание с колеги. Приказката беше доста дълга и докато той разказваше, Орен показа към една странна виенска количка, от която продаваха храна, и Екщайн му купи един плик с тънко нарязани резенчета ряпа.

— Продължавай — каза Орен, когато тръгнаха отново, и задъвка белите кръгчета. И Екщайн продължи, докато стигна до мястото, където е трябвало да вземе решение по отношение на Крумлов, къртицата и сираците.

Когато свърши, той въздъхна и избърса капките хладен дъжд от челото си. Внезапно усети, че Орен го дърпа за ръката, спира на тротоара, а когато погледна надолу, синът му беше застанал в кръг от слънчева светлина, светлата му коса блестеше суха, а лицето му беше като на ангел.

— Но всичко е толкова просто, татко — каза Орен и поклати глава в учудване как така се оказва, че е по-умен от мъжа, когото обожава и от когото се възхищава повече, отколкото от който и да било библейски мъдрец. — Децата — разпери ръцете си той и вдигна длани към небето. — Децата са добри. Ти трябва да спасиш децата. Всъщност нищо друго няма значение. Нали така, татко?

Ейтан гледаше детето си, гърлото му се свиваше и чувстваше влага в очите си.

— Как съм загубил всичко това? — чудеше се той. — Къде съм бил?

— Е? — Орен постави малките си юмручета на кръста, подражавайки на един от „строгите“ жестове на баща си.

— Прав си — прошепна Ейтан. Той въздъхна дълбоко и погледна към небето, а там пред очите му се въртеше огромното виенско колело. Тъкмо спираше и една от кабините заставаше пред платформата и тълпата смеещи се младежи.

— Хей! — възкликна Ейтан. — Хайде да се повозим!

— Не. — Лицето на Орен веднага потъмня и той поклати глава.

— Хайде — подкани го Ейтан. — Това е най-голямото виенско колело в света.

Орен се обърна към баща си, прегърна го и зарови лице в стомаха му. Не искаше да поглежда нататък.

— Много е високо.

— Нищо не може да се случи — потупа го Ейтан по главицата.

— Може. Можем да паднем.

— Не, повярвай ми.

— Наистина ли? Никой ли не е умирал във виенско колело?

— Ами… може би са умрели няколко души… но…

Момчето вдигна лице и изплашеният му поглед срещна очите на бащата.

— Защо тогава искаш да рискуваш, татко? — попита той. — Когато всичко, което имаш, е тук, на земята…?

Екщайн внезапно се стресна от въпроса. Гласът на сина му ехтеше в ума му. „Защо искаш да рискуваш, татко?“ Устните му се размърдаха да отговори, но не знаеше как да каже на детето, че нещо друго на тази земя може да бъде по-важно от бащината любов към сина. Сърцето му се разкъсваше от чувства, а всички фалшиви цели на неговия живот и кариера летяха към него и се топяха като идоли от сол във вода. Опита се да измисли отговор, но внезапно очаквателното лице на Орен се размърда и изчезна и Екщайн вече не можеше да види нищо освен дълбока, пълна тъмнина…

Остър студ се надигна откъм глезените му, нагоре по бедрата и към корема. Той посегна да избърше дъждовната влага от челото си отново, но почувства, че течността е топла и хлъзгава. Беше пот. Той лежеше по гръб и макар да разтвори широко очи, не можеше да види нищо. Помисли, че е ослепял. Чу се да стене, а после усети една малка ръка върху рамото си. Тогава се разбуди напълно.

Доминик беше коленичила върху студения каменен под до него. Лицето й не показваше особена загриженост, а беше по-скоро като на търпелива медицинска сестра в благотворителна болница.

Той се огледа и осъзна, че се намира в приспособеното за клиниката й помещение в основната част на крепостта, където тя беше прибрала децата за през нощта. Той и другите мъже идваха тук на смени, един по един, за да си починат върху купчината чували.

— Сънуваше кошмар — каза Доминик. — Изплаших се, че ще ги събудиш. — Тя огледа малките купчинки сгушени ръце и крака на децата, събрани на групички като треперещи кутрета. Макс явно се беше погрижил за тях, защото две от децата бяха увити в сребристите пашкули на термични одеяла, а от подвижните поставки висяха пластмасовите торбички на системи.

— Благодаря ти — прошепна Екщайн. — Добре съм.

Умът му се мъчеше да възстанови съня, преди да го е забравил напълно, за да запази образите на жена си и сина си, които би искал да прибере в портфейла си като снимки. Но те бързо изчезнаха, когато осъзна, че спорът му с Бен-Цион всъщност е бил реален, проведен по саткома тъкмо преди да дойде за едночасовата си почивка. Той бавно седна и поклати глава. Чувстваше се замаян, а устата му лепнеше от сухота. Доминик му подаде пластмасова манерка, той кимна и отпи от топлата вода със странен, найлонов вкус.

Затвори манерката и веднага потърси пистолета си. Когато намери хладната стомана на мястото, където я беше пъхнал близо до бедрото си, той се успокои и успя да се поусмихне. Доминик седна на пода. Сви крака към тялото си и ги обхвана с ръце. Докато Екщайн я гледаше, разбра, че новите черти на Симона, които беше забелязал в съня си, са били взети от лицето на френското момиче.

— Какво сънува, господин Хартстоун? — попита тя тихо.

Екщайн се поколеба, бръкна във влажния си джоб за цигари, запали една и в краткия блясък на огънчето видя, че Доминик се е намръщила.

— Това е много вредно за здравето — каза тя.

Той я изгледа внимателно, учуден дали наистина е толкова наивна. Всички щяха да умрат тук, в тази страна. Сега той вече го знаеше. Затова дори и да пушеше по три пакета на ден, вече нямаше никакво значение.

— Името ми е Ейтан — каза той. — Ейтан Екщайн.

Нещо като усмивка премина по устните й, сякаш е чула признанието на палаво дете.

— Ей-тан — произнесе тя със силен акцент. — Хубаво име. Като френското Етиен.

— Да, ами такова е. — Той замълча. Искаше му се да й разкаже за съня си, но по характер и по професия беше затворен човек и нямаше навика да се изповядва пред непознати. Само че кладенецът с тайните му отдавна вече преливаше и сега всичко това му се струваше глупаво. — Сънувах жена си и сина си — каза той. — Също Крумлов и някои от моите началници.

Доминик сплете пръсти и погледна към счупената врата на стаята.

— Бракът ти щастлив ли е? — попита тя. Не се интересуваше толкова от личните му чувства, колкото от начина, по който той възприема брака си.

— Мъж, който никога не се задържа у дома си, се ощастливява твърде лесно — въздъхна той. — Жена ми ме нарича призрак. И се боя, че е права.

Доминик отново обърна глава към него.

— Трябва да ти се извиня, Ейтан. Заради избухването си.

— Няма нужда.

— Не, има. Ти не си дошъл, за да спасяваш души. Дошъл си да спасяваш живот и аз го разбирам. Но понякога проявявам, как да го кажа, характер?

— И аз също.

— Бях много разтревожена от смъртта на Ники и загубата на Ян, а после в долината се случи онова. Но знам, че ти не си виновен. — Тя го погледна, сякаш не би могла да изрече всичко, което й тежи на душата, без да скрие някои неща. — Мисля, че появата ти ми припомни нещо.

Ейтан само я гледаше, без да разбере дали говори за пристигането му или за външния му вид.

— Понякога се срещаме с някого — продължи тя. — И той ни напомня за миналото и други тъжни неща. Тогава те излизат на повърхността, но човекът не е виновен. Нали ме разбираш?

— Мисля, че да.

Тя огледа лицето му, а после продължи съвсем прямо:

— Ян е добър човек.

— Така ли?

Тя вдигна длан и махна, сякаш пъди нахална муха.

— Сигурна съм, че началниците ти не мислят така, но аз го познавам добре.

— Къде сте се срещнали?

— На Балканите. Той служеше там, а аз работех в бежанските лагери.

Екщайн кима. Очакваше да чуе, че двамата вероятно са били поне за кратко любовници. Тя, изглежда, разбра какво си мисли.

— Не — каза Доминик. — Никога не сме били любовници. Може да е искал да спи с мен, но когато научи историята ми, се отказа. Държеше се като баща.

— Сигурно е интересна история — тихо изрече Екщайн, все едно че не го интересува изобщо. Беше се научил на някои номера, използвани при разпити от Баум.

— Просто е една история за изгубена любов — сви рамене Доминик. — Може би като твоята. Нищо особено.

— Всички такива истории са особени — каза Екщайн. Мислеше за Ети Данцигер и какво би могло да се получи между тях.

Доминик въздъхна тъжно. Изглежда, беше разказвала историята си често, но всеки път отново изпитваше мъка. После започна разказа си, като урок, който трябва да бъде споделен с всеки, който е изпитал любовта и я е изгубил.

— Бях в Париж. На осемнадесет години. — Тя отново сплете пръсти и погледна през отвора на вратата към стените на крепостта. — Влюбих се в мъж, два пъти по-възрастен от мен. Но не — размаха пръст тя. — Той не беше съблазнител. Просто бяхме привлечени един от друг. Той беше прекрасен, а аз бях млада и наранена. Той ми даде всичко, от което се нуждаех в този момент.

— И ти на него — каза Екщайн.

— Да. И аз му дадох същото. Отчаяно ми се искаше да се оженя за него, но той беше мъдър и настоя да изчакаме, защото аз съм твърде млада, защото ще порасна и той ще ми омръзне. Защото ще поискам обратно своята младост и ще потърся по-млад мъж.

— И така ли стана?

— Не. Никога не го сторих, но мислех, че той не е прав, и затова го оставих. И се опитах да си намеря друг. А когато се върнах при него, вече беше твърде късно.

Екщайн не зададе никакъв въпрос. Знаеше, че когато му дойде времето, тя ще му разкаже и останалото.

— Семейството му ме мразеше. — Тя бавно поклати глава при спомена. — Те мислеха, че за него аз съм едно зло, че ще го нараня. Но не беше така. — Тя замълча за момент и в светлината на огънчето от цигарата си Екщайн забеляза блясъка на очите й. Но тя не заплака, а се стегна, за да продължи разказа си. — Той почина внезапно. Изведнъж се разболя тежко и скоро след това почина. Искаше аз да продължа живота си, да се влюбя отново, но аз се заклех, че няма да го сторя, че когато му дойде времето и умра, ще бъда с него, където и да се намира.

Ейтан усети как гърлото му се свива от ужасна тъга за този толкова млад живот, замразен за вечността. Внимателно подбра думите си, преди да зашепне:

— Но той не е искал това, Доминик. То би било голяма загуба, нали?

Тя се обърна към него. Стори му се, че може да я е ядосал с думите си, но тя само се усмихна леко.

— Кое е загуба, Ейтан Екщайн? Кое е загуба? Не е ли загуба, че ти шариш по света и се бориш за нещо, което ще се случи независимо дали ще се намесиш или не? Не е ли загуба, че някъде ти имаш любов, жена и дете, но може да умреш тук, на това място и да бъдеш забравен от всички с изключение на тях?

Нямаше друг отговор освен мъчително съгласие и затова Екщайн остана загледан мълчаливо в нея.

— Сега съм на двадесет и шест години — продължи тя. — И не съм светица. Имала съм други любовници, макар и без любов. Да, липсва ми онова, истинското, но мога да живея и така, защото знам, че не може да има на света нещо повече от онова, което вече съм имала. Такава любов идва само веднъж и макар да бях твърде млада, аз още тогава го съзнавах. — Тя леко повдигна брада. — Но аз не съм дошла тук, за да умра. Дошла съм, за да помогна на тези деца, за да могат да пораснат и може би да открият такава любов, която е всичко в този живот. Но също така и не се боя да умра, защото вярвам в отвъдния живот и в него аз ще бъда отново с него. Завинаги, както и трябва да бъде.

Тя млъкна, когато в стаята нещо се размърда. Екщайн я наблюдаваше как се придвижи бързо до едно малко момиченце, което лежеше по гръб и стенеше в съня си. Доминик докосна челото на детето и Екщайн отличи бялата й длан върху черното челце, блестящо от треската. Сестрата отвори манерка, повдигна главата на момиченцето и му помогна да пийне, после я успокои на френски и я покри с памучния чаршаф.

Екщайн искаше да избяга, да скочи и да изчезне от този ад на отчаяние, да се върне в своя дом в Йерусалим и да се заключи там със Симона и Орен, за да не излезе отвътре, докато не се възцари мир в целия свят. Но знаеше, както Доминик за любовта си, че всичко това е една илюзия, която никога няма да се сбъдне.

Той поклати глава и погледна светещия циферблат на часовника си. Почивката му свърши и той беше благодарен, че има оправдание да си тръгне. Загаси цигарата си, взе пистолета и стана. Тогава чу първия изстрел.

Беше далечен, вероятно опит на снайперист или на Бернд, изнервен на поста си при портала, но той накара Екщайн да се вцепени като преследвана сърна. Обърна поглед към Доминик. Не беше сигурен, че наистина е буден и действително е чул нещо, но очите й му казаха, че всичко е напълно реално. Откъм тъмния ъгъл на голямата стая Макс внезапно скочи от мястото, където беше се строполил изтощен след дългите часове грижи за болните. Държеше пистолета си и бършеше очи с ръкава на ризата си.

— Атака ли е? — попита бързо той, но преди Ейтан да успее да отговори, някъде наблиза се разнесе яростна стрелба. Двамата мъже се сблъскаха в бързината да излязат през отвора на вратата.

Тръгнаха из тъмния лагер, като въртяха глави с наострени като сонари уши, защото стрелбата беше затихнала за миг. После се чу отново. Дълги откоси от автомат, смесени с откъслечни единични изстрели. Идеше откъм отвора на подковата, където Бернд и Манчестър пазеха ограждението. След това видяха блясъка на изстрелите откъм плитката долина отвъд бодливата тел и силуетите на двамата наемници. Внезапно се появи Баум, който тичешком махна на Екщайн.

— Кадима!5 Глупаците се опитват да нападнат фронтално!

Крумлов следваше Баум отблизо. Държеше два пистолета „Макаров“ и тичаше, стиснал ги в ръце като едновремешен американски шериф.

— Не бъди толкова сигурен! — изкрещя Екщайн към партньора си. — Може да е за заблуда. — И докато едрата фигура на Баум се носеше към бодливата тел, той разпери ръце и посочи встрани.

— Тогава прикривай фланговете — изкрещя Бени. Екщайн и Макс се спогледаха, после веднага се разделиха и всеки от тях започна да се катери по изпочупените камъни на крепостта, които оформяха страничната част на подковата.

Екщайн разкъса джинсите си и кожата на краката, докато се катереше отляво, но не почувства нищо и от силното задъхване едва чуваше зачестилата стрелба. Когато стигна горе, залегна по корем върху острите каменни блокове и се взря към долината.

Да, те бяха там, но както каза Баум, се бяха хвърлили в глупава фронтална атака, без да заобиколят по фланговете или да си осигурят прикриващ огън. Може да се дължеше просто на глупост, незнание или нахалство, но само около двадесетина бунтовници тичаха през тъмната долина и стреляха с автоматите си към отвора на подковата, викайки като луди. В отговор Екщайн чуваше как Бернд и Манчестър отговарят с кратки, премерени откоси от своите „Узи“ и „Стърлинг“. Тъй като всеки четвърти куршум беше трасиращ, червените ивици летяха към бунтовниците и искряха от ударите в камъните, оформяйки странна мрежа от ужасни светкавици, бляскащи в нощта.

Екщайн се изправи, защото нямаше да може да пълзи бързо по камъните. Заскача тромаво от камък на камък, за да се приближи по стената към главния портал. Трепна, когато Дюбе внезапно откри огън с леката си картечница някъде отзад и отгоре. Погледна назад и видя белгиеца, легнал върху покрива на крепостта да се прицелва внимателно надолу, малко над главите на другарите си. Тежките, 7,62-калиброви куршуми осветяваха дълги, червени ивици като лазерни лъчи, а гърмежите на картечницата и дрънкането на гилзите й заглушаваха всички други гърмежи и викове откъм лагера долу. Баум и Крумлов бяха стигнали главния портал, но тъй като имаха само пистолети, заеха позиции зад порутените камъни отстрани и зачакаха, докато бунтовниците се приближат, за да бъдат полезни с изстрелите си. Екщайн погледна към другата страна на лагера. Между трасиращите линии от куршумите на Дюбе зърна Макс, който се придвижваше напред като него.

Той стигна куличката в края на стената, но тя всъщност отдавна се беше срутила и представляваше само купчина камъни. Екщайн се спусна надолу, намери място за краката си и се облегна на лявата си страна. Протегна треперещите си ръце между два големи камъка и стисна здраво пистолета, като примижа, за да открие мишена в нощта.

Преди да е успял да стреля, бунтовниците внезапно залегнаха едновременно, може би на сто метра разстояние. Прекратиха огъня си и потърсиха възможно най-добрите прикрития. За момент ехото на престрелката заглъхна и Екщайн успя ясно да чуе тежкото дишане и ругатни на другарите си, смесено с щракането на метала, докато те преглеждаха и презареждаха оръжията си.

— Хайде, тъпи копелета — прегракнало съскаше Манчестър. — Елате да вкусите от куршумите на нейно величество.

Беше странно да чуе шовинистичното изказване на британеца по отношение на личното му оръжие, но Екщайн разбра, че наемникът просто е ужасно изплашен и пълен с адреналин.

— Да, елате насам, свини такива — извика по-високо Бернд на немски.

Последва безкрайно дълга тишина, докато димът от стрелбата се разпръсна от лекия полъх на предутринния бриз. Екщайн обаче не хранеше илюзии, че бунтовниците са размислили и ще се оттеглят. Те без съмнение са намерили мъртвите си другари на пътя недалеч от долината и сега искаха да пролеят кръвта на убийците. Нищо нямаше да ги спре.

Той отпусна лакти, за да успокои напрежението на мускулите си, и погледна надолу, за да огледа отбранителния периметър. Най-близо до него се намираше Баум, който надничаше иззад колоната, върху която се беше покатерил Екщайн. Пистолетът му беше готов за стрелба. Вдясно от Баум Бернд лежеше зад купчина камъни, проврял дулото на узито си през навивките бодлива тел. На пет метра по-нататък Манчестър беше заел същата позиция. Крумлов беше застанал огледално на Баум при другата колона на портала, а над него Макс се беше свил зад втората куличка на стената.

— Готвят се да ни превземат — каза Баум.

— Откъде знаеш? — прошепна Крумлов.

— Това е мълчанието преди жестоко насилие — отекна гласът на Макс от тъмнината.

— Дали имат и тежко оръжие? — зачуди се на глас Екщайн.

— Ако го имаха, щяха да ни нападнат първо с него, скъпи — отговори му Манчестър.

— Обаче там има РПГ — изсумтя Бернд. — Помирисвам го.

— Никога не възразявай на нюха на германския нос — съгласи се Баум.

— Прав сте, господин полковник. — Бернд измъкна от джоба си една граната.

— Не стреляйте, докато не започна аз — заповяда Баум. — А после започнете да стреляте бързо и всички заедно.

Екщайн опита да се настани по-удобно. По челото му течеше пот и се събираше над веждите, а мускулите на гърба му се бяха свили в болезнен възел. За миг си помисли как ли ще се защити Доминик с децата вътре в крепостта, но реши, че Ян вероятно й е дал и на нея пистолет. Това, заедно със стоическите й възгледи за смъртта и живота в отвъдното, би я направило по-опасна от когото и да било.

Дебел пласт облаци беше закрил звездите и сега Екщайн не виждаше никой от хората на Моботе в тъмната долина. Но внезапно се чу продължителен шум като от змия, пълзяща по суха трева, и разбра, че бунтовниците се изправят.

Някой там извика прегракнало и атаката започна. Първо стреля един автомат, а после цяла редица дула засвяткаха и бунтовниците затичаха приведени напред. Зелени трасиращи следи блестяха откъм тъмнината и се удряха в камъните на крепостта. Екщайн се приведе, опита да успокои триъгълника на тритиевия си мерник и се прицели веднага зад стрелящото дуло на един от бунтовниците. Зачака сигнала на Бени, защото знаеше, че Баум иска хората му да стрелят заедно и с всичките си оръжия. Чака дълго. Цялото му тяло започна да се тресе от напрежението. Чувстваше, че ще експлодира, ако Баум не им разреши да стрелят скоро.

— Сега! — изрева Баум и всички в редицата откриха огън с автомати, пистолети и леката картечница на Дюбе. Екщайн започна да дърпа спусъка и веднага оглуша от собствените си изстрели. Ушите му сякаш бяха запушени с памук, китките му подскачаха, а очите му примижаваха срещу ослепително белите светкавици от собственото му дуло.

Чу викове откъм бунтовниците. Някои от ярост, други от ужас и болка, но продължи да стреля, като се прицелваше точно и само в сигурни мишени сред призрачните сенки, които подскачаха и залитаха напред. Трепна силно, когато ярка светкавица избухна на тридесет метра пред портала, и бързо погледна надолу. Видя Бернд застанал в пълен ръст да хвърля ръчни гранати, докато Манчестър го прикрива с дълги откоси от автомата си. Малко зад тях Крумлов стреляше с двата си пистолета, а над него Екщайн виждаше изстрелите от пистолета на Макс. После Бени се появи иззад прикритието си и притича към Бернд, за да го прикрие откъм левия фланг.

Пистолетът на Екщайн замлъкна, което никак не беше добре, защото му оставаха само два пълнителя в джобовете.

— Пълнител! — извика той рефлективно, както го бяха обучавали, и бързо освободи празния, пъхна го в джоба на панталона и зареди нов. Кой знае защо картечницата на Дюбе беше замлъкнала и Екщайн погледна назад. Видя как едрият белгиец скача от покрива на крепостта в двора. Картечницата беше доста тежка, но Дюбе я държеше като пластмасова играчка и хукна напред с грацията на Джийн Кели.

Оживелите бунтовници продължиха нападението си, макар инерцията им да се беше изчерпала. Екщайн започна отново да стреля. Гранатите на Бернд вземаха жертвите си, но вражеските автомати бяха мощни, не спираха стрелбата и тежките руски куршуми пищяха из въздуха и искряха от ударите в камъните. С периферното си зрение Екщайн видя Макс да пада назад, а после докторът се строполи на земята отвън, точно пред бодливата тел. Екщайн се изви и веднага започна да се спуска от мястото си, но Крумлов се оказа по-бърз.

Чехът хвана телта и я вдигна, за да се промъкне под нея. Екщайн не чуваше какво вика той, когато изскочи навън, продължавайки да стреля с двата пистолета. Картината беше достатъчно страшна, за да задържи погледа на Екщайн, докато Крумлов изпразни пистолета в дясната си ръка, пъхна го под колана си, сграбчи падналия Макс за яката на ризата и го издърпа назад през бодливата тел в лагера.

Внезапно се появи Дюбе, който скочи с картечницата си от ниската странична ограда, викайки яростно:

— Ер-Пе-Ге!

Всички се прилепиха към земята, докато руското оръжие изрева някъде отпред, а после вторичната експлозия гръмна в лагера. Силен пламък освети двора, когато резервоарът на лендроувъра избухна и за миг бранители и нападатели останаха неподвижни, сякаш внезапно някой е променил правилата на играта.

— Проклетата ми кола! — изрева Дюбе, изправи се, подпря картечницата на хълбока си и започна да стреля като луд през телта.

— Сега или никога, другари! — извика Баум и Екщайн разбра, че полковникът се готви да използва традиционната израелска тактика. Когато те превъзхождат по брой и оръжия, атакувай! Колкото можеше по-бързо, Екщайн се спусна от последните камъни на стената и падна на земята до Баум. Полковникът скочи към бодливата тел и я дръпна настрани. Бернд хвърли още една граната, грабна узито си и когато Баум изкрещя „След мен!“, хукна подире му.

Нападнаха заедно, инстинктивно пристъпвайки в редица, тъй като всички бяха военни и този танц на смъртта беше техен общ език. Дюбе и картечницата му бяха по средата, всички тичаха, стреляха и крещяха обидни думи. Екщайн не виждаше по-далеч от дулото на пистолета си, но в бой е винаги така. Нищо не се вижда или забелязва освен бързото подскачане на насоченото оръжие. Дулата на автоматите стреляха срещу тях в нощта, но сега никой не мислеше за тях. Сега всички само нападаха, тичаха и стреляха във всичко, което се движи, с надеждата, че когато най-накрая стигнат до врага, никой няма да бъде сам, за да му пръснат главата и да го пратят на онзи свят.

Внезапно всичко свърши. Дюбе беше спрял и не стреляше, Бени беше малко зад него заедно с Манчестър, макар че британецът пусна един последен откос към нищото. Екщайн се намираше на левия фланг на неравната редица, пистолетът му отново беше празен и той едва дишаше. В долината виждаше няколкото бягащи фигури на последните бунтовници, които тичаха в тъмнината, но не погледна към пръснатите наблизо мъртви тела на останалите врагове.

Внезапно му прилоша, гърлото му се стегна и той се сви. Изригна струя течност, после изтри устата си с ръкав и се изправи. Дюбе още държеше картечницата си насочена към долината, но Баум и Манчестър гледаха назад към портала.

Бернд лежеше по лице в прахта по средата на пътя между телената ограда и мястото, където бяха спрели. Крумлов беше коленичил над едрия германец, но не си направи труда да го докосне, а вдигна глава и погледна Манчестър.

Британецът изстена мъчително като разкъсан и хукна към приятеля си. Всички останали като че вече знаеха, че дните и нощите на тази странна двойка вече са стигнали до своя край…

Прибраха тялото на Бернд в лагера и го поставиха на земята, недалеч от ранения Макс. Куршум от автомат го беше улучил в стомаха. Раната сама по себе си не беше смъртоносна, но куршумът беше излязъл през другата му плешка. Той дишаше хрипливо, подпрян в скута на Доминик. Французойката погледна Баум, когато се приближи, и от очите й той разбра, че Макс ще умре.

Манчестър седна на земята до германския си другар. Гледаше безсмислено, от раната на челото му се точеше тънка струйка кръв и капеше от носа му. Дюбе остана извън лагера, за да събере оръжията на бунтовниците. Чуваше се как псува, когато намери повредено оръжие. После легна на земята зад картечницата си и зачака. Екщайн и Крумлов се приближиха до Баум. Оформиха малка група около ранения доктор. Макс погледна към Крумлов.

— Ти си много силен човек. — Макс опита да се усмихне на чеха. — Аз не съм лек, а ти ме издърпа като парцалена кукла. — Той се закашля силно и всички го слушаха в мъчително мълчание. — Благодаря ти.

— Недей да ми благодариш — отговори Крумлов. — Беше рефлекс. — Той погледна към Екщайн.

Децата бяха започнали да излизат от помещението в крепостта. Стояха на малки групички, но доста назад. Не смееха да приближат и да пречат на странните действия на възрастните. Бени ги посочи с глава.

— Трябва да ги измъкнем оттук. Веднага.

Крумлов погледна към продължаващия да гори лендроувър и им го показа.

— Как? — зачуди се той. Гумите и кабината на джипа „Рено“ също бяха надупчени от куршуми.

— Пеша — каза Баум. — Ще ги разделим на две групи и ще ги поведем пеша.

— Това не е възможно — запротестира Доминик. — Няма да преживеят подобен поход.

— Няма да оживеят и тук — въздъхна Макс, а тя го поддържаше, докато нова, ужасна кашлица разкъса тялото му. — Вземете всички лекарства — успя да каже той. — Използвай аспирина само при треска, „Ломотилс“ за дизентерия… по половин таблетка на равни интервали… И вземете колкото можете да носите вода.

— Така ще направим — каза Бени и бавно се изправи.

Макс се изпъна. Никой не помръдна, докато тялото му се тресеше и той се бореше с болката и вътрешните кръвоизливи, които бързо го изтощаваха. После той се отпусна и успя да си поеме дъх с хрипове, а когато заговори, гласът му като че идеше много отдалеч.

— Екщайн — прошепна той и опита да вдигне ръка. Екщайн бързо се приближи и подгъна коляно до него. Той хвана ръката на Макс. Ръкостискането му беше още силно, но само за миг. Макс успя да премести присвитите си очи от Екщайн към Крумлов и после обратно към Ейтан. — Заведи го у дома — прошепна той на Екщайн на майчиния им език. — Заведи го…

След това умря.

14.Кунзула8 май

Майор Фелдхайм се беше съгласил да се срещне с Амин Моботе на зазоряване, но докато гледаше първите лъчи да пронизват дърветата в гората, разбра, че вече мрази всеки изгрев. През изминалите двадесет години беше виждал почти всеки изгрев, защото такъв беше примитивният живот на армейския офицер. Спокойно можеше да си живее и без блясъка на утринната роса и веселото чуруликане на птичките.

Той вече мечтаеше да се освободи от оковите на подреденото си съществуване, да се събужда късно до някоя баварска блондинка, да се мотае из големия кабинет на своята „Резиденция Фелдхайм“, която скоро ще има, и да отпива от чашката черно кафе, облечен в копринен халат. Но майорът не разбираше, че тези преждевременни фантазии всъщност са опасни за него, защото по този начин губи част от остротата на стратегическото си мислене. Заприличваше на актьор, който играе досадна роля, а когато действаш по инерция, рядко можеш да усетиш истинската заплаха за изпълнението си.

С нахалството на дуелист, който чувства превъзходството си, Фелдхайм чакаше ръководителя на бунтовниците в сухата гора малко на юг от езерото Тана. Бронираната служебна кола на австриеца можеше лесно да бъде забелязана, защото белият метал блестеше под слънчевите лъчи, проникващи през дърветата. Моботе и двамата му телохранители се приближиха до него под сянката, като вдигаха прах по пътеката към нея.

Сега Моботе беше облечен в италианска камуфлажна блуза. Ръкавите бяха отрязани и отдолу се виждаха едрите мускули на ръцете и раменете му. На широкия му колан висеше автоматичен пистолет „Колт“ 44-ти калибър с обкована със седеф дръжка. Макар че настоящото му примирие със слабото правителство в Адис продължаваше, той обикновено се придвижваше само нощем. Затова тази среща също беше неприятно изключение. Не беше вързал обичайната кафия около врата си, тъй като белотата й би могла да изкуши някой амбициозен снайперист от армията на Етиопската народна република.

Моботе спря до колата на Фелдхайм, стъпи с едната си бота върху близкия камък и застана в поза като Фидел. Беше преживял боя през нощта и големите му очи изглеждаха блестящи и зачервени. Мирис на пот и барут се носеше от униформата му. Големите му длани бяха покрити с мехури, тъй като беше участвал в погребването на убитите му бойци. Сега вече не приличаше на онзи Моботе, който пристигна в Бахир Дар като просяк пред вратата на Фелдхайм.

Австриецът огледа госта си, но не си направи труда да го уважи и си остана седнал в откритата си служебна кола.

— Как си? — попита австриецът на езика оромина.

— Добре — отвърна спокойно и без да се впечатли от употребата на родния му език Моботе. Изгледа Фелдхайм накриво, сякаш е пустинен питон.

— Е, колко души пожертва? — намести се Фелдхайм в седалката, извади пакет цигари и запали, без да предложи на някой от африканците. Моботе се смръщи и изгледа чистата и изгладена униформа на австриеца. Собствените му дрехи бяха изцапани със засъхнала кал и кръв и дразнеха кожата му при всяко движение.

— Трима на пътя и още седмина по време на атаката — отговори Моботе.

— Много добре — кимна Фелдхайм, хванал цигарата си като филмов герой. — Вече имаме африканци, убити от израелските евреи. Това ще ни бъде полезно при тайните преговори.

— Работата не е толкова проста — прекъсна го Моботе и се почеса по гърдите. — Мисля, че моите хора са убили поне двама от техните.

— Наистина ли? Впечатлен съм.

— Моите бойци не си падат по тактическите игрички, на които ти толкова се възхищаваш, майор Фелдхайм — изръмжа Моботе, макар да се мъчеше да потисне своята неприязън. Пръстите му докоснаха седефената дръжка на автоматичния пистолет и Фелдхайм погледна оръжието.

— Това се подразбира, полковник. Но пък беше много важен първоначален етап от целия процес. — Австриецът посочи нагоре между дърветата. — Те ще бъдат възнаградени в рая.

— Те бяха възнаградени тук, на земята, от съпругите си — каза Моботе. — Но сега съпругите им са вдовици.

Фелдхайм изгледа за миг африканеца, после разбра думите му и кимна.

— Тогава вдовиците им също ще бъдат възнаградени. С част от питата.

— Питата…

— Ще получат нещо като застраховка „Живот“ за мъжете си.

— Искаш да кажеш награда заради смъртта им.

— Да.

Фелдхайм загаси цигарата с чистата си платнена бота, после скочи от колата, хванал в ръка къса пръчка, подобна на камшик за езда. Моботе не разбра приликата, защото никога не беше чувал за любовта на представителите на германската раса към мускулести коне и камшици. Австриецът се поразходи по прашната земя, бутна настрани с пръчката няколко сухи листа и започна да чертае.

— Това е техният лагер. Крепостта, която, предполагам, вече са напуснали.

— Да — отвърна Моботе. — Измъкнаха се на две групи. Едната тръгна на север, а другата на североизток.

— Те ще искат да измъкнат чеха — каза Фелдхайм. — Но Етиопия е нещо като съюзник на Израел и те няма да нарушат въздушното й пространство.

Моботе се намръщи.

— Моля те, говори по-просто, майоре. Днес съм малко нервен.

— Не могат да изминат пеша целия път до морето. Ще им трябва самолет, за да се измъкнат. — Фелдхайм драсна една линия на север от приспособеното сиропиталище на Крумлов към границата с Еритрея оттатък Гондар. — Ще се опитат да пресекат границата към място, което смятат безопасно за кацане на самолет.

Моботе бавно пристъпи пред австриеца и погледна грубия му чертеж в прахта.

— Не виждам смисъла. Израелците почти нямат никакви отношения с Еритрея.

— Поради което не им пука от това, че ще нарушат границите й.

— Да. — Сега Моботе разбра и кимна. — Тогава работата е проста. Ние можем да ги хванем всички, включително и децата, доста преди да стигнат до мястото.

Фелдхайм се изправи и изтупа длани. Поусмихна се.

— Сигурен съм, че можете, но аз имам нов план.

Моботе го погледна.

— Какъв?

— Няма нужда да хващате децата.

Сякаш облак се спусна върху лицето на Моботе. Беше заповядал да се нападне сиропиталището и изгубил няколко от най-добрите си бойци, а сега този европеец казва, че всичко е била напразно. Моботе опипа дългия белег от куршум върху лявата си буза. Правеше го винаги, когато имаше опасност яростта му да избухне. Изпъна се в цял ръст.

— Да не би да твърдиш, че нападението ни е било напразно?

— Нищо подобно — бързо размаха ръка Фелдхайм. — Нападнахте ги, за да ги накарате да излязат. И постигнахте блестящ успех. Ние всъщност нямаме намерение да ги избием до крак.

— Ние… — изсумтя Моботе.

— Снощи премислих отново всичко и внезапно разбрах — бързо продължи Фелдхайм, като започна да се разхожда и потупва с пръчката бедрото си. — Израелското правителство може да плати милион за тези проклети дечица. А може и да не плати. Но пазарлъкът ще бъде дълъг и може да ни се отрази зле.

— Как така?

Фелдхайм се обърна към африканеца и заговори с тон на превъзходство:

— Израелците са много странни по отношение на публичността. Те може да открият лекарство против рак, а да го представят едва ли не като медицински провал.

Моботе кимна, защото всъщност познаваше достатъчно добре световната политика и още по-добре проблемите на държавите от Близкия изток.

— Обаче, ако успеете да хванете децата и да ги задържите заради откуп, евреите могат да намерят начин да привлекат вниманието на Цялата световна общественост — вдигна пръст Фелдхайм. — Могат да обявят, че Фронтът за освобождение „Оромо“ е взел за заложници болни дечица, а това ще опропасти напълно твоята кауза. Тогава всички ще погледнат с лошо око на вашата борба за независимост.

— Точно от това се страхувам. — Лицето на Моботе отново потъмня. — Това никак не е добре.

— Да. Не е добре. Обаче в тази шепа лайна има скрити по-ценни неща.

— Продължавай.

— Както ти казах преди, за главата на Крумлов има определена цена. Не е много голяма сума, но както руското разузнаване, така и чешката държавна сигурност го искат мъртъв. Това обаче не е само защото е дезертирал от родината и от работата си. И изглежда, израелците се опитват да го спасят. Значи той притежава някаква информация. Стойността му като пленник може да се окаже доста по-висока от тази на трупа му.

— Сега започвам да разбирам — каза Моботе. — Искаш да го хванем жив.

— Точно така. Но той е само сапфир. Диамантите са още по-скъпи. — Фелдхайм отиде до колата и взе един плик от предната седалка. Отвори го и го подаде на Моботе. — Като командващ от страна на ООН в района в моя власт е да поискам наблюдение на подозрителни лица. Тези снимки са направени на летището в Адис преди няколко дни.

Моботе бръкна в плика и извади няколко черно-бели снимки. Гледа ги дълго, а после повика един от телохранителите си. Сержантът кимна бързо към снимките и каза нещо на езика оромина.

— Плешивият и русият — каза Моботе. — Те са двамата мъже, които пристигнаха в лагера на Крумлов преди няколко дни. Но те не са труповете, които изровихме. Те са тръгнали с останалите.

— Да — каза Фелдхайм. — Сега ще разбереш защо знанието е сила. Добре известен е фактът, че израелската армия е готова почти на всичко, за да прибере изчезнал, пленен или дори убит войник от бойното поле. Това е глупава емоционалност, но те са си такива. Разменяли са стотици палестински затворници за трупа на един-единствен редник. През годините са похарчили безброй милиони за мисии на командоси и тайни подкупи, за да си приберат един помощник-пилот, свален в Ливан през 1986 година. Всеки знае, че той гние в един затвор в Техеран, но те продължават да се опитват да си го върнат.

— Значи искаш аз да пленя и тези мъже — каза Моботе.

— Да. С колко бойци разполагаш?

— Близо сто.

— Добре. Раздели ги на групи и последвай тези откачени екскурзианти. Ако можеш, убий някои от тях, но внимавай да не ти избягат. Трябва да ми доведеш Крумлов жив и поне един от тези двамата мъже.

— А после?

— Само след няколко седмици ти ще разполагаш с достатъчно пари за храната и оръжията, от които имаш нужда. А аз ще разполагам с необходимото, за да напусна завинаги тази игра. Честно е, нали?

Моботе се замисли за миг, докато разглеждаше снимките на Екщайн и Баум. Неприятна задача е да отвлича и да изнудва, но такива са правилата на войната. Пък и както казва австриецът, освобождението няма морална цена.

— Договорихме се — каза той и протегна едрата си длан. Фелдхайм я погледна, трепна от вида на полепналата по нея прах и засъхнала кръв, и си помисли за всички болести, разпространени в Африка. Но преглътна погнусата си и запечата уговорката със силно ръкостискане.

— Както казах — усмихна се Фелдхайм, — израелците могат да платят милион за тези тъпи дечурлига. Но със сигурност ще платят десет пъти повече за връщането на един от агентите си.

— Работата може да се окаже трудна — предупреди го Моботе. — Те се биха здравата и пак ще се отбраняват. Ще хванем един, но може и да не бъде цял.

Като каза това, африканецът обърна гръб на Фелдхайм и кимна на хората си. Тримата се отдалечиха в гората.

— Не се бой, полковник Моботе — извика подире му Фелдхайм, докато вадеше кърпа от джоба си, за да изтрие дланта си. — Евреите ще платят, за да си го получат, независимо дали е само овъглен череп и чувал с кости.

Моботе спря и се обърна. Изгледа внимателно „партньора“ си.

— Аз не се боя, майоре — каза той. — Оставям това чувство за теб.

След това изчезна заедно с хората си в Кунзула.

15.Губа9 май

Когато си изминал над тридесет километра из тези планини, болката ти става приятел. Щом тялото ти започва да се предава от обезводняването, мускулите ти да се напрягат, дробовете ти да са сухи като лятна слама, болката е врагът, когото трябва да победиш, и съюзник на упоритата ти душа. Ако не можеш да спреш, тя е звярът, който те гони, единственото сетиво. Защото погледът ти е замъглен от течната сол на потта, езикът ти не усеща вкус и е като посипан с пепел, а ушите ти не чуват друго освен ударите на собственото ти сърце и хрипливото ти дишане.

Но в познатото усещане се крие успокоение и ако подобен поход е част от професията ти, тогава степените на страданието са приятни като самобичуването за монаха. Ти вече знаеш, че ризата ти ще потъмнее от пот и по местата, където те притискат презрамките на раницата или оръжието, скоро ще има ивици изсъхнала бяла сол. Ако не си успял да поставиш медицински лепенки върху зърната на гърдите си, те скоро ще се напукат и кръвта ще залепне за ризата, а там, където коланът пристяга панталона ти, кожата ще бъде протрита като с шкурка. Ако не си успял да напудриш слабините си, след хиляда стъпки тестисите ти и вътрешността на бедрата ще почервенеят и ще се протрият. Мехурите по краката ще напълнят чорапите ти с кървава течност, но ти няма да смееш да събуеш ботите си, защото след това изобщо не би могъл да ги обуеш отново. Ако си почиваш, ще останеш прав и ще продължаваш да се движиш, за да излъжеш мускулите на болезнените си крака. В противен случай те ще се превърнат в болезнени възли и ще те осакатят със спазмите, от които не би могъл да се отървеш освен с помощта на силните ръце на други двама мъже. Никога, в никакъв случай не бива да лягаш.

Екщайн, разбира се, беше ходил много по-дълго от сега. Като офицер в парашутните войски беше водил взводове бойци по деветдесеткилометрови маршрути. Мъките им траеха от оръжейната база в Джулис чак до Западната стена на Йерусалим. Вече не можеше да преброи тактическите походи, в които беше участвал като низш офицер, и походите с пълно бойно снаряжение през пустинята Синай като новобранец. Но при всяко от онези събития успехът беше гарантиран от традиционни фактори. Имаше го напрежението, защото човек не може да предаде другарите си и да иска да го носят. Освен това я имаше и инерцията, защото онези походи се провеждаха с бърз ход, близък до тичане.

Но тази нощ в Африка Екщайн се чудеше дали ще успее. Нямаше бойни другари, за да поддържат духа му, а за скорост и дума не можеше да става, защото другарите му бяха деца.

Тръгването от сиропиталището на Крумлов стана сравнително безпроблемно. Докато Доминик внимателно разпределяше децата на две групи с еднаква физическа издръжливост, мъжете бързо погребаха Макс и Бернд. А после под светлината на горящите автомобили Баум и Екщайн разгърнаха картата си и избраха разстоянията за походите, времето и местата за евентуални срещи. Главният акумулатор на саткома беше почти изтощен, резервният беше ударен от куршум, но те успяха да направят последен контакт за координиране на действията, след което останаха без връзка още преди зазоряване.

Екщайн, Доминик и Дюбе водеха със себе си тридесет и две деца и първоначално пътят беше лек, все надолу към Уонбера. Стомасите на децата бяха пълни с храна и слаб чай, приготвени набързо от медицинската сестра, а промяната на плановете и новото приключение ги бяха направили енергични и весели, поради което те почти притичваха пред мрачните възрастни по хладните долини преди зазоряване. Поради някакъв неочакван обрат на съдбата един фермер с трактор, влачещ дълга платформа със сено, спря и предложи на странната група превоз. И така през целия ден те се возиха покрай брега на Синия Нил чак до подножието на планините, които се издигаха към Губа. Но там фермерът стигна в дома си и привечер пътешествието наистина започна.

Сега крачеха вече почти шест часа, все нагоре. Радостта от напразната им надежда изгасна. Екщайн чувстваше, че е на края на силите си, наведен напред, притиснал длани към колената си, за да им помага при всяка мъчителна стъпка нагоре. Беше си направил раница от платнен чувал с дупки за краката в долния край и отвори горе, през които прекара ръцете си. Вътре спеше Двора Йоани, седемгодишно момиченце, тежащо по-малко от двадесет килограма. Крачетата й, обути в сандали, се клатеха около кръста му, а челото й се удряше в гърба му. За противотежест собствената му раница висеше пред гърдите му. През деня си беше покрил главата с кафията на един от убитите въстаници, а узито на Бернд и амунициите останаха скрити в раницата. Сега шалът беше увит около врата му, а узито висеше на шията. Той постави длан върху хладната стомана на оръжието, а с другата ръка хвана китката на Ади и дръпна детето до себе си.

Малко зад Екщайн Доминик също носеше болно дете в приспособен като раница чувал и Екщайн се чудеше как тя не изостана, нито се оплака поне веднъж. Останалите деца ги следваха в крива редичка, а Дюбе вървеше накрая, стиснал автомат в една ръка и понесъл на гръб най-едрото от децата. Белгиецът се присъедини към тази група по заповед на Крумлов. С нежелание се раздели с господаря си, но беше мълчалив и силен като муле. След всеки изминат километър вдигаше поредното дете, докато всяко от тях успя да си почине на гърба му.

Все пак напредъкът им не беше такъв, че да обещава успех. Не вървяха ритмично и често децата изоставаха, падаха, кашляха, понякога сядаха без предупреждение и Екщайн се принуждаваше да спира и да чака, докато редицата се оформи отново и тръгнат напред. Беше деморализиращо като принудителен поход след битка, когато целта е само да се пренесат достатъчно бързо ранените, за да се осигури оживяването им. Тук обаче нямаше да ги чакат с превоз, няма да има полева болница, нито хеликоптери, готови да ги отнесат към безопасно място. Тук има само планини и часове и може би среща с Бени, ако имат много, много късмет поне още един ден.

Нощта беше дълбока и студена, а потта на Екщайн се изпаряваше от горещината на собственото му тяло. Сякаш се намираше на върха на света. Черните планини се издигаха към небето, звездите бяха толкова ярки, че храстите и скалите хвърляха сенки върху козята пътека, по която се придвижваха. При всяка нова височина, която достигаха, той спираше, за да определи местоположението на групата по компаса, после определяше посоката и продължаваха да вървят. Опитваше се да не поглежда назад към изминатия път, защото вече знаеше, че ги преследват, но не можеше да напредва по-бързо, а ако види как бунтовниците се приближават, само би се притеснил още повече. Малко по-рано Дюбе беше притичал до него, докосна го по лакътя и посочи с пръст назад. Екщайн беше взел уреда за нощно виждане на Макс и огледа подножието на планината. Видя блясъка на оръжията в далечината. Проверката на всеки час му показа, че преследвачите се държат на разстояние като койоти, преследващи ранено животно. Беше изнервящо, но засега не твърде заплашително. Когато Екщайн решеше да си починат през нощта, което трябваше да стане скоро, щеше да се помъчи да разбере истинските намерения на противника.

— Изморен съм, Ейтан.

Шепотът на Ади го стресна, защото при подобни походи изпадаше в състояние на полумедитация, което го освобождаваше от физическата болка на тялото. Освен това никое от децата не беше проговаряло от часове. През деня им позволяваха да пеят и да се смеят, а Доминик им разказваше приказки, за да не забелязват изминатите километри. Нощната бойна дисциплина обаче се оказа съвсем различна за етиопчетата, пък и за което и да било дете, освен израелските. Но изтощението най-накрая си беше казало думата и те вече не шумяха, освен случайно изстенване като от наранено кутре.

— Иши — прошепна в отговор Ейтан, използвайки добре известната амарска дума за успокоение. — Скоро ще спрем. — Усети как Ади дръпна ръката му и погледна надолу. Видя широко отворените очи, които го гледаха въпросително.

— Ти не си ли изморен? — зачуди се Ади.

— Изморен съм.

— Носиш толкова много неща. И освен това Двора Йоани. Ти си много силен.

— Не съм толкова силен. Но съм много упорит.

— Упо-рит? — опита се да повтори думата Ади.

— Ахия. Магаре — подсказа му Екщайн.

Ади кимна и отново замълча, докато Екщайн се взираше напред към върха в другия край на острото като бръснач било. В източната страна на върха се виждаха три ниски постройки, издигащи се като бледи камъни на фона на обсипаната със звезди тъма. Нямаше нужда Екщайн да поглежда отново компаса. Знаеше, че това е целта му за тази нощ. Група овчарски колиби, построени много отдавна като знак за армията на Менелик6.

— Ейтан? — прошепна отново Ади.

— Да?

— Можеш ли да ми разкажеш за Йерусалим?

Беше странно, защото малките постройки отстрани на върха бяха накарали и Екщайн да си спомни за дома. Може би Ади е виждал рисунки на града в някоя книга или израелците, които са идвали преди и не са успели да го спасят от това чистилище, са му разказвали за него. За миг му се стори, че вижда кръговете от сгради, заобикалящи хълмовете на Юдея, и че усеща аромата на бор, примесен с мириса на пустинен прах.

— Няма друг град като него — прошепна Ейтан. — Той е като един гигантски каменен дворец на върха на планината, а планината е много зелена и мека. Небето почти винаги е синьо, а когато слънцето залязва в края на деня, целият град блести в розово, златно и сребристо. Нощем кулите на крепостта докосват луната и звездите. — Думите на Ейтан се лееха, без да ги обмисля. Той осъзна собствената си носталгия и се помъчи да я потисне.

— Господ винаги ли е там, Ейтан? — попита Ади. — В Йерусалим?

— Господ винаги е там — отвърна Ейтан. „И дяволът също“ — добави мълчаливо, мислейки за откачените религиозни фанатици, които хвърлят камъни по колите, движещи се по време на шабат7, сблъсъците между разбунтувани палестинци и граничната полиция на Хълма на Храма, престрелките между терористи и граждани по алеите на Бен Йеуда. Да, Йерусалим е прекрасен и величествен град, пълен с ангели и демони.

— А там аз пак ли ще бъда фаранджи? — попита Ади.

Думата означаваше „чужденец“. Стана му ясно, че Ади никога в краткия си живот не се е чувствал у дома, сякаш наистина не принадлежеше никому и никъде. Единствената му мечта беше да живее в страна, която да го приеме с майчина прегръдка. Никой, когото той познаваше, никога не се беше връщал от Израел, за да му каже истината за фалашите. Че след като са били спасени от ада им в Африка и пренесени в Обетованата земя, все още се сблъскват с ужасни трудности в края на опашката за храна и права в израелската държава, съставена основно от емигранти. Защото са негри, защото са необразовани, горещи, наивни и мили хора, които с голям труд успяват да си пробият път нагоре сред морето на циничните, близкоизточни спартанци.

Но Екщайн нямаше намерение да разбива надеждите на Ади с грубата реалност, нито пък да омърсява мечтата му с истината. Нямаше смисъл, защото не беше убеден, че някой от тях ще стигне даже до границата с Еритрея, да не говорим за брега на Тел Авив.

— Там ти ще бъдеш цар, Ади — каза той. — Като Соломон.

По-скоро чу, отколкото видя широката усмивка на детето.

Трите каменни колиби се намираха на малка площадка до върха и оформяха нещо като триъгълник върху нея. Беше идеално място за почивка и отбрана, защото към него можеха да се приближат само фронтално, тъй като върхът се издигаше почти вертикално нагоре, като стена от остри гранитни скали и свлачища. Сламените покриви бяха отнесени от вятъра и през натрупаните клони с остатъци от слама се виждаха звездите. Нямаше прозорци, а само груби отвори, а предната стена на най-ниската колиба беше пробита, може би от снаряд. Дупката приличаше на отворена уста. Заедно с останалите две колиби малко по-нагоре по склона, цялата група създаваше впечатлението на грубо издялано лице като онези на остров Тики. Горните колиби оформяха широко отворените очи, а долната — един безкраен писък.

Екщайн приседна върху склона на няколко метра под първата колиба. Подпря лакти върху коленете си и вдигна уреда на Макс за нощно виждане. На тази височина вятърът беше режещ и студен и макар да бе невъзможно да чуе предупредителния шум на невъзможна атака, той остана доволен, че онези, които ги преследват, също са предпочели да почиват. Бяха там, на другия връх, вероятно на около два километра назад, и нахално си бяха запалили огън, за да се стоплят и да си приготвят храна. Минаваше два часа след полунощ и Екщайн беше поел първата смяна на пост. Беше сигурен, че двамата с Дюбе ще могат да пазят на смени. Така поне щяха да оживеят и тази нощ.

Повечето от децата спяха в колибата, намираща се отгоре на запад. Бяха ги нахранили с каша от брашно и боб, приготвена с топлата вода от бидона на Дюбе. Доминик помоли за малко вода, с която да се измие. Дюбе не искаше да използват скъпоценната течност за друго освен за храна и пиене, но Екщайн му напомни, че утре така или иначе ще трябва да намерят вода, тъй като тази няма да стигне доникъде. След това й напълни една манерка и тя се отдалечи към източната колиба, като взе Ади със себе си.

Сега той отви капачката на бидона и докато пиеше, гледаше блясъка на звездите над главата си. После разкопча ризата си, свали я и изми лицето си с шепа вода. Когато капките потекоха по гърдите му, той затрепери. Спомни си как веднъж като парашутист след петдесеткилометров поход беше излял половината от съдържанието на манерката върху главата си. Заради тази постъпка сержантът после го беше накарал цяла седмица да носи на гърба си бидон с вода. Сега обаче нямаше кой да го накаже за подобен грях и затова той вдигна канчето си в тост към духовете на всички строги сержанти. Изпи течността на един дъх.

Изчака още минута, докато вятърът изсуши кожата и отнесе миризмата на тялото му. После облече ризата си, втвърдена от солта на потта му, но вече изсъхнала. Прибра уреда за нощно виждане, взе узито на Бернд и се върна към първата колиба при Дюбе.

Белгиецът не спеше. Екщайн го намери седнал в ъгъла на каменната колиба, поставил автомата в скута си и изпънал крака. Нямаше достатъчно патрони за леката картечница, за да си струва да я носи, и затова я беше оставил в крепостта. Звездите блестяха през покрива на колибата и осветяваха купчина от пет празни кутийки бира, която за Дюбе явно беше също толкова важна, колкото куршумите. Наемникът отпиваше от шестата и наблюдаваше Екщайн. Накрая явно реши, че тази нощ израелецът не представлява заплаха, и вдигна поглед към звездите.

— Отивам при дяволите, Хартстоун — каза той.

Ейтан помисли, че белгиецът има предвид умората и много алкохол, които е изпил.

— Откажи се от бирата — предложи той, докато си взимаше една от неотворените кутийки и се приближи до отсрещната стена, където да седне и да подпре гръб. Бирата беше топла като урина, но все пак течност.

Дюбе изсумтя.

— Тази ли? — Той се намръщи към кутийката в ръката си и я стисна. Алуминиевото фолио изпука под мазолестите му пръсти. — Глупости. Мога да изпия стотина и пак да се чувствам като младеж.

— Сигурно. — Екщайн отпи, мислейки си колко слаб пияч е той самият. След две бири обикновено беше готов за сън.

Дюбе хвърли кутийката и вдигна автомата от скута си. Екщайн инстинктивно се вцепени, пръстите му посегнаха към узито до бедрото му, но белгиецът извади пълнителя и започна да почиства автомата. Очите му бяха зачервени, но гледаха внимателно през пробития отвор в стената на колибата, докато ръцете му продължаваха самостоятелно работата си.

— Не, говоря ти за ада — каза той. — С огъня и как се викаше?

— Сяра?

— Аха.

Дюбе извади кърпа с камуфлажна щампа от джоба си, разтвори я и постла върху пръстения под. Подреди отгоре й частите на автомата.

— Ти вярваш ли в ада, Хартстоун?

— Аз ли?

— Да, всички вие. Евреите.

Екщайн извади цигари и предложи на Дюбе, който погледна пакета и изръмжа. Екщайн си запали.

— Всъщност не — сви рамене той. — Не вярваме в адския огън, проклятието и всичко останало. Старият завет казва, че ще бъдем наградени или наказани тук, на земята. Там няма нищо определено за живота след смъртта.

Дюбе кимна, измъкна отнякъде малка отвертка и парче трико. Уви върха на отвертката с плата и започна да почиства оръжието.

— Аз убих един свещеник — каза той.

Екщайн спря да пуши и отпусна ръката с цигарата над скута си. Ето какво било. Това е ракът, разяждащ душата на този човек. Вярно, че е бил и раняван. Екщайн беше виждал белезите му, когато копаеше гроба на Ники, съблечен до кръста. Беше виждал белгиеца и да гълта таблетки против киселини като бонбони. Но явно те не бяха лекарството, което да облекчи вътрешната му болка. Някъде в душата си той е религиозен човек и грехът го разяжда.

— Беше в Ангола — продължи Дюбе. — Преди десет години. Работех за онези южноафрикански копелета.

Значи не е обикновен расист. Мразеше всички, но обикновено фокусираше омразата си върху негрите, за да оправдае постъпките си.

— Казаха, че бил терорист. Обаче не беше. Когато идваха при него, той им даваше храна и вода, особено когато бяха ранени или бягаха от нас. А ние бяхме разярени. Нали знаеш, гониш ги седмици наред из гадните храсталаци… После успяваш да свалиш някое животно, а някакъв откачен го открива, преди да си го довършил, превързва го и го освобождава. Разбираш ли?

Екщайн не отговори. Дюбе изсипа патроните от пълнителя и започна да бърше всеки поотделно.

— Аз поисках да го извърша. Отчето имаше малка енория и бяла къщичка там. Караше черно рено. Беше много трудно да стигнеш до него. Винаги го пазеха. Но аз бях добър. Три часа пълзях към къщата, поставих взрив под колата, свързах го със стартера. Проста работа.

Екщайн трепна от огънчето на цигарата, което беше стигнало до пръстите му. Дюбе като че не забеляза.

— Наблюдавахме от храстите. С бинокли. Беше на другата сутрин. Бях щастлив, когато го видях да излиза. После от къщата излезе жена. Черна. С дете. Всички се качиха в колата.

Дюбе не разказа по-нататък. Само продължи да клати глава, докато чистеше вече почистеното оръжие.

— И така — каза накрая, когато сглоби автомата и постави шумно пълнителя. — Вярваш ли в ада?

Екщайн поклати глава.

— Не.

Дюбе изръмжа, сякаш искаше да каже: „Какво ли пък разбираш ти?“

Екщайн също беше убивал, но не по този начин и не невинни хора, за бога. Грешки? О, да. Но жени и деца? Още не. Никога.

„Да — мислеше си той. — Има ад, приятелю. Аз съм бил там, а ти живееш в него. И ако има място след смъртта, където да се пържиш в собствената си вина хиляди години… ти ще попаднеш там. Господ да ти е на помощ.“

Дюбе стана и преметна автомата през рамо.

— Е, може би евреите са прави. — Устните му се изкривиха. — Вие сте Избраният народ. Може би Господ ви казва истината, а лъже всички нас, останалите. — Той пристъпи към зяпналата стена на колибата, спря и заговори, без да се обръща: — Аз ще поема охраната до изгрев. Можеш да легнеш да спиш. Аз не спя.

И излезе, за да остане насаме със себе си. Сам. За момента Екщайн му беше благодарен, че е такъв, какъвто е.

Той бавно поклати глава, доизпи бирата. Мускулите го боляха и трепереха, когато се изправи с труд. Взе узито и преметна раницата си през рамо. Нямаше нужда да тръгва, защото можеше да си почине и тук. Но в момента най-силното чувство за неудобство идеше от възможността Дюбе да го събуди. Не за да го сменя на пост, а за да му признае друг от ужасните си минали грехове. А Екщайн не желаеше нищо повече, освен да избяга от това. Поне за няколко часа…

Доминик лежеше върху грубо събрана купчина влажно сено, сама в източната колиба, където до нея дълбоко спеше само Ади, свит в тъмния ъгъл. Беше го завила с един от чувалите, приспособени за носене на по-малките деца. Най-накрая беше успяла да свали чорапите и обувките от изранените си крака.

След известно време петите престанаха да я болят, мускулите на краката й се успокоиха и тя остана да лежи, облечена в джинсите и смачканата бяла блуза, която облече, след като я изпра, доколкото това беше възможно. Сплела пръсти зад тила си, тя гледаше с премрежени очи към звездите. Знаеше, че всички те са твърде близо до смъртта, защото беше видяла как Ейтан и Дюбе се озъртат назад и как се споглеждат с тревогата на закоравели воини. Но не се боеше за себе си, а само за децата и нямаше друг избор, освен да се довери на тези мъже.

Дюбе беше нещо като машина. Неприятен, но сега полезен, както може да служи зло куче, когато е необходимо. Екщайн беше нещо друго, но сега също полезен за нея, защото по възраст и темперамент й напомняше много за мъртвия любим. Тя чувстваше как топлината изпълва тялото й и както винаги, преди да заспи, тя помисли за Етиен.

Доминик не се страхуваше от тялото си, както някои монахини и сестри, които преди не са живели като такива и си спомнят сексуалното удоволствие, както алкохоликът си спомня вкуса на джина. Макар да се беше заклела да е вярна на любовта си към Етиен, тя не беше монахиня, пък и отдавна беше решила, че това няма да пречи на естествените й нужди. Двамата с Етиен бяха имали горещ и спонтанен сексуален живот, пълен с плам и нежност, понякога като пламък на свещ пред чаша вино, друг път като яростна треска почти на публично място. Той си отиде, но тя нямаше намерение да ограничава биологичните си нужди и да ги държи под катинар.

Все пак, за да не предизвиква съблазън в себе си или другите, тя често си поставяше маска на тъпо безразличие, вдигнала я пред себе си като предупредителен флаг пред всякакви намеци за удоволствията на плътта. Почти лилавите й очи под рошавата дълга, черна коса гледаха сериозно и без да мигат откъм алабастровото лице всеки потенциален съблазнител. Мъжете с наранено самочувствие често решаваха, че сигурно е лесбийка, докато жените смятаха, че е хетеросексуална, но наранена, което беше много по-близо до истината.

Освен това тя се грижеше за дрехите си и след смъртта на Етиен не обличаше нещо, което би намекнало за плътта под тях, нито пък носеше сутиен, който да подчертае младите й гърди. Знаеше, че ако определен тип мъж, носещ физическа прилика с Етиен — силен, рус, с добродушна усмивка, — си направи труда да погледне към гърдите й, тя би могла отново да почувства устните му и да пожелае страстно да изживее спомена.

Затова и никога не обличаше бански костюм.

И така, от шията надолу тя беше безцветна, смачкана и с отпуснати дрехи. Но в едно специално джобче на военния тип яке пазеше един чифт бельо, каквото носеше, когато той беше жив. И когато се чувстваше сигурна и в безопасност, заключена зад здрава врата през нощта или поне в самостоятелна палатка, тя сваляше „униформата“ си и се обличаше в сатен.

Сега това го нямаше и в тази студена нощ на планинския връх тя лежеше мълчаливо и си спомняше как макар никога да не можеше да остане сама, все пак успяваше да си достави удоволствие. Винаги с него, с неговия образ. Спомените й запълваха ръцете, гърдите, бедрата, горещите му устни, съвместната им жажда. Никога не използваше някакъв предмет, защото той беше жив, горещ и трепкащ и живееше в пръстите й, които заместваха всяка част от неговото тяло. Пръстите някак се отделяха от собствената й ръка и се превръщаха в неговата нежност или в страстната му жажда, а тя винаги изпитваше оргазъм с него. Не спираше, докато не се издигне, трепне и извика шепнешком името му.

Често след това плачеше, докато лежеше задъхана, или бързо прибираше бельото, обличаше тениската и джинсите и заспиваше свита на кълбо. По този начин обаче успяваше да се запази за него. Играеше и двете роли и така оставаха двамата в тъмнината. Заедно.

Но тази нощ и на това открито място не можеше да намери подобен подслон за душата си. И докато лежеше будна, с ужас осъзна, че може да изгуби в битката да запази миналото си живо. Ако оживее, може би ще трябва да се примири с факта, че самата тя се променя. А щом като се променя, то и верността й към Етиен може да изчезне. Започна да се надява, че ще умре, и когато усети как очите й се насълзяват, внезапно се стресна и седна, защото Ейтан Екщайн беше застанал пред отворената врата на колибата.

— Извинявай — прошепна силуетът му в тъмнината. — Нямах намерение да те събуждам.

Доминик бързо прекара длан по очите си.

— Няма нищо — прошепна в отговор. — Не спях.

Той остана за момент с раницата в едната си ръка и узито в другата, сякаш очаква разрешение да влезе в покоите на дамата. Главата му се извърна и той посочи с брада към свитата на кълбо фигура на Ади.

— Как е той?

— Много добре — каза Доминик. — Той е силен.

— Да — пристъпи от крак на крак Ейтан. — Щях да спя в другата колиба, но там децата са се свили на купчина и не може да се влезе. — Той се усмихна и сви рамене, а Доминик прибра крака и посочи сламата.

— Можеш да полегнеш тук.

— Благодаря.

Екщайн тихо остави раницата и оръжието до входа на колибата, после си намери място в сенките и седна на известно разстояние от нея. Погледна през вратата на колибата към острите върхове и долините под тях. Помисли си как винаги в живота си е търсил трудния път, най-големите височини, най-опасните улици, най-далечните бойни полета от дома и евентуалната помощ, която би могла да дойде. Твърде дълго беше пазил глупостта на младостта си и винаги, след като успееше да оживее, беше благодарил на съдбата само с кимване. Тази нощ обаче чувстваше трепета на загубата и беше убеден, че най-накрая се е затворил зад една стена, откъдето няма спасение. Това, което го заобикаляше сега, този вятър и колибата, тази жена и спящото дете, бяха неговите другари в края на пътя.

Той сви колене и подпря лактите си върху тях. Докосна косата си, опипа дължината й, събрана в опашката, която му се струваше толкова глупава сега. Тази нощ плътта и душата му бяха на показ, без фалшиви документи или дрехи, които биха могли да го прикрият.

— Тази коса сигурно ти пречи — прошепна тихо Доминик, за да не събуди Ади. Тя докосна черните къдрици, които падаха върху собствените й рамене. — Моята ми пречи.

— Да — отговори Екщайн. — Омръзнала ми е, но не мисля, че тук мога да намеря бръснар.

Доминик се наведе встрани и затършува из раницата си. Извади голяма пластмасова кутия с нарисуван отгоре й червен кръст, и отвътре измъкна ножица, която блесна под светлината на звездите.

— Каква беше онази история в Библията? — попита тя. — Самсон и…

— Далила. — Екщайн я погледна усмихнат заради наведената настрани глава и пакостливата искрица в очите й. — Тя е отрязала косата на Самсон и е взела силата му. Но мисля, че тук няма такава опасност, защото и без това съм останал без сили.

Доминик се изправи на колене и така се придвижи до Екщайн. Мина зад гърба му. Той не помръдна, когато тя се приближи и се надвеси над него. Пръстите й докоснаха опашката му, а после я сграбчиха здраво.

— Сигурен ли си? — попита тя.

— Моля те — отвърна той след миг. — Режи я.

Затвори очи, когато чу как острието щраква в косата му със звука, с който хирургът прерязва нервен възел. Почувства се странно, сякаш миналото му е ампутирано от пръстите на някакъв дух от женски пол, изпратен да го освободи от неясен товар. Тя протегна ръка и му показа отрязаната опашка като боен трофей. Той обаче не я погледна.

— Не спирай — прошепна Ейтан.

— Останалото не е много дълго.

— Може да се скъси още.

Тя използва тънките си пръсти като гребен, а звукът от рязането звучеше успокоително. Той усещаше как косата се сипе по гърба и раменете на ризата му. Тя работеше нежно, бавно и внимателно, а той беше убеден, че няма да го нарани, защото с тези ножици е почиствала рани на децата, а те й се доверяваха. След известно време тя спря и той отвори очи. Тя беше зад него.

— Мисля, че трябва да си съблечеш ризата — каза му тя.

Екщайн не отговори, но чувстваше биенето на сърцето си, докато разкопчаваше ризата. Опитваше се да не обръща внимание. Чу я как отваря пластмасовата манерка, а после водата потече по косата и раменете му. Раните от презрамките на раницата и оръжието го засмъдяха. После ръцете й се задвижиха по косата и почистиха нежно раните на гърба му. Той затрепери.

Тя изпълзя и застана коленичила пред него. Погледна косата му, премести някои от мокрите кичури, а после отпусна ръце в скута си и кимна.

— Много добре — каза тя и се усмихна. — Малко съм нескромна.

— Благодаря ти — едва чуто отвърна той.

Тя погледа известно време косата му, после очите й се спуснаха към гърдите, а след това се вдигнаха към лицето му. Пръстите й се насочиха към брадата му, но той почувства, че тя сякаш гледа някой друг. Когато се наведе към него, лицето й се размаза пред очите му, а после устните й докоснаха неговите, едната от ръцете й го прегърна зад врата и внезапно двамата се намериха на колене, притиснали лица и впили устни. Бяха се задъхали и сякаш всеки искаше да изсмуче живота на другия.

Тя държеше лицето му с всичка сила, притискаше ушите му с длани и целуваше устните, бузите, очите и челото му. После пръстите й се насочиха към блузата и се опитаха да разкопчеят горното копче. Той отстрани ръцете й и й помогна, като бързо разкопча блузата и я свали от раменете й. В тъмнината не можеше да види тялото или гърдите й, но двамата се притиснаха един към друг, а гърдите й опряха в неговите като възхитителна възглавница.

Съблякоха се един друг бързо и мълчаливо, съзнавайки, че Ади спи тук, но всъщност не се бояха, че ще го събудят. Устните им останаха впити, докато паднаха в сламата. Стискаха ръцете си с всичка сила, а устните им вкусваха от солта по кожата на другия. Тя привлече главата му към гърдите си и се издигна към него в мига, когато посегна с ръка да го обхване. Той желаеше да се впусне и да я целува, да зарови лицето си в нея, но тя го обхвана с крака около кръста и го придърпа към себе си. Двамата се съединиха и застенаха тихо. Люшкаха се дълго време в желанието си. Всеки се въздържаше от страх да не застане пред другото лице на тази бездна, когато всичко свърши. И накрая, когато телата им горяха и се плъзгаха от пот, когато дланите им бяха заровени в косата на другия, те заедно изпаднаха в оргазъм, в прегръдка, смразена от скръб. Но Ейтан не чувстваше вина пред Симона, защото тя беше жива. А Доминик не беше предала Етиен, защото беше с него.

Не си казаха нито дума, а треперейки заедно и поотделно се облякоха отново. А когато легнаха, вече възвърнали дъха си, останаха неподвижни дълго, загледани в звездите. Легнали един до друг, ръцете им се докоснаха само веднъж в дълго, силно ръкостискане, което приличаше по-скоро на сбогуване.

А когато най-накрая заспаха, те не се прегърнаха, а се обърнаха с гръб един към друг, за да запазят топлината си. Без романтика, подобно на двама войници, търсещи удобство в палатката през зимата…

16.Тел Ноф, Израел9 май

Командирът на парашутното училище към израелската армия мразеше цигарен дим, защото само преди шест месеца беше престанал да пуши обичайните си два пакета дневно, а няма по-голям фанатик от бившия заклет пушач. Но израелската армия е твърде трудна среда, що се отнася до цигари, пържени храни или красиви, млади жени, и затова полковник Зев Кармон смяташе да се оттегли в пенсия, преди постоянната съблазън да го е накарала да съгреши отново против здравето и морала си.

Все пак тази вечер трябваше да се жертва, защото в кабинета му се провеждаше спешно съвещание за спасяването на операция „Чародей“ на АМАН. Облаци цигарен дим замъгляваха въздуха, по дългата маса бяха наредени купи с пържени картофи, а секретарката на генерал Ицик Бен-Цион беше ослепителна. Кармон се съблазняваше да си сложи тъмни очила и газова маска.

Като се има предвид, че специалните операции често използват самолети, парашутисти и бързи хеликоптери, за командира на Тел Ноф беше нормално да бъде домакин на офицерите, които ще изпращат хората си на бойното поле. Тази вечер дългият кабинет на Кармон с размери на товарен вагон и намиращ се на втория етаж в бетонната сграда на щаба беше пълен с хора. Бен-Цион беше тук заедно с цивилните си подчинени, включително и странния, дребен умник, когото всички наричаха Очко. Освен това той беше довел Мак Маркъс, лудият, еднокрак американец, който непрекъснато се опитваше да се вмъкне в някой С–130, за да скочи за последно с парашут. Командващият ротата за специални операции на военновъздушните сили полковник също беше тук, както командирът на батальона за бързо реагиране на Зев. Подполковник Шаул Нимроди също беше извикан от запаса, защото той беше най-добрият от групата за въздушна помощ.

Командирът на „Саярет Маткал“ присъстваше в обичайното си облекло — смачкана бойна униформа без отличителни белези, стари сандали и мирис на краварник в кибуц. От Шабак беше пристигнал Ури Бадаш. Всичко това правеше операцията любопитна смесица от военни, цивилни и шпиони, но на никого не му беше минала мисълта да покани хора и от Мосад, което устройваше Зев, тъй като така нямаше да бъдат подложени на нахалното им поучаване. Всеки от присъстващите, разбира се, беше домъкнал личните си разузнавачи и помощници, което беше досадно и разсейващо, тъй като последните бяха все млади жени, избрани както заради красотата, така и заради ума си. Телефоните звъняха, бойните самолети от съседната база разтърсваха прозорците с рева си, а отговорниците по сигурността бяха заключили вратите и заели поста си, поставили черни очила на очите си и запасали мощни пистолети.

Истински проклет цирк. Поредният ден в израелската армия.

— Другари, другари. Моля, престанете да крещите. — Кармон вдигна длани от мястото си в челото на Т-образната заседателна маса. Макар че съвещанието се провеждаше в неговия кабинет, той беше по-скоро възпитан домакин, отколкото командир на операцията. Тази роля се падаше на Бен-Цион, който в момента се бе облегнал на масата и водеше разгорещен спор с командира на специални операции от военновъздушните сили. — Димът направо ме убива, главата ми се пръска от болка, а най-добрият ми полеви доктор се намира в Етиопия. — Зев още не знаеше, че човекът, за когото говори, Моти — Макс Ротбард е бил убит по време на бой и вече погребан под зелените хълмове в Африка.

Бен-Цион хвърли към Кармон един поглед, с който можеше да разтопи желязо, но не се направи на началник пред полковника. Боеше се, че Зев може да му напомни пред хората, че са били съученици в гимназията и че червенокосият и красив Кармон често е измъквал гаджетата под носа му.

Ицик въздъхна и седна, но продължи да говори, макар и малко по-тихо, с командира от военновъздушните сили, седнал срещу него.

— Слушай, Дани. Просто ти казвам, че ще трябва да имаш още един С–130, готов да тръгне веднага, щом хората ми определят зоната за кацане.

— Не ме притискай, Ицик — вдигна ядосано глава полковникът. — Първият самолет още е едва по средата на пътя. — Той се обърна към офицера от своето разузнаване. — Къде са те сега, Авнер?

Капитанът се изправи и се надвеси над дългата, релефна карта, опъната върху масата и притисната с няколко пълни пепелника.

— Трябва да приближават шестдесет градуса дължина. Ето тук. — Той показа едно място над Червено море, малко на север от бреговата линия на Еритрея.

— Иска ми се да можех да имам поне един човек там, за да маркира зоната — каза майорът от групата за бързо реагиране, докато клатеше глава и белеше един портокал.

— Моите хора нямат нужда от маркиране на зоната — смръщи се командирът на командосите от Маткал. — Те могат да забележат даже дамска превръзка в марокански публичен дом. — Той огледа хората в стаята и се ухили. — Извинявайте, момичета.

Юдит вдигна глава от бележника си и изви очи към тавана.

— Стига си се надувал и престани да говориш мръсотии, Йоси — скара му се подполковник Нимроди. Той беше дребен, много мускулест мъж, който приличаше на френския актьор Жан-Пол Белмондо и пушеше непрекъснато с черно, ониксово цигаре. — Май си спомням как веднъж скачахте над Ирак и едва не кацнахте в проклетия Афганистан. Твоите герои ще улучат целта, но само защото ги принудихме да използват онези джобни GPS-и. Само дето не съм сигурен, че имат достатъчно акъл да работят с тях.

Командирът на Маткал се усмихна и козирува подигравателно на Нимроди.

— И още нещо, Ицик — продължаваше командирът от военновъздушните сили, докато размахваше пръст на Бен-Цион. — Много е рисковано да се разширява операцията по този начин. Можем да нарушим въздушното им пространство веднъж и номерът ни да мине, но когато изпратим втори самолет, може би утре или след три дни, тогава какво ще стане? Ще ни замерят с някоя „Стрела“.

— О, стига — изръмжа Ицик. — Еритрейците нямат даже РПГ-та. А пушките им са от памтивека.

— Извинявай — вдигна пръст Мак Маркъс и веднага получи заплашителен поглед от страна на Бен-Цион. — Прав си. Еритрейците си нямат нищо. Обаче бунтовниците и особено хората на Моботе разполагат с купища гадни играчки.

— Откъде знаеш? — изръмжа Ицик на родения в Америка офицер. — Ти си от „Планиране и логистика“, Маркъс, не си от полевото разузнаване.

— Аз съм военен инвалид — усмихна му се Маркъс и сви рамене. — Затова между другото ми е позволено да съм умен и добре информиран.

Когато смехът заглъхна, Зев Кармон се облегна върху бюрото си.

— Я кажи, Ицик. Кой от твоите е там, долу?

Бен-Цион огледа стаята, сякаш се колебае да разкрие самоличността на оперативните си агенти. Но всички присъстващи така или иначе скоро щяха да знаят всичко.

— Баум и Екщайн — тихо каза той.

Шаул Нимроди се вцепени и дръпна силно от цигарата си. Бени Баум му беше близък приятел от дълги години. Заедно бяха проливали кръв, част от която и собствена. А Екщайн беше като син на Баум. Той се изправи и се наведе над картата. Бързо намери точката за срещата и започна да измерва разстоянията. После се обърна към командира за специални операции на военновъздушните сили.

— Зареди с гориво втория С–130, Дани. Постави екипажите под бойна готовност и отмени всички отпуски. И доведи пилотите тук, за да им дам нови указания за посоката на полета.

— Ти ми заповядваш, така ли, Шаул? — изчерви се полковникът.

— Направи го. Иначе ще ми се наложи да си поговоря с жена ти.

Командирът се изчерви от яд, но не каза нищо. Двете млади жени от военновъздушните сили забиха очи в бележниците си, а Ицик се ухили над скръстените пред гърдите си ръце.

Зев Кармон се закашля и размаха длан, да пропъди облака дим пред лицето си.

— Мислиш ли, че Баум и Екщайн ще успеят, Ицик? Да доведат всички онези болни деца плюс твоя дезертьор до мястото за кацане?

— Ще успеят — отвърна Ицик без голям ентусиазъм. — Пък и дезертьорът няма да лети.

Цялата стая потъна в тишина. Всички замряха по местата си и се обърнаха към командира на Специални операции на АМАН. Но Ицик нямаше намерение да говори повече и просто отвърна на погледите им с горящите си черни очи.

— Тогава за какво, по дяволите, е цялата тази работа? — попита полковникът от военновъздушните сили. Той бутна стола си назад, стана и размаха ръце. — Самолети, гориво, пилоти, командоси и одобрение от Кабинета? За какво? Двама мъже и шепа деца, които можеха да идат до брега и да бъдат вдигнати от някоя проклета рибарска лодка!

— Това не е твоя работа — за пръв път се обади Ури Бадаш. Но от мястото, където беше седнал в тъмния ъгъл на стаята, гласът му изгърмя като оръдеен изстрел. — Тази операция засяга основно въпроси по сигурността и няма нищо общо с армията. — Бадаш бръкна в джоба си за цигарите, запали една и я размаха като артист в стар, черно-бял филм за войната. — А сега, ако тази част от съвещанието е приключила, бих помолил всеки, който не е от АМАН, да напусне. — Той кимна към Кармон. — С изключение на полковник Кармон и Нимроди, разбира се. Ние сме техни гости.

— Не знам само за кого се мислиш, дявол да го вземе — избухна полковникът от военновъздушните сили.

Бадаш издуха кръгче дим и го загледа как се издига към тавана като ореол на изпаднал в немилост ангел.

— Аз съм човекът, който одобрява или не достъпа ти до секретни материали, полковник.

Офицерът веднага разбра, че си има работа с някой от висшите началници на Шабак. Той потропа с пръсти по масата.

— А казват, че не сме наследили нищо от германците — измърмори под нос. После кимна с глава на подчинените си и всички започнаха да си събират бележниците, картите и чантите.

След минута кабинетът се изпразни. Останаха само Ицик, Очко, Юдит, Маркъс, Бадаш и двамата полковници от парашутните десантни войски. Зев Кармон се почеса по челото, загледан в заседателната си маса, която приличаше на изоставена след банкет на гимназисти, затрупана с празни кутийки от кока-кола, обелки от грейпфрути и портокали и преливащи пепелници. Той погледна към Бен-Цион и посочи към Нимроди.

— Знаеш ли, Ицик… Шаул и аз също можем да си тръгнем. Няма да се обидим, пък и искам да глътна малко чист въздух.

— Не ставай смешен — отвърна Ицик. — Вие си държахте устата затворена преди Ентебе. Така че не се опасявам от вас.

Кармон сви рамене, а Нимроди се усмихна широко с цигарето между зъбите. Бен-Цион отвори кутийка кола и погледна Ури Бадаш, който се беше преместил към средата на заседателната маса до Очко. Аналитикът помагаше на Бадаш в трудното разследване на кандидатите за къртица от Димона като проучваше досиетата им, намиращи се в базата данни на АМАН, и търсеше някакви аномалии, които да подскажат нещичко.

— И така, Бадаш — каза Ицик, след като изтри устните си с длан. — Ти използва услугите на моя гений без почивка. Е, има ли втора къртица в гнездото или не?

Бадаш вдигна черното си куфарче върху масата и го отвори, докато Очко притеснено се мъчеше да отвори собствената си чанта и да избегне погледа на командира си. Бадаш извади единадесет дебели папки, всяка отговаряща на седмината мъже и четирите жени от снимката на Крумлов. Ясно беше, че служителите от контраразузнаването са ги проучвали, защото бяха поизцапани и имаха петна от чаши с кафе. Той пусна купчината върху масата със заплашителен вид.

— Значи, ако има къртица — каза служителят на Шабак, — ние още нямаме и трошичка твърдо доказателство.

— Сериозно ли говориш, Ури? — недоверчиво попита Бен-Цион.

— Къртица ли каза той? — прошепна Нимроди на Зев Кармон.

— Тихо, Шаул — отвърна пак така шепнешком Кармон. — Ние тук сме само духом. Не забравяй. Тези глупаци трябва да си използват акъла.

— Слушай, Ицик — отговори Бадаш. — Имаме си работа с твърде деликатна материя. Ако някой от тези хора подуши, че го разследваме, той ще сподели с останалите и нашата потенциална къртица ще се спотаи като фанатик на шабат. Всеки от тях е получил първоначалното разрешение за работа със секретни материали без проблеми и всички са минали през ежегодните проверки в Димона. Осем от тях са наблюдавани от най-опитните ни хора денонощно и повярвай, нито един от тях не е и погледнал към екземпляр на „Правда“. Останалите трима са в отпуска, двама от тях в чужбина.

— Позволили сте на тези хора от Димона да пътуват в чужбина? — прекъсна го Нимроди.

— Да. С известни ограничения — отвърна Бадаш.

— Ти знаеш повече тайни от шофьора на Фидел Кастро — обърна се Кармон към Нимроди. — И никой не те спира да обикаляш света като Хю Хефнър.

— Точно така — усмихна се Нимроди. — Аз съм плейбой, а не шпионин.

— Може би просто трябва да ги привикаш и да ги притиснеш яко — предложи на Бадаш Мак Маркъс.

— Ти пък кой си? — намръщи му се Бадаш. — Саддам Хюсеин ли?

— Забеляза значи приликата — поглади мустака си Маркъс.

Но Ицик не беше в настроение за шеги. Той стана и отиде до библиотеката на Зев Кармон, подредена с военни трофеи, много от които от чуждестранни армии. Той вдигна бронзовата статуетка на 82-ра военновъздушна дивизия и я огледа.

— Ури — тихо заговори той. — Трябва да намерите тази къртица сами, без помощта на Крумлов. Решението е взето. Той няма да дойде.

— Добре де, обаче решението е глупаво и аз съм готов да се скарам на онзи идиот, който го е взел.

— Идиотът седи в кабинета на министър-председателя и ти знаеш много добре, че никой освен жена му не може да му се скара и да очаква успех.

— Извинявай, Ицик — прошепна Очко.

— Освен това решението е правилно — продължи Ицик, без да обръща внимание на Очко. — Ако Крумлов е подставено лице, когато го доведем тук, ще бъдем направо унизени.

— Извинявай — опита отново Очко малко по-високо и вдигна треперещ пръст.

— И по-лошото е, че по този въпрос Йерусалим се отчита пред Вашингтон — продължи Ицик. — Даже и аз нямам представа какво са си обещавали по горещата линия.

— Ицик! — внезапно викна Юдит и всички обърнаха глави към нея, замълчали като ученици пред учителка. Тя разтвори длан и я насочи към Очко. — Рафаел се опитва да каже нещо.

Ицик я изгледа, но тя му вдигна вежда и Нимроди с Кармон едва прикриха усмивки, докато се чудеха дали Ицик спи с нея. Генералът насочи вниманието си към Очко.

— Да?

— Хммм — Очко прочисти гърлото си. — Аз мисля, че вече имаме отговора.

— Така ли? — Кой знае защо Ицик не се учуди.

— Ами, хммм, да. Мислех си по този въпрос, тоест докато седяхме тук, тоест отдавна мисля по този въпрос, но нали знаете как всичко се изяснява внезапно…

— Изплюй камъчето, Очко — изръмжа Ицик.

Дребният евреин от руски произход разкопча чантата си и извади плика, в който се намираше оригиналната групова снимка от Крумлов. Той я измъкна и я загледа, по-скоро като начин да избегне погледа на командира си.

— Ами аз мисля, че Крумлов ни е дал отговора. Сигурно си е било част от плана му. Разбирате ли, той не е можел да знае със сигурност дали ще остане жив, за да дойде в Израел. Все пак има мокра заповед за него, която не е отменена, и той е живеел на ръба там, в Африка…

— И? — нетърплеиво го подкани Бадаш.

— Шшшш — накара го да замълчи Ицик. — Продължавай, Очко.

— Нали си спомняте, че Крумлов поиска от нас да спасим годеницата му — продължи Очко. — Той очакваше, че тя ще дойде с него в Израел. Но също така трябва да е знаел, че той може да бъде убит, а тя да оживее и да се окаже тук съвсем сама. Той би искал ние да се грижим за нея добре дори и в негово отсъствие. Когато е дал тази снимка на Екщайн, той ни е дал цялата информация, която ни е нужна. Отговорът е някъде тук, в снимката. Сигурен съм.

Очко остави снимката върху масата, нагласи очилата си и сплете пръсти. Бадаш наведе глава към Очко и погледна Бен-Цион.

— Пък аз би трябвало да съм гений в контраразузнаването — каза той. — Обаче този тип е наистина голяма работа.

— Така си е — потвърди Юдит.

Бен-Цион насочи дългия си пръст към секретарката.

— Юдит, вземи колата ми и този Айнщайн със снимката му и го закарай обратно в лабораторията в Йерусалим. Веднага. И използвай клетъчния ми телефон, за да кажеш на ония в подземието да не си ходят вкъщи. Ще работят цяла нощ.

Юдит погледна командира си, но не помръдна.

— Моля — добави Ицик.

— Слушам, командире — отговори красивата млада жена, стана, хвана Очко за ръката и тръгна. Дребничкият аналитик залитна да я настигне. Когато охраната отново заключи вратата отвън, останалите петима мъже останаха мълчаливи. Накрая заговори Зев Кармон.

— Ицик, кой е този странен дребосък?

— Очко ли? — въздъхна генералът. — Той е най-ужасният ми кошмар. — Ицик приближи един от прозорците и загледа към далечната тренировъчна площадка, където един батальон новобранци маршируваха с огромни парашутни раници по горещия пясък към петнадесетметровата кула. — Но понякога истината ни се открива само в сънищата… — довърши той.

17.Абу Менди9 май

За пръв път в над петдесетгодишния си труден живот на Бенжамин Баум му предстоеше да се предаде. Дъхът му излизаше с продължителни, хрипливи звуци, всяко вдишване го изпълваше със сухия африкански прах, всяко издишване го изпълваше с отчаяние, тъй като високо в планината кислородът не успяваше да подхрани едрото му тяло. От кафията, увита около голямата му плешива глава, през памучната риза, грубите панталони, вълнените чорапи и платнените боти всеки сантиметър от тъканта беше пропит от солена пот. По километрите стръмни скали и храсти ноктите на краката му се бяха забили в месото и той знаеше, че течността в обувките му е кръв, а възлестите колена, които му бяха служили вярно в толкова много неделни мачове, най-накрая, изглежда, щяха да го изоставят.

Свърши се. Беше стигнал до края на силите си и го разбираше добре.

Пребори се със следващата стръмнина от ръбести скали и сипещи се надолу камъчета, стиснал зъби и устни, за да скрие гримасата на болка. Ноздрите му се бяха разширили като на бик, за да вдишат всяка възможна молекула и да му дадат възможност да издържи до края на деня. В дясната си мазолеста длан стискаше черната ръчица на едно момче на име Йона, а в лявата тънката като молив китка на момиченце на име Естер. Всяко от децата беше хванало за ръка друго, за да ги дърпат в редичка нагоре. Така че Бени всъщност изтегляше нагоре тежестта на шест деца освен собственото си тяло.

Крумлов беше зад него и правеше същото. А по-назад Манчестър се катереше с гърба напред и буташе нагоре останалите деца като упорито овчарско куче. Едновременно с това беше насочил автомата си назад към долините, където бунтовниците приближаваха бързо. Вървяха така от зазоряване, откакто напуснаха мястото за почивка в долината близо до Дангла. Катереха се по скалите на планината Белея, където трябваше да се срещнат с Екщайн, Доминик и Дюбе, ако те и подопечните им деца са оживели при този убийствен поход, в което Бени се съмняваше. Самият той беше упорит и силен мъж, при това без ранявания в краката, докато коляното на Екщайн беше ранявано, а французойката беше млада и решителна, но без опит в катеренето по планини. Но сега всичко това вече нямаше смисъл. Усещаше как отчаянието го обхваща като вълна и реши, че просто няма да успее.

— Не можем повече, господин Бени — обади се с прегракнало от праха гласче малкият Йона. — Не можем.

— Можете. — Бени стисна по-здраво ръката му и тропна ядно с крак върху земята. Задърпа с нови сили своето детско влакче. — Аз съм стар, изморен и дебел, а пък мога! — излъга той. — Мога да продължа, докато луната се вдигне нависоко и въздухът се разхлади, и стигнем до поточе с чудесна вода. А вие сте силни африкански деца, така че сигурно можете и повече от мен.

— Да — обади се Естер отляво на Бени. — Стига си хленчил, Йона.

— Аз не хленча!

— Тогава върви и мълчи. Какво би казал баща ти?

Момчето облиза устни.

— Баща ми е умрял.

— Обаче те гледа — напомни му Естер. — И иска да помогнеш на господин Бени и ако трябва, да изминеш пеша целия път до Израел.

Йона дръпна ръката на Бени и го погледна въпросително.

— Трябва ли да ходим чак до Израел, господин Бени?

— Не, Йона — прегракнало отвърна Баум. Гласът му стържеше от прахта, а потта гореше клепачите му. — Но Естер е права. Трябва да вървим, докато дойде време за почивка, и трябва да мислим за своите бащи, за да намерим сили.

— Видя ли? — гордо се изпъчи Естер и закрачи по-бодро.

Бени внезапно се засрами, защото помисли и за собствения си баща, чийто образ го беше превел през трудностите на живота. Баща му беше умрял в Дахау, а майка му в друг лагер, а той е бил съвсем малък, когато са го взели от тях. Но си спомняше упорития, германски характер на баща си и някои от последните му думи.

— Помни, Бенжамин. Когато животът е много тежък, не мисли за нищо, а само поставяй единия крак пред другия и върви напред. Ще видиш, че скоро ще стигнеш до по-добро място.

— По-добро място… — прошепна Бени и продължи към върха, опитвайки се да заглуши писъка на мускулите си и напуканата пустош в устата и гърлото.

Чу скърцането на подметки зад себе си и внезапно Манчестър се появи до него, като дишаше равномерно и тежко като натоварен кон. Британецът беше свалил ризата си и носеше само потна зелена тениска, отпусната върху панталоните. Челото му беше превързано с черна кърпа. Ходеше приведен под пълната си бойна раница и автоматът висеше на врата му.

— Колко още остава, полковник? — попита Манчестър, като продължаваше да крачи заедно с Бени.

— До следващия връх.

— Сигурен ли си?

Бени го изгледа.

— Моля за извинение, полковник, но гадните преследвачи отново ни настигат.

— Ами задръж ги.

Голяма група бунтовници ги следваше по петите през целия ден. Държаха се на разстояние, после внезапно тръгваха напред, докато Манчестър не ги отблъсне с кратък автоматен откос. Разстоянието беше голямо и той не ги улучваше, но те изоставаха за известно време, а после отново започваха същата игра.

— Ще го направя, сър. Но вече ми свършват патроните.

Бени извади пистолета на Макс от колана си и му го подаде.

— Ако ти свършат патроните, използвай това. А когато и пистолетът стане ненужен, опитай се да ги спреш с псувни.

— Слушам, сър — ухили се Манчестър, козирува шеговито и изостана. Бени веднага изгуби надутия си вид и продължи да скърца със зъби.

— Не знам за теб, полковник Баум, но аз почти останах без сили. — Гласът на Крумлов едва достигна до него с хрипливия си шепот, отнесен от усилилия се привечер вятър.

— Аз също — отвърна на немски Бени, защото знаеше, че Крумлов ще го разбере, но децата няма. — Но трябва да стигнем до мястото на срещата.

— А после?

— После… ще бъдем там.

От гърлото на Крумлов се изтръгна нещо като смях. Баум разбираше, че за отрасналия сред хладната зеленина на Европа чех сигурно пътешествието е още по-трудно, защото самият той поне имаше предимството да е израснал сред пустинните хълмове на Йерусалим.

— Те си играят с нас, да знаеш — каза Крумлов и Бени разбра, че говори за бунтовниците. — Насочват ни точно накъдето те искат да идем.

— Не. Те ни насочват точно накъдето ние искаме да стигнем.

Но всичко това наистина приличаше на класическа игра на стражари и апаши, тъй като бунтовниците се опитваха да ги насочат към предпочитано от тях място, сякаш друга група ги чака там в засада, за да ги довърши. Само че Бени и Ейтан бяха определили координатите заедно с Бен-Цион и нямаше начин да се отклонят от точката за среща, защото само така би могло да има някаква надежда за спасение.

— Мислиш ли, че Екщайн ще бъде там? — зачуди се Крумлов.

Бени не отговори веднага. За пръв път през петнадесетте години на партньорство той се чудеше дали Ейтан не се е пресилил с тази последна мисия. Сега знаеше, че не биваше да поемат задачата. Току-що се бяха прибрали от Африка, когато Бен-Цион ги върна обратно, а те се чувстваха твърде нахални, преуспели и горди. Сега знаеше, че тази работа трябваше да се свърши от по-млади мъже и че не биваше да позволява на Екщайн да се връща. А и той изобщо не трябваше да тръгва с него заради тази последна искрица слава. Чувстваше се ужасно виновен, като стар боксов треньор, който убеждава изтощения си възпитаник да играе за пореден път само за да може отново да изпита греховното чувство за победа.

Но през тези петнадесет години на съвместна работа Екщайн никога не беше изневерявал. Ако се срещнеха успешно тази нощ, те ще се измъкнат живи от цялата тази работа. А после, когато се върнат у дома, Бени ще измъкне всички разрешителни на Ейтан за бойна, оперативна работа, ще ги изгори и ще го върже завинаги за някое бюро.

— Той ще бъде там — заяви Бени по-скоро като молитва за себе си, отколкото като убеждение.

Той продължи напред, като се взираше в северните височини, където се издигаше плоският връх, където трябваше да се срещнат. Изглеждаше по-ясен, но все още доста надалеч. Искаше да извади сгънатата карта от джоба си и да провери още веднъж пътя, но не смееше да изтърве ръцете на децата, защото можеха да се отпуснат и повече да не успее да ги вдигне. А знаеше, че в момента няма да може да носи дори и най-лекото от тях. Водата беше свършила. Бидонът, който Манчестър носеше безропотно, се беше изпразнил при последното им спиране. Отдавна не бяха пили и устните на децата бяха напукани и издути. Той дори не смееше да ги погледне, защото знаеше, че душата му ще се разкъса от жалост.

Жестокото слънце най-после залязваше на запад, а пред тях се издигаше склонът, по който се изкачваха, като завиваха вдясно от острия му, вулканичен ръб. Пътеката се виеше на сянка и Бени си я определи като най-близка цел, защото хладината можеше да им помогне, за да успеят да изминат последния преход. Един изстрел назад го накара да трепне, но той знаеше, че това е Манчестър, който прави всичко възможно да отдалечи преследващите ги чакали. Дръпна децата напред.

После откъм малката група на Крумлов Бени дочу плач на дете, който премина в проточено хлипане и сърцераздирателен рев. Обърна глава и видя чеха, спрял върху склона. Последното дете в редичката му, едно много малко момченце с голяма тениска, скъсани панталонки и сандали от стара автомобилна гума беше седнало на земята и скимтеше наведено над разранените си крака. Изстрелът на Манчестър както винаги беше стреснал децата и те осъзнаваха грубата действителност. Поне едно от тях винаги заплакваше, когато изстрелът отекне от околните склонове, но досега бяха успявали да ги успокоят и да ги накарат отново да вървят.

Сега успокоенията нямаше да помогнат. „Почти стигнахме“ беше повтаряно твърде често и сега на всички това им се струваше най-обикновена лъжа. Беше същото като да отиваш с кола от Йерусалим към Ейлат с малкото си дете. Когато всички приказки и игри свършат и не остава нищо друго освен километрите пустиня, то млъква за малко, но веднага след това започва да хленчи.

Крумлов погледна отчаяно към Бени, но Баум не можеше да му помогне с нищо. Чехът се върна към малкото момче, вдигна го от земята и го понесе под мишница като пакет с дрехи. Бени се извърна, стисна зъби и тръгна отново.

Половин час по-късно, когато почти не можеше да накара краката си да направят и една стъпка повече, те се намираха на по-малко от петдесет метра от върха за срещата. Сега вече почти всички деца хлипаха или скимтяха като ранени животинчета. Мъка беше обхванала редичките им и нищо не можеше да ги успокои. Баум огледа околните пътеки за някакъв знак, някакъв намек, че Ейтан е пристигнал. Търсеше някакъв парцал, вързан на пръчка, струйка дим или дори зеленото сияние от джобния GPS на Екщайн, макар да се съмняваше, че групата командоси ще пристигне навреме, за да приеме сигнала на майора. Обаче нямаше абсолютно нищо. Само хладината на нощния вятър, който сега го караше да трепери полузамаян от умора и да ругае самия себе си като изгубен пътешественик из Синай.

Той спря и пусна ръцете на Йона и Естер. Децата веднага седнаха и започнаха да се люшкат над изморените си крачета. Долу Крумлов също спря и Бени изобщо не се учуди, когато го видя да пада на колене, все така стиснал момченцето под мишница. После Крумлов седна и погледна умолително Бени. Баум беше сигурен, че го моли за бърза и милостива екзекуция точно тук и сега. Манчестър остана доста назад на склона. Гледаше нагоре и бавно поклащаше глава.

Баум се обърна и изкачи върха. Сега се чувстваше толкова лек, без товара от деца подире си, но кокалите и мускулите продължаваха да го болят. С двете си длани натискаше колената си и се издигаше нагоре като старо кладенчово геранило. Накрая се изправи на върха и остана там, приведен на две, оглеждайки великолепната панорама от остри върхове, покрити с храсталаци и дървета, издигащи се към небето, където лешоядите вече се събираха с надежда.

Кой знае защо очите му се откъснаха от пурпурното небе и погледнаха към другия склон на планината.

А там, вдигнал глава с поглед, вперен към него и шеговита усмивка, върху един плосък камък седеше Екщайн. Дюбе беше застанал до него, стиснал автомата си, докато Доминик беше събрала децата в полукръг и играеше с тях на камъчета.

— Хубаво би било, ако поне веднъж се опиташ да пристигнеш навреме, Бени — каза Екщайн на иврит.

А Баум вече не можеше да се задържи на крака. Той се смъкна на земята, постави треперещите си ръце върху бедрата и макар да се усмихна и да усети как кожата на устните му се пука, от очите му потекоха сълзи…

Радостта от срещата беше кратка и по-скоро горчива като на две групи пожарникари, срещнали се сред силен пожар. Малкото плато под върха представляваше полукръг с изкривени от вятъра храсталаци, а възрастните бяха събрали децата на група в средата, за да им осигурят единственото възможно удобство — топлината на телата. Доминик се движеше бавно между тях, галеше трескавите чела и треперещите им костеливи гърбове. Лъжеше ги на френски и амарски как скоро ще бъдат спасени и ще полетят към една земя с нежна топлина и прекрасни плодове, където ще намерят любовта на изгубените си семейства.

Ръцете и краката я боляха ужасно от изкачването, стягането на мускулите и обезводняването, но тя си вършеше работата и не си даваше миг почивка. И само веднъж погледна към Ейтан. Той помисли, че изражението й е може би на благодарност, задето двамата са си помогнали да разберат защо оживяването им си струва усилията. Но тя задържа погледа си само за миг, а после се извърна. Той реши, че тя може би го ругае, задето й е дал надежда в това толкова безнадеждно място.

Като професионални войници, каквито си бяха, Дюбе и Манчестър се поздравиха с кимване, поговориха си набързо за тактиката, използвана от двете групи, и без да чакат заповеди от когото и да било, определиха местата за отбрана на малкия лагер. Беше почти невъзможна задача само за двама, но Манчестър залегна в края на платото с поглед на запад, докато Дюбе се изкачи отново на върха и покри достъпа откъм изток. Бяха си разделили оставащите гранати и амуниции. Патроните бяха толкова малко, че не си направиха труда да ги преброят, когато тръгнаха да заемат позиция за последния караул.

Крумлов, Баум и Екщайн стояха в сянката на върха в източната част на платото с наведени глави, треперещи от студения планински вятър. Бяха се освободили от всякакъв товар, но изморените им мускули не се отпуснаха. Узито на Екщайн висеше на рамото му, Баум отново си беше взел пистолета и го запаса на колана, а двата пистолета „Макаров“ на Крумлов се люшкаха в изморените му длани. Нощта вече почти се беше спуснала и по западните върхове остана само ивица от сребристо и розово. Както винаги с падането на нощта в пустинни райони въздухът стана отново свеж и носеше и най-тихия звук надлъж и нашир. В долините по-ниско безгрижното тропане на бунтовниците и свличането на камъчета под краката им отекваха заплашително, а освен това те често и нахално се викаха един друг.

— Почти нямаме патрони — каза Бени.

— Мисля, че това няма особено значение, полковник — обади се Крумлов. — Ако пациентът е смъртно болен, дори и цял камион лекарства не могат да му помогнат.

— Като заговорихме за лекарства — каза Екщайн и се обърна да погледне към Доминик, — тя трябва да е свършила лекарствата на Макс. Иначе би ги раздала, поне да повдигне духа на децата.

Баум наблюдаваше как Екщайн гледа към Доминик. Познаваше партньора си много добре, всеки негов поглед и движение. Забеляза, че Екщайн е подстриган от умели пръсти, но не каза нищо, защото всъщност нямаше значение. Бойният живот е странно нещо. Случват се странни работи между хората. Той сам го е изживявал неведнъж и знае, че нормите на нормалния живот не могат да бъдат приложени към него.

— Манчестър и Мишел са прекрасни войници — каза Крумлов. — Но даже и с наша помощ не могат да покрият всеки ъгъл. Хората на Моботе скоро ще ни нападнат. Може да чакат да се зазори, но това ще е само за да ни изненадат, когато сме още по-слаби. Играта е тяхна и те ще я играят както пожелаят.

Екщайн извърна главата си отново към двамата мъже.

— Можем да се опитаме да избягаме след около час, когато се стъмни съвсем.

— А после какво? — попита Бени. — Дори и да успеем да пробием обсадата им някъде, останалите бунтовници ще се хвърлят отгоре ни като вълча глутница. Тези деца едва могат да се мръднат, да не говорим как биха тичали надолу по склона като кози.

Никой друг не каза нещо успокоително. Останаха мълчаливи известно време.

— Може би е време да се откажем — предложи с въздишка Крумлов.

Баум и Екщайн се спогледаха.

— Ти може да станеш чудесна плячка, Ян — каза Бени. — И заслужаваща да те държат като пленник. Но аз и Екщайн… Ние ще се намерим направо в Бенгази. Или още по-зле, в Техеран. — Лесно можеше да си представи образа на израелския пилот-навигатор Рон Арад. Неговият „Фантом“ F–4 беше избухнал над Ливан през 1986 година и той оживя след катапултирането и спускането с парашут. Но само за да бъде продаден на терористите, които платиха най-много. Дълги години израелците предлагаха огромни подкупи за връщането му, изпращаха командоси, за да отвлекат онези, които го бяха отвлекли, молеха и заплашваха, без какъвто и да било резултат. — Идеята да гния в ирански затвор не съответства на моята представа за приятно пенсиониране — добави Бени.

— Ами те? — погледна отново Екщайн към събраните накуп деца и Доминик. — Може да вземат децата живи и да ги продадат като роби. Но представяш ли си какво ще направят с нея?

И разбира се, Бени веднага разбра, че между партньора му и красивата сестра нещо наистина се е случило. Разбра го по гласа на Екщайн и по невъзможността му да я нарече по име. Но пък Ейтан беше прав. Нея биха я измъчвали и изнасилвали, биха си я прехвърляли като красива, европейска играчка.

— Да — кимна Крумлов. — По-скоро бих я застрелял собственоръчно…

Екщайн и Баум отново се спогледаха и всеки разбра мислите на другия. Тук, на този връх в пустинните планини, всичко много напомняше на Масада, гигантското плато в Юдейската пустиня, където 70 години след Христа група от деветстотин еврейски бунтовници бяха избрали масовото самоубийство пред възможността да бъдат пленени живи от римските легиони. А имаше и по-модерни примери на подобни решения, тайни, все още стриктно пазени от израелската армия. По време на войната „Йом Кипур“ от 1973 година рота израелски войници, заобиколени на позицията им на Голанските възвишения, бяха запазили последния си патрон, за да се убият, пред перспективата да бъдат хванати живи от сирийските командоси.

Бени отново беше обхванат от вълна на отчаяние, но се опита да я изгони, като се съсредоточи върху по-прости мисли.

— Добре. Във всеки случай ние не знаем колко дълго ще останем тук — каза той. — Един от нас трябва да потърси храна. Може да е някое диво животно или шепа плодове.

Екщайн издаде звук като кратък смях, но настроението му изобщо не се подобри от това.

— Аз не бих се тревожил за менюто, ако бях на твое място, генерале.

Бени не отговори, а само кимна. Намръщи се, като осъзна абсурдността на положението.

Някъде откъм западните долини се чу силен пукот, а после в небето се разнесе шум като от късане на вестник. Тримата мъже извърнаха глави и замръзнаха по местата си. Веднага разбраха какво е това. Звук от ръчна ракета, която човек удря върху коляното си или камък, за да я запали. Беше предназначена да изплаши врага. Магнезиевата топка литваше нависоко и после падаше бавно, осветявайки позициите с ярка светлина. Така хората можеха да се видят като хлебарки в салата.

Тримата гледаха как ракетата се издига в небето и присвиха очи от ярката й светлина, която огря цялото плато. Екщайн погледна купчинката деца. Над шестдесет малки главички се вдигнаха нагоре и лъскавите им очи загледаха ярката, падаща звезда. Екщайн чу тънкото гласче на Ади.

— Какво е това, Ейтан?

— Фойерверки, Ади — отговори той. — Сигурно има някакъв празник.

Усети как ръката на Бени стисна лакътя му, защото и двамата знаеха, че подобна ракета предвещава нападение.

— Вие там! — отекна един дебел глас някъде отдолу. Крумлов погледна Баум и Екщайн, а после Бени въздъхна и тръгна към западния край на платото. Екщайн и Крумлов го последваха и тримата застанаха до Манчестър, който лежеше на земята с автомата си и проверяваше останалите си полупразни пълнители. Бени посегна и хвана рамото на Крумлов. Тримата приклекнаха, за да бъдат колкото е възможно по-незабележими за снайперисти.

— Вие там! — извика отново гласът. Беше плътен, с тежък африкански акцент и прегракнал, сякаш собственикът му пуши твърде много. — Аз съм Амин Моботе от Фронта за освобождение „Оромо“ и имам доста хора. Много, много хора.

— Толкова по-добре за теб — измърмори под нос Екщайн.

— Хвърлете оръжията си и слезте при нас. Няма да ви причиним зло.

Бени се почеса по брадата, докато преценяваше възможностите. Взря се надолу към тъмните долини, но дори и под светлината на ракетата не можеше да различи човешки форми, защото те явно се бяха прикрили добре, преди тя да освети. Манчестър обаче имаше остри, млади очи и забеляза блясъка на дулата.

— Цяла гадна тълпа са, полковник — каза той. — Пръснали са се на три групи и ще ни пленят даже и да повалим половината от тях.

— Може да се опитаме да пуснем първо децата — предложи Крумлов. — Без бой. А после ние да останем и да се бием като мъже.

— Само че ние не всички сме мъже — напомни му Екщайн.

„И все пак — помисли си Бени, — ако можем да разпръснем някак децата…“ Той се изправи и Екщайн го загледа, затаил дъх.

— Полковник Моботе! — извика Бени. Всъщност не знаеше дали ръководителят на бунтовниците има някакъв чин, но в този момент ласкателството нямаше да навреди. — Ще приберете ли първо децата? И ще се закълнете ли като офицер, че няма да им причините зло?

Не последва отговор. Крумлов погледна Бени и се намръщи.

— Ако пуснем децата, полковник Баум, той със сигурност ще ги задържи като заложници, докато ние се предадем.

Бени вдигна ръка, за да го накара да изчака.

— Да видим.

Гласът на Моботе отекна отново.

— Съгласен съм да взема първо децата — извика той. — Но трябва да знаете, че ще ги екзекутирам, ако след това вие не се предадете.

Екщайн вдигна вежда.

— Е, поне е честен.

Нямаше как децата да не чуят разговора и те веднага зашепнаха помежду си, а някои заплакаха. Бени извърна глава към Доминик, която успокояваше сирачетата и се опитваше да ги утеши. После чу падане на камъни и видя Дюбе да се спуска откъм върха. Белгиецът хвана автомата си и пресече платото, за да се присъедини към Манчестър. Бени разбра, че няма никакъв изход. За да гарантират живота на децата, те всички трябваше да се предадат. А да се предадат, означава провал на операция „Чародей“. Къртицата на Крумлов може никога да не бъде разкрита, а той и Екщайн ще се превърнат в анонимни надгробни плочи в гробището на служителите от разузнаването. След всичките години на служба това щеше да им бъде наградата.

Не, не и тази нощ. Не и по такъв начин.

— Боя се, че така няма да се разберем — извика той към Моботе. — Ще трябва да дойдеш и да ни хванеш.

Той отново примижа и огледа полукръглия край на платото, но нямаше нужда да разпределя задачите. Крумлов тръгна към левия фланг с пистолетите си, а Манчестър и Дюбе с тежките си оръжия се разделиха и заеха позиции по средата на фланговете. Бени погледна Екщайн и двамата мълчаливо си стиснаха ръцете, след което Баум тръгна към центъра на полукръга, а Ейтан отиде да заеме десния фланг.

Екщайн легна върху земята, хванал своето узи. Извади пълнителя, провери патроните, после потупа пълнителя с длан по-скоро от суеверие, отколкото да подреди патроните. Имаше още два пълнителя в джобовете си, но се съмняваше, че са пълни, пък и не искаше да знае.

— Ейтан.

Той извърна глава и видя Доминик, коленичила до него. Очите й бяха влажни, косата трептеше около лицето й, а тя сложи ръка върху рамото му.

— Моля те, Ейтан — каза тя. — Запази един куршум за мен. Не искам те да ме пленят.

След миг той кимна.

— Нито пък аз го искам — каза и постави длан върху нейната. После тя отдръпна ръката си и изчезна.

Той се извърна и се взря в долината. Чу шума на приготвящите се за атаката бунтовници. Тогава помисли за Симона и как не е оправдал доверието й. Помисли, че така вероятно за нея ще е по-добре. Накрая ще има онова, от което се нуждае, ще си намери истински мъж, който работи в банка „Леуми“ и мрази армията, който ще се връща у дома при нея всяка вечер и ще бъде щастлив, че е там. Да, тя ще скърби, но също така ще знае, че така е по-добре.

А после помисли за Орен и усети как сърцето му се свива. Орен няма да бъде по-добре. Орен ще остане самотен завинаги, независимо кой ще влезе в живота на Симона. Ще има по-малки братя и сестри, но няма да може да споделя с тях, няма да може да им обясни защо баща му го няма или какво е било толкова важно, та татко го е изоставил. Образът на разтревожения му син внезапно доби такава яснота, че в него се надигна силна ярост, предизвикваща горчиви сълзи в очите му.

„Да го оставя сам? О, не, не, Боже мой! Какво направих?!“

Внезапно в небето се издигнаха още три ракети. Беше страшно и Екщайн закри очите си с ръкава на ризата, стисна оръжието и усети как тялото му се изпъва като от електрически удар.

После внезапно от север се чу нов звук. Беше тежко като накъсано кашляне. Той добре познаваше този звук и страхът стегна стомаха му. Те разполагат с миномети. Първо ще ги засипят със снаряди, както би направила обучена пехота към окопалия се враг. И всичко ще свърши след минути.

Но мината не избухна върху платото. Взриви се долу в равното. „Толкова ли са тъпи, та стрелят по самите себе си?“ — зачуди се той. После нов снаряд избухна между бунтовниците, трети и четвърти и внезапно някъде отблизо откри огън лека картечница. Но тя също не беше насочена към платото, а към позициите на бунтовниците. Трасиращите куршуми чертаеха червени линии и поваляха предните редици на хората на Моботе.

Екщайн не можеше да разбере. Съвсем глупашки се вдигна на колене, изненадан от факта, че поне четири оръжия стреляха от тъмнината и сееха смърт сред бунтовниците. Чуваше виковете на хората на Моботе, виждаше сенките им, търсещи прикритие, тичащи надолу по склона. Сред тях избухваха гранати, трасиращите куршуми разкъсваха редиците им, а той извърна глава, за да види Бени, също изправен на колене и загледан към касапницата долу.

Баум обаче беше се досетил. Той се хилеше широко и тупаше плешивото си чело с длан, сякаш е свидетел на някакво библейско чудо. Почти без патрони, но предпазливи, Манчестър и Дюбе сдържаха желанието си да се надигнат и само гледаха, докато Крумлов пълзеше към Баум с изненадан израз върху лицето.

Всичко свърши бързо. Смъртоносният огън трая не повече от три минути, но беше достатъчен да накара Моботе и хората му да помислят, че са срещнали цял батальон на етиопската армия. Те избягаха в нощта и цели две минути след това наоколо цареше пълна тишина.

— Не стреляйте, приятели — извика на иврит младежки глас.

Екщайн се извърна и загледа с невярващ поглед четиримата младежи, които се изкатериха по северния край на платото. Всички бяха чернокожи с къдрави коси и блестящи очи, с мускулести тела на отлични бойци. Бяха обути в провиснали сини джинси и тъмни ризи, с тежки боти на краката и носеха много килограми патрони, гранати, различни автоматични оръжия, лека картечница и даже петдесет и два милиметрова минохвъргачка и едно РПГ. Челата им бяха превързани със зелени кърпи като нинджи и даже не бяха се изпотили. Явно бяха командоси от „Саярет Маткал“ и се бяха спуснали с парашути някъде наблизо, за да пристигнат на мястото на срещата благодарение на заповедта на генерал Ицик Бен-Цион.

Водачът на командосите беше черен младеж, който приличаше на всяко от тези етиопски сирачета, но пораснало и станало мъж. Той забеляза Екщайн, посочи го с пръст и се засмя.

— Екщайн — каза той, сякаш са му показвали снимката на майора, а сега се радва, че веднага го е разпознал. — И Баум — добави той, когато Бени, внезапно подмладен с десетина години, бързо приближи групата и прегърна момчетата.

Крумлов, Манчестър и Дюбе бавно се събраха и приближиха командосите, но само гледаха, сякаш израелците са някакви призраци. Екщайн се изправи и застана до Бени.

— Нямам думи да ви кажа колко се радвам да ви видя — каза Екщайн.

— Ако бях на твое място, и аз бих се радвал да се видя — засмя се командирът на командосите. — Едва преди половин час хванахме сигнала ти. — Той се наведе леко и се заклати, за да нагласи по-удобно тежкото си оборудване. Носеше снайперска пушка „Галил“ с прибор за нощно виждане и много пълнители със 7,62 милиметрови патрони. — Обаче трябва да тръгваме — добави той. — Онези може да имат някъде наоколо наблюдателен пост и ако разберат, че сме само четирима, ще се върнат.

Водачът на командосите се извърна и извика на иврит към хората си. Заповяда им да си проверят оръжията и да раздадат вода и храна на децата. Бени докосна младежа по рамото.

— Боя се, че не е толкова просто — каза той. — Еритрея е още доста надалеч и не мисля, че тези деца ще успеят да стигнат, независимо с какво ги плашим.

— Няма да ходим в Еритрея — каза командосът. Той отвори пластмасова манерка и предложи вода на Бени, но Баум видя Доминик, застанала зад Екщайн, и й подаде манерката.

— Няма ли? — вдигна вежда Екщайн.

— Не. Отиваме в Судан. Той е много по-близо. Само на няколко километра в тази посока. — Той посочи на запад.

— Судан? — Бени изглеждаше изненадан. Достатъчно зле е да се нарушава въздушното пространство на Еритрея, но суданците поддържат всички насилнически и фанатични партизански движения против западните държави. — Но тя е терористична държава!

Командосът пъхна една дъвка в устата си и се ухили.

— Ами това тук какво е, полковник Баум? — попита той — Може би градините на Еден? Самият рай?

18.Йерусалим10 май

Младите специалисти, които работят в подземните лаборатории на Специални операции на АМАН, са бледи, затворени и цинични хора. Приличат на космонавти, осъдени да прекарат дълго време на борда на космическа станция, където дните и нощите не се различават. Нямаха определени работни часове и затова работеха, докато свършат работата. Често една задача се застъпваше със следващата, така че престоят им на въздух и слънце навън се ограничаваше до половинчасовата почивка за храна в някое от кафенетата на улица „Бен Йеуда“. След това се връщаха в своя затвор.

Повечето от тези млади мъже и жени имаха офицерски ранг и високо образование в областта на фотографията, компютърните науки, физика или химия. Бяха постъпили на служба във военното разузнаване, за да си гарантират сигурна работа и кариера в избраната научна област, както и сериозна пенсия, когато се уволнят. Но след няколко години екзотика в поддържането на разузнавателни операции те се изхабяваха, защото никога не узнаваха целия обхват или резултати от работата си, а в израелската армия заплащането на извънреден труд е непознат израз. Никой от тях нямаше да стане богат от онова, което върши, но много със сигурност щяха да сложат очила, а личният и общественият им живот си оставаше непостижима мечта.

Въпреки това самите лаборатории бяха най-добрите в цялата страна. Имаше суперкомпютри, ядрени автоанализатори, центрове за сателитни връзки със свръхвисоки скорости и лазерни установки, на които би могъл да завиди „Ливърмор“. Естествено, всички тези „стаи за игри“ се намираха на същите етажи с оръжейните лаборатории и помещенията за подготовка на необходимите за операциите уреди и материали. Точно заради това целият етаж беше закопан на десет метра под земята и укрепен с еднометрова черупка от подсилен с желязо бетон. Всички тайно презираха персонала, занимаващ се с оръжията и експлозивите, но им се усмихваха фалшиво и гледаха на тях с уважение, защото, ако някой от тях кихне, когато не трябва, цялата сграда може да се превърне в купчина димящи развалини. Поради всичко това подземният етаж си беше спечелил името „Гроба“, защото, ако опиташ да прекараш там всичките си двадесет години трудов стаж, със сигурност ще умориш до смърт или тялото, или душата си.

— Очко ни прави на луди — оплака се Рафи Симкович. Двадесет и седем годишният експерт по фотоанализа беше прекарал цели два дни в проявяване на въздушни разузнавателни снимки на един иракски химически завод. Работеше без спиране, за да може най-после да се прибере у дома в Гило при разярената си съпруга. В това време обаче дойде заповедта на Бен-Цион никой да не си тръгва, за да продължат с работа по подкрепата на операция „Чародей“. — Тук просто няма нищо.

Симкович се беше навел над дългата маса в лабораторията за фотоанализ и гледаше през огромна лупа, поставена върху ръждива стойка. Отдолу се намираше снимката на Крумлов с „кандидатите“ за къртица, притисната в метална рамка. Зад Симкович друга дълга маса беше закрепена с винкели към бетонената стена и върху нея се намираше най-модерният компютър на Ай Би Ем, на който в монитора се взираше Рина Харари, красива, бледна блондинка, осъдена непрекъснато да сменя стъклата на очилата си с черни рамки.

— Погледни пак, Рафи — настоя Очко. Сега беше в стихията си. Бен-Цион го нямаше наблизо, за да го притеснява или плаши, а той беше твърдо решен да разгадае тайната на предателя на Крумлов или да умре тук в Гроба. Очко се разхождаше напред-назад до масата в центъра, почесваше челото си и бършеше очилата си. Юдит беше заела място пред един от компютрите, но всъщност преглеждаше списание „Вог“, вместо да участва в разрешаването на ребуса. Ури Бадаш се беше настанил върху един стол на колелца, пушеше, без да спира, и гасеше фасовете върху пода, покрит с плочки, докато препрочиташе всяка от папките с досиета от куфарчето си. Мак Маркъс нямаше защо да бъде тук, но понеже не беше женен и си нямаше сериозно гадже, седеше върху висок дървен бар и масажираше края на ампутирания си крак, докато протезата лежеше на пода като откъснат крайник на витринен манекен.

— Рафи е прав, Очко — промърмори Рина, докато продължаваше да се взира в монитора си. — Това е само снимка от снимка и просто няма никакви тайни съобщения или кодове, или Бог знае какъв фокус-мокус, който ти си представяш.

Очко се изчерви, но не отговори. Тонът на Рина го засегна не толкова заради критиката към теорията му, а по-скоро защото той тайно я харесваше, а усилията му явно не успяваха да й направят впечатление. Всъщност и собствената му вяра в предположението беше започнала да отслабва, защото беше очаквал с подробното изследване на снимката да се появи поне някаква физическа аномалия.

Симкович първо беше прекарал снимката през скенер с висока разделителна способност. После Рина я превърна в цифров образ и провери всеки сантиметър. И макар изследването й да разкри, че всъщност снимката не е оригинал, а снимка от снимка, нищо не показваше тя да е била променена по какъвто и да било начин. Фонът от Димона беше истински, никой от кандидатите не беше преместен или изменен, нямаше внимателно прилепени глави към чужди тела или нещо подобно. Никой на снимката не носеше някаква микроскопична табелка, на която да пише „Аз съм!“

След това Симкович беше занесъл снимката в съседната фотолаборатория, където я разглеждаха на инфрачервена светлина, след това наблюдаваха, докато лазерът изследваше за аномалии по повърхността и опаката страна различни от написаните с молив думи от Екщайн. След това един техник от „Документация“ дойде и внимателно подложи снимката на анализ с шестнадесет различни химикала, за да се прояви тайнопис, ако има такъв. Нищо. И накрая въпреки силните протести на Симкович, който беше изморен, гладен и недоволен, Очко го накара да фотографира отново всяко от лицата поотделно. В момента друг техник ги проявяваше в тъмната стаичка.

— Може би е нещо по-просто, Рафаел — предположи Юдит, докато помирисваше мостра от парфюм на Калвин Клайн, залепена в броя на списанието. — Може би трябва да вземеш всяка първа буква от имената и от тях да получиш името на виновния.

— Това е умно, Юдит — изсумтя Маркъс, докато чешеше крака си. — Но се съмнявам, че нашият човек е знаел имената на тези хора. — Той внимаваше да не спомене името на Крумлов пред хората от лабораторията. — Той вероятно даже и не знае истинското име на предателя.

— Вече го направихме — обади се Ури Бадаш от мястото си.

— Кое? — изненада се Маркъс.

— Опитахме. Взехме имената им и даже военните им отличителни номера и ги дадохме в „Кодове и шифри“. За всеки случай. — Той вдигна ръка и показа голяма кръгла нула с пръсти.

— Е, това ми беше единствената блестяща идея — каза Юдит и продължи да чете.

— Мръсната дузина без един — въздъхна Симкович и вдигна глава от лупата. Погледна към отсрещната стена, където висеше голяма коркова дъска, върху която бяха закачени единадесетте снимки само на лицата, взети от досиетата на Ури Бадаш. Всички бяха подредени в редица. — Освен това, поне според нашето малко мръсно проучване, те всички са чисти.

— Не всички са чисти — възрази яростно Очко и изненада с тона си всички. — Един от тях е предател и ние ще го открием.

— Ти си като обладан, Очко — обърна се с усмивка към него Юдит. — Обаче аз харесвам тази черта в мъжете.

— Също и аз — прошепна Рина. — Такива хора държат много чисто вкъщи.

Вратата на лабораторията се отвори и техникът на Симкович влетя с голяма жълта кутия с надпис „Кодак“. Той я тръшна върху масата в центъра и постави ръце на хълбоците си.

— Ето, Рафи. Мога ли вече да си ходя у дома?

— Ще можеш да си идеш, когато аз кажа, че може. Иди да пиеш кафе.

— Ама аз вече съм изпил шест чаши.

— Тогава иди да се изпикаеш.

Техникът изруга под нос и излезе.

Очко отвори кутията и извади още единадесет снимки, направени с високочувствителни увеличителни лещи и филм с голям формат, за да бъдат напълно ясни.

— Да ги окачим — каза Очко, докато разделяше една от друга още мокрите снимки.

Юдит се изправи да му помогне, а Мак Маркъс й подхвърли кутийка с кабарчета. Очко и Юдит започнаха да закачат всяка снимка под съответната й върху корковата дъска.

— Това е като телевизионна игра — чуруликаше тя. — Включвам се в „Шпиони и контрашпиони“ за стотачка, Алекс.

Когато приключиха, всички от стаята се събраха до централната маса и се вгледаха към дъската. Лицата, естествено, съвпадаха. Позата и прическата на някои бяха малко различни, но в общи линии хората бяха същите. Никой нямаше обеца на носа или татуировка на врата, нито пък пънкарска прическа, тъй като тези неща са забранени на работещите в строго секретните ядрени лаборатории.

След пет минути Симкович вдигна ръце.

— Добре. Отивам си вкъщи. Можете да кажете на Ицик, че съм напълно некомпетентен. — Той отиде до бюрото си и започна да пълни торбата с документи за изгаряне.

Но Очко още не се беше предал. Той не познаваше Ян Крумлов, нито му пукаше за личните или професионални мотиви на чеха, нито пък го интересуваше дали той е светец или дявол. Обаче Екщайн и Баум бяха там, в Африка, а от онова, което ще направи или не Очко през тази нощ, може да зависи всичко в мисията им. Както и животът им.

Той пристъпи от масата към корковата дъска и остана много дълго пред всяка от снимките. Гледаше надолу, после нагоре, след това пак надолу. И чак когато се увереше напълно, че няма нищо странно в сравнението между снимките, минаваше нататък.

— Тръгвам си, Очко — извика Симкович, взе чантата си и стисна торбичката със секретни документи, предназначени за изгаряне. — Отивам си!

Очко бавно вдигна пръст и нещо в позата му, в начина, по който се напрегнаха раменете, накара Симкович да спре. Всички гледаха как пръстът на Очко бавно се раздвижи във въздуха.

Беше застанал пред чифт снимки на млад мъж на по-малко от тридесет години. Кандидатът за къртица в Димона беше с мургава кожа, къдрава черна коса и гъста брада. Брадата беше много гъста и недобре поддържана. На двете снимки закриваше долната част на лицето му почти до скулите. Пръстът на Очко се насочи към долната снимка на мъжа и спря върху едно място, точно под лявото му око.

— Какво е това? — прошепна той.

Бадаш се приближи. Мак Маркъс, все още без протезата си, се подпря с ръка на стената и заподскача. Застана до Ури. Юдит надничаше над рамената им, докато Рина се извърна от монитора си.

Бадаш се взря пред треперещия пръст на Очко.

— Прилича на някакъв белег.

Очко вдигна пръст към втората снимка отгоре и посочи същото място там.

— На тази го няма — каза Юдит.

— Това е белег от връх на молив или химикалка, за бога — изсумтя Симкович и тръшна чантата си върху масата. — Вероятно сме го направили, докато се занимавахме с тази проклета снимка.

Очко не му обърна внимание.

— Рина? — извика той през рамо. — Има ли го на оригинала?

Рина се извърна отново към компютъра си и веднага започна да оглежда дигитализирания образ на груповата снимка на Крумлов.

— Не бих могла да го изпусна — каза тя, но тонът й не беше убедителен. Всички продължаваха да гледат двете снимки, докато тя чукаше по клавиатурата и местеше мишката.

— Да — прошепна тя след дълго мълчание. — Има го. Сигурно съм го видяла, но не съм се замислила какво е. Не е микрофилм или нещо подобно. Само белег…

Като ято гъски, разлетели се след изстрел, Очко, Юдит, Бадаш и Маркъс се пръснаха от таблото и бързо се събраха зад стола на Рина. Тя беше увеличила само съответното място от лицето и сега на монитора й се виждаше ъгълът на тъмното око, скулата и няколко косъма от брадата. И там, точно под окото, я имаше ясно забележима черната точка с големина на връх на молив в сравнение с лицето.

— Дай ми двеста процента — каза Симкович, който също се беше присъединил към групата зад стола на Рина и се беше отказал да си ходи.

Рина премести мишката, постави стрелката върху мястото и кликна два пъти. Екранът се замъгли за миг, а после картината се появи отново, но този път само края на окото, малко от кожата и черната точка с размер на грахово зърно. Белегът беше странен, защото не представляваше плътна повърхност, а нещо като запетая, сякаш е направен с върха на изписана химикалка.

Очко не позволи надеждата му да вземе връх, но и не успя да накара сърцето си да бие малко по-бавно. Усети как плешивината на главата му се покрива с дребни капчици пот.

— Мак — прошепна той, без да се обръща. — Кажи ми отново. Това го няма на снимката от досието на Ури.

Мак заподскача отново около централната маса към корковата дъска.

— Точно така — отговори той след миг. — Няма го на горната снимка.

Рина чукаше по клавиатурата си и на екрана блесна зелена линия, която премина по образа като вълна.

— Няма релеф — прошепна тя. — Така че ако е белег, той е направен върху оригинала, преди да е бил пресниман.

— И ако го няма върху нашата снимка от Шабак — добави Бадаш, — тогава той е бил добавен впоследствие само върху тази групова снимка.

— Освен ако не е капчица, пръснала от нещо — предположи Симкович. — Или нещо, което се е появило после върху лицето му като луничка например.

— Не може да е белег от рождение — каза Юдит. — Човек се ражда само веднъж.

— Не. Не е родилен белег — прошепна Очко, но гласът му беше много странен и всички се обърнаха да го погледнат. — Но е направен нарочно. — Той целият трепереше и по челото му течеше пот. Погледна към Мак Маркъс и се хвана за Юдит, за да се задържи на треперещите си крака. Тя трепна от силата, с която я стисна за лакътя. — Как би нарекъл това нещо ти, Мак? — попита Очко, макар вече да знаеше отговора и той да беше причината за треперенето му.

А Маркъс, който сега беше силно пребледнял, се обърна към останалите и се подпря с длани на масата, за да се задържи на единствения си крак. Той кимна и разклати глава едновременно, опитвайки се да говори спокойно.

— На английски ли, приятелю? — попита роденият в Америка офицер. — На това му викат издайник…

19.Алмахел10 май

Майор Ейтан Екщайн и полковник Бенжамин Баум тичаха заради собствения си живот и заради живота на онези, които водеха.

Двамата мъже би трябвало да бъдат в реанимацията на болницата „Хадаса“ в Йерусалим, защото общо имаха над деветдесет години, преживени на тази земя, но по-малко от седем часа сън през изминалите три дни. Калориите, които бяха погълнали, не достигаха и минимума, необходим за възрастен мъж, да не говорим за боец, който спринтира по стръмните африкански планини. Нивото на стреса им беше такова, че би накарало пилот от Формула 1 да се откаже от състезание, а умът им отдавна вече не работеше на необходимото тактическо равнище. Телата им бяха отминали етапа, когато болката може да бъде индикатор за опасност. Единственото, което ги държеше на крака, беше упоритостта, защото като израелски офицери от разузнаването и оперативни работници думите „оплакване“ или „несполука“ не съществуваха в речника им.

Ейтан и Бени спряха за миг, взирайки се в тъмнината, за да не паднат върху острите камъни и трънливи храсти, докато водеха нарасналата си група от десет възрастни и шестдесет и осем деца. Четиримата командоси бързо бяха напоили децата с глътки вода от манерките си и ги нахраниха с висококалорични вафли, с каквито ги беше снабдил медицинският корпус на израелската армия. След това колоната тръгна да слиза бързо от върха при Абу Менди към западните долини на Судан. Бени беше предупредил, че храната и водата не са достатъчни, за да изминат голямо разстояние, но младият командос само се усмихна и бързо поведе групата по маршрута. Товарът при скока му с парашута включваше и голям контейнер с храна, който той и хората му бяха скрили под едни скали, преди да нападнат бунтовниците. Когато го откриха и отвориха, сирачетата и възрастните се нахвърлиха на храната като мексикански селяни на коледна погача. А след това отново побягнаха.

С възобновени сили и надежда те бързаха надолу към долините преди склоновете, които ще се изправят предизвикателно отново при границата със Судан. Появата на командосите беше им донесла нещо повече от храна и вода. Тя донесе вяра и оптимизъм. Дори най-уморените крака щяха да изминат още няколкото невъзможни километри с това нематериално гориво. Но освен останалото, командосите носеха и план за действие с времена, които не можеше да бъдат удължени, защото и втори самолет беше излетял към определената зона за кацане в ничията земя между Судан и Етиопия. Ако екипажът му не забележи веднага определен знак на повърхността, той дори няма да направи кръг отгоре, а направо ще се върне към дома.

Командосите винаги се приготвяха грижливо за всяка мисия. Сега, като знаеха, че товарът им ще включва и болни деца, те бяха донесли сгъваеми алуминиеви пръти и модифицирани раници за парашути. В момента двама от командосите подтичваха в крачка, опънали върху рамената си алуминиевите пръти. Под тях в окачените парашутни раници спяха полюшвайки се пет от най-болните деца. Бяха като агнета, хванати от ловци. Командосите, свикнали да носят ранените си в бой другари заедно с оръжията им, даже не се задъхаха от тежестта на няколкото килограма кожа и кости. Останалите деца се промъкваха в начупена редичка, пазени по фланговете от Манчестър и Дюбе. В края вървеше и ги подканваше Крумлов, а Доминик крачеше между малките си пациенти и непрекъснато ги броеше.

Присъствието на командосите измъкна духа на Ейтан от обхваналото го отчаяние. Силата, усмивките, младостта им му напомниха какъв беше и какъв трябва да бъде поне още няколко часа. Самият той навремето беше добър парашутист, но тези момчета вече бяха друго поколение. Поделението им беше много строго засекретена част от анонимни воини, които се отчитат лично само пред началника на Генералния щаб. Техните „предшественици“ бяха извършили рейда при Ентебе, елиминирането на главатарите на терористите от „Черния септември“ в сърцето на Бейрут и отвличането на шейх Обейд от Хизбула от собствения му хол в Джиблит, Ливан. Но имената на героите и подробностите от работата им никога не бяха споменати в израелската преса, а армейските психолози ги смятаха за полупсихопати. Независимо колко дълго живееха, а много от тях лягаха в гроба, преди да са навършили двадесет и пет години, те никога не биха споделили приключенията си с никого. Какви са тези хора, които избират тази невероятна професия, подробностите на която могат да споделят единствено с огледалото?

Ръководителят на групата, капитан на име Карни, всъщност беше син на етиопски емигранти в Израел. Беше висок и жилав, кожата му с цвят на „Нутела“, с малък, остър нос, черни очи, които проблясваха иронично и къдрава коса. Заместникът му, сержант, беше рус кибуцник8, който явно беше боядисал косата и веждите си черни заради тази мисия. Другите двама сержанти бяха израелци с йеменски произход, с тъмни лица, които говореха свободно арабски и достатъчно добре амарски. Ейтан веднага ги хареса. Бяха точно като него, но без отчаянието му, възрастта и големия опит, а неукротимата им сила беше направо заразителна.

Карни повика Манчестър и със знаци показа на британеца да поеме за малко алуминиевите пръти на носилката с децата, докато командосът изтича напред, за да говори с Екщайн и Бени. Вдигаха доста шум с обувките си и оплакванията на децата, така че един задъхан разговор нямаше да добави повече. Освен това никой не хранеше илюзии, че бунтовниците са изгубили следите им. Те вероятно само се бяха прегрупирали и сега ги гонеха по петите.

— Екщайн — обърна се Карни с типичната за израелската армия неофициалност, щом настигна майора и затича до него. — Имаме по-малко от четири часа, през които да подготвим зона за кацане от другата страна на границата и да я маркираме.

— Благодаря — саркастично отвърна Екщайн, като пъшкаше задъхано. — Преди да разбера тази новина, се чувствах без каквато и да било мотивация.

— Е, просто исках да ти припомня добрата новина — ухили се Карни и белите зъби блеснаха върху махагоновото му лице. — Насочили сме се към едно по-закътано място на границата. Няма да имаме проблем да я пресечем.

— Кой гений ти го каза? — попита Екщайн.

— Един от Мосад, който работи в бежански лагер от другата страна. Пък и твоят командир направо изви ръцете на военновъздушните сили, за да ги накара да изпратят втори С–130. — Той вдигна платнения капак, прикриващ часовника му. — Вече от един час е във въздуха.

— Както познавам Ицик, той вероятно е възложил на самолета на връщане да натовари куп стари обувки от Кения — обади се Бени.

Карни се усмихна отново и тича известно време мълчаливо. После показа с пръст през рамо и снижи глас.

— Оня чех отзад, Баум. Разбрах, че не е предвиден за полета.

Екщайн и Баум се спогледаха и Ейтан разбра, че мисията на командоса има двойно предназначение. Ако той и Бени не успеят да „отстранят“ Крумлов от списъка на излитащите, командосът има заповед лично да го довърши. Ейтан се спъна в един клон върху пътеката и Бени го хвана за ръката, за да не падне.

— По думите ти разбирам, че до момента на скока ви никой у дома още не е идентифицирал къртицата — каза Бени.

— Така е — отговори Карни. — Което значи…

— Което значи — прекъсна го рязко Екщайн, — че Бени и аз командваме „Чародей“ и ще я изпълним както решим, че е необходимо. Вие, момчета, ще правите само онова, което вършите най-добре. Ще бягате бързо и ще стреляте точно. По врага.

— Слушам, командире — приведе глава Карни и изостана назад. Когато беше достатъчно далеч, че да не чуе, Бени се обърна към Екщайн.

— Ще си имаме неприятности.

— Че сега нямаме ли си?

— Не ми се прави на ударен — каза Бени. — Карат ни да убием Крумлов само за да не се качи на самолета. Той е новоосъзнал се евреин с мисия и честно казано, аз го разбирам.

— А какво стана със съмненията ти, Бени? Ами ако го пуснем да се качи на самолета, а се окаже, че не е чист?

— А какво стана с вярата ти, Ейтан? Ами ако го утрепем и го оставим тук, а се окаже, че е чист?

Екщайн не можа веднага да отговори на тази объркана загадка. Накрая въздъхна хрипливо.

— Добре. Може би ще имаме късмет и всички ще ни убият на границата.

— Винаги си бил непоправим оптимист.

Екщайн само изръмжа в отговор. Искаше да запази последните си сили, защото вече беше потънал в пот и знаеше, че в тялото му почти не е останала течност.

— Здрасти, полковнико и майоре. — Манчестър се появи внезапно и затича край тях без каквото и да било усилие. — Извинете, че ви прекъсвам.

— Давай, Манчестър — отвърна Екщайн с най-добрия си аристократичен английски.

— Добре. Единият от младите ви биячи, който е най-назад, има нощни очила.

Бени извърна глава за миг и видя, че един от командосите наистина е свалил очилата си за нощно виждане върху очите.

— И?

— Ами аз не ви разбирам бърборенето, но бих казал, че май е зърнал бунтовниците някъде на юг от нас. Преследват ни.

— Ти да не си очаквал да избягат, Манчестър? — попита Екщайн. — С подвити опашки?

— Не, сър. Но може би няма да е зле да се спуснем надолу и да ги изпъдим. Сега имаме цял куп супермени.

— Аз мисля, че просто трябва да им избягаме, Ендрю — каза Бени. — Нали нямаш проблем с тичането?

— Не, сър, за бога! Мога да тичам чак до Саутхемптън!

— Хубаво — каза Екщайн и Манчестър изостана към мястото си. Ейтан разбираше много добре, че наемникът е много засегнат от смъртта на Бернд и просто търси отмъщение. При това колкото е възможно по-жестоко.

Когато групата започна да се изкачва по стръмна, скалиста пътека, темпото намаля значително. Екщайн и Баум бяха принудени да помагат на краката си и с ръце. Накрая спряха на билото, приведени и задъхани, а следващата ги група деца и възрастни започна бавно да се събира около тях. Командосите обаче тръгнаха да обикалят групата и накараха всички да клекнат или приседнат, за да не се виждат силуети.

Бени се поизправи малко и погледна към дългата падина, която се проточваше от юг към север. Отгоре черното небе беше пълно с блестящи звезди, а на север луната бе изплувала над тънката ивица мъгла над планините. Точно отсреща имаше друг, остро издигащ се склон, също като този, който току-що бяха изкачили.

— Това е. — Карни се появи отново и посочи към отсрещните планини. — Може би три километра и не е много високо.

— На твоята възраст нищо не изглежда високо — каза Екщайн.

Крумлов изпълзя до тях, следван от Дюбе. Но никой от израелците не погледна към чеха и той разбра защо.

— Както Мойсей, който е гледал към Обетованата земя, нали, полковник? — обърна се Крумлов към Баум. — Обаче ще ти кажа едно. Мен, като евреин, никой няма да ме спре да ида в земята, където тече мед и мляко.

Карни бавно обърна глава и изгледа чеха, а после очите му се обърнаха към Бени.

— Правилно ли го чух, Баум?

— Да.

Екщайн усети силни пръсти да го стискат за лакътя. Обърна се и видя, че Доминик е застанала до него. Очите й блестяха предизвикателно, а косата и веждите й проблясваха от потта. Тя го дръпна към себе си и зашепна:

— Ян ми каза, че вие не искате той да дойде в Израел. Че искате да остане в Етиопия. — Екщайн не отговори нищо и тя продължи: — Не че би трябвало да има някакво значение за теб, Ейтан, но аз не мога да дойда с вас, ако той остане. Няма да е честно. Няма да мога да живея с подобна мисъл. — В момента на Ейтан най-малко му трябваше нов ултиматум. Затова той само въздъхна и кимна.

Карни се беше извърнал към Крумлов и с нахалството на младостта и положението си на израелски воин му заговори открито.

— Ти каза, че си евреин, господин Крумлов.

— За теб, момче, съм полковник Крумлов. — Чехът изпъна изморените си рамене. — И да, аз съм евреин, макар че ако си сваля гащите, няма да докажа нищо, защото го разбрах твърде късно.

— Късно си го разбрал, а? — повтори цинично Карни.

— Да. Обаче се уча бързо.

— Брей да му се не види!

Както повечето разузнавачи и командоси, Карни естествено се отнасяше скептично, когато станеше дума за вероятен мошеник или самозванец. Когато се извърна да се взре отвъд долината, на устните му играеше тънка усмивка.

Но Крумлов се изправи в цял ръст върху билото и Карни се протегна да го дръпне. Екщайн обаче хвана блузата на командоса и го възпря. Чехът вдигна глава към тъмното небе, което беше започнало да посинява преди зазоряване. Остана така, загледан в границата със Судан и зашепна на перфектен иврит, какъвто може да се чуе само в синагога.

— Да тръгна и по долината на смъртната сянка, няма да се уплаша от злото. Защото Ти си с мене…

Ролф Фелдхайм караше бялата си служебна кола покрай напуканото русло на тесен поток. Под светлината на червената лампичка се взираше в подробната карта и дърпаше страстно от цигарата, започнал третия си пакет за деня. Моботе го беше извикал на това забравено от Бога място в Гоям по радиостанцията, като му даде точни координати за мястото на срещата. Само че това беше все едно да търсиш игла в купа сено.

Водачът на бунтовниците явно беше загубил вяра в мисията и не без основание, защото заради собствената му некомпетентност бяха убити ненужно много от неговите хора, а той така и не успя да спре евреите, техните сирачета и чешкия предател. Тези негри просто не могат да се научат на военна тактика, измама, засада или блокада. Те се хвърлят направо като биковете в Памплона с наведени за удар глави и разширени от ярост ноздри. Явно им е необходимо напътствие от европейски офицер от висок ранг и той щеше да им го даде срещу съответното заплащане.

Потокът изтъня още повече и накрая изчезна сред група изсъхнали от зимата храсталаци. Фелдхайм насочи колата нагоре по склона. Погледна напред и се усмихна, когато видя знака — малка зелена светлинка, която примигваше на около двеста метра право нагоре по полегатия хълм.

Той натисна газта и продължи нагоре с рев, за да покаже кой тук командва и това, че е недоволен от некомпетентността на партньора си. Имаше тясна пътека, явно използвана и от други коли, която той последва. След няколко метра осъзна, че пътеката е оградена от хората на Моботе, клекнали в очакване от двете й страни с оръжията си. Е, поне знаеха основните процедури за нощен поход на фронта. Когато командирът спре, войникът се прикрива и чака заповеди.

Горе, малко под върха, се беше изправил Моботе, сложил юмруци върху колана си, където под звездите проблясваше седефената дръжка на колта му. Фелдхайм спря колата, слезе и оправи униформената си риза. После прибра сгънатата карта под мишница, захапа цигарата и тръгна нагоре.

— Виждам, че нямаш пленници — изсумтя Фелдхайм, когато спря пред бунтовника. — Затова, предполагам, си ме извикал на помощ. — Той изгледа Моботе от глава до пети, забелязвайки петната от кръв по камуфлажното му яке. Но африканецът не изглеждаше ранен и затова австриецът реши, че това трябва да е чужда кръв.

Моботе не отговори веднага. Един от хората му се приближи и заговори бързо на езика оромина. Водачът на бунтовниците направи знак към служебната кола. Фелдхайм се обърна и тогава видя, че помагат на ранените да станат. Някои бяха вдигнали другарите си и на гръб.

— Не ми трябва помощта ти, майор Фелдхайм — каза Моботе и поклати глава. — Но ми трябва колата ти. Погребахме мъртвите си в планината, но ранените трябва да бъдат закарани в болница.

Фелдхайм се намръщи и отново погледна колата си, където бунтовниците вече бяха отворили задните врати и внимателно полагаха другарите си вътре. Седмици нямаше да успее да изчисти вонята на кръв и урина от скъпоценната си кола.

— Аз не съм шофьор на линейка — изсъска Фелдхайм. — Трябваше да ме извикаш да видя успеха ти и нищо друго.

— Тогава виж това — каза Моботе и тръгна нагоре по хълма. — И може би тактическият ти гений ще ни послужи все пак.

Фелдхайм го последва нагоре и когато стигнаха върха, Моботе се изправи в цял ръст и погледна към продълговатата падина. Фелдхайм застана до него и макар да не обичаше подобно излагане на показ, не можеше да си позволи да не постъпи като африканеца. Затова се изпъна колкото можеше повече.

— Гледай там — каза водачът на бунтовниците.

Фелдхайм примижа, следвайки пръста на Моботе. Падината започваше точно под тях и продължаваше на север. Лежеше между последните планински склонове на Етиопия на изток и граничните хълмове на Судан на запад. В западната част на падината имаше дълъг, тесен път в подножието на суданските хълмове.

— Това е граничният път — каза Моботе. — Израелците вече стигнаха до него и скоро ще пресекат границата.

— Къде — присви още по-силно очи Фелдхайм, но тъй като не беше истински воин, през нощта почти не можеше да види нищо съществено. Внезапно изръмжа, усети нещо като удар в гърдите и погледна надолу. Ръката на Моботе му подаваше бинокъл с инфрачервен филтър.

Австриецът го взе и го вдигна пред очите си. Когато зениците му привикнаха, той забеляза малка група хора зад купчина скали в източната страна на пътя. Премести бинокъла наляво и откъм западната страна на пътя откри малка колиба, дълги редове бодлива тел и трима судански граничари, държащи автомати АК–47.

Фелдхайм изсумтя и свали бинокъла.

— Защо не ги спря?

— Опитахме се, майор Фелдхайм — изръмжа Моботе. — Почти ги бяхме хванали при Абу Менди, но към тях се присъедини една банда командоси и те ни отблъснаха. Не знам откъде се пръкнаха.

— Откъде са се пръкнали? Ти луд ли си? Сигурно са скочили с парашути или са ги докарали с хеликоптер!

— Няма значение. Те сега ще пресекат границата.

— Не говори глупости — размаха недоволно цигарата си Фелдхайм. После осъзна, че огънчето описва светеща дъга, хвърли цигарата и я настъпи. — Водят ги израелци, а Судан е най-злобната антиизраелска държава в Африка. Никой няма да им позволи да преминат границата.

Моботе го изгледа със съжаление.

— Те няма да искат разрешение, майоре. — Той посочи бинокъла и Фелдхайм го вдигна отново, да погледне отвъд долината.

Серия дребни пламъчета блеснаха откъм скалистата позиция в източната страна на граничния път и когато Фелдхайм насочи бинокъла към мястото, където видя суданските граничари, те вече лежаха убити. Нямаше ответен огън. Израелците вероятно бяха използвали заглушители.

Един мъж пресече тичешком пътя и приклекна до тримата паднали граничари. После се извърна и махна с ръка. Откъм източната страна на пътя втори мъж притича до него.

— Видя ли? — тъжно кимна Моботе.

— Е, и?! — изсъска Фелдхайм, като едва не подскочи от ярост. — Гони ги! Граничната ивица е широка шест километра и там не живее никой освен леопарди и кози! Още можем да ги свалим. Още можем да хванем цялото израелско правителство в шепата си!

— Ние… — прошепна Моботе и жестокият белег на лицето му потъмня, макар че никой не би могъл да го забележи върху тъмното му лице посред нощ. Той се обърна и извика някакви заповеди на взводните. Хората му веднага се изправиха, подредиха и започнаха да тичат към върха на хълма. Моботе даде друга заповед на младшите си помощници, след което двойната редица бунтовници се спусна от хълма към долината. Оръжията им тракаха и обувките им тропаха шумно, докато бунтовниците изчезваха в мрака.

Бяха много и притичваха дълго, а Моботе и Фелдхайм стояха неподвижни сред тях като дървета сред буря.

— Извиках още хора — без да се обръща към никого, продължи Моботе. — Сега сме над сто души. Ще свършим с тях, защото вече нямам намерение да взимам никого за заложник.

— Не ставай глупак! — извъртя се към африканеца Фелдхайм. Очите му изпъкнаха и бузите му почервеняха. — Не разбираш ли, че можем да спечелим милиони. Ако ги убиеш, няма да получим нищо.

Но Моботе явно беше взел решение за себе си и вече не желаеше да слуша някакъв си подъл европеец. По молба на Фелдхайм и като следваше плана на австриеца, той беше загубил едни от най-добрите си хора, чиито семейства нямаше с какво да утеши. Каузата на Оромо беше променена, а най-лошото от всичко беше, че самият той се подложи на унижение. Той погледна зад Фелдхайм и отвърна на поздрава на двама мъже, които бяха изостанали, а сега сядаха в колата на Фелдхайм. Бавно започна да сваля окървавеното си яке. Фелдхайм го гледаше намръщено, главата му се извърна, когато чу двигателя на колата, а после австриецът отново се обърна към Моботе. Не разбираше какво става.

— Къде отиваш? — попита Фелдхайм. — Недей така. Почакай, нека седнем с картата и да направим план. Все още можем да получим всичко, което искаме, от цялата тази работа!

Но още докато Фелдхайм говореше, Моботе беше извадил колта си със седефена дръжка и го увиваше в камуфлажното си яке. Дулото се намираше дълбоко в ръкава. Едната му ръка също беше под якето, докато с другата Моботе я хвана и насочи.

— Благодаря ти за съвета, майоре… — каза Моботе и бързо опря якето до гърдите на Фелдхайм. Дръпна спусъка. Голяма, бяла светкавица блесна между якето и гърдите на австриеца, но звукът беше сравнително тих и нощта не се разкъса от ехото на изстрела. Фелдхайм се изви и отхвръкна назад, главата му се удари в един камък и клюмна странно встрани, а тялото му трепна само веднъж. — Обаче вече не ми трябва партньор — довърши Моботе.

Той прибра оръжието си и остана да наблюдава как служебната кола завива и тръгва обратно към болницата в Дара. След това метна якето си през рамо и затича след хората си…

20.Тел Авив10 май

Командният и контролен център на израелските военновъздушни сили е огромна пещера от стомана и бетон, намираща се на петдесет и седем метра под земята в района на Генералния щаб на армията в Тел Авив. Той е устойчив на ядрено, конвенционално и биологическо оръжие и носи незначителното име Дупката. Слабо осветената мрежа от оперативни центрове, жилищни помещения и помещения за хранене прилича на подводница. Много от офицерите и техниците често прекарват безбройни дни в катакомбите му и се появяват примижали като разтревожени вампири на повърхността само за кратка почивка. Петдесетте години светкавични войни в Близкия изток доказаха, че въздушното надмощие е ключ към успеха в региона. Поради това от построяването й до днес Дупката винаги е била населена. Също заради това, въпреки климатичната инсталация, филтрите и дори понякога освежители за въздуха, това място вони на затвор, какъвто си е в много отношения.

През тази нощ операция „Чародей“ беше само една от многото тревоги на военновъздушните сили в това подземно леговище. Ескадрила фантоми F–4 извършваше бомбено нападение над Сидон в Южен Ливан, а над Багдад се извършваше разузнавателна мисия на голяма височина. В Дупката имаше повече от четиридесет и петима офицери, сержанти и служители. Под флуоресцентните лампи се издигаше цигарен дим и пара от кафените чашки и типично по израелски, мъжете и жените си крещяха един на друг без всякакво уважение към пол и ранг.

В един ъгъл на централната зала трима офицери по радарно прехващане и един сержант по комуникации, назначени към мисията на АМАН, седяха пред големи конзоли със зелени радарни екрани, светлината от които проблясваше по бледите им лица. Ицик Бен-Цион се разхождаше зад тримата млади мъже и жена, като от време на време си мърмореше под нос и изнервяше хората с величественото си присъствие.

За свръзка на генерала от АМАН беше назначен един майор от военновъздушните сили на име Илан Кидон поради това, че съпругата му беше далечна роднина на семейство Бен-Цион и той бе свикнал с особения подход към характера на генерала. Кидон наблюдаваше как Ицик се разхожда и чувстваше известно съжаление към братовчед си по женска линия, защото откакто го познаваше, не беше виждал униформата му толкова измачкана, нито пък Бен-Цион някога бе показвал толкова открито своята тревога и притеснение. Напомняше на Кидон за тигрова акула, мятаща се безпомощно сред дребните риби върху палубата на рибарски кораб.

— Какво е местонахождението на самолета? — Ицик осъзна, че се разхожда и кърши пръсти като разтревожена баба, спря и прибра ръце в джобовете си. За пръв път от десет години насам едва не си поиска цигара от сержанта, но после реши, че тук е толкова задимено, че му стига да поеме по-дълбоко дъх, за да получи необходимата доза никотин.

— На десет километра по на юг, отколкото преди три минути — измърмори един от офицерите пред радарните екрани.

Лицето на Ицик пламна и той спря на място, но Кидон предотврати избухването на генерала.

— Не се прави на велик, Йоси — скара се майорът и го перна по тила. — Просто отговори на генерала.

— Хммм. С–130 приближава тридесет градуса дължина. Все още е над водата.

— Благодаря — обърна се Ицик към Кидон. Беше овладял вече гнева си. — Имате ли самолети F–15 във въздуха?

— Още не може да ги вдигаме, Ицик — докосна успокоително майорът ръкава на Бен-Цион. — Нали знаеш.

— Да, да — кимна Ицик. — Разбира се. — И продължи да се разхожда.

Транспортният самолет „Херкулес“ С–130 трябваше да пресече африканския континент и да лети много ниско, следейки релефа на местността, за да остане под обхвата на радарите, докато стигне зоната за кацане. След като кацне в Судан и вземе товара си, ще пристигне ескадрила от изтребители, които да направят „чадър“ и да прикрият завръщането му. Но ако изтребителите се появят, преди херкулесът да мине бреговата ивица на Еритрея и да се промъкне към Судан, някоя от крайбрежните държави може да реши да вдигне по тревога отбранителните си ескадрили.

— Нещо от флотата? — попита Ицик.

Кидон се обърна към млада жена с огромни слушалки върху ушите, която натискаше копчетата за честоти на голям приемник.

— Наташа?

— Нищо, Илан — отвърна тя. Един ракетоносец на израелската армия се беше приближил до Еритрея и спрял на метри от морската й ивица в международни води. Малкият кораб беше снабден с високочувствителен специален радар, който можеше да засече вражески изтребители от разстояние 500 километра. — При последния контакт във въздуха е имало само граждански полети.

Ицик изсумтя и продължи да се разхожда, като почесваше чело и се опитваше да сортира потока от информация, накарал сърцето му да се разхлопа, а съзнанието му да се бори с професионалната етика така, както никога досега в цялата му кариера. След като Очко разкри къртицата, аналитикът веднага се беше обадил на генерала, скочи в колата с Юдит и Маркъс и сега приближаваха Тел Авив. Бадаш веднага беше идентифицирал Синята брада като някой си Моше Бузагло, завършил инженерство в университета в Бер Шева и работещ от десет години на важно място при реактора в Димона. След това служителят на Шабак се беше разделил с хората от АМАН в Йерусалим, вдигна по тревога група свои агенти от ДСС9, командирова един военен хеликоптер към Атраот и потегли към Бер Шева. Сега, докато агентите не разбиеха вратата на дома на Бузагло и Ицик не получи пълно потвърждение за откритието на Очко, той не можеше да стори нищо, за да промени съдбата на Ян Крумлов.

За пръв път през живота си се молеше Екщайн и Баум да са запазили неприятната си упоритост в неизпълнението на издадените от него заповеди. Надяваше се чехът да е още жив и той да има възможността да го посрещне, както и да го подложи на най-краткия разпит в историята на АМАН. А когато свърши, да го настани в най-добрия петзвезден хотел, който столицата би могла да предложи. Не можеше да си представи, че би му се извинил, защото знаеше, че ще го направи по-скоро с дела, отколкото с думи. Когато само за миг си помисли, че Екщайн и Баум биха могли да не се завърнат живи от операция „Чародей“, усети остра болка в гърдите и внезапно се изпъна. Кидон го изгледа, но Ицик само се смръщи и махна с ръка.

Извърна се, когато чу вратите на асансьора да се отварят. Чу се ядосан женски вик, който той моментално позна.

— Махай се от пътя ми, идиот! — Пътят на Юдит моментално беше пресечен от двама едри войници от военната полиция на военновъздушните сили. Но тя само бутна единия в гърдите и щом забеляза командира си, хукна към него. Очко я следваше по петите, а Мак Маркъс куцукаше подире им.

— Чу ли нещо за тях, Ицик? — извика тя, като едва не събори сержанта, който носеше пълна табла с чаши турско кафе.

— По кой начин? — вдигна длани Бен-Цион. — Да не съм телепат?

— Ами саткома? — напомни на шефа си Очко. Само преди два дни се бяха свързали по сателитната връзка.

— Вероятно са го загубили — с горчивина отговори Ицик. — Или го използват да си варят чай.

— Или е надупчен от куршуми — предположи Маркъс и чак след това се сети какво е казал. — Съжалявам.

— Нещо ново за Бузагло? — попита Ицик.

— Бадаш ни се обади от хеликоптера — отговори Очко със съвсем ново самочувствие, което веднага раздразни Бен-Цион. — Но това беше преди повече от час. Готвеше се да каца в Бер Шева, но се беше свързал с шефа по сигурността в Димона. — Очко бръкна в джоба на ризата си, измъкна листче от бележника си и се взря в него през дебелите стъкла на очилата си. — Бузагло е бил назначен секретно към „Кешет“ преди три години и дори е пътувал на два пъти до Вашингтон във връзка с проекта. Никой от групата му не е знаел за това. Работел е по системата за насочване на противоракетната система, която ще бъде във връзка с американски сателити.

При тази му недискретност Ицик инстинктивно обърна глава, за да види дали някой не подслушва. Кидон се намираше наблизо и вдигна рамене.

— Нищо не съм чул.

За миг всички глави се извърнаха към виковете на групата оператори за боен контрол в другата част на залата. Явно два от изтребителите бомбардировачи току-що бяха ударили кораб на терористите, намиращ се до ливанския бряг, а вторичните експлозии показаха наличието на огромен товар оръжия и амуниции. Операторите скочиха от местата си и започнаха да се прегръщат, сякаш градският им футболен отбор е спечелил купата. Командирът им веднага ги смъмри и те седнаха отново по местата си.

Очко прибра бележката обратно в джоба си и започна да кърши пръсти и да мърмори.

— Иска ми се да можех да се свържа с Ейтан и Бени — шепнеше той. — Да им кажа за Крумлов, да им кажа, че той е…

— Ако вече не е късно — прекъсна го Юдит и хвърли обвинителен поглед към Бен-Цион, сякаш е взел решение да убие любимото куче на семейството.

— Ицик, може би трябва да изпратиш радиограма до екипажа на херкулеса — предложи Мак Маркъс. — Командосите имат радиостанции и е възможно да хванат съобщението.

— Не мога, Маркъс! — избухна Ицик, но тъй като тук всички служители викаха, никой не му обърна внимание. — Пък и няма да отменям заповедта, докато Бадаш не потвърди, че онзи човек е нашият предател. — Лицето на генерала беше почервеняло от напрежение. Виждаше се, че душата и разумът му се бореха в него. Той въздъхна тежко и избърса потта от челото си нагоре към гъстата си прошарена коса. Юдит се намръщи, пристъпи към него и дръпна леко колана на униформата му.

— Добре ли си? — попита тя с искрена тревога.

— Да, за бога! — Той блъсна ръката й, но веднага понижи глас. — Не… Последните два дни изобщо не съм добре.

При асансьора се чу нов, кратък спор и служителите на АМАН се обърнаха. Ури Бадаш пъхаше пропуска си от Шабак в лицето на охраната. Нещо във външния вид на контраразузнавача се беше изменило. Да, беше недоспал и изтощен като всички тях. Но раменете му се бяха смъкнали и главата му бавно се поклащаше, когато пристъпи напред, понесъл куфарчето си в увисналата немощно ръка. Той се приближи до четиримата служители на армейското разузнаване, остави куфарчето си на пода и извади цигара от джоба си. Запали, но продължи да клати глава.

— Какво, по дяволите, има, Ури? — избухна Ицик. — Изглеждаш така, сякаш си видял призрак.

Бадаш изсумтя през нос и облак дим обгърна главата му.

— Де да бях — каза той, но като видя обърканите им погледи, въздъхна отново и реши да започне с добрата новина. — Той е бил. Моше Бузагло е бил Синята брада. В апартамента му в Бер Шева намерихме тайник. — Юдит се подпря на рамото на Очко и го стисна, като че ли гледа филм на ужасите и й е нужна подкрепа. — Вътре имаше фотоапарат „Минокс“ и малка кутийка с микрофилми — продължи Бадаш. — Чертежи на „Кешет“, плюс бележник с телефонни номера за контакти в Европа.

— Кидон! — изкрещя Ицик, макар да не се огледа за майора и очите му да останаха втренчени в лицето на Бадаш. Майорът пристъпи до генерала и Ицик издаде насечено заповедта си. — Накарай хората си да се свържат веднага със самолета. Когато кацне, ако Крумлов все още е с нашите хора, той трябва да се качи на борда. Повтарям, чехът трябва да се качи на борда на самолета, а там да му се поднесат личните ми извинения и молба за прошка. Ясно ли е?

— Слушам! — потвърди Кидон и скочи към сержанта по комуникациите, за да изпълни заповедта.

— Това е чудесно — прошепна Очко. Мислеше за Екщайн, Баум и Крумлов. — Тоест не е чудесно, че сме имали такъв предател… — После веждите му се смръщиха и той погледна Бадаш.

— Ти си чудесен — обърна се Юдит към Очко. — Ти успя.

Очко като че не я чуваше.

— Ти използва минало време, Ури — каза той на Бадаш. — Каза, че Бузагло е бил Синята брада.

— Да — бавно кимна Бадаш.

— Не ми казвай, че се е измъкнал! — обвинително го посочи Ицик.

— По-лошо. — Бадаш дръпна на няколко пъти от цигарата си, преди да продължи. — Докато претърсвахме апартамента му, дойде полиция. Бузгало, жена му и бебето им са загинали в автомобилна катастрофа вчера по пътя към Мъртво море.

Шокът от новината на Бадаш сякаш заглуши шума в командния и контролен център. Юдит го гледаше със зяпнала уста, Очко свали очилата си, като че ли по този начин ще чува по-добре, а Бен-Цион бавно вдигна трепереща длан към челото си.

— Сигурно си правиш някаква мръсна шега — измърмори на английски Маркъс.

— Бил е в отпуска — каза Бадаш. — Но само за четири дни. Тъкмо за едно приятно пътуване до Ейлат. Опитал да задмине един трактор на завой и се блъснал в цистерна с бензин, идваща насреща. — Той замълча за миг и изпсува тихо. — Даже и шпионите в тази страна карат като луди, мамка му.

— О, Боже — прошепна Юдит. — Самоубил се е. С цялото си семейство.

— Не — размаха пръст Бадаш. — Не е било самоубийство. Шофьорът на цистерната е в шок, но му няма нищо. Каза, че Бузгало се е опитал да го избегне и че колата му се е носила настрани около стотина метра. Явно изобщо не е подозирал, че колата му ще избухне. — Служителят на Шабак намери един стол и се отпусна върху него. — Така че Крумлов е бил напълно прав. На всичкото отгоре той е предположил, че хората, които използват Синята брада, няма да му кажат за предстоящото евентуално разкриване. По този начин са щели да получават сведенията му чак до момента, когато бъде хванат. — Дори и закоравелият контраразузнавач беше ужасен от иронията на съдбата в този случай. — Крумлов е знаел как работят неговите хора и просто е задържал информацията, докато успее да дойде тук, за да се окъпе в слава. При това напълно заслужена.

Всички останаха безмълвни. Всеки от тях си мислеше за Играта и смъртоносните й гамбити. И за това колко бързо Бог може да щракне с пръсти и да превърне техните гонитби на шпиони, заговори и контразаговори в смехотворна прах. Но мислите им веднага се върнаха към Екщайн и Баум, които все още са там, в опасност и се борят за наградата, която току-що се оказа безсмислена. Ицик тропна с крак и безсилен да размаха ръка, извика през рамо:

— Кидон, свържи ме с пилота на онзи херкулес, за бога!

Но майорът вече се беше опитал и се приближи към него.

— Не мога, Ицик — каза той с глас, изпълнен с мъчително съжаление. — Те вече са над сушата. — Самолетът летеше над африканския континент към мястото на срещата и комуникационното му оборудване вече беше изключено. — Ще бъдат в радиомълчание, докато не излязат от…

21.Судан10 май

По последния склон преди долината Диндер им се наложи да носят децата. Височината беше само двеста метра, но както преди линията на финиша при маратон, когато човек вече я вижда, започва да чувства всяко мускулче по тялото си и всеки дъх му се струва като пълен с отрова. Половината от сирачетата бяха припаднали от обезводняване, а останалата половина бяха в шок и обездвижени от страх. Възрастните, които всъщност не бяха много по-добре, извървяха този финален маршрут на три пъти, като се връщаха обратно до суданската гранична колиба, за да поемат поредния товар от деца. Накрая Екщайн вдигна Ади и прибра крачетата му около кръста си. Ади го прегърна през врата и стисна силно, докато Екщайн изкачваше с последни сили стръмнината.

— Извинявай, Ейтан — непрекъснато мълвеше Ади. — Извинявай. — Но Екщайн можеше само да кима и да стене, докато се мъчеше с изкачването. Представяше си, че малкото момче е Орен, и знаеше, че би изкачил и Еверест с него.

Карни, който беше издърпал телата на тримата граничари зад колибата, остана долу, облякъл ризата на единия, и несъзнателно опипваше дупката от куршум в плата, докато бързо прибираше отличителните знаци и документи на суданците и наблюдаваше пътя за случайни коли. Провери пълнителя на беретата със заглушител и я прибра в джоба си. Реши да задържи ризата на суданеца за спомен.

Когато децата и останалите възрастни изчезнаха зад билото, той се изправи, извади джобния далекоглед и погледна отвъд пътя към долината, която се извиваше като змия надолу на юг от етиопските планини. После си кимна, обърна се и затича като коза нагоре по склона.

На върха всички възрастни, включително Манчестър и Дюбе, бяха легнали изтощени върху студената земя. Лежаха по гръб върху лекия наклон на западния склон. Товарът им ги правеше неподвижни като обърнати по гръб костенурки. Малко по-надолу децата бяха събрани под разцепено акациево дърво. Подаваха им една манерка с вода, за да намокрят поне устните си. После им раздадоха и другите манерки и след малко водата свърши.

Екщайн се изправи с разтреперани крака. Зората се издигаше над Диндер. Върховете на далечните пурпурни планини вече блестяха сребристи. Долу се виждаше широк овал от твърд пясък и бодливи храсти, посивели под светлината на утрото, заобиколени отвсякъде от ниски планини като миниатюрна пустиня в лунен кратер. Близо до по-далечния край от голата земя се издигаше неочаквано свеж оазис. Палмите и тревата се полюшваха от утринния полъх. Там може би имаше вода, но той разбираше, че мястото е непостижимо далеч и няма време да стигне дотам. По-наблизо в източната част на овала и точно в подножието на склона се издигаше построена от камъни древна врата с нещо като закръглена стена, сякаш тук някога е имало амфитеатър и при вратата са продавали билети за представленията. Но по-вероятно това да е било колиба на някой овчар или може би гроб.

— Идват.

Екщайн се извърна към гласа на Карни. Капитанът току-що беше прехвърлил билото и дишаше тежко, но равномерно. Погледна часовника си.

— Сега са много. Сигурно сме ги изплашили до смърт.

— Или сме ги разярили — обади се Манчестър.

— Кога трябва да пристигне самолетът? — попита Баум. Беше покрит с прах, а от потта тя беше образувала странна шапка върху голата му глава. Опитваше да се изправи, като се мъчеше да не показва колко омекнали са мускулите му от умората.

— След тридесет и седем минути — отговори му Карни.

— Можем да задържим проклетниците половин час — изплю се Манчестър, стана и се обърна да се взре към Етиопия.

— Може би — каза Екщайн. — Виж там. — Той посочи към северния край на долината на суданска територия. — Вятърът духа от юг. Самолетът ще се появи над онова било и ще се спусне в кратера. Обаче ние ще трябва да поставим платнищата за кацането.

— Така е — съгласи се Бени. — Иначе пилотът ще хвърли един поглед към това гърне и ще избере по-доброто решение.

— Което е? — изпита партньора си Екщайн като артист на представление.

— Да се оттегли.

Пилотите на херкулесите бяха абсурдно смели и можеха да кацнат с огромните си машини и върху козя пътека, но ако има хора за прибиране, изискваха да се разпънат най-малкото оранжеви платнища, за да се бележи мястото за кацане. Този сигнал трябваше да им покаже, че зоната за кацане е достатъчно равна и няма препятствия или престрелка.

— Обаче още не можем да поставим сигнализацията — каза Екщайн. — Засега бунтовниците не знаят, че сме извикали самолет, но ако някой от тях зърне онези проклети платнища, ще направят всичко възможно да свалят самолета.

Карни отново погледна към територията на Етиопия и цъкна с език сякаш келнерът отново му е донесъл не онова, което си е поръчал. Той се обърна към двама от командосите си.

— Якир, Гади — извика им той и показа две места на билото. — Куфарите. Тук и ей там.

Двамата командоси свалиха тежките си раници и извадиха две тъмнозелени пластмасови кутии с дръжки. Дистанционните детонатори бяха прикрепени към взривните устройства. Те ги отлепиха и бързо тръгнаха да поставят експлозива там, където Карни им беше наредил.

Екщайн погледна небето. Звездите бързо избледняваха и макар слънцето да не беше се показало, високите перести облаци вече порозовяваха от лъчите му. „Това е лудост“ — помисли той за опита да се измъкнат по този начин посред бял ден, когато врагът може да види всичко, което правиш, и единственото ти спасение е тромавият товарен самолет, голям колкото хамбар.

Нещо удари близката скала и пръсна малко облаче прах. След това тракането на автоматите откъм Етиопия достигна до слуха им. Карни веднага приклекна и всички го последваха.

— Няма ли кой да им каже на тези копелета, че не може да се стреля точно нагоре по планински склон? — изръмжа Дюбе.

— Ти им кажи — обади се Манчестър. — А ние ще те чакаме тук.

Екщайн погледна към Крумлов, който се беше привел наблизо и гледаше израелския майор. Ейтан избягваше да вземе окончателното си решение, но времето вече изтичаше и се налагаше да реши. Усети погледа на Бени и когато се извърна, Баум кимна утвърдително.

— Върви, Ян. — Той гледаше чеха и посочи към Судан отвъд кратера. — Бягай. Можеш да стигнеш западните склонове за половин час, а после просто хвърли пистолетите си и иди в някой от бежанските лагери.

— Няма — отговори Крумлов.

Нова вълна от изстрели отекна по етиопските склонове и по билото се издигнаха още прашни облачета.

— Махай се, Ян, дявол да го вземе! — развика се Екщайн. — Давам ти проклетия живот, глупак такъв! Взимай си го и върви!

— Ако го изпъдиш, и аз ще тръгна с него, Ейтан. — Доминик се беше отделила от децата и бе допълзяла наблизо, подпряна на колене и длани. Свиваше се при всеки изстрел, а те приближаваха.

— Прави каквото трябва, Доминик. — Екщайн я погледна. Стегна сърцето си, за да не поема отговорност за чувствата й към себе си, Ян или Етиен. — Можеш да бъдеш спасена и отведена в Израел или да останеш тук в ада. Но аз не мога да направя избора вместо теб. Само ти можеш.

Тя прехапа устни, разбрала, че сега пред нея стои човек, който трябва да мисли за много по-сериозни неща.

— Не можеш да го оставиш да си тръгне, Екщайн — извика Карни от позицията си, малко по-далеч по билото.

— Млъквай, Карни — изсумтя Бени. — Командир на мисията е Екщайн. Когато назначат теб за командир, тогава ще си казваш мнението.

Дюбе изгледа командоса като вълк, готов да му се нахвърли.

— Ще се кача на този самолет — каза Крумлов на Екщайн и започна да се изправя. Бръкна в джоба на панталона си и потърси нещо. — Ще трябва да ме убиеш, за да ми попречиш.

Екщайн отвори уста да отговори, но Бени вдигна ръка, сякаш искаше думата. В този момент Крумлов внезапно извади един от пистолетите. Ръцете му се тресяха, но той опита да насочи пистолета. Карни реагира моментално и измъкна беретата от бойното си яке.

Дюбе можеше просто да стреля в командоса, но нещо го спря. Той само скочи, прелетя цели пет метра и заби глава в стомаха на Крумлов в мига, когато Карни стреля. Доминик изпищя, а двамата мъже паднаха на земята. В същия миг Бени се изправи и се развика към командоса.

— Ти луд ли си, момче?

Карни държеше димящия си пистолет, насочен към лежащите прегърнати в прахта Дюбе и Крумлов.

— Аз не. А ти, полковник? Той извади оръжие. Да не би да си очаквал да го наплюя?

Дюбе се изтърколи от тялото на Крумлов. Чехът скърцаше със зъби и държеше с две ръце бедрото си. Между пръстите му върху земята се стичаше кръв.

— Всичките сте големи тъпаци — изплю се Манчестър и изпълзя към билото, където залегна и започна да стреля по бунтовниците оттатък. Останалите се заслушаха във внимателно произвежданите изстрели на неговия „Стърлинг“. Екщайн се беше изправил и стиснал юмруци до побеляване. Той погледна надолу към Крумлов. Доминик бързо затягаше бедрото му с навита на въже кафия, а Дюбе стискаше ръката му. Куршумът явно се беше забил в костта. Доминик и наемникът ругаеха неспирно израелския командос на френски. Ейтан се обърна към Карни, който сега като че съжаляваше за постъпката си и беше отпуснал беретата си.

— Много ти благодаря, Карни — изсъска Екщайн. Командосът го изгледа намръщено. — Сега ти ще трябва да го вземеш със себе си.

Бени се вгледа в Екщайн. Разбра странния синтаксис на думите му: „Сега ти ще трябва да го вземеш със себе си…“

— Да — обърна се Баум към капитана на командосите. — Не можем да изоставим ранен на бойното поле, независимо кой е той или какви заповеди си получил.

Карни изсумтя. Това беше свещен закон в израелската армия, ненарушим завет и със сигурност никой от командосите не би си позволил да го наруши пръв.

— При това ти ще го носиш, Карни — продължи Екщайн, за да нарани още повече командоса. — Веднага. Тръгвай!

— Аз ще нося полковника — изправи се Дюбе и се удари в гърдите.

— Ти само ще изпълняваш точно моите заповеди! — изкрещя Екщайн на белгиеца, а после се извърна към Карни и командосите му. Всички извиха очи към него. — Това не ви е проклетия парламент! — Той вдигна падналия автомат на Дюбе и му го подхвърли. — Отивай на билото и помогни на Манчестър. — Дюбе се поколеба, погледна посивялото лице на Крумлов и прехапаните му до кръв устни. — Изпълнявай, дявол да го вземе! — кресна отново Екщайн. Дюбе се извърна и тръгна към билото.

Екщайн се обърна към Карни и посочи с пръст Крумлов.

— Вдигни го и го занеси до онези камъни — посочи с ръка той надолу към малката древна постройка. Тонът му беше висок и груб, а и повиши глас, защото трябваше да надвика стрелбата, идеща откъм Манчестър и Дюбе. — Вземи хората си и заведете долу децата с Доминик. А после поставете платнищата. — Той погледна часовника си. — Имате точно дванадесет минути.

Карни погледна Екщайн, а после Бени.

— Какво чакаш още! — изрева Бени. — Чу какво ти се каза.

Карни сви рамене, приближи Екщайн и му подаде двете устройства за детониране на взрива. А после козирува. Не беше се обръщал по такъв начин към друг офицер от времето, когато беше новобранец в Санур.

— Ама пък и ти имаш едни топки, Екщайн — каза командосът с уважение. — Големи при това.

Той се наведе над Крумлов и чехът изрева от болка, когато Карни го изправи, преви го и го прехвърли през рамо. После тръгна надолу по склона. Тримата му другари събраха децата, за да го последват. Сега сирачетата вече можеха да вървят и понеже Карни ги насърчаваше на родния им език, те събраха сили и повечето успяха да слязат сами, без да ги носят.

Ади се откъсна от малката група. Колебливо се обърна и погледна Екщайн, който му направи знак да тръгне надолу и успя да му се усмихне окуражаващо. Доминик хвана малката ръка на момчето и тръгна след командосите. После внезапно спря.

Пусна ръката на Ади и изтича обратно към Екщайн. Той се опита да я отблъсне, но тя обхвана лицето му с двете си ръце. Погледна го, а сълзите течаха по бузите й. Откъм етиопската страна на склона избумтя РПГ, но тъй като не беше пригодено да стреля по стръмнина нагоре, ракетата му избухна някъде в скалите. Екщайн не успя да чуе шепота й.

— Благодаря, смелчаго.

След това тя си тръгна.

Баум се приближи до Екщайн и заби пръст в гърдите му.

— Не знам какво си намислил…

— Слушай ме, Бени. — Екщайн хвана китката на Баум, стисна я и заговори бързо на иврит. — Самолетът вероятно ще има нужда от поне триста метра, за да извърши късо кацане. Прав ли съм?

Бени погледна към кратера, за да го измери на око.

— И какво? Нали за това е направен така?

— Чуй ме. — Екщайн хвана ризата му и дръпна партньора си по-наблизо. Взря се в очите му. — Пилотът след това ще може само да направи завой и да излети отново. Ще трябва да го направи на много малко място. Ако всички сме в самолета, кой ще задържи онези копелета?

Бени започна да клати глава.

— Кой, Бени? Някой трябва да остане тук и да ги спре, докато самолетът обърне. Иначе нищо няма да се получи. Ти го знаеш, виждаш го.

— Не и ти.

— Да, аз.

— Манчестър и Дюбе — развика се Бени и посочи към билото. — Те ще го сторят.

— Това е наша мисия, Бени. Наша! От началото до края. Не можеш да търсиш доброволци. Искаш ли да напишат в библията в АМАН, че не сме имали смелостта да довършим собствената си мисия и затова сме пожертвали двама смели християни?

— Не. — Баум отново заклати глава.

— Прав съм. Знаеш, че съм прав и че нямаме време.

— Добре — предаде се накрая Бени. — Но ще бъда аз. Аз ще остана.

— Не, няма.

— Тогава ще хвърляме ези-тура.

Екщайн се усмихна.

— Нямам пукната пара. Освен това аз съм ръководител на тази операция и няма да споря с теб. Така че не ми се прави на началник, защото знаеш добре, че вече изобщо не ми пука кой е с по-висок чин. — Той посочи надолу към малката порта от срутени камъни. — Ще заема позиция там. То е добро укритие.

Бени погледна камъните, а после отново Екщайн.

— Би могъл да спринтираш към самолета, преди да излети — с надежда в гласа си каза той. — Аз ще го задържа за малко.

— Бих могъл — отвърна Екщайн, но знаеше, че няма да има време. — Обаче ако не успея, просто ще хукна към другия край на кратера. Ще направя същото, което бях казал да стори Крумлов. Ще ида в някой бежански лагер, ще се представя като Антъни Хартстоун, изгубен и шантав фотограф.

— Не — поклати отново глава Бени, но Екщайн погледна часовника си и сграбчи с две ръце ризата на партньора си.

— За бога, Бени, останали са ни само седем минути! Моля те, върви долу и се погрижи онези деца да се качат в самолета. По дяволите всичко останало!

— Ами Орен… — прошепна Бени.

Екщайн усети как очите му се замъгляват от сълзи и стисна зъби, за да не покаже как се разкъсва сърцето му.

— Той ще се гордее с мен — прошепна той. — Ако изобщо съм го научил на нещо, когато някога се наложи, и той ще направи същото.

Екщайн бръкна в задния джоб на панталона си и извади окъсан екземпляр на „Сбогом на оръжията“. Подаде книгата за кодиране на Бени, който я погледна с насълзени очи.

— Дай му я — каза Екщайн. — Не е много, но за нас двамата това беше хубава книга.

Бузите на Бени започнаха да се тресат, той посегна и прегърна Екщайн. Не си казаха нищо повече. Баум се обърна и затича надолу по склона. А Екщайн изтри очи и хукна към билото. Падна по корем и изпълзя последните няколко метра, за да се настани между Манчестър и Дюбе, които бяха заели позиции зад два големи камъка и стреляха надолу. Ответният огън биеше над главите им или в земята наблизо, но Екщайн не си направи труда да погледне към бунтовниците, които се катереха по склона. Знаеше къде са.

— Дайте ми оръжията си — извика Екщайн към двамата мъже. — Вие можете да тръгвате.

Манчестър се изтърколи надясно и погледна Екщайн, докато Дюбе продължи да стреля.

— Моля майора за извинение — извика в отговор Манчестър. — Обаче си го начукай!

— Имате точно пет минути до идването на самолета — отново извика Екщайн. — Тук може да остане само един човек.

— На нас тук ни е удобно — извика му Дюбе, докато сменяше пълнителя. — Пък и твоите командоси бяха доста щедри и ни оставиха амунициите си.

— Пък и с цялото ми уважение, майоре, ти не си Лорънс Етиопски — добави Манчестър, като зае позиция отново и започна да стреля. — Така че или се присъединявай към нас, или си отивай. Сър!

Добре. Значи така желаят. Екщайн им показа двата дистанционни детонатора и посочи назад и надолу към кратера.

— Добре тогава. Аз отивам да задържа втората линия. Когато те се доближат до вас, тичайте надолу към мен с всички сили, защото аз ще взривя заредените експлозиви.

Манчестър спря да стреля и погледна Екщайн. Протегна длан към него.

— Ако нямаш нищо против, майоре, ние ще взривим експлозивите, когато отстъпим.

— Не че ти нямаме доверие, приятелю — добави Дюбе.

Екщайн поклати учудено глава, но подхвърли по един детонатор на всеки от тях.

— Няма да имаме никакъв транспорт после — предупреди ги той за пореден път.

— Имаме си крака — извика Дюбе.

— А сега, наздраве! — изкрещя Манчестър, извади от джоба си граната и я постави до себе си.

Екщайн се плъзна назад по склона, после се обърна, изправи се и започна да тича надолу. Свали узито от рамото си и започна да балансира с ръце, опитвайки да се движи колкото е възможно по-бързо надолу, без да падне.

Сега кратерът вече беше облян в ярка утринна светлина. Далечният оазис блестеше от влагата на росата и ярките лъчи на слънцето го огряваха в гърба откъм изток. Виждаше децата, събрани зад купчината камъни на вратата в подножието на склона. Бени и Доминик се въртяха около тях като квачки около пилетата си. Крумлов лежеше изпънат на земята. В самия кратер командосите се бяха разделили по двойки в двата края на зоната за кацане и Екщайн видя как развиваха платнищата и ги изпъваха, за да бележат въображаемата писта, като сочеха най-близката точка за кацане и най-далечната за спиране на самолета.

Огънят откъм другата страна на склона позаглъхна, когато Екщайн се спусна по-надолу и внезапно ревът на двигателите на херкулеса разцепи въздуха. Боядисаният в камуфлажни цветове самолет се издигна иззад северната стена на кратера сякаш пилотът е забелязал планината в последния миг. Тъпият черен нос на С–130 се наведе, двигателите започнаха да вият и самолетът се насочи надолу. Само на пет метра височина той се изправи хоризонтално, вдигна огромен облак прах, когато изпищя над главите на командосите и разтресе земята сякаш плоският му корем я е ударил.

Още докато самолетът се мъчеше да спре, командосите бяха събрали платнищата си и тичаха към децата. Херкулесът заподскача напред и спря в края на кратера само за миг, след което изрева остро и се завъртя около оста си, насочвайки се обратно за бързо излитане. Задния му товарен люк вече зееше отворен.

Облаци прах покриха целия кратер. Децата кашляха и закриваха очи. Бени се извърна и погледна нагоре по склона, но не можа да види нито Екщайн, нито Манчестър и Дюбе или каквото и да било. Само чуваше засилената стрелба. Внезапно Карни се появи през праха, бързо вдигна Крумлов, а чехът се присви и изпъшка. Командосът го метна на рамо и се обърна към Бени.

— Идвай, Баум!

Останалите командоси вече извеждаха децата от заслона и ги водеха към мястото за излитане на самолета. Но Бени не можеше да мръдне. Стоеше и гледаше към склона, когато някой го дръпна силно за ръкава. Беше Доминик. По лицето й течаха сълзи, а устните й бяха подути.

— Хайде, Бени — каза тя. — Идвай. Ейтан ни подарява живота. Ако загинеш сега, никога вече няма да можеш да сториш добро.

Той кимна и започна да се отдалечава заедно с нея, все така загледан нагоре към склона. Внезапно страх прободе сърцето му. Никога не беше изпитвал подобен ужас. Нито в бой, нито даже когато е бил уверен, че животът му ще бъде кратък и жесток. Беше пристигнал в Израел съвсем сам, като дете от лагерите след войната. Родителите му бяха умрели и нямаше нито един жив роднина. Беше се мъчил да забрави, беше се смял и любил, беше работил и живял, а накрая партньорството му с родения в Германия Екщайн запълни последната липса от семейството, което той си създаде отново. А сега, след петдесет години живот, той осъзна, че отново ще остане сирак…

В това време Доминик го дръпна силно и двамата затичаха…

Екщайн се хвърли към ниското каменно прикритие. Тук вече нямаше никой и той се зарадва. Вече чуваше самолета съвсем наблизо, но не можеше да го види заради прахта. На мястото, където беше лежал Крумлов, имаше малка локвичка кръв, а командосите му бяха оставили леката си картечница и всичките си амуниции и гранати. Той се обърна към хълма и бързо залегна, намести се зад картечницата, отвори крачетата й и насочи дулото между камъните. Провери лентата с патрони, блъсна затвора и вдигна предпазителя.

Обърна глава, за да погледне зад себе си. Прахта се беше послегнала и можеше да види зеленикавокафявото тяло на самолета, движещо се много бавно от юг на север по земята. На север видя и малка група хора, събрани заедно, над които като орлици-защитници се бяха привели командосите.

После се извърна към оръжието си и погледна нагоре към склона. Огънят при билото се беше засилил. Ясно и страшно се чуваха избухванията на гранатите в чистия, утринен въздух. Стори му се, че чува и викове откъм етиопската страна на склона, но реши, че страхът пищи кошмарно в главата му. Устата му пресъхна като пергамент, а сърцето сякаш се удряше в земята. Дланите му овлажняха и станаха хлъзгави. Той ги изтри в прахта и отново обхвана спусъка…

Манчестър и Дюбе привършваха. Беше им останал по един полупразен пълнител, а гранатите отдавна свършиха. Сега бунтовниците вече се намираха съвсем наблизо и най-бързите се катереха на не повече от петдесет метра под билото. Чуваха как Моботе крещи на хората си, а гърмежът на автоматите и писъкът на куршумите се бяха превърнали в неспирна буря от летящ метал. Никой от двамата не смееше да покаже глава от прикритието, за да може да се прицели. Бунтовниците щяха да стигнат до тях след по-малко от минута.

Дюбе извърна глава да погледне към кратера. Манчестър го видя и също се извърна. Големият транспортен самолет почти беше стигнал обратно до точката за излитане и можеха да видят сирачетата и пастирите им, събрани там в очакване. Само след няколко минути те всички щяха да бъдат във въздуха и вече нямаше начин да се стигне до самолета дори и да спринтират като олимпийци.

Но ако бунтовниците прехвърлят билото преди самолетът да е успял да излети, всичко щеше да завърши трагично. С цялата им концентрирана огнева мощ, включително и РПГ, беззащитният С–130 може да бъде улучен и да изгори. С всички, които вече ще са на борда. Всичките им усилия ще са били напразни.

Двамата наемници достигнаха едновременно до еднакво решение. Спогледаха се.

— Мамка му — извика Манчестър.

— Да, съгласен — отвърна също с вик Дюбе.

Двамата сграбчиха детонаторите с левите си ръце, стиснаха оръжията си в десните, изправиха се и откриха огън, крещейки…

Двойната експлозия разтърси Екщайн от глава до пети. Два огромни стълба камъни и прах се вдигнаха върху билото и докато падаха надолу, мястото, където беше залегнал, се раздруса като от земетресение. Той изтри прахта от очите си и се взря нагоре. Търсеше, надяваше се, молеше се двамата наемници да са се плъзнали някак надолу в някакво прикритие, преди да са взривили експлозива. Но после чу бурята от викове отгоре и разбра, че Манчестър и Дюбе са загинали така, както само хора с тяхната професия биха избрали.

Той отново обърна глава. Херкулесът вече достигаше крайната точка, черните му перки се въртяха като демони и пилотите бяха натиснали педалите с всичка сила, за да насочат и обърнат отново самолета около оста му.

Ако би могъл да задържи бунтовниците още само две минути…

Той опита да успокои разтуптяното си, но не от страх сърце. Беше заставал лице в лице с подобни ситуации много пъти преди. В желанието да си докаже какъв иска да бъде, той успешно беше игнорирал страха и извършвал сума глупости. Не, не биеше от страх. А заради дълбокото и мъчително чувство за загуба, което преминаваше през тялото му на вълни. Чувстваше се като пред бездънна пропаст и ако си позволеше да погледне в нея, сигурно би станал и избягал с писък.

Затова помисли за децата. Представи си ги ранени, убити и горящи, в случай че бунтовниците успеят да повредят или свалят самолета. Така възвърна волята и твърдостта си и опря буза върху студения метал на картечницата.

— Има неща, които човек трябва да извърши, синко — прошепна той на глас. После чу как оживелите от ордата на бунтовниците достигат билото и го прехвърлят. Експлозиите сигурно бяха убили много от тях, но останалите се бяха отърсили от шока. Те забелязаха самолета и започнаха да крещят. Яростта и инерцията от битката ги накара да се спуснат надолу по склона, вместо да открият огън от билото, където се намираха. Точно това му трябваше. Само след минута всичко щеше да свърши…

Нещо разтърси земята и Екщайн извърна стреснато глава. Беше едрото тяло на Бени Баум, който вдигна облак прах, когато се стовари до Ейтан с карабината „Галил“ на Карни в ръце.

Ейтан само го изгледа.

Протестът му би бил безполезен.

Беше късно за спор.

Пък и не можеше да намери думи.

— Да не мислиш, че ще прекарам следващите двадесет години от живота си в кошмари заради теб? — заяви Бени.

Ейтан само поклати глава. По камъните около тях трополяха куршуми, но никой от двамата не трепна.

— Освен това — продължи Бени — семействата ни ще намерят някакво утешение във факта, че и двамата сме били глупаци.

— Те и без това го знаят — успя да отвърне Екщайн.

Баум бръкна в джоба на панталона си и пусна нещо върху земята. Беше екземплярът на Екщайн от „Сбогом на оръжията“. Книгата падна отворена и Бени посочи с пръст един пасаж, който Екщайн беше подчертал с жълт маркер.

Пръстът на Бени почука върху хартията.

— Какво е това, Ейтан?

Екщайн погледна.

— Просто една мисъл — опита да се усмихне Екщайн. — Обаче на мен ми харесва.

— Много четеш — поклати глава Бени. — Кога, по дяволите, намираш време да четеш?

Една граната избухна някъде наблизо и шрапнелите издрънчаха по камъните като празни бирени кутийки. Бени отвори крачетата на пушката си и дръпна затвора. Двамата мъже заеха позиция, присвили дясното си око в мерниците. Зад тях херкулесът внезапно изрева с пълна сила и подскочи напред. Вдигна скорост и зарева като гръмотевична буря по пясъка на кратера.

Щом се издигна нагоре в синьото африканско небе, ревът на двигателите се промени. Екщайн и Бени се усмихнаха с треперещи устни, въпреки че хората на Моботе току-що бяха стигнали подножието на склона. Водачът на бунтовниците тичаше най-отпред и размахваше своя пистолет със седефена дръжка. Атакуваха израелците фронтално от стотина метра разстояние.

— Леле, как ми се ще да имах цигара — изстена Бени и откри огън.

— Е, и без това трябваше да ги откажеш — отвърна Ейтан и картечницата му затрака яростно.