Пазителите на запада

1.

Беше късна пролет. Дъждовете бяха дошли и отминали и затоплени от мекото докосване на слънцето, влажните кафяви полета се бяха покрили с красива зеленина, дърветата бяха напъпили след зимния си сън. Много рано призори, когато въздухът беше все още хладен и небето обещаваше, че денят ще е добър, момчето Еранд заедно със семейството си напусна странноприемницата, разположена в един от по-тихите райони на оживеното пристанище Камаар на южното крайбрежие на кралство Сендария. До сега Еранд не бе имал семейство и чувството за принадлежност беше ново за него. Всичко около него изглеждаше различно заради факта, че сега той беше член на малка, здраво сплотена група хора, свързани помежду си с любов. Целта на пътуването им в тази пролетна утрин беше едновременно проста и много дълбока. Те си отиваха вкъщи. Тъй като досега Еранд не бе имал семейство, той не бе имал и дом; и макар че никога не беше виждал хижата в Долината на Алдур, към която се бяха отправили, копнееше за това място, сякаш всеки негов камък, дърво или храст се бяха запечатали в паметта и въображението му още от деня, когато беше роден.

Около полунощ над Морето на ветровете се бе извила вихрушка, примесена с дъжд — премина толкова бързо, колкото и се бе появила, като остави сивите калдъръмени улици и високите, покрити с керемиди сгради на Камаар да поздравят утринното слънце измити и чисти. Сега Еранд и семейството му преминаваха бавно по улиците в здрава каруца, която ковачът Дурник бе купил преди два дни след много внимателен оглед. Еранд, притиснат между чувалите с храна и принадлежности, с които бе пълна каруцата, усещаше солената миризма на пристанището и виждаше как синкавото утро се промъква между сенките на сградите, край които минаваха. Разбира се, караше Дурник. Силните му загорели ръце държаха юздите по същия умел начин, по който ковачът вършеше всичко, като предаваха чрез кожените ремъци на впряга чувството, че няма страшно, че всичко е под контрол и че той знае точно какво прави.

Ала силната послушна кобила, която яздеше Белгарат, съвсем очевидно не споделяше успокояващото чувство на сигурност, което изпитваха конете от впряга. Белгарат, какъвто понякога беше обичаят му, се беше задържал до късно в общата стая в странноприемницата и сега седеше отпуснат на седлото, без да обръща почти никакво внимание на това накъде язди. Кобилата, също закупена наскоро, не бе имала време да привикне с нрава на новия си стопанин — неговото едва ли не нахално пренебрежение я изнервяше и тя въртеше очи, сякаш се опитваше да определи дали неподвижната купчина на гърба й наистина възнамерява да язди редом с каруцата, или не.

Дъщерята на Белгарат, известна в целия свят като Поулгара Вълшебницата, изгледа с втренчен поглед баща си, който се клатушкаше из улиците на Камаар, и запази забележките си за по-късно. Тя седеше до Дурник, който бе неин съпруг от съвсем скоро; беше наметнала къса пелерина с качулка и бе облечена в обикновена сива вълнена рокля. Роклите от синьо кадифе, бижутата и пищните, обшити с кожа наметки, които носеше, докато бяха в Рива, бяха прибрани. Сега тя като че с облекчение бе възприела този по-прост начин на обличане. Поулгара нямаше нищо против да носи накити, когато случаят го изискваше, и облечена по този начин, изглеждаше по-величествено от всяка кралица. Ала вълшебницата притежаваше изтънчено чувство за приличие и беше облякла тези обикновени дрехи почти с наслада, защото те бяха подходящи за заниманията, на които тя копнееше да се отдаде от безбройни векове.

За разлика от дъщеря си, Белгарат винаги се обличаше така, че да се чувства удобно. Фактът, че ботушите на двата му крака бяха различни, не беше признак на бедност или небрежност. Това по-скоро беше съзнателен избор, защото левият ботуш от единия чифт беше удобен на левия му крак, а другият стягаше пръстите му. Десният ботуш — от друг чифт — го задоволяваше напълно, но левият ожулваше петата му. Положението беше почти същото и с останалата част от облеклото му. Вълшебникът изпитваше пълно безразличие към кръпките на коленете си, не обръщаше никакво внимание на факта, че е един от малкото хора на земята, които използват въже, вместо колан, и беше съвсем доволен, че носи туника — толкова смачкана и изцапана със сос, че по-придирчивите хора не биха я използвали и за парцал за пода.

Големите дъбови порти на Камаар бяха отворени, защото войната, бушуваща преди време в равнините на Мишрак ак Тул, на стотици левги на изток, беше свършила. Войниците от огромните армии, събрани от принцеса Се’Недра по време на войната, се бяха прибрали по домовете си и в кралствата на Запада отново бе настъпил мир. Белгарион, крал на Рива и върховен господар на Запада, седеше на трона в Залата на риванските крале. Кълбото на Алдур отново се намираше на своето истинско място над трона. Осакатеният бог на ангараките беше мъртъв и вековната заплаха, надвиснала над Запада, беше изчезнала завинаги.

Охраната на градските порти не обърна особено внимание на семейството на Еранд и четиримата напуснаха Камаар и поеха по широкия прав път на империята, който продължаваше на изток до страната на мургите, към заснежените планини, разделящи Сендария от земите на родовете, които отглеждаха коне в Алгария.

Ята птици кръжаха или се стрелваха нагоре в светлия въздух пред конете и каруцата. Птичките чуруликаха сладко, сякаш искаха да ги поздравят, и се задържаха за дълго с потрепващи криле над каруцата. Поулгара обърна красивото си лице към ведрото небе и се заслуша.

— Какво казват? — попита Дурник.

Тя се усмихна нежно и отговори със звучния си глас:

— Просто си бъбрят. Птиците правят тъкмо това през по-голямата част от времето. Обикновено са щастливи, че е сутрин, че слънцето свети и гнездата им са готови. На повечето им се иска да си приказват за яйцата. Птиците винаги искат да говорят за яйцата си.

— И, разбира се, са щастливи, че те виждат, нали?

— Предполагам, че е така.

— Мислиш ли, че някой ден можеш да ме научиш да разбирам езика им?

Тя му се усмихна.

— Щом искаш. Обаче това не е практично.

— Вероятно няма да ми навреди, ако науча някои непрактични неща — отвърна той, без да променя изражението си.

— О, Дурник! — засмя се тя и нежно отпусна длан върху ръката му. — Ти си истинско съкровище, знаеш ли?

Еранд седеше точно зад тях между торбите и кутиите с инструменти, които Дурник бе избрал с особено внимание в Камаар. Момчето се усмихна. Усети, че е част от семейство, сгрявано от дълбока, гореща обич, на която се радват всички. Еранд не се беше привързвал към никого през живота си. Той беше отгледан, ако въобще е възможно човек да използва тази дума, от Зедар Отстъпника — мъж, който много приличаше на Белгарат. Зедар просто се беше натъкнал на малкото момче в една тясна уличка на неизвестно никому градче и го беше взел с точно определена цел. Момчето просто беше обличано и хранено, нищо повече; единствените думи, които бе чувало от навъсения си настойник, бяха: „Трябва да изпълниш една задача, момче“. И понеже беше чувало само това, то повтаряше непрекъснато: „задача“. И когато го намериха приятелите на Белгарат, Еранд стана стана негово име, защото те не знаеха как другояче да го нарекат.

Стигнаха билото на хълма и спряха за няколко минути, та конете да отдъхнат. Еранд наблюдаваше просторната равнина от удобното си място в каруцата. Дългите коси лъчи на утринното слънце се плъзгаха върху бледозелените полета, оградени с изкусно направени стени. Изведнъж момчето се обърна назад и хвърли поглед към Камаар, към червените покриви и искрящата вода на пристанището, в което бяха хвърлили котва кораби от половин дузина кралства.

— Да не ти е студено? — попита го Поулгара.

— Не — отговори Еранд. — Благодаря. — Думите му идваха по-лесно сега, ала въпреки това момчето приказваше рядко.

Белгарат седеше отпуснат на седлото и разсеяно чешеше късата си бяла брада. Очите му бяха малко мътни и вълшебникът гледаше към земята, сякаш светлината на утринното слънце беше болезнена за него.

— Харесва ми да тръгвам на път, когато грее слънце — каза той. — Това винаги е било добро предзнаменование. — След това възрастният мъж направи гримаса. — Ала лъчите все пак не бива да са чак толкова ярки.

— Не се ли чувстваме някак особено тази сутрин, татко? — дяволито го попита Поулгара.

Той погледна дъщеря си с непроницаемо лице.

— Защо не го кажеш направо, Поул? Сигурен съм, че няма да се почувстваш щастлива, докато не го направиш.

— Защо, татко? — попита тя и в изумително красивите й очи блесна престорена невинност. — Какво те кара да мислиш, че въобще искам да кажа нещо?

Вълшебникът изсумтя.

— Сигурна съм, вече сам си осъзнал че снощи попрекали с пиенето — продължи дъщеря му. — Не е нужно аз да ти го казвам, нали?

— Нямам настроение за такива приказки, Поулгара — отговори лаконично възрастният мъж.

— О, бедничкият — измърмори Поул с престорено съчувствие. — Искаш ли да ти забъркам някаква отвара, за да се почувстваш по-добре?

— Благодаря, но отговорът ми е не — отвърна той. — Неприятният вкус на твоите билки се задържа в устата на човек с дни. Предпочитам да ме боли глава.

— Щом лекарството няма отвратителен вкус, то не действа — рече тя и свали качулката на пелерината си. Косата беше дълга, много тъмна, с един-единствен снежнобял кичур. — Аз те предупредих, татко — добави тя непреклонно.

— Поулгара — каза възрастният мъж и потрепери, — мислиш ли, че можем да пропуснем частта от нашия разговор, която започва с думите: „Казах ти, че ще стане така“?

— Ти нали чу, че го предупредих, Дурник? — обърна се Поулгара към съпруга си.

Дурник полагаше очевидни усилия да не избухне в смях. Възрастният мъж въздъхна, после бръкна под туниката си и измъкна малка плоска бутилка. Отвори я със зъби и отпи.

— О, татко — измърмори възмутено Поулгара. — Нима снощи ти беше малко?

— Не и ако разговорът ни продължи тъкмо по тази тема. — Той протегна шишето към зет си. — Дурник?

— Благодаря, Белгарат — отвърна Дурник, — но за мен е все още малко рано.

— Поул? — Белгарат предложи питието на дъщеря си.

— Не ставай смешен.

— Както искаш. — Белгарат сви рамене, запуши бутилката и я пъхна под туниката си. — Ще продължим ли? — предложи той. — До Долината на Алдур е много далеч. — След това бавно пое напред.

Тъкмо преди каруцата да тръгне, Еранд погледна към Камаар и забеляза от портата да излизат конници. Проблясъците от отразената светлина съвсем недвусмислено подсказваха, че поне някои са облечени в излъскана стомана. Еранд обмисли дали да спомене това пред другите, но реши да не го прави. Отново се отпусна на мястото си и се вгледа в дълбокото синьо небе, осеяно с пухкави бели облаци. Еранд обичаше утрините. Призори денят винаги изглеждаше изпълнен с обещания. Разочарованието обикновено идваше по-късно.

Войниците, излезли от Камаар, ги настигнаха след около една миля. Командирът на отряда беше еднорък сендарски офицер с умно лице. Неговите конници останаха след каруцата, а той излезе напред.

— Ваша светлост — поздрави той Поулгара с официален тон, като направи скован поклон от седлото.

— Генерал Брендиг — отвърна тя и кимна леко в знак на уважение. — Тази сутрин сте станали рано.

— Войниците винаги стават рано, ваша светлост.

— Брендиг — прекъсна го Белгарат малко раздразнено. — Дали фактът, че се срещаме, е чиста случайност, или ни преследвате с някаква цел?

— Сендария е много подредено кралство, древни — отвърна любезно Брендиг. — Опитваме се да устроим нещата така, че да изключим всякакви съвпадения.

— Така си и мислех — отбеляза кисело Белгарат. — И какво е намислил сега Фулрах?

— Негово величество реши, че имате нужда от подходящ ескорт.

— Зная пътя, Брендиг. Правил съм това пътешествие доста пъти.

— Убеден съм, че е така, древни Белгарат — учтиво се съгласи Брендиг. — Ескортът просто е израз на приятелство и уважение.

— Да приема ли тогава, че ще проявиш настоятелност?

— Заповедта си е заповед, древни.

— Може ли да пропуснем това обръщение? — помоли Белгарат жално.

— Тази сутрин баща ми усеща тежестта на годините, генерале — усмихна се Поулгара. — Всяка една от седемте хиляди.

Брендиг почти се усмихна.

— Разбирам, ваша светлост.

— Защо тази сутрин се държите толкова официално, милорд Брендиг? — попита тя. — Сигурна съм, че се познаваме достатъчно добре, за да се откажем от тези глупости.

Брендиг я погледна въпросително.

— Спомняте ли си, когато се срещнахме за пръв път? — попита той.

— Доколкото си спомням, това се случи, докато ни арестувахте нали? — отбеляза усмихнат Дурник.

— Ами… — Брендиг се изкашля от неудобство. — Не беше точно така, друже Дурник. Всъщност аз просто предадох поканата на негово величество да го посетите в двореца. Във всеки случай лейди Поулгара, вашата високоуважаема съпруга, се представяше като херцогинята на Ерат, ако си спомняте.

Дурник кимна.

— Да, май беше точно така.

— Напоследък имах възможност да проуча някои стари хералдически книги и открих нещо наистина забележително. Знаете ли, друже Дурник, че съпругата ви наистина е херцогиня на Ерат?

Дурник примигна и невярващо попита:

— Поул?

Поулгара вдигна рамене и отвърна:

— Почти бях забравила. Това беше толкова отдавна…

— Въпреки това титлата ви е все още валидна, ваша светлост — увери я Брендиг. — Всеки земевладелец в областта Ерат плаща ежегоден малък данък по сметка на ваше име в Сендар.

— Колко досадно! — възкликна тя.

— Я почакай, Поул — остро я прекъсна Белгарат. Очите му изведнъж светнаха остро. — Брендиг, каква е сумата в сметката на дъщеря ми — би ли ми казал приблизителната цифра?

— Доколкото зная, няколко милиона — отвърна Брендиг.

— О! — възкликна Белгарат с широко отворени очи. — О, о, о!

Поулгара го изгледа изпитателно, после рязко попита:

— Какво си наумил, татко?

— Просто се радвам за тебе, Поул — отвърна той с ентусиазъм. — Всеки баща би бил щастлив да научи, че чедото му се справя така добре с живота. — Той отново се обърна към Брендиг. — Кажи ми, генерале, кой управлява богатството на дъщеря ми?

— За него е отговорна кралската корона, Белгарат — отговори Брендиг.

— Какво ужасно бреме за бедния Фулрах — замислено каза Белгарат. — Като се вземат предвид всичките му други задължения, вероятно аз би трябвало…

— О, не, стари вълко — прекъсна го твърдо Поулгара.

— Просто си помислих…

— Да, татко. Зная какво си помисли. Парите са на прекрасно място.

— Никога през живота си не съм бил богат — измърмори Белгарат с тъжен копнеж.

— В такъв случай разкошът не ти липсва, нали?

— Ти си безжалостна жена, Поулгара — да оставяш стария си беден баща в лишения.

— Живял си без пари и имущество хиляди години, татко. Не зная защо, но съм почти убедена, че и сега ще оцелееш без тях.

— А как си станала херцогиня на Ерат? — обърна се Дурник към жена си.

— Направих услуга на херцога на Воу Вейкюн — отговори тя. — Беше нещо, което никой друг не можеше да стори. Той ми беше много благодарен.

Дурник изглеждаше изумен.

— Но Воу Вейкюн е унищожен преди хиляди години — възрази той.

— Да, зная.

— Мисля, че ще ми е доста трудно да привикна с всичко това.

— Знаеше, че не съм като другите жени — напомни му тя.

— Да, но…

— Наистина ли има някакво значение каква е възрастта ми? Нима тя променя нещата?

— Не — веднага отговори Дурник. — Не променя нищичко.

— Тогава не се тревожи за това.

Продължиха с леки преходи през южна Сендария. Всяка вечер отсядаха в солидните удобни ханове, ръководени от толнедранските легионери, които патрулираха и поддържаха императорското шосе. Групата им пристигна в Мурос в следобеда на третия ден след тръгването им от Камаар. Огромни стада от Алгария бяха струпани на десетки акри земя на изток от града. Облаците прах, които се вдигаха изпод копитата им, скриваха небето. Мурос не беше приятен град през сезона, когато тук пристигаха стадата. Беше горещ, мръсен и шумен. Белгарат предложи да го подминат и да пренощуват в планината, където прахта щеше да е по-малко, а съседите — не така гръмогласни.

— Нима възнамерявате да ни придружите през целия път до Долината? — обърна се той към генерал Брендиг, след като отминаха стадата и вече вървяха по Големия северен път към планините.

— Всъщност не, Белгарат — отвърна Брендиг, взирайки се към група алгарски конници, които приближаваха към тях по пътя. — Вече е време да поема по обратния път.

Водачът на алгарските ездачи беше висок мъж с орлов нос, облечен в кожени дрехи, с гарвановочер кичур коси, разпилени по раменете му. Когато стигна до каруцата, той изопна юздите на коня си, кимна на сендарския офицер и тихо каза:

— Генерал Брендиг.

— Милорд Хетар — отвърна учтиво Брендиг.

— Какво правиш тук, Хетар? — попита Белгарат.

Хетар отвори широко очи.

— Просто прекарах стадо добитък през планините, Белгарат — отвърна невинно той. — Сега се връщам и си помислих, че бихте имали нужда от компания.

— Колко странно, че си се озовал точно тук точно сега.

— Странно, нали? — Хетар погледна Брендиг и намигна.

— Да не би да играете някаква игра? — попита ги Белгарат. — Няма нужда някой да ме надзирава и определено не ми трябва военен ескорт където и да отида. Способен съм сам да се грижа за себе си.

— Всички знаем това, Белгарат — каза успокоително Хетар и погледна към каруцата. — Приятно ми е да те видя отново, Поулгара — продължи любезно той, след което измери Дурник с твърде лукав поглед и добави: — Семейният живот ти се е отразил добре, приятелю. Мисля че си напълнял с няколко килограма.

— Бих казал, че и твоята жена слага по няколко лъжици допълнително в чинията ти. — Дурник се усмихна на приятеля си.

— Нима започва да личи? — попита Хетар.

Дурник сериозно кимна и каза:

— Само мъничко.

Хетар направи скръбна гримаса, след това едва доловимо намигна на Еранд. Еранд и Хетар се разбираха добре, вероятно защото нито единият, нито другият не изпитваше горещо желание за запълва тишината с празни разговори.

— Сега ще ви оставя — заяви Брендиг. — Пътуването беше удоволствие за мен. — Той се поклони на Поулгара, кимна на Хетар и следван от конниците си, пое обратно към Мурос.

— Ще си поговоря с Фулрах за това — заяви мрачно Белгарат, после се обърна към Хетар. — А също и с баща ти.

— Това е една от цените, които човек трябва да заплати заради своето безсмъртие, Белгарат — отвърна любезно Хетар. — Хората изпитват уважение към тебе дори когато ти се ще да не го правят. Ще тръгваме ли?

Планините на източна Сендария не бяха толкова високи, че да направят пътуването неприятно. Пред и зад каруцата яздеха алгарски воини със свирепи лица; групата се движеше с лек, равномерен ритъм по Големия северен път, прекосяващ гъсти зелени гори и буйни планински потоци. По едно време, когато бяха спрели, за да дадат почивка на конете, Дурник слезе от каруцата, приближи се до края на пътя и замислено огледа дълбокия вир под един малък пенлив водопад.

— Трябва ли да бързаме особено? — попита той Белгарат.

— Всъщност не. Защо?

— Помислих си, че това е приятно място, където можем да спрем за обяд — отговори ковачът.

Белгарат се огледа.

— Щом искаш.

— Добре. — Със същия леко разсеян израз Дурник отиде до каруцата и извади от багажа макара с тънка, намазана с восък връв. Внимателно завърза кукичка, украсена с ярки цветни нишки, и започна да се оглежда за пръчка. След пет минути вече стоеше на един голям камък, стърчащ над вира, и мяташе въдицата в бурните води под водопада.

Еранд отиде до брега на потока, за да го наблюдава. Дурник хвърляше въдицата си така, че бързотечащата зелена вода да изтегля примамката му в дълбокото.

След около половин час Поулгара им извика:

— Еранд, Дурник, обядът е готов.

Еранд покорно тръгна към каруцата, макар че очите му копнееха да се завърнат към бързата вода. За миг Поулгара го погледна с разбиране, след това сложи месото и сиренето, които му беше отрязала, върху парче хляб — така момчето можеше да занесе обяда си до брега на потока.

— Благодаря — само каза то.

Дурник продължаваше да лови. Лицето му бе напрегнато. Поулгара се приближи към вира и извика:

— Дурник. Обяд.

— Да — отвърна той, без да откъсва очи от водата. — Идвам. — И хвърли въдицата още веднъж.

Поулгара въздъхна и измърмори:

— Е, добре. Всеки мъж има нужда поне от един порок.

След около още половин час Дурник изглеждаше объркан. Той скочи от камъка на брега на потока, почеса се по главата и се взря озадачено във водовъртежа.

— Зная, че са там — обърна се той към Еранд. — Почти мога да ги почувствам.

— Тука. — Еранд посочи дълбокия, едва-едва помръдващ въртоп недалеч от брега.

— Струва ми се, че са по-навътре, Еранд — отвърна Дурник със съмнение.

— Тука — повтори Еранд и отново посочи мястото.

Дурник вдигна рамене.

— Щом казваш — рече той несигурно и хвърли кукичката във въртопа. — Но въпреки това мисля, че са по-навътре, в главното течение.

След малко пръчката му се сви в напрегната, трепереща дъга.

Само за пет минути той хвана още три пъстърви — дебели тежки риби със сребристи кореми и челюсти, пълни с остри като игли зъби.

— Защо ти трябваше толкова време да намериш точното място за ловене? — попита Белгарат по-късно следобед, когато отново бяха излезли на пътя.

— Човек трябва да претърсва методично такива вирове, Белгарат — обясни Дурник. — Започваш от единия им край, докато стигнеш до другия. Трябва постоянно да хвърляш въдицата.

— Разбирам.

— Това е единственият начин, по който си сигурен, че си проверил навсякъде.

— Разбира се.

— Въпреки това аз бях почти напълно сигурен къде са.

— Естествено.

— Просто исках да го направя както трябва. Убеден съм, че ме разбираш.

— Абсолютно — отвърна сериозно Белгарат.

След като прекосиха възвишенията, поеха на юг през обширните алгарски равнини. Стада добитък и табуни коне пасяха в огромното зелено море, което се люлееше под непрестанните пориви на източния вятър. Макар че Хетар упорито ги убеждаваше да отседнат в Крепостта на алгарските родове, Поулгара отклони предложението му.

— Съобщи на Чо-Хаг и Силар, че можем да ги посетим по-късно — каза тя. — Но наистина трябва да стигнем до Долината. Вероятно ще ни трябва по-голямата част от лятото, докато отново успеем да направим къщата на майка ми обитаема.

Хетар кимна сериозно, след това махна с ръка за поздрав и заедно с конниците си препусна през хълмистата прерия към подобната на планинско възвишение Крепост на своя баща Чо-Хаг, главатаря на племенните вождове на Алгария.

Къщата, принадлежала някога на майката на Поулгара, се намираше в подножието на безкрайните хълмове в северния край на Долината на Алдур. Блестящ поток течеше през уединената долчинка, наоколо се простираха гори — брези, смесени с кедри — обграждащи долината от всички страни. Беше изградена от пясъчник — сиви, червеникавокафяви, бежови като пръст плочи, които се съчетаваха красиво една с друга. Широката ниска постройка бе останала необитаема в продължение на повече от три хиляди години; сламеният покрив, вратите и рамките на прозорците отдавна се бяха предали пред природните стихии. От къщата бяха останали само стените, в стаите бяха пораснали къпини, протягащи клони към откритото небе. Ала от сградата се излъчваше особено чувство на очакване, сякаш Поледра, жената, която някога бе живяла тук, бе предала на камъните убеждението, че дъщеря й един ден ще се върне тук.

Пристигнаха в един прекрасен следобед. Еранд, унесен от скърцането на колелата, бе задрямал. Каруцата спря и Поулгара леко го разтърси.

— Еранд — каза му тя. — Пристигнахме. — Той отвори очи и за пръв път видя мястото, което завинаги щеше да нарича свой дом. Видя избелелите, подобни на морска раковина голи стени, сгушени сред високата зелена трева. Видя горите зад тях, белите стволове на брезите, изпъкващи сред тъмнозелените кедри, видя и потока. Това място криеше безкрайно много възможности — той веднага осъзна това. Потокът, разбира се, беше идеален за детски лодки; в него можеше да хвърля камъни, а в краен случай, когато вдъхновението го напуснеше, можеше да цопне направо във водата. Някои от дърветата изглеждаха така, сякаш бяха израснали тук специално за да се катери човек по тях; една огромна стара бяла бреза бе надвиснала над потока и предлагаше опияняващата комбинация от катерене и едновременно с това скок във вира.

Каруцата бе спряла на дълъг полегат склон, спускащ се плавно към къщата. Беше тъкмо такъв склон, по който всяко момче може да тича безкрай, когато небето е бездънно синьо, осеяно с пухкави облачета, които приличат на парашути на глухарче и се гонят сред вятъра. Тучната трева стигаше до коленете, сгряна от бляскавите лъчи на слънцето, и почвата под нея сигурно беше влажна и мека — само за тичане. Полъхът на изпълнения с аромати въздух беше опияняващ.

Но изведнъж Еранд почувства дълбока скръб, тъга, която бе витала тук неизменно век след век. Обърна се, погледна обветреното лице на Белгарат и видя единствената сълза, спуснала се по прорязаната му с бръчки буза. След миг сълзата изчезна в късо подрязаната му бяла брада.

Въпреки скръбта на Белгарат за неговата изгубена жена, Еранд огледа малката зелена долина, с дърветата, потока, с тучната поляна, и изпита дълбоко и завладяващо цялото му същество задоволство. Той се усмихна и каза:

— У дома. — И се заслуша в звука на думите, завладян от красотата им.

Поулгара се вгледа сериозно в лицето му. Очите й бяха много големи и светли; цветът им полека се промени в съответствие с настроението й: от светлосиньо, толкова светло, че всъщност приличаше на сиво, до наситено теменужен нюанс.

— Да, Еранд — отвърна му тя с с плътния си звучен глас. — У дома. — След това го прегърна през раменете и го притисна нежно към себе си, влагайки в тази лека прегръдка целия копнеж към това място, копнеж, който я беше изпълвал през дългите векове, докато тя и баща й бяха работили упорито върху своята задача.

Ковачът Дурник гледаше замислено долината, простираща се пред тях в топлата слънчева светлина обмисляше, планираше, променяше и подреждаше отново и отново десетки неща наум.

— Ще ни трябва доста време, докато направим всичко както го искаме, Поул — обърна се той към жена си.

— Ще ви помогна да разтоварите каруцата и да опънете палатките — намеси се Белгарат, почесвайки замислено брадата си. — А утре ще трябва да продължа в Долината. Ще поговоря с Белдин и близнаците, ще огледам кулата си… такива неща.

Поулгара го изгледа твърдо и каза:

— Не бързай толкова да си тръгнеш, оттук, татко. Разговаря с Белдин миналия месец в Рива, а и в много случаи не си посещавал кулата си десетки години наред. Забелязала съм, че всеки път, когато има работа, ти изведнъж заявяваш, че имаш спешни дела някъде другаде.

Лицето на Белгарат прие вид на оскърбена невинност.

— Но, Поулгара… — понечи да протестира той.

— Това също няма да мине, татко — прекъсна го хладно тя. — Ако помагаш няколко седмици на Дурник — или може би месец-два, — нищо няма да ти стане. Или възнамеряваш да ни изоставиш сами сред снеговете на зимата?

Белгарат огледа с известно неодобрение голите стени на къщата; целият й вид му говореше, че ще са необходими безкрайни часове тежък труд, докато тя отново стане годна за обитаване.

— Е, разбира се, Поулгара — отговори той не особено бързо. — С удоволствие ще остана и ще му помогна.

— Знаех си, че можем да разчитаме на тебе, татко — отвърна му мило тя.

Белгарат измери Дурник с критичен поглед, после малко нерешително каза:

— Надявам се, че не възнамеряваш да свършим всичко на ръка. Имам предвид… е, ние наистина имаме и друг избор, нали разбираш?

Дурник изглеждаше доста притеснен. Върху откритото му, честно лице се изписа леко неодобрение.

— Хм… наистина не зная, Белгарат — каза колебливо той. — Всъщност струва ми се, че така не е редно. Ако го направя със собствените си ръце, ще знам, че всичко е свършено както трябва. Все още не се чувствам сигурен, като върша нещата по другия начин. Това някак ми изглежда като измама — ако разбираш какво имам предвид.

Белгарат въздъхна.

— Страхувах се, че ще погледнеш на нещата тъкмо така. — Той поклати глава и изправи рамене. — Добре, хайде тогава да се залавяме за работа.

Изтекоха три месеца, докато изринат ненужните останки, натрупали се в къщата през изтеклите три хилядолетия, докато сложат нови врати и прозорци, сковат новите греди и сложат върху тях сламен покрив. Щеше да им бъде необходимо два пъти по-дълго време, ако Белгарат не беше извършвал драстични измами всеки път, когато Дурник бе с гръб към него. Всички неприятни задачи се изпълняваха от само себе си винаги щом ковачът не бе наоколо. Веднъж например Дурник излезе с каруцата да докара още дървен материал и щом се отдалечи на достатъчно разстояние, Белгарат захвърли теслата, с която усърдно дялкаше една греда, погледна сериозно Еранд, след това пъхна ръка под коженото си палто и извади бутилка тъмно пиво, която бе отмъкнал от запасите на Поулгара. Отпи голяма глътка, после насочи силата на волята си към упоритата греда и едва чуто измърмори една-единствена дума. Истинска виелица от бели трески се разлетя във всички посоки. Когато гредата беше огладена както трябва, старецът погледна Еранд със самодоволна усмивка и дяволито му намигна. Запазвайки израза си съвършено непроменен, Еранд му намигна на свой ред.

Момчето и преди бе виждало какви ли не вълшебства. Зедар Отстъпника беше вълшебник, Ктучик също. Всъщност почти през целия си живот момчето беше поверено на грижите на хора, притежаващи този особен дар. Нито един от другите двама обаче не бе притежавал тези съвсем естествено проявявани умения, този замах и сила, с които Белгарат изпълняваше своето изкуство. Начинът, по който старецът постигаше невъзможни неща, излъчваше такава лекота, че едва ли бе необходимо да се изтъква, че това е белегът на истинския виртуоз. Естествено Еранд знаеше как го прави — не беше възможно човек да преживее толкова време с вълшебници, без да научи най-малкото теорията на този занаят. Лекотата, с която Белгарат караше да се случват различни неща, почти го изкушаваше да се опита да ги постигне и самият той, но винаги, когато обмисляше тази идея, осъзнаваше, че всъщност не му се ще чак толкова непреодолимо да я осъществи.

Нещата, които момчето научаваше от Дурник, макар и по-банални, бяха почти в същата степен дълбоки и необходими. Еранд почти веднага разбра, че в действителност няма почти нищо, което ковачът да не е в състояние да измайстори с двете си ръце. Той познаваше почти всички възможни инструменти. Работеше с дърво и камък със същата лекота, с която обработваше желязо и месинг. Можеше да направи къща, стол или легло, без да се затрудни. Еранд го наблюдаваше внимателно и научаваше от него стотици малки хитрини и тънкости, които отличаваха умелия занаятчия от нескопосания чирак.

Поулгара се занимаваше с всички домакински въпроси. Палатките, в които живееха, докато ремонтираха къщата, бяха изрядно чисти както всеки умело поддържан дом. Завивките се проветряваха всеки ден, винаги имаше вкусни гозби и прането бе проснато още рано сутринта. Веднъж Белгарат, който бе дошъл да измоли или да отмъкне още малко пиво, изгледа критично дъщеря си. Тя си тананикаше доволно и разрязваше на калъпи наскоро сварения сапун.

— Поул — кисело каза той. — Ти си най-могъщата жена на света. Удостоена си с повече титли, отколкото можеш да преброиш, по цялата земя няма нито един крал, който да не се покланя пред теб. Можеш ли да ми обясниш точно и ясно защо смяташ, че е необходимо да приготвяш сапуна точно по този начин? Работата е тежка, всичко наоколо завира от жега, а и миризмата е ужасна.

Тя погледна спокойно баща си.

— Била съм най-могъщата жена на света в продължение на хиляди години, стари вълко. Векове наред кралете се покланят пред мен и вече наистина не зная колко са титлите ми. Но сега съм омъжена за пръв път. Ти и аз имахме прекалено много работа, за да си позволим такова нещо. Но аз винаги съм искала да се омъжа и през целия си живот съм се подготвяла за това. Зная всичко, което трябва да умее добрата съпруга, и мога да го правя. Моля те, не ме критикувай и не се намесвай в работата ми. Никога през живота си не съм била толкова щастлива.

— Като вариш сапун?

— Да, и това е част от щастието.

— Такава загуба на време — заяви той, направи малък жест и внезапно до калъпите сапун се появи още един.

— Татко! — извика Поулгара и тропна с крак. — Веднага престани!

Белгарат взе два калъпа сапун — единият бе неговият, другият — от нейните.

— Можеш ли да ми посочиш някаква разлика между тях, Поул?

— Моят е направен с любов, а твоят се появи просто като резултат на един трик.

— Но и двата ще направят дрехите еднакво чисти.

— Не, моят няма да ги направи — заяви тя, взе сапуна от ръката му, вдигна го и го постави върху дланта си. После духна леко върху сапуна и той мигновено изчезна.

— Това ми изглежда малко глупаво, Поул — каза й Белгарат.

— Мисля, че глупостта понякога се проявява като семейна черта — отвърна спокойно дъщеря му. — Просто иди да си гледаш работата, татко и ме остави да се погрижа за моята.

— Ти си почти като Дурник — обвиняващо каза възрастният мъж.

Тя кимна с доволна усмивка.

— Зная. Вероятно затова се омъжих за него.

— Ела, Еранд — обърна се Белгарат към момчето. — Това нещо може да се окаже заразно и не ми се ще да го прихванеш от тях.

— О! — възкликна Поулгара. — И още нещо, татко. Не се приближавай към запасите ми. Ако ти се иска бутилка пиво, помоли ме.

Белгарат високомерно се отдалечи, без да й даде отговор. Но когато завиха зад ъгъла, Еранд измъкна изпод туниката си една кафява бутилка и без да каже нито дума, я подаде на стареца.

— Отлично, моето момче — широко се усмихна Белгарат. — Видя ли колко е лесно, след като му хванеш цаката?

През цялото лято и през по-голямата част от дългата златна есен, настъпила след него, четиримата работиха усърдно, за да направят къщата обитаема и устойчива на студовете през зимата. Еранд правеше каквото бе по силите му да им помага, макар че през по-голямата част от времето помощта му се състоеше в това да прави компания на възрастните и да се стреми да не се мотае в краката им.

Когато заваля снегът, сякаш целият свят се промени и уединената хижа се превърна в топло, сигурно убежище. В голямата стая, където четиримата се хранеха и прекарваха дългите вечери, имаше огромна каменна камина, осигуряваща им и топлина, и светлина. Еранд, който играеше навън през цялото време с изключение на най-мразовитите дни, много обичаше прекрасните, стопляни от огъня часове между вечерята и съня, когато лежеше на кожената постелка пред камината и се взираше в танцуващите пламъци, а очите му бавно се затваряха. По-късно се събуждаше в хладната тъма на стаята си, завит с топли пухени завивки, подпъхнати под брадичката му. Знаеше, че Поулгара го е пренесла безшумно и го е сложила да си легне. Момчето въздишаше щастливо и отново заспиваше.

Разбира се, Дурник му направи шейна, а дългият склон, който се спускаше към долината, беше прекрасен за пързалка. Снегът не беше много дълбок и плазовете на шейната не затъваха, и Еранд успяваше да премине поразително дълги разстояния, като набираше страхотна скорост.

Неоспоримият връх на зимния сезон дойде през един късен, смразяващо студен следобед. Слънцето тъкмо се бе спуснало сред група пурпурни облаци на хоризонта на запад, небето беше ледено, с цвят на бледосин тюркоаз. Еранд изкачваше склона и теглеше шейната след себе си. Стигна върха и спря да си поеме дъх. Къщата със сламения покрив се беше сгушила сред преспите, светлината от прозорците й блестеше като злато, над комина се издигаше светлосин стълб дим — прав като стрела в неподвижния въздух.

Еранд се усмихна, легна върху шейната и се засили. Обстановката беше прекрасна за пързалка. Нямаше дори никакъв вятър, който би могъл да попречи на спускането, затова момчето набра удивителна скорост и полетя шеметно надолу по хълма. Профуча през поляната, после между дърветата. Белите кори на брезите и тъмните сенчести кедри проблясваха край него. Може би щеше да стигне и още по-далеч, ако пред него не се бе изпречил потокът. Но дори този край на спускането беше удивително вълнуващ, защото брегът на ручея беше висок няколко стъпки. Еранд и шейната му излетяха в дълга, изящна дъга, която завърши внезапно със зрелищно тупване на леда, който се пропука и момчето цопна във водата.

Когато се прибра у дома, Поулгара дълго разговаря с него. Еранд трепереше, по дрехите и косата му бяха започнали да се образуват ледени висулки. Поулгара пък се увлече от възможността да приказва за слабостите му пред публика. Гледа го дълго, после донесе ужасно на вкус лекарство и му даде да изпие една огромна лъжица. И чак след това се зае да сваля замръзналите му дрехи, като не спираше да коментира постъпката му, докато се бореше с тях. Тази жена имаше прекрасен глас и удивително изразителен език и интонацията и използваните от нея фрази добавяха цели томове допълнително значение към коментарите й. Като цяло Еранд би предпочел по-кратка и не така подробна дискусия за последното си завършило с крах приключение — особено като се вземеше предвид, че Дурник и Белгарат се опитваха не особено успешно да прикрият широките си усмивки, докато Поулгара едновременно му приказваше и триеше цялото му тяло с голяма корава кърпа.

— Е — отбеляза Дурник, — поне няма да му се налага да се къпе тази седмица.

Поулгара спря да бърше Еранд и бавно се обърна към съпруга си. Външно в израза й не се долавяше нищо заплашително, но очите й бяха ледени.

— Каза ли нещо? — попита го тя.

— Не, скъпа — побърза да я увери той. — Нищо не съм казвал. — Той погледна Белгарат леко объркан и после се изправи. — Я да взема да донеса дърва за огъня.

Едната вежда на Поулгара се стрелна нагоре и погледът и се насочи към баща и.

— Е? — изрече въпросително тя.

Белгарат примигна — самото въплъщение на невинността.

Изражението на Поулгара не се промени, ала тишината стана заплашителна, потискаща.

— Защо пък да не помогна на Дурник? — най-сетне каза възрастният мъж и стана. След това двамата излязоха, а Еранд и Поулгара останаха сами в стаята.

Тя отново се обърна към момчето.

— Спуснал си се по целия хълм, така ли? — попита Поул съвсем спокойно. — А след това си прекосил и поляната?

Той кимна утвърдително.

— А след това си навлязъл с шейната в гората?

Момчето кимна още веднъж.

— След това си паднал от брега и си цопнал в потока?

— Да — призна Еранд.

— И въобще не си си помислил за възможността да скочиш от шейната, преди да стигнеш до брега и да паднеш във водата, така ли?

Еранд не беше приказливо момче, но изведнъж почувства, че трябва да даде някакво обяснение за случката.

— Ами — подхвана той, — всъщност не си и помислих да скоча от шейната но ми се струва, че не бих го направил, дори и да се бях сетил.

— Сигурна съм, че за това има някакво обяснение.

Момчето я погледна сериозно.

— Всичко вървеше така прекрасно до мига, в който… ами просто не ми изглеждаше правилно да скоча от шейната само защото нещата започнаха да изглеждат зле.

Възцарилата се тишина продължи доста дълго.

— Разбирам — каза най-сетне Поулгара. Сериозният й израз остана непроменен. — Значи става дума за това, че си искал да разрешиш някакъв проблем, доверявайки се на предчувствията си?

— Май да.

За миг Поулгара впери тежкия си поглед в очите му, след това бавно отпусна лице в дланите си.

— Не съм сигурна, че ще имам сили отново да премина през всичко това — изрече тя с трагичен глас.

— През какво да преминеш? — попита той разтревожено.

— Възпитанието на Гарион ме накара да се почувствам почти на ръба на силите си — отвърна тя. — Но дори той не би могъл да измисли по-нелогична причина за някоя своя постъпка. — След това тя отново го погледна, засмя се нежно и го прегърна. — О, Еранд! — промълви тя и го притисна към себе си. Изведнъж всичко отново беше наред.

2.

Вълшебникът Белгарат имаше много слабости. Никога през живота си не бе обичал физическия труд и може би бе прекалено увлечен по тъмното пиво. От време на време проявяваше небрежно отношение към истината за някои неща и огромно безразличие към фините проблеми на собствеността. Компанията на дами със съмнителна репутация не накърняваше особено чувствителността му, а подборът на използваните от него изрази често подлежеше на критика.

Вълшебницата Поулгара беше жена, притежаваща почти нечовешка решителност. Няколко хиляди години тя се бе опитвала да промени своя необуздан баща, но не бе постигнала видими успехи. Ала продължаваше да упорства пред лицето на твърде неблагоприятните шансове за победа. Векове наред бе водила храбра битка срещу лошите му навици. Със съжаление се бе предала пред леността и опърпания му външен вид. С неохота бе отстъпила пред лъжите и ругатните му. Ала въпреки безбройните си загуби бе останала непреклонна пред пиянството, кражбите и склонността му към флиртове. Неизвестно поради каква причина си бе внушила, че е неин дълг да се бори срещу тези слабости до самата си смърт.

Тъй като Белгарат отложи завръщането в кулата си в Долината на Алдур до следващата пролет, Еранд можеше да наблюдава от непосредствена близост тези безконечни и невероятно заплетени схватки между бащата и дъщерята. С тях двамата запълваха периодично появяващите се спокойни периоди в живота им. Коментарите на Поулгара за мързеливия старец, който се излежавал в кухнята и и се наслаждавал с еднаква лекота на топлината от нейната камина и добре изстуденото пиво от запасите й, бяха твърде остри. Хитростите, с които Белгарат се измъкваше от тях, разкриваха умения, усъвършенствани в продължение на много векове. Ала Еранд успяваше да проникне зад повърхността на острите забележки и предложените с мил тон непочтителни отговори. Връзките между Белгарат и неговата дъщеря бяха дълбоки и се простираха далеч зад онова, което другите биха могли да проумеят. Затова в продължение на безброй години двамата бяха решили, че е необходимо да прикриват своята безкрайна любов един към друг зад фасадата на тези безконечни спорове. Това обаче не означаваше, че Поулгара не би предпочела да има по-почтен баща; все пак тя всъщност не беше чак до такава степен разочарована от него, както понякога човек би решил от забележките й.

И двамата знаеха защо Белгарат бе останал през зимата при дъщеря си и нейния съпруг. Макар и да не бяха разменили нито дума помежду си по този въпрос, и двамата чувстваха, че спомените на стареца за неговата къща трябва да се променят — не да се заличат, защото никаква сила на света не би могла да унищожи спомените на Белгарат за съпругата му. Те по-скоро трябваше да претърпят съвсем лека промяна; така къщата със сламения покрив можеше да му напомня, че е прекарал много щастливи часове тук редом със спомена за онзи мрачен и ужасен ден, когато се бе завърнал в дома си и бе разбрал, че любимата му Поледра е мъртва.

Снеговете бяха прогонени от топлите пролетни дъждове, които продължиха цяла седмица. Щом небето отново стана синьо, Белгарат най-сетне реши, че е време да тръгва.

— Всъщност нямам някаква неотложна работа — призна той. — Но бих желал да се отбия при Белдин и близнаците. Пък може би е дошло и времето да подредя кулата си. Поизоставих този въпрос вече от неколкостотин години.

— Ако искаш, можем да дойдем с теб — предложи Поулгара. — В края на краищата ти наистина ни помогна да поправим къщата — може би неохотно, но все пак ни подаде ръка. Изглежда ми справедливо, ако ние ти помогнем да почистиш кулата.

— Не, Поул, благодаря — твърдо отклони предложението й той. — Твоите представи за почистване са прекалено драстични за моя вкус. Щом ти се захванеш с тази работа, някои неща, които впоследствие могат да се окажат важни, изведнъж се озовават на боклука. Ако някъде в средата на стаята има някое чисто място, значи тя е достатъчно почистена за мен.

— О, татко! — възкликна тя и се засмя. — Въобще не си се променил.

— Разбира се, че не съм — отговори вълшебникът и погледна замислено Еранд, който тихо закусваше на масата. — Но ако нямаш нищо против — предложи той, — ще взема момчето с мен.

Тя го погледна за миг.

Белгарат сви рамене.

— Ще ми прави компания, пък и промяната в обстановката би му допаднала. Освен това ти и Дурник в действителност не сте имали възможност да останете само двамата от деня на сватбата ви. Наречи го подарък със закъснение, ако желаеш.

— Благодаря ти, татко — каза просто Поулгара. Изведнъж очите й станаха много топли и се изпълниха с обич.

Белгарат отклони поглед встрани, като че ли това го бе накарало да се почувства неловко.

— Искаш ли да прибереш нещата си? Искам да кажа твоите неща от кулата. През изминалите години се натрупаха доста.

— Много мило от твоя страна, татко.

— Имам нужда от пространството, което заемат — отвърна той и се засмя.

— Ще се грижиш за момчето, нали? Зная, че понякога, когато започнеш да разчистваш кулата, умът ти блуждае.

— Той ще се чувства добре с мен, Поул — увери я старецът.

И така на следващата сутрин Белгарат се качи на коня си, а Дурник вдигна Еранд и го постави на седлото зад него.

— Ще го върна след месец-два — обеща Белгарат. — Или най-късно в средата на лятото. — Той се наведе, стисна ръката на Дурник и насочи коня си на юг.

Въздухът все още беше хладен, макар че слънчевите лъчи в началото на пролетта бяха много ярки. Ухаеше на свежа зеленина и Еранд, който яздеше с лекота зад гърба на Белгарат, чувстваше присъствието на Алдур, докато двамата навлизаха все по-навътре в Долината. Усещаше го като спокойно и нежно докосване и най-главното — като непреодолимо желание да научава нови неща. Присъствието на бог Алдур тук, в Долината, не беше някакво смътно духовно влияние, а можеше да бъде почувствано съвсем осезаемо.

Навлизаха все по-навътре в Долината. Яздеха бавно през високата, потъмняла от зимата трева. Сред обширното открито пространство се издигаха големи дървета и натежалите им от устрема на напъпилите листа клони нетърпеливо очакваха нежната целувка на стопления от слънцето въздух.

— Е, момче, какво ще кажеш? — рече Белгарат, след като пояздиха около една левга.

— Къде са кулите? — учтиво попита Еранд.

— Малко по-нататък. А ти откъде знаеш за кулите?

— Ти и Поулгара говорехте за тях.

— Подслушването е лош навик, Еранд.

— Нима това беше личен разговор?

— Не, предполагам, че не е.

— Тогава значи не е било подслушване, нали?

Белгарат се обърна рязко и погледна през рамо момчето, което седеше зад него.

— Твърде интересен довод за млад човек като тебе. Как ти хрумна?

Еранд сви рамене.

— Просто така. Те винаги ли пасат тук? — И момчето посочи десетина червеникавокафяви елена, които се хранеха спокойно наблизо.

— Правят го, откакто се помня. Присъствието на Алдур не позволява на животните да си нанасят вреди.

Минаха край две красиви кули, свързани с почти ефирен мост, образуващ грациозна дъга. Белгарат обясни на момчето, че те принадлежат на Белтира и Белкира, вълшебниците близнаци, между чиито умове имало толкова тясна връзка, че единият винаги завършвал изречението, започнато от другия. След малко минаха край друга кула, изработена така изящно от розов кварц, че сякаш се носеше като скъпоценен розов камък сред потрепващия въздух. Тази кула, каза му Белгарат, била на гърбавия Белдин, който заобикалял собствената си грозота с толкова изтънчена красота, че човек не можел да си поеме дъх.

Най-сетне стигнаха до ниската удобна кула на Белгарат и слязоха от коня.

— Е — рече старецът, — пристигнахме. Хайде да се качим горе.

Стаята на върха на кулата беше голяма, кръгла и невероятно задръстена с най-различни предмети. Белгарат я огледа и очите му придобиха израз на човек, победен от своя враг.

— Ще ми трябват седмици… — измърмори той.

Много неща в помещението привлякоха погледа на Еранд, но той знаеше, че потъналият в мрачно настроение Белгарат не би пожелал нито да му покаже, нито да му обясни нещо. Момчето отиде до камината, намери потъмняла пиринчена лопатка и метла с къса дръжка, после коленичи пред изцапания със сажди отвор, който земна насреща му като пещера.

— Какво правиш? — попита го Белгарат.

— Дурник казва, че първото нещо, което човек трябва да направи на ново място, е да запали огън.

— О, така ли, така ли?

— Това обикновено не е кой знае колко трудна задача, но все пак е някакво начало — а щом човек започне, останалата част от работата не изглежда толкова огромна. Дурник е много умен за такива неща. Имаш ли кофа или някакъв сандък за изхвърляне на отпадъци?

— Значи настояваш да изчистиш камината?

— Ами да… искам да кажа, да, ако нямаш нищо напротив. Много е мръсна, не мислиш ли?

Белгарат въздъхна.

— Поул и Дурник вече са те заразили, момче — отбеляза той. — Направих опит да те спася, но лошото влияние в крайна сметка винаги побеждава.

— Сигурно имаш право — съгласи се Еранд. — Та къде каза, че е кофата?

До вечерта двамата разчистиха около камината малък полукръг, като междувременно намериха две кресла, няколко стола и една здрава маса.

— Сигурно нямаш нищо за ядене, а? — рече Еранд с тъжен копнеж в гласа. Стомахът недвусмислено му подсказваше, че вече наближава вечеря.

Белгарат вдигна поглед от пергаментовия свитък на стария ръкопис, който току-що бе измъкнал изпод едно от канапетата.

— Какво? — попита той. — О, да. Почти бях забравил. Ще идем при близнаците. Те сигурно са сложили на огъня нещо вкусно.

— Те знаят ли, че ще отидем?

Белгарат сви рамене.

— Всъщност това няма никакво значение, Еранд. Научи, че приятелите и семейството са тъкмо затова — човек трябва да им се натрапва. Това е едно от основните правила, ако желаеш да изживееш живота си, без да се напрягаш особено. С други думи, когато всичко останало се провали, намери, подкрепа при приятели и роднини.

Двамата вълшебници Белтира и Белкира буквално щяха да заподскачат от радост, че ги виждат, а „нещото на огъня“ се оказа ароматна яхния. Поне толкова вкусна, колкото можеше да излезе от кухнята на Поулгара. Когато Еранд изказа мнението си по този въпрос, Белгарат изглеждаше развеселен.

— А ти кой си мислиш, че я е научил да готви? — попита той.

След няколко седмици Белдин най-сетне се отби да ги види.

Чистенето в кулата на Белгарат бе напреднало дотолкова, че подът бе изтрит с парцал за пръв път след повече от дванадесет века.

— Какво правиш, Белгарат? — попита мръсният гърбав вълшебник. Белдин беше много нисък; облечен в развлечени парцали, и изглеждаше чепат като стар дъбов пън. Косата и брадата му бяха сплъстени, малки клончета и сламки висяха на различни места по него.

— Просто малко почиствам — отговори Белгарат така, сякаш се чувстваше неловко.

— Че защо? — попита Белдин. — Нали отново всичко ще се изцапа. — Той се вгледа в няколко много древни кости, окачени по извитата стена. — Онова, което наистина трябва да направиш, е да събереш тия кокалаци и да си свариш супа.

— Ти какво — отбиваш се да ни видиш, или просто искаш да се заяждаш?

— Видях дима от комина ви. Исках да видя дали има някой, или просто боклукът се е самозапалил.

Еранд знаеше, че Белгарат и Белдин са истински привързани един към друг и че тази размяна на хапливи забележки е тяхното любимо развлечение. Момчето продължи с почистването, слушайки разговора им.

— Искаш ли пиво? — попита Белгарат.

— Не и ако ти си го варил — отвърна неприветливо Белдин. — Човек би си помислил, че мъж, който пие колкото тебе, вече трябва да се е научил да прави добро пиво.

— Онова от последния казан не беше чак толкова лошо — възрази Белгарат.

— Намирал съм блатна вода с по-добър вкус.

— Не се тревожи. Взех на заем това буренце от близнаците.

— Те знаят ли?

— Че нима това има някакво значение? Бездруго споделяме всичко.

Белдин вдигна рунтавата си вежда.

— Те споделят с теб храната и питиетата си, а ти им предлагаш в замяна жаждата и апетита си. Предполагам, че всичко се урежда гладко.

— Разбира се, че е така. — Белгарат се обърна с леко оскърбен вид и каза: — Еранд, защо правиш това?

Еранд вдигна глава от каменните плочи на пода, които чистеше усърдно.

— Нима те дразни? — попита той.

— Разбира се, че ме дразни. Не знаеш ли, че е ужасно неучтиво да продължаваш работа, докато почивам?

— Ще се опитам да го запомня. Как смяташ — колко време ще продължи почивката ти?

— Просто остави четката на пода, Еранд — нареди му Белгарат. — Тази част от пода си е мръсна най-малко десетина века. Ден-два повече няма да променят нещата кой знае колко.

— Той много прилича на Белгарион, нали? — рече Белдин и се отпусна в едно от креслата до огъня.

— Това сигурно е следствие от влиянието на Поулгара — съгласи се Белгарат, докато наливаше две халби бира от буренцето. — Тя оставя следи в душата на всяко момче, което срещне. Но аз се опитвам да смекча ефекта от нейните предразсъдъци, доколкото е възможно. — Вълшебникът погледна сериозно Еранд. — Мисля, че този е по-умен от Гарион, ала ми се струва, че не притежава влечението на Гарион към приключенията — при това се държи прекалено добре.

— Сигурен съм, че ще успееш да поработиш върху това.

Белгарат се отпусна в другото кресло и протегна крака към огъня.

— Какво става с тебе? — обърна се той към гърбавия. — Не съм те виждал от сватбата на Гарион.

— Мисля, че някой би трябвало да наблюдава ангараките — Отговори Белдин и се зачеса енергично под мишницата.

— И?

— Какво „и“?

— Откъде придоби този дразнещ навик… Какво правят ангараките?

— Мургите все още са сломени от смъртта на Таур Ургас — засмя се Белдин. — Той беше луд, но ги сплотяваше — до момента, когато Чо-Хаг го не промуши със сабята си. Синът му Ургит не е силен крал. Едва успява да привлече вниманието им. Западните гролими вече дори бездействат. Ктучик е мъртъв, Торак — също. Всичко, което гролимите могат да правят сега, е да лапат мухи и да броят пръстите на ръцете си. Обществото в държавата на мургите е на ръба на пълния срив.

— Добре. Една от основните цели на живота ми беше да се отървем от мургите.

— Все още не бих започнал да се наслаждавам на победата — кисело каза Белдин. — След като ’Закат научи, че Белгарион е убил Торак, захвърли всякакви преструвки, че съществува единство на ангараките. Насочи малореанците към Рак Госка и го срина почти до основи.

Белгарат сви рамене.

— Той и бездруго не беше особено привлекателен град.

— А сега е още по-непривлекателен. Изглежда, ’Закат смята, че разпнатите на кръст хора и набучените на кол клетници служат като добър пример за останалите живи. Украси несринатите стени на града с нагледни поучителни картини. Всеки път, когато навлезе в Ктхол Мургос, оставя след себе си кървави следи от кръстове и колове с издъхващи на тях мъртъвци.

— Мисля, че съм в състояние да понеса нещастията на мургите с голяма твърдост — отвърна Белгарат с благочестив глас.

— Според мен трябва да погледнеш на нещата по-реалистично, Белгарат — изръмжа гърбавият. — По всяка вероятност, бихме могли да съберем почти толкова бойци, колкото мургите, ако се наложи, но хората не могат току-тъй да приказват за „безбройните орди на необятната Малореа“. ’Закат наистина има много голяма армия. Той държи в свои ръце по-голямата част от пристанищата на източния бряг, така че може да изпрати с кораби толкова войска, колкото пожелае. Ако успее да унищожи мургите, ще установи военните си лагери на южната ни граница, като същевременно ще разполага с множество отегчени войници. И сто на сто ще му хрумнат някакви идеи.

— Ще се тревожа за това, когато му дойде времето — изсумтя Белгарат.

— О, впрочем — Белдин се засмя иронично — разбрах какво означава апострофът пред името му.

— Чие име?

— На ’Закат. Можеш ли да повярваш, че апострофът стои на мястото на пропуснатата дума „Кал“?

— Кал Закат? — Белгарат се взря невярващо в него.

— Възмутително, нали? — изсмя се Белдин. — Предполагам, че малореанските императори тайно са копнели за тази титла след битката във Воу Мимбре, ала са се страхували, че Торак може да се събуди и да се обиди от наглостта им. Сега, след като той умря, много малореанци започнаха да наричат своя владетел „Кал Закат“ — всъщност правят го онези, които желаят да запазят главите на раменете си.

— Какво означава думата „Кал“? — попита Еранд.

— Това е дума от езика на ангараките, означаваща „крал“ и „бог“ — обясни Белгарат. — Преди много-много години Торак отстрани малореанския император и лично поведе ордите си срещу Запада. Всички ангараки: мурги, надраки и тули, както и малореанците, го наричат Кал Торак.

— И какво е станало тогава? — попита любопитно Еранд. — Искам да кажа — когато Кал Торак нападнал Запада?

Белгарат сви рамене.

— Това е много стара история.

— Не е такава, след като човек я научи — възрази Еранд.

Белдин хвърли бърз поглед към Белгарат.

— Наистина му сече умът, нали?

Белгарат погледна замислено Еранд.

— Добре — рече той. — Ще ти разкажа историята накратко. Кал Торак опустоши Драсния, осем години държа под обсада Алгарската крепост, след това прекоси Улголандия и стигна до равнините на Арендия. Кралствата на Запада го посрещнаха при Воу Мимбре и той беше повален в дуел с Пазителя на Рива.

— Ала не е бил убит.

— Не, не беше убит. Пазителят на Рива разсече главата му с меча си, но Торак не умря, а потъна в сън. И трябваше да спи до мига, когато върху трона на Рива отново се възкачи крал.

— Белгарион — каза Еранд.

— Точно така. Знаеш какво се случи след това. В края на краищата ти беше там, на самото място.

— Да — промълви тъжно Еранд.

Белгарат се обърна към Белдин.

— Добре — рече той. — Какво става в Малореа?

— Положението е почти същото, каквото е било винаги — отвърна Белдин, отпи глътка пиво и се оригна, издавайки страхотен гръмотевичен звук. — Бюрокрацията все още е лепилото, което крепи държавата им. Все още има заговори и интриги в Мелцен и Мал Зет. Каранда, Даршива и Гандахар са на косъм от открит бунт. Гролимите все още се страхуват да се появят близо до Кел.

— Значи гролимите на Малореа са все още действуваща църква? — Белгарат изглеждаше малко изненадан. — Мислех си, че гражданите са взели мерки срещу тях — както постъпиха в Мишрак ак Тул. Разбрах, че тулите са започнали да изгарят гролимите на клада.

— Кал Закат изпрати няколко заповеди до Мал Зет — каза Белдин. — Армията се намеси, за да предотврати кланетата. В края на краищата, щом възнамеряваш да бъдеш крал и бог, имаш нужда от някаква църква. Закат, изглежда, смята, че ще му е по-лесно да използва такава, която вече е установена.

— Какво е мнението на Урвон за това?

— Точно сега той не надига глас по този въпрос. Преди да се намеси армията хората се забавляваха прекрасно, като окачаха гролимите на железни куки. Урвон е отседнал в Мал Яска и мълчи. Според мен положението е следното — той отдава факта, че все още е жив, на пропуск от страна на негово величество Кал Закат. Урвон е мръсно влечуго, ала не е глупак.

— Никога не съм се срещал с него.

— Не си пропуснал нищо, уверявам те — отбеляза кисело Белдин и вдигна празната си халба. — Би ли напълнил този напръстник?

— Ще ми изпиеш всичката бира, Белдин.

— Винаги можеш да откраднеш още. Близнаците никога не заключват вратите на кулите си. Както и да е, Урвон беше ученик на Торак, също както Ктучик и Зедар. Ала не притежава техните добри качества.

— Но те не притежаваха никакви добри качества — възрази Белгарат и му подаде халбата, която отново бе напълнил.

— В сравнение с Урвон имаха. Той е блюдолизец по рождение, подмазвач, достойно за презрение влечуго. Дори Торак го презираше. Но както всички хора с тези очарователни черти, когато се добра до мъничко власт, той буквално обезумя. Не изпитва задоволство, когато хората му се кланят в знак на почит; иска да раболепничат.

— Струва ми се, че не изпитваш особена привързаност към него — отбеляза Белгарат.

— Ненавиждам този петнист тип, който забива нож в гърба.

— Петнист тип ли?

— По лицето и ръцете му има петна напълно обезцветена кожа, затова изглежда като съшит от разноцветни парчета — сякаш страда от някаква ужасна болест. В някои части от света аз минавам за грозен, но от Урвон и на трол би му се догадило. Както и да е, ако Кал Закат желае да превърне църквата на гролимите в държавна религия и ако иска върху олтарите да бъде изобразено собственото му лице вместо това на Торак, той трябва да се справи първо с Урвон. Но Урвон се е окопал в Мал Яска, заобиколен от всички страни с магьосници гролими. Закат няма да може да се добере до него. Дори аз не мога да се промъкна близо до Урвон. Веднъж на всеки сто години се опитвам да го сторя, с надеждата, че все някой ще прояви небрежност и ще имам късмета да забия голяма остра кука в търбуха му. Онова, което наистина ми се ще да сторя обаче, е да го влача по корем върху живи въглени поне няколко седмици.

Белгарат изглеждаше изненадан от разпалеността на дребосъка.

— Значи той прави само това? Крие се в Мал Яска?

— О, едва ли! Урвон крои заговори и интриги дори насън. През последната година и половина — откакто Белгарион съсече Торак с меча си — Урвон напряга всичките си сили в опити да спаси онова, което е останало от църквата му. Има няколко стари, проядени от червеи пророчества — гролимите ги наричат Светите предсказания или евангелия. Те се намират на едно място, наречено Ашаба, в Карандските планини. Урвон ги изтупа от прахта, преиначи написаното в тях и според него в Предсказанията е казано, че Торак ще се върне — че той не е мъртъв и или ще възкръсне, или пък по всяка вероятност ще се прероди.

— Що за глупост! — изсумтя Белгарат.

— Разбира се, че е глупост, но той трябваше да направи нещо. Църквата на гролимите се мяташе конвулсивно като обезглавена змия и Закат беше готов да сграбчи за гърлото всеки, за да се убеди, че всички ангараки се кланят единствено нему. Урвон направи всичко възможно да се намерят няколко екземпляра от Пророчествата на Ашаба. Измисля какви ли не неща и твърди, че ги е прочел в пророчествата. Това е единственото нещо, което засега възпира Закат, но вероятно и то нямаше да даде резултат, ако императорът не беше толкова зает да украсява всяко изпречило се на пътя му дърво с обесените трупове на един-двама мурги.

— Имаше ли някакви проблеми, докато се придвижваше из Малореа?

Белдин изрече някаква груба ругатня под нос.

— Не, разбира се. Никой дори не забелязва лицето на някакъв си урод. Повечето хора не биха различили дали съм алорн, или мараг. Не виждат нищо повече от гърбицата ми. — Той стана, отиде до буренцето и отново напълни халбата си. — Белгарат — поде сериозно дребният вълшебник, — говори ли ти нещо името Ктраг Сардиус?

— Сардиус? Искаш може би да кажеш Сардоникс?

Белдин вдигна рамене.

— Малореанските гролими го наричат Ктраг Сардиус. Има ли някакво значение?

— Сардониксът е скъпоценен камък — оранжев или червеникавокафяв на цвят с млечнобели ивици. Всъщност не е особено рядък — нито пък особено привлекателен.

— Това не отговаря на описанието, което съм чувал от малореанците. — Белдин се навъси. — От начина, по който произнасят името Ктраг Сардиус, разбирам, че е някакъв уникален камък — и че притежава някакво значение.

— Какво значение?

— Не бих могъл да кажа със сигурност. От това, което разбрах, ми стана ясно, че всеки гролим в Малореа би дал душата си, за да се добере до него.

— Възможно е просто да е някакъв символ в държавата им нещо, свързано с борбата за власт, която непрекъснато кипи там.

— Предполагам, че е възможно, но защо пък тогава името е тъкмо Ктраг Сардиус? Те наричаха Кълбото на Алдур Ктраг Яска, помниш ли? Би трябвало да има някаква връзка между Ктраг Сардиус и Ктраг Яска, нали? А ако е така, ние би трябвало да проучим каква е.

Белгарат дълго не сне очи от лицето му, а след това въздъхна.

— А аз си мислех, че щом Торак е мъртъв, ще имаме възможност да отдъхнем.

— Имаше такава възможност около година. — Белдин вдигна рамене. — Ако се наложи да почиваш повече време, ще започнеш да се отпускаш и ще станеш мекушав.

— Ти си много неприятен човек, знаеш ли?

Белдин се разсмя с остър, отблъскващ кикот.

— Да, така е — съгласи се той. — Надявах се, че си го забелязал.

На следващата сутрин Белгарат започна да подрежда педантично огромна като планина купчина напукани пергаменти, опитвайки се да въведе ред в натрупвания в продължение на векове хаос. Еранд известно време наблюдава тихичко стареца, после се приближи до прозореца, за да погледа стоплените от слънцето поляни на Долината. Може би на около миля разстояние се издигаше друга кула — висока изящна постройка, от която се излъчваше някакво спокойствие.

— Имаш ли нещо напротив да изляза? — попита той Белгарат.

— Какво? О, не, излез. Само не отивай прекалено далеч.

Обсипаната с роса поляна блестеше на слънчевата светлина, чучулиги пееха и се носеха в свежо ухаещия въздух. Един заек изскочи от високата трева и спокойно се вгледа в Еранд. След това се отпусна на задните си крака и започна енергично да чеше с лапа дългите си уши.

Еранд не беше излязъл просто да си поиграе, нито пък да наблюдава зайците. Бе си наумил да отиде до кулата, която беше видял от прозореца на Белгарат.

Не беше взел предвид, че ще има толкова много роса, и когато стигна самотната кула, краката му вече бяха мокри. Няколко пъти обиколи основата на каменната постройка. Краката му жвакаха в подгизналите ботуши.

— Чудех се колко ли време ще ти трябва, за да дойдеш — каза му някакъв много спокоен глас.

— Бях зает да помагам на Белгарат — извини се Еранд.

— Нима той се нуждае от помощ?

— Изпита известни затруднения, докато започне.

— Искаш ли да се качиш горе?

— Да, ако с това няма да ви попреча.

— Вратата е от другата страна.

Еранд заобиколи кулата и намери голям камък, който бе отместен встрани, откривайки входа. Момчето влезе в кулата и пое нагоре по стълбите.

Помещенията в тази кула приличаха на тези в дома на Белгарат, ала все пак човек определено можеше да открие известна разлика. Както и в стаята на Белгарат, тук имаше камина със запален огън, ала в огнището, изглежда, нямаше никакви дърва, подхранващи пламъците. Самото помещение изглеждаше някак лишено от всякакви предмети. Изглежда, собственикът на тази кула бе прибрал свитъците си от пергамент и инструментите на някакво невъобразимо място и ги изваждаше само когато имаше нужда от тях.

Собственикът на кулата седеше до огъня. Косата и брадата му бяха бели. Беше облечен в свободна синя дреха.

— Приближи се до огъня и изсуши краката си, момче — изрече той с благ глас.

— Благодаря — отвърна Еранд.

— Как е Поулгара?

— Добре е — отговори Еранд. — Освен това е щастлива. Мисля, че й харесва да е омъжена. — Момчето вдигна единия си крак и го приближи към пламъците.

— Да не си изгориш ботуша.

— Ще внимавам.

— Искаш ли да похапнеш нещо за закуска?

— Това би било хубаво. Понякога Белгарат забравя тези неща.

— Масата е ей там.

Еранд погледна към масата и видя купа с овесена каша, от която се вдигаше пара. Преди минута купата не беше на това място.

— Благодаря — учтиво отвърна момчето, след това отиде до масата и си взе стол.

— Има ли нещо конкретно, за което би желал да разговаряме?

— Всъщност не — отговори Еранд, взе си лъжица и започна да се храни. — Помислих, че би трябвало да се отбия тук. В крайна сметка долината е ваша.

— Виждам, че Поулгара те учи на добри обноски.

Еранд се усмихна.

— Учи ме на много неща.

— Щастлив ли си при нея, Еранд? — попита собственикът на кулата.

— Да, Алдур, наистина съм щастлив — отговори Еранд и продължи да яде овесената каша.

3.

През лятото Еранд прекарваше все повече време с Дурник и скоро откри, че ковачът е необикновено търпелив човек. Той вършеше всичко по обикновения начин, не толкова защото се противопоставяше на онова, което Белгарат наричаше „другият избор, който имаме на разположение“; той просто изпитваше дълбоко задоволство от онова, което създаваше с ръцете си. Това не означаваше, че Дурник от време на време не прибягваше към вълшебства, но никога не използваше магия, когато майстореше нещо за Поулгара или за техния дом. Независимо от това колко трудна или еднообразна бе работата, той я вършеше със собствените си ръце и мускули.

Ала някои действия извън къщата не бяха толкова тясно свързани с чувството за почтеност на Дурник. Една ограда, дълга двеста метра, например, една сутрин се появи твърде бързо. На това място наистина трябваше да има ограда, за това и дума не можеше да става — наблизо имаше стадо алгарски добитък, което като ходеше на водопой, с волска упоритост минаваше през градината на Поулгара. Тези животни трябваше да бъдат отклонени от обичайния им маршрут. Всъщност оградата започна внезапно да се появява пред уплашените крави. Те гледаха объркани първите петдесет стъпки и след като няколко минути обмисляха възникналия проблем, се раздвижиха и заобиколиха появилата се под носа им пречка. Още петдесет стъпки ограда се издигна на пътя им. След известно време кравите се ядосаха от цялата тази работа и дори се опитаха да затичат — може би мудните им умове бяха решили, че по този начин ще успеят да надбягат тайнствения строител на оградата.

През това време Дурник седеше на един пън. Погледът му беше съсредоточен, лицето — решително. Оградата продължаваше да нараства стъпка след стъпка пред все по-раздразнените крави.

Един тъмнокафяв бик, докаран до ярост от безсилие, наведе глава, удари няколко пъти земята с копито, нададе страхотен рев и се втурна срещу оградата. Дурник направи особен въртящ жест с ръка и изведнъж бикът се затича встрани от оградата, без дори да се усети, тича така неколкостотин метра, докато не усети, че рогата му не са се сблъскали с нищо съществено. Тогава спря и вдигна изумено глава. Погледна несигурно към оградата, обърна се и отново опита да я нападне, но Дурник пак го отпрати в друга посока. Животното опита и трети път, а после се отказа, полетя към върха на хълма и изчезна оттатък билото.

Дурник погледна сериозно Еранд, а после му намигна. Поулгара излезе от къщата, избърза ръце в престилката си и забеляза оградата, която се бе появила от само себе си, докато тя миеше изцапаните на закуска съдове. После хвърли въпросителен поглед към съпруга си. Дурник изглеждаше леко смутен, задето го бяха хванали, че прибягва до помощта на вълшебство, вместо на обикновена брадва.

— Много хубава ограда, скъпи — рече му окуражително тя.

— Ами… наистина имахме нужда от такова нещо — отговори извинително той. — Тези крави… ами трябваше да я направя бързо и…

— Дурник — заговори меко тя. — Няма нищо осъдително от морална гледна точка за това, че използваш таланта си за такива неща — пък и би трябвало по-често да се упражняваш. — Тя впери поглед в оградата, след това лицето й придоби съсредоточен вид. Изведнъж всички места, където се свързваха гредите, обраснаха с буйни храсти с пищно разцъфнали рози. — Ето, така е съвсем добре — изрече доволно тя, потупа съпруга си по рамото и се прибра в къщата.

— Знаеш ли, тя е забележителна жена — каза Дурник на Еранд.

— Да — съгласи се момчето.

Ала Поулгара не винаги бе доволна от упражненията на съпруга си в това ново за него поприще. Веднъж, в края на горещото, знойно лято, когато зеленчуците в градината й бяха започнали да изсъхват, Поулгара посвети почти цяла сутрин на задачата да открие малък дъждоносен облак в планините на Улголандия, внимателно насочи носещите влага пухкави кълба на облака към долината на Алдур и ги спря точно над зажаднялата си градина.

Когато облакът се появи ниско над хълма на запад и спря точно над къщата и очакващата дъжда градина, Еранд играеше край оградата. Дурник вдигна глава от хамута, който поправяше, погледна русокосото момче, погледна и облака, зловещо надвиснал точно над главата му, съсредоточи волята си и направи късо рязко движение е ръка.

— Къш! — заповяда ковачът на облака.

Пухкавото дъждоносно кълбо потрепера някак особено, сякаш изхълца, после бавно се понесе на изток — и дъждът заваля на неколкостотин метра от жадната градина на Поулгара — красив, пороен дъжд, който съвсем задоволително напои няколко акра пуста, обрасла с треви прерия.

Дурник въобще не беше подготвен за реакцията на жена си.

Вратата се отвори с трясък и се появи Поулгара с пламнали очи. Тя впери суров поглед в щастливо изливащия се облак и подгизналото от влага кълбо отново изхълца по особен начин и наистина придоби виновен вид.

Поулгара се обърна и ядосано погледна съпруга си.

— Ти ли направи това? — попита тя и посочи облака.

— Ами… да — отвърна ковачът. — Аз го направих, Поул.

— И защо?

— Заради Еранд — отвърна Дурник, все още съсредоточил по-голямата част от вниманието си върху хамута. — Не мислех, че ти се ще момчето да се измокри.

Поулгара хвърли поглед към облака, който бе прахосал целия си дъжд върху тревата с толкова дълги корени, че би могла с лекота да оцелее и след десетмесечна суша, след това погледна градината си с увисналите листа на репите и увехналите бобени стъбла, стисна здраво зъби, за да възпре някои думи и фрази, които щяха да шокират праволинейния и съпруг, а след това обърна лице към небето и умолително вдигна ръце.

— Защо тъкмо на мен? — изрече тя с висок, трагичен глас. — Защо точно на мен?

— Какво има, скъпа? — меко попита Дурник. — Какво се е случило?

Поулгара му обясни точно какво не е наред — при това твърде подробно.

През следващата седмица Дурник построи напоителна система от горния край на долината до градината и Поулгара му прости допуснатата грешка почти в мига когато каналите бяха завършени.

Тази година зимата настъпи късно, а есента се задържа по-дълго от обикновено. Близнаците Белтира и Белкира ги посетиха точно преди да завалят снеговете и им съобщиха, че след няколко седмици, прекарани в спорове, Белгарат и Белдин са напуснали долината. Били много сериозни, което означаваше, че някъде на света се случва нещо лошо.

Тази зима Еранд тъгуваше за компанията на Белгарат. Едно беше сигурно — старият вълшебник твърде често бе успявал да създаде проблеми между момчето и Поулгара, но Еранд чувстваше, че не очакват от него винаги да стои далеч от неприятностите. Когато заваля снегът, малкият отново започна да излиза на пързалка с шейната. Един ден Поулгара видя как той няколко пъти шеметно се спуска по склона и профучава през поляната и след това благоразумно помоли Дурник да издигне преграда пред брега на потока, за да предотврати злополучния инцидент от миналата зима. Докато правеше ограда от плет, която да задържи Еранд, ковачът случайно хвърли поглед към водата. Малките ручеи, вливащи се в потока, често бяха мътни, но сега бяха сковани от лед, така че водата беше плитка и прозрачна като кристал и Дурник ясно видя дългите тесни тела, които се носеха като сенки над облите камъни на дъното.

— Хм, интересно — измърмори той и очите му отново придобиха разсеян израз. — Никога не съм ги забелязвал тук.

— Виждал съм ги да скачат — каза му Еранд. — Ала водата обикновено е мътна и затова не се виждат в бързеите.

— Да, сигурно това е причината — съгласи се Дурник, закрепи края на плета към едно дърво, после замислено закрачи през снега към бараката, която беше направил зад хижата. След минута се появи, стиснал кълбо намазан с восък тънък канап, и пет минути по-късно вече ловеше риба. Еранд се усмихна и започна да изкачва дългия склон, теглейки шейната. Когато стигна до върха, видя непозната жена с наметало с качулка. Жената сякаш го очакваше.

— Мога ли да ви помогна с нещо? — попита я учтиво момчето.

Младата жена свали качулката и Еранд видя, че е завързала пред очите си черно парче плат.

— Ти не си ли онзи млад момък, когото наричат Еранд? — попита тя. Гласът й беше тих и мелодичен, старинната й реч бе особено напевна.

— Да — отговори Еранд. — Аз съм. Да не сте наранили очите си?

— О, не, мило дете — отвърна жената. — Просто трябва да гледам света при светлина, различна от оная, която ни дава земното слънце.

— Заповядайте в нашата къща, — каза Еранд. — Можете да се стоплите край огъня, а Поулгара ще приеме компания на драго сърце.

— Макар че благоговея пред лейди Поулгара, все още не е дошло времето да се срещна с нея — каза жената. — А там, където съм аз, не е студено. — Тя замълча за миг и леко се наведе напред, сякаш наистина се взираше в момчето, макар че парчето плат пред очите й беше твърде плътно. — Значи е истина — измърмори тихо тя. — Не можех да съм съвсем сигурна от такова голямо разстояние, но след като сега съм лице в лице с теб, вече зная, че не може да има никаква грешка. — Жената отново се изправи. — Отново ще се срещнем — каза тя на Еранд.

— Както желаете, госпожо — отговори Еранд, припомняйки си добрите обноски.

Жената се усмихна. Усмивката й беше толкова лъчезарна, че сякаш донесе слънчева светлина в мрачния зимен следобед.

— Аз съм Кайрадис — изрече непознатата. — Нося ти приятелство, благородни Еранд, макар че може да настъпи време, когато ще трябва да взема решение, насочено срещу тебе. — И след това изчезна, стопявайки се внезапно, сякаш за един удар на сърцето.

Леко уплашен, Еранд погледна на мястото в снега, където бе стояла жената, и видя, че там няма никакви следи. Момчето седна на шейната и се замисли за това. Струваше му се, че в думите, изречени от непознатата млада жена, няма почти никакъв смисъл. И все пак беше сигурно, че ще дойде време, когато те щяха да прозвучат смислено. След като помисли малко, Еранд стигна до заключението, че това особено посещение ще разстрои Поулгара, ако вълшебницата по някакъв начин научи за него. Беше сигурен, че Кайрадис не представлява заплаха за него, нито пък желае да му стори зло, затова реши да не споменава нито дума за този инцидент.

На върха на хълма стана твърде студено, затова Еранд засили шейната си, литна надолу по дългия склон, профуча през поляната и спря на трийсетина метра от мястото, където бе застанал Дурник. Ковачът бе погълнат така дълбоко от заниманието си, че нито виждаше, нито чуваше какво става около него.

Поулгара се отнасяше толерантно към слабостта на Дурник към рибата. Винаги бе впечатлена в подходяща степен от дължината, теглото и сребристия цвят на забележителните риби, които той донасяше у дома, и всеки път използваше безкрайните си познания, измисляйки нови и интересни начини да изпържи, опече или дори да панира рибата. Ала непреклонно настояваше ковачът да я изчисти.

Когато отново настъпи пролетта, Белгарат се отби при тях, яхнал буен дорест кон.

— Какво стана с кобилата ти? — попита го Дурник, когато старецът слезе от седлото пред вратата на къщата.

Белгарат направи кисела гримаса.

— Бях прекосил наполовина територията на Драсния, когато разбрах, че е жребна. Замених я с този палав жребец. — Той хвърли суров поглед към изправилия се на задните си крака дорест кон.

— Струва ми се, че си направил възможно най-добрата сделка — рече замислено Дурник, като преценяващо огледа жребеца на Белгарат.

— Кобилата беше спокойна и умна — възрази старецът. — Този кон няма никакъв мозък в главата си. Единственото, което иска, е да се перчи пред някого — само тича, скача, изправя се на задните си крака и вдига във въздуха всичките си копита. — Той поклати глава с крайно неодобрение.

— Заведи го в конюшнята, татко — каза Поулгара. — След това се измий. Идваш тъкмо навреме за вечеря. Може да си похапнеш печена риба. Всъщност можеш да излапаш няколко печени риби, стига да имаш желание за това.

След като се нахраниха, Белгарат обърна стола си към камината, отпусна гръб на облегалката и изпружи краката си към огъня.

Огледа с доволна усмивка огладените до блясък каменни плочи на пода, варосаните стени, блестящите тенджери и чайници, окачени на забити в стената колчета, после спря очи върху танцуващите светлини и сенки, хвърляни от извитата като дъга камина.

— Хубаво е човек да се отпусне мъничко — отбеляза той. — Струва ми се, че не съм преставал да се движа, откакто тръгнах оттук миналата есен.

— И какво беше така неотложно, татко? — попита го Поулгара, която прибираше съдовете от масата.

— Белдин и аз поговорихме надълго и нашироко — отвърна старецът. — В Малореа стават някои неща, които въобще не ми се нравят.

— И какво значение би могло да има това сега, татко? Престанахме да се интересуваме от Малореа още в Ктхол Мишрак, когато умря Торак. Ти не изпълняваш службата на пазител на света, нали знаеш това?

— Ще ми се наистина всичко да беше толкова лесно, Поул — рече той. — Името „Сардион“ означава ли нещо за теб? Или може би „Ктраг Сардиус“?

Тя тъкмо наливаше топла вода от един чайник в голямата тенджера, където обикновено миеше съдовете, ала спря за миг и леко се намръщи.

— Веднъж чух един гролим да споменава нещо за „Ктраг Сардиус“. Не беше на себе си и бълнуваше на стария език на ангараките.

— Можеш ли да си спомниш какво приказваше? — напрегнато попита Белгарат.

— Съжалявам, татко, но аз не говоря стария език на ангараките. Така и не ти остана време да ме научиш, не си ли спомняш? — Тя погледна Еранд и му направи знак да стане да й помогне.

Еранд въздъхна безутешно, стана и взе суха кърпа за бърсане на съдове.

— Не прави гримаси, Еранд — напомни му тя. — Няма да те заболи, ако помогнеш да почистим след вечеря. — След това отново погледна към Белгарат и започна да мие съдовете. — Какво е значението на думата „Сардион“, татко?

— Не зная — отговори Белгарат и объркано почеса брадата си. — Но както изтъкна Белдин, Торак наричаше Кълбото на нашия Учител „Ктарг Яска“. Предполагам, че „Ктраг Сардиус“ може би по някакъв начин е свързан с него. Това е напълно възможно.

— Много пъти чух думите „възможно е“, „предполагам“ и „може би“, татко — рече тя. — Питам се дали не преследваш сенки просто по навик — или пък за да си създаваш работа.

— Познаваш ме твърде добре, за да предположиш, че ще седна да си търся работа — кисело каза Белгарат.

— Да, забелязала съм това. Става ли нещо друго по света?

— Хайде да видим. — Белгарат се отпусна назад и впери поглед в ниските греди на тавана. — Великият херцог Норагон изяде нещо, което определено не подейства благотворно на организма му.

— Кой е великият херцог Норагон? И защо трябва да се интересуваме от неговото храносмилане?

— Великият херцог Норагон беше кандидатът на династията Хонет, който трябваше да наследи Ран Боруни, възкачвайки се на императорския престол на Толнедра — усмихна се самодоволно Белгарат. — Той беше абсолютно магаре и възкачването му на трона щеше да се окаже пълна и гигантска катастрофа.

— „Беше“? — попита Дурник.

— Точно така. Неразположението в храносмилането на Норагон се оказа фатално. Широко са разпространени подозренията, че някой великолепен симпатизант на хорбитите е използвал екзотични подправки, отгледани в джунглите на Нийса, за последния обяд на великия херцог. Доколкото разбрах, симптомите били твърде зрелищни. Династията на хонетите е изпаднала в състояние на пълно безредие, останалите благородни фамилии злорадстват възмутително.

— Политическите нрави в Толнедра са отблъскващи — заяви Поулгара.

— Нашият принц Келдар е на път да стане най-богатият човек на света — продължи Белгарат.

— Силк ли? — Дурник бе изумен. — Значи вече е успял да открадне толкова много?

— Този път, доколкото разбрах, се занимава със законни неща — рече Белгарат. — Той и онзи негодник Ярблек са успели да сложат ръка върху цялата търговия с кожи с надраките. Не успях да науча всички подробности, но болезнените вопли в главните търговски къщи на Боктор би трябвало да служат като знак, че приятелите ни се справят твърде добре.

— Радвам се да науча това — каза Дурник.

— Може би защото напоследък не си ходил на пазара да търсиш пелерина от кожи — изсмя се Белгарат. — Разбрах, че цените са претърпели гигантски скок. — Старецът се залюля на стола си. — В Ктхол Мургос нашият приятел Кал Закат си проправя методично път към източния бряг, като коли всичко живо, което се изпречи пред очите му. Към списъка на завладените и обезлюдени от него градове добави и Рак Ктан и Рак Хага. Не съм прекалено привързан към мургите, но допускам възможността, че Закат отива твърде далеч.

— Кал Закат ли каза? — попита Поулгара и вдигна леко веждата.

— Това е чиста превземка — сви рамене Белгарат.

— По-скоро е симптом — отбеляза тя. — Владетелите на ангараките винаги проявяват нестабилност в една или друга област. — Тя се обърна и впери поглед в баща си. — Е?

— Какво „Е“?

— Имаш ли новини от Рива? Как са Гарион и Се’Недра?

— Не зная абсолютно нищо… с изключение на няколко официално разпространени сведения. „Кралят на Рива има удоволствието да обяви, че граф еди-кой си е назначен за посланик на Рива в кралство Драсния.“ Такива неща. И нищичко за личния им живот.

— Сигурни сме, че той може да пише, нали? — попита сърдито тя. — Убедена съм, че не е чак толкова зает. Във всеки случай сигурно е имал време да напише поне едно писмо през изтеклите две години.

— Наистина написа — намеси се тихо Еранд. Можеше и да не спомене за писмото, ала то изглеждаше много важно за Поулгара.

Вълшебницата го измери с остър поглед и попита:

— Какво каза?

— Белгарион ти писа миналата зима — отвърна Еранд. — Но писмото се изгуби, защото вестоносецът потъна заедно с кораба…

— Корабът, на който е бил вестоносецът, е потънал?! Но откъде си научил, че…

— Поул — изрече Белгарат с необичайно твърд глас. — Защо не ме оставиш аз да се справя с това? — Той се обърна към Еранд. — Казваш, че Гарион е написал писмо на Поулгара миналата зима?

— Да — отговори Еранд.

— Но писмото се е изгубило, когато корабът на вестоносеца потънал, така ли?

Еранд кимна.

— Тогава защо не е написал друго писмо?

— Защото не знае, че корабът е потънал.

— А ти знаеш, така ли?

Еранд отново кимна.

— А случайно да знаеш какво е било написано в писмото?

— Да, зная.

— Мислиш ли, че можеш да го повториш пред нас?

— Струва ми се, че мога, ако искате. Но Белгарион ще напише друго писмо след една седмица.

Белгарат го погледна някак особено.

— Защо не ни кажеш какво е било написано в първото писмо? Така няма да пропуснем нищо.

— Добре — съгласи се Еранд и се намръщи, опитвайки усилено да се съсредоточи. — Писмото започваше със следните думи: „Скъпи лельо Поул и Дурник…“ Смятам, че това е много мило, а вие?

— Просто ни повтори думите в писмото, Еранд — каза търпеливо Белгарат. — Спести ни коментарите си за по-късен час.

— Добре — Еранд впери замислен поглед в огъня. — „Съжалявам, че не ви писах по-рано — продължи той. — Но бях ужасно зает да се уча как да бъда добър крал. Лесно е да станеш крал — просто трябва да се родиш в подходяща семейство. Но да бъдеш добър крал е по-трудно. Бранд ми помага, доколкото може, но въпреки това аз трябва да вземам решения за неща, които не разбирам. Се’Недра е добре — поне аз мисля така. Вече почти не разговаряме, затова ми е трудно да го твърдя със сигурност. Бранд е малко загрижен, че все още нямаме деца, ала не смятам, че той трябва да се тревожи за това. Що се отнася до мен, ние никога няма да имаме никакви деца и може би така е по-добре. Всъщност мисля, че щеше да е по-добре, ако се бяхме опознали преди да се оженим. Сигурен съм, че щяхме да намерим начин да отложим женитбата. Сега е прекалено късно. Ще трябва просто да търпим това положение по най-добрия възможен начин. Не се виждаме често и обикновено успяваме да бъдем учтиви един към друг — поне в достатъчна степен пред външни хора. Барак се отби при нас миналото лято със своя голям военен кораб. Посещението му беше прекрасно. Той ми разказа за…“

— Почакай малко, Еранд — прекъсна го Поулгара. — Гарион споменава ли още нещо за неприятностите между него и Се’Недра?

— Не, госпожо — отговори след миг Еранд, прехвърляйки в паметта си останалата част от писмото. — Пише за посещението на Барак, за новините, които получил от Анхег, и за писмото, което получил от Мандорален. Това е всичко. Пише, че ви обича и че много му липсвате. Това са и последните му думи.

Поулгара и Белгарат се спогледаха. Еранд почувства изумлението им, ала не беше сигурен по какъв начин може да ги успокои.

— Сигурен ли си, че в писмото беше написано тъкмо това? — попита го Белгарат.

Еранд кимна.

— Точно такива бяха думите му и ти научи какво съдържа писмото веднага щом Гарион го написа?

Еранд се поколеба.

— Не зная дали се случи точно така. Знаете ли, не го чувствам тъкмо по този начин. Просто трябва да помислиш за писмото, а пък аз в действителност въобще не мислех за него, докато просто не заговорихте на тази тема — нали сега Поулгара заприказва за това.

— Има ли някакво значение на какво разстояние се намира човекът от тебе? — попита с любопитство Белгарат.

— Не — отговори Еранд. — Мисля, че няма. Просто научавам какво е написано, когато поискам.

— Никой не е в състояние да направи това, татко — обърна се Поулгара към стареца. — Никой досега не е могъл да прави такова нещо.

— Очевидно правилата са се променили — замислено каза Белгарат. — Смятам, че трябва да го приемем за истинска монета, а ти?

Тя кимна.

— Той няма никаква причина да си измисля.

— Струва ми се, че двамата с теб трябва да си поприказваме надълго и нашироко, Еранд — каза старецът.

— Може би — намеси се Поулгара. — Но все още е рано за това. — Тя отново се обърна към момчето. — Можеш ли да повториш пред мен какво каза Гарион за Се’Недра?

Еранд кимна и почна:

— „Се’Недра е добре — поне аз мисля така. Вече почти не разговаряме, затова ми е трудно да го твърдя със сигурност. Бранд е малко загрижен, че все още…“

— Добре, Еранд — прекъсна го тя и леко вдигна ръка, после впери поглед в лицето на момчето и след секунда вдигна вежда. — Кажи ми — подхвана тя, подбирайки много внимателно думите си — знаеш ли какво не е в ред между Гарион и Се’Недра?

— Да — отговори Еранд.

— Би ли ми казал?

— Щом искаш. Се’Недра направи нещо, което много ядоса Гарион. След това той направи нещо, с което я постави в неудобно положение в присъствието на много хора и това я накара силно да се разгневи. Тя смята, че той не й обръща достатъчно внимание и че посвещава цялото си време на своята работа, за да не му се налага да бъде с нея. Гарион мисли, че тя е разглезена егоистка, мислеща единствено за себе си и за никои друг. И двамата грешат, но много пъти са се карали за това. Наранили са се взаимно толкова дълбоко с нещата, които са си казали, че и двамата не желаят повече да бъдат женени един за друг. Ужасно са нещастни.

— Благодаря ти, Еранд — рече Поулгара, след това се обърна към Дурник и каза: — Трябва да опаковаме някои неща.

— Така ли? — Той изглеждаше мъничко изненадан.

— Отиваме в Рива — заяви непоколебимо вълшебницата.

4.

В Камаар Белгарат се натъкна на стар свой приятел в кръчмата близо до пристанището. Той доведе брадатия, облечен в кожени дрехи черек в странноприемницата, където бяха отседнали, и Поулгара хвърли изпитателен поглед към олюляващия се моряк.

— От колко време не си изтрезнявал, капитан Грелдик? — попита без заобикалки тя.

— А кой ден сме днес? — беше неясният му отговор.

Поулгара му отговори.

— Изумително! — възкликна морякът и се оригна. — Простете — извини се той. — Изглежда, ми се губят няколко дни.

— Грелдик — заговори вълшебницата, — защо задължително се напиваш всеки път, когато слезеш на някое пристанище?

Грелдик се вгледа замислено в тавана и почеса брадата си.

— След като вече спомена това, Поулгара, взе да ми се струва, че наистина постъпвам така. Никога не съм мислил по този въпрос, но щом ти казваш…

Тя го изгледа остро, ала погледът, с който й отвърна капитанът, беше съвсем съзнателно дързък.

— Не си губи времето, Поулгара — каза той. — Не съм женен, никога не съм бил женен и никога няма да се оженя. Няма да съсипя живота на нито една жена с поведението си и съм напълно убеден, че никоя жена на света няма да съсипе моя. Белгарат ми каза, че искаш да отидеш до Рива. Ще събера екипажа си и утре призори тръгваме с първия прилив.

— Екипажът ти ще бъде ли достатъчно трезвен да изведе кораба от пристанището?

Грелдик вдигна рамене.

— Може да се сблъскаме с един-два толнедрански търговски кораба, но в края на краищата все ще излезем в открито море. Независимо дали е пиян, или трезвен, моят екипаж е най-добрият по всички морета и океани на света. Ще те заведем до кея в пристанището на Рива рано следобед вдругиден — освен ако морето не замръзне дотогава. В такъв случай ще пристигнем два часа по-късно. — Морякът отново се оригна. — Извинете ме — измърмори той, олюля се и я погледна с гурелясалите си очи.

— Грелдик! — възкликна възхитено Белгарат. — Ти си най-храбрият мъж на света.

— Морето не ме плаши — отговори Грелдик.

— Въобще нямах предвид морето.

Към обяд на следващия ден корабът на Грелдик вече пореше пенливите вълни, тласкан от свежия бриз. Неколцина от по-неразположените членове на екипажа се олюляваха по палубата, държаха се за перилата и внимателно държаха под око кърмата. Там стоеше Грелдик; очите му бяха подпухнали, а самият той, очевидно страдащ мъчително, стискаше здраво лоста на кормилото.

— Няма ли да свалиш някои от платната? — попита го Белгарат.

— Че защо?

— Защото ако не го направиш, при този вятър мачтата на кораба ще се прекърши.

— Ти се занимавай с вълшебствата си, Белгарат — отвърна му Грелдик. — Остави плаването на мен. Движим се с добра скорост. Първо ще се огънат дъските на палубата и едва тогава ще настъпи някаква опасност за мачтата.

— И колко време след огънатите дъски ще се прекърши мачтата?

Грелдик вдигна рамене.

— След около минута — най-често става така.

Белгарат го погледа малко, после каза:

— Предпочитам да се пъхна в трюма.

— Добро хрумване.

Привечер вятърът утихна и през нощта корабът на Грелдик продължи да се носи сред укротеното море. Звездите се показваха от време на време, но и тази светлина беше достатъчна; когато на следващата сутрин слънцето изгря; нямаше никакви вълни — точно както бе предсказал своенравният капитан. Преди пладне на хоризонта на запад се показаха тъмните стърчащи върхове, увенчаващи планината на Острова на ветровете. Корабът отново започна да се мята като буен кон сред белите гриви на вълните под студеното синьо небе. Широка усмивка грееше върху брадатото лице на Грелдик, докато корабът му политаше надолу в морската бездна, люлееше се и се тресеше, но въпреки това продължаваше напред през бурното море, изхвърляйки водопади от пръски всеки път, когато се врязваше в някоя голяма вълна.

— Много ненадежден човек — заяви Поулгара и изгледа неодобрително капитана.

— Но изглежда, че наистина е добър моряк, Поул — меко отбеляза Дурник.

— Не това имах предвид, Дурник.

— О, да.

Корабът се промъкна без затруднение между двата скалисти носа и навлезе в заслоненото пристанище на град Рива. Сивите каменни постройки се издигаха стръмно към тъмните, заплашителни назъбени стени на Цитаделата, която бдеше като мрачен страж над града и пристанището.

— Това място изглежда безрадостно — отбеляза Дурник. — Безрадостно и негостоприемно.

— Точно такава е била целта на хората, когато са построили града — отговори му Белгарат. — Те всъщност не са искали да имат много посетители.

Грелдик завъртя лоста на кормилото и корабът разряза с носа си тъмната вода и пое направо към каменния кей. В последния възможен момент капитанът отново обърна лоста на кормилото, кърпените платна по мачтите заплющяха, корабът измина последните няколко метра и блъсна лекичко покритите с кора сол камъни на кея.

— Мислиш ли, че някой е забелязал пристигането ни и е съобщил на Гарион? — попита Дурник.

— Очевидно — отвърна Белгарат и посочи към сводестата порта, която току-що се бе отворила, разкривайки широко каменно стълбище. То извеждаше нагоре във вътрешността на дебелите високи стени, отбраняващи Рива откъм морето. Няколко мъже — външният им вид издаваше, че са от кралския двор — излязоха през портата; в центъра на групата крачеше висок млад мъж с пясъчноруса коса и сериозно лице.

— Хайде да минем от другата страна на кораба — предложи Белгарат на Дурник и Еранд. — Искам да го изненадаме.

— Добре дошъл в Рива, капитан, Грелдик. — Еранд разпозна гласа на Гарион, макар че сега той звучеше по-сигурно, по-зряло.

Грелдик го изгледа оценяващо изпод присвитите си клепачи.

— Пораснал си, момче — обърна се той към краля на Рива. Човек, свободен като Грелдик, не изпитваше нужда да употребява обичайните изразни средства, показващи почит и уважение.

— Това напоследък сполита всички — отвърна сухо Гарион. — Почти всеки човек на моята възраст може да се похвали с подобно постижение.

— Доведох ти няколко посетители — съобщи му Грелдик.

Усмихнат, Белгарат прекоси палубата, следван от Дурник и Еранд.

— Дядо, ти?! — изумено възкликна Гарион. — Какво правиш тук? Ами Дурник… и Еранд?

— Всъщност това хрумна на леля ти — обясни му Белгарат.

— Значи и леля Поул е тук?

— Разбира се — намеси се спокойно Поулгара, която тъкмо излизаше от ниската кабина под кърмата.

— Лельо Поул! — възкликна Гарион.

— Не се взирай така в мен, Гарион — каза тя и оправи яката на синята си пелерина. — Не е учтиво.

— Но защо, не ме уведомихте, че пристигате? Какво правите всички вие тук?

— Просто идваме да те посетим, скъпи. Хората правят от време на време такива неща.

Те се присъединиха към младия крал на кея и последваха обичайните прегръдки, ръкостискания и дълго взиране в лицата на приятелите — неща присъщи на всички срещи след дълга раздяла. Ала Еранд бе заинтересуван много повече от друго нещо. Когато всички поеха през сивия град нагоре към Цитаделата, изправена като страж над останалите сгради; момчето дръпна ръкава на Гарион и попита:

— Конят?

— В конюшнята е, Еранд. Ще се радва да те види.

Еранд се усмихна и кимна.

— Момчето още ли говори по този начин? — попита Гарион Дурник. — Изреченията му винаги ли се състоят от една дума? Мислех си… ами…

— Обикновено приказва нормално за възрастта си — отговори Дурник. — Но непрекъснато си мисли за жребчето. Понякога, когато е развълнуван, започва да приказва по стария начин.

— Но слуша — добави Поулгара. — А това е нещо повече в сравнение с едно друго момче на неговата възраст преди време.

Гарион се засмя.

— Наистина ли бях толкова труден за гледане, лельо Поул?

— Не беше труден, скъпи. Просто не слушаше.

Пристигнаха в Цитаделата и кралицата на Рива ги поздрави пред високата арка на първата порта. Се’Недра беше все така изящна, както я бе запомнил Еранд. Бакърено-червеникавата и коса бе захваната на тила с два златни гребена, а къдриците се спускаха по гърба й като пламтящ водопад. Зелените й очи бяха огромни. Беше мъничка, не много по-висока от Еранд, ала веднага си личеше, че е истинска кралица. Тя поздрави царствено всички, прегърна Белгарат и Дурник, а после целуна леко бузата на Поулгара.

След това протегна ръце към Еранд, а той ги стисна в дланите си и надникна в очите й. В тях имаше някаква бариера, едва доловима следа от отбранителна напрегнатост, с която кралицата пропъждаше болката си. Тя го притисна до тялото си и го целуна; дори в този жест момчето почувства напрежението, издаващо нещастието й, което вероятно Се’Недра дори вече не осъзнаваше. Тя отдръпна меките си устни от бузата му и Еранд още веднъж се взря дълбоко в очите й. Погледът му носеше цялата любов, надежда и съчувствие, което момчето изпитваше към нея. В този миг, без дори да се замисля, то вдигна ръка и я докосна по бузата. Очите й се отвориха широко, устните й се разтрепераха. Неуловимата следа от твърдата като ахат отбранителна напрегнатост у нея започна да се топи. Две големи сълзи се появиха в очите на Се’Недра; след това тя изплака сърцераздирателно, обърна се и сляпо пристъпи напред с протегнати ръце.

— О, лейди Поулгара! — извика Се’Недра.

Поулгара спокойно пристъпи към ридаещата кралица и я прегърна. Ала погледна в очите на Еранд и веждата й се вдигна въпросително. Еранд й кимна успокоително.

— Я виж ти — измърмори Белгарат, леко объркан от внезапния плач на Се’Недра, почеса брадата си, огледа вътрешния двор на Цитаделата и широките гранитни стъпала, водещи до някаква масивна врата, и попита Гарион: — Имаш ли нещо за пиене подръка?

Поулгара, която все още държеше хлипащата Се’Недра, му хвърли предупредителен поглед и каза:

— Не е ли твърде рано, татко?

— О, не — отвърна и любезно старецът. — Две-три глътки пиво успокояват стомаха след пътешествие по море.

— Ти винаги намираш някаква причина, нали?

— Обикновено все успявам да измисля нещо.

Еранд прекара следобеда на двора зад кралските конюшни. Жребчето всъщност вече беше поизраснало и се бе превърнало в напет млад жребец. Тъмната му козина блестеше, мускулите му потрепваха под нея, докато тичаше, описвайки широк кръг в двора. Единственото бяло петно на рамото му изглеждаше нажежено като жарава в ярката слънчева светлина.

Конят бе усетил по някакъв начин че Еранд идва, и цяла сутрин бе останал напрегнат и неспокоен. Конярят предупреди Еранд за това.

— Внимавай с него — рече той. — Не знам защо, но днес е малко плашлив.

— Ще се оправи — отвърна му Еранд и спокойно отвори вратата към яхъра на младия кон.

— Лично аз не бих влязъл вътре… — заговори с категоричен глас конярят и посегна да спре момчето, но Еранд вече беше влязъл при животното, което го гледаше с широко отворени очи. Конят изпръхтя веднъж и подскочи нервно, копитата му задумкаха върху покрития със слама под. След миг обаче застина и се разтрепера. Еранд протегна ръка и докосна наведената му шия. След това всичко помежду им изведнъж беше наред. Еранд отвори вратата на конюшнята по-широко, конят доволно подуши врата на момчето и кротко тръгна след него пред погледа на смаяния коняр.

Засега на двамата им беше достатъчно, че просто са заедно — да усещат връзката помежду си, връзка, която бе съществувала още преди да се срещнат и по някакъв неведом начин още преди да са се родили. По-късно щяха да правят и други неща, но сега близостта им стигаше.

Когато в хоризонта на изток започнаха да се промъкват пурпурните багри на вечерта, Еранд нахрани коня, обеща, че ще се върне на следващия ден, и влезе в Цитаделата да потърси приятелите си. Намери ги седнали в трапезарията с ниско надвисналия над главите им таван. Това помещение беше по-малко от голямата главна зала за тържества и не изглеждаше толкова официално, но може би беше най-уютното място в тази мрачна крепост.

— Добре ли прекара следобеда? — попита го Поулгара. Еранд само кимна.

— А конят зарадва ли се, когато те видя?

— Да.

— И сега сигурно си гладен, нали?

— Ами… малко. — Той огледа стаята, забеляза, че кралицата на Рива я няма, и попита: — Къде е Се’Недра?

— Малко е уморена — отговори леля Поул. — Имахме дълъг разговор следобед.

Еранд я погледна и разбра. След това отново се огледа наоколо и каза:

— Наистина съм мъничко гладен.

Смехът на Поулгара беше топъл, изпълнен с обич.

— Всичките момчета са еднакви — заяви тя.

— Нима би искала да сме различни? — попита я Гарион.

— Не — отговори тя. — Струва ми се, че не.

Рано на следващата сутрин Поулгара и Еранд се бяха разположили пред огъня в апартамента, който от векове се пазеше за нея. Поулгара седеше на стол с висока облегалка, на масичката до нея имаше чаша ароматен чай. Вълшебницата беше облечена в наситеносин кадифен халат и държеше голям гребен от слонова кост. Еранд седеше на покрито с килим малко столче пред нея и изтърпяваше поредната част от сутрешния ритуал. Измиването на лицето, ушите и врата не отнемаше чак толкова време, но при сресването на косата му поради някаква странна причина изтичаше повече от четвърт час. Вкусът на Еранд по отношение на прическите беше доста прост. Щом косата не влизаше в очите, сресването го удовлетворяваше. Ала Поулгара, изглежда, приемаше за твърде забавно да прокарва гребен през меките му светлоруси къдрици. От време на време, независимо коя част от деня бе настъпила, момчето забелязваше в очите й особена мекота; в такива моменти пръстите й сякаш от само себе си посягаха към гребена и Еранд знаеше, че ако незабавно не си намери някакво много сериозно занимание, без много приказки след миг ще се наложи да седне на стола, за да се погрижат за косата му.

Някои почука почтително по вратата.

— Да, Гарион — каза тя.

— Надявам се, че не идвам прекалено рано, лельо Поул. Мога ли да вляза?

— Разбира се, скъпи.

Гарион беше облечен в син жакет и сини панталони и бе обул меки кожени обувки. Еранд беше забелязал, че ако кралят на Рива има право на избор, винаги се облича в синьо.

— Добро утро, скъпи — поздрави го леля Поул, а пръстите й продължиха заниманието си с гребена.

— Добро утро, лельо Поул — отвърна на поздрава и Гарион. След това погледна момчето, което шаваше лекичко на столчето пред Поулгара, и добави сериозно: — Добро утро, Еранд.

— Белгарион — отвърна Еранд и кимна.

— Не мърдай — спокойно му каза леля Поул и после попита Гарион: — Искаш ли чай?

— Не, благодаря. — Той взе стол и седна срещу нея. — Къде е Дурник?

— Излезе да се разходи край парапета на кулата — каза Поулгара. — Дурник обича да е навън при изгрев слънце.

— Да — усмихна се Гарион. — Спомням си това от фермата на Фалдор. Всичко наред ли е? Имам предвид — удобни ли са стаите?

— Винаги съм се чувствала удобно тук — отговори вълшебницата. — В известен смисъл това място винаги е било най-близкото нещо до постоянен дом за мен. Поне досега. — Тя погледна със задоволство завесите от тъмноалено кадифе и тапицерията от тъмна кожа на креслата и въздъхна щастливо.

— Тези стаи са твои от дълго време, нали?

— Да. Белдаран ги отдели за мен след като тя и Желязната хватка се ожениха.

— Какъв беше той?

— Желязната хватка ли? Много висок — почти толкова, колкото баща си — и невероятно силен. — Тя отново съсредоточи вниманието си върху косата на Еранд.

— Колкото Барак ли беше висок?

— По-висок, но не толкова як. Самият крал Черек беше висок седем стъпки и всичките му синове пораснаха много едри мъже. Драс Бичия врат приличаше на ствол на дърво. Желязната хватка беше по-строен, имаше страшна черна брада и пронизващи сини очи. Когато той и Белдаран се ожениха, в брадата и косата му вече имаше сребърни нишки; но дори и тогава от него се излъчваше някаква невинност, която всички усещахме. Също като невинността, която всички долавяме у Еранд сега.

— Струва ми се, че си го спомняш много добре. За мен той винаги е просто човек от някаква легенда. Всички говорят за нещата, които е извършил, ала не знаем нищо за него като човек от плът и кръв.

— Аз винаги ще си спомням за него по-подробно, отколкото за всички останали, Гарион. Та нали в края на краищата имаше възможност да се омъжа за него.

— За Желязната хватка ли?

— Алдур казал на баща ни да изпрати една от дъщерите си за съпруга на краля на Рива. Татко е трябвало да избира между мен и Белдаран. Мисля, че е направил правилния избор, но аз все още мисля за Желязната хватка, нали разбираш. — Вълшебницата въздъхна и в усмивката й се промъкна мъничко тъга. — Не мисля обаче, че от мене би излязла добра съпруга за него — добави тя. — Сестра ми Белдаран беше мила, нежна и много красива. Аз не бях нито нежна, нито много привлекателна.

— Но ти си най-красивата жена на света, лельо Поул — бързо възрази Гарион.

— Много мило от твоя страна, че казваш това, Гарион, но когато бях на шестнадесет години, много хора не биха казали за мен, че съм хубава. Бях висока и едра. Коленете ми бяха винаги ожулени, а лицето — обикновено изцапано. Дядо ти никога не проявяваше особена загриженост за външния вид на дъщерите си. Понякога минаваха цели седмици, без гребен да докосне косата ми. Аз бездруго не харесвах особено косата си. Тази на Белдаран беше мека и златиста, а моята приличаше на конска грива, пък и този бял кичур… — Вълшебницата разсеяно го докосна с гребена.

— А той как се е появил? — попита Гарион с любопитство.

— Дядо ти ме докоснал там, когато ме видял за пръв път, Тогава съм била съвсем малко бебе. И кичурът веднага станал бял. Всички ние имаме някакъв белег, нали знаеш. Твоят е на дланта ти; аз пък имам този бял кичур, белегът на дядо ти е точно над сърцето. Появява се на различни места върху всеки от нас, но значението му е едно и също.

— Какво е то?

— Белегът е свързан с онова, което сме ние. — Тя се обърна към Еранд и го погледна с присвити устни. После нежно докосна къдриците над ушите му. — Е, както казвах, аз бях дива и своенравна и въобще не изглеждах красива на младини. Всъщност Долината на Алдур не е най-подходящото място, където може да порасте някое момиче, пък и група чудати стари вълшебници в никакъв случай не може да замести присъствието на майката. Те обикновено забравят, че край тях има дете. Помниш ли онова голямо старо дърво в средата на Долината?

Той кимна.

— Веднъж се качих на него и останах горе цели две седмици, докато някой забележи, че ме няма. Такова нещо би могло да накара всяко момиче да се почувства пренебрегнато и необичано.

— А как най-сетне откри… искам да кажа — как откри, че наистина си красива?

Тя се усмихна.

— Това е друга история, скъпи. — След това го погледна съвсем прямо. — Съгласен ли си да престанем да пристъпваме на пръсти към темата, която сега интересува и двама ни?

— Какво?

— Става дума за онова, което бе споменал в писмото си за теб и Се’Недра.

— О, това ли? Може би въобще не трябваше да те занимавам с този проблем, лельо Поул. В края на краищата това е моя лична работа. — И той неловко отклони поглед.

— Гарион — изрече твърдо вълшебницата. — В нашето особено семейство не съществува такова нещо като „лична работа“. Мислех, си, че вече си разбрал това. Какви точно трудности преживявате със Се’Недра?

— Просто нищо не излиза от женитбата ни, лельо Поул — тъжно каза той. — Има някои неща, за които мога да се погрижа само аз, а тя иска да прекарвам всяка секунда с нея — е, поне беше така преди време. Сега минават дни наред, без въобще да се виждаме. Вече не спим в едно и също легло и… — Той погледна към Еранд и се изкашля неловко.

— Готов си — рече Поулгара на Еранд, сякаш нищо не се бе случило. — Вече изглеждаш достатъчно прилично. Защо не се наметнеш с кафявата пелерина и не отидеш при Дурник? Можете да отидете при конюшните при твоя кон.

— Добре, Поулгара — съгласи се Еранд, скочи от столчето и отиде да вземе пелерината.

— Той е много добро момче, нали? — обърна се Гарион към Поулгара.

— През по-голямата част от времето — отвърна тя. — И то ако успеем да го държим далеч от реката зад къщата на майка ми. Не знам защо, но се чувства несъвършен, ако не цопне във водата поне два пъти на месец.

Еранд целуна Поулгара и понечи да се отправи към вратата.

— Кажи на Дурник че съм казала следното: двамата можете да прекарате щастливо заедно целия предобед. — Вълшебницата изгледа прямо Гарион. — Ще бъда заета тук няколко часа.

— Добре — отговори Еранд и излезе. В коридора се замисли за проблема, който правеше Гарион и Се’Недра толкова нещастни. Поулгара обаче вече се бе погрижила за това, а Еранд знаеше, че тя е в състояние да оправи всичко. Самият проблем не беше голям, ала се бе превърнал в лавина с чудовищни размери заради споровете, които бе предизвикал. Еранд разбираше, че понякога и най-малкото недоразумение може да предизвика болка като скрита рана, щом набързо изречени думи в мигове на разпаленост застават между двама души, които не се извиняват и не си прощават. Момчето също така разбираше, че Гарион и Се’Недра се обичат много и че тъкмо затова и двамата са изключително уязвими към тези бързо изречени, разпалени думи. Всеки от тях притежаваше огромна сила да наранява другия. След като и двамата осъзнаеха това, цялата работа щеше да отмине от само себе си.

Коридорите в Цитаделата на Рива бяха осветени от факли, прикрепени в железни пръстени към каменните стени. Еранд се спусна по широкия проход към източната част на крепостта — там се намираше парапетът на кулата и назъбените стени над него. Стигна до дебелата източна стена и спря да погледа през тесните прозорци, през които се промъкваха слабите лъчи от металносивата светлина на утрото. Цитаделата се издигаше високо над града. Сивите каменни постройки и тесните калдъръмени улички долу все още бяха потънали в сенки и мъгла. Тук-там в къщите на ранобудниците се виждаха светнали прозорци. Приятната миризма на сол от морето се носеше над островното кралство. Древните камъни на Цитаделата внушаваха чувството на безутешност, изпитвано от хората на Рива Желязната хватка, зърнали за пръв път скалистия остров, издигащ се мрачно сред яростните бури на морето. Освен това древните камъни внушаваха и непреклонното чувство за дълг, накарало риванците да издигнат крепостта и града сред самите канари, за да защитават завинаги Кълбото на Алдур.

Еранд се изкачи по стълбището и намери Дурник до назъбените стени. Ковачът бе вперил поглед към Морето на ветровете, чиито огромни вълни се разбиваха несекващо в скалистия бряг.

— Виждам, че вече се е погрижила за косата ти — отбеляза Дурник.

— Успя — кисело каза Еранд.

Дурник се засмя и каза:

— Можем да се примирим с някои неща, щом те й харесват, нали?

— Да — съгласи се Еранд. — Сега тя разговаря с Белгарион. Струва ми се, че иска аз и ти да стоим настрана, докато не приключи.

Дурник кимна.

— Това наистина е най-добрият избор. Поул и Гарион са много близки. Когато е насаме с нея, ще и каже такива неща, които не би споменал в наше присъствие. Надявам се, че тя ще успее да изглади нещата между него и Се’Недра.

— Поулгара ще се справи — увери го Еранд.

На една далечна поляна високо над тях, където утринното слънце вече беше докоснало изумруденозелената трева, млада овчарка извиси глас и запя на стадото си. Пееше за любовта с чист глас, който извираше от сърцето и като песен на птица.

— Такава би трябвало да бъде любовта — подхвана Дурник. — Чиста, обикновена, проста… като гласа на това момиче.

— Зная — отвърна Еранд. — Поулгара каза, че можем да отидем при коня, когато свършиш работата си тук.

— Разбира се — съгласи се Дурник. — А вероятно можем да поспрем в кухнята, за да си вземем нещо за закуска.

— Страхотно хрумване — потвърди Еранд.

Денят премина много приятно. Слънцето беше топло и ярко, конят подскачаше по трасето за езда доволен като кученце.

— Кралят не ни позволява да обяздим този жребец — каза един от конярите на Дурник. — Все още не сме го тренирал и с въже. Негово величество каза, че това бил много специален кон — и въобще не мога да разбера защо. Конят си е кон, нали?

— Случи се нещо особено, когато се роди — обясни Дурник.

— Те всички се раждат по еднакъв начин — възрази конярят.

— Човек трябва да го види със собствените си очи — каза само Дурник.

По време на вечерята Гарион и Се’Недра се поглеждаха твърде боязливо над масата, а върху устните на Поулгара светеше лека тайнствена усмивка.

Когато всички се нахраниха, Гарион се протегна и се прозя някак прекалено театрално.

— Не зная защо тази вечер се чувствам много уморен — рече той. — Вие ако искате останете и си поговорете, но аз мисля да отида да си легна.

— Добра идея, Гарион — отвърна му Поулгара.

Той се изправи и Еранд почувства, че кралят на Рива нервно потрепва. Небрежно, като че ли се извиняваше някому, той се обърна към Се’Недра:

— Идваш ли, скъпа? — попита той, влагайки цялото така важно предложение за мир в тези три думи.

Се’Недра го погледна и всичко, което ставаше в сърцето й, проблесна в очите й.

— Ами… да, Гарион — отговори тя и леко се изчерви. — Идвам. Аз също съм доста уморена.

— Лека нощ, деца — обърна се към тях Поулгара с нежна любов. — Приятни сънища.

— Какво толкова им каза? — попита Белгарат дъщеря си, когато кралят и кралицата, хванати за ръце, излязоха от трапезарията.

— Много неща, татко — отвърна самодоволно тя.

— Някое от тях сигурно е свършило добра работа — отбеляза старият вълшебник. — Дурник, бъди така добър и ми напълни чашата, приятелю. — Той подаде празната си халба на ковача, който седеше до бъчвата с пиво.

Поулгара беше толкова доволна от успеха си, че дори не направи никакъв коментар.

Полунощ отдавна беше отминала. Еранд изведнъж се събуди леко уплашен.

„Ти наистина имаш много здрав сън“ — долови момчето някакъв глас, който сякаш говореше в ума му.

„Сънувах нещо“ — отвърна Еранд.

„Забелязах — изрече сухо гласът. — Облечи се. Имам нужда от теб в тронната зала.“

Еранд послушно стана от леглото, бързо облече туниката си и обу меките сендарски ботуши.

„Тихо — предупреди го гласът. — Да не събуждаме Поулгара и Дурник.“

Гласът и момчето безшумно излязоха, спуснаха се по дългите празни коридори и стигнаха до Тронната зала на риванския крал — огромно помещение, в което преди три години Еранд беше поставил Кълбото на Алдур в дланта на Гарион, променяйки завинаги неговия живот.

Когато Еранд отвори, голямата врата леко изскърца. Изведнъж отвътре прозвуча глас:

— Кой е?

— Аз съм, Белгарион — отговори му Еранд.

Голямата зала беше осветена от мекото синьо сияние на Кълбото на Алдур. То стоеше върху дръжката на огромния меч на Рива, окачен с острието надолу над трона.

— Защо се разхождаш толкова късно, Еранд? — попита Гарион.

— Беше ми казано да дойда тук — отвърна Еранд.

Гарион го погледна въпросително.

— Беше ти казано? И кой ти каза?

— Знаеш кой — рече Еранд, влезе в тронната зала и затвори вратата. — Той.

Гарион примигна.

— Значи той разговаря и с теб?

— Сега го направи за пръв път. Но аз зная за него.

— Ако той никога не е… — Гарион замълча и рязко вдигна глава към Кълбото. Меката синя светлина на камъка изведнъж се промени и стана наситена, гневно червена. Еранд съвсем ясно чу странен звук. Навремето, докато бе носил Кълбото, ушите му бяха привикнали към кристалните, бляскави звуци на неговата песен, но сега те изведнъж бяха придобили грозен, стоманен полутон. Като че камъкът бе срещнал нещо, което го бе изпълнило с огромен гняв.

„Пазете се! — изрече гласът, който и двамата чуваха съвсем ясно. Тонът беше такъв, че не можеше да бъде оставен без внимание. — Пазете се от Зандрамас!“

5.

Веднага щом се съмна, двамата отидоха да потърсят Белгарат. Еранд усещаше, че Гарион е разтревожен. Самият той чувстваше, че предупреждението, което бяха получили, е толкова важно, че всичко останало трябва да бъде оставено на заден план. Всъщност двамата не бяха разговаряли много за това в тъмните тихи часове, докато седяха в Тронната зала на риванския крал, очаквайки първите слънчеви лъчи. И двамата наблюдаваха внимателно Кълбото на Алдур, но след странния миг на ален гняв камъкът отново бе започнал да излъчва привичната си лазурносиня светлина.

Намериха Белгарат седнал пред наскоро запаления огън в ниската зала близо до кралските кухни. На масата пред него имаше голямо парче хляб и внушителен резен сирене. Еранд погледна към хляба и сиренето, изведнъж осъзна колко е гладен, и се запита дали Белгарат би споделил с него закуската си. Старият вълшебник изглеждаше потънал в мисли и се взираше в танцуващите пламъци. Дебелата сива пелерина бе наметната на раменете му, макар че в залата не беше студено.

— Рано сте станали вие двамата — отбеляза той, когато Гарион и Еранд отидоха при него до огъня.

— Ти също, дядо — каза Гарион.

— Тази нощ сънувах нещо странно — отвърна му старецът. — Вече няколко часа се опитвам да се отърся от него. Присъни ми се, че незнайно защо Кълбото е станало алено.

— Наистина беше така — тихо каза Еранд.

Белгарат го изгледа остро.

— Да. Ние двамата видяхме това, дядо — рече Гарион. — Преди няколко часа бяхме в Тронната зала и Кълбото изведнъж блесна червено. Тогава гласът, който чувам тук — той почука челото си, — изрече: „Пазете се от Зандрамас!“

— Зандрамас? — повтори Белгарат озадачено. — Това име ли е, или пък друго нещо?

— Не зная, дядо — отговори Гарион. — Но аз и Еранд заедно го чухме, нали, Еранд?

Еранд кимна, без да откъсва очи от хляба и сиренето.

— А вие двамата какво правехте по това време там? — попита Белгарат и ги погледна внимателно.

— Аз бях заспал — отвърна Гарион и изведнъж лицето му леко се изчерви. — Е, почти спях. Разговаряхме със Се’Недра до много късно. Напоследък не си говорехме много, затова имаше да си кажем много неща. Както и да е, той ми каза да стана и да отида в тронната зала.

Белгарат погледна Еранд.

— Ами ти?

— Той ме събуди — отговори момчето. — После…

— Я почакай малко — прекъсна го остро вълшебникът. — Кой те събуди?

— Същият, който събуди и Гарион.

— А ти знаеш ли кой е той?

— Да.

— Знаеш ли какво представлява той?

Еранд кимна.

— Никога по-рано ли не е разговарял с тебе?

— Никога.

— И ти веднага разбра кой е и какъв е?

— Да. Каза ми, че има нужда от мен в тронната зала, затова се облякох и отидох там. Когато стигнах в залата, Кълбото стана червено и гласът изрече да се пазим от Зандрамас.

Белгарат се намръщи.

— Значи и двамата сте абсолютно сигурни, че Кълбото промени цвета си?

— Да, дядо — увери го Гарион. — Освен това ми се стори, че звуците, които издаваше, бяха различни. Обикновено от Кълбото се разнася звънящ шум — като от камбана, която си ударил, но този път беше съвсем различно.

— И сте сигурни, че стана червено? Искам да кажа — не беше просто по-тъмен нюанс на синьото или нещо подобно?

— Не, дядо. Без никакво съмнение цветът беше червен.

Белгарат се изправи и лицето му изведнъж стана мрачно.

— Елате с мен — каза кратко той и тръгна към вратата.

— Къде? — попита Гарион.

— В библиотеката. Трябва да проверя нещо.

— Какво?

— Нека почакаме, докато прочета каквото трябва. Важно е и искам да съм сигурен, че съм го разбрал правилно.

Докато минаваше край масата, Еранд си отчупи голямо парче сирене и го лапна. После излезе след Белгарат и Гарион. Тримата бързо минаха през мрачните, осветени с факли коридори и започнаха да се изкачват по стръмните, отекващи стъпала на каменното стълбище. През последните няколко години лицето на Белгарат бе придобило своенравен и леко капризен израз. Всички следи от този израз сега бяха изчезнали, погледът му беше изключително напрегнат. Щом влязоха в библиотеката, старецът взе две свещи от прашната маса и ги запали от факлата, прикрепена в железния пръстен пред вратата. След това отново влезе в библиотеката и постави едната свещ на масата.

— Затвори вратата, Гарион — каза той. — Не искам никой да ни безпокои.

Гарион затвори тежката дъбова врата, без да произнесе нито дума. Белгарат се приближи до стената и вдигна свещта. Погледът му започна да бяга по безкрайните редове прашни, подвързани с кожа книги и прилежно подредените, завити в коприна пергаментови свитъци.

— Дай онзи свитък, Гарион — онзи, който е завит в синя коприна. Ти си по-висок.

Гарион се изправи на пръсти, взе свитъка, погледна го с любопитство и после го подаде на дядо си.

— Сигурен ли си, че ти трябва тъкмо този? — попита той. — Това не е Мринския сборник, знаеш ли?

— Не е — отвърна му Белгарат. — Не бива да съсредоточаваш вниманието си единствено върху Мринския сборник и да пренебрегваш всички останали. — Вълшебникът остави свещта и внимателно развърза сребърната връзка, с която бе вързан свитъкът. След това махна синята копринена обвивка и започна да разгъва напукания пергамент. Погледът му бързо поглъщаше древното писмо. — Ето го — рече най-сетне той. — „Помнете — прочете Белгарат. — В деня, когато Кълбото на Алдур започне да свети с аленочервена светлина, ще бъде разкрито името на Детето на Мрака.“

— Но Торак беше Детето на Мрака — възрази Гарион. — Какъв е този свитък?

— Сборникът на Дарин — отговори му Белгарат. — Той не винаги е така надежден като Мринския, но единствено в него се споменава за това събитие.

— И какво означава това? — попита Гарион дълбоко озадачен.

— Нещата са твърде сложни — отвърна Белгарат със свити устни, все още вперил поглед във въпросния откъс. — Казано с две думи, съществуват две пророчества.

— Да, знаех това, но си мислех, че щом Торак умре, второто пророчество просто ще… ами…

— Не е точно така. Не смятам, че всичко е толкова просто. Двете пророчества са се срещали в остри битки още преди раждането на този свят. Всеки път има Дете на Светлината и Дете на Мрака. Когато ти и Торак се изправихте един срещу друг в Ктхол Мишрак ти беше Детето на Светлината, а Торак — Детето на Мрака. И това не беше първият път, когато двамата вечни противници се срещат. Очевидно не е и последният.

— Искаш да кажеш, че борбата все още не е свършила? — попита невярващо Гарион.

— Не и ако вярваме на това — отговори Белгарат и потупа с длан пергамента.

— Добре. Щом този Зандрамас е Детето на Мрака, кой е Детето на Светлината?

— Доколкото зная, това си ти.

— Аз ли? Значи все още аз?

— Да, докато не научим нещо, което да ни убеди в противното.

— Но защо аз?

— Не сме ли водили този разговор и преди? — сухо попита Белгарат.

Раменете на Гарион се отпуснаха.

— Значи отново трябва да се тревожа за това — като капак на всичко останало.

— О, я престани да се самосъжаляваш, Гарион — каза вълшебникът. — Всички правим онова, което трябва, и хленчът няма да промени нищо.

— Аз не хленча.

— Наричай го както щеш, но престани да го правиш и се залови за работа.

— Какво трябва да правя? — В гласа на Гарион се бяха промъкнали едва доловими кисели нотки.

— Можеш да започнеш оттук — каза старецът и посочи прашните книги и завитите в коприна свитъци. — Тази може би е една от най-богатите колекции на пророчества в света — поне пророчества, разпространени в земите на Запада. Разбира се, тя не съдържа предсказанията на малореанските гролими, нито колекцията на Ктучик от Рак Ктхол, нито тайните книги на онези хора в Кел, но все пак е нещо, от което можеш да започнеш. Искам да прочетеш всички книги и свитъци тук. Виж дали ще намериш нещо за този Зандрамас. Записвай си всичко, което се споменава за „Детето на Мрака“. Повечето от пасажите вероятно се отнасят до Торак, но може би някои са свързани със Зандрамас. — Вълшебникът леко се намръщи. — Докато четеш, внимавай дали някъде не се споменава нещо и за „Сардион“ или „Ктраг Сардиус“.

— Какво е това?

— Не зная. Белдин се е натъкнал на тези думи в Малореа. Може би са важни, а може би не са.

Гарион огледа библиотеката и лицето му пребледня.

— Значи ми казваш, че всички неща тук са пророчества?

— Не, разбира се. Много от тях най-вероятно са бълнувания на безумци, чиито думи са записани най-старателно.

— Че защо са записвали мислите на обезумели хора?

— Защото Сборникът на Мрин представлява тъкмо това — бълнуване на луд. Пророкът от Мрин също бил луд, затова се наложило да го оковат във вериги. След смъртта му мнозина съвестни хора се заели да записват бръщолевенето на всеки безумец, който се изпречел на пътя им, с надеждата, че в думите му се крие някакво пророчество.

— Как бих могъл да различа кое е просто бълнуване и кое — предсказание?

— Не знам. Може би след като прочетеш всичко, сам ще намериш начин за това. Ако наистина го откриеш, съобщи ни за него. Това би могло да ни спести много време.

Гарион огледа изумено библиотеката.

— Но, дядо — възрази той. — Прочитането на всички тези неща може да ми отнеме години!

— В такъв случай ще е добре да започнеш веднага, нали? Опитай да се съсредоточиш върху събитията след смъртта на Торак. Запознати сме твърде добре със случаите, които доведоха до нея.

— Дядо, истината е, че аз не съм учен. Ами ако пропусна нещо?

— Няма да пропуснеш — изрече твърдо Белгарат. — Ти си един от нас, Гарион, независимо дали това ти се нрави, или не. Имаш същите отговорности както всички останали. Трябва вече да свикнеш с мисълта, че съдбата на целия свят зависи от теб — освен това се налага да забравиш думите „защо тъкмо аз?“. Това е възражение, което би могло да изрече дете, а сега ти си мъж. — След това старецът се обърна и погледна сурово Еранд. — Ами ти какво направи, че се намеси във всичко това?

— Не съм сигурен — отговори спокойно Еранд. — Вероятно ще трябва да почакаме и ще видим.

Този следобед Еранд прекара в уютната всекидневна на Поулгара. Тя седеше край огъня, облечена в любимата си синя рокля, подпряла крака върху мъничко столче, покрито с килимче. Вълшебницата държеше гергефа си, тананикаше си тихичко, а иглата й проблясваше в златистата светлина на пламъците. Еранд седеше в коженото кресло срещу нея, гризваше по мъничко от една ябълка и я наблюдаваше как бродира. Едно от нейните качества, които той обичаше, беше способността и да излъчва спокойно удовлетворение, докато се занимава с обикновените си домакински задължения. В такива неспокойни времена самото й присъствие му действаше успокояващо.

Красивото риванско момиче, което служеше като камериерка на Поулгара, почука на вратата и влезе.

— Лейди Поулгара — започна то с леко несигурен глас и се поклони, — милорд Бранд желае да разговаря с вас.

— Разбира се, скъпа — отговори Поулгара и остави бродерията си настрана. — Въведи го, моля. — Еранд бе забелязал, че Поулгара обикновено нарича младите хора „скъпа“ и „скъпи“, без дори да съзнава това.

Момичето въведе високия сивокос бивш регент на кралство Рива, поклони се отново и се оттегли.

— Здравей, Поулгара — поздрави я Бранд със звучния си глас.

Той беше едър мъж с набраздено от бръчки лице и тъжни очи — последният Пазител на Рива. По време на междуцарствието, последвало смъртта на крал Горек, убит от палачите на кралица Салмисра, Островът на ветровете и народът на Рива бе управляван от мъже, избирани заради техните способности и верността им към дълга. Тяхната преданост беше толкова себеотрицателна, че всеки Пазител на Рива пренебрегваше собствената си личност и приемаше името Бранд. Сега Гарион най-сетне се бе възкачил на трона и вече не беше необходимо вековното регенство над кралската корона да продължава. Ала докато продължаваха земните дни на този едър мъж с тъжни очи, той щеше да бъде безпределно предан на кралското семейство — може би не толкова на самия Гарион, колкото на представата за кралската чест и увековечаването на фамилията през вековете. Преди всичко тази мисъл владееше съзнанието му, когато Пазителят пристигна в спокойния следобед да поблагодари на Поулгара, че е решила да се пребори с отчуждението между Гарион и неговата кралица.

— Как двамата успяха да се отдалечат толкова един от друг? — попита го вълшебницата. — Когато се ожениха, бяха толкова близки, че човек просто не можеше да ги раздели.

— Всичко започна преди около година — отговори Бранд с буботещия си глас. — В северната част на острова има две могъщи семейства. Досега те бяха настроени приятелски едно към друго, но след женитбата на млад мъж от едното семейство с девойка от другото възникна спор за уреждането на някаква собственост. Представители на едното семейство дойдоха в Цитаделата и представиха случая пред Се’Недра. Тя издаде кралски декрет, с който ги подкрепи.

— Ала не се е посъветвала с Гарион по този въпрос — отбеляза Поулгара.

Бранд кимна и продължи:

— Когато той научи за това, силно се разгневи. Без съмнение в този случай Се’Недра беше превишила властта си, но Гарион публично отмени издадения от нея декрет.

— О! — възкликна Поулгара. — Значи това била причината за горчивината помежду им. Не можах да получа пряк отговор нито от Гарион, нито от неговата кралица.

— Вероятно малко се срамуват да си го признаят — рече Бранд. — Всеки унижи другия публично и нито той, нито тя бяха достатъчно зрели да простят и да оставят случая да бъде забравен. Продължаваха да се препират, докато цялата работа не излезе извън контрол. Понякога ми се иска направо да ги напляскам.

— Интересно хрумване — засмя се вълшебницата. — Защо не ми писа и не ми разказа, че имате проблеми?

— Белгарион ми каза да не го правя — отвърна безпомощно той.

— Понякога не бива да се подчиняваме на такива заповеди.

— Съжалявам, Поулгара, ала не мога да направя това.

— Да, знам, че не можеш. — Тя се обърна и погледна Еранд, който внимателно изучаваше едно украшение от стъкло, кристално птиче орехче, кацнало върху напъпила вейка. — Моля те, не го пипай, Еранд — предупреди го тя. — Много е крехко и е изключително ценно.

— Да — съгласи се момчето. — Зная. — И за да я увери, сложи ръце зад гърба си.

— Добре. — Поулгара се обърна към Бранд. — Надявам се, че сега двамата са забравили глупостта си. Смятам, че възстановихме мира в кралския дом на Рива.

— Искрено се надявам, че е така — каза Бранд с уморена усмивка. — Определено бих желал някой млад член на кралската фамилия да заеме детската стая.

— За това може да бъде необходимо повечко време.

— Но е много важно, Поулгара — каза сериозно той. — Всички сме малко нервни, че няма наследник на трона. Не само аз. Анхег, Родар и Чо-Хаг вече ми писаха за това. Цяла Алория очаква с притаен дъх Се’Недра да започне да ражда деца.

— Та тя е само на деветнадесет години.

— На нейната възраст повечето момичета в Алория имат вече две деца.

— Се’Недра не е от Алория. Тя не е изцяло и толнедранка. Произходът й е свързан с горските нимфи, дриадите, а те имат свои особености и съзряват по различен начин.

— Ще е малко трудно да го обясня на другите алорни — отвърна Бранд. — Трябва да има наследник на трона на Рива. Кралската фамилия трябва да продължи.

— Дай им малко време, Бранд — спокойно каза Поулгара. — Ще стигнат и до това. Важното сега е да ги съберем в една и съща спалня.

Ден-два по-късно, когато слънцето позлатяваше водите на Морето на ветровете и хладния вятър украсяваше с бяла пяна гребените на зелените вълни, един огромен черекски боен кораб мъчително се промъкна между двата скалисти носа, обграждащи пристанището на Рива. Капитанът на кораба също изглеждаше огромен. Червената му брада се люшкаше от вятъра. Това беше Барак, графът на Трелхайм. Той съсредоточено стоеше на румпела и се взираше напред, докато корабът минаваше край единия от опасните водовъртежи недалеч от предпазния вълнолом. След малко, още преди моряците да вържат кораба, Барак вече се изкачваше по гранитните стъпала на дългото стълбище към Цитаделата.

Белгарат и Еранд бяха на стените на крепостта и видяха пристигането на кораба на Барак. Затова в мига, когато едрият мъж стигна портите на града, те вече го очакваха.

— Какво правиш тук, Белгарат? — попита широкоплещестият черек. — Мислех, че си в Долината на Алдур.

Белгарат вдигна рамене.

— Просто дойдохме да ги видим.

Барак погледна Еранд и каза:

— Здравей, момче. Поулгара и Дурник също ли са тук?

— Да — отговори Еранд. — В тронната зала с Белгарион.

— А какво прави той?

— Ами крал е — отговори кратко Белгарат. — Видяхме те как влезе в пристанището.

— Наистина внушително, нали? — гордо каза Барак.

— Корабът ти се движеше като бременен кит, Барак — отвърна му без заобикалки Белгарат. — Изглежда, не си схванал идеята, че по-големият кораб не е задължително по-добър.

Барак го изгледа обидено.

— Аз не си правя шеги с онова, което притежаваш ти, Белгарат.

— Аз не притежавам нищо, Барак. Какво те води в Рива?

— Анхег ме изпрати. Гарион още дълго ли ще бъде зает?

— Не мога да знам.

Но кралят на Рива вече беше приключил официалната си сутрешна аудиенция. Придружен от Се’Недра, Поулгара и Дурник, той тъкмо излизаше през мрачния проход от Тронната зала към кралските апартаменти.

— Барак! — възкликна Гарион и забърза да поздрави стария си приятел.

Барак го изгледа малко особено и се поклони почтително.

— Защо правиш това? — попита го Гарион объркано.

— Короната все още е на главата ти, Гарион — напомни му Поулгара. — Облечен си в тържествените одежди. Всичко това те прави да изглеждаш твърде официален.

— О! — възкликна Гарион малко смутено. — Забравих. Нека отидем в покоите ми.

Барак се усмихна широко и притисна Поулгара в здравата си меча прегръдка.

— Барак — каза тя леко задъхана, — щеше да изглеждаш много по-добре отблизо, ако се бе сетил да измиеш брадата си, след като си се нахранил с пушена риба.

— Ама аз изядох само едно парче — смути се исполинът.

— Това обикновено е достатъчно.

Той се обърна, сложи огромните си ръце върху изящните рамене на Се’Недра и звучно я целуна.

Мъничката кралица се засмя и хвана короната си тъкмо навреме преди тя да падне от главата й.

— Имащ право, лейди Поулгара — потвърди кралицата. — Около него наистина се разнасят разни аромати.

— Гарион — рече тъжно Барак, — направо умирам за чаша пиво.

— Значи си пресушил всичките бъчви на кораба, така ли? — попита го Поулгара.

— На борда на „Морска птица“ няма пиене — заяви Барак.

— О, нима?

— Искам моряците ми да бъдат трезви.

— Изумително — измърмори тя.

— Просто въпрос на принцип — отвърна Барак с благочестив тон.

— Трябва да бъдат с ума си по всяко време — съгласи се Белгарат. — Този огромен кораб не е плавателен съд, който бих нарекъл „маневрен“.

Барак го изгледа обидено.

Гарион изпрати слугите да донесат пиво, с очевидно облекчение свали короната от главата си и съблече тържествените одежди, след това покани всички около масата.

Барак утоли непоносимата си жажда и изражението му стана сериозно. Той погледна Гарион и каза:

— Анхег ме изпрати да да предупредя, че отново получаваме доклади за възраждането на култа към Мечката.

— Мислех, че всичките му последователи са избити в Тул Марду — намеси се Дурник.

— Подчинените на Гродег бяха — каза Барак. — За нещастие Гродег не представяше всичките привърженици на култа.

— Не те разбирам — рече Дурник.

— Положението се усложни. В действителност култът към Мечката никога не е бил изкоренен докрай. Той е основна част на религиозния живот в отдалечените провинции на кралствата Черек, Драсния и Алгария. И все пак от време на време някой човек, чиито амбиции надвишават здравия му разум — както Гродег например, — съсредоточава в ръцете си власт и се опитва да установи култа и в големите градове. Градовете са мястото, където е съсредоточена властта, и хора като Гродег се опитват да използват култа, за да ги превземат. Проблемът е, че култът към Мечката не пуска корени в градовете.

Навъсеното лице на Дурник придоби още по-объркан израз.

— Населението, което живее в градовете, винаги влиза в контакт с нови хора и идеи — обясни Барак. — Но в провинцията поколения наред хората не се срещат дори с една-единствена нова идея. Култът към Мечката не вярва на новите идеи, затова съвсем естествено привлича селяните.

— Новите идеи невинаги са добри — хладно каза Дурник. В този момент селският му произход бе болезнено очевиден.

— Това е така — съгласи се Барак. — Но не е задължително старите непременно да са такива. А култът към Мечката действа, като основната му идея е една и съща вече от няколко хиляди години. Последното нещо, което Белар казал на алорните преди боговете да напуснат хората, било: „Алорни, водете кралствата на Запада срещу народа на Торак“. Тъкмо думата „водете“ създава всички проблеми. За нещастие тя може да означава много неща. Последователите на култа към Мечката винаги са приемали, че значението е следното: първата стъпка, която те трябва да предприемат, подчинявайки се на повелята на Белар, е да покорят насилствено западните кралства и да ги поставят под управлението на алорните. Истинският последовател на култа не мисли да се бори срещу ангараките, защото цялото му внимание съсредоточено върху това как да покори Сендария, Арендия, Толнедра, Нийса и Марагор.

— Но Марагор вече не съществува — възрази Дурник.

— Последователите на култа все още не са научили тази новина — обясни сухо Барак. — В края на краищата оттогава са изтекли само три хиляди години. Както и да е, именно такава е изтърканата идея, стояща зад култа към Мечката. Първата им цел е отново да обединят Алория; следващата е да опустошат и покорят всички западни кралства; единствено тогава ще започнат да мислят за това как да нападнат мургите и малореанците.

— Значи просто са малко поизостанали, така ли? — отбеляза Дурник.

— Някои от тях все още не са открили огъня — изсумтя Барак.

— Наистина не виждам защо Анхег е толкова загрижен за това, Барак — намеси се Белгарат. — В действителност култът към Мечката не създава никакви проблеми на село. Последователите му подскачат около огньове на лятното равноденствие, намятат се с мечи кожи посред зима, тътрят се един след друг и мрънкат безкрайни молитви, докато главите им не се замаят дотам, че да не могат да стоят на краката си. Каква опасност крие това?

— Сега ще стигна и до това — рече Барак и подръпна брадата си. — Досега култът към Мечката на село е бил вместилище на глупост и предразсъдъци. Ала през изтеклата година се появи нещо ново.

— О, така ли? — Белгарат го погледна въпросително.

— Има нов водач на култа — дори не знаем кой е той. В миналото последователите от едно село не се доверяваха на тези от съседното и не бяха достатъчно организирани, за да представляват какъвто и да било проблем. Новият им водач промени всичко това. За пръв път в своята история последователите на култа се подчиняват на заповеди, издадени от един човек.

Белгарат се намръщи и каза:

— Това наистина е сериозно.

— И е много интересно — намеси се Гарион. Изглеждаше малко объркан. — Но защо крал Анхег те изпрати от толкова далеч да предупредиш тъкмо мен? Доколкото зная, култът към Мечката никога не е успял да пусне корени тук, на Острова на ветровете.

— Анхег иска да те предупредя да вземеш предпазни мерки, тъй като омразата на новия култ е насочена директно срещу тебе.

— Към мене? Но защо?

— Ти си женен за толнедранка — обясни му Барак. — За последователите на този култ човек от Толнедра е по-голям враг, отколкото някой мург.

— Това явно е нововъзприета позиция — намеси се Се’Недра и разлюля къдриците си.

— Така разсъждават те — обърна се към нея Барак. — Повечето от тези глупци дори не познават ангараките. Но всички са виждали толнедранци — обикновено търговци, които продават твърде скъпо и непочтено. От хиляди години те чакат крал, който да вземе меча на Рива и да ги поведе на свещена война, покорявайки всички западни кралства. Когато този крал най-сетне се появи, първото нещо, което направи, беше да се ожени за толнедранска принцеса. Според тях следващият крал на Рива ще бъде някакъв мелез. Мразят те като отрова, скъпа ми кралице.

— Какъв абсурд! — възкликна тя.

— Разбира се, че е абсурд — съгласи се едрият черек. — Но абсурдността винаги е била отличителен белег на умовете, подчинени на някаква религия. Всички щяхме да бъдем по-добре сега, ако Мечока бе държал устата си затворена.

Белгарат изведнъж се засмя.

— Какво ти е толкова смешно? — попита Барак.

— Може би най-безполезното нещо, което човек може да измисли, е да помоли Белар да държи устата си затворена — отвърна старият вълшебник, без да спира да се смее. — Спомням си, че веднъж приказва седмица и половина, без нито веднъж да прекъсне.

— И за какво говореше?

— Обясняваше на древните алорни защо не е умно да започват поход с каруци на север в началото на зимата. В онези дни човек наистина трябваше дълго време да говори на алорните, за да им втълпи някои неща.

— Всъщност това не се е променило кой знае колко — подхвърли Се’Недра и погледна дяволито съпруга си. После се засмя и докосна нежно ръката му.

Следващата сутрин беше ясна и слънчева. Както обикновено Еранд отиде до прозореца веднага щом се събуди, за да разбере какъв ще бъде денят. Погледна към града, видя яркото утринно слънце над Морето на ветровете и се усмихна. По небето нямаше нито едно облаче. Момчето облече туниката и панталоните, които Поулгара му беше приготвила, и отиде при останалите членове на семейството. Дурник и Поулгара седяха на две тапицирани с кожа кресла от двете страни на камината, разговаряха и пиеха чай. Както винаги Еранд пристъпи до Поулгара, обви ръце около раменете и и я целуна.

— Тази сутрин се събуди късно — рече тя и махна сплъстената коса от очите му.

— Бях уморен — отвърна момчето. — Миналата нощ не се наспах.

— Чух за това. — Вълшебницата почти разсеяно го взе в скута си и той се сгуши до мекото кадифе на синята и рокля.

— Вече е станал твърде голям за скута ти — отбеляза Дурник и се усмихна нежно на двамата.

— Зная — рече Поулгара. — Затова го гушвам толкова често, колкото мога. Много скоро той ще стане прекалено голям за прегръдките ми, затова трябва да му се радвам сега колкото се може повече. За момчетата е много хубаво да порастват, но ми липсва очарованието, когато някое малко дете се разхожда наоколо.

Някой тихо почука на вратата и след секунда при тях влезе Белгарат.

— О, добро утро, татко — поздрави го Поулгара.

— Добро утро, Поул — кимна той. — Добро утро, Дурник.

— Успя ли да завлечеш Барак до леглото снощи? — попита го Дурник и се засмя.

— Към полунощ го отмъкнахме в спалнята му. Синовете на Бранд ми помогнаха. Този човек става все по-тежък, колкото повече остарява.

— Ти обаче изглеждаш изненадващо добре — отбеляза Поулгара. — Особено като се вземе предвид, че цяла вечер се въртя около бъчвата с пиво на Гарион.

— Въобще не съм пил много — увери я старецът и се приближи до огъня, за да стопли ръцете си.

Тя го погледна и вдигна вежда.

— Наумил съм много неща — каза й той. После я погледна в очите. — Оправиха ли се нещата между Гарион и Се’Недра?

— Мисля, че да.

— Искам да сме сигурни. Не искам всичко тук да се разпадне. Аз ще трябва да се върна в Долината на Алдур, но ако ти смяташ, че трябва да останеш тук, за да държиш под око тези двамата, ще тръгна сам. — Гласът му беше сериозен, дори непреклонен.

Еранд погледна стареца и още веднъж му се стори, че в Белгарат сякаш живеят едновременно двама души. Когато всичко беше спокойно, той се наслаждаваше на свободата си, забавляваше се с пиене, измами и дребни кражби. Но когато възникнеше сериозен проблем, вълшебникът оставяше всичко това настрана и отдаваше неограничената си енергия и сила на ума, за да го разреши.

Поулгара тихо свали Еранд от скута си и погледна баща си.

— Значи е сериозно?

— Не зная, Поул — отвърна той. — Но не ми харесва, когато се случват разни неща, за които не зная нищо. Ако си приключила с онова, за което дойде, според мен е по-добре да се връщаме у дома. Веднага щом успея да изправя Барак на крака, ще го накарам да ни закара в Камаар. Оттам можем да вземем коне. Трябва да говоря с Белдин — искам да разбера дали знае нещо за Зандрамас.

— Ще бъдем готови, когато кажеш, че е време да тръгваме, татко.

Към обяд Еранд отиде в конюшнята да каже „довиждане“ на младия жребец. Беше му малко тъжно, че трябва да тръгват толкова скоро. Изпитваше истинска привързаност към Гарион и Се’Недра. Младият крал на Рива в много отношения му беше като брат, а Се’Недра беше прекрасна — когато не се престараваше да проявява своенравността си. Ала най-много щеше да му липсва конят. Еранд не мислеше за него като за животно. И двамата бяха млади и изпитваха взаимна радост от компанията си.

Момчето застана в центъра на площадката за езда и дългокракото животно започна да подскача около него. Изведнъж Еранд долови някакво движение с крайчеца на окото си, обърна се и видя, че се приближават Дурник и Гарион.

— Добро утро, Еранд — поздрави го кралят на Рива.

— Добро утро, Белгарион.

— Ти и конят, изглежда, си прекарвате прекрасно.

— Ние сме приятели — рече Еранд — Харесва ни да сме заедно.

Гарион погледа дорестия жребец почти с тъга. Той се приближи към краля и любопитно подуши дрехите му. Гарион почеса заострените уши на животното и прокара ръка по гладкото му блестящо чело. След това въздъхна.

— Искаш ли той да стане твой? — обърна се той към Еранд.

— Човек не може да притежава приятелите си, Белгарион.

— Имаш право — съгласи се Гарион. — Но какво ще кажеш, ако той дойде с теб в Долината на Алдур?

— Но жребецът харесва и тебе.

— Аз винаги мога да ти дойда на гости — каза кралят на Рива. — Тук наистина няма достатъчно място, където може да тича. Освен това аз съм винаги толкова зает, че нямам за него толкова време, колкото би трябвало. Мисля, че за него ще е най-добре, ако дойде с тебе. Ти как мислиш?

Еранд се замисли. Мъчеше се да има предвид само доброто на младото животно, а не своите предпочитания. После погледна Гарион и разбра колко много му е струвало това щедро предложение. Когато най-сетне отговори, гласът му беше тих и много сериозен.

— Мисля, че имаш право, Белгарион. В Долината той наистина ще се чувства по-добре. Там няма да се налага да го затварят.

— Но ще трябва да го обучиш — каза Гарион. — Никой никога не го е яздил.

— Ще се справим с това — увери го Еранд.

— Значи ще дойде с теб — реши Гарион.

— Благодаря ти — каза просто Еранд.

— Наистина ми беше приятно да го направя, Еранд.

„И наистина го направи!“ Еранд чу гласа така ясно, сякаш той бе заговорил в ума му.

„Какво?“ — отвърна сепнато Гарион.

„Постъпката ти беше прекрасна, Гарион. Искам тези двамата да бъдат заедно. Предстои им да сторят някои неща, с които няма да се справят един без друг.“

След това гласът изчезна.

6.

— Най-добре е да започнеш, като сложиш на гърба му туника или палто — каза Хетар с тихия си глас. Високият алгар носеше обичайните си дрехи от черна кожа и стоеше до Еранд на пасището на запад от къщата на Поулгара. — Нека дрехите да носят твоята миризма. Целта ти е да го накараш да свикне с нея. Нека приеме идеята, че е съвсем нормално да носи нещо, миришещо на теб, върху гърба си.

— Но той нали вече знае каква е миризмата ми? — попита Еранд.

— Това е малко по-различно — отговори му Хетар. — Трябва да не избързваш с тези неща. Нали не искаш да го уплашиш. Ако се уплаши, ще се опита да те хвърли от гърба си.

— Ние сме приятели — опита се да му обясни Еранд. — Той знае, че няма да му направя нищо лошо. Тогава защо ще се опитва да направи нещо, с което би могъл да нарани мен?

Хетар поклати глава и погледна към хълмовете.

— Просто го направи, както ти обясних, Еранд — рече търпеливо той. — Повярвай ми, зная какво говоря.

— Добре, щом толкова искаш — отвърна Еранд. — Но си мисля, че това е истинска загуба на време.

— Довери ми се.

Еранд послушно сложи няколко пъти една от старите си туники върху гърба на коня, а животното го гледаше с любопитство и очевидно се питаше какво прави. Еранд много искаше Хетар да го разбере. Вече бяха прахосали почти целия предобед с внимателния подход към обучението на конете, който бе разработил алгарският воин с орловия нос. Ако бяха започнали направо, Еранд и конят вече щяха да галопират заедно сред безкрайната шир на хълмовете, простиращи се пред тях.

— Достатъчно ли е? — попита Еранд, след като бе сложил туниката си върху гърба на коня вече десетина пъти. — Може ли да се кача върху него?

Хетар въздъхна.

— Струва ми се, че трябва да се научиш как стова това по трудния начин — рече той. — Хайде, възседни го, щом искаш. Но опитай да избереш някое по-меко място, когато те хвърли.

— Няма да ме хвърли — отговори уверено Еранд, потупа дорестия жребец по врата и спокойно го поведе към мястото, където над тревата стърчеше голям объл камък.

— Не мислиш ли, че първо трябва да му сложим юзда? — попита го Хетар. — Така поне ще имаш нещо, за което можеш да се държиш.

— Не — отвърна Еранд. — Юздата няма да му хареса.

— Както искаш — сви рамене Хетар. — Направи го както искаш. Само гледай да не си счупиш нещо, когато паднеш.

— О, няма да падна.

— Кажи ми — знаеш ли какво означава думата „облог“?

Еранд се засмя и се качи върху камъка.

— Е — рече той. — Започваме. — И прехвърли единия си крак върху гърба на коня и го яхна.

Жребчето леко се дръпна, но спря и се разтрепера.

— Всичко е наред — увери го Еранд със спокоен глас.

Конят се обърна и го погледна с леко учудване в големите си блестящи очи.

— По-добре се хвани здраво за гривата — предупреди го Хетар, но в очите му странно защо се четеше озадачение, сякаш воинът не бе съвсем сигурен в думите, които току-що бе изрекъл.

— Няма нужда. — Еранд сви колене, като дори не докосна с пети кожата на дорестия жребец. Конят, направи плахо стъпка напред и после въпросително погледна през рамо.

— Точно така — окуражи го Еранд.

Конят направи още няколко стъпки, после спря и отново погледна през рамо.

— Добре — рече Еранд. — Много, много добре.

Жребецът радостно подскочи.

— Внимавай! — извика рязко Хетар.

Еранд се наведе напред, посочи една обрасла с трева могила, отдалечена на неколкостотин метра на югозапад, и прошепна в щръкналото ухо на коня:

— Хайде да отидем там.

Жребецът потрепна доволно и препусна към хълма с всичка сила. Когато след няколко секунди двамата стигнаха билото, животното намали скоростта, спря и гордо се огледа.

— Добре — рече Еранд и се засмя с истинска наслада. — А сега защо не отидем до дървото на ей онзи хълм?

— Това не е естествено — рече мрачно Хетар същата вечер, когато всички седяха около масата, огрявани от златистата светлина на огъня.

— Изглежда, че двамата се чувстват добре — меко каза Дурник.

— Но той прави всичко не така, както трябва — възрази Хетар. — Конят буквално трябваше да пощурее, когато той просто се метна отгоре му без никакво предупреждение. Освен това никога не съм виждал човек да казва на кон къде иска да отиде. Просто трябва да го направлява. Тъкмо затова са юздите.

— Еранд не е обикновено момче — обърна се към него Белгарат. — И конят не е обикновен кон. Има ли някакво значение, щом двамата се разбират и им е добре заедно?

— Това е неестествено — повтори Хетар объркано. — Чаках конят да изпадне в паника, но умът му остана абсолютно спокоен. Мога да узная какво мисли всеки кон, но единственото нещо, което изпитваше жребчето, когато Еранд се метна на гърба му, беше любопитство. Любопитство! Нито постъпи, нито помисли така, както би трябвало. — Воинът мрачно поклати глава и дългият кичур коса се залюля, сякаш подчертавайки мисълта му. — Това е неестествено — изръмжа той, като че ли това бяха единствените думи, с които би могъл да обобщи създалото се положение.

— Мисля, че вече се повтаряш, Хетар — напомни му Поулгара.

— Защо просто не изоставим тази тема — струва ми се, че тя просто не ти дава мира. Вместо нея ми разкажи за бебето на Адара.

Върху свирепото, ястребово лице на Хетар грейна израз на глуповато удоволствие.

— Момче е — каза той, преливащ от гордостта на мъж, станал наскоро баща.

— Разбрахме това — спокойно се намеси Поулгара. — А колко беше голямо, когато се роди?

— О… — Хетар изглеждаше объркан. — Ами… толкова. — И той разпери ръце да покаже.

— И никой ли не си направи труда да го премери?

— Ами… сигурно са го премерили. Мама и останалите жени, те се занимаваха с него, когато се появи на бял свят.

— А колко тежи?

— Някъде колкото голям заек. Всъщност малко повечко… Горе-долу колкото една от онези пити кашкавал, които правят в Сендария.

— Разбирам. Вероятно на дължина бебето е било към две педи и е тежало около четири килограма. Това ли се опитваш да ни кажеш? — Тя го гледаше неотклонно в очите.

— Нещо такова, да.

— Тогава защо не ни го каза направо? — попита вълшебницата, изгубила всякакво търпение.

Той я погледна сепнато.

— Наистина ли е толкова важно?

— Да, Хетар. Наистина е толкова важно. Жените обичат да знаят тези неща.

— Ще трябва да запомня това. Всъщност интересуваше ме само дали има необходимия брой ръце, крака, уши, пръсти — такива неща. Освен това се погрижих първата му храна да бъде кобилешко мляко, естествено.

— Естествено — изрече тя язвително.

— Това е много важно, Поулгара — увери я воинът. — Първото нещо, което пие всеки алгар, е кобилешко мляко.

— Предполагам, че това го прави отчасти кон.

Хетар примигна.

— Не, разбира се, че не. Но установява някаква връзка с конете.

— Ти ли издои кобилата за първото му хранене? Или го накара да изпълзи и да си я намери сам?

— Приказваш много странно, Поулгара.

— Хвърли вината за това върху възрастта ми — изрече тя със заплашителен глас.

Воинът долови този тон почти веднага.

— Не, не бих го направил.

— Умно решение — измърмори Дурник. — Каза, че си се изкачвал в планините на Улголандия.

Хетар кимна и каза:

— Помниш ли хрулгините?

— Кръвожадните коне, които се хранят с месо? Разбира се.

— Имам една идея, която бих искал да изпробвам. Разбира се, възрастните хрулгини не се поддават на опитомяване, но може би ако успея да хвана някое от техните жребчета…

— Това е много опасно, Хетар — предупреди го Белгарат. — Цялото стадо ще защити малкото.

— Все пак има начини да се отделят жребчетата от стадото.

Поулгара го погледна неодобрително и попита:

— Дори ако успееш, какво възнамеряваш да правиш с тези зверове?

— Ще ги опитомя.

— Те не могат да бъдат опитомени.

— Никой никога не е опитвал да го направи. А дори и да не успея да ги опитомя, може да ми се удаде да ги чифтосам с обикновени коне.

Дурник изглеждаше изумен.

— Защо са ти притрябвали коне с нокти и вълчи зъби?

Хетар се вгледа замислено в огъня.

— Те са по-бързи и по-силни от обикновените коне — отвърна той. — Могат да скачат много по-далеч и… — Гласът му заглъхна.

— И защото не би могъл да понесеш мисълта, че не можеш да яздиш нещо, което прилича на кон — завърши вместо него Белгарат.

— Може би наистина е така — призна Хетар. — Но те ще дадат огромно преимущество на ездачите си по време на битка.

— Хетар — намеси се Дурник. — Най-важното нещо в Алгария е добитъкът нали? Наистина ли ти се иска да отгледаш порода коне, които биха възприемали кравата като вкусна храна?

Хетар се намръщи, почеса брадичката си и призна:

— Не бях помислял за това.

Сега, след като Еранд вече си имаше кон, периметърът за разходките му се увеличи. Енергията на младия жребец беше буквално неизтощима. Той можеше да тича през по-голямата част от деня, без да се изморява. Еранд беше все още момче и теглото му не представляваше никакво бреме за буйното животно. Двамата се носеха свободно сред безкрайните, обрасли с треви хълмове на южна Алгария и из безбрежната, осеяна с дървета шир на Долината на Алдур.

Всяка сутрин момчето ставаше рано и изяждаше закуската си, знаейки, че дорестият жребец го чака пред къщата. Веднага след закуска двамата се понасяха в галоп през росната трева, която блестеше зелена и тучна под ярките, златни лъчи на утринното слънце. Изкачваха се по полегатите склонове на хълмовете, а хладният благоуханен въздух свистеше край тях. Поулгара, изглежда знаеше инстинктивно защо двамата изпитват такава нужда да тичат, затова не казваше нищо на Еранд, когато момчето бързо изгълтваше храната. То седеше на самия крайчец на стола и в мига, когато чинията пред него се опразваше, хукваше към вратата и се впускаше в деня, който го очакваше. Вълшебницата го следеше нежно с очи и отговаряше с разбираща усмивка, когато Еранд я молеше да го извини.

Една слънчева, росна сутрин в края на лятото, когато високата трева изглеждаше златиста и натежала от зрели семена, Еранд изскочи от вратата и докосна наведения врат на приятеля си, който го очакваше, с нежна, милваща длан. Конят потрепера от удоволствие и направи няколко подскачащи стъпки, нетърпелив да се впусне в бяг. Еранд се засмя, стисна гривата му в шепа, вдигна крак и се метна върху силния лъскав гръб с едно-единствено ловко движение. Жребецът вече тичаше — още преди момчето да се бе настанило на гърба му. Двамата се втурнаха в галоп по полегатия хълм, после поспряха за миг, за да се насладят на ширналата се пред тях позлатена от слънцето равнина. След това заобиколиха малката долина, където се издигаше къщата със сламения покрив, и поеха на юг, към вътрешността в Долината на Алдур.

Днес ездата им не беше както много често досега екскурзия, лишена от цел и посока. От няколко дни Еранд чувстваше присъствието на някакво странно съзнание, излъчващо се от Долината. То го зовеше и в мига, когато изскочи от вратата, той изведнъж реши, че трябва да разбере какво точно представлява онова, което го вика така тихо и настойчиво.

Двамата навлязоха в тихата Долина на Алдур. Минаваха край спокойно пасящи елени и любопитни зайци и Еранд почувства, че странното присъствие се усеща още по-силно. То бе особен разум, в който над всичко владееше невероятно голямо търпение — момчето си помисли, че това е способност да очакваш безброй години отговор на някой свой въпрос.

Когато се изкачиха на билото на висок объл хълм на няколко левги западно от кулата на Белгарат, лека сянка на птица потрепна върху тревата пред тях. Еранд вдигна глава и видя ястреб със сини пера по разперените криле — носеше се с лекота в стопления от слънцето въздух. Докато момчето го наблюдаваше, ястребът се наклони, полетя встрани, после описа спирала към земята, очертавайки дълги, грациозни кръгове. Когато стигна златистите връхчета на узрялата трева, птицата разпери криле, изопна крака към земята и сякаш блесна като злато в утринния въздух. Щом моментният блясък се стопи, ястребът изчезна и на негово място се появи Белдин, потънал до пояс във високата трева и вдигнал любопитно едната си вежда.

— Какво правиш толкова далеч от дома, момче? — попита той без никакво предисловие.

— Добро утро, Белдин — поздрави го спокойно Еранд и се наведе напред, за да подскаже на коня, че иска да спрат за няколко минути.

— Знае ли Поул колко далече ходиш? — попита грозният дребосък, без да обръща внимание на учтивостта на Еранд.

— Може би не съвсем — призна момчето. — Знае, че излизам да яздя, но сигурно не й е известно точно колко път мога да измина.

— Имам по-интересни занимания, отколкото да те наблюдавам по цял ден, знаеш ли? — изръмжа раздразнителният старец.

— Но ти не трябва да го правиш.

— Трябва. Този месец е моят ред.

Еранд го погледна изумено.

— Не знаеше ли, че някой от нас те наблюдава всеки път, когато излизаш?

— Че защо ви е притрябвало да правите това?

— Помниш Зедар, нали?

Еранд въздъхна тъжно и отвърна:

— Да.

— Ако му съчувстваш, значи хвърляш състраданието си на вятъра — заяви Белдин. — Той получи онова, което заслужаваше.

— Никой не заслужава това.

Белдин изсумтя, после се изсмя рязко и отблъскващо.

— Той имаше късмет, че го настигна Белгарат. Ако бях аз, щях да направя много повече от това да го затворя в скалите. Но това е встрани от темата на нашия разговор. Помниш ли защо Зедар те намери и те взе?

— За да открадне Кълбото на Алдур.

— Точно така. Доколкото ни е известно, ти си единственият човек освен Белгарион, който може да докосне Кълбото и да остане жив. Други хора също знаят това, така че трябва да свикнеш с мисълта, че те наблюдават. Няма да ти позволим да отидеш сам някъде, където някой може да те плени. Е, ти не отговори на въпроса ми.

— На кой въпрос?

— Защо си дошъл чак в тази част от Долината?

— Трябва да открия нещо.

— И какво е то?

— Не зная. То е някъде тук. Какво има ей натам?

— Нищо друго освен дървото.

— Значи сигурно е то. Иска да ме види.

— Да те види ли?

— Може би не използвам точната дума.

Белдин го погледна и се навъси.

— Сигурен ли си, че е дървото?

— Не, всъщност не. Зная, че нещо в тази посока просто е… — Еранд се поколеба. — Искам да кажа, че нещо просто ме зове да отида при него. Това ли са подходящите думи?

— То говори на теб, не на мен. Избери онази дума, която ти харесва. Добре, да тръгваме тогава.

— Искаш ли да пояздиш? — предложи Еранд. — Конят може да носи и двама ни.

— Още ли не си му измислил име?

— „Кон“ звучи достатъчно добре. Струва ми се, че въобще не му е необходимо име. Искащ ли да пояздиш?

— Че защо ми е притрябвало да яздя, когато мога да летя?

Еранд изведнъж изпита остро любопитство.

— Как се чувства човек? — попита той. — Искам да кажа как се чувства, докато лети?

Очите на Белдин изведнъж се промениха, станаха замислени и почти нежни.

— Дори не би могъл да си го представиш — рече той. — Просто ме следи с поглед. Когато стигна до дървото, ще опиша няколко кръга над него, за да ти го покажа. — Вълшебникът се наведе във високата трева, разпери ръце и направи силен скок. Издигна се във въздуха, изведнъж блесна, след това тялото му се покри с пера и той литна към небето.

Огромното самотно дърво се извисяваше в средата на широка поляна. Стволът му беше по-голям от къща, разперените му на всички страни клони покриваха безброй акри земя, короната му се издигаше на стотици стъпки във въздуха. То беше невероятно старо. Корените му достигаха до самото сърце на света, клоните му докосваха облаците. То беше само и смълчано, сякаш създаваше връзка между небето и земята — връзка, чиято цел бе неведома за човешкия ум.

Когато Еранд и конят навлязоха в сенките под клоните, Белдин се спусна към земята, увисна във въздуха и падна, сякаш се препъна, преди да приеме истинската си форма.

— Добре — изръмжа той. — Ето го дървото. А сега какво?

— Не съм сигурен — Еранд скочи ловко от гърба на коня и се приближи по меката, еластична трева към огромния ствол. Чувството, излъчващо се от разума на дървото, сега беше много силно. Еранд се приближи към дървото, изпълнен с любопитство, все още неспособен да определи какво иска от него то.

След това момчето протегна ръка и я сложи върху неравната кора. И в мига, когато я докосна, разбра. Съвсем неочаквано научи цялата истина за съществуването на дървото. Разбра, че може да погледне милиони години назад, към онези утрини, когато светът току-що е възниквал от първичния хаос, от който са го сътворили боговете. Изведнъж почувства невероятната безконечност на времето, през което земята се люшкала в тишина, очаквайки появата на човека. Видя безкрайната смяна на сезоните, усети стъпките на боговете по земната повърхност. Научи онова; което знаеше и дървото: погрешната представа на човека, зад която се криеше разбирането му за времето. На човека бе нужно да разделя времето на отделни периоди, да го разкъсва на обозрими части — епохи, векове, години, часове. Ала това вечно дърво разбираше, че времето представлява единна цялост — че е не просто повторение на едни и същи събития, а се движи от своето начало към окончателната си цел. Цялото това удобно разкъсване на части, което хората използваха, за да направят времето по-податливо за своите представи, беше напълно безсмислено. И дървото го беше повикало тук, за да му разкрие тази проста истина. Щом Еранд разбра този факт, дървото му засвидетелства своето приятелство и любов.

Еранд бавно отдели връхчетата на пръстите си от кората, след това се обърна и се приближи към мястото, където стоеше Белдин.

— Това ли беше? — попита гърбавият вълшебник. — Това ли беше всичко, което поиска то от теб?

— Да. Това е всичко. Вече можем да се връщаме.

Белдин го погледна проницателно.

— Какво ти каза то?

— Такова нещо не може да се изрази с думи.

— Опитай се.

— Ами… то сякаш ми говореше, че обръщаме прекалено много внимание на отминаващите години.

— Това ще ми бъде от голяма помощ, Еранд.

Еранд се мъчеше да се изрази по-добре, опитваше се да намери думите, способни да изразят онова, което беше научил.

— Нещата се случват в тяхното време — рече накрая той. — И няма никакво значение колко много или малко части от времето, наричани от нас години, изминават между тях.

— Но за какви неща стова дума?

— За важните. Наистина ли трябва да ме следваш през целия път до дома?

— Да. Трябва да те държим под око. Тръгваш ли вече?

— Да.

— Аз ще бъда там. — Белдин посочи извития като дъга син купол на небето, потрепера, прие формата на ястреб и се издигна високо във въздуха, размахвайки силно криле.

Еранд се качи на дорестия кон. Тъжното му настроение се предаде по някакъв начин на животното. Вместо да галопира, конят се обърна и пое на север, по обратния път към къщата, сгушена в малката долина.

Докато яздеше бавно през златистата, огряна от слънцето трева, момчето обмисляше посланието на вечното дърво. Беше потънало в размисъл и не обръщаше почти никакво внимание на околната местност. Тъкмо затова не забеляза облечената в богати одежди фигура с нахлупена върху главата качулка. Тя стоеше под един гигантски бор с широко разперени клони и Еранд едва не се сблъска с нея. Всъщност конят изпръхтя уплашено и го предупреди за присъствието й в мига, когато непознатата фигура направи леко движение.

— И така, значи ти си онзи — изръмжа фигурата. Острите звуци не приличаха много на човешки глас.

Еранд успокои коня, след това погледна мрачната фигура пред себе си. Почувства вълните омраза, които се излъчваха от тъмната маса, и разбра, че от всички същества на света трябва да се страхува най-много от това. И все пак, изненадващо дори за самия него, Еранд запази спокойствие и въобще не се уплаши.

Фигурата се изсмя — разнесоха се грозни, дрезгави звуци.

— Ти си глупак, момче — изрече тя. — Страхувай се от мен, защото ще дойде ден, когато ще те унищожа.

— Това не е сигурно — отвърна Еранд спокойно. Огледа внимателно обвитата в сенки фигура и веднага забеляза, че също както фигурата на Кайрадис, която бе срещнал на покрития със сняг хълм, и непознатият на пръв поглед притежаваше плът и кръв, но в действителност не се намираше тук, а някъде другаде. Той изпращаше злостната си омраза, отдалечен на хиляди мили разстояние от това място. — Освен това — добави Еранд — вече съм достатъчно голям, за да се страхувам от сенки.

— Ще се срещнем лице срещу лице, момче — изръмжа сянката. — И при тази среща ти ще умреш.

— Това все още не е решено, нали? — рече Еранд. — Тъкмо това е причината, поради която ще трябва да се срещнем. Тогава ще се разбере кой от нас ще живее и кой ще си отиде от света.

Облечената в черни одежди фигура пое дълбоко дъх и остро изсъска.

— Наслаждавай се на младостта си, момче! — изрева тя. — Защото след нея животът ти ще свърши. Аз ще победя! — И след тези думи черните очертания на непознатия изчезнаха.

Еранд си пое дълбоко дъх и погледна към небето, където кръжеше Белдин. Разбра, че дори очите с ястребова острота на вълшебника не биха могли да проникнат сред гъстата плетеница на клоните, където се бе притаила непознатата, скрита под тъмната качулка фигура. Белдин нямаше как да узнае за тази среща. Еранд притисна с пети хълбоците на коня и двамата се отдалечиха от самотното дърво и поеха в галоп към дома.

7.

Годините, които последваха, бяха изпълнени със спокойствие. Белгарат и Белдин често отсъстваха за дълго и когато се връщаха уморени и прашни от пътуването, лицата им носеха разочарования израз на хора, които не са открили това, което са търсили. Дурник стоеше често на брега на потока, насочил цялото си внимание върху задачата да убеди някоя предпазлива пъстърва, че парченцето лъскав метал в потока, голямо колкото нокът на палец, и няколко кончета червена прежда, носещи се зад него, е нещо не просто годно за ядене, а и неустоимо вкусно. Въпреки това той поддържаше къщата и околността непосредствено около нея спретнати с педантичност, доказваща по-убедително от всякакви думи, че собственикът на всички сгради тук е сендар. И въпреки че дъсчените огради обикновено лъкатушат в зависимост от неравностите на терена, Дурник упорито настояваше, че неговите огради трябва да са абсолютно прави. Беше съвсем очевидно, че той по природа е неспособен да заобикаля каквито и да било пречки. Затова, ако се случеше на пътя на някой от стоборите му да се изпречи голям камък, той незабавно преставаше да бъде строител на огради и се превръщаше в копач.

Поулгара се отдаде на домакинската работа. Отвътре къщата имаше безупречен вид. Лехите с фасул, ряпа и зеле в градината и бяха така прави, както оградите на Дурник, а за плевели въобще не можеше да се приказва — такова нещо бе недопустимо. Лицето на вълшебницата, докато тя се потеше над тези, както изглежда, безкрайни задачи, излъчваше замечтано удовлетворение; тя тананикаше или пееше много, много стари песни, докато се трудеше.

Еранд обаче на моменти проявяваше желание да се скита. Не можеше да се каже, че бе мързелив, но много от задълженията във фермата бяха изнурително скучни и предполагаха повторение на едни и същи действия отново и отново. Подреждането на дърва за огрев не беше от любимите начини на Еранд за прекарване на свободното време. Плевенето в градината му изглеждаше някак безпредметно, защото за една нощ плевелите израстваха отново. Бърсането на чиниите му се струваше абсолютна глупост, защото и сами щяха да си изсъхнат. Той полагаше доста усилия да накара Поулгара да мисли като него по този въпрос. Тя слушаше сериозно безпогрешната му логика и кимаше в знак на съгласие, докато момчето, употребявайки цялото красноречие на света, доказваше, че всъщност няма нужда чиниите да бъдат избърсвани. А след като той приключеше, обобщавайки всичките си аргументи, и демонстрираше по ослепителен начин блестящата острота на ума си, тя се усмихваше, казваше: „Да, скъпи“ и неумолимо му подаваше кърпата.

Еранд обаче съвсем не бе претоварен с непрекъснат труд. Всъщност не минаваше и ден, без да прекара няколко часа на гърба на червеникавокафявия жребец в скитане из ливадите, свободен като вятъра.

Извън спокойствието на унесената в безметежна дрямка Долина светът продължаваше да живее. Въпреки че къщата бе уединена, посетителите не бяха нещо необичайно. Хетар, разбира се, наминаваше често; понякога го придружаваше Адара, неговата висока прекрасна съпруга, с невръстния им син. Подобно на своя съпруг, Адара бе алгарка до мозъка на костите си. Тя се чувстваше в свои води както на седлото, така и вървейки пешком. Еранд много я харесваше. Въпреки че лицето й винаги изглеждаше сериозно, дори строго, зад тази спокойна външност се прокрадваше изпълнен с ирония, прозорлив и остър ум, който много му допадаше. Ала имаше и нещо повече от това. Високата тъмнокоса млада жена със своите идеални черти и бяла, гладка като алабастър кожа, изпълваше въздуха около себе си с лек, нежен аромат, който, изглежда, винаги привличаше вниманието му, независимо от заниманието, на което се бе отдал. В това благоухание имаше нещо неуловимо, но въпреки това то бе завладяващо по странен начин. Веднъж, когато Поулгара играеше с бебето, Адара и Еранд яздиха до върха на един хълм наблизо. Там тя му разказа как е създаден нейният парфюм.

— Знаеш ли, че Гарион е мой братовчед? — попита го тя.

— Да.

— Веднъж яздихме далеч от Крепостта. Беше през зимата, когато всичко бе сковано в мраз. Тревата изглеждаше кафява и безжизнена, всичките листа на храстите бяха окапали. Попитах го за различните вълшебства — какво са те и какво може да направи човек с тяхна помощ. Всъщност не вярвах във вълшебствата — исках, но не можех да повярвам. Той взе едно клонче, уви малко изсъхнала трева около него и след това пред очите ми го превърна в цвете.

Еранд кимна.

— Да, това е нещо, което Гарион би могъл да направи. То помогна ли ти да повярваш във вълшебствата?

Тя се усмихна.

— Не веднага. Поне не напълно. Имаше нещо друго, което поисках да направи, но той каза, че не било по силите му.

— Какво бе то?

Тя се изчерви и след това весело се засмя.

— Все още се смущавам, когато говоря за това — рече Адара. — Поисках от него да използва силата си, за да накара Хетар да ме обикне.

— Но той не е трябвало да го прави — възрази Еранд. — Хетар вече те е обичал, нали?

— Е, трябваше му малко помощ, за да го осъзнае. Но изпитвах голямо съжаление към себе си онзи ден. Когато се отправихме назад към Крепостта, забравих цветето на склона на един хълм. Година по-късно целият склон бе покрит с тези красиви малки цветове. Се’Недра нарича това цвете „Розата на Адара“. Ариана мислеше, че то може би има някакви целебни свойства, макар че така и не успяхме да открием какво лекува. Харесвам аромата му. То ми принадлежи по странен начин, за това разпръсквам листчета в скриновете, където държа дрехите си. — Тя се засмя дяволито и добави: — Ароматът прави Хетар много привързан към мен.

— Не мисля, че това се дължи единствено на цветето — каза Еранд.

— Може би, но не смятам да поемам излишен риск. Щом ароматът ми дава предимство, ще го използвам.

— Това е умно.

— О, Еранд! — засмя се тя. — Ти си много приятно момче.

Посещенията на Хетар и Адара не бяха изцяло плод на приятелската им привързаност към семейството на Белгарат. Бащата на Хетар бе крал Чо-Хаг, главатарят на племенните вождове на Алгария. Той живееше най-близо до кулата на вълшебника от всички владетели на алорните и чувстваше, че е негов дълг да осведомява Поулгара за събитията по света. От време на време изпращаше сведения за развоя на безкрайната кървава война в южен Ктхол Мургос, където Кал Закат, императорът на Малореа, продължаваше своя неуморен поход през равнините на Хага, насочил се към голямата южна гора в Горуд. Кралете на Запада бяха в недоумение за привидно безпричинната омраза, която Закат изпитваше към своите братовчеди от Мургос. Имаше слухове за лична обида, нанесена някога в миналото, но в това бе замесено името на Таур Ургас, а Таур Ургас бе загинал в битката при Тул Марду. Враждебността на Закат към мургите обаче не бе загинала заедно с този безумец, който бе техен владетел; сега императорът бе повел своите малореанци в безмилостен поход с явната цел да заличи от човешката памет всички следи от съществуването на мургите.

В Толнедра здравословното състояние на император Ран Боруни XXIII, бащата на кралица Се’Недра от Рива, бе много тежко. Тъй като той нямаше син, който да наследи императорския трон в Тол Хонет, великите родове на империята водеха недостойна борба за престола, изпълнена с низки интриги. Огромни подкупи се предаваха от ръка на ръка, нощем из улиците на Тол Хонет плъзваха убийци с остри кинжали и шишенца със смъртоносни отрови, които тайно купуваха от хората-змии от Нийса. Ала хитрият Ран Боруни за голямо разочарование и гняв на родовете Хонет, Вордю и Хорбит бе назначил генерал Варана, херцога на Анадил, за свой регент. Варана, установил почти абсолютен контрол върху военните легиони, взе решителни мерки да обуздае изстъпленията на родовете и тяхното боричкане за трона.

Ала междуособните войни на ангараките и не по-малко ожесточените борби на великите херцози в Толнедранската империя не представляваха особен интерес за кралете на алорните. Владетелите на Севера бяха много по-загрижени за тревожното възраждане на култа към Мечката. Тревога будеше и тъжната, но неоспорима истина, че управлението на крал Родар от Драсния съвсем ясно клони към залез. Родар, въпреки грамадното си туловище, бе проявил изумителен военен гений по време на военния поход, чиято кулминация бе битката при Тул Марду; ала Чо-Хаг тъжно съобщи, че огромният владетел на Драсния е започнал да забравя различни неща и че поради огромното си тегло вече не можел да стои на краката си без чужда помощ и често заспивал, дори докато се занимавал с най-важните държавни дела. Неговата очарователна млада кралица Порен правела всичко, на което била способна, за да облекчи бремето, произтичащо от императорската корона, но за всички, които го познавали, било ясно, че крал Родар няма да управлява още дълго.

Най-сетне, към края на една сурова зима, сковала земята в сняг и лед, по-дебел, отколкото помнеха и най-старите хора, кралица Порен изпрати куриер в долината с молба Поулгара да отиде в Боктор и да приложи целебните си умения върху краля на Драсния. Пратеникът пристигна късно през един мрачен следобед. Бледото слънце уморено потъна в легло от лилави облаци, надвиснали ниско над планините на Улголандия. Пратеникът се бе увил в дебела наметка от самурова кожа, ала дългият му заострен нос стърчеше от топлата дълбока качулка и веднага издаваше самоличността му.

— Силк! — възкликна Дурник, когато дребничкият драснианец слезе от коня в заснежената дворче пред хижата. — Какво правиш тук, толкова далеч от дома си?

— Замръзвам — отговори Силк. — Надявам се, че сте напалили хубав огън.

— Поул, виж кой е дошъл! — извика Дурник. Поулгара отвори вратата, за да види кой е техният посетител.

— А, принц Келдар! — възкликна тя и се усмихна на дребния човек с лице на плъх. — Да не би да си плячкосал Гар ог Надрак до такава степен, че идваш да търсиш нови територии за грабежите си?

— Не — отвърна й Силк, потропвайки с премръзнали крака по земята. — Направих грешка и на път за Вал Алорн минах през Боктор. Порен насила ме принуди да избера заобиколния маршрут.

— Влизай — покани го Дурник. — Аз ще се погрижа за коня ти.

Силк свали самурената си наметка, застана треперещ от студ пред камината и протегна ръце към пламъците.

— През последната седмица много студувах — измърмори той. — Къде е Белгарат?

— Той и Белдин са някъде на изток — отговори Поулгара и забърка чаша вино с подправки, за да му помогне да се стопли. — Не знам точно къде.

— Това няма значение. Всъщност аз дойдох да се видя с теб. Чула си, че крал Родар е зле, нали?

Тя кимна, после вдигна нагорещения до червено ръжен и го потопи във виното. Горещото желязо предизвика бълбукане и съскане в алената течност.

— Хетар ми донесе новини за това миналата есен. Успяха ли лекарите да определят каква е болестта му?

— Старост — сви рамене Силк и с благодарност пое чашата от ръцете й.

— Всъщност Радар не е толкова стар.

— Но е прекалено тежък. Излишното тегло уморява човек с времето. Порен е отчаяна. Тя ме изпрати да те помоля, не — по-скоро да падна на колене пред теб. Ела в Боктор и виж какво можеш да направиш. Помоли ме да ти съобщя, че ако не дойдеш, Родар няма да дочака пристигането на гъските в северното небе.

— Наистина ли положението е толкова лошо?

— Не съм лекар — отвърна Силк. — Но кралят хич не изглежда добре. Май умът вече му изневерява. Дори започна да губи апетит, а това е лош признак за човек, който винаги е ял по седем големи блюда на ден.

— Разбира се, че ще дойдем — заяви без колебание Поулгара.

— Само първо ме оставете да се стопля — рече умоляващо Силк.

Свирепа виелица ги задържа няколко дни на юг от Алдурфорд. Снежната фъртуна се спусна шеметно от планините на Сендария и профуча бясно през откритите равнини на северна Алгария. Все пак имаха късмет и попаднаха в лагера на дружина скитащи пастири точно когато се разрази бурята. Прекараха дните на буреносни ветрове и снежни виелици, разположени удобно в топлите каруци на гостоприемните алгарци. Когато най-сетне времето се промени, пътешествениците забързаха към Алдурфорд, прекосиха реката и стигнаха до широкия път, който продължаваше към Боктор през покритите със сняг блата.

Кралица Порен, все още хубава въпреки тъмните кръгове под очите, разкриващи съвсем красноречиво тревогата на безсънните й нощи, ги поздрави пред портите на двореца на крал Родар.

— О, Поулгара! — възкликна тя и прегърна вълшебницата, обзета от благодарност и облекчение.

— Скъпа Порен — отвърна Поулгара, докато обгръщаше с ръце малката, изтощена от грижи драснианска кралица. — Щяхме да пристигнем и по-рано, но ни задържа лошото време. Как е Родар?

— Отслабва всеки ден — отговори Порен безнадеждно. — Сега дори Кева го уморява.

— Вашият син?

Порен кимна.

— Следващият крал на Драсния. Той е само на шест години. Твърде млад е, за да се възкачи на трона.

— Добре, да видим какво можем да направим, за да забавим това.

Състоянието на крал Родар беше дори по-лошо от онова, което им бе описал Силк. Еранд бе запомнил краля на Драсния като пълен, весел човек с проницателен ум и на пръв поглед неизчерпаема енергия. Сега той бе отпуснат, кожата му бе добила сивкав оттенък и изглеждаше увиснала, прорязана от дълбоки бръчки. Кралят не можа да се изправи; още по-сериозни тревоги будеше фактът, че легнал владетелят си поемаше дъх с мъчително хриптене. Гласът му, някога достатъчно силен, за да събуди цяла спяща армия, се бе превърнал в слабо хъхрене. Когато влязоха, Родар ги поздрави с уморена усмивка, но само след неколкоминутен разговор задряма отново.

— Мисля, че трябва да остана насаме с него — обърна се Поулгара към останалите. Решителният й глас изразяваше увереност, че може да се справи със ситуацията, но бързият поглед, който размени със Силк, вдъхваше малко надежда за възстановяването на болния крал.

След малко вълшебницата излезе от стаята на Родар. Лицето й беше сериозно.

— Е? — попита Порен. Очите й бяха изпълнени със страх.

— Ще бъда откровена — каза Поулгара. — Познаваме се от достатъчно време, за да крия истината от теб. Мога малко да облекча му дишането и с това да намаля до известна степен страданията му. Разполагам със средства, които са в състояние да го направят по-жизнен за известно време. Но трябва да ги използваме пестеливо, може би единствено когато се налага да вземе някакво важно решение.

— Ала не можеш да го излекуваш, така ли? — В гласа на Порен се промъкнаха сълзи.

— Състоянието му не се поддава на лечение, Порен. Тялото му е съвсем изтощено. От години му казвам, че обилната храна ще го убие. Той тежи колкото трима нормални мъже. Човешкото сърце просто не е в състояние да се справи с такова натоварване. През последните години не е правил никакви физически упражнения, а хранителният му режим категорично е възможно най-неподходящият, който би могъл да избере.

— Не би ли могла да използваш някакво вълшебство? — попита отчаяно драснианската кралица.

— Порен, ще трябва наново да изградя тялото му. Нищо у него вече не функционира както трябва. Вълшебствата тук са напълно безсилни. Съжалявам.

Две големи сълзи блеснаха в очите на кралица Порен.

— Колко живот му остава? — попита тя и гласът й се стопи до шепот.

— Няколко месеца. Най-много половин година.

Порен кимна, а след това, въпреки че очите й бяха пълни със сълзи, вдигна смело брадичка.

— Когато решиш, че може, моля те, дай му от твоите лекарства. Те ще избистрят ума му. Ние двамата трябва да поговорим. Налага се да уредим някои неща — за нашия син и за Драсния.

— Разбира се, Порен.

Няколко дни по-късно мразовитият студ на тази дълга сурова зима внезапно намаля. От залива Черек към вътрешността на страната през нощта духна топъл вятър и донесе със себе си поройна дъждовна буря. Тя превърна преспите, задръстили широките улици на Боктор, в подгизнала кафява киша. Рязката промяна на времето накара Еранд и принц Кева, наследника на драснианския трон, да останат затворени в двореца. Престолонаследникът Кева бе здраво момче с тъмна коса и сериозно лице. Също като баща си, болния крал Родар, Кева имаше подчертано предпочитание към червения цвят и обикновено носеше кадифен жакет и опънати по тялото алени панталони. Въпреки че Еранд беше по всяка вероятност с около пет години по-голям от принца, двамата почти веднага се сприятелиха и заедно откриха какво огромно забавление може да представлява търкалянето на дървена топка в ярки цветове по каменното стълбище. Ала след като подскачащото кълбо събори един сребърен поднос от ръцете на главния иконом, доста настоятелно ги помолиха да си намерят други развлечения.

Двамата се разхождаха известно време из кънтящите мраморни зали на палата, Кева облечен в одежди от яркочервено кадифе, а Еранд в здрави селски дрехи от кафяв плат. Накрая стигнаха до голямата бална зала. В единия край на огромното помещение от горните етажи на палата се спускаше широко мраморно стълбище, застлано с пурпурен килим. От двете страни на тези внушителни стъпала имаше гладки мраморни парапети. Момчетата се загледаха замислено в еднаквите им бляскави плоскости. Изведнъж и двамата осъзнаха огромните възможности на хлъзгавия мрамор. По цялата дължина на всяка стена бяха наредени полирани столове, а върху всеки стол беше поставена червена кадифена възглавница. Момчетата огледаха парапетите, след това хвърлиха поглед към възглавниците. После и двамата се обърнаха, за да се уверят, че близо до големите двойни врати в задната част на залата няма нито стражи, нито дворцови служители.

Еранд предвидливо затвори вратите, а после двамата с принц Кева се заловиха за работа. Имаше предостатъчно столове и кадифени възглавници. Когато всичките възглавници бяха струпани на две купчини в края на парапетите на мраморното стълбище, се образуваха две твърде внушителни планини.

— Е? — рече въпросително Кева, когато всичко беше готово.

— Май вече сме готови — отвърна Еранд.

Двете момчета изкачиха стълбището и след миг всеки яхна по един от гладките хладни парапети, спускащи се величествено към белия мраморен под на балната зала някъде далеч, далеч надолу.

— Старт! — извика Кева. Двамата се плъзнаха надолу, набраха страхотна скорост по мрамора и накрая тупнаха в куповете меки възглавници.

Смеейки се от удоволствие, двете момчета изтичаха обратно по стълбите и отново полетяха надолу. Като цяло следобедът премина доста приятно, докато най-сетне една от възглавниците не се пръсна по шевовете и не изпълни неподвижния въздух на голямата бална зала с гъша перушина, разпръскваща се полека във всички посоки. Това съвсем естествено се случи точно в момента, когато Поулгара дойде да ги търси. Някак винаги се случва така — в мига, когато нещо се счупи, разлее или събори, някой възрастен да се появи сякаш изневиделица. Разбира се, няма никакво време за почистване, затова такива ситуации винаги водят до възможно най-фаталните последствия.

Двойните врати на залата се отвориха и влезе Поулгара, царствено красива в одеждите си от синьо кадифе. Тя погледна със строго лице двете момчета, застанали с виновен вид да купчините възглавници. Около тях се въртеше същинска вихрушка от перушина.

Еранд трепна и затаи дъх.

Вълшебницата съвсем тихо затвори вратата и бавно тръгна към тях. Токовете на обувките и кънтяха зловещо по мраморния под. Тя погледна голите столове край стените на залата, след това хвърли поглед към мраморните парапети и най-накрая спря очи върху момчетата, по които падаха пера. А после без никакво предупреждение изведнъж започна да се смее със силен, топъл, звучен смях, който изпълни всички кътчета на празната зала.

Еранд се почувства някак недоволен от тази реакция. Той и Кева бяха направили всичко възможно, за да си навлекат неприятности, а тя само се разсмя — нищо повече! Не ги сгълча, нито ги обсипа с хапливи коментари, съвсем нищо освен смях. Еранд съвсем определено почувства, че дързостта му не е оценена както подобава; а това показваше, че Поулгара не приема случилото се с подобаващата сериозност. Момчето изпита известно неудобство от цялата работа. Та то заслужаваше упреците, които вълшебницата отказваше да отправи към него.

— Момчета, вие ще почистите, нали? — попита ги тя.

— Разбира се, лейди Поулгара — увери я бързо Кева. — Тъкмо щяхме да го направим.

— Чудесно, ваше височество — рече тя. Ъгълчетата на устните й все още потрепваха. — Наистина се постарайте да съберете всички тези пера.

И се обърна и излезе от залата. Ехото на смеха продължи да се носи във въздуха.

След тази случка момчетата бяха наблюдавани твърде старателно. За това нямаше специално назначени хора, на наблизо винаги имаше някой, който им нареждаше да спрат преди нещата съвсем да се изплъзнат от контрол.

След около седмица, когато дъждовете бяха преминали, а кишата по улиците се бе разтопила, Еранд и Кева седяха на пода в една стая, застлана с килим, и строяха кула от дървени кубчета. Силк, облечен прекрасно в дрехи от фино черно кадифе, седеше близо до прозореца и внимателно четеше едно съобщение. Беше го получил тази сутрин от съдружника си Ярблек, който бе останал в Гар ог Надрак да се грижи за търговските дела. Към десет часа предобед в стаята влезе един прислужник и поговори около минута с дребния мъж. Силк кимна, изправи се и отиде да мястото, където играеха момчетата.

— Какво ще кажете за глътка чист въздух, господа? — попита ги той.

— Разбира се — отвърна Еранд и веднага скочи.

— А ти, братовчеде? — обърна се Силк към Кева.

— Разбира се, ваше височество — отвърна момчето.

Силк се засмя.

— Трябва ли да бъдем толкова официални, Кева?

— Мама казва, че винаги трябва да използвам подходящите обръщения — отговори сериозно Кева. — Струва ми се, че по такъв начин придобивам правилни навици.

— Сега майка ти не е тук — подхвърли лукаво Силк. — Така че имаме възможност да не бъдем съвсем почтени.

Кева се огледа нервно и прошепна:

— Наистина ли смяташ, че можем?

— Сигурен съм в това — отговори Силк. — За теб е добре да се научиш да мамиш. Това помага да виждаш нещата в истинската им светлина.

— Ти често ли го правиш?

— Аз ли? — Силк все още се смееше. — Непрекъснато, братовчеде. Непрекъснато. Хайде да си вземем наметалата и да се разходим из града. Трябва да намина до щаба на разузнавателната служба. А тъй като днес съм назначен за твой пазач, най-добре ще бъде вие двамата да дойдете с мен.

Въздухът навън бе хладен и влажен, вятърът духаше много силно и караше наметалата да плющят около краката им. Столицата на Драсния беше един от най-големите търговски центрове в света и улиците бяха пълни с хора от всякакви раси. Пищно облечени толнедранци разговаряха по ъглите със сериозни сендарци, които носеха дрехи в тъмнокафяв цвят. Драснианци в ярки одежди, отрупани с бижута, се пазаряха с облечени в кожи надраки. Виждаха се дори и мурги в черни дрехи — крачеха бързо по шумните улици. Зад тях се тътреха тулските им хамали с широки гърбове, които носеха чували, пълни със стока. Носачите, разбира се, бяха следвани на дискретно разстояние от присъстващите навсякъде шпиони.

— Добрият стар подъл Боктор! — театрално възкликна Силк. — Тук поне всеки втори срещнат е шпионин.

— Тези хора шпиони ли са? — попита Кева учудено.

— Разбира се, ваше височество — изсмя се отново Силк. — Всеки в Драсния е шпионин или иска да бъде такъв. Това е нашата национална професия. Нима не знаехте това?

— Е, знаех, че в двореца има доста шпиони, но не предполагах, че ще ги срещна и по улиците.

— Че защо трябва да има шпиони в двореца? — попита го Еранд с любопитство.

Кева сви рамене.

— Всеки иска да знае какво правят всички останали. Колкото човек е по-важен, толкова повече шпиони го наблюдават.

— А теб следят ли те?

— Зная за шестима. Освен това вероятно има още няколко. И, разбира се, всички шпиони се под наблюдението и на други шпиони.

— Какво особено място — измърмори Еранд.

Кева се засмя.

— Веднъж, когато бях на около три години, открих скривалище под едно стълбище. Влязох в него и заспах там. И всички шпиони от двореца тръгнали да ме търсят. Ще се смаеш, ако разбереш колко са всъщност.

Този път се изсмя Силк.

— Това наистина е проява на лоши обноски, братовчеде — рече той. — Прието е, че членове на кралското семейство не бива да се крият от шпионите. Това ги разстройва ужасно. Ето я сградата ей там. — Той посочи голям каменен склад, издигащ се на тиха странична улица.

— Винаги съм смятал, че щабът на разузнаването трябва се помещава в една и съща сграда с академията — каза Кева.

— Онова там е официалното управление, братовчеде. Тук е мястото, където се върши работата.

Влязоха в склада и прекосиха подобно на пещера помещение, пълно с огромни купове от сандъци и бали. Накрая стигнаха до съвсем безлична на вид врата, срещу която се бе излегнал едър, облечен в работен комбинезон човек. Човекът отправи бърз поглед към Силк, поклони се и им отвори. Зад тази окаяна врата се простираше широко, добре осветено помещение, в което имаше десетина маси, подредени край стените. Върху тях бяха разхвърляни множество пергаменти. На всяка маса седяха по четирима-петима души, съсредоточени върху документите пред себе си.

— Какво правят? — попита Еранд с любопитство.

— Подреждат сведенията — отговори Силк. — Едно е сигурно: малко неща се случват в света, без в крайна сметка да достигнат до тази стая. Ако наистина искаме да узнаем нещо, просто трябва да поразпитаме. Можем например веднага да разберем какво е закусвал кралят на Арендия днес сутринта. Хайде да отидем в онази стая ей там. — Той посочи една солидна тежка врата в дъното на помещението.

Стаята зад нея бе скромна, дори изглеждаше едва ли не съвсем лишена от мебелировка. Само маса и четири стола, нищо повече. Мъжът, който седеше край масата на един от столовете, бе облечен в тесни черни панталони и перленосив жакет. Беше кожа и кости и дори тук, сред своите хора, приличаше на навита докрай пружина.

— Здравей, Силк — каза той и кимна отсечено.

— Здравей, Джевълин — отговори Силк. — Искал си да ме видиш?

Мъжът на масата погледна двете момчета, наведе глава за поздрав към Кева и почтително каза:

— Ваше височество.

— Маркграф Кендон — отвърна принцът с любезен поклон.

Седналият мъж погледна Силк и пръстите на ръцете му се раздвижиха едва забележимо.

— Маркграф Кендон — каза Кева извинително. — Майка ми ме учи на тайния език. Разбирам какво казвате.

Човекът, когото Силк нарече Джевълин, спря да движи пръстите си и лицето му придоби разкаян вид.

— Както виждам, попаднах в собствения си капан — измърмори той и погледна Еранд с недоверие.

— Това е Еранд, момчето, което отглеждат Поулгара и Дурник — обясни му Силк.

— А, да — отвърна Джевълин. — Детето, което пренесе Кълбото.

— Кева и аз ще почакаме отвън, ако желаете да говорите насаме — предложи Еранд.

Джевълин обмисли думите му.

— По всяка вероятност това няма да е необходимо — реши той. — Смятам, че можем да разчитаме на вашата дискретност. Седнете, господа. — Слабият мъж им посочи свободните три стола.

— Може да се каже, че се оттеглих от занаята, Джевълин — каза Силк. — Точно сега има достатъчно други неща, с които съм зает.

— Всъщност не те моля да участваш лично — рече Джевълин. — Това, което в действителност искам от теб, е да намериш място за няколко нови служители в някое от твоите предприятия.

Силк го погледна с любопитство.

— Ти превозваш стоки от Гар ог Надрак по Северния път на керваните — продължи Джевълин. — По границата има няколко селища, чието население проявява силно подозрение към непознати, появяващи се без основателна причина по тези места.

— Значи искаш да използваш моите кервани, за да оправдаеш присъствието на хората си в тези селища — заключи Силк.

Джевълин сви рамене.

— Тази практика е широко разпространена.

— Какво става в източна Драсния, та толкова много се интересуваш от него?

— Все същото. Неща, които винаги се случват в окръзите, отдалечени от големите градове.

— Култът към Мечката? — попита Силк недоверчиво. — Значи възнамеряваш да си губиш времето с тях?

— Напоследък се държат странно. Искам да разбера защо.

Силк го погледна и вдигна вежда.

— Наречи го просто безобидно любопитство, ако искаш.

Силк го изгледа сурово.

— О, не, няма да ме измамиш толкова лесно, приятелю.

— Ти самият не изпитваш ли поне мъничко любопитство?

— Не, в интерес на истината, съвсем никакво. Не, дори куп изкусни хитрости няма да ме подмамят да изоставя собствените си дела. Не бих го сторил, за да поема поредното твое издирване на доказателства. Много съм зает, Джевълин. — Силк присви леко клепачи. — Защо не изпратиш Хънтър?

— Хънтър изпълнява задача другаде, Силк. И престани да се опитваш да откриеш кой е Хънтър.

— Струваше си да опитам. В действителност това не ме интересува ни най-малко. — Мъжът с мишето лице отпусна гръб върху облегалката на стола си и скръсти непреклонно ръце. Ала дългият му остър нос потрепваше. — Какво искаш да кажеш с израза „държат се странно“? — попита той след малко.

— О, мислех, че това не те интересува.

— Не, никак — повтори припряно Силк. — Съвсем определено не проявявам никакъв интерес. — Носът му обаче потрепваше все по-яростно. Накрая дребничкият мъж се изправи ядосано. — Дай ми имената на хората, които искаш да наема — каза Силк троснато. Ще видя какво мога да направя.

— Разбира се, принц Келдар — отвърна любезно Джевълин. — Високо ценя чувството ти на лоялност към службата, където си работил в миналото.

Еранд си спомни нещо, което Силк бе споменал в обширното външно помещение.

— Силк каза, че в тази сграда пристига информация едва ли не за всичко, което се случва по света — обърна се той към Джевълин.

— Може би в известна степен е преувеличил, но наистина се стараем да бъде така.

— Тогава вероятно сте чували нещо за Зандрамас.

Джевълин отправи към него неразбиращ поглед.

— Белгарион и аз чухме това име — обясни Еранд. — Белгарат също се интересува от него. Мислех си, че може би знаете нещо.

— Не мога да кажа нищо — призна Джевълин. — Разбира се, ние сме твърде далеч от Даршива.

— А какво означава Даршива? — попита Еранд.

— Това е едно от кралствата на старата Мелценска империя в източна Малореа. Зандрамас е даршивско име. Не знаехте ли това?

— Не.

Някой леко почука на вратата.

— Да — каза Джевълин.

Вратата се отвори и влезе млада дама на деветнадесет-двадесет години. Косата й бе с цвят на мед, очите й бяха топли, златистокафяви. Беше облечена в проста сива рокля. Изражението й бе сериозно, ала на бузите й съвсем леко се очертаваха две трапчинки.

— Чичо — каза тя и в гласа й се промъкнаха звънливи нотки, които го направиха почти неустоимо завладяващ.

Суровото, ъгловато лице на Джевълин забележимо се отпусна.

— Да, Лизел? — изрече въпросително той.

— Това малката Лизел ли е? — възкликна Силк.

— Вече не е толкова малка — отвърна Джевълин.

— Последния път, когато я видях, още носеше плитки.

— Махна ги преди няколко години — сухо отговори Джевълин. — И виж ти какво се криело под тях.

— Виждам — рече Силк с възхищение.

— Сведенията, които искахте, чичо — каза момичето и остави на масата връзка пергаменти. След това се обърна към Кева и се поклони с невероятна грация.

— Ваше височество.

— Маркграфиня Лизел — отвърна с любезен поклон малкият принц.

— Принц Келдар — изрече момичето след това.

— Отношенията ни въобще не бяха толкова официални, когато беше дете — възмути се Силк.

— Но аз не съм вече дете, ваше височество.

Силк хвърли поглед към Джевълин и каза:

— Когато беше малко момиченце ми дърпаше носа.

— Но той е толкова дълъг и интересен — отбеляза Лизел. След това се усмихна и трапчинките й изведнъж оживяха.

— Лизел помага тук — обясни Джевълин. — Влиза в академията след няколко месеца.

— Значи ще станеш шпионка? — попита я Силк с недоверие.

— Това е професията на семейството, принц Келдар. Майка ми и баща ми бяха шпиони. Чичо ми също е шпионин. Всички мои приятели са шпиони. Нима е възможно аз да работя нещо друго?

Силк изглеждаше изваден от равновесие.

— Този избор просто не изглежда удачен.

— Това вероятно означава, че ще имам голям успех, нали? Вие приличате на шпионин, принц Келдар, а аз — не. Така че няма да имам толкова проблеми, колкото вас.

Макар че отговорите на девойката бяха умни, дори дръзки, Еранд откри в нейните топли кафяви очи нещо особено, което може би бе убягнало на Силк. Маркграфиня Лизел вече очевидно бе млада жена, а Силк също толкова очевидно все още я смяташе за малко момиче — онова, което навремето го бе дърпало за носа.

Погледът, който тя му отправи обаче, не беше на малко момиче и Еранд разбра, че Лизел е чакало много години възможността да се срещне със Силк като възрастен човек. Момчето покри уста с ръка, за да скрие усмивката си. На хитрия принц Келдар му предстояха много, много интересни моменти в бъдеще.

Вратата отново се отвори и влезе някакъв невзрачен човек, който бързо прекоси стаята, отиде до масата и прошепна нещо на Джевълин. Еранд забеляза, че лицето на мъжа е бледо и ръцете му треперят.

Лицето на Джевълин замръзна неподвижно, след това той въздъхна, ала с нищо друго не издаде чувствата си. Изправи се и заобиколи масата.

— Ваше величество — обърна се той официално към принц Кева. — Трябва незабавно да се върнете в двореца.

И Силк, и Лизел веднага доловиха промяната в обръщението и погледнаха напрегнато началника на драснианското разузнаване.

— Смятам, че всички трябва да придружим краля до двореца — тъжно каза Джевълин. — Трябва да поднесем съболезнованията си на неговата майка и да и помогнем с всичко, каквото можем, в този скръбен за нея час.

Кралят на Драсния погледна началника на своето разузнаване с широко отворени очи и треперещи устни.

Еранд нежно взе ръката на малкото момче в своята.

— Да тръгваме, Кева — рече той. — Майка ти ще има нужда от теб сега.

8.

Кралете на Алория се събраха в Боктор за погребението на крал Родар и за коронацията на сина му Кева. Такова събиране, разбира се, бе отколешна традиция. Въпреки че народите на Севера се бяха отдалечили един от друг през вековете, алорните никога не бяха забравяли, че произхождат от едно-единствено кралство — кралството на Черек Мечото рамо, съществувало преди пет хиляди години в мрачното минало. Кралете се събираха в такива моменти на мъка, за да погребат своя брат. Тъй като крал Родар бе обичан и уважаван и от други народи, към Анхег от Черек, Чо-Хаг от Алгария и Белгарион от Рива се присъединиха Фулрах от Сендария, Кородулин от Арендия и дори непостоянният Дроста лек Тун от Гар ог Надрак. Генерал Варана присъстваше като представител на император Ран Боруни XXIII от Толнедра. Сади, главен евнух в двореца на кралица Салмисра от Нийса, също беше с тях.

Погребението на алорнски крал бе нещо сериозно и включваше церемонии, на които присъстваха единствено другите владетели на Алория. Събиране на толкова много крале и държавни служители с висок ранг едва ли би могло да премине изцяло официално. Политиката неизменно бе в центъра на тихите разисквания, които се водеха оживено в тъмните коридори на двореца — тъмни поради завесите, спуснати навсякъде.

В дните преди погребението Еранд, облечен в тъмни дрехи, тихо се присъединяваше към различни малки групички от владетели. Всичките крале го познаваха, но изглежда, по някаква причина не обръщаха голямо внимание на присъствието му. Така той чу много разговори, за които може би никога не би научил, ако кралете бяха прекратили разискванията, обръщайки внимание на факта, че Еранд вече не е малкото момче, познато им от похода в Мишрак ак Тул.

Алорнските крале — Белгарион в обичайния си син жакет и тесни панталони, свирепият Анхег със своята измачкана синя роба и владетелят с тих глас Чо-Хаг, облечен в черни одежди, украсени със сребро, стояха заедно в една драпирана с тъмни завеси ниша в широката зала на двореца.

— Ще се наложи Порен да поеме задълженията на регент — каза Гарион. — Кева е само шестгодишен. Някой трябва да управлява държавните дела, докато той стане на възраст, когато ще е способен сам да се заеме с тях.

— Жена да стане регент! — изрече слисано Анхег.

— Анхег, отново ли ще водим този спор? — попита меко Чо-Хаг.

— Не виждам друга възможност, Анхег — заяви Гарион с възможно най-убедителен тон. — Крал Дроста вече точи зъби при мисълта, че на трона на Драсния ще се възкачи малко момче. Войските му ще откъснат големи късове от пограничните територии на страната, преди да нанесем съкрушителен удар. Трябва да поставим някой, който наистина ще съумее да управлява кралството.

— Но Порен е толкова дребна — беше лишеното от логика възражение на Анхег. — И толкова красива. Как е възможно да управлява кралството?

— Вероятно ще се справи много добре — отговори Чо-Хаг и внимателно се раздвижи, прехвърляйки тежестта на тялото си върху куците си нозе. — Родар напълно й се доверяваше. Освен това именно Порен бе измислила плана, който в последна сметка отстрани Гродег.

— Може би единственият друг човек в Драсния, способен да поеме управлението на страната, е маркграф Кендон — обърна се Гарион към краля на Черек. — Този, когото наричат Джевълин. Искаш ли началникът на драснианското разузнаване да поеме трона и да раздава заповеди на всички останали?

Анхег потрепера.

— Това е ужасяваща мисъл. Какво ще кажете за принц Келдар?

Гарион се взря в него и възкликна невярващо:

— Не говориш сериозно, Анхег! Силк? Регент?

— Сигурно си прав — след като размисли няколко секунди, отстъпи Анхег. — Той не е особено надежден, нали?

— „Не особено“ ли? — изсмя се Гарион.

— Значи в такъв случай постигнахме съгласие? — попита Чо-Хаг — Порен ще стане регентка, нали така?

Анхег помърмори, но накрая се съгласи. Алгарският крал се обърна към Гарион.

— По всяка вероятност ще се наложи да произнесеш обръщение, Гарион.

— Аз ли? Та аз нямам никаква власт в Драсния.

— Ти си Върховният владетел на Запада — напомни му Чо-Хаг. — Просто обяви, че признаваш Порен за регент на трона и всеки, който оспори званието й или наруши границите й, ще отговаря пред теб.

— Това ще накара Дроста да се отдръпне — изсмя се грубо Анхег. — Той се страхува от теб едва ли не повече, отколкото от Закат. Може би сънува кошмари как пламтящият ти меч се врязва между ребрата му.

В друг коридор Еранд попадна на генерал Варана и евнуха Сади. Сади бе облечен в пъстра, обагрена във всички цветове на дъгата роба, типична за нийсанците, а генералът бе наметнал сребриста толнедранска мантия, украсена по раменете с широки златни ивици.

— В такъв случай официалната позиция е такава — каза Сади със своя странен писклив глас, вперил поглед в наметалото на генерала.

— За какво стова дума? — попита го Варана. Генералът приличаше на непоклатим каменен блок и имаше стоманеносива коса. Лицето му изглеждаше леко развеселено.

— Чухме разни слухове в Стис Тор… Ран Боруни те осиновил и те приема като свой син.

— Така налага целесъобразността — сви рамене Варана. — Могъщите родове изложиха на опасност Толнедра със своето боричкане за престола. Ран Боруни трябваше да вземе мерки, за да успокои духовете.

— Въпреки това ти ще се възкачиш на трона, когато императорът почине, нали?

— Ще видим — отговори Варана уклончиво. — Нека отправим молитви към боговете негово величество да живее още много години.

— Разбира се — измърмори Сади. — Ала сребърният плащ на престолонаследника наистина ти отива, скъпи ми генерале. — Евнухът плъзна дългите си пръсти по обръснатото си теме.

— Благодаря — отвърна Варана с лек поклон. — А как вървят делата в двореца на Салмисра?

Сади се изсмя язвително:

— Както винаги. Заговорничим, кроим планове един срещу друг и всяко ястие, приготвено в кухните ни, е обилно подправено с отрови.

— Чувал съм, че обичаите ви са такива — отбеляза Варана. — Как оцелявате в такава смъртно опасна обстановка?

— Като хабим много нерви — отговори Сади. — Всички сме подложени на строг режим. Вземаме редовно необходимите дози от всички познати противоотрови. Всъщност някои отрови имат доста приятен вкус. Противоотровите обаче са отвратителни.

— Такава е цената на властта.

— Наистина. Как реагираха великите херцози на Толнедра, когато императорът определи теб за свой наследник?

Варана се засмя.

— Не може да не си чул крясъците им. Кънтяха от Гората на дриадите до границата с Арендия.

— Когато дойде време, може би ще се наложи да извиеш вратовете на някои свои приятели.

— Възможно е.

— Разбира се, всички легиони са ти верни.

— Легионите са голяма утеха за мен.

— Мисля, че ми харесваш, генерал Варана — заяви нийсанецът с обръснатата глава. — Сигурен съм, че двамата с теб ще съумеем да достигнем до взаимно изгодни решения по някои въпроси.

— Винаги съм искал да бъда в добри отношения със съседите си, Сади — потвърди Варана с убедителен глас.

В друг коридор Еранд откри трета странна група. Крал Фулрах от Сендария, облечен в тъмнокафяви делови одежди, разговаряше тихо с крал Кородулин от Арендия, който бе облечен изцяло в пурпур. Техен събеседник беше известният с неприличното си поведение крал Дроста лек Тун. Той носеше отрупан с бижута жакет в неприятно ярък жълт цвят.

— Чувал ли е някой от вас някаква информация, засягаща регентството? — попита с пискливия си глас мършавият крал на надраките. Очите на Дроста изглеждаха опулени, сякаш всеки момент щяха да изскочат от набразденото му с белези от шарка лице. Той непрекъснато се въртеше на всички страни.

— Бих казал, че кралица Порен ще ръководи младия крал — предположи Фулрах.

— Със сигурност няма да издигнат жена на този пост — заяви Дроста подигравателно. — Познавам алорните. Те гледат на жените като на по-низша част от човешката раса.

— Порен не е като другите жени — отбеляза кралят на Сендария. — Тя е необикновено надарена.

— Та как е възможно жена да защитава границите на такова голямо кралство като Драсния?

— Вашето схващане е погрешно, ваше величество — обърна се Кородулин към надрака с нетипична за него откровеност. — Останалите алорнски крале със сигурност ще я подкрепят. Особено Белгарион от Рива, който ще й предложи покровителството си. Струва ми се, че не съществува толкова глупав владетел, готов да се изправи срещу волята на Върховния повелител на Запада.

— Кралство Рива е доста далеч оттук — подметна Дроста и присви очи.

— Не е чак толкова далеч, Дроста — възрази Фулрах. — Белгарион има много дълги ръце.

— Какви са новините от юг, ваше величество? — попита Кородулин краля на надраките.

— Кал Закат се къпе в кръвта на мургите — каза отвратено Дроста. — Изтласкал е Ургит в Западните планини и съсича всеки мург, когото успее да залови. Продължавам да се надявам, че някой ще го прободе със стрела, но не разчитам, че мургите ще свършат нещо както трябва.

— Мислил ли си за съюз с крал Гетел? — попита Фулрах.

— С тулите ли? Сигурно се шегуваш, Фулрах. Не бих се обвързал с тулите дори ако това значи, че ще трябва да се изправя сам срещу малореанците. Гетел толкова се страхува от Закат, че се подмокря при споменаване на името му. След битката при Тул Марду Закат заяви на тулския ми братовчед, че следващия път, когато Гетел го огорчи, ще го разпъне на кръст. Ако Кал Закат реши да тръгне на север, Гетел вероятно ще се скрие под най-близката купчина тор.

— Чувал съм, че Закат не обича и вас кой знае колко — каза Кордулин.

Дроста се изсмя пискливо, но смехът му прозвуча някак истерично.

— Иска му се да ме опече на бавен огън — отговори той. — И вероятно да използва кожата ми, за да си направи обуща.

— Учудвам се как вие, ангараките, не се унищожихте взаимно преди време — усмихна се Фулрах.

— Торак заповяда да не го правим — сви рамене Дроста. — Нареди на своите гролими да изкормват всеки, който прояви неподчинение. Може би не винаги сме допадали на Торак, но винаги правехме каквото ни нареди. Само идиот можеше да върши противното — мъртъв идиот, обикновено.

На следващия ден пристигна вълшебникът Белгарат и крал Родар бе положен в гроба. По време на церемонията дребничката русокоса кралица Порен, облечена в черни одежди, стоеше до младия крал Кева. Принц Келдар стоеше точно зад краля и майка му и гледаше със странен, болезнен поглед. Когато Еранд го погледна, съвсем ясно видя, че дребният шпионин от години бе обичал кралицата, но Порен, макар и да го харесваше, не отвръщаше на любовта му.

Тържественото кралско погребение, както всички тържествени процедури, бе дълго. Кралица Порен и малкият й син бяха доста бледи по време на безконечните церемонии, но през цялото време никой от тях не показа външни признаци на скръб.

Незабавно след погребението последва коронацията на Кева. Току-що получилият короната крал на Драсния оповести с писклив, ала уверен глас, че през предстоящите трудни години неговата майка ще го направлява.

В края на церемонията Белгарион, крал на Рива и Върховен владетел на Запада, стана и направи кратко обръщение към събралите се знаменити личности. Той приветства Кева с добре дошъл в изключителното общество на управляващите монарси и го поздрави с мъдрия избор на регент в лицето на кралицата-майка. След това съобщи на всички, че напълно подкрепя кралица Порен и ако някой си позволи и най-дребната обида спрямо нея, ще съжалява за това всяка минута от живота си. Белгарион се бе опрял на масивния меч на Рива Желязната хватка и всички в тронната зала на Драсния приеха изявлението му с изключителна сериозност.

Няколко дни по-късно всички гости си заминаха.

Поулгара, Дурник, Еранд и Белгарат потеглиха на коне на юг, съпровождани от крал Чо-Хаг и кралица Силар.

— Тъжно пътуване — обърна се Чо-Хаг към Белгарат, докато яздеха. — Родар ще ми липсва.

— Ще липсва на всички — отговори Белгарат и погледна напред. Голямо стадо крави, наблюдавано от група алгарски пастири, се придвижваше мудно на запад към Сендарските планини и големия панаир на добитък в Мурос. — Малко съм изненадан, че Хетар се съгласи да се върне в Рива с Гарион по това време на годината. Той обикновено предвожда стадата добитък.

— Адара го убеди — обясни кралица Силар на възрастния вълшебник. — Тя и Се’Недра искаха да прекарат известно време заедно, а няма почти нищо, което Хетар не би направил за съпругата си.

Поулгара се усмихна.

— Горкият Хетар — измърмори тя. — Няма никакъв шанс, щом Адара и Се’Недра са се заели с него. Те са две много упорити млади дами.

— Смяната на обстановката ще му се отрази добре — отбеляза Чо-Хаг. — Той винаги стова неспокоен през лятото, а сега всички мурги са се оттеглили на изток. Дори не може да се забавлява с преследване на нападателните им отряди.

Когато достигнаха южна Алгария, Чо-Хаг и Силар се сбогуваха с тях и тръгнаха на изток към Крепостта. През останалата част от пътуването им на юг не се случи нищо особено. Белгарат остана при тях няколко дни, а след това реши да отиде в кулата си. Реши да покани и Еранд да го придружи.

— Изоставаме малко с работата си тук, татко — каза му Поулгара. — Аз трябва да засея градината, а Дурник доста трябва да се потруди след изминалата зима.

— Тогава може би е по-добре момчето да не ви се мотае в краката, нали?

Тя се взря в очите му и дълго не отмести поглед от тях. Накрая се предаде.

— Добре, татко.

— Знаех си, че мислиш като мен, Поул — отговори той.

— Само не го задържай през цялото лято.

— Разбира се, че няма да го задържам. Искам да поговоря с близнаците и да видя дали Белдин се е върнал. Ще тръгна на път след около месец. Тогава ще го върна.

Така Еранд и Белгарат отново навлязоха в сърцето на Долината и пак отседнаха в кулата на Белгарат. Белдин все още не се бе върнал от Малореа, но Белгарат имаше да обсъжда много неща с Белтира и Белкира; затова Еранд и дорестият му жребец бяха оставени да си търсят развлечения на воля.

Една топла лятна утрин те се насочиха към западния край на Долината, за да разгледат подножието на планината, където преминаваше границата с Улголандия. Яздиха няколко мили през хълмистата, покрита с дървета планинска земя и спряха в широк плитък пролом, където буен поток бълбукаше през позеленели от мъх камъни. Утринното слънце блестеше горещо и сянката на високите благоуханни борове беше приятна, когато конят и ездачът спряха да отдъхнат, една вълчица излезе тихо от храстите край потока, приклекна и ги загледа. Беше обградена от особен син ореол, меко сияние, което сякаш се излъчваше от плътната й козина. Нормалната реакция на всеки кон в присъствието, даже при миризмата на вълк, би била сляпа паника, но жребецът срещна спокойно взора на хищника, без дори да трепне.

Момчето знаеше коя е вълчицата, но се учуди, че я среща тук.

— Добро утро — поздрави я то учтиво. — Приятен ден, нали?

Блещукащата светлина на вълчицата изглеждаше същата като тази, която излъчваше Белдин в облика на ястреб. Когато въздухът около животното се проясни, на негово място стоеше жена със светлокестенява коса, златисти очи и весела усмивка. Въпреки че дрехата й бе кафява и съвсем обикновена — в такива рокли бяха облечени всички селянки от околността, — жената я носеше по такъв царствен начин, че би й завидяла всяка кралица, блеснала в брокат и скъпоценни камъни.

— Винаги ли поздравяваш вълците с такава учтивост? — попита го тя.

— Не съм срещал много вълци — отговори момчето. — Ала бях съвсем сигурен коя си.

— Да, сигурно наистина е така, щом ме поздрави.

Еранд скочи от гърба на коня.

— Той знае ли къде си тази сутрин? — попита жената.

— Белгарат ли? Вероятно не. Сега разговаря с Белтира и Белкира, затова ние с коня излязохме да разгледаме някои нови места.

— По-добре не се отдалечавай толкова много в планините на Улго. По тези хълмове има същества, които са доста свирепи.

Еранд кимна.

— Ще го имам предвид.

— Ще направиш ли нещо за мен? — попита тя съвсем прямо.

— Ако мога.

— Разговаряй с дъщеря ми.

— Разбира се.

— Кажи на Поулгара, че на света съществува голямо зло и е надвиснала смъртна опасност.

— Зандрамас ли? — попита Еранд.

— Зандрамас е част от него, но в центъра на злото стои Сардион. То трябва да бъде унищожено. Съобщи на съпруга ми и на дъщеря ми да предупредят Белгарион. Задачата му още не е изпълнена.

— Ще им съобщя — обеща Еранд. — Но не можеш ли да го направиш ти? Защо не разговаряш с Поулгара?

Жената отклони поглед към сенчестия пролом.

— Не — тъжно отговори тя. — Причинявам й твърде голяма болка, когато се появявам пред нея.

— Защо?

— Това й припомня всички изгубени години, възкресява в паметта й цялата болка на едно малко момиче, което е трябвало да порасне без майка, която да го напътства в живота. Тези болезнени чувства се връщат при нея всеки път, когато ме види.

— Значи никога не си й разказала за жертвата, която са те помолили да направиш?

Тя го погледна проницателно.

— Откъде знаеш за това нещо, което дори съпругът ми и Поулгара не са научили?

— Не съм сигурен — отговори Еранд. — Въпреки това просто го знам. Зная още, че ти не си умряла.

— Ще кажеш ли на Поулгара за това?

— Не, ако ти не желаеш.

Жената въздъхна.

— Някой ден може би, но този ден все още не е дошъл. Смятам, че е най-добре тя и баща и да не знаят за това. Изпълнението на задачата ми все още предстои. Това е нещо, с което ще се справя най-добре, ако нищо не отклонява вниманието ми.

— Както желаеш — изрече учтиво Еранд.

— Пак ще се срещнем — каза му тя. — Предупреди ги за Сардион. Кажи им да не отделят толкова внимание и време в търсене на Зандрамас. Така може да изгубят от поглед главното. Злото произтича от Сардион. Бъди предпазлив, когато отново срещнеш Кайрадис. Тя не ти мисли злото, но има своя собствена мисия и ще направи всичко, за да я изпълни.

— Ще го направя, Поледра — обеща той.

— О — каза тя, сякаш се бе досетила за нещо в последния миг. — Един човек те очаква ей там. — Жената посочи към билото на осеяния със скали хребет, който се спускаше стръмно към поляните в Долината. — Той все още не може да те види, но те очаква. — След това се усмихна, блесна изведнъж, отново се превърна във вълчица със синкав оттенък и побягна с големи скокове, без да поглежда назад.

Обзет от любопитство, Еранд отново се качи на коня, излезе от пролома и препусна на юг, като заобикаляше по-високите хълмове, издигащи се пред блестящите бели върхове в земята на улгите. Беше решил да се изкачи на хребета. Огледа внимателно каменистия склон и забеляза кратък проблясък на отразена слънчева светлина. Нещо светеше в средата на обрасло с храсталаци равно място, разположено на половината път от върха.

Без да се колебае, момчето препусна натам.

Мъжът, който седеше сред шубраците, носеше особена ризница, изработена от метални плочки. Беше нисък, но имаше мощни рамене, а очите му бяха покрити с лента от ефирен плат. Това не бе превръзка на слепец, а по-скоро го предпазваше от яркото слънце.

— Ти ли си Еранд? — попита с дрезгав глас мъжът, чиито очи оставаха скрити под превръзката.

— Да. — отвърна Еранд. — Не съм те виждал от дълго време, Релг.

— Трябва да говоря с теб — отвърна дрезгавият глас на фанатика. — Може ли да се скрием някъде от светлината?

— Разбира се. — Еранд скочи от седлото и последва улгоса през шумолящите храсти до входа на пещера, която се спускаше в сърцето на хребета. Релг леко се наведе пред надвисналата скала и влезе.

— Стори ми се, че те разпознавам — рече той, когато Еранд се мушна при него в хладния сумрак на пещерата. — Но не можех да съм сигурен при тази светлина. — Той развърза лентата плат от очите си и се взря в момчето.

— Пораснал си.

Еранд се усмихна.

— Изминаха няколко години. Как е Тайба?

— Тя ми роди син — прошепна Релг, сякаш това бе някакво чудо. — Много особен син.

— Радвам се да го чуя.

— Когато бях по-млад и обладан от представата за святост, УЛ заговори в моята душа. Каза ми, че детето, което ще бъде новият горим, ще дойде в Улголандия чрез мен. Обзет от гордост, аз си помислих, че това означава да открия детето и да го покажа на другите хора. Откъде бих могъл да зная, че е имал предвид нещо много по-просто? Та УЛ е имал предвид сина ми. Моят син носи белега на УЛ — МОЯТ син! — В гласа на фанатика имаше гордост, примесена със страхопочитание.

— Пътищата на УЛ са неведоми. Те се различават от тези на хората.

— Колко истина има в думите ти.

— И щастлив ли си?

— Животът ми изглежда пълен — отвърна просто Релг. — Но сега ми предстои да изпълня друга задача. Нашият стар горим ме изпрати да намеря Белгарат. Вълшебникът незабавно трябва да дойде с мен в Пролгу.

— Белгарат не е много далеч оттук — каза Еранд, но погледна Релг и видя, че дори в тази сумрачна пещера фанатикът е замижал, за да защити очите си от светлината.

— Имам кон — каза момчето. — Мога да доведа вълшебника тук за няколко часа, ако искаш. Така няма да излизаш на слънчевата светлина.

Релг отправи към него бърз, изпълнен с благодарност поглед, и кимна.

— Кажи му, че непременно трябва да дойде. Горимът трябва да разговаря с него.

— Ще му кажа — обеща Еранд. След това се обърна и излезе от пещерата.

— Какво иска? — попита раздразнено Белгарат, когато Еранд му съобщи, че Релг иска да го види.

— Настоява да отидеш с него в Пролгу — отвърна Еранд. — Горимът иска да те види — старият горим.

— Старият ли? Че има ли и нов?

— Синът на Релг — отвърна Еранд.

За миг Белгарат се вгледа в Еранд и след това изведнъж започна да се смее.

— Какво е толкова смешно?

— Излиза, че УЛ има чувство за хумор — заля се от смях старецът. — Не съм очаквал такова нещо от него.

— Не те разбирам.

— Това е дълга история — подхвана Белгарат, като все още се смееше. — Но щом горимът иска да ме види, най-добре ще е да тръгваме.

— Искаш да дойда и аз ли?

— Поулгара ще ме одере жив, ако те оставя тук сам. Да тръгваме.

Когато стигнаха пещерата, където чакаше Релг, Еранд трябваше да обясни на младия кон, че трябва да се върне сам в кулата на Белгарат. Разговаря с животното дълго и накрая излезе, че то е схванало поне най-важното.

Пътуването през тъмните галерии до Пролгу им отне няколко дни. През по-голямата част от пътешествието Еранд си мислеше, че си проправят път слепешком, но за Релг, чиито очи бяха практически безполезни на нормална дневна светлина, тези мрачни коридори бяха като роден дом. Чувството му за ориентация наистина бе безпогрешно. Най-накрая стигнаха до слабо осветена пещера, в която имаше плитко, прозрачно като кристал езеро. В центъра му се издигаше островът, където ги чакаше старият горим.

— Яд хо, Белгарат! — извика светият старец, облечен в бяла роба, когато стигнаха брега на подземното езеро. — Гроя УЛ.

Белгарат отвърна:

— Яд хо. Гроя УЛ.

След това преминаха по мраморното мостче и отидоха при горима. Белгарат и стареца си стиснаха топло ръце.

— Доста години изминаха, откакто не сме се срещали — рече вълшебникът. — Как я караш? Справяш ли се със задълженията си?

— Чувствам се почти като младеж — усмихна се горимът. — Релг е открил моя наследник. Най-после виждам края на своята мисия.

— Наистина ли го е открил? — попита с насмешка Белгарат.

— Точно така. — Горимът погледна с обич Релг. — Помежду ни е имало и недоразумения, нали, сине? — изрече той. — Но в крайна сметка излиза, че двамата сме се стремели към една и съща цел.

— Беше ми необходимо малко повече време, за да осъзная това, свети гориме — отвърна Релг с горчивина. — Аз съм малко по-твърдоглав от останалите. Понякога се чудя как УЛ не губи търпение с такива като мен. Моля да ме извините, но трябва да отида при жена си и сина си. Много дни бях далеч от тях. — Той се обърна и с бързи крачки пое обратно по мостчето.

Белгарат се засмя.

— У този човек са настъпили забележителни промени.

— Съпругата му е чудесна жена — съгласи се горимът.

— Сигурен ли си, че тъкмо тяхното дете е истинският избраник?

Горимът кимна.

— Самият УЛ потвърди това. Мнозина се противопоставиха на този избор, тъй като Тайба не е дъщеря на Улголандия, но гласът на УЛ ги накара да замлъкнат.

— Сигурен съм, че е станало така. Забелязал съм, че гласът на УЛ е много убедителен. Искал си да ме видиш?

Лицето на горима стана сериозно и той посочи къщата си, която имаше форма на пирамида.

— Да влезем. Трябва да обсъдим един въпрос, който не търпи отлагане.

Еранд последва двамата мъже, които влязоха в къщата. Стаята бе слабо осветена от блещукащо кристално кълбо, окачено на верига, висяща от тавана. Имаше маса и няколко ниски каменни пейки. Всички седнаха около масата и старият горим погледна тържествено Белгарат.

— Ние не сме като хората, които живеят на повърхността на земята под пряката светлина на слънцето, приятелю — каза той. — Те долавят звуците на вятъра в клоните на дърветата, бълбукането на потоците, песните на птиците, изпълващи въздуха. Тук, в нашите пещери, ние чуваме единствено стоновете на самата земя.

Белгарат кимна.

— Земята и скалите говорят на народа на Улголандия по особен начин — продължи горимът. — До нас могат да достигнат звуци от противоположната половина на света. Такъв шум вече тътне в скалите от няколко години и става все по-силен и отчетлив.

— Може бе в земните недра има някакъв разлом — предположи Белгарат. — Място, в което се измества каменното легло на голям континент?

— Не вярвам, че е така, приятелю — не прие становището му горимът. — Звукът, който чуваме, не е породен от движенията на неспокойните земни пластове. Той е причинен от събуждането на един-единствен камък.

— Не съм съвсем сигурен, че разбирам какво искаш да кажеш — рече Белгарат и се навъси.

— Камъкът, който чуваме, е жив, Белгарат.

Старият вълшебник впери поглед в своя приятел.

— На света има само един жив камък, гориме.

— Самият аз винаги съм вярвал в това. Чувал съм звука от Кълбото на Алдур, докато то се движи около света. Този нов звук е породен също от жив камък. Той се пробужда, Белгарат, и чувства мощта си. Той е зъл, приятелю. Толкова зъл, че самата земя стене под тежестта му.

— И откога достига до вас този звук?

— Започна скоро след смъртта на прокълнатия Торак.

Белгарат сви устни.

— Знаехме, че нещо се раздвижва из цялата територия на Малореа — отбеляза той. — Ала нямахме представа, че проблемът е толкова сериозен. Можеш ли да ми кажеш нещо повече за този камък?

— Зная единствено името му — отвърна горимът. — Чуваме, че го произнасят шепнешком в пещерите, галериите и пукнатините на земните недра. Нарича се „Сардиус“.

Белгарат рязко вдигна глава.

— Ктраг Сардиус? Сардион?

— Чувал ли си за него?

— Белдин се натъкнал на това име в Малореа. То било свързано с нещо, наречено Зандрамас.

Горимът се задъха и лицето му придоби мъртвешки блед цвят.

— Белгарат! — възкликна той със задавен глас.

— Какво има?

— Това е най-страшното проклятие в нашия език.

Белгарат го погледна втренчено.

— Смятах, че зная повечето думи в езика ви. Как така никога не съм чувал тази?

— Никой не би я произнесъл пред теб.

— Никога не съм предполагал, че улгите въобще имат някакви думи, за да прокълнат някого. Какво е най-общото значение на „Зандрамас“?

— Това означава „объркване“, „хаос“, „пълно отрицание на света“. Ужасна дума.

Белгарат се намръщи.

— Но защо улгоско проклятие се появява в Даршива и се използва като име на някого или на някакъв предмет? И каква е връзката му със „Сардион“?

— Може би двете думи означават едно и също.

— Не бях помислил за това — призна Белгарат. — Но е възможно. Смисълът им изглежда подобен.

Поулгара бе възпитала Еранд много грижливо. Момчето знаеше, че не бива да се намесва, когато говорят по-възрастни. Ала онова, които искаше да каже, изглеждаше изключително важно и Еранд изведнъж почувства, че трябва да наруши правилото.

— Двете думи не означават едно и също нещо — намеси се момчето.

Белгарат го измери с особен поглед.

— Сардионът е камък, нали?

— Да — отвърна горимът.

— Зандрамас не е камък. Той е човек.

— Откъде знаеш това, момчето ми?

— Срещали сме се — отговори тихо Еранд. — Не точно лице в лице, а как да кажа… — беше му трудно да обясни. — Той приличаше на сянка. Ала човекът, който хвърляше сянката, се намираше някъде на друго място.

— Проекция — обясни Белгарат на горима. — Сравнително прост номер, гролимите много го обичат. — Вълшебникът се обърна към момчето. — Тази сянка каза ли ти нещо?

Еранд кимна.

— Каза, че ще ме убие.

Белгарат рязко пое дъх и попита:

— А ти каза ли това на Поулгара?

— Не. Трябваше ли?

— Не си ли помисли, че подобно нещо е твърде важно?

— Помислих, че е просто заплаха, целяща да ме накара да изпитам страх.

— Ти уплаши ли се?

— Да се уплаша ли? Не.

— Да не би да си се преситил, Еранд? — попита Белгарат. — Да не би разни хора всеки ден да заплашват да те убият и вече да си се отегчил от това?

— Не. Това се случи един-единствен път. Той беше само сянка, а една сянка не може да те нарани, нали?

— Да си се натъквал на още от тези сенки?

— Само Кайрадис.

— А кой е Кайрадис?

— Коя. Тя е жена. Не съм сигурен каква е. Говори също както рицаря Мандорален — използва старинни думи. Освен това носи превръзка пред очите си.

— Пророчица! — изсумтя Белгарат. — И какво ти каза?

— Каза, че пак ще се срещнем и че в общи линии ме харесва.

— Убеден съм, че това ти е подействало успокояващо — отбеляза сухо Белгарат. — Не пази такива неща в тайна, Еранд. Ако с теб се случи нещо необикновено, сподели с някого.

— Съжалявам — извини се Еранд. — Просто реших, че ти, Поулгара и Дурник имате достатъчно други грижи.

— Всъщност нямаме нищо против от време на време да прекъсваш заниманията ни, момче. Разказвай ни за тези малки свои приключения.

— Щом искате.

Белгарат отново се обърна към горима.

— Смятам, че достигнахме до нещо благодарение на нашия потаен приятел. Знаем, че Зандрамас — прощавай, че използвам тази дума — е човек. И този човек по някакъв начин е свързан с живия камък, който ангараките наричат „Ктраг Сардиус“. Получавали сме предупреждения за Зандрамас и по-рано, затова смятам, че трябва да приемем и Сардиона като пряка заплаха.

— И какво трябва да направим според теб? — попита горимът.

— Мисля, че всички трябва да насочим вниманието си към следната задача: да разберем точно какво стова в Малореа, дори ако трябва да я разрушим камък по камък. До днес изпитвах единствено любопитство. Сега, изглежда, ще се наложи да се отнасям към всичко това съвсем сериозно. Ако Сардионът е жив камък, значи прилича на Кълбото, а аз не искам нещо с такава мощ да попадне в ръцете на неподходящ човек. От онова, което успях да разбера, Зандрамас съвсем определено е тъкмо такова същество. — Вълшебникът се обърна и погледна Еранд озадачено. — Каква е връзката ти с всичко това, момче? Защо всички и всичко, замесено в цялата тази история, изведнъж минава да те навести?

— Не зная, Белгарат — отвърна искрено Еранд.

— Може би тъкмо оттук трябва да започнем. Бях обещал пред себе си проведа в скоро време дълъг разговор с теб, момче. Сигурно най-сетне е дошло времето за това.

— Щом искаш — отвърна Еранд. — Ала не зная доколко бих могъл да ти бъда от помощ.

— Ще разберем още сега, Еранд. Ще разберем още сега.