9

Голяма силна крушка с бял порцеланов рефлектор хвърляше ярка светлина от тавана. Чиновникът, приемащ вещите на задържаните, седеше в ъгъла на стаята, преградена с решетки. Пред погледа на арестувания се издигаше тесен проход, препречен с решетка зад гърба му стоманена врата го отделяше от по-широк коридор.

Пери Мейсън, с побеляло от гняв лице, стоеше безмълвен в безсилието си, стиснал устни в тънка линия, разрязваща лицето му. Очите му пламтяха, но той мълчеше.

Сержант Холкъм, с килната назад шапка, се ухили на двамата плещести полицаи, застанали до бюрото на чиновника.

— Това ли е всичко, момчета?

— Това е — отговори единият от тях.

— Ще запазим писмото, в което се споменава дневникът като доказателство — заяви Холкъм. — Изглежда, че са го откраднали от апартамента. Дневникът не е в Мейсън, така че вероятно е в секретарката. Обадете се на началничката на женския отдел. Ако не е и в мис Стрийт, то е само защото не са успели да го вземат, преди да се появим. Сега си спомням, че когато пристигнахме, Мейсън стоеше до вратата на кухнята. Предполагам, че секретарката му е била в килера.

Холкъм плъзна по бюрото един тежък плик към Мейсън.

— Арестуван си за спъване на съдебното разследване — параграф сто трийсет и пет от Наказателния кодекс, а също и за нарушаване неприкосновеността на чуждо жилище. Можеш да си излезеш под гаранция. Ще си получиш вещите обратно, като подпишеш тази разписка на гърба на плика — тук е всичко с изключение на писмото. То е доказателство. Областният прокурор ще те уведоми кога ще бъдеш призован пред съда.

— Предполагам, че ти е ясно колко нередно е всичко това? — Гласът на Мейсън беше одрезгавял от потискания гняв.

— Как може на мен да ми е ясно! — ухили се сержант Холкъм. — Аз съм само едно тъпо ченге. Ти си умникът. Ако намираш нещо нередно, оплачи се на съответните власти. Междувременно, Мейсън, не си въобразявай, че ще си играем на криеница с доказателствата по това дело. Имаме начин да получим каквото искаме.

Мейсън замълча.

— Разбира се — продължи Холкъм, — ако държиш да се явиш пред съдията и да го накараш да те освободи под гаранция, ще трябва да почакаш до утре сутринта, но в такъв случай ще преспиш в килията. Макар че можеш и в момента да си излезеш. От теб се иска само да се подпишеш. По някое време все ще трябва да си сложиш подписа и да си отидеш, така че по-добре го направи сега и си спести една нощ в затвора. Но ако настояваш всичко да стане както му е редът, а не да бъдеш освободен по незаконен начин, Ще трябва да почакаш, докато излезеш оттук със заповед От съда. Това мен хич не ме засяга. Ето я вратата.

Мейсън взе автоматичната писалка, която беше описана като част от вещите му, и се разписа на гърба на плика. Чиновникът, приемащ вещите на задържаните, откъсна незалепената част на плика заедно с Разписката и описа на съдържанието и ги постави в картотеката. Цялата тази история го беше изпълнила с безкрайно отегчение и той не се опитваше да го прикрива.

Сержант Холкъм се обърна към пазача при стоманената врата:

— Хайде, отваряй. Освободен е под гаранция. Мейсън излезе. Зад него сержант Холкъм се изкиска звучно:

— Дявол да го вземе! Какъвто си буквоед и искаш всичко да е според закона, си помислих, че ще останеш в затвора, докато съдията те освободи. Довиждане, скъпи!

Мейсън прекоси чакалнята, също оградена с решетки, изкачи няколко стъпала до друга стоманена врата, където пазачът завъртя голям пиринчен ключ, дръпна резето и пусна адвоката да излезе навън, далеч от неприятната сладникава миризма на дезинфекционни средства, в изпълнената с прохлада нощ.

Там го чакаше Дела Стрийт. Само с един бърз поглед към лицето на Пери Мейсън тя разбра всичко. Приближи се до него и го хвана под ръка.

Двамата се отправиха бавно под дъжда към паркинга, където адвокатът беше оставил колата си. С побеляло от гняв лице той влезе и завъртя ключа.

— Сега знам как се чувстват хората, когато извършват убийство — продума Дела Стрийт.

— Претърсиха ли те? — попита Мейсън.

— Една полицайка ме съблече съвсем гола и ме претърси от глава до пети.

— Какво направиха с дневника?

— Нямаше дневник.

Мейсън отмести погледа си от арматурното табло, обърна се и впи очи в лицето на Дела Стрийт.

— Не го ли взе?

— Разбира се, че го взех. Но когато чух сигнала, че идва полицията, забелязах на една полица половинка хляб. Издълбах средата и мушнах дневника вътре, натъпках обратно средата и хвърлих хляба в кофата за боклук. След това дойдох при теб до вратата, където ме видя сержант Холкъм.

По лицето на Мейсън постепенно се изписа облекчение.

— Браво! — похвали я той.

Адвокатът изкара колата на заден ход от паркинга, тръгна бавно напред и зави по мократа от дъжда улица, после даде газ, превключи скоростите и полетя.

— Ще се опиташ ли да го вземеш? — поиска да узнае Дела.

— Не. Веднага щом сержант Холкъм разбере от полицайката, че дневникът не е бил в теб, ще зачака да направим точно това.

— Искаш да кажеш, че ще ни следят?

— Не нас. Ще поставят хора около апартамента да го наблюдават. Ще ни оставят да влезем и на излизане ще ни арестуват отново.

— Имат ли право да го направят?

— Не.

— Шефе, що се отнася до мен, аз… Как ненавиждам този човек! Мейсън замълча.

— Това тъпо животно — продължи Дела Стрийт с горчивина. — Преместиха го от отдел „Убийства“, защото ти го направи за посмешище, а сега той действа от позицията на силата. Дали няма да намерят дневника в кофата за боклук?

— Възможно е да не го намерят. Спомни си, че Карл Фреч се измъкна през аварийния изход. Отначало сержант Холкъм няма да знае какво да мисли, после, преди да му дойде наум, че си скрила дневника някъде из апартамента, ще си спомни за мъжа, който избяга. Ще стигне до извода, че дневникът е в него.

— А после?

— Трудно е да се каже. Може да реши, че там е бил някой от хората на Пол Дрейк, и да се опита да притисне Пол до стената. Може да измъкне Джейсън Бартслър от леглото му. А може и да попадне на следа, водеща към Карл Фреч.

Последва дълго мълчание.

— Къде отиваме? — запита Дела Стрийт.

— Вкъщи.

— Ще предприемеш ли нещо спрямо Карл?

— Не.

— Дали Карл е разбрал, че бяхме там?

— Може да се е забавил достатъчно дълго и е чул част от разговора ни със сержант Холкъм.

— Смяташ ли, че знае за дневника?

— Нямам представа.

— Какво търсеше?

— И за това нищо не мога да кажа.

— Тръпки ме побиха, когато го видях как се приближава на пръсти към, спалнята. Не бих искала да ме намери заспала вътре. Във вида му имаше нещо толкова застрашително… Шефе, а той откъде е имал ключ от апартамента?

— Когато чантата на Даяна Риджис е била в него — предположи Мейсън, — той без съмнение е взел отпечатъци от всички ключове и си е извадил дубликати.

— А защо?

— Може просто от желание да продължи любовната гонитба или пък заради нещо друго.

Отново замълчаха. Колата се движеше по пустите улици и накрая спря пред апартамента на Дела Стрийт.

— Лека нощ — пожела адвокатът.

Дела го погледна загрижено.

— Шефе, моля те, преодолей го.

— Кое?

— Гнева, който потискаш.

Мейсън се насили да се усмихне.

Дела понечи да излезе от колата, но се спря и го погледна. Обви с ръце врата му и привлече главата му към своята. Устните им се сляха в дълга целувка, после изведнъж тя се освободи от прегръдката на адвоката.

— Така! А сега трябва да престанеш да мислиш за сержант Холкъм. Не забравяй да изтриеш червилото от устните си. Лека нощ, шефе.

Загрузка...