Пери Мейсън и русото момиче

15

Когато Мейсън и Дела Стрийт влязоха в кантората на Пол Дрейк, той вдигна поглед от бележките, над които работеше.

— Здравей, Пери. Как върви делото?

— Върви, ама срещу нас.

— Имам най-различни новини за теб.

— Казвай.

— Мисис Джери Крейсън е съседка на Ела Броктън и живее на Олив Крест Драйв две хиляди триста и девет — точно срещу къщата на Ела Броктън. Съседката си вре носа навсякъде и устата й хлопа като ханджийска порта, но иначе е умна и наблюдателна и не се стряска лесно.

— Какво знае? — попита Мейсън.

— Явно твърде много, Пери. След изчезването на детето се е заела да наблюдава какво става отсреща. На двайсет и шести вечерта в къщата било тъмно и със сигурност до девет часа там е нямало никой. Около девет, в най-големия дъжд, Ела Броктън се прибрала с такси и била сама до около единайсет и петнайсет, когато Хелън Бартслър пристигнала, паркирала колата и влязла. Почти веднага друга кола спряла наблизо, някакъв мъж слязъл от нея и отворил капака на автомобила на мисис Бартслър.

— Твоят детектив, нали? — обади се Мейсън.

— Аха, взимал е палеца на разпределителя, за да се обади по телефона и да получи нареждания.

— Най-сетне щастието ни се усмихва — разцъфна доволен адвокатът.

— Само че тези факти не стават за съда.

— Защо?

— Между мисис Крейсън и Ела Броктън съществува стара вражда. Ела Броктън се оплакала в полицията от семейство Крейсън, че й влизат в двора, и се стигнало до арест. Обвинила мисис Крейсън, че й отровила котката, и навярно са се намерили някакви косвени доказателства. Типична съседска вражда. И още нещо, Пери, ще ми бъде страшно неприятно, ако в съда стане ясно, че мой агент е развалил колата, за да може да докладва по телефона. Направил го е, защото не е имал друг изход. Надавал се е, след като се обади, ако жената е все още в къщата, да постави палеца на място, все едно нищо не е било. Ако пък я свари да се опитва да запали колата, да се притече на помощ като добър съсед, случайно паркирал наблизо, да порови из автомобила и да върне частта, докато уж преглежда електрическата система.

— И все пак това е щастлив обрат — повтори Мейсън — Досега всичко беше срещу нас. По целия пистолет има отпечатъци от пръстите на Даяна. Това, което ме вбесява, е, че не мога да проумея причините, криещи се зад различните постъпки. Защо фактът, че Карл Фреч е бил в стаята на Даяна Риджис и я е ударил по окото, толкова е развълнувал Милдред.

— Сигурно си на погрешна следа — предположи Дрейк.

— Не може да бъде, Пол. Когато чула разказа на Даяна за приключенията й, отначало Милдред го възприела нормално. Но след като премислила в продължение на четири-пет минути, очевидно се развълнувала, уговорила срещата за десет часа и се обадила отново на Даяна. Карл Фреч и насиненото око на Даяна имат някакво скрито значение. Други новини, Пол? Научи ли името на боклукчията?

— Договорът за събиране на боклука е притежание на жена, дяволски умна жена, която…

— Тя не ми върши работа — прекъсна го Мейсън. Не ми трябва, щом е умна. Кой всъщност събира боклука?

— Събира го един мъж на име Ник Модена. Има алчен поглед.

— Точно той ме интересува. Къде да го намеря?

— Върви в кантората си и ще ти го намеря до половин час. В момента е на работа.

— Добре. Нещо друго?

— Една русокоса красавица от моята агенция се е запознала с Карл Фреч.

— Определил ли й е среща?

— Още не. Дай му малко време.

— На него не му трябва време.

— Тя е добър детектив.

— Може ли да се защитава?

— Навсякъде и по всяко време — засмя се Дела.

— Силна ли е?

— Тежи около шейсет килограма и изглежда толкова скромна, като че ли е расла в саксия, а знае твърде много неща.

— А ако играта загрубее?

— Била е шампионка по бокс и е участвала в показни мачове с мъж за спаринг партньор. Добра е. Иска да знае докъде трябва да позволи на Карл да стигне в случай, че й определи среща.

— Е — рече Мейсън безпристрастно, — не й плащаме само за да излезе и да се държи срамежливо. От друга страна, не бих искал да я карам да го остави да прекали. Нейната задача е да събере информация. Кажи й да се постарае да разбере колкото се може повече, но най-добре сама да прецени.

— Много добър агент е — похвали я Дрейк, — неведнъж съм я използвал. Доста неща е готова да изтърпи, за да измъкне сведения, и обикновено успява.

— Добре. Ето какво ме интересува относно Карл Фреч: какво му е казала полицията, какво е отвърнал той и после какво са обяснили на Джейсън. Всичко още е прясно в съзнанието на младежа и той би трябвало да се разприказва.

— Сигурно ще се разприказва. Той е странен тип.

— Нещо друго?

— Изглежда, че Хелън Бартслър се е сдобрила с дядото. Двамата се заговориха веднага щом съдът се оттегли, и все още си приказват.

— Аха — отбеляза Мейсън, — това би могло да означава нещо. Кой пръв е подал ръка, знаеш ли?

— Джейсън разчупи леда. В началото тя се държеше резервирано, после той й каза нещо и тя започна да се държи малко по-дружелюбно.

— Е, всичко това ще ни помогне, Пол. Разбира се, то не обяснява отпечатъците от пръстите върху пистолета, както и някои други обстоятелства, но може би цялата картина ще започне да се изяснява. Повикай ме, като откриеш боклукчията.

— Следят го. Моят агент ми се обажда всеки път щом камионът за смет спре за по-дълго и той успее да намери телефон.

— Добре, следващия път, когато ти позвъни, разбери къде е. Ще отида да си поговоря с този Модена.

— Ще ти се обадя. Би трябвало… Телефонът иззвъня.

— Почакай, може да е той.

— Ало — обади се Дрейк, кимна към Пери Мейсън и отново заговори в слушалката. — Къде си, Джим?

После послуша, отбеляза си нещо на лист хартия и продължи:

— Добре, Мейсън иска да се свърже с него. На Уошингтън ли? Аха, аха… Тръгнал е към апартамента, където… разбирам. Добре. Чудесно, Мейсън ще бъде там след малко. — Дрейк закри слушалката с Длан. — Джим Мелроуз се обажда. Искаш ли да продължи да следи Модена, след като ти се свържеш с него?

— Не, повече няма да ми е необходим — отвърна Мейсън.

Дрейк каза на детектива:

— Джим, щом се появи Мейсън, можеш да си вървиш. Мейсън ще дойде на Уошингтън. Ти ще бъдеш непосредствено зад камиона, нали? Добре. Довиждане.

Дрейк затвори телефона и се обърна към адвоката:

— Ще го намериш на Уошингтън. Джим ще го следва.

Мейсън вдигна ръка в знак на одобрение.

— Добра работа свърши, Пол. Тръгваме. Искаш ли да дойдеш, Дела?

— Разбира се.

— Тогава побързай.

Те се втурнаха по коридора към асансьора, слязоха долу, изтичаха до паркинга и бързо се качиха на колата на Мейсън.

— Не е ли ужасно рисковано? — попита Дела Стрийт.

— Кое?

— Това, което правиш сега.

— Аха — съгласи се Мейсън, като умело провираше ше колата през движението. — Винаги има риск когато човек се залови за работа.

— Ами ако сержант Холкъм вземе дневника?

— Това — призна Мейсън — би било твърде лошо.

— А ако ти го вземеш и сержант Холкъм разбере?

— А това би било твърде добре — засмя се Мейсън.

— Не разбирам.

— И сержантът няма да разбере. Дела Стрийт въздъхна и се отказа да пита повече.

— Добре — усмихна се тя, — печелиш както винаги. Хайде, давай.

Те излязоха бързо от Уошингтън и бяха на по-малко от три преки от Корнайз, когато видяха камиона за смет да спира на една малка уличка. Детективът на Дрейк, който се движеше след него, забеляза Мейсън и Дела Стрийт и със знак нм пожела успех. Мейсън му кимна и той си тръгна.

Адвокатът зави в уличката, паркира точно зад камиона и беше вече вън от колата, когато един нисък мургав мъж с топли кафяви очи, гъсти черни вежди и тъмна четинеста брада слезе от камиона. Униформата на боклукчията, първоначално бяла, беше посивяла от пране и осеяна с петна.

— Ти ли си Ник Модена? — попита Мейсън. Топлите кафяви очи се вдигнаха към него и го стрелнаха подозрително.

— За какво ти е Ник Модена?

— За една работа.

— Да не е някаква шмекерия?

— Нещо добре платено.

— Ти кой си?

— Казвам се Серж.

— Добре, Серж. Кво искаш?

— Да спечелиш петдесет долара — усмихна се Мейсън.

— Аз да спечеля петдесет долара? — почти извика Модена.

— Да, ти.

— За кво? Къв е номерът?

— Няма номер.

— Кво ще правя?

— Ще събереш боклука.

— Колко пъти?

— Веднъж.

— Къде?

— На тази улица.

— Кога?

— Веднага.

Модена погледна към Мейсън и после към Дела Стрийт.

— Петдесет долара, Серж, така ли?

— Точно така.

— Кво да направя?

— Знаеш ли жилищната сграда Палм Виста? — побита Мейсън.

— Разбира се. Нали събирам боклука.

— Как го събираш?

— Слагам го в кофа, обръщам я, изпразвам я и я връщам обратно.

— Не, питам те: във всеки апартамент поотделно ли ходиш?

— Да не съм луд?! Разбира се, че не.

— Как изхвърлят боклука от апартаментите?

— Отде да знам? Може би го изнасят отпред и портиерът го изхвърля в голяма кофа. Аз взимам голямата кофа.

— Този път ще бъде по-различно. Ще отидеш до апартамента на втория етаж. Ще почукаш на вратата. Когато ти отворят, ще кажеш, че си дошъл за боклука, и ще ти го дадат. Ще слезеш долу при колата, ще го изхвърлиш и това е всичко.

— Всичко?

— Да, всичко.

— И ще получа петдесет долара?

— Ако донесеш боклука, ще получиш петдесет долара.

— Ами ако не го донеса?

— Тогава няма да получиш нищо.

— Кой ще ми отвори?

— Мой служител — заяви Мейсън небрежно. — Тоест един, на когото плащам част от заплатата. Предполага се, че той работи за мен, както и за някои други.

— Що не му кажеш сам?

— Искам ти да спечелиш петдесет долара.

Модена поклати глава, премигна, премести поглед от Мейсън към Дела Стрийт и после пак към Мейсън.

— Нещо не е в ред.

— Петдесет долара — повтори Мейсън, отвори портфейла си и извади пет банкноти по десет долара. — Веднага щом пристигнеш с боклука.

Модена сви рамене и разпери ръце, като че ли се предава.

— Че кво ни пречи?

— Нищо — рече Мейсън и се върна обратно в колата.

Модена се качи на шофьорското място в камиона за смет. И двете коли излязоха на заден ход от уличката. Мейсън последва буботещия камион до жилищната сграда Палм Виста.

— Как мислиш, какъв е шансът ни? — попита Дела Стрийт.

— Доста по-голям от този на противника — отвърна Мейсън. — В края на краищата храната сигурно вече се е вмирисала, а и Модена е съвсем автентичен. В случай че полицаят реши да погледне през прозореца, ще види камиона за смет на улицата. Ако не им е известно как обикновено събират боклука, и през ум няма да му мине, че има нещо нередно.

— Ако не успеем — разтревожи се Дела Стрийт, — ще разберат къде е дневникът.

— Може би да — може би не.

— Е — засмя се секретарката, — ако не друго, то не може да се отрече, че Ник Модена е доста хладнокръвен.

Ниският набит мъж слезе от камиона за смет, тръгна по уличката към задната врата, отвори я и изчезна в сградата. Вървеше нито много бързо, нито много бавно, с обичайната ритмична походка на човек, който има работа и гледа с известно, но не и прекалено нетърпение да я свърши по-скоро.

Дела Стрийт се втренчи в часовника си и взе да брои секундите. Мейсън не откъсваше очи от камиона.

— Боже мой, шефе! Минаха три минути и десет секунди — вълнуваше се Дела. — Нещо лошо се е случило.

Мейсън само поклати глава и продължи да съзерцава камиона.

— Четири минути! — съобщи Дела. Мейсън мълчеше.

— Пет минути! — В гласа на Дела се долови нотка на паника.

— Ще му трябва известно време да отиде до горе и да се върне — успокои я Мейсън.

— Пет минути и трийсет секунди… Ох…

Модена излезе от сградата, крачейки безгрижно и поклащайки кофата за боклук.

Мейсън запали мотора и се приближи до него.

— Това ли искаш? — попита Модена скептично.

Мейсън извади петдесет долара.

— Искам ей това парче хляб.

— Господи! — възкликна Модена, грабна петдесетте долара и се загледа в Мейсън, който извади парчето стар хляб от кофата за боклук.

— Имаше ли някакви трудности? — запита адвокатът.

— Трудности? Не. Човекът отвори вратата. Казах му, че съм дошъл за боклука. Той попита кой ме праща. Казах му — Серж. Той рече: — Добре. По дяволите!

Дела Стрийт зяпна от ужас.

— Погледни към прозореца, шефе!

— Забеляза ли ни?

— Да.

Изведнъж един прозорец на втория етаж се отвори. Някакъв полицай подаде глава навън.

— Хей — извика той, — какво става там долу?

Мейсън весело му махна с ръка.

— Хей, вие! Какво, по дяволите, правите? — изкрещя полицаят.

— Събираме боклука — отвърна Мейсън весело и хвърли изсъхналия хляб на задната седалка и отвори предната врата.

— Скачай вътре, Дела.

Развявайки поли, Дела пъргаво се мушна в колата. Полицаят в апартамента на Даяна Риджис се надвеси застрашително от прозореца. Лицето му беше потъмняло от гняв.

— Хей, вие — ревна той. — Елате тук с това или… Мейсън включи на скорост и натисна педала на газта. Мощната кола тутакси набра инерция и профуча надолу по улицата. Адвокатът се обърна към Дела Стрийт и се засмя:

— Така е вече много по-добре.

— Искаш да кажеш по-зле.

— Защо?

— Полицаят те позна. Взе и номера на колата. Ще накара Модена да се качи горе и той ще каже, че си му платил да…

— Събере боклука — прекъсна я Мейсън.

— Но ти се представи за сержант. Полицаят в апартамента помисли, че…

— Не. Представих се като Серж.

— Но това не е истинското ти име.

— Точно така. Човек има право да използва псевдоним винаги когато пожелае, стига да не се представя за някой друг.

— Но ти си взел веществено доказателство.

— Получих парче изхвърлен хляб. Дела Стрийт въздъхна примирено.

— Котка по гръб не пада! Ясно, че и този път ще се измъкнеш безнаказано, макар че надмина себе си по нахалство.

— Тъкмо това ми е най-приятно — че всичко е неприкрито и явно. Вземи хляба, Дела, и виж дали дневникът е още там.

Дела се пресегна към задната седалка, взе хляба, измъкна средата, която беше поставила, и извади покрития с меки кожени корици дневник, навит на стегнат цилиндър.

— Провървя ни, Дела — усмихна се Мейсън.

— Засега — отбеляза тя.

— Това е достатъчно. Не можеш да искаш от съдбата повече от един шанс. Останалото трябва да направиш сам.

— Ами ако сержант Холкъм прибегне отново до насилие?

— Нека. Само че то няма да му помогне.

— Защо?

— Защото ще стоим далеч от кантората — обясни Мейсън. — Ще потърсим някое сигурно място и ще прочетем този дневник страница по страница. След това ще го сложим в плик и ще го изпратим по пощата на твоя адрес. И докато Холкъм открие къде е дневникът, всичко ще е приключило.

— Това ще бъде ужасен шамар за сержант Холкъм!

— Недей, Дела, че ще ревна от жал! — засмя се Мейсън.