Пери Мейсън и русото момиче

2

Къщата, която Мейсън търсеше, се оказа солидна бяла двуетажна постройка с хоросанова мазилка и керемиден покрив, разположена в изискан квартал.

След като паркира колата си, адвокатът мина по широката алея и се изкачи по витата стълба до верандата пред входа, покрита с гладки червени плочи и оградена с перила от ковано желязо. Докосна звънеца и в къщата прозвуча мелодия. След няколко секунди му отвори набит мъж на около трийсет и осем години с топли кафяви очи, които го гледаха недоверчиво.

— Искам да се срещна с Джейсън Бартслър — каза Мейсън.

— Страхувам се, че е невъзможно, освен ако нямате предварително уговорена среща, а ако имахте, аз щях да знам.

— Вие негов съдружник ли сте?

— В известен смисъл — да.

— Чудесно. Името ми е Мейсън. Адвокат съм и представлявам Даяна Риджис! Бартслър може да ме види тук сега или по-късно в съда.

В кафявите очи трепнаха дружелюбни пламъчета.

— Мисля, че не мистър, а мисис Бартслър се е оплакала в полицията…

— Не мога да воювам с жени — прекъсна го Мейсън.

Човекът се усмихна:

— Заповядайте.

Мейсън влезе в голямата приемна, където червената керамична настилка лъщеше с матов блясък, Малко по-нататък, вляво, широко спираловидно стълбище се виеше стремително към горния етаж.

— Почакайте тук. — Мъжът отведе Мейсън в библиотеката. — Ще проверя дали мистър Бартслър може да ви приеме.

Той изчезна през една врата в другия край на приемната. След около две минути се върна, усмихнат още по-широко.

— Вие Пери Мейсън ли сте?

— Да.

— Разрешете да ви се представя — Гленмор, съдружник на мистър Бартслър при разработването на някои от мините.

Мейсън стисна ръката му.

— Мистър Бартслър иска да ви заведа при него. Той е слушал много за вас — следил е някои от делата ви с особен интерес. Насам, моля.

Мейсън последва Гленмор в голямата стая, която се намираше от другата страна на приемната и представляваше нещо средно между библиотека, работен кабинет, всекидневна и канцелария.

Джейсън Бартслър седеше в дълбоко, луксозно тапицирано кресло и беше вдигнал обутите си в пантофи крака на табуретка. От лявата му страна се намираше салонна маса, отрупана с книги и книжа, сред които се забелязваха и куфарче за документи, настолна писалка, както и няколко списания. Отдясно пък бе поставена масичка за карти, върху която имаше чаша вода, още книги, стойка за лули, кутия за тютюн, пепелник, кибрит и гарафа с уиски. Светлината, която се процеждаше през кехлибарената течност, искреше по безбройните ръбове на кристалния съд.

Джейсън Бартслър стана от креслото — висок, изискан мъж с леко скептично изражение на лицето.

— Как сте, мистър Мейсън? — попита той, като се ръкуваше. — Даяна е успяла да наеме един изключително талантлив защитник. Предполагам, че сте се запознали със съдружника ми, Франк Гленмор. Поръчах му да ви се представи.

— Да, запознахме се.

— Каква е тази история с Даяна? Никой досега не ми беше споменал и дума за това. Франк, защо, по дяволите, не ми съобщи, че е имало неприятности?

— Мисис Бартслър смяташе, че повече никога няма нито да видим, нито да чуем момичето. Беше убедена, че Даяна просто е избягала. Страхувах се, че подобна вест може да ви разтревожи.

— Ето че се наложи да се разтревожа. Даяна е чудесно момиче. Може би вие ще ми обясните какво се е случило, Мейсън?

— Доколкото разбрах — поде Мейсън, — тя сглупила да приеме поканата на вашия доведен син да излезе с него. В резултат на това била принудена да се върне вкъщи пеша. Там намерила в стаята си младежа и впоследствие била обвинена в кражба. Така я изплашили, че напуснала къщата посред нощ, облечена само с пеньоар, обувки на бос крак и кожено палто, което грабнала пътем от дрешника. Останала без никакви пари, храна и подслон.

Бартслър се ядоса:

— Още малко, и ще го изкарате като предумишлено убийство. Защо, по дяволите, е нужно да се преувеличава? Нали всъщност никой не я е изхвърлил от къщата?

— Така са я изплашили, че е напуснала.

— С какво?

— С физическо насилие, придружено със закана, че няма да е за последен път.

— От кого?

— От Карл Фреч и майка му. Те са я избутали от стаята й.

— А вие какво искате?

— Искам да ми се предадат вещите й, двуседмична предплата и извинение, както и уверение, че Даяна ще има препоръчително писмо от вас и че няма да бъде очернена пред бъдещ работодател. Искам в добавка и справедливо обезщетение за душевните страдания и мъки, които е претърпяла.

Бартслър се обърна към Гленмор:

— Би ли помолил жена ми да дойде заедно с Карл?

Гленмор се изправи с малко неочаквана за теглото си пъргавина и с котешки стъпки се измъкна от стаята — безшумно и бързо като плъзгаща се сянка. Прикрита радостна усмивка разтегли едва забележимо устните му.

— Преди всичко искам да получа дрехите и вещите й опаковани, за да й ги занеса — каза Мейсън. — Що се отнася до останалото, може би ще е добре да се посъветвате с адвоката си. Не бих желал да накърня интересите ви.

— И без адвокат ще се оправя — заяви Бартслър. — И не искам тя да напусне работа.

— Едва ли можете да очаквате, че ще остане при тези обстоятелства. Това би било невъзможно.

Бартслър помръкна.

— Всичко бих дал да не се бяха случили тези неприятности, Мейсън. Струва ми се направо необяснимо. Впрочем не чак толкова. Ще видим.

— Работата може да се окаже по-сериозна, отколкото предполагате — предупреди го Мейсън.

— Може би е така. Харесвам това момиче. Тя се интересува от текста, който чете. Влага чувство в него. Като правило платените четци мърморят така безизразно, че ти се доспива и не можеш да се откъснеш от убийствената монотонност на гласовете им — все едно, че пътуваш дълго със самолет и се мъчиш Да не заспиш от бръмченето на перките. Ето че идват жена ми и доведеният ми син.

Мейсън стана, за да поздрави майката и младежа. Мисис Бартслър се отличаваше с ледена елегантност. Кожата, косата и фигурата й показваха, че за тях се полагат постоянни грижи. Имаше вид на жена, която е на трийсет и пет, но спокойно може да мине за двайсет и осем годишна. Изглеждаше почти невероятно, че младият мъж до нея й е син.

Карл Фреч беше строен, чернокос, с грижливо поддържани бакенбарди, спускащи се на два сантиметра под ухото, както изискваше най-добрата холивудска мода. И макар донякъде да личеше, че е позьор, той се държеше с необикновено за възрастта си достойнство.

Джейсън Бартслър представи Пери Мейсън и след като отново седнаха, веднага се зае да обясни защо ги е повикал.

— Пери Мейсън — заяви той — е бил ангажиран от Даяна Риджис. Тя твърди, че е била изхвърлена от къщата почти без дрехи и при унизителни за нея обстоятелства. Вие двамата знаете ли нещо за това?

Без ни най-малко да промени непроницаемата маска на лицето си, мисис Бартслър отсече смразяващо:

— Знаем цялата история.

— Добре, каква е тя? — попита Бартслър.

— Разкажи му я ти, Карл.

Младежът махна презрително.

— Бих предпочел да не говоря за това.

— Ти знаеш фактите, Карл.

— Но тя е жена, мамо. Не мислиш ли, че е по-добре една жена да говори за друга?

— Добре — съгласи се мисис Бартслър. — Момичето изобщо не биваше да постъпва на работа тук. Тя, както научих, била актриса. Трябвало е да си знае мястото и да не мърда от него. Не е подходяща за семейство като нашето.

— Какво ви пречеше да я предупредите две седмици предварително, че трябва да напусне, и да го сторите по човешки? — промълви Бартслър.

Жена му продължи хладно и е достойнство:

— Безпокоях се, че може би се чувства самотна. Намекнах на Карл, че няма да е лошо да й обърне малко внимание. Той я покани да вечерят навън. Тя прекалила с алкохола и в един от баровете позволила на някакъв най-обикновен хулиган да я ухажва. Изглежда, това толкова й харесало, че отказала да се върне с Карл. Едва след като се прибрал вкъщи, той разбрал, че чантата й е в колата. Отишъл да я остави в стаята й, за да може момичето да си я намери, и открил в нея един диамантен медальон, който бях търсила целия следобед. Тогава Карл дойде при мен и аз реших лично да направя някои проверки. И други неща бяха изчезвали, откак мис Риджис живее при нас, но аз не съм я подозирала — смятах, че навярно съм прибрала нещата не където трябва. Мис Риджис беше гузна и избяга веднага щом влязох в стаята й. Малко се притесних, че не се връща, но тъй като нямах намерение да викам полиция за кражбата, реших, че не ми остава друго, освен да изчакам. Без съмнение тя има много познати и от двата пола, с които не се стеснява да прекара нощта.

Бартслър погледна Мейсън.

— Това дава ли отговор на въпросите ви, Мейсън? Адвокатът сякаш се посмути.

— Момичето имаше синина около окото, когато дойде в кантората ми. Някой от вас знае ли нещо за това?

Мисис Бартслър хвърли поглед към Карл, който промърмори:

— Така се върна. Предполагам, че приятелчето, с което се развличаха, когато излязох от бара, ще е по-добре осведомено по въпроса.

— Явно не за първи път й се случва — заключи мисис Бартслър презрително, — тя е от този тип жени.

За момент настъпи тишина, после мисис Бартслър отново се обърна към Карл:

— Защо не настоя да я доведеш вкъщи, Карл?

С ръката си Карл направи движение, като че ли отблъсква нещо неприятно, и този жест бе толкова грациозен, че би очаровал всеки режисьор.

— Тя се държеше непристойно — процеди той, все едно, че с това изчерпваше всичко.

Бартслър се обърна към Мейсън:

— Доволен ли сте?

— Не.

Бартслър въздъхна:

— Вие ли ще проведете кръстосания разпит или аз?

— Бих искал да задам един-два въпроса.

— Моля.

Мейсън се обърна към Карл Фреч:

— Вие ли я поканихте на вечеря?

— Да.

— Къде?

— В „Кораловата лагуна“.

— Пихте ли?

— Да.

— И двамата или само момичето? Карл Фреч се поколеба за миг:

— Главно тя. Аз изпих само две чаши.

— Кой поръчваше напитките?

— Тя.

— На маса ли седяхте или на бара?

— На бара.

— Вечеряхте ли?

— Да.

— И после?

— Продължихме да пием.

— Къде?

— Отново на бара.

— Кой поръчваше?

— Тя.

— Вие какво правехте, докато тя пиеше?

— Ами… отпивах по малко от чашата си, после дойде онзи тип, на когото тя даваше аванси, и започна да я черпи.

— А на вас обърнаха гръб, така ли?

— В известен смисъл — да.

— В колко часа излязохте?

— В осем.

— В колко часа се прибрахте?

— Не знам точно — около десет.

— Танцувахте ли?

— Да.

— Само веднъж?

— Не.

— Преди да започне да флиртува с другия или след това?

— За бога, мистър Мейсън, не виждам защо трябва да бъда подложен на този разпит. Аз ви разказах историята. Майка ми ми вярва. Мистър Бартслър ми вярва. Не виждам защо трябва да се оправдавам пред вас.

— През този кратък период от два часа — посочи адвокатът — двамата сте излезли, отишли сте до „Кораловата лагуна“, вечеряли сте, танцували сте, на два пъти сте били на бара, момичето се е напило и вие сте се прибрали.

— Какво лошо намирате в това?

— Доста сгъстена програма — отбеляза Мейсън. — Исках просто да съм наясно.

— Всичко е ясно — тросна се раздразнено Карл.

— Тя пристигна вкъщи почти веднага след вас, така ли?

— Не съм казал такова нещо. Разбира се, че не.

— Но нали ви е заварила в стаята си, когато сте оставяли чантата?

— Не. Видях я отново чак когато влязохме с мама в стаята й.

— Отидохте там, за да й върнете чантата ли?

— Да.

— Защо я отворихте?

— За да преброя колко пари има. Току-виж, й хрумнало, че й липсват пари и че аз съм ги откраднал.

— Значи открихте чантата й веднага след като паркирахте колата?

— Да.

— И веднага я занесохте в стаята й?

— Да.

— И намерихте диамантения медальон?

— Точно така.

— И веднага след това отидохте при майка си?

— Да.

Мейсън се обърна към мисис Бартслър:

— Когато синът ви донесе диамантения медальон, дълго ли се бавихте, преди да отидете в стаята на момичето?

— Не, отидохме почти веднага.

— Хайде да бъдем по-точни. Отидохте в стаята на Даяна Риджис, да кажем, около пет минути след като вашият син ви показа диамантения медальон, така ли?

— Толкова, не повече — отсъди мисис Бартслър хладно.

Карл Фреч леко се намръщи.

— Струва ми се, вие заявихте — припомни му неочаквано Мейсън, — че сте отишли в стаята на майка си веднага щом сте намерили диамантения медальон в чантата?

— Не си спомням съвсем точно — загуби търпение Фреч. — Тогава не предполагах, че ще бъда подложен на такова унижение.

— Но вие заявихте, че сте намерили чантата веднага щом сте паркирали колата, че сте я занесли в стаята на момичето веднага щом сте я намерили, че сте открили диамантения медальон и веднага сте отишли при майка си. След това двамата заедно веднага сте влезли в стаята на Даяна, където сте я заварили само по пеньоар. Това означава, че тя трябва да е тръгнала от „Кораловата лагуна“ преди вас, за да може да се прибере и да свърши всичко това…

— Не е изключено да съм допуснала известна грешка по отношение на времето — намеси се мисис Бартслър с хладно достойнство. — Всъщност сигурна съм, че съм сгрешила. Сега си спомням: никак не можех да повярвам, че някой в тази къща ще стигне до кражба, и започнах подробно да разпитвам Карл какво момиче е мис Риджис, как се е държала по време на вечерята. Това, което чух, не говореше много добре за нея.

— Така че е минало известно време?

— Да. Като си помисля, наистина мина известно време.

— Около петнайсет минути?

— Не съм в състояние да определя точно, мистър Мейсън.

— Би ли могло да бъде половин час?

— Възможно е.

Мейсън кимна към Джейсън Бартслър.

— Това е всичко.

— Колко искате, Мейсън?

— Първо, дрехите на мис Риджис, заплатата й до днес и за още две седмици, а що се отнася до останалото, ще трябва да говоря с нея, а вие най-добре се посъветвайте с адвоката си.

— Ако й дадеш и цент — нахвърли се мисис Бартслър върху съпруга си, — никога няма да ти простя! Този човек седи тук и подлага на съмнение буквално всяка дума на Карл.

Бартслър понечи да отговори, но се спря. Тогава Мейсън предложи:

— Разбира се, ако предпочитате да стигнем до съд и там свидетелите да разкажат всичко под клетва, а?, нямам нищо против.

— Оправяй се както намериш за добре, Джейсън — извъртя се мисис Бартслър. — Може би си струва да се оставим да ни изнудят и да се отървем от тази малка уличница. Без съмнение тя е замислила това още с влизането си в тази къща.

Мисис Бартслър напусна тържествено стаята. Карл стана, за да я последва.

— Един момент, Карл — задържа го мистър Бартслър. — Почакай за момент, моля те.

Младежът явно се поколеба. Сетне покорно сви рамене, обърна се и се придвижи грациозно до стола на пастрока си.

— Слушай, кучи сине — заговори Бартслър, без да повишава тон, — този номер с подставянето на диамантения медальон ти го изигра преди три години на прислужницата на майка ти. Тогава номерът ти мина, защото следобеда майка ти се оплака, че медальонът и е изчезнал, вечерта ти излезе с прислужницата и на следващата сутрин украшението беше на обичайното си място. Просто като две и две четири. Но сега трябва аз Да се разплащам. Няма нужда да признаваш пред майка си, но искам да знаеш, че ми е ясно какъв долен мошеник си. А сега се махай оттук!

Карл Фреч се поклони сякаш за да изрази достойно подчинение пред по-високопоставения, нежелание да участва в скандали и готовността на джентълмен по-скоро да се озове в неудобно и унизително положение, отколкото дори за момент да загуби контрол върху себе си.

Вратата се затвори.

— Колко? — попита Бартслър Мейсън.

— Не мога да определя сумата, мистър Бартслър. Дойдох да прибера нещата на момичето и да видя кой е отговорен за всичко това…

Бартслър стана, отиде до сейфа и набра комбинацията. Франк Гленмор се обади:

— Аз й отворих, когато се прибра вкъщи, Джейсън. Тя ме помоли да върна парите на жената, която й беше платила таксито.

— Пияна ли беше? — попита Бартслър през рамо.

— Не.

— С насинено око?

— Не.

Бартслър дръпна вратата на сейфа, отключи следващата, както и едно чекмедже, и извади пачка нови шумолящи стодоларови банкноти. Преброи десет, поколеба се, сетне реши:

— Даяна е добро момиче. — И преброи още пет. Хвърли замислен поглед към Мейсън и добави:

— Ето и за вашия хонорар. — Той сложи пет банкноти до първата купчина.

— Общо две хиляди долара. Хиляда и петстотин за нея и петстотин за вас и искам документ за освобождаване от отговорност, който включва изнасилване, тежка телесна повреда, клевета, физическо насилие и каквото още може да се измисли.

— Не съм в състояние да приема каквато и да е спогодба в този момент — възрази Мейсън.

— Свържете се по телефона с вашата клиентка — подкани го Бартслър. — Хайде да уредим въпроса веднъж завинаги.

Мейсън се поколеба, после вдигна телефонната слушалка и позвъни в дома на Дела Стрийт. След миг чу гласа й.

— Здравей, Дела. Как е пострадалата?

— Много по-добре.

— Как са дрехите? Стават ли й?

— Като че са правени за нея. Тя е малко по-ниска, но инак всичко е наред.

— Дела, аз съм в дома на Джейсън Бартслър. Той предлага две хиляди долара, за да се спогодят и да не се стига до съд. Моят хонорар е включен в тази сума. Попитай мис Риджис как й се струва това.

— Момент — извини се секретарката и до слуха на Мейсън достигна приглушеният, неразбираем шум от припрения й разговор с Даяна Риджис.

Дела Стрийт отново проговори в слушалката:

— Нали никой не слуша, шефе?

— Не.

— Според нея предложението е чудесно.

— Добре, ще му дам разписка — реши адвокатът. — Мистър Бартслър ще нареди да опаковат багажа на клиентката ни и аз ще го взема. Довиждане.

Мейсън затвори телефона. Бартслър се обърна към Гленмор:

— Франк, напиши разписка на Мейсън като адвокат на Даяна Риджис. Ти познаваш Карл, маниерите му са чудесни, но методите му са груби. Напиши разписката така, че да покрива целия наказателен кодекс.

Гленмор се усмихна и мълчаливо отиде в другата стая.

— Е, мисля, че въпросът е приключен — отдъхна си Бартслър.

Мейсън само се усмихна.

— Смятате, че не е ли? — пак настръхна Бартслър.

— Не знам.

— Какво не знаете, мистър Мейсън?

— Доста неща — защо изобщо взехте на работа миг Риджис и защо държите тя да не напусне. Предупреждавам ви, Бартслър, че когато при изпълнение на професионалните си задължения се натъкна на някоя загадка, не я оставям, докато не я разплета докрай. Ако предпочитате сам да им разкажете всичко, утре в десет часа ще бъда в кантората си.

Бартслър поглади брадата си и се предаде:

— Ще бъда там в десет и петнайсет. С удоволствие ще ви разкажа цялата история — ако имате желание да я чуете.