Пет седмици в балон

Осемнадесета глава

Приготовленията за отлитането започнаха на другата сутрин още в пет часа. Джо счупи с брадвата, която за щастие беше намерил, зъбите на слона. Освободена, „Виктория“ отнесе пътешествениците към североизток със скорост осемнадесет мили в час.

Предната вечер докторът беше определил грижливо местоположението си по звездите. Намираха се на 2°40’ ширина под екватора. Прелетяха над възвишенията Рубемхе, а по-далеч, в Тенга, срещнаха първите разклонения на веригите Карагуа, които според него положително са продължение на Лунните планини. И така, древното предание, че тия планини са люлката на Нил, се приближаваше към истината, тъй като те граничат с езерото Укереуе, предполагаем източник на водите на голямата река.

От Кафуро, голям местен търговски окръг, той съгледа най-сетне на хоризонта това толкова търсено езеро, което капитан Спик бе съзрял на 3 август 1858 година.

Самуел Фергюсън се развълнува. Той почти достигаше една от главните точки на своето проучване и с далекоглед на окото не изпускаше нито едно кътче от тайнствената местност, която погледът му обхващаше така:

Под него се разстилаше, общо взето, изтощена земя. Само няколко урви бяха засети. Повърхнината, осеяна със средни на височина островърхи хълмове, ставаше равна към езерото. Ечемичени нивя заместваха оризищата. Около петдесет кръгли колиби, покрити със слама, образуваха столицата на Карагуа.

На обед „Виктория“ се намираше на 1°45’ южна ширина. В един часа вятърът я носеше към езерото.

Това езеро е било наречено „Нианза41 Виктория“ от капитан Спик. На това място то беше навярно широко деветдесет мили. На южния му край капитанът открил група острови, които нарекъл Бенгалски архипелаг. Той продължил проучванията си до Муанза, на източния бряг, където бил добре посрещнат от султана.

„Виктория“ достигна езерото по̀ на север за голямо съжаление на доктора, който би искал да определи долните му очертания. Бреговете, обрасли с трънливи храсти и преплетени шубраци, просто изчезваха под милиарди светлокафяви комари. Тая местност навярно беше необитаема и необитавана. Стада хипопотами се търкаляха в гъстата тръстика или се криеха в белезникавите води на езерото. Гледано отгоре, то се разливаше толкова далеч на запад, че човек би го взел за море. Разстоянието между двата бряга е доста голямо и няма установени съобщения. А и бурите там са силни и чести, защото ветровете беснеят във високата и открита водна шир.

Докторът с мъка направляваше балона. Боеше се да не бъде отнесен на изток. Но за щастие някакво течение го понесе направо на север и в шест часа вечерта „Виктория“ кацна на едно пусто островче на 0°30’ ширина и 32°52’ дължина, на двадесет мили от брега. Пътешествениците успяха да се закачат за едно дърво и понеже привечер вятърът беше стихнал, стояха спокойно на котва. Не можеше и през ум да им мине да слязат на земята. Там, както по бреговете на Нианза, гъст облак комари покриваше земята. Дори Джо се върна от дървото целият изпохапан, но не се разсърди — той намираше това за напълно естествено от страна на комарите.

При все това докторът, който не беше толкова голям оптимист, отпусна въжето колкото се може повече, за да се изплъзне от безмилостните насекоми, които се издигаха и тревожно бръмчеха.

Докторът означи височината на езерото над морското равнище тъй, както я беше определил капитан Спик, с други думи, три хиляди седемстотин и петдесет стъпки.

— Ето ни на остров! — каза Джо, като се чешеше до кръв.

— Скоро бихме го обиколили — отвърна ловецът, — но освен тия любезни насекоми не се вижда жива душа.

— Островите, с които е осеяно езерото — обясни доктор Фергюсън, — са всъщност само върхове на залени хълмове. Ние сме щастливи, че намерихме на тях подслон, тъй като бреговете на езерото са населени със свирепи племена. И така спете, щом небето предвещава спокойна нощ.

— Ти няма ли да спиш, Самуел?

— Не. Не бих могъл да мигна. Мислите ми ще прогонят съня. Утре, приятели мои, ако вятърът е благоприятен, ще литнем право на север и ще открием изворите на Нил, тайна, която досега е останала непроницаема. Не бих могъл да спя толкова близо до изворите на великата река.

Кенеди и Джо, които не се вълнуваха толкова много от научните въпроси, скоро заспаха дълбоко, охранявани от доктора. В сряда, 23 април, в четири часа сутринта, „Виктория“ дигна котва при сивкаво небе. Нощта бавно напускаше езерните води, покрити с гъста мъгла, но скоро силен вятър разпръсна всичката мъгла. „Виктория“ се люшка известно време в различни посоки и най-после литна право на север.

Доктор Фергюсън плесна радостно ръце.

— Пътуваме в правилна посока! — извика той. — Или днес ще видим Нил, или никога! Навлизаме в нашето полукълбо!

— О, господарю! — възкликна Джо. — Да не мислите, че тук минава екваторът?

— Точно тук, драги мой!

— Моля извинете, но ми се струва, че трябва да го полеем, без да губим време.

— Налей по чаша грог! — засмя се докторът. — Ти разбираш по особен начин космографията, Джо, и той никак не е глупав.

Така бе отпразнувано на борда на „Виктория“ прелитането над екватора.

Тя летеше бързо. На запад се виждаше ниският и почти равен бряг. В дъното се издигаха по-стръмните възвишения Уганда и Узога. Скоростта на вятъра ставаше необикновена — близо тридесет мили в час. Бурно развихрени, водите на Нианза се пенеха като морски вълни. По някои мъртви вълни, които се люшкаха дълго, след като стихне вятърът, докторът позна, че езерото е много дълбоко. Едва съзрях една-две груби лодки през време на бързото прелитане.

— Това езеро с високото си равнище — забеляза докторът — е явно природен водоем на реките от източната част на Африка. Небето му връща в дъжд това, което отнема в изпарения от неговите притоци. Струва ми се, че Нил положително извира оттук.

— Ще видим това — възрази Кенеди.

Към девет часа се приближиха до западния бряг. Той изглеждаше пуст и залесен. Вятърът изви малко на изток и успяха да зърнат другия бряг на езерото. Той извиваше така, че завършваше с много отворен ъгъл към 2°40’ северна ширина. Високи планини издигаха острите си голи върхове в тоя край на Нианза. Но между тях, в дълбока и лъкатушна клисура, клокочеше река.

Както направляваше аеростата си, доктор Фергюсън с жаден поглед разглеждаше местността.

— Гледайте! — викаше той. — Гледайте, приятели мои. Разказите на арабите са верни. Те говорят за река, през която езерото Укереуе се излива на север, и тая река съществува, и ние се спускаме по нея, и тя тече с бързина, равна на нашата собствена скорост! И тая капка вода, която бяга под краката ни, положително ще се влее във водите на Средиземно море! Това е Нил!

— Това е Нил! — повтори Кенеди, който се запали от възторга на Самуел Фергюсън.

— Да живее Нил — извика Джо, който на драго сърце викаше да живее нещо, когато беше доволен.

Грамадни канари препречваха тук-таме течението на тайнствената река. Водата кипеше. Образуваха се бързеи и водопади, които потвърждаваха предположенията на доктора. От околните планини се изливаха много ручеи, които се плискаха пенливо надолу. Можеха да се наброят стотици. От почвата извираха тънки пръснати струи вода, които се преплитаха, сливаха се, надпреварваха се и всички тичаха към раждащата се рекичка, която, след като ги погълне, ставаше река.

— Да, това е Нил — повтори убедително докторът. — Произходът на името му е вълнувал учените не по-малко от произхода на водите му. Предполагали, че иде от гръцки, от коптски, от санскритски42. Но това в края на краищата няма значение, щом като той най-после разкрива тайната на изворите си.

— Но как да се уверим, че това е същата река, която са видели пътешествениците от север? — попита ловецът.

— Ще имаме точни, неоспорими, безпогрешни доказателства, ако вятърът бъде благоприятен още един час — заяви Фергюсън.

Планините се разделяха, като правеха място на множество села, на нивя, засети със сусам, с метла, със захарна тръстика. Племената в тези области бяха възбудени, враждебни. Те изглеждаха повече склонни към гняв, отколкото към боготворене. Предусещаха, че това са чужденци, а не богове. Сякаш с излитането към изворите на Нил им бяха откраднали нещо. „Виктория“ трябваше да лети извън обсега на мускетите им.

— Трудно ще бъде да слезем тук — забеляза шотландецът.

— Ха! — възрази Джо. — Толкова по-зле за тия туземци! Ще ги лишим от удоволствието да разговарят с нас.

— Но аз трябва да сляза, макар и за четвърт час — заяви доктор Фергюсън. — Иначе не ще мога да установя резултатите от нашите изследвания.

— Необходимо ли е това, Самуел?

— Необходимо е и ние ще слезем, дори и да се наложи да стреляме!

— Това ми харесва — отвърна Кенеди, като погали карабината си.

— Когато пожелаете, господарю. — заяви Джо, като се готвеше за бой.

— Бъди спокоен, Самуел, и се довери на двамата си телохранители.

— Да слизаме ли, господарю?

— Не още. Дори ще се издигнем, за да видим общия изглед на местността.

Водородът се разшири и след по-малко от десет минути „Виктория“ се издигна на две хиляди и петстотин стъпки над земята. Оттам се виждаше мрежа преплетени рекички, които се вливаха в реката. Повечето се стичаха от запад, между многобройни хълмове, сред плодородни поля.

— Ние сме на деветдесет мили от Гондокоро — каза докторът, като погледна картата си — и на по-малко от пет мили от крайната точка, която са стигнали изследователите от север. Да се приближим предпазливо към земята.

„Виктория“ слезе с повече от две хиляди стъпки.

— Сега, приятели, бъдете готови на всичко.

— Готови сме — отвърнаха Дик и Джо.

— Добре!

Скоро „Виктория“ полетя по леглото на реката и само сто стъпки над него. На това място Нил беше широк петдесет разтега и сред туземците в селищата на двата му бряга имаше силен смут. На втория градус той образува отвесен водопад, висок около десет стъпки и следователно непреодолим.

— Ето водопада, означен от господин Дебоно! — извика докторът.

Реката се разширяваше и беше осеяна с множество острови, които Самуел Фергюсън поглъщаше с поглед, сякаш търсеше някоя отправна точка, която още не можеше да забележи. Няколко негри се бяха приближили с лодка под балона и Кенеди ги приветствува с пушечен изстрел, който не ги засегна, но ги принуди да се върнат колкото се може по-бързо на брега.

— Добър път! — извика подире им Джо. — На тяхно място не бих посмял да се върна! Бих се уплашил особено много от едно чудовище, което хвърля мълнии, колкото си иска.

Но ето че доктор Фергюсън грабна изведнъж далекогледа си и го насочи към едно островче, легнало по средата на реката.

— Четири дървета! — извика той. — Гледайте там!

И наистина четири самотни дървета стърчаха на брега му.

— Това е островчето Бенга! — добави той. — Да, то е!

— Е, какво от това? — попита Дик.

— Там ще слезем, ако е рекъл бог!

— Но то изглежда населено, господин Самуел!

— Джо има право. Ако не се лъжа, там са се събрали двадесетина туземци.

— Ще ги пръснем. Няма да бъде трудно — отвърна Фергюсън.

— Тъй да бъде… — съгласи се ловецът.

Слънцето грееше високо над балона. „Виктория“ се приближи към островчето.

Негрите — от племето Макадо — нададоха страшни викове. Един от тях размахваше във въздуха шапката си от кора на дърво. Кенеди се прицели в нея, стреля и тя се пръсна на парчета. Настана обща суматоха. Туземците се хвърлиха в реката и я преплуваха. От двата бряга се изсипа град от куршуми и дъжд от стрели, но нямаше опасност за аеростата, чиято котва се беше забила в пукнатината на една канара. Джо се отърколи на земята.

— Стълбата! — извика докторът. — Върви след мене, Кенеди!

— Какво си решил да правиш?

— Да слезем. Трябва ми един свидетел.

— Готов съм.

— Джо, пази добре.

— Бъдете спокоен, господарю, аз отговарям за всичко.

— Ела, Дик — каза докторът, като стъпи на земята. Той повлече другаря си към няколко канари, които се издигаха на носа на островчето. Там търси известно време, рови в храстите и си разкървави ръцете.

Изведнъж той сграбчи бързо ловеца за ръката.

— Погледни — рече той.

— Букви! — извика Кенеди.

И наистина две букви, издълбани в канарата, се открояваха съвсем ясно. Личеха много добре:

А. Д.

— А. Д. — подзе доктор Фергюсън, — Андреа Дебоно! Саморъчният подпис на пътешественика, който се е изкачил най-горе по течението на Нил!

— Това е безспорно доказателство, драги ми Самуел.

— Убеден ли си сега?

— Нил е! Не може да има никакво съмнение.

Докторът погледна за последен път ценните инициали, на които сне точно формата и размерите.

— А сега — рече той — на балона!

— Бързо тогава, защото няколко туземци се готвят да преплуват пак реката.

— Няма вече значение! Нека вятърът ни носи няколко часа на север, ще стигнем Гондокоро и ще стиснем ръка на нашите съотечественици!

След десет минути „Виктория“ се издигаше величествено, а в това време доктор Фергюсън развя в знак на успех флага с английския герб.