Пет седмици в балон

Пета глава

Доктор Фергюсън се готвеше усилено за заминаването си. Той ръководеше лично построяването на своя аеростат, като внасяше известни изменения, върху които пазеше пълно мълчание.

Отдавна вече беше залегнал да изучава арабски език и разни мандингски наречия. Благодарение на способността си да учи лесно много езици беше напреднал бързо.

В това време приятелят му, ловецът, не се отделяше нито крачка от него. Навярно се боеше докторът да не отлети, без да спомене нито дума. Той продължаваше да му държи по този въпрос най-убедителни речи, които не убеждаваха Самуел Фергюсън, и се впускаше в прочувствени молби, от които той малко се трогваше. Дик го чувствуваше как се изплъзва от ръцете му.

Горкият шотландец беше наистина за съжаление. Не можеше да гледа вече небесния свод, без да бъде обзет от мрачен ужас. Насън изпитваше главозамайващи люшкания и всяка нощ му се струваше, че пада от неизмерими висини. Трябва да добавим, че през тези ужасни кошмари той падна веднъж или два пъти от леглото си. И първата му работа бе да покаже на Фергюсън колко силно си беше натъртил главата.

— А при това — добави той добродушно — три стъпки височина! Не повече! И такава цицина! Размисли сам!

Но тъжният намек не трогна доктора.

— Ние няма да паднем — каза той.

— Но все пак ако паднем?

— Няма да паднем.

Отговорът беше ясен и Кенеди нямаше какво да възрази.

Но Дик се огорчаваше най-много от това, че докторът не обръщаше сякаш никакво внимание на неговата собствена личност. Смяташе го безвъзвратно предопределен да бъде негов въздушен спътник. В това вече нямаше никакво съмнение. Самуел злоупотребяваше нетърпимо с местоимението в първо лице множествено число: „Ние“ напредваме… „ние“ ще бъдем готови на… „ние“ ще тръгнем на… И с притежателното прилагателно в единствено число: „Нашият“ балон… „нашият“ кош… „нашето“ изследване. А и в множествено число: „нашите“ приготовления… „нашите“ открития… „нашите“ полети…

Дик изтръпваше, макар че беше решил да не тръгва в никакъв случай. Но той не искаше да ядосва много приятеля си. Дори трябва да признаем, че без да съзнава добре защо, беше поръчал да му изпратят тайно от Единбург някои подходящи дрехи и най-добрите му ловджийски пушки.

Един ден, като разбра, че при изключително щастие вероятността да успеят е едно на хиляда, той се престори, че е готов да изпълни желанието на доктора. Но за да забави пътуването, започна да измисля най-разнообразни хитрини. Залови се за ползата от експедицията и за нейната потребност… Наистина ли беше необходимо откриването на изворите на Нил?… Действително ли щяха да работят за щастието на човечеството?… Когато в края на краищата африканските племена бъдат цивилизовани, по-щастливи ли щяха да станат?… При това положително ли беше, че цивилизацията не е по-скоро там, а не в Европа? Възможно беше. И после, не можеше ли да се почака още?… Африка все някой ден щеше да бъде премината и по не тъй опасен начин… След месец, след шест месеца, преди да мине година, някой пътешественик навярно би успял…

Но всички тия намеци имаха обратно въздействие и докторът тръпнеше от нетърпение.

— Нима ти искаш, нещастнико, нима ти искаш, лъже-приятелю, тая слава да се падне другиму? Нима трябва да изменя на миналото си? Да отстъпя пред нищо и никакви пречки? Да се отплатя с подли колебания за това, което направиха за мене английското правителство и Лондонското кралско дружество?

— Но… — подзе Кенеди, който употребяваше много често тоя съюз.

— Но — възрази докторът — не знаеш ли, че моето пътешествие трябва да спомогне за успеха на сегашните експедиции? Не знаеш ли, че нови пътешественици напредват към центъра на Африка?

— Все пак…

— Изслушай ме добре, Дик, и хвърли поглед върху тая карта.

Дик хвърли с примирение поглед върху картата.

— Изкачи се по течението на Нил — каза Фергюсън.

— Изкачвам се — отвърна послушно шотландецът.

— Стигни Гондокоро.

— Стигнах го.

И Кенеди си мислеше колко лесно беше едно такова пътешествие… по картата.

— Вземи пергела — продължи докторът — и постави единия му връх върху тоя град, който и най-смелите едва са задминали.

— Поставих го.

— А сега търси край брега остров Занзибар, на 6° южна ширина.

— Намерих го.

— Тръгни сега по този паралел и стигни в Казех.

— Готово.

— Изкачи се по тридесет и третия градус дължина до началото на езерото Укереуе до мястото, където се е спрял лейтенант Спик.

— Там съм! Още малко и ще падна в езерото.

— Добре! А знаеш ли какви предположения могат да се направят въз основа на сведенията, дадени от крайбрежните племена?

— Нямам представа.

— Че това езеро, долният край на което е на 2°30’ ширина, навярно се простира и на два градуса и половина над екватора.

— Така ли!

— А от тоя северен край изтича река, която положително се влива в Нил, ако ли не е самият Нил.

— Това е интересно.

— И тъй, постави другия връх на пергела си върху тази крайна точка на езерото Укереуе.

— Готово, приятелю Фергюсън.

— Колко градуса има между двата върха?

— Едва два градуса.

— А знаеш ли колко прави това, Дик?

— Нямам си понятие.

— Това прави само сто и двадесет мили12, с други думи, нищо.

— Почти нищо, Самуел.

— А знаеш ли какво става в тоя миг?

— Кълна се в живота си, не!

— Добре тогава. Слушай. Географското дружество намери за много важно изследването на езерото, което видял Спик. Под негово покровителство лейтенантът, днес капитан Спик, се е свързал с капитан Грант от индийската армия. Те са застанали начело на многобройна и щедро субсидирана експедиция. Задачата им е да проучат езерото и да стигнат до Гондокоро; тръгнали са от Занзибар на края на октомври 1860 година. През това време англичанинът Джон Питрик, консул на нейно величество в Хартум, е получил от Форейн Офис13 около седемстотин лири. Той трябва да екипира един параход в Хартум, да го натовари с достатъчно припаси и да отплава за Гондокоро. Там ще чака кервана на капитан Спик и ще може да го продоволствува.

— Добре замислено — каза Кенеди.

— Виждаш добре, че трябва да се бърза, ако искаме да вземем участие в тези изследвания. А това не е всичко. Докато едни вървят с уверена стъпка към откриването на изворите на Нил, други пътешественици настъпват смело в сърцето на Африка.

— Пеш ли? — попита Кенеди.

— Пеш — отвърна докторът, без да забележи намека. — Доктор Крапф възнамерява да навлезе на запад през Джоб, река, която тече под екватора. Барон дьо Декен е напуснал Монбаса, отбелязал е местоположението на Кения и Килиманджаро и прониква към центъра.

— Пак ли пеш?

— Да, пеш или на муле.

— За мене това е едно и също — възрази Кенеди.

— И накрая — продължи докторът — австрийският вицеконсул в Хартум, господин фон Хойглин, току-що е организирал една много важна експедиция, чиято главна цел е да издири пътешественика Фогел, който бе изпратен през 1853 година в Судан, за да се присъедини към експедицията на доктор Барт. Господин фон Хойглин е заминал от Масуа през месец юни и докато търси следите на Фогел, той трябва същевременно да проучи местността между Нил и Чад, с други думи, да свърже в едно изследванията на капитан Спик и изследванията на доктор Барт. И тогава Африка ще бъде премината от изток до запад.

— Отлично! — извика шотландецът. — Щом всичко се нарежда така добре, какво ще правим ние там?

Доктор Фергюсън не отговори, а само дигна рамене.