Четиридесет и трета глава

— Ако снощи не бяхме взели мерки да намалим товара си — забеляза докторът, — бяхме безусловно загубени.

— Ето какво значи да направиш нещо навреме — обади се Джо. — Спасяваш се и няма нищо по-естествено от това.

— Но ние не сме вън от опасност — заяви Фергюсън.

— Какво те плаши? — попита Дик. — „Виктория“ не може да слезе без твое позволение. Пък ако слезе, какво от това?

— Ако слезе ли! Погледни, Дик!

Пътешествениците бяха отминали гората и видяха около тридесет конника в широки шалвари и развяващи се бурнуси. Едните бяха въоръжени с копия, а другите с дълги мускети. Те следваха в лек тръс с пъргавите си и буйни коне посоката на „Виктория“, която летеше с умерена бързина. Като видяха пътешествениците, те нададоха диви викове и размахаха оръжие. Гняв и заплаха бяха изписани на мургавите им лица с рядка, но щръкнала брада, която ги правеше още по-свирепи. Те бързо препускаха по наклонените възвишения и леките склонове, които се спускат към Сенегал.

— Това са — каза докторът — жестоките талибаси! Предпочел бих да се намирам в гората сред хищни зверове, отколкото да попадна в ръцете на тия разбойници.

— Не изглеждат много приветливи! — забеляза Кенеди. — А какви са здравеняци!

— За щастие тия зверове не летят — обади се Джо. — Това е все пак добре.

— Вижте тия разрушени села, тези опожарени колиби! — каза Фергюсън. — Това е тяхно дело.

— Но те не могат да ни стигнат — възрази Кенеди — и ако успеем да се прехвърлим отвъд реката, ще бъдем в безопасност.

— Разбира се, Дик, но не бива да падаме — отговори докторът, като погледна барометъра.

— Във всеки случай, Джо, няма да бъде зле, ако приготвим оръжието си — предложи Кенеди.

— Това няма да ни навреди, господин Дик. Добре направихме, че не го посяхме по пътя.

— Моята карабина! — възкликна ловецът. — Надявам се, че никога няма да се разделя с нея.

И Кенеди я напълни най-грижливо. Имаше достатъчно барут и патрони.

— На каква височина се намираме? — попита той Фергюсън.

— На около седемстотин и петдесет стъпки. Но вече нямаме възможност да се издигаме и да се спускаме, за да търсим благоприятни течения. Сега зависим от балона.

— Това е неприятно — продължи Кенеди. — Вятърът е доста слаб и ако бяхме срещнали някой ураган както през последните дни, тия разбойници отдавна щяха да изчезнат от погледа ни.

— Тия негодници ни следват най-спокойно, с лек тръс — забеляза Джо, — като че се разхождат.

— Ако бяха по-близо — каза ловецът, — щях да се позабавлявам, като ги свалям от конете им един по един.

— Разбира се! — обади се Фергюсън. — Но и те щяха да бъдат по-близо и нашата „Виктория“ щеше да бъде много удобен прицел за дългите им мускети. А ако я разкъсат куршуми, оставям ти да прецениш какво ще бъде нашето положение.

Талибасите ги преследваха цялата сутрин. Към единадесет часа пътешествениците бяха изминали само петнадесет мили на запад.

Докторът дебнеше и най-малките облаци на хоризонта. Продължаваше да се бои от промяна в атмосферата. Какво щеше да стане с тях, ако бъдат захвърлени към Нигер? Освен това забелязваше, че балонът чувствително падаше. От тръгването им той се беше спуснал на повече от триста стъпки, а реката Сенегал навярно се намираше на около дванадесет мили. При сегашната бързина имаше още три часа път.

В същия миг нови викове привлякоха вниманието му. Силно възбудени, талибасите препускаха конете си. Докторът погледна барометъра и разбра причината за тоя вой.

— Слизаме ли? — попита Кенеди.

— Да — отвърна Фергюсън.

„Дявол да го вземе!“ — помисли си Джо.

След четвърт час кошът не беше и на сто и петдесет стъпки над земята, но вятърът се усили. Талибасите препускаха с всичка сила и скоро залп от мускети разтърси въздуха.

— Не улучихте, глупаци! — извика Джо. — Струва ми се, че ще бъде добре да държа тия безделници на разстояние.

И като се прицели в един от първите конници, стреля. Талибасът се търкулна на земята. Другарите му се спряха и „Виктория“ ги изпревари.

— Пазят се — каза Кенеди.

— Защото са уверени, че ще ни хванат — обясни докторът. — И ще успеят, ако продължаваме да се спускаме. Непременно трябва да се издигнем!

— Какво да изхвърлим? — попита Джо.

— Всичкия пемикан, който е останал! Ще се освободим от още тридесет ливри!

— Готово, господарю! — каза Джо, след като изпълни заповедта на доктора.

Кошът, който почти опираше о земята, се издигна сред крясъците на талибасите. Но след половин час „Виктория“ пак бързо се спускаше. Водородът излиташе през порите на ризата. Скоро кошът докосна земята. Негрите на Ал Хаджи се спуснаха към него. Но както става при такива случаи, щом се допря до земята, „Виктория“ подскочи нагоре и падна пак на една миля по-далеч.

— Няма ли да избягаме! — извика бясно Кенеди.

— Изхвърли ракията, Джо — викна докторът, — уредите, всичко, което тежи, изхвърли и последната котва, необходимо е!

Джо изкърти термометрите и барометрите. Но това беше дребна работа и балонът, който се издигна за миг, скоро пак падна на земята. Талибасите летяха по следите му и бяха само на двеста стъпки от него.

— Изхвърли двете пушки! — извика докторът.

— Но първо да ги изпразним поне — обади се ловецът. И четири последователни изстрела бяха отправени към конниците. Четири талибаса паднаха сред бесните викове на шайката.

„Виктория“ пак се издигна. Тя правеше огромни скокове, както грамадна гумена топка скача по земята. Странна гледка представляваха нещастниците, които гледаха да се спасят с гигантски крачки, и като Антей59 сякаш придобиваха нови сили, щом се опряха до земята! Но това положение трябваше да се свърши. Наближаваше обед. „Виктория“ губеше сили, остана без водород, удължи се. Обвивката й стана мека и се развяваше. Гънките на отпуснатата тафта шумоляха.

— Небето ни изоставя! — каза Кенеди.

Джо не отговори, той гледаше господаря си.

— Не! — каза господарят му. — Имаме да изхвърляме още повече от сто и петдесет ливри.

— Какво? — попита Кенеди, който помисли, че докторът полудява.

— Кошът — отвърна докторът. — Ще се заловим за мрежата! Можем да се задържим за плетките и да стигнем реката! По-бързо! Побързай!

И смелите мъже не се поколебаха да опитат и това спасително средство. Те увиснаха на мрежата, както беше казал докторът, и Джо, като се залови само с едната си ръка, преряза въжетата на коша. Той падна, когато аеростатът щеше окончателно да слезе на земята.

— Ура! Ура! — ревна Джо, докато облекченият балон се издигна на триста стъпки нагоре.

Талибасите подвикнаха на конете си. Те препускаха с всичка сила. Но „Виктория“ срещна по-силен вятър и бързо полетя към един хълм, който преграждаше хоризонта на запад. Това беше благоприятно обстоятелство за пътешествениците, защото те успяха да прелетят над него, докато шайката на Ал Хаджи бе принудена да свие на север, за да заобиколи тая последна пречка.

Тримата приятели висяха на мрежата. Успели бяха да я завържат под себе си и тя представляваше нещо като летяща торба. Изведнъж, след като прелетяха над хълма, докторът извика:

— Реката! Реката! Сенегал!

И наистина на две мили от тях широката река влачеше буйните си води. Срещуположният бряг, нисък и плодороден, беше безопасно убежище и удобно място за слизане.

— Още четвърт час — заяви Фергюсън — и ще бъдем спасени!

Но не стана така. Празният балон се спускаше малко по малко върху почти напълно голата повърхнина. Тя се състоеше от дълги склонове и каменисти равнини. Имаше само няколко храсталака и гъста трева, изсушена от жаркото слънце.

Няколко пъти „Виктория“ опира о земята и се издига. Скоковете й ставаха по-ниски и по-къси. При последния скок горната част на мрежата се закачи за високите клони на един баобаб, единственото самотно дърво в тая пустинна местност.

— Свърши се — каза ловецът.

— И то на сто крачки от реката! — добави Джо.

Тримата нещастници слязоха на земята и докторът повлече двамата си другари към Сенегал. На това място реката силно бучеше. Като стигнаха брега, Фергюсън видя Гуинския водопад! Нямаше никаква лодка на брега! Нямаше жива душа!

При ширина две хиляди стъпки, Сенегал се спускаше от сто и петдесет стъпки височина с оглушителен рев. Той течеше от изток на запад, а веригата скали, които препречваха течението му, се простираха от север на юг. Сред водопада се издигаха канари с чудни очертания, сякаш грамадни допотопни животни, вкаменени сред водите.

Явно беше, че е невъзможно да се премине тая бездна. Кенеди не можа да се сдържи и махна отчаян. Но Фергюсън извика силно и смело:

— Не е свършено всичко!

— Знаех си — каза Джо с онова доверие в господаря си, което никога не можеше да изгуби.

Сухата трева бе вдъхнала на доктора смела мисъл. Това беше единствената вероятност да се спасят. Той върна бързо другарите си при ризата на аеростата.

— Изпреварили сме тия разбойници най-малко с един час — заяви той. — Да не губим време, приятели. Струпайте много суха трева. Трябват ми поне сто ливри.

— Защо ти са? — попита Кенеди.

— Нямам вече водород. Затова ще прелетя реката с топъл въздух!

— Ах, драги Самуел! — извика Кенеди. — Ти си наистина велик човек!

Джо и Кенеди се заловиха за работа и скоро грамадна копа бе струпана край баобаба.

През това време докторът увеличи отвора на аеростата, като разряза долната му част. Предварително се погрижи да изтласка през клапата останалия водород. После струпа суха трева под обвивката и я запали. Не е необходимо много време, за да се напълни балон с топъл въздух. Топлина от сто и осемдесет60 градуса е достатъчна, за да разреди въздуха, който се намира в него, и да намали на половина теглото му. И така „Виктория“ започна бързо да възвръща кръглите си очертания — трева имаше достатъчно. Докторът засилваше огъня и аеростатът видимо нарастваше. Часът беше един без четвърт.

В тоя миг на две мили на север се появи шайката талибаси — чуваха се крясъците им и тропотът на конете, които препускаха с всичка сила.

— След двадесет минути ще бъдат тук — каза Кенеди.

— Трева! Трева, Джо! След десет минути ще бъдем във въздуха!

— Ето, господарю.

„Виктория“ бе надута до две трети.

— Приятели! Да се заловим пак за мрежата.

— Готово! — отвърна ловецът.

След десет минути полюшванията на балона показваха, че ще се издигне. Талибасите приближаваха. Бяха само на петстотин крачки.

— Дръжте се здраво! — извика Фергюсън.

— Не се бойте, господарю! Не се бойте!

И докторът бутна с крак още трева в огъня.

Балонът, напълно разширен от високата температура, литна, като докосна клоните на баобаба.

— Летим! — извика Джо.

Отвърна му залп от мускети. Един куршум даже обели рамото му. Но Кенеди се наведе и като стреля с карабината с едната си ръка, повали още един враг на земята. Яростни викове, които е невъзможно да се опишат, посрещнаха издигането на балона, който излетя на около осемстотин стъпки. Бърз вятър го грабна и страшно го залюля, докато неустрашимият доктор и спътниците му гледаха бездната водопади, зинала под краката им. След десет минути, без да разменят нито дума, неустрашимите пътешественици се спускаха към другия бряг на реката.

Там, изненадани, смаяни, уплашени, стояха десет души във френска униформа. Можете да си представите как са се зачудили, като видели балона да се издига от десния бряг на реката! Склонни били да повярват, че става някакво чудо. Но техните началници, един морски лейтенант и един мичман, знаели от европейските вестници за смелия полет на доктор Фергюсън и веднага разбрали какво става.

Балонът се свиваше малко по малко и падаше със смелите въздухоплаватели, увиснали на мрежата му. Но съмнително беше дали ще стигне брега. И французите се втурнаха в реката и прихванаха тримата англичани, когато „Виктория“ падаше на няколко разтега от левия бряг на Сенегал.

— Доктор Фергюсън! — извика лейтенантът.

— Същият — отговори спокойно докторът — и двамата му приятели.

Французите изнесоха пътешествениците от реката, а полусвитият балон, грабнат от бързо течение, потъна като грамаден мехур заедно с водите на Сенегал в Гуинския водопад.

— Бедната „Виктория“! — промълви Джо.

Докторът не можа да се сдържи и се просълзи. Той разгърна ръце и двамата му приятели, обзети от силно вълнение, се хвърлиха в прегръдките му.

Загрузка...