Петата поправка

39.

Защитната тактика през последните етапи от обвинението беше наистина изненадваща, а първата стъпка от защитната фаза с нищо не успокои съмненията на някои наблюдатели в компетентността на адвоката. Щом всички се върнаха от следобедната почивка, аз се изправих на катедрата и хвърлих поредната бомба в процеса.

— Защитата призовава обвиняемата Лиза Трамъл.

Съдията въдвори ред, докато моята клиентка ставаше от мястото си и вървеше към скамейката. Фактът, че изобщо я призовавам, беше шокиращ и предизвика шушукане и смут в залата. По принцип адвокатите не обичат да призовават клиентите си за свидетели. От гледна точка на съотношението между риска и ползата, тази тактика е доста неизгодна. Никога не си сигурен какво ще каже клиентът ти, защото никога не можеш да му вярваш напълно. А е катастрофално, ако те хванат дори и само в една лъжа, докато даваш показания под клетва пред дванайсетимата, които определят твоята вина или невинност.

Това дело обаче беше различно. Лиза Трамъл непоколебимо твърдеше, че е невинна. Не шикалкавеше в отговор на уликите срещу нея. И не проявяваше абсолютно никакъв интерес към споразумение. Като имах предвид това и разкритията за връзката между Хърб Дал и Луис Опарицио, аз вече не гледах на нея така, както в началото на процеса. Тя държеше да каже на съдебните заседатели, че е невинна, и предишната вечер ми бе хрумнало, че трябва да й дам този шанс още при първа възможност. Лиза щеше да е първата ми свидетелка.

Обвиняемата се закле с лека усмивка на устните. Това може би се стори неуместно на някои. След като се настани и записаха името й в протокола, аз направо преминах на въпроса.

— Лиза, току-що видях, че се усмихвате, когато се заклехте да говорите истината. Защо?

— А, нали разбирате, от нервност. И от облекчение.

— От облекчение ли?

— Да, от облекчение. Най-после имам възможност да представя своята страна на нещата. Да кажа истината.

Започваше добре. Оттам бързо я поведох по обичайния списък с въпроси: каква е, какво работи и какво е семейното й положение. Засегнах и проблема със собствеността на жилището й.

— Познавахте ли пострадалия от това ужасно престъпление, тоест Мичъл Бондюрант?

— Да го познавам, не. Знаех за него, да.

— Какво искате да кажете?

— Ами, бях го виждала през последната година, когато започнаха неприятностите ми с ипотеката. Два пъти ходих в банката да му изложа своя случай. Изобщо не ме пуснаха да разговарям с него, обаче го виждах в кабинета му. Цялата стена е стъклена — каква подигравка! Можеш да го видиш, но не и да говориш с него.

Обърнах се към съдебните заседатели. Не забелязах очевидни кимания, но смятах, че отговорът и образът, който създаваше клиентката ми, са идеални. Банкерът, който се крие зад стъклена стена, докато потиснатите и обезправените биват държани на разстояние.

— Виждали ли сте го другаде?

— Сутринта в деня на убийството. Видях го в кафенето, в което се отбих. Чакаше на опашката през двама души от мен. Затова се обърках, когато разговарях с детективите. Те питаха за господин Бондюрант, а аз го бях видяла същата сутрин. Не знаех, че е мъртъв. Нямах представа, че ме разследват за убийство, за чието извършване дори не подозирах.

Дотук добре. Играеше ролята си точно както я бяхме обсъждали и репетирали, чак до най-малката подробност — винаги говореше за убития с уважение, ако не със съчувствие.

— Онази сутрин разговаряхте ли с господин Бондюрант?

— Не. Боях се, че ще си помисли, че го преследвам или нещо подобно, и ще се оплаче в съда. Освен това вие ме бяхте предупредили да избягвам каквито и да е срещи или сблъсъци с хора от банката. Затова бързо си взех кафето и си тръгнах.

— Вие ли убихте господин Бондюрант, Лиза?

— Не! Разбира се, че не!

— Вие ли се промъкнахте зад него с чук от гаража си и го ударихте по главата толкова силно, че е умрял още преди да падне на земята?

— Не, не съм!

— Вие ли го ударихте още два пъти, след като вече е лежал на земята?

— Не!

Замълчах за миг и се престорих, че чета бележките си. Исках нейните опровержения да отекнат в залата и в ума на всеки заседател.

— Лиза, вие станахте известна с борбата си срещу отнемането на дома ви, нали?

— Не съм имала такива намерения. Исках само да запазя дома си за мен и моя син. Направих каквото смятах за редно. Впоследствие това привлече много внимание.

— Това не е било добре за банката, нали?

Фриман възрази, че задавам на Трамъл въпрос, чийто отговор тя не би могла да знае. Съдията се съгласи и ми нареди да продължа нататък.

— В един момент банката се е опитала да попречи на вашите демонстрации и други подобни действия, нали?

— Да, дадоха ме на съд и извадиха ограничителна заповед. Не можех повече да организирам демонстрации пред банката. Затова ги провеждах пред съдебната палата.

— Някой присъедини ли се към вашата кауза?

— Да, създадох уебсайт и се включиха стотици хора, мнозина от които също като мен бяха заплашени от отнемане на домовете им.

— Изявили сте се като лидер на тази група, нали?

— Да, предполагам. Но никога не съм се стремила да привлека вниманието към себе си. А към техните действия, към измамите, които използват, за да отнемат къщите и апартаментите на хората.

— Колко пъти според вас са ви показвали по телевизионни информационни емисии или са публикували ваши изказвания в пресата?

— Не съм ги броила, но няколко пъти ме показаха по национални програми. По Си Ен Ен и Фокс.

— Добре, Лиза. Сутринта на убийството минавали ли сте покрай Уест Ланд Нешънъл в Шърман Оукс?

— Не.

— Не сте ли били на тротоара само на половин пряка от банката?

— Не.

— Значи жената, която свидетелства, че ви е видяла, е излъгала под клетва.

— Не искам да обявявам никого за лъжец, но не съм била аз. Може просто да се е припознала.

— Благодаря, Лиза.

Погледнах бележките си и промених посоката. Като уж се опитвах да изненадвам собствената си клиентка с постоянна промяна на темите и въпросите, аз всъщност изненадвах съдебните заседатели. Тъкмо към това се стремях. Не биваше да изпреварват мисълта ми. Трябваше ми цялото им внимание и исках да им сервирам историята на части, в ред по мой избор.

— Обикновено заключена ли държите вратата на гаража си?

— Да, винаги.

— Защо?

— Ами, той не е свързан с къщата. Трябва да излезеш навън, за да отидеш в гаража. Затова винаги държа вратата заключена. Там общо взето има само боклуци, обаче някои неща са ценни. Мъжът ми се грижеше за инструментите, като че са от злато, а аз пазя там контейнер с хелий за балони и тържества и не искам по-големите хлапетии в квартала да се доберат до него. А, и веднъж четох за жена, която имала отделен гараж като моя и никога не заключвала вратата. Един ден влязла в гаража и заварила някакъв мъж да краде. Той я изнасилил. Затова винаги държа вратата заключена.

— Имате ли представа защо е било отключено, когато полицията е обискирала дома ви в деня на убийството?

— Не, аз винаги заключвам.

— Кога за последен път преди процеса видяхте чука от вашия комплект на мястото му в гаража?

— Не си спомням изобщо да съм го виждала. Мъжът ми се занимаваше с инструментите. Мен не ме бива много в тези неща.

— А с градинарски инструменти?

— Е, взимам си думите назад, ако имате предвид тях. Аз върша градинската работа и тези инструменти са мои.

— Имате ли представа как миниатюрна капчица кръв от господин Бондюрант се е озовала върху една от градинските ви обувки?

Лиза впери поглед пред себе си и обезпокоено събра вежди. Когато отговори, брадичката й леко трепереше.

— Не знам. Няма обяснение. Отдавна не бях носила тези обувки и не съм убила господин Бондюрант.

Последните й думи бяха изречени почти умолително и излъчваха отчаяние и искреност. Направих пауза, за да им се насладя. Надявах се, че и съдебните заседатели са усетили същото.

Продължих да я разпитвам още половин час, като общо взето задълбавах в същите теми и опровержения. Подробно разгледах срещата й с Бондюрант в кафенето, както и процедурата по обявяване на ипотеката й за просрочена и надеждите й да спечели делото.

Нейната роля в защитата имаше три аспекта. Исках нейните опровержения и обяснения да влязат в протокола. Исках личността й да събуди симпатиите на съдебните заседатели и да постави човешко лице на това дело за убийство. И накрая, исках съдебните заседатели да се запитат дали тази дребничка и крехка жена може да чака в засада и после силно да удари жертвата по главата. Три пъти.

Когато приключих, смятах, че съм направил всичко възможно, за да изпълня и трите цели. Опитах се също да завърша с кресчендо, макар и в по-малък мащаб.

— Мразехте ли Мичъл Бондюрант? — попитах.

— Негодувах срещу начина, по който се отнасяха с мен и други като мен той и неговата банка. Обаче не съм го мразила лично. Та аз изобщо не го познавах.

— Но вие сте изгубили брака си, изгубили сте си работата, а сега има опасност да изгубите и дома си. Не ви ли се искаше да се борите срещу силите, които според вас са ви навредили?

— Аз вече се борех. Протестирах срещу отношението към мен. Бях си взела адвокат и оспорвах обявяването на ипотеката за просрочена. Да, изпитвах гняв. Но не съм проявявала агресивност. Аз не съм агресивен човек. Аз съм учителка. Борех се по единствения ми познат начин. Мирно протестирах срещу нещо нередно. Абсолютно нередно.

Погледнах към съдебните заседатели и ми се стори, че една жена на задния ред бърше сълзите си. Ужасно се надявах наистина да е така. Отново се обърнах към клиентката си и се приготвих за големия финал.

— Пак ви питам, Лиза, вие ли убихте Мичъл Бондюрант?

— Не съм го убила.

— Вие ли го ударихте с чук в гаража на банката?

— Не, не съм била там. Не съм аз.

— Тогава как са го убили с чука от вашия гараж?

— Не знам.

— Как се е озовала кръвта му върху обувките ви?

— Не знам! Не съм го убила. Това е инсценировка!

Замълчах за момент и овладях гласа си, преди да завърша.

— Последен въпрос, Лиза. Колко сте висока?

Това като че ли я обърка — като парцалена кукла, подхвърляна насам-натам.

— Какво имате предвид?

— Просто ми кажете колко сте висока.

— Един и шейсет.

— Благодаря, Лиза. Нямам повече въпроси.

На Фриман й предстоеше страшно много работа. Лиза Трамъл беше солидна свидетелка и прокурорката нямаше да успее да я пречупи. Тя опита на няколко места да получи противоречиви отговори, ала Лиза се държеше. След половинчасовите опити на Фриман да отключи врата с клечка за зъби започвах да си мисля, че клиентката ми ще стигне до отсрещния бряг. Ала никога не бива да се успокояваш, докато клиентът ти не слезе от скамейката и не седне до теб. Фриман криеше поне още една карта в ръкава си и накрая я изигра.

— Когато преди малко господин Холър ви попита дали сте извършили това престъпление, вие казахте, че не сте агресивна. Отговорихте, че сте учителка и не сте агресивна, спомняте ли си?

— Да, вярно е.

— Но не е ли вярно, че преди четири години сте били принудена да се прехвърлите в друго училище и да се подложите на терапия за овладяване на гнева, защото сте ударили ученик с линеал?

Скочих от мястото си, възразих и помолих да се поговорим със съдията.

— Ваша чест — зашепнах още преди Пери да отвори уста. — В предоставения ни доказателствен материал няма никакъв линеал. Откъде се появи пък сега?

— Ваша чест — прошепна в отговор Фриман още преди Пери да я попита. — Това е нова информация, получихме я в края на миналата седмица. Трябваше да я проверим.

— О, я стига — сопнах й се. — Да не ни убеждавате, че не сте разполагали с учителското й досие още отначало? И очаквате да ви повярваме?!

— Вярвайте в каквото искате — отвърна прокурорката.

— Не предоставихме информацията като доказателствен материал, защото нямах намерение да повдигам въпроса, докато вашата клиентка не свидетелства, че не била агресивна. Това очевидно е лъжа и оправдава използването на информацията.

Отново се обърнах към Пери.

— Ваша чест, това оправдание няма значение. Тя не е спазила правилата за предоставяне на доказателствения материал. Въпросът трябва да бъде изключен от протокола и не бива да й се позволява да продължи разпита в тази насока.

— Ваша чест, това е…

— Адвокатът има право, госпожо Фриман. Можете да запазите въпроса за опровержението си, стига да намерите свидетели, но сега няма да го повдигате. Трябвало е да го представите като доказателствен материал.

Върнахме се на местата си. Щеше да се наложи да натоваря Сиско с този случай, тъй като по-късно Фриман несъмнено щеше да повдигне въпроса. Това ме ядоса, защото една от първите задачи, които му бях възложил още в началото на делото, беше подробно да проучи клиентката ни. И той някак си бе пропуснал тази история.

Прокурорката продължи и подложи Трамъл на яростен обстрел, ала не успя да пробие бронята на показанията й. Моята клиентка не отстъпваше от твърдението си, че сутринта на убийството не се е приближавала до Уест Ланд Нешънъл. Като се изключеше историята с линеала, началото си го биваше, защото веднага показваше на съдебните заседатели, че развиваме опровергаваща защита. Нямаше да се предадем без борба.

Фриман не приключи до пет часа — по този начин си оставяше възможност през нощта да намери нещо и на другата сутрин да го използва срещу Трамъл. Съдията закри заседанието и всички си тръгнаха за вкъщи. Освен мен. Аз се връщах в офиса. Имах още работа.

Преди да напусна залата, се наведох към клиентката си и гневно зашепнах в ухото й:

— Много ти благодаря, че ме предупреди за линеала. Още какво не знам?

— Нищо, това беше глупаво.

— Кое е било глупаво? Че си ударила дете или че не ме предупреди?

— Това беше преди четири години и той си го заслужаваше. Повече нищо няма да кажа.

— Само че не зависи от тебе. Фриман пак може да повдигне въпроса при опровержението, тъй че по-добре започвай да мислиш какви обяснения ще дадеш.

По лицето й плъзнаха тревожни бръчки.

— Как така? Нали съдията каза на заседателите да забравят въпроса?

— Фриман няма право да го постави по време на кръстосания разпит, но ще измисли начин да го повдигне по-късно. При опровержението действат други правила. Тъй че по-добре ми разкажи за линеала и всичко останало, което е трябвало да знам, но си пропуснала да го споменеш.

Тя погледна над рамото ми. Знаех, че се оглежда за Хърб Дал. Нямаше представа какво ми е разкрил той, нито че играе ролята на двоен агент.

— Дал го няма — осведомих я. — Говори, Лиза. Още какво трябва да знам?

Заварих Сиско да стои с ръце в джобовете в приемната на офиса и да си приказва с Лорна, която седеше на бюрото си.

— Какво става? — попитах. — Нали щеше да ходиш на летището да вземеш Шами?

— Пратих Бълокс — отвърна той. — Вече я е посрещнала и пътуват насам.

— Аронсън трябваше да остане тук и да работи върху показанията си, които най-вероятно ще са утре. Ти си следователят, ти трябваше да отидеш на летището. Двете едва ли ще могат да носят манекена.

— Споко, шефе, решили са проблема. И се разбират идеално. Бълокс преди малко ми се обади от магистралата. Ти само запази спокойствие, ние ще свършим останалото.

Пронизах го с поглед. Не ми пукаше, че е петнайсет сантиметра по-висок и има трийсет и пет кила повече мускули. Беше ми писнало. Носех всичко на гърба си и ми беше писнало.

— Споко, викаш? Искаш да запазя спокойствие?! Майната ти, Сиско. Току-що започнахме защитната фаза и проблемът е, че нямаме защита. Само приказки и едно чучело. Проблемът е, че ако не си измъкнеш ръцете от скапаните джобове и не ми намериш нещо, аз ще съм чучелото, а не манекенът на Шами! Тъй че не ми викай споко, може ли? Аз се пъна всеки ден пред съдебните заседатели, не вие!

Първо избухна в смях Лорна, след миг последвана и от Сиско.

— Смешно ви е, а? — избухнах. — Изобщо не е смешно. Какво ви е толкова смешно, мама му стара?

Сиско успокоително вдигна ръце.

— Извинявай, шефе, просто когато се ядосаш… и тая работа с чучелото…

Това отново накара Лорна да се залее от смях. Мислено си отбелязах да я уволня след процеса. Всъщност щях да ги уволня и двамата. Виж, това вече щеше да е смешно.

— Гледай сега — очевидно усетил, че не схващам смешната страна на ситуацията, рече Сиско. — Върви в кабинета си, свали си връзката и си седни на шефския стол. Аз ще си взема нещата и ще ти покажа върху какво работя. Цял ден се занимавам със Сакраменто, та затуй върви бавно, ама вече приключвам.

— Със Сакраменто ли? С щатската лаборатория по криминалистика?

— Не, с търговския регистър. Бюрократи, Мики. Затова отнема толкова много време. Обаче не се бой. Ти си върши работата, аз ще си свърша моята.

— Малко ми е трудно да си върша работата, когато те чакам да свършиш своята.

Тръгнах към кабинета си и пътьом стрелнах Лорна с яростен поглед. Това само я накара пак да избухне в смях.

40.

Отидох неканен и неочакван. Но тъй като не бях виждал дъщеря си от седмица — заради процеса се наложи да отменя палачинките в сряда вечер — и понеже последния път с Маги се бяхме сдърпали, се чувствах длъжен да се отбия в дома им в Шърман Оукс. Маги намръщено отвори вратата, явно след като ме беше видяла през шпионката.

— Кофти вечер за неочаквани гости, Холър.

— Е, само ще видя Хейли, ако може.

— Тъкмо за нея е кофти вечер.

И се отдръпна, за да ме пусне да вляза.

— Така ли? Какво се е случило?

— Има купища домашни и не иска никой да я смущава, даже аз.

Надникнах в дневната, но не видях дъщеря си.

— Тя е в стаята си и е затворила вратата. Желая ти късмет. Аз ще съм в кухнята, имам домакинска работа.

Маги ме остави и аз погледнах нагоре към стълбището. Стаята на Хейли беше горе и изведнъж изкачването ме изпълни със страх. Дъщеря ми бе тийнейджърка, подвластна на ония неочаквани промени на настроението, които вървят с възрастта. Никога не знаеш как ще реагира.

Въпреки това се качих и в отговор на любезното си почукване на вратата чух:

— Какво?

— Аз съм. Може ли да вляза?

— Тате, имам купища домашни!

— Това означава ли, че не мога да вляза?

— Както искаш.

Отворих вратата и влязох. Тя лежеше на леглото под завивката. Наоколо й имаше класьори, книги и лаптоп.

— И не ме целувай. Намазала съм се с крем против пъпки.

Приближих се до леглото и се наведох. Успях да я целуна по темето, преди да ме отблъсне с ръка.

— Още много ли имаш?

— Нали ти казах, купища.

Учебникът по математика лежеше разтворен със страниците надолу. Вдигнах го да видя какъв е урокът.

— Да не ми изгубиш мястото!

Искрена паника — настъпваше краят на света.

— Не се бой. От четирийсет години си имам работа с книги.

Доколкото успях да установя, урокът се отнасяше за уравнения с две неизвестни. Преподаваха й материал, от който нищо не разбирах. Жалко, че никога нямаше да използва тези неща в живота.

— Господи, не мога да ти помогна даже да искам.

— Знам. Мама също. Сам-самичка съм на света.

— С всички ни е така.

Откакто бях влязъл в стаята, не ме беше погледнала нито веднъж. Това ми действаше потискащо.

— Е, исках само да те видя. Тръгвам си.

— Чао. Обичам те.

Пак без да ме погледне.

— Лека нощ.

Излязох, затворих вратата и слязох в кухнята. Другата жена, която, изглежда, можеше да контролира настроението ми както си иска, седеше на столче до барплота. Пред нея имаше чаша шардоне и разтворена папка.

Тя поне ме погледна. Не се усмихна, но срещна очите ми и аз го приех като победа в тази къща. После отново насочи вниманието си към папката.

— Какво работиш?

— А, просто си припомням. Утре имам предварително заседание за принуда със сила и не съм се занимавала с това, откакто го внесох в съда.

Обичайното въртене на колелата на съдебната система. Маги не ми предложи вино, защото знаеше, че не пия. Облегнах се на кухненския плот до нея.

— Мисля да се кандидатирам за окръжен прокурор.

Брадичката й се стрелна нагоре и тя ме погледна.

— Моля?

— Нищо, само се опитвам да привлека нечие внимание.

— Извинявай, но съм заета. Имам работа.

— Добре де, ще си отида. Твоята приятелка Анди сигурно също е на зор.

— Явно. Имахме среща на по чаша след работа, но тя я отмени. Какво си й направил, Холър?

— А, поокастрих й крилцата в края на обвинителната фаза, после триумфално започнах своята част. Сигурно се чуди как да отвърне на удара.

— Сигурно.

Маги се върна към папката си. Тук явно мълчаливо ме отпращаха. Първо дъщеря ми, а сега и бившата съпруга, която продължавах да обичам. Не ми се тръгваше кротко в тъмнината.2

— Та какво за нас? — попитах.

— Какво имаш предвид?

— За теб и мен. Оная вечер в „Дан Танас“ не мина добре.

Тя затвори папката, премести я настрани и ме погледна. Най-после.

— Случва се понякога. Това не променя нищо.

Изправих се, заобиколих барплота и опрях лакти отгоре. Вече се гледахме в очите.

— Щом нищо не се е променило, какво ще правим?

Маги сви рамене.

— Искам пак да опитаме. Обичам те, Магс. Знаеш го.

— Знам също, че преди не се получи. Ние сме от хората, които пренасят работата си вкъщи. А това не е добре.

— Започвам да си мисля, че клиентката ми е невинна, че са й подхвърлили уликите и че въпреки всичко пак няма да успея да я отърва. Би ли искала да пренесеш това вкъщи?

— Щом толкова те измъчва, може би наистина трябва да се кандидатираш за окръжен прокурор. Мястото е свободно.

— Да, може би ще се кандидатирам.

— Холър от името на Народа.

— Да.

Повисях още няколко минути, но виждах, че не постигам никакъв напредък. Маги притежава вродена способност да изключва хората така, че да го усетят.

Казах й, че си тръгвам, и я помолих да предаде лека нощ на Хейли. Никой не се втурна да ми прегради пътя. Ала на излизане я чух да извиква след мен нещо, което ми стопли душата.

— Просто потърпи, Майкъл.

Обърнах се.

— За какво говориш?

— Не за какво, а за кого. За Хейли… и за мен.

Кимнах и обещах да потърпя.

Докато шофирах към къщи, оставих успехите от съда да повдигнат духа ми. Замислих се за следващия свидетел, когото щях да призова. Предстоящата задача продължаваше да е все така мъчно изпълнима, ала нямаше смисъл да се тормозя толкова отрано. Първо набираш инерция и поемаш оттам нататък.

Изкачих се до билото по Бевърли Глен, после завих на изток по Мълхоланд към Лоръл Кениън. Сегиз-тогиз зървах светлините на града на север и юг. Лос Анджелис се простираше от двете ми страни като сияещ океан. Не включих музиката, прозорците бяха отворени. Оставих студения въздух да прониква в костите ми като самота.

41.

В петък сутринта Андреа Фриман се зае с кръстосания разпит на Лиза Трамъл и за двайсет минути изгубих всичко, което бях спечелил предишния ден. Не е приятно да бъдеш измамен от обвинението насред процеса, но в много отношения това е част от играта. Една от неизвестните неизвестни величини. Обаче да те измами собственият ти клиент е най-лошото, което изобщо може да се случи. Човекът, когото защитаваш, никога не бива да е сред неизвестните неизвестни.

След като Трамъл седна на свидетелската скамейка, Фриман отиде на катедрата с дебел, съвсем наскоро разпечатан документ. Измежду страниците стърчеше розово самозалепващо се листче. Реших, че това е реквизит, целящ да ме разсее, и не му обърнах внимание. Прокурорката започна с въпроси, които наричам „подхлъзващи“. Те трябва да осигурят записването на отговорите на свидетеля в протокола, преди да бъдат разобличени като лъжа. Виждах, че Фриман залага капан, обаче не бях сигурен къде ще падне мрежата.

— Вчера вие свидетелствахте, че не сте познавали Мичъл Бондюрант, нали така?

— Да.

— Никога ли не сте се запознавали?

— Никога.

— И никога не сте разговаряли с него?

— Никога.

— Но сте се опитвали да се срещнете и разговаряте, нали?

— Да, два пъти ходих в банката, за да разговарям с него за къщата ми, но той не ме прие.

— Спомняте ли си кога?

— Миналата година. Обаче не помня точните дати.

Тук Фриман привидно промени насоката на разпита, ала аз знаех, че всичко това е грижливо замислен план.

Тя зададе на Трамъл поредица уж безобидни въпроси за ИДЕАЛ и целите на организацията. По време на прекия разпит бях засегнал голяма част от тези проблеми. Все още не виждах играта. Хвърлих поглед към документа с розовото листче и започнах да си мисля, че не е реквизит. Предишната вечер Маги ми беше казала, че Фриман ще работи нощна смяна. Сега знаех причината. Явно бе открила нещо. Наведох се над масата по посока на свидетелската скамейка, сякаш като се приближавах до източника, щях да ускоря развръзката.

— И имате уебсайт, с чиято помощ също развивате дейността на ИДЕАЛ, нали? — попита прокурорката.

— Да — потвърди Трамъл.

— Освен това сте и във фейсбук, нали?

— Да.

Плахият, предпазлив начин, по който клиентката ми произнесе тази едносрична думичка, ми подсказа къде е заложен капанът. За пръв път чувах, че Лиза е във фейсбук.

— За онези съдебни заседатели, които може да не знаят — какво представлява фейсбук, госпожо Трамъл?

Отпуснах се назад и скришом извадих телефона си. Бързо написах есемес на Бълокс — наредих й да зареже всичко друго и да потърси страницата на Лиза във фейсбук. Да види какво има там.

— Ами, това е социална мрежа и ми позволява да поддържам връзка с членовете на ИДЕАЛ. Поствам информация какво се случва. Съобщавам им къде ще се съберем или демонстрираме, такива неща. Хората могат да го настроят така, че да получават автоматични известия на телефона или компютъра си веднага щом постна нещо ново. Това много ни помага да се организираме лесно.

— И вие също можете да поствате във фейсбук направо от телефона си, нали?

— Да.

— И дигиталната страница, на която качвате тези постове, се казва „стена“, нали така?

— Да.

— И вие използвате стената си не само за да пращате съобщения за демонстрации, нали?

— Понякога.

— Поствате редовни информации и за ситуацията с просрочената си ипотека, нали?

— Да, исках да е нещо като личен дневник за една просрочена ипотека.

— Използвате ли фейсбук и за да осведомявате медиите за своята дейност?

— Да, и за това.

— За да има достъп до тази информация, човек трябва да се логне като приятел, нали?

— Да, така става. Хората, които искат да станат мои приятели, ми пращат заявка, аз ги одобрявам и те получават достъп до стената ми.

— Колко приятели имате?

Нямах представа до какво ще доведе това, но знаех, че няма да е нищо добро. Изправих се и възразих, че колегата, изглежда, хвърля въдица в мътни води, без конкретна цел и връзка с делото. Фриман обеща връзката съвсем скоро да се изясни и Пери й позволи да продължи.

— Можете да отговорите на въпроса — каза на Трамъл.

— Хмм, струва ми се… ами, последния път, когато проверявах, бяха над хиляда.

— Кога създадохте акаунта си във фейсбук?

— Миналата година. Май беше през юли или август. Тогава подадох документите за регистрацията на ИДЕАЛ и създадох уебсайта. Направих всичко едновременно.

— Хайде да си изясним нещата. До уебсайта има достъп всеки с компютър и интернет, нали така?

— Да.

— Но страницата ви във фейсбук е малко по-лична. За да получа достъп, вие трябва да ме приемете за приятел. Така ли е?

— Да, само че аз обикновено одобрявам всеки, който поиска. Не познавам всички, защото са много. Просто приемам, че са чули за полезната ни дейност и са се заинтригували. Не отхвърлям никого. Така станаха хиляда за по-малко от година.

— И редовно поствате на стената си, откакто сте във фейсбук, така ли?

— Доста редовно, да.

— Поствате информация и за този процес, нали?

— Да, просто изказвам мнението си за нещата.

Усетих, че вдигам температура. Костюмът ми сякаш беше от найлон и задържаше телесната ми топлина. Прииска ми се да разхлабя вратовръзката си, но знаех, че ако някой съдебен заседател ме види да го правя по време на разпита, сигналът ще е катастрофален.

— Може ли някой да отвори страницата и да постне съобщение от ваше име?

— Не, само аз. Хората могат да отговарят и да качват свои постове, но не и от мое име.

— Според вас колко поста сте качили на стената си от миналото лято?

— Нямам представа. Много.

Фриман вдигна дебелия документ със стърчащото листче.

— Ще повярвате ли, че имате над хиляда и двеста поста на стената си?

— Не знам.

— Аз обаче знам. Разпечатах всичките ви постове. Ваша чест, може ли да дам този документ на свидетелката?

Преди Пери да успее да отговори, аз помолих да се приближим до съдийската маса и той ни махна с ръка. Фриман взе и документа.

— Какво става, ваша чест? — попитах. — Повдигам същото възражение като вчера — обвинението умишлено е избягвала ни предоставя доказателствен материал. Досега не е имало нищо по този въпрос и изведнъж иска да представи като доказателствено средство хиляда и двеста поста във фейсбук?! Я стига, ваша чест, това не е редно.

— В доказателствения материал няма нищо за това, защото до снощи не знаех нищо за този акаунт във фейсбук.

— Ваша чест, ако й повярвате, аз пък имам имот на запад от Малибу и искам да ви го продам.

— Ваша чест, вчера следобед моята служба се сдоби с разпечатка на всички постове, качени от обвиняемата на стената й във фейсбук. Бях насочена към група постове от миналия септември, които са свързани с делото и показанията на самата обвиняема. Ако ми позволите да продължа, това скоро ще се изясни, дори и на адвоката.

— Вашата служба се е „сдобила“ с тях, а?! — възкликнах. — Това пък какво означава? Ваша чест, човек трябва да е одобрен за приятел, за да види стената на моята клиентка във фейсбук. Ако властите са замесени в изма…

— Даде ми ги представител на медиите, който е приятел с обвиняемата във фейсбук — прекъсна ме Фриман.

— Няма никаква измама. Но няма защо да обсъждаме източника. Res ipsa loquitur — документите сами говорят за себе си, ваша чест, и съм убедена, че обвиняемата ще разпознае собствените си постове във фейсбук пред съдебните заседатели. Колегата просто се опитва да не допусне заседателите да видят нещо, което самият той знае, че е доказателство за…

— Ваша чест, изобщо не знам за какво говори тя. За пръв път чувам за някаква страница във фейсбук. Представата на колегата за…

— Добре, госпожо Фриман — прекъсна ме Пери. — Дайте й документа, обаче давайте по същество.

— Благодаря, ваша чест.

Докато сядах на мястото си, усетих, че телефонът вибрира в джоба ми. Извадих го и прочетох есемеса под масата, така че съдията да не ме забележи. Беше от Бълокс, която просто ме информираше, че има достъп до стената на Лиза и работи по моята поръчка. Отговорих й с една ръка да провери постовете от септември, после прибрах джиесема.

Фриман даде разпечатката на Трамъл и я помоли да потвърди, че последните постове са от нейната стена във фейсбук.

— Благодаря, госпожо Трамъл. Бихте ли отворили на страницата, която съм отбелязала със самозалепващо се листче?

Лиза неохотно се подчини.

— Ще видите, че съм подчертала три ваши поста от седми септември. Бихте ли прочели първия на съдебните заседатели, включително часа на постването?

— Хмм, един четирийсет и шест. „Отивам в Уест Ланд при Бондюрант. Този път няма да приема отказ.“

— Вие прочетохте името вярно, но в поста е написано грешно, нали?

— Да.

— Как е написано във вашия пост?

— Бондурак.

— Бондурак. И така е написано във всички постове, в които се споменава. Това не е случайна грешка. Умишлено е, нали?

— Той искаше да ми отнеме дома.

— Бихте ли отговорили на въпроса?

— Да, умишлено беше. Нарекох го Бондурак, защото не беше добър човек.

Усетих, че ме избива пот. Истинската Лиза излизаше наяве.

— Бихте ли прочели следващия подчертан пост? С часа.

— Два и осемнайсет. „Пак не ме пуснаха при него. Не е честно.“

— А сега прочетете следващия пост и часа, моля.

— Два двайсет и една. „Открих неговото място. Ще го чакам в гаража.“

В залата се възцари тишина, шумна като парен локомотив.

— Госпожо Трамъл, на седми септември миналата година чакахте ли Мичъл Бондюрант в гаража на Уест Ланд Нешънъл?

— Да, но за кратко. Разбрах, че е тъпо и че той ще се появи чак след края на работното време. И си тръгнах.

— Сутринта на убийството отидохте ли пак в гаража да го чакате?

— Не, не съм! Не съм била там!

— Видели сте го в кафенето, разярили сте се и сте знаели точно къде ще отиде той, нали? Отишли сте в гаража и сте го причакали, а после…

— Възразявам! — изревах аз.

— … сте го убили с чука, нали?

— Не! Не! Не! — извика Трамъл. — Не съм го убила!

Избухна в сълзи и застена като приклещено в ъгъла животно.

— Възразявам, ваша чест! Тя тормози…

Вторачен в Трамъл, Пери сякаш излезе от хипноза.

— Приема се!

Фриман млъкна. В залата отново стана тихо. Чуваше се само хлипането на моята клиентка. Съдебният пристав й занесе кутия кърпички и сълзите на Лиза накрая секнаха.

— Благодаря, ваша чест — каза след малко прокурорката. — Нямам повече въпроси.

Помолих за по-ранна сутрешна почивка, за да може клиентката ми да се успокои. Така щях да имам време да реша дали да продължа разпита й. Съдията се съгласи, сигурно защото ме съжаляваше.

Сълзите на Лиза не омаловажиха факта, че Фриман майсторски й беше заложила капан. Ала не всичко беше изгубено. Най-хубавото на подхлъзващите въпроси е това, че почти всяко уличаващо доказателство или показание, даже да идва от собствения ти клиент, може да се използва в подхлъзването.

След като изведоха съдебните заседатели, отидох при свидетелската скамейка, за да успокоя клиентката си. Извадих две кърпички от кутията и й ги подадох. Тя ги взе и почна да си бърше очите. Поставих длан върху микрофона, за да не допусна разговорът ни да закънти из цялата зала. Полагах максимални усилия да овладея гласа си.

— Лиза, защо чак сега научавам за фейсбук, по дяволите? Имаш ли представа как ще повлияе това на делото?

— Мислех, че знаеш! Сприятелих се с Дженифър.

— С моята Дженифър ли?

— Да!

Нищо не може да се сравнява с това и младшата ти сътрудничка, и клиентката ти да знаят повече от тебе.

— Ами тия постове от септември? Съзнаваш ли колко ще ни навредят?

— Съжалявам! Съвсем бях забравила за тях. Беше адски отдавна.

Очертаваше се нов водопад от сълзи. Опитах се да го предотвратя.

— Е, имаме късмет. Може и да успеем да го обърнем в наша полза.

Тя престана да бърше лицето си с кърпичката и ме погледна.

— Наистина ли?

— Може би. Но трябва да изляза и да позвъня на Бълокс.

— Кой е Бълокс?

— Извинявай, така викаме на Дженифър. Ти кротувай и се стегни.

— Ще ми задават ли още въпроси?

— Да. Искам да продължа прекия разпит.

— Може ли да си оправя лицето?

— Добра идея. Само не се бави много.

Излязох в коридора и се обадих в офиса на Бълокс.

— Видя ли постовете от седми септември? — попитах я вместо поздрав.

— Току-що. Ако Фриман…

— Вече го направи.

— Мамка му!

— Добре де, не беше добре, обаче може да има изход. Лиза каза, че си й приятелка във фейсбук.

— Да, и съжалявам. Знаех, че има страница. Изобщо не ми хрумна да прегледам старите й постове.

— По-късно ще поговорим за това. Сега искам да знам дали имаш достъп до списъка й с приятели.

— В момента го гледам.

— Добре, първо разпечатай всички имена, дай ги на Лорна и кажи на Рохас да я докара тук. Веднага. После двамата със Сиско проверете имената, вижте кои са тези хора.

— Те са повече от хиляда. Всичките ли искаш да проверим?

— Ако се наложи. Търся връзка с Опарицио.

— С Опарицио ли? Защо ще…

— Трамъл е представлявала опасност за него, както и за банката. Борила се е срещу измамите в процедурите с просрочени ипотеки. Измамите са извършвани от фирмата на Опарицио. От Хърб Дал ни е известно, че Опарицио я е наблюдавал. Логично е някой от фирмата му да я е проверявал във фейсбук. Лиза току-що свидетелства, че одобрявала всеки, който искал да е неин приятел. Може да извадим късмет и да попаднем на познато име.

Оттатък последва мълчание, после Бълокс загря какво си мисля.

— Като са я следили във фейсбук, те са знаели какво се кани да прави.

— И са можели да знаят, че веднъж е чакала Бондюрант в гаража.

— И са можели да подготвят убийството му въз основа на нейната информация.

— Не ми е приятно да ти го кажа, Бълокс, обаче разсъждаваш като адвокат.

— Веднага ще се заемем — припряно отвърна тя.

— Добре, но първо разпечатай списъка и ми го прати. След петнайсетина минути започвам повторния разпит.

Кажи на Лорна да ми го донесе веднага. После, ако със Сиско откриете нещо, незабавно ми прати есемес.

— Дадено.

42.

Когато се върнах в залата, Фриман още се надуваше от гордост. Приближи се небрежно, скръсти ръце и опря бедро на масата на защитата.

— Холър, кажи ми, че само си се преструвал, че не знаеш за страницата във фейсбук.

— Съжалявам, не мога да ти кажа такова нещо.

— Опа! Като че ли някой има нужда от клиентка, която не крие разни неща… или може би от нов следовател, който е способен да ги разкрива.

Не обърнах внимание на подигравката й. Надявах се, че ще престане да злорадства и ще се върне на масата си. Запрелиствах страниците на бележника си и се престорих, че търся нещо.

— Снощи разпечатката и онези постове направо ми се изсипаха като манна небесна.

— Сигурно си била адски доволна от себе си. Кой скапан репортер ти я даде?

— Ще ти се да знаеш.

— Ще науча. Помогнал ти е онзи, който пусне следващия ексклузивен репортаж от окръжна прокуратура. И ще има да взема, ако някога му кажа нещо.

Тя се подхили. Заплахата ми нямаше нищо общо с нея. Съдебните заседатели бяха чули постовете и нищо друго нямаше значение. Погледнах я с присвити очи.

— Май не загряваш, а?

— Какво да загрявам? Сега заседателите знаят, че клиентката ти по-рано е била на местопрестъплението, което доказва, че е знаела къде да открие жертвата. Това ли? Не, това го загрях.

Извърнах се и поклатих глава.

— Ще видиш. Извини ме.

Изправих се и тръгнах към свидетелската скамейка. Лиза Трамъл току-що се беше върнала от тоалетната с чисто нов грим. Когато понечи да заговори, пак поставих длан върху микрофона.

— Защо приказваш с онази кучка? Тя е ужасна жена!

Донякъде зашеметен от този свободно изливащ се гняв, погледнах към Фриман, която вече седеше на масата на обвинението.

— Не е ужасна и не е кучка. Просто си върши…

— Такава е! Ти не знаеш.

Наведох се към нея и зашепнах.

— А ти какво, знаеш, така ли? Виж, Лиза, опитай се да овладееш биполярното си разстройство. Остават ти по-малко от половин час свидетелски показания. Хайде да приключим, без да разкриваме проблемите ти пред съдебните заседатели. Става ли?

— Не знам за какво говориш, но е много оскърбително.

— Е, съжалявам. Опитвам се да те защитавам и не ми помага особено фактът, че се налага да научавам за неща като фейсбук, докато те разпитва обвинението.

— Казах ти вече, съжалявам. Но сътрудничката ти знаеше.

— Добре де, аз обаче не знаех.

— Виж, преди малко ти каза, че можем да го обърнем в наша полза. Как?

— Елементарно. Ако някой е искал да инсценира, че ти си убила Бондюрант, страницата във фейсбук е била идеалното начало.

Ще ми говорят за манна небесна. Разбрала тактиката, която се канех да приложа, тя вдигна очи и лицето й порозовя от облекчение. Не остана и следа от гнева, който само допреди минута сгърчваше чертите й. Точно в този момент съдията влезе в залата. Кимнах на клиентката си и се върнах на масата на защитата, докато Пери нареждаше на пристава да доведе съдебните заседатели.

Щом всички се настаниха, съдията ме попита дали искам отново да разпитам свидетелката. Скочих от мястото си, все едно цели десет години съм чакал тази възможност. Остра болка се стрелна като мълния по горната половина на тялото ми. Ребрата ми може и да бяха зараснали, но непредпазливото движение ми струва много.

Тъкмо се насочвах към катедрата, когато задната врата се отвори и в залата влезе Лорна. Улучваше идеалния момент. Носеше папка и мотоциклетистка каска.

— Ваша чест, може ли да поговоря за момент със сътрудничката си?

— Само побързайте.

Пресрещнах Лорна и тя ми подаде папката.

— Това е списъкът на всичките й приятели във фейсбук, но докато бях там, Денис и Дженифър още не бяха открили никаква връзка знаеш с кого.

Истинските имена на Сиско и Бълокс ми прозвучаха странно. Погледнах надолу към каската, която носеше и прошепнах:

— С мотора на Сиско ли дойде?

— Ти бързаше и знаех, че мога да паркирам до сградата.

— Къде е Рохас?

— Нямам представа. Не отговаря на мобилния си телефон.

— Страхотно. Виж, остави мотора на Сиско където е и се прибери в офиса пеша. Не искам да караш този самоубийствен звяр.

— Вече не съм ти жена. Омъжена съм за Сиско.

В тоя момент вдигнах поглед над рамото й и видях, че в галерията седи Маги Макфърсън. Зачудих се дали е дошла заради мен, или заради Фриман.

— Виж — отвърнах. — Това няма нищо общо с…

— Господин Холър! — каза зад мен съдията. — Чакаме ви.

— Да, ваша чест — отговорих високо, без да се обръщам. После шепнешком казах на Лорна: — Прибери се пеш.

Изправих се зад катедрата и разтворих папката. В нея имаше само сурова информация — над хиляда имена, изброени в две колони на страница, — но аз я разглеждах все едно току-що са ми дали Светия Граал.

— Добре, Лиза, да поговорим за страницата ти във фейсбук. Ти свидетелства, че имаш повече от хиляда приятели. Всички ли познаваш лично?

— Не, нищо подобно. Понеже много хора са чували за мен във връзка с ИДЕАЛ, просто приемам, че когато някой иска да ми стане приятел, значи поддържа каузата. И просто ги одобрявам.

— Следователно постовете на твоята стена са достъпни за голям брой хора, които са твои приятели във фейсбук, но всъщност са ти напълно непознати. Прав ли съм?

— Да.

Усетих, че телефонът вибрира в джоба ми.

— Значи всеки от тези непознати, които са се интересували какво правиш, както преди, така и сега, е можел просто да отиде на страницата ти във фейсбук и да види постовете на стената ти, така ли?

— Да, точно така.

— Например в момента някой може да отиде на страницата, да прегледа постовете ти и да види, че през септември миналата година си се навъртала в гаража на Уест Ланд и си чакала Мичъл Бондюрант, вярно ли е?

— Да, възможно е.

Извадих джиесема от джоба си и като го криех зад катедрата, го вдигнах и го поставих отгоре. Докато с една ръка прелиствах разпечатката с имената, с другата отворих току-що получения есемес. Беше от Бълокс.

Бинго. Вече имах нещо, което можех да използвам.

— Ваша чест, бих искал да покажа на свидетелката този документ. Това е разпечатка на имената на хората, които са приятели на Лиза Трамъл във фейсбук.

Усетила, че победоносната й сутрин е застрашена от опасност, Фриман възрази, но съдията отхвърли възражението, без да изчака обяснение от мен, като й каза, че самата тя е отворила тази врата. Дадох списъка на клиентката си и се върнах на катедрата.

— Бихте ли отворили разпечатката на трета страница? Прочетете петото име отдолу нагоре в дясната колона.

Прокурорката отново възрази: заяви, че оригиналността на списъка не била доказана. Съдията я посъветва да го оспори по време на кръстосания разпит, ако смята, че представям фалшиво доказателствено средство. Казах на Лиза, че може да прочете името.

— Дон Дрискъл.

— Благодаря. Познато ли ви е това име?

— Не.

— Но той е сред вашите приятели във фейсбук.

— Знам, но както казах, не познавам всички, които ми пращат покана за приятелство. Прекалено са много.

— А помните ли дали Дон Дрискъл изобщо се е свързал лично с вас и се е представил като служител във фирмата АЛОФТ?

Фриман възрази и поиска да отидем при съдията. Пери се съгласи.

— Ваша чест, какво става тук? Колегата не може просто ей така да жонглира с имена. Искам доказателство, че не посочва с пръст някакво случайно име от списъка.

Пери замислено кимна и каза:

— Съгласен съм с нея, господин Холър.

Телефонът ми беше останал на катедрата. Даже да бях получил нова информация от Бълокс, точно сега това нямаше да ми помогне.

— Ваша чест, ако желаете, можем да отидем в кабинета ви и да се свържем с моя следовател по телефона. Но моля съда за малко повече свобода. Обвинението повдигна въпроса за фейсбук едва тази сутрин и аз се опитвам да реагирам. Можем да изчакаме, докато разполагаме с доказателство, или докато защитата призове Дон Дрискъл на свидетелската скамейка, и тогава госпожа Фриман ще има възможност да види дали го представям за такъв, какъвто не е.

— Възнамерявате ли да го призовете?

— Едва ли ми остава друг избор, след като обвинението реши да се занимава със старите постове на моята доверителка във фейсбук.

— Добре тогава, ще изчакаме показанията на господин Дрискъл. Но да не ме разочаровате, господин Холър, като дойдете в съда и ми заявите, че се отказвате. Няма да се зарадвам много, ако се случи така.

— Да, ваша чест.

Върнахме се на местата си и аз отново зададох въпроса на Лиза.

— Дон Дрискъл свързвал ли се е с вас във фейсбук или където и да е другаде? Казвал ли ви е, че работи в АЛОФТ?

— Не.

— Чували ли сте за АЛОФТ?

— Да. Това е фирма, конвейер за просрочени ипотеки. Тя движи цялата документация по ипотеките от името на банки като Уест Ланд.

— Тази фирма ли се занимаваше с просрочената ипотека на вашата къща?

— Да, изцяло.

— АЛОФТ съкращение ли е? Знаете ли какво означава?

— А. Луис Опарицио Файненшъл Текнолъджис. Така се казва фирмата.

— Добре. Какво ще си помислите, ако този Доналд Дрискъл, който е ваш приятел във фейсбук, е бил служител в АЛОФТ?

— Ще си помисля, че някой в АЛОФТ следи всичките ми постове.

— Тоест този Дрискъл трябва да е знаел къде сте били и къде ще ходите, нали така?

— Да.

— И е бил осведомен за вашите постове от миналия септември, в които пишете, че сте намерили мястото за паркиране на господин Бондюрант в гаража на банката и че ще го чакате там, нали така?

— Да, точно така.

— Благодаря, Лиза. Нямам повече въпроси.

На връщане към масата на защитата крадешком хвърлих поглед към Фриман. Прокурорката вече не сияеше. Взираше се право пред себе си. Хвърлих поглед и към галерията, ала Маги вече я нямаше.

43.

Следобедът принадлежеше на Шамирам Арсланян, моята експертка по криминалистика от Ню Йорк. Успешно бях използвал Шами в предишни процеси и сега възнамерявах да го направя отново. Тя имаше дипломи от Харвард, Масачузетския технологичен институт и „Джон Джей“, в момента работеше като научен сътрудник в последния и притежаваше очарователна и телегенична външност. Отгоре на всичко се отличаваше с честност, която се излъчваше от всяка нейна дума на свидетелската скамейка. Олицетворение на адвокатската мечта. Естествено, Шами продаваше услугите си, но приемаше работата само ако е убедена в научните резултати и в показанията си. Нещо повече, в това дело тя ми носеше още едно предимство. Беше абсолютно еднаква на ръст с моята клиентка.

През обедната почивка Арсланян бе поставила пред ложата на съдебните заседатели своя манекен — мъжка фигура, висока точно метър осемдесет и осем и половина, колкото Мичъл Бондюрант с обувки. Манекенът беше облечен в костюм, подобен на носения от Бондюрант в деня на убийството, и имаше абсолютно същите обувки. Ставите му бяха подвижни и позволяваха на криминалистката да демонстрира всички естествени човешки движения.

След като съдията откри заседанието и моята свидетелка зае мястото си, аз надълго и широко разгледах внушителната й професионална биография. Исках съдебните заседатели да разберат постиженията на тази жена и да харесат непосредственото й поведение. Исках също да осъзнаят, че нейните способности и познания я поставят на друга плоскост от криминалистите, призовани като свидетели на обвинението. По-висока плоскост.

Щом направих нужното впечатление, преминах на въпроса за манекена.

— Добре, доктор Арсланян, аз ви помолих да анализирате някои аспекти от убийството на Мичъл Бондюрант, нали така?

— Да.

— И по-конкретно исках да проучите физиката на престъплението, нали?

— Да, по същество вие ме помолихте да установя дали вашата клиентка е можела да извърши престъплението по начина, по който твърди полицията.

— И вие заключихте, че е можела.

— Ами, и да, и не. Установих, че е можела да го извърши, но не по начина, по който твърдят детективите.

— Бихте ли пояснили заключението си?

— Предпочитам да го демонстрирам, като използвам себе си в ролята на клиентката ви.

— Колко сте висока, доктор Арсланян?

— Метър и шейсет без обувки, точно колкото ми казаха, че е висока Лиза Трамъл.

— Освен това аз ви пратих чук, който е идентичен с открития и обявен от полицията за оръжие на убийството. Нали така?

— Да, нося го.

Взе чука от плота пред свидетелската скамейка и го повдигна.

— Също така получихте от мен снимки на градинските обувки, иззети от незаключения гараж на обвиняемата, върху които по-късно е била открита кръвта на убития.

— Да, точно така, и успях да намеря абсолютно същите в интернет. В момента съм обута с тях.

Изпружи единия си крак отстрани на перилата, за да покаже обувката. В залата се разнесе учтив смях. Помолих съдията да позволи на свидетелката да демонстрира заключенията си и той се съгласи, въпреки възражението на Фриман.

Арсланян започна демонстрацията.

— Зададох си следния въпрос. Може ли жена с ръста на обвиняемата, а именно метър и шейсет, също като моя, да е нанесла фаталния удар по темето на мъж, който е висок метър осемдесет и осем и половина с обувки. Сега, чукът дава още двайсет и пет сантиметра, но дали е достатъчно? Такъв беше въпросът ми.

— Позволете да ви прекъсна, докторе. Бихте ли ни разказали за своя манекен и как сте го подготвили за свидетелските си показания?

— Разбира се. Дами и господа, запознайте се с Мани. Използвам го винаги когато свидетелствам в процеси и когато провеждам експерименти в лабораторията си в „Джон Джей“. Той има стави като истински човек и мога да го разглобявам, ако се налага. А най-хубавото е, че никога не ми отговаря и не ми казва, че съм изглеждала дебела с дънки.

Тези думи отново й спечелиха любезен смях.

— Благодаря, докторе — побързах да се намеся, преди съдията да й скръцне със зъби да се държи сериозно. — Моля, продължете демонстрацията.

— Е, въз основа на протокола за аутопсията, снимките и скиците, аз определих с помощта на манекена мястото, където е бил нанесен фаталният удар. Благодарение на отвора за пирони знаем, че господин Бондюрант е бил ударен изотзад. А от еднаквата дълбочина на депресионната фрактура на черепа ни е известно, че е бил ударен равномерно по темето. Следователно, като поставим чука под прав ъгъл ето така…

Тя се качи на ниска сгъваема стълба до Мани, долепи ударната повърхност на чука равномерно към темето му и го прихвана с два ластика под брадичката на безликия манекен. После слезе и посочи чука и дръжката му, която стоеше под прав ъгъл успоредно на пода.

— Както виждате, така не може да се получи. Аз съм един шейсет и четири с тези обувки, обвиняемата е един шейсет и четири с тези обувки, а дръжката на чука е там горе.

И протегна ръка към чука. Нямаше как да го достигне.

— Това ни показва, че фаталният удар не може да е нанесен от обвиняемата, ако пострадалият е бил в изправена поза. Добре, какви други пози са възможни с оглед на това, което ни е известно? Знаем, че е бил нападнат отзад, тъй че ако пострадалият е бил наведен напред — да речем, че си е изпуснал ключовете или нещо подобно, — виждате, че пак не се получава, защото не мога да стигна до чука през гърба му.

Докато говореше, тя наведе манекена в кръста и се пресегна изотзад към дръжката на чука.

— Не, не става. В продължение на два дни в свободното си време между лекциите търсих други начини да нанеса удара, но единственият начин е, ако пострадалият е стоял на колене или е клекнал по някаква причина. Или ако е гледал нагоре към тавана.

Шами отново изправи манекена, после наклони главата му назад, дръжката се насочи надолу и тя я хвана.

Позата явно беше удобна, но Мани гледаше почти отвесно нагоре.

— Според резултатите от аутопсията по двете колена е имало сериозни охлузвания и дори пателата е била пукната. Тези травми са приписани на падането на господин Бондюрант на земята след като е бил ударен. Първо се е свлякъл на колене и после е паднал по очи. Та при такива контузии по коленете изключвам възможността да е бил коленичил или клекнал. Остава само това.

Криминалистката посочи главата на манекена, наклонена силно назад с лице нагоре. Погледнах към съдебните заседатели. Всички я наблюдаваха напрегнато като първокласници.

— Добре, докторе, ако върнете главата в нормално положение или даже със съвсем леко повдигната брадичка, можете ли да определите в конкретни граници ръста на истинския извършител на това престъпление?

Фриман скочи и възрази. Беше побесняла.

— Ваша чест, това не е научно изследване, това си е чисто шарлатанство. Цялата тази работа е вятър и мъгла, а сега той иска от нея да даде ръста на човек, който може да го е извършил?! Не е възможно да се установят точно позата или наклонът на главата на пострадалия…

— Ваша чест, заключителната пледоария е чак другата седмица — прекъснах я аз. — Ако обвинението има възражение, нека колегата го изложи пред съда, а не да говори на съдебните заседатели и да се опитва да ги убеди…

— Добре — каза съдията. — Млъкнете и двамата. Господин Холър, дадох ви голяма свобода с тази свидетелка. Но бях склонен да се съглася с госпожа Фриман, преди тя прекалено да се разгорещи. Възражението се приема.

— Благодаря, ваша чест — отвърна прокурорката, като че ли току-що са я избавили от изоставяне в пустинята.

Овладях се, погледнах свидетелката и нейния манекен, после проверих записките си и накрая кимнах. Бях получил каквото можех.

— Нямам повече въпроси.

Обвинението имаше въпроси, но колкото и да се мъчеше да открие противоречия в показанията и заключенията на Шами Арсланян, опитната прокурорка така и не успя да накара опитната свидетелка да отстъпи и на педя от думите си. Фриман я държа на скамейката близо четирийсет минути, ала единствената й спечелена точка дойде от признанието на нюйоркската криминалистка, че е невъзможно със сигурност да се установи точно какво се е случило в гаража, когато е бил убит Бондюрант. В началото на седмицата съдията ни беше предупредил, че в петък ще свършим по-рано заради окръжна конференция на съдиите, планирана за късния следобед. Затова нямахме следобедна почивка и работихме почти до четири, когато Пери закри заседанието. Уикендът ми започваше с усещането, че съм спечелил предимство. Бяхме разклатили обвинението, като хвърлихме съмнение върху много от доказателствата и после приключихме седмицата с опровержението на Лиза Трамъл и нейното твърдение, че е жертва на инсценировка, както и с предположението на моята криминалистка, че физически не е възможно обвиняемата да е извършила престъплението. Естествено, освен ако не е нанесла фаталния удар, докато Бондюрант е гледал право нагоре към тавана на гаража.

Смятах, че тези семена на съмнението са пуснали кълнове. Нещата вървяха добре за мен и след като си събрах багажа, се задържах на масата на защитата, търсейки в една папка нещо, каквото там всъщност нямаше. Почти очаквах Фриман да дойде и да ме помоли да убедя клиентката си да приеме споразумение.

Ала това не се случи. Когато вдигнах поглед от безсмисленото си търсене, нея я нямаше.

Слязох с асансьора на втория етаж. Всички съдии може и да си тръгваха по-рано заради конференцията за подронените принципи на благоприличие в съда, но предполагах, че в окръжна прокуратура, както обикновено, работят до пет. На гишето попитах за Маги Макфърсън и ме пуснаха да вляза. Тя имаше общ кабинет със свой колега, който за щастие беше на почивка. Бяхме сами. Придърпах стола от бюрото на отсъстващия прокурор и седнах пред Маги.

— Днес на два пъти идвах в съда — осведоми ме бившата ми жена. — Погледах прекия разпит на госпожата от „Джон Джей“. Добра свидетелка.

— Да, добра е. И аз те видях. Не знаех заради кого си дошла — заради мене или заради Фриман.

Тя се усмихна.

— Може би заради себе си. Още се уча на разни неща от теб, Холър.

Беше мой ред да се усмихна.

— Маги Страшната се учи от мене?! Наистина ли?

— Ами…

— Не, не ми отговаряй.

И двамата се засмяхме.

— Така или иначе, радвам се, че дойде — продължих аз. — Как сте този уикенд с Хей?

— Не знам. Никъде няма да ходим. Предполагам, че ти ще имаш работа.

Кимнах и казах:

— Трябва да открием един човек. А понеделник и вторник ще са най-важните дни в процеса. Но може да направим едно кино или нещо подобно.

— Дадено.

Известно време помълчахме. Току-що беше приключил един от най-хубавите ми дни в съда за цялата ми кариера и все пак ме пронизваше задълбочаващо се усещане за загуба, тъга. Погледнах бившата си съпруга.

— Никога няма да се съберем пак, нали, Маги?

— Моля?

— Току-що го осъзнах. Искаш да си останем както сме сега. Да се подкрепяме един друг, но да не сме като някога. Никога няма да се съгласиш.

— Защо държиш точно сега да водим този разговор, Майкъл? Ти си по средата на процеса и…

— Аз съм по средата на живота си, Магс. Ще ми се да имаше начин с Хейли да се гордеете с мене.

Тя се наведе напред, протегна ръка и долепи длан до бузата ми, после я отдръпна.

— Мисля, че Хейли се гордее с теб.

— Нима? Ами ти?

Маги се усмихна, ала малко тъжно.

— Според мен трябва да се прибереш вкъщи и да не мислиш за това, за процеса и за каквото и да е друго. Поне тази вечер. Остави ума си да се прочисти от хаоса. Отпусни се.

Поклатих глава.

— Не мога. В пет имам среща с един доносник.

— По делото Трамъл ли? Какъв доносник?

— Няма значение и не се опитвай да смениш темата. Никога няма напълно да ми простиш и да забравиш, нали? Не ти е присъщо и може би тъкмо това те прави толкова добра прокурорка.

— Ааа, много съм добра, да. Затова ме натикаха във Ван Найс да се занимавам с въоръжени грабежи.

— Това е политика. Няма нищо общо със способностите и всеотдайността.

— Няма значение. А и сега не мога да водя този разговор. Още съм на работа, а ти трябва да ходиш на среща със своя доносник. Защо не ми се обадиш утре, ако искаш да заведеш Хейли на кино? Сигурно ще ти я оставя, докато аз домакинствам или нещо подобно.

Изправих се. Знам кога една кауза е изгубена.

— Добре, тръгвам си. Ще ти звънна утре. Но се надявам и ти да дойдеш с нас на кино.

— Ще видим.

— Добре.

За по-бързо слязох по стълбището. Пресякох площада и се насочих на север по Силмар към Виктъри. Скоро стигнах до паркираната до тротоара играчка на Сиско — любимия му харли дейвидсън модел 1963-та с перлено черен резервоар и калници. Подсмихнах се. Лорна, моята втора бивша жена, наистина ме бе послушала. За пръв път.

Беше го оставила отключен: сигурно смяташе, че е на сигурно място пред съдебната палата и съседния полицейски участък. Забутах го по Силмар. Сигурно съм представлявал страхотна гледка — мъж в най-хубавия си костюм на Корнелиани бута харли по улицата, с куфарче, подпряно върху кормилото.

Когато най-после стигнах до офиса, още беше четири и половина, трийсет минути преди насрочената среща с Хърб Дал. Свиках служебно съвещание и се опитах отново да се задълбая в делото като начин да пропъдя мислите за разговора с Маги. Казах на Сиско къде съм паркирал мотора му и поисках актуална информация за проверката им на списъка с приятелите на нашата клиентка във фейсбук.

— Първо, защо не знаех за акаунта й във фейсбук, по дяволите?

— Аз съм виновна — бързо отвърна Аронсън. — Както вече ти казах, знаех за него и дори приех искането й за сприятеляване. Просто не съзнавах значението му.

— И на мене ми беше убягнало — прибави Сиско. — Тя се сприятели и с мен. Хвърлих един поглед и не забелязах нищо. Трябваше да проверя по-сериозно.

— И аз — присъедини се към хора Лорна.

Плъзнах очи по лицата им. Имах си работа с единен фронт.

— Страхотно. Явно е убягнало и на четиримата, а нашата клиентка не си е направила труда да ни каже. Тъй че групово сме уволнени.

Замълчах за ефект.

— Добре, ами това име, дето изскочи? Този Дон Дрискъл. Откъде се появи и известно ли ни е нещо друго? Фриман може неволно да ни е подхвърлила ключа за цялото дело. Какво имаме?

— Както знаеш, през февруари АЛОФТ е бил продаден на инвестиционния фонд Ле Мюър — започна Сиско.

— Опарицио остава президент. Тъй като Ле Мюър е публично акционерно дружество, цялата сделка се контролира от Федералната комисия по търговията и информацията е достъпна за акционерите. Включително списък на служителите, които са щели да останат в АЛОФТ след сливането. Разполагам с този списък. Съставен е на петнайсети декември.

— Започнахме да сравняваме служителите на АЛОФТ със списъка на приятелите на Лиза във фейсбук — пое щафетата Бълокс. — За щастие Доналд Дрискъл е в самото начало на азбуката и бързо се натъкнахме на него.

Кимнах. Бях впечатлен.

— И кой е този Дрискъл?

— В документите на ФКТ името му фигурираше в графата „информационни технологии“ — отвърна Сиско.

— И аз се обадих в ай ти отдела в АЛОФТ и попитах за него. Отговориха ми, че Доналд Дрискъл е работил там, но трудовият му договор изтекъл на първи февруари и не бил продължен. Напуснал е.

— Започнахте ли да го търсите?

— Да. Обаче това име е широко разпространено и върви бавно. Веднага щом открием нещо, ти пръв ще научиш.

Проверката на имена от частния сектор винаги отнема време. Друго си е да си ченге и просто да въведеш името в една от многобройните база данни на правоохранителните органи.

— Не се отпускайте — казах. — Цялата игра може да е тук.

— Не се безпокой, шефе — усмихна се Сиско. — Никой не се отпуска.

44.

Доналд Дрискъл, трийсет и една годишен, бивш служител в АЛОФТ, живееше в Белмонт Шор, Лонг Бийч. В неделя сутрин двамата със Сиско отидохме да му връчим призовка, като се надявахме, че ще приеме да си поговорим, преди да го разпитам на свидетелската скамейка.

Рохас се съгласи да работи през почивния ден, за да компенсира донякъде предишните си провинения, така че със Сиско седяхме отзад и той ми излагаше заключенията си от последните си разследвания по убийството на Бондюрант. Нямаше съмнение, че елементите на защитата си застават по местата, и Дрискъл спокойно можеше да се окаже свидетелят, който ще положи последния щрих.

— Знаеш ли, може и да спечелим, ако Дрискъл ни помогне и каже това, което си мисля — отбелязах аз.

— Което е съмнително — отвърна Сиско. — Виж, трябва да сме готови за всичко с тоя тип. Защото спокойно може и да е той. Знаеш ли колко е висок? Един деветдесет и пет. Пише го в шофьорската му книжка.

Погледнах го.

— Която не би трябвало да съм видял, но до която случайно имам достъп — прибави моят следовател.

— Не ми съобщавай за извършени престъпления, Сиско.

— Просто казвам, че съм видял информацията от книжката му, нищо повече.

— Добре. Да оставим нещата така. Та какво предлагаш да направим, когато отидем там? Аз си мислех просто да почукаме на вратата.

— Да. Но въпреки това трябва да внимаваш.

— Ще се скрия зад тебе.

— Да, ти си истински приятел.

— Така си е. И между другото, ако утре те призова да свидетелстваш, ще се наложи да дойдеш с риза с ръкави и яка. Трябва да си представителен бе, човек. Не знам как те търпи Лорна.

— Търпи ме по-дълго, отколкото тебе.

— Да, тук си прав.

Обърнах се и погледнах през прозореца. Имах две бивши жени, които навярно бяха най-добрите ми приятели. Но само толкова. Бях ги имал, ала не бях успял да ги задържа. Какво говореше това за мен? Живеех с мечтата, че някой ден тримата с Маги и дъщеря ми пак ще заживеем като едно семейство. Само че това никога нямаше да се случи.

— Добре ли си, шефе?

Отново се обърнах към Сиско.

— Да, защо?

— Не знам. Изглеждаш малко неуверен. Защо не ме оставиш аз да почукам на вратата и ако той се съгласи да говори, ще ти кликна по мобилния.

— Не, ще го направим заедно.

— Ти си шефът.

— Да, аз съм.

Обаче се чувствах като неудачник. И в този момент реших да променя нещата и да намеря начин да се спася. Веднага след процеса.

Белмонт Шор има атмосфера на крайбрежно градче, въпреки че е квартал на Лонг Бийч. Дрискъл живееше в морскосиньо-бяла двуетажна кооперация в стила на петдесетте години на XX век край Бейшор, близо до кея.

Апартаментът се намираше на втория етаж и имаше външен коридор. Номер 24 беше по средата. Сиско почука и зае позиция отстрани на вратата, оставяйки ме изправен отпред.

— Майтапиш ли се? — попитах.

Той само ме погледна. Нямаше майтап.

Отстъпих настрани. Зачакахме, но никой не отговори, въпреки че още нямаше десет. Сиско повдигна вежди: питаше какво да прави.

Не отговорих. Обърнах се към парапета и погледнах надолу към паркинга пред блока. Няколкото свободни места бяха номерирани. Посочих натам.

— Дай да потърсим двайсет и четвърти номер и да видим дали колата му е тука.

— Ти върви — отвърна Сиско. — Аз ще поогледам наоколо.

— Какво ще поогледаш?

Не виждах нищо за проверяване. Един и половина метровият коридор минаваше пред всички апартаменти на втория етаж. Нямаше мебели и колела, само бетон.

— Ти просто иди да видиш на паркинга.

Слязох долу. След като се наведох да надникна под предниците на три коли, за да прочета написания на тротоара номер, разбрах, че номерата не съответстват на апартаментите. В кооперацията имаше дванайсет квартири, от 1 до 6 на долния и от 21 до 26 на горния етаж. Паркинг местата обаче бяха номерирани от 1 до 16. Предположих, че по тази схема Дрискъл трябва да е на номер 10, ако всеки апартамент разполага с място за паркиране, което ми се стори логично, тъй като имаше само шестнайсет места и видях, че по две са предназначени за гости и инвалиди.

Тъкмо пресмятах числата и зяпах десетгодишното БМВ, паркирано на номер 10, когато Сиско ме повика. Погледнах нагоре и той ми махна.

Качих се. Той стоеше пред отворената врата на апартамент 24 и ми даде знак да вляза.

— Спеше, ама накрая ми отвори.

Влязох вътре и видях чорлав мъж, седнал на диван в оскъдно мебелирана дневна. Косата му стърчеше на замръзнали къдрици и възли отдясно. Беше се наметнал с одеяло. Въпреки това бях сигурен, че е човекът от снимката, която Сиско бе свалил от акаунта на Доналд Дрискъл във фейсбук.

— Лъже — заяви мъжът. — Не съм го канил. Той разби вратата.

— Не, покани ме — възрази Сиско. — Имам свидетел.

И ме посочи. Мъжът проследи показалеца му с мътен поглед и за пръв път вдигна очи към мене. Видях, че ме е познал. Наистина беше Дрискъл. И бяхме попаднали на нещо.

— Ей, гледайте сега, не знам каква е…

— Вие ли сте Доналд Дрискъл? — попитах.

— Нищо няма да ти кажа. Не може да разбивате…

— Ей! — изрева Сиско.

Мъжът чак подскочи. Даже аз се сепнах, тъй като тази нова тактика на разпит ме изненада.

— Просто отговори на въпроса — по-спокойно продължи моят следовател. — Ти ли си Доналд Дрискъл?

— Кой пита?

— Знаеш кой пита — казах аз. — Позна ме още щом ме видя. И знаеш защо сме тук, Доналд, нали?

Приближих се и извадих призовката от джоба на якето си. Дрискъл беше висок, но мършав и бял като вампир, което ми се стори странно, понеже живееше на една пряка от плажа. Пуснах сгънатия документ в скута му.

— Какво е това? — попита той и го метна на пода, без да го разгъне.

— Това е призовка и можеш да я изхвърлиш, без да я прочетеш, обаче няма никакво значение. Призовката ти е връчена, Доналд. Имам свидетел и съм съдебен служител. Ако утре в девет не се появиш да свидетелстваш, гарантирам ти, че до обед ще се озовеш в затвора по обвинение в неуважение към съда.

Дрискъл се наведе и вдигна призовката.

— Ти майтапиш ли се с мен? Заради тебе ще ме убият.

Хвърлих поглед към Сиско. Определено бяхме попаднали на нещо.

— За какво говориш?

— Говоря за това, че не мога да свидетелствам! А съм се приближил до съда, а са ме очистили. Сигурно и в момента наблюдават квартирата ми!

Пак погледнах Сиско и отново насочих вниманието си към мъжа на дивана.

— Кой ще те убие, Доналд?

— Няма да ти кажа. Ти кой си мислиш, а?

Замери ме с призовката и тя отскочи от гърдите ми и падна на земята. Дрискъл скочи от дивана и понечи да се втурне към отворената врата. Одеялото се свлече от раменете му и видях, че е само по гащета и потник. Преди да направи и три крачки, Сиско го блъсна с тяло като футболен защитник и Дрискъл отхвърча към стената и се строполи на пода. Поставеният в рамка постер на момиче със сърф се откачи и рамката се разби на пода до него.

Моят следовател спокойно се наведе, изправи Дрискъл и го върна на дивана. Отидох при вратата и я затворих — опасявах се, че трясъкът може да доведе някой любопитен съсед.

— Не можеш да избягаш от това, Доналд — казах спокойно. — Разкажи ни каквото знаеш и какво си направил. Можем да ти помогнем.

— Ще помогнете да ме убият, задници такива. И май ми строшихте рамото, мамка ви!

Раздвижи ръката и рамото си, все едно загряваше за мач. Лицето му се сгърчи.

— Как си? — попитах.

— Нали ти казах, май е счупено. Усетих, че нещо поддава.

— Нямаше да можеш да я движиш, ако беше счупена — отбеляза Сиско.

Гласът му прозвуча заплашително, сякаш щеше да има още последици, ако наистина има счупено. Заговорих кротко и доброжелателно.

— Какво знаеш, Доналд? Защо представляваш опасност за Опарицио?

— Нищо не знам и не съм казал това име — ти го каза.

— Разбери, връчена ти е валидна призовка. Можеш да дойдеш и да свидетелстваш, или да останеш в затвора, докато го направиш. Помисли за следното обаче. Ако свидетелстваш за АЛОФТ и за това, което си направил, ще бъдеш защитен. Никой няма да ти направи нищо, защото ще е очевидно откъде е дошло. Това е единственият ти изход.

Той поклати глава.

— Да бе, очевидно, ако го направят сега. Ами след десет години, когато никой няма да си спомня за тъпия ти процес и те ще могат да се скрият зад всичките пари на света?

Нямаше какво да му отговоря.

— Виж, съдят моя клиентка, животът й е заложен на карта. Тя има малък син, а се опитват да й отнемат всичко. Няма да…

— Майната му, тя сигурно го е извършила. Говорим за две различни неща. Аз не мога да й помогна. Нямам доказателства. Нямам нищо. Просто ме оставете на мира! Ами моят живот? И аз искам да живея.

Погледнах го и тъжно поклатих глава.

— Не мога да те оставя на мира. Утре ще те призова за свидетел. Имаш право да откажеш да отговаряш. Даже можеш да се позовеш на Петата поправка, ако си извършил престъпления. Обаче ще дойдеш и те ще са там. Ще разберат, че ще си имат проблем с тебе. Най-добре си кажи всичко, Доналд. Признай си и ще получиш защита. След пет или след десет години — те никога няма да могат да ти направят нищо, понеже всичко ще е написано черно на бяло.

Дрискъл се взираше в един пълен с монети пепелник на масичката, ала виждаше нещо друго.

— Може би трябва да си взема адвокат — каза накрая.

Хвърлих поглед към Сиско. Тъкмо това не исках да се случи. Свидетел със собствен адвокат никога не е на добре.

— Естествено, чудесно, ако имаш адвокат, доведи го. Обаче адвокатът няма да попречи на този процес. Призовката е желязна, Доналд. Адвокатът ще ти вземе един бон, за да се опита да я обжалва, но няма да се получи. Така само ще ядосаш съдията, че му губиш времето.

Джиесемът ми започна да звъни. Беше достатъчно рано в неделя сутрин, за да е необичайно. Извадих го от джоба си и погледнах дисплея. Маги Макфърсън.

— Помисли за това, което ти казах, Доналд. Трябва да отговоря на телефона, но няма да се бавя.

Докато натисках клавиша, излязох в кухнята.

— Маги? Всичко наред ли е?

— Естествено, защо не?

— Не знам. Малко е рано за неделя. Хейли още ли спи?

В неделя дъщеря ми винаги си отспиваше. Ако не я събудеха, можеше да откара до следобед.

— Разбира се. Звъня ти само защото вчера не ни се обади, тъй че, предполагам, киното ще е днес.

— Уф…

Смътно си спомнях, че в петък следобед бях обещал да отидем на кино.

— Зает си.

Каза го с оня тон. Осъдителния — „изобщо не може да ти се вярва“.

— В момента. В Лонг Бийч съм, имам разговор със свидетел.

— Значи няма да има кино, така ли? Това ли да й предам?

От дневната долитаха гласовете на Сиско и Дрискъл, ала бях прекалено разсеян, за да чуя за какво говорят.

— Не, Маги, просто не съм сигурен кога ще свърша. Чакай да приключа и ще ти се обадя. Тя още няма да се е събудила.

— Добре, ще те изчакаме.

И затвори, преди да успея да й отговоря. Прибрах джиесема и се огледах. Кухнята явно беше най-рядко използваното помещение в апартамента.

Върнах се в дневната. Дрискъл продължаваше да седи на дивана, а Сиско достатъчно близо до него, за да предотврати поредния опит за бягство.

— Доналд току-що ми каза, че иска да свидетелства — осведоми ме моят следовател.

— Наистина ли? Защо реши така, Доналд?

Минах покрай Сиско, за да застана пред Дрискъл. Той ме погледна и сви рамене, после кимна към Сиско.

— Той каза, че никога не си губил свидетел и че ако се стигнело дотам, имал познати, дето щели да се справят с техните хора, без да им мигне окото. И май му повярвах.

Кимнах и аз и за миг си спомних тъмната стая в клуба на Светците. Бързо прогоних тази мисъл от ума си.

— Така си е. Значи искаш да ни съдействащ, така ли?

— Да. Ще кажа всичко, каквото знам.

— Добре. В такъв случай да започнем още сега.

45.

В началото на процеса Андреа Фриман беше отстранила младшата ми сътрудничка Дженифър Аронсън от масата на защитата, оспорвайки също призоваването й като свидетел. В понеделник сутрин, когато дойде време Дженифър да даде показания, прокурорката се опита да го предотврати въз основа на това, че нямало връзка с обвиненията. Първия път не бях успял, но сега смятах, че боговете на правото са на моя страна. А и съдията продължаваше да ми е длъжник, след като по-рано бе отсъдил в полза на обвинението по два важни въпроса.

— Ваша чест, това възражение не може да е искрено — заявих аз. — Вижте какъв мотив за убийството представи колегата пред съдебните заседатели. Пострадалият искал да отнеме дома на обвиняемата и тя го убила от гняв. Това е цялата аргументация на обвинението. Тъй че да възразява сега срещу свидетелка, която ще изложи подробностите за тази уж подбуждаща причина, просрочената ипотека, въз основа на липса на връзка с делото, е най-малкото благовиден предлог, а всъщност си е чисто лицемерие.

Съдията отсъди, без да губи време.

— Възражението срещу свидетелката се отхвърля. Поканете съдебните заседатели.

Щом заседателите се настаниха и Аронсън зае свидетелската скамейка, пристъпих към прекия разпит. Започнах с изясняване на въпроса защо тъкмо тя е експерт на защитата по просрочената ипотека на Лиза Трамъл.

— Вие не сте официалният адвокат по просрочената ипотека на Трамъл, нали?

— Не, бях ваша младша сътрудничка.

Кимнах.

— В това си качество вие всъщност вършехте цялата работа, докато на документите стоеше моето име, нали така?

— Да. Аз подготвих повечето документи по делото. Участвах в него отначало докрай.

— Такъв е животът на току-що завършилия юрист.

— Да, явно.

Усмихнахме се един на друг. Оттам стъпка по стъпка я преведох през процедурата по обявяването на ипотеката за просрочена. Не искам да кажа, че трябва да говориш снизходително на съдебните заседатели, а просто по универсално разбираем начин. Това са дванайсет души, от брокери до домакини, всички с различен житейски опит. А трябва да им разкажеш една и съща история. И имаш само една възможност. Това е номерът. Дванайсет души, една история. Която да говори еднакво на всички.

Щом разгледах финансовите и правните проблеми на клиентката си, преминах на въпроса как са играли играта Уест Ланд и техните подизпълнители от АЛОФТ.

— Какво направихте първо, след като получихте материалите по това дело?

— Ами, вие ми бяхте казали да си създам навик да проверявам всички дати и подробности. Да проверявам във всяко дело дали ищецът е правоимащ, тоест дали институцията, която подава иска за обявяване на ипотеката за просрочена, наистина има право на това.

— Но в този случай не е ли очевидно, след като семейство Трамъл почти четири години са изплащали ипотеката си на Уест Ланд, преди да изпаднат във финансови затруднения?

— Не непременно, тъй като бяхме установили, че в средата на десетилетието бизнесът с жилищни кредити се е разраснал неимоверно много. Били са дадени толкова кредити, които след това са били препродадени, че в много случаи документите за прехвърлянето така и не са били попълнени. В този случай всъщност нямаше значение на кого са изплащали кредита си семейство Трамъл. Важното беше коя организация законно притежава ипотеката.

— Добре, какво направихте, след като проверихте датите и подробностите по ипотеката на семейство Трамъл?

Фриман отново възрази, че това нямало връзка с делото, и съдията пак отхвърли възражението. Нямаше нужда да повтарям въпроса на Аронсън.

— Когато проверих датите и подробностите, открих противоречия и данни за измама.

— Бихте ли обяснили по-конкретно?

— Да. Имаше безспорни доказателства, че документите за прехвърлянето са подправени, за да може Уест Ланд да обяви ипотеката за просрочена.

— Носите ли тук тези документи?

— Да. Можем да ги покажем в пауър пойнт презентация.

— Моля, заповядайте.

Дженифър отвори лаптопа си върху плота пред свидетелската скамейка и стартира програмата. Въпросният документ се появи на екраните.

— Какво виждаме тук? — попитах спокойно.

— Ако позволите да обясня. Преди шест години Лиза и Джеф Трамъл купили дома си, като получили кредит чрез брокерската фирма Жилищни кредити Сити Про. Впоследствие Сити Про групирали тяхната ипотека в пакет с още петдесет и девет на подобна стойност. Уест Ланд купили целия пакет и следователно са били длъжни да се погрижат ипотеката на всеки от тези имоти да бъде прехвърлена със съответните правни документи на името на банката. Това обаче не е било направено. В случая със семейство Трамъл собствеността не е била прехвърлена.

— Откъде знаете? Този документ пред нас не е ли точно за прехвърляне на собствеността?

Излязох иззад катедрата и посочих екраните.

Аронсън продължи:

— Този документ уж е за прехвърляне на ипотеката, но ако отидем на последната страница…

Натисна клавиша със стрелка надолу и „прелисти“ документа. На последната страница бяха подписите на банковия представител и нотариуса. Там беше и задължителният печат за нотариална заверка.

— Тук правят впечатление две неща — продължи Дженифър. — Според заверката, виждате, че документът уж е подписан на шести март две хиляди и седма, тоест малко след като Уест Ланд купили кредитния пакет от Сити Про. Банката е била представлявана от някоя си Мишел Моне. Досега не успяхме да открием жена с такова име, която да е или да е била служител на Уест Ланд Нешънъл в каквото и да е качество, в който и да е банков клон. Вторият проблем е нотариалният печат. Ясно се вижда датата на изтичане на валидността му: две хиляди и четиринайсета.

Тук тя замълча, както го бяхме репетирали, като че ли измамата с нотариалния печат е очевидна за всички. Престорих се, че чакам още разяснения.

— Добре, какво като датата на изтичане на валидността е две хиляди и четиринайсета? — попитах накрая.

— Щатът Калифорния издава нотариални лицензи с валидност пет години. Това означава, че този нотариален печат е издаден през две хиляди и девета, и все пак нотариалната заверка на документа е от шести март две хиляди и седма. Този нотариален печат не е издаден през две хиляди и седма. Следователно документът, прехвърлящ на Уест Ланд Нешънъл собствеността върху ипотеката на имота на семейство Трамъл, е фалшив.

Върнах се на катедрата, за да прегледам бележките си и да дам възможност на съдебните заседатели да осмислят добре показанията на Аронсън. Крадешком хвърлих поглед към ложата и забелязах, че неколцина от тях още се взират в екраните. Чудесно.

— И какво означаваше за вас тази измама?

— Че можем да оспорим правото на Уест Ланд да обяви ипотеката на имота на семейство Трамъл за просрочена. Банката не беше законен притежател на ипотеката. Тя продължаваше да се води на Сити Про.

— Съобщихте ли на Лиза Трамъл за това откритие?

— На седемнайсети декември миналата година проведохме среща с клиентката, на която присъствахме ние с вас и Лиза. Съобщихме й, че разполагаме с ясно и убедително доказателство за документна измама. Казахме й също, че ще го използваме, за да преговаряме за положителен изход от нейната ситуация.

— Как реагира тя?

Фриман възрази, че отговорът на този въпрос може да е основан само на непреки наблюдения. Аз я контрирах, заявявайки, че ми е било позволено да изясня психическото състояние на обвиняемата по време на убийството. Съдията се съгласи и разреши на Аронсън да отговори.

— Лиза беше много щастлива и оптимистично настроена. Каза, че това било подранил коледен подарък — да знае, че няма да изгуби дома си скоро.

— Благодаря. Добре, впоследствие вие написахте писмо до Уест Ланд Нешънъл, което аз подписах. Какво съдържаше то?

— В него се излагаха доказателствата за измамата. Писмото беше адресирано до Мичъл Бондюрант.

— И каква беше целта на това писмо?

— С него трябваше да поставим началото на преговорите, за които бяхме съобщили на Лиза Трамъл. Искахме да информираме господин Бондюрант какво прави АЛОФТ от името на банката. Смятахме, че господин Бондюрант няма да иска да се стигне до публично разкриване на измамата и че това ще улесни преговорите в полза на нашата клиентка.

— Когато написахте това писмо, знаехте ли, че господин Бондюрант ще го препрати на Луис Опарицио в АЛОФТ?

— Не.

— Благодаря. Нямам повече въпроси.

Съдията обяви сутрешна почивка и Дженифър зае стола на клиентката ни, след като Лиза и Хърб Дал излязоха да се поразтъпчат в коридора.

— Най-после доживях да седна на това място — каза тя.

— Не се бой, от утре си тук. Страхотно се справи, Бълокс. Сега започва трудното.

Погледнах Фриман, която беше останала на масата на обвинението и довършваше плана си за кръстосания разпит.

— Просто помни, че имаш право да мислиш колкото искаш. Когато ти задава тежък въпрос, поеми си дъх, успокой се и отговори, ако знаеш отговора.

Тя ме погледна въпросително, сякаш ме питаше дали говоря сериозно: „Да кажа истината, така ли?!“

Кимнах.

— Ще се справиш.

След почивката Фриман отиде на катедрата и разтвори папката с бележките си. Общо взето, театър. Направи каквото можеше, но винаги е истинско предизвикателство да разпитваш адвокат, макар и млад. Прокурорката близо час се опитваше да открие противоречия в показанията на Аронсън, ала безуспешно.

Накрая пое в нова посока, като при всяка възможност се държеше саркастично. Сигурен признак, че е ядосана.

— Та след онази прекрасна и щастлива среща преди Коледа, кога се видяхте с клиентката си?

Аронсън дълго трябваше да мисли, преди да отговори.

— Трябва да е било след като я арестуваха.

— А чували ли сте се по телефона? След онази среща кога разговаряхте с нея по телефона?

— Сигурна съм, че са разговаряли няколко пъти с господин Холър, но аз не съм се чувала с нея, преди да я арестуват.

— Следователно не сте имали представа в какво психическо състояние се е намирала вашата клиентка през времето от срещата до убийството, нали така?

Както я бях инструктирал, моята младша сътрудничка не бързаше да отговори.

— Ако имаше промяна във вижданията й за хода на делото, струва ми се, щях да науча за това или лично от нея, или от господин Холър. Но нямаше нищо подобно.

— Съжалявам, но не ви питам какво ви се струва. Да не би да искате да кажете на съдебните заседатели, че въз основа на срещата с клиентката ви през декември сте знаели какво е психическото й състояние цял месец след това?!

— Не.

— Значи не можете да ни кажете в какво психическо състояние се е намирала Лиза Трамъл сутринта на убийството, нали така?

— Мога да кажа само каквото знам от срещата ни.

— А можете ли да ни кажете какво си е помислила тя онази сутрин в кафенето, виждайки Мичъл Бондюрант, човека, опитващ се да й отнеме дома?

— Не мога.

Фриман погледна записките си и сякаш се поколеба. Знаех защо. Трябваше да вземе трудно решение. Току-що беше спечелила няколко важни точки пред съдебните заседатели и трябваше да прецени дали да се опита да измъкне още нещо от свидетелката, или да завърши триумфално.

Накрая предпочете второто и затвори папката си.

— Нямам повече въпроси, ваша чест.

Следващият ми свидетел трябваше да е Сиско, обаче съдията обяви обедна почивка малко по-рано. Заведох екипа си в „Джерис Феймъс Дели“ в Студио Сити. Лорна ни чакаше в сепаре до вратата, която водеше към боулинг залата зад ресторанта. Седнах до Аронсън, срещу Лорна и Сиско.

— Е, как мина тази сутрин? — попита втората ми бивша жена.

— Добре, струва ми се — отвърнах. — Фриман набра малко преднина при кръстосания разпит, ама мисля, че общо взето водим ние. Дженифър се справи отлично.

Не знаех дали някой е забелязал, обаче бях решил вече да не я наричам Бълокс. Смятах, че със своето представяне на свидетелската скамейка е надраснала прякора си, че вече не е младата правистка от колежа, помещаващ се в някогашния универсален магазин. Беше получила бойното си кръщение с работата си в съда и извън него.

— И от днес ще седи на голямата маса! — прибавих.

Лорна подсвирна и изръкопляска.

— А сега е ред на Сиско — явно почувствала се неловко от цялото това внимание, отбеляза Аронсън.

— Май първо ще трябва да призова Дрискъл — възразих аз.

— Защо? — учуди се тя.

— Защото сутринта в кабинета на Пери съобщих на съда и обвинението за неговото съществуване и за включването му в свидетелския ми списък. Фриман възрази, обаче тъкмо тя повдигна въпроса за фейсбук, затова съдията се съгласи с призоваването на Дрискъл. Та сега си мисля, че колкото по-бързо стигна до него, толкова по-малко време за подготовка ще има прокурорката. Ако продължа по план и призова Сиско, нейните следователи ще могат да работят по него цял следобед.

Само Лорна кимна, приемайки логиката ми. Но това ми стигаше.

— Мамка му, пък аз се издокарах — възкликна Сиско.

Вярно си беше. Моят следовател носеше риза с дълги ръкави и яка, която сякаш щеше да се пръсне, ако той издуеше мускули. Вече я бях виждал — свидетелската му риза.

Оставих измърморването му без отговор.

— Като стана дума за Дрискъл, къде е той, Сиско?

— Сутринта моите момчета са го, закарали в клуба. Когато се чух с тях за последен път, играел билярд.

Вперих поглед в него.

— Не му дават да пие, нали?

— Не, естествено.

— Само това ми трябва, пиян свидетел.

— Не се безпокой, казах им да не му дават алкохол.

— Добре, обади им се. Кажи им в един да доведат Дрискъл в съда. Той ще е следващият.

В ресторанта беше прекалено шумно за телефонен разговор. Сиско се измъкна от сепарето и се насочи към изхода. Проследихме го с погледи.

— Знаете ли, ризата много му отива — отбеляза Аронсън.

— Нима? — Лорна повдигна вежди. — На мен пък не ми харесват дългите ръкави.

46.

Едва познах Доналд Дрискъл със сресана коса и костюм. Сиско го беше завел в стаята за свидетели. Когато влязох, той уплашено ме погледна от масата.

— Как беше в клуба на Светците? — попитах.

— Предпочитам да бях другаде.

Кимнах в престорено съчувствие.

— Готов ли си?

— Не, ама съм тука.

— Добре, след няколко минути Сиско ще дойде да те вземе и да те доведе в залата.

— Както кажеш.

— Виж, знам, че сега не ти изглежда така, но постъпваш както трябва.

— Прав си… че сега не ми изглежда така.

Нямах представа какво да му отговоря.

— Добре, ще се видим там.

Излязох от стаята и дадох знак на Сиско, който стоеше в коридора с двамата „надзиратели“ на Дрискъл. Посочих към залата и той кимна.

Когато стигнах до масата на защитата, заварих там Дженифър Аронсън и Лиза Трамъл. Седнах при тях, но преди да успея да кажа нещо, съдията зае мястото си и нареди да доведат съдебните заседатели. След като призовах Доналд Дрискъл и той се закле, преминах направо на въпроса.

— Господин Дрискъл, какъв сте по професия?

— Работя в ай ти.

— И какво означава това?

— Информационни технологии. Означава, че работя с компютри и интернет. Намирам най-добрия начин да използвам новите технологии, за да събирам информация за клиента, работодателя или който и да е друг.

— Вие сте бивш служител на АЛОФТ, нали така?

— Да, тази година работих там десет месеца.

— В ай ти отдела ли?

— Да.

— Точно с какво се занимавахте?

— Имах няколко задължения. В този бизнес широко се използват компютри. Имат много служители и огромна нужда от достъп до информация през интернет.

— И вие им помагахте да я получават?

— Да.

— Добре, познавате ли обвиняемата Лиза Трамъл?

— Никога не сме се срещали, но знаех за нея.

— От това дело ли?

— Да, но и от по-рано.

— От по-рано. Бихте ли пояснили?

— Едно от задълженията ми в АЛОФТ беше да се опитвам да следя Лиза Трамъл.

— Защо?

— Не знам защо. Просто ми наредиха и аз го правех.

— Кой ви нареди да следите Лиза Трамъл?

— Господин Бордън, моят началник.

— Нареждал ли ви е да следите и някой друг?

— Да, още цял куп хора.

— Колко души означава „цял куп“?

— Поне десетина.

— Какви бяха тези хора?

— Други протестиращи срещу ипотеките като Трамъл. Както и служители на някои банки, с които имахме делови отношения.

— Като например?

— Като убития. Господин Бондюрант.

Прегледах бележките си, докато съдебните заседатели смелят тази информация.

— Добре, в какво се изразяваше това следене?

— Трябваше да търся всичко възможно за тези хора в интернет.

— Господин Бордън обясни ли ви защо ви възлага тази задача?

— Веднъж го попитах и той каза, че господин Опарицио искал тази информация.

— За основателя и президента на АЛОФТ Луис Опарицио ли става дума?

— Да.

— Имахте ли конкретни инструкции от господин Бордън за Лиза Трамъл?

— Не, просто трябваше да търся всичко възможно за нея.

— И кога ви възложиха тази задача?

— Миналата година. Започнах работа в АЛОФТ през април и трябва да е било няколко месеца по-късно.

— Може ли да е било през юли или август?

— Да, горе-долу тогава.

— На господин Бордън ли предавахте откритата информация?

— Да.

— И сте установили, че Лиза Трамъл има профил във фейсбук.

— Да, беше логично да проверя там.

— Станахте ли неин приятел във фейсбук?

— Да.

— И така сте можели да следите постовете й за ИДЕАЛ и просрочената ипотека на дома й, нали?

— Да.

— Съобщихте ли конкретно за това на своя началник?

— Казах му, че тя е във фейсбук и е доста активна, както и че така мога да следя какво прави и какви са плановете на ИДЕАЛ.

— И той какво ви отговори?

— Нареди ми да следя стената й и да обобщавам всичко веднъж седмично в имейл. Така и направих.

— Под истинското си име ли изпратихте предложението за приятелство на Лиза Трамъл?

— Да. Вече имах акаунт във фейсбук, нали разбирате, под истинското си име. Затова не го криех. Тъй де, съмнявах се, че ме познава.

— Какви отчети предавахте на господин Бордън?

— Нали разбирате, например, ако нейната група подготвяше демонстрация някъде, аз им съобщавах датата и часа, такива неща.

— Току-що казахте, че сте им съобщавали. И на някой друг ли пращахте тези отчети, освен на господин Бордън?

— Не, но знаех, че той ги препраща на господин Опарицио, защото големият шеф от време на време ми пращаше имейли за нещата, които пишех на господин Бордън. Затова знаех, че той чете отчетите.

— С всичко това вършехте ли нещо незаконно, като събирахте информация за Бордън и Опарицио?

— Не.

— В някое от седмичните си обобщения за дейността на Лиза Трамъл споменали ли сте за нейните постове, показващи, че е била в гаража на Уест Ланд Нешънъл и е чакала Мичъл Бондюрант, за да разговаря с него?

— Да, веднъж. Уест Ланд беше един от най-големите клиенти на фирмата и реших, че господин Бондюрант трябва да знае, ако още не му е известно, че тази жена го е причаквала там.

— И сте съобщили на господин Бордън, че Лиза Трамъл е намерила мястото за паркиране на господин Бондюрант и го е чакала.

— Да.

— И той благодари ли ви?

— Да.

— Всичко това пишеше ли го в имейлите?

— Да.

— Запазихте ли копие на имейла, който сте пратили на господин Бордън?

— Да.

— Защо?

— Просто имам навика да пазя копия, особено когато си имам работа с важни хора.

— Носите ли копие на този имейл сега?

— Да.

Фриман възрази и помоли да се приближим до съдийската маса. Там успешно защити твърдението си, че не е възможно да се удостовери истинността на разпечатка на стар имейл. Пери не ми позволи да го представя като доказателствено средство и ми нареди да се задоволя със спомените на Дрискъл.

Така или иначе, вече бях изяснил пред съдебните заседатели, че Бордън е знаел за отиването на Трамъл в гаража и че той е връзката с Опарицио. Елементите на инсценировката бяха налице. Обвинението искаше заседателите да повярват, че първото отиване на Лиза там е било суха тренировка за убийството, което по-късно е извършила. Аз пък исках да повярват, че благодарение на фейсбук авторът на тая инсценировка е знаел всичко необходимо.

Върнах се на катедрата и продължих нататък.

— Господин Дрискъл, казахте, че Мичъл Бондюрант е един от хората, за които са ви помолили да събирате информация, нали така?

— Да.

— Каква информация събирахте за него?

— Главно за собствените му недвижими имоти. Какви имоти има, кога ги е купил и за колко. Кой държи ипотеките им. Такива неща.

— Значи сте предоставили на господин Бордън финансова справка.

— Точно така.

— Натъкнахте ли се на някакви тежести върху имотите на господин Бондюрант?

— Да. Той дължеше доста пари.

— И Бордън е получил цялата информация, така ли?

— Да.

Реших да приключа дотам с Бондюрант. Не исках съдебните заседатели прекалено да се отклоняват от основното заключение от показанията на Дрискъл: че в АЛОФТ са наблюдавали Лиза и са разполагали с необходимата информация, за да я представят като извършителка на убийството. Доналд се справяше идеално и сега щях да завърша разпита му експлозивно.

— Господин Дрискъл, кога напуснахте АЛОФТ?

— На първи февруари.

— По свое желание или ви уволниха?

— Казах им, че напускам, и те ме уволниха.

— Защо поискахте да напуснете?

— Защото господин Бондюрант беше убит в гаража и не знаех дали го е извършила жената, която арестуваха за това, Лиза Трамъл, или става нещо друго. Срещнах господин Опарицио в асансьора на другия ден, след като съобщиха по новините и всички в службата научиха. Качвахме се нагоре, но когато стигнахме на моя етаж, той ме хвана за ръката, докато другите слязоха. Продължихме сами до неговия етаж и шефът мълча, докато вратата не се отвори. Тогава каза: „Дръж си шибаната уста затворена“ и слезе. И вратата се затвори.

— Това ли бяха точните му думи, „Дръж си шибаната уста затворена“?

— Да.

— Каза ли нещо друго?

— Не.

— И това ви накара да напуснете работа?

— Да, около един час по-късно подадох двуседмично предупреждение за напускане. Но след десетина минути господин Бордън дойде на бюрото ми и ми съобщи, че съм уволнен. Носеше кашон за личните ми вещи и беше повикал един охранител да ме наблюдава, докато ги събирам. После ме изведоха от сградата.

— Дадоха ли ви обезщетение?

— На тръгване господин Бордън ми даде един плик. Вътре имаше чек за едногодишна заплата.

— Много щедро, да ви дадат едногодишна заплата, като се има предвид, че сте работили там по-малко от година и сте предупредили, че напускате, не смятате ли?

Фриман възрази, че въпросът няма връзка с делото, и съдията прие възражението.

— Нямам повече въпроси към този свидетел — казах.

Прокурорката зае моето място зад катедрата с вярната си папка. Бях включил Дрискъл в свидетелския си списък едва тази сутрин, но името му беше изскочило по време на петъчните показания. Бях сигурен, че Фриман се е подготвила. И сега щях да разбера до каква степен.

— Господин Дрискъл, вие не сте завършили колеж, нали?

— Ъъ, не.

— Но сте следвали в Калифорнийския университет, нали?

— Да.

— Защо не завършихте?

Изправих се и възразих, че въпросите й излизат далеч извън преките показания на свидетеля. Съдията обаче заяви, че самият аз съм отворил вратичка, когато съм го попитал за компетенциите и опита му в информационните технологии, и нареди на Дрискъл да отговори.

— Не завърших, защото ме изключиха.

— Защо?

— За измама. Хакнах компютъра на един преподавател и свалих изпитните въпроси през нощта преди изпита.

Каза го почти отегчено. Все едно беше наясно, че тъй или иначе ще излезе наяве. Знаех за този случай. Бях го предупредил, че ако го попитат, има само една възможност — да е абсолютно откровен. Иначе щеше да е катастрофално.

— Значи сте измамник и крадец, права ли съм?

— Бях. А и това се случи преди повече от десет години. Вече не мамя. Няма защо.

— Нима? А крадете ли?

— Не. Не крада.

— Не е ли вярно, че са прекратили договора ви в АЛОФТ, тъй като са установили, че системно крадете от компанията?

— Това е лъжа. Предупредих ги, че напускам, и те ме изхвърлиха.

— Не сте ли всъщност вие лъжецът?

— Не, аз казвам истината. Да не смятате, че просто си измислям тези неща?

Погледна ме отчаяно. По-добре да не го беше правил. Можеше да се разтълкува като тайно споразумение помежду ни. Доналд беше сам на свидетелската скамейка. Не можех да му помогна.

— Всъщност точно така смятам, господин Дрискъл — отвърна Фриман. — Не е ли вярно, че сте източвали доста сериозна част от бизнеса на АЛОФТ?

— Не.

И демонстративно поклати глава в подкрепа на опровержението си. Веднага разбрах, че лъже. Бях загазил. Обезщетението, помислих си. Едногодишната заплата. Не те уволняват с едногодишна заплата, ако крадеш. Кажи за обезщетението!

— Не сте ли използвали АЛОФТ като прикритие, за да поръчвате скъп софтуер и после да разбивате кодовете и да продавате пиратски копия по интернет?

— Не е вярно. Знаех, че ще стане така, ако кажа на когото и да е каквото знам.

Този път не само ме погледна. Посочи ме с показалец.

— Казах ти, че ще стане така. Казах ти, че тия хора не…

— Господин Дрискъл! — отекна гласът на съдията. — Отговорете на зададения ви от прокурорката въпрос. Не разговаряйте нито с адвоката, нито с никой друг.

Фриман се опита да запази набраната инерция и се приготви да нанесе съкрушителния си удар.

— Ваша чест, може ли да дам един документ на свидетеля?

— Да. Ще го представите ли като доказателствено средство?

— Доказателствено средство на обвинението номер девет, ваша чест.

Имаше екземпляри за всички. Наклоних се към Аронсън, за да го прочетем заедно. Беше доклад за вътрешно разследване в АЛОФТ.

— Знаеше ли нещо за това? — прошепна ми Дженифър.

— Не, разбира се.

Наведох се напред и се съсредоточих върху разпита. Не исках една още съвсем зелена правистка да ми цъка с език заради допуснатото от мен невероятно недоглеждане.

— Какъв е този документ, господин Дрискъл? — попита Фриман.

— Не знам — отговори свидетелят. — Виждам го за пръв път.

— Това е доклад за вътрешно разследване в АЛОФТ, нали?

— Щом казвате.

— Каква дата носи?

— Първи февруари.

— Това е последният ви работен ден в АЛОФТ, нали така?

— Да. Оная сутрин връчих на началника си двуседмично предупреждение за напускане и после изтриха входящия ми номер и ме уволниха.

— Основателно.

— Неоснователно. Защо според вас ми дадоха големия чек на вратата? Знаех разни неща и те се опитваха да ми запушат устата.

Фриман погледна съдията.

— Ваша чест, бихте ли наредили на свидетеля да не отговаря на въпросите ми с въпроси?

Пери кимна и каза:

— Свидетелят да отговаря на въпросите, а не да ги задава.

Нямаше значение. Дрискъл вече го беше казал.

— Господин Дрискъл, бихте ли прочели онзи абзац от отчета, който съм подчертала с жълто?

Възразих, че отчетът не е доказателствено средство. Съдията отхвърли възражението ми и разреши свидетелят да прочете откъса.

Дрискъл го прочете наум и поклати глава.

— На глас, господин Дрискъл — подкани го Пери.

— Но това са пълни лъжи. Така правят, за да…

— Господин Дрискъл — ядосано го прекъсна съдията.

— Моля, прочетете абзаца на глас.

Доналд за последен път се поколеба и накрая се подчини.

Изведнъж той смачка документа на топка с две ръце и го запрати към мене.

— Ти си виновен! — изкрещя ми и ме посочи с показалец. — Добре си бях, преди да се появиш!

Пери отново нямаше как да използва чукчето си. Призова за тишина, нареди да изведат съдебните заседатели и те бързо се изнизаха, сякаш прогонени от самия Дрискъл. Щом вратата зад тях се затвори, Пери се обърна към съдебния пристав.

— Джими, отведи свидетеля в килията, докато ние със страните обсъждаме случилото се в кабинета ми.

Изправи се, излезе иззад масата и бързо мина през вратата на кабинета си, преди да успея да възразя за отношението към моя свидетел.

Фриман го последва и аз се приближих до свидетелската скамейка.

— Просто иди с него и аз ще се оправя с това. Веднага ще те пуснат.

— Шибан лъжец! — изсумтя Доналд. От очите му струеше гняв. — Ти каза, че ще е лесно и безопасно, а я виж сега! Целият свят ме смята за гаден крадец на софтуер! Мислиш ли, че някога ще мога да си намеря работа?

— Е, ако знаех, че си крал софтуер, сигурно нямаше да те призова да дадеш показания.

— Върви на майната си, Холър. Моли се да не се наложи да свидетелствам пак, защото ако се върна тук, ще си измисля някаква гадост за тебе.

Приставът го поведе към вратата на килията до съдебната зала. Забелязах, че Аронсън се е изправила зад масата на защитата. Лицето й разкриваше всичко. Цялото й страхотно представяне сутринта отиваше по дяволите.

— Господин Холър? — обади се съдебната секретарка от мястото си. — Съдията ви чака.

— Да, идвам.

47.

В понеделник вечер „Четирите зелени полета“ винаги пустееше. Барът обслужва правната общност и обикновено минават няколко дни от седмицата, докато юристите изпитат нужда от алкохол, за да притъпят бремето на съвестта си. Можехме да изберем къде да седнем, но се настанихме на бара. Аронсън зае мястото между мене и Сиско.

Поръчахме си бира, коктейл „Космополитън“ и водка тоник с лимон и без водка. Все още под влиянието на провала с Доналд Дрискъл, бях обявил съвещание след работно време, за да поговорим за вторник. И защото смятах, че по една чаша няма да е излишна на моите сътрудници.

По телевизията предаваха баскетболен мач, обаче даже не си направих труда да видя кой играе и какъв е резултатът. Не ме интересуваше и можех да мисля само за катастрофата с Дрискъл. Неговите показания бяха приключили с избухването и насочения показалец. В кабинета си Пери подготви обръщение към съдебните заседатели, с което им съобщаваше, че страните са се разбрали свидетелят да бъде освободен. Разпитите на Дрискъл бяха завършили в най-добрия случай с нулево равенство. Преките му показания определено потвърждаваха твърдението на защитата, че Луис Опарицио е виновен за смъртта на Мичъл Бондюрант. Но при кръстосания разпит върху тяхната достоверност беше хвърлено съмнение, за което също допринасяха емоционалната му нестабилност и враждебността му към мене. Освен това съдията явно ме държеше лично отговорен за спектакъла и това сигурно щеше да навреди на защитата.

— Е — след като отпи от коктейла, наруши мълчанието Аронсън. — Какво ще правим сега?

— Ще продължим борбата, какво друго. Имаме един провален свидетел, едно фиаско. Във всеки процес се случват такива неща.

Посочих телевизора.

— Гледаш ли футбол, Дженифър?

Знаех, че е завършила бакалавърската си степен в Калифорнийския университет в Санта Барбара и че е продължила в Югозападния. Нищо особено от гледна точка на университетския футбол.

— Това не е футбол, а баскетбол.

— Да, знам, но обичаш ли футбол?

— Харесвам Рейдърс.

— Знаех си! — радостно възкликна Сиско. — Мой човек.

— Добре — продължих аз. — Адвокатът е като защитниците в американския футбол. Знаеш, че от време на време ще те прецакат. Това просто е част от играта. Та когато се случи, просто се изправяш, изтупваш се и забравяш за това, защото пак ще се докопаш до топката. Днес се случи с мене, обаче мачът още не е свършил, Дженифър. Изобщо не е свършил.

— Добре де, какво ще правим тогава?

— Каквото бяхме решили още отначало. Да се прицелим в Опарицио. Всичко се свежда до него. Трябва да го докарам до ръба. Мисля, че Сиско ми е осигурил огневата мощ, и се надявам да сме го успокоили, след като Дал го убеждава, че ще е като детска играчка. Реалистично, смятам, че в момента резултатът е равен. Даже след провала с Дрискъл. Бих казал, че или сме наравно, или обвинението има няколко точки повече. Утре трябва да променя това положение. Ако не успея, ще изгубим.

Възцари се мрачно мълчание. Накрая Аронсън зададе очевидния въпрос.

— Ами Дрискъл, Мики?

— Какво Дрискъл? Приключихме с него.

— Да, но вярваш ли за тези неща със софтуера? Мислиш ли, че хората на Опарицио са го подставили? Лъжа ли беше това, че е крал софтуер? Защото сега медиите го тиражират.

— Не знам. Фриман постъпи адски хитро. Комбинира го с нещо, което той нямаше и не можеше да отрече — че е откраднал изпитните въпроси. Тъй че всичко някак си си пасна. Както и да е, няма значение в какво вярвам аз. А в какво вярват съдебните заседатели.

— Мисля, че грешиш. Според мен винаги е важно в какво вярваш.

Кимнах.

— Може би, Дженифър.

Отпих голяма глътка от анемичния си коктейл. Аронсън промени посоката на разговора.

— Защо престана да ме наричаш Бълокс?

Погледнах я и отново насочих вниманието си към чашата. Свих рамене.

— Защото днес се справи много добре. Направо порасна изведнъж и вече не е редно да ти викаме по прякор.

Вдигнах очи към Сиско и го посочих с ръка.

— Обаче той?! С фамилия като Войчеховски прякорът му си е за цял живот.

Засмяхме се и това като че ли донякъде облекчи напрежението. Знаех, че алкохолът помага, но вече бяха изминали две години и бях проявил воля. Нямаше да се подам.

— Какво каза на Дал да предаде днес? — поинтересува се Сиско.

Отново свих рамене.

— Защитата е в хаос, изгубили сме най-големия си шанс с Дрискъл, след като Фриман го съсипа. После, както обикновено — нямаме нищо срещу Опарицио и неговите показания ще са фасулска работа. Трябваше да ми се обади след разговора.

Сиско кимна. Смених темата.

— Мисля, че Опарицио е начинът да приключим. Ако със своите въпроси и неговите отговори успея да представя пред съдебните заседатели онова, което откри Сиско, и го докарам до ръба, най-вероятно просто ще свърша така и няма да се наложи да даваш показания, Сиско.

— Чудесно — отвърна моят следовател. — Тогава утре няма да нося тази униформа.

И подръпна яката си, като че ли е от шкурка.

— Не, пак ще трябва да дойдеш официален, за всеки случай. Имаш ли друга такава риза?

— Нямам. Ще се наложи довечера да я изпера.

— Майтапиш ли се? Само една…

Сиско тихо подсвирна и кимна към вратата зад гърба ми. Обърнах се тъкмо навреме, за да видя, че Маги Макфърсън се настанява на свободния стол до мен.

— Ето те и теб.

— Маги Страшната.

Тя посочи чашата ми.

— Дано не е това, което си мисля.

— Не се тревожи, не е.

— Добре.

Поръча на бармана Ранди истинска водка тоник, навярно просто за да ми натрие носа.

— Е, удавяш мъката без алкохол, а? Чух, че днес е бил добър ден за добрите.

С други думи, за обвинението. Винаги.

— Възможно е. Бавачка ли си наела за понеделник вечер?

— Не, бавачката сама ми предложи. Приемам винаги, когато мога, защото тя вече си има гадже и сигурно ще трябва да се сбогувам с излизането в петък и събота вечер.

— Имаш бавачка и отиваш сама на бар?!

— Може пък да съм търсила тебе, Холър. Да ти е хрумвало такова нещо?

Завъртях се с гръб към Аронсън и с лице към Маги.

— Наистина ли?

— Може би. Реших, че имаш нужда от компания. Не си вдигаше телефона.

— Забравил съм го. Още е изключен от съда.

Извадих джиесема и го включих. Нищо чудно, че Хърб Дал не беше успял да се свърже с мен.

— Искаш ли да отидем у вас? — попита тя.

Дълго я гледах, преди да отговоря.

— Утре е най-важният ден от процеса. Трябва да…

— Свободна съм до полунощ.

Дълбоко си поех дъх, но излезе повече въздух, отколкото влезе. Наведох се към нея така, че допрях глава до нейната, нещо като докосването на шпагите преди фехтовка.

— Не мога да продължавам така — прошепнах в ухото й. — Трябва или да направим крачката, или да сложим край.

Маги постави длан на гърдите ми и ме отблъсна. Уплаших се от това какъв ще стане животът ми ако тя напълно изчезне от него. Съжалих за току-що отправения ултиматум, защото знаех, че ако я принудя да направи избор, ще предпочете второто.

— Какво ще кажеш да мислим само за сега, Холър?

— Добре — отговорих толкова бързо, че и двамата избухнахме в смях.

Бях избегнал куршум, който бях изстрелял срещу самия себе си. Засега.

— По някое време ще трябва да свърша малко работа.

— Добре, ще се погрижим за това.

Тя протегна ръка към чашата си, но по погрешка взе моята. А може и да беше нарочно. Отпи, после отвратено сбърчи лице.

— Без водката има гаден вкус. Какъв е смисълът?

— Знам. Това някаква проверка ли беше?

— Не, просто грешка.

— Разбира се.

Маги надигна собствената си чаша. Леко се завъртях и погледнах Сиско и Аронсън. Двамата се бяха навели един към друг, разговаряха и не ми обръщаха внимание. Отново се обърнах към Маги.

— Ожени се пак за мене. След това дело ще променя всичко.

— Това вече съм го чувала. Втората част.

— Да, но този път ще се случи. Вече се случва.

— Веднага ли трябва да ти отговоря? Предложението ти само за сега ли важи, или мога да си помисля?

— Естествено, няколко минути. Отивам до тоалетната и веднага се връщам.

Пак се разсмяхме. Наведох се, целунах я и задържах лице в косата й.

— Не мога да си представя да съм с друга.

Тя се обърна към мен име целуна по бузата, после се отдръпна.

— Не понасям публичните прояви на нежност, особено в барове. Изглежда ми адски евтино.

— Извинявай.

— Да вървим.

Маги се смъкна от стола. Изправих се и в движение отпих последна глътка от чашата си. Извадих пари и отброих достатъчно банкноти, за да покрия цялата сметка, включително бакшиша на бармана. Казах на Сиско и Аронсън, че си тръгвам.

— Нали още обсъждахме Опарицио — възрази Дженифър.

Видях, че Сиско крадешком я докосва по ръката. „Недей сега“. Мислено му благодарих.

— Знаете ли, днес имахме тежък ден — казах. — Понякога да не мислиш за нещо е най-добрият начин да се подготвиш за него. Утре рано сутринта ще мина през офиса. Ако искате, елате. Ако не, в девет ще се видим в съда.

Сбогувахме се и двамата с бившата ми жена излязохме от бара.

— Искаш ли да оставиш колата си тук? — предложих аз.

— Не, прекалено е опасно да се връщам, след като съм вечеряла и спала с теб. Ще ми се прииска да вляза за едно последно и после може да не остане само едно. Трябва да освободя бавачката и утре също съм на работа.

— Така ли го приемаш? Просто вечеря, секс и прибиране вкъщи до полунощ?

Можеше да ме нарани, да каже, че хленча като жена, която се оплаква от мъжете. Но не го направи.

— Не — отвърна Маги. — Приемам го като най-хубавата вечер от седмицата.

Докато вървяхме към колите, вдигнах ръка и я шляпнах по тила. Винаги й харесва. Даже да е публична проява на нежност.

48.

Във вторник сутрин напрежението се усилваше с всяка крачка на Луис Опарицио към свидетелската скамейка. Носеше светлокафяв костюм, синя риза и виненочервена вратовръзка. Изглеждаше изпълнен с достойнство по начин, който говореше за пари и власт. И ясно се виждаше, че ме гледа с презрение. Макар да бе свидетел на защитата, тук явно нямаше споделена обич. Още от началото на процеса обвинително бях насочил показалец към друг човек, не към клиентката си. Бях го насочил към Опарицио и сега той седеше пред мен. Това щеше да е главното събитие и като такова, беше привлякло най-много публика — и медии, и обикновени зяпачи.

Започнах приветливо, ала не възнамерявах да продължа така. Имах една-единствена цел и присъдата зависеше от това дали ще я постигна. Трябваше да тласна мъжа на свидетелската скамейка до границата. Той се намираше там, защото беше паднал в капана на собствените си алчност и суета. Въпреки съвета на адвоката си бе отказал да се скрие зад Петата поправка, приемайки да се изправи лице в лице срещу мен пред претъпканата зала. Трябваше да го накарам да съжали за това си решение. Да го принудя да се позове на Петата поправка пред съдебните заседатели. Ако го направеше, Лиза Трамъл щеше да е свободна. Няма по-сериозно основателно съмнение от това алтернативният убиец, към когото си сочил през целия процес, да се скрие зад Петата, да откаже да отговаря на въпросите, защото може да се самоинкриминира. Как би могъл след това всеки честен съдебен заседател да гласува „виновна извън всякакво основателно съмнение“?

— Добро утро, господин Опарицио. Как сте?

— Предпочитам да съм другаде. Вие как сте?

Усмихнах се. Още отначало се държеше сприхаво.

— Ще ви отговоря след няколко часа — отвърнах. — Благодаря ви, че днес сте тук. Забелязах, че говорите със слаб североизточен акцент. От Лос Анджелис ли сте?

— Роден съм в Бруклин преди петдесет и една години. Дойдох да следвам право и останах тук завинаги.

— Вашето име и фирмата ви многократно се споменаваха по време на процеса. Явно имате лъвския пай от делата по просрочени ипотеки поне в този окръг. Аз…

— Ваша чест? — прекъсна ме от мястото си Фриман. — Изобщо ще бъде ли зададен въпрос?

Пери я изгледа свъсено.

— Това изобщо възражение ли е, госпожо Фриман?

Тя осъзна, че не се е изправила. По време на предварителните заседания съдията ни беше инструктирал да ставаме, за да отправим възражение. Прокурорката скочи на крака.

— Да, ваша чест.

— Задайте въпрос, господин Холър.

— Тъкмо се канех, ваша чест. Господин Опарицио, бихте ли ни обяснили със свои думи каква дейност извършва АЛОФТ?

Той се прокашля и се обърна право към съдебните заседатели. Беше опитен, ловък свидетел. Предстоеше ми доста работа.

— С удоволствие. По същество АЛОФТ е подизпълнител. Големите кредитодатели като Уест Ланд Нешънъл ни плащат, за да обработваме просрочените ипотеки отначало докрай. Ние вършим цялата работа — подготвяме документите, връчваме съдебни призовки, когато се налага. Всичко срещу една обща такса. На никой не му се слуша за просрочени ипотеки. Всеки от нас се опитва според силите си да си плаща сметките и да запази дома си. Но понякога не се получава и се налага ипотеката да бъде обявена за просрочена. И тогава се намесваме ние.

— Казвате „но понякога не се получава“. Последните няколко години обаче се оказаха доста добри за вас, нали?

— През последните четири години нашият бизнес преживя невероятно развитие и ситуацията едва сега започва да се нормализира.

— Споменахте, че сред клиентите ви е Уест Ланд Нешънъл. Уест Ланд е важен клиент, нали така?

— Да.

— Колко просрочени ипотеки обработвате от тяхно име на година?

— Не мога да отговоря на прима виста. Но спокойно мога да кажа, че от всичките им клонове в западната част на Съединените щати годишно получаваме близо десет хиляди поръчки.

— Ще повярвате ли, че през последните четири години сте имали средно над шестнайсет хиляди случая на година от Уест Ланд? Пише го в годишния отчет на банката.

Повдигнах отчета, за да го види цялата зала.

— Да, разбира се, че вярвам. Годишните отчети не лъжат.

— Каква такса взима АЛОФТ на просрочена ипотека?

— За жилищни имоти взимаме две хиляди и петстотин долара и това включва всичко, даже да се стигне до съд.

— Като пресметнем, вашата фирма получава четирийсет милиона долара годишно само от Уест Ланд, нали така?

— Ако цитираните от вас цифри са верни, явно е така.

— В такъв случай Уест Ланд е изключително важен клиент за АЛОФТ.

— Да, но всичките ни клиенти са важни.

— Значи трябва доста добре да сте познавали Мичъл Бондюрант, жертвата?

— Разбира се, че го познавах добре. Случилото се с него е ужасно. Той беше добър човек, опитваше се да си върши работата както трябва.

— Сигурен съм, че всички оценяваме чувствата ви. Но по времето на неговата смърт вие не сте били много доволен от господин Бондюрант, нали?

— Не ви разбирам. Ние бяхме делови партньори. От време на време имахме дребни разногласия, но това е нещо естествено в нормалния ход на работата.

— Е, не говоря за дребни разногласия в нормалния ход на работата. Питам ви за писмото, което господин Бондюрант ви е пратил малко преди убийството и в което е заплашил да разкрие измамите, извършвани от вашата фирма. Препоръчаното писмо, подписано вместо вас от личната ви секретарка. Чели ли сте го?

— Прегледах го. От него разбрах, че един от моите сто осемдесет и петима служители е минал по съкратената процедура. Това е дребно разногласие и нищо в писмото не беше заплашително, както се изразихте. Наредих на човека, който се занимаваше с въпросния случай, да поправи нещата. Това е всичко, господин Холър.

Само че не беше всичко, което имах да кажа за писмото. Накарах Опарицио да го прочете на глас пред съдебните заседатели и през следващия половин час му задавах все по-конкретни и неудобни въпроси за изказаните в него твърдения. После се прехвърлих на известието за федерално разследване и накарах свидетеля да прочете и него. Но Опарицио продължаваше да се държи невъзмутимо и обяви известието за изстрел наслуки.

— Посрещнах ги с отворени обятия — заяви той. — Но знаете ли, никой не се появи. Оттогава мина много време, а нямам никаква вест от господин Латимор, агент Васкес или който и да е друг федерален служител. Защото тяхното известие не даде резултат. Аз не избягах, не започнах да се потя, не надигнах вой, не се скрих зад адвокат. Казах им — знам, че имате да вършите работа, елате и ни проверете. Вратите ни са отворени и нямаме абсолютно нищо за криене.

Този добре отрепетиран отговор си го биваше и Опарицио явно печелеше първите рундове. Нищо. Аз пазех най-сразяващите си удари за после. Исках да е самоуверен, да си мисли, че владее положението. Чрез Хърб Дал редовно го бяхме подхранвали с успокоение. Бяхме го подвели да вярва, че не разполагам с нищо друго, освен със съмнителни податки за заговор, с които може да се справи с един замах, както се случваше в момента. Самоувереността му растеше. Но когато станеше прекалено самоуверен и самодоволен, щях да го атакувам и да го поваля в нокаут. Този мач нямаше да продължи петнайсет рунда. Нямаше как.

— По времето, когато сте получили тези писма, вие сте водили тайни преговори, нали?

Опарицио се запъна за пръв път, откакто бях започнал разпита.

— По онова време провеждах поверителни делови обсъждания, както правя почти непрекъснато. Не бих използвал думата „тайни“, защото тя има и друго значение. Не става въпрос за секретност, а за нормална делова поверителност.

— Добре, та тези поверителни обсъждания всъщност са били преговори за продажбата на вашата фирма АЛОФТ на публично акционерно дружество, прав ли съм?

— Да, така е.

— На компанията Ле Мюър, нали?

— Да.

— Тази сделка е щяла да ви донесе много пари, нали?

Фриман се изправи, помоли да говорим със съдията и когато застанахме пред него, отправи възражението си с яростен шепот:

— Каква е връзката с делото? Накъде клони всичко това? Сега пък колегата ни отведе на Уолстрийт и това няма нищо общо с Лиза Трамъл и уликите срещу нея.

— Ваша чест — побързах да отговоря, преди съдията да ме е отрязал. — Връзката с делото ще стане ясна съвсем скоро. Госпожа Фриман знае точно накъде клони това и просто не иска да го допусне. Но съдът ми даде свободата да изложа защита, включваща виновно трето лице. Е, това е то, ваша чест. Тук всичко си застава на мястото и затова моля съдът да прояви снизходителност.

Не се наложи Пери да мисли дълго, преди да реши.

— Можете да продължите, господин Холър, но скоро вече трябва да приземите този самолет.

— Благодаря, ваша чест.

Върнахме се на местата си и реших да ускоря темпото.

— Господин Опарицио, миналия януари, когато сте водили тези преговори с Ле Мюър, вие сте знаели, че ще вземете огромна сума, ако сключите сделката, нали така?

— Щях да бъда щедро компенсиран за годините, които отдадох за развитието на фирмата.

— Но загубата на един от най-големите ви клиенти — на сумата четирийсет милиона годишни приходи — е щяла да изложи сделката на опасност, не съм ли прав?

— Никой от клиентите ни не е заплашвал да ни напусне.

— Отново привличам вниманието ви към писмото от господин Бондюрант. Не бихте ли казали, че господин Бондюрант ви е отправил явна заплаха да ви лиши от бизнеса с Уест Ланд? Копието на въпросното писмо е пред вас, струва ми се, ако се налага да се консултирате с текста.

— Няма нужда да гледам писмото. Това не представляваше абсолютно никаква заплаха за мен. Мич ми прати писмото и аз се погрижих за проблема.

— Както се погрижихте за Доналд Дрискъл ли?

— Възразявам — обади се Фриман. — Спорно твърдение.

— Оттеглям въпроса. Господин Опарицио, вие сте получили това писмо точно по средата на сделката с Ле Мюър, нали така?

— Беше по време на преговорите, да.

— И когато сте получили това писмо от господин Бондюрант, вие сте знаели, че самият той има финансови затруднения, така ли е?

— Не знаех нищо за финансовото положение на господин Бондюрант.

— Не сте ли наредили на служител във вашата фирма да проверява господин Бондюрант и други банкери, с които сте имали делови отношения?

— Не, това е нелепо. Който ви го е казал, е лъжец.

Идваше моментът да изпитам работата на Хърб Дал като двоен агент.

— Когато ви е пратил това писмо, господин Бондюрант знаел ли е за тайните ви преговори с Ле Мюър?

Опарицио трябваше да отговори „Нямам представа“. Аз обаче бях казал на Дал да съобщи чрез своя човек, че правният екип на Трамъл не разполага с нищо по този ключов елемент от защитната стратегия.

— Не знаеше нищо — заяви свидетелят. — Докато се водеха преговорите, държах всичките ни клиенти на тъмно.

— Кой е най-висшият финансов служител в Ле Мюър?

За миг Опарицио като че ли се слиса от въпроса и внезапната промяна на посоката.

— Трябва да е Сид Дженкинс. Сидни Дженкинс.

— Той ли ръководеше групата по сливането от страна на Ле Мюър?

Фриман възрази и попита докъде ще доведат тези въпроси. Казах на съдията, че скоро ще разбере, и той ми позволи да продължа, като инструктира Опарицио да отговори.

— Да, по сливането преговарях със Сид Дженкинс.

Разтворих папката, която лежеше на катедрата пред мене, извадих един документ и помолих Пери за разрешение да го дам на свидетеля. Както и очаквах, прокурорката възрази и двамата проведохме разгорещен спор до съдийската маса относно допустимостта на въпросното доказателствено средство. Ала след като тя беше спечелила битката за отчета за вътрешно разследване в АЛОФТ, сега Пери изравни резултата и ми позволи да използвам документа.

Връчих го на свидетеля.

— Господин Опарицио, бихте ли казали на съдебните заседатели какъв е този документ?

— Не съм сигурен.

— Не е ли разпечатка от електронен календар?

— Щом казвате.

— И чие е името най-отгоре?

— Мичъл Бондюрант.

— А датата?

— Тринайсети декември.

— Бихте ли прочели бележката за десет часа?

Фриман отново поиска да се приближим до масата и ние се изправихме пред Пери.

— Ваша чест, тук съдим Лиза Трамъл. А не Луис Опарицио или Мичъл Бондюрант. Така става, когато някой се възползва от доброжелателното отношение на съда и му се даде свобода. Възразявам срещу тази насока на разпит. Колегата ни отдалечава много от въпроса, който трябва да решат съдебните заседатели.

— Ваша чест — отвърнах аз. — Тук пак става дума за вина на трето лице. Това е страница от електронен календар, предадена на защитата с доказателствените материали. Отговорът на този въпрос ще изясни на съдебните заседатели, че пострадалият е изнудвал свидетеля. А това е мотив за убийство.

— Ваша чест, това…

— Стига, госпожо Фриман. Отхвърлям възражението.

Върнахме се на местата си и съдията нареди на Опарицио да отговори. Повторих въпроса заради съдебните заседатели.

— Какво пише в календара на господин Бондюрант за десет часа на тринайсети декември?

— Пише „Сидни Дженкинс, Ле Мюър“.

— Това не ви ли говори, че господин Бондюрант е научил за сделката между АЛОФТ и Ле Мюър през декември миналата година?

— Нямам представа какво се е обсъждало на тази среща и дали изобщо се е провела.

— Каква е причината човекът, който е ръководил сливането на АЛОФТ, да се срещне с един от най-важните клиенти на вашата фирма?

— Ще трябва да зададете този въпрос на господин Дженкинс.

— Може би ще му го задам.

В хода на разпита Опарицио постепенно се беше намръщил. Номерът с Хърб Дал действаше. Продължих нататък.

— Кога сключихте сделката за продажбата на АЛОФТ?

— В края на февруари.

— За колко продадохте фирмата?

— Предпочитам да не казвам.

— Ле Мюър е публично акционерно дружество, господин Опарицио. Информацията е общодостъпна. Бихте ли ни спестили време и…

— Деветдесет и шест милиона долара.

— Повечето от които, като единствен собственик, сте получили вие, нали така?

— Голяма част, да.

— Получили сте и акции от Ле Мюър, нали?

— Да.

— И си оставате президент на АЛОФТ.

— Да. Продължавам да ръководя фирмата. Просто сега имам шефове.

Опита се да се усмихне, но повечето обикновени работещи хора в залата не видяха нищо смешно в думите му, като се имаха предвид получените от него милиони.

— Значи все още участвате активно в ежедневната дейност на фирмата.

— Да.

— Господин Опарицио, личният ви дял от продажбата на АЛОФТ на шейсет и един милиона долара ли възлиза, както съобщи „Уолстрийт Джърнъл“?

— Допуснали са грешка.

— Как така?

— Моят дял възлизаше на тази сума, но не я получих наведнъж.

— Получили сте я с разсрочено плащане, така ли?

— Нещо подобно, но не виждам какво общо има това с въпроса кой е убил Мич Бондюрант, господин Холър. Защо съм тук? Нямам нищо…

— Ваша чест?

— Един момент, господин Опарицио — каза съдията.

После се наведе напред и замълча, сякаш обмисляше нещо.

— Ще направим сутрешната почивка сега и страните ще дойдат с мен в кабинета. Заседанието се закрива.

За пореден път последвахме Пери в кабинета му. За пореден път аз щях да съм на мушката. Обаче толкова му бях ядосан, че преминах в настъпление. Останах прав, докато двамата с Фриман седнаха.

— При цялото ми уважение, ваша чест, бях набрал известна инерция, но сега ще я изгубя с това преждевременно обявяване на почивката.

— Може и да сте набрали огромна инерция, господин Холър, обаче тя ви води надалеч от това дело. Затворих си очите и ви позволих да представите защита, включваща вина на трето лице, но започва да ми се струва, че съм бил подведен.

— Ваша чест, оставаха ми четири въпроса и всичко щеше да си дойде на мястото, само че вие ме спряхте.

— Вие сам се спряхте, господин адвокат. Не мога да си седя спокойно и да ви оставя да продължавате така. Госпожа Фриман възразяваше, сега възразява дори самият свидетел. Изкарвате ме глупак. Просто стреляте наслуки. Обещахте на мен и на съдебните заседатели да докажете не само невинността на своята клиентка, но и кой е извършил това престъпление. Само че това вече е петият свидетел на защитата, а вие още стреляте наслуки.

— Не вярвам на ушите си, ваша чест… Вижте, не е вярно, че стрелям наслуки. Тъкмо това е доказателството. Бондюрант е заплашвал този човек да го лиши от шейсет и един милиона долара. Очевидно е и всеки здравомислещ го разбира. И това ако не е мотив за убийство, предполагам, че…

— Мотивът не е доказателство — прекъсна ме Фриман. — Явно не разполагате с такова. Цялата защита е вятър и мъгла. Какво сега, да не изкарате заподозрени всички, чиито ипотеки Бондюрант е обявил за просрочени?!

Насочих показалец към нея.

— Това не е лоша идея. Факт е обаче, че защитата не е вятър и мъгла, и ако ми бъде позволено да продължа разпита на свидетеля, съвсем скоро ще стигна до доказателството.

— Седнете, господин Холър, и моля, мерете си думите, когато се обръщате към мен.

— Да, ваша чест. Извинявам се.

Седнах и зачаках, докато Пери обмисляше ситуацията.

— Нещо друго, госпожо Фриман? — попита накрая.

— Мисля, че съдът е напълно наясно какво смята обвинението за онова, което беше разрешено да направи господин Холър. Още отначало предупредих, и продължих да го правя, че той ще се опита да отвлече вниманието с нещо, което по никакъв начин не е свързано с делото. Отдавна подминахме този момент и трябва да се съглася с вашето мнение, че така съдът наистина изглежда глупаво.

Тя прекали. Видях, че кожата около очите на Пери се опъва. Предполагам, че прокурорката беше успяла да го привлече на своя страна, ала сега изгуби спечеленото.

— Е, много ви благодаря, госпожо Фриман. Мисля да се върна в залата и да дам на господин Холър един последен шанс да постави нещата по местата им. Разбирате ли какво имам предвид под „последен шанс“, господин Холър?

— Да, ваша чест. Ще го направя.

— Гледайте да го направите, защото търпението на съда е на изчерпване. Да вървим.

Аронсън ме чакаше сама на масата на защитата. Чак, сега осъзнах, че не ме е последвала в кабинета. Уморено си седнах на мястото.

— Къде е Лиза?

— В коридора с Дал. Какво стана?

— Имам още един шанс. Трябва да ускоря нещата и да нанеса удара.

— Ще можеш ли?

— Ще видим. Трябва да ида до тоалетната, преди да започнем. Защо не дойде в кабинета?

— Никой не ме покани и не знаех дали трябва да те последвам.

— Следващия път ела.

Архитектурата на съдебните палати успешно допринася за разделянето на страните. Съдебните заседатели имат отделни стаи, пътеки и портали разделят противниковите страни и техните поддръжници. Тоалетните обаче са общи за всички. Влизаш в някоя и никога не знаеш на кого ще се натъкнеш. Минах през вътрешната врата на мъжката тоалетна и за малко да се сблъскам с Опарицио, който си миеше ръцете на мивката. Беше се навел над нея и ме погледна в огледалото.

— А, господин адвокат, съдията плесна ли ви през ръцете?

— Не е ваша работа. Ще потърся друга тоалетна.

Обърнах се към изхода, но той ме спря.

— Не си правете труда. Тръгвам си.

Изтръска мокрите си ръце и тръгна към вратата. Когато се приближи до мен, рязко спря.

— Жалък си, Холър. Клиентката ти е убийца, а ти имаш дързостта да се мъчиш да хвърлиш вината върху мен. Как изобщо се гледаш в огледалото?

После се завъртя и посочи редицата писоари.

— Там ти е мястото. В тоалетната.

49.

Всичко се свеждаше до следващия половин час, най-много един. Седях на масата на защитата, подреждах си мислите и чаках. Всички бяха по местата си, освен съдията, който продължаваше да е в кабинета си, и Опарицио, който самодоволно разговаряше с двамата си адвокати на първия ред в галерията. Клиентката ми се наведе към мен и прошепна така, че даже Аронсън да не може да я чуе:

— Имаш още, нали?

— Моля?

— Имаш още, нали, Мики? Разполагаш с още нещо срещу него.

Даже тя разбираше, че вече представените ми доказателства не стигат.

— До обед ще знаем окончателно — също шепнешком отвърнах аз. — Или ще пием шампанско, или ще леем сълзи в супата си.

Пери влезе и още преди да седне на стола си, нареди да въведат съдебните заседатели и свидетелят да се върне на скамейката. След две минути вече бях зад катедрата, вперил поглед в Опарицио. Сблъсъкът в тоалетната сякаш му беше помогнал да възвърне самоувереността си. Той зае отпусната поза, която показваше на света, че нищо не го заплашва. Реших, че няма смисъл да чакам. Трябваше да нанеса удара си.

— Е, господин Опарицио, продължавайки нашия разговор отпреди, днес вие не бяхте съвсем искрен в показанията си, нали?

— Бях съвсем откровен и съм възмутен от този въпрос.

— Вие излъгахте още отначало, не съм ли прав, господин Опарицио? Като се заклехте под друго име.

— Името ми беше променено законно преди трийсет и една години. Не съм излъгал и това няма нищо общо с делото.

— Какво име е написано в удостоверението ви за раждане?

Опарицио не отговори веднага и ми се стори, че виждам първото съмнение или идея накъде клоня с тоя въпрос.

— Кръщелното ми име е Антонио Луиджи Апарицио. Като малък ме наричаха Лу или Луи, защото в квартала имаше много други Антъни и Антонио. Реших да стана Луис и законно промених името си на Антъни Луис Опарицио. Американизирах го. Това е.

— Но защо променихте и фамилното си име?

— Навремето имаше един професионален бейзболист, казваше се Луис Апарисио. Реших, че имената са прекалено сходни. Луис Апарицио и Луис Апарисио. Не исках да се казвам като толкова прочута личност, затова промених и фамилията си. Имате ли нещо против, господин Холър?

Съдията го скастри и му нареди просто да отговаря на въпросите, а не да задава свои.

— Знаете ли кога Луис Апарисио се е оттеглил от професионалния бейзбол? — попитах аз.

И погледнах крадешком съдията. Ако по-рано търпението му се изчерпваше, сега сигурно бях само на крачка от наказание за неуважение към съда.

— Не, не знам кога се е оттеглил.

— Ще се изненадате ли да научите, че това се е случило осем години преди да промените името си?

— Не, няма да се изненадам.

— Но очаквате съдебните заседатели да повярват, че сте променили името си, за да не е като на един отдавна оттеглил се бейзболист.

Опарицио сви рамене.

— Така се случи.

— Не е ли вярно, че сте променили името си от Апарицио на Опарицио, защото сте били амбициозен младеж и сте искали поне външно да се дистанцирате от семейството си?

— Не е вярно. Наистина исках името ми да звучи по американски, обаче не съм се дистанцирал от никого.

Видях, че хвърля бърз поглед към адвокатите си.

— Кръстен сте на чичо си, нали? — продължих аз.

— Не, това не е вярно — бързо възрази свидетелят. — Не съм кръстен на никого.

— Чичо ви се е казвал Антонио Луиджи Апарицио, същото име като във вашето удостоверение за раждане, а твърдите, че е чисто съвпадение?!

Осъзнал, че е сбъркал, като е излъгал, Опарицио се опита да замаже нещата, но само влоши положението си още повече.

— Родителите ми никога не са ми казвали на кого съм кръстен и изобщо, че съм кръстен на някого.

— И интелигентен човек като вас не се е досетил сам?!

— Никога не съм мислил за това. На двайсет и една дойдох на Западното крайбрежие и оттогава не сме близки с роднините ми.

— Имате предвид географски.

— Във всякакво отношение. Започнах нов живот. Останах тук.

— Баща ви и чичо ви са били замесени в организираната престъпност, нали?

Фриман бързо възрази. Когато застанахме пред съдията, само дето не си извъртя очите наопаки, за да изрази яда си.

— Ваша чест, това вече е прекалено. Колегата може и да не го е срам да очерня репутацията на собствените си свидетели, обаче вече трябва да прекрати. Това е съдебен процес, ваша чест, а не лов на риба в мътни води.

— Ваша чест, вие ми наредихте да действам бързо и тъкмо това правя. И имам доказателство, че това не е лов на риба в мътни води.

— И какво е то, господин Холър?

Подадох му дебел подвързан документ, който бях взел със себе си от катедрата. Между страниците му стърчаха няколко пъстри самозалепващи се листчета.

— Това е „Доклад за организираната престъпност“, подготвен от министъра на правосъдието за Конгреса през хиляда деветстотин осемдесет и шеста. По онова време министър е бил Едуин Мийс. Ако отворите на жълтото листче, подчертаният абзац всъщност е моето доказателство.

Съдията го прочете и обърна книгата наопаки, за да покаже абзаца на Фриман, но обяви решението си по възражението още преди тя да свърши.

— Задайте въпросите си, господин Холър, обаче ви давам десетина минути да свържете отделните точки. Ако дотогава не успеете, ще ви отнема думата.

— Благодаря, ваша чест.

Върнах се на катедрата и повторих въпроса, но по друг начин.

— Господин Опарицио, знаехте ли, че баща ви и чичо ви са участвали в престъпна организация, известна като фамилията Гамбино?

Опарицио ме беше видял да давам подвързаната книга на съдията. Знаеше, че имам с какво да подкрепя въпроса си. Така че вместо да отрече категорично, предпочете да отговори уклончиво.

— Както споменах, напуснах семейството си веднага след гимназията. Не знам нищо за тях след това. А по-рано не са ми казвали нищо.

Беше време да настъпя безжалостно, за да го избутам към ръба на скалата.

— Не наричаха ли чичо ви Антъни Апарицио Горилата заради прочутата му жестокост и агресивност?

— Нямам представа.

— Чичо ви не ви ли беше като баща, докато през юношеските ви години родният ви баща е лежал в затвора за изнудване?

— Чичо ми се грижеше финансово за нас, но не ми беше като баща.

— Когато на двайсет и една сте се преместили на запад, да се дистанцирате от семейството ли се опитвахте, или сте искали да разширите семейния бизнес на Западното крайбрежие?

— Това вече е лъжа! Дойдох тук да следвам. Нямах нищо и нищо не съм донесъл. Включително семейните си връзки.

— Известно ли ви е понятието „къртица“, което се използва в разследванията на организираната престъпност?

— Не знам за какво говорите.

— Според ФБР от началото на осемдесетте години на миналия век мафията е започнала да прави опити за легализиране на бизнеса си, като е пращала представители на следващото поколение в учебни заведения, а после и на други места, за да пуснат корени и да започнат собствен бизнес, и тези хора са наричани „къртици“.

— Аз съм законен бизнесмен! Никой никъде не ме е пращал. За да се издържам, докато следвах, работех като призовкар.

Кимнах като че ли съм очаквал този отговор.

— Като казахте „призовкар“, вие имате няколко фирми, нали?

— Не разбирам.

— Ще задам въпроса по друг начин. Когато сте продали АЛОФТ на инвестиционния фонд Ле Мюър, вие сте запазили собствеността си върху различни компании, действащи като подизпълнители на АЛОФТ, прав ли съм?

Опарицио внимателно обмисли отговора си и отново крадешком погледна към адвокатите си. Все едно им казваше: „Измъкнете ме оттук“. Знаеше накъде клоня, знаеше и че не може да ми позволи да стигна дотам. Ала седеше на свидетелската скамейка и имаше само един изход.

— Аз съм собственик или имам дялове от различни предприятия. Всички са напълно законни.

Отговора си го биваше, само че нямаше да е достатъчен.

— Какви са тези предприятия? Какви услуги предлагат?

— Като стана дума за призовкарство, това е една от дейностите ни. Имам фирма за набиране на персонал и друга за офис оборудване. Имам…

— Имате ли куриерска служба?

Свидетелят не отговори веднага. Опитваше се да мисли два въпроса напред, а аз не поддържах ритъм, който да е в състояние да възприеме.

— Само съм инвеститор в нея. Не съм единствен собственик.

— Да поговорим за куриерската служба. Първо, как се казва?

— Куриерски услуги „Уинг Нътс“.

— В Лос Анджелис ли е базирана?

— Да, но има клонове в седем града. Действа в целия щат и в Невада.

— Точно каква част от „Уинг Нътс“ притежавате?

— Четирийсет процента, струва ми се.

— Познавате ли другите акционери?

— Ами, те са доста. Някои не са хора, а други фирми.

— Например Ей Ей Бест Кънсълтантс от Бруклин, Ню Йорк, която е вписана в търговския регистър на Сакраменто като акционер в „Уинг Нътс“ ли?

Отговорът на Опарицио отново се забави. Този път изглеждаше потънал в черни мисли, докато съдията не го подкани.

— Да, мисля, че и те са инвеститор във фирмата.

— Добре, търговският регистър на щата Ню Йорк показва, че мажоритарен собственик на Ей Ей Бест е някой си Доминик Капели. Познавате ли го?

— Не го познавам.

— Твърдите, че не познавате един от партньорите си в „Уинг Нътс“, така ли?

— Ей Ей Бест са инвеститори. И аз съм инвеститор. Не познавам всички собственици.

Фриман се изправи. Крайно време беше. Чаках я да възрази поне от четири въпроса.

— Ваша чест, какъв е смисълът от всичко това? — попита тя.

— И аз започвах да се чудя същото — отвърна Пери. — Ще ни обясните ли, господин Холър?

— Още три въпроса, ваша чест, и мисля, че връзката ще стане кристално ясна за всички. Моля за търпение съда — още само три въпроса.

Докато говорех, през цялото време втренчено се взирах в Опарицио. Пращах му послание. Затвори кранчето сега, иначе тайните ти ще излязат на бял свят. Ле Мюър ще ги научат. Както и акционерите ти. И Федерална прокуратура. Всички.

— Добре, господин Холър.

— Благодаря, ваша чест.

Погледнах бележките си. Сега беше моментът. Ако бях схванал вярно Опарицио, сега беше моментът. Отново вперих очи в него.

— Господин Опарицио, ще се изненадате ли да научите, че Доминик Капели, партньорът, когото твърдите, че не познавате, фигурира в нюйоркския…

— Ваша чест?

Опарицио. Беше ме прекъснал.

— По съвет на моите адвокати и по силата на правата ми, гарантирани от Петата поправка на конституцията на Съединените щати и щата Калифорния, най-почтително отказвам да отговоря на този и всеки друг въпрос.

Готово.

Застинах абсолютно неподвижно, но само външно. Енергията течеше по вените ми като електрически ток. Едва чувах шепота, надигнал се в залата. После зад мен се разнесе твърд глас.

— Ваша чест, може ли да се обърна към съда?

Завъртях се и видях, че е един от адвокатите на Опарицио, Мартин Зимър.

После чух Фриман, която високо и напрегнато повдигаше възражение.

Ала аз знаех, че този път това няма да е достатъчно. Пери също го разбираше.

— Можете да седнете, господин Зимър. Сега ще направим обедна почивка и очаквам всички страни отново да се съберат тук в един следобед. Съдебните заседатели да не обсъждат делото помежду си и да не правят никакви изводи от показанията и искането на този свидетел.

Настана врява — представителите на медиите шумно разговаряха едни с други. Когато и последният съдебен заседател напусна залата, аз се отдръпнах от катедрата, наведох се към масата на защитата и прошепнах в ухото на Аронсън:

— Този път може би трябва да дойдеш с мене.

Тя тъкмо се канеше да попита какво имам предвид, когато Пери го обяви официално.

— Страните да дойдат в кабинета ми. Веднага. Господин Опарицио, искам да останете на мястото си. Можете да се консултирате с адвокатите си, но не напускайте залата.

С тези думи съдията се изправи и тръгна към вратата.

Последвах го.

50.

Вече отлично познавах снимките и дипломите по стените, мебелировката и всичко останало в кабинета на съдията. Очаквах това да е последното ми отиване там, и навярно най-трудното. Когато влязохме, съдията съблече тогата си и небрежно я преметна на стойката за шапки в ъгъла, вместо грижливо да я постави на закачалка, както при предишните ни дискусии. После се пльосна на стола си и шумно въздъхна, отпусна се назад и заби поглед в тавана. Киселата му физиономия предполагаше, че повече е загрижен за собствената си репутация като юрист, отколкото за въздаването на правосъдие за убития.

— Господин Холър — произнесе той, сякаш се освобождаваше от тежко бреме.

— Да, ваша чест?

Пери разтърка лицето си.

— Моля ви, кажете ми, че планът ви още отначало не е бил да принудите господин Опарицио да се позове на Петата поправка пред съдебните заседатели.

— Ваша чест, нямах представа, че ще се позове на Петата поправка. След онова предварително заседание смятах, че не е възможно да го направи. Притисках го, да, обаче исках да получа отговори на въпросите си.

Прокурорката поклати глава.

— Имате да прибавите нещо ли, госпожо Фриман?

— Ваша чест, смятам, че колегата още от началото на процеса проявяваше пълно неуважение към съда и съдебната система. Той и сега не отговори на въпроса ви. Не каза, че планът му не е бил такъв, ваша чест. А само, че не е имал представа. Това са две различни неща, които подчертават скритите му намерения и стремежа му още отначало да саботира процеса. И най-после успя. През цялото време е възнамерявал да принуди Опарицио да се позове на Петата поправка. Изкара го алтернативен убиец пред съдебните заседатели. И това ако не е подриване на състезателната система, не знам какво е.

Погледнах Аронсън. Изглеждаше покрусена и може би даже убедена от изявлението на прокурорката.

— Ваша чест — отвърнах спокойно. — Мога да отговоря само едно на госпожа Фриман. Докажете го. Щом е толкова сигурна, че това е някакъв злодейски план, нека се опита да го докаже. Истината е, и моята млада и изпълнена с идеали колега тук може да го потвърди, че ние съвсем наскоро научихме за връзките на Опарицио с организираната престъпност. Моят следовател буквално се натъкна на тях, докато проверяваше всички имоти на Опарицио в регистъра на Комисията по облигациите и акциите. Полицията и прокуратурата са имали възможност да го направят, но или са решили да не им обърнат внимание, или не са се справили задоволително. Мисля, че колегата е разстроена главно от това, а не от тактиката, която приложих в съда.

Съдията, който продължаваше да се взира в тавана, махна с ръка. Не знаех какво означава жестът му.

— Ваша чест?

Пери завъртя стола си и се наведе напред.

— И какво ще правим сега?

Първо погледна мен. Отново се обърнах към Аронсън, за да видя дали ще каже нещо, но тя съвсем се беше вцепенила. Обърнах се към съдията.

— Едва ли може да се направи нещо. Свидетелят се позова на Петата поправка. С това показанията му приключиха. Не можем да продължим с него, а той да се позовава на правото си да не отговаря, когато си поиска. Толкова. Следващият свидетел. Аз имам още един и с това също приключвам. Утре сутрин ще съм готов да произнеса заключителната си пледоария.

Фриман не я свърташе на едно място. Изправи се и закрачи пред прозореца.

— Това е несправедливо и е част от плана на господин Холър. Той получава нужните му показания, после принуждава Опарицио да се позове на Петата поправка и обвинението се лишава от възможността за кръстосан разпит. Намирате ли тук каквато и да е справедливост, ваша чест?

Пери не отговори. Нямаше нужда. Всички в стаята знаеха, че тази ситуация ощетява обвинението. Сега Фриман нямаше да получи възможност да разпита Опарицио.

— Ще изхвърля всичките му показания от протокола — заяви съдията. — Ще кажа на заседателите да не ги взимат под внимание.

Прокурорката скръсти ръце на гърдите си и ядосано поклати глава.

— Злото вече е сторено. Това е катастрофа за обвинението, ваша чест. И е абсолютно несправедливо.

Мълчах, защото Фриман имаше право. Съдията можеше да каже на заседателите да не взимат думите на Опарицио под внимание, но вече беше късно. Посланието кънтеше в главите на всички. Точно както възнамерявах.

— За съжаление, не виждам алтернатива — отвърна Пери. — Сега ще излезем в обедна почивка и ще помисля по въпроса. Предлагам тримата да направите същото. Ако до един ви хрумне нещо, с удоволствие ще го изслушам.

Никой не му отговори. Не можех да повярвам, че се е стигнало дотук. Краят на делото вече се виждаше. И всичко се нареждаше според плановете ми.

— Това означава, че сега можете да си вървите — прибави съдията. — Ще съобщя на пристава, че господин Опарицио също е свободен. Медиите сигурно жив ще го изядат в коридора. И той най-вероятно обвинява за това вас, господин Холър. Може би ще е по-добре да се държите на разстояние от него, докато е в съдебната палата.

— Да, ваша чест.

Пери вдигна телефона, за да се обади на пристава, а ние излязохме. Последвах Фриман по коридора към залата. Бях подготвен, когато тя се обърна към мен. От очите й струеше нескрита ярост.

— Вече знам, Холър.

— Какво знаеш?

— Защо с Маги никога няма пак да се съберете.

Това ме накара да спра и Аронсън се блъсна в гърба ми. Фриман се завъртя и продължи нататък.

— Това беше удар под кръста, Мики — отбеляза Дженифър.

Проследих с поглед Фриман, докато изчезна в залата, и казах:

— Не. Не беше.

51.

Последният ми свидетел беше моят верен следовател. Денис Войчеховски седна на свидетелската скамейка след обед, след като съдията съобщи на заседателите, че всички показания на Луис Опарицио са изтрити от протокола. Сиско трябваше да повтори името си на секретарката, ала това се очакваше. Той наистина носеше ризата от предишния ден, но без сако и вратовръзка. На флуоресцентното осветление в залата мастиленочерните вериги, които се увиваха около бицепсите му, ясно прозираха през опънатите светлосини ръкави.

— Ще ви наричам просто Денис, ако нямате нищо против — казах аз. — Така ще е по-лесно за съдебната стенографка.

В залата се разнесе учтив смях.

— Няма проблем — отвърна свидетелят.

— Добре, вие работите при мен и провеждате разследвания за защитата, нали така, Денис?

— Да, с това се занимавам.

— И работихте за защитата по разследването на убийството на Мичъл Бондюрант, нали?

— Да. Може да се каже, че повторих полицейското следствие, за да проверя дали не са пропуснали или объркали нещо.

— Въз основа на следствените материали, които бяха предадени на защитата от обвинението, ли работихте?

— Да.

— Сред тях имаше ли списък на автомобилни регистрационни номера?

— Да, над входа на гаража на Уест Ланд Нешънъл има охранителна камера. Детективите Кърлин и Лонгстрет са проучили записите от нея и са записали номера на всяка кола, влязла в гаража между седем, когато го отварят, и девет, когато беше установено, че господин Бондюрант вече е бил убит. После са ги проверили в база данните на правоохранителните органи, за да видят дали някой от собствениците има полицейско досие, или трябва да бъде разследван по други причини.

— И този списък довел ли е до по-нататъшно разследване?

— Според техните данни не.

— Денис, вие споменахте, че сте повторили тяхното следствие. Проверихте ли лично автомобилните номера от този списък?

— Да. Всичките седемдесети осем. Доколкото можех, без да имам достъп до компютрите на правоохранителните органи.

— Някой от тях заслужаваше ли внимание, или стигнахте до същото заключение като детективите Кърлин и Лонгстрет?

— Да, според мен една кола заслужаваше внимание, затова продължих да работя по нея.

Поисках разрешение да дам на свидетеля копие от разпечатката със седемдесет и осемте регистрационни номера. Съдията ми позволи. Сиско извади очилата си от джоба на ризата си и си ги сложи.

— Кой регистрационен номер искахте да проверите?

— У-Н-Ъ-Т-С-девет.

— Защо се интересувахте от него?

— Защото по времето, когато получих този списък, вече бяхме свършили доста работа в други насоки от разследването. Знаех, че Луис Опарицио е акционер във фирмата „Уинг Нътс“, и реших, че може да има връзка с тази кола.

— И какво открихте?

— Че колата е регистрирана на „Уинг Нътс“, куриерска служба, един от акционерите в която е Луис Опарицио.

— И защо се заинтересувахте от това?

— Ами, както казах, вече бяхме доста напреднали. Кърлин и Лонгстрет са съставили списъка в деня на убийството. Не са им били известни всички ключови фактори и замесени лица. Аз се занимавах с това след няколкоседмична работа. И вече знаех, че пострадалият господин Бондюрант е пратил подбуждащо писмо на господин Опарицио, и…

Фриман възрази срещу тази характеристика на писмото и съдията изтри думата „подбуждащо“ от протокола. Казах на Сиско да продължи.

— От наша гледна точка, това писмо сочеше към Опарицио като лице, заслужаващо внимание, затова го проверих най-подробно. Чрез „Уинг Нътс“ го свързах с неговия партньор Доминик Капели. Капели е известен на нюйоркските правоохранителни органи като член на мафиотска фамилия, ръководена от някой си Джоуи Джордано, и има различни връзки с други незаконни…

Фриман пак възрази и съдията прие възражението. Направих възмутена физиономия и изобщо се държах така, като че ли и съдията, и прокурорката пречат на съдебните заседатели да узнаят истината.

— Добре, да се върнем на списъка и неговото значение. Какво ви показа той?

— Показа ми, че колата е влязла в гаража в осем нула пет.

— И кога е излязла?

— Според записа от камерата на изхода, в осем и петдесет.

— Значи тази кола е влязла в гаража преди убийството и го е напуснала след него. Правилно ли съм ви разбрал?

— Да.

— И колата е била собственост на фирма, притежавана от човек, пряко свързан с организираната престъпност. Така ли е?

— Да, точно така.

— Добре, установихте ли дали е имало основателна причина за присъствието на колата на „Уинг Нътс“ в гаража?

— Разбира се, фирмата извършва куриерска дейност. АЛОФТ редовно я използва, за да доставя документи в Уест Ланд Нешънъл. Но странното за мене беше защо колата е влязла в осем нула пет и е излязла малко преди отварянето на банката в девет.

Известно време мълчаливо гледах Сиско. Инстинктът ми подсказваше, че съм получил всичко необходимо. По кокала имаше още малко месо, обаче понякога просто трябва да отместиш чинията. Понякога е най-добре да оставиш въпроса открит пред съдебните заседатели.

— Нямам повече въпроси.

По време на прекия разпит много внимавах да засегна само показания, свързани с регистрационните номера. Това почти не оставяше работа на Фриман. Тя обаче спечели точка, като успя да принуди Сиско да напомни на съдебните заседатели, че Уест Ланд Нешънъл заема само три етажа в десететажна сграда. Куриерът от „Уинг Нътс“ можеше да не е ходил в банката, което обясняваше ранното му пристигане.

Бях сигурен, че ако има данни за куриерска доставка за друг офис в сградата, тя ще го представи — или хората на Опарицио ще й го изфабрикуват — по време на опровергаващата фаза.

След половин час Фриман се отказа и си седна. И тогава съдията ме попита дали имам друг свидетел.

— Не, ваша чест. Защитата няма повече свидетели.

Пери освободи съдебните заседатели за деня и ги инструктира да се съберат в девет на другата сутрин. Щом излязоха, той подготви сцената за края на процеса и попита страните дали имат свидетели по опровержението. Отговорих отрицателно. Фриман отвърна, че иска да си запази правото да ги призове сутринта.

— Добре, тогава ще запазим сутрешното заседание за опровергаващата фаза, ако има свидетели — реши съдията. — Заключителните пледоарии ще започнат веднага след обедната почивка и всяка от страните ще разполага с по един час. С малко късмет и ако няма повече изненади, утре по това време съдебните заседатели ще се оттеглят за обсъждане.

Пери излезе и аз останах на масата на защитата с Аронсън и Трамъл. Лиза се пресегна и постави длан върху ръката ми.

— Беше блестящ — каза ми. — Цялата сутрин мина страхотно. Мисля, че и съдебните заседатели най-после го разбраха. Наблюдавах ги. Струва ми се, че вече знаят истината.

Погледнах я, после погледнах Аронсън. Израженията им коренно се различаваха.

— Благодаря, Лиза. Сигурно съвсем скоро ще узнаем.

52.

На сутринта Андреа Фриман ме сюрпризира с това, че не ме сюрпризира. Изправи се пред съдията и заяви, че няма свидетели по опровергаващата фаза. И така приключи излагането на обвинението.

Това ме накара да се замисля. Бях дошъл в съда готов поне за още един последен двубой с нея. Показания, изясняващи причината за присъствието на колата на „Уинг Нътс“ в гаража, началникът на Дрискъл, опровергаващ неговите свидетелства, или дори експерт на обвинението по просрочените ипотеки, който да отхвърли твърденията на Аронсън. Ама не. Тя сви платната.

Оставаше си с кръвните проби. Нищо че я бях лишил от кресчендото на „Болеро“. Фриман щеше да основе позицията си на единствения неопровержим аспект от целия процес: кръвта.

Пери разпусна съда за цялата сутрин, за да даде възможност на страните да подготвят заключителните си пледоарии, и се оттегли в кабинета си да работи по заданието за съдебните заседатели — последните инструкции, които щяха да вземат със себе си по време на своето обсъждане.

Позвъних на Рохас и му наредих да ме вземе на Делано. Не исках да се връщам в офиса. Там прекалено щях да се разсейвам. Казах му просто да кара и пръснах папките и бележките си върху задната седалка на линкълна. Там размишлявам най-добре, най-добре се подготвям.

Заседанието започна точно в един. Като всичко друго в наказателното правораздаване, обвинението е облагодетелствано и в заключителните пледоарии. Прокурорът говори пръв и последен. За защитата остава средата.

Стори ми се, че Фриман спазва стандартния прокурорски формат. На първия етаж нареждаш фактите, а на втория дърпаш емоционалните им струни.

Тя очерта уликите срещу Лиза Трамъл тухла по тухла, като привидно не пропускаше нищо, представено от началото на процеса. Доказателствата бяха сухи, но взаимно се допълваха. Обхвана средството и мотива, после обобщи всичко с кръвта. Чука, обувките, безспорните резултати от ДНК анализа.

— В началото на процеса ви казах, че кръвта ще проговори. И ето ни сега. Можете да отхвърлите всичко друго, но дори само кръвта изисква да гласувате „виновна по всички обвинения“. Убедена съм, че ще послушате съвестта си и ще постъпите точно така.

Фриман седна и дойде моят ред. Застанах пред ложата и се обърнах директно към дванайсетимата съдебни заседатели. Но не бях сам. По предварителното разрешение на съдията бях взел със себе си и Мани. Верният спътник на доктор Шамирам Арсланян стоеше изправен с прикрепения към темето му чук и отметната назад глава под необичаен ъгъл, което беше необходимо, ако се приемеше, че Лиза Трамъл е нанесла фаталния удар.

— Госпожи и господа съдебни заседатели — започнах. — Имам добра новина. До края на деня всички би трябвало да напуснем тази зала и да се върнем към нормалния си живот. Благодаря ви за търпението и вниманието по време на процеса. Благодаря ви, че разгледахте сериозно доказателствата. Няма да ви отнема много време, защото искам колкото може по-скоро да се приберете вкъщи. Днес не би трябвало да е сложно. Това дело се свежда до петминутна присъда, както я наричам. Дело, в което основателното съмнение е толкова категорично, че след вашето гласуване несъмнено ще се стигне до единодушно решение.

По-нататък изтъкнах представените от защитата доказателства и противоречията и празнотите в обвинението. Зададох въпросите, които не бяха получили отговор. Защо куфарчето е било отворено? Защо чукът е бил открит толкова късно? Защо гаражът на Лиза Трамъл е бил отключен и защо му е на човек, който явно е щял да защити дома си, да убие Бондюрант?

Накрая стигнах до поантата на заключителната си пледоария — манекена.

— Дори само демонстрацията на доктор Арсланян доказва неверността на обвинението. И без да вземете предвид другите елементи от защитата, Мани ви дава основателното съмнение. От травмите на коленете на убития знаем, че когато са му нанесли фаталния удар, той е бил изправен. И в такъв случай това е единствената поза, в която може да е стоял, за да го е убила Лиза Трамъл. С отметната назад глава и лице към тавана. Възможно ли е, трябва да се запитате вие. Вероятно ли е? Защо ще гледа нагоре?

Направих пауза, пъхнал ръка в джоба си и заел небрежна и самоуверена поза. Погледнах ги. И дванайсетимата бяха вперили очи в манекена. Протегнах ръка към дръжката на чука и бавно я повдигнах нагоре, докато не застана под деветдесет градуса, прекалено високо, за да я достигне Лиза.

— Отговорът, госпожи и господа, е, че той не е гледал нагоре, защото Лиза Трамъл не го е извършила. Лиза Трамъл е шофирала към дома си със своето кафе, докато някой друг е изпълнил плана си да отстрани заплахата, в каквато се е превърнал Мичъл Бондюрант.

Нова пауза, за да осмислят думите ми.

— Мичъл Бондюрант е събудил спящия тигър с писмото си до Луис Опарицио. Нарочно или не, то е било заплаха за две неща, провокирали силата и свирепостта на тигъра. Пари и власт. То е застрашавало сделка, много по-важна от Луис Опарицио и Мичъл Бондюрант. Застрашавало е бизнеса и затова заплахата е трябвало да бъде ликвидирана. И толкова. Лиза Трамъл била избрана за изкупителна жертва. Извършителите на това престъпление я познавали, наблюдавали действията й, привидно имала правдоподобен мотив. Идеален избор. Никой нямало да й повярва, когато каже: „Не съм го извършила“. Никой нямало да се замисли. Планът бил задействан и изпълнен нагло и успешно. Мичъл Бондюрант бил оставен мъртъв на бетонния под на гаража, куфарчето му се въргаляло до него. После се появила полицията и се започнало. — Ужасено поклатих глава, сякаш изразявах отвращението на цялото общество. — Полицията се е качила на влак, движещ се по релси, които са водели към Лиза Трамъл. Не са обръщали внимание на нищо друго. Лиза Трамъл, Лиза Трамъл, Лиза Трамъл… Ами АЛОФТ и десетките милиони долари, които е застрашавал Мичъл Бондюрант? Не, това не ги интересува. Лиза Трамъл, Лиза Трамъл, Лиза Трамъл. Влакът се е движел по тези релси и те просто са се качили в движение.

Пак замълчах и закрачих напред-назад. За пръв път се огледах наоколо. Залата се пръскаше по шевовете, в дъното имаше даже правостоящи. Видях Маги Макфърсън. До нея беше дъщеря ми. Заковах се насред крачка, но бързо се овладях. Обзет от приятно усещане, се обърнах към съдебните заседатели и приключих пледоарията си.

— Но вие виждате това, което те не виждат или отказват да видят. Вие виждате, че са се качили на грешен влак. Вие виждате, че хитро са ги манипулирали. Вие виждате истината.

Посочих манекена.

— Веществените доказателства не помагат. Не помагат и косвените доказателства. Обвинението не издържа на критика. Това дело се свежда само до основателно съмнение. Казва ви го здравият разум. Казва ви го инстинктът. Настоявам да пуснете на свобода Лиза Трамъл. Да я освободите. Така е редно.

Казах „благодаря“ и се върнах на мястото си, като пътьом потупах Мани по рамото. Както се бяхме уговорили, Лиза Трамъл хвана ръката ми и я стисна. И изрече думите „Благодаря ти“, така че да я видят всички съдебни заседатели.

Погледнах си часовника под масата и установих, че съм говорил само двайсет и пет минути. Вече се подготвях за втората част от пледоарията на обвинението, когато Фриман помоли съдията да ми нареди да махна манекена от залата. Той го направи и аз отново се изправих.

Понесох манекена към портала, където ме пресрещна седящият в галерията Сиско.

— Аз ще го взема, шефе — прошепна той. — Ще го изнеса навън.

— Благодаря.

— Добре се справи.

— Благодаря.

Фриман застана пред ложата за втората част от обобщението си и без да губи време, атакува твърденията на защитата.

— На мен не ми трябва никакъв реквизит, с който да се опитам да ви заблудя. Не ми трябват заговори, неназовани или неизвестни убийци. Аз имам факти и улики, които извън всякакво основателно съмнение доказват, че Лиза Трамъл е убила Мичъл Бондюрант.

И така нататък. Използва цялото определено й време, за да обстрелва защитата, като подчертаваше представените от обвинението доказателства. Доста обикновена пледоария в стил Джо Фрайди, легендарния измислен детектив от ЛАПУ. Само факти или предполагаеми факти, изстреляни един след друг като канонада. Не беше зле, но не можеше да се каже и че е добре. Видях, че някои съдебни заседатели се разсейват, което можеше да се тълкува по два начина. Или не й вярваха, или вече й бяха повярвали и нямаше нужда да я слушат пак.

Фриман уверено набираше инерция към триумфалния финал, обичайната демонстрация на силата и могъществото на властта да издава присъди и раздава правосъдие.

— Фактите от това дело са ясни. Фактите не лъжат. Уликите категорично доказват, че обвиняемата е причакала Мичъл Бондюрант зад стълба в гаража. Уликите категорично доказват, че когато е слязъл от колата си, обвиняемата го е нападнала. Неговата кръв е открита по нейния чук, неговата кръв е открита по нейната обувка. Това са фактите, госпожи и господа. Това са безспорните факти. Това са тухлите, изграждащи основите на доказателствата. Доказателствата, че Лиза Трамъл е убила Мичъл Бондюрант извън всякакво основателно съмнение. Че се е приближила зад него и жестоко го е ударила с чука. Че дори го е ударила втори и трети път, след като вече е лежал мъртъв на пода. Не знаем точно в каква поза са били нито той, нито тя. Това е известно единствено на нея. Но знаем, че го е извършила. Доказателствата от това дело сочат към един човек.

И естествено, Фриман трябваше да насочи показалец към моята клиентка.

— Към нея. Към Лиза Трамъл. Тя го е извършила и сега чрез фокусите на своя адвокат я моли да я пуснете на свобода. Не го правете. Въздайте справедливост за Мичъл Бондюрант. Обявете неговата убийца за виновна. Благодаря ви.

Фриман се върна на мястото си. Оцених заключителната й пледоария с петица, но какъвто съм си себичен, вече бях поставил на своята шестица. Обаче, за да постигне триумф, на обвинението обикновено му стига и само четворка. Колодата винаги е предварително подредена и най-блестящото постижение на адвоката често просто не е достатъчно, за да преодолее силата и могъществото.

Съдия Пери направо пристъпи към заданието за съдебните заседатели и им прочете последните си инструкции. Това не бяха само правилата за обсъждането, а и конкретни указания по самото дело. Отдели голямо внимание на Луис Опарицио и отново ги предупреди да не взимат предвид неговите показания.

Заданието се оказа почти толкова дълго, колкото моята заключителна пледоария, ала накрая, малко преди три, съдията прати дванайсетимата съдебни заседатели в стаята им. Докато ги гледах как един по един се изнизват през вратата, поне изпитвах облекчение, ако не увереност. Бях се представил по-блестящо отвсякога. Да, бях заобиколил някои правила, бях поизместил някои граници. Даже се бях изложил на риск. На риск заради закона, но и на нещо по-опасно. Бях рискувал да повярвам във възможността клиентката ми да е невинна.

Когато вратата на стаята за обсъждане на съдебните заседатели се затвори, погледнах Лиза. Не видях страх в очите й и отново й повярвах. Тя вече беше сигурна в присъдата. На лицето й не се четеше съмнение.

— Какво мислиш? — прошепна ми Аронсън.

— Мисля, че шансовете са равни и това е повече, отколкото постигаме обикновено, особено при убийство. Ще видим.

Съдията разпусна съда, след като се увери, че секретарката има номера за връзка с всички страни, и ни предупреди да не се отдалечаваме на повече от петнайсет минути път в случай, че се стигне до присъда. Офисът ми се намираше на такова разстояние, затова реших да се върна там. Обзет от оптимизъм и великодушие, даже позволих на Лиза да покани и Хърб Дал. Смятах за свой дълг накрая да я осведомя за коварството на нейния ангел пазител, но щях да оставя този разговор за друг ден.

Докато групата на защитата излизаше в коридора, около нас започнаха да се събират журналисти, които настояваха за изявление от Лиза или поне от мен. Зад навалицата зърнах Маги, облегната на стената. Дъщеря ми седеше на пейката до нея и пращаше есемес по телефона си. Казах на Аронсън да поеме репортерите и понечих да се отдалеча.

— Аз ли? — попита тя.

— Знаеш какво да кажеш. Само не оставяй Лиза да говори. Не и преди да чуем присъдата.

Отпъдих последвалите ме репортери с махване на ръка и отидох при Маги и Хейли. Направих бърз финт в едната посока, после се насочих в другата и успях да целуна дъщеря си по бузата, преди да ми избяга.

— Тааатеее!

Изправих се и погледнах Маги. На лицето й се бе изписала лека усмивка.

— Измъкнала си я от училище заради мене?!

— Реших, че трябва да е тук.

Това беше огромна отстъпка.

— Благодаря. Е, какво мислиш?

— Мисля, че можеш да продаваш лед на Антарктида — отвърна тя.

Усмихнах се.

— Но това не значи, че ще спечелиш — прибави бившата ми жена.

Намръщих се.

— Много ти благодаря.

— Какво искаш от мен? Аз съм прокурорка. Не обичам да виждам как пускат на свобода виновни.

— Е, в този случай няма такава опасност.

— Предполагам, че трябва да вярваш в онова, в което трябва да вярваш.

Пак започнах да се усмихвам. Погледнах дъщеря си и видях, че се е върнала към есемесите и не обръща внимание на разговора ни. Както обикновено.

— Фриман вчера разговаря ли с тебе?

— Имаш предвид за това, че си направил номера със свидетеля и Петата поправка ли? Да. Не играеш честно, Холър.

— Това не беше честна игра. Тя спомена ли ти какво ми каза после?

— Не, какво ти каза?

— Няма значение. Не е права.

Маги свъси вежди. Беше заинтригувана.

— Ще ти кажа по-късно — обещах. — Всички отиваме в офиса ми да чакаме. Искате ли да дойдете с нас?

— Не, мисля, че трябва да прибера Хейли вкъщи. Има домашни.

Телефонът зазвъня в джоба ми. Извадих го и погледнах дисплея.

Приех повикването. Обаждаше се секретарката на съдия Пери. Изслушах я и затворих. Огледах се, за да се уверя, че Лиза Трамъл е наблизо.

— Какво има? — попита Маги.

— Вече имаме решение. Петминутната присъда.