Петата поправка

53.

Идваха на тълпи. Прииждаха от цяла Южна Калифорния, всички привлечени от надутата във фейсбук сирена. Лиза Трамъл беше обявила купона на сутринта след издаването на присъдата и сега, в събота следобед, те се редяха по десетина на опашка пред платените барове. Развяваха националното знаме и носеха червено, бяло и синьо. Борбата срещу просрочените ипотеки под ръководството на провъзгласената едва ли не за мъченица на каузата Лиза сега ставаше по американска отвсякога. На всяка врата на къщата и на равни разстояния в предния и задния двор имаше четирийсетлитрови кофи за дарения, които да покрият разходите на Трамъл и да й помогнат да продължи борбата. А позирането за снимка с Лиза изискваше дарение най-малко двайсет долара.

Ала никой не мърмореше. Хвърлена в пещта на лъжливото обвинение, Лиза Трамъл беше излязла невредима и изглежда скоро щеше да се превърне от активистка в икона. И не можеше да се каже, че това не я радва. Говореше се, че Джулия Робъртс води преговори, за да изиграе нейната роля във филма.

С моя екип се бяхме разположили под чадъра на една от масите за пикник в задния двор. Бяхме дошли рано и затова успяхме да се вредим. Сиско и Лорна пиеха бира от кутии, а ние с Аронсън бяхме на бутилирана вода. На масата цареше известно напрежение и бях доловил достатъчно намеци, за да разбера, че е заради късното оставане на моя следовател с Аронсън в „Четирите зелени полета“ в понеделник вечер, след като аз си бях тръгнал с Маги Страшната.

— Божичко, само ги вижте всичките тези хора — каза Лорна. — Не знаят ли, че присъдата „невиновна“ не означава, че тя е невинна?

— Не се дръж неприлично, Лорна — скастрих я аз. — Не се говори така, особено когато става дума за собствената ти клиентка.

— Знам.

Тя се намръщи и поклати глава.

— Не й ли вярваш, Лорна?

— Само не ме убеждавай, че ти й вярваш.

Добре че носех тъмни очила. Не исках да разкрия мнението си по този въпрос. Свих рамене, за да покажа, че не знам или че няма значение.

Обаче имаше. Човек трябва да е в мир със себе си. Имаше голяма вероятност Лиза Трамъл наистина да заслужава издадената присъда и това изключително много ме облекчаваше, когато се погледнех в огледалото.

— Едно ще ти кажа — продължи Лорна. — Откакто обявиха присъдата, телефонът ни не е спрял да звъни. Пак сме в големия бизнес.

Сиско одобрително кимна. Така си беше. Като че ли всеки обвиняем в града се натискаше за моите услуги. Това щеше да е страхотно, ако исках нещата да си вървят постарому.

— Провери ли снощи курса на акциите на Ле Мюър в Насдак? — попита Сиско.

Погледнах го.

— Да не си почнал да следиш борсата?

— Само исках да видя дали някой обръща внимание и явно обръщат. Акциите на Ле Мюър паднаха с трийсет процента за два дни. Допринесе и статията в „Уолстрийт Джърнъл“, която свързва Опарицио с Джоуи Джордано и пита каква част от ония шейсет и един милиона са отишли в джоба на мафията.

— Сигурно всичките — предположи Лорна.

— Та откъде знаеше, Мики? — обади се Аронсън.

— Какво да знам?

— Че Опарицио ще се позове на Петата поправка.

Отново свих рамене.

— Не знаех. Но щом станеше ясно, че връзките му ще излязат наяве на открито заседание, той трябваше да направи всичко възможно, за да го предотврати. Имаше само един изход. Петата поправка.

Отговорът ми явно не я удовлетвори. Извърнах се и погледнах към оживения двор. Синът на клиентката ми седеше със сестра й на една от близките маси. Изглеждаха отегчени, сякаш ги бяха докарали насила. Край терасираната градина се беше събрала голяма група деца. Една жена в средата на кръга раздаваше сладкиши от торба. Носеше цилиндър в червено, бяло и синьо като на Чичо Сам.

— Докога трябва да останем, шефе? — попита Сиско.

— Няма определено време — отвърнах. — Просто реших, че е редно да се отбием.

— Аз искам да остана — заяви Лорна, навярно просто за да му направи напук. — Може да се появи някой от Холивуд.

След няколко минути от задната врата излезе главната атракция, следвана от репортер и оператор. Избраха място на фона на навалицата и Лиза Трамъл даде бързо интервю. Не се напрягах да я слушам. През последните два дни достатъчно бях чувал и гледал същото интервю.

След това Лиза остави журналистите, за да се ръкува с един или друг и да позира за снимки. Накрая стигна до нашата маса, като по пътя спря, за да разроши косата на сина си.

— Ето ги и тях. Победителите! Как е днес моят отбор?

Успях да се усмихна.

— Добре сме, Лиза. И ти изглеждаш чудесно. Къде е Хърб?

Тя се огледа, сякаш търсеше Дал в тълпата.

— Не знам. Трябваше да е тук.

— Жалко — рече Сиско. — Ще ни липсва.

Лиза явно не усети сарказма.

— По-късно трябва да поговоря с теб, Мики — каза тя. — Имам нужда от съвета ти в кое предаване да участвам. В „Добро утро, Америка“ или „Днес“? И от двете ме канят идната седмица, но трябва да избера едно от тях, понеже не са съгласни да се покажа първо в едното и после в другото.

Махнах с ръка, сякаш отговорът е без значение.

— Не знам. С това навярно може да ти помогне Хърб. Той е по медиите.

Лиза погледна към събралите се хлапета и възкликна:

— О, имам нещо специално за тези деца. Извинете ме.

И изчезна зад ъгъла на къщата.

— Определено е в стихията си, нали? — отбеляза Сиско.

— И аз не бих се отказала — заяви Лорна.

Погледнах Аронсън.

— Защо си толкова мълчалива?

Тя сви рамене.

— Не знам. Вече не съм съвсем сигурна, че ми харесва наказателното право. Ако поемеш някои от хората, които напоследък звънят в офиса, мисля да си остана с просрочените ипотеки. Ако не възразяваш.

Кимнах.

— Струва ми се, че знам как се чувстваш. Можеш да продължиш с ипотеките, щом искаш. Известно време ще има много такава работа, особено след като хора като Опарицио още са в бранша. Но чувството, което изпитваш, постепенно изчезва. Повярвай ми, Бълокс, наистина изчезва.

Тя не реагира на завръщането на прякора й, нито на думите ми. Обърнах се и погледнах към двора. Лиза беше изтикала контейнера с хелий от гаража и децата пълнеха балоните си. Телевизионният оператор се насочи натам и започна да ги снима. Щеше да е идеално за новините в шест.

— За хлапетиите ли го прави, или за пред камерата? — попита Сиско.

— Защо изобщо задаваш този въпрос? — тросна му се Лорна.

Лиза наду един син балон и ловко го завърза с конец, после го подаде на шестгодишно момиченце, което хвана края на конеца и балонът се стрелна на около два метра над главата му. Детето се усмихна и вдигна лице, за да погледне новата си играчка. И в този момент разбрах какво е гледал Мичъл Бондюрант, когато Лиза го е ударила с чука.

— Тя го е направила — промълвих.

Усетих нервните импулси на милиони синапси, които се стрелнаха надолу по шията ми и по раменете ми.

— Какво каза? — попита Аронсън.

Погледнах я, но не отговорих и отново насочих вниманието си към своята клиентка. Тя напълни с газ нов балон, завърза го и го връчи на едно момченце. Повтори се същото. Момчето хвана конеца и вдигна сияещото си личице към червения балон. Инстинктивна, естествена реакция. Да вдигнеш поглед към балона.

— Боже Господи! — ахна Дженифър.

И тя беше разбрала.

— Ето как го е извършила.

Сега вече се обърнаха Сиско и Лорна.

— Според свидетелката тя е носела голяма пазарска чанта — каза Аронсън. — Достатъчно голяма, за да побере не само чук, но и балони.

Нататък поех аз.

— Вмъква се в гаража и пуска балоните над мястото за паркиране на Бондюрант. На конците може да са висели бележки, за да е сигурно, че ще ги види.

— Да — съгласи се Сиско. — Например, ето ти го твоето балонно плащане.

— Скрива се зад стълба и чака — продължих аз.

— И когато Бондюрант вдига глава към балоните, бам, точно по темето — завърши моят следовател.

Кимнах.

— И двата гърмежа, които някой помислил за изстрели, но впоследствие били сметнати за гърмене от ауспуха, всъщност не са нито едното, нито другото — прибавих. — На тръгване е пукнала балоните.

На масата се възцари ужасено мълчание. Докато Лорна не го наруши.

— Чакайте малко. Искате да кажете, че го е замислила така, все едно е знаела, че ако го удари по темето, ще заблуди съдебните заседатели?

Поклатих глава.

— Не, просто е извадила късмет. Искала е да го спре. Използвала е балоните, за да го накара да вдигне глава и да може да се приближи зад него. Останалото си е било чист късмет… нещо, което един адвокат знае как да използва.

Не можех да погледна колегите си в очите. Вторачих се в Лиза, която продължаваше да пълни балони.

— Значи… ние сме й помогнали да се измъкне.

Тази реплика на Лорна беше заявление. А не въпрос.

— И не може да я съдят повторно за същото престъпление — каза Аронсън.

Сякаш по даден знак, Лиза се озърна към нас, докато завързваше конеца на един бял балон. Подаде го на друго дете.

И ми се усмихна.

— Сиско, колко взимат за бирата?

— Петачка кутията. Жив обир.

— Недей, Мики — каза Лорна. — Не си струва. Ти беше адски добър.

Откъснах очи от клиентката си и погледнах втората си бивша жена.

— Добър ли? Искаш да кажеш, че съм от добрите, така ли?

Изправих се, отидох до бара в задния двор и се наредих на опашката. Очаквах Лорна да ме последва, но всъщност до мен се появи Аронсън.

— Какво правиш? — тихо попита тя. — Ти сам ми каза, че съвестта е излишна. Да не би сега да ме убеждаваш в противното?

— Не знам — промълвих. — Знам само, че бях изигран като пълен глупак. Нещо повече. Тя знае, че знам. Току-що ми отправи онази усмивка. Видях го в очите й. Гордее се с това. Извади контейнера на двора, за да го видя и да разбера…

Поклатих глава.

— Въртеше ме на пръста си още от първия ден. Беше планирала всичко, до последното…

Млъкнах. Бях осъзнал нещо.

— Какво има, Мики?

— Онзи мъж изобщо не е бил мъжът й.

— Какво искаш да кажеш?

— Онзи, дето ми се обади и после се появи. Къде е сега, за да си получи парите? Няма го, защото не е бил той. Бил е просто част от играта.

— Тогава къде е истинският й мъж?

Това беше въпросът. Само че не знаех отговора. Вече не знаех нищо.

— Тръгвам си.

Излязох от опашката и тръгнах към задната врата.

— Къде отиваш, Мики?

Не отговорих. Бързо пресякох къщата и излязох навън. Бях пристигнал достатъчно рано, за да паркирам само през две къщи. Почти бях стигнал до линкълна, когато чух някой да ме вика.

Беше Лиза. Приближаваше се по улицата.

— Мики! Тръгваш ли си?

— Да.

— Защо? Купонът едва започва.

Стигна до мен и спря.

— Тръгвам си, защото знам, Лиза. Знам.

— Какво си мислиш, че знаеш?

— Че си ме използвала, както използваш всички. Даже Хърб Дал.

— О, я стига, ти си адвокат. Това ще ти привлече повече клиенти, отколкото някога си имал.

Признаваше всичко — просто ей така.

— Ами ако не съм искал тези клиенти? Ако просто съм искал да вярвам в нещо?

Лиза не отговори веднага. Не разбираше.

— Я стига си се занасял, Мики. Събуди се.

Кимнах. Полезен съвет.

— Кой беше той, Лиза?

— Кого имаш предвид?

— Онзи, дето ми го прати вместо мъжа си.

Долната й устна се изви в горда усмивка.

— Сбогом, Мики. Благодаря ти за всичко.

Обърна се и тръгна към къщата. А аз се качих на линкълна и потеглих.

54.

Возех се на задната седалка на линкълна и тъкмо минавахме по тунела на Трета улица, когато телефонът ми зазвъня. На дисплея пишеше, че е Маги. Казах на Рохас да намали музиката — слушахме „Страшният съд“ от последния албум на Ерик Клептън — и отговорих.

— Направи ли го? — първо попита тя.

Погледнах през прозореца. Излязохме от тунела под яркото слънце. Точно както се чувствах. От присъдата бяха минали три седмици и колкото повече време изтичаше, толкова по-добро ставаше настроението ми. Сега бях на път към нещо ново.

— Направих го.

— Браво! Поздравления.

— Все още съм най-малко вероятният кандидат на света. Има много други, а аз нямам пари.

— Няма значение. Ти си име в този град и в теб има някаква почтеност, която хората виждат. Това ги привлича. Поне мен ме привлича. Освен това си външен. Външните винаги печелят. Тъй че не се заблуждавай, парите ще дойдат сами.

Не бях сигурен, че името ми и думата „почтеност“ вървят в едно и също изречение. Обаче приемах останалото и от много отдавна не бях чувал Маги Страшната толкова доволна.

— Е, ще видим. Стига да имам твоя глас, не ми пука дали ще получа друг.

— Много мило, Холър. А сега?

— Добър въпрос. Трябва да си открия банкова сметка и да събера…

Телефонът ми запиука. Звънеше ми някой друг. Погледнах дисплея и видях, че изписването на номера е блокирано.

— Магс, изчакай мъничко, трябва да приема това повикване.

— Давай.

Превключих.

— Майкъл Холър.

— Ти си го направил.

Познах гневния глас. Лиза Трамъл.

— Какво съм направил?

— Полицията е тук! Копаят в градината и го търсят. Ти си ги пратил!

Предположих, че въпросният „го“, за когото говори, е нейният изчезнал съпруг, който така и не беше успял да стигне до Мексико. Гласът й се отличаваше с познатата ми пискливост, показваща, че Лиза е на път да изпадне в истерия.

— Виж, аз…

— Трябваш ми тук! Имам нужда от адвокат. Ще ме арестуват!

С други думи, знаеше какво ще открият в градината й полицаите.

— Лиза, аз вече не съм ти адвокат. Мога да ти препоръчам…

— Неееее! Не можеш да ме изоставиш! Не точно сега!

— Лиза, ти току-що ме обвини, че съм ти пратил ченгетата, а сега искаш да те представлявам!

— Трябваш ми, Мики. Моля те.

И се разплака — онова протяжно кънтящо ридание, което бях чувал толкова често.

— Вземи си друг адвокат, Лиза. Аз приключих. С малко късмет даже може да ти предявя обвинението.

— Какви ги говориш?

— Току-що подадох документи. Кандидатирам се за окръжен прокурор.

— Не разбирам.

— Ще променя живота си. Писна ми да съм с хора като тебе.

В първия момент отсреща се възцари мълчание, но чух ускореното й дишане. Когато най-после отговори, гласът й звучеше равно и безизразно.

— Трябваше да кажа на Хърб да им нареди да те осакатят. Това заслужаваш.

Сега беше мой ред да замълча. Знаех за какво говори. За братя Мак. Дал ме бе излъгал, че Опарицио е поръчал да ме пребият. Което не се вписваше в останалата част от историята. Това обаче се вписваше. Всъщност го беше поискала Лиза. Да нападнат собствения й адвокат, за да отклони подозрението от себе си. И да ме накара да повярвам в други възможности.

Възвърнах дар слово и успях да изрека последните си думи към нея.

— Сбогом, Лиза. И успех.

Овладях се и превключих на разговора с бившата ми жена.

— Извинявай… беше клиент. Бивш клиент.

— Всичко наред ли е?

Облегнах се на прозореца. Рохас тъкмо завиваше по Алварадо и се насочваше към 101-во шосе.

— Добре съм. Та искаш ли довечера да излезем някъде и да поговорим за кампанията?

— Знаеш ли, докато те чаках, си мислех, защо не дойдеш вкъщи? Може да вечеряме с Хейли и после да поговорим, докато тя си пише домашните.

Рядко получавах такива покани.

— Значи човек трябва да се кандидатира за окръжен прокурор, за да го поканят у вас, така ли?

— Не си играй с късмета си, Холър.

— Няма. В колко?

— В шест.

— Тогава до шест.

Затворих и известно време зяпах през прозореца.

— Господин Холър? — попита Рохас. — За окръжен прокурор ли се кандидатирате?

— Да. Това смущава ли те?

— Не, шефе. Ама още ли ще ви трябва шофьор?

— Естествено, ще си запазиш работата.

Обадих се в офиса. Вдигна Лорна.

— Другите там ли са? — попитах.

— Да. Дженифър разговаря с нов клиент в кабинета ти. Просрочена ипотека. А Денис прави нещо на компютъра. Ти къде си?

— В центъра. Но сега се прибирам. Гледай никой да не си тръгва. Ще направим съвещание.

— Добре, ще им предам.

— Чудесно. Ще се видим след около половин час.

Затворих телефона. Изкачвахме се по рампата към 101-во. И шестте ленти бяха задръстени от метал, напредващ уверено, но бавно. Не бих го приел по друг начин. Това беше моят град и така трябваше да върви. По заповед на Рохас черният линкълн пресече лентите и заманеврира сред колите, понасяйки ме към нова съдба.