Петата вълна

83.

Искам завинаги да стоя така — удавена в сладкия дъх на Сами, но не мога. Мястото гъмжи от въоръжени войници, някои от тях Заглушители — или поне по-големи от децата, така че ги приемам за Заглушители. Дърпам Сами към стената, за да не сме пред очите на охраната. Клякам, колкото мога по-ниско и му шепна:

— Добре ли си?

Той кимва.

— Знаех, че ще дойдеш, Каси.

— Нали ти обещах.

На врата му има медальон с формата на сърце. Това пък какво е? Пипвам го и той леко се дърпа.

— Защо си облечена така? — пита той.

— Ще ти обясня по-късно.

— Войничка си, нали? От кой взвод си?

Взвод?

— Няма взвод — казвам. — Сама съм си взвод.

Той се мръщи.

— Не може да си си взвод, Каси.

Надали е най-подходящият момент да бистрим военна терминология. Хвърлям бърз поглед наоколо.

— Сам, махаме се оттук.

— Знам. Майор Боб каза, че ще ни качат на самолет. — Той кима към майор Боб и му помахва. Дърпам ръката му.

— Самолет ли? Кога?

Той свива рамене.

— Скоро. — Взел е мечока. Оглежда го, като го върти в ръце. — Няма ухо — сочи той с укор, сякаш не съм си свършила добре работата.

— Тази вечер ли? — питам аз. — Сам, важно е! Тази вечер ли ще летите?

— Така каза майор Боб. Каза, че ще вакуумират всички несъществени.

— „Вакуумират“ ли? А, ще евакуират децата. — Умът ми щрака като компютър, търси решения. Това ли е изходът? Просто да се кача на борда заедно с останалите и да действам, след като кацнем — където и да кацнем? Боже, как ми трябва белия анцуг! Но дори и да не го бях изхвърлила и да се вмъкна в самолета — не беше такъв планът!

Твърде много въпросителни. По-лесно е да набия някоя дете с моя ръст и да му събуя анцуга.

— Откога си тук, Каси? — пита Сам. Дали не мисли, че съм се крила — гузна, защото съм позволила ухото на Мечо да бъде скъсано?

— По-дълго, отколкото ми се искаше — казвам аз, с което решението е взето: не можем да останем тук и минута повече. Нито пък ще летим с еднопосочен билет до „Кемп Хейвън II“. Не съм тук, за да сменим един лагер на смъртта с друг.

Той човърка скъсаното ухо на Мечо. Което далеч не е единственото му поражение. Вече не помня колко пъти го кърпи мама. Шевовете по него са повече от тия на Франкенщайн. Навеждам се към Сами и той изведнъж ме пита:

— Къде е татко?

Устата ми се движи, но не се чува звук. Не съм подготвена да му го кажа и не знам как да му го кажа.

— Татко ли? О, той е… — „Не, Каси. Не усложнявай нещата. Не и сега, когато ни предстои бягство.“ Решавам да подаря на татко още малко живот.

— Чака ни в лагера.

Долната му устна се разтреперва.

— Татко не е тук?

— Татко е зает — казвам, надявайки се с това да приключим темата и ми е от гадно по-гадно. — Прати мен. Да те взема. И това правя в момента, вземам те.

Дръпвам го за крака. Но той упорства:

— Ами самолета?

— Не си одобрен за там. — Той ме гледа озадачено. — Хайде, тръгваме.

Грабвам го за ръка и го повличам към тунела с наперени рамене и вирната глава, като служебно лице. Ако се промъкваме клечешком, клатейки се като гъски, ще привлечем повече внимание. Дори подвиквам на децата да ни направят път. Ако някой ни спре, няма защо да стрелям. Ще обясня, че малкият е зле и го водя на лекар, преди хубаво да е оповръщал залата. Не ми ли повярват, стрелям.

И ето ни в тунела и — о, чудо! — един лекар върви право срещу нас. Половината му лице е скрито зад хирургическа маска. Очите му се разширяват, като ни вижда и аз се подготвям за сигурния вариант: което означава, че ако ни спре, стрелям. Той небрежно плъзга ръка в джоба на престилката си и в главата ми светва червена лампа — като в изоставения магазин до редиците от хладилници, точно преди да изпомпам целия си пълнител в онзи войник с разпятие.

Имам четвърт миг, за да реша.

Първо правило на последната война: не вярвай на никого.

Той изважда ръка от джоба, но заглушителят на автомата вече е насочен в гърдите му.

Ръката му държи пистолет.

Но в моята има автомат.

Колко време е четвърт миг?

Достатъчно, за да може едно момче, което не знае Първото правило, да се хвърли между пистолета и автоматичното оръжие.

— Сами! — извиквам аз и дърпам автомата. Братчето ми се надига на пръсти и смъква маската на лекаря.

Шокът ми е неописуем.

По-слаб. По-блед. Очите му са изцъклени и потънали в орбитите, сякаш е болен или ранен. Но аз го познавам. Защото до болка обичам това лице. Просто умът ми не го приема в такова състояние.

Тук, на това място. Хиляда години по-късно и на милион километри от гимназията. Тук, в търбуха на звяра, на дъното на ада, стои точно пред мен.

Бенджамин Томас Периш.

И Касиопея Мари Съливан, на която й се привижда, че го вижда. За последно го видя във физкултурния салон на гимназията, като угасна тока и то само отзад. Беше останал жив само в мислите й, макар че като мислеше трезво, знаеше, че не е жив. Като всички останали.

— Зомби! — извиква Сами. — Знаех, че си ти.

Зомби?

— Къде го водиш? — пита ме Бен. Не си спомням да е имал такъв плътен глас. Нещо греша или се опитва да изглежда по-възрастен?

— Зомби, това е Каси! — укорително казва Сам. — Знаеш я, бе, човек!

— Каси? — Сякаш чува името ми за първи път.

— Зомби? — казвам аз, защото за пръв път чувам името.

Свалям баретата с надежда да ме познае по-лесно и в същия миг съжалявам за това. Като си представя как изглежда косата ми…

— Бяхме в едно даскало — казвам аз, като панически се опитвам да внеса малко ред в офъканите си кичури. — Седях на предния чин в часовете по химия.

Бен поклаща глава, сякаш я разчиства от паяжини.

Сами се обажда:

— Аз казах ли, че ще дойде!

— Тихо, Сам — смъмрям го аз.

— Сам? — пита Бен.

— Тук ми викат Фъстъка, Каси — пояснява Сам.

— Аха, ясно. — Обръщам се към Бен: — Значи познаваш брат ми.

Бен кима предпазливо. Все още не ми е ясно защо се държи така. Не че очаквам да ме разцелува или да ме помни, но гласът му е хладен и пистолетът е все още в ръката му.

— Защо си облечен като лекар? — пита Сами.

Бен — като лекар. Аз — като войник. Като две деца, които си играят на костюмиране. Фалшив лекар и фалшив войник, обсъждащи помежду си дали взаимно да не си пръснат мозъците.

Първите няколко минути между мен и Бен Периш бяха безумно странни.

— Дойдох, за да те измъкна оттук — казва Бен на Сам, като продължава да ме гледа.

Сам поглежда към мен. Не беше ли това моята мисия? Здравата е объркан.

— Никъде няма да водиш брат ми — казвам аз.

— Всичко е лъжа — бързо ми казва Бен. — Вош е един от тях. Ползват ни, за да избият оцелелите, за да се избием един друг.

— Знам — прекъсвам го аз. — А ти откъде го знаеш и какво общо има това със Сам?

Бен ме гледа объркано. Мислил ме е за заблудена овца, една от многото. Толкова е нелепо, че се разсмивам. Докато се смея, си давам сметка за нещо важно: той също не е с промит мозък!

Което значи, че мога да му се доверя.

Освен ако няма за цел да ме заблуди и да ми отнеме Сами.

Което значи, че не мога да му се доверя.

Не го знам какво мисли, но ми се струва, че същата бъркотия е и в неговата глава. Тая с грозната коса… сега пък защо се хили? Не ми вярва или не й казвам нищо ново?

— Знам какво ще направим — казва Сами, за да се помирим. — Тръгваме всички заедно!

— Имаш ли някакъв план? — питам Бен. Идеята на Сами не е лоша. Това с евакуационните капсули също става, само дето не знам къде са. И дали ги има въобще.

Той кимва.

— А ти?

— Знам един път за бягство, но не знам пътя до пътя.

— Пътя до пътя? — Той се усмихва. В ужасен вид е, но усмивката му си е все същата. Грее в тунела като слънце. — А аз знам всичко: пътя и пътя до пътя.

Пуска пистолета в джоба си и ми подава празната си ръка.

— Хайде, тръгваме заедно.

Чудя се дали щях да поема ръката, ако беше на когото и да било друг в света, освен Бен Периш.

84.

Сами забелязва кръвта преди мен.

— Дреболия — изсумтява Бен.

По лицето му не можеш да прочетеш нищо. Нищо е слабо казано — повече от нищо.

— Дълга история, Фъстък — казва Бен. — Ще ти я разкажа по-късно.

— Къде отиваме? — питам аз. Не че кой знае колко сме се засилили. Бен се влачи из лабиринта от коридори като истинско зомби. Лицето на Бен, което помня, е някак избледняло… или по-скоро застинало в някакъв измършавял, изострен и суров вариант на някогашното му лице. Сякаш някой безмилостно е изрязал всичко второстепенно, запазвайки само същността.

— Най-общо казано — махаме се оттук. След този тунел — следващия вдясно. Води до една вентилационна шахта, която можем…

— Стой! — сграбчвам го аз. За малко да забравя: — Импланта на Сами!

Той се взира в мен за секунда, после се разсмива печално.

— Съвсем забравих.

— Какво забрави? — пита Сами.

Клякам на коляно и улавям ръцете му. Вече сме на няколко коридора от убежището, но гласът на майор Боб, усилен от мегафона, все още скача от стена на стена и препуска из тунелите.

— Самс, трябва да свършим нещо. Нещо много важно. Хората тук не са тези, за които се представят.

— А какви са? — прошепва той.

— Лоши, Сам. Много лоши.

— Извънземни — намесва се Бен. — Д-р Пам, войниците, командирът… дори командирът! Всички са трансформирани. Водят ни за носа, Фъстък.

Сами е ококорил очи като грамофонни плочи.

— И командира ли?

— И командира — отвръща Бен. — Така че се махаме оттук и отиваме при Катализатора. — Вижда, че го гледам. — Не се казва така — така й викаме.

— О! — клатя глава аз. „Зомби“, „Фъстъка“, „Катализатора“… Явно военни глупости. Обръщам се пак към Сам. — Излъгаха ни за много неща, Сам. За почти всичко. — Пускам ръката му и прокарам пръсти по тила, докато напипам малката бучка под кожата му. — И имплантите са лъжа. С тях ни следят, а могат и да ни навредят.

Бен кляка до мен.

— Така че трябва да го извадим, Фъстък.

Сам кима. Пълничката му долна устна трепери, а големите му очи се наливат със сълзи.

— Ами… добре…

— Но трябва да кротуваш — строго му казвам аз. — Ни гък, ни мък. Ще се справиш ли?

Той кима отново и една едра сълза капва върху ръката ми. Ставам и двамата с Бен се дръпваме настрана за кратка предоперативна оперативка.

— Нямам друго — казвам аз и кимам към двайсетсантиметровия боен нож, като внимавам да не го зърне Сами.

Очите на Бен стават на понички.

— Я по-добре с това — казва той и измъква един скалпел от джоба на престилката си.

— Определено е по-добре.

— Ти ли ще го извадиш?

— Нали ми е брат. Длъжна съм. — Но мисълта да накълцам Сами ми идва малко в повече.

— Мога да го направя аз — казва Бен. — Ти го дръж, аз ще режа.

— Нали си лекар — казвам хапливо аз. — Тук при извънземните ли си взе дипломата?

Той се усмихва мрачно.

— Само гледай да го държиш здраво, за да не засегна нещо.

Връщаме се при Сам, който седи, облегнат на стената и стиска мечока, а очите му уплашено шарят насам-натам. Прошепвам на Бен:

— Само да му направиш нещо! Ще те изкормя с ей този нож.

Той ме поглежда стреснато.

— Никога няма да му направя нещо лошо.

Взимам Сам в скута си. Обръщам го по корем, тъй че брадичката му да се подпре в бедрото ми. Бен коленичи. Ръката му лекичко трепери.

— Спокойно — шепне Бен. — Само го дръж здраво.

— Каси… — уплашено мрънка Сам.

— Шшт. Шшт. Не мърдай. Ще стане за нула време — казвам му. — Побързай — казвам на Бен.

Държа главата на Сам с две ръце. Бен приближава скалпела; ръката му вече е като стоманена.

— Ей, Фъстък — казва той. — Чакай първо да ти сваля медальона. — Сами кимва и Бен щраква закопчалката. Металът звънва и се изнизва в шепата му.

— Твой ли е? — питам Бен, малко стресната.

— На сестра ми. — Той пуска верижката в джоба си. Няма защо да обяснява: мъртва е.

Извръщам глава. Убивам, а не мога да гледам някакви си микроскопични разрези. Сами леко подскача при досега на скалпела. Впива зъби в крака ми, за да не запищи. Хапе здраво. Сега въпросът е аз да не запищя.

— Побързай — изцърквам аз, тихо като мишка.

— Ето го. — Имплантът е полепнал за окървавения пръст на Бен.

— Хвърляй го.

Бен изтръсква ръката си и затиска с марля раната. Дошъл е подготвен. А аз — с двайсетсантиметров нож.

— Е, това беше, Сам. Спри да дъвчеш бедрото ми.

— Боли, Каси!

— Знам… знам. — Дръпвам го нагоре и го прегръщам силно. — Герой!

Той сериозно кима:

— Знам.

Бен ми подава ръка, за да се изправя. Лепкава — от кръвта на Сам. Пуска скалпела в джоба си и изважда пистолета.

— Да побързаме — казва той делнично, сякаш гоним автобус.

Пак сме в главния коридор. Сами потичва, вкопчен в мен. Последен завой и Бен заковава така рязко, че връхлитам отгоре му. Тунелът се раздира от бесен автоматен залп. И чувам един познат глас да казва:

— Закъсняваш, Бен. Очаквах те по-рано.

Дълбок, стоманенотвърд глас.

85.

Отнемат ми Сами за втори път. Един Заглушител го отвежда, сигурно в убежището, за да го евакуират с останалите деца. Друг Заглушител ни води, двамата с Бен — в стаята за екзекуции. Стаята с огледало и бутон. Стаята с електрическия стол. Стаята, в която гинат невинни хора. Стая, пълна с кръв и лъжи. Там ни е мястото.

— Знаете ли защо ще спечелим тази война? — ни пита Вош, след като ни заключват вътре. — Защо няма как да загубим? Защото знаем какво мислите. Следим ви от шест хиляди години. Гледахме ви, докато строяхте пирамидите в египетската пустиня. Когато Цезар подпали Александрийската библиотека. Когато разпнахте на кръст онзи еврейски селянин. Когато Колумб стъпи в Новия свят… когато проливахте кръв, за да освободите братята си по кръв от робство… когато се научихте да делите атома… когато надникнахте зад пределите на атмосферата… Какво, мислите, че правехме?

Бен не гледа към него. Както и аз. Стоим пред огледалото и се взираме в накъсаните си отражения върху начупеното стъкло. Стаята отсреща е тъмна.

— Гледахте ни — казвам аз.

Вош седи зад монитора, на педя от мен. От другата ми страна е Бен. Зад нас — един доста добре сложен Заглушител.

— Учехме се да разбираме мисленето ви. Това е тайната на победата — както тук присъстващият сержант Периш вече знае: да разбираш врага. Идването на кораба-майка не беше начало. Беше началото на края. И ето ви тук на първия ред на големия спектакъл, за да се полюбувате на финала. Да надникнете в бъдещето. Вашето бъдеще. И да изпиете до дъно горчивата чаша.

Вош натиска един бутон. Лампите в отсрещната стая светват.

Има стол с изправен до него Заглушител. На стола, мъничък като запетайка, седи Сами. Към главата му са прикрепени дебели кабели.

— Това е бъдещето — прошепва Вош. — Пленени като животни хора с вече подписан смъртен акт. Довършват отредените им от мен задачи — и край. Защото пагубният ви престой тук най-сетне трябва да има край.

— Недейте! — крещя аз. Заглушителят зад мен слага ръка на рамото ми и ме стиска силно. Но недостатъчно силно, за да ме спре да скоча от стола. — Просто ни поставете импланти и прехвърлете информацията в „Страната на чудесата“. Нима няма да узнаете всичко, което ви е нужно? Няма защо да го убивате…

— Каси — тихо казва Бен. — Той ще го убие, така или иначе.

— Не го слушайте, млада госпожице — казва Вош. — Той е слаб. Винаги е бил слаб. За няколко часа вие показахте повече твърдост и кураж, отколкото той за целия си нещастен живот.

Кима на Заглушителя, който ме бута пак на стола.

— Сега ще прехвърля информацията ви — продължава Вош. — И ще убия сержант Периш. Но можете да спасите малкия. Ако ми кажете с чия помощ проникнахте в базата.

— Нима няма да го разберете с прехвърлянето на информацията? — питам аз. И си мисля: „Ивън е жив!“ А после: „Не, сигурно не е. Сигурно е убит от взривовете. И Вош, като мен, не знае истината.“

— Защото някой ви е помогнал — казва Вош, без да обръща внимание на въпроса ми. — И подозирам, че този „някой“ не е като тук присъстващия г-н Периш. Той по-скоро е някой… хм, като мен. Някой, който ви е научил как да надхитрите „Страната на чудесата“, като скриете истинските си спомени. Така, както правехме и ние в продължение на векове, за да останем незабелязани от вас.

Поклащам глава. Нямам представа какво говори. Истинските спомени?

— Служехме си най-често с птици — казва Вош. Разсеяно плъзга пръста си над бутона с надпис „ЕКЗЕКУЦИЯ“. — Сови. По време на началната фаза, когато се пренасяхме във вас — в утробите на майките ви — често използвахме сови за целта.

— Мразя птици — прошепвам аз.

Вош се усмихва.

— Най-полезните представители на тукашната фауна. Разнообразни. Безвредни, поне повечето от тях. Толкова вездесъщи, че са практически невидими. Знаете ли, че са произлезли от динозаврите? Каква очарователна ирония: динозаврите са освободили терен за вас, а сега ние, с помощта на потомците им, ще освободим терен за себе си.

— Не ми е помагал никой! — извиквам аз и прекъсвам лекцията му. — Действах сама!

— О, така ли? И как в същия момент, в който убихте д-р Пам в Първи хангар, са били застреляни двама стражи, трети е бил изкормен, а четвърти — хвърлен от трийсет метра височина от поста си в южната наблюдателница?

— Не знам нищо за това. Просто дойдох за брат си.

Лицето му се свъсва.

— Безполезно е, знаете го. Всичките ви мечти и детински фантазии за победа над нас са безсмислени.

Отварям уста и думите излизат. Сами.

— Майната ти.

Пръстът му с все сила се стоварва върху бутона. Сякаш го мрази, сякаш бутонът е с човешко лице, лице на мислеща хлебарка, а пръстът му — обувката, която ще я размаже.

86.

Не помня кое точно направих първо. Мисля, че изпищях. Знам, че се отскубнах от хватката на Заглушителя и се хвърлих върху Вош с намерението да избода очите му. Но не помня кое беше първо — скокът или писъкът. Бен посяга да ме възпре. Това вече помня, беше след скока и писъка. Спря ме, за да не губя време. Видял е как Вош натиска бутона и на монитора се изписва: „ХА-ХА!“.

Скачам през огледалото. Сами е все още жив. Реве, та се къса. Но е жив. До мен Вош се изправя така бързо, че столът полита назад и се блъска в стената.

— Хакнал е компютъра ни и е сменил програмата — изръмжава той към Заглушителя. — После ще спре захранването. Дръж ги тук! — После изкрещява на мъжа, който стои до Сами. — Стой на изхода! Никой да не мърда! Чакайте ме!

Тръшва вратата и изчезва от стаята. Ключалката щраква. Е, вече няма мърдане. Или има? Можем да се измъкнем като първия път — през вентилационната система. Поглеждам нагоре към решетката. „Забрави, Каси. Ти и Бен срещу двама Заглушители. Няма начин.“

Не. Аз, Бен и Ивън срещу Заглушителите! Ивън е жив. А щом е жив, има надежда. Кракът все още не е смачкал хлебарката. Още не.

И в следващия момент я виждам: пада през процепите на вентилационната решетка и тупва на пода. Истинска хлебарка, току що смачкана. Гледам падането й на забавен каданс, толкова бавен, че дори виждам микроскопичния отскок при съприкосновението й с линолеума.

„Ако се сравняваш с насекомо…“

Погледът ми отново е в решетката, където пробягва едва доловима сянка. Като полъх от крила на еднодневка.

И прошепвам на Бен Периш:

— Тоя до Сами го остави на мен.

Стреснат, Бен шушне:

— Какво?

Блъскам с рамо Заглушителя. Изненадан, той залита назад, към решетката и размахва ръце, за да запази равновесие. Куршумът на Ивън се врязва в напълно човешкия му мозък, убивайки го на място. Още не е паднал и пистолетът му е в ръцете ми. Имам само един шанс: един изстрел през счупеното стъкло. Пропусна ли, Сами е обречен — неговият Заглушител вече посяга към оръжието.

Но аз съм добре обучена. От един от най-добрите стрелци в света — и то в свят със седем милиарда население.

Не е като да стреляш по консервна кутия на кол.

Далеч по-лесно е: главата му е наблизо и е къде къде по-голяма.

Сами вече тича към мен, докато тялото на онзи лети към пода. Издърпвам го през отвора. Бен гледа към нас, към мъртвия Заглушител, към другия мъртъв Заглушител и към пистолета в ръката ми. А аз гледам нагоре, към решетката.

— Готови сме — виквам.

Той първо почуква. Отначало не го разбирам, но после избухвам в смях — нали това беше уговорката ни! „Чукай, преди да влезеш!“

— Заповядай, Ивън. — Смея се като откачена — Влизай, де! — Ще се напикая от радост, че сме живи, но най-вече, че той е жив.

Ивън скача в стаята, леко като котка. Аз съм в обятията му, преди още да изрече „Обичам те!“ Гали косата ми, шепне името ми и ми повтаря: „Еднодневката ми!“.

— Как ни намери? — питам аз. Той е така слят с мен, толкова мой, че радостта от вкусните му шоколадови очи, силните му ръце и нежните му устни е неописуема.

— Лесно. Някой беше минал преди мен и беше оставил следи, капки кръв.

— Каси?

Това е Сами, вкопчен в Бен, защото Бен сега му е по-близък от сестра му. „Кой е този от въздуховода и какво прави със сестра ми?“

— Това трябва да е Сами — казва Ивън.

— Сами е — казвам аз. — О! А това е…

— Бен Периш — казва Бен.

— Бен Периш? — поглежда ме Ивън. Онзи Бен Периш ли?

— Бен — казвам аз. Лицето ми пламти. Хем ми е смешно, хем искам да потъна в земята. — Да те запозная с Ивън Уокър.

— Гадже ли ти е? — пита Сами.

Не зная какво да кажа. Бен е в небрано лозе, Ивън се превива от смях, а Сами очаква отговор. Истински конфузно. Най-трудният ми момент в бърлогата на извънземните.

— Приятел от гимназията — измънквам аз.

А Ивън ме поправя:

— По-точно, Сам — приятелят на Каси от гимназията.

— Не ми е била приятелка — казва Бен. — Помня я, но… — После пита: — А вие откъде знаете кой съм?

— Не знае! — почти изкрещявам аз.

— Каси ми разказа за вас — казва Ивън. Сръчквам го да мълчи, а той ме гледа, в смисъл „Моля?“

— Хайде после да говорим за това кой кого откъде познава — умолително казвам аз на Ивън. — Няма да е зле вече да се омитаме.

— Правилно — кимва Ивън. — Да вървим. — Поглежда към Бен. — Ранен сте.

Бен свива рамене.

— Някой и друг скъсан шев. Дребна работа.

Мушкам пистолета на Заглушителя в празния си кобур, после се сещам, че и на Бен ще му трябва пистолет и прескачам през отвора в огледалото, за да взема другия. Като се връщам, двамата се гледат и се подсмихват. За да ме дразнят, струва ми се.

— Ей, я да не се мотаете! — смъмрям ги аз, по-строго от необходимото. Бутвам стола до мъртвия заглушител и им соча решетката. — Хайде Ивън, води.

— Няма да използваме този път — ми отвръща Ивън. Взима ключ-картата на един от Заглушителите и я плъзга в процепа на бравата. Светва зелено.

— Излизаме… така ли? — питам аз. — Ей така?

— Ей така — отговаря Ивън.

Оглежда коридора, дава ни знак с ръка и ние напускаме стаята за екзекуции. Вратата щраква зад нас. Коридорът е зловещо тих, сякаш е изоставен завинаги.

— Той каза, че ще спреш електрозахранването — прошепвам аз, вадейки пистолета от кобура.

Ивън изважда някакъв сребрист предмет, на вид като мобилен телефон.

— Именно. Ей сега.

Натиска един бутон и коридорът потъва в мрак. Не виждам нищо. Пипам напосоки и търся Сами. Намирам Бен. Той ме сграбчва здраво. В крачола ми се впиват няколко малки пръстчета. Вдигам ръката на Сами и му казвам да се държи за гайката на колана ми.

— Бен, дръж се за мен — тихо казва Ивън. — А ти, Каси, се дръж за Бен. Не е далече.

Очаквам да пълзим бавно като слепци, но ние почти летим, като от време на време се настъпваме. Той сигурно вижда в тъмното: поредното му котешко качество. Съвсем скоро се скупчваме пред една врата. Или поне мисля, че е врата: гладка повърхност насред грапавата стена от сгуробетон. Някой, сигурно Ивън, я натиска и ни лъхва свеж и студен въздух.

— Стълби ли са това? — питам шепнешком аз. Нищо не виждам и не знам къде сме, но допускам, че са същите стълби, по които на идване слязох тук.

— Към средата има отломки — казва Ивън. — Но ще се промъкнете. Ронливи са, затова внимавайте. Качете се и тръгнете на север. Знаете ли къде е север?

Бен казва:

— Знам. Или поне знам как да разбера.

— Чакай — питам аз. — Ти няма ли да дойдеш с нас?

Усещам ръката му върху бузата си. Бутам я, защото знам какво означава това.

— Идваш с нас, Ивън — казвам му.

— Имам още работа.

— Моля, моля! — Търся да го уловя в тъмното. Хващам ръката му и го дърпам силно. — Идваш с нас.

— Ще те открия, Каси. Както винаги…

— Не, Ивън. Този път не си сигурен.

— Каси… — Никак не ми харесва как произнася името ми. Гласът му е твърде тих, твърде тъжен, твърде като за довиждане. — Лъгал съм се, като казах, че съм и двете, и нито едно от двете. Няма как да съм такъв. Трябва да избера, вече го знам със сигурност.

— Стой за момент! — казва Бен. — Каси, той да не е от извънземните?

— Сложен въпрос — отговарям аз. — Ще ти обясня по-късно. — Хващам ръката на Ивън с двете си ръце и я притискам в гърдите си. — Не ме оставяй отново.

— Ти ме остави, не помниш ли! Той разперва пръсти върху сърцето ми, сякаш го държи, сякаш му принадлежи, сякаш е някаква трудно, но честно завоювана територия.

Примирявам се. Какво мога да направя — да опря пистолет в главата му? Щом е стигнал дотук, ще стигне и до края.

— Къде точно е север — питам аз, като се притискам в пръстите му.

— Не знам. Но е най-краткият път към най-отдалеченото място.

— Най-отдалечено от какво?

— От тук. Изчакайте самолета. Щом излети, тичайте. Бен, ти ще можеш ли?

— Мисля, че да.

— Да бягаш бързо.

— Да. — Но не звучи твърде уверено.

— Изчакайте самолета — повтаря шепнешком Ивън. — Да не забравите.

Целува ме силно и тръгвам без него по стълбището. Чувствам дъха на Бен във врата си, топъл в хладния въздух.

— Ако разбирам какво става тук… — казва той. — Кой е този човек… какъв е… Откъде дойде… и къде отиде…

— Мисля, че към арсенала.

„Някой е бил вече там и е оставил кървава диря.“

„Боже, Ивън. Сега знам защо не ми каза.“

— Няма да остане и помен от базата.

87.

Пътят ни нагоре е всичко друго, но не и порив към свободата. Ние практически пълзим. Вкопчени един в друг — аз отпред, Бен отзад и Сами по средата. Тясното пространство е пълно с фин прах и скоро всички кихаме и кашляме така, че можем да бъдем чути от всеки Заглушител в радиус от пет километра разстояние. Движа се с протегната напред ръка, опипвам и шепнешком съобщавам докъде сме стигнали.

— Първа площадка!

Сто години по-късно стигаме до втората. Почти половината път догоре, но още не сме се натъкнали на отломките.

Сега, когато си отиде и вече е твърде късно, имам цял куп доводи, с които можех да го задържа. Най-добрият от тях?

Окото избухва след… колко? Минута-две. Няма да стигне и до изхода на оръжейната. „Ако си решил да се жертваш, за да ни спасиш, не обещавай да ме намериш, защото няма да си жив след експлозията.“

Освен ако… Има възможност Очите да се взривят от разстояние. С малкия сребрист уред, който носеше?

По дяволите. Винаги, щом реша, че съм започнала да разбирам Ивън Уокър, излиза, че съм се заблуждавала. Сякаш съм сляпа по рождение и се мъча да си представя дъгата. Ако стане това, от което се боя, дали ще почувствам смъртта му, както той е почувствал смъртта на Лорън — като удар с юмрук?

Малко преди третата площадка се сблъсквам с камък. Обръщам се към Бен и прошепвам:

— Ще проверя дали има проход.

Подавам му пистолета и се вкопчвам в ръбестите издатини. Никога не съм се катерила по скали.

Само след метър се подхлъзвам и се свличам, удряйки брадичката си.

— Дай да опитам аз — казва Бен.

— Глупости. С тези рани.

— Може пък да успея — казва той.

Щом иска… Държа Сами, докато Бен се катери по камарата от бетон и арматура. Чувам го как сумти, докато се пресяга да търси за какво да се улови. Нещо мокро капва върху носа ми. Кръв.

— Добре ли си? — тихо подвиквам аз.

— Ъъ… Какво се разбира под „добре“?

— Че ти е останало малко кръв.

— В такъв случай съм добре.

„Той е слаб“, каза Вош. Помня го от училище — широкоплещест, гъвкав като пантера, с убийствена усмивка, господар в своя свят. Всичко друго, но не и слаб. Но онзи Бен Периш не е този, който мъчително си проправя път през камарата от раздробен бетон и огънат метал. Новият Бен Периш е с очи на ранен звяр. Не зная какво е преживял от деня, в който го видях за последно във физкултурния салон, но знам, че Другите са успели да отсеят слабите от силните.

Слабите са били пометени.

Точно тук е сгрешил Вош. Не убиеш ли всички наведнъж, тези, които останат, няма да са слабите.

Ще останат най-силните — огънатите, но непречупените, извитите пръчки в този натрошен бетон.

Наводнения, пожари, земетресения, болести, глад, предателства, убийства, самота.

Това, което не ни убива, ни прави по-силни. По-твърди. Учи ни.

88.

— Е? — казвам аз, след като минават няколко минути и Бен не слиза — нито по бързия, нито по бавния начин.

— Точно колкото… да се проврем. — Гласът му идва отдалеч. — Доста камъни има. Но горе се вижда светлина.

— Светлина?

— Ярка светлина. Както от прожектори. И…

— И? И какво?

— И е много хлъзгаво. Рони се под краката ми.

Клякам пред Сами, казвам му да се качи на раменете ми и да се улови за шията ми.

— Дръж се здраво, Сам. — Той ме стиска за гърлото. — А-а! — задавям се аз. — Не толкова здраво!

— Да не вземеш да ме изпуснеш, ей! — шушне Сам.

— За нищо на света, братчето ми.

Той залепя лице в гърба ми, успокоен, че няма да му се случи нищо. Минал е през четири извънземни атаки, преживял е Бог знае какво във фабриката за смърт на Вош и все още вярва, че кой знае как, всичко ще е наред.

„Безнадеждно е, знаете го“, ни каза Вош. Чувала съм го и преди с друг глас — моя глас — в палатката ми в гората и под колата на магистралата. Безнадеждно. Безполезно. Безсмислено.

Вош го казваше, а аз вярвах.

Спомням си морето от личица долу в бомбоубежището. Ако ме бяха попитали, това ли щях да им отговоря? Че няма надежда, че е безсмислено? Или щях да кажа: „Качете се на раменете ми и се дръжте здраво!“

Посягам. Хващам. Придърпвам. Крачка. Почивка.

Посягам. Хващам. Придърпвам. Крачка. Почивка.

„Качете се на раменете ми и се дръжте здраво!“

89.

Бен сграбчва китките ми, за да ме изтегли над развалините, но аз му казвам първо да дръпне Сами. Останала съм без дъх. Стоя и чакам. Той се връща и внимателно ме извлича през един тесен процеп, точно колкото да мине тялото ми. Мракът тук не е така гъст и виждам измършавялото лице Бен, цялото в прах, окървавено и одраскано.

— Близо е — шепне той. — На три-четири метра. — Тясно е и не можем да се изправим. Лежим по корем, почти нос до нос. — Няма нищо отгоре, Каси. Лагерът е изчезнал. Просто… се е стопил.

Кимам. Виждала съм какво правят Очите със собствените си очи.

— Чакай да си почина — казвам аз и ни в клин, ни в ръкав се питам: „А ако ми е лош дъхът?“ Не помня откога не съм си мила зъбите. — Добре ли си, Самс?

— Да.

— А ти? — пита Бен.

— Какво се разбира под „добре“?

— Всеки път различно — казва той. — Пуснали са прожектори.

— Самолетът?

— Там е. Огромен. От онези, товарните.

— Доста деца са все пак.

Пълзим към ивицата светлина, процеждаща се през процепа между руините и стената. Адски трудно е. Сами хленчи. Ръцете му са ожулени до кръв, тялото му е насинено от острите ръбове на камъните. Толкова е тясно, че гърбовете ни се трият в тавана. Заклещвам се и Бен няколко минути ме дърпа насам-натам, за да ме освободи. Светлината изтласква назад мрака, усилва се и вече е така ярка, че различавам прашинките, които танцуват на мастиления фон.

— Жаден съм — хленчи Сами.

— Почти стигнахме — казвам му бодро аз. — Виждаш ли светлината?

Горе пред очите ми се разкрива мъртва долина — лагерът на смъртта, умножен по десет. Пустинният пейзаж е осветен от прожектори, полюшващи се на набързо издигнати стълбове, втъкнати във вентилационните шахти на бункера.

Нощното небе над нас е обсипано с безпилотни самолети. Стотици, увиснали неподвижно. Сивите им търбуси проблясват в светлината на прожекторите. На земята под тях, далеч вдясно, перпендикулярно към нас, дреме огромен самолет. Като излети, ще профучи точно под носа ни.

— Дали са качили… — започвам аз, но Бен шътка:

— Включиха двигателите!

— Къде е север?

— На „два часа“– сочи той. Бял е като платно. Челюстта му виси, като на задъхано куче. Като се навежда, виждам, че цялата му риза отпред е мокра.

— Можеш ли да бягаш? — питам аз.

— Трябва. Така че — да.

Обръщам се към Сам.

— Като се покажем, се мяташ пак на гърба ми, ясно?

— Че аз мога да тичам, Каси — възкликва Сами. — И то как!

— Аз ще го нося — предлага Бен.

— Стига глупости — казвам аз.

— Не съм толкова слаб, колкото изглеждам. — Явно се е сетил за Вош.

— Не, разбира се — казвам аз. — Но ако го носиш, с нас е свършено.

— Същото се отнася и за теб.

— Той ми е брат. Аз ще го нося, точка. И си ранен, тъй че…

Толкова. Думите ми се удавят в рева на огромния самолет, идващ към нас, набирайки скорост.

— Давай! — извиква Бен, но не го чувам. Трябва да гадая по устните му.

90.

С кански усилия изпълзяваме от дупката. Студеният въздух вибрира в съзвучие с оглушителния грохот на огромното туловище, което препуска по вкаменената земя. В мига, в който профучава край нас и се отлепя предния колесник, избухва първият взрив.

„Малко избързваш, Ивън.“

Земята се разлюлява и ние хукваме. Сами се подмята върху гърба ми, а зад нас стълбището се срива безшумно, защото ревът на самолета заглушава всичко останало. Горещата струя от двигателите ме блъска вляво. Залитам и за малко да падна. Бен ме хваща и ме лашка напред.

В следващия момент политам. Земята се издува като балон, после се свива и се разцепва с такъв трясък, че май ми се пукат тъпанчетата. За късмет на Сам падам по корем, но оставам без дъх от удара. Теглото на Сами в миг изчезва и виждам Бен да го мята на своя гръб. Изправям се, но не мога да ги догоня и си мисля: „Нямам сили… нямам сили, Господи.“

Земята пред нас се простира до безкрайност. Зад нас е засмукана в черна дупка и тя ни преследва, защото се разширява, поглъщайки всичко по пътя си. Едно подхлъзване и ще ни всмуче, а телата ни ще бъдат смлени на микроскопични късчета.

Нещо оглушително изпищява във въздуха и един безпилотен самолет се разбива на десетина метра от мен. От удара се разлита на шрапнел от хиляди, остри като бръснач парчета, които раздират блузата ми и се забиват в кожата ми.

Дъждът от безпилотни самолети има своя мелодия и ритъм. Писък, като от сирена. Взрив при сблъсъка с твърдата като камък почва. Градушка от отломки. Ние тичаме и се крием от този смъртоносен дъжд, като лъкатушим през безжизнения пейзаж, докато той изчезва зад нас, погълнат от гладната черна дупка, втурнала се по петите ни.

Имам и друг проблем. Коляното ми. Старата травма от изстрела на Заглушителя. При всяка крачка ме срязва ужасна болка, която забавя темпото ми. Изоставам и сякаш не тичам, а крачка след крачка падам, докато някой разбива с чук коляното ми.

В съвършената пустош пред нас се мярва някаква драскотина. Увеличава се. Приближава се, лети право към нас.

— Бен! — крещя аз, но той не може да ме чуе от воя, тътена и оглушителните имплозии на двеста тона скални, срутващи се във вакуума, създаден от Очите.

Размитата сянка, която лети към нас, се оформя в контур, който се превръща в джип, настръхнал от артилерийски куполи с насочени оръжия.

Фукльовци.

Вече и Бен го вижда, но няма какво да правим. Не можем да спрем, не можем и да се върнем. „Дано ги засмуче и тях“, мисля си аз злорадо.

И в този момент падам.

Не разбирам защо. Дори не си спомням падането. Пльосвам се по лице върху нещо като камък и се питам: „Тая пък стена откъде дойде?“ Сигурно ми се е схванало коляното. Или съм се подхлъзнала в собствената си кръв. Но съм по корем и чувам как земята под мен плаче и пищи, докато дупката я раздира. Като живо същество, разкъсвано от гладни хищници.

Правя опит да се надигна, но почвата нещо не ми помага. Сгърчва се под мен и пак съм долу. Бен и Сам са на няколко метра по-напред, все още прави. Джипът заковава пред тях с пушек на гуми. Още не е спрял и вратата се отваря. Подава се едно мършаво хлапе и протяга ръка към Бен.

Бен му подхвърля Сами, то го издърпва вътре и блъска с юмрук по джипа, сякаш да каже: „Давай, Периш, тръгваме!“

Но вместо да се качи, Бен Периш се обръща и хуква назад за мен.

Махам му да се маха: „Няма време, не виждаш ли!“

Вече усещам дъха на звяра върху голите си крака: горещ, прашен — разпрашен камък и пръст, когато земята между мен и Бен се пропуква и късчето, на което оставам аз, бавно се свлича в тъмната му паст.

С което и аз се свличам, отдалечавайки се от Бен, който мъдро се е проснал по корем на ръба на цепнатината, за да не полети с мен в бездната. Пръстите ни се докосват, флиртуват един с друг и неговото кутре се сключва с моето:

„Ще ме спасиш, нали Периш?“

„Естествено!“

Но как да ме изтегли само с кутре! Има четвърт секунда, за да реши и той решава: пуска пръста ми. Ръката му се стрелва, без право на втори опит и сграбчва китката ми.

Виждам, че устата му се отваря, но не чувам какво казва. Издърпва ме с две ръце, усуква се като гюлетласкач и ме запраща към джипа. Летя, наистина.

Друга ръка сграбчва ръката ми и ме дръпва вътре. Полетът завършва върху коленете на мършавото хлапе, което отблизо се оказва момиче с тъмни очи и лъскава, права черна коса. През рамо виждам как Бен се засилва да скочи отзад в джипа, но не виждам дали успява. Лашкам се във вратата, докато шофьорът прави рязка маневра, за да избегне един падащ безпилотен самолет. После потегля с мръсна газ.

Дупката вече е погълнала прожекторите, но нощта е ясна и виждам как ръба на ямата гони на метри джипа. Зинала хищна паст. Шофьорът, който е твърде млад, за да има книжка, бясно лъкатуши, промъквайки се през пороя от безпилотни летателни апарати, избухващи навсякъде около нас. Един пада на метри пред бронята и прелитаме право през взрива. Стъклото се пръсва и ни обсипва със стъклен дъжд.

Задните колела поднасят, джипът подхвръква и пада на сантиметри от пропастта. Не искам да гледам в бездната и вдигам очи нагоре.

Там корабът-майка величествено се носи по тъмното небе.

А под него пада още един безпилотен самолет.

„Не, сякаш не е безпилотен самолет. Защото блести.“

Падаща звезда е — с опашка от светлина: сребърната верижка, която я свързва с рая.

91.

Малко преди зазоряване вече сме на километри оттам, притаени под един надлез. Едно клепоухо момче, на което викат Дъмбо, е коленичило до Бен и сменя превръзката му. Вече се е погрижил за мен и Сами, извадил е късчетата метал и е тампонирал, зашил и превързал раните ни.

Попита ме от какво е пострадал кракът ми. Казах, че ме е простреляла акула. Не реагира. Не се учуди, не се засмя, нищо. Сякаш в тези размирни времена да те застреля акула е нещо съвсем естествено. Като това да сменят името ти на Дъмбо. Като го попитах за истинското му име, той отговори… Дъмбо.

Бен е Зомби, Сами е Фъстъка, Дъмбо е Дъмбо. А, и това сладко хлапе Кекса, което не говори. Дали не може, или не иска, не знам. И Малката — дребно момиче, не много по-голямо от Самс, доста щуро, което, както се има предвид, че размахва един зареден M16, е малко притеснително.

Накрая и красивото тъмнокосо момиче, по прякор Катализатора, на възраст като мен, което освен адски лъскава и права черна коса има и безупречна кожа на топмодел. От тези, които нагло ви зяпат от кориците на модните списания край касите в супермаркетите. Само дето Катализатора изобщо не се усмихва. Също както Кекса мълчи. Ще трябва да се задоволя с предположението, че й липсва някой преден зъб.

Струва ми се, че има нещо между нея и Бен. Нищо чудно да са гаджета. Сума ти време говориха, като се видяха. Не че съм ги подслушвала или нещо от този род, но се случих наблизо и долових разни думи: „шах“… „кръг“… „усмивка“…

После чух Бен да пита:

— Откъде взехте джипа?

— Късмет — каза тя. — Пренасяха оръжия и боеприпаси към някакъв склад на около два километра западно от базата. Предполагам, в очакване на бомбардировките. С охрана, разбира се, но Кекса и аз ги изпреварихме.

— Не трябваше да се връщаш.

— Добре че се върнах, иначе сега нямаше да разговаряме.

— Нямам предвид това. След като сте видели как взривяват базата, е трябвало да се приберете в Дейтън. Сигурно сме единствените, които знаят истината за Петата вълна. А тя е по-важна от мен.

— Ти как се върна да прибереш Фъстъка!

— То е друго.

— Зомби, не бъди глупав. — Бен — глупав? — Не разбираш ли? В мига, в който решим, че един от нас не е важен, те вече са спечелили.

Длъжна съм да се съглася с Мис „Кадифена кожа“. Докато гушкам малкото си братче в скута си, за да му а топло. Върху насипа от пръст, от който се вижда запустялата магистрала. Под небе, претъпкано с един милиард звезди. За които сигурно сме съвсем дребни, но да си мислят каквото щат. Защото всеки — и най-дребният, най-слабият и най-незначителният — е важен.

Още малко и ще се зазори. Усеща се. Светът чака със затаен дъх, защото нищо не гарантира изгрева. Че е имало вчера не означава, че ще има утре.

Какво каза Ивън?

„Идваме и си отиваме, и не е важно колко стоим, а как използваме времето си.“

И аз прошепвам: „Еднодневка“. Името, с което ме нарече.

Той е бил в мен. Бил е в мен и аз съм била в него, заедно в един необятен космос и не е имало място, където завършва той и започвам аз.

Сами се размърдва в скута ми. Беше задрямал.

— Каси, защо плачеш?

— Не плача. Кротувай, спи.

Той лекичко ме перва по бузата.

— Плачеш.

Някой идва към нас. Бен. Припряно бърша сълзите си. Той предпазливо сяда, като тихо изохква. Не се гледаме. Взираме се в огнените хълцукания на сриващите се безпилотни самолети на хоризонта. Слушаме самотния вятър, свистящ в сухите клони на дърветата. Чувстваме студенината на замръзналата земя, която се просмуква през подметките на обувките ни.

— Исках да ти благодаря — казва той.

— За какво? — питам аз.

— Ти ми спаси живота.

Свивам рамене.

— Ти пък ме измъкна от пропастта — казвам аз. — Така че сме квит.

Лицето ми е в превръзки, косата ми прилича на щъркелово гнездо, а в униформата съм като малък оловен войник, но Бен Периш се навежда и ме целува. Клъвва ме съвсем леко, наполовина по бузата, наполовина по устните.

— Това… за какво? — питам аз и гласът ми излиза като слабо поскръцване. Гласът на малкото момиче от много отдавна, Каси с луничавото лице, с рошавата коса и кокалестите колене, най-обикновено момиче, което се случи да пътува с него в един най-обикновен жълт училищен автобус, в един най-обикновен ден.

Във всичките ми фантазии за първата ни целувка — около шестстотин хиляди на брой — нито веднъж не съм си я представяла така. Мечтаната ни целувка обикновено включваше лунна светлина, мъгла или лунна светлина и мъгла. Някаква загадъчна и романтична комбинация, при това не къде да е. Лунна мъгла до езеро или сънна река: романтично. Лунна мъгла на почти всяко друго място, като например тясна уличка: Джак Изкормвача.

„Помниш ли за бебетата?“ — питах го аз в моите фантазии. И Бен винаги казваше: „О, да! Как да не помня! Бебетата!“

— Бен, чудя се дали помниш… Бяхме в автобуса, на път за даскало, в прогимназията и ти разправяше за сестра си, а аз казах, че ми се е родило братче. Та се чудя помниш ли, че са се родили заедно. Не заедно — ако беше така, щяха да са близнаци, ха-ха; искам да кажа, едновременно. Не точно едновременно, с разлика от една седмица. Сами и сестричката ти. Бебетата.

— Ъъ… Какви бебета?

— Все едно. Не е важно.

— Вече няма маловажни неща.

Треперя. Той изглежда го забелязва, защото ме прегръща и седим така дълго време: аз — с ръце около Сами, Бен — с ръка около мен, а тримата заедно — втренчени в слънцето, което изплава над хоризонта, заличавайки мрака с взрив от златна светлина.