Петата вълна

31.

Би трябвало да е лесно. Само трябваше да чака.

Биваше го за това. Можеше да стои свит, неподвижен и мълчалив, той и пушката му слети в едно тяло и един ум. Границата, където свършва той и започва оръжието, беше съвсем размита. Дори и изстреляният куршум беше като свързан с него, воден чрез невидима нишка от сърцето му, докато не удари в кост.

Първият изстрел я събори и той бързо стреля отново. Този път напразно. Трети изстрел в момента, в който тя се гмурна под колата и задният прозорец на Бюика избухна като облак от натрошено закалено стъкло.

Тя беше отдолу. Без избор. А той оставаше само с два: да я чака да се покаже, или да излезе от мястото си в гората до магистралата и да я довърши. Най-малко рисковано бе да стои и чака. Ако изпълзеше, щеше да я убие той. Ако не, щеше да я убие времето.

Той бавно презареди, със спокойствието на човек, който знае, че разполага с всичкото време на света. След като дни наред я дебна, беше сигурен, че тя ще остане там. Беше твърде умна, за да рискува. Три изстрела я пощадиха, но трябваше да е прекалена оптимистка, за да очаква това и от четвъртия.

Какво ли е записала в дневника си?

Тя няма да рискува. Измъкването изпод колата има нулев шанс за успех. Не може да тича, а и дори да можеше, не знае накъде. Може само да се надява той да излезе от скривалището си и да ускори нещата. Тогава всичко е възможно. Тя дори може да извади късмет и да го застреля първа.

Ако се сблъскаха очи в очи, тя надали щеше да се предаде без бой. Видя как постъпи с войника в хранителния магазин. Може да го е направила от страх и да е съжалявала след това, но страхът и вината не й попречиха да го надупчи с олово. Страхът не парализира Каси Съливан, както се случва с други човешки същества. Страхът избистри съзнанието й, закали волята й и изясни възможностите й. Страхът ще я държи под колата не защото е малодушна, а защото оставането там е единствената й надежда да се съхрани жива.

Затова той че ще чака. Имаше часове докато се стъмни. До това време тя или ще е умряла от кръвоизлив, или ще е толкова изтощена, че да я довърши щеше да е съвсем лесна работа.

Да я довърши. Да довърши Каси. Не Каси от Касандра. Или Каси от Касиди. Каси от Касиопея, момичето от гората, което спеше с плюшено мече в едната си ръка и пушка в другата. Босоногото момиче с руси къдрици, малко над метър и петдесет, с толкова детски вид, че той се изненада, когато разбра, че е на шестнайсет. Момичето, което хлипаше в дълбокия мрак на непрогледните гори ту отчаяно, ту обнадеждено, и се питаше дали е останала само тя, докато той, ловецът, дебнеше на няколко метра и я слушаше как ридае, докато умората я унесе в тревожен и неспокоен сън. Това беше идеалният момент да се промъкне тихо в бивака й, да допре пистолета до главата й и да я довърши. Защото това беше работата му. Да ги довършва.

Вършеше това от появата на Чумата. От четири години насам, откакто на четиринайсет се събуди в човешкото тяло, избрано за него, той знаеше какъв е. Ликвидатор. Ловец. Убиец. Името беше без значение. Заглушител, както го бе нарекла Каси. Защото задачата му бе да задуши звуците от човешкото присъствие.

Но не го направи онази нощ. Нито в нощите, които последваха. Нито в нощта, когато, пролазвайки все по-близо до палатката, проправяйки си сантиметър по сантиметър път през килима от гниещи листа и влажна глина, се озова там. Сянката му надвисна в тесния отвор на палатката и падна над нея. А палатката беше изпълнена с нейния дъх — дъха на спящо момиче, стиснало плюшено мече и автомат. Тя сънуваше живота, който й бе отнет, а ловецът мислеше за този, който му предстоеше да отнеме.

Спящото момиче и убиецът, който насилваше себе си да я убие.

Защо не я довърши?

Защо не можа?

Каза си, че е неразумно. Тя не можеше да остане там безкрайно. Можеше да я използва за стръв. Тя можеше да го отведе до други като нея. Хората са социални животни. Трупат се на рояци като пчели. Което е ахилесовата им пета. Еволюционният императив, който ги кара да живеят на групи, дава възможност да бъдат избивани с милиарди. Какъв беше девизът им? „Съединението прави силата“. Аха.

И тогава намери тетрадките й и разбра, че тя няма нито план, нито цел — освен да оживее до следващия ден. Къде да иде, при кого? Беше сама. Или поне така мислеше.

Онази нощ той не се върна там. Изчака до следобеда на следващия ден, без да си признае, че й е дал време да си събере багажа и да тръгне. Без да си позволи да мисли за нейния мълчалив, отчаян вик: „Сигурно съм последното човешко същество.“

Докато последните минути на последното човешко същество бавно изтичаха под колата на магистралата, напрежението в раменете му постепенно отзвуча. Тя щеше да си остане там. Той свали пушката и клекна до дънера на дървото, въртейки глава, за да раздвижи скования си врат. Беше уморен. Недоспал. Хранеше се зле. От началото на Четвъртата вълна беше отслабнал с няколко килограма. Това много не го смущаваше. Подготвен бе. Първото убийство щеше да е най-трудно, следващото — по-лесно, а всяко следващо — все по-лесно. Защото е вярна поговорката: „И най-умният човек свиква и с най-безумните неща“.

Жестокостта не е личностна черта. Жестокостта е навик.

Той прогони мисълта от съзнанието си. За да се нарече жесток, би трябвало да има избор.

Да избереш между собствения си вид и някой друг не е жестокост. То е необходимост. Не е лесно, особено когато си прекарал последните четири години от живота си, преструвайки се, че не си по-различен от тях. Но е необходимо.

Което повдига един смущаващ въпрос: защо не я ликвидира още първия ден? Когато чу изстрелите в хранителния магазин и я проследи до лагера. Защо не я довърши още докато лежеше и скимтеше в тъмното?

Имаше обяснение за трите несполучливи изстрела на магистралата. Умора, недоспиване, изненадата, че я видя отново. Мислеше, че ако реши да тръгне, тя ще поеме на север, а не на юг. Като я видя, се стресна. Това е като да си вървиш и да налетиш на някой стар познат. Първият изстрел не успя именно затова. Вторият и третият можеха да се обяснят с късмет — нейния, не неговия.

Но какво да кажем за всички онези дни, в които я дебна, в които се промъкваше до бивака й и тършуваше из вещите й, докато тя тършуваше наоколо за храна. Когато прочете в дневника й: „Понякога чувам стърженето на звездите в небето“. Ами часовете преди разсъмване, в които безшумно се промъкваше през дърветата до палатката й, решен този път да я довърши, да направи това, за което се бе подготвял цял живот? Не беше първата му жертва, нямаше да е и последната.

Би трябвало да е лесно.

Той потри хлъзгавите си длани о бедрата си. В гората бе хладно, но той бе плувнал в пот. Изтри с ръкав очите си. Вятърът на пътя — самотен звук. Една катерица изтича надолу по дървото, все едно, че него го нямаше. Краищата на магистралата се губеха зад хоризонта в две противоположни посоки. И нищо не помръдваше, освен боклуците и тревата, която самотно се полюляваше от вятъра. Мишеловите бяха открили трите тела, лежащи в разделителната ивица. Три едри птици кръжаха в олюляващ се полет ниско долу, а останалите се рееха из високите въздушни течения. Откакто започна всичко, настана рай за хищниците. Мишелови, врани, диви котки, глутници гладни кучета. Неведнъж бе попадал на някой изсъхнал труп, който е бил нечия вечеря преди това.

Мишелови. Врани. Котката на леля Мили Клюкарката. На чичо Херман кученцето. Мухи-месарки и други насекоми. Червеи. Което останеше след тях, го довършваха природните стихии и времето. Ако не изпълзеше, Каси щеше да умре под колата. Само няколко минути след последния й дъх щеше да се появи първата муха и да снесе яйцата си.

Той отпъди отблъскващия образ. Мислеше по човешки. Бяха минали четири години от пробуждането му, а той още не можеше да се отучи да гледа на света с човешки очи. В деня на пробуждането, когато за първи път видя лицето на човешката си майка, той избухна в сълзи. Никога не бе виждал нещо толкова красиво — или толкова грозно.

Трансформацията му бе болезнена. Не бе нито бърза, нито лесна — както бе чувал да става с другите. Сигурно се дължеше на това, че бе имал щастливо детство преди пробуждането. Трудно бе да се преобрази една уравновесена и здрава човешка психика. „Най-страшната ти битка ще бъде тихата, безкръвна битка със самия теб“ — му бяха казали преди пробуждането. Тя беше — и все още бе — негова ежедневна борба. Тялото, дало подслон на ума, не бе нещо отделно, което да управляваш като кукла на конци. То си бе негово. Очите, с които гледаше света, бяха негови. Мозъкът, който използваше, за да тълкува, анализира, усеща и запаметява света, беше неговият мозък — продукт на хиляди години еволюция. Човешка еволюция. Тялото му не бе само опаковка или превозно средство, то беше самият той. Беше човешко тяло и беше негово. И ако то загинеше, той щеше да загине с него.

Това беше цената на оцеляването. Цената на последната им отчаяна битка.

За да освободи новия си дом от хора, трябваше да се превърне в човек.

И като човек, трябваше да надмогне всичко човешко в себе си.

Той се изправи. Какво бе чакал? Каси от Касиопея беше обречена — дишащ труп. Беше тежко ранена. И да бяга, и да стои, с нея беше свършено. Нито можеше да си помогне сама, нито имаше човек, който да се погрижи за раните й. В раницата й имаше тубичка с антибиотичен крем, но не и превързочни средства и принадлежности. След няколко дни раната щеше да се превърне в гангрена и тя щеше да умре. Освен ако не минеше друг като него междувременно.

Няма защо да губи време.

И ловецът се изправи, стряскайки катерицата. Тя се стрелна нагоре по дървото с гневно съскане. Той прикладва пушката и взе Бюика на мерник, като разходи червеното кръстче насам-натам по каросерията. Какво би било ако спука гумите? Колата ще се свлече по джанти и я затисне с еднотонното си туловище. Няма мърдане.

Заглушителят свали пушката и обърна гръб на магистралата.

Мишеловите, които се хранеха в междинната полоса, вдигнаха тромавите си тела във въздуха.

Самотният вятър утихна.

И тогава ловният му инстинкт прошепна: обърни се.

Изпод шасито се подаде една кървава ръка. Последва я и втората. После един крак.

Той прикладва отново. Прицели се. Беше затаил дъх. Потта се стичаше по лицето му и смъдеше в очите му.

Тя щеше да го направи. Да хукне. Той беше облекчен и обезпокоен едновременно.

Не бе възможно да пропусне с този четвърти изстрел. Той се разкрачи, съсредоточи се и я зачака да побегне. Посоката щеше да е без значение. Покажеше ли се на открито, с нея беше свършено. Но той тайно се надяваше тя да хукне назад, за да не я прострелва в лице.

Каси бавно се надигна, подпря се за малко на колата, после се изправи, като стискаше автомата и с усилие пазеше равновесие върху ранения си крак. Той нагласи червеното кръстче в средата на челото й. Пръстът му обра луфта на спусъка.

Хайде, Каси. Хукни.

Тя се отблъсна от колата. Вдигна автомата. Насочи го на около петдесет метра вдясно от него. Завъртя го на деветдесет градуса и го върна. Гласът й достигна до него писклив и слаб в неподвижния въздух.

— Тук съм! Ела и ме очисти, кучи сине!

Идвам, помисли си той, защото пушката и куршумът бяха част от него и когато куршумът се слееше с костта в последния й миг, той също щеше да бъде там, вътре в нея.

„Още не. Още не“, каза си той. „Изчакай, докато побегне.“

Но Каси Съливан не побегна. През оптическия мерник лицето й, изпоцапано с пръст, машинно масло и кръв от раната на бузата й, изглеждаше само на сантиметри от него, толкова близо, че можеше да преброи луничките по носа й. Можеше да прочете и страха в очите й. Онзи поглед, който беше виждал стотици пъти, погледът, с който отвръщаме на смъртта, когато тя ни гледа.

Но в нейните очи имаше и нещо друго. Нещо, което воюваше със страха, мачкаше го и му крещеше да мълчи. Бе застинала като скала и бдително обхождаше хоризонта с оръжието си. Не се криеше, не бягаше, просто стоеше горда и изправена.

Лицето й се замъгли в мерника: потта се стичаше в очите му.

Бягай, Каси. Хукни, моля те.

Във време на война идва момент, когато трябва да прекосиш и последния рубеж. Линията, която разделя всичко скъпо за теб от това, което е нужно за войната.

Ако не можеше да пресече тази линия, битката щеше да приключи и с него щеше да е свършено.

Неговото сърце беше войната.

Нейното лице — бойното поле.

С вик, който само той можеше да чуе, ловецът се обърна.

И побягна.

IV: Еднодневка

32.

Като начин да се умре, премръзването до смърт не е съвсем лошо.

Това си мислех, докато премръзвах до смърт.

Топло ти е. Няма никаква болка. Чувстваш се замаян, сякаш си изпил цяло шише сироп за кашлица. Белотата наоколо те обгръща с белите си ръце и те потапя в едно мразовито, бяло море.

А тишината е така — майната му! — тиха, че туптенето на сърцето ти е единствения звук във Вселената. Толкова тихо, че дори мислите ти шумолят из сивия, мразовит въздух.

Плаваш, потънала до кръста в снега, който те държи изправена, защото краката ти вече не са в състояние да го правят.

И си броиш: жива съм, мъртва съм, жива съм, мъртва съм.

А онова проклето мече се взира в теб с големите си кафяви, празни, страховити очи, от мястото си в раницата и ти повтаря: „Ей, въшло, ти обеща!“

Толкова е студено, че сълзите ти замръзват върху бузите.

— Аз да не съм виновна! — казвам на Мечока. — Аз да не определям времето! Ако имаш възражения, отнеси ги към Господ.

Напоследък често правя така — намесвам Бога.

Като например: „Боже, защо, по дяволите…“

„Пощадена, спасена, съхранена“, казва Мечока. Благодаря ти, Господи.

Всъщност е без значение, мисля си. Ядосвах се на баща си затова, че тъй глупаво се прехласваше по Другите и че изопачаваше нещата, за да ги представи в по-благоприятна светлина, но и аз не бях по-горе от него. И за мен беше трудно да преглътна мисълта, че съм си легнала човек, а съм се събудила хлебарка. Да си отвратително, болестотворно насекомо с мозък колкото главичката на топлийка не е нещо, което се възприема лесно. Нужно е време за привикване.

А мечока ми казва: „Знаеш ли, че хлебарките могат да живеят обезглавени цяла седмица?“

Да. Учихме го по биология. Та, искаш да ми кажеш че съм по-долу и от хлебарка ли? Благодаря. Ще се опитам да установя каква точно гадина съм.

И тогава ми светва: сигурно затова Заглушителят на магистралата ме остави жива. Така се прави — пръскаш хлебарките и заминаваш. Няма защо да чакаш, докато се тръшнат по гръб и заритат с шестте си крака из въздуха.

Стой под Бюика… бягай… защитавай се — има ли някакво значение? Каквото и да правиш — да стоиш, да бягаш, да се защитаваш — непоправимото вече се е случило. Кракът ми няма да се излекува от само себе си. Първият изстрел беше смъртна присъда. Защо да се хабят още боеприпаси?

Изкарах виелицата, свита в задната част на един Форд Експлорър. Свалих седалката и си направих уютна метална хижа, от която съзерцавах как светът се променя в бяло. Стъклата не се отваряха и джипът бързо се изпълни с дъх на кръв и гной от раната ми.

Още през първите десет часа изразходих целия си запас от болкоуспокоителни.

В края на първия ми ден в джипа приключих и с провизиите.

Като ожаднеех, открехвах люка и гребвах няколко шепи сняг. Оставях отворено да се проветри, докато затраках със зъби и дъхът ми започнеше да се стеле на кристали пред очите ми.

До следобяда на втория ден снегът беше вече метър дълбок и малката ми метална хижа започна все повече да заприличва на саркофаг. Дните бяха незначително по-светли от нощите, а нощите бяха пълната противоположност на понятието „светлина“ — не тъмни, а катранени. Така че, мислех си, ето как изглежда светът през очите на покойниците.

Спрях да се питам защо Заглушителят ми бе подарил живота. Спрях да размишлявам и над онова странно чувство, че имам две сърца — едно в гръдния ми кош и едно по-малко — минисърце — в коляното. Спрях да мисля и за това кое ще спре по-рано — снегът или моите две сърца.

Не е точно да се каже „спях“. Плавах в някакво неопределено пространство, стискайки Мечо до гърдите си. Мечо, който държеше очите си отворени вместо мен. Мечо, който спазваше моето обещание пред Сами, бидейки неотлъчно с мен.

Хм, говорейки за обещания.

През тези два снежни дни сигурно му се извиних поне хиляда пъти. Извинявай, Самс. Може да дрънкам врели-некипели, но си твърде малък, за да разбереш, че има най-различни глупости. Такива, за които знаеш, че знаеш; други, за които не знаеш и знаеш, че не знаеш; както и такива, за които мислиш, че знаеш, но всъщност не знаеш. Да обещаеш нещо насред нападение на извънземни е от последния вид. Толкова… съжалявам!

Толкова съжалявам.

Ден по-късно, затъналата в преспи Снежна кралица Каси, с весела шапчица от сняг, замръзнала коса и инкрустирани с лед мигли, топла и унесена, ще умре сантиметър по сантиметър, но поне ще умре права, опитвайки се да спази обещанието, което няма как да бъде спазено.

Толкова съжалявам, Самс, толкова съжалявам.

Няма да дойда.

Край на глупостите.

33.

Това място не прилича на Рай. Няма характерното излъчване.

Вървя в гъста мъгла от бяло безжизнено нищо. Мъртво пространство. Без звук. Липсва дори звукът от дишането ми. Всъщност, аз дори не знам дали дишам. А справочникът „Как да разбера дали съм жив?“ отдава на този въпрос първостепенно значение.

Знам, че има някой при мен. Не мога да го видя, чуя, докосна или подуша, но знам, че е тук. Не знам откъде знам, че той е той, но знам. Наблюдава ме. Стои неподвижен, докато напредвам през бялата мъгла, но необяснимо защо разстоянието между нас си остава същото. Това, че той е там и ме наблюдава, не ме плаши. Нито пък ме успокоява. Просто е факт, като мъглата. Картината се състои от мъгла, недишащата аз и този с мен, който неотлъчно ме наблюдава.

Когато мъглата се вдига, няма никой. Аз съм в легло с балдахин под три ката завивки с леко ухание на кедър. Бялото нищо избледнява и се заменя от топлата жълта светлина на петролна лампа, поставена върху нощното шкафче до леглото ми. Надигам леко глава и виждам люлеещ се стол, свободно стоящо огледало в цял ръст и дъсчените врати на гардероб. Към ръката ми е прикрепена тръбичка, която завършва в торба с бистра течност, увесена на метална кука.

Трябват ми няколко минути, за да възприема новото си обкръжение, факта, че от кръста надолу съм безчувствена, и ултра-мега-объркващия факт, че определено не съм починала.

Протягам ръка и пръстите ми напипват марли и бинтове, усукани около коляното ми. Чудя се дали имам прасец и стъпало, защото не чувствам нищо под превръзките. Но не мога да пипна толкова надалеч, без да седна, а да седна е изключено. Май единствените работоспособни телесни части са ръцете ми. Използвам ги, за да отметна завивките и леко потръпвам от хладния въздух. Облечена съм в шарена памучна нощница. Ха, нощница! Под която, разбира се, съм гола. Което, разбира се, означава, че в някакъв момент между свалянето на дрехите ми и обличането на нощницата съм била съвсем гола. Което пък означава — ама съвсем гола!

Ултра-мега-объркващ факт номер две.

Завъртам глава наляво: скрин, маса, лампа. Вдясно: прозорец, маса, стол. И мечока, блажено опънат на възглавницата до мен и загледан замислено в тавана.

Мечо, къде сме, бе?

Дъските на дюшемето похлопват леко. Някъде под мен се затръшва врата. Хръс-хръс, стържене на груби обувки върху гол дървен под. После тишина. Пълна тишина, ако не броим блъскането на сърцето в ребрата ми — а трябва да го броим, защото е по-силно и от звуковите бомби на Мазния.

Туп, туп, туп. Все по-силно с всяко следващо „туп“.

Някой се качва по стълбите.

Опитвам се да седна. Не става. Надигам се на десет сантиметра от възглавницата и толкова. Къде ми е автомата? Къде ми е Люгера? Някой е пред вратата, а аз не мога да мръдна. Но дори и да можех, имам на разположение само това глупаво мече. Какво мога да направя с него? Да гушкам нападателя, докато го задуша?

Нямаш ли какво да правиш, не прави нищо. Преструвай се на умрял. Тактиката на опосума.

Гледам как вратата се отваря през свитите си на цепки очи. Виждам червена карирана риза, широк кафяв колан и сини джинси. Две големи, силни ръце с грижливо подрязани нокти. Старая се да дишам тихо и равномерно, докато той стои до мен и проверява системата. С гръб е и виждам задницата му. После се обръща, снижава се и мога да видя лицето му, докато сяда в люлеещия се стол до огледалото. Неговото, и моето, отразено в огледалото. Дишай, Каси, дишай. Има добро лице, не прилича на човек, който ти мисли зло. Ако ми мислеше, щеше ли да ме доведе тук, да ми сложи система, чисти и приятни завивки… Е, съблякъл ме и ми е намъкнал пижама… много ясно, кой знае колко съм била мръсна, как няма да ме преоблече! И мириша на чисто… малко, като че ли на люляк… което значи — мили Боже, че и ме е изкъпал при това?

Мъча се да дишам равномерно, което не ми се удава особено добре.

Тогава притежателят на доброто лице казва:

— Знам, че си будна.

След като не казвам нищо, той продължава:

— Знам, че ме гледаш, Каси.

— Откъде знаеш името ми?

Грача. Гърлото ми е като облепено с шкурка. Отварям очи. Сега вече го виждам по-ясно. Правилно съм преценила лицето му. Добро, гладко, малко напомня на Супермен. Сигурно е на осемнайсет или деветнайсет, с широки рамене, силни ръце и — о, Боже — тези красиви длани с перфектно поддържани кожички на ноктите! Е, казвам си, можеше и да е по-лошо. Можеше да ме спаси някой перверзен чичка с шкембе, който държи покойната си майка изсушена на тавана.

— От шофьорската ти книжка — казва той. Не става. Седи на стола с лакти на колене и наведена глава, което по-скоро е срамежливо, отколкото заплашително. Гледам отпуснатите му ръце и си ги представям как държат топла, влажна кърпа и обхождат всеки сантиметър от тялото ми. Чисто голото ми тяло.

— Аз съм Ивън — казва той. — Ивън Уокър.

— Здравей — казвам му.

Той се разсмива, сякаш съм казала нещо смешно.

— Здрасти — отговаря ми.

— Мога ли да знам къде се намирам?

— В спалнята на сестра ми.

Дълбоките му очи са шоколадово кафяви, като косата му, малко тъжни и въпросителни, като на кученце.

— Тя…?

Той кимва. Потрива бавно ръце.

— Цялото семейство. А твоето?

— Всички, освен малкия ми брат. Това… хм, не е мое мече, негово е.

Той се усмихва. Усмивката му е добра, като лицето му.

— Много хубав мечок.

— Изглеждаше по-добре.

— Както повечето неща.

Предполагам, че говори за света като цяло, а не за тялото ми.

— Как ме намери? — питам аз.

Той поглежда встрани, но връща погледа си. Шоколадови очи като на изгубено кученце.

— Птиците.

— Какво птиците?

— Мишелови. Видя ли ги да обикалят, ходя да проверя. Нали се сещаш. В случай, че…

— Аха, ясно. — Прекъсвам го. — И си ме довел тук, сложил си ми система… откъде я взе?! И си ме съблякъл и си ме чистил…

— Честно казано, не вярвах, че си жива, а после не повярвах, че оживя. — Той потри ръце. Студ? Нерви? В моя случай — и двете. — Системата просто ми беше под ръка. Надали е тактично да го казвам, но всеки път, като се прибирах, очаквах да те заваря мъртва. Толкова беше зле.

Той бърка в джоба на ризата си, а аз кой знае защо трепвам. Той го забелязва и ми се усмихва окуражително. Изважда късче смачкан метал с големина на куршум.

— Ако те беше ударило на което и да било друго място, щеше да си мъртва. — Върти куршума между показалеца и палеца си. — Откъде може да се е дянало?

Свивам рамене. Без да искам. Но си спестявам театралните възклицания.

— От пушка.

Той поклаща глава. Мисли, че не схващам. Май не разбира от сарказъм. Ако е така, лошо. Това е обичайният ми начин на изразяване.

— Чия пушка?

— Знам ли… на Другите. Няколко от тях, представяйки се за войници, убиха баща ми и всички в лагера. Останах само аз. Е, ако не броим Сами и децата.

Той ме гледа, сякаш съм изперкала.

— Какво стана с децата?

— Откараха ги. С училищни автобуси.

— Училищни автобуси? — Клати глава. — Извънземни с училищни автобуси? — Май всеки момент ще се разсмее. Сигурно доста съм се зазяпала в устните му, защото той нафукано ги изтрива с опакото на дланта си. — Откараха ги… къде?

— Не знам. Казаха, че ги водят в „Райт-Патерсън.“ Но…

— „Райт-Патерсън“… Военновъздушната база? Чух, че е изоставена.

— Знае ли човек на кого да вярва. Те са ни врагове.

Преглъщам. Гърлото ми е пресъхнало.

Ивън Уокър май е от хората, които забелязват, всичко, защото казва:

— Искаш ли нещо за пиене?

— Не съм жадна. — Лъжа. Това пък защо? За да се направя на важна? Или за да го задържа на стола — защото е първият човек, с когото разговарям от седмици, ако не се брои Мечо, а той не трябва да се брои.

— Защо са взели децата?

Очите му сега са големи и кръгли, като на Мечо. Трудно е да се каже коя е най-привлекателната му черта. Нежните шоколадови очи или изящните му скули? Може би гъстата коса… начина, по който пада над челото му, като се навежда към мен.

— Не знам истинската причина, но сигурно е много добра за тях и много лоша за нас.

— Мислиш ли, че… Той не успява да довърши въпроса, или по-скоро не иска, за да ми спести отговора. Поглежда плюшеното мече на Сами.

— Какво? Че братчето ми е мъртво? Не, мисля, че е жив. Иначе защо трябваше да отделят децата, преди да унищожат останалите? Взривиха целия лагер с някаква странна зелена бомба.

— Чакай малко — казва той и ме спира с ръка. — Зелена?

— Това едва ли е най-важното.

— Но все пак, защо зелена?

— Зелена… като парите, тревата, дъбовите листа… и бомбите на извънземните. Как, по дяволите, мога да знам защо?

Той се разсмива. Кротко, по-скоро притеснително. Като се усмихва, дясното ъгълче на устните му подскача по-високо от лявото.

Ама и аз… как съм го зяпнала.

Чудно защо, но това, че ме е спасило толкова красиво момче, с големи, силни ръце и очарователна усмивка, е най-смущаващата ми случка от началото на Пришествието.

Споменът за случилото се в лагера ме кара да потръпвам, поради което решавам да сменя темата. Поглеждам към завивката си. Прилича на ръкоделие. В съзнанието ми пробягва образ на възрастна жена, сведена над плетивото си. И кой знае защо, ми се доплаква.

— От колко време съм тук? — питам тихо.

— Утре става една седмица.

— Наложи ли се да… — Не знам как точно да довърша.

За щастие, не е нужно.

— Ампутирам крака ти ли? Не. Куршумът само е закачил коляното. Ще ходиш, но може да е засегнат някой нерв.

— А, нищо — казвам аз. — Малко по малко свиквам с тези работи.

34.

Той ме оставя за малко и се връща с купичка бистър бульон, не пилешки или говежди, а вероятно от дивеч, сигурно сърна, и докато аз стискам краищата на завивката, той ми помага да се надигна, за да се храня, като държа топлата купа с двете си ръце. Гледа ме, докато ям — не натрапчиво, а по начина, по който се гледа болен: сякаш и ти самият си малко зле, гледаш и се чувстваш безпомощен. Ами ако е някой извратен? И се прави на благ само за прикритие? Кое прави извратените извратени — това, че не ги намирате за привлекателни? Като нарекох Мазния „луд“, задето предложи да ми подари накити от трупове, той какво каза? Че ако ми ги беше подарил Бен Периш, щях да ги приема с удоволствие.

Споменът за Мазния ми убива апетита. Ивън забелязва, че стоя и се взирам в купата, взима я внимателно и я оставя на шкафчето.

— Можех и сама — казвам аз, по-рязко, отколкото ми се искаше.

— Разкажи ми за войниците — казва той. — Откъде знаеш, че не са… хора?

Казах му как се появиха след безпилотните самолети… как взеха децата… и как после избиха всички. Но най-вече Окото. Извънземни, нямаше и място за съмнение.

— Те са хора — решава той, след като се изправя. — Хора, които сътрудничат с посетителите ни.

— О, Боже! Моля те, не използвай тази дума. — Мразех я. Беше в новините, в клиповете от YouTube, в социалните мрежи… дори и президентът я използваше в своите брифинги.

— А как трябва да ги наричам — пита той, усмихвайки се. Готов е да им казва и „репи“, за да ми угоди.

— Татко и аз им викахме „Другите“, тоест различните от нас, не-хората.

— Това имам предвид и аз — казва той, кимайки сериозно. Вероятността те да изглеждат точно като нас е нищожно малка.

Звучи точно като баща ми с неговите дълбокомислени тиради. И кой знае защо се дразня.

— Значи, гледай, нещата стоят така: война на два фронта. Ние срещу тях и ние срещу нас и тях. — Той тъжно клати глава. — Щом победителят е ясен, хората нерядко взимат страната на противника.

— Значи предателите са извели децата, за да помогнат в изтребването на човешката раса, но с някои възрастови ограничения.

Той свива рамене.

— А ти какво мислиш?

— Мисля, че когато тези въоръжени хора са на страната на врага, положението не е никак розово.

— Може и да греша — казва той, но не личи да се съмнява в думите си. — Може и да са посетите…, пардон, Другите, предрешени като хора или дори някакъв вид клонинги. Знам ли.

Аз кимам. Чувала съм това и преди, по време на едно от безкрайните размишления на баща ми за това как биха могли да изглеждат Другите:

„Въпросът не е «защо не могат», а «защо не биха». Знаем за съществуването им от пет седмици. Те за нашето — вероятно от години. Стотици, може би хиляди години. Достатъчно време, за да се извлече ДНК и да се отгледат произволен брой човешки екземпляри. Всъщност, цялата им наземна война сигурно ще се води посредством тях. Условията на Земята надали са подходящи за извънземни. Помниш ли «Войната на световете»?“

Може би затова съм нервна. Ивън ми напомня баща ми. Който изплува пред мен, агонизиращ в пръстта, а аз настръхвам от кошмарното видение.

— Или може би са като киборги… терминатори — казвам аз, почти без да се шегувам. Виждала съм мъртвец отблизо, един войник, когото застрелях от упор в ямата. Не му проверих пулса, но на вид беше от мъртъв по-мъртъв, а и кръвта беше съвсем истинска.

Споменът за лагера и това, което стана там, винаги ме изважда от равновесие, включително и сега.

— Не бива да оставаме тук — казвам аз изведнъж.

Той ме поглежда, сякаш не съм с всичкия си.

— Какво искаш да кажеш?

— Че ще ни открият!

Грабвам газовата лампа, махам шишето и с все сила духвам олюляващото се пламъче. То изсъсква срещу мен, но не гасне. Той взима шишето от ръката ми и го връща на мястото му върху лампата.

— Навън е само два градуса и сме на километри от най-близкия подслон — казва Ивън. — Ами ако подпалиш къщата? Да не говорим, че не можеш да вървиш. И ще си така поне още три-четири седмици.

Три-четири седмици? Тоя луд ли е? Няма да оживеем и три дни с тая издайническа светлина и дима, който се кълби над къщата.

Тревогата ми изглежда го вразумява.

— Добре — казва той с въздишка.

Гаси лампата и стаята потъва в тъмнината. Не го виждам, не виждам нищо. Мога обаче да го подуша, мирише на дим от дърва и нещо като бебешка пудра. След няколко минути усещам как тялото му раздвижва въздуха на сантиметри от мен.

— На километри от най-близкия подслон? — питам аз. — Къде, по дяволите живееш, Ивън?

— Във ферма. На стотина километра от Синсинати.

— Колко далеч е от „Райт-Патерсън“?

— Не знам. Сто и нещо… Защо?

— Казах ти. Там е братчето ми.

— Казали са, че там го водят. Това каза.

Нашите гласове — увиващи се един в друг, преплитащи се… после внезапно разделени; в катранения мрак.

— Нали трябва да започна отнякъде — казвам аз.

— А ако той не е там?

— Ще го търся другаде.

Обещах. Този проклет мечок никога няма да ми прости, ако не спазя обещанието си.

Усещам дъха му. Мирише на шоколад. Шоколад! Устата ми се пълни със слюнка. Слюнчените ми жлези подивяват. Не съм яла твърда храна от седмици, а какво ми носят? Някакъв си мазен бульон от неясно какво месо. Ало, фермерчето!

— Знаеш, че те са много, а ти — сама — казва той.

— Тоест?

Не отговаря. И аз питам:

— Вярваш ли в Бог, Ивън?

— Разбира се.

— Аз не. Искам да кажа — не знам. Допреди идването на Другите вярвах. Или поне така мислех, ако изобщо ми минеше през ум подобен въпрос. И тогава дойдоха те, и… — Трябва да спра за миг, за да събера мислите си. — Може би има Бог. Според Сами има. Но според него има и Дядо Коледа. Вечер казвахме по една молитва, което за мен беше напълно лишено от съдържание. Правех го заради Сами. И ако го беше видял как подава ръка на фалшивия войник, и се качва с него в онзи автобус…

Разплаквам се, но не ми пука. Винаги е по-лесно да плачеш в тъмното. Изведнъж върху студената си ръка усещам топлата длан на Ивън — мека и гладка като калъфката на възглавницата под бузата ми.

— Това ме убива — хлипам аз. — Начинът, по който им повярва. Както вярваше, преди ония да дойдат и да пратят целия ни проклет свят по дяволите. Както вярваше, че след като се стъмни, ще съмне. Както вярваше, че ако ти се припие някой тъп ягодов шейк, трябва само да си пльоснеш задника в колата, да караш две пресечки, и — ето ти го тъпия шейк. Вярваше.

Другата му ръка намира бузата ми, и той бърше сълзите ми с палеца си. Лъхва ме шоколадов аромат, докато той се навежда и прошепва в ухото ми:

— Не, Каси. Не, не, не.

Обгръщам с ръка шията му и притискам сухата му буза срещу моята, мократа. Треперя като епилептик и за първи път мога да усетя теглото на юргана с пръстите на краката си, защото ослепителният мрак изостря другите ми сетива.

Главата ми е клокочещ казан от несвързани мисли и чувства. Страх ме е, че косата ми мирише. Яде ми се шоколад. Това момче, което ме държи — всъщност аз го държа — ме е виждало чисто гола. Как ли му се е сторило тялото ми? Сякаш не знам! Пука ли му на Бог за обещания? На мен пука ли ми за Бог? Какво е чудо — разделянето на Червено море или това Ивън Уокър да те открие в леден блок, насред безнадеждността на една бяла пустош?

— Каси, всичко ще се оправи — шепне той с шоколадовия си дъх в ухото ми.

Като се събуждам на сутринта, виждам огромен шоколад на нощната си масичка.

35.

Всяка нощ той отива на лов. Казва, че старата къща била пълна с консерви и буркани, но искал прясно месо. Тъй че обикаля да убие някое годно за ядене живо същество. На четвъртия ден ми носи истински хамбургер с топли домашни хлебчета и гарнитура от печени картофи. Първата истинска храна откакто напуснах бежанския лагер. Боже, какво вкусно кюфте! Не бях яла хамбургер от идването на извънземните. А си умирам за хамбургери!

— Откъде взе хлебчетата? — питам аз, докато дъвча, а по брадичката ми се стича мазнина. Не съм яла хлебчета цяла вечност. Тези са пухкави и нежни, и леко сладки.

Каквото и да каже, ще е лъжа, защото има само един възможен отговор. Той не си дава труд да увърта.

— Аз ги пека.

След като ме нахранва, той сменя превръзката на крака ми. Питам дали да гледам. Той казва „не“, а и аз не горя от желание да гледам. Искам да стана от леглото, да се изкъпя… като нормален човек. Според него е твърде рано. Да си измия поне косата… да се среша? Рано е, настоява той. Заплашвам, че ще го замеря с газовата лампа. И той слага един стол в една стара вана с лъвски крака, в една малка баня в края на коридора с полуотлепени тапети на цветя, носи ме дотам, пльосва ме на стола, излиза и се връща с голяма кана вода, от която се вдига топла пара.

Каната, изглежда, е доста тежка. Бицепсите му се напрягат под ръкавите на ризата, като на културист, а вените на шията му са изпъкнали. Водата леко ухае на розов цвят. Той взима едно старо канче, нашарено с усмихнати слънчица, и аз отмятам главата си назад. Той втрива в косите ми шепа шампоан и се отдръпва. Оттук нататък мога и сама.

Водата се стича в нощницата и тя прилепва по тялото ми. Ивън се прокашля и се извръща, а косата му се замята над челото с тежък, приятен звук, който, странно защо, ми действа някак особено. Искам му гребен и той се навежда да рови в шкафчето под мивката, а аз го наблюдавам с ъгълчето на очите си — разбира се, просто така: без да обръщам внимание на яките му рамене, чиито мускули танцуват под прилепналата тениска, или на избелелите му джинси с оръфани задни джобове, със стегнато дупе под тях, на което аз определено не обръщам внимание, и категорично без да забелязвам как ушите ми пламтят под хладката вода, капеща от косата ми. След няколко мига вечност той ми намира гребен, пита дали имам нужда от нещо друго, преди да излезе, и аз измънквам едно „не“, макар това, което всъщност искам, е да се смея и плача едновременно.

Вече сама, с усилие се връщам към темата „коса“, която, впрочем, е в трагично състояние. Заплетена и усукана с клечки, листа и кал. Мъча, се доколкото мога, да я оправя, но водата изстива и почвам да зъзна в мократа си нощница. Спирам за малко и чувам слаб шум точно пред вратата.

— Там ли си? — питам аз.

Малката, застлана с плочки баня усилва звука като резонансна камера.

Кратка пауза и едно тихо „да“.

— Защо стоиш там?

— Чакам да изплакна косата ти.

— Ще се позабавя — казвам аз.

— Няма проблем.

— Ако искаш, свърши нещо междувременно… изпечи някой пай… знам ли… и ела след петнайсетина минути.

Не чувам отговор. Но не го чувам и да тръгва.

— Още ли си там?

Дъсченият под в коридора проскърцва.

— Да.

Мъча се още десет минути с косата си и се отказвам. Ивън влиза и сяда на ръба на ваната. Държа ръката си в дланта му, докато той изплаква пяната от косата ми.

— Странно е, че си тук — казвам му.

— Аз живея тук.

— Не — че си останал тук. Повечето момчета се записаха в полицията и армията по време на бежанския поток след Втората вълна. Като след като Единайсети септември, но в десеторен мащаб.

— С мама и татко бяхме осем души — казва той. — Когато родителите ми починаха, трябваше да се грижа за братята и сестрите си. Аз бях най-големият син.

— Ей, внимавай! — казвам аз, след като ме залива с половин кана вода. — Ще ме удавиш.

— Извинявай.

Притиска ръка до челото ми, като козирка, за да отклони струята. Водата е топла и възбуждаща. Затварям очи.

— Ти разболя ли се? — питам аз.

— Да. Но се оправих. — Загребва още вода от каната и аз затаявам дъх в очакване на приятната топлина. — Най-малката ми сестра, Вал, почина преди два месеца. Там, където си ти сега, беше спалнята й. Оттогава насам се чудя какво да правя. Не мога да остана тук вечно, но пък веднъж ходих пеша до Синсинати и мисля, че ти е ясно защо никога няма да стъпя там втори път.

С едната си ръка облива, а с другата изплаква косата ми. Енергично, но не грубо; точно както трябва. Сякаш е правил това цял живот. Едно слабо, истерично гласче започва тихо да пищи в мен:

Но продължава:

А извън мен неговият дълбок и спокоен глас казва:

— Но като се замисля, няма защо да мърдам оттук преди времето да се затопли. И после — „Райт-Патерсън“ или „Кентъки“. Пък и „Форт Нокс“ е на само двеста километра оттук.

— „Форт Нокс“? Ще ходиш да плячкосваш ли?

— Там има тежко укрепена военна база. Най-логичният сборен пункт.

Събира косата ми и я изцежда с юмрук. „Пльок-пльок“, чува се от дъното на ваната с лъвските крака.

— На твое място не бих и помислила за „логичен сборен пункт“ — казвам аз. — Логично е точно тези места първи да бъдат ликвидирани.

— От това, което ми каза за Заглушителите, следва, че не е логично да се събираш с когото и да е и където и да е.

— Или да се задържаш на едно място повече от няколко дни. Никакви тълпи, никакво застояване.

— Докато…?

— Няма „докато“ — отсичам аз. — Има само „освен ако“.

Той подсушава косата ми с пухкава бяла кърпа. Върху затворения капак на тоалетната седалка има нова нощница. Вглеждам се в шоколадовите му очи и казвам:

— Обърни се.

Той се обръща. Пресягам се покрай оръфаните задни джобове на дънките му, плътно прилепнали по дупето — което изобщо не ме интересува — и взимам сухата нощница.

— И никакви опити да ме шпионираш в огледалото! — предупреждавам аз момчето, което вече ме е виждало гола. Но тогава съм била в безсъзнание, което е по-различно. Той кима, навежда глава и прехапва долната си устна, май за да не се разсмее.

Свалям мократа нощница, навличам сухата и му позволявам да се обърне.

Той ме вдига от стола и ме носи в леглото на мъртвата си сестра. Ръката ми е около раменете му, а той плътно — но не грубо — е обвил с неговата ръка кръста ми. Тялото му е сякаш с пет-шест градуса по-топло от моето. Слага ме внимателно на леглото и покрива голите ми крака със завивката. Бузите му са много гладки, косата му е сресана, а кожичките около ноктите, както вече отбелязах — безупречни. Което означава, че въпреки апокалиптичната обстановка, старателно се грижи за външния си вид. Защо? По-точно за кого?

— И от колко време не си виждал друг човек? — питам аз. — Освен мен.

— Виждам хора практически всеки ден — казва той. — Последният жив преди теб беше Вал. А преди нея — Лорън.

— Лорън?

— Приятелката ми. — Той отклонява поглед. — Мъртва е.

Не зная какво да кажа. Така че казвам:

— Проклета епидемия.

— Тя не умря от това. Болна бе, но не умря от болестта. Просто реши да я изпревари, докато още можеше.

Стърчи неловко до леглото. Не му се тръгва, но и няма причина да стои.

— Да ти кажа, прави ми впечатление, че… — Не, уводът не е добър. — Сигурно не е лесно, когато си сам, да се грижиш за…

— Да се грижа за какво? За някой, след като другите са ме напуснали?

— Не говоря за мен. — След което решавам да не увъртам и казвам: — Много си суетен.

— Това не е суета.

— Нямам предвид, че си надут.

— Знам, чудиш се защо се глася.

Иска ми се да е заради мен, но не, не казвам нищо.

— И аз не знам — казва той. — Просто навик. Да си уплътня времето. Кара ме да се чувствам… — Той свива рамене. — Някак си по-човек.

— Трябва ти помощ? За да се чувстваш човек?

Той ме поглежда странно и казва нещо, което ми дава повод за дълъг размисъл:

— А на теб трябва ли ти?

36.

Повечето нощи го няма. През деня непрекъснато се върти край мен, така че не знам кога спи. След две седмици почна да не ме свърта в малката спалня на горния етаж. И един ден, когато времето поомекна, той ми помогна да облека дрехите на Вал — без да ме гледа, естествено, свали ме на верандата и ме нагласи на един стол, като ме наметна с голямо вълнено одеяло. Остави ме и се върна с две димящи чаши горещ шоколад. Гледката от верандата беше безинтересна — кафява, безжизнена, хълмиста земя, голи дървета и сиво безизразно небе. Но студеният въздух ме ободри, а горещият шоколад беше… мм, да си оближеш пръстите.

Не говорим за Другите. Говорим за живота си преди тях. Той смятал да следва инженерство. По настояване на баща си, иначе предпочитал да си остане тук. Познавал се с Лорън от четвърти клас, станали гаджета в гимназията. Дори мислели за брак. Темата за Лорън ме изправя на нокти, което си пролича. Той не пропуска нищо, както споменах и преди това.

— Ами ти? Имаше ли си гадже?

— Не. Не точно. Имаше един, дето ме харесваше… Бен Периш. Разкарвахме се насам-натам. Нищо особено.

Това пък сега защо! Сякаш го интересува Бен Периш! Което важи и за Бен Периш спрямо мен. Разклатих утайката от шоколада и се опитах да избегна погледа му.

На следващата сутрин той цъфна до леглото ми с патерица, издялана от цяло парче дърво. Лъсната до блясък, лека, с идеална височина. След като я разгледах, го помолих да изброи три неща, в които не го бива.

— Ролкови кънки, пеене и разговори с момичета.

— Пропусна дебненето — казах аз, докато ми помагаше да се изправя. — Винаги те усещам, като се спотайваш наоколо.

— Поиска да изброя само три.

Истината е, че се възстановявах ужасно бавно. При всеки опит да се изправя краката ми омекваха и ако не бяха силните ръце на Ивън, падането ми беше сигурно.

Но не се отказах — нито в първия дълъг ден, нито в многото дълги дни след това. Бях твърдо решена да се изправя на крака. Да се изправя, по-силна от това, което бях преди Заглушителят да ме повали и изостави. По-силна, отколкото бях в малкото си скривалище в гората, свита на клъбце в спалния си чувал, загрижена за себе си, докато Сами е страдал, Бог знае от какво. По-силна, отколкото бях, докато обикалях из Лагера на смъртта, сърдита на света, че е такъв, какъвто винаги е бил — жесток. И само нашето човешко жужене го прави що-годе годен за живеене.

Три часа упражнения всяка сутрин. Трийсет минути почивка на обяд. И нови три часа упражнения. Тренирах, докато не почувствах мускулите си смазани от работа, потни и меки като желе.

Но още не бях готова за Деня. Попитах Ивън къде е Люгера ми. Трябваше да преодолея страха си от оръжия и да се науча да стрелям точно. Той ми показа как да държа оръжието и как да се целя. Стрелях по празни кутии от боя, които той нареждаше върху коловете на оградата. Като посвикнах, ги смени с по-малки. Молих го да ме вземе на лов, за да свикна с движещи се и дишащи мишени, но той отказа. Била съм слаба и не съм можела да тичам. А ако налетим на Заглушители?

По залез се разхождаме. Отначало кракът ми поддаваше след по-малко от километър и Ивън ме връщаше на ръце до фермата. Но с всеки изминат ден увеличавах разстоянието. Половин километър, после цял, после още повече. След две седмици можех да измина три километра без спиране. Все още не бях в състояние да тичам, но темпото и издръжливостта ми се подобриха значително.

Ивън вечеря и поседява с мен, после грабва пушката и изчезва. Казва, че ще се прибере преди изгрев слънце. Връща се, докато спя, но обикновено е доста след разсъмване.

— Къде ходиш по цяла вечер? — попитах го аз веднъж.

— На лов.

Кратко и ясно.

— Но май не те бива — подметнах. — Нищо не си донесъл досега.

— Напротив, бива ме — сухо каза той.

По съдържание бе хвалба, но надали можеше да се изрече по-безизразно.

— Но ти е жал да убиваш?

— Не ми е жал. — Той прокара пръсти през косата си и въздъхна. — Първо се научих да браня себе си. После да защитавам своите братя и сестри. Знаеш какво беше след избухването на епидемията. После да пазя вещите и територията си.

— А сега? — тихо попитах аз. За пръв път го виждах — макар и леко — изваден от равновесие.

— Сега скитам с пушка, за да успокоя нервите си — каза той, като сви смутено рамене. — Да се намирам на работа.

Гледаше встрани. Всъщност — наникъде.

— Не мога да спя нощем. Лежа, въртя се… Пробвах да спя денем, но и денем не става. Спя само няколко часа от денонощието.

— Сигурно си много уморен.

Той най-сетне ме погледна. Някак тъжно и отчаяно.

— Това е най-лошото — каза ми тихо. — Не съм. Не се чувствам уморен.

Нещо продължи да ме гложди и една нощ реших да го проследя. Пълен провал! Изпуснах го, уплаших се да не се загубя, тръгнах да се прибирам и налетях на него.

Той не се разсърди. Не ме обвини, че не му вярвам. Просто каза: „Не трябва да си тук, Каси“ и ме придружи до къщата.

По-скоро заради спокойствието ми, отколкото за нашата обща сигурност (това за Заглушителите, като че ли не го впечатли особено), той закачи плътни одеяла на прозорците в стаята на долния етаж, след което без страх можехме да палим камината. Чаках го да се върне от среднощните му набези, дремейки на големия кожен диван или като четях оръфаните любовни романчета, останали от майка му — с напомпани, полуразголени мъже на кориците и жени в дълги бални рокли със сладострастни изражения. Към три сутринта той се връща, хвърляме още дърва в камината и разговаряме. Той не обича да говори много за семейството си (когато го попитах откъде тази слабост у майка му към споменатите четива, той просто сви рамене и каза, че обичала литературата). Стане ли разговорът твърде личен, гледа да го отклони към мен. Най-често пита за Сами, по-точно го интересува как смятам да изпълня обещанието си. Тъй като и аз нямам представа как ще стане, разговорът никога не завършва удовлетворително. Аз усуквам, той иска ясни отговори. Аз гледам да се измъкна, той е настоятелен. Най-сетне се ядосвам и той млъква.

— Та, кажи ми отново как, според теб, ще стане — казва той една нощ, след като цял час сме го предъвквали. — Не знаеш кои са и какви са, но знаеш, че разполагат с тежка артилерия. Не знаеш къде са отвели брат ти, но тръгваш да го спасяваш. Пристигаш там и не знаеш какво да правиш, но…

— Това за какво го казваш? — питам аз. — За да ми помогнеш, или за да се почувствам глупаво?

Седнали сме на голям пухкав килим пред камината. Пушката му от едната страна, моя Люгер — от другата, а ние с него — между оръжията.

Той вдига ръце, все едно се предава.

— Просто исках да разбера идеята ти.

— Тръгвам от Лагера на смъртта и разплитам нишката — казвам аз за хиляден път. Вече знам защо дъвчем едно и също, но е толкова дебелоглав, че всяка съпротива е безсмислена. Разбира се и той може да каже за мен същото. Колкото до плана ми, той е по-скоро мъглява цел с елементи на планиране.

— А ако не откриеш следа? — пита той.

— Ще търся, докато открия.

Той кимва, което означава: ти да не мислиш, че като кимнах, съм съгласен? Кимнах, защото си тъпа. И да не ми се правиш на важна, ясно ли е?

Така че казвам:

— Изобщо не съм тъпа. И ти щеше да направиш същото за Вал.

Хващам го неподготвен. Той обгръща краката си с ръце, опира брадичка в коленете си и се заглежда в огъня.

— Мислиш, че Сами е мъртъв — казвам аз на безупречния му профил. — И че си губя времето.

— Как бих могъл да знам това, Каси?

— Не казвам, че знаеш. Казвам, че така мислиш.

— Има ли значение какво мисля аз?

— Не, затова млъкни.

— Но аз нищо не съм казал, Ти каза, че…

— Абе, ти ще млъкнеш ли?

— Че аз мълча.

— Просто спри.

— Добре, спирам.

— Но не спираш!

Той понечва да каже нещо, но се сеща и стиска уста така силно, че чувам щракването на зъбите му.

— Гладна съм — казвам аз.

— Ще ти донеса нещо.

— Нещо да съм искала?

Ще ми се да го фрасна в красивата уста. Странно. Май съм изперкала.

— Мога и сама да се грижа за себе си, Ивън. Не съм тук, за да осмислям живота ти. Ако имаш такъв проблем, решавай си го.

— Искам да ти помогна — казва той и за пръв път виждам истински гняв в иначе добродушните му очи на сладко малко кученце. — Защо заедно да не спасим Сам?

Въпросът му ме преследва в кухнята. Виси над главата ми като облак, докато ядно шляпвам парче еленско върху къшей домашен хляб. Ивън трябва го е пекъл в пещта на двора. Като истински скаут, какъвто всъщност е.

Следва ме и на връщане в стаята, където се тръшвам в едно кресло точна зад главата му. Иска ми се да го сритам право в широките плещи. На масата до мен има книга, озаглавена „Отчаяна любов“. Съдейки по корицата, би трябвало да се казва „Много съм як, а?“

Това е големият ми проблем. Това е! Преди Пришествието момчета като Ивън Уокър дори нямаше да ме погледнат, камо ли да ми мият косата или да ходят на лов за дивеч заради мен. Или нежно да ме държат в обятията си, като този зализан тип с плочки на корема и колосални бицепси от корицата на романчето. Никой не се е взирал в очите ми, нито пък е повдигал брадичката ми, за да поднесе устните ми към неговите. Бях част от пейзажа, „просто приятелка“, или — което е още по-зле — приятелка на някоя „просто приятелка“; „една, с която съм седял по геометрия, но не й помня името“. По-добре да ме беше открил някой позастарял колекционер на герои от „Междузвездни войни“.

— Е? — питам аз зад гърба му. — Ще си мълчим ли?

Вдига и спуска рамене. С иронична усмивки и театрален жест: „Женска работа.“

— Трябвало е да питам. Ясно — казва той. — А аз мислех, че се разбира от само себе си.

— Кое?

Той се завърта на място, за да ме вижда. Аз на дивана, той на пода, с лице, вдигнато към мен.

— Дали мога да дойда с теб.

— Моля? Дори не е ставало дума за това! И откъде накъде ще идваш, след като мислиш, че не е жив!

— Просто искам ти да си жива, Каси.

Това вече е върха!

Замерям го с еленското месо. Чинията прелита край бузата му и преди още да мигна, той е върху мен. Блъска ме с ръце. В очите му блестят сълзи.

— Не си център на света — казва той през зъби. — Дванайсетгодишната ми сестра умря в ръцете ми. Удави се в собствената си кръв. И не можах да направя нищо. Държиш се, сякаш най-голямата катастрофа в историята на човечеството започва и свършва с теб. Гади ми се от това! Не си единствената на този свят, загубила всичко. Нито пък пътя, който си избрала, е непременно правилен. Ти имаш своето обещание пред Сами, а аз имам теб.

Той спира. Усеща, че е стигнал твърде далеч.

— Ти не ме „имаш“, Ивън — казвам аз.

— Знаеш какво искам да кажа. — Гледа ме втренчено и едва издържам на погледа му. — Не мога да те спра. Но и не искам да те пусна сама.

— Сама е най-добре. Ти го знаеш. Жива съм точно, защото бях сама — казвам аз и забивам пръст в пулсиращия му гръден кош.

Той се дърпа, а аз се боря с инстинкта да се приближа. Кой знае защо, искам да сме близо.

— Точно обратното — казва той. — Ако не бях аз, две минути по-късно щеше да си буца лед.

Аз избухвам. Не издържам. Най-лошото нещо в най-лошия момент.

— Майната ти! — крещя. — Не ми трябваш! Никой не ми трябва! Ако ми потрябва някой за превръзки, миене на коса и печене на хлебчета, ще ти кажа!

След два неуспешни опита се изправям на крака. Време е за фучащата част от спора да напусне демонстративно стаята. Насред стълбите спирам, уж, за да си поема дъх. Но той не идва и се качвам догоре, след което отивам в спалнята си.

Впрочем, не в спалнята си. В спалнята на Вал. Аз нямам спалня. И надали ще имам повече.

А, не! Стига самосъжаления. Не съм център на света. И стига с тази вина. Аз ли накарах Сами да се качи в онзи автобус? И като съм започнала — стига с този рев. Ивън, като плаче за Вал, ще я върне ли?

„Имам теб.“ Но ние сме само двама, Ивън. А и двеста да бяхме, все едно. Нима можем да се преборим с Другите? Ами аз? За какво тренирам? За да умра добре тренирана? Не е ли все едно?

Первам мечока и с гневно ръмжене го помитам от трона му върху възглавницата. Какво ме зяпаш? Майната ти!

Той се килва настрана с вдигната лапа, сякаш иска да зададе въпрос.

Зад мен вратата изскърцва.

— Махай се! — казвам аз, без да се обръщам.

Още едно „скръъъъц“. Щракане. И тишина.

— Ивън, пред вратата ли си?

Пауза.

— Да.

И да каже нещо, не чувам. Свила съм се от студ и зъзна. Стаичката е като хладилник. Коляното адски ме боли, но хапя устни и упорито стоя права, с гръб към вратата.

— Още ли си там? — питам аз, след като не издържам повече.

— Тръгнеш ли, ще дойда и аз. Няма как да ме спреш. Как ще ме спреш, а?

Свивам рамене безпомощно. Едва се сдържам да не заплача.

— Като те гръмна, да речем.

— Като онзи войник с разпятието?

Изстивам. Обръщам се светкавично и отварям вратата със замах. Той трепва, но не мръдва.

— Откъде знаеш за него? — Има само един начин, по който би могъл да разбере. — Чел си дневника ми.

— Не знаех, че ще оживееш.

— Съжалявам, че съм те разочаровала.

— Просто исках да разбера какво…

— Имаш късмет, че пистолетът ми остана долу. Иначе да съм те съм застреляла. Толкова ми е гадно, като знам, че си чел какво съм писала. Докъде стигна?

Той свежда поглед. По бузите му плъзва руменина.

— Изчел си всичко, нали? — Ужас. Чувствам се омерзена и засрамена. Десет пъти по-зле, отколкото като се събудих в леглото на Вал и разбрах, че ме е видял съблечена. Онова е било само тялото ми. А това — душата ми.

Блъскам го в корема. Нищо, дори не трепва. Все едно удрям бетонна плоча.

— Боже, какъв срам. Аз да седя, да лъжа за Бен Периш и ти да слушаш, все едно, че не знаеш нищо!

Той мушва ръце в джобовете си и забива очи в пода. Като дете, счупило някоя ценна ваза.

— Аз откъде да знам, че му придаваш такова значение.

— Не си знаел? — Клатя глава. Що за човек е той? Изтръпвам. Тук нещо дълбоко не е наред. Сигурно защото е загубил цялото си семейство, приятелката си — или годеницата, знам ли, и месеци наред е живял сам, въобразявайки си, че като не прави нищо, върши нещо. Или просто се бе затворил в себе си като пашкул в тази забравена от Бога ферма в Охайо, и повечето от ужасите му се бяха разминали? Или се беше родил такъв? Кой знае, но за да си толкова спокоен, уравновесен и хладнокръвен, трябва да си или луд, или страшно готин.

— Защо го застреля? — пита той тихо. — Войника в магазина.

— Знаеш защо — казвам аз. Всеки момент ще избухна в сълзи.

Той кима.

— Заради Сами.

Сега вече съм истински объркана.

— Няма нищо общо със Сами.

Той вдига очи към мен.

— Сами е подал ръка на войника. Качил се е в автобуса. Повярвал е. А ти, въпреки че те спасих, не ми вярваш.

Той грабва ръката ми. Стиска я.

— Чуй ме, Каси. Аз не съм Войника с разпятието. Не съм Вош. Аз съм като теб. Уплашен, ядосан, объркан… и нямам представа какво да правя. Но знам правилото: или — или. Или си човек, или хлебарка. Не си хлебарка, нали? Ако беше, нямаше да се изправиш срещу снайпериста на магистралата.

— О, Боже — тихо казвам аз. — Казах го само преносно.

— Не сме хлебарки. Еднодневки сме. Един ден — и край. Което няма нищо общо с Другите. Винаги е било така. Идваме и си отиваме, и не е важно колко стоим, а как използваме времето си.

— Дрънкаш глупости, знаеш ли? — Чувствам как се накланям към него и цялата ми войнственост е изчезнала. Не мога да разбера той отблъсква ли ме, придържа ли ме…

— Еднодневка такава! — прошушва той.

И ме целува.

Притиска ръката ми до гърдите си. Другата му ръка се плъзга по шията ми, нежна като перце. Чувствам как някаква тръпка пробягва по гърба ми и продължава към краката, които едва ме държат изправена. Чувствам как сърцето му блъска в дланта ми, усещам дъха му и драскането на наболата му брада. Като шкурка е след кадифената мекота на устните му. Двамата се гледаме. Дърпам се, за да кажа:

— Не ме целувай.

Той ме вдига в прегръдките си. Струва ми се, че полетът ми нагоре няма край, както когато бях малка и татко ме хвърляше във въздуха. Сякаш летя до края на галактиката.

Той ме слага в леглото. Миг преди да ме целуне, му казвам:

— Пробвай да ме целунеш пак и ще те сритам в топките.

Ръцете му са невероятно меки, сякаш ме гали облаче.

— Няма да те пусна… — търси точната дума — да отлетиш от мен, Каси Съливан.

Духа свещта.

Сега чувствам целувката му по-силно — в мрака на стаята, в която сестра му бе угаснала. В тишината на къщата, където се бе простил с близките си. В тишината на света, където си бяхме взели сбогом с живота, такъв, какъвто го познавахме. Той вкусва сълзите ми още преди да съм ги усетила. Изпива ги с целувките си.

— Не аз те спасих — шепне той, като гъделичка с устни миглите ми. — Ти ме спаси.

Повтаря го отново и отново, докато не заспим, притиснати един в друг. Гласът му в ухото ми, сълзите ми върху устните му.

— Ти ме спаси.