Петата вълна

1.

Извънземните са тъпи.

Не говоря за истинските извънземни. Те, Другите, не са глупави. Другите са толкова по-напред от нас, че все едно да сравняваш най-глупавия човек с най-умното куче. Няма и място за сравнение.

Говоря за извънземните, които си измисляме.

Онези, които фабрикуваме от мига, в който сме осъзнали, че искрящите светлинки в небето над нас са слънца като нашето и около тях сигурно кръжат планети, подобни на нашата. Разбрахте, нали — извънземните, които си представяме, онези, които очакваме да ни нападнат, човекоподобните. Виждали сте ги безброй пъти. Как ни връхлитат от небето с техните летящи чинии и сриват Ню Йорк, Токио или Лондон; или шестват по земята в огромни, подобни на паяци машини, стрелят с лъчеви оръжия и винаги, ама винаги човечеството в миг забравя дрязгите си и, сплотено в едно, дава смел отпор на нашествениците. Давид убива Голиат и всички (с изключение на Голиат) се разотиват щастливи.

Какви глупости!

Все едно хлебарка да си въобрази, че може да възпре обувката, канеща се да я размаже.

Няма как да разберем, но се обзалагам, че Другите знаят за човешките фантасмагории. И сигурно се пукат от смях. Майко мила! Ако, разбира се, имат чувство за хумор. Сигурно ни се смеят така, както ние на едно глупаво сладко пале. „Какви глупави, сладки хора! Мислят, че разсъждаваме като тях! Не са ли очарователни?“

Така че забравете всички летящи чинии, малки зелени човечета и гигантски механични паяци, бълващи смъртоносни лъчи. Забравете епичните битки с танкове и изтребители, както и триумфалната победа на нашата разпасана, но твърда и неустрашима човешка раса над пълчищата от опулени чудовища. Това е толкова далеч от истината, колкото тяхната умираща планета от нашата — живата.

Истината е, че ако им паднем, с нас е свършено.

2.

Не е изключено да съм последното човешко същество на Земята.

Което означава — и последното във Вселената.

Знам, че е тъпо. Надали са избили всички… засега. Макар че и това е възможно. Изглежда Другите искат да разсъждавам точно така.

Помните ли динозаврите? Добре.

И да не съм последният човек на Земята, сигурно съм от последните. Напълно сама — отчайващо сама — докато ме помете Четвъртата вълна и ме отнесе в отвъдното.

Това е една от мислите, които ме будят през нощта. Знаете какво е да се събудиш в три, облян от студена пот. Свит на кълбо, ококорен и дотолкова ужасѐн, че трябва да си напомняш да дишаш, ако не искаш сърцето ти да спре.

Мозъкът ми трескаво цикли като надраскано CD: „Сама, сама, сама. Каси, ти си сама.“

Каси е името ми.

Не Каси от Касандра. Или Каси от Касиди. Каси от Съзвездието Касиопея: нимфата, прикована на северния небосвод. Красива, но суетна, осъдена на небесно изгнаничество от бога на морето Посейдон заради волнодумието си. На гръцки името й означава „тази, чието слово блести“.

Моите родители не са и чували този мит. Просто името им е харесало.

Дори и когато имаше кой да го произнася, никой не го използваше. Само баща ми, само за да ме дразни и само с неговия ужасен италиански акцент: „Касиопея!“ Вбесяваше ме. Не го намирах нито за мило, нито за забавно и буквално намразих името си. „Аз съм Каси!“, виках му. „Просто Каси!“ Сега бих дала всичко, за да го чуя пак. Дори и само веднъж.

Дванайсетгодишна — четири години преди Пришествието получих от баща си телескоп за рождения си ден. В една хладна и ясна есенна вечер той го разположи на двора и ми показа съзвездието.

— Виж как прилича на W! — рече ми.

— Тогава защо името му започва с друга буква?

— Хм… Знам ли защо — усмихна се баща ми. По думите на мама това му се удаваше най-добре. И той го правеше постоянно, особено след като започна да оплешивява. Усмивката отклоняваше вниманието от темето му. — Не знам и какво значи „Касиопея“. Може да означава „мъдра“… „прекрасна“… „очарователна“… Просто си избери.

Той ме прегърна, а аз, залепена за окуляра, се взирах в петте звезди на повече от петдесет светлинни години разстояние. Чувствах дъха му с бузата си — топъл и влажен в хладния и сух есенен въздух. Дъхът на баща ми беше така близо, а звездите на Касиопея — така далеч.

Сега звездите са сякаш по-близки. На много по-малко от петстотинте милиарда километра, които ни делят. Можем да се докоснем — те мен и аз тях. Толкова близо са, колкото беше дъхът на баща ми някога.

Това звучи налудничаво. Луда ли съм? Или полудявам? Може да наречете някого луд само ако има нормален за сравнение. Като доброто и злото. Ако всичко беше добро, тогава нищо не би било добро.

Стоп! Това звучи… хм, налудничаво.

Лудост — новото име на нормалността.

Предполагам, че мога да се нарека луда, тъй като има поне едно нещо, с което да се сравня: самата аз. Не аз, такава каквато съм сега, зъзнеща в палатка насред гората, не смееща дори да надникне от спалния чувал. Не тази Каси. Не, говоря за Каси от преди Пришествието, преди Другите да паркират извънземните си машинарии в орбита. Дванайсетгодишната, чиито най-големи проблеми бяха луничките около носа, къдравата коса, неподходяща за каквито и да било прически, и сладкото момче, което я виждаше всеки ден, но изобщо не я забелязваше. Каси, която трябваше да свиква с болезнения факт, че не е нищо особено. Средна на вид. Средна по успех. Средна в спортове като карате и футбол. Единственото неповторимо нещо в нея беше странното й име — Каси от Касиопея, което обаче не говореше на никого нищо — както и способността да докосва носа си с език. Умение, което бързо загуби своята значимост в прогимназията.

Сравнена с някогашната Каси, аз съм луда. Както и тя е луда, сравнена с мен. Понякога й крещя — на тази, дванайсетгодишната — заради глупавата й коса, странното й име или нейната посредственост. „Какво правиш?“, викам й. „Не знаеш ли какво идва?“

Но не съм права. Тя не знаеше и нямаше как да знае. Заради блаженото й неведение ми липсва ужасно много, повече от всеки друг. Когато плача — когато си позволя да плача — плача за нея. Не плача за себе си. Плача за Каси, която вече не съществува.

И се чудя какво би помислила тя за мен.

За Каси — убийцата.

3.

Надали беше много по-възрастен от мен. Осемнайсет. Може би деветнайсет. Но, по дяволите, би могъл да е и на седемстотин и деветнайсет. Пет месеца, откакто започна всичко, а аз все още не съм сигурна дали Четвъртата вълна е от хора, от хибриди или дори от самите Други, макар да не ми харесва мисълта Другите да изглеждат точно като нас, да говорят точно като нас и да кървят точно като нас. Предпочитам да си представям Другите като… ами, други.

Бях на седмичния си набег за вода. До бивака ми има поток, но може да е замърсен — било с химикали, било с фекалии. А може и по течението да има трупове. А ако водата е отровена? Най-лесният начин да ни унищожат е да ни лишат от вода за пиене.

Така че веднъж седмично мятам на рамо верния си M16, излизам от гората и стигам до магистралата. Три километра на юг, точно до изход 175, има бензиностанции с магазини. Взимам, колкото мога да нося бутилирана вода — което не е много, тъй като водата тежи — и бързо, преди да е станало съвсем тъмно, хуквам обратно към дърветата. Здрачът е най-доброто време за излизане. Никога не съм виждала безпилотен самолет по здрач. По три, по четири през деня и много повече през нощта — но нито един по здрач.

Усетих, че има нещо, още докато се промушвах през разбитата входна врата на бензиностанцията. На пръв поглед всичко беше, както го оставих миналата седмица — същите надраскани с графити стени и преобърнати рафтове, подът, осеян с празни кутии и изсъхнали изпражнения на плъхове, разбитите касови апарати и разграбените витрини. Същата отвратителна, воняща каша, в която газех всяка седмица от месец насам, за да стигна до склада зад хладилните витрини. Защо хората бяха грабили бира и безалкохолно, пари от касите и трезора, ролки лотарийни билети и какво ли не, но бяха пренебрегнали два палета питейна вода, така и не можах да разбера. Какво ли си бяха мислили? Идва извънземният Апокалипсис, грабете бира!

Същата разруха, същата смрад на плъхове и развалена храна, облачетата прах, танцуващи в мътната светлина на зацапаните прозорци, целият застинал и непокътнат ред на безпорядъка.

И все пак.

Нещо беше различно.

Стоях насред натрошените стъкла в малкото преддверие. Не го виждах. Не го чувах. Не чувствах мириса му. Но знаех, че има нещо.

Нещо различно.

Хиляди години ни делят от нашето животинско минало. Но дълбоко в гените ни нашите ловни инстинкти са още живи. Бдителността на газелата и антилопата, вятърът, който шумоли в тревата, сянката, която пробягва през дърветата. Вътрешният глас, който ти подсказва „Ей, внимавай, близо е!“

Близо е.

Не разбрах как съм свалила автомата от рамото си. Висеше на гърба ми; миг по-късно беше вече в ръцете ми с насочено дуло и свален предпазител.

Близо е.

Не бях стреляла по нещо по-различно от заек и то само за да разбера как се прави, и дали откатът от изстрела няма да откачи рамото ми. Веднъж стрелях над глутница диви кучета, които проявяваха нездрав интерес към лагера ми. Друг път почти отвесно, целейки се в малко трептящо петънце от зеленикава светлина — техният междузвезден кораб, който безшумно се плъзгаше на фона на Млечния път. Признавам, беше глупаво. Все едно сложих билборд с огромна стрелка, сочеща към мен, и надпис „Ехоооо, ето ме!“

След злополучния експеримент със заека, който превърна бедното животинче в неузнаваема пихтия от разкъсани черва и кости, се отказах от идеята да използвам автомата за ловуване. Дори не стрелях за упражнение. В тишината, която се възцари след Четвъртата вълна, всеки изстрел отекваше като ядрена експлозия.

И все пак моят M16 беше най-добрият ми приятел. Винаги до мен, дори и през нощта, мушнат в спалния чувал, предан и истински. През Четвъртата вълна не може да си сигурен дали хората са все още хора. Но в това, че оръжието е оръжие, няма никакво съмнение.

„Тихо, Каси! Близо е!“

Близо е.

Трябваше да избягам. Това ми подсказа вътрешният глас. Той е по-стар от мен. Стар, колкото човечеството.

Трябваше да се вслушам в този глас.

Вместо това чувах тишината на изоставения магазин. Ослушвах се напрегнато. „Онова“ беше близо. Предпазливо направих една крачка и строшените стъкла едва доловимо изпукаха под краката ми.

И тогава Онова произведе звук: нещо между кашлица и стон. Идваше откъм задното помещение, зад хладилните витрини; откъм палетите с водата ми.

Повече нямах нужда от вътрешния си глас. Беше ясно какво да правя, очевидно беше. Бягай!

Но не побягнах.

Първо правило за оцеляване в Четвъртата вълна: не вярвай на никого. Все едно как изглежда. Другите са много изкусни в заблудите. Впрочем, те са изкусни във всичко. Няма значение, че някой изглежда нормално, говори правилно и постъпва според очакванията ви. Нима смъртта на баща ми не го доказа? Дори и човекът пред вас да е спаружена старица, по-миловидна и от леля ви Тили със сладко коте в скута си, не може да сте сигурни — и няма как да сте сигурни — че не е от тях. Както и че не крие зареден пистолет зад котенцето.

Струва ви се абсурдно? Помислете пак. С времето ще ви се стори съвсем естествено. Никакви миловидни бабички!

Именно това е най-трудното. Ако мислех само за това, трябваше да не мърдам от спалния чувал, да се завия през глава и бавно да умра от глад. Да си предпазлив значи да не вярваш на никого.

Не. По-добре да рискувам леля Тили да се окаже една от тях, отколкото да се размина с някой от оцелелите.

Шибана работа.

Слаби сме, защото сме разпокъсани. Така е далеч по-лесно да ни изловят. И унищожат. Силите на Четвъртата вълна ни обричат на отшелничество. Разделени един от друг ние сме слаби и бавно полудяваме от самота и ужасното предчувствие за неизбежното.

Затова не побягнах. Не можах. Все едно дали То беше един от тях или леля Тили — аз трябваше да се защитя. Правило номер две: искаш ли да си жив, стой сам.

Тръгнах по посока на ридаещата кашлица — или кашлящото ридание, все едно — и със стаен дъх, на пръсти, доближих входа на вътрешното помещение.

Вратата беше открехната — достатъчно, за да се промъкна странешком през пролуката.

Пред мен — стена с метален стелаж. Вдясно — дълъг тесен коридор с наредени в него хладилници. Прозорци нямаше. Единствената светлина беше болнавото оранжево на умиращия ден зад мен. Достатъчно, за да очертае сянката ми върху лепкавия под. Клекнах и сянката ми се сви с мен.

Ръбът на хладилника пречеше да огледам коридора. Но можех да чуя Онзи — или каквото беше там: беше в другия край, кашляше и ридаеше. Някакъв странен бълбукащ стон.

Тежко ранен или някой, който се прави на ранен. Ако не се нуждае от помощ, значи е капан.

Ето в какво се превърна животът на Земята след Пришествието! Свят на или — или.

Или беше някой от тях и знаеше за мен, или беше човек в беда.

И в двата случая трябваше да се надигна и да завия зад ъгъла.

Затова се надигнах.

И завих.

4.

Той лежеше проснат до задната стена, на шест-седем метра от мен. Беше разкрачил дългите си крака и се държеше за стомаха. Беше с камуфлажни дрехи и черни кубинки, целият в мръсотия и кръв. Имаше кръв навсякъде. На стената зад него. Цяла локва върху бетона под него. Върху униформата му. Засъхнала в косата му. Кръвта проблясваше мрачно, черна като катран в сумрака.

В свободната му ръка имаше пистолет, насочен към главата ми.

Аз бях негово огледално отражение. Автоматът ми срещу пистолета му. Пръстите и на двама ни бяха върху спусъците.

Това, че той беше насочил пистолет към мен, не доказваше нищо. Може да беше ранен войник и да ме мислеше за една от тях.

Или може би не.

— Хвърли оръжието! — изсъска той към мен.

Ужас.

— Хвърли оръжието! — изкрещя той или по-скоро се опита да изкрещи. Думите бяха накъсани и хъркащи, удавени от надигащата се в устата му кръв. Тъмната течност преля през долната му устна и застина, проблясвайки през наболата му брада. Зъбите му блестяха кървави.

Потръпнах от гледката. Бях с гръб към светлината и се молех той да не забележи, че треперя, както и страха в очите ми. Пред мен не стоеше заек имал глупостта в една слънчева сутрин да налети на бивака ми. Това пред мен беше човек. Или поне приличаше на такъв.

Проблемът с убийството е в това, че не си сигурен дали ще се осмелиш да го направиш.

Третият път думите му не бяха така груби като втория; прозвучаха по-скоро като молба.

— Хвърли оръжието.

Ръката, която държеше пистолета, трепна. Дулото се наклони към пода. Очите ми бяха попривикнали към здрача и различих струйка кръв, стичаща се по цевта.

В този момент той изтърва оръжието.

Пистолетът издрънча между краката му. Той вдигна празната си ръка и я задържа с длан към мен над рамото си.

— Е — каза той с окървавена полуусмивка, — твой ред е.

Поклатих глава.

— Да видя и другата ти ръка — казах аз. Надявах се гласът ми да е прозвучал по-внушително, отколкото ми се стори. Виеше ми се свят, ръцете ме боляха, а коленете ми трепереха. Борех се с желанието да захвърля автомата. Изчакването е най-мъчително.

— Не мога — каза той.

— Искам да видя другата ти ръка.

— Боя се, че ако я мръдна, вътрешностите ми ще се изсипят.

Наместих приклада на автомата. Потях се, треперех и се мъчех да мисля. „Или-или, Каси. Какъв, в случая, е изборът ти?“

— Умирам — каза той без какъвто и да било патос. От това разстояние очите му бяха само точици отразена светлина. — Можеш да ме довършиш или да ми помогнеш. Знам, че си човек.

— Откъде знаеш? — запитах аз бързо, за да не издъхне, преди да получа отговор. Ако наистина беше войник, сигурно щеше да знае как да различава Другите от хората. Което за мен щеше да е изключително полезна информация.

— Ако не беше, досега да си ме застреляла. — Той отново се усмихна и по бузите му се образуваха трапчинки. Тогава разбрах колко млад беше всъщност. Едва няколко години по-голям от мен.

— Схвана ли сега? — каза той тихо. — По това ще разбереш.

— Какво да разбера? — Очите ми пареха. Образът на смачканото му тяло се огъваше пред мен като в криво огледало. Но не смеех да пусна автомата и да разтъркам очи.

— Че съм човек. Ако не бях, щях да те застрелям.

Звучеше логично. Или ми се искаше да е така? Ако е пуснал оръжието, само за да оставя и аз моето и после измъкне второ, куршумът щеше бодро да се здрависа с мозъка ми.

Ето в какво ни превърнаха Другите — в неверници. Няма как да се съюзиш с някой, ако не му вярваш. А без вяра няма надежда.

Лиши хората от човечност и съвсем лесно ще се отървеш от човечеството.

— Трябва да видя и другата ти ръка — настоях аз.

— Казах ти…

— Трябва да видя другата ръка.

Не можах да се удържа, гласът ми трепна.

Той избухна.

— Тогава просто ще трябва да ме застреляш, кучко! Застреляй ме и да свършваме!

Главата му се свлече към стената, устата му се отвори и от нея се изтръгна страховит изтерзан вой, който се заблъска от стена в стена, докато проглуши ушите ми. Не знаех дали вие от болка, или от мисълта, че няма да го спася. Беше загубил надежда, а това убива. Много преди истинската смърт. Далеч преди това.

— Ако ти я покажа — изстена той, като се поклащаше над окървавения бетон, — ако ти покажа, ще ми помогнеш ли?

Не му отговорих. Не отговорих, защото нямах отговор.

И той реши вместо мен. За да не победят те, мисля си сега. Не искаше да се предаде, искаше да се надява. Със смъртта си щеше да запази поне частица от човешкото в себе си.

С изкривено от болка лице той бавно вдигна лявата си ръка. Светлината на деня бе почти угаснала и последните няколкото лъча сякаш идваха от него, плъзгаха се край мен и изчезваха през полуотворената врата.

Ръката му бе облята с полузасъхнала кръв. Като тъмночервена ръкавица.

Умиращата светлина погали окървавената му длан и се плъзна по протежението на нещо дълго, тънко и метално, пръстът ми конвулсивно дръпна спусъка, автоматът почти откърти рамото ми, дулото се разтресе в ръката ми, докато изпразвах пълнителя и някъде отдалеч чух някой да крещи. Но не беше той. Бях аз, аз и всички останали живи — ако имаше някой жив, всички обезверени, безпомощни, глупави човешки същества. Крещяхме, защото не разбирахме нищо, нямаше рояци от извънземни, прииждащи от небето с летящи чинии или големи метални паяци като в „Междузвездни войни“, или сладки сбръчкани човечета дошли просто да опитат от земната ни храна и да си вървят. Не, краят не е такъв.

Краят не е такъв.

Краят е себеизтребване в дълъг коридор с хладилници, в последните лъчи на един уморен летен ден.

Приближих се до него, преди да е станало съвсем тъмно. Не за да видя дали е мъртъв. Отидох, за да видя какво държи в кървавата си ръка.

Беше разпятие.

5.

Той беше последният човек, когото видях.

Листата усилено падат, а нощите станаха студени. Не мога да остана в гората. Без листа, които да ме крият от безпилотните самолети, е неразумно да паля огън. Махам се.

Знам къде трябва да отида. Отдавна знам. Обещала съм си. Това е от ония обещания, които никога не трябва да нарушаваш, защото нарушиш ли ги, нарушаваш нещо в самия себе си — и то може би най-важното.

Но човек все отлага. Казва си, че трябва да обмисли, че не бива да нахълтва в бърлогата на лъва без план. Или че вече е твърде късно и безсмислено.

Каквато и да беше причината да не тръгна по-рано в нощта след като го убих, трябваше да потегля. Не проверих дали е жив… не огледах трупа — а трябваше, колкото и да бях уплашена.

Възможно бе да е пострадал при произшествие. Но най-вероятно по него бяха стреляли — някой или нещо. А ако някой или нещо беше стреляло, то той или то може би още се навърташе наоколо. Освен ако войникът с кръста не го бе убил. Или пък е бил от тях и кръстът е бил само за прикритие.

Ето как Другите ни мътят главите: с несигурни обстоятелства около сигурната ни смърт. Изглежда, че Петата вълна ще ни атакува отвътре, като превърне собствените ни мозъци в оръжия.

Сигурно последният човек на Земята няма да умре от глад, радиация или зъбите на диви зверове.

Той сигурно ще бъде убит от последния си съплеменник.

Тогава защо да тръгвам?

Честно казано, въпреки че оставането тук е равно на самоубийство и въпреки обещанието си, аз не искам да си вървя. Гората беше мой дом задълго. Знам всяка пътека, всяко дърво, всеки храст. Живях в една и съща къща шестнайсет години, без да познавам задния й двор, но мога подробно да опиша всяка шумка и клонка наоколо.

Не знам нищо за света отвъд тази гора и трите километра от магистралата, които извървявам при седмичните си набези за храна. Предполагам, че навсякъде е едно и също: изоставени градове с воняща канализация и разлагащи се тела, руини на изгорели къщи, подивели кучета и котки, планини от боклук. И трупове. Много, много трупове.

Тръгвам. Палатката беше мой дом задълго, но е твърде тежка за носене. Взимам само най-важното. Списъкът се оглавява от пистолет „Люгер“, автомат M16, патрони и вярната ми кама. Спален чувал, аптечка, пет бутилки с вода, малко сух салам и няколко консерви сардини. Преди Пришествието не ги близвах. Сега умирам за тях. Първото, което търся в някой магазин ли? Сардини.

Книги? Те са тежки и ще заемат място в и без друго издутата ми раница. Но аз имам слабост към книгите. Като баща ми. Беше напълнил къщата от пода до тавана. Всичко, до което бе успял да се добере, след като Третата вълна унищожи повече от три и половина милиарда души. Докато повечето от нас тършуваха за питейна вода и храна и се въоръжаваха за последен отпор, баща ми мъкнеше с количката на по-малкия ми брат книги.

Умопомрачителната статистика изобщо не го смущаваше. Фактът, че само за четири месеца земното население се стопи от седем милиарда до няколкостотин хиляди, не разклати увереността му в оцеляването на човечеството.

„Трябва да мислим за бъдещето“, обичаше да повтаря той. „Когато всичко това свърши, ще трябва да възстановим цивилизацията в първоначалния й вид.“

Фенерче. Резервни батерии.

Четка за зъби и паста. Искам, когато най-сетне тръгна, поне да съм с чисти зъби.

Ръкавици. Два чифта чорапи, бельо, прах за пране, дезодорант и шампоан. (Ще пътувам чиста. Виж по-горе).

Тампони. Все се притеснявам дали ще намеря още.

Моята найлонова торбичка със снимки. Татко. Мама. Малкият ми брат Сами. Баба и дядо. Най-добрата ми приятелка — Лизбет. Един Бен, изрязан от лексикон, в качеството му на бъдещо гадже или дори съпруг — за което той нямаше и представа, разбира се. Той, общо взето, не ме познаваше. Няколко общи приятели и то не най-близките. Нищо повече. Единственият проблем с Бен беше ръста му — повече от педя над моя. Към което се добави и втори — че вече не е сред живите.

Телефонът ми. Сдаде багажа още при Първата вълна. Не иска да зарежда… мрежа и без друго няма, а и няма на кого да звъня. Но пък закъде без мобилен телефон?

Нокторезачка.

Кибрит. Не паля огньове, но в един момент може да се наложи да изгоря нещо или да го взривя.

Две тетрадки със спирала, ученически — едната лилава, другата червена. Любимите ми цветове, а и това са дневниците ми. Част от надеждата. Дори и да съм последна и да няма кой да ги прочете, може да ги прелисти някой извънземен и да разбере какво мисля за тях. В случай, че си извънземен и четеш това:

МАЙНАТА ТИ!

Бонбони — малко поизветрели. Три пакетчета дъвки. Две близалки — последните.

Годежният пръстен на мама.

Проскубано плюшено мече. Беше на Сами. Не че сега е мое. И не че ще го гушкам или нещо…

Това е всичко, което може да се напъха в раницата. Странно. Хем е много, хем недостатъчно.

С малко усилие мога да набутам и една-две книги. „Хъкълбери Фин“ или „Гроздовете на гнева“? Стихове от Силвия Плат или любимия на Сами Шел Силвърстейн? Плат не е добър избор. Твърде подтискаща е. Силвърстейн е за деца, но все още ми е забавен. Взимам Хъкълбери (струва ми се най-правилно) и „Където свършва тротоарът“. Чао, Шел! Хайде, Джим, ще ми правиш компания!

Мятам раницата на едното си рамо, ремъка на автомата на другото и поемам по пътеката към магистралата. Не поглеждам назад.

Спирам за малко при последния ред дървета.

Седемметров насип се спуска към южното платно, осеяно с изоставени коли, купища дрехи, разкъсани торби за боклук и опожарени прицепи за превоз на какво ли не — от бензин до мляко. От леко чукнати до напълно обезобразени превозни средства. Камари от тенекии, виещи се с километри по протежение на магистралата; утринното слънце искри по натрошените стъкла.

Няма тела. Автомобилите са тук още от Първата вълна, отдавна изоставени от своите собственици.

В Първата вълна — мощният електромагнитен импулс, който раздра атмосферата точно в единайсет сутринта на десетия ден, не загинаха много хора. Едва половин милион, според татко. Вярно, половин милион звучи страшно, но е нищо в сравнение с общия брой на населението. Във Втората световна война са загинали над сто пъти повече.

И дори имахме време да се подготвим, макар да не знаехме за какво точно.

Десет дни от първите сателитни снимки на междузвездния кораб, преминаващ край Марс, до Първата вълна. Десет дни на парализа. Военно положение, заседания в ООН, паради, купони, безкрайно бръщолевене в Интернет и денонощно медийно покритие на очакваното събитие. Президентът се обърна към нацията и се скри в своя бункер. Съветът за сигурност започна извънредна сесия при закрити врати.

Много хора просто се разбягаха, като съседите ни Маевски. Следобеда на шестия ден натъпкаха караваната с всичко, което успяха да поберат, и потеглиха заедно с тълпи като тях нанякъде. Защото там, неизвестно защо, им се струваше по-сигурно. Хиляди хора хукнаха към планината… или пустинята… или блатата… Просто, за да са другаде.

„Другадето“ на Маевски беше „Дисниленд“. И съвсем не бяха единствените там. В десетте дни преди електромагнитния импулс паркът отчете рекордна посещаемост.

Татко попита г-н Маевски: „Защо именно «Дисниленд»?“

И г-н Маевски отвърна: „Ами… заради децата.“

И двете му деца бяха студенти.

Катрин, която предния ден беше дошла у нас на гости, и беше само с няколко години по-голяма от мен, попита: „Вие къде ще ходите?“

„Никъде“, казах аз. И наистина не исках да ходя никъде. Все още вярвах, че ще ни се размине — неясно как, сигурно с подписването на междугалактически мирен договор. Или че те може би само ще вземат проби от земна почва и ще отлетят. Или че идват тук, за да си починат — като Маевски в „Дисниленд“.

„Бягайте!“, каза тя. „Градовете ще пострадат най-напред“.

„Може и да си права“, казах аз. „Кой е луд да посегне на «Дисниленд»?“

„Как е по-добре да умреш?“, сопна ми се тя. „Скрита под леглото или във «Влакчето на ужасите»?“

Хубав въпрос.

Татко каза, че светът се е разделил на два лагера: зайци и лалугери. Зайците тичат към планините — или „Дисниленд“. Лалугерите се залостват, трупат консерви и боеприпаси и денонощно следят CNN.

През тези първи десет дни липсваха обезпокоителни сигнали от извънземните натрапници. Никакви светлини в небето. Никакви кацания на Южната морава или странни същества с очи на насекоми в сребристи костюми, настояващи за аудиенция в Белия дом.

Никакви блестящи пумпали, жужащи с универсалния език на музиката. Нито пък отговор на нашето послание, нещо в духа на: „Здравейте и добре дошли на Земята. Желаем ви приятно прекарване. Моля, не ни убивайте“.

Никой не знаеше какво да прави. Но се надявахме, че поне правителството знае. Правителството си има готов план за всичко — защо не и за пришествие на извънземни, които цъфват като неприятен роднина — досадни и неканени.

Някои се окопаваха. Други бягаха. Някои се женеха. Други се развеждаха. Някои раждаха деца. Други се самоубиваха. Бяхме като зомбирани, с празни лица и глави, неспособни да проумеем важността на случващото се.

Трудно е да се повярва, но семейството ми, като повечето хора, следваше нормалния си ритъм на живот, без да си дава сметка, че онова, което бе увиснало над главите ни, щеше да предизвика най-потресаващите и съдбовни събития в човешката история.

Мама и татко ходеха на работа, Сами на детска градина, а аз — на училище и тренировки по футбол. Беше така нормално, че чак беше странно. До края на първия ден нямаше човек, който да не бе видял с очите си грамадата с размерите на Манхатън, кръжаща в орбита на петстотин километра над Земята. НАСА обяви намерението си да извади космическата совалка от нафталина и да се опита да установи контакт.

Правилно, мислехме си. Това тяхно мълчание беше оглушително. Да дойдат от милиарди километри, само за да се взират в нас? Беше най-малкото невъзпитано.

На третия ден излязох на среща с едно момче, Мичъл Фелпс. „Излязох“ е силно казано, тъй като срещата ни се състоя в двора, заради комендантския час. На идване той беше взел кафе и безалкохолно и ние седяхме в двора, отпивахме и се правехме, че не забелязваме сянката на баща ми, който крачеше напред-назад из всекидневната. Мичъл беше нов в града. Беше дошъл малко преди Пришествието. Седеше зад мен в градската библиотека и аз лекомислено му услужих с маркер. След което той ми предложи среща. Не зная защо приех. Не беше нито кой знае колко сладък, нито кой знае колко интересен — обикновено момче с много гел. Определено не беше Бен Периш. Никой не може да е Бен Периш, с изключение на него самия — в което е и цялата трагедия.

На третия ден човек или само говори за извънземните, или се старае да не говори за тях въобще. Аз спадах към втората категория.

Мичъл беше в първата.

— Ами ако ония сме ние? — попита той.

Веднага след Пришествието избуяха какви ли не теории на конспирацията, в които се говореше за тайни правителствени проекти и измислени кризи с извънземни с цел да се ограничат гражданските ни права. Мислех, че приятелят ми бие натам и отегчено въздъхнах.

— Чакай — каза той. — Под „ние“ имах предвид не точно нас, а, да речем, хората от бъдещето.

— Аха, като в „Терминатор“! Как ли не! Идват, за да предотвратят бунта на машините. Ами, ако са самите машини? Скайнет?

— Не, не, друго имах предвид — рече той, без да схване иронията ми. — Това е като Парадокса на дядото.

— Това пък какво е!

Каза го, сякаш всеки е длъжен да го знае. И ако не знаеш, си кретен. Мразя подобно отношение.

— Те… искам да кажа — ние — не можем да се върнем назад във времето и да променим нещо. Ако се върнеш и да речем, убиеш дядо си, няма как после да се родиш и да се върнеш назад, за да убиеш дядо си.

— Че на кого му е притрябвало да убива дядо си? Въртях сламката в капака на чашата с ягодово фрапучино, за да произведа характерното скърцане от въртене на сламка в пластмасов капак.

— Смисълът е, че всяко нещо променя хода на историята.

Това пътуване във времето не ми беше по вкуса.

— Не може ли да сменим темата?

— Че за какво друго да говорим? — Веждите му се изкачиха към косата. Мичъл бе много рунтав. Това беше едно от първите неща, които забелязах в него. Както и това, че си гризе ноктите. То беше второто. Грижата за ръцете говори много за един човек.

Извадих телефона си и написах на Лизбет:

— Страх ли те е? — попита той, сигурно за да привлече вниманието ми. Или за да ме успокои. Гледаше ме много напрегнато.

Поклатих глава.

— Просто ми е скучно.

Лъжа. Естествено, че ме беше страх. Знаех, че се държа гадно, но го правех. Неясно защо той ме дразнеше. По-скоро ме беше яд на самата мен, че излязох с човек, който не ме привлича. Или че не бе точния човек. Беше ме яд, че не е Бен Периш, за което той нямаше никаква вина.

И все пак.

— Можем да говорим за каквото искаш — каза той. Гледаше към лехата с рози и бълникаше утайката от кафе, а коляното му така подскачаше, че предизвикваше средно по магнитуд земетресение.

Беше от ясно по-ясно.

— На кого пишеш?

— Не го познаваш.

— Можем да идем някъде. Какво ще кажеш за едно кино?

— Има вечерен час — напомних му аз. Никой не можеше да излиза след девет освен линейки и коли на армията.

— Да няма нещо?

— Не — рекох. — Нали ти обясних.

Той разочаровано сви устни. Чудеше се какво да каже.

— Просто разсъждавам кои биха могли да са те — каза той.

— Както прави и всеки друг жител на планетата.

— Никой не знае и няма да ни кажат, така че всеки седи и теоретизира, което си е малко безсмислено. Може да са космически мишки и да идват за кашкавал.

— Знаеш ли — каза той, — малко е невъзпитано да пишеш есемеси, докато се мъча да разговарям с теб.

Беше прав. Прибрах телефона в джоба си. Нещо ми ставаше. Старата Каси никога не би се държала така. Другите вече ме променяха, но ми се искаше да вярвам, че всичко е по старому. И най-вече аз.

— Чу ли — попита той, връщайки се към темата, за която предупредих, че ме отегчава. — Подготвяли площадка за кацане.

Да, бях чувала. В Долината на смъртта. Точно така: Долината на смъртта.

— Лично аз не мисля, че е добра идея — продължи той. — Все едно да им постелеш червен килим.

— А защо не?

— Минаха цели три дни. Три дни, а те отказват, какъвто и да било контакт. Ако са приятелски настроени, трябваше да кажат едно „здрасти“ досега.

— Може би са просто свенливи.

Навивах коса на пръста си и я дърпах леко; скубането ми доставяше удоволствие.

— Като ново гадже — каза той.

Не е лесно да си ново гадже, наистина. Прииска ми се да му се извиня.

— Бях малко груба с теб — казах. — Извинявай.

Той ме погледна объркано. Извънземни… гаджета… Кашата стана пълна.

— Няма проблем — каза той. — Чух, че не се занимаваш много с гаджета.

Опаа!

— И какво още чу?

Един от въпросите, чийто отговор не искаш да знаеш, и въпреки това питаш.

Той отпи от шейка си през дупчицата в пластмасовия капак.

— Нищо, бе. Да не съм клюкар.

— Пита и ти казаха, че си седя в къщи, а?

— Просто споменах, че смятам да те поканя и те казаха: „А, Каси не е много по това“. „Как така?“ — рекох аз. „Ами така. Опитай, но нямаш шанс. Тя само Бен Периш бълнува.“

— Така ли? Кой ти каза това?

Той вдигна рамене.

— Някакво момиче, не помня името й.

— Да не е Лизбет Морган? Ще я убия.

— Не помня — каза той.

— Как изглежда?

— С дълга кафява коса… с очила… Мисля, че беше Карли или нещо от този род.

— Не я познавам.

О, Боже. Някоя си Карли, за която не съм и чувала, знае за мен и Бен Периш — или по-точно за липсата на каквото и да било между мен и Бен Периш. А щом тази Карли — или която е там — знае, значи всички знаят.

— Лошо са те осведомили. Бен Периш изобщо не ме интересува.

— Все едно ми е.

— Но на мен не е!

— Губя си времето — рече той. — Всичко, което кажа, те отегчава или те дразни.

— Искаш да ме изкараш луда ли!

— Добре, аз съм крив.

Не, той беше прав. Аз сгреших, като не му казах, че Каси, на която налетя, няма нищо общо с милата и добра Каси от преди Пришествието. Не бях свикнала с мисълта, че идването на Другите ще промени всичко — нас и света около нас. С появата на междугалактическия кораб аз поех по пътя, който щеше да завърши между хладилниците в един изоставен крайпътен магазин. Онази нощ с Мичъл беше само началото на моето преобразяване.

Мичъл беше прав, че Другите не бяха дошли тук само за да ни кажат „здрасти“. В първия ден на Първата вълна един виден астрофизик (под чиято глава вървеше надпис: „ЕДИН ОТ НАЙ-УМНИТЕ ХОРА НА СВЕТА“) цъфна по CNN и каза: „Мълчанието не е добър признак. Няма благоприятно обяснение за него. Боя се, че онова, което предстои, ще наподобява по-скоро пристигането на Христофор Колумб в Америка, отколкото сцена от «Близки срещи»; а всички знаем какво е сполетяло индианците след това.“

Аз се обърнах към баща си и казах:

— Трябва да им светим маслото.

Наложи се да го изрека високо, тъй като баща ми винаги усилваше телевизора по време на новините, за да надвие телевизора на майка ми, който гърмеше откъм кухнята. Майка ми имаше обичай да гледа образователни предавания, докато готви. Наричах го „войната на дистанционните“.

— Каси!

Той беше толкова шокиран, че пръстите на краката му инстинктивно се свиха в белите му хавлиени чорапи. Беше израсъл с филми като „Близки срещи“, „Извънземните“ и „Стар Трек“ и бе възприел идеята, че Другите са дошли, за да ни освободят от самите нас. Край на глада. Край на войните. Изкореняване на болестите. Разгадаване тайните на космоса.

— Не разбираш ли, че това може да е следващата стъпка от нашата еволюция? Огромен скок напред. Огромен! — Той задушевно ме прегърна. — Късметлии сме, че се случи точно с нас.

След което добави небрежно, все едно обяснява устройството на тостер:

— Да не говорим, че и да искаме, няма как да ги взривим. В космическия вакуум няма какво да пренесе ударната вълна.

— Значи този от телевизията е просто луд.

— Ама че език, Каси! — смъмри ме баща ми. Човекът просто изказва мнение. Становище.

— А ако се окаже прав? Ако онова горе е техния вариант на „Звездата на смъртта“?

— Да, ще пропътуват половин Вселена, само за да ни унищожат! — Той ме потупа по крака и се усмихна. Мама увеличи звука на телевизора в кухнята. И той наду нашия докрай.

— Добре, а ако се окаже, че са междугалактическа Монголска орда, както той твърди? И че са тук, за да ни набутат в резервати, да ни оковат…

— Каси — каза той, — това, че нещо може да се случи, не означава, че ще се случи. Както и да е, всичко това са само хипотези. Неговите теории… моите… Никой не знае защо са тук. Не е ли еднакво вероятно те да са изминали целия този път, за да ни спасят?

Четири месеца след изричането на тези думи баща ми беше мъртъв.

Беше се лъгал. Както и аз. Както и Един От Най-умните.

Те не идваха да ни спасят. Нито да ни заробят и затворят в резервати.

Идваха, за да ни избият.

До крак.

6.

Дълго мислих дали да пътувам през деня или през нощта. Тъмното те прикрива най-добре. Но пък през деня можеш да забележиш безпилотния самолет преди той да те е забелязал.

Безпилотни летателни апарати се появиха в края на Третата вълна. С форма на пура, сиви на цвят, плъзгаха се бързо и безшумно на хиляди метри над нас. Понякога прелитаха мълниеносно, друг път обикаляха над главите ни като мишелови. Бяха невероятно пъргави. За по-малко от секунда можеха от двойна свръхзвукова скорост буквално да се заковат. По което си личеше, че не са наши.

Разбрахме, че са безпилотни (или без-Друго-пилотни), когато един от тях се разби недалеч от лагера ни.

Чу се „Бум!“, като премина звуковата бариера, после пронизителен вой, докато се носеше към нас и страхотен трясък, като се заби в нивата. На мястото на катастрофата отиде разузнавателен екип. Е, не точно екип, просто татко и Хъчфилд, отговорникът на лагера. Като се върнаха, казаха, че онова там е празно. Наистина ли? Да. Ами ако пилотът е катапултирал преди удара? Според баща ми било тъпкано с инструменти, нямало място за пилот. „Освен ако не са петсантиметрови“, рече той.

Което предизвика голям смях. Ужасът става по-поносим, когато си представиш своите врагове с големината на Палечко.

Реших да се движа през деня. Като се оглеждам непрекъснато.

Имаше и други заплахи през нощта освен самолетите. Диви кучета, койоти, мечки и вълци, идващи от Канада, а защо не и някой подивял лъв или тигър от някоя зоологическа градина. Смеете се, но на мен не ми беше до смях. Както и да е.

И макар че кой знае каква разлика нямаше, счетох, че все пак е за предпочитане да пътувам през деня. И човек да ме нападнеше, щеше да ми е по-лесно на дневна светлина. Нима не можех да налетя на някой, който да ме очисти, както аз войника от крайпътния магазин?

Което ме изправя пред въпроса за оптималната стратегия. Да стрелям, без да мисля? Да чакам и да преценя?

Второто е твърде рисковано. Неведнъж съм се питала защо, по дяволите, не измислихме някакъв таен код-ръкостискане или нещо друго, с което да се разпознаваме. Вярно, никой не е очаквал, че ще ни връхлетят извънземни, но пък можехме да помислим все пак.

Трудно е да се предвиди какво следва, когато онова, което следва, не е било предвидено.

В крайна сметка реших да бдя. Ако видя нещо, да се спотайвам. Никакви сцени като с войника от крайпътния магазин. Никакви!

Денят е слънчев и безветрен, но хладен. Небето е ясно. Крача и въртя глава — наляво и надясно, нагоре и надолу. Раницата натъртва лявата ми лопатка, автоматът — дясната. Ходя по разделителната полоса между северната и южна лента и през няколко крачки се извръщам, за да огледам назад. Час. Два. А съм изминала не повече от километър разстояние.

Най-зловещото нещо — по-зловещо и от изоставените коли, проскърцването на ръждив метал и проблясването на счупени стъкла под лъчите на анемичното октомврийско слънце, по-гадно и от купищата боклук, изсипан по разделителната полоса и обрасъл с трева, от което земята изглежда неравна, сякаш покрита с циреи — най-зловещо от всичко е мълчанието.

Няма го Грохотът.

Всеки си спомня Грохота.

Освен ако не сте израснали на някой планински връх или целият ви живот не е минал в пещера, вие непрекъснато сте били потопени в Грохота. Беше част от живота ни. Беше морето, в което плувахме. Постоянният звук от всичко, създадено от нас, с цел да направи живота ни по-лек и по-малко отегчителен. Механична песен. Електронна симфония. Грохотът от всички наши неща и всички нас взети заедно. Няма го.

Това е звукът на Земята отпреди появата на човечеството.

Понякога, в палатката, късно през нощта, ми се струва, че мога да чуя стърженето на звездите о небосклона. Толкова е тихо. С времето става непоносимо. Иска ми се да крещя, докато съдера дробовете си. Иска ми се да пея, да викам, да тропам с крака, да пляскам с ръце, само и само да отбележа своето присъствие. Думите, разменени с войника, бяха първите, изречени на глас от няколко седмици.

Грохотът замря на десетия ден след Пришествието. Бях в час и пишех есемеси на Лизбет. Не помня за какво, но се оказаха последните.

Единайсет сутринта. Топъл, слънчев ден, ранна пролет. Ден за блянове и мечти, в които ти се иска да си навсякъде, но не и при г-жа Полсън в час по математика.

Първата вълна ни заля без много шум. Никакви драми, никакъв шок и ужас.

Просто спря токът.

Шрайбпроекторът на г-жа Полсън угасна.

Екранът на телефона ми стана черен.

Някой, някъде отзад, изпищя. Класика. Без значение по кое време на денонощието спира токът, винаги ще се намери някой да изпищи.

Г-жа Полсън ни нареди да останем по местата си. Спре ли токът, хората скачат и хукват. Накъде? Луда работа. Толкова сме свикнали с електричество, че когато спре, не знаем какво да правим. Скачаме, пищим или дрънкаме несвързано. Изпадаме в паника. Все едно сме без кислород. Нещата в онзи ден бяха допълнително усложнени от Пришествието. Когато десет дни си стоял на тръни, чакайки нещо да се случи, а нищо не се случва, нервите ти са опънати.

Изведнъж всички се разбъбриха. Щом казах, че телефонът ми не работи, всички започнаха да човъркат телефоните си. Нийл Кроски, който се спотайваше най-отзад и тайно слушаше музика в час, дръпна слушалките от ушите си и се затюхка, че и плеърът му е сполетян от същата участ като телефоните.

Следващото нещо, което правиш, когато спре тока и луднеш, е да хукнеш към прозореца. И ти не знаеш защо. Абе… за да си осведомен. Важните неща обикновено се случват навън. Затова, спре ли тока, тичаш да зяпаш през прозореца.

Картината се увенчаваше от г-жа Полсън, която се щураше безцелно и повтаряше:

— Тишина! Сядайте по местата си и чакайте съобщение!

И то дойде около минута по-късно. Но не по уредбата и не от г-н Фолкс — заместник-директора. Дойде от небето и бе от тях. Във вид на един Боинг 727, който, въртейки се като лист, падаше стремглаво от три хиляди метра височина, докато изчезна зад короните на дърветата и се взриви, произвеждайки огнено кълбо, което ми напомни гъба от ядрена експлозия.

„Хей, земляни! Купонът започва!“

Човек би предположил, че при подобна гледка сме се изпокрили под чиновете си. Нищо подобно! Струпани на прозореца, ние дълго се взирахме в безоблачното небе за летящата чиния, свалила самолета. Какво друго, ако не летяща чиния! Главите ни бяха наблъскани с клишета за извънземните. Летящи чинии, които профучават през атмосферата, ескадрили от F-16 по петите им, ракети „земя-въздух“ и трасиращи куршуми, излитащи със свистене от бункерите. По един неосъществим и очевидно извратен начин ние очаквахме да се насладим на точно такава гледка. Като ще е нападение на извънземни, да е!

Висяхме по прозорците около половин час. Мълчахме. Г-жа Полсън ни подкани да се върнем на чиновете. Никой не й обърна внимание. Трийсет минути от началото на Първата вълна и общественият ред вече се пропукваше. Всички се чудеха защо не работят телефоните им. Никой не успя да направи връзка между падането на самолета, спирането на телефоните, тока, и стенния часовник, чиято голяма стрелка замръзна на дванайсет, а малката — на единайсет часа.

После вратата се отвори и г-н Фолкс ни разпореди да се отправим към гимнастическия салон. Много умно, няма що! Да се съберем накуп, та извънземните да ни ликвидират без преразход на боеприпаси.

И така, ние се довлякохме до салона и се натръшкахме по пейките в почти пълна тъмнина, а директорът се разхождаше напред-назад с мегафон, спираше през две крачки и ни проглушаваше ушите с едно и също: да седим мирни и да чакаме, докато родителите ни дойдат да ни приберат.

А учениците с коли? Те може ли да си тръгнат?

„Не, защото автомобилите няма да запалят.“

Мамка му! Как така няма да запалят?

Мина един час. После втори. Седях до Лизбет. Говорихме съвсем малко и то шепнешком. Не че се страхувахме от директора, просто се ослушвахме. Не знам за какво. Тишината беше като пред буря — мигът преди облаците да се разтворят и да удари гръм.

— Работата е сериозна — прошепна Лизбет. Почеса се по носа, зарови лакираните си нокти в изрусената си кошница и затупка с крак. После разтри с пръст клепачите си, тъй като бе започнала да носи контактни лещи и още не беше свикнала.

— Кофти работа — отвърнах й тихо аз. — Май сме дотук.

Тя продължи да вади и слага батерията на телефона си. Поне си намираше работа.

После се разрида. Взех телефона й и я улових за ръка. Огледах се. Не плачеше само тя. Някои се молеха. Други правеха и двете — плачеха и се молеха. Учителите се бяха струпали при вратата на салона, като жив щит — в случай, че същества от друг свят решат да нападнат гимназията.

— Толкова неща исках да направя в този скапан живот… каза Лизбет. — А дори не съм и… — Тя сподави един стон. — Абе, знаеш.

— Имам чувството, че това „абе, знаеш“, в момента масово се практикува под седалките.

— Мислиш ли? — Тя избърса бузите си с длан. — Ами ти?

— За „абе, знаеш“ ли питаш? — Не се притеснявах на тема „секс“, стига да не ставаше дума за собствения ми.

— Не бе, не за това! Боже! Знам, че не си пробвала.

— Мислех, че за това говорим.

— Говоря за живота ни, Каси! Господи, това може да е краят на света, а ти ми говориш за секс!

Тя дръпна телефона от ръката ми и запревърта капачето на батерията между пръстите си.

— Ето защо трябва да му кажеш — отсече тя, докато си играеше с въженцата на качулката си.

— На кого какво?

Знаех идеално какво има предвид, но печелех време.

— На Бен! Трябва да му кажеш какво чувстваш. Още от трети клас.

— Ти майтапиш ли се?

Лицето ми пламна.

— След което трябва да преспиш с него.

— Глупости, Лизбет.

— Това е положението.

— Не съм искала да спя с Бен Периш, още по-малко от трети клас — прошепнах аз. Трети клас? Погледнах към нея, за да видя дали ме слуша. Явно не ме слушаше.

— На твое място ще отида и направо ще му кажа: „Като ще мрем, да мрем. Но няма да пукна в този тъп гимнастически салон, преди да съм спала с теб!“ И знаеш ли какво ще направя после?

— Какво?

Напуши ме смях, като си представих изражението му.

— Ще го замъкна навън и ще го метна.

— В градинката?

— Или в съблекалнята. — Тя ентусиазирано описа кръг с ръка — за да изобрази цялото училище или целия свят, може би. — Все едно къде.

— Знаеш каква смрад е в съблекалнята. — Два реда по-надолу мярнах ослепителния силует на идола си. — Такива неща стават само във филмите — казах аз.

— Да, нереалистично е… като това, което в момента преживяваме.

Беше права. Напълно нереалистично. Както едното, така и другото — извънземна атака срещу нас и атака на Бен Периш в спалнята ми.

— Поне можеш да му кажеш какво чувстваш — каза тя, прочитайки мислите ми.

Мога, да. Някога. Ако…

Но не го направих. Така за последно видях Бен Периш — в тъмния и задушен гимнастически салон (в който обаче тренират „Совите“!), два реда под мен, в гръб. Сигурно е загинал в Третата вълна, като почти всички други. Така и не му казах какво чувствам. А можех. Седеше на задния чин.

Той надали си спомня, но в прогимназията пътувахме с един и същи автобус и веднъж го чух да казва, че му се е родила сестричка, след което се обърнах и казах: „А пък моят брат се роди миналата седмица!“ И той каза: „Ха, наистина ли?“ Но не с подигравка, а приятно изненадан от необичайното съвпадение. Цял месец след това мислех, че ние сме някак свързани посредством бебетата. В гимназията той стана футболна звезда, а аз — обикновено момиче, което го зяпаше от трибуните. Виждах го понякога в час или по коридорите и едва се сдържах да не се спусна и да извикам: „Ей, аз съм онази от автобуса! Помниш ли за бебетата?“

Смешното е, че той най-вероятно помнеше. Не стига, че беше най-готиното момче в училище, но беше и едно от най-умните. А споменах ли колко мил беше с децата и животните? Сестричката му беше на стадиона на всеки мач и като спечелихме областния шампионат, Бен изтича до тъчлинията, метна я на раменете си и поведе парада по пистата. Публиката я аплодира като кралица.

О, и още нещо: убийствената му усмивка. Но да не започвам пак.

След още един час в тъмния и спарен гимнастически салон зърнах баща си на изхода. Той спокойно ми махна, все едно всеки ден идваше да ме прибира след извънземни нападения. Прегърнах Лизбет и обещах да й звънна веднага след като се оправят телефоните. Все още мислех по старому, тоест, че ако нещо се развали, то ще се оправи. Тъй че просто я прегърнах и дори не помня дали й казах „обичам те“.

Излязохме навън и аз запитах: „Къде е колата?“

Татко каза, че не работи. Всички превозни средства не работели. Улиците бяха осеяни с изоставени коли, автобуси, мотоциклети и камиони; купища от смачкани тенекии по кръстовищата, коли, усукани около стълбове или забити във витрините. Хората бяха попаднали в капан, след като електромагнитният импулс бе блокирал ключалките на вратите и трябваше или да чупят стъкла, или да седят и да се надяват на спасение. Пострадалите, които все пак можеха да се движат, бяха изпълзели по канавки и тротоари и чакаха медицинска помощ — която нямаше как да дойде, тъй като нямаше нито линейки, нито пожарни, нито полицейски коли в движение. Всичко, което работеше на ток или батерии, или имаше двигател, замря в единайсет преди обед.

Татко вървеше и говореше, като ме стискаше здраво за китката, сякаш се страхуваше нещо да не връхлети от небето и да ме грабне.

— Нищо не работи. Няма електричество, няма телефони, няма вода…

— Видяхме да се разбива самолет.

Той кимна с глава.

— Всички са паднали. Всичко, което е летяло по време на удара. Изтребители, хеликоптери, транспортни самолети…

— Удар — от какво?

— Е.И. — каза той. — Електромагнитен импулс. Бил е мощен и е извадил от строя всичко. Електропреносната мрежа. Съобщенията. Транспорта. Всичко, което лети или се движи, е било парализирано.

Живеех на два километра от училище. Най-дългите два километра, които съм извървявала някога. Сякаш над всичко бе паднала завеса — измамна рисунка, която да замества реалния свят. Но през цепките й се виждаше, че отзад нещо дълбоко не е наред. Като например хората, които бяха наизлезли пред къщите си, с безполезни телефони в ръце, взрени в небето или приведени под капаците на парализираните си коли. Ровичкаха из тях, както прави всеки, като му се развали колата — бърника из двигателя.

— Но ще се оправим — каза баща ми, като ме стискаше за китката. — Всичко е наред. Системите за аварийно захранване сигурно са непокътнати, а правителството със сигурност има план за извънредни ситуации, убежища и други от този род.

— И с какво спирането на тока ще допринесе за издигането ни до следващия етап на нашата еволюция, татко?

Съжалих за думите си още, докато ги изричах. Но бях вече изтрещяла. За щастие, баща ми не се засегна. Погледна ме, усмихна се окуражително и ми каза:

— Всичко ще се оправи.

Защото аз исках да го чуя, защото самият той го искаше, и защото при падането на завесата публиката очаква красива финална реплика.

7.

Около обяд спирам, за да пия вода и да хапна един суджук. Всеки път, щом ям суджук, консерва сардини или друга суха храна, си мисля: „Едно по-малко!“ Хапка по хапка стопявам доказателствата, че сме съществували тук в определен момент.

Ако някой ден мерна пиле, ще му извия вкусното вратле и ще го сготвя. Човек убивам за сандвич! Честно, видя ли някой да яде чийзбургер, спукана му е работата.

Има доста крави наоколо. Мога да застрелям една и да я изкормя с камата си. Клането със сигурност няма да ме затрудни. Трудно ще бъде готвенето. Паленето на огън, дори и през деня, е най-сигурния начин да ги поканя на барбекюто си.

На десетина метра от мен пробягва сянка. Отскачам инстинктивно назад и удрям глава в една Хонда Сивик, на която се бях подпряла, докато обядвах. Не е безпилотен самолет. Птица е, като че ли чайка. Рее се почти без да движи крилете си. Настръхвам от отвращение. Мразя птици. Не ги мразех преди Пришествието. Нито след Първата или Втора вълна, които почти не ме засегнаха.

Но след Третата вълна ги намразих яко. Не по тяхна вина, разбира се. Все едно да мразиш куршумите, като си изправен на разстрел. Няма логика.

Но, така или иначе, мразя ги.

8.

След три дни по магистралата стигам до извода, че колите са стадни животни.

Движат се във върволица. Умират на камари. Купчини от разкривен метал. Застинали. Проблясват в далечината като украшения.

И изведнъж — нищо. Празен път в продължение на километри. Само аз и асфалтовата река, която си проправя път през дефиле от полуголи дървета със сбръчкани листа, вкопчени отчаяно в тъмните си клонове. Пътят, голото небе, високата кафява трева и аз.

Тези празни участъци са най-лошите. Автомобилите дават укритие. И подслон. Спя в някоя от оцелелите (още не съм попаднала на заключена). Ако това може да се нарече сън. Тежък, застоял въздух. Прозорците не се свалят, а да отвориш вратата е безумие. Мъчи ме глад. И тежки среднощни мисли. Сама, сама, сама.

И най-страшният ми нощен кошмар.

Ако бях конструктор на безпилотни самолети, със сигурност щях да ги съоръжа с топлинни датчици, способни да засекат човек през покрива на кола. Всяка вечер едно и също: тъкмо се унасям и си представям как едновременно се отварят и четирите врати, и към мен се протягат десетки длани. Длани, свързани с ръце, а ръцете израстват от… неясно какво. Стряскам се, стискам моя M16, надничам иззад задната седалка, после се оглеждам на 360 градуса с чувството, че съм в капан и полусляпа зад запотените прозорци.

Разсъмва се. Чакам утринната мъгла да се разсее, пия глътка вода, мия си зъбите, два пъти проверявам оръжията, после запасите от храна и тръгвам. И гледам — нагоре, надолу и наоколо. Никакво спиране на изходите. Водата стига засега. Отбягвам градовете. Каква работа имам там?

Поради цял ред причини.

Знаете ли по какво се разбира, че сте близо до град? По миризмата. Усеща се от километри.

Мирише на дим. Фекални води. И смърт.

В градовете не можеш да направиш и две крачки, без да се спънеш в труп. Странно: хората също умират на купчини.

Надуших Синсинати още докато бях на километър от табелата на града. Дебел стълб от дим лениво се виеше към безоблачното небе.

Синсинати гори.

Нищо ново. След Третата вълна другата най-характерна гледка, освен труповете, са пожарите. Една-единствена заблудена мълния може да унищожи цял квартал. Няма кой да гаси.

Очите ми почват да сълзят. Гади ми се от смрадта. Спирам, за да завържа един парцал на устата и носа си, и продължавам с ускорена крачка. Свалям автомата от рамото си и го държа в ръка. Имам лошо предчувствие. Вътрешният ми глас не спи.

Бързай, Каси. Бързай.

И тогава, някъде между Изход 17 и 18, намирам труповете.

9.

Те са три. Не скупчени като в градовете, а отделени един от друг. Лежат в разделителната ивица. Първият е на по-възрастен човек — сигурно на възрастта на баща ми. С дънки и пуловер. С лице към земята, с разперени ръце. Застрелян в тила.

Вторият, на около десетина метра по-нататък, е на млада жена, малко по-голяма от мен, в долнище от мъжка пижама и тениска. Късо подстригана коса с лилав кичур. Пръстен с череп на левия й показалец. Черен лак за нокти, силно олющен. И дупка от куршум в тила.

Още няколко метра и — третият труп. Дете на единайсет-дванайсет години. Съвсем нови бели маратонки. Черен суичър. Не може да се разбере как е изглеждало в лице.

Оставям детето и се връщам при жената. Коленича във високата кафява трева до нея. Докосвам бледата й шия. Още е топла.

О, не! Не, не, не.

Хуквам обратно към първия човек. Коленича. Докосвам дланта на изпънатата му ръка. Оглеждам кървавата дупка между ушите му. Лъскава. Още мокра.

Замръзвам. Зад мен — път. Пред мен — още път. От дясната ми страна — дървета. Отляво — още дървета. Камари от коли в южното платно, най-близката на около стотина крачки. Нещо ми подсказва да вдигна поглед. Право нагоре.

Малко сиво петънце на фона на ослепително синьото есенно небе.

Неподвижно.

Здравей, Каси! Аз съм Безпилотен самолет, приятно ми е!

Изправям се, както обикновено — рязко. Миг забавяне и двамата с господина до мен щяхме да си имаме напълно еднакви дупки. Нещо ме перва по крака, по-скоро ме перва малко над коляното, от което губя равновесие и падам назад по дупе.

Изстрел не се чу. Хладен вятър в тревата, моят горещ дъх в парцала и бученето на кръвта в ушите ми — това беше всичко.

Заглушител.

Логично. Разбира се, че ще ползват заглушители. Така и ще ги кръстя — Заглушители.

Когато сте изправени пред смъртта, мозъкът ви минава в автоматичен режим на работа. Предният дял се отказва от управлението в полза на най-атавистичната част от вас — онази, която се грижи за дишането, мигането и сърцебиенето. Частта, която природата е вградила във вас, за да ви съхрани живи. Частта, която разтяга времето като огромен желиран бонбон и превръща секундата в час, а минутата — в цял летен следобед.

Търся пипнешком автомата си — изпуснала съм го, когато проектилът се заби пред мен и земята буквално избухна, като ме обсипа с накъсана трева, буци пръст и камъчета.

Майната му на автомата.

Вадя Люгера от колана си и с прибежки и припълзявания се добирам до най-близката кола. Кой знае колко не ме боли, но усещам, че докато стигна до колата, един стар Бюик, кръвта вече се е просмукала в джинсите ми.

Задното стъкло се разсипва на сол, докато се гмуркам под каросерията. Не съм пълна, но мястото е тясно и не мога нито да се претърколя, нито да се извърна, ако ме изненадат от другата страна.

Като в капан.

Умната Каси, отличничката. Шест по всичко. А се насади на пачи яйца.

Трябваше да си седиш в малката гора, в малката си палатка, с малките си книжлета и сладките си малки дневничета. Поне, ако те подгонеха, имаше накъде да бягаш.

Минутите текат. Лежа по гръб, а кръвта ми мокри студения асфалт. Въртя глава наляво и надясно, като леко я понадигам, за да надникна над обувките си. Къде, по дяволите, е той? Какво чака? След което ми светва:

Той сигурно е снайперист! Което означава, че сигурно е стрелял по мен от километър разстояние.

Което пък значи, че разполагам с повече време от първоначалните ми предположения.

Време за нещо повече от една молитва; и без друго ще е отчаяна и нескопосана.

Боже, прогони го. Бързо. Запази ме жива, Господи!

Треперя неудържимо. Потя се и зъзна, едновременно.

Ще изпадна в шок.

Мисли, Каси!

Мисли!

Създадени сме, за да мислим. Развили сме се с мислене. С мислене съм се добрала дотук.

Хора сме и най-свойственото за нас е, че мислим. Планираме. Мечтаем и осъществяваме мечтите си.

Осъществи го, Каси.

Без да коленичи, той няма как да се добере до мен. А коленичи ли… и наведе глава, за да надникне… и се посегне към глезена ми, за да ме дръпне…

Не. Той не е толкова глупав. Ще допусне, че съм въоръжена. Няма да рискува. Не че на Заглушителите им пука дали са мъртви или живи… Или пък им пука? Те познават ли страха? Заглушителите не обичат живота — имам предостатъчно доказателства за това. Но дали обичат собствения си живот повече от това да лишават от живот другите?

Времето тече адски бавно. Всяка минута е като сезон. Тоя защо още се мотае?

Или — или. Или ще ме довърши, или не. Трябва да ме довърши, нали затова е тук.

Нали точно в това е смисълът!

Или — или. Или ще хукна, подскачам или пълзя, или ще умра тук от кръвозагуба. Хукна ли, ще съм лесна мишена. Няколко метра — и край. Остана ли да лежа — пак същото, само че по-болезнено, по-страшно и далеч по-бавно.

Пред очите ми цъфтят и танцуват черни звезди. Дишам трудно. Успявам да сваля с лявата си ръка кърпата от лицето си.

Кърпата.

Нямаш ум, Каси.

Пускам пистолета до себе си. Това е най-трудното — да се откажа от оръжието.

Надигам крака си и промушвам отдолу кърпата. Действам слепешком, тъй като не мога да вдигна главата си. Зверя се през цъфтящите черни звезди в калните карантии на Бюика и се мъча да завържа краищата на кърпата. Опипвам раната с върховете на пръстите си. Все още кърви, но е нищо в сравнение с бликащия фонтан, който беше, преди да я стегна с превръзката.

Взимам пистолета. Така е по-добре. Зрението ми малко се избистря и вече не ми е така студено. Мърдам няколко сантиметра вляво; не е приятно да лежиш в собствената си кръв.

Къде е той? Имаше сума ти време да си довърши работата.

Или тя вече е свършена?

Оставам без дъх. Просто за няколко секунди забравям да дишам.

Той няма да дойде! Няма, защото няма нужда. Знае, че няма да се осмеля да изляза, а ако не изляза, с мен е свършено. Знае, че ще умра от глад, кръвозагуба или обезводняване.

Той знае, каквото и аз знам: бягането е равносилно на смърт, оставането — също.

Затова просто е продължил към следващия.

Ако има следващ.

Ако не съм последната.

Стига, Каси! От седем милиарда да остане само един за пет месеца? Не може да си последна. Но дори и да си последна, и именно ако си последна — не трябва да завършиш така безславно. Сгащена под проклетия Бюик, да чакащ кръвта ти бавно да изтече. Така ли трябва да изглежда последното „сбогом“ на човечеството?

Не, по дяволите.

10.

Първата вълна отне живота на половин милион души.

Втората направи тази цифра буквално смешна.

В случай, че не знаете, земната повърхност е подвижна. Континентите са върху масиви от скали, наречени тектонични плочи, и тези огромни плочи плават в море от разтопена лава. Като постоянно се трият и бутат една в друга, което създава огромно напрежение. С течение на времето напрежението нараства, докато плочите се приплъзнат една спрямо друга, освобождавайки огромни количества енергия под формата на земетресения. Ако земетресението е в гранична междуконтинентална зона, ударната вълна произвежда гигантски вълни, наречени цунами.

Над 40 процента от населението на света живее на по-малко от сто километра от бреговата ивица. Това са три милиарда души.

Ония просто им спретнаха едно малко наводнение.

Вземете метален прът, два пъти по-висок от Емпайър Стейт Билдинг и три пъти по-тежък. Разположете го над една от тези критични зони. След което го пуснете от най-горните слоеве на атмосферата. Не ви трябва система за задвижване или насочване; просто го пуснете. Благодарение на земното притегляне, докато достигне Земята, прътът ще развие скорост от двайсет километра в секунда — двайсет пъти по-бързо от куршум.

Ще се блъсне в повърхността със сила един милиард пъти по-голяма от енергията на бомбата, пусната над Хирошима.

Сбогом, Ню Йорк. Сбогом, Сидни. Довиждане, Калифорния, Вашингтон, Орегон, Аляска и Британска Колумбия. Чао, Източно крайбрежие.

Япония, Хонг Конг, Лондон, Рим, Рио.

Радвам се, че се запознахме. Дано ви е харесало!

Първата вълна трая едва секунди.

Втората продължи малко повече. Около ден.

А Третата? Тя беше по-дълга — дванайсет седмици. Дванайсет седмици, за да убие… Ами, по пресмятанията на татко, 97 на сто от тези с лошия късмет да оцелеят в първите две вълни.

Деветдесет и седем процента от четири милиарда? Пресметнете сами.

Помните ли онази глупост? За това как Извънземната империя ни връхлита с летящите си чинии, а ние, сплотени в едно, й даваме отпор. Давид срещу Голиат. Нашите танкове срещу техните лъчеви оръжия.

Де да беше така!

Ние не бяхме такива късметлии.

И те не бяха толкова глупави.

Как можеш да унищожиш почти четири милиарда души за три месеца?

С птици.

Колко птици има в света? Предположете. Един милион? Един милиард? А какво ще кажете за над триста милиарда? Това прави около седемдесет и пет птици за всеки мъж, жена и дете, останали живи след първите две вълни.

Има хиляди видове птици на всеки континент. И птиците не признават граници. Освен това дрискат много. Дрискат по пет-шест пъти на ден. Това са повече от един трилион малки ракети, сипещи се като дъжд всеки ден. Всеки божи ден.

Няма по-ефективна система за разпространение на вирус с 97 процентна леталност.

Според баща ми те бяха използвали нещо от рода на генетично променен Ебола-вирус. Ебола-вирусите не могат да се разпространяват по капков път. Но е достатъчно да подмените един-единствен белтък и Ебола-вирусът става като грипа — въздушнопреносим. Загнездва се в белите ви дробове. Предизвиква тежка кашлица. Треска. Силно главоболие. Започвате да плюете малки, тъпкани с вируси, капки кръв. Гадините преминават в черния дроб, бъбреците и мозъка ви. В тялото ви вече има милиарди от тях. Станали сте вирусна бомба. И когато се взривите, поразявате всички около вас. Като плъхове, бягащи от потъващ кораб, вирусите извират от всеки ваш отвор. Устата, носа, ушите, задника… дори очите. Буквално плачете с кървави сълзи.

Наричахме го с различни имена. Червената смърт или Кървавата чума. Червеното цунами. Четвъртият конник. Наречете го както искате. След три месеца деветдесет и седем от всеки сто човека бяха трупове.

Това са много кървави сълзи.

Времето течеше в обратна посока. Първата вълна ни върна в осемнайсети век. Следващите две ни отпратиха в неолита.

Станахме отново ловци и събирачи. Номади. Дъното на пирамидата.

Но не искахме да се предадем. Още не.

Все още имаше достатъчно живи, които да се съпротивляват.

Нямаше как да се опълчим лице в лице, но можехме да водим партизанска война. Мръсна партизанска война. Имахме достатъчно оръжия и боеприпаси и дори малко транспортни средства, оцелели след Първата вълна. Армиите ни бяха унищожени, но бяха останали боеготовни единици на всеки континент. Имаше бункери, пещери и подземни бази, където да се крием с години. Те щяха да са Америка, а ние — Виетнам.

Но Другите не спряха дотук.

Смятахме, че вече сме видели всичко, или поне най-лошото, защото беше трудно да си представим нещо по-лошо от Червената смърт. Онези от нас, които оцеляха в Третата вълна — тези с естествен имунитет към болестта — стояха, скупчени като овце и чакаха указания от властта. Знаехме, че все още има власт, тъй като от време на време дочувахме вой на случаен изтребител, далечни престрелки и тътен на бронетранспортьори зад хоризонта.

Моето семейство имаше донякъде късмет. Четвъртият конник отнесе мама, но татко, Сами и аз бяхме живи. Татко го отдаде на добри гени. Което бе малко странно — да се оглеждаш самодоволно от върха на цял Еверест от близо седем милиарда мъртъвци. Но татко си беше татко — непоправим оптимист, дори и в Апокалипсиса.

Повечето градове бяха изоставени още в началото на Червеното цунами. Нямаше електричество, нямаше вода, магазините и складовете бяха отдавна разграбени. Улиците бяха залети с фекалии. Бушуваха пожари, запалени от случайни мълнии.

Да не говорим за труповете.

Те бяха навсякъде. По къщи, спирки, болници, апартаменти, офис сгради, училища, църкви, синагоги и складове.

Толкова много, че положението стана неконтролируемо. Няма как да погребеш или изгориш толкова хора едновременно. Това лято на мор се случи безмилостно горещо и вонята на разлагаща се плът беше увиснала във въздуха като невидим отровен смог. Мокрехме парцали с одеколон и ги връзвахме на устите и носовете си, но в края на деня платът се просмукваше с воня и единственото, което ни оставаше, бе да повръщаме.

Докато — колкото и да е чудно — привикнахме със смрадта.

Изчакахме да отмине Третата вълна, барикадирани вътре в къщата. Отчасти защото имаше карантина. Отчасти защото навън беше ад — грабежи, палежи, мародерства, убийства и изнасилвания. Отчасти защото със свити сърца чакахме да разберем какво още ще ни сполети.

Но най-вече, защото татко не искаше да се отдели от мама. Беше твърда болна, за да пътува, а той не можеше да я изостави ей така.

Тя му каза да тръгва. Така или иначе щяла да умре. Нейната песен била изпята. Да се погрижел за мен и Сами. Да ни пази. Защото винаги има надежда утрото да е по-добро от вечерта.

Татко не възрази. Но не я остави. Изчака неизбежното, като се грижеше за нея и разучаваше карти, правеше списъци и събираше провизии. Това беше времето, когато му скимна да трупа книги, за да спасява цивилизацията. През нощите, в които небето не бе изцяло затулено от дим, излизахме в двора и като се редувахме зад окуляра на моя стар телескоп, гледахме как гигантският им кораб величествено се носи на фона на Млечния път. Звездите бяха станали по-ярки. Непомрачени от човешки светлини, блестяха като скъпоценни камъни.

— Защо още се бавят? — питах обикновено аз. Като всички останали и аз чаках летящи чинии и механични паяци с лазерни оръдия. — Защо просто не дойдат и да се свърши с това наше чакане?

Татко клатеше глава:

— Знам ли, тиквичке! Може това да е било всичко. Може би не са искали да ни избият, а само да свият популацията до приемливи граници.

— И после какво? Какво искат в крайна сметка?

— По-правилно е да се запитаме от какво имат нужда — меко каза той, сякаш навлизахме в твърде опасна тема. — Просто внимават.

— Внимават?

— Да не опустошат всичко. Те са тук, защото Земята им трябва, Каси.

— Но не и ние — промълвих аз. Пак нямаше да се разберем с баща ми. За милиарден път.

Той — за милиарден път — сложи ръка на рамото ми и каза:

— Нашият ред мина. Не бяхме кой знае колко добри стопани. Сигурен съм, че ако можехме да се върнем назад и запитаме динозаврите от времето преди падането на астероида…

Аз го сръгах с все сила и хукнах вкъщи.

Не знам къде е по-зле — вкъщи или навън. Навън се чувстваш напълно уязвим, постоянно на показ, гол под голото небе. А вътре е постоянен мрак.

Обковани с дъски прозорци, през които не влиза слънце през деня. Свещи — нощем, но понеже са на привършване, не можем да си позволим повече от една на стая и сенките надничат от всеки ъгъл.

— Какво има, Каси?

Сами. Петгодишен.

Сладур. Големи кафяви очи като на плюшено мече, като онова, което съм пъхнала в дъното на раницата си.

— Защо плачеш?

Като видя сълзите ми се разплака и той.

Шмугнах се край него и се затворих в стаята на шестнайсетгодишния човешки динозавър, Cassiopeia Sullivanus extinctus. Но ми дожаля и се върнах. Как да го оставя да реве! Откакто мама се разболя, си станахме много близки. Вечер той се будеше от кошмари и тичаше при мен, мушкаше се в леглото ми и се гушкаше, като понякога, сънен, ме наричаше „мама“.

— Видя ли ги, Каси? Идват ли?

— Не бе, малък — избърсах аз сълзите му. — Никой не идва.

Засега.

11.

Мама почина във вторник. Татко я погреба в двора, в лехата с рози. Тя пожела така. В разгара на мора, когато стотици гаснеха всеки ден, повечето тела бяха изгаряни в края на града. Умиращите градове бяха заобиколени от постоянно тлеещи погребални клади.

Баща ми ми каза да стоя при Сами. Сами, който ни гледаше като зомбиран, с отворена уста или си смучеше пръста като двегодишен, с празни от ужас очи на плюшено мече. Само допреди няколко месеца мама го люлееше на люлката, водеше го на тренировки по карате, миеше му косата и танцуваше с него на любимата му песен. Сега беше увита в бял чаршаф и метната върху рамото на баща ни се носеше към двора.

Наблюдавах татко през прозореца на кухнята.

Коленичил пред плитък гроб. Със сведена глава. Рамената му се тресяха. Не го бях виждала да губи самообладание досега. Никога. След Пришествието нещата ставаха все по-лоши и точно когато мислехме, че по-лошо от това няма накъде, ставаше още по-зле. Но баща ми устоя. Дори когато се разбра, че мама е болна, той се държа мъжки, особено пред нея. Не говореше за това, което се случваше зад барикадираните врати и прозорци. Слагаше влажни кърпи на челото й. Къпеше я, преобличаше я, хранеше я. Нито веднъж не го видях да плаче пред нея. Докато други се застрелваха, бесеха, тровеха с лекарства и скачаха от мостове, татко се съпротивляваше на мрака.

Пееше й и рецитираше глупави шеги, които бях чувала хиляди пъти. И лъжеше. Детски залъгалки, за да спи добре.

В последните часове, докато бършеше кървавите й сълзи.

Държеше я, докато повръщаше катранената каша, в която се бе превърнали вътрешностите й.

Доведе ни със Сами в стаята й, за да си вземем сбогом.

— Всичко е наред — каза тя на Сами. — Всичко ще се оправи.

На мен ми каза:

— Сега той има нужда от теб, Каси. Грижи се за него. И за татко си.

Казах й, че ще оздравее. Някои оздравяваха. Разболяваха се, но вирусът поседяваше и изчезваше. Така и не се разбра защо. Сигурно не са били апетитни за вирусите.

Не казах, че ще оздравее, само за да я утеша. Аз наистина го вярвах. Длъжна бях.

— Ти си всичко за тях — ми каза мама. Последните й думи към мен.

Съзнанието на болните угасваше последно, отмито от червените води на цунамито. Когато и това станеше, вирусът вземаше всичко под контрол. Някои беснееха, защото болестта беше сварила мозъците им. Удряха, драскаха, ритаха, хапеха. Подобно на вируса, който се нуждаеше от нас, но ни мразеше и гореше от нетърпение да се отърве от нас.

Мама гледаше татко и не го познаваше. Не знаеше къде е. Коя е. Какво става с нея. На лицето й бе застинало нещо като зловеща усмивка, напуканите й устни откриваха кървящите й венци, зъбите й също бяха кървави. Издаваше звуци, но не и думи. Мястото в мозъка й, където трябваше да се родят думи, беше пълно с вируси. А вирусите нямат език, те знаят само как да стават повече.

Накрая майка ми почина с конвулсии и неразбираеми крясъци, а неканените й гости се изстрелваха от всеки отвор, защото бе използвана и непотребна. Трябваше да угасят лампите и да си търсят нов дом.

Татко я изкъпа за последен път. Среса косата й. Изтри засъхналата кръв от зъбите й. Когато дойде да ми съобщи, че е починала, беше спокоен. Владееше се. Прегърна ме и припаднах.

Сега го гледах през прозореца на кухнята. Коленичил до нея в розовата леха, мислейки, че никой не го вижда, баща ми пусна въжето, което стискаше — нишката, която го крепеше през цялото време, в което другите стремглаво пропадаха.

Оставих Сами и излязох навън. Седнах до него. Сложих ръка на рамото му. Последният ми контакт с баща ми беше далеч по-силен и с юмрук. Не казах нищо, както и той. Мълчахме продължително.

Той пъхна нещо в ръката ми. Годежният пръстен на мама. Ако била жива, мама щяла да иска той да е у мен.

— Тръгваме, Каси. Утре сутринта.

Аз кимнах. Знаех, че мама е единствената причина, поради която още не бяхме тръгнали. Нежните стъбла на розите се полюшваха, сякаш също кимаха.

— Къде отиваме?

— Надалеч. — Той се огледа. Очите му бяха широко отворени и уплашени. — Тук вече не става за живеене.

Хм, помислих си. А ставало ли е някога?

— Военновъздушната база „Райт-Патерсън“ е на по-малко от двеста километра. Ако вървим бързо и времето се задържи сухо, можем да сме там след пет или шест дни.

— И после какво?

Другите ни бяха програмирали да мислим по този начин: „добре, а после?“ Погледнах баща си, защото очаквах отговор. Не познавах друг по-умен. Ако той не знаеше, нямаше да ми отговори и никой друг. Затова трябваше да знае. Длъжен бе.

Той поклати глава, сякаш не разбра въпроса.

— Какво толкова има в „Райт-Патерсън“? — поисках да разбера аз.

— Не знам изобщо какво има. — Той се понечи да се усмихне, но лицето му се сгърчи, сякаш го заболя.

— Тогава защо отиваме?

— Защото тук вече не можем да стоим — каза той със стиснати зъби. — А щом не можем да стоим, трябва да идем някъде. Ако все още имаме правителство…

Той поклати глава. Не беше излязъл за това. Беше излязъл, за да погребе съпругата си.

— Влез вътре, Каси.

— Ще ти помогна.

— Нямам нужда от помощ.

— Тя ми е майка. Обичах я. Моля те, нека да помогна.

Разплаках се отново. Той не забеляза. Не гледаше нито мен, нито мама. Гледаше в нищото. На мястото, където допреди беше светът, сега, сякаш имаше черна дупка, която бавно ни поглъщаше. За какво бихме могли да се уловим? Аз дръпнах ръката му от тялото на мама, притиснах я до бузата си и му казах, че го обичам, че мама го е обичала и че всичко ще е наред.

— Влез вътре, Каси — каза той тихо. — Сами има нужда от теб, не майка ти.

Влязох вътре. Сами седеше на пода и си играеше със своя пластмасов „Старфайтър“. Щурмуваше Звездата на смъртта.

— Бум! Бум! Предай се!

Отвън баща ми беше коленичил върху прясно изкопаната пръст. Кафява кал, червена роза, сиво небе, бял чаршаф.

12.

Май е време да разкажа и за Сами.

Иначе няма как да стигна до там.

„Там“ е първият сантиметър на открито, мястото, където слънцето лизна ожулената ми буза, след като изпълзях изпод Бюика. Този първи сантиметър беше най-трудният. Най-дългият сантиметър във Вселената. Сантиметър, проточен на хиляди километри разстояние.

„Там“ е онова място на магистралата, където се обърнах с лице към невидимия си враг.

„Там“ е нещото, което ме опази да не превъртя съвсем, нещото, което Другите не успяха да ми отнемат, след като ми отнеха всичко останало.

Сами е причина да не се предам. Да не остана под колата в очакване на края.

Видях го за последно на задния прозорец на един училищен автобус. Притискаше чело о стъклото. Махаше ми. И се усмихваше. Сякаш отиваше на екскурзия: възбуден, припрян, нямаше и помен от страх. Сред децата се чувстваше най-естествено. А и училищният автобус, какво по-нормално от това? Има ли нещо по-банално от голям, жълт училищен автобус? Беше толкова нормално, че гледката на автобусите, пристигащи в бежанския лагер след изминалите четири месеца на ужас, беше стряскаща. Беше като да видиш „Макдоналдс“ на Луната. Съвсем странно и откачено нещо, което просто не бе на мястото си.

Бяхме в лагера от няколко седмици. От петдесетината души там само ние бяхме семейство. Всеки друг беше вдовица, вдовец или сирак. Последните оцелели хора, които не се познаваха до идването си тук. Най-възрастният беше на около шейсет години. Сами беше най-малкият, но имаше и седем други деца. Всички, с изключение на мен, под четиринайсетгодишна възраст.

Лагерът беше разположен на двайсет мили източно от дома ни, на една изсечена в гората поляна, където през Третата вълна беше построена полева болница, след като тези в града вече се пукаха по шевовете. Сградите бяха слепени една за друга, направени от ръчно издялани дъски, с тенекиени покриви; голямо помещение за заразените и по-малка барака за двама лекари, които се грижеха за болните, докато Червеното цунами не отвя и тях. Имаше лятна градина и система за събиране на дъждовна вода за миене, къпане и пиене.

Ядяхме и спяхме в голямата сграда. Пет-шест души бяха умрели там, но пода и стените бяха дезинфекцирани с белина, а дюшеците на починалите бяха изгорени. Все още имаше лек дъх на смърт (като от вкиснато мляко) и белината не бе изличила напълно следите от кръв. Имаше пръски по стените и продълговати сърповидни петна по пода. Приличаше на триизмерна абстрактна живопис.

Бараката съвместяваше склад и арсенал. Консервирани зеленчуци, пакетирани меса, сухи храни и основни продукти като сол. Пушки, пистолети, полуавтоматични оръжия, дори няколко огнехвъргачки. Всеки ходеше въоръжен до зъби, Дивият Запад в съвременен вариант.

На няколкостотин метра в гората зад бараките беше изкопана плитка яма. Служеше за изгаряне на трупове. Не ни беше позволено да ходим там и естествено аз и няколко от по-големите деца ходехме. Имаше един тип, викаха му Мазния, сигурно заради дългата му, пригладена с гел коса. Мазния беше на тринайсет и събираше трофеи. Всъщност ровеше из пепелта за бижута и монети, както и всичко, което му се стореше „интересно“ или ценно. Кълнеше се, че не е куку, а го прави само от колекционерски интерес.

— Ето, там е разликата — казваше той, хилейки се, докато ровеше из поредната купчинка с ръце, посивели от човешка пепел, с кал под ноктите.

Разликата между какво?

— Между призваните и обикновените. Разменната търговия отново е на мода! — Стискайки диамантено колие. — И когато всичко свърши, ние, предприемчивите, пак ще сме си добре.

Мисълта, че те искат да ни избият до крак, все още не бе хрумнала на никого, дори и на възрастните. Мазния се виждаше като индианец, който ще продаде Манхатън за шепа стъкълца, а не като алчна сврака, което беше много по-близо до истината.

Татко разбра за лагера доста рано, още когато мама започна да започна да се чувства зле. Предложи й да отидем, но тя отказа, защото знаеше, че лек няма. Предпочиташе да умре в дома си, а не в някоя мизерна болница някъде в гора. По-късно, когато кончината й беше вече близо, се чу, че болницата се е превърнала в сборен пункт, един вид убежище, достатъчно отдалечено, за да бъде сравнително безопасно в следващата вълна — както и да изглежда тя (повечето залагаха на някакъв вид бомбардировки) — но и достатъчно близо, за да могат властите да ни намерят, когато идват да ни спасят. Ако изобщо имаше власти и искаха да ни спасят.

Неофициален шеф на лагера беше един пенсиониран морски пехотинец на име Хъчфилд. Приличаше на кубче за игра: с квадратни ръце, квадратна глава и квадратна челюст. Носеше една и съща прилепнала тениска всеки ден, с петно от нещо, може би кръв, но черните му кубинки бяха винаги огледално лъснати. Бръснеше си темето (но не и гърдите или гърба, които трябваше да са първи в списъка). Целият беше покрит с татуировки. Луд на тема оръжия. С два пистолета на колана и пушка на рамо, нямаше по-снаряжен от Хъчфилд. Сигурно защото бе неофициален шеф, се чувстваше задължен да се оборудва подобаващо.

Караулните ни видяха отдалеч, още като се отбихме по черния път, водещ през гората към лагера. Хъчфилд ни пресрещна заедно с друг мъж на име Брогдън. Целите бяха в пушкала. Хъчфилд нареди да се разделим. Той щял да говори с татко, а Брогдън — с мен и Сам. Казах на Хъчфилд какво мисля за идеята му. По-скоро го посъветвах къде да си я завре.

Току-що бях загубила единия си родител и не бях запленена от перспективата да загубя и другия.

— Спокойно, Каси — каза баща ми.

— Ама кои са тези?! — настоях аз. — Може да са обикновени мутри!

„Мутри“ наричахме паплачта от убийци, изнасилвачи, черноборсаджии, похитители и обикновени негодници, които заляха улиците по време на Третата вълна. Причината, заради която хората барикадираха домовете си и трупаха запаси от оръжие и храна. Първият ни враг бяха не извънземните, а нашите сродни човешки същества.

— Просто са предпазливи — възрази татко. — На тяхно място и аз щях да постъпя така. — Той окуражително ме потупа. Боже, как мразех това потупване! Как го мразех, Господи!

— Всичко е наред, Каси.

Той се отдалечи с Хъчфилд и не чувах какво говорят, но ги виждах. Което малко ме поуспокои. Взех Сами на коляното си и се постарах да отговоря на въпросите на Брогдън, без да го зашлевя със свободната си ръка.

Как се казваме?

Откъде идваме?

Има ли сред нас заразени?

Какво знаем за ситуацията?

Какво сме видели?

Какво сме чули?

И защо сме тук?

— Тук в лагера или тук на тоя свят — попитах аз.

Веждите му се събраха в една рунтава черта и той каза:

— Ъ?

— Ако ми бяхте задали този въпрос преди събитията, щях, примерно, да ви отговоря, че сме тук, за да помагаме на ближния и да допринасяме за развитието на човешкото общество. А ако исках да се направя на интересна, щях да кажа: „Защото, ако не бяхме тук, щяхме да сме някъде другаде.“ Но предвид събитията ще кажа, че сме тук заради тъпия си късмет.

Той ме изгледа с присвити очи и каза:

— Ти ми скри шайбата.

Не знам как баща ми беше отговорил на същия въпрос, но очевидно бе издържал изпита, защото ни приеха за пълноправни членове на лагера, което означаваше, че татко (но не и аз) можеше да си избере нещо от склада с оръжия. Татко имаше неприязън към оръжията. Не ги обичаше. Казваше, че сами по себе си оръжията не убиват, но улесняват това значително.

Сега недоволстваше не защото са опасни, а защото не вършат работа.

— Как, според теб, тези пушки могат да противодействат на технология, която е с хиляди, ако не и милиони години по-напред от нашата? — попита той Хъчфилд. — Все едно с камъни и бухалки да спреш балистична ракета.

Беше безсмислено да се спори с Хъчфилд. Беше морски пехотинец, в края на краищата. Пушката беше най-добрият му приятел, най-довереният му спътник, отговорът на всеки възможен въпрос.

Тогава не го разбрах. Но сега разбирам.

13.

При хубаво време всички се въртяха навън, докато не наближеше да си лягаме. Тази паянтова сграда беше като заредена с лоша енергия. Поради предназначението си. Поради съществуването си. Кой дявол ни беше пратил — нея и нас — в тази гора? Имаше нощи, в които настроението ни беше ведро, почти като на летен лагер, в който по чудо всички са си допаднали. Току някой пусне слух, че чул звук на хеликоптер през деня и пламваше обнадежден спор дали ония от властта са се взели в ръце и подготвят контраудара.

Друг път настроението беше по-мрачно и здрачът беше пропит с тревога. Но бяхме щастливци. Бяхме оцелели след електромагнитния импулс, заливането на крайбрежието и чумата, лишила ни от хората, които познавахме и обичахме. Бяхме извадили късмет. Бяхме се гледали очи в очи със Смъртта и тя първа беше мигнала. Човек би помислил, че от това сме се почувствали смели и непобедими. Но не се чувствахме такива.

Бяхме като японците, оцелели след взрива на бомбата в Хирошима. Не знаехме защо още сме тук и дали наистина го искаме.

Разказвахме си един друг за това как сме живели преди Пришествието. Плачехме открито за хората, които бяхме загубили. И тайно за нашите смартфони, коли и микровълнови печки. Както и за Интернет, разбира се.

Взирахме се в нощното небе. Космическият кораб се взираше към нас — бледозелено, отмъстително око.

Спорехме за това къде следва да отидем. Беше пределно ясно, че не можем да останем в тази гора завинаги. Ако не дойдеха Другите, щеше да дойде зимата. Трябваше да намерим по-добър подслон. Имахме провизии за няколко месеца — или по-малко, в зависимост от това колко бежанци щяха да потърсят убежище в лагера. Трябваше ли да чакаме помощ, или да си плюем на петите и да се спасяваме? Татко предпочиташе второто. Искаше му се да види как е в „Райт-Патерсън“. Ако все още имаше власт, вероятността да е там беше много по-съществена.

След известно време ми писна. Всички само говореха и нищо не вършеха. Канех се да кажа на татко, че ако някой от тези плужеци иска да ни придружи към „Райт-Патерсън“, да идва. Другите да си гледат работата.

Взех да мисля, че съединението не винаги прави силата.

Прибрах Сами и го сложих да си легне. Двамата заедно си казахме молитвата.

„И съхрани ни в съня ни, Господи“. Ако питате мен, празно съчетание от звуци. Безсмислица. Не бях сигурна, но имах чувството, че в случая с Господ някой не си е удържал на обещанието.

Беше ясна нощ. Пълнолуние. Реших да се разходя между дърветата.

Някой в лагера беше засвирил на китара. Мелодията залъкатуши по пътеката и ме последва в гората. Първата музика, която чувах от началото на Пришествието.

Изведнъж ми се прииска да се свия на клъбце и да се разрева. Да хукна през гората и да тичам, докато краката ми се подкосят. Да повърна. Да крещя, докато гърлото ми се разрани. Да видя отново мама, и Лизбет, и всичките си приятели, дори тези, които не харесвах, и Бен Периш, само за да му кажа, че го обичах и че исках дете от него повече, отколкото исках да живея.

Песента заглъхна, удавена в далеч по-немелодичната песен на щурците.

Изпука клонка.

И от гората зад мен се чу глас:

— Каси! Изчакай ме!

Аз продължих да вървя. Познах гласа. Така е, като мисля за Бен! Едно искаш, а друго става. Яде ти се шоколад, а в чантата си намираш само полупразно пакетче лукчета.

— Каси!

Вече тичаше. Мързеше ме да бягам и го оставих да ме догони.

Една вечна аксиома: не искаш ли да си сам, усамоти се.

— Какво правиш? — запита Мазния. Дишаше задъхано. Яркочервени бузи. Лъскави слепоочия, сигурно от многото гел, с който се поливаше.

— Не е ли очевидно? — отвърнах аз. — Строя ядрено устройство, с което да атакувам кораба им.

— Не става с ядрени оръжия — каза той, като сви рамене. — Трябва ни изпарител на Ферми.

— Ферми?

— Онзи, който е изобретил бомбата.

— Мислех, че е Опенхаймер.

Моята компетентност видимо го впечатли.

— Може, но той й е кръстник.

— Мазен, ти си откачен — казах аз. И понеже прозвуча грубо, добавих: — Макар че може и да не си бил такъв до идването на извънземните.

— Значи, правиш ей толкова голяма дупка. Слагаш бойна глава в нея. Пълниш дупката с вода и я покриваш с няколкостотин тона стомана. Експлозията превръща водата в пара и тя изстрелва металния капак в космоса със скорост шест пъти по-голяма от скоростта на звука.

— Аха — казах аз. — Логично. И затова ли вървиш след мен? Искаш да ти помогна при строежа на парното оръдие?

— Мога ли да те попитам нещо?

— Не.

— Говоря сериозно.

— И аз.

— Ако ти остават само двайсет минути живот, какво би направила?

— Не знам — отговорих аз. — Но каквото и да е, няма да има нищо общо с теб.

— Как така? — Той не изчака отговора. Сигурно предчувстваше, че няма да е приятен. — Ами ако съм последния човек на Земята?

— Ако си последният, мен няма да ме има, не схващаш ли!

— Добре. Да, кажем, че сме останали само двамата.

— Тогава пак ще си последен, защото ще се самоубия, за да не съм с теб.

— Ти май много не ме харесваш.

— А ти как мислиш?

— Да кажем, че се появят, точно тук и сега, за да ни довършат. Какво би направила?

— Не знам. Ще ги помоля да те убият първи. Хайде, Мазен, какво искаш?

— Ти девствена ли си? — без заобикалки изтърси той.

Погледнах го. Беше напълно сериозен. Повечето тринайсетгодишни момчета са така, като ги пернат хормоните.

— Майната ти — казах аз, врътнах се и поех към лагера.

Лошо подбрани думи. Той се затича след мен, без нито един кичур от бетонираната му коса да трепне по време на бягането. Беше като лъскава черна каска.

— Без майтап, Каси — пуфтеше той. — В тези времена всяка нощ може да ни е последна.

— Глупак! Че то и преди всяка нощ можеше да ни е последна!

Той сграбчи китката ми. Завъртя ме. Бутна широкото си, мазно лице в моето. Беше с два-три пръста по-нисък, но пък с десетина кила по-тежък от мене.

— Наистина ли искаш да умреш, без да разбереш как е?

— Че аз може и да знам — казах аз, като се отскубнах. — И да не си ме пипнал повече! — Смяна на темата.

— Никой няма да разбере — каза той. — Няма да кажа на никого.

Той отново посегна. С лявата си ръка бутнах неговата, а с разперената длан на дясната го цапардосах по носа. Потече чешма от яркочервена кръв. Влезе му в устата и го задави.

— Кучка — изхърка той. — Поне имаш насреща си жив човек. Защото всичките ти приятели от скапания ти някогашен живот са мъртви.

Той се разрева. Свлече се на пътеката, смазан от размера на онзи огромен Бюик над нас — ужасното чувство, че колкото и да е зле, ще се влоши още повече.

По дяволите.

Седнах на пътеката до него. Казах му да отметне глава назад. Оплака се, че му се стичала кръв в гърлото.

— Не казвай на никого — глухо помоли той. — Ще ми се подиграват.

Засмях се. Не можах да се сдържа.

— Кой те научи да се биеш? — попита той.

— Скаутите.

— Дават ли значки за това?

— Дават значки за всичко.

Истината е, че седем години тренирах карате. Миналата година спрях. Не помня вече защо. Но на времето ми харесваше.

— И аз съм като теб — каза той.

— Какво като мен?

Той изплю малко кръв и слуз.

— Девствен.

Какъв шок!

— Защо реши, че аз съм?

— Нямаше да ме фраснеш, ако не беше девствена.

14.

На шестия ден в лагера за първи път видях безпилотен самолет.

Лъскав и сив в ясното следобедно небе.

Имаше много викове и тичане, хората грабнаха оръжията, махаха с шапки и ризи или просто буйстваха: плачеха, скачаха, прегръщаха се и се ръкуваха. Мислеха, че са спасени. Хъчфилд и Брогдън се опитаха да въведат ред, но не успяха. Безпилотният самолет прекоси небето и изчезна зад дърветата, после се върна, летейки по-бавно този път. От земята изглеждаше като дирижабъл. Хъчфилд и татко, сбутани във вратата на бараката, го наблюдаваха, като си подаваха един бинокъл напред-назад.

— Няма крила. Няма отличителни знаци. И как само мина! Като стрела! Ако не са пуснали някой секретен самолет, няма как това да е нещо земно.

Докато говореше, Хъчфилд блъскаше с юмрук в такт с думите си.

Татко се съгласи. Набутахме се като овце в бараката. Татко и Хъчфилд продължиха да висят на вратата и да си разменят бинокъла.

— Това извънземните ли са? — попита Сами. — А, Каси? Идват ли?

— Шшшт.

Огледах се и улових погледа на Мазния. Двайсет минути, показа ми със знаци той.

— Дойдат ли, ще ги размажа — прошушна Сами. — Хватки, ритници, ще ги избия всичките!

— Само така — казах аз и нервно погладих с ръка косата си.

— Не ме е страх — каза той. — Ще ги убия заради това, че убиха майка ми.

Безпилотният самолет изчезна — право нагоре, както каза по-късно татко. За секунда.

Ние реагирахме на безпилотния самолет както би реагирал всеки.

Изперкахме.

Някои хукнаха. Грабнаха какво можеха да носят и се втурнаха в гората. Някои бяха само с дрехите на гърба си и със страха. Каквото и да кажеше Хъчфилд, не можеше да ги спре.

Останалите се гушихме в бараките до вечерта, след което паниката избухна с нова сила. Бяха ли ни забелязали? Каква щеше да дойде след тях — щурмоваци, армия от клонинги или механични паяци? Щяха ли да ни изпарят с лазерни оръдия? Беше тъмно като в катран. Не виждахме и на крачка пред носа си, защото не смеехме да запалим газовите лампи. Трескав шепот. Приглушен плач. Сгушени на койките, скачахме при всеки звук. Хъчфилд прати най-добрите стрелци да дежурят. Мръдне ли нещо — стреляй. Никой да не напуска лагера без разрешение. И Хъчфилд не даде разрешение.

Тази нощ ни се стори безкрайна.

Татко дойде при мен в тъмното и бутна нещо в ръцете ми.

Зареден полуавтоматичен Люгер.

— Нали не харесваш оръжия — прошепнах аз.

— Много неща не харесвах.

Една жена почна да се моли. Наричахме я Майка Тереза. Големи крака. Мършави ръце. Избеляла синя рокля. Рядка сива коса. Някъде по трасето беше изгубила зъбните си протези. Вечно с броеница и в диалог с Исус. Няколко човека подхванаха молитвата й. После още няколко. „Прости ни греховете ни, както и ние прощаваме на враговете си.“

Което беше подходящ момент за единствения атеист в лагера и смъртен враг на Майка Тереза, професор Докинс, да извика:

— Особено на тези от извънземен произход!

— Ще гориш в ада! — провикна се някой в тъмното.

— Че каква е разликата? — не остана длъжен Докинс.

— Тихо! — сгълча ги Хъчфилд откъм вратата. — Стига с тия молитви, моля ви се!

— Това е Божието наказание — продължи да хлипа Майка Тереза.

Сами се претърколи към мен в леглото. Скрих пистолета между краката си. Страх ме бе да не го вземе и да ме гръмне по невнимание.

— Хора, млъквайте — казах. — Плашите брат ми.

— Не ме е страх — каза Сами. Въртеше юмруче в тениската ми. — Теб страх ли те е, Каси?

— Да — казах аз. Целунах го по главата. Косата му миришеше малко кисело. Съмне ли, ще я измия.

Ако сме живи на сутринта.

— Не те е страх! — каза той. — Ти никога не се плашиш.

— Но сега като нищо ще напълня гащите.

Той се изкиска. Лицето му беше топло, сгушено в дланта ми. Ами ако има температура? Тя е първият признак. Ставам параноичка. Ако беше податлив, досега да се е заразил сто пъти. Червеното цунами не чака, ако нямаш имунитет. Сигурно Сами има. Иначе досега да е умрял.

— Сложи си памперс! — подкачи ме той.

— Ще сложа, ами!

„…крачейки през долината, в сянката на смъртта…“ Тая нямаше намерение да спре. Чувах потракването на броеницата й в тъмното. Докинс си тананикаше „Трите слепи мишки“ [„Three blind mice“ – популярна детска песен — Б. пр.], в опит да я заглуши. Не можах да реша кое повече ме дразни — фанатизма или цинизма.

— Мама каза, че те може и да са ангели — рече внезапно Сами.

— Кои? — попитах аз.

— Извънземните. Когато се появиха за пръв път, я запитах дали идват да ни убият и тя каза, че това може изобщо да не са извънземни. Може да са небесни ангели, като тези от Библията, дето говорили на Авраам, на Мария, на Исус и на всички.

— Хубаво ни поговориха! — казах аз.

— Убиха мама.

Той се разплака.

Целунах го по главата и потрих ръцете му.

— Каси, Бог мрази ли ни?

— Не. Не знам.

— Дали мрази мама?

— Разбира се, че не. Мама беше добър човек.

— Тогава защо я остави да умре?

Поклатих глава. Беше като налята с олово.

— Защо Бог позволи на извънземните да дойдат и да ни убият? Защо не ги спря?

— Може би — прошепнах бавно аз. Дори езикът ми тежеше — може би ще го направи.

— Не ме давай на тях, Каси. Не искам да умра.

— Ти няма да умреш, Самс.

— Обещаваш ли?

Обещах.

15.

На следващия ден безпилотният самолет се върна.

Или беше друг, същия като първия. Надали Другите бяха били толкова път само с един самолет в трюма.

Този летеше бавно. Безшумно. Без грохот от двигател. Или жужене. Просто се плъзгаше безшумно, като муха за стръв по спокойна вода. Ние се скупчихме в бараката. Без някой да ни подканя. Аз се случих на една койка с Мазния.

— Знам какво следва — прошепна той.

— Не говори — изсъсках аз.

Той кимна и продължи:

— Звукови бомби. Знаеш ли какво става, когато те взривят с двеста децибела? Тъпанчетата ти гърмят. Белите ти дробове се пръскат, кръвта ти се смесва с въздух и сърцето ти спира.

— Мазен, откъде ти дойдоха на ум тези глупости?

Татко и Хъчфилд клечаха до отворената врата. Взираха се в една точка в продължение на няколко минути. Очевидно бе, че безпилотният самолет бе застинал в небето.

— Дръж, това е за теб — каза Мазния. Беше огърлица с диамантени висулки. От ямата.

— Ама че гадост! — казах му.

— Защо? Нито съм я откраднал, нито нищо. — Той се нацупи. — Знам аз какво ти пречи. Не съм глупак. Проблемът не е в огърлицата. Проблемът е в мен. Ако ме харесваше, щеше да я грабнеш на секундата.

Чудех се дали пък не беше прав. Ако я беше изровил Бен Периш, щях ли да приема подаръка?

— Не че аз толкова съм умрял за теб… ‒ метна Мазния.

Кофти. Гробарят не ме иска.

— Тогава защо ми даваш огърлицата?

— Заради оная вечер в гората. Не искам да ме мразиш. Да ме имаш за боклук.

Малко беше закъснял.

— Не ми трябват бижута от мъртъвци — казах аз.

— На тях пък изобщо не им трябват — отвърна той, имайки предвид покойниците.

Тоя нямаше да ме остави. Претърколих се и седнах зад татко. Иззад рамото му зърнах някаква малка сива точка, сребриста луничка върху гладката кожа на небето.

— Какво става? — прошепнах аз.

Докато го кажа и точката изчезна. Така бързо, че не успях да мигна.

— Разузнавателни полети — изсумтя Хъчфилд. — Няма какво друго да е.

— С обикновен земен спътник може да се види ръчен часовник от орбита — тихо каза татко. — Защо им е на тях, с тяхната супертехнология, да използват самолети за наблюдение?

— Имаш ли по-добра теория? — Хъчфилд не обичаше да оспорват думите му.

— Те може изобщо да не се занимават с нас — каза татко. — Това може да са метеорологически сонди или устройства за проверка на нещо, което не може да се измери от космоса. Или търсят нещо, което не може да бъде открито, докато им пречат хората.

Татко въздъхна. Познавах тази въздишка. Значеше, че надушва нещо, но се плаши от предположението си.

— Всичко се свежда до един прост въпрос, Хъчфилд: защо са тук? Надали за природни богатства — такива има из цялата Вселена, тъй че не е нужно да пътуват стотици светлинни години заради тях. Не са тук и за да ни унищожат, въпреки че изтребването — поне на повечето от нас — е необходимо. Те са като хазяин, който изхвърля неплатежоспособен квартирант, за да освободи имота за нов. Просто е време.

— Време ли? Време за какво?

Татко се усмихна печално.

— Да се изнасяме.

16.

Един час преди разсъмване. Последният ни ден в лагера на смъртта. Неделя.

Сами е до мен. Малко дете, уютно, топло, с ръка върху плюшено си мече, другата е върху гърдите ми — пухкаво, свито бебешко юмруче.

Най-приятната част от деня.

Онези няколко секунди, когато си буден, но празен. Не знаеш къде си. Какво си сега, какво си бил преди. Само дишането, сърдечния ритъм и движението на кръвта. Сякаш отново си в утробата на майка си. Покой и празнота.

Мисля, че това беше първият звук. Моят собствен пулс.

Туп-туп, туп-туп, туп-туп. Слабо, после по-силно и накрая наистина силно, достатъчно силно, за да почувствам ритъма през кожата си. В помещението нахлу блясък и се усили. Хората се спъваха, дърпаха се за дрехите и пипнешком търсеха оръжията си. Яркото сияние избледня, после отново се усили. По пода затанцуваха сенки и се прехвърлиха на тавана. Хъчфилд обикаляше и крещеше да запазим спокойствие. Напразно.

Всеки разпозна звука. И всеки знаеше какво означава той.

Спасение!

Хъчфилд се опита да препречи вратата с тялото си.

— Стойте вътре! — извика той. — Нали не искате да…

Изблъскаха го. Напротив, искахме! Изсипахме се през вратата и се струпахме на двора, махайки с ръце към хеликоптера, един „Блек Хоук“, който правеше втори заход над лагера, черен на фона на развиделяващото се небе. Прожекторът му ни прониза като меч и ни ослепи, но повечето от нас вече бяха заслепени от сълзи. Ние подскачахме, крещяхме, прегръщахме се един друг. Няколко човека размахваха американски знаменца и си спомням, че се зачудих откъде, по дяволите, са ги намерили.

Хъчфилд яростно ни крещеше да се приберем. Никой не го слушаше. Вече не ни беше шеф. Бяха дошли Властите.

И тогава, също толкова неочаквано, колкото се беше появил, хеликоптерът направи един последен кръг и изчезна от погледите. Звукът на лопатите му заглъхна. После се възцари дълбока тишина. Бяхме объркани, потресени и уплашени. Дали ни видяха? Защо не кацнаха?

Зачакахме хеликоптерът да се върне. Цяла сутрин чакахме. Хората стягаха багажа си. Гадаеха къде ще ни отведат, как ще е там и колко други ще има. Хеликоптер „Блек хоук“! Какво ли още бе оцеляло след Първата вълна? Размечтахме се за електрическо осветление и топли душове.

Никой не се съмняваше, че ще ни спасят — сега, когато Властите знаеха за съществуването ни. Помощта бе на път.

Верен на себе си, татко не споделяше общото въодушевление.

— Те може и да не се върнат — каза той.

— Не може просто да ни оставят тук, татко — казах аз. Понякога трябваше да говоря с него така, сякаш беше на възрастта на Сами. — Няма логика.

— Това може да не е било спасителна акция. Може да са били тук за нещо друго.

— За безпилотния самолет?

Този, който се разби седмица по-рано. Той кимна с глава.

— И все пак, поне вече знаят, че сме тук — казах аз. — Ще предприемат нещо.

Той отново кимна. Разсеяно, сякаш мислеше за нещо друго.

— Сигурно — каза той. После ме погледна строго. — Оттук насетне нито за миг не изпускай Сам от поглед. Разбра ли, Каси? Никога. Носиш ли пистолета?

Аз потупах задния си джоб. Той метна ръка на рамото ми и ме поведе към склада. Дръпна настрана един прашен шперплат. Под него имаше автомат M16. Този, който щеше да стане мой най-добър приятел, след като загубих всички останали.

Той го взе и го повъртя в ръцете си. Изражението му беше все така отнесено.

— Какво ще кажеш? — прошепна той.

— За това ли? Пълни лайна.

Вместо да подскочи от грубия ми език, той леко се разсмя.

Показа ми как работи. Как да го държа. Как да се целя. Как да сменям пълнителя.

— Ето, опитай.

И ми подаде автомата.

Мисля, че беше приятно изненадани от схватливостта ми. Както и от сръчността. Дължах я на тренировките по карате. Нищо не развива двигателната култура така, както каратето.

— Задръж го — каза той, когато понечих да му го върна. — За теб съм го прибрал.

— Защо? — попитах аз. Не че имах нещо против оръжието, но почна да ме обзема страх. Докато всички останали се радваха, баща ми ме обучаваше в стрелба.

— Знаеш ли как да разпознаеш врага си, Каси? — Погледът му се стрелкаше около навеса. Защо не ме гледаше в очите? — Този, който стреля по теб — той е. Не го забравяй. — Той посочи с глава автомата. — И не се мотай с него насам-натам. Дръж го под ръка, но го крий. Не тук в навеса, не и в спалнята. Ясно ли е?

Потупване по рамото. Явно недостатъчно. Голяма прегръдка.

— Хайде, отивай при Сами. Аз отивам да поговоря с Хъчфилд. А, и нещо друго: ако някой ти поиска автомата, прати го да се разправя с мен. Ако упорства, застреляй го.

Той се усмихна. Но не с очи. Погледът му беше твърд, празен и студен като на акула.

Беше роден с късмет, баща ми. А и ние. Късметът ни беше превел през първите три вълни. Но, както всеки комарджия знае, късметът не трае дълго. Мисля, че в онзи ден баща ми предчувстваше нещо. Не че късметът ще ни изневери. Това никой не можеше да каже. Просто разбра, че само късмет не стига.

Оцеляват силните. Онези, на които не им пука. Хората със сърца от камък. Онези, способни да жертват сто заради един. Прозрелите, че единственият начин да се спаси селото е да се опожари.

Светът беше отишъл на кино.

Който не го бе разбрал, бе просто един бъдещ труп, чакащ реда си.

Взех моя М16 и го скрих зад едно дърво до пътеката към погребалната яма.

17.

Последният остатък от света, такъв какъвто го познавах, беше разкъсан на части в един топъл и слънчев неделен следобед. Събитието бе предзнаменувано от ръмжене на дизелови двигатели, грохот и скърцане на желязо и свистене на въздушни спирачки. Постовите забелязаха конвоя далеч преди да достигне лагера. Видяха ярките слънчеви отблясъци от прозорците и вихрушките прах, виещи се зад огромните гуми като дири от самолет във въздуха. Ние не хукнахме да ги приветстваме с цветя и целувки. Кротувахме, докато Хъчфилд, татко и четирите най-добри стрелци отиваха, за да ги посрещнат. Всички се чувствахме малко стреснати. И далеч по-малко ентусиазирани, отколкото само няколко часа по-рано.

От Пришествието насам всичко, което очакваме да се случи, не се случваше. И всичко, което не очаквахме, се случваше. Трябваха ни цели две седмици през Третата вълна, за да разберем, че смъртоносният грип е част от плана им. И въпреки това човек е склонен да вярва в това, в което винаги е вярвал, да мисли това, което винаги е мислел, и да очаква това, което винаги е очаквал. Така че не се питахме ДАЛИ ще ни спасят, а кога ще ни спасят.

Затова, когато видяхме точно това, което искахме да видим и което очаквахме да видим — големия камион с войници, джиповете, чиито стрелкови куполи бяха настръхнали от картечници и ракети земя-въздух, ние все още не се радвахме.

И тогава се появиха училищните автобуси.

Три на брой, един след друг.

Пълни с деца.

Никой не очакваше това. Както казах, беше абсурдно нормално, шокиращо нереално. Някои от нас дори се разсмяха. Жълт училищен автобус! А къде, по дяволите, е училището?

След няколко напрегнати минути, в които се чуваше само гърленото ръмжене на двигатели и далечната глъч на децата в автобусите, татко остави Хъчфилд да разговаря с командира и се върна при мен и Сами.

Около нас се събраха хора.

— Те са от „Райт-Патерсън“ — каза татко. Гласът му беше глух. — Изглежда са оцелели много повече от нашите военни, отколкото мислехме.

— Защо са с противогази? — попитах аз.

— Като профилактична мярка — отвърна той. — Били са в изолация по време на епидемията. Докато ние сме били в контакт и бихме могли да сме вирусоносители.

Той погледна надолу към Сами, който се бе притиснал до мен, с ръце, увити около крака ми.

— Идват за децата — каза татко.

— Защо? — попитах аз.

— Ами ние? — обади се Майка Тереза. — Няма ли да вземат и нас?

— Каза, че ще ни приберат по-късно. В момента имало място само за децата.

Погледът му бе вперен в Сами.

— Няма да се делим — казах аз на татко.

— Разбира се, че не. — Той се обърна и с отсечена крачка влезе в бараката. Излезе с раницата ми и плюшеното мече на Сами. — Отиваш с него.

Май не ме разбра.

— Няма да тръгна без теб — казах аз. Как може да е такъв баща ми! Цъфна някаква важна клечка и той сдаде управлението.

— Чу какво каза! — пискливо се намеси Майка Тереза, размахвайки броеницата си. — Само деца! Ако ще ходи някой друг, то трябва да съм аз… абе, жени. Такъв е редът. Първо жените и децата! Жени и деца.

Татко не й обърна внимание. И пак ръка на рамото ми. Дръпнах се.

— Каси, те ще евакуират първо най-слабите. Аз ще дойда само няколко часа след това.

— Не! — изкрещях аз. — Тръгваме заедно. Ако ли не — оставаме. Все някак ще издържим, докато се върнат. Ще се грижа за брат ми, както винаги съм го правила.

— Ще се грижиш и там, Каси. Нали тръгваш с него.

— Не и без теб. Няма да те оставя, татко.

Той се усмихна, сякаш бях казала някоя детинщина.

— Аз съм лесен.

Не можех да го изразя с думи — онова, което пареше като въглен гърлото ми. Чувството, че ако се разделим, с нас е свършено. Че ако го оставя, няма да го видя никога. Нямах смислено обяснение, но и светът, в който живеех, отдавна беше загубил смисъла си.

Татко отдели Сами от крака ми, грабна го под мишница, улови лакътя ми със свободната си ръка и ни поведе към автобусите. Лицата на войниците не се виждаха заради противогазите, които им придаваха вид на насекоми. Но върху зелените камуфлажни униформи можеха да се прочетат техните имена.

Грийн.

Уолтърс.

Паркър.

Добри, благонадеждни, нормални американски имена. И американските знамена на ръкавите им. И стойката им — изпъната, но небрежна, бдителна, но спокойна. Пружини.

Начинът, по който очакваш да изглежда една армия.

Стигнахме до последния автобус в колоната. Децата вътре викаха и ни махаха с ръце. Беше вълнуващо.

Едрият войник на вратата козирува. Върху табелката на униформата му пишеше: „ефр. Бранч“.

— Само децата — каза той. Гласът му прозвуча глухо заради противогаза.

— Ясно, ефрейторе — каза татко.

— Каси, защо плачеш? — попита Сами. Малката му ръка посегна към лицето ми.

Татко го свали на земята. Коленичи и доближи глава до главицата на Сами.

— Отиваш на екскурзия, Сам — каза татко. — Тези добри войници ще ви отведат на безопасно място.

— Ама ти няма ли да дойдеш? — мъничките му ръце бяха вкопчени в ризата на татко.

— Ще дойда. И тати идва. Просто не сега. Но скоро. Съвсем скоро. Той грабна Сами в ръце. Последна прегръдка.

— И да слушаш. Да правиш каквото ти кажат тези добри батковци. Обещаваш ли?

Сами кимна. Пъхна ръка в моята.

— Хайде, Каси. Ще се возим на автобус!

Черната маска рязко се обърна. Една ръка с ръкавица се вдигна.

— Само момчето.

Казах му да си гледа работата. Без татко — иди-дойди, но да пусна Сами без мен… Никога.

Ефрейторът ме отряза:

— Само момчето.

— Тя му е сестра — опита се да възрази татко. Логичен, както винаги. — И тя е дете. Само на шестнайсет е.

— Тя остава — отсече ефрейторът.

— Тогава и той остава — казах аз, прегръщайки с две ръце Сами. Без да ги извие, нямаше как да вземе братчето ми.

Последва ужасният момент, в който ефрейторът не каза нищо. Идеше ми да дръпна противогаза и да се изплюя в лицето му. Слънцето проблясваше в стъклото на шлема, омразна топка от светлина.

— Значи искате той да остане?

— Искам той да остане с мен — поправих го аз. — В автобуса. Извън него. Където и да е. С мен.

— Не става, Каси — каза татко.

Сами се разрева. Беше разбрал: татко и войникът бяха срещу нас двамата, и битката бе загубена. Разбра го преди мен.

— Може да остане — каза войникът. — Но не гарантираме безопасността му.

— О, нима! — изкрещях аз в насекомоподобното му лице. — А чия безопасност можете въобще да гарантирате?

— Каси… — поде татко.

— Нищо не можете да гарантирате! — изкрещях аз. Ефрейторът не ми обърна внимание.

— На ваша отговорност, сър — каза той на татко.

— Тате — казах аз. — Чу го. Сами може да си остане с нас.

Татко задъвка долната си устна. Вдигна глава и се почеса под брадичката. Очите му се взряха в празното небе. Мислеше за безпилотните самолети, за това, което знаеше и за това, което не знаеше. Спомняше си какво бе научил. Претегляше даденостите и изчисляваше вероятностите, заглушавайки вътрешния глас, който напираше да изкрещи: Не го пускай!

И той, естествено, постъпи разумно. Беше отговорен родител и постъпи така, както правят отговорните родители.

Избра разумното решение.

— Права си, Каси — каза той накрая. — Те не могат да гарантират безопасността ни. Никой не може. Но някои места са по-безопасни от други. — Той сграбчи ръката на Сами. — Хайде, скачай!

— Не! — изпищя Сами. Сълзите се стичаха по пламналите му бузи. — Не искам без Каси!

— И Каси ще дойде — каза татко. — Ще дойдем и двамата. Веднага след теб.

— Виж, тате… ще го пазя, ще го гледам, няма да позволя да го пипнат с пръст! — взех да се моля аз. — Нали ще дойдат за втори курс? Да изчакаме дотогава, а? — Стисках го за ризата и го гледах умолително. Досега тактиката винаги бе работила. — Моля те, татко, не го прави. Грешка е. Трябва да сме заедно, длъжни сме.

Този път нямаше да проработи. Очите му пак бяха добили онзи суров вид: студени, свити, безмилостни.

— Каси — рече той. — Кажи на брат си, че всичко е наред.

И аз го направих. След като си казах, че всичко е наред. Заповядах си да се доверя на татко, на Властите, на Другите… че няма да изгорят автобуси, пълни с деца, да се доверя, че самото доверие не е последвало участта на компютрите, микровълновите пуканки и онзи холивудски филм, в който Слузестите топки от планетата Зиркън бяха победени и доброто възтържествува миг преди финалните надписи. Коленичих върху прашната земя пред братчето си.

— Няма как, трябва да вървиш, Самс — казах му. Пълничката му долна устна мърдаше нагоре-надолу. Стискаше мечето до гърдите си.

— Ама, Каси, кой ще те държи за ръка, като те е страх? — Беше напълно сериозен. Толкова приличаше на татко с това смръщено малко личице, че почти се разсмях.

— Мен вече не ме е страх. И теб не трябва да те е страх. Войниците ще ни пазят. — Вдигнах очи към ефрейтор Бранч. — Нали така?

— Точно така.

— Тоя ми прилича на Дарт Вейдър — прошепна Сами. — И гласът му е като неговия.

— Да, но помниш ли как завърши филма? Той се превърна в добър човек.

— След като съсипа планетата и уби сума хора.

Засмях се. Просто не издържах. Боже, какъв умник! Понякога си мислех, че е по-умен от мен и татко, взети заедно.

— По-късно и ти ще дойдеш, нали Каси?

— Гарантирано.

— Обещаваш ли?

Обещах. Каквото и да се случи. БЕЗ ЗНАЧЕНИЕ!

Това му стигаше. Той бутна плюшеното мече в гърдите ми.

— Какво правиш?

— Да има какво да гушкаш, като те е страх. Но няма да го даваш на никого. — Той вдигна мъничкото си пръстче, за да подчертае важността на условието. — Нали разбра! — После протегна ръка на ефрейтора. — Водете, Вейдър!

Пухкавата ръчица потъна в голямата, облечена с ръкавица ръка. Стъпалото на автобуса беше високо и го затрудни.

Децата вътре пищяха и ръкопляскаха. Той зави и тръгна по пътеката между седалките.

Сами беше последното дете. Вратата се затвори. Татко се опита да сложи ръка на рамото ми. Отстъпих встрани. Двигателят изрева. Въздушните спирачки изсъскаха.

Лицето на Сами цъфна на зацапаното стъкло. Усмихваше се, докато със светлинна скорост се отдалечаваше на галактически разстояния в своя жълт „Старфайтър“, докато прашният жълт космически кораб бе погълнат от прахта.

18.

— Насам, моля — каза учтиво ефрейторът и ние го последвахме по обратния път към лагера. Два от джиповете бяха тръгнали, за да ескортират автобусите на връщане към „Райт-Патерсън“. Останалите стояха, обърнати към спалното и навеса. Дулата на картечниците им бяха сведени към земята, като глави на задрямали метални създания.

Плацът беше празен. Всички, включително и войниците, бяха влезли в бараката.

Всички с изключение на един.

Като наближихме, Хъчфилд се показа от навеса. Не мога да определя кое блестеше по-ярко — бръснатата му глава или усмивката му.

— Супер, нали Съливан! — викна той на татко. — А ти искаше да бягаме още при първия безпилотен самолет.

— Явно не съм бил прав — каза татко, като се усмихна кисело.

— След пет минути сме на инструктаж при полковник Вош. Но първо трябва да си дадеш оръжието.

— Какво да си дам?

— Оръжието си. Заповед на полковника.

Татко погледна войника, застанал до нас. Срещна празните, черни очи на маската.

— Защо? — попита татко.

— Трябва ти обяснение? — Усмивката на Хъчфилд беше все още на лицето му, но очите му се присвиха.

— Бих искал, да.

— Това е С.О.П., Съливан, стандартна оперативна процедура. Не можеш да оставиш един куп неопитни и необучени цивилни да се разхождат с оръжия по време на война. Говореше на баща ми пренебрежително, като на идиот.

Протегна ръка. Татко бавно свали пушката от рамото си. Хъчфилд я грабна и изчезна в склада.

Татко се обърна към ефрейтора.

— Някой вече осъществил ли е контакт с… — търсеше точната дума — Другите.

Едносричен отговор с дрезгаво и монотонно произношение:

— Не.

Хъчфилд излезе и нафукано отдаде чест на ефрейтора. Плуваше в свои води, беше сред братя по оръжие. Пукаше се от гордост, щеше да се напишка от вълнение.

— Всички оръжия — прибрани и заключени, ефрейторе.

Всички с изключение на две, помислих си. Погледнах татко. Той не помръдна и мускул, с изключение на тези на очите. Бърз поглед вляво, после вдясно. Не.

Имам само едно обяснение за случая. И когато мисля над него, ако много се задълбоча, започвам да намразвам баща си. Да го мразя за това, че пренебрегна инстинкта си. Да го мразя, задето заглуши онзи вътрешен глас, който му нашепна: това е грешно. Тук нещо не е наред.

В момента го мразя. Ако сега беше тук, щях да му бия един юмрук — задето беше такъв глупак.

Ефрейторът кимна към казармата. Време беше за брифинга на полковник Вош.

Време за края на света.

19.

Забелязах Вош веднага.

Стоеше до вратата, много висок, единственият човек в униформа, който не полюшваше автомат пред гърдите си.

Той кимна към Хъчфилд при влизането ни в бившия лазарет, всъщност костница. Ефрейтор Бранч козирува и се сбута при войниците, които се бяха наредили наоколо.

Картината представляваше войници, изправени пред три от четирите стени, и бежанци в средата на помещението.

Дланта на татко потърси моята. Мечето на Сами беше в едната ми ръка, подадох му другата.

Е, татко? Май вътрешният ти глас повиши тон, като видя хората с пушки пред стените? Затова ли ме хвана за ръка?

— Най-сетне ще получим ли отговори на въпросите си? — извика някой при влизането ни.

Всички започнаха да говорят наведнъж — всички, с изключение на войниците, питаха:

— Ония кацнаха ли?

— Как изглеждат?

— Кои са?

— Какви са тези сиви летателни апарати в небето?

— Кога ще ни евакуирате?

— Колко оцелели намерихте?

Вош вдигна ръка за тишина. Но залата само поутихна.

Хъчфилд му козирува.

— Всички са налице, сър!

Набързо преброих главите.

— Не — казах аз. Трябваше да повиша глас, за да надвия врявата. — Не! — Погледнах татко. — Мазния го няма.

Хъчфилд се смръщи.

— Кой е Мазния?

— Кой! Оня олиго… Едно дете.

— Дете? Значи е потеглило с автобусите, заедно с другите.

„Другите“. Става ми някак смешно, като си спомня това сега. Противно смешно.

— Всички трябва да са в сградата — каза Вош през противогаза си. Гласът му беше адски дебел, като подземен тътен.

— Кой знае какво му е скимнало — казах аз. — Той е малко шантав.

— Къде може да е? — попита Вош.

Поклатих глава. Откъде да знам. После се сетих. Къде другаде ще е!

— При ямата.

— Къде е тя?

— Каси — рече татко. Стискаше ръката ми с все сила. — Защо не идеш да доведеш Мазния, за да може полковникът да започне брифинга?

— Аз?

Изобщо не разбрах намека му. Сигурно в това време вътрешният глас на татко е крещял, но аз не го чувах, а той нямаше как да каже. Можеше само да ми го телеграфира с очи. Сигурно текстът беше: „Знаеш ли как да познаеш врага, Каси?“

Не знам защо той не предложи да дойде с мен. Може да е мислел, че никой не би заподозрял дете и поне един от нас ще оцелее — или поне би могъл да оцелее.

Може би.

— Добре — каза Вош. Посочи с пръст към ефрейтор Бранч. — Иди с нея.

— Тя ще се оправи сама — каза татко. — Знае гората наизуст. Пет минути, нали Каси? — Погледна Вош и му се усмихна. — Пет минутки.

— Не се прави на луд, Съливан — каза Хъчфилд. — Как ще отиде без придружител!

— Разбира се — каза татко. — Точно така. Прав си, разбира се.

Той се наведе и ме прегърна. Не много силно, не много дълго. Бързешком. Стискане — пускане. Всичко друго би приличало на сбогуване.

Довиждане, Каси.

Бранч се обърна към командира си и каза:

— Първи приоритет ли, сър?

И Вош кимна:

— Първи приоритет.

Излязохме на ярката слънчева светлина, мъжът с противогаза и момичето с плюшеното мече. Право пред нас няколко войници се бяха облегнали на един джип. Не ги бях забелязала на идване. Като ни видяха, се изправиха. Ефрейтор Бранч ги поздрави с палец, след което вдигна показалеца си. Първи приоритет.

— Далеч ли е мястото? — попита ме той.

— Не е далеч — отговорих аз. Гласът ми прозвуча съвсем детски. Сигурно плюшено мече на Сами ме връщаше към детството.

Той ме последва по пътеката, която се виеше в гъстата гора зад лагера. Автоматът пред него, цевта насочена. Сухата пръст хрущеше в знак на протест под кубинките му.

Денят беше топъл, но под дърветата беше по-хладно. Пищно зелени в края на лятото. Подминахме дървото, където бях скрила автомата си. Не се обърнах. Просто продължих към поляната.

И той цъфна: малкото лайно, до глезените в кости и пепел, ровещ като кокошка из тленните останки за някоя безполезна, никому ненужна дрънкулка, още една за из пътя, който щеше да го изведе до лелеяната му крайна цел: неговото собствено величие.

Главата му се показа, когато се появихме насред кръга от дървета около поляната. Лъскава от пот и от боклуците, с които мажеше косата си. По бузите му се стичаха ручейчета кал. Беше като футболист след мач. Като ни видя, бързо скри нещо зад гърба си. Нещо блестящо, сигурно беше сребърно.

— А! Каси? Виж ти. Минах да те потърся, понеже не те видях в лагера и мярнах тук… разни дреболии…

— Този ли е? — попита войникът. Метна пушката си през рамо и пристъпи към ямата.

Бяхме аз, войникът в средата и Мазния в ямата с пепелта.

— Да — казах аз. — Това е Мазния.

— Не се казвам така — изцърка той. — Истинското ми име е…

Тъй и не научих истинското име на Мазния.

Не видях пистолета и не чух изстрела. Не видях как войникът го извади от кобура си. Но и не гледах към войника. Гледах Мазния. Главата му отскочи назад, сякаш някой го дръпна за мазните кичури и той някак си се сгъна, докато се свличаше, стиснал в ръка съкровищата на покойниците.

20.

Мой ред бе.

На момичето с раницата и нелепото плюшено мече, застанало само на няколко метра зад него.

Войникът се завъртя, ръката му бе изпъната. Следващите мигове малко ми се губят. Не помня как съм пуснала мечето или как съм извадила пистолета от задния си джоб. Дори не си спомням как съм дръпнала спусъка.

Първият ясен спомен, който имам, е от един разлитащ се на парчета черен шлем.

И от войника, който се строполи на колене пред мен.

И от очите му.

Трите му очи.

Е, по-късно разбрах, че не са три. Това в средата беше почернялата дупка от куршума.

Сигурно се е изненадал, като се е обърнал и е видял пистолет, насочен в лицето му. Сигурно се е поколебал. Колко дълго? Секунда? По-малко от секунда? Но в тази милисекунда, вечността е била навита около себе си като гигантска анаконда. Ако някога сте преживели катастрофа, знаете за какво говоря. Колко трае една автомобилна катастрофа? Десет секунди? Пет? Ако сте участник, тя изобщо не ви се струва така кратка. Струва ви се, че трае цял живот.

Той се захлупи по лице в пръстта. Нямаше и съмнение, че го бях очистила. Куршумът ми бе отворил в тила му огромна дупка.

Но не свалих пистолета. Държах го все тъй насочен към вече половината му глава, докато отстъпвах към пътеката.

После се обърнах и хукнах.

В неправилната посока.

Към лагера.

Глупаво от моя страна. Но в този момент не мислех. Бях само на шестнайсет и това беше първият човек, когото бях застреляла от упор. Трудно ми беше да възприема станалото.

Тичах при татко.

Да ме утеши.

Татковците са за това — да оправят бъркотиите.

Отначало умът ми не възприе звуците. Гората ехтеше от стакатото на автоматичните оръжия и писъците на хората, но те не достигаха до съзнанието ми. То беше заето с главата на Мазния, която се отметна назад, с начина, по който той се свлече в сивата пепел, сякаш всяка кост в тялото му изведнъж бе станала на желе, и с начина, по който убиецът му се обърна в перфектно изпълнен пирует, а дулото на пистолета проблесна на слънцето.

Светът се разпадаше. И отломките валяха навсякъде около мен.

Това беше началото на Четвъртата вълна.

Спрях чак на ръба на лагера. Гореща миризма на барут. Струйки дим, виещи се от прозорците на бараката. Един човек пълзеше към навеса.

Беше баща ми.

Прегърбен. Лицето му беше покрито с пръст и кръв. Беше оставил кървава диря след себе си.

Вдигна глава, като се показах от дърветата.

„Не, Каси“, каза той безгласно. Ръцете му поддадоха, той се преобърна и застина.

Един военен изскочи от бараката. Отиде до баща ми. Спокойно, с котешка елегантност, отпуснати рамене и ръце, които свободно се помахваха.

Аз се скрих в гората. Вдигнах пистолета. Но бях на близо петдесет метра разстояние. Ако не уцелех…

Военният беше Вош. Изглеждаше още по-висок, изправен над смачканата фигура на баща ми. Татко не мърдаше. Мисля, че се преструваше на мъртъв.

Все едно.

Вош тъй или иначе го застреля.

Не помня да съм издала звук, когато той дръпна спусъка. Но с нещо съм привлякла вниманието му. Черната маска рязко се обърна и един слънчев отблясък отскочи от стъклото й. Той повика с показалец двама войника, които излизаха от бараката, и заби палеца си в мен.

Първи приоритет.

21.

Те се спуснаха към мен като двойка гепарди. Шеметно. Не бях виждала някой да тича така бързо досега. С изключение на едно уплашено до смърт момиче, което е видяло баща да се търкаля убит в пръстта.

Листо, клон, лоза, къпина. Вятърът край ушите ми. Бързото като картечен огън „туп-туп-туп-туп“ на обувките ми по пътеката.

Късчета синьо небе в балдахина от зеленина, копия от слънчева светлина, пронизващи изстрадалата земя. Разкъсаният на парчета свят се срутваше.

Забавих, като приближих мястото, където бях скрила последния подарък на баща ми. Грешка. Едрокалибрените куршуми се забиха в ствола на дървото само на пет сантиметра от ухото ми. Ударът изхвърли шрапнел от разпрашена дървесина в лицето ми. В бузата ми се забиха малки, тънки като косъм влакна.

„Знаеш ли как да познаеш врага си, Каси?“

Не можех да ги надбягам.

Не можех да ги надстрелям.

Бих могла само да ги надхитря.

22.

Те нахлуха на поляната и първото, което видяха, беше тялото на ефрейтор Бранч; или това, което някога е съответствало на понятието „ефрейтор Бранч“.

— Има още един там — чух да казва единият.

Хрущене на кубинки в трап, пълнен с ронливи кости.

— Мъртъв.

Пукане на радиостанция, после:

— Господин полковник, намерихме Бранч и един неидентифициран цивилен. Отрицателно, сър. Бранч е „УА“, убит в акция. Повтарям, „УА“. — Той се обърна към приятеля си — тоя, който беше до Мазния. — Вош иска да се върнем възможно най-скоро.

„Хрус-хрус“, изхрущяха костите, докато излизаше от трапа.

— Нейна е.

Раницата ми. Опитах се да я хвърля в гората, колкото се може по-далеч от ямата. Но тя се удари в едно дърво и падна точно накрая на поляната.

— Странно — каза гласът.

— Няма проблем — рече приятелят му. — Окото си знае работата.

Окото?

Гласовете им заглъхнаха. Обикновени горски звуци, след като всичко се успокои. Шепотът на вятъра. Чуруликането на птиците. Някъде в храстите притича катерица.

Но аз не мръднах.

Не бързай, Каси. Те си свършиха работата. Трябва да стоиш тук до мрак. Не мърдай!

Така и направих. Останах свита в леглото от прах и кости; пепелта на загиналите, страшната жътва на Другите.

Като се опитах да не мисля за това.

Това, което беше отдолу.

И тогава ми мина през ум — тези кости са били хора, хора, които спасиха живота ми. И се почувствах малко по-добре.

Просто хора. Нито те са искали да са тук, нито аз. Но те бяха тук и аз бях тук, така че лежах и си кротувах.

Странно е, но сякаш усещах ръцете им, топли и меки, около себе си.

Не знам колко дълго лежах там, в ръцете на покойниците. Стори ми се около час. Когато най-накрая се надигнах, слънчевата светлина бе узряла до златист блясък и въздухът беше станал малко по-хладен. Бях покрита от глава до пети в сива пепел. Сигурно съм изглеждала като воин на маите.

Безпилотните самолети ли имаше предвид? Небесните очи, извършващи разузнавателни полети? Те бяха машини, а не някакви си подлеци, пратени да очистят последните вирусоносители.

Ако имаше предвид тях, положението определено не беше розово.

Но алтернативата би била много, много по-отчайваща.

Отидох да си прибера раницата. Трябваше да съм в гъсталака. Колкото по-далеч от тях, толкова по-добре. После се сетих за подаръка на баща ми — доста далеч оттук и твърде близко от лагера. Мамка му, трябваше да го мушна в ямата.

Със сигурност щеше да ми е по-полезен от пистолет.

Не се чуваше нищо. Дори и птиците бяха млъкнали. Само вятър. Леките му пръсти ровеха из могилата с тленни останки, подмятаха пепелта из въздуха и тя танцуваше на пресекулки в златистата светлина.

Те си бяха отишли. Беше безопасно.

Но не ги чух да тръгват. Как може да не чуя рева от двигателя на камиона или ръмженето на джиповете им?

После се сетих как Бранч приближаваше към Мазния:

„Този ли е?“ — мятайки автомата на рамото си.

Автоматът. Пропълзях до трупа. Стъпките ми отекваха като гръмотевици. Дъхът ми беше като малки експлозии.

Беше се строполил по лице в краката ми. Сега беше с лице нагоре, макар че лицето му беше почти изцяло скрито от противогаза.

Пистолетът и автоматът му ги нямаше. Ония ги бяха взели. Замръзнах, но само за секунда. Защото бе време да се действа.

Това вече не беше част от Третата вълна. Това беше нещо съвсем различно. Беше началото на Четвъртата; определено. И тя можеше да е извратен вариант на „Близки срещи от третия вид“. Ами ако Бранч не беше човек и противогазът му служеше само за прикритие?

Коленичих до мъртвия войник. Стиснах здраво горния край на маската и дърпах, докато не видях очите му — съвсем човешки на вид кафяви очи, безизразно втренчени в лицето ми. Продължих да дърпам.

Спрях.

Исках да видя и не исках да видя. Исках да знам и не исках да знам.

Просто си върви. Не е важно, Каси. Или е важно? Не, не е важно.

Понякога говориш на страха си — казваш му неща от рода на „не е важно“, все едно потупваш по главата неспокойно куче.

Изправих се. Не, наистина не беше важно. Вдигнах плюшеното мече на Сами от земята и закрачих към края на поляната.

Но нещо ме спря. Не влязох в гората. Не се хвърлих презглава в обятията на онова, което имаше най-голям шанс да ме спаси: разстоянието.

Сигурно ме спря плюшеното мече. Като го вдигнах, видях лицето на брат ми, притиснато в задното стъкло на автобуса, и чух детското му гласче.

Почти го бях забравила. Добре, че се върнах да претърся Бранч. Беше се строполил точно върху бедния Мечо.

Всъщност, не видях други убити в лагера. Само татко. Ами ако някой бе надживял тази триминутна вечност в бараката? Можеше да има ранени, но още живи. Недоубити поради недоглеждане.

Живи — ако не си тръгна. Тръгнех ли, щяха да умрат. Поради безразличие. Моето безразличие.

По дяволите.

Понякога си казваш, че имаш избор, но избор няма. Има алтернативи, но те не важат за теб.

Обърнах се, заобиколих Бранч и през сумрачния тунел на пътеката поех назад към лагера.

23.

На третото минаване най-сетне взех автомата от скривалището му. Мушнах Люгера в колана си и понеже не е лесно да стреляш с автомат, докато държиш плюшено мече, го оставих на пътеката.

— Спокойно, няма да те забравя — прошепнах му.

И тихо се запровирах през дърветата. Като наближих лагера, се сниших и запълзях.

Аха, ето защо не ги чух да тръгват.

Вош говореше с група войници до входа на склада. Други няколко се мотаеха около един джип. Преброих седем души. Значи липсваха още пет. Дали не ме търсеха из гората? Тялото на татко не се виждаше. Сигурно Другите бяха повикали службата за обезвреждане на биологични отпадъци. В лагера бяхме четиридесет и двама души, без да броим децата. Доста материал за обезвреждане.

Излиза, че съм била права: това беше операция по обезвреждане. Само дето Заглушителите процедираха по различен начин с труповете.

Вош беше свалил маската си. Както и другите двама с него. Нямаха рачешки усти или пипала на брадичките. Приличаха на съвсем обикновени човешки същества, поне от разстояние.

Газовите маски вече не им трябваха. Защо? Явно са били само за камуфлаж. Все едно се страхуват от заразяване.

Двама от войниците до джипа се приближиха, носейки нещо, което приличаше на купа или кълбо, със същия мътносив цвят като безпилотните самолети. Вош посочи едно място между склада и бараката — като че ли същото, на което бе издъхнал баща ми.

Всички си тръгнаха, с изключение на един, който коленичи до сивото кълбо.

Двигателят на джипа запали. Към него се присъедини и друг, този на камиона. Не го виждах, тъй като беше паркиран в началото на лагера. Бях забравила за него. Войниците сигурно бяха вече вътре и чакаха. Какво?

Последният останал войник се изправи и отиде при джипа. Видях го да се качва. Видях как джипът остави след себе си врящ облак прах. Видях как прахта се повъртя и се утаи. С нея над земята се утаи и тишината на летния сумрак. Мълчанието отекваше в ушите ми.

И тогава сивото кълбо започна да свети.

Което беше добро, лошо, или нито добро, нито лошо. А дали беше добро, лошо, или нито едно от двете, беше въпрос само на гледна точка.

Щом го бяха сложили, значи беше добро за тях.

Светлината ставаше все по-ярка. Болнаво жълтозелена. Леко пулсираща. Като… Като какво? Фар?

Вгледах се в потъмняващото небе. Първите звезди вече изгряваха. Не видях безпилотни самолети.

Ако нещото бе добро за тях, вероятно бе лошо за мен.

„Вероятно“? По-скоро сигурно.

Интервалът между импулсите се съкращаваше на всеки няколко секунди. Тиретата се превърнаха в точки. Точките — в примигвания.

Тире… Тире… Тире…

Точка, точка, точка.

Мигване-мигване-мигване.

В мрака кълбото ми приличаше на око, бледо жълтозелено око, което ми намигаше.

Това, което последва, се е запечатало в паметта ми като серия от снимки; като стопкадри от експериментален филм с шантави ракурси.

Кадър № 1: По дупе; с прибежки и припълзявания се отдалечавам от лагера.

Кадър № 2: На крака. Тичам. Растителността е размазано зелено, кафяво и мъхово сиво.

Кадър № 3: Мечето на Сами. С надъвкана лапичка, смукана и близана, докато брат ми беше още съвсем мъничък.

Кадър № 4: Аз при втория ми опит да грабна проклетото мече.

Кадър № 5: Ямата с пепел на преден план. Аз съм между тялото на Мазния и това на Бранч. Притискайки плюшеното мече на Сами до гърдите си.

Кадри №№ 6–10: Още гора, още тичане. Ако се вгледате внимателно, може да видите дола в левия ъгъл на десети кадър.

Кадър № 11: Последен. Аз, увиснала в нищото над сенчестата клисура; снимано точно след скока ми от ръба.

Зелената вълна изрева над свитото ми на топка тяло в дъното на пролома, влачейки със себе си тонове отломки — бясно летяща маса от дървета, пръст, тела на птици, катерици, мармоти и насекоми, съдържанието на ямата с тленни останки, късове от станалите на сол барака и навес — шперплат, бетон, гвоздеи, ламарина — заедно с горния слой почва в радиус от стотина метра около епицентъра на взрива. Почувствах ударната вълна още преди да се приземя в тинестото дъно на клисурата. Огромен, разтърсващ натиск върху всеки сантиметър от тялото ми. Тъпанчетата ми изпукаха и си спомних думите на Мазния: „Знаеш ли какво става, като те взривят с двеста децибела?“

Не, Мазен, не знам.

Но имам представа.

24.

Войникът зад хладилниците не ми излиза от ума. Войникът с разпятието. Сигурно заради това съм дръпнала спусъка. Не защото съм взела разпятието за пистолет. Дръпнала съм спусъка, защото беше войник — или поне беше облечен като войник.

Не беше Бранч, Вош или някой от войниците, които видях в деня, в който баща ми почина.

Не беше и беше.

Нито един от тях и всички тях.

Вината не е моя. Това си казвам. Вината е тяхна. Те са, не съм аз — казвам на мъртвия войник. Ако искаш да обвиняваш някого, обвини Другите и ми се махни от съвестта.

Да бягаш, значи да умреш. Но и да останеш, ще умреш. Явно това ще е нашият лайтмотив.

Под Бюика бях в топъл и унасящ здрач. Моят импровизиран турникет спря кървенето, но раната пулсираше в такт с отслабващия ритъм на изтощеното ми сърце.

Не е толкова лошо, мислех си. Не било страшно да се умре.

И тогава видях лицето на Сами, притиснато в задното стъкло на жълтия училищен автобус. Усмихваше се. Беше щастлив. Чувстваше се спокоен сред другите деца. А нали и войниците бяха там — щяха да го пазят и да се грижат всичко да е наред.

Това ме измъчваше седмици наред. Държеше ме будна през нощта. Спохождаше ме, когато най-малко го очаквах, когато четях, в набезите ми за храна или когато просто лежах в малката си палатка в гората и мислех за живота си отпреди идването на Другите.

Какъв беше смисълът?

Защо трябваше да разиграват този огромен фарс, представяйки се за войници, които пристигат в критичния момент, за да ни спасят? Газовите маски, униформите, „брифинга“ в бараката? Какъв бе смисълът от всичко това, когато биха могли просто да пуснат едно от техните мигащи очи от някой безпилотен самолет и да ни видят сметката.

В този студен есенен ден, докато лежах и кръвта ми бавно изтичаше под Бюика, отговорът внезапно ме осени. Блъсна ме по-силно от куршума, който току-що бе пронизал левия ми крак.

Сами!

Те искаха Сами. Не, не само Сами. Искаха всички деца. И за да ги получат, трябваше да им се доверим. Накарай ги да се доверят, вземи децата и се отърви от възрастните.

Но защо им бяха децата? Милиарди измряха през първите три вълни. Надали Другите имаха слабост към деца. Защо взеха Сами?

Вдигнах глава и я чукнах в шасито на Бюика. Почти не ме заболя.

Не знаех дали Сами беше жив. Сигурно бях последна. Но бях дала обещание.

Грапавият и хладен асфалт под мен.

Топлото слънце върху студената ми буза.

Моите изтръпнали пръсти, вкопчени в дръжката на вратата, за да надигна клетата си, самосъжаляваща се задница.

Раненият ми крак е извън играта. Облягам се за секунда на колата и бутам, за да се изправя. На един крак, но права.

Може и да греша, като мисля, че са искали да запазят Сами жив. От Пришествието насам се заблуждавам за почти всичко. Може наистина да съм последна.

И вероятно — не, почти сигурно — съм обречена.

Но ако наистина съм последна от своя вид — последната страница на човешката история, то за нищо на света няма да позволя всичко да свърши тук.

Може и да съм последна, но все още съм изправена. Аз съм тази, която се обръща с лице към безличния ловец. Тук, на изоставената магистрала. Аз съм тази, която не бяга, не стои, а вдига лице.

Защото, ако аз съм последна, то аз съм човечеството.

И ако това е последната човешка война, то аз съм бойното поле.