Петата вълна

25.

Приличам на зомби.

Главата, дланите, стъпалата, гърба, корема, краката, ръцете, гърдите — всичко ме боли. Дори като мигам ме боли. Така че се опитвам да не се движа и гледам да не обръщам много внимание на болката. Няма да мисля. Точка. Видях достатъчно през последните три месеца на епидемията, за да знам какво предстои: пълен срив, като се започне с мозъка ми. Червената смърт превръща мозъка в картофено пюре още пред другите органи да се втечнят. Не знаеш къде си, кой си и какво си. Превръщаш се в зомби, крачещ мъртвец — ако би имал сили да крачиш — но ти и това нямаш.

Умирам. Знам го. Само на седемнайсет и купонът свършва.

Твърде кратък купон.

Преди шест месеца най-големите ми грижи бяха изпита по химия и това да изкарам малко пари през лятото, за да стегна колата, един стар Корвет. Появата на космическия кораб, разбира се, ме развълнува, но скоро отстъпи на заден план. Гледах новините като всички останали и си пилеех времето със споделяне на смешни клипове за извънземни в YouTube, но никога не мислех, че ще ме засегне лично. Гледах по телевизията демонстрациите, походите и бунтовете, предшестващи нападението, все едно гледам филм или задгранични новини. Струваше ми се, че не ме засяга.

Същото е и със смъртта. Мислиш, че няма да ти се случи… докато не ти се случи.

Знам, че умирам. Няма защо някой да ми го казва.

Крис, момчето, което делеше тази палатка с мен, преди да се разболея, ми казва:

— Човек, ти май си пътник.

Клечи пред входа на палатката, с широко отворени, немигащи очи над мръсния парцал, който притиска пред лицето си.

Дошъл е да ме види. Той е с десетина години по-възрастен и мисля, че гледа на мен като на по-малък брат. Или е дошъл да провери дали съм все още жив, защото отговаря за изнасянето на покойниците от този район на лагера. Пожарите горят ден и нощ. Денем бежанският лагер около „Райт-Патерсън“ плава в гъста задушлива мъгла. През нощта светлината на огъня оцветява дима в тъмночервено, сякаш и самият въздух кърви.

Правя се, че не го чувам, и питам за новини от „Райт-Патерсън“. Базата е непроницаема, откакто градчето от палатки изникна тук след заливането на крайбрежния район. Никой не може да влезе или излезе. Заради Червената смърт, така поне твърдят. Понякога от главния портал се показват войници в херметични костюми, носят ни вода и храна, казват ни, че всичко ще е наред и се прибират, като ни оставят да се оправяме сами. Искаме лекарства. Казват ни, че за Чумата няма лек. Искаме чистота. Дават ни лопати да копаем ями за смет. Искаме информация. Какво, по дяволите, става? Отговарят ни със свиване на рамене.

— Нищо не знаят — ми казва Крис. Той е длъгнест, оплешивяващ, бил е счетоводител преди извънземните да направят излишен и този аспект от човешкия живот. — Никой не знае нищо. Само слухове. — Той поглежда към мен, после встрани. Сякаш му причинявам болка. — Искаш ли да чуеш най-новото?

Не искам.

— Разбира се.

Просто, за да го задържа. Познавам го само от месец, но други познати нямам. Не останаха. Лежа на това походно легло и гледам празното сребристото небе. Бледи човекоподобни фигури плават покрай мен в дима, като герои от филм на ужасите, и понякога чувам писъци или плач, но не съм разговарял с човек от дни.

— Вирусът не е техен. Наш си е — казва Крис. — Изпуснат е от някой свръхсекретен правителствен обект след спирането на електричеството.

Аз кашлям. Той се дръпва, но не си тръгва. Изчаква да ми мине. Някъде в бъркотията е изгубил едно от стъклата на очилата си. Лявото му око гледа само в една посока.

Поклаща се от крак на крак в калта. Хем иска да си тръгне, хем не иска. Познато чувство.

— Каква ирония! — задавено казвам аз. Чувствам вкус на кръв.

Той свива рамене. Ирония? Вече няма ирония. Или вече е толкова много, че не може да се нарече ирония.

— Не е наш. Помисли. След първите две атаки оцелелите се стекоха към вътрешността, за да потърсят убежище в лагери като този. Това събра много хора накуп, което беше добре дошло за вируса. Тонове плът, струпани на едно място. Гениално.

— Накрая ще им го върна — казвам аз в опит да бъда ироничен. Не искам да си тръгне, но не искам и да стои. Тия негови теории… Но тук хората мрат едва дни, след като си се запознал с тях. И с времето ставаш все по-непридирчив към това с кого общуваш. Просто си затваряш очите. Както ги затваряш и пред много от собствените си заблуди — като голямата лъжа, че превръщането на вътрешностите ти в каша не те притеснява ни най-малко.

— Те знаят как мислим — казва той.

— Как, по дяволите, знаеш какво знаят те?

Почвам да се дразня. Не мога да разбера защо. Сигурно ревнувам. С него делихме една палатка, една вода и една храна — а само аз умирам. Той, какво, по-важен ли е?

— Не знам — бързо отговаря той. — Само знам, че не вече нищо знам.

В далечината се чува изстрел. Крис почти не реагира. Стрелбата е нещо обикновено в лагера. Стрелят по птици… за сплашване на крадци… Някои се самоубиват. Изстрелът бележи момента, в който някой разчиства сметките си с болестта. Когато пристигнах в лагера, чух за една болна майка, която се самоубила пред трите си деца. Чудех се дали е била смела, или просто глупава. Но с времето спрях да се вълнувам от това. На кого му пука каква е била, когато онова, което е била, вече е изчезнало?

Той няма кой знае какво повече да каже, така че го изговаря набързо, за да може бързо да се омете. Като повечето незаразени, Крис винаги е нащрек. Драскащо гърло — от дима или…? Главоболие — поради липса на сън, глад или…? Тези хора постоянно живеят със страх.

— Ще намина утре — казва той. — Нещо да искаш?

— Вода. — Въпреки, че това не може да го задържи.

— Имаш я.

Той се изправя. Виждам само окаляните му панталони и обувки. Знам, че виждам Крис за последно. Няма да се върне или ако го направи, аз няма да разбера. Не си казваме довиждане. Никой вече не казва довиждане. Думата доби съвсем друг смисъл, откакто в небето се появи Голямото зелено око.

Гледам как димът се завихря при отдалечаването му. После издърпвам сребърната верижка изпод одеялото. Прокарвам палеца си по гладката повърхност на медальона във формата на сърце, като го държа близо до очите си, заради сумрака. Закопчалката се счупи в нощта, когато го отскубнах от врата й. Но я оправих с нокторезачката си.

Гледам към отвора на палатката и я виждам да стои там. Знам, че не е истинска, показва ми я вирусът. Защото е със същия медальон като този, който държа в ръката си. Вирусът ми показва какви ли не неща. Неща, които искам да видя и такива, които не ща. Момиченцето в отвора на палатката е и двете.

Отварям уста. С вкус на кръв.

— Махай се.

Образът й започва да трепти. Разтърквам очи и кокалчетата на пръстите ми се овлажняват с кръв.

И тогава димът я разкъсва на части и тялото й се стопява. Викам след нея. По-страшно от това да я гледаш е само това да не я виждаш. Стискам сребърната верижка така здраво, че халкичките й се врязват в дланта ми.

Търся я. Бягам от нея.

Търся я. Бягам.

Извън палатката е червеният дим на погребалните клади. Вътре е червената мъгла на Чумата.

„Изкара късмет“, казвам на Сиси. „Тръгна си още преди всичко да стане пълен ад.“

В далечината се чува стрелба. Но този път не са откъслечни изстрели на някой отчаян бежанец, а големокалибрени оръжия, които късат тъпанчетата с тяхното оглушително „дум-дум-дум“. Свистене на трасиращ куршум. Бързи откоси на автоматични оръжия.

Обстрелват „Райт-Патерсън“.

Донякъде ми олеква. Това е като да чуеш първия гръм на бурята — развръзката на едно дълго и напрегнато очакване.

Другата част от мен, онази, която все още мисли, че може да надхитри Чумата, май всеки момент ще намокри гащите. Твърде слаб съм, за да бягам, а и да не бях, съм твърде уплашен. Затварям очи и шепнешком се моля мъжете и жените в „Райт-Патерсън“ да поочистят по някой и друг нашественик, заради мен и Сиси. Но най-вече за Сиси.

Чуват се взривове. Силни взривове. Взривове, които карат земята да се тресе, а кожата да вибрира. Взривове, които блъскат слепоочията и мачкат гръдния кош. Сякаш светът се раздира на части, което донякъде е и така.

Малката палатка е пълна със задушлив дим, а входът й свети като триъгълно око. Горящ въглен с ярка, адска червена светлина. Браво, мисля си. Значи няма да умра от болестта. Ще доживея да бъда убит от истински извънземен нашественик. Чудесен начин за напускане на света. Бърз. Краят е близо, но се опитвам да мисля положително.

Стреля се до мен. Много близо, през две-три палатки, ако се съди по звука. Чувам жена да крещи несвързано. Още един изстрел и жената вече не пищи. Тишина. После още два изстрела. Димът се кълби, червеното око свети. Вече го чувам, идва към мен, чувам как ботушите му жвакат по мократа земя. Ровичкам в купа от дрехи и празни бутилки за вода до леглото ми и търся пистолета — един револвер, който ми беше дал Крис, когато ме покани за съквартирант в палатката. „Къде ти е оръжието?“ — попита. Опули, се като му казах, че нямам. „Трябва да имаш пистолет, човек“ — каза той. — „Дори и децата имат.“ Това дали можех да уцеля празна стена от две метра, или беше по-вероятно да се гръмна в крака, беше без значение. В пост-човешката епоха Крис беше твърд привърженик на Втората поправка в Конституцията.

Чакам го да се появи в отвора: със сребърния медальон на Сиси в едната си ръка и револвера на Крис в другата. В едната ръка — миналото. В другата — бъдещето. Би могло да се изтълкува и така.

Ако се престоря на опосум, той — или тя — може да ме подмине. Наблюдавам отвора с присвити очи.

И тогава той цъфва в пурпурното око — пълно чернокожо момче, което с несигурно поклащане наднича в палатката на три-четири крачки от мен. Не мога да различа лицето му, но чувам задъханото му дишане. Опитвам се да притая моето, но колкото и леко да дишам, къркоренето на инфекцията в гърдите ми отеква по-силно и от експлозиите на битката. Не мога да определя с какво точно е облечен. Виждам само, че панталоните му са втъкнати в ботушите. Войник? Сигурно. Държи оръжие.

Спасен съм. Надигам ръката, с която държа медальона и със слаб глас подвиквам. Той се препъва и нахълтва в палатката. Сега мога да видя лицето му. Млад, може би една или две години по-голям от мен. Вратът му блести, омазан с кръв, както и ръцете, които държат пушката. Прикляка на коляно до леглото и отскача, като вижда лицето ми, жълтеникавата кожа, подпухналите устни и потъналите кръвясали очи — издайническите признаци на заразата.

За разлика от моите, очите на войника са ясни и разширени от ужас.

— Лъгали сме се — шепне той. — Те вече са тук… били са тук… ей тук… в нас… през цялото време… в нас.

Две едри фигури скачат през отвора. Една от тях грабва войника за яката и го повлича навън. Вдигам стария си револвер — или по-скоро се опитвам — защото той се изплъзва от ръката ми, преди да успея да го вдигна на няколко сантиметра над одеялото. Вторият се спуска към мен, избива револвера и ме дръпва да се надигна. Болката ме ослепява. Вика през рамо към приятеля си, който току-що се е шмугнал обратно вътре:

— Сканирай го!

Един голям метален диск се притиска към челото ми.

— Чист е.

— И болен. — Двамата са облечени в униформи — същите като на войника, когото изхвърлиха.

— Как се казваш, приятелю? — пита единият. Аз клатя глава. Не разбирам. Устата ми се отваря, но от нея не излиза членоразделна реч.

— Станал е на зомби — казва партньорът му. — Остави го.

Другият кима и потрива брадичката си, гледайки към мен. После казва:

— Командирът нареди да приберем всички незаразени цивилни.

Увива ме с одеалото и един замах ме мята на рамото си. Като несъмнено заразен цивилен, съм силно изненадан.

— Спокойно, Зомби — казва ми той. — Отиваш на по-добро място.

Вярвам му. Знае ли човек — може и да не умра!

26.

Във военната база ме приемат в карантината на болницата, по прякор Зомбарника, където ме тъпчат с морфин и мощен коктейл от антивирусни препарати. Лекува ме жена, която се представя като д-р Пам. Има меки очи, спокоен глас и много студени ръце. Косата й е прибрана на стегнат кок. Мирише на болничен дезинфектант, примесен с нотка парфюм. Двете миризми не си подхождат особено.

Шансът ми за оцеляване е едно на десет, ми казва тя. Смея се. Сигурно съм позамаян от лекарствата. Едно на десет? А мислех, че който се зарази, умира. Прекрасна новина.

През следващите два дни температурата ми се покачва до 40 градуса. Къпя се в студена пот и дори потта ми е кървава. Потъвам и плавам в някакъв сумрачен унес, докато те се борят за живота ми. Няма лек за Червената смърт. Държат ме упоен, за да не ме боли, докато вирусът реши дали ставам за ядене.

Миналото оживява. Понякога татко седи до мен, понякога мама, но през повечето време е Сиси. Стаята се оцвети в червено. Гледам на света през прозрачен воал от кръв. Болничната стая е отстъпила зад червената завеса. Останали сме само аз, нашественикът в мен и мъртвите — не само семейството ми, а всички мъртви — еди колко си милиарда. Гонят ме, а аз тичам. Гонят ме. Тичам. И ми минава през ум, че няма кой знае каква разлика между нас — живите и мъртвите. Просто е въпрос на глаголно време: минало мъртво и бъдеще починало.

На третия ден температурата ми спада. На петия вече задържам течности, а очите и белите ми дробове са започнали да се прочистват. Червената завеса се дръпва и мога да видя стаята, лекарите с маски и престилки, медицинските сестри, санитарите, пациентите в различни стадии на смъртта, на миналото и бъдещето, плаващи върху кадифено море от морфин; или изнасяни на колички с покрити лица — реално мъртвите.

На шестия ден д-р Пам обявява, че съм прескочил трапа. Спира всичките ми лекарства, което ме кара да подскоча, защото ще ми липсва любимия ми морфин.

— А, не знам — казва тя. — Отиваш в центъра за рехабилитация, докато се изправиш на крака. Нужен си ни.

— Нужен? За какво?

— За войната.

Войната. Спомням си престрелките, взривовете, войника, който нахлу в палатката и неговото „Те са в нас!“

— Какво става? — питам аз. — Не разбирам!

Тя вече е с гръб. Дава папката ми на един санитар и макар да говори тихо, аз все пак чувам:

— Искам го в стаята за прегледи в три следобед, като се поизчисти от лекарствата. Ще го маркираме.

27.

Карат ме до голям хангар недалеч от входа на базата. Навсякъде има следи от скорошно сражение. Изгорели превозни средства, руини, упорити малки пожари, които все още тлеят, изронен асфалт и големи кратери от обстрел с гранати. Но оградата е поправена, а зад нея виждам ничия територия от почерняла пръст — там, където преди беше лагера.

В хангара войниците боядисват огромни червени кръгове върху лъскавия бетонен под. Самолети няма. Вкарват ме с количката през една задна врата в стаята за прегледи, качват ме на една маса и ме оставят да зъзна в тънката си болнична роба под яркото флуоресцентно осветление. За какво са тези големи червени кръгове? Как така имат отново ток? И какво значи „ще го маркираме“? Мислите ми се разбягват във всякакви направления. Какво е станало тук? Ако са се били с извънземни, то къде са труповете? Къде е сваленият междузвезден кораб? Как сме смогнали да се защитим от разум, хиляди години по-напреднал от нас — и да победим?

Вътрешната врата се отваря и влиза д-р Пам. Оглежда зениците ми с фенерче. Преслушва ме — сърце, дробове, потупва на няколко места. Показва ми сребристосиво зрънце, колкото оризово зърно.

— Какво е това? — питам аз. Настроен съм да чуя: „Кораба на извънземните. Те, милите, се оказаха с големината на амеба“.

Вместо това тя казва, че зрънцето е проследяващо устройство, свързано с компютъра на базата. Строго секретно, ползвало се от военните от години. Идеята била да се маркира целия оцелял персонал. Всяко зрънце предавало свой уникален код, който можел да се засече от два километра разстояние. „За да знаят къде сме“, ми каза тя. „И да ни бранят.“

Слага ми обезболяваща инжекция във врата и вкарва зрънцето под кожата, близо до основата на черепа ми. Превързва мястото, помага ми да се кача в инвалидната количка и ме отвежда в съседната стая. Тя е много по-малка от първата. Бял накланящ се стол, който ми напомня на зъболекарски. Компютър, монитор. Помага ми да се настаня на стола и се заема да ме овързва с ремъци през китките и глезените. Лицето й е съвсем близо до моето. Днес парфюмът има леко надмощие над дезинфектанта в Ароматните войни. Тя забелязва изражението ми.

— Не се плаши — казва. — Няма да боли.

Стреснат, я питам плахо:

— Кое няма да боли?

Тя сяда до монитора и зашумолява по клавиатурата.

— Това е програма, която открихме в лаптопа на един от трансформираните — обяснява д-р Пам. Преди да успея да попитам какво, по дяволите, означава „трансформиран“, тя продължава:

— Не знаем със сигурност за какво са я ползвали трансформираните, но знаем, че е напълно безвредна. Кодовото й име е „Страната на чудесата“.

— И за какво служи? — питам аз.

Не разбирам много от това, което ми казва, но имам чувството, че извънземните са проникнали по някакъв начин в „Райт-Патерсън“ и са хакнали компютрите им. Думата „трансформирани“ не ми излиза от ума. Както и кървавото лице на войника, нахълтал в палатката ми. „Те са вътре в нас.“

— Това е програма за картографиране — отговаря ми д-р Пам. Което всъщност не е отговор.

— Какво картографира?

Тя ме поглежда, дълго и тягостно, сякаш се колебае дали да ми каже истината.

— Картографира теб. Затвори очи и поеми дълбоко въздух. Броя: три… две… едно.

И Вселената им аплодира.

Ето ме, тригодишен, стискам пръчките на кошарката, скачам нагоре-надолу и пищя, сякаш ме колят. Не си спомням, преживявам го.

Сега съм на шест, размахвам пластмасовата си бейзболна бухалка. Тази, която много обичах. Бях я забравил.

После на десет, връщаме се от зоомагазин. Аз стискам найлонов плик с рибка, обсъждаме как да я кръстим с майка ми. Мама е с яркожълта рокля.

Тринайсетгодишен, петък вечер. Играя мач, а публиката скандира. Кеф.

Темпото започва да се забавя. Сякаш се давя в спомена за собствения си живот. Кракът ми безпомощно подритва. Тичам, привързан с ремъци.

Тичам.

Първата ми целувка. Казваше се Лейси. Моята учителка по алгебра в девети клас с нейния ужасен почерк. Шофьорският изпит. Всичко си е там, няма липси. Всичко се излива от мен, както аз се изливам в „Страната на чудесата“.

Всичко.

Зелено петно в нощното небе.

Придържам талашитите, докато татко обковава прозорците на хола. Звук от стрелба по улицата, чупене на стъкла, крясъци на хора. И падане на чук: бам, бам, БАМ.

„Духнете свещите“ — истеричният шепот на мама. — „Не ги ли чувате? Идват!“

И баща ми, спокойно, в черния като катран мрак: „Ако нещо се случи с мен, грижи се за майка си и за сестричката си.“

Падам в бездна. С огромна скорост. И няма връщане. Няма просто да си спомня онази нощ. Ще я преживея отново.

Тя ме преследваше по целия път до лагера. Бягах от нея, все още бягам и ще бягам.

Тя е това, което търся. И това, от което бягам.

Входната врата се отваря с трясък. Татко стреля от упор в гърдите на първия. Но той, изглежда, е дрогиран, защото продължава напред. Виждам рязана пушка, опряна в лицето на баща ми, и това е последния ми спомен от него.

Стаята се изпълва със сенки, като една от тях е майка ми; след това още сенки и дрезгави викове, аз хуквам нагоре по стълбите, стискайки в ръцете си Сиси.

Една ръка докопва ризата ми и ме запокитва назад; аз се изтъркулвам по стълбите, като се мъча да предпазя Сиси с тялото си, и с трясък разбивам главата си в площадката.

После сенки, огромни сенки и рояк пръсти, които я изскубват от ръцете ми. И Сиси, която пищи: „Батко, батко, батко!“

Посягам към нея в тъмното. Пръстите ми се закачат в медальона на врата й и късат верижката.

После гласът на сестра ми секва — внезапно и завинаги, като тока в онзи съдбовен първи ден.

Мародерите се прехвърлят върху мен. Трима — или дрогирани, или обезумели за дрога, ме ритат и блъскат — яростен дъжд от удари по гърба и корема ми и като вдигам ръце, за да закрия лицето си, виждам над главата си татковия чук.

Полита надолу. Аз се претъркулвам. Чукът лизва темето ми и инерцията го запокитва право в пищяла на нападателя. Той пада на колене с агонизиращ вой.

Аз съм на крака, тичам по коридора към кухнята. Зад мен кънтят стъпките на преследвачите ми.

Спъвам се в нещо на двора, сигурно градинския маркуч или някоя от глупавите играчки на Сиси. Падам по лице в мократа трева под обсипаното със звезди небе и светещото зелено кълбо — летящото око, което хладно се взира в мен, момчето, стиснало сребърен медальон в кървящата си ръка. Онова, което оцеля, което не се върна, което избяга.

28.

Паднал съм така дълбоко, че съм недосегаем. За пръв път от седмици насам се чувствам вцепенен. Дори не знам дали съм самия себе си. Няма точно място, където завършвам аз и започва нищото.

Гласът й долита през мрака и аз се вкопчвам в него — спасително въже, което да ме измъкне от бездънния кладенец.

— Всичко свърши. Всичко е наред. Свършихме.

Излитам като тапа на повърхността на реалния свят, задъхан и плачещ като лигльо и си мисля: „Грешите, докторе. Това никога не свършва. Просто продължава и продължава.“ Лицето й изплава пред погледа ми, а ръката ми изпъва ремъка, докато се опитва да я сграбчи. Длъжна е да спре този кошмар.

— Какво, по дяволите, беше това? — питам аз с дрезгав шепот. Гърлото ми пари, устата ми е суха. Струва ми се, че нямам и пет кила, сякаш плътта е оглозгана от костите ми. А уж най-страшен бил вирусът!

— Това е начин да надникнем в теб, да видим какво става вътре — казва тя ласкаво. Поглажда с ръка челото ми. Жестът й ми напомня за майка ми, което ми напомня за това как загубих майка си, как избягах от нея в онази ужасна нощ. Което ми напомня, че сега не трябваше да съм тук, на този бял стол. Трябваше да съм с тях. Трябваше да остана и да споделя съдбата им.

— Това е следващият ми въпрос — казвам аз, мъчейки се да се съсредоточа. — Какво става?

— Те са вътре в нас — отговаря лекарката. — Бяхме нападнати отвътре, от заразен персонал, който бе внедрен в армията.

Дава ми няколко минути, за да смеля това и бърше сълзите от лицето ми с хладна, влажна кърпа. Изглежда абсурдно — майчинската й грижа и успокояващата прохлада на кърпата след цялото изтезание.

Тя оставя настрана кърпата и се взира в очите ми.

— Съдейки по съотношението между заразени и чисти в базата, считаме, че една трета от всички оцелели човешки същества всъщност са извънземни.

Тя разхлабва ремъците. Аз съм празен като облак, лек като балон. Струва ми се, че като откачи и последната лента, ще излетя от стола и ще се разплескам на тавана.

— Искаш ли да видиш един? — пита тя.

И ми подава ръка.

29.

Бута ме с количката по един коридор и спира до асансьора. Експресен еднопосочен асансьор, който ни сваля на няколкостотин метра под земята. Вратите се отварят и виждам дълъг коридор с бели стени от сгуробетонни блокчета. Д-р Пам обяснява, че сме в бомбоубежището — почти толкова голямо, колкото и базата над нас, създадено да издържи петдесет мегатонен ядрен взрив. Казвам й, че вече съм по-спокоен. Тя се смее, понеже го взима за шега. Движа се със стола покрай странични тунели и необозначени врати и макар подът да е хоризонтален, се чувствам така, сякаш ме водят към дъното на света, към леговището на дявола. Войници щъкат напред-назад, като отвръщат поглед и спират да разговарят, докато се разминаваме.

Искаш ли да видиш един?

Да. Не, по дяволите.

Тя спира до една от необозначените врати и плъзга ключ-карта в бравата. Червената светлина се сменя със зелена. Тя вкарва количката ми в помещението и я оставя пред едно дълго огледало. Аз зяпвам и онемявам. Затварям очи, защото каквото и да седи в количката, то не съм аз. Не може да съм аз.

При появата на космическия кораб бях осемдесет и шест кила, повечето мускули. Двайсетина са хвръкнали. Непознатият в огледалото ме гледа с очите на изпосталял скелет: огромни, хлътнали и подпухнали. Вирусът сякаш ме е дялал с нож — изрязал бузите ми, изострил брадичката ми, изтънил носа ми. Косата ми е остра, суха и на места опадала.

„Станал е на зомби.“

Д-р Пам кима към огледалото.

— Не се безпокой. Той няма да ни види.

Той? За кого става дума?

Тя натиска един бутон и стаята от другата страна на огледалото плувва в светлина. Отражението ми се превръща призрак. През себе си виждам човека от другата страна.

Крис.

Вързан е за един стол, като този от „Страната на чудесата“. От темето му тръгват проводници и влизат в едно голямо табло с мигащи червени светлини. Трудно му е да държи главата си изправена и клима като сънлив ученик в час.

Пам забелязва изненадата ми и пита:

— Познаваш ли го?

— Казва се Крис. Той ми е… Запознахме се в бежанския лагер. Покани ме в палатката си и докато бях болен, ми помагаше.

— Значи ти е приятел?

Изглежда изненадана.

— Да. Не. Да, приятел ми е.

— Само дето не е такъв за какъвто го мислиш.

Тя докосва един бутон и мониторът светва. Откъсвам очи от Крис, по-скоро от външността му, за да го видя отвътре. На екрана се появява мозъкът му, обвит в полупрозрачна кост. Тлее с болнава жълтозелена светлина.

— Какво е това? — шепна аз.

— Трансформация — казва д-р Пам. Натиска един бутон и виждам фронталния лоб на Крис в едър план. Болнавото излъчване вече е по-ярко, грее като неон. — Това е кората на големите мозъчни полукълба, мислещата част на мозъка, частта, която ни прави човешки същества.

Тя увеличава един микроскопичен участък, не по-голям от главичката на карфица, и аз го виждам! Стомахът ми бавно се преобръща. В меките тъкани виждам пулсиращ яйцевиден тумор, закотвен с хиляди, подобни на коренчета пипалца, които се разбягват във всички посоки до всяка гънка и ъгълче на мозъка му.

— Не знаем как са го направили — казва д-р Пам. — Не знаем и дали заразените осъзнават присъствието на извънземните, или прекарват живота си като послушни изпълнители.

Нещото, оплело мозъка на Крис, пулсира.

— Махнете го — едва успявам да изрека аз.

— Пробвали сме — казва д-р Пам. — Лекарства, радиация, електрошок, хирургия. Нищо не помага. Единственият начин да ги убием е да убием гостоприемника.

Тя бутва клавиатурата пред мен.

— Той няма да усети нищо.

Клатя глава объркано. Не разбирам.

— Трае по-малко от секунда — уверява ме д-р Пам. — И е напълно безболезнено. Ето, този бутон тук.

Поглеждам към бутона. Има надпис: ЕКЗЕКУЦИЯ

— Ти не убиваш Крис. Ти унищожаваш онова в него, което би убило теб.

— Той имаше възможност да ме убие — възразявам аз. Клатя глава. Идва ми твърде много. Не е за мен. — Но не го направи. Напротив, дори ми помагаше.

— Защото е било още рано. Тръгна си преди нападението, нали така?

Кимам. Гледам го отново през еднопосочното огледало, през неясния контур на моето прозрачно аз.

— Убиваш причината за това. — Тя бута нещо в ръката ми.

Медальона на Сиси.

Нейният медальон, бутонът и Крис. И нещото вътре в Крис.

И аз. По-скоро остатъкът от мен. Какво ли е останало от мен? Какво ми остава? Верижката от медальона на Сиси се врязва в дланта ми.

— Само така можем да ги спрем — казва д-р Пам. — Докато още не е късно.

Крис на стола. Медальонът в ръката ми. Откога бягам? Бягам, бягам, бягам. Господи, гади ми се от това. Трябваше да остана. Да се осмеля. Така нямаше да се сблъскам с нещата, които трябва да изтърпя сега. Рано или късно идва момент за избор: между това да бягаш или да приемеш съдбата — такава, каквато е.

С все сила натискам копчето.

30.

Центърът за рехабилитация ми харесва много повече от Зомбарника. Мирише по-приятно, а и съм в отделна стая. Не е като да си в зала с един куп болни. В стаята е тихо и спокойно и дори можеш да си въобразиш, че светът отново е такъв, какъвто беше преди. За първи път от няколко седмици съм в състояние да ям твърда храна и сам да ходя до тоалетната — макар че избягвам да се гледам в огледалото там. Дните са по-приятни, но нощите са тежки: щом затворя очи, виждам подобното си на скелет тяло в залата за екзекуции, вързаният Крис отсреща и кокалестия ми пръст, който лети към копчето.

Крис го няма. Всъщност, според д-р Пам, него изобщо не го е имало. Имало е нещо вътре в Крис, което да го контролира, нещо вградено в мозъка му (незнайно как и неясно кога) в миналото. Извънземните не нападнали „Райт-Патерсън“ отвън. Нападението дошло отвътре, от трансформирани войници, които обърнали дула срещу другарите си. Което значи, че те са били сред нас отдавна. Скрити в очакване да отминат първите три вълни и населението да намалее до приемливи граници.

Какво каза Крис? „Те знаят какво мислим“.

Знаели са, че ще хукнем да се спасяваме като стадо овце. Къде? При военните. Какъв е вашият следващ ход, г-н Извънземен? Съвсем прост, защото знаете какво мислим: внедряване на саботьори сред военните. Дори и да не успеете, като при първото нападение над „Райт-Патерсън“, пак ще ни победите. Как да различиш врага, когато между него и теб няма разлика?

И тук играта свършва. Глад, болести, диви зверове. Въпрос на време преди и последните изолирани оцелели да са мъртви.

От прозореца ми на шестия етаж се вижда централния вход на базата. По здрач от там тръгва конвой стари жълти училищни автобуси, ескортирани от джипове. Автобусите се връщат няколко часа по-късно, натоварени с хора, предимно деца, макар че в тъмното е трудно да се каже кого приемат в хангара за маркиране. Едновременно отсяват и унищожават трансформираните. Поне така разбрах от медицинските сестри. За мен всичко това е лудост, като се има предвид случилото се досега. Защо ни избиха така бързо? Защото се струпвахме като овце! И сега пак сме накуп. На показ. Чудно как още не са боядисали базата в червено. Ето ни, тук сме! Когато решите, стреляйте!

Вече не издържам.

Тялото ми укрепва, но се сривам психически.

Наистина не разбирам. Каква е целта? Не тяхната, тя е съвсем ясна още отначало.

Искам да кажа, има ли смисъл да се борим? Дори и да не се бяхме скупчили като овце, те щяха използват друг план. Щяха да ни очистят с трансформирани. Щяха поединично да ни избият в дупките ни.

Няма как да победим. И да бях спасил сестра си, щеше да е все едно. В най-добрия случай щях да й подаря месец-два живот.

Ние сме мъртви. А няма други освен нас. Има минало мъртво и бъдеще починало. Трупове и бъдещи трупове.

Някъде между подземието и тази стая загубих медальона на Сиси. Събуждам се посред нощ, стискайки празна длан и я чувам да крещи. Вика ме по име, сякаш е на две крачки. Аз се ядосвам, казвам й да млъкне, тя се отдалечава и изчезва. Не разбира ли, че съм мъртъв — мъртъв като нея? Зомби съм.

Спрях да ям. Не си пия лекарствата. Лежа в леглото с часове, взирайки се в тавана и чакам да дойде краят — да ида при сестра си и другите седем милиарда късметлии. Вирусът, който ме бе подхванал, сега е заменен с друг, по-лаком. Стопроцентова смъртност, гарантирана. И си казвам — стига толкова. Полза няма. Мога цял ден да се окуражавам, но истината е една: откакто дойдоха те, с нас е свършено. Въпросът е не дали, а кога.

И точно когато стигам дъното, когато и последната част от мен, способна да се бори, е на път да умре, като по поръчка изниква той: спасителят ми.

Вратата се отваря и сянката му изпълва стаята: дълга, тясна, ръбеста — като изрязана от гранит. Плъзга се върху мен, докато той пристъпва към леглото ми. Искам да погледна встрани, но не мога. Очите му — студени и сини като планински езера, парализират погледа ми. Отива на светло и виждам късо подстриганата му руса коса, острия нос и тънките му устни, изпънати в безизразна усмивка. Безупречна униформа. Ослепителни обувки. Яка с офицерски вензели.

Безмълвно се вглежда в мен, дълго и тягостно. Леденосините му очи хипнотизират. Лицето му е гладко и нереално, като скулптура.

— Знаеш ли кой съм аз? — пита той. Гласът му е басов. Плътен и внушителен като от трейлър на филм. Аз клатя глава. Откъде, по дяволите, ще знам? Никога досега не съм го виждал.

— Подполковник Александър Вош, командирът на тази база.

Не протяга ръка. Просто се взира в мен. Идва до леглото и хвърля поглед на табличката с показателите ми. Сърцето ми бие учестено. Сякаш съм в училище и са ме извикали в кабинета на директора.

— Бели дробове — добре. Сърдечна честота, кръвно налягане… Всичко е добре. — Той закача табличката на мястото й. — Само дето всичко не е добре, нали? По-точно казано, всичко е доста зле.

Той придърпва един стол до мен и сяда. Движението е плавно, гладко и леко, сякаш се е упражнявал с часове и е превърнал сядането в наука. Преди да продължи опъва ръбовете на панталона си и в идеално права линия.

— Видях профила ти от „Страната на чудесата“. Много интересен. И много поучителен.

Той бръква — отново с такава елегантност, че движението му по-скоро прилича на танц — и изважда сребърния медальон на Сиси от джоба си.

— Това трябва да е твое.

Хвърля го на леглото до ръката ми. Чака да го сграбча. Сдържам се и не мръдвам, без точно да разбера защо.

Ръката му се връща в джоба на куртката му. Хвърля в скута ми снимка. Вдигам я. Малко русо дете на около шест-седем години. С очите на Вош. В ръцете на красива жена, на възраст като неговата.

— Знаеш ли кои са?

Въпросът не е труден. Кимам. Неясно защо снимката ме притеснява. Подавам му я обратно. Той не я взема.

— Те са моята сребърна верижка — казва той.

— Съжалявам — казвам аз, защото не знам какво друго да кажа.

— Чудя се защо постъпиха именно така. Мислил ли си по въпроса? Биха могли да ни унищожат бавно и спокойно. Защо с тази болест, която убива девет от всеки десет души? Защо не седем от десет? Защо не пет? С други думи, защо, по дяволите, така бързат? Имам си теория за това. Би ли искал да я чуеш?

Не, мисля си. Не искам. Кой е този и защо ми говори?

— Има една мисъл на Сталин — казва той. — „Една смърт е трагедия, но един милион е статистика.“ Представи си какво са седем милиарда. Аз не мога. Това надхвърля човешките познавателни способности. Ето защо постъпиха така. Това е като във футбола. Нали си играл футбол? Вкарваш голове не толкова за да победиш, колкото да сломиш волята на противника.

Той взима снимката и бързо я прибира в джоба си.

— Ето защо не мисля за изчезналите 6,98 милиарда души. Мисля само за нас двамата.

Той кима към медальона на Сиси.

— Изостави я. Избяга, когато й беше необходим. И все още бягаш. Не смяташ ли, че е време, вместо да бягаш, вече да се биеш за нея?

Отварям уста, и всичките ми мисли се събират в три прости думи:

— Тя е мъртва.

Той махва с ръка. Че говоря глупости.

— Всички сме мъртви, синко. Някои са само по-напреднали. Чудиш се кой, по дяволите, съм аз и защо съм тук. Е, казах ти кой съм, а сега ще ти кажа и защо съм тук.

— Добре — смънквам аз. Може би, след като ми каже, ще си иде. Почва да ме дразни с присъствието си.

Нещо в начина по който ме гледа… може би и ледената му усмивка… го прави да прилича на оживяла статуя.

— Тук съм, защото избиха повечето от нас, но не всички. И това е грешката им, синко. Това е пукнатината в плана им. Защото, ако не избиеш всички наведнъж, онези, които останат, няма да са най-слабите. Ще оцелеят най-силните от силните. Огънатите, но непрекършените, ако разбираш какво говоря. Хора като мен. И като теб.

Кимвам колебливо с глава:

— Аз не съм силен.

— Ето тук няма да се съглася. „Страната на чудесата“ картографира не само миналото ти, а и самия теб. От нея се разбира не само кой си, но и какъв си. Твоя опит и твоя потенциал. А потенциалът ти — не се шегувам — е колосален. Ти си точно това, което ни трябва и то в точния момент.

Той се изправя. Стърчи над мен.

— Стани!

Това не е молба. Гласът му е твърд като чертите на лицето му. Изправям се. Той доближава лицето си до моето и казва с тих, заплашителен глас:

— Какво искаш? Бъде честен.

— Искам да си тръгнете.

— Не — рязко поклаща глава той. — Какво искаш?

Усещам как долната ми устна висва, като на дете, което всеки момент ще се разреве. Очите ми горят. Стискам език и се мъча да издържа на студения огън в погледа му.

— Искаш ли да умреш?

Кимнах ли? Не помня. Сигурно, защото той казва:

— Аз няма да ти позволя. Така че?

— Така че сигурно ще живея.

— Не, няма. Ще умреш. Ще умреш и нито аз, нито който и да било друг би могъл да го предотврати. Ти, аз и всеки от останалите на тази голяма, красива синя планета ще умре, за да освободи място за тях.

Думите му са удар в десетката. Най-доброто, казано в най-подходящия момент, с което онова, което той се опитва да измъкне от мен, внезапно експлодира.

— Тогава какъв е смисълът, а? — крещя аз в лицето му. — Какъв е проклетият смисъл? Нали знаете всичко, отговорете ми! Защото аз не знам и вече ми е все едно!

Той сграбчва ръката ми и ме катапултира към прозореца. След секунда е до мен. Дърпа завесата. Виждам училищни автобуси, спрели до хангара и опашка от деца, чакащи да влязат в сградата.

— Питаш неподходящия човек — изръмжава той. — Питай тях защо трябва да ти пука. Кажи им, че няма смисъл. Кажи им, че искаш да умреш.

Той ме сграбчва за раменете и ме завърта с лице към себе си. Блъска ме по гърдите.

— Те обърнаха начина ни на мислене, момче. По-добре да умрем, отколкото да останем живи. По-добре да не се борим. Да се крием като плъхове. Те знаят, че за да ни победят, трябва да ни пречупят — първо тук. — Той отново ме удря по гърдите. — Последната земна битка няма да е за някоя равнина, планина, джунгла, пустинята или море. Тя ще се случи тук. — Удари по гърдите. И то яки. Дум-дум-дум.

Не издържам. Всичко, което се е насъбрало в мен от нощта, в която сестричката ми умря, избухва. Хлипам като дете, както никога не съм плакал. Сякаш плача за първи път и чувството е зашеметяващо.

— Ти си човешка глина — яростно шепти Вош в ухото ми. — А аз съм Микеланджело. Аз съм архитекта, а ти ще бъдеш шедьовъра ми. — Светлосиният пламък в очите му ме изгаря. — Бог не призовава силните, синко. Бог дава сила на призваните. Ти си призван.

Тръгва си с обещание. Думите му така силно пламтят в съзнанието ми, че не ми дават покой цяла нощ и в дните след това.

Блъска по гърдите ми с все сила, а сърцето ми гори.