Пето авеню

1

Юли,

Ню Йорк

Бомбите, заложени високо над Пето авеню, на покрива на „Редман Интернешънъл“, щяха да се взривят след пет минути.

С огледалните си стъклени стени, отразяващи гъстия предобеден трафик, самата сграда като че ли оживяваше и се движеше.

На скеле по средата й работници окачваха гигантска червена панделка, която скоро щеше да покрие шестнайсет от седемдесетте и девет етажа на „Редман Интернешънъл“. Горе на покрива осветителите монтираха десет прожектора. А вътре петдесет професионални декоратори преобразяваха лобито в празнична бална зала.

Селина Редман, организатор на това събитие, стоеше пред сградата със скръстени ръце. Покрай нея минаваше забързан поток от хора, някои от които вдигаха глави към червената панделка, а други поспираха изненадано, щом я разпознаеха. Тя се опитваше да не им обръща внимание, да се съсредоточи върху работата си и да се слее с тълпата, но без особен успех. Същата тази сутрин нейното лице и тази сграда бяха по страниците на всички големи вестници в Ню Йорк.

Тя се полюбува на сградата пред себе си.

Разположена на ъгъла на Пета и Четиресет и девета улица, „Редман Интернешънъл“ увенчаваше трийсет и една годишния труд на баща й. Основана, когато баща й е бил на двайсет и шест, компанията се нареждаше сред водещите световни конгломерати. Включваше пътническа авиокомпания, жилищни и офис комплекси, текстилни и стоманени фабрики, а скоро към тях щеше да се присъедини и „Уест Текс Инкорпорейтид“ — една от най-големите транспортни корпорации в страната. С тази сграда на Пето авеню единственото, което стоеше на пътя на Джордж Редман, беше бъдещето. И по всичко личеше, че то ще бъде бляскаво, също като диамантите, които Селина беше решила да сложи тази вечер.

— Прожекторите са готови, госпожице Редман.

Тя се обърна и срещна погледа на Хал, един от осветителите. Довечера прожекторите щяха да осветят червената панделка.

— Да ги изпробваме.

Мъжът извади телефон от калъфа на колана си. Докато даваше указания на хората на покрива, Селина погледна към списъка си и отново се запита как щеше да смогне да свърши всичко навреме за празненството.

— Какво пък, щеше да се справи. През целия й живот баща й я бе обучавал да работи под напрежение. Днешната задача беше просто поредното предизвикателство.

Хал й кимна.

— Всеки момент ще светнат.

Селина пъхна папката под мишница и вдигна глава към покрива. Тъкмо си мислеше, че от това разстояние едва ли ще може да види дали работят, когато ключът беше щракнат и три от десетте прожектора избухнаха в пламъци.

За миг се вцепени.

Хиляди назъбени парченца стъкло се носеха към нея, блестящи на слънцето.

От покрива се разрастваше огромен черен облак пушек.

Разгоря се пожар, който бучеше и се извиваше към небето.

Един от прожекторите се премяташе във въздуха и се носеше право към нея.

Тя усети как някой я хвана за ръката и я дръпна на безопасно място миг преди прожекторът да профучи покрай нея и да се разбие в тротоара, където пропука цимента и избухна в дъжд от страховити червени искри. За момент настъпи гробна тишина, а после стъклата започнаха да бомбардират земята в оглушително стакато.

Беше се прилепила към сградата, парализирана от страх, докато гледаше как трафикът на Пето се люшва надясно, за да избегне разбилите се прожектори, а после замръзва. Внезапно не остана нищо друго, освен оглушителното скърцане от сблъсъка на метал в метала, пронизителните клаксони и изплашените писъци на минувачите, някои от които бяха порязани от посипалите се стъкла.

Поразена, Селина погледна Хал. Той бе вперил поглед в покрива и крещеше по мобилния си телефон. Лицето му беше поаленяло, жилите по врата му се бяха издули. Шумът пречеше на Селина да чуе думите му. Тя пристъпи плахо към останките от прожекторите и веднага разбра за какво говореше той — хората на покрива бяха ранени.

Втурна се в лобито, стрелна се покрай декоративния водопад и се качи в частния асансьор на баща си.

Сградата беше твърде висока, а асансьорът прекалено бавен. Но без значение за колко време щеше да се качи горе, пак нямаше да е достатъчно бързо.

Най-после вратите се отвориха и тя стъпи на покрива.

Наоколо тичаха хора, крещяха и се бутаха. Някои стояха неподвижни, парализирани от страх, не вярваха на очите си. Онези, които са били най-близо до прожекторите в момента на взрива, бяха или онемели от шока, или стенеха от болезнените изгаряния.

Селина пристъпи напред и едва не беше съборена от един от ранените, който търсеше помощ. Обърна се, за да види мъжа, и зяпна, когато осъзна, че той нямаше коса. Беше изгоряла.

Помъчи се да се съсредоточи. Беше наследила бащината си сила и точно на нея щеше да се осланя сега.

Пораженията се виждаха през саждените облаци пушек — на ръба на покрива два от оцелелите прожектори бяха обхванати от пламъци, а кабелите на земята до тях се гърчеха като разлютени змии. Марк Ранд, отговорникът по осветлението, стоеше до прожекторите и крещеше заповеди в опит да овладее положението. Селина отиде до него с омекнали крака. Въпреки че не знаеше какво да направи и как точно да помогне, проклета да беше, ако останеше безучастна.

Ранд посочи един от горящите прожектори.

— Един мъж е заклещен отзад. При взрива падна и си удари главата в бетона. В безсъзнание е.

— Защо никой не му помага?

Марк посочи към кълбото от оплетени гърчещи се кабели.

— Никой те смее да ги доближи — отговори. — Твърде опасно е.

— Тогава изключи тока.

— Не можем — обясни той и посочи към генератора на срещуположния край на покрива. Въпреки че още работеше, и той се беше подпалил. — Всеки момент може да избухне.

Селина трескаво мислеше. През димната пелена виждаше младия мъж, проснат по корем с разперени ръце, извиващите се кабели бяха само на сантиметри от тялото му. Огледа покрива за нещо, с което да му помогне. Напусто.

И тогава го видя.

Сграбчи ръката на Марк и го поведе към крана, който беше зад тях.

— С този кран ли качихте прожекторите на покрива?

— Да.

— Тогава пак с него се отървете от тях.

Марк огледа внимателно прожекторите. Отвън бяха обвити с дебел предпазен кожух от гума. Гумата не беше проводник на електричество.

Той се покатери на крана.

Селина отстъпи назад, а Марк започна да маневрира с огромната стоманена кука. Тя бързо се залюля сред димната завеса, проблесна за миг под сноп слънчеви лъчи, пробили дима, и секунда по-късно увисна над горящия прожектор. Наложи се Марк да направи няколко опита, преди да успее да закачи куката за решетката на прожектора. И когато най-накрая го вдигна във въздуха, един от съскащите кабели се опря в ръката на падналия мъж и тялото му се загърчи в конвулсии.

Ръцете на Селина се стрелнаха към устата й. Ужасена, наблюдаваше как главата на мъжа се изви назад под невъзможен ъгъл. Без да мисли, тя се втурна и коленичи до него точно когато Марк Ранд започна да маневрира с прожектора и го залюля над главата й. Отдалечи го от Селина с рязко движение, от което прожекторът подскочи и се заклати на куката. За един кошмарен миг изглеждаше почти сигурно, че ще се откачи и ще падне върху нея. Държеше се на косъм на не повече от три метра над нея и бълваше черен пушек. Висящите от него жици почти докосваха гърба й. Постепенно обаче Марк овладя положението и го премести настрани. Когато го отдалечи от генератора, кабелът се откачи, светлината примигна и угасна.

Един от работниците се приближи до Селина. Двамата заедно издърпаха пострадалия на безопасно разстояние. Селина клекна до него. По челото беше избила пот. Кожата му беше тебеширенобяла. Тя го хвана за раменете и лекичко го разтърси. Прочете името му, избродирано на джоба на работния гащеризон, и го извика по име, после още веднъж, но мъжът не реагира.

Умът й трескаво заработи. Беше карала курс по първа помощ, но това беше отдавна, още в колежа, и сега се мъчеше да си припомни как се правеше. Наклони главата му назад, за да отвори дихателните пътища, и скъса ризата, за да оголи гръдния му кош. Вгледа се да види дали се повдига и спуска, но човекът не помръдна. Заслуша се дали диша, но не чу нищо. Постави дланта си пред устата му, но не усети нищо. Провери пулса му на врата. Залепи ухо на гърдите му. Нищо.

За миг си помисли, че собственото й сърце е спряло.

Той беше мъртъв.

На мига тя покри устата му със своята, стисна носа му и издиша бързо два пъти. Провери още веднъж за пулс, не го напипа, натисна няколко пъти гръдния му кош, като съжали, че не помни колко пъти трябваше да го направи. Спря след дванайсетото притискане и повтори процедурата. После отново.

Мъжът не се свестяваше.

Като се мъчеше да не се поддаде на паниката. Селина се огледа за помощ точно когато пожарникарите от Нюйоркската противопожарна служба щурмуваха покрива, въоръжени с маркучи и брадвички. Обърна се надясно и видя Марк да слиза от крана. И последният прожектор беше махнат и той идваше към нея.

— Какво ти става?! — изкрещя той. — Можеше да загинеш! — Млъкна, щом забеляза лежащия до нея мъж.

— Доведи помощ — нареди тя. — Бързо!

Възобнови сърдечния масаж и дишането уста с уста.

Отново без резултат.

Паниката започваше да се надига. Наведе се и русата й коса се разпиля. Повтори процедурата със съзнанието, че времето на пострадалия изтичаше.

Всичко беше напразно. Независимо от усилията й да го върне в съзнание, мъжът лежеше неподвижно.

Затова тя се реши.

Вдигна юмруци над главата си и с цялата си сила удари мъжа в гръдния кош, от което тялото му се сгърчи и той изпусна струя въздух.

— Дишай! — изкрещя тя.

За нейна изненада той наистина започна да диша. Клепачите му потрепнаха. Страните му добиха цвят, той се задави, закашля се и повърна. Връхлетя я прилив на въодушевление. Обърна го за всеки случай настрани, за да не се задави. Сълзите й потекоха, докато той се бореше за всяка глътка въздух.

— Всичко ще се оправи — успокояваше го тя. — Продължавай да дишаш. Вече си в безопасност. Всичко е наред.

Дойдоха парамедиците. Едната жена почисти лицето му от повърнатото и му сложи кислородна маска. Другата го зави с одеяло. Селина и Марк наблюдаваха как мъжът се отпусна облекчен и пое дълбоко чист въздух. Кошмарът за него беше свършил.

— Откъде си научила всичко това? — попита Марк.

Селина беше пребледняла.

— Съквартирантката ми в колежа имаше сестра, която се обучаваше за медицинска сестра. Никога не съм предполагала, че ще ми потрябват уменията, които ни показваше. Едно от тях беше оказването на първа помощ.

— Имало е смисъл — отбеляза Марк.

Двамата погледнаха към прожекторите, които той беше преместил. Въпреки че вече не горяха, въздухът около тях беше мъждив от пушека.

— Защо избухнаха? — попита Селина.

Преди Марк да успее да отговори, един от пожарникарите приближи и подкани:

— Елате, аз ще ви покажа.

Селина и Марк се спогледаха и го последваха до един от пушещите прожектори. Мъжът издърпа две обгорели и почернели жици от празната фасунга.

— Виждате ли тези жици? — Те кимнаха. — Не би трябвало да са тук. — Той коленичи и махна на Селина и Марк да го последват. Посочи малка дупка отзад на фасунгата, където металът беше огънат и обезформен. — Тази дупка също не би трябвало да я има.

Селина събра сили за онова, което щеше да последва, и за шума, който щеше да вдигне.

— Говорим неофициално, нали? — попита той.

— Да.

— Още не е потвърдено, но е очевидно. Прожекторите са били заредени с пластичен експлозив. Когато токът е бил включен, електричеството е минало по тези две жици и е задействало бомбите.

— Кой би сложил три бомби тук? — попита тя.

— Вие и полицията ще трябва да намерите отговора на този въпрос.

2

Джордж Редман слезе от лимузината пред входа на „Редман Интернешънъл“ и веднага беше наобиколен от журналисти.

Той се провря през тълпата и се опита да не обръща внимание на камерите и микрофоните, които тикаха в лицето му. Неговият свят се намираше зад тънката стъклена врата пред него. Нямаше да дава никакви изявления, преди да се види със Селина, но това не спря репортерите, които се надвикваха един през друг.

— Ще дадете ли изявление?

— Смятате ли, че случилото се има нещо общо с плановете ви да погълнете „Уест Текс“? Или с падането на цената на акциите на „Редман Интернешънъл“?

— Кой стои зад това, господин Редман?

Джордж погледна репортера, задал последния въпрос, и продължи да си пробива път, като си мислеше, че това беше най-добрият въпрос досега. Кой стоеше зад това?

Селина го чакаше вътре до входа и когато Джордж я прегърна, си помисли колко добре изглеждаше това момиче и колко много го обичаше.

— Добре ли си? — попита.

— Да. — И тъй като познаваше баща си много добре, тя добави: — Наистина. Добре съм.

— Какво стана?

Селина му разказа всичко. Когато стигна до частта със заклещения под прожектора мъж, тя вдигна помирително длани.

— Опитах се да го запазя в тайна от пресата, но се провалих. Репортерите надушиха случая, преди да успея да направя каквото и да било.

— Не се тревожи — успокои я Джордж. — Вината за инцидента не е наша. Ако не друго, най-малкото ще те поздравят, че си спасила живота на човека. Има ли други ранени?

Тя му разказа за изгорелите мъже.

— Значи ни чакат съдебни дела.

— Още не е сигурно — обясни Селина. — Изпратих Кейт и Джим от отдела за връзки с обществеността да говорят със семействата на ранените. Ако всичко мине добре, всяка съпруга ще кара лексус до края на седмицата, таксите на децата им за колежа ще бъдат покрити, ще получат и пари в сметките си, а ние ще разполагаме с подписани документи, че семействата се отказват да ни съдят.

— Колко още ще продължи?

Тя погледна часовника си.

— Полицейските части са в пълен състав. Вече провериха първите осемнайсет етажа. С помощта на кучетата не бих се учудила, ако приключат до няколко часа и ни оставят време да дадем официално изявление пред пресата и да се подготвим за празненството.

— Ако изобщо някой се появи — отбеляза Джордж.

— Ще дойдат — увери го тя. — Дори само защото са платили по десет бона за двойна покана, само заради това ще дойдат. Пък и да си спомняш празненство на мама някога да се е проваляло?

Джордж повдигна вежди. Тя имаше право.

Двамата отидоха до бара.

— Е, кой го е направил? — попита Селина.

— Представа нямам. Не съм спрял да си блъскам главата, откакто ми се обади.

— Свързах се с фирмата доставчик и оттам ме увериха, че всеки прожектор е бил проверен преди доставката. Ако е вярно, не казвам, че е, това може да означава единствено, че някой тук, на място, е заложил бомбите.

— Полицията разпита ли хората, които ги монтираха?

— В момента ги разпитват, но не мога да разбера защо не са използвали по-мощна бомба. Трите, които се взривиха, не са били с висока мощност и не биха могли да причинят големи щети. Били са с твърде малък обсег на действие.

— И аз това си мислех.

— Е, за какво е всичко тогава?

Джордж вдигна рамене.

— Кой знае? Може дизайнът на сградата да не допада на някого. — Незнайно как баща й винаги успяваше да запази чувството си за хумор дори в ситуации като тази.

— Има ли реакция от РРК? — попита тя.

Робъртс, Ричардс и Кравис — известни като РРК, бяха инвеститорската група, която Джордж беше наел да помогне за финансирането при поглъщането на „Уест Текс Инкорпорейтид“. Въпреки че Джордж имаше ресурси, без финансовата инжекция от 3.75 милиарда долара на РРК, без техните умения и банкови гаранции нямаше как да финализира сделката сам.

— Още нищо — отговори той, — но със сигурност тази вечер ще има. Вероятно това ще е поводът, който Франк Ричардс търсеше. Така и не подкрепи поглъщането. Ако реши, че някой е заредил с експлозиви прожекторите, за да насочи вниманието към падането на акциите ни или да протестира срещу изкупуването на „Уест Текс“, няма да му мисли и веднага ще се оттегли, независимо от предварителните договорки.

Селина го знаеше. Въпреки че имаше други банки и инвеститорски групи, които можеха да поемат риска при тази сделка на баща й, малцина имаха опита на РРК при кредитираното изкупуване.

— Днес виждала ли си се със сестра си? — поинтересува се той. — Майка ти я търсеше. Имаха уговорка да й помогне да се приготви за празненството.

— Нима мама е очаквала тя да се появи? — Селина наклони глава. — Лиана вероятно изобщо не знае за станалото тук.

— Трябва да звънна на майка ти. Обещах да й се обадя веднага щом науча нещо. Ако видиш Лиана, кажи й, че майка ви се нуждае от нея.

Макар да бе сигурна, че едва ли ще види сестра си преди празненството, Селина кимна и изпрати баща си до вратата. Пресата ги чакаше с насочени камери и микрофони.

— Може да излезеш през един от страничните входове.

— И да изгубя симпатията им, когато имам най-голяма нужда от нея? Забрави.

В следващия миг вече беше навън, заобиколен от репортери, и отговаряше на въпроси. Селина се загледа за момент, после се обърна и се зае отново със задачите си. Все още имаше много работа преди празненството.

Слънцето тъкмо беше започнало да се спуска зад назъбения хоризонт на Манхатън, когато Лиана Редман напусна Уошингтън Скуеър.

Беше прекарала целия ден в парка — в четене на последния брой на „Вог“, в разговори с познати и лениво съзерцаване на разхождащите се.

И сега, докато подминаваше големия празен фонтан и наближаваше бялата арка, тя гледаше как децата играеха с родителите си и поспираше, когато видеше баща да завърта във въздуха дъщеря си, а после продължаваше, без да забележи мъжа, който я снимаше.

Вечерта полека се спускаше, но въздухът беше топъл и въпреки лекото облекло — шорти и тениска, не й стана хладно. Двайсет и пет годишна, Лиана Редман имаше дълга, гъста черна коса, която, за нейно огромно неудоволствие, беше наследила от баща си. Независимо че не беше красавица като по-голямата си сестра, притежаваше нещо, което караше хората да я заглеждат.

Излезе от парка и тръгна нагоре по Пето авеню. Тротоарите бяха пълни с хора. Група от петима тийнейджъри на скейтбордове се стрелна покрай нея с писъци и крясъци и се промуши през тълпата като цветна лента в червено, бяло и яркозелено.

Лиана вдигна лице към топлия бриз и се опита да се съсредоточи върху проблема, който стоеше пред нея — тазвечерното празненство. Беше възнамерявала да го пропусне, но майка й с шестото си чувство настоя да присъства.

— Баща ти очаква да го подкрепиш.

Иронията в думите почти я беше разсмяла. „Досега нямаше нужда от моята подкрепа.“

Още преди четири часа трябваше да се срещне с Елизабет в имението им в Кънектикът и да й помогне с последните приготовления. Лиана не можеше да проумее за какво майка й се нуждаеше от помощта й, особено след като и двете знаеха, че Селина щеше да се погрижи за всичко. Както винаги!

Тя застана на опашката за вестници пред една будка. Някакъв мъж се нареди до нея. Лиана го изгледа косо. Висок и мургав, с ъгловато лице, облечен в твърде топло за сезона черно кожено яке, което излагаше на показ широките му рамене и увесения през врата фотоапарат.

Лиана го беше виждала и преди.

Дойде нейният ред. Без да обръща внимание на многобройните вестници със снимка на баща й, Селина и новата сграда на първа страница, тя помоли продавача за последния брой на „Интервю“, плати и мушна списанието в цветната огромна „Прада“, която висеше на рамото й.

Отново хвърли поглед към мъжа с коженото яке и забеляза, че я гледа, докато поемаше нагоре по Пето. Не бе купил нищо от будката, а сега я следваше. Чак когато мерна отражението му в една витрина, едва тогава забеляза, че я снимаше.

Лиана се обърна и тъкмо да го попита за кой вестник работи, когато видя затъкнатия под якето револвер.

Стресната, тя го погледна в очите, докато мъжът сваляше фотоапарата. Той се усмихна и Лиана го позна. Сутринта в парка той седеше на съседната пейка. Тогава й се беше сторило, че я наблюдава. Сега го знаеше със сигурност.

— Довечера — проговори мъжът, — след като извадя снимките, ще ги забода на стената в спалнята ми до другите ти снимки. — Усмихна се широко и откри равни бели зъби. — Скоро, преди да се усетиш, Лиана, планирам да те взема с мен вкъщи и да ти ги покажа лично.

Тя побягна с такава скорост, че списанието изпадна от чантата й на тротоара. Страниците се отвориха като ветрило. Пред нея едно такси чакаше клиентите да слязат. Лиана се втурна нататък. Мъжът я последва.

— Чакайте! — извика тя, но таксито вече беше потеглило. Бърз поглед през рамо потвърди, че мъжът не изоставаше. Дръжката на револвера му проблясваше под лъчите на залязващото слънце. Лиана се канеше да извика за помощ, когато друго такси отби до тротоара. Обезумяла от страх, тя затича към него и се качи веднага щом възрастната двойка слезе.

Затръшна силно вратата и я заключи миг преди мъжът се добере до нея. Лицето му беше на сантиметри от стъклото, разкривено от гняв, сякаш го бяха лишили от наградата му. Той удари прозореца с ръце и Лиана се сви на седалката.

Таксито не помръдваше. Лиана погледна към шофьора и видя, че той чакаше да се включи в трафика.

— Онзи има пистолет! — изкрещя тя. — Да се махаме!

Шофьорът мигом прецени ситуацията и натисна газта, като едва не предизвика катастрофа, докато се вклиняваше в трафика в посока към Уошингтън Скуеър.

Лиана погледна през задното стъкло. Мъжът стоеше на тротоара с отпуснати до тялото ръце.

— Не разбрах, че сте в беда — каза шофьорът. — Добре ли сте? Искате ли да ви закарам в полицията?

Тя се замисли, но се отказа.

— Той ще изчезне още щом завием зад ъгъла. — Облегна се на изтърканата винилова седалка. — Само ме оставете пред „Редман Интернешънъл“ на Пето и 49-а. Колата мие там.

— Не бих се обзаложил на това.

— Какво искате да кажете?

— Майтап ли си правите с мен?

— Не знам за какво говорите.

— Никой ли вече не се интересува от новините? — Той изрече бавно: — Тази сутрин три бомби са избухнали на покрива на сградата.

Лиана пребледня. Сестра й и баща й днес бяха там, за да подготвят тържеството.

— Има ли ранени?

— Няколко души. Един мъж е щял да умре, ако не е била Селина Редман. Спасила му е живота.

Лиана стисна челюст.

— Как?

С бързата си реакция, така казаха по радиото. Тя е герой.

— Ама че кучка!

Шофьорът спря на червен светофар и я погледна в огледалото, чудейки се дали я е чул правилно.

— Да не би да познавате семейство Редман?

Лиана отново се запита защо изобщо й пукаше за безопасността на семейството й. След всичките случаи, когато родителите й я бяха пренебрегвали, след всичките пъти, когато бяха предпочитали Селина пред нея, как можеше да изпитва нещо друго освен презрение?

— Не — отвърна тя. — Изобщо не ги познавам.

3

Високо над Пето авеню Луис Раян се намираше в ъгловия си офис, обърнат с гръб към стъклената стена и новата сграда на „Редман Интернешънъл“.

Седеше зад бюрото си и съзерцаваше матовите букви, гравирани върху стъклената му повърхност: „Манхатън Ентърпрайзис“. Компанията беше основана преди трийсет и една години и вече бе един от водещите световни конгломерати.

Само „Редман Интернешънъл“ беше пред нея.

По-рано същия ден Луис беше повел личната си война срещу Джордж Редман. Дъщеря му Лиана беше сплашена, прожекторите се взривиха по план. Тържественото откриване на новата сграда на „Редман Интернешънъл“ всеки момент щеше да започне.

Луис погледна нагоре по Пето авеню към застлания с червен килим вход на „Редман Интернешънъл“. Съдейки по тълпата репортери и върволицата от лимузини, която пъплеше надолу по авенюто, човек би помислил, че всички влиятелни мъже и жени на този свят бяха дошли, за да изразят подкрепата си за Джордж Редман. Фактът, че Луис имаше бизнес отношения с много от тези хора, го накара да отвърне поглед отвратен.

Той погледна към ъгъла на бюрото, където стоеше черно-бялата снимка на съпругата му.

Фотографията в масивна сребърна рамка беше избледняла през годините след смъртта на Ан, но красотата й все още сияеше.

Луис се вгледа в лицето й и се върна към няколкото години, които бяха прекарали заедно. Тя бе първата му любов, пример за подражание и приятел. Най-хубавите му спомени бяха свързани с нея. Беше го дарила със син и въпреки че с Майкъл имаха своите си различия, винаги когато го погледнеше, виждаше в неговите черти своята скъпа Ан.

Съпругата, която Джордж Редман му отне.

Луис си помисли за всичко, което предстоеше да се случи на Редман. Моментът беше настъпил. Най-накрая Джордж Редман беше уязвим. Когато Ан умря, Луис се закле, че двамата с Майкъл ще накарат Редман да си плати за онова, което й стори. Обеща си да унищожи Джордж, семейството и империята му. Щеше да ги накара да изпитат болката, която го измъчваше години наред.

Погледна първата страница на „Уолстрийт джърнал“. Водещото заглавие гласеше:

АКЦИИТЕ НА „РЕДМАН“ ПАДНАХА С ДВАЙСЕТ И ТРИ ПУНКТА

АКЦИОНЕРИТЕ ПРИТЕСНЕНИ ОТ ПРЕДСТОЯЩОТО ИЗКУПУВАНЕ НА „УЕСТ ТЕКС“

„Много лошо“, помисли си Луис.

Издърпа чекмеджето на бюрото и извади последния брой на списание „Пийпъл“. На корицата беше Майкъл Арчър, филмова звезда и известен писател. Дори с напредването на годините пак си личеше, че Майкъл е наследил красотата от майка си, като се започне от тъмната коса до кобалтовосините очи. Не виждаше ни най-малка прилика със себе си.

Докато изучаваше чертите му, Луис се запита как ли щеше да реагира Майкъл, когато научи, че Джордж Редман е убил майка му. Той беше едва тригодишен, когато това се случи. За да спести болката и гнева на сина си, Луис му бе казал, че майка му е загинала в катастрофа. И макар че трагедията би трябвало да ги сближи, тя ги отдалечи един от друг, защото Луис трябваше да посвети времето си на „Манхатън Ентърпрайзис“, за да подсигури бъдещето им.

Не можеше да се каже, че някога са били близки. Всъщност до миналата седмица Луис не беше виждал, нито чувал Майкъл в продължение на шестнайсет години.

„И всичко заради Джордж Редман!“

Остави списанието и се обърна, за да наблюдава пъпленето на лимузините по улицата. Питаше се в коя от тях беше синът му. Миналата седмица, когато Майкъл се появи изневиделица в офиса му, Луис се изненада от промяната в него. На живо синът му изглеждаше по-стар. През годините погледът му беше закоравял и изтрил невинния вид на младостта. Навярно борбата за място под слънцето в Холивуд му се бе отразила добре. Може би най-сетне беше пораснал.

Уви, естествено, това не се беше случило.

Когато Майкъл обясни обстоятелствата, в които беше изпаднал, сподели, че заплашват живота му, Луис го изслуша със същото чувство на срам и гняв, което изпита, когато на осемнайсет Майкъл напусна дома, за да отиде в Холивуд. Дори сега Луис чуваше как Майкъл го моли за помощ. Дори сега виждаше изненаданото му изражение, когато му каза, че ще получи помощ само ако отиде на откриването на „Редман Интернешънъл“ и се запознае с Лиана Редман.

Майкъл Арчър гледаше през затъмнения прозорец на пепеливосивия линкълн към трепкащите очертания на върховете на небостъргачите и си помисли, че това е последното място, на което би искал да бъде.

Не се радваше да е отново тук. Мразеше онова, което виждаше. Беше напуснал града, без да се обръща назад, но преди няколко седмици беше принуден да се върне.

Всичко наоколо му напомняше за баща му — от извисяващия се офис и жилищен комплекс на Пето до пищните хотели на Парк и Мадисън, покрай които беше минал по-рано. Дори никой да не знаеше, че е син на Луис, мисълта, че егото на баща му се е разпростряло като заразна болест върху града, го караше да се чувства неудобно.

Каква ирония, да се потопи отново в живота, от който някога беше избягал. Още по-голяма ирония беше помощта, която само баща му можеше да му даде.

На седалката лежеше жълтият плик, който Луис му връчи същата вечер. Майкъл го взе, включи лампичката над главата си и извади купчина снимки на Лиана Редман.

На повечето се виждаше как чете на Уошингтън Скуеър, но някои бяха направени пред една будка за вестници. Беше снимана и как тича да хване такси.

Майкъл се вгледа в чертите й и се запита в какво ли го въвличаше баща му. Защо беше толкова важно да се запознае с Лиана Редман? И защо отказа да му даде парите, ако не се запознае с нея?

Лимузината хвана зелена вълна и се плъзна надолу по Пето. Отпред се виждаха ярките упорити светлини, които обграждаха „Редман Интернешънъл“, осветявайки празнично червената панделка.

Той остави снимките. Засега щеше да следва волята на баща си.

След последната заплаха за живота му едва ли имаше друг избор.

4

Възбудата в лобито растеше с всяка изминала минута.

От мястото си до проблясващата водна стена Винсънт Спокати наблюдаваше суетнята наоколо.

Под ръководството на Елизабет Редман хората от обслужващия персонал, до един в униформи, проверяваха масите, лъскаха блестящата декорация в лобито и поставяха финални щрихи на огромните аранжировки от цветя, които украсяваха всяка от двестата маси за осем души. Бармани в черни смокинги подреждаха чаши, бутилки и лед. Зад него трийсет и четири членният оркестър се настаняваше по местата си и се подготвяше за дългата вечер.

Предвид бомбите, които бяха избухнали само преди няколко часа, Спокати беше впечатлен колко гладко вървяха приготовленията. Заслугата за това беше изцяло на Елизабет Редман и Селина.

Елизабет се беше запътила към бара, прекосявайки лобито. Винсънт я наблюдаваше. Също като дъщеря си Селина, и тя беше висока и стройна, с руса коса до раменете, която обрамчваше лице, излъчващо интелигентност и чувство за хумор. Диамантите на шията, китките и ушите й правеха впечатление, но по фин и изискан начин. Тя познаваше гостите си. Знаеше вкусовете им. Веднага си личеше.

Когато мина покрай него, Спокати мерна отражението си в една огромна огледална колона отдясно. Там, където пистолетът опираше в горния джоб на смокинга, се виждаше едва забележима издутина, но Спокати не й обърна внимание. Той беше от охраната, наета да пази Джордж Редман, семейството и гостите.

Тази ирония почти го разсмиваше.

Огледа се наоколо. Въпреки че охраната изглеждаше желязна, тя бе направо жалка. След днешните бомби Джордж Редман беше наел двайсет и пет души да охраняват тазвечерната гала и според Спокати те до един бяха аматьори, което за него беше добре дошло.

Сега безпроблемно можеше да се промъкне в един от асансьорите и да се добере до информацията за изкупуването на „Уест Текс“, която искаше Луис Раян.

Елизабет Редман отново се бе запътила, този път право към него. Независимо че не даваше вид, от увереността, с която се държеше, Спокати разбра, че тя много добре съзнаваше влиянието, което имаше този град.

Приближи го с усмивка и протегна ръка.

— Аз съм Елизабет Редман — представи се тя. Ръкостискането й беше силно.

— Антонио Бенедети.

— Винаги съм харесвала Италия.

„Много смешно!“

— Какво мога да направя за вас, госпожо Редман?

— Една дреболия. Погрижете се тази вечер да не избухне нито една бомба и ще ви бъда признателна. Ще се справите ли?

— Разбира се.

Елизабет вдигна глава. Погледът й стана суров, докато го изучаваше.

— Може би — заключи тя. Кимна към останалите охранители. — Колкото до другите, не съм съвсем убедена.

— Аз също.

— Мислите, че не са способни да ни защитят?

— Честно казано, да.

— Всички са с опит.

— Може би сте права, но кой ги е обучавал? През последните няколко часа наблюдавам как правят грешка след грешка. Не са професионалисти.

— А вие сте професионалист, така ли?

— Да.

Зад тях се разнесе плътният звук от струните на бас китара. Елизабет погледна Спокати и каза:

— Господин Бенедети, сутринта на покрива на тази сграда избухнаха три бомби. Няколко души пострадаха, дъщеря ми едва не загина. Тази вечер всички са наясно, че всичко може да се случи, и като нищо наистина би могло. С такива аматьори за охрана явно ще трябва да пролеете доста пот, за да си свършите работата. Надявам се всичко да мине гладко. — Тя се обърна и се запъти към другия край на лобито.

Развеселен, Спокати я проследи с поглед.

Джордж и Селина Редман пристигнаха десет минути преди гостите.

Излязоха заедно от семейния асансьор и се разделиха, поемайки в противоположни посоки. Спокати наблюдаваше Селина, която изглеждаше поразително с червената си рокля с пайети. Вървеше с широки и уверени крачки също като майка си.

Елизабет стоеше под навеса на входа и говореше с четиримата охранители, разпределени в този участък. Селина се приближи до нея, като пътьом взе цигарата от ръката на един от охранителите, хвърли я в близкия пепелник и завъртя човека с лице към прозореца. Посочи му улицата.

Биваше си я. Не само че беше спасила един от пострадалите тази сутрин, но се грижеше и охраната да не се разсейва, за да осигури безопасността на гостите.

Когато дойдеше време да я убие, щеше да съжалява.

Джордж Редман живееше в свой собствен свят. Обикаляше лобито, оглеждаше с гордост масите, цветята и изящната подредба. Спокати знаеше от Луис Раян, че притежаването на сграда на Пето авеню беше мечтата на Джордж Редман. Знаеше колко труд беше положил той и колко беше щастлив да я има.

Спокати погледна часовника си. „Колко жалко, че няма да е твоя задълго.“

Зад него оркестърът засвири „Мое синьо небе“. Спокати погледна към входа и видя през прозорците, че първите гости слизат от лимузините.

Празненството започваше. Джордж и Елизабет застанаха до входа, готови да поздравяват, да раздават прегръдки и да приемат поздравления. Чак когато Спокати се промъкна зад водната стена и се шмугна в един от асансьорите, едва тогава се сети, че по-малката дъщеря още не се беше появила.

Черната овца на семейството липсваше, помисли си той,

Асансьорът се затвори със съскане.

Спокати бръкна в джоба си и извади кодираната карта, която Раян му бе дал. Вкара я в осветения процеп на лъскавия контролен панел, натисна осемцифрената комбинация, която беше запаметил предварително, и зачака.

За момент нищо не се случи. После компютризиран глас произнесе: „Достъп осигурен, господин Колинс. Моля, изберете ниво“. Значи някой, който се казваше Колинс, се беше продал на Раян, помисли си Спокати. Той натисна светещия бутон 76.

Асансьорът започна да се изкачва.

Спокати извади картата от процепа и си приготви оръжието. Когато кабинката намали и спря, той застана в единия край. Вратите се отвориха. С изострени сетива, той надникна навън, не видя никого и си отдъхна.

Следваше забавната част.

Коридорът беше дълъг и изискано декориран. По стените с цвят слонова кост висяха картини от старите майстори, вратата в дъното беше изработена от махагон, а дървеният под блестеше, сякаш току-що полиран. На изящна масичка до стената лампа от „Тифани“ хвърляше кехлибарени снопове светлина.

Спокати се дръпна навътре в асансьора. За всеки друг това би бил просто един богато украсен коридор. За него представляваше още една пречка

Той прибра пистолета в кобура, извади от джоба на сакото си малки инфрачервени очила и си ги сложи. Мигом всичко придоби зловещо червено сияние. Не беше забелязал видеокамери в коридора, но това не означаваше, че няма. Картините можеха да бъдат прикритие. Налагаше се да поеме риска.

Отново надзърна в коридора. Точно пред асансьора имаше тънък сноп светлина, който щеше да остане невидим без очилата. С предпазливо движение, той се шмугна под него с ясното съзнание, че ако го прекъсне, промяната ще бъде отбелязана от сензор и ще задейства безшумната аларма, която ще вдигне на крак полицията.

Продължи напред, а паяжината от лъчи ставаше все по-трудна за избягване с наближаването на вратата, зад която се криеха фирмените компютри на „Редман Интернешънъл“. В един момент трябваше дори да пълзи по корем, след което му се наложи да скочи два пъти и да се претърколи. „Вече щях да съм включил алармата, без нищо да подозирам“, помисли си. При тази мисъл му придойдоха още сили.

Той посегна към вратата. Спокати знаеше, че е подсилена с поне три инча стомана. Раян го беше предупредил, че ще има малка клавиатура в основата й и вкарването на шестцифрения код не само щеше да я отключи, но и да изключи техниката за наблюдение.

Той клекна, намери клавиатурата и видя, че беше защитена от множество кръстосани пред нея лъчи. Изруга под нос и отново погледна часовника. Бяха минали десет минути. „Искам да съм далече оттук след трийсет.“

Разгледа внимателно лъчите. Насочени под най-различни ъгли от пода до тавана, те образуваха нещо като решетка, която беше толкова гъста, че пръстите му със сигурност щяха да я прекъснат, докато се опитваше да ги прокара през малките ромбовидни дупки. Трябваше му нещо дълго и тънко, което да промуши през отворите и да набере кода. Може би молив. Или химикалка. Само че не разполагаше нито с едното, нито с другото. Напрегна ума си и се огледа наоколо, но не видя нищо, което можеше да използва, и това го вбеси. А беше само на една крачка.

Тогава го осени идея. Отговорът на проблема му се намираше на главата му.

Свали очилата и погледна дръжките. Бяха дълги, тънки и завити в края. Едната щеше да мине идеално през малките пролуки. Той отчупи едната дръжка, после, като придържаше очилата към очите си с една ръка, внимателно се зае със задачата с другата.

След секунди беше приключил. Набра кода, който му даде Раян, инфрачервените лъчи мигнаха и угаснаха, а вратата към компютърната стая се отвори сама.

Спокати извади оръжието си и се изправи. Светкавично огледа стаята и не видя нищо друго, освен множество компютри.

Приближи се към тях и разбра, че е загазил, в мига, в който включи единия. Докато екранът светваше, той забеляза отпред на кутията осветен процеп, почти еднакъв с онзи на контролния панел в асансьора. В следващия миг на екрана се появиха думите: МОЛЯ, ПРЕКАРАЙТЕ КАРТАТА ЗА ДОСТЪП.

Единствената карта, която му даде Раян, беше тази за асансьора. Той я извади от джоба си, прекара я и зачака. Екранът угасна. След малко се появи ново съобщение: ДОСТЪП ОТКАЗАН.

Това беше, Раян се издъни. Не му беше дал правилната карта. Спокати усети искрата на яростта, но я потисна. Можеше да хакне машината, но нямаше време. Изключи компютъра и се огледа. Нямаше етажерки с папки, само бюра със заключени чекмеджета, в които Редман едва ли държеше нещо ценно. Спокати знаеше, че нужната му информация се криеше в тези компютри… или в сейфа в офиса на Редман.

Погледна часовника си, за да види как е с времето. Все още разполагаше с трийсет минути, преди да стане време да се връща в лобито. Раян му беше казал, че офисът на Редман е на третия етаж на триплекса.

Ако побързаше…

5

Високо над „Редман Интернешънъл“, в триплекса на родителите си Лиана Редман стоеше до прозореца в дъното на дългия коридор. Наблюдаваше безкрайния трафик по Пето.

Закъсняваше за празненството вече с трийсет минути. Родителите й щяха да се ядосат, а пресата да пита за нея, но точно такава беше целта й. Нямаше намерение по никакъв начин да става част от събитието. И въпреки това знаеше, че е време да отиде. Ако не го направеше, родителите й щяха официално да се отрекат от нея.

Но първо щеше да пийне едно питие.

В библиотеката, в малкия хладилник в краката й имаше шампанско и тя се наведе да го извади. Наля си чаша и отново се замисли за мъжа, който я бе следил по-рано през деня. Все още я побиваха тръпки от заплахите му. Запита се дали не сбърка, като не отиде в полицията, и най-вероятно беше така.

Приближи се до бюрото на баща си, включи зелената настолна лампа и седна на стола. Загледа подредените снимки на семейството. Взе тази, на която бяха двете със Селина. На снимката още бяха деца — Лиана на седем, а Селина на единайсет, и с изненада установи колко щастливи изглеждаха. Застанали на ливадата зад къщата им в Кънектикът, момичетата се бяха облегнали на дънера на едно голямо дърво и се държаха за ръце, а сламените шапки с широки периферии хвърляха сянка върху лицата им. Зад тях Елизабет се смееше, а русата й коса блестеше на слънцето.

Запита се кога се бяха променили чувствата й към Селина. Отговорът дойде незабавно. „Когато татко започна да я води в „Редман Интернешънъл“.“

Времето напредваше. Трябваше да отиде, независимо от нежеланието й да присъства. Похлупи снимката на бюрото, щракна ключа на лампата и тръгна към бара. Докато се навеждаше, за да прибере бутилката шампанско в хладилника, тя улови отражението си в близкия прозорец. Имаше още нещо в това отражение. Вратата на библиотеката се отваряше.

Тя се стресна и се обърна. Вратата вече беше почти отворена. Светлина обля част от стаята. Тъкмо щеше да попита кой е там и един мъж надникна вътре. Не я виждаше, защото Лиана беше в срещуположния край на стаята, отчасти скрита в сянката.

Мъжът стоеше на прага и напрегнато се взираше. Нещо в лявата му ръка проблесна и Лиана видя, че държи пистолет.

Тя застина напълно неподвижна, затаи дъх. Макар да не беше напълно сигурна, мъжът й заприлича на днешния й преследвач…

Паниката се надигна и стегна гърлото й. Тя се отдръпна в сянката и се почуди как беше проникнал дотук без карта за асансьора. Мъжът направи няколко крачки напред. Не влезе, а се промъкна като котка, като не спираше да се оглежда, докато вървеше към бюрото на баща й.

Не трябваше да допусне да я види.

В края на бара имаше библиотека, която стърчеше на шейсет-седемдесет сантиметра от стената. От едната страна имаше малко пространство, където можеше да се скрие. Докато мъжът гледаше в противоположната посока, Лиана се шмугна. Роклята й прошумоля. Мъжът чу шума, завъртя се и се прицели. Лиана застина. Погледите им се срещнаха.

— Кой, по дяволите, сте вие? — извика тя.

Мъжът направи крачка встрани от бюрото на баща й и свали пистолета. След миг мълчание произнесе:

— А, ето къде сте били!

— А аз ви попитах кой сте!

— Антонио Бенедети — представи се той, — от охраната. — Пристъпи към нея и Лиана видя, че не е преследвачът й, а само приличаше на него. Сърцето й биеше бясно.

— Какво правите тук?

— Търся ви — отговори той. — Закъснявате за празненството. Родителите ви ме пратиха да ви намеря.

— И за целта ви е необходим пистолет?

— Госпожице Редман, след случилото се тази сутрин всеки член от екипа на охраната носи пистолет.

Тя го погледна изпитателно. Беше висок и смугъл, с изсечени и привлекателни черти. Излъчваше самоувереност, която я привличаше. Пое си дъх, а мъжът отвори вратата и я задържа.

— Майка ви е много ядосана. Ако не отидете в скоро време в лобито, ще ме уволни. Идвате ли?

Лиана се поколеба, после тръгна. Докато минаваше покрай него, каза:

— Сестра ми днес спаси човешки живот. Най-малкото, което аз мога да сторя, е да ви запазя работата. Да вървим.

Асансьорът се спусна надолу като камък.

Лиана гледаше осветените бутони на таблото и светкавичното преминаване на етажите. Долови глъчката на тълпата, почувства под краката си завладяващия ритъм от оркестъра и я обзе нервна треска. Никога не се чувстваше в свои води на такива събития. Познатите й сред поканените вероятно се брояха на пръсти. Това беше светът на родителите й и сестра й, не нейният. Защо изобщо я бяха поканили?

Погледна мъжа до себе си и забеляза, че я наблюдаваше. Отново си помисли колко е привлекателен. Хвърли поглед към лявата му ръка и не видя халка. Обещаващо, но животът я беше научил, че отсъствието на халка не означава нищо.

— Какво мислите за шанса това място да бъде вдигнато във въздуха тази вечер? — поинтересува се тя.

Въпросът й изобщо не го смути.

— По-малък от нулев.

— Е, стига де! — възкликна Лиана. — Не мислите ли, че баща ми е планирал нещо, с което да прикове вниманието на целия свят? Като снайперист на покрива? Или пожар?

Той вирна глава.

— Нима според вас баща ви е поставил онези експлозиви в прожекторите?

— Не бих се учудила.

— Но имаше ранени, сестра ви едва не загина.

— Много жалко!

— Все още не разбирам какво искате да кажете. Защо му е на баща ви да прави нещо толкова абсурдно? Няма смисъл.

— В безплатната реклама, господин Бенедети, има много смисъл.

Той се облегна на стената и я погледна изпитателно.

— Сама не вярвате на думите си, нали?

Лиана му хвърли гневен поглед.

— Това е без значение! По-интересно е в какво вярват другите.

Асансьорът спря. С отварянето на вратата нахлу струя свеж въздух, музика и глъч. Лиана остана неподвижна за миг, без още никой да е забелязал присъствието й, и огледа тълпата. Нямаше нито един от нейните приятели, но накъдето и да погледнеше, всичко й напомняше за сестра й. От водната стена отляво до кристалните полилеи „Лалик“, които искряха над главата й, влиянието на Селина беше очевидно.

Преди време, когато сградата беше към завършване, Лиана помоли баща си да помогне с декорацията на лобито. Джордж я отряза с думите, че това било работа за професионалисти. За него остана скрита обидата, която Лиана изпита, когато беше решено, че Селина ще декорира лобито. Забеляза единствено гнева й и го отдаде на едно от нейните настроения.

Излязоха от асансьора.

— Беше ми приятно да поговорим — каза Бенедети.

— На мен също — отговори Лиана. — Оглеждайте се за снайперисти. Човек никога не знае.

Лиана го проследи с поглед в тълпата, където този път забеляза няколко познати лица сред морето от глави. Видя, че родителите и сестра й продължаваха да посрещат гостите — Джордж се смееше, Елизабет говореше оживено, а Селина прегръщаше познатите си.

Идеше й да повърне.

Запъти се към тях, като местеше поглед от Джордж към Елизабет и към Селина. „Ще дойде ден, когато ще ме ценят колкото нея“, закани се наум. Как обаче щеше да го постигне, още не знаеше. Когато зае мястото си до Селина на входа, разочарование, безсилие и яд бяха изписани на лицата на родителите й. Те обаче не казаха нищо.

Лиана трябваше да е доволна, че присъствието или отсъствието й имат значение за тях, но не беше така. Вместо това част от нея изпитваше вина заради закъснението.

Отвън папараците полудяха, когато Майкъл Арчър слезе от лимузината си и се запъти към входа. Засвяткаха фотоапарати. Зяпачите завикаха. Лиана веднага го позна.

— Не знаех, че мама го е поканила — каза тя на Селина.

— Преди няколко месеца прочетох една от книгите му.

Селина изглеждаше объркана.

— Мама не му е изпращала покана. Двете проверихме списъка с гостите два пъти. Името му не беше там.

— Тя изгледа сестра си. — Ти къде беше досега?

— Почиствах си зъбите с конец.

Лиана забеляза погледа на майка си, която наблюдаваше как съпругът й се здрависва с Майкъл Арчър. Знаеше, че майка й не търпи натрапници, особено на събития, организирани от нея. Чудеше се как ли ще се справи със ситуацията.

— Извинете ме — любезно каза Елизабет, — но ще се наложи да ви помоля да напуснете. — Тонът й не търпеше възражение. Тя пренебрегна подадената ръка. — Това е частно парти.

Джордж и Селина се обърнаха след последвалото мълчание. Лиана наблюдаваше Майкъл.

— Извинявам се, ако се натрапвам — отвърна той, — но разбрах, че тази вечер набирате средства за деца с ХИВ, и исках да предложа помощта си. — Бръкна в джоба на сакото си и извади листче. Подаде го на Елизабет. — Надявам се, че това ще помогне.

Елизабет погледна чека, после изгледа студено Майкъл.

— Сто хиляди долара е много щедро дарение — рече.

— Работя в развлекателната индустрия — поясни той. — В нашите среди ХИВ е често срещан. Това е най-малкото, което мога да направя. Тази кауза ми е присърце.

Макар Лиана да се съмняваше, че Майкъл Арчър го знае, той току-що беше връчил на майка й пет милиона долара. Може би дори шест. Щом плъзнеше мълвата, че е дарил чек за сто хиляди, останалите гости щяха да се надпреварват кой пръв да извади чековата си книжка в желанието си да не паднат по-долу. Елизабет бе наясно с това, но запази самообладание.

— Приемете извиненията ми — каза тя. — Много мило от ваша страна. За нас ще е удоволствие да останете. Приемате ли?

Облекчението на Майкъл Арчър беше видимо. Лиана вдигна брадичка в мига, в който той я погледна. Погледите им се срещнаха и Майкъл се усмихна.

— Госпожо Редман — отвърна той, — удоволствието е изцяло мое.

6

Старият буик се задави, изхърка и се разтресе, преди да спре и да изгасне в самото сърце на Манхатън.

Джак Дъглас седеше безчувствен, докато парата се издигаше от двигателя и фаровете угаснаха в тъмното. И без да проверява двигателя, знаеше какво й е на колата. От няколко седмици се канеше да смени радиатора и алтернатора, но все изникваше работа и той го отлагаше. Естествено, и двете го изоставиха в нощта с партито на Редман.

Трябваше да хване такси.

Той отвори жабката, извади поканата изпод купчината смачкани хартийки и счупени моливи и започна да рови за портфейла си. Нямаше го. Огледа седалката до себе си, пода и претърси джобовете на смокинга и панталоните си, когато се сети, че го беше оставил в апартамента на кухненската маса, за да не го забрави на излизане.

Голям майтап. Сега трябваше да ходи пеша.

Заряза колата, където се беше развалила, на ъгъла на Пето и Седемдесет и пета, и се насочи към сградата на „Редман Интернешънъл“, която се намираше в центъра, на почти два километра от мястото. Щяха да вдигнат колата му, но не му пукаше. Тази вечер умът на Джак Дъглас беше зает с далеч по-важни неща.

Тази вечер можеше да промени изцяло живота му.

Тъкмо беше подминал Шейсет и първа, когато светкавица разцепи небето и прогърмя. Джак погледна нагоре, почувства усилващия се вятър на лицето си и ускори крачка. Оставаше само да завали, помисли си той.

И наистина взе, че заваля.

Когато дъждът се превърна в плющяща пелена, паниката го обзе и той се затича, докато струите биеха по сведената му глава. Преминаващите коли го пръскаха с вода изпод гумите си. Пробяга няколко пресечки, преди „Редман Интернешънъл“ да се появи пред погледа му, и чак тогава продължи с бърза крачка. Ако поканата не беше изпратена лично от самия Джордж Редман, Джак щеше да се откаже и да се прибере вкъщи. Това обаче беше изключено сега.

Миналата седмица, когато продаде облигации на клиент във Франция за нечуваната сума от 500 милиона долара, се превърна в най-боготворения вид във финансовия свят — Големия играч с големия удар. На следващата сутрин, когато в „Джърнъл“ го нарекоха най-новия финансов магьосник на Уолстрийт, всяка една инвестиционна фирма в Манхатън се опита да го открадне от „Морган Стенли“, но безуспешно.

Джак отхвърли офертите, решен да остане лоялен към фирмата, която му даде старт в кариерата. А после дойде поканата от Джордж Редман за голямото откриване на новата сграда. „Поздравления за статията в „Джърнъл“ — пишеше на поканата. — Надявам се да дойдете на празненството. Бих искал да обсъдя някои неща с вас.“

И това беше. „Редман Интернешънъл“ беше най-големият световен конгломерат. Ако Джак получеше работа в него, кариерата му беше в кърпа вързана. „Дотук с лоялността“, помисли си той.

Влезе в сградата с голямо неудобство и подаде на портиера мократа покана. Оркестърът не свиреше. Чуваше се единствено шумоленето на коприна, глъчта на онези, които още не го бяха забелязали, и сподавеният смях на тези, които го бяха видели. Портиерът погледна него, погледна поканата, поколеба се за миг, след което се усмихна и рече:

— Приятна вечер, господин Дъглас.

Един от сервитьорите спря до него:

— Шампанско, сър?

„Шампанско, сър“ изразяваше цялото отвращение на сервитьора, който всъщност искаше да каже: „Ти, мокрите ти дрехи и мръсното ти лице нямате място на това парти“.

Макар че би предпочел бира, Джак прие чашата и я вдигна за наздравица към най-невъзпитаните, които го зяпаха.

— Прекрасна вечер — поздрави с усмивка и те извърнаха поглед.

Някой го докосна по рамото. Джак се обърна и видя Селина Редман.

— Имате вид на човек, който се нуждае от приятел — отбеляза тя. Тази сутрин лицето й бе на първа страница на „Таймс“. Джак винаги я бе намирал за привлекателна жена, но сега с удоволствие откри, че в действителност е още по-хубава.

— И от душ — добави той. — Дъждът ме застигна. — Подаде й ръка и се усмихна. — Аз съм Джак Дъглас. Приятно ми е да се запознаем.

Селина отвърна на усмивката му.

— Селина Редман. Статията в „Джърнъл“ беше наистина впечатляваща. Предполагам, че баща ми ви е поканил лично.

Джак кимна.

— Опасявам се, че да. Шансът на живота ми, а вижте ме сега. Приличам на мокър парцал.

— Не се тревожете — успокои го тя. — Появата ви говори за кураж.

— Бих предпочел да не се налагаше да показвам смелост по този начин. — Той се огледа. — Май трябва да се поизмия, преди да се запозная с баща ви.

Селина огледа калта и мръсотията по ръцете и лицето му.

— Ето какво, родителите ми имат триплекс на последния етаж. Ако искате, там може да се измиете и да се преоблечете в дрехи на баща ми. Според мен носите почти един и същ размер. — Тя кимна към близките асансьори. — Защо не дойдете с мен и ще видя какво мога да ви намеря да облечете? Сигурна съм, че в гардероба на баща ми все има нещо.

Качиха се в апартамента. Джак ходеше подир Селина през стаите, които изглеждаха сякаш обзаведени с експонати от някой музей. И въпреки това като цяло излъчването бе на топлина и уют. Също като нея.

— Банята е там — посочи Селина, когато влязоха в спалнята. — През това време аз ще ви потърси дрехи.

Джак отиде в банята и свали подгизналото сако и мократа риза.

— Няма да се бавя. Ще ме изчакате ли?

Селина излезе от гардеробната на баща си с черен смокинг и изгладена бяла риза.

— Нали не мислите, че ще пропусна да видя как изглеждате сух? — Тя влезе в банята и му подаде дрехите. Двамата се загледаха един друг с одобрение. — Разбира се, че ще остана.

В лобито Даяна Крейн, главният корпоративен адвокат, прие чаша шампанско от бармана, отпи глътка и се обърна към главния счетоводител на „Редман Интернешънъл“, Ерик Паркър. Той продължаваше да говори за предстоящото поглъщане на „Уест Текс Инкорпорейтид“.

Само за това ли можеше да приказва този човек? Не можеше ли да се позабавлява? Не я ли забелязваше?

Привличаше я от първия ден на запознанството им. Ерик Паркър беше висок и мургав, с класическа гръцка красота, мускулест и източен. Имаше хубаво чувство за хумор, можеше да води интелигентен разговор и имаше невероятен талант за финанси.

През последните две години Ерик имаше също Селина Редман. А преди да скъсат наскоро, се говореше дори за женитба.

Светлините угаснаха и дансингът потъна в мрак. Тълпата зашумя, оркестърът замлъкна. Даяна и Ерик гледаха как пронизващият сноп светлина проряза мрака и мина през блестящата повърхност на водната стена, обливайки лицата на затаилата дъх тълпа в сини вълни.

Тя побутна Ерик.

— Какво е това?

Ерик кимна към водната стена.

— Кулминацията на представлението. Гледай.

Иззад водната стена се появи Елизабет Редман, сякаш мина през нея. Илюзията беше хитро замислена и тълпата избухна в ръкопляскания. Тя стоеше, елегантна в черната копринена рокля, с диаманти на шията, китките и ушите, които проблясваха на светлината. Джордж също излезе сякаш през водата и застана до нея усмихнат, а вълнението на присъстващите растеше. Прожекторът ги проследи до центъра на дансинга.

Засвяткаха фотоапарати. Каймакът на обществото аплодираше.

— Красива е — отбеляза Даяна.

— Да — съгласи се Ерик, — но не толкова, колкото дъщеря си.

Той й подаде празната чаша. Даяна я напълни, този път без лед. Когато оркестърът засвири „Един миг във вечността“ и Джордж и Елизабет откриха танците, гостите отново заръкопляскаха силно. Последваха ги и други двойки и дансингът се превърна във въртележка от бляскави рокли и смокинги. Даяна хвана Ерик за ръката.

— Да танцуваме.

Двамата започнаха да се движат по дансинга с леки и грациозни стъпки. Тя вдигна поглед към Ерик и двамата се усмихнаха. Той я държеше близо до себе си и Даяна се запита дали подозираше, че е влюбена в него от години. Той приближи устни към ухото й. Даяна се стегна и за миг си помисли, че ще я целуне. Думите му разпръснаха магията.

— Когато това стигне до нея, мислиш ли, че ще ревнува?

Даяна го погледна и ясно долови алкохола в дъха му.

— Какво каза?

— Когато слухът стигне до Селина — повтори той, — че ти и аз сме танцували, мислиш ли, че тя ще изпита ревност?

Тя го гледаше невярващо.

— Защо не я попиташ лично?

В този момент музиката спря.

Докато Джак си вземаше душ, Селина изрита обувките от краката си, седна на спалнята на родителите си и зарея поглед из стаята. Усещаше се ръката на майка й, което означаваше, че всичко бе премерено, без излишна показност. Само един предмет привлече погледа й — семейните снимки, поставени в сребърни рамки на страничната масичка „Чипъндейл“.

Тя стана от леглото и взе една от тях. На нея двамата с Ерик се държаха за ръце пред старата сграда на „Редман“ на Мадисън. Селина ясно си спомняше деня. Само няколко часа след като снимката бе направена, тя и Ерик се любиха за първи път. Тогава Селина мислеше, че се отдава на човека, с когото ще прекара остатъка от живота си. „А сега не знам какво искам.“

Върна снимката на мястото й и се зачуди дали Ерик беше на празненството. Лично го бе поканила. Въпреки че вече не бяха заедно, струваше й се безсмислено отношенията им да се превърнат във вражда. Всъщност Селина още го обичаше. Ако не я беше притиснал толкова с настояването си за брак, двамата нямаше да се разделят.

Питаше се защо беше цялото бързане от негова страна. На двайсет и девет тя все още беше твърде млада за брак, камо ли да има деца, както настояваше Ерик. Не че не искаше деца и ако Ерик се бе научил на търпение, един ден двамата щяха да станат родители. Но дотогава Селина планираше да си живее живота и щеше да го направи необвързана, независимо дали на Ерик това му харесваше, или не.

Отсреща вратата на банята се отвори и Джак Дъглас, току-що излязъл изпод душа, облечен със смокинга на Джордж, влезе в спалнята. Селина не можеше да не забележи колко бе привлекателен. Пясъчнорусата му коса бе по-скоро разрошена, имаше изваяното тяло на атлет. Предполагаше, че е трийсетинагодишен.

Той приглади предницата на сакото.

— Как ме намирате? — попита.

— Много изискан — отговори Селина. — Вече сте чист. А сега да слезем долу и да намерим баща ми. Със сигурност иска да говори с вас.

7

Лиана Редман се движеше сред тълпата и развеселена забеляза как хората й правеха път.

Имаше познати лица, повечето от които или бяха надрусани с последния наркотик, който циркулираше в тези среди, или по силата на навика със застинала усмивка, която изглеждаше по-скоро като гримаса.

Кимна на един мъж, който сключваше сделки за милиони през деня, а нощем се говореше, че е чест посетител на секс клубовете. Подмина една графиня, която даряваше стотици хиляди долари на фонда за превенция на тийнейджърската престъпност и в същото време се знаеше, че често краде от „Блумингдейл“ и „Сакс“. Вдясно от нея стоеше шейх, който обичаше няколкото си съпруги, но най-вече как дрехите им прилепваха по закръгленото му тяло. А от лявата й страна една жена възкликна:

— Бренда? Жени се?! Абсурд. Ще ти кажа нещо за Бренда. Тя е толкова стисната, че сама си завива тампоните.

Лиана погледна жената, която го изрече, и й се прииска да каже на околните, че думите й като нищо можеха да се отнасят за самата нея. Струваше й се, че в обществото на Пето авеню има много повече корупция, злоупотреба с наркотици и изкривени ценности, отколкото в която и друга социална прослойка в Ню Йорк.

В отсрещния край на лобито забеляза Харолд Бейнс, вицепрезидента на „Редман Интернешънъл“ по международните връзки, който разговаряше със съпругата си Хелън на една масичка в полуосветен ъгъл. Лиана се усмихна. Най-после човек, когото тя не само познаваше, но и обожаваше.

Харолд работеше в „Редман Интернешънъл“ откакто тя се помнеше и двамата открай време си бяха близки. Като малка, при някое от редките й посещения в старите офиси на Мадисън, Харолд оставяше всичко, за да й посвети цялото си внимание, докато всички останали се занимаваха със Селина, обещаващата дъщеря. Лиана винаги щеше да го обича за това.

Тя тръгна към тях. Тълпата се раздвижи и тя видя как Харолд бутна стола си назад и целуна Хелън по челото. Осветлението над главата му подчерта дълбоките бръчки на лицето, тъмните кръгове около очите и му придаде вид на над шейсетгодишен. А Харолд беше само на петдесет и една.

Лиана му кимна, но той не я забеляза и влезе в близката тоалетна. Изглеждаше по-слаб и по-стар от последния път, когато го видя, а походката му бе на човек, който с мъка караше мускулите си да го слушат. Щом вратата се затвори зад него, Лиана се запита дали не му имаше нещо. Болен ли беше? Тъкмо се канеше да отиде и да попита Хелън, когато Майкъл Арчър се появи. Той се приближи до нея и й подаде ръка.

— Един танц? — попита.

Оркестърът свиреше „Ще те видя“. Докато танцуваха сред другите двойки, Лиана вдигна поглед към него и реши да го изненада с директен въпрос.

— Е, кажете — започна тя, — защо всъщност дадохте сто хиляди долара, за да дойдете тук?

Въпросът свари Майкъл неподготвен.

— Вече обясних — смънка той. — Исках да помогна на майка ви тази вечер да събере средства за борба с вируса на СПИН.

— Глупости!

— Моля?

— Трябва да се напънете повече — каза Лиана. — Майка ми може да повярва на това обяснение, но не и аз.

Майкъл се притесни, но се овладя. Тя нямаше откъде да знае причината за присъствието му тази вечер. Невъзможно! Все пак трябваше да бъде нащрек. Тя сякаш го четеше като отворен вестник.

— Голяма част от времето си прекарвам в творческите среди — започна той. — Някои от приятелите ми са носители, но медиите вече не се вълнуват от този проблем. Майка ви върши страхотна работа и ще върне ХИВ на първите страници в пресата.

Лиана го погледна изпитателно.

— Добре, ще приема това обяснение, но има и друга причина да сте тук. Никой не дава сто хиляди за благотворителност, без да има някакъв друг мотив освен безкористната доброта. Добротата умря през четиресетте. — Тя се огледа. — Има ли тук човек, с когото искате да се запознаете? Може би някой продуцент? Издател?

Ръката му се скова на талията й.

— Работя с най-добрите.

— Тогава за какво всъщност сте тук?

— Защо трябва да има друга причина? Не може ли просто да съм добър човек?

— Добрите са изчезнал вид, господин Арчър. Огледайте се. Виждате ли онзи мъж ей там? С пурата. До него е съпругата му, която познава и други приложения на запалената пура. Е, каква е причината?

Той видя насмешливата искрица в очите й и се отпусна. „За нея това е игра. Знае, че лъжа, и се забавлява със ситуацията.“

— Добре — съгласи се той. — Ще ви кажа, но при едно условие.

— Какво е то?

— И вие трябва да ми кажете едно нещо, от което се срамувате. Танто за танто. Договорихме ли се?

— Дадено. Казвайте!

— Не обичам да давам пари на държавата — започна да импровизира Майкъл. — Когато научих, че майка ви тази вечер набира средства за деца с ХИВ, съзрях възможност да намаля данъците си със сто хиляди. По-добре да ги дам за децата, отколкото да ги подаря на възрастни, които се държат като деца. Не сте ли съгласна с мен?

Лиана кимна.

— Е, това вече ми звучи достоверно.

— Ваш ред е — каза Майкъл.

— Мисля, че ще ви дойде в повече.

— Изпитайте ме.

Изражението й го предизвикваше.

— Аз съм наркоман. Вече не употребявам, но въпреки това съм наркоман — този етикет ти лепват, когато напускаш клиниката. Вовеки веков наркоман. Боже, колко обичах кокаина! Още го обичам, но ако се изкуша, всичко… ще се срине.

Изведнъж играта на танто за танто загуби чара си.

— Извинявай! Не ми влизаше в работата…

— О, това не е тайна — обясни Лиана. — Просто още една причина да съм срам за семейството си. — Тя докосна лицето му с опакото на дланта си. — Не се натъжавай, приятел. Случи се, докато учех в Швейцария. От години не съм помирисвала белия прах.

Докато танцуваха, Майкъл отново се запита защо баща му го беше изпратил тази вечер тук. Защо беше толкова важно да се запознае с Лиана Редман?

Някой го потупа по рамото. Майкъл се обърна и видя Харолд Бейнс.

— Може ли? — попита Харолд.

Майкъл с неохота му преотстъпи дамата.

— Беше ми приятно да се запознаем — каза той.

Лиана се усмихна.

— На мен също. Още един танц по-късно с неприличен наклон назад? След трийсетина минути? В центъра на дансинга.

— Какво имаш предвид под неприличен? — попита той.

— Ами например, че не нося бельо. И имам предвид продължително, бавно навеждане назад за таблоидите.

Майкъл вдигна ръце и отстъпи.

— Съгласен. След трийсет минути, но междувременно обмисли последствията. — С изненада установи, че я харесва.

Докато Лиана го проследяваше с поглед как слиза от дансинга и се слива с тълпата, тя съжали, че ги бяха прекъснали.

— Винаги ли изнудваш хората, с които току-що си се запознала? — попита Харолд.

— Само готините.

— И не носиш бельо?

— Нося, разбира се. Казах го, за да привлека вниманието му.

— Невероятна си! — възкликна той. — Ще кажа само, че младежът ми се струва свестен. Познавам ли го?

— Това е Майкъл Арчър.

— Писателят?

— И кинозвезда. Предпочитам книгите му.

— Изражението ти издава, че си привлечена и от красотата му. — Той протегна ръка. — Един танц?

Оркестърът свиреше динамично парче и двамата се сляха с другите двойки. Лиана си помисли колко различен изглеждаше Харолд от мъжа, за когото се беше загрижила малко по-рано. Бръчките на лицето му се бяха изгладили и стойката му излъчваше увереност. Кестенявата му коса блестеше сякаш я беше намокрил.

— Изглеждаш по-добре — отбеляза тя.

— По-добре?

— По-рано, когато те видях, ми се стори леко болен.

— Благодаря за загрижеността. Кога е било това?

— Преди двайсетина минути. Влезе в тоалетната, преди да успея да ти се обадя.

Харолд я стисна за ръката и я завъртя на дансинга. Бялата рокля с пайети се разтвори като ветрило и тя се засмя.

— Мисля, че имаш нужда от питие — отбеляза Харолд. — Никога не съм се чувствал по-добре.

— Радвам се. Притесних се за теб. — Лиана се огледа. — Къде е леля Хелън?

Той я погледна укорително.

— Сякаш не знаеш! С майка ти, клюкарстват. Понякога едва успявам да ги разделя. — Стисна ръката й. — Да си вземем питие. Не сме се виждали от няколко дни и ми се пие едно от твоите мартинита.

— Да, мартини!

Отидоха до бара, който обслужваше гостите с лекота. Лиана кимна на един млад барман, чието телосложение беше подходящо по-скоро за охранител. Спа с него преди седмица и сега той й се усмихваше.

— Знаеш какво искаме, мечо!

— Специалитета на Лиана Редман?

Тя стисна Харолд за китката.

— Хоризонтът просветва, Харолд. Баща ми си има собствена сграда. Аз си имам питие. И това ако не е напредък!

Докато чакаха мартинитата, тя забеляза Ерик Паркър да напуска дансинга с Даяна Крейн. Проследи ги с поглед до срещуположния край на бара, където Ерик си поръча питие, а Даяна взе чаша шампанско от подноса на един сервитьор. Тя пресуши чашата и вече пиеше втора, когато Ерик се обърна, за да се присъедини към нея.

— Заповядайте, госпожице Редман.

— Миналата седмица не бях госпожица Редман. — Лиана намигна на бармана и той се изчерви. — Но възпитанието преди всичко. Още пазиш номера ми, нали?

Той кимна.

— Ами използвай го тогава — подкани го тя. — Скоро.

Взе чашите и отново погледна към Ерик и Даяна.

Стояха един до друг, без да говорят, заети с напитките си. Даяна определено изглеждаше ядосана. Защо ли?

Тя подаде мартинито на Харолд.

— Това ще те изстреля в космоса.

— Подготвен съм.

— Страхотно. Да се изстреляме заедно.

Те се чукнаха и отпиха.

— Може ли да поговорим някъде насаме? — попита Харолд, после гаврътна питието си на екс и кимна към пълната й чаша. — Ама че си новак! Толкова ли можеш само? Пий! Нещо ми подсказва, че това, което ще ти кажа, няма да ги хареса.

Двамата последваха тълпата от знаменитости еднодневки и богати наследници, които се движеха към осветения със свещи бюфет. На трепкащата светлина лебедите от лед, пълни с ирански хайвер, излъчваха оранжево сияние. Лиана долавяше апетитния букет от ухания на печена патица, вестфалска шунка и мус от сьомга. Спря, но Харолд я хвана под ръка и я побутна напред.

— Няма да те задържам дълго. По-късно може да ядеш.

— Сега съм гладна.

Когато седнаха сами на масата на Харолд, той попита:

— Къде беше по-рано? Не беше на входа, когато дойдохме с Хелън.

„А, това било, значи.“

— Закъснях.

— Заради случилото се със Селина и мъжа, когото е спасила?

Колко добре я познаваше.

— Хвана ме — призна тя. — Все още не е късно да направиш кариера, като гледаш на чаени листенца.

Харолд въздъхна. От детските й години се мъчеше да вдъхне самочувствие на Лиана. Беше се опитал да я накара да прозре, че не е толкова различна от сестра си. Никога ли нямаше да го осъзнае?

— Ти не си по-лоша от сестра си, Лиана.

— Така ли мислиш? Кажи ми тогава защо Селина е в борда на проклетия конгломерат, а аз не съм?

— Сестра ти се издигна до това място, защото работеше здраво.

— Ако и на мен ми бяха дали същия шанс, и аз щях да работя здраво. — Тя вирна брадичка. — Е, можеш ли да ми обясниш защо бях заточена в Швейцария, когато и тук можех да ходя на училище като Селина, и да работя за „Редман Интернешънъл“ като Селина?

— Лиана, знаеш, че не мога да ти отговоря на този въпрос.

— Знам, че не можеш, но ако ще водим този разговор отново, наясно си каква е историята. Писна ми да бъда неудачницата от дъщерите. Писна ми всички да смятат, че не ме бива за нищо. Ще ми се поне веднъж аз да бъда център на вниманието. Поне веднъж родителите ми да ме забележат.

— Тогава престани да мрънкаш и направи нещо — сряза я той. — Наистина ли мислиш, че Селина е стигнала дотук, без да си мръдне пръста и като постоянно се е оплаквала като разглезено момиченце?

— Не изчака отговора й. Единственият начин да накара Лиана да го чуе беше да я ядоса. — Естествено, че не. Да, Джордж й даде шанс, но момичето си скъса задника от работа и сега нямаше да е в борда, ако не го заслужаваше. Познавам Джордж. Той нямаше да го позволи.

— Да не мислиш, че не го знам?

— Да — отговори Харолд, — мисля, че всъщност не го знаеш. Мисля, че виждаш само онова, което искаш да видиш, и това не е непременно истината.

Лиана не можа да прикрие раздразнението си.

— Защо изобщо ми говориш тези неща?

— Защото трябваше да ти ги кажа още преди години, вместо да те утешавам с небивалици. Единственият начин да постигнеш нещо на този свят е да го постигнеш сама. Само защото си дъщеря на Джордж Редман не означава, че ще получаваш специално отношение. Всъщност означава точно обратното — трябва да работиш по-здраво от всички останали.

— И какво да работя? Нищо не умея. — Тя протегна ръка. — Сетих се. Знам как се прави убийствено мартини и мога да вкарвам непознати в леглото си. Каква работа ще си намеря с тези умения?

— Вероятно на улицата. Всъщност имаш диплома от колеж и интереси. Светът е твой, стига да се потрудиш. Проблемът ти е, че си мързелива. Винаги си била мързелива, Лиана.

Той погледна часовника си. Съжали, че беше суров, но се надяваше, че този път думите му са стигнали до нея.

— Виж — каза, — трябва да намеря Хелън. Обещай ми, че скоро ще дойдеш да ме видиш. Преди с Ерик да отпътуваме за Иран. Заедно ще помислим каква работа може да ти намерим. Помощта на баща ти не е задължителна. С Хелън познаваме почти всички в този град. Може да те запозная с човек, който ще ти даде шанс.

— Ще го направиш ли за мен? — попита Лиана.

— Лиана, бих те препоръчал на Анна Уинтур[1].

Тя сложи длан на гърдите си.

— Наистина ли?

— Или на Путин.

— Каква е разликата? И двамата обичат кожи.

Тя го прегърна.

— Ако щеш ми вярвай, Лиана, но аз те обичам — каза Харолд.

8

От бара Дияна проследи как двойката слезе от асансьора и се сля с тълпата. Видя как Селина се смееше, мъжът до нея също. Хванати под ръка, двамата се присъединиха към Джордж и Елизабет край водната стена.

Мъжът беше висок и добре сложен, пясъчнорусата му коса беше подстригана късо, имаше мъжествено и красиво лице. Няколко души го разпознаха, докато се разминаваше с тях, но той сякаш не забелязваше. Позна го от статията в „Джърнъл“ — Джак Дъглас. Вниманието му беше погълнато изцяло от Селина, от което Даяна не можеше да бъде по-щастлива или благодарна.

Обърна се към Ерик и от изненаданото му изражение веднага разбра, че той също ги бе видял.

— Искаш ли да се махнем оттук? — попита тя. — Видяха ни, стиснахме си ръцете с когото трябваше. Джордж няма да усети отсъствието ни. — Отпи глътка шампанско. — А както виждам, Селина също.

Ерик не отговори.

— Колата ми чака отвън — добави Даяна.

— Даяна, никъде не отивам с теб.

— Само на кафе, Ерик.

— Съмнявам се — отговори той. — Освен ако не планираш да го сервираш в леглото.

Даяна го прониза с поглед.

— Не разбирам за какво говориш.

— Казвам, че се уморих да ме преследваш — поясни той. — Ако мислиш, че като видя Селина с друг мъж, веднага ще скоча в леглото с теб, грешиш. Ти не ме интересуваш. Никога не си ме интересувала. Нито сега, нито някога в бъдеще. А сега ще си направиш ли услугата да се разкараш? Аз оставам.

Даяна остави наполовина изпитата чаша на бара.

— Хубава двойка са. Надявам се да останат заедно. — В следващия миг вече беше изчезнала в тълпата, без да обърне внимание на Лиана, която стоеше наблизо и слушаше разговора.

— Какво беше това? — поинтересува се тя. Ерик поклати глава.

— Няма да разбереш. — Той пресуши чашата си, без да откъсва поглед от нея. Тази вечер беше много красива. — Какво мислиш за празненството? — попита.

Правилно ли беше чула?

— Какво мисля за празненството ли? — повтори тя. — Ерик, какво според теб мисля за празненството? — Облегна се до него на бара. От мястото си ясно виждаше Селина, която стоеше с гръб към водната стена и разговаряше с Елизабет. Червената й рокля я открояваше сред звездите на празненството.

— Извинявай — каза Ерик.

— Забрави. — Тя посочи с глава към Джак Дъглас. — Кой е той?

— Проклет да съм, ако знам.

— Преди малко ги видях да излизат от семейния асансьор.

— Както и всички останали. Мислиш ли, че имат връзка?

— Нямам представа.

— Едва ли сега е най-подходящият момент да попитаме.

— Ако имаш предвид да отида и да попитам Селина пред майка ми и баща ми, не, наистина не е най-подходящият момент. Ще я попитам обаче. Ти имаш право да знаеш.

— Вие двете защо не се разбирате?

Преди да му отговори, осветлението стана приглушено, залата притихна и гласът на баща й се извиси над тълпата. Лиана потърси сред морето от глави баща си и го съгледа застанал в центъра на дансинга със Селина.

— Тази вечер е много специална за мен — започна Джордж. — От дете мечтая да имам сграда на Пето авеню. Не е лесно обаче да осъществиш мечтата си и това нямаше да стане без подкрепата на съпругата ми и без помощта на дъщеря ми Селина.

Той погледна към Селина.

— Без теб сега нямаше да стоим тук. — Чукна чашата си с шампанско в нейната. — Да пием за още много години съвместна работа.

Тълпата заръкопляска. Селина целуваше Джордж, когато Лиана се извърна и поиска бутилка шампанско от бармана, после хвана Ерик за ръката и го поведе през множеството.

— Къде отиваме? — попита той.

Отговорът на Лиана беше недвусмислен, също като обидата в гласа й:

— Да я прогоним от мислите си.

Вървяха по коридора в мълчание, Лиана малко по-напред от Ерик. Той поглеждаше в стаите, край които минаваха. Намираха се в апартамента на Джордж и Елизабет на последния етаж, и докато подминаваха една от дневните, осветлението се включи и за миг освети котката на семейството, Изабел, която седеше сякаш на пост на диван, тапициран с оранжева дамаска.

Влязоха в стаята, която се намираше в края на коридора. Лиана застана на прага. Погледна край библиотеката към бюрото на баща си, осветено от зелената настолна лампа.

— Мислех, че съм я изгасила — каза тя.

Ерик мина покрай нея. Отпусна се тежко на един стол и затвори очи. Кога тази стая щеше да престане да се върти?

Лиана остана на прага.

— Спомням си, че я загасих.

— Очевидно не си, Лиана. Лампата свети.

— Не ми пука, че свети. Бях тук по-рано тази вечер. Сигурна съм, че я загасих, преди да изляза с онзи мъж от охраната.

— Е, и какво от това?

— Как какво? Някой е бил тук!

— Голяма работа? Сигурно е била Селина с новото си гадже.

Не се беше сетила.

— Сигурно.

— Ще отвориш ли най-после това шампанско? Жаден съм.

Тя се приближи и включи лампата до него. Ерик примигна и заслони с ръка очите си.

— Май е по-добре да се въздържиш от шампанското — отбеляза Лиана. — Хич не изглеждаш добре.

— Чувствам се прекрасно.

— Почакай до утре.

Тя отиде по прозорците. На хоризонта източените тъмни силуети на небостъргачите се открояваха на фона на градските светлини. Ерик се облегна назад.

— Знаеш ли какво, Лиана? — започна той. — Наистина си много хубава.

— Знаеш ли какво, Ерик? Наистина си много пиян.

— Знаеш ли кой е любимият ми спомен за теб?

Тя погледна отражението си в стъклото.

— Не.

— Ти беше на петнайсет, познавах те от около пет месеца, когато ми сподели, че двете с най-добрата ти приятелка по това време — как се казваше тя? Ейжа някоя си — планирате да отидете голи на коледната служба в катедралата „Сейнт Патрик“. Облечени с дълги палта, разбира се.

Тя се обърна с гръб към прозореца.

— Името й е Ейжа Уорд — усмихна се. — И още сме приятелки. Но остави празните приказки. Това ли е любимият ти спомен за мен? Ако е така, значи съм много по-зле, отколкото предполагах.

— Това е само един от многото запомнящи се моменти — уточни Ерик. — Помня все едно беше вчера как двете с Ейжа седяхте до Джордж и Елизабет с поруменели лица, мъчейки се да не избухнете в смях, и ми хвърляхте погледи крадешком. Помня как си помислих, че Селина никога не би направила такова нещо, и тогава разбрах, че двамата ще станем приятели.

Корковата тапа на шампанското изскочи с лек пукот и Лиана отпи от бутилката. Докато пиеше, усещаше напрегнатия поглед на Ерик върху себе си.

— И аз имам любим спомен за теб — каза тя.

— Какъв?

— Спомняш ли си писмата, които ми пишеше, докато учех в Швейцария?

Той кимна. '

— Тогава бях пристрастена към коката и ти го знаеше. Никога не те попитах как разбра.

Ерик се поколеба, умът му бе замъглен от алкохола, но после се сети.

— Помниш ли седмицата, когато със Селина те посетихме? Трябваше ми химикалка и под купчината хартии в чекмеджето на бюрото ти намерих полупразно шишенце с кокаин.

Лиана затвори очи.

— И не каза на никого, дори на Селина. Нито на мама и татко. Остави ме сама да се справя с проблема си, а аз се провалих. Ти обаче вярваше, че имам сили да го направя. Писмата, в които ми даваше кураж и опора, че винаги си насреща да поговорим — благодарих ли ти някога за тях? И за дискретността ти?

— Сигурно си го сторила, не помня вече.

Лиана се усмихна.

— Много си великодушен. Бях толкова затънала, убедена съм, че не съм ти благодарила. Сега обаче ще се поправя. Така е редно за бившите наркомани. Благодаря ти, Ерик. Благодаря, че имаше вяра в мен, когато никой друг не ми вярваше.

Тя скръсти ръце и отново се обърна към прозореца. В отражението видя как Ерик стана, отначало се олюля, но после се овладя, свали сакото си и го преметна на облегалката на стола.

Вече стоеше зад нея, рошеше косата й с пръсти и докосваше с устни голото й рамо. Макар да съзнаваше, че случващото се не е редно и няма да доведе до нищо, Лиана не се съпротивляваше. Всъщност копнееше за докосването му. Точно в момента имаше най-много нужда да бъде прегръщана и обичана.

В другия край на стаята, приклекнал зад бюрото на Джордж Редман, Винсънт Спокати се спотайваше и подслушваше разговора. Голямото кожено кресло притискаше гърдите му. Главата му беше наведена надолу и извита под извънредно неудобен ъгъл. Беше извадил пистолета си, готов да стреля, ако се наложеше.

Прехвърляше папките на бюрото, когато Лиана Редман и нейният приятел влязоха в стаята и едва не го сгащиха на място. Ядосваше се не толкова, че едва не го хванаха, колкото, че не намери нищо, което да представлява интерес за Луис Раян. Нямаше нито една папка с документи по изкупуването на „Уест Текс“.

Все пак имаше и други начини да се сдобие с нужната информация. И ако Раян беше готов да плати цената, Винсент щеше да му я осигури.

Ослуша се напрегнато, за да разбере къде точно се намираха в стаята, и чу звуците от целувките. Не знаеше още колко може да издържи в това положение. Мускулите на врата му започваха да се схващат, както и гърбът му.

Тогава чу стъпки по килима.

Надникна през един малък процеп в предния панел на бюрото и видя част от белия плат на роклята и два загорели крака, които се приближаваха към него. Пръстите му се стегнаха около пистолета. Лампата на бюрото угасна. Спокати се напрегна, готов да стреля. Лиана проговори:

— Едно нещо ще ти кажа, Ерик. Угасих лампата. Не съм луда.

— Напротив — промърмори Ерик. — Ела насам сега. Искам да ти покажа на свой ред колко съм луд аз.

Спокати изчака да се увери, че са излезли от стаята, преди да бутне креслото назад и да излезе с извадено оръжие. Докато приглаждаше с ръкавиците предницата на сакото си, си помисли, че Лиана тази вечер на два пъти почти беше разкрила прикритието му. Завъртя глава, за да отпусне схванатия си врат.

„Отмъщението — помисли си, докато се измъкваше от стаята в коридора — е нож с две остриета.“

Спокати излезе от асансьора в лобито и се огледа за Селина Редман. Откри я близо до бюфета, където разговаряше с някакъв мъж, и отиде при тях.

— Селина Редман? — попита.

Селина и мъжът се обърнаха.

— Да?

Той показа картата си на охранител.

— Може ли да поговорим на четири очи?

Вратите на асансьора се отвориха и Селина влезе в апартамента на родителите си. Каква беше причината Лиана да поиска да се срещнат тук? Какво толкова не можеше да бъде обсъдено в лобито? Беше обещала на Джак да танцува с него и нямаше търпение да се върне.

От дъното на коридора се чуваха гласове.

Селина тръгна нататък и гласовете я отведоха пред една от спалните. Макар че дочуваше откъслечни реплики, тя разпозна гласа на Лиана и веднага разбра, че не трябваше да е тук, че имаше нещо нередно. Продължи обаче да слуша. Думите сега се чуваха съвсем ясно.

— Моля те, не се притеснявай. Случват се такива неща. Изпил си твърде много алкохол.

Селина се приближи до вратата.

— Виж — казваше Лиана, — защо не си полежим така? Можеш да спиш тук. Родителите ми няма да имат нищо против и ти обещавам, че няма да разберат, че съм била тук с теб. Нито пък Селина. Ще го запазим в тайна.

В този момент Селина влезе в спалнята. Лиана седеше на ръба на леглото, облечена с тънко копринено кимоно. Обърна се и я видя. Селина забеляза, че сестра й беше гола под тънката материя на кимоното, но пропусна неподправената изненада в очите й.

Тя затвори вратата зад себе си.

— Получих съобщението ти, Лиана. Приятелят ти от охраната ми го предаде.

Сепнат, Ерик се надигна в леглото. Гледаше ту Селина, ту Лиана, после осъзна, че е гол, и се покри с чаршаф.

— Какво съобщение?

Лицето на Селина беше спокойно, но отвътре кипеше. Тя изгледа Ерик.

— Ти мълчи — процеди. — Не искам да те слушам.

— Не е каквото си мислиш — започна Ерик.

— Точно каквото си мисля е — сряза го тя. — Повече не искам да те виждам. Всичко между нас е приключено. — Погледна Лиана, която вече се беше изправила и притискаше краищата на кимоното към тялото си. — Преди да си тръгна, искам да знам само едно. Какво съм ти направила, за да заслужа подобно нещо? Защо си довела този мъж тук?

Лиана поклати глава. Чувстваше се неудобно, беше объркана и засрамена. Не беше планирала да стане така. Как се беше случило?

— Отговори ми — настоя Селина. — Имам право да знам.

— Не разбирам за какво говориш — смотолеви Лиана. — Не съм ти изпращала никакво съобщение.

Мълчанието помежду им се проточи като все по-изтъняваща нишка. Селина се извърна към вратата.

— Не съм и очаквала да ми кажеш истината. Винаги си била лъжкиня, Лиана. И страхливка.

Тя отвори вратата с трепереща ръка и преди да излезе, се обърна с лице към сестра си за последен път.

— Може да се преструваш, че не разбираш за какво говоря, но знам, че ти си планирала всичко това. Казала си на онзи мъж да ми предаде, че искаш да се срещнем тук. Мисля, че от години чакаш този момент. Да ме видиш наранена.

Преди Лиана да може да й отговори, Селина вече си беше тръгнала.

В настъпилото мълчание Ерик гледаше как Лиана се облича. Зад нея Манхатън се издигаше като трепкаща стена от стъкло и бетон.

— Къде отиваш? — попита той.

— Да я настигна разбира се.

— Не мислиш ли, че вече направи достатъчно? — Той се измъкна от леглото.

— Нищо не съм направила, Ерик. Там е работата.

Той я изгледа невярващо.

— Това, че Селина ни хвана в леглото, за теб е нищо? Ти да не си луда, мамка му?

— Ако думите й са верни, значи някой ни е заложил капан. — Тя нахлузи роклята си. Беше цепната близо до ципа на гърба. По-рано Ерик в бързината я беше скъсал.

— Нали разбираш, че провали и най-нищожния шанс, който имах пред нея?

Лиана го изгледа предупредително.

— Вината не е моя, Ерик. Вече ти казах. Престани.

— Тя обу обувките си, мина покрай него до тоалетката и започна да си оправя косата. Трябваше да говори със Селина, трябваше да намери онзи, който й бе предал съобщението, трябваше да изчисти името си.

Докато се решеше, й хрумна нещо. Винаги беше искала да види сестра си наранена, но никога по този начин, не и както сега.

— Извинявай — каза Ерик. — Ти нямаш нищо общо. Просто…

— Извинението ти е прието — прекъсна го Лиана. Не й се слушаха пиянските му приказки. Искаше само да се махне оттук и да намери Селина. Бързо.

— Кой й е казал? Кой знаеше, че сме тук?

Тя погледна отражението му в огледалото.

— Не знам кой й е казал, но възнамерявам да разбера.

— Обърна се пред огледалото и с облекчение установи, че скъсаното място на роклята не се вижда от косата й.

— Идвам с теб — заяви Ерик. Лиана се обърна и видя, че беше обул панталоните си. Останалите дрехи все още бяха нахвърляни на стола до него.

— По-добре остани тук. Селина няма да понесе да ни види двамата заедно.

Тя тръгна към вратата. В този момент Ерик замахна и я удари силно през лицето с колана, който беше крил зад гърба си.

Ударът свари Лиана неподготвена, тя падна на земята, като опръска бежовия килим с шурналата кръв от носа и устата й. Преди да успее да се защити, преди изобщо да разбере какво се случва, Ерик седеше върху нея и раздаваше удари с колана по гърдите, раменете и бедрата й.

Роклята й се скъса при борбата. Виковете й от болка и за помощ отекнаха глухо в стаята.

— Шибана кучка! — крещеше той. — Знаеше какво означава тя за мен! Ти разби бъдещето ни! — Той замахна още веднъж с колана през лицето й и остави пулсираща подутина на бузата. Преди да изпадне в мъглявата бездна на безсъзнанието, пред очите на Лиана изникнаха червени звезди. Някъде в далечните кътчета на съзнанието си тя проумя, че ударите могат да я убият.

Ерик отново я удари силно. През устата.

Лиана се насили да мисли през мъглата. Ако опиташе да се съпротивлява, той щеше да я нарани още по-лошо. Пробва да помръдне ръцете си, но те бяха притиснати до коленете й. После умът й се вцепени. Ерик разтваряше краката й. Почувства как ръката му се плъзна нагоре под роклята и разкъса бельото й. Пръстите му дращеха и опипваха.

Лиана започна да се бори и щеше да изпищи, но Ерик затисна устата й с длан. Тя усети нещо мокро и долови силната миризма на кръв и скоч. Нейната кръв.

Ерик допря устни до ухото й.

— Не забравяй, че ти го искаше.

Тогава Лиана се отпусна внезапно в ръцете му. Ерик я погледна с огромна изненада и несъзнателно се отпусна и той.

В този миг тя направи своя ход.

Ухапа силно ръката му и когато той се сви, тя го избута от себе си с всички сили. Сърцето й блъскаше в гърдите, беше загубила представа къде се намира. Изправи се с мъка. Вратата беше отсреща, но й се струваше на края на света. Тя се втурна натам.

По-скоро опита да се затича.

Ерик я сграбчи за глезена и тя загуби равновесие. Стаята се завъртя. Лиана разбра, че това е краят в мига, когато челото й се удари в килима.

Ерик обаче не направи нищо. Вече на крака, той сякаш внезапно бе осъзнал какво беше сторил. Как бе могъл да загуби контрол по този начин? Какви дяволи го бяха прихванали?

Погледна Лиана. Лежеше просната по лице на килима, който беше изцапан от кръвта й. Прилоша му при мисълта колко сериозни можеше да са нараняванията й. Тя не помръдваше…

Погледна часовника си. Колко време беше минало, откакто Селина си тръгна? Пет минути? Повече? Ако вече беше казала на Джордж какво е видяла, той щеше да се появи всеки момент.

Пиянското му замайване изчезна, той прекрачи Лиана, заключи спалнята и трескаво започна да се облича.

Лиана чакаше. Чуваше шумоленето, докато Ерик навличаше дрехите си, после погледна крадешком. Той стоеше пред тоалетката и пъхаше ризата в панталона, после бързо се огледа. Вече беше напълно облечен с изключение на колана, който още беше в ръката му.

Обърна се към нея. В един миг погледите им се срещнаха и океан от омраза се изля между тях, после Ерик изрече овладяно:

— Ето какво, имаш две възможности: да се измиеш и да се престориш, че всичко това не се е случвало, или да изтичаш при баща си и да му разкажеш всичко. — Пристъпи към нея, а коланът се полюляваше като махало до бедрото му. — А второто, Лиана, би било грешка.

Докато приближаваше към нея, тя се сви, без да откъсва очи от колана. Краят му беше изцапан с кръвта й.

— Изчезвай! — просъска. — Ще повикам полицията.

— Обади се на когото си искаш — отвърна Ерик, — но ти обещавам едно — ако се обадиш на полицията или кажеш на баща си, ще пратя подире ти наемни убийци с такава скорост, че главата ти ще се замае. Чу ли ме? Надявам се да си ме чула, защото ще го направя. Имам парите и връзките. Ако нещо се случи с мен, ти умираш. Чисто и просто.

Вратите на асансьора се плъзнаха и Селина бързо излезе. Минаваше през множеството, като избягваше озадачените погледи, и не спря, докато не стигна до стъклените врати.

Дъждовна пелена заливаше на талази улицата, витрините и минувачите. Тя се обърна към портиера, за да помоли за чадър, и се оказа лице в лице с мъжа от охраната, който й беше предал съобщението от Лиана.

Той й кимна.

— Съобщението, което ми предадохте — сигурен ли сте, че беше от сестра ми?

— Самата тя ми каза, че ви е сестра.

Трябваше да се увери, че това бе дело на Лиана.

— Опишете ми я.

— С дълга черна коса, красива. Говорихме около минута.

— С какво беше облечена?

— Бяла рокля, струва ми се. С едно голо рамо.

Сърцето й се сви. Селина се обърна и тъкмо щеше да си тръгне, когато видя, че баща й се беше запътил към нея с мрачно изражение.

— Трябва да поговорим — каза той.

Искаше да се махне оттук по-скоро, но за да си спести обясненията, го последва до пространството зад водната стена.

— Току-що говорих по телефона с РРК. Разтревожени са от случилото се днес. Мисля, че ще се оттеглят от сделката. Изчакват да видят заключенията на полицията.

— И?

— Ако има и най-малък намек, че взривовете са били поставени в знак на протест заради сделката ни с „Уест Текс“, ще оттеглят финансирането. Ричард казва, че ще се получи пиар катастрофа, ако изкупим тази компания на фона на случващото се в Близкия изток.

— Може би само в началото — предположи Селина, — но когато хората научат какво сме направили, всичко ще се оправи.

— Обзела ги е паника — въздъхна Джордж. — Знаят, че докато не придобием „Уест Текс“, договорката ни с Иран е само устна. Мислят, че има голяма вероятност военноморските сили да не навлязат в Залива на датата, която ни беше дадена. Канят се да се оттеглят. Усещам го.

— Да намерим някой друг тогава.

— Съгласен. Утре съм на обяд с РРК. Ако всичко пропадне, какво мислиш за Тед Фростман от „Чейс“.

— Харесвам Тед — кимна тя. — Добър е. Дали ще се включи в играта?

— Много вероятно. Господ ми е свидетел, че ни е задължен. Ще си уговоря среща с него.

— Как върви тук? — поинтересува се тя. — Искам да се прибера вкъщи.

Джордж я погледна изненадано.

— Да се прибереш вкъщи? Добре ли си?

Ако му разкажеше за случилото се, щеше да му съсипе вечерта.

— Днес беше доста напрегнато — каза тя — и ми се отрази. — Огледа гостите. — Партито скоро ще тръгне към приключване. Поговорих с всички, с които беше важно да го направя. Ако не възразяваш, ще се прибера.

Валеше като из ведро, когато излезе от „Редман Интернешънъл“. Журналистите, които не бяха поканени, веднага започнаха да я снимат. Тя кимна на ниския белокос портиер, който стоеше под навеса, и двамата се забързаха към лимузината, паркирана до тротоара.

Пресата ги последва, записвайки оттеглянето й. Тя влезе в тъмното купе на колата и нареди на шофьора да потегля. След петнайсет минути си беше вкъщи и опаковаше нещата на Ерик.

9

На сутринта след празненството Джордж Редман вече си бе взел душ, беше избръснат и облечен в черен спортен екип в час, в който повечето хора спяха в леглата си. Възнамеряваше да пробяга три мили в Сентрал Парк преди срещата с РРК.

Излезе от гардеробното помещение и отиде до леглото, където съпругата му още спеше. Бяха се любили вечерта и сега чаршафите бяха усукани около белите й крака.

Ще се видим на закуска — каза той и се наведе, за да я целуне по бузата. — Ти ще станеш ли?

Елизабет промърмори нещо в съня си, повдигна глава от възглавницата и го целуна непохватно по брадичката.

— Миришеш хубаво — промълви сънено и се обърна настрани. — Не пропускай да загрееш.

Той се запъти към асансьора в края на дългия коридор. Апартаментът тънеше в тишина. Освен Изабел, тяхната котка, която се миеше върху позлатената бронзова масичка, само той беше на крак, което не беше чудно, защото часовникът показваше малко след пет.

Докато слизаше с асансьора, се замисли как щеше да мине срещата с РРК. Ако откажат да го подкрепят, щеше да се наложи светкавично да се ориентира към Тед Фростман и „Чейс“. Измина твърде дълъг път, за да пропусне сделката с „Уест Текс“.

Асансьорът спря. Джордж пристъпи в лобито, което за негова приятна изненада беше почти в обичайния ред. От фирмата по почистване бяха пристигнали малко след края на партито и бяха работили цяла нощ.

Джордж излезе навън, погледна часовника си и съвестно направи няколко упражнения за разтягане на краката, преди да поеме тичешком нагоре по улицата. Не след дълго вече тичаше по пустите алеи на Сентрал Парк, замислен колко далеч беше стигнал след дипломирането си в „Харвард“.

Когато завърши през 1977-а и се премести в Манхатън, сякаш всичко, което захващаше, завършваше с провал. Банките нямаха доверие на новака в бизнеса и не му отпускаха заем. Предпочитаха да финансират утвърдили се предприемачи. Джордж можеше да се върне и да работи за баща си, но това означаваше да се откаже от амбициите си. Затова той продължи да се пробва, решен да постигне успех.

Ала успехът все не идваше. Сякаш колкото повече се стараеше, толкова повече се проваляше. Едва през есента на 1977-а положението като че тръгна на подобряване.

Луис Раян, стар приятел от колежа, се обади и му каза за Пайн Гардънс, жилищен комплекс с хиляда апартамента, който отскоро бил под възбрана поради невъзможност на инвеститорите да плащат на банката. Би ли проявил интерес?

Първата грешка на Джордж беше, че се съгласи. Втората, че скрепи сделката с ръкостискане. Началото на сбъдването на мечтите му завърши със съдебно дело срещу Луис Раян, което в крайна сметка загуби. Съкрушително.

Той приключи кроса за по-малко от двайсет и четири минути. Облегна се задъхан на дънера на един бряст и направи няколко упражнения за разтягане на краката, преди да излезе от парка. Автомобилите летяха надолу по Пето, богати вдовици и наконтени разведени дами разхождаха фризирани кучета на каишки, а слънцето, вече изгряло, позлатяваше белите сгради, обграждащи Сентрал Парк.

Купи си вестник от един автомат и го пъхна под мишница, без да поглежда заглавната страница, а после се отправи към сградата на „Редман“, която се извисяваше над съседните.

Обзе го гордост само при вида й. Новата сграда на „Редман Интернешънъл“ беше с екстравагантен дизайн за разлика от традиционната архитектура на старата на Мадисън Авеню. Вместо с четири прави страни, новата постройка се извисяваше под наклон, стеснявайки се от основата към покрива, и поразяваше с вида си на планина, изсечена от стъкло и камък. Дизайнът й биеше всички останали сгради на Пето авеню, особено „Манхатън Ентърпрайзис“ на Луис Раян, която се намираше на две пресечки на юг.

Преди да се прибере, Джордж поспря и погледна към сградата на Раян. Въпреки изминалото време, отново го обзе гняв при вида й. Спомняше си сякаш беше вчера как Раян заяви пред съда, че двамата никога не са били съдружници. Още помнеше как Раян го нарече лъжец.

Докато чакаше Майкъл за срещата им в осем, Луис Раян стоеше в ъгловия си офис над Пето авеню, скръстил ръце на гърба, и оглеждаше през стъклото своята империя.

От мястото му се виждаха хотелите, жилищните и офис сгради, някои негова собственост от години, други — в процес на строеж. Виждаше се строежът на новия хотел на Пето и Петдесет и трета. Щеше да е най-големият в града, откриването му предстоеше и до този момент струваше тринайсет милиона долара по-малко от предвидения бюджет.

Още преди години беше овладял умението да контролира разходите си. Още откакто работеха заедно с Джордж Редман, който се оказа превъзходен учител в това отношение.

Южно от Сентрал Парк бяха положени основите на новия жилищен комплекс на Луис. Двете предвоенни сгради на мястото бяха разрушени четири седмици по-рано.

Още го напушваше смях, като се сетеше как от музея на изкуствата „Метрополитън“ го бяха помолили да дари четирите барелефни фриза в стил арт деко, които украсяваха всяка от сградите, строени преди Втората световна война. Първоначално Луис е съгласи, защото не виждаше причина да им откаже. Ако не друго, щеше да е добра реклама за новата сграда. Когато научи обаче, че снемането им щеше да отнеме седмици, да не говорим за стотиците хиляди долари от неговия джоб, той нареди да ги разрушат. Защо да плаща за никому ненужно изкуство?

Отдалечи се от прозореца и отиде при бюрото си. Офисът му беше голям и декориран с неща, до които никога не се беше докосвал като дете.

Израсъл в Бронкс, Луис произхождаше от бедно работническо семейство. Погледна сватбената снимка на родителите си. Майка му беше седнала на червено плюшено кресло със скръстени в скута ръце и се усмихваше с ъгълчетата на устните си. Беше облечена в семпла сватбена рокля в цвят слонова кост, наследена от майка й. На снимката беше седемнайсетгодишна и за Луис беше много красива.

Зад нея стоеше прав Ник Раян, облечен с един от малкото костюми, които беше притежавал през целия си живот. Беше тъмносин и с няколко размера по-голям от нужния за кльощавата му фигура, но усмивката на лицето и гордо вирнатата глава караха наблюдателя да забележи мъжа на снимката, а не костюма.

Да можеха родителите му да видят успеха му сега! През есента на шейсет и осма Ник Раян беше убит по време на служба във Виетнам. В деня, в който Луис научи за съдбата на баща си, той бързо разбра и своята. На тринайсетгодишна възраст беше принуден да изхранва семейството си и животът му се промени завинаги. Майка му переше чуждо пране и си докарваше допълнително пари като шивачка, а Луис работеше по четиресет часа седмично като мияч на чинии в „Капучили“, италианския ресторант в края на улицата. С майка му заедно разпределяха бюджета и заделяха по нещичко за бъдещето, за което не смееха дори да помислят.

Като отбор бяха непобедими. Беше вече на осемнайсет, дни след като от „Харвард“ му предложиха пълна стипендия, когато майка му се разболя. Напоследък беше уморена през цялото време. Имаше бучки на шията и по слабините. Боляха я ставите.

— Отслабнала съм с много килограми, Луис. Имам кръв в изпражненията.

Той я заведе в болницата. Лекарят беше груб, откровен и бездушен. След като прегледа Катрин Раян, дръпна сина й настрани.

— Костите на майка ви са надупчени — обяви. — Тя има рак. Нелечим. Ще се наложи да бъде хоспитализирана, но това ще е само за да облекчаваме болките. Ще бъде много скъпо. Имате ли здравна осигуровка?

Луис погледна доктора в очите.

— Не, но имаме пари, затова ще й осигурите всички необходими грижи.

От този момент започна личният му ад. Времената бяха тежки и болниците препълнени. Майка му беше настанена в стая с още три жени, всяка от които се бореше за живота, който ги напускаше. Луис никога нямаше да забрави последвалите дни: работеше на три места, за да плаща болничните сметки, които бяха непосилно високи; не спеше, за да прекарва свободното си време с жената, която вече имаше само далечна прилика с майка му; държеше ръцете й, защото знаеше, че е изплашена и самотна.

Помнеше безкрайната върволица от специалисти, които инжектираха отрова след отрова в тяло, което само произвеждаше своя собствена. Гледаше как майка му бавно гасне. Кожата й постепенно ставаше твърде голяма за тялото й. С времето Луис обръгна и закоравя. Започна да гледа на живота по различен начин.

В края на първата си седмица в болницата Катрин, изнемощяла от токсините в организма си, протегна ръка и стисна Луис за коляното. Гласът й беше необичайно силен, очите й горяха от решителност, когато изрече овладяно и ясно:

— Знам какво си мислиш, но няма да се откажеш от университета. Не искам и да чувам за това.

— Но, мамо…

— Чуй ме, Луис. Животът ми ще е бил напразен, ако ти не успееш. Бог ти даде тази стипендия и пак Бог ми отреди този рак. Той ще ме вземе, но на теб няма да ти отнеме стипендията. Есента отиваш в университета. И ще успееш.

— Но сметките…

— Ще се погрижат сами за себе си. — Изражението й омекна. Лекарствата замъгляваха погледа й и очите й бяха станали сиви като заобикалящите я четири стени. — Не виждаш ли? — каза тя и стисна коляното му. — Не виждаш ли в какво ще се превърнем?

Почина три седмици преди той да постъпи в „Харвард“. В нощта преди да почине, тя му прошепна:

— Искам да бъда кремирана. Щом ще умирам, искам и ракът да умре с мен. Няма да му позволя да ме яде повече. Ще го изгоря. Последната дума ще е моя.

Луис изпълни желанието й и разпръсна праха й в парка в северната част на щата, в който родителите му го водеха като дете. Тогава се закле, че каквото и да му струва, ще завладее света на бизнеса. Щеше да стане най-добрият сред най-добрите.

Запази целеустремеността си до третата година в „Харвард“, когато се запозна Ан.

Един следобед се прибираше, когато му се стори, че чу женски викове и кучешки лай като от глутница. Озадачен, той спря и напрегна слух. За момент помисли, че му се е сторило, защото боботеше само шумът от трафика и оголелите клони на дърветата пукаха на студения мартенски вятър.

Но после иззад ъгъла изскочи група от седем кучета, които едва не го повалиха по пътя си към централната част на Кеймбридж. Луис се обърна и ги изгледа — луксозните им кожени каишки се мятаха и влачеха след тях.

И тогава я видя.

— Моля ви! — извика младата жена, която ги гонеше.

— Помогнете ми да ги хвана!

Луис се затича след нея. Беше се задъхала, зачервила, дългата й черна коса се вееше зад гърба й. Луис искаше да я попита как кучетата са успели да избягат, когато тя закри устата си с длан. Проехтя писък на спирачки. Невъзмутимо, едно от кучетата настигна другарчетата си и продължи да подтичва след тях. Групата намали своя ход, докато се промушваше през трафика в посока към центъра.

— Да побързаме! — прикани го тя.

Отново хукнаха, този път по-бързо. Мислите на Луис също препускаха.

— С една каишка ли са вързани всички? — попита той.

— Да!

Сега тичаше до нея. Беше хубава.

— Ще пресека улицата и ще ги изпреваря. Вие ги подмамете към мен.

Очите й се разшириха.

— Как?

— Не знам — подгонете ги към мен и аз ще се опитам да хвана каишката. — Той се огледа и посочи група дървета. — Ще застана там.

— Няма да е толкова лесно.

— Напротив, ще видите — увери я той. — Тръгвайте.

— После се провикна от отсрещната страна на улицата:

— Не знам как се казвате. Аз съм Луис Раян.

— Ан Робъртс — отвърна тя и се затича. — Обещавам ви, че ако хванете кучетата, няма да съжалявате!

Същия ден, по време на вечеря, Ан му разказа, че разхождала кучетата, за да изкара още пари за колеж. Споменът за този ден и за последвалите го дни правеха смъртта й да изглежда почти нереална, сякаш Джордж Редман никога не беше отравял живота им. Но после, както винаги ставаше, Луис си спомняше снежната февруарска вечер, няколко дена след като Джордж загуби и последното обжалване в съда, и първият му спомен биваше помрачен.

Той се наведе напред на стола и взе снимката на Ан от бюрото. Беше безсилен да помогне, когато майка му почина. Прие смъртта й както прие съдбата си. Но с виновника за смъртта на жена си можеше да се бори. Този път не се налагаше да приеме недопустимото.

Години наред Луис си фантазираше как убива съпругата на Джордж Редман. Години наред си представяше как щеше да тържествува, като отнеме на този мъж любовта на живота му. Минаха обаче години и докато опознаваше убиеца на съпругата си, Луис разбра, че Джордж Редман наистина обичаше силно жена си, но изпитваше не по-малка привързаност към „Редман Интернешънъл“ и дъщеря си Селина.

Те бяха върхът на постигнатото в живота му. Никога не го бяха разочаровали. Точно по това време, със съзряването на дъщерята и конгломерата на Редман, Луис получи своето прозрение. За да почувства Редман силата на неговата болка, Луис щеше да му отнеме всичко, докато жаждата му за мъст не бъдеше удовлетворена докрай.

Чу се почукване на вратата. Още нямаше седем и половина. Майкъл трябваше да дойде след половин час.

— Да? — обади се той.

Вратата се отвори и секретарката му Джуди надникна в кабинета. Когато го видя със снимката на съпругата му в ръка, тя се поколеба. Спомняше си как преди години нахълта без предупреждение и го завари да разглежда същата снимка с насълзени очи. Понечи да излезе.

— Извинете — рече тя. — Дойдох по-рано, за да наваксам с някои задачи. Джим ми каза, че сте тук. — Носеше последния брой на „Ню Йорк Таймс“ и чаша димящо кафе. — Исках да ви дам това.

Луис върна снимката на Ан на мястото й и съумя някак да отвърне с усмивка:

— Напомни ми да ти увелича заплатата. Точно от това имах нужда. Влизай.

— Мисля, че ще намерите доста интересни неща за четене. Особено на първа страница и в икономическата секция — каза Джуди, докато оставяше вестника на бюрото. Беше привлекателна четиресетгодишна жена с къса руса коса и нос, който още малко и можеше да бъде определен като сплескан. Работеше за Луис от почти двайсет години и беше натрупала състояние заради умението си да пази тайни.

Луис я погледна озадачено.

— Какво имаш предвид?

Джуди постави кафето пред него.

— Това — посочи тя вестника. На първа страница имаше снимка на новата сграда на „Редман Интернешънъл“, съпроводена от снимка в близък план на взривените прожектори. Заглавието гласеше:

ЕКСПЛОЗИВЕН ДЕН ЗА ДЖОРДЖ РЕДМАН

Преди Луис да реагира, Джуди прелисти страниците.

— И тук — отвори тя на икономическата секция. Заглавието беше:

АКЦИИТЕ НА „РЕДМАН“ ПРОДЪЛЖАВАТ ДА ПАДАТ СТРЕМГЛАВО: ПОТВЪРДЕНИ ПЛАНОВЕТЕ ЗА ПОГЛЪЩАНЕ НА „УЕСТ ТЕКС“

Луис прегледа статията по диагонал, преди да обърне на първа страница и да прочете за трите прожектора, които Винсънт Спокати беше заредил с експлозиви. Когато приключи, погледна Джуди.

А аз си мислех, че ме очаква поредният скапан ден.

10

Майкъл Арчър се събуди от пукота на изстрели и писъци на хора от улицата.

Сепнат, той се надигна в леглото и се оказа лице в лице с най-добрия си приятел от почти четиринайсет години, Руфъс, златния ретривър, който седеше до него и дъвчеше пластмасовата си купичка.

Майкъл се отпусна назад и затвори очи. Утрото навън вече се очертаваше топло и задушно. Обърна се на една страна и огледа единствения си останал дом — безбожно скъп едностаен апартамент на Авеню Б, който миришеше на лайна, а сега беше и натъпкан с кутии, изпратени откъде ли не.

Руфъс го побутна по ръката и Майкъл стана, надзъртайки пътьом през прозореца. На тротоара се събираше малка групичка хора, наобиколили някаква жена, просната по лице на земята. Около главата й се бе образувала локва кръв. Хората говореха по телефона, някои снимаха. „Добре дошъл в шибания Ню Йорк!“ — помисли и той.

Майкъл издърпа купичката от устата на Руфъс и я напълни с кучешка храна. Видя как една хлебарка премина по плота и поклати глава докъде беше изпаднал.

На трийсет и четири, той беше сред най-влиятелните хора в Холивуд. Филмите му събираха милиони в боксофисите, беше написал шест бестселъра, четири от тях адаптира за големия екран и продуцира, като игра и главните роли. За публиката беше не само талантлив актьор и писател, но и уважаван бизнесмен. Чрез филмите и книгите си създаваше различен свят, в който хората можеха да забравят за проблемите си. Беше техният крал, тяхната бляскава звезда. Беше непобедим.

Как само грешаха!

Публиката знаеше само онова, което Майкъл Арчър съзнателно вадеше на показ. Затова и не подозираше за сегашния му живот, който беше в опасност.

Предупрежденията започнаха като обикновени съвети. След всяка крупна покупка неговият мениджър и счетоводителите му звъняха и го съветваха да ограничи разходите си.

— Ти не си правителството, Майкъл — казваха те. — Не забравяй, че дори ти имаш лимит на финансите.

Майкъл кимаше и слушаше, но после забравяше съветите им и в съзнанието му оставаше само споменът за първите години в Холивуд — времена, когато парите бяха оскъдни и да се нахрани поне веднъж през деня, се броеше за чист късмет. По онова време не притежаваше вила в Италия, масивна къща в Бостън и имот на Бевърли Хилс. Тогава се бореше всекидневно за оцеляването си и живееше в една дупка в Западен Ел Ей.

За да избяга от онези времена, Майкъл се заобиколи с лукс, като често харчеше за седмица повече, отколкото хората за цяла година. И през ум не му минаваше, че банковите му сметки ще пресъхнат.

Беше прекарал две седмици в Кайро на ваканция в елитен курорт, когато бизнес мениджърът му се обади, за да го предупреди, че банката всеки момент ще изземе и трите му къщи. Заминаваха ферарито, ламборгинито и двете яхти.

Не можеше да повярва!

— Ако не намериш минимум два милиона долара, за да покриеш дълговете си до този петък, ще ти вземат всичко.

— Петък? — повтори Майкъл. — Това е след три дни.

— Предупреждавах те, човече. Не може да се каже, че е гръм от ясно небе.

— Какви са възможностите?

— На този етап? Само две.

— Какви?

— Да отидеш при баща си.

— Майната му.

— Или да се пробваш на хазарт.

— Нямам пукната пари — отвърна Майкъл. — Забрави ли?

— Може да вземеш назаем — предложи мениджърът. — Един приятел е управител на „Аура“ във Вегас. Мога да ти направя услуга, като те препоръчам като надежден клиент за заем.

— А ако загубя и не мога да си върна заема?

— Тогава си загазил. Само предлагам, Майкъл, не казвам, че не трябва добре да си помислиш. Според мен е най-добре да се обърнеш към баща си, а не към хазарта.

Ала Майкъл избра второто.

Както говориха, заемането на парите не беше проблем. Връщането им обаче се превърна в проблем. Майкъл стоя с часове край една от масите за блекджек, докато не загуби всичко. И сега дължеше на Стефано Сантяго, собственик на казиното и капо ди капи на най-могъщия престъпен синдикат, над деветстотин хиляди долара. Това бяха кървави пари и Майкъл беше наясно, че ако скоро не ги върне, Сантяго ще поръча убийството му.

Мина само ден и един от хората на Сантяго го заплаши по телефона. На следващия се качи на самолета за Източното крайбрежие, за Манхатън, където се видя с баща си за първи път от шестнайсет години.

Срещата след толкова време беше шок. Луис беше остарял, побелял и напълнял, но беше запазил властното си присъствие. Седнал зад бюрото си, с безупречен черен костюм, Луис го погледна с тъмния си критичен поглед, който Майкъл помнеше. Не след дълго Майкъл започна да изпитва притеснение. Луис открай време притежаваше способността да смачка самочувствието му само като го погледнеше.

Майкъл описа с неохота затрудненото си положение. И макар Луис да го увери, че ще се погрижи за всичко, изрече го с овладяния и кротък тон, който използваше, когато искаше нещо.

Майкъл вече знаеше, че то беше свързано с Лиана Редман и появата му на партито на Джордж Редман. Имаше причина баща му да иска той да се запознае с нея и това го тревожеше. Зад всяко действие на Луис се криеше мотив.

Той погледна часовника си и реши да разопакова още малко от вещите си, преди да се срещне с баща си. По ирония първото нещо, което извади от кутията, беше първият му роман, станал бестселър.

Майкъл прокара длан по избелялата обложка и се върна към времето, когато започна да го пише. Беше на осемнайсет, в автобуса на път за Холивуд и бягаше от баща си. Предната вечер се бяха скарали и Майкъл реши, че колкото и усилия да положи, с Луис никога няма да се погодят. Затова напусна дома.

Дори сега, след толкова години, още помнеше как завърши караницата им. Луис му каза, че не го обича и никога не го е обичал. Каза, че му се иска Майкъл да беше умрял, а не майка му.

Захвърли книгата и започна да рови по-надолу в кутията. Чу се дрънчене на стъкло, когато хвана следващия предмет. Сърцето му се сви. Знаеше какво е още преди да развие смачканите вестници. Беше рамкирана снимка на майка му — вещ, която той пазеше грижливо от тригодишен. Парче от счупеното стъкло беше пробило лицето й.

Майкъл се беше загледал в снимката, когато на вратата се почука. Остави я и погледна часовника си. Озадачен, потърси с поглед Руфъс, който гледаше към вратата с наклонена глава. Чу се второ почукване, този път по-отсечено и настойчиво, а после звук от отдалечаващи се бързи стъпки.

Майкъл бързо мина през лабиринта от картонени кутии и отключи вратата. Отвори я широко, излезе в коридора и почти се спъна в разкошно опакованата кошница, оставена на прага.

Коридорът беше обвит в сумрачна плетеница от сенки и той не чу друго, освен виковете на съседите, които се караха на детето си. Долавяше нечие присъствие, усещаше, че го наблюдават. Върна се на сигурно в апартамента си, залости вратата и зачака.

Времето сякаш спря. Съседите му продължиха с крясъците. После от дъното на коридора долетя трясък от удар на метал в метал, когато вратата на товарния асансьор се отвори шумно и някой се качи в него.

Вратата се затръшна и кабината започна отначало несигурно, после по-шумно мудното си спускане.

Майкъл отвори вратата и се затича по коридора, за да зърне човека вътре. Когато обаче стигна до асансьора и сграбчи металната решетка, кабинката вече бе изкривена сянка, спускаща се в мрака.

Заслуша се в далечния звук на полицейските сирени. Чак сега идваха за простреляната жена. Запита се дали смъртта му щеше да прилича на нейната. Щеше ли да го изненада някой непознат, да извади оръжие и да го накара да замълчи завинаги с добре прицелен куршум?

Или имаха други планове за него?

Той се върна в апартамента и внесе кошницата. Не виждаше съдържанието й заради стегнатата червена целофанена опаковка. Руфъс го побутна с муцуна и Майкъл го потупа по гърба, за да го успокои, че всичко е наред, макар самият той да не вярваше.

Събра кураж и махна кървавочервената опаковка.

Вонята го блъсна. Майкъл покри устата и носа си с длан и отстъпи назад, а пред него като черен воал се вдигна облак от мушици винарки. Кошницата беше пълна с изгнили сливи, мухлясали потъмнели праскови, оглозгани до семките ябълки, почернели червясали банани.

Майкъл знаеше кой му я е изпратил още преди да бръкне и да отлепи плика, закрепен с тиксо за ракитената дръжка. Вътре имаше бележка с категоричното послание: „Три седмици, господин Арчър. На толкова са плодовете и толкова ви даваме, за да върнете парите. Дотогава сумата ще стане един милион долара. Моля, намерете парите дотогава. Ако не успеете, великодушието ни ще се изпари и майка ви ще си има неочаквана компания“.

Разтреперан, Майкъл смачка бележката и я хвърли. Пред никого не беше споменавал за смъртта на майка си и въпреки това тези хора някак бяха разбрали. „Но как? И откъде знаят къде живея? Та аз току-що се нанесох.“

Той погледна часовника си и се сепна, като видя, че е станало седем и половина. Баща му държеше да се видят точно в осем. Майкъл се втурна навън, осъзнал, че закъснението за тази среща като нищо можеше да му струва живота.

11

Слънцето се скри зад облак и над Манхатън се разстлаха сенки, от които лицето на Луис Раян придоби сивкав тен.

— Искам да поговорим за смъртта на майка ти.

Майкъл изправи гръб на стола си. Намираха се в офиса на баща му. Луис седеше на бюрото, Майкъл пред него. Мислеше, че Луис го е повикал да говорят за Лиана Редман и партито, на което го прати снощи.

— Защо?

— Има неща, които не знаеш.

— Какви неща?

— Много са. — Луис се наведе напред. — Преди да ти разкажа обаче, искам да знаеш, че съжалявам, че не ти ги казах още преди години, когато вече беше достатъчно голям да разбереш. Може би, ако знаеше през какво съм преминал през тези трийсет и пет години, щяхме да сме по-близки, както е редно за баща и син.

Той направи несполучлив опит да се усмихне, но очите само издадоха мъката, която носеше в себе си.

— Щеше ми се да имахме такива отношения.

Майкъл повдигна вежди. Това беше нещо ново.

— Спомняш ли си как почина майка ти?

— При катастрофа.

Луис отиде в десния край на стаята и загледа през стъклената стена как сваляха червената панделка от „Редман Интернешънъл“.

— Не беше катастрофа. Майка ти беше убита и онова, което Джордж Редман й стори, беше брутално.

Майкъл не вярваше на ушите си. Внезапното бучене в ушите му заглушаваше думите на баща му, които идваха сякаш много отдалече.

— Двамата с Джордж бяхме приятели в „Харвард“… той беше мой съдружник в благоустройството на Пайн Гардънс… Да, мамка му, признавам, че излъгах в съда. Признавам дори, че го използвах. Джордж имаше достъп до много средства. Поканих го за съдружник само защото мислех, че баща му ще гарантира заема, от който се нуждаехме. Когато разбрах, че мога да купя Пайн Гардънс самостоятелно, го направих, а той заведе дело…

Майкъл затвори очи. Това не можеше да е истина.

— Години наред Джордж се опитваше да получи своя дял от Пайн Гардънс. Години наред се опитваше да докаже съдружието ни. Аз не му позволих. — Луис замълча. — Това решение коства живота на майка ти.

Майкъл втренчи тежък поглед в баща си.

— Майка ти беше убита точно два дни след като Редман изгуби последното обжалване в съда. Беше късно и валеше сняг. Тя се прибирала вкъщи след гостуване в къщата на приятелка, когато Джордж прострелял гумите на колата й с пушка. Майка ти загубила контрол над управлението, колата поднесла върху снега и паднала от моста, който води към дома ни. Двайсетметрово падане. Не е имала никакъв шанс.

Майкъл потърси по лицето на баща си знак, че лъже, както го подозираше, но не откри такъв. Очевидно казваше истината. Почувства се така, все едно някой го простреля.

— Никога не успях да го докажа — продължи Луис, — но съм сигурен, че е бил той. Джордж Редман уби съпругата ми, твоята майка. Още щом научих, че гумите й са били спукани с пушка, разбрах, че Редман е натиснал спусъка.

— Как?

— Освен че имаше идеалния мотив — да ми отмъсти, — Джордж Редман беше отличен стрелец. Веднъж в колежа ходихме с яхтата на баща му да стреляме по диви гъски. Дори силното морско вълнение не му пречеше да уцелва почти всеки път. Джордж обаче е хитър. Отърва се от оръжието и се погрижи да си осигури алиби. Когато от полицията го разпитаха, той заяви, че в нощта по време на стрелбата е бил с дъщерята на съдия Уилям Кранстън, Елизабет Кранстън, сега Елизабет Редман. Не знам как успя да накара Елизабет да го прикрие. Когато от полицията я разпитаха, тя потвърди и Джордж отпадна като заподозрян. След седмица полицаите решиха, че в гората от двете страни на моста са ловували бракониери. Казаха, че в гумите на майка ти е попаднал заблуден куршум. Въпреки моя натиск и наетата адвокатска фирма, те приключиха случая и Джордж Редман се отърва.

Внезапно годините, в които не бе разбирал баща си, свършиха в този момент. Сега му стана ясно защо Луис никога не обсъждаше смъртта на Ан, защо се дразнеше, когато някой отваряше темата, защо на него, Майкъл, не му беше позволено да присъства на погребението на майка си. Сега си обясняваше честата смяна на настроенията на баща му и вечерите, когато като дете го чуваше да плаче в стаята си. Всичко му се изясни в този миг.

— Защо не ми каза още от самото начало? — попита Майкъл.

— По много причини — отговори Луис, — но най-вече защото не исках да те нараня. Когато Ан умря, ти беше съвсем малък. Почти не я помнеше. Как можех да ти кажа тогава какво е сторил Редман на майка ти? На мое място ти би ли казал на тригодишния си син, че майка му е била убита? Щеше ли да го заведеш на погребението, като знаеш колко ще се разстрои да я види в ковчега? Съмнявам се. Пък и ти нямаше да го проумееш.

— Можеше да ми кажеш, когато пораснах.

— Имаш право — съгласи се Луис. — Исках да го направя, но всеки път, когато решавах да ти кажа, когато ми се струваше, че моментът е подходящ, не можех да намеря думите. Не можех да изрека, че майка ти е била убита. Все още ми е трудно. А и не исках да те натоварвам с това бреме. Знам, че ти не виждаш нещата по този начин, но в известен смисъл ти спестих гнева, с който ми се налага да живея от години.

— Защо ми го казваш чак сега?

Луис отиде до бюрото си и посегна към цигарите до снимката на Ан. Извади с почукване една, запали я и издиша синкав облак пушек.

— Защото е дошъл моментът.

Подаде на Майкъл вестника, който беше донесла секретарката. Докато синът му четеше за резкия спад на акциите на „Редман“ от последните дни, Луис рече:

— Преди трийсет и една години не успях да вкарам копелето в затвора. Сега, когато акциите му са паднали рекордно, най-накрая имам парите и властта, необходими да погреба всеки един от семейството му. Всички те трябва да платят за онова, което той стори на майка ти. Нуждая се от твоята помощ обаче.

Преди да реагира по какъвто и да е било начин, Майкъл забеляза на първа страница снимката на разбития на парчета прожектор пред сградата на „Редман Интернешънъл“. За миг само загледа втренчено, докато умът му правеше връзки, за които досега не беше подозирал. Той погледна Луис.

— Ти си поставил експлозивите в онези прожектори!

— Да кажем, че съм се погрижил за това.

— Но ти едва не уби човек!

— Ала не този, когото трябваше. Джордж Редман още е жив.

Майкъл захвърли вестника на бюрото.

— Решен си да го убиеш, така ли?

— Такъв е планът. Преди това обаче трябва да се свършат много неща и когато настъпи часът, не аз ще дръпна спусъка. Ти ще го направиш! И ще го направиш заради майка ти. И разбира се, ако искаш аз да покрия дълга ти към Сантяго.

Ето я, причината баща му да се съгласи да му помогне! Майкъл поклати глава, завладян от разочарование, гняв и обида. Не можеше ли този човек да му помогне поне веднъж? Поне веднъж не можеше ли да постъпи както трябва?

Той бутна стола си назад и се изправи.

— Може да съм всичко друго, но не съм убиец.

Челюстта на Луис се стегна.

— Помисли си добре, Майкъл. Не си далеч от собствената си смърт. — Той погледна настолния календар на бюрото. — Колко време ти даде Сантяго, за да му върнеш парите? Две седмици? Месец? Времето ти изтича.

— Ще намеря друг начин да осигуря парите.

Луис смачка цигарата в пепелника.

— Кого заблуждаваш? Ако имаше към кого да се обърнеш, вече да си го направил. Като дойде при мен, сам доказа, че аз съм последната ти надежда.

Той извади чековата си книжка от едно от чекмеджетата на бюрото.

— Ако искаш помощта ми, насреща съм, но само ако ми помогнеш да поправим миналото.

Майкъл понечи да каже нещо, но после реши, че е безсмислено, и тръгна към вратата. Преди да излезе от стаята, спря и погледна баща си. Погледът на Луис беше студен и излъчваше огорчение, също като възцарилото се мълчание.

— Ако Джордж Редман е направил онова, което казваш, той трябва да си плати. Но има други начини. Има закони. Проклет да съм…

Луис вдигна ръка.

— Спести си приказките, Майкъл. Кажи го на майка си. На нея трябва да го обясниш, не на мен.

Единствено баща му беше в състояние да направи нещата още по-трудни, отколкото бяха.

— Аз не съм убиец.

— Но майка ти беше убита. Защо тогава ти да не можеш да убиеш? Всички бихме могли.

Майкъл си тръгна.

Когато вратата след него щракна, Луис взе телефона от бюрото си. Майкъл щеше да види дебелия край по-скоро, отколкото очакваше.

— Винсънт, обажда се Луис. — Той погледна снимката на жена си. Още преди време се беше заклел, че двамата с Майкъл ще отмъстят за смъртта й. Момчето просто имаше нужда от побутване. — Имам друга задача за теб, но трябва да действаш бързо.

Майкъл разбра, че нещо не е наред в мига, в който изкачи шестте етажа и видя вратата на апартамента си открехната.

Първата му мисъл беше за Руфъс. Ако имаше човек в апартамента, защо кучето не лаеше? Тръгнал ли си беше натрапникът? Нямаше как да е сигурен.

Тръгна бавно по коридора, много предпазливо и нащрек. Забеляза празна бутилка от вино, хвърлена до товарния асансьор, взе я и я завъртя в ръцете си. Беше тежка, от дебело стъкло. Би могла да счупи челюст, кости, да пореже.

Подмина апартамента отдясно и чу плача на дете и бумтенето на телевизор, пуснат твърде силно. През тънките сиви стени долетя дирижиран студиен смях — Едит Бънкър крещеше на Арчи.

Майкъл спря до вратата на апартамента си, ослуша се, но не чу нищо. Изненадата беше единственият му възможен ход. Отстъпи назад за опора, стисна бутилката, изрита вратата с все сила и нахлу вътре.

Апартаментът тънеше в сумрак. С разтуптяно сърце и опънати нерви, Майкъл пристъпи навътре покрай кашоните, готов да се бие. Повика Руфъс веднъж, два пъти, но без резултат. Обърна се към отворения прозорец, мина покрай кошницата с гниещи плодове и стигна до леглото. Там намери кучето си, окървавено и обезобразено.

И четирите му крака бяха отрязани. Единият беше натъпкан в устата му.

Майкъл се вцепени. Сърцето му сякаш забави ударите си, после замръзна. Устните му се разтвориха, гърлото му се стегна, бутилката се изплъзна от ръката му и падна на дървения под, където се разби на десетки блестящи парчета.

Отвращението го преряза като острието на нож. С подкосени крака, като в мъгла той клекна до кучето, докосна го по гърба и плахо погали окървавената козина.

Тялото на Руфъс вече беше започнало да се вкочанява. Козината му беше студена. Миришеше силно на желязо от кръвта. Зад Майкъл имаше кутия с чаршафи, кърпи, парцали и дрехи. Като робот, той бръкна вътре, извади една светлосиня хавлиена кърпа и я уви около трупа. С ням ужас видя как тя се оцвети в тъмночервено. Забеляза писмото, залепено на ръждясалия хладилник, едва когато се обърна за втора кърпа.

Пликът беше надписан с големи дебели букви. Сякаш крещеше името му през стаята.

Отново чу смеха, който долиташе отдалече, сякаш някой се смееше на него. Покри Руфъс с още една кърпа, изправи се и отвори плика. Вътре имаше бял лист, на който беше напечатано: „Нямаше ви вкъщи, затова оставих пример какво става, когато се криете от нас. Очаквам парите си скоро, господин Раян, или следващия път ще сте вие“.

Шокът при вида на истинското му име върху листа го вцепени. Какво още знаеха за него? Колко далеч бяха решени да стигнат? Майкъл скъса бележката на две и се обади на баща си. Парите му трябваха, независимо от отровата, с която вървяха. Докато чакаше някой да вдигне, видя снимката на майка си. Лежеше накриво на пода само на няколко крачки от тялото на Руфъс. Някой я беше разрязал с нож.

— Да?

— Обажда се Майкъл. Промених решението си. Нуждая се от помощта ти. Кажи какво трябва да направя и ще го направя.

Можеше ли да извърши убийство?

— Защо размисли?

Майкъл проговори само защото напрегна волята си до краен предел.

— Сантяго е влязъл с взлом в апартамента ми и е заклал кучето ми.

— Съжалявам, Майкъл.

— Не се съмнявам. Просто кажи какво искаш от мен. — Погледна пропитите с кръв кърпи и ясно осъзна, че той можеше да лежи там; осъзна, че ако не изпълнеше искането на баща си, той щеше да лежи там. — Готов съм на всичко.

В това число и на убийство?

— Защо не дойдеш в офиса ми утре сутринта? Тогава ще обсъдим подробностите.

Майкъл потвърди и затвори телефона.

Клекна до Руфъс и прекара трепереща длан по гърба на кучето. Ако почакаше още малко, той може би щеше да разбере.

— Съжалявам — прошепна той, — толкова съжалявам. Аз съм виновен.

Бяха казали, че му дават три седмици да събере парите. Защо им беше нужно това? Какъв беше смисълът да убиват едно безобидно куче? Майкъл покри Руфъс с още една кърпа, после погледна съсипаната снимка на майка си. В гърдите му се надигна гняв, който само отмъщението можеше да потуши. Може би наистина беше редно да помогне на баща си.

Да, беше способен на убийство.

12

Слънцето се промуши през частично отворените венециански щори и наряза ярки ленти от злато през спящото лице на Ерик Паркър, през бежовите чаршафи на спалнята с четири колони и част от изцапания със засъхнала кръв колан, който лежеше върху останалите му дрехи, смачкани на купчина пред леглото.,

Беше късна съботна утрин.

Той се събуди с главоболие малко преди обяд. Опипа слепешком нощното си шкафче за аспирин, седна в леглото, преглътна три тиленола без вода и отиде в банята, където пи вода от крана и се облекчи.

Докато стоеше пред тоалетната чиния, Ерик се огледа в огледалото и с изненада установи, че изглежда по-зле, отколкото се чувстваше. Очите му бяха подути и кървясали, зениците още разширени; косата представляваше оплетена джунгла от кестеняви къдрици; лицето му, обикновено гладко и с тен, сега имаше бръчки и спешна нужда от бръснене.

Ерик пусна водата и се извърна със стон от огледалото. Независимо от количеството алкохол, което беше изпил, предната вечер все още беше запечатана в паметта му. След като остави Лиана, той взе асансьора до лобито, помоли портиера да му повика такси и го изчака отвън на дъжда, за да избегне всякаква възможност да се натъкне на Селина или Джордж.

Когато таксито отби, той се качи, прогизнал до кости, и нареди на шофьора да го откара до Редман Плейс, жилищния комплекс, в който много хора от висшия персонал на „Редман“ имаха апартаменти, в това число той, Селина и Даяна Крейн. За да не срещне никого от тях, Ерик се прибра направо в апартамента, свали мокрите си дрехи и пропълзя в леглото, където бързо забрави за побоя, който бе нанесъл на Лиана Редман, и заспа непробудно.

Сега, застанал под горещата струя на душа, Ерик осъзна чудовищността на онова, което беше сторил на Лиана. Боят с колана беше фатална грешка. Ако не я беше заплашил, тя със сигурност щеше да отиде в полицията или при баща си, и Ерик щеше вече да е в затвора вместо в банята.

Чудеше се колко време щеше да си мълчи тя. Повярва ли му, когато й каза, че ще поръча убийството й? Когато гневът й надделееше, а той знаеше, че този миг ще настъпи, а може би беше настъпил, щеше ли да рискува тя и да отиде в полицията? Или да се обърне към Джордж?

Ерик излезе изпод душа и го осени мисълта, че с побоя той й беше дал възможност да го изнудва. Лиана знаеше с какви мъки се беше изкачил до върха. Знаеше какво означават за него репутацията му и работата в „Редман Интернешънъл“.

Ако искаше, тя можеше да разруши всичко, за което се беше борил.

По-късно, след като облече тъмносиньо долнище от анцуг и стара, избеляла футболна фланелка, Ерик реши да се обади на Селина и да й обясни на какво се беше натъкнала снощи. Щеше да стане по-лошо, ако отлагаше.

Отиде в дневната, взе телефона и набра номера на Селина. Ако вече беше казала на баща си какво е видяла, уволнението му беше в кърпа вързано и всичките години на катерене до върха щяха да отидат нахалост. Докато телефонът звънеше, мислите му се върнаха към Лиана. Ако загубеше работата си заради нея, снощното щеше да й се види като детска забава.

Никой не вдигаше. Ерик остави слушалката, обу чифт износени мокасини и се отправи към апартамента на Селина, който беше два етажа над неговия. Никой не му отвори вратата. Или беше излязла, или не искаше да отвори.

Той се върна в апартамента си и набра портиера.

— Видях я да се прибира, господин Паркър, около единайсет часа снощи. Не, не е напускала сградата. Да, сигурен съм. И на вас приятен ден, сър.

Ерик остави слушалката. Значи беше в апартамента. Помисли си дали да не използва ключа, който още беше у него, но се отказа. Тя едва ли щеше да иска да има нещо общо с него сега. Ако влезеше без покана, щеше да го изхвърли или да повика охраната. Ерик го знаеше, както познаваше десетте си пръста.

Свършено беше. Дълбоко в себе си знаеше, че между тях със Селина всичко беше приключило. И за това беше виновна Лиана.

Отвори френските прозорци и излезе на терасата, където се долавяше уханието на насадените рози в градския въздух. Под него Пето авеню кипеше от оживление, Сентрал Парк въздишаше, а слънцето позлатяваше отгоре лъскавите лимузини и огромните брястове.

Като малък мечтаеше да има апартамент в Ню Йорк. И макар да чувстваше, че един ден мечтата му може да се сбъдне, никога не си беше помислял, че ще живее на Пето авеню. Може би в западната част на Манхатън, може би дори в някое забутано студио в източната част, но не и на Пето авеню. И никога, никога с гледка към Сентрал Парк.

Беше платил двайсет и пет милиона долара за тази гледка. Беше връчил на прочут манхатънски декоратор още десет милиона, за да може да каже на гостите си „Това е арт деко“. Тогава беше убеден, че разходите си струват. Когато си старши ръководител в един от водещите световни конгломерати и спиш с дъщерята на Джордж Редман, вярваш, че позицията ти е непоклатима и парите ще текат винаги.

Изправен сега пред възможността да бъде уволнен, Ерик вече не беше толкова сигурен.

Причините, поради които го мразеше или би трябвало да го мрази, ако можеше да принуди себе си, бяха описани на хартия и листата бяха залепени на хладилника, бюрото, в спалнята и по стените на кабинета. Знаеше, че е незряло, но помагаше.

Оставяше бележките навсякъде, където можеше да ги види. Прекара по-голямата част от нощта в писане и сега, когато залепи последния лист на монитора, Даяна Крейн се запита защо продължаваше да обича кучия син.

Знаеше, че можеше да е другояче. Знаеше, че мъжете я харесваха (не й ли беше казал същото Ерик снощи?) и тази мисъл я крепеше. Ерик Паркър не й беше нужен. Просто го желаеше.

Погледна към телефона на масичката, помисли си да му се обади, но отхвърли идеята. „Зарежи го. Можеш да си намериш нещо по-добро.“

Въпреки това взе телефона и набра номера.

Ерик вдигна на третото позвъняване.

— Ало?

Беше си вкъщи. Тя почувства адреналина и тъкмо да проговори, когато нещо я накара да затвори. Беше детинско и абсурдно и тя го знаеше. Разочарована от себе си, отиде в кухнята. Не беше гладна, но искаше да се занимава с нещо и яденето беше логичният избор.

Тъкмо дълбаеше с лъжицата в картонената кутия с шоколадов сладолед, когато на вратата се позвъни. Дияна се ослуша, надявайки се, че който и да беше, ще се откаже. Не беше в настроение за компания. Имаше твърдите планове да довърши сладоледа и да мине на кутията с шоколадови бонбони.

На вратата продължи да се звъни.

Тя отиде да отвори. Не й пукаше, че изглежда ужасно в сините джинси и бяла тениска. Който и да беше, щеше да му се наложи да я приеме както си беше.

Отвори вратата и завари Ерик Паркър, който държеше две чаши за шампанско в едната ръка и бутилка „Кристал“ в другата. Усмихваше се с момчешката си усмивка, с която я спечели преди години, и Даяна се хвана, че го мрази заради нея.

— Дойдох да се извиня — каза той. — Снощи се държах като задник, за което много съжалявам. — Замълча, за да чуе отговора й, но Даяна не продума. — Добре. — Усмивката му започна да избледнява. — Какво ще кажеш да пием кафе тук, а после да обядваме в моя апартамент? Можем да обсъдим всичко, да ти разкажа какво става между мен и Селина, какво става с теб и мен, а после…

Нещо привлече вниманието му и той се обърна към огледалото отдясно на Даяна. Един от нейните списъци беше залепен там. Ерик прочете първите точки. Спря на четвъртата.

— Наистина ли мислиш, че ходя така, сякаш имам запек?

— Естествено, нали си пълен лайнар.

В настъпилото мълчание двамата се спогледаха, после се разсмяха. Даяна отстъпи от вратата и му направи знак да влезе.

— Сякаш пускам вампир в дома си — отбеляза тя.

— Толкова ли е зле?

— По-лошо, но държа кол в спалнята си, така че съм подготвена. Сядай. Изглеждаш ужасно — отивам да ти намеря лекарство.

13

В неделя Селина посегна към телефона и набра номера на семейното имение в Кънектикът. Докато чакаше някой да вдигне, тя мина през дневната покрай подредените кашони и излезе на терасата.

Беше рано сутринта и църковните камбани ехтяха над Манхатън. Тя погледна към синьото небе, почувства изненадващо свежия бриз върху лицето си и проследи как слънцето бавно започна да се издига над града. Беше се съмнало от часове, но слънцето чак сега се показа над сградите.

Телефонът продължи да звъни.

— Хайде де — изрече тя високо, — някой да вдигне, преди да съм загубила търпение.

Най-накрая се чу щракване.

— Домът на Редман.

— Карлос, обажда се Селина. Баща ми стана ли вече?

— Да, госпожице Редман.

— Мога ли да говоря с него?

От детските й години родителите й прекарваха неделите в провинцията. Някои от най-скъпите й спомени бяха свързани с времето, когато беше там с тях. Спомняше си как стреляха по гъски през ленивите летни следобеди.

Джордж се обади след малко.

— Къде се губиш? — попита нетърпеливо той. — Опитвам се да се свържа с теб от вчера следобед.

Тя се изненада от настоятелността в тона му.

— Тук съм — отговори, — но не вдигам телефона. Случило ли се е нещо?

— Дали се е случило нещо? Да, може да се каже. Може да се каже, че се е случило нещо много лошо. Откакто се видяхме за последно, всичко е тръгнало по дяволите. За колко време можеш да дойдеш тук?

Когато пристигна в имението в Кънектикът, завари Джордж седнал в обляната от слънце стая за закуска да отпива кафе, загледан през дългата редица от прозорци.

Селина си свали очилата и седна на стола срещу него.

— Какъв е проблемът?

— Сделката ни с РРК. Вече не съществува. Вчера обядвах с тях и те заявиха, че се оттеглят. Трябва да намерим друг да финансира сделката.

Селина не беше изненадана. Сделката от самото начало се държеше на косъм.

— Изтъкнаха ли причина за решението си?

— Изброиха цял списък причини — отговори Джордж, — до една неубедителни.

— Не мислиш, че ще извършат изкупуването сами, нали?

— Би било глупаво. РРК знаят, че ние участваме. Наясно са, че всяко злонамерено наддаване би било самоубийствено.

— Навярно — съгласи се Селина, — но също така знаят, че имаме вътрешна информация от твоя човек във флота. Знаят, че искаш „Уест Текс“ само заради тази информация и нашата сделка с Иран. Всичко това сигурно е изкушаващо. Като нищо могат да направят собствена оферта. И не забравяй, че те вече са си осигурили финансирането от „Ситибанк“.

Джордж замълча умислен.

— Това може да стане — подчерта тя. — Не казвам, че задължително ще се случи, но е възможно и ние трябва да сме подготвени.

— Известно ми е — отвърна Джордж, — затова се обадих на Тед Фростман в „Чейс“. Ще дойде тук на обяд. Реших, че тримата можем да поговорим, докато стреляме по диви гъски, и да видим какво може да измислим. Как смяташ?

След изминалите два дни последното нещо, което й се правеше, беше да се съвещава с Тед Фростман по време на лов. Премълча си.

Джордж се облегна на стола.

— Разказвай — подкани я той. — Тръгна си от партито рано. С майка ти не сме глупаци. Какво става?

Тя не отговори.

— Има причина да не си вдигаш телефона и да си толкова мълчалива сега. Сигурно има нещо общо с Ерик. Двамата отново ли се скарахте?

Селина понечи да отговори, но се отказа. Не искаше да зачеква тази тема. Ерик беше като син за Джордж. Знаеше, че баща й се надява двамата да се оженят и да имат деца. Знаеше, че се надява един ден двамата да оглавят корпорацията.

— По-сериозно е — каза тя.

Джордж разпери ръце. Селина се поколеба, но после реши, че все някога щеше да се наложи да му каже, затова разказа всичко на един дъх. Джордж проговори едва когато тя приключи.

— Това ли е всичко? — попита.

— А малко ли е?

Той погледна над очилата.

— Не това имах предвид, Селина. — Тонът му беше спокоен, но се беше зачервил.

— Знам — отвърна тя. — Да, така мисля. — Обърна се към прозореца и зачака баща й да изрече нещо утешително. Когато той не го направи, между тях надвисна тежко мълчание. Погледна го и се изненада от гнева в очите му. Джордж беше вбесен и Селина на мига съжали, че му каза.

— Не трябваше да ти казвам нищо.

— Радвам се, че го направи.

— Не — възрази тя, — беше грешка.

— Къде е сега Ерик?

— Татко…

— Отговори ми. Вкъщи ли си е? В неговия апартамент?

— Не зная. Наистина ли мислиш, че ме е грижа къде е Ерик сега?

— След като му посвети години от живота си, да, мисля, че те е грижа. — Той се вгледа в нея. — Вероятно още го обичаш.

— Не говориш сериозно.

— Говоря съвсем сериозно.

— Толкова ли е ниско мнението ти за мен?

— Мнението ми няма нищо общо…

— Напротив. Хванах Ерик със сестра ми в леглото. Когато казваш, че според теб още съм влюбена в него, излиза, че съм глупачка. А аз не съм, татко. — Но дори докато го изричаше, знаеше, че баща й е прав. Все още беше влюбена в Ерик.

— Виж — започна Джордж, — аз ще се оправя с Лиана и Ерик. Съгласна? Аз лично ще се погрижа за тях. От теб искам да забравиш, че това изобщо се е случило.

— Да забравя?

— Фростман ще дойде по обед. Искам те във форма. Ако той не се почувства добре в компанията ни, няма да може да прокара сделката пред борда.

Значи „Уест Текс“ беше най-важното.

Тя бутна стола си назад.

— Невероятен си. — Взе си очилата и заобиколи масата. — Ще ти се обадя по-късно.

Джордж я изгледа.

— Какво има?

— Ти шегуваш ли се? — попита тя. — Ако не разбираш, няма смисъл да го обсъждаме. — Излезе от стаята и тръгна по дългия коридор. Джордж я последва.

— Къде отиваш?

Тя искаше само да се махне и ускори крачка.

— Не зная — отвърна. — Може би до раздела с литература по самопомощ в „Бордърс“.

— Моля те, спри за момент.

Селина продължи, докато не стигна до входа. Тогава спря.

— Извинявай — започна той. — Не знам къде ми беше умът.

През главата й преминаха хиляди мисли.

— Знаеш ли какво, татко? Тази сутрин ти се обадих, защото ти си единственият човек, към когото мога да се обърна за помощ. Изобщо не предполагах, че ще се почувствам още по-зле. Смятах, че отношенията ни са далеч по-важни от която и да е сделка на света.

Тя слезе по тухлените стъпала и се качи в колата си. Джордж остана на прага да гледа как червеният й мерцедес мина по извитата каменна алея към черната порта от ковано желязо в подножието на хълма.

Не искаше да я нарани, но го направи и сега беше ядосан на себе си. Чу как колата й спря. Представи си как портата се отваря гостоприемно, за разлика от неговото посрещане, а после чу рева на двигателя.

Питаше се къде ли отива тя. Нямаше да я вини, ако не се върнеше за срещата. Той затвори вратата и отиде в кабинета си.

Върху бюрото в далечния край на стаята имаше три телефона. Джордж избра единия и набра апартамента на Ерик в Редман Плейс. Телефонът звънна няколко пъти, преди да го вдигне жена, чийто глас Джордж не очакваше да чуе, нито разпозна.

Тя беше задъхана.

— Да?

— Извинете — започна Джордж, — изглежда съм набрал грешен номер.

— Джордж?

Той се поколеба. Гласът му прозвуча някак познат. Изведнъж го разпозна.

— Даяна?

— Да — потвърди тя. — Не си набрал грешен номер. Тук съм с Ерик. — Говореше някак странно забързано. — Той има нужда от правен съвет за презентацията пред „Уест Текст“. Предложих да му помогна.

— Разбира се — каза Джордж. — Това ти е работата. Би ли извикала Ерик на телефона, ако обичаш?

— Момент.

Той се заслуша в заглушените от ръката върху слушалката звуци. Размениха се няколко реплики и Ерик взе телефона.

— Джордж? — възкликна. — Каква изненада.

— Нима? — иронично попита Джордж. — В такъв случай да ти сервирам още една — знам какво се е случило в нощта на празненството. Селина ми разказа всичко.

Мълчание.

— Искам до утре сутринта да си разкараш задника от „Редман Интернешънъл“. Уволнен си. И ако до обяд не си освободил кабинета, ще те обвиним в нахлуване в чужда собственост. И това ще е само началото.

Джордж вземаше по две стъпала наведнъж.

Стаята на Лиана беше на втория етаж до старата спалня на Селина. Още в коридора видя, че вратата й е затворена.

Или поне така му се стори.

Когато почука, вратата се открехна. Джордж извика Лиана по име два пъти и когато никой не му отговори, влезе.

В средата на стаята бяха натрупани големи кашони, пълни с дрехите на дъщеря му. Чекмеджетата на скриновете бяха издърпани. Гардеробите и стените оголени.

Той се разходи из стаята, като надничаше в кашоните. Бързо си беше събрала нещата. Дрехите й бяха натъпкани безразборно. Очевидно планираше да се изнесе веднага.

И защо не? Лиана знаеше, че между него и Селина нямаше тайни. Знаеше, че рано или късно щеше да се наложи да отговаря пред него за стореното. Естествено, че ще иска да се махне. От дете все бягаше от отговорност. И сега, докато Джордж стоеше по средата на стаята и усещаше празнотата й почти така ясно, както яростта на по-малката си дъщеря през годините, той реши, че ако тя желае да е самостоятелна, трябва да разчита изцяло на себе си. Без неговите пари.

Слезе по стълбите и завари иконома Карлос да подрежда цветя в преддверието. Работеше за семейството от двайсет години.

— Имаш ли представа къде е Лиана, Карлос? Няма я в стаята й. — Подозираше, че може да седи край езерото зад конюшните. Винаги ходеше там, когато искаше да се усамоти.

Карлос го погледна изненадано.

— Господин Редман, тя си тръгна снощи, преди вие с госпожа Редман да се върнете от Манхатън. Мислех, че знаете.

— Не. Не знаех. Наясно ли си, че тя се изнася?

Икономът кимна.

— Изнесе се още вчера. Предложих да й помогна с чантите до колата, но тя настоя да ги пренесе сама. Преди да тръгне, каза, че на другия ден ще изпрати човек за останалите неща. Помоли ме да не пипам нищо дотогава.

Карлос спести на Джордж информацията, че Лиана го беше прегърнала и целунала на сбогуване. Че му бе прошепнала колко много е означавал за нея през годините. Че й е по-близък от родния й баща.

— Спомена ли къде отива?

— Попитах я, господин Редман, но тя не пожела да сподели.

— Сигурен ли си? — настоя Джордж. — Не спомена ли Манхатън? Би бил логичен избор като начало.

— Съжалявам, господин Редман. Не спомена нищо.

Джордж въздъхна.

— Съобщи ми, ако се прибере. И ако отсъствам, когато се върне — ако се върне, — виж дали не можеш да разбереш къде живее. Лиана винаги ти е имала доверие. За мен е важно да знам.

— Разбира се. Хм, господин Редман?

— Да?

— Не ми влиза в работата, но съм притеснен за госпожица Редман. Не беше на себе си снощи, когато си тръгна.

Това беше нещо ново. През всичките години, откакто познаваше Карлос, не помнеше той някога да се е бъркал в семейните дела.

— В какъв смисъл не е била на себе си?

Карлос замълча, припомняйки си съвсем ясно момента, в който Лиана се върна от празненството. Той четеше в стаята си, когато чу затръшването на входната врата. Заинтригуван, облече вълнено сако и отиде в преддверието. Там я завари облегната на вратата. Дрехите й бяха в безпорядък, подгизнали от дъжда. Косата й беше мокра и слепена. Лицето й…

— Карлос?

Икономът се реши и каза:

— Лицето й, господин Редман. Беше подуто и насинено. По шията й имаше синини, очите й бяха почти затворени, устата кървеше. Проверих колата, защото си помислих, че е катастрофирала, но тя си беше наред. Мисля, че е била бита.

14

Лиана се стресна в съня си. Някой блъскаше по вратата на спалнята. Вдигна глава от възглавницата и потрепна от болка, която от внезапното движение прониза гърба й, раменете и врата.

Опита се да се надигне в леглото. Движението изискваше неочаквано големи усилия и болката обхвана цялото й тяло. Ерик, помисли си тя.

Отново се отпусна назад и погледна часовника на нощното шкафче. Червените цифри не се виждаха. Нощното шкафче също липсваше. Какво, по дяволите… Тогава си припомни.

Не се намираше в спалнята си. Беше в хотелски апартамент в „Плаза“.

Предната нощ, преди да напусне дома, тя се обади в „Плаза“ и нае един от апартаментите, които „Редман Интернешънъл“ държаха постоянно резервирани за гости. Планираше да остане тук, докато не си намери собствен апартамент.

Силното чукане по вратата се засили. Лиана седна с усилие и се ослуша. Звукът сякаш идваше от съседната стая. После, някак отдалече, тя чу мъжки глас:

— Отвори вратата, Лиана. Веднага!

Побиха я тръпки. Баща й. Но как? Никой не знаеше, че е тук. Как е разбрал? После се сети. Управителят на хотела, приятел на баща й, я заведе до стаята. Въпреки че нищо не спомена за вида й, погледът на мъжа издаде загрижеността му. Лиана го накара да обещае да не казва на баща й, че тя е тук. Не искаше да се изправя пред Джордж и Елизабет, докато не настъпи подходящ момент. Надяваше се управителят да запази тайната й по-дълго.

Блъскането престана и Лиана чу дрънченето на ключове. Тя се изправи, зърна отражението си в голямото огледало и се извърна.

Преряза я остра болка през краката към хълбоците, докато прекосяваше стаята. Но тя продължи. Нямаше да позволи баща й да види какво й беше сторил Ерик.

Когато Джордж влезе, тя беше с гръб към него. В последвалото мълчание Лиана долови колебанието му, представи си намръщеното му изражение, докато оглежда стаята.

Предната вечер беше разопаковала само една от чантите. Останалите две и малко дрехи бяха струпани в средата на помещението.

— Какво става тук? — попита той. — Какви ги вършиш?

Лиана стоеше пред един от прозорците и в отражението на стъклото видя, че Джордж е застанал зад нея с ръце на хълбоците. Толкова много си приличаха двамата. Имаха еднакви сини очи, същата черна коса и същия инат. За пореден път тя се запита как двама души, които толкова си приличат, изобщо не могат да се сближат?

— Отговори ми — настоя Джордж. — Какво става?

— На теб на какво ти прилича? — попита на свой ред тя. — Изнесох се.

— Нещо против да ми обясниш защо?

— Сигурна съм, че си говорил със Селина. Ти ми кажи какво става.

— Добре — съгласи се Джордж. — Сестра ти каза, че си спала с Ерик. При това си го планирала, така че тя да ви хване в леглото. Вярно ли е?

Тонът му потвърждаваше, че не се съмнява, и Лиана настръхна. Не можеше ли поне да допусне, че може и да не е така?

— Попитах вярно ли е?

— Всъщност не е!

— Коя част?

— И двете.

— В такъв случай ми обясни всичко!

Толкова ли му беше трудно да й повярва?

— Няма нищо за обясняване — отсече тя. — С Ерик нищо не сме направили. Не съм залагала капан на Селина.

— Глупости! — прекъсна я баща й. — Селина ви е видяла в леглото. Говорила е с твоя приятел от охраната. Той е потвърдил, че ти си му предала съобщението. Признай си!

Тя се обърна рязко.

— Нищо няма да призная! И пукната пара не давам за казаното от този мъж. Не съм била аз.

Изведнъж видя изненадата на лицето на Джордж и осъзна какво беше направила. В гнева си беше разкрила какво й беше причинил Ерик.

За момент Джордж онемя и не можеше да откъсне очи от нея. Синините бяха потъмнели и образуваха решетка на подутото лице на Лиана. Горната й устна беше сцепена. От здравия тен на лицето й нямаше и следа.

— Мили боже! — възкликна той.

Лиана се извърна, ядосана на себе си. Как можа да постъпи така глупаво? Как щеше да му обясни всичко сега?

— Той ти е причинил това, нали? — попита баща й. Лиана тръгна покрай него към отворената врата.

Колкото и да искаше, не можеше да му каже истината. Заплахата на Ерик все още звучеше в главата й.

— Не знам за какво говориш — отговори тя. — Напротив, знаеш. — Докато минаваше покрай него, той я сграбчи за ръката и я завъртя с лице към себе си.

— Кажи ми истината. Ерик ли ти причини това?

— Боли ме — извика Лиана и се опита да се освободи.

— И ти ли ще ме биеш?

Той отпусна хватката си.

— Само ми кажи истината. Не ме лъжи.

— Така значи, сега пък съм лъжкиня. Пусни шибаната ми ръка!

Джордж не я пусна.

— Защо защитаваш този кучи син? Кажи ми какво е станало. Защо ти е сторил това?

Лиана се отскубна и отстъпи назад.

— Нищо не ми е направил. Разбра ли? Нищо. А сега ме остави на мира.

— Не и докато не ми кажеш какво се е случило.

Тя го погледна невярващо.

— Теб какво те интересува? Никога не те е било грижа за мен. Дори не ме обичаш. Никога не си ме обичал.

— О, пак почваш.

— Точно така — натърти тя. — Пак почвам. Истината не ти е удобна.

— Твоята истина.

— Остави — каза тя. — Селина винаги е била на първо място и ти го знаеш. А мен ме караш да се чувствам като нищожество. Ето какво, татко — слагаме край. Стой далеч от живота ми. Не искам повече да си част от него.

Джордж се изчерви.

— Начинът, по който се държиш с мен, е безобразен.

— Не по-малко от начина, по който ме възпитавахте.

— Разбира се. Всички би трябвало да имат твоето ужасно детство, Лиана. Хубав дом, красиви дрехи и най-добрите училища. Винаги си имала най-доброто, което може да се купи с пари.

— Ти и твоите шибани пари — презрително процеди тя. — Около тях ли се върти всичко? На кого му пука за тях? Винаги съм искала само теб, не проклетата къща, нито дрехите и парите. Те не ме интересуваха. Исках само да ми обърнеш внимание. Да покажеш по някакъв начин, че съм важна за теб. Ти обаче така и не го стори. Беше твърде зает с бизнеса. Да трупаш пари. Със Селина. Да не я забравяме, защото тя ти докарва много пари.

Джордж се вгледа в дъщеря си. Изпитваше гняв и болка, вина и тъга, защото знаеше, че думите на Лиана са верни. Той не беше добър баща за нея. Грижите му се изчерпваха с осигуряването на средства.

По-добре да си тръгне. В момента нищо не можеше да се реши. Атмосферата беше нездрава.

— Тръгвам си — обяви той. Лиана го съпроводи до вратата.

— Хубаво.

— Не бързай да се радваш — каза Джордж. — Ти също си тръгваш. — Отвори вратата и Лиана видя в коридора двама униформени носачи, които чакаха отпред. Неудобството, изписано на момчешките им лица, говореше, че бяха чули караницата.

— Багажът й е в спалнята — инструктира ги Джордж и им направи място да минат. Погледна Лиана, която стоеше с гръб към прозореца със скръстени ръце. Главата й беше вирната малко по-високо от нормалното. Не обърна внимание на носачите. Не откъсваше поглед от Джордж.

— Имаш две възможности — каза той, — да наредиш да натоварят чантите в твоята кола и да ме последваш с нея у дома, където ти е мястото, или ми предадеш ключовете от колата, от тази стая, а носачите да свалят багажа ти в лобито, защото тази стая се освобождава. Ако искаш да си самостоятелна, добре, но тогава не търси повече помощта ми. Ти решаваш.

Без да се поколебае, Лиана се обърна към нощното шкафче и взе чантата си. Извади ключовете от колата и хотелския ключ и ги хвърли на пода. Изражението й беше каменно, докато гледаше как той ги вдига.

Джордж прибра ключовете в джоба си.

— Допускаш голяма грешка — предупреди я той.

— Това е само твое мнение.

— He — възрази Джордж, — това е самата истина. — Направи знак с глава към чантата й. — Върни ми кредитните карти. До една.

Лиана се подчини. Изпитваше странно чувство на лекота, докато вадеше картите и му ги подаваше. Извади и всички пари в брой и ги хвърли в краката му. Според него тя не можеше да се справи сама? Хубаво. Щеше да му покаже, на него и всички останали, че можеше.

Джордж помоли носачите да съберат банкнотите и да ги задържат.

— Известно ми е, че имаш и пари в банката — обърна се към Лиана той. — За тях нищо не мога да направя. Но също така мие известно, че не са много и скоро ще свършат. Може пък тогава, когато останеш без пукната пара, да оцениш какво си имала и да се прибереш вкъщи.

— Какво съм имала! — иронизира го тя. — Боже, наистина си жалък. Никога няма да се върна вкъщи.

Категоричността на думите й и спокойният й тон го блъснаха като юмручен удар. Осъзнаваше ли какво говореше това момиче? Как щеше да се оправи без него? Та тя не беше работила и един ден през живота си.

— Казваш го, защото си ядосана.

— Самомнението ти надхвърля всякакви граници. Говоря съвсем сериозно. Чуй ме сега. Казвам го, защото ми писна от теб. Писна ми все да съм на второ място!

— Ще видим — промърмори Джордж. Обърна се към носачите, натоварени с чантите. — Погрижете се стаята да бъде освободена — нареди им и в следващия миг вече излизаше през вратата, без да погледне назад.

— Само момент — спря Лиана носачите. — Може ли да оставите чантите и да ме изчакате в коридора, докато се преоблека? Няма да се бавя.

Когато остана сама, тя се отпусна на близкия стол и затвори очи. Чувстваше се изцедена и изтощена. Баща й си беше отишъл. Най-накрая му беше казала как се чувства. Най-накрая се изправи срещу него. Би трябвало да изпитва щастие, но защо ли й се плачеше?

Нямаше да заплаче обаче. Беше взела решение и щеше да го следва. Време беше светът да научи, че Джордж Редман има и друга дъщеря. Време беше майка й и баща й да видят на какво е способна. Лиана беше решена да преуспее и възнамеряваше да го направи без помощта и парите на баща си. За разлика от Селина.

Среса се в банята, обу чифт избелели джинси и торбеста бяла копринена риза, а после прикри с грим синините по скулите и над горната си устна. Синините под очите щеше да скрие с тъмни очила. Нищо обаче не можеше да направи със сцепената устна. Раната не беше голяма, но си личеше.

Когато излезе в коридора, благодари на носачите. Те взеха чантите и тя ги последва в асансьора. В лобито Лиана ги помоли да натоварят багажа в едно такси, а тя се обади по телефона. Трябваше да говори с Харолд Бейнс. На партито той беше споменал, че може да й помогне да си намери работа. Сега осъзнаваше, че връзките му можеха да се окажат безценни.

Когато Харолд вдигна, тя му обясни набързо какво се е случило и го помоли да се нанесе в една от стаите му за гости.

— Само докато си намеря жилище — побърза да уточни. — Да, добре съм. Ще ти разкажа всичко, когато се видим. — После замълча. — Чичо Харолд? Моля те не споменавай пред татко, че съм у вас. Поне веднъж искам да се притеснява за мен, ако това изобщо е възможно.

Навън установи, че денят е топъл и слънчев. Ветрецът разроши косата и погали приятно кожата й. На излизане от „Плаза“ се извини на носачите, че няма възможност да им даде бакшиш, благодари им за помощта и потегли с таксито към градската къща на Харолд, без да забележи Винсънт Спокати, който я проследи с друго такси.

15

— При Харолд Бейнс е. Лично я проследих.

Луис Раян се завъртя със стола си и загледа как Спокати прекосява френския килим пред бюрото. Помисли си, че е необичайно елегантен и добре изглеждащ за човек, който си вади хляба с убийства. Движеше се леко, почти грациозно, въпреки едрото си мускулесто тяло.

Четиресет и една годишният Винсънт Спокати не беше служил нито в разузнаването, нито във ФБР. От проучването си за него Луис знаеше, че е изучавал противниците си и използва похватите им. Беше компютърен експерт и международен убиец, натрупал солидно състояние чрез талантите си. Косата му бе черна и къса, скулите изпъкнали, брадичката — волева. Преди години бил един от най-добрите боксьори в армията и бързите му и пъргави крака му спечелили доста победи. През седемгодишната му кариера като частен агент не беше залавян нито веднъж.

Да си безжалостен помага — и Раян го беше наел именно затова.

— В момента под наблюдение ли е? — попита той.

— Оставил съм двама души — отвърна Спокати. — Бейнс живее в къща на ъгъла на Осемдесет и първа и Пето. Единият е пред „Метрополитън“ и държи под око предната врата. Другият е в микробус на Осемдесет и първа, следи страничния вход и подслушва с насочен микрофон. Устройството има ултрачестотна функция, която улавя телефонни разговори. Всичко е свързано с цифров рекордер. Ще знаем всяко нейно движение и дума.

Удовлетвореният Луис кимна.

— Сигурен ли сте, че е отседнала при него? Може просто да му е отишла на гости.

— Отседнала е — каза Спокати. — Бях до нея, когато се обади на Бейнс от лобито. Попита дали може да остане в стаята му за гости, докато си намери квартира. Имам чувството, че са близки.

— Колко близки?

— Като баща и дъщеря. По телефона се обръщаше към него с „чичо Харолд“, а и на партито прекараха доста време заедно.

Луис се замисли над думите му. Беше се запознал с Харолд Бейнс преди година, на една вечеря у кмета. Въпреки факта, че говореше осем езика и беше вицепрезидент по външните работи на един от водещите конгломерати в света, Бейнс почти не участваше в разговора. Общуваше само със сътрапезниците от двете му страни — Джордж и Елизабет Редман, най-добрите му приятели.

Припомни си и другите си срещи с Харолд Бейнс — на тържества, банкети и партита. Всеки път стоеше настрана с жена си.

— Видели сте Бейнс на откриването на „Редман Интернешънъл“ — каза Луис. — Какво ви е мнението за него?

Винсънт сви рамене.

— Забелязах го само докато беше с Лиана, но ми се стори, че се забавляваше добре. Извъртяха един танц, а после се смяха и изпиха по питие.

— Значи е общителен?

— Доста. Защо?

— Всеки път, когато съм се засичал с него, Бейнс е всичко друго, но не и общителен. Всъщност винаги се държи настрана.

— Май говорите за друг Харолд Бейнс — каза Спокати. — Но може би е смятал, че от него се очаква да се държи като участник в парти.

— Може би.

— Искате ли да го проуча?

— Ако е толкова близък с Лиана, колкото казвате, няма да е зле — съгласи се Луис. — Пуснете най-добрите си хора след него и им кажете да се поразровят.

— Нещо друго?

— Зависи. В момента тя разговаря ли с Бейнс?

— Мога да позвъня и да попитам.

Луис кимна към телефона на бюрото.

— Действайте.

Спокати бръкна в джоба на сакото, извади мобилния си и набра номер. Луис отиде до прозореца. Слънцето още не се беше издигнало над небостъргачите и градът тънеше в сянка. Погледна часовника си. Наближаваше време за срещата с Майкъл. Запита се как ли ще реагира синът му, след като разбере какво се очаква от него.

Винсънт затвори.

— Разговарят — докладва той. — И определено ще искате да знаете за какво.

— Това пък защо?

— През нощта на партито са се случили повече неща, отколкото предполагах.

— Слушам.

— Ерик Паркър е пребил Лиана Редман с колан. Лицето й е обезобразено.

Луис онемя.

— Пребил я е с колан?

— Също като сестра й, и той си мисли, че Лиана ме е накарала да предам онова съобщение. Обвинил я е, че му е извъртяла номер и че е разбила връзката му със Селина. — Спокати сви рамене. — Бил пиян, изгубил контрол над себе си и си го изкарал на лицето й.

Луис поклати глава.

— Редман да види собствената си дъщеря в подобно състояние и въпреки това да я изрита от „Плаза“? — Той се разсмя. — Ама че кучи син. Поне не се ли е поинтересувал какво се е случило?

— Определено се е поинтересувал — отвърна Спокати. — Попитал я дали това е работа на Ерик Паркър, но Лиана не му казала нищо. Изглежда, Паркър я е заплашил, че ще й се случи случка, ако с него стане нещо. Изобщо не е глупав. Ако не я е заплашил, сега щеше да е зад решетките.

— А как е реагирал Бейнс на вида й?

— Бесен е. Нали ви казах, че Лиана му е като дъщеря. Иска Паркър да си плати за стореното.

— Как ще постъпи той според вас?

— Никак — сви рамене Винсънт. — Обещал е да си мълчи. Ще удържи думата си.

— По-добре да я удържи — рече Луис. — Защото, ако се забърка още повече, отколкото вече се е забъркал, ще си изпати с останалите.

На вратата се почука. Майкъл. Луис му извика да влезе. Вратата се отвори и Майкъл влезе в кабинета. Поколеба се на прага и погледна към Спокати, после към баща си. Явно беше очаквал да са сами. Луис се запита как ли ще реагира Майкъл, ако научи, че именно Спокати беше заклал кучето му. „Вероятно няма да скача от радост.“

Запозна ги.

— Майкъл, това е Винсънт Спокати. Той ще работи с нас.

Спокати пристъпи напред и стисна ръката на Майкъл.

— За мен е удоволствие — каза той. — Прочел съм повечето ви книги. — Усмивката му се смени с тъжно изражение. — Съжалявам за случилото се с кучето ви. Баща ви ми разказа. Ужасна история.

Луис посочи на сина си стола срещу бюрото. По-късно щеше да каже на Спокати да си затваря устата.

— Седни, Майкъл — подкани той сина си. — Няма да се бавим.

Майкъл понечи да си тръгне. Луис изгледа кръвнишки Спокати.

— Моля те — каза той. — Винсънт е просто загрижен. Той също има куче. Обещавам, няма да се бавим. Знам, че имаш и други задачи. Ще пиеш ли едно кафе?

Майкъл с удоволствие би изпил едно кафе, но не и с този човек. Той поклати глава и неохотно седна в коженото кресло.

Луис се обърна към Спокати.

— А вие? Едно кафе?

— С удоволствие.

— Така и предполагах. — Луис натисна бутона на интеркома. — Джуди, би ли донесла две кафета? Чисти.

— Аз го пия със сметана и захар — обади се Спокати.

— Не и днес.

Луис седна зад бюрото си и вдигна очи, когато пристигна Джуди с кафето. Носеше безупречен бял костюм, който подчертаваше стройната й фигура, както и гривната с диаманти, която й бе дал сутринта. Докато тя наливаше, Луис долови лекия, но траен аромат на парфюма й. Напомни му за парфюма, който използваше Ан.

След като тя излезе, Луис погледна Майкъл. Приличаше поразително на майка си. От тъмната коса до сините очи и ъгловатата челюст — истинско нейно копие.

— Сутринта звъннах на Сантяго — каза му той. — Споразумяхме се.

Майкъл се поизправи.

— Какво сте се споразумели? Какво каза той?

Луис внимателно подбра думите си.

— Наред с останалите неща каза, че нямал нищо общо с кучето ти.

— И ти му повярва?

— Не — отвърна Луис. — Сигурен съм, че е негова работа. Освен това съм сигурен, че ти щеше да лежиш мъртъв на онзи под, ако не беше дошъл да говориш с мен. Можем само да сме благодарни, че го направи.

Майкъл махна с ръка на тревогите на баща си.

— И какво се споразумяхте?

— В замяна на думата ми, че ще получи парите си, той е готов да те остави жив… поне засега.

— Какво означава това?

— Означава, че все още не съм му дал дума, че ще получи парите си. В момента живееш живот назаем. С продължителност малко под три седмици, ако трябва да сме точни. Но аз не бих разчитал и на толкова, Майкъл. След случилото се с кучето ти спокойно можем да приемем, че на Сантяго не може да се има доверие.

— Така ли? Ако направя каквото искаш, ще му дадеш ли парите?

— Разбира се.

— А защо ли се съмнявам?

— Може би поради същата причина, поради която аз се съмнявам дали ти ще изпълниш своята част от уговорката. Доста дълго бяхме разделени, Майкъл. Не се познаваме.

— Това е начин да се опознаем.

През лицето на Луис премина сянка.

— Никога не съм искал да си тръгваш, Майкъл. До излизането на първия ти роман не знаех къде живееш, как си и дали изобщо си жив. Заряза ме за шестнайсет години, промени името си, а сега, след цялото това време, идваш да ме молиш за помощ. Не си и помисляй, че ще ти помогна, ако ти не ми помогнеш. Няма да се получи по този начин.

„Разбира се, че няма.“

— Кажи какво искаш.

— Вече знаеш, че очаквам да отидеш при Джордж Редман.

Майкъл не каза нищо.

— Но преди това искам да направиш нещо друго.

— Какво?

Луис погледна сина си в очите.

— Искам да се ожениш за Лиана Редман.

16

— Лиана, щом няма да останеш тук за постоянно, нека поне ти дам малко пари, за бога. Никога няма да намериш приличен апартамент в този град с малкото, което си успяла да спестиш през годините. Да не би да искаш да живееш в някой коптор?

— Ако се налага, нямам нищо против.

Харолд Бейнс направи кисела физиономия и обърна гръб на прозореца, до който стоеше. Ранното следобедно слънце хвърляше мека светлина по посивяващата му коса, карираната риза и светлокафявите панталони.

— Тези твои новооткрити гордост и решителност ме изтощават — въздъхна той. — Искаш ли едно питие?

— Още ми е твърде рано.

— Не и за мен. Смятам да направя едно от твоите мартинита. Сигурна ли си, че не искаш?

Лиана каза, че е сигурна, и загледа как най-добрият приятел на баща й върви към бара в другия край на библиотеката. Като че ли беше отслабнал. На откриването на сградата на „Редман Интернешънъл“ в един момент й се стори изтощен, а в следващия кипеше от енергия. Тя отново се запита дали е болен, или просто напрежението покрай придобиването на „Уест Текс“ си казва думата. Смяташе да повдигне въпроса, но размисли и погледът й обходи библиотеката. Това бе любимото й помещение в тази къща.

Френските прозорци по дългата страна гледаха към Пето и целия „Метрополитън“, по чиито широки стъпала, златни от слънцето, се тълпяха хора. Лиана се обърна към множеството фотографии в сребърни рамки, поставени на масата до нея. Освен снимките на собственото му семейство, имаше и две нейни — една като дете и друга, направена миналото лято в едно парижко кафене. Двамата с Харолд си бяха позволили един дълъг уикенд сами в любимия им град.

До снимката имаше статуетка на Дега, която тя беше купила за него на един търг в Лондон. Балерина в пета позиция, с ръце зад гърба и оригинална розова лента в косите. Седмица преди търга Харолд беше отбелязал, че много би искал да притежава статуетката, защото му напомняла за нея по времето, когато ходеше на балет като дете. Сега, докато Харолд сядаше насреща й, Лиана отново осъзна колко много означава той за нея и колко по-уютно се чувства тук, отколкото в собствения си дом.

— Настоявам да идеш на лекар — каза Харолд.

— Ти също.

— Какво трябва да означава това?

— Означава, че не изглеждаш добре. Казах ти го и на партито.

— И доколкото си спомням, аз ти отговорих, че съм добре.

— Тогава обясни защо си отслабнал.

— Бях започнал да затлъстявам — каза той. — И не ми казвай, че не си забелязала. Отказах всичко освен мартинито и маслините. А не забравяй и сделката с „Уест Текс“, която притисна всички ни до стената. На кого му остава време за ядене?

Тя реши да му повярва и отстъпи.

— Просто се безпокоях.

— Радвам се да го чуя, но твоето състояние е наистина тревожно. Точно в момента ти си основната ми грижа. Искам да се прегледаш.

— Не е счупил нищо, това са само синини. Ще изчезнат след около седмица.

Харолд поклати раздразнено глава.

— Да не би да си някакъв робот? — попита той. — Да не би някой да е клъцнал жиците в мозъка ти. Не мога да повярвам, че приемаш случилото се по такъв начин. Онзи те пребива с колан, а ти седиш тук като някое момиченце и ми казваш, че синините ще изчезнат след седмица. Направо не мога да повярвам. Не си ли гневна?

Въпросът беше нелеп.

— Опитал се е да те изнасили — настояваше Харолд. — И сигурно е щял да те убие, ако му беше дала шанс.

— Той ме заплаши, че ще поръча убийството ми. Нужно ли е да ти го напомням?

Харолд махна с ръка.

— Ерик Паркър няма топки да направи нещо подобно.

— Ами ако му стиска? Не беше там, Харолд. А аз видях изражението му. Говореше сериозно.

— Глупости — рече той. — Ситният хуй е абсолютна путка.

— Виж ти — подхвърли тя. — За десет секунди спомена топки, хуй и путка. Не можеш ли да подбереш по-благоприлични части от тялото?

Харолд разбираше, че тя се опитва да разведри атмосферата, но тези не му минаваха. Стана да си направи още едно питие, макар да не беше приключил с първото.

Лиана погледна през прозореца. Защо не можеше да разбере? Тя правеше всичко по силите си да се справи с положението. Опитваше се да постъпи както смята за правилно. Харолд трябваше да се гордее с нея, а не да се гневи.

— Ерик ще си плати за онова, което ми стори — каза тя. — Селина ще се погрижи. А ако не го направи, един ден аз ще го направя. Ти обаче ми обеща нещо и очаквам да си удържиш на думата. Никой, най-малко баща ми, не бива да научава за случилото се с мен.

Харолд отново си седна на мястото.

— Баща ти не е глупак, Лиана. Видял те е. Вече знае. Но ако ме попита дали аз знам нещо, имаш думата ми, ще се правя на глупак. — Реши да смени темата. — Какво е финансовото ти положение?

— Погрижила съм се — отговори Лиана. — Утре сутринта ще ида при бижутера на мама на Парк Авеню да продам бижутата, които държа в трезора. Сумата ще бъде достатъчна. — Тя си помисли за най-хубавия си накит, огърлицата с диаманти и рубин от Могок, и се усмихна. — Всъщност ще бъде предостатъчна. Само за една огърлица би трябвало да взема близо седемцифрена сума.

Харолд не знаеше това.

— Имаш ли нещо друго, което да можеш да продадеш? — Ако имаше, това щеше да го успокои. Мисълта, че момичето може да живее на някое съмнително място, го тревожеше.

— В къщата също има мои бижута, но те са в сейфа на баща ми.

— Знаеш ли комбинацията?

— Да.

— В такъв случай те съветвам да идеш там днес следобед и да си ги вземеш. В края на краищата бижутата са си твои. Не е нужно да се безпокоиш от сблъсък с баща си. Той ми се обади по-рано. Следобед има среща с Тед Фростман и се надява да сключи сделка с него. Дори няма да те види.

— Но майка ми може.

Харолд не беше помислил за това. Когато беше разстроена, Елизабет можеше да бъде по-неразумна и от Джордж.

— Вярно — съгласи се той. — Май ще е по-добре да изчакаш. Но не протакай прекалено. Джордж като едното нищо може да премести бижутата в друг сейф, на който не знаеш комбинацията. А това не можеш да си позволиш, Лиана.

По-късно, след като приключиха с обяда, Харолд я изпрати до вратата.

— Не стой твърде дълго в парка — предупреди я той.

— Сега слънцето е най-силно. Ще изгориш.

— Аз бързо почернявам, чичо Харолд.

— Не и в тази жега. И да не съм чул нито дума повече. Докато си при мен, аз съм ти баща, така че ще правиш каквото ти кажа. — Той й смигна и двамата излязоха навън, без да осъзнават, че от микробуса край отсрещния тротоар ги снимат. Свръхчувствителни микрофони записваха разговора им.

— Кога се връщаш? — попита той.

Лиана сви рамене.

— След два часа? Просто искам да остана малко сама и да премисля нещата. — Тя вдигна книгата, която й беше дал. — Ако е толкова добра, колкото твърдиш, може да се забавя и малко повече.

— Но не прекалено. — Той бръкна в джоба си и пъхна малко пари в ръката й. — Никакви възражения. По-нататък ще ми ги върнеш.

Лиана му благодари и го целуна по челото. Кожата му й се стори необичайно топла, а в къщата имаше климатици.

— Ако има нещо, потърси ме на мобилния. Ще се оправя. — Тя докосна бузата му с опакото на дланта си.

— Сигурен ли си, че си добре? Струва ми се, че париш.

Харолд въздъхна.

— Съвсем добре съм.

Лиана нямаше намерение да чете в парка или някъде другаде. Имаше среща и смяташе да не закъснява.

Мъжът, с когото се срещаше, не би допуснал закъснения.

Когато се отдалечи достатъчно и се увери, че Харолд вече не може да я види, Лиана прибра книгата в сламената чанта, спря такси и каза на шофьора да я закара до Месарския квартал.

Трафикът беше натоварен. Мина сякаш цяла вечност, докато стигнат Четиринайсета. Лиана погледна през отворения прозорец на таксито и видя лъскавите магазини и ресторанти там, където някога се бяха издигали стари складове и овехтели жилищни кооперации.

Нямаше ги и групите повече или по-малко облечени хора, — търсещи най-добрата оферта за хероин, кока, метадон и крек. Бяха сменени с униние. Преди години, когато беше още непълнолетна, понякога се измъкваше и идваше с приятели в тукашните нощни гейклубове. Това беше един от най-хубавите периоди в живота й — клубовете бяха страхотни с музиката и сексуалното настроение, което предизвикваха. Можеше да танцува с някои от най-горещите мъже в града убедена, че не искат от нея нищо повече от това да се въртят на дансинга със забавно момиче. А сега баровете почти бяха изчезнали.

„Тъпият Джилиани.“

Плати на шофьора и извървя пеша разстоянието до съседната пряка. Срещу нея крачеха няколко елегантно облечени жени, отиващи вероятно да обядват. На ъгъла беше паркиран микробус. Някаква жена правеше всичко по силите си да не обръща внимание на пищящото си дете. Лиана спази инструкциите и изчака пет минути на ъгъла, преди да спре друго такси и да даде на шофьора адрес на Авеню А. Не беше сигурна защо е нужно това, но знаеше, че човекът си има причини, и затова просто изпълни заръките.

Когато пристигна на уреченото място, беше един и половина и тя се намираше в различен свят, далеч от Пето. Слезе от таксито и нямаше как да не изпита безпокойство. Тук въздухът сякаш бе по-тежък и миришеше на гнило от високите купчини чували с боклук покрай тротоара.

Погледна към играещите на улицата хлапета и се запита що ли за живот живеят. Щом родителите караха на социални помощи и харчеха парите за дрога и алкохол вместо за храна и дрехи, как децата можеха да дръпнат напред?

Причината срещата да бъде определена на това място беше тук, точно пред нея. Целта беше на Лиана да й се напомни за другата страна на Манхатън — онази, на която тя все обръщаше гръб, както я обвиняваше той.

Помисли си за последния път, когато се видяха. Беше преди две години, вървяха по Пето и той бе извикал, че всичко това е илюзия. Скъпите магазини, добре облечените мъже и жени, бързащи покрай тях по тротоара, спрелите край „Плаза“ файтони.

Това не беше животът, който познаваха повечето хора, и определено не и неговият. Имаше толкова общо с неговия живот, колкото тя с реалността.

— Искаш ли да знаеш каква е реалността за моите хора, Лиана? — попита той. — Реалността е да се чудиш как да се нахраниш. Или как да платиш наема за следващия месец. Или дали майка ти или баща ти ще се събудят сутринта пияни и ще те въвлекат в същата разправия, която тече от години и в която винаги става дума за пари. — Той забеляза безразличието на лицето й и я хвана за ръката. — Нека ти покажа какво имам предвид.

Пресякоха при Мадисън и взеха такси нагоре към Харлем. Лиана не искаше да участва в това. Гледаше през прозореца как скъпите бутици се сменят със занемарени жилищни блокове, а добре облечените хора — с бездомници.

Не си спомняше да е отивала толкова далеч на север. Когато отминаха Сто трийсет и пета, Марио каза на шофьора да продължи към Пето авеню.

— Ще слезем там — рече той. — Където тя се чувства удобно.

Когато таксито намали и спря, Лиана се отдръпна от прозореца.

— Няма да сляза тук.

Марио плати на шофьора и отвори вратата.

— Напротив, ще слезеш — каза той. — Това е Пето авеню, забрави ли? Хайде, размърдай се.

Тръгнаха по улица, която тънеше в боклуци. Подминаваха групи мъже и жени, около които витаеше атмосфера не на охолство, а на бедност. Улични бандити, наркомани и бременни деца с техните млади приятели. И тогава Лиана осъзна, че двамата с Марио са единствените бели наоколо.

Районът беше топилня за хаитяни, китайци, афроамериканци, пуерториканци, тайванци, кубинци, корейци и албанци. Същински Трети свят. Лиана се вкопчи здраво в ръката на Марио. Приближаваха групичка жени. Всички бяха на средна възраст, бедни и гневни на системата, която ги беше докарала до това окаяно състояние. Очите им сякаш я поглъщаха.

Лиана се запита защо се чувства така заплашена. Не беше сторила нищо на тези жени. Несгодите им не бяха по нейна вина. Би трябвало да може да ги гледа право в очите.

Но успя само да им хвърли бърз поглед, докато минаваше.

— Достатъчно ли видя?

Лиана забеляза саркастичната усмивка на устните му, намека за подигравка в очите му и го пусна.

— Видях достатъчно — каза тя. — Но нека те попитам нещо, Марио. От къде на къде съдиш мен, когато твоята Фамилия с голямо шибано Ф е известна с това, че си изкарва хляба с убийства?

Лицето на Марио пламна.

— Работите на семейството ми нямат нищо общо с мен.

— Именно — кимна Лиана. — Точно както работите на баща ми нямат нищо общо с мен. Така че можеш да си завреш отзад тази своя снизходителност, защото ми писна да ми опяваш колко съм била глезена и повърхностна. Ти самият не си нещо повече.

— Никога не съм твърдял, че си глезена и повърхностна.

— Може би не с думи, но действията ти направо го крещят. Защо иначе сме тук?

Тя се дръпна от него, махна на едно такси и потегли, преди той да успее да отвори уста. Оттогава не бяха разговаряли.

Сега, загледана в децата наоколо и знаеща какво ги очаква, Лиана съжали за всичко. Имаше време, когато можеше просто да използва банковата сметка, поддържана винаги пълна от баща й, и да напише чек, с който да облекчи доста несгоди. Но въпреки това не го беше правила. Защо? „И какво си мисли Марио за мен сега?“

Разбира се, той дойде навреме. Видя колата му да приближава по улицата и не се изненада, когато установи, че е същата, която беше карал преди две години. Човек, който можеше да има цял паркинг ферарита, вместо това караше прост черен „Форд Таурус“.

Той спря до нея. Лиана нагласи очилата си с надеждата, че ще успее да скрие синините около очите си. Знаеше, че онези по лицето личат, макар и съвсем слабо. Не искаше той да ги вижда. Поне засега.

Той слезе от колата, погледна я с онази своя крива усмивка и тя изпита същата тръпка както преди години, когато се запознаха на едно вечерно парти на общ приятел. Изглеждаше непроменен. Косата му беше гъста, тъмна и къдрава като нейната. Беше само мъничко по-дълга от обичайното, но пък така смекчаваше четвъртитата му челюст. Тялото му — прекрасно тяло — изглеждаше по-атлетично от всеки друг път. Марио де Чико, син на Антонио Джонели де Чико, капо ди капи на Нюйоркския синдикат, толкова привлекателен, колкото го помнеше.

Той заобиколи колата и я прегърна силно, после я целуна по бузите.

— Радвам се да те видя. Колко време мина? Година?

— Две години — поправи го тя. — И през това време се случиха много неща.

— Тогава да идем да наваксаме, докато обядваме. Държа да ми разкажеш всичко, особено за синините по лицето ти.

Докато потегляха, Марио се огледа.

— Мястото е страхотно, нали? — подхвърли. — Избрах го специално за теб.

— Ама че изненада.

Той посочи жилищна сграда от другата страна на улицата.

— Крек къща — каза. — Прокълната е. Миналата седмица една жена удушила деветседмичното си дете, защото се криела от полицията и не искала бебето да я издаде с плача си. Когато ченгетата се махнали, изпушила всичкия останал й крек и изхвърлила трупчето в кофа за боклук. Една възрастна жена, която ровела за храна, го намерила живо.

Той погледна Лиана.

— Е, как вървят нещата на Пето?

Тя си сложи колана. Нямаше намерение да премълчава.

— Всичко отива по дяволите — отговори тя. — Рецесията направо закопа „Барнис“ под мазето на „Филинис“. Хората са принудени да вземат под наем най-новите стоки на „Луи“, вместо да ги купуват. Цените на имотите се сгромолясаха — апартаменти за трийсет милиона сега се продават за двайсет. Можеш ли да си представиш? Абсолютен ужас. Единствената добра новина е, че вече нямаш проблем да си намериш свободна маса навсякъде и по всяко време. — Тя му се усмихна. — Като стана дума за храна, направо умирам от глад. Какво ще кажеш да обядваме?

— Става — съгласи се той. — Ще те черпя един побой[2].

Когато потеглиха, паркираният на ъгъла микробус ги последва.

17

„При Марио“ беше Претъпкан. Някои се тълпяха на бара и гледаха мач на „Янките“. Други разговаряха възбудено. Ресторантът не беше голям, само със седемдесет места, но атмосферата бе задушевна, храната си я биваше и персоналът помнеше имената на посетителите.

Заведението се намираше на Трето авеню и клиентелата му варираше от обикновени работници до шефове на корпорации. Когато Лиана и Марио влязоха, разговорите за момент секнаха и всички се обърнаха да го поздравят с усмивка и уважение.

Лиана усещаше погледите им, докато вървяха след набитата тъмнокоса жена към една маса в дъното с проста бяла покривка, прости чинии и прибори. Това определено е масата на Марио, помисли си тя. Невзрачна, но разположена така, че от нея да можеш да наблюдаваш целия ресторант.

Макар да се чувстваше глупаво, тя не свали слънчевите си очила.

Марио поръча бутилка вино.

— По-нататък ще изберем и обяда — каза той на леля си Роза и й намигна. Забеляза, че Лиана се оглежда, и попита дали заведението й харесва.

— Прекрасно е — отговори тя. — И си личи, че печели. Кога го купи? Не го държеше, когато бяхме заедно, нали?

— Купих го миналата Коледа — обясни той. — Семейството се нуждаеше от място, където да се храни на спокойствие, затова отворих „При Марио“. Така решихме проблема.

Лиана реши да не пита какво означава това. Зарадва се, когато Роза донесе виното, и се почувства още по-щастлива, когато двамата с Марио се разприказваха. През следващия половин час разговаряха и пиха, спомняха си забравени моменти от връзката им. Тя бе продължила само шест месеца, но пък беше много силна.

Роза се върна и Марио поръча обяд. Когато отново останаха сами, той попита Лиана дали полицията е разбрала кой е заредил прожекторите.

— Нямам представа — сви рамене тя.

— Каза го така, сякаш изобщо не ти пука.

— Защото изобщо не ми пука.

— Още имаш проблеми у дома, а?

— Това въпрос ли беше?

Тя вдигна чашата си и отпи глътка вино. Навремето беше разказала на Марио неща за семейството си, които споделяше единствено с Харолд. Толкова близки бяха. Разбирането на Марио, подкрепата му и фактът, че не съдеше чувствата й, беше една от причините да се влюби в него.

— Снощи се изнесох от къщата. Реших да се; опитам да се оправям сама.

Марио се изненада.

— Къде е апартаментът ти?

— Отседнала съм при приятели.

— Изнесла си се от вас, без да имаш къде да отидеш? — Той се облегна назад. — Хм. Защо не ми кажеш какво става и каква е връзката с разцепената ти устна, синините по лицето и… онези около очите ти, които се опитваш да скриеш. Не си ме потърсила случайно. Искам да знам какво се е случило и как мога да ти помогна.

Лиана свали очилата и разказа всичко. Каза му какво й стори Ерик Паркър. И за реакцията и ултиматума на баща й. Когато приключи, гневът на Марио не отстъпваше на нейния.

— Мислих много за това — рече тя. — За заплахата на Ерик и за последствията. Но не мога да позволя да му се размине. Сигурна съм, че баща ми ще го уволни, но това не е достатъчно. Ерик просто ще си намери работа другаде.

— Не е задължително да стане така — отбеляза той.

— Искам да го заболи толкова, колкото ме боли мен.

— И си го е заслужил.

— Не мога да го направя сама — въздъхна тя. — Това е очевидно. Виж ме само. Ще ми помогнеш ли?

— Имаш помощта ми от мига, когато ти е причинил това.

Тя постави ръка върху неговата.

— Имам Харолд, а сега и теб. През годините имаше моменти, когато ужасно ми липсваше и съжалявах, че всичко помежду ни свърши така.

— Винаги можем да започнем отново, нали знаеш?

Тя го погледна тъжно.

— Знам. Но ти още си женен, Марио, а аз ти казах навремето, че никога повече няма да заема второ място в живота ти. Точно сега имам нужда от теб като приятел. Можеш ли да ми бъдеш приятел?

Той погали с палец опакото на дланта й.

— Мога.

— Ще ви трябва ли колата, господин Бейнс?

Харолд слезе по махагоновото стълбище и се усмихна на високия посивял мъж, стоящ в антрето на къщата.

— Не, Тед. Излизам на разходка.

Отби се в кабинета си до стълбището да вземе коженото куфарче, което бе оставил там по-рано. На излизане заключи вратата.

— Когато Хелън се върне от обяд, би ли й казал, че няма да се прибера у дома за вечеря? След разходката имам работна среща. Ще закъснея.

— Разбира се, господин Бейнс.

Харолд излезе от дома си и тръгна по Осемдесет и първа. На ъгъла го чакаше лимузина. Той се качи и каза на шофьора да побърза.

Трафикът се влачеше мъчително чак до Долен Истсайд. Шофьорът на два пъти мина на червено и едва не удари колата на третия светофар. Харолд погали куфарчето и затвори очи. Смътно чуваше клаксоните наоколо. Накрая шофьорът спря пред една сграда при Хюстън.

Харолд погледна през прозореца. Сцената беше толкова различна от живота му на Пето авеню, че го отвращаваше.

Хора си набавяха крек, продаваха крек, друсаха се с крек — наред с куп други наркотици. Видя как една възрастна жена се облегна на изоставен автобус и върза гумен турникет над лакътя си. Харолд се извърна, преди жената да си инжектира хероина, и погледна към сградата от дясната страна. Провери адреса, за да е сигурен, че не е объркал мястото, и нареди на шофьора да се върне след три часа.

— Ако ме няма, изчакайте ме — каза той на мъжа и излезе точно когато един микробус и две бентлита спряха пред него. Помисли си, че колите изглеждат нелепо тук. В тази част на града рядко можеха да се видят автомобили за по половин милион долара.

Но това беше част от купона.

Влезе в сградата. На пожълтяващата стена се беше облегнал висок тъмнокос мъж, облечен само в тесни кожени панталони. Беше красив и добре сложен, с гладко избръснато лице и гърди и пиърсинг на зърната.

Мъжът запали джойнт, вдиша дълбоко, задържа и издиша в лицето на Харолд. Като че ли нищо не беше в състояние да го накара да се разбърза.

Погледна към куфарчето в ръката на Харолд.

— Това членската карта ли е?

Харолд кимна.

— Дай я тогава.

Харолд се подчини и се сбогува с десет хиляди долара.

Тръгна нагоре по стъпалата. Светлината тук беше слаба и от горния етаж бумтеше еднообразна танцова музика. Слабо се чуваше как някой крещи, после се смее, после плаче. Жена?…

Заизкачва се по-бързо, познатата възбуда започна да го изпълва. Вторият етаж беше като празна черупка. Прозорците бяха затворени и напръскани с черен спрей. Малките крушки светеха с мека червена светлина, която пулсираше в такт с музиката. Метални клетки, пълни с голи гърчещи се тела, играеха ролята на преградни стени. Във въздуха се носеше замайваща миризма на алкохол и пот.

Харолд се нареди на опашка от мъже и жени, които събличаха дрехите си и ги даваха на гардероб. Разпозна прочут актьор, изпълнителен директор на мощен конгломерат, сенатор, двама свещеници. Започна да разкопчава ризата си.

Мястото беше претъпкано. Харолд тръгна гол през помещението, като кимаше на мъже с тайни, мъже с минало — такива като него.

В една стоманена клетка стоеше мъж, увит от главата до петите в прозрачно найлоново наметало. Скоро господарят му щеше да започне връзването. Зад клетката имаше плитък басейн, пълен с урина. В него по гръб лежеше жена и се взираше в мъжете, които се бяха наредили в кръг и мастурбираха над нея. В тъмните ъгли позираха и дебнеха мъже, натъпкани с наркотици. И накрая, в последната клетка, беше причината Харолд да дойде тук.

Мъжът до черния кожен клуп беше гол, като се изключи качулката на палач на главата му. Беше висок и доста пълен, гърбът и гърдите му бяха покрити с груби тъмни косми. Дясната му ръка беше облечена в дълга латексова ръкавица, която лъщеше от лубрикант.

Харолд си го беше запазил специално заради дебелината на ръцете му.

Кимна му, когато приближи. Докато се наместваше в клупа, си помисли за Хелън, Джордж и Лиана. Помисли си за трите си деца, за живота си в „Редман Интернешънъл“. И трепна, когато пръстите на мъжа (а после юмрукът и ръката му) започнаха да проникват в него.

Започна да се поти. Очите му се насълзиха. Изпита внезапна вина и тъкмо се канеше да сложи край на това, когато мъжът му поднесе тръбичка за смъркане на кокаин.

Харолд срещна погледа му и вдиша дълбоко. Направи го механично и едва не се задави. Не беше смъркал кокаин от нощта на партито, малко преди да танцува с Лиана. Още се ужасяваше и му беше трудно да приеме, че тя бе забелязала промяната в него и беше заподозряла нещо. Ако някой научеше за другия му живот, не беше сигурен как щеше да го преживее.

Смръкна отново. И отново. Вече не чувстваше болка, а само сладко, сиво, мъгливо блаженство. Не само заради кокаина. Имаше и нещо друго. Харолд го посрещна с отворени обятия. Зарея се.

Съсредоточи се върху мъжа над него и видя само тъмните му очи, гледащи през процепите на черната качулка. Помисли си, че това са най-прекрасните очи, които е виждал някога. Опита се да посегне и да махне качулката, но въпреки че се чувстваше като в безтегловност, ръката му се оказа странно тежка и едва-едва се надигна.

Затова просто затвори очи. Вече летеше, тялото му се носеше в някаква по-висша равнина. Беше чакал четири дълги седмици това блаженство и бе доволен, че е тук и че е похарчил парите. Заслужаваше си.

— Какво ще кажеш да ти го навра отзад?

Застанал в дъното на слабо осветеното помещение, опрял гръб на една от металните клетки, Винсънт Спокати се извърна от Харолд Бейнс колкото да погледне стоящата до него жена. Беше висока, стройна и привлекателна. На тази светлина косата й изглеждаше червена и се къдреше около върховете на голите й гърди.

— Хуят ми е голям — каза жената. — Свещеникът направо се влюби в него. Ще те накарам да се разкрещиш.

Спокати долови, че жената плъзва ръка между краката си. Погледна надолу и видя огромното дилдо, стърчащо от вагината й. Беше черно и лъщящо от лубрикант и бог знае какво още. Ръката й го галеше в такт с музиката.

— Улавяш ритъма — отбеляза той.

— Мога да се похваля и с други неща.

— Като талант?

— Казвали са ми го.

— Жалко, че се налага да пасувам — каза той и прокара пръст по долната си устна. — Обичам кафява уста.

— Нямаш грижи — отвърна тя. — Не си падам по такива неща.

Макар да се опитваше да говори вулгарно, в гласа й се долавяше изтънченост. Спокати се запита коя ли е, когато не е само красивата жена с изкуствен хуй във вагината. Кимна към Харолд, който се гърчеше и достигаше до върха.

— Мисля, че приятелят ми не би ти отказал.

Жената примижа на трептящата червена светлина.

Когато видя Харолд, явно го позна и престана да гали гумения пенис. Впери поглед в него.

— Твоят приятел е задник — заяви. — Преди два месеца се изпика в устата ми, а му бях казала да не го прави.

Спокати се оживи.

— Само се е изпикал?

— Достатъчно е. Прекрачи границата. Подобно нещо не е за мен.

— Всички си имаме граници. Преди колко време се случи?

Жената сви рамене.

— Знам ли. Преди два месеца?

— Той често ли идва тук?

— Тук ли? — Жената го изгледа с недоумение. — За първи път сме тук. — Тя наклони глава настрани. — Ти да не си нов?

Спокати призна, че е.

— Непрекъснато се местим — обясни тя. — Не са ли ти казали?

— Още не — сви рамене той. — Другата група, в която членувам, си има определено място за срещи. — Замълча за момент. — Колко често го виждаш на подобни места?

— Казваш го така, сякаш клубът ни е някаква болест.

— Не исках да…

— Ти да не си ченге?

— Не — отсече Спокати. — Определено не съм ченге.

— Би трябвало да ми кажеш, ако си.

— Не съм ченге.

— Тогава защо са всички тези въпроси? Какво си въобразяваш? Че си шибан инквизитор ли?

Спокати понечи да отговори, но тя вдигна ръка.

— Няма значение. Не искам да знам. — Жената извади дилдото от вагината си и посочи с него към Харолд Бейнс. — Членувам в този клуб от години. Същото се отнася и за него.

Тя се обърна да си върви.

— Ако нямаш нищо против, смятам да си намеря някой, който е дошъл да се чука, а не да говори.

Докато тя се отдалечаваше, Спокати се огледа развеселено. Виждаше неща, за които само беше чувал и чел, но никога не се бе сблъсквал с тях. Напушваше го смях при мисълта, че тези хора, тези членове на нюйоркското общество, са платили, за да дойдат на подобно място.

За да влезе, на Винсънт му беше достатъчно само да покаже пистолета си на портиера.

Насочи отново вниманието си към Харолд Бейнс. Той вече стенеше и главата му се люшкаше наляво-надясно. Спокати погледна часовника си и се запита колко ли още щеше да остане Бейнс тук. Надяваше се да не е много. Трябваше да разкаже всичко на Луис Раян преди падането на нощта.

18

Младият мъж, който работеше в Редман Плейс, огледа трите кашона, подредени в антрето на апартамента на Селина. Вдигна два, прецени, че тежат по трийсетина килограма единия, погледна останалите кутии и отново се обърна към нея.

— Върна се преди около час от „Редман Интернешънъл“. Преди малко му помогнах да отнесе куп кашони в апартамента си.

В очите на Селина проблесна любопитство. Какво търсеше Ерик в „Редман Интернешънъл“ в неделя?

— Колко бяха кашоните?

— Може би осем.

— Знаете ли какво има в тях?

Младият мъж сви рамене.

— Офис консумативи?

— Офис консумативи ли?

— Може би. Не знам. Само ги зърнах. — Той погледна часовника си. — Вижте, госпожице Редман, ако искам да занеса кашоните, най-добре е да тръгвам. Почивката ми свършва след десет минути.

Селина се обърна към масата и бръкна в чантата си. Извади банкнота от петдесет долара, погледна го и извади още една.

— Не се безпокойте за закъсняването — рече тя. — Работите като портиер, нали? Ще се обадя на Джейк да ви освободи за останалия ден, без да реже от надницата ви. — Подаде му парите. — А това е за вас. Благодаря за информацията, Дан. Оценявам жеста.

— За мен беше удоволствие. — И той изчезна с първата кутия вещи на Ерик.

Селина обиколи апартамента си. Всяка стая, всеки коридор бяха смълчани, загадъчни и променени. Собственият й дом вече й изглеждаше чужд. Стаите бяха странно голи. Макар никога да не им бе обръщала особено внимание, сега Селина остро си даде сметка, че снимките й с Ерик вече ги няма по масичките и по стените. Бяха прибрани в кашони.

Влезе в спалнята си. Леглото, антикварните столове и маси, които й беше носил Ерик от командировките си в чужбина, бяха още тук, както и лавиците с книги с твърди корици, които четяха навремето в леглото. Реши, че книгите, столовете и масите ще останат. Нуждаеше се от някакво осезаемо доказателство, че онова между нея и Ерик наистина е съществувало.

Докато се обръщаше да излезе, зърна отражението си в голямото огледало в спалнята. Видя непозната жена, която вече не изглеждаше щастлива, а с години по-мъдра в сравнение с няколко дни по-рано.

Затвори вратата след себе си. Денят напредваше. Запита се дали баща й е приключил стрелбата с Фростман. След като го остави сутринта, тя се бе върнала в Манхатън да опакова останалите дрехи на Ерик. Въпреки че не й отне много време, имаше чувството, че е минала цяла вечност.

Запита се дали Джордж се е ядосал, че не се е върнала. След начина, по който се беше отнесъл с нея, тя за първи път през живота си реши, че всъщност не й пука. Телефонът иззвъня точно когато Дан излизаше с последния кашон. Селина вдигна в дневната.

— Къде се губиш? — попита баща й. — Липсваше ни този следобед.

В гласа му се долавяше не гняв, а нещо друго. Съжаление?…

— Вкъщи съм — каза Селина. — Чистя.

— Откога?

— Откакто реших да се отърва от нещата на Ерик.

Настъпи мълчание. Тя се отпусна в кресло, покрито с лъскав кремав кретон.

— Какво има, татко? Защо се обаждаш?

— Поради две причини. Първо, исках да се извиня за случилото се сутринта. Изобщо не биваше да реагирам по този начин и съжалявам. Прощаваш ли ми?

Тонът му беше толкова официален, че я досмеша.

— Няма какво да прощавам — отвърна. Искаше всичко това да остане зад нея. — Хайде просто да забравим, а?

— Звучи ми приемливо.

— Как мина срещата ти с Тед?

— Чудесно — каза Джордж. — Но ще го обсъдим по-късно. Обаждам се за нещо друго.

— Какво?

— Не е за телефон.

— Защо?

— Свързано е със сестра ти.

Нещо в нея се сви като пружина.

— Каквото и да е направила Лиана…

— Била е пребита, Селина.

— Пребита ли?

— Ерик го е направил в нощта на партито, вероятно малко след като ти си тръгна. Ако бях научил по-рано, сега щеше да лежи в болницата, а не просто да си търси работа.

Нещата се развиваха прекалено бързо. Селина се опита да проумее какво казва баща й.

— Уволнил ли си го?

— Разбира се, че го уволних — потвърди Джордж. — И това е само началото. Виж какво, не искам да обсъждам това по телефона. Можеш ли да дойдеш у дома?

Седяха в кабинета на Джордж. След трийсет минути, изпълнени с дълги мълчания и разправии на висок тон, стаята беше притихнала. Селина премести поглед от баща си към майка си и обратно. Джордж седеше зачервен зад бюрото си. Само няколко пъти през живота си го беше виждала така разстроен.

Баща й наруши тишината.

— Ако повдигнем обвинения срещу кучия син, ако го изправим пред съда, нашите имена и името на Лиана ще цъфнат във всеки парцал, минаващ за вестник. И защо да го правим? За да може Ерик да бъде оправдан, защото няма свидетели на побоя ли?

Елизабет го изгледа намръщено. Тъкмо се беше върнала от благотворителен обяд, когато Джордж я бе вкарал в кабинета с обяснението, че трябва да поговорят.

— Ами дъщеря ни? — възрази тя. — Нейното свидетелство не е ли достатъчно?

— Ще бъде неговата дума срещу нейната.

— И какво от това? Лиана ще спечели. Даяна Крейн ще се погрижи за това. Ще го тикне зад решетките.

Джордж си помисли за сутринта, когато Даяна вдигна телефона на Ерик. Беше почти сигурен, че двамата бяха в леглото, когато позвъни. И ако наистина беше така, ако Даяна спеше с Ерик, едва ли щеше да направи всичко по силите си да защити Лиана от него в съда.

Погледна към Елизабет.

— Не мисля, че е възможно — предпазливо рече той.

— Защо да не е?

— Имам си основания.

— Какви основания?

— Такива, с които не е нужно да се товариш.

Джордж видя обърканата физиономия на Селина и изгледа свирепо жена си. Щеше да й разкаже по-късно, когато останат сами.

— Важно е следното — изтъкна той. — Лиана ще изгуби, който и да я представлява в съда. Ерик Паркър е водил образцов живот. Залитането на дъщеря ни по кокаина навремето стана основна тема в медиите. Защитата няма да пропусне да напомни това в съда и твърденията на Лиана няма да струват и пет пари.

— Аз ги видях в стаята — намеси се Селина. — И обвиних Лиана пред Ерик, че е нагласила всичко. Това може да свърши работа, татко. Защото е мотив, за бога.

— Май и двете забравяте едно нещо — че Лиана няма да говори. Убеден съм, че не е искала никой да научава за побоя.

— Но защо? — изохка Елизабет. — Защо не се е обърнала към нас?

— Защото е разгневена — каза Селина. — Разгневена на нас и на живота. Винаги е била такава.

— Не разбирам защо. Всичко дадохме на това момиче.

— С изключение на любов — вметна Джордж.

Елизабет, която беше уважавана заради уравновесеността и благоприличието си, се обърна към Джордж без помен от тези качества.

— Да не искаш да кажеш, че не обичам дъщеря си?

— Обичаш Лиана толкова, колкото и аз. Но истината е, че почти не й обръщахме внимание, докато растеше, и че тя ни е ядосана заради това. — Той погледна снимката на Лиана на бюрото си и едва сега забеляза, че е изтикана зад снимките на Селина и Елизабет. Запита се дали самата Лиана не се чувстваше поставена в сребърна рамка и изтикана назад, и реши, че най-вероятно е така.

Погледна жена си и дъщеря си.

— Причината Лиана да не се обърне към нас не е в това, че не ни обича. Предполагам, че е заради други неща. Тя ни няма доверие. И мисля, че Ерик я е заплашил.

— Заплашил?

Джордж кимна.

— Сигурен съм.

Елизабет не сваляше очи от съпруга си. Явно вече беше взел решение относно Ерик Паркър и бъдещето му. Познаваше характера на Джордж и точно сега това я плашеше. Веднъж, преди много години, загубата на контрол едва не го беше пратила в затвора.

— Джордж — твърдо рече тя. — Искам да знам какво смяташ да правиш.

Той срещна погледа й.

— Нещо, което трябваше да направя още сутринта — отговори и посегна към телефона.

Селина побърза да си тръгне. Не искаше да научава на кого се обажда баща й и как това би могло да се отрази на Ерик Паркър.

Целуна майка си за довиждане и излезе от къщата. Баща й я настигна, докато се качваше в колата.

— Къде отиваш? — извика й от верандата.

Селина изпита разочарование. С кого беше разговарял толкова кратко?

— Трябва да свърша някои неща и после се прибирам у дома — отвърна тя.

— Джак Дъглас ще дойде след половин час — каза Джордж. — Защо не дойдеш на срещата? Може да я намериш за интересна.

При цялата суматоха Селина съвсем беше забравила за Джак Дъглас и срещата му с баща й. Нямаше нищо против да види отново Джак, макар че точно сега най-малко й се искаше да присъства на среща, която може да се проточи часове.

— Защо смяташ, че ще ми е интересна? — попита тя.

— Защото ще му предложа работата на Ерик.

— Ще дойда — каза тя.

Движението беше по-натоварено, отколкото очакваше, и закъсня с четиресет минути за срещата.

След като паркира зад някакъв стар буик, който вероятно беше на Джак Дъглас, Селина забърза към къщата и се насочи направо към кабинета на баща си.

Джак Дъглас беше там, с гръб към осветения от слънцето прозорец, и четеше папка на „Уест Текс Инкорпорейтид“, голямата спедиторска корпорация с централа в Корпус Кристи, Тексас. За краткия миг преди да забележи появата й, лицето му изглеждаше спокойно и съсредоточено.

За нейна изненада той не беше в костюм, а със светлокафяв панталон и бяло поло. По лицето му бе набола еднодневна брада. Създаваше усещането за човек, който се чувства удобно със самия себе си, без да осъзнава, че изглежда добре, и категорично отказва да важничи.

Селина си спомни нощта на партито. Макар че беше пристигнал вир-вода, в него имаше нещо свежо, прямота и чувство за хумор, които будеха възхищение. Спомни си, че го беше харесала много.

Огледа се, забеляза, че баща й го няма, и се покашля. Усмихна се, когато Джак вдигна очи.

— Как сте? — попита тя.

Джак затвори папката и я остави на масата до себе си. За момент помълча замислено. После я погледна и се ухили.

— По-сух от първата ни среща.

Селина се разсмя и влезе в стаята. Докато вървеше към бюрото на баща си, се замисли за себе си. Запита се как ли изглежда. И защо ли всъщност й пука.

— Дължа ви извинение — каза тя, докато се настаняваше в коженото кресло на баща си. — Наистина исках да се върна за онзи танц, но се появи нещо неочаквано и трябваше да си тръгна.

— Не се безпокойте — отговори Джак. — И без това си тръгнах малко след вас.

— Значи сте ме видели?

Джак кимна.

— Смятах да ви догоня, но ми се сторихте доста разстроена. Всичко наред ли е?

Щом я беше видял в такова състояние, нямаше как да излъже.

— Не беше, но сега съм добре. Благодаря за интереса.

Точно тогава Джордж влезе в стаята. Селина го погледна с облекчение. Не искаше да обсъжда с никого онази нощ.

— Вече си тук — каза й Джордж. — Добре. В такъв случай, да започваме. — Той погледна към Джак. — Съобщихте ли й добрата новина?

— Още не бяхме стигнали дотам.

— В такъв случай е време да стигнем. Джак прие предложението ми, Селина. Ще заеме мястото на Ерик като главен счетоводител.

Заля я вълна от противоречиви чувства. Изпита усещане за загуба, а не радостта, която беше очаквала. Ерик го нямаше. Наистина го нямаше. Сякаш годините с него вече не означаваха нищо. Промъкваше се обаче и друго чувство и тя не можеше да го отрече — на облекчение.

Успя криво-ляво да се усмихне — и от промяната в изражението на Джак заключи, че е усетил неискреността в усмивката й. Стана й неудобно. Запита се защо изобщо беше дошла. Защо все още изпитваше чувства към Ерик. Би трябвало да го мрази заради онова, което беше сторил на нея и на Лиана. Но защо в такъв случай й липсваше?

— Чудесно — каза тя. — Моите поздравления.

Джак не отговори. Извърна се от нея към Джордж, който отваряше папка на „Уест Текс“. Селина се досети, че срещата ще се проточи, но бизнесът си беше бизнес, така че трябваше да се зареди с търпение.

Обсъдиха придобиването на „Уест Текс“, които превозваха всичко, от петрол от Персийския залив до кафе от Колумбия. Осемдесет и шест процента от бизнеса им беше стриктно международен и по-голямата част от флота на компанията най-често се намираше в международни води.

Докато прелистваше папката, Джак научи, че макар да вървеше добре, бизнесът на „Уест Текс“ беше засегнат от нестабилността в Близкия изток. А също така, че Джордж Редман е готов да плати десет милиарда долара за компания, която според данните струваше два пъти по-малко.

Взираше се в Джордж, който седеше срещу него, и откри, че не знае какво да каже. Защо му беше да плаща двойно повече, когато цената на собствените му акции беше стигнала дъното, „Уест Текс“ тъкмо беше изтеглила всичките си кораби от Залива, а положението в района се влошаваше покрай войните в Ирак и Афганистан? Нищо чудно, че пресата все го преследваше. Нищо чудно, че акционерите му бяха така нервни. Този човек можеше да изгуби всичко, ако купи „Уест Текс“.

И тогава му просветна. Джордж Редман далеч не беше глупак. Явно знаеше нещо, което пресата и акционерите не знаеха — нещо, което щеше да му спечели милиони. Не успя да скрие усмивката си.

— Е, какво мислите? — попита Джордж. Седеше в креслото си с крак върху крак и ръце зад тила. Късното следобедно слънце меко осветяваше половината му лице и хвърляше сянка върху другата половина.

— Ако не бяхте Джордж Редман, бих казал, че е глупаво дори да се замисляте за подобно придобиване.

— Нещо против да обясните защо?

— Абсолютно нищо против. Цената на акциите ви е на смущаващо ниско ниво, а вие сте готов да платите десет милиарда за компания, която струва само половината от тази сума.

Джордж сви рамене.

— „Уест Текс“ може да се издържа и сама.

— Не и ако в Близкия изток положението остане същото.

— „Уест Текс“ не действа единствено в Близкия изток.

— Според тези документи, над шейсет процента от бизнеса им се осъществява именно там.

— Е, в такъв случай ще променим нещата. Ще намерим други ниши. Ще тръгнем по нови пътища.

Джак вдигна папката от скута си.

— Парите са в петрола. А тук се казва, че заради войните „Уест Текс“ и други спедиторски компании изтеглят танкерите си от Залива. Това означава шейсет процента спад в бизнеса на компанията. А с подобен спад няма начин тя да оправдае десетте милиарда, които сте готов да платите за нея, независимо какви пътища и начинания сте замислили. Парите са в петрола. Точка.

Джордж потисна усмивката си.

— И тогава защо според вас съм се навил на това?

— Мисля, че знаете нещо, което широката публика не знае — отвърна Джак. — Мисля, че след придобиването последен ще се смеете вие, а не пресата. Прав ли съм?

— Надявам се.

— Нещо против да ме запознаете по-подробно?

— Разбира се. Вече сте наш служител. Всичко казано в тази стая си остава тук.

— Разбира се.

Джордж се изправи и застана до големия прозорец. Зелените поляни и хълмове се простираха във всички посоки, докъдето стигаше погледът.

— Абсолютно сте прав — каза той. — При обичайни обстоятелства това придобиване би означавало край за мен и за „Редман Интернешънъл“. „Уест Текс“ не само че не може да оправдае цената, която съм готов да платя за нея, но и след изхарчването на близо милиард и половина долара за новата сграда, никога не бих могъл да си позволя подобно нещо. — Той се усмихна. — Но за щастие случаят не е такъв.

— Защо?

— Заради сделката ми с Иран — поясни Джордж. — Сделка, за която никой не знае. — Обърна се към Селина, която седеше до Джак. — Това е в твоята област. Какво ще кажеш ти да продължиш?

Селина започна с основните положения.

— Преди две седмици с баща ми се срещнахме с група ирански официални лица, за да опитаме да сключим сделка, която да ни направи едни от главните износители на петрол от Иран. Поради много причини малцина са склонни да се обръщат към тях.

— С изключение на вас и неколцина други — вметна Джак. — Но защо?

— Готови сме да рискуваме поради два фактора — продължи Селина. — Първият е цената, на която ще купуваме петрола. Иран ни гарантира толкова ниски цени, че печалбата от транспортирането и продажбата му би трябвало да изплати инвестицията в „Уест Текс“ за по-малко от пет години. Това означава повече от два милиарда долара годишно. В известен смисъл не можем да си позволим да не се обърнем към Иран.

Сумите, за които ставаше дума, бяха астрономически.

— А каква е другата причина? — попита Джак.

— Наскоро беше обявено, че Съединените щати ще направят същото, което направиха и по време на войната в Залива. Страната планира да изпрати военни кораби в Залива, които да ескортират десетки танкери, плаващи под американски флаг. Никой, нито Иран, нито Ирак или някоя друга петролна или транспортна компания, не знае датата. Освен нас.

— И как я научихте?

— Имам връзки в Държавния департамент и в Министерството на отбраната — каза Джордж. — Срещу някои услуги, които съм правил в миналото, ми казаха датата.

— Значи твърдите, че заради присъствието на военноморския флот в Залива рисковете ще бъдат по-малки и цените на застраховките ще паднат.

— Именно — потвърди Джордж. — С което начинанието става по-печелившо.

— Ако датата бъде оповестена, всяка петролна и транспортна компания в света ще се втурне да изнася петрол от Залива.

Селина се усмихна.

— А вместо това повечето са се втурнали да се изнасят от него.

— Пътят далеч не е застлан със златни плочки — изтъкна Джордж. — Има проблеми, при това съществени. Вчера следобед инвестиционната група РРК, която наехме да ни помогне за финансирането на сделката, се оттегли. Сметнаха, че рисковете са прекалено големи и че сделката с Иран е твърде несигурна, защото споразумението ни с тях е устно.

— Устно?

— Да — каза Джордж. — Устно.

— Не съм сигурен какво да мисля за това.

— Защото не сте човекът с най-големия кураж в тази стая. Днес следобед се срещнах с Тед Фростман от „Чейс“. Разговаряхме на партия скийт, изложих му всички за и против придобиването на компанията и той се съгласи да работи с нас.

— Това е страхотно! — възкликна Джак.

— Не бързайте с възторга — посъветва го Джордж. — Тепърва трябва да уточняваме комисионите и условията на сделката, но Тед определено ме увери, че може да уреди включването на „Чейс“, а ако това по някаква причина не стане, чух, че Питър Коен от „Морган Стенли“ търси къде да инвестира, така че може и да прояви интерес.

Той погледна към младия мъж.

— Какво мислите?

Питър Коен, председател и главен изпълнителен директор на „Морган“, беше бивш шеф на Джак.

— Мисля, че Питър ще бъде много заинтересуван — каза Джак. — „Морган“ още се опитват да се върнат в инвеститорския бизнес, а по случайност знам, че Питър се старае да спаси печалбите за третото тримесечие, за които се очаква да са ниски. Една инжекция от стотина-двеста милиона може да се окаже точно онова, което му е нужно.

— Добре — кимна Джордж. — Защото трябва да действаме бързо. Ако чакам още, иранците може да научат за намеренията на военните, а ако това стане, със сигурност ще оттеглят офертата си.

Той се дръпна от прозореца и отново седна. Изведнъж се беше изпълнил с енергия и жизненост, която блестеше в очите и оживяваше лицето му.

— Източниците ми в Държавния департамент и Министерството на отбраната твърдят, че флотът ще отплава на двайсет и първи юли. Вече говорих с моите хора в „Лойдс“ и те се съгласиха да намалят застрахователните такси наполовина, когато военните се разположат в Залива.

— Каква е моята роля във всичко това? — попита Джак.

— Освен връзките ви в „Морган Стенли“, които могат да се окажат безценни ли? В деня, в който „Уест Текс“ стане наша, вие, Селина и Харолд Бейнс ще подписвате окончателния договор в Иран. Всичко ще бъде само формалност — дотогава документите ще бъдат съставени и съгласувани. Но все пак, важна формалност. Ако придобия „Уест Текс“, без да съм гарантирал сделката с Иран, мога да изгубя всичко, за което съм работил.

— Тогава защо просто не сключите първо сделката с иранците?

Джордж го погледна тъжно.

— Бих го направил, но те не са съгласни. Ще подпишат едва когато „Уест Текс“ стане наша. Иначе отказват да се ангажират.

Джак не можеше да се освободи от опасенията си. Рисковете, които поемаше този човек, бяха огромни. Откри, че се възхищава на Редман, но същевременно се чуди и как ли спи през нощта.

— Сигурен ли сте, че това е правилният ход? — попита той.

— Не — отвърна Джордж. — Но пък нямаше да стигна дотук, ако не поемах рискове. Мисля, че този е премерен. Предчувствията ми са добри, затова съм навит. — Той стана. — Ще е добре двамата с Харолд да се запознаете преди пътуването. Какво ще кажете да вечеряме заедно?

— Чудесно — прие Джак. — Свободен съм по всяко време. — Той погледна Селина, която прелистваше папка за „Уест Текс“. Цял следобед беше чакал подобен момент. — Защо не дойдете и вие? — подхвърли небрежно.

Изненаданата Селина изгуби дар слово. Канеше се да откаже, но баща й я изпревари.

— Добра идея — каза той. — Така всички ще се опознаете по-добре преди пътуването.

Ерик Паркър присъстваше, но само някъде на заден план в ума й. Селина откри, че с наближаването на датата на вечерята мисли все повече и повече за Джак.

На събранията на борда изникваше изненадващо в мислите й. На деловите вечери си спомняше усмивката му и първата им среща. В такситата умът й се отплесваше към личния му живот. Как прекарваше времето си извън работа? Изглеждаше атлетичен. Може би играеше в някакъв отбор? Или ходеше на фитнес? И къде живееше? Наблизо? В Уестсайд? Или в центъра?

И мислите й се задълбочаваха. Вече се питаше дали излиза с някоя.

Започна да си фантазира каква ли жена би събудила интереса му. Разбира се, трябваше да е красива, но не дотолкова влюбена във външността си, че да не иска да си изцапа ръцете. Някак усещаше, че за него външният вид е по-маловажен от интелекта. Също така вероятно би искал жена с чувство за хумор, остроумна като него, но не жестока или прекалено рязка. Дните минаваха и тя си представяше безброй възможности — и в навечерието на срещата им сложи край на всичко.

„Това е лудост — каза си. — Не стига, че току-що сложих край на една връзка, ами и след придобиването на „Уест Текс“ и сделката с Иран ще имам повече проблеми и отговорности и по-малко време за себе си. Този мъж няма място в ума ми.“

Мислеше си го, докато обличаше черната копринена рокля, която беше купила сутринта в „Сакс“. „Освен това, няма да сме сами на вечерята. Харолд също ще присъства. Аз съм просто бизнес дама на работна вечеря с бизнес колегите си.“

Застана пред огледалото в стаята. Роклята беше къса и прилепваше към тялото й, показваше загорелите й рамене и подчертаваше дългите крака. Докато се разглеждаше, Селина се запита какво се е случило с бизнес дамата и какво ли ще си помисли Джак Дъглас, ако се появи в ресторанта в такъв вид.

Отвори гардероба и извади черно сако на „Шанел“. Облече го и се завъртя пред огледалото, разглеждайки по-консервативната си версия.

— Така е по-добре — реши тя.

Но когато излезе от апартамента, беше без сакото.

Когато пристигна в ресторанта, оберкелнерът я поведе през салон, пълен със свежи букети, хора, вечерящи на елегантно подредени маси, и пианист в центъра на приятно осветеното помещение. Джак Дъглас вече беше дошъл и стана, когато тя приближи.

— Изглеждате страхотно — възхити се той.

Селина му благодари и докато оберкелнерът издърпваше стола й, за да седне, тя забеляза скъпия тъмносин костюм на Джак и наскоро подстриганата му коса.

— Вие също не изглеждате никак зле — рече тя. — Харолд не дойде ли с вас?

Джак поклати глава.

— Мислех, че ще бъде с вас. — Той погледна към оберкелнера, застанал до тях, и попита Селина какво й се пие. — Бутилка шампанско?

Селина го изгледа с усмивка — този мъж не пиеше шампанско. Макар да изглеждаше напълно естествено в ресторанта, май би предпочел да вечеря с дебела пържола и студена бира в някое кафене.

— По-скоро предпочитам бира — каза тя. — Нещо против?

Джак се ухили доволно.

— Абсолютно нищо — кимна. — Само че пия от бутилката.

— О — усмихна се тя. — Аз пък се надявах на охладена чаша.

Толкова просто беше.

Бирата пристигна и двамата се разприказваха.

— Защо напуснахте „Морган“? — попита Селина. — Там си бяхте изградили име. Нещата вървяха. Защо ви беше да се махате?

Джак сви рамене.

— Напрежението не си заслужаваше парите, а парите не си заслужаваха да търпя цяла стая търговци на облигации, повечето от които биха убили собствената си майка, ако им хрумне, че така ще си уредят по-добра сделка.

Той отпи дълга глътка от бирата си.

— Пък и там стават много неща, за които никой не чува. Куп интриги и вътрешни сделки. Предлагали са ми неприлични суми за зрънце информация, но не искам да участвам в подобни неща. Тези хора така и не се научиха. Когато Уолстрийт се срине отново, а това ще стане със сигурност, повярвайте ми, не искам да съм наоколо, когато бетонът започне да пада.

Той изправи гръб.

— Е, разкажете ми за себе си. Кога решихте, че работата в „Редман Интернешънъл“ е за вас?

— Мислите ли, че съм имала избор? — натърти Селина. — Когато бях малка, баща ми ме водеше на всяко месечно заседание на борда. Седях на специален стол в ъгъла, докато той уреждаше сделка след сделка. Беше хипнотизиращ. Бордът го обожаваше. Нощем си представях, че съм на негово място. Заставах пред огледалото и имитирах начина, по който се държеше пред борда — скръстени ръце, разкрачена стойка, все едно командвам парада. Знам, че звучи блудкаво, но по онова време бях като омагьосана. Баща ми беше моят герой.

— И сега ли е такъв?

— Да, разбира се — отвърна Селина, макар че не беше сигурна. След случая с Ерик Паркър и реакцията на баща й чувствата й към Джордж се променяха по начин, който не беше в състояние точно да опише.

Смениха темата, смяха се и се шегуваха, припомняйки си как се бяха запознали, и за плановете на Джак да си купи нова кола. Разговаряха непринудено като стари приятели, които отдавна не са се срещали. От време на време Джак докосваше ръката й, за да подчертае думите си. От време на време Селина правеше същото.

Когато келнерът донесе вторите бири, Селина се извини и излезе да се обади по телефона. Звънна на домашния номер на Харолд. Отговори жена му Хелън.

— Би трябвало да е пристигнал, скъпа — каза тя. — Излезе преди повече от час.

Последва мълчание. Селина чу свиренето на чайника от кухнята на Хелън.

— Може да е в офиса — допусна жена му. — Спомена, че ще мине оттам.

Харолд обаче го нямаше и в офиса. Не беше и с баща й.

— Откога го чакате? — попита Джордж.

— Вече цял час — отвърна Селина. — И ми писна да чакам. Къде може да е според теб?

Джордж нямаше представа.

— Ако това не му беше станало навик, щях да се разтревожа, татко. Но вече му е навик. Първо реши да пропусне две заседания на борда, а сега закъснява за делова вечеря. Какво става с него? Никога досега не се е държал така. Беше точен във всичко.

— Може просто да е забравил, Селина. Сделките с „Уест Текс“ и иранците удвоиха работата му. А той не е млад като теб.

— Така е — съгласи се тя. — Но моята работа се утрои, а не съм пропускала делова вечеря.

— Нямам намерение да му ставам адвокат.

— Не съм го и очаквала от теб. Знаеш чувствата ми към Харолд. Но все пак се надявам да поговориш с него. Някой трябва да го направи.

Прекъсна връзката и си заповяда да се отпусне. Проклета да е, ако допусне отсъствието на Харолд да провали вечерта.

Върна се на масата. Джак вдигна очи, докато приближаваше.

— Мисля, че можем да си поръчаме нещо за ядене — предложи тя. — По всичко личи, че той няма да дойде.

— Разбра ли къде е?

— Не — отвърна Селина. — А и вече не ми пука. И без това предпочитам да вечеряме само двамата.

Тя взе менюто и го прелисти, като ясно усещаше изпитателния поглед на Джак.

— Тук предлагат великолепно филе миньон — каза. — Толкова е сурово, че май само разхождат кравата покрай пещта. Избирам си него.

— Още е рано — каза Селина, когато приключиха с десерта и кафето. — Какво ще кажеш да дойдеш у нас за едно питие? Можем да продължим разговора.

Джак прие с най-голямо удоволствие.

Вечерта беше толкова топла, че решиха да повървят пеша.

— Не спомена нищо за семейството си — отбеляза Селина. — С какво се занимават родителите ти?

Вървяха по Пето, като спираха от време на време да разгледат осветените витрини. Джак я хвана за ръка.

— Пенсионери са — обясни. — Татко работи четиресет години в една стоманолеярна в Питсбърг, след което продаде къщата и се премести в Уест Палм с майка ми. Живеят в малка къщичка край океана. Майка ми се обажда веднъж седмично да ми каже, че татко я подлудява. Той пък ми звъни два пъти седмично и заплашва, че ще се разведе с нея.

— Значи са щастливи? — попита Селина.

— Изключително.

— Имаш ли братя или сестри?

— Сестра — отвърна Джак. — Медицинска сестра е.

Когато пресякоха Петдесет и девета и жилищният й комплекс се появи пред тях, първото нещо, което забеляза Селина, бяха примигващите червени и сини светлини около него. Когато приближиха, тя преброи шест полицейски коли и една линейка. Пред Редман Плейс се беше събрала тълпа и движението по улицата беше отбито. Воят на сирените правеше топлия вечерен въздух мразовит.

— Какво става? — попита Джак.

Селина отговори, че няма представа. Веднага си помисли за бомбите, които се взривиха на покрива на сградата на „Редман Интернешънъл“, и не успя да сподави надигналия се страх. Полицията още не беше открила кой беше заредил прожекторите с експлозиви.

Забързаха по авенюто. Ревяха клаксони, хора говореха възбудено, на висок глас. Селина се опита да разбере какво казват, да си изясни какво се случва, но това бе невъзможно в цялата суматоха.

Линейката беше спряла пред сградата, с включени светлини и изключена сирена. Десет полицаи държаха тълпата назад. Джак поведе Селина към входа. Ръката му я държеше здраво и твърдо, и тя бе благодарна за това.

Пробиха си път през тълпата и излязоха отпред точно когато двама парамедици изнасяха мъж на носилка. Селина позна, че е мъж, по ръката, която висеше отстрани. Беше мускулеста, окървавена, цялата в синини. Към нея беше включена животоспасяваща система.

Когато парамедиците ги приближиха, стомахът й се сви и тя стисна още по-силно ръката на Джак. Наведе се напред, но не успя да разгледа лицето на мъжа. Беше частично покрито с окървавен чаршаф.

Забеляза, че единият му крак потръпва. Забеляза също, че другият е извит под неестествен ъгъл под чаршафа.

Селина познаваше почти всички в сградата. В нея живееха много от високопоставените служители на „Редман Интернешънъл“. Обърна се към близкия полицай и тъкмо се канеше да го попита кой е пострадалият, когато откъм сградата се чу женски глас.

— Чакайте!

Селина с изненада видя Даяна Крейн да излиза тичешком навън.

Главата й беше превързана. Едното й око бе леко подуто. Селина я чу да казва „Отивам с него“ и я загледа невярващо как се качва в линейката. Никой не възрази.

Парамедиците вдигнаха носилката. Селина разбра, че на нея лежи Ерик, още преди чаршафът да се смъкне и да разкрие обезобразеното му лице.

За момент изгуби дар слово и не можа да помръдне. Умът й започна да прави връзки. Спомни си как баща й се беше обадил преди седмица и бе казал: „Лиана е била пребита, Селина. Ерик го е направил в нощта на партито, вероятно малко след като си излязла от стаята. Ако бях научил по-рано, сега щеше да лежи в болницата, а не просто да си търси работа“.

Знаеше, че баща й е отговорен за това. Сигурна бе.

Защо иначе ги беше помолил с Елизабет да излязат от стаята, преди да се обади по телефона?

Вратата на линейката се затръшна. Звукът изтръгна Селина от унеса й и тя видя, че колата се готви да потегли. Тъкмо щеше да изтича и да попита в коя болница го карат, когато зърна сестра си в тълпата.

За момент просто я зяпна.

Лиана стоеше със скръстени ръце и мрачна физиономия, притисната между двама високи мускулести мъже. Носеше тъмни очила, черен костюм, без бижута. Косата й беше прибрана назад.

Селина я извика по име.

Сепната, Лиана се обърна. Погледите им се срещнаха. Лиана отстъпи крачка назад.

Селина отново я извика.

Сестра й не й обърна внимание. Каза нещо на мъжете до нея, те погледнаха към Селина и бързо я поведоха нанякъде.

Лиана изчезна от погледа й точно когато сирената на линейката запищя.

19

Първото, което забеляза Марио, когато стигна до скромната на вид къща на Дванайсета улица, беше черната лимузина „Линкълн“ на баща му, проблясваща под светлината на улична лампа. Инстинктивно погледна към отсрещната страна на улицата и видя тримата мъже, стоящи на стража пред входа на сградата.

Нещо не беше наред. Баща му правеше посещения само в събота.

Паркира форда зад лимузината, слезе и затръшна вратата. Пресече улицата и кимна на мъжете, докато приближаваше.

— Какво има, Ники? Защо баща ми е тук?

Мъжът сви рамене, но Марио усети, че знае много добре защо Антонио де Чико си е направил труда да пътува до града от имението си Тод Хил на Стейтън Айлънд.

— Не каза. Обаче не изглежда много щастлив. Иска да те види.

Марио влезе в къщата. Жена му го посрещна на вратата. Беше висока и слаба, с огненочервена коса. Годините се бяха отнесли почти толкова нежно към Лучия де Чико, колкото и пластичният й хирург.

Тя го поздрави с усмивка, последвана от плесница. Главата на Марио отлетя настрани и бузата му пламна. Когато я погледна отново, усмивката на Лучия беше изчезнала, за да се смени с изразяваща с омраза гримаса.

— Какво ти става, по дяволите? — попита той.

Тя замахна да го удари отново, но Марио сграбчи ръцете й и ги задържа. Жена му се загърчи, мъчейки се да се освободи. Очите й горяха.

— Пусни ме!

— Защо ме удари?

Тя кимна надясно към библиотеката. На лицето й падна кичур грижливо боядисана коса.

— Баща ти е там. Той ще ти каже.

Изтръгна се от хватката му и забърза по стълбите към спалнята. Марио се загледа след нея и едва сега осъзна, че това е първият път, когато Лучия му посягаше.

Тръгна към библиотеката. Голямата махагонова врата изскърца, когато я отвори. На флуоресцентното сияние от огромния аквариум с морска вода видя смътните, но познати очертания на картини, мебели и урни. Потърси с поглед баща си и го откри седнал в кожено кресло до аквариума.

Синята светлина пробягваше на вълни по загорялото му лице и му придаваше странния вид на оживял труп. Дим от пура беше надвиснал над плешивата му глава.

Гласът му прозвуча неочаквано.

— Затвори вратата и седни. Няма да отнеме много време.

Марио се подчини и затвори вратата. Изпитваше презрение към този човек, когото никога не беше обичал — но също така и страх. Седна срещу баща си и забеляза, че макар Антонио да бе по-нисък, сякаш седеше на по-високо.

Де Чико се облегна назад в кожения фотьойл и забарабани по стената на аквариума. Рибите вътре се стрелнаха уплашено. Марио разбра защо е дошъл.

— Разочароваш ме, Марио — изсумтя Де Чико. — Вече не мислиш с главата си. — Кокалчетата му удариха по-силно аквариума. Водата се развълнува. — Мислиш с оная си работа.

Марио погледна към аквариума. Само една от двайсет и шестте риби вътре струваше двайсет хиляди долара. Беше толкова рядка, че му трябваха почти осем месеца да се сдобие с нея. Другите бяха почти толкова екзотични.

— Не е онова, което си мислиш.

— Напротив, точно това е. Отново чукаш оная редманска путка.

— Грешиш.

— Обядваш с курвата във фамилния ресторант и твърдиш, че не ходиш с нея, така ли?

— Тя не е курва. И ресторантът е мой.

— Купен с пари на Фамилията.

— Купен с мои пари. За Фамилията.

Сянката на нещо като малка сива акула премина по лицето на Антонио де Чико. Той чукна аквариума и рибата се стрелна надалеч.

— Казах ти преди две години какво ще стане, ако отново започнеш да излизащ с тази мръсница — процеди заплашително. — Предупредих те. За последен път опозори Лучия. Знаеш чувствата ми към това момиче. Като дъщеря ми е, баща й е най-добрият ми приятел и проклет да съм, ако ти позволя да я нараняваш само защото ти харесват свирките на редманската кучка.

— Много си се объркал — твърдо заяви Марио. — Не съм се виждал с Лиана откакто скъсахме преди две години. Тя сама ме потърси. Загазила е. Поиска услуга от мен. С това отношенията ни се изчерпват.

— Глупости.

— Не са никакви глупости. А истината. Наистина ли си мислиш, че ако спях с нея, щях да я заведа в ресторанта? Леля Роза ни сервираше, за бога. За толкова тъп ли ме смяташ? Само се чуй. Всъщност много добре ме познаваш. И знаеш, че говориш абсолютни безсмислици.

Де Чико замълча за момент. Когато стана от фотьойла, погледна аквариума, позамисли се и отстъпи назад от него и Марио, с ръце в джобовете.

— Ще поговоря с Лучия — реши накрая. — Ще я успокоя, ще й кажа, че всичко е наред.

Обърна се към сина си.

— Но ако разбера, че ме лъжеш, че си чукал онази малка курва зад гърба на жена си, лично ще я убия. Обещах ти го преди години и сега го повтарям толкова сериозно, колкото и тогава. Няма да нараняваш Лучия. Няма да позориш децата си — и моите внуци. Защото ако го направиш, по-добре сам да вземеш пистолета и да убиеш Лиана Редман.