Пето авеню

49

— Наистина е специален — изтъкна брокерката. Тя стоеше в центъра на голямото празно антре и гласът й отекваше от голите бели стени. — Както знаете, апартаментите на Пето са рядкост, особено през петдесетте и шейсетте. А този е мезонет, което го прави още по-привлекателен. — Тя замълча за момент. — Ако искате да си създадете положение и да живеете на Пето авеню, това е мястото. Малко апартаменти в града са подобри от този.

Брокерката изчака няколко секунди, за да може мъжът да оцени обстановката.

— Да обиколим — предложи тя.

Апартаментът беше голям и просторен. Заемаше два етажа и предлагаше панорамни гледки към града. Беше напълно бял — бели стени, бели килими, бяло дърво, бели мраморни подове в баните, бяла камина в библиотеката — навсякъде бяло, бяло, бяло.

— Доколкото чух, собствениците са артистични и ексцентрични типове — продължи брокерката, докато прекосяваха дневната и влизаха в трапезарията. — Били стара богата фамилия от Исландия и се говори, че родината толкова им липсвала, та направили всичко около себе си бяло, сякаш са се изгубили в някаква снежна виелица.

— Но вие не го казвате.

Тя долови сарказма му и неволно се разсмя.

— От нас се иска да го казваме. А дали е истина или не, не мога да кажа. Но мога да потвърдя, че апартаментът беше представен тази година в „Аркитекчъръл Дайджест“.

Мъжът мина по светлия коридор и влезе в библиотеката. Брокерката го последва.

— Това е любимото ми помещение — каза тя. — Прозорци за милиони. С истински нюйоркски изглед. Можете да съберете с лекота двеста души за парти. А през нощта стаята е великолепна. Можете да си представите какво е с такава гледка.

Мъжът се приближи до прозорците. С ръце зад гърба той се загледа през Петдесет и трета улица към най-новия хотел в града.

Жената застана до него.

— Имате изглед и към това — посочи тя. — Най-големият хотел в Ню Йорк. Четири хиляди стаи, всички резервирани за уикенда. Довечера е тържеството по случай откриването. Чухте ли, че Лиана Редман е управителка?

— Тя не погреба ли сестра си вчера?

— Да.

— А тази вечер открива хотела — подхвърли той. — Доста бързо възстановяване, не мислите ли?

Жената не каза нищо.

— Гледката харесва ли ви?

— Много — потвърди той. — Но се питам дали мога да я видя вечер?

— Разбира се — съгласи се брокерката. — Можем да дойдем отново утре вечер.

— Не — каза мъжът. — Утре сутринта заминавам извън страната. Ще отсъствам седмици и дотогава може да сте го продали. — Обърна гръб на прозореца и я погледна в очите. — Бих искал да го видя довечера. И ако гледката е наистина толкова забележителна, колкото твърдите, най-вероятно ще ви напиша чек за цялата сума.

Жената запази безстрастно изражение, но умът й работеше трескаво. Беше задействала някои връзки и си бе осигурила покана за откриването на хотел „Пето авеню“. Бе похарчила цяло състояние за рокля и почти още едно за нагаждането й по нейната фигура. Нямаше начин да му покаже апартамента тази вечер. Контактите, които можеше да направи довечера, бяха безценни.

Но в същото време този апартамент се предлагаше на пазара от месеци. Исканата цена бе 25 милиона. Покрай рецесията този човек бе първият от седмици, който показваше истински интерес. Не можеше да провали продажбата както по професионални, така и по лични причини.

Мъжът я гледаше и очакваше отговора й.

— Ако има проблем, винаги мога да потърся и другаде — подчерта той. — Но наистина трябва да приключа днес с това.

— Не — каза жената. — Не е необходимо. Просто съм поканена на откриването довечера. Двете с Лиана Редман сме приятелки. Тя ме покани лично. Важно е да присъствам и да бъда до нея. Вечерта се очертава да бъде трудна за нея.

Той продължи да я гледа. Без да мигне.

Жената усети, че клиентът не й вярва.

— Вижте — предложи той. — Ако това парти означава много за вас, нямам нищо против да дойда сам довечера и да проверя гледката. Просто ми дайте ключ и ще ви го върна утре сутринта, преди излитането на самолета ми.

— Това е противозаконно — изтъкна жената. — Нямам право да го правя.

— Ще бъда само аз.

— Мога да си навлека неприятности — каза тя. — Дори да изгубя лиценза си.

— Или да спечелите два милиона комисиона. Кой ще разбере?

— Портиерите.

— С портиерите може да се излезе на глава — отбеляза. — Малко чар, доста пари — и стават най-добрите ти приятели.

Тя се замисли и взе решение.

— Добре. Стига да не създавате неприятности. И ако това си остане между нас.

— Разбира се — обеща мъжът, загледан към хотела. — Само между нас.

Събудиха се прегърнати от внезапно зазвучалата музика.

Майкъл вдигна глава от възглавницата и погледна часовника на нощната масичка. Би дал всичко, за да се събуди къде ли не, само не тук. Знаеше, че Лиана трябва да се подготви за деня и затова остави музиката да свири. Тя се сгуши в него и промърмори нещо.

Майкъл я прегърна и нежно целуна тила й. И двамата не бяха спали добре. На няколко пъти през нощта се обръщаше и я откриваше да го гледа с бледо и замислено на лунната светлина лице, с мъртви очи, натежали от спомени за Харолд и Селина.

Вчера сутринта, на погребението на сестра й, той застана до родителите й в елегантното гробище в Кънектикът. Привидно скърбеше за жена, която не бе познавал, но която лесно е можела да бъде спасена.

Вчера следобед, докато Лиана се опитваше да почива, Луис се обади и отново го заплаши със Сантяго. Майкъл го изслуша мълчаливо. Луис нямаше представа, че Майкъл знае, че Сантяго не съществува; самият Майкъл вече не вярваше, че Джордж Редман е убил майка му. Срещата с него и начинът, по който говореше за нея, промени картината. Майкъл искаше да изобличи лъжите на баща си, но вместо това изфабрикува свои, като увери Луис, че също иска да види Редман мъртъв и че срещата с него само е затвърдила решението му.

Думите още отекваха в ума му.

— Попитах го, татко. Попитах го как е умряла майка. Трябваше да видиш изражението му. Гледаше ме, сякаш го обвинявам в убийство.

— Това да не би да те изненада? — попита Луис.

— Ако кажа, че не се изненадах, ще излъжа. Нямам ти доверие. Никога не съм имал и никога няма да имам, особено след всичко, което преживях. Но за мен въпросът също е личен. Когато видях изражението на Редман, разбрах, че той е дръпнал спусъка. И искам да плати с живота си за стореното. Трябва обаче да разбереш едно. След като всичко това приключи, не искам да те виждам повече. Ще платиш на Сантяго, както обеща, и ще ми дадеш пари, с които да започна отначало. Много пари. Това са условията ми. Или ги приемаш, или излизам от играта. А сега ми кажи какво искаш да направя и аз ще го направя.

Последва мълчание, сякаш Луис беше очаквал нещо различно от сина си — по-скоро поредното разочарование, но определено не такъв отговор.

— Добре — каза той. — Ще ти се обадя утре. Тогава ще обсъдим всичко в подробности.

Майкъл затвори. Засега изпитваше облекчение — знаеше, че ако иска планът му да проработи, ако иска да защити Лиана и семейството й, ще трябва да изиграе ролята на живота си и да убеди баща си, че решението му е истинско.

Лиана се обърна към него. Очите й бяха топли и влажни на приглушената светлина в спалнята. Майкъл си помисли, че е прекрасна. Дори с цената на собствения си живот щеше да се погрижи никакво ново зло да не сполети нея или близките й. Щеше да спре баща си. Ако Майкъл грешеше и Джордж Редман наистина бе убил майка му, той щеше да получи възмездие по друг начин, не по този.

Майкъл махна кичур коса от челото й.

— Готова ли си?

Лиана сви рамене.

— Не. И се надявам да не очакват много от мен тази вечер — промърмори. — Изобщо не ми е до празненства.

Снощи, докато лежаха в леглото, Майкъл си помисли, че щом беше убил Селина, баща му почти със сигурност планираше същата участ и за Лиана. Луис не искаше Лиана да управлява хотела му. Беше й дал работата само за да унизи публично баща й. Ала нямаше да се ограничи с това. Майкъл знаеше, че преди да убие Редман, баща му искаше семейството му да умре пред очите му — за да може Джордж да изпита болката, която тровеше самия Луис от години.

Музиката от радиочасовника спря и започнаха сутрешните новини. Снощи нарочно бяха засилили звука, за да не се успят. При други обстоятелства Майкъл щеше да изключи радиото, но стаята се подслушваше и ако звукът беше достатъчно силен, Спокати нямаше да може да го чуе.

— Тогава не го прави — тихо каза той. — Не отивай.

Лиана го погледна изненадано.

— Какви ги говориш? — удиви се. — Трябва да ида.

— Не, не трябва. Обади се на Раян и откажи. Снощи Ми каза, че не искаш тази работа. Можем да заминем и да посрещнем края на деня в Европа.

— Не мога да причиня това на Луис, Майкъл. Той направи толкова много за мен. Не е редно.

— Раян те използва. Ти самата ми го каза. Нали беше приела работата само за да нараниш баща си?

— Това бе само част от причината.

— Може би, но онази вечер всичко се промени. Баща ти го е грижа за теб. Дойде тук, защото искаше лично да ти съобщи за Харолд. Вчера го видях как хвана ръката ти на погребението на Селина. Снощи се обади да разбере как си. Не разваляй нещата, Лиана. Най-сетне имаш шанс да изградиш пълноценна връзка с баща си.

— Не разбираш ли колко ценно е това? Бих дал всичко да бъда на твое място и да имам баща, когото го е грижа за мен. Не го лишавай от втори шанс.

— Не смятам да го правя — рече тя. — Но довечера ще отида на откриването. И вече не става въпрос само за баща ми Майкъл. А за мен, за моите способности. Цял Ню Йорк ще бъде там довечера. Важните клечки най-сетне ще гледат мен. Твърде дълго чаках този момент. Ако напусна и започна да работя за баща ми, стига да ме наеме, разбира се, един дявол знае колко още ще трябва да чакам за подобен момент.

Тя го погледна с такова раздразнение, че Майкъл се стъписа.

— Нима не разбираш? — процеди. — От малка гледах как се отнася към сестра ми. От малка знаех, че мога да правя всичко, което правят и те, но не ми се дава тази възможност.

Лиана стана от леглото и тръгна гола към банята.

— Не искам да говорим за това — подхвърли през рамо. — Довечера ще открия хотела и се надявам, че ще бъдеш там да ме подкрепяш…

Тя спря внезапно и се обърна към радиото. Очите й се разшириха, когато говорителят обяви, че рано сутринта западащата спедиторска компания „Уест Текс“, за която се говори, че Джордж Редман е платил десет милиарда долара, е станала притежание на „Редман Интернешънъл“.

— Следете акциите на „Редман Интернешънъл“ при откриването на борсите днес — каза коментаторът. — Движението им ще е жизненоважно за Джордж Редман. Ако цената им продължи до пада, според някои критици самата „Редман Интернешънъл“ ще стане кандидат за придобиване. Това обаче не важи за гръцкия спедиторски магнат Анастасиос Фондарас, който преди малко публично обяви, че е станал основен износител на петрол от Иран.

50

Уверен, великолепен, с изпълнено за първи път от години сърце, Луис Раян излезе от кабинета си, мина енергично по оживения коридор до заседателната зала и влезе при директорите, повечето от които бяха пристигнали в Ню Йорк едва вчера вечерта, зарязвайки други ангажименти, летни ваканции и любовници в други страни — обичайното.

Бяха се разделили на групички по трима-четирима и отпиваха димящо кафе или чай, без да забелязват появата му. Докато стоеше на прага, почти без да обръща внимание на тихите им разговори, погледът му затърси Питър Хоригън, юриста от Уолстрийт, нает да консултира директорите за техните права и задължения. С усмивка забеляза, че него още го нямаше. Ако беше тук, ако тези мъже и жени бяха заподозрели какво ще им предложи Луис, сега в залата щеше да цари суматоха.

Той затвори вратата зад себе си и разговорите спряха. Всички се обърнаха към него. На лицата им беше изписано какво ли не, от леко раздразнение до истинска тревога. Защо ги беше събрал тук? Какво беше толкова важно, че не можеше да изчака до редовното заседание на борда, насрочено за август?

Луис пристъпи в залата и поздрави всеки директор като стар приятел, с подкупваща топлота. Разпитваше за съпругите, съпрузите и семействата им, освобождаваше напрежението с добре подбрани шеги и сърдечен смях. Знаеше, че ги е разтревожил с внезапното им свикване, и беше задължително да ги накара да се почувстват удобно, ако искаше да получи подкрепата им.

Никога досега не бе проявявал такъв чар. Очите му блестяха загадъчно и искряха с чувство за хумор, което малцина бяха виждали преди.

И точно когато ги покани да седнат по местата си, в залата влезе Питър Хоригън.

За Луис настъпилото смазващо мълчание бе почти комично. Докато Хоригън вървеше през залата, усмихвайки се на онези, които познаваше, и кимайки на малцината непознати, Луис погледна всеки един от директорите и разбра, че е време да действа сега, докато все още са твърде потресени, за да проговорят.

Другите седнаха, но той остана прав и се обърна към тях с целия си авторите и увереност, които можеха да се очакват от човек, създал многомилиардна корпорация от нищото.

— Добре дошли — поздрави събралите се. — И отново ви благодаря, че оставихте семействата си и дойдохте тук в такъв кратък срок. Разбирам, че мнозина от вас са прекъснали летните си ваканции, и ви обещавам, че няма да ви задържам много в Ню Йорк. Но след последната ни среща нещата с един от конкурентите ни се промениха така драматично, та сметнах, че е в интерес на акционерите да се съберат сега и да обсъдят не само бъдещето на тази велика компания, но и съдбата на една друга — „Редман Интернешънъл“.

Замълча за драматичен ефект и забеляза, че всички погледи се стрелнаха за момент към Питър Хоригън, който седеше вдясно от него, след което отново се върнаха върху Раян.

— Несъмнено сте научили, че тази сутрин Джордж Редман и неговите директори рискуваха и купиха „Уест Текс Инкорпорейтид“, голямата спедиторска компания с централа в Корпус Кристи, Тексас. През първите двайсет минути след отварянето на борсата акциите на „Редман Интернешънъл“ паднаха с единайсет пункта. И продължават да падат. Преди да дойда тук, мой източник в „Редман Интернешънъл“ ми се обади да ми съобщи, че Джордж Редман и бордът му са в паника — продължи той. — Редман купи „Уест Текс“, разчитайки на дискретна уговорка с Иран. Сделката не само би го направила главен износител на ирански петрол, но и би му донесла милиарди. На теория идеята е блестяща, но уговорката е била само устна. Редман рискувал всичко, защото Иран отказвал да подпише каквото и да било, докато „Уест Текс“ не стане част от „Редман Интернешънъл“. Иранците смятали, че е загуба на време да се обвързват при други обстоятелства, и са били съвсем прави.

Луис поклати глава, сякаш поетият от Редман риск е бил абсолютно неразумен.

— За нещастие за Джордж Редман, Анастасиос Фондарас имал подобна уговорка с иранците — и успял да я финализира минути след като Редман подписа последните документи с „Уест Текс“, оказвайки се по този начин задлъжнял с десет милиарда и спедиторска компания, която не може да се издържа сама.

Директорите се спогледаха, докато Луис си сядаше на мястото. После Чарлс Стаут, бивш председател на „Американ Експрес“ и пословичен трън в задника на Луис, взе думата.

— И какво предлагаш, Луис? Да придобием компанията ли?

Луис му се усмихна.

— Точно това предлагам, Чарлс. Като изкупим“ Редман Интернешънъл“, ние не само ще се превърнем в световен лидер в стоманодобива и текстила, но и ще придобием авиокомпания и някои от най-атрактивните и печеливши хотели и казина в света, без да споменавам самата сграда на „Редман Интернешънъл“, която, ако се използва правилно, може да се превърне в истинска златна мина с даваните под наем помещения. Дължим това на нашите акционери.

Стаут сякаш не можеше да повярва на ушите си.

— Дължим го на акционерите ли? — повтори той. — , Да не би да намекваш, че им дължим да придобием компания, която току-що е натрупала десет милиарда дългове? Спедиторска фирма, потъваща от месеци? Акциите ни ще се сринат. И ще се озовем там, където сега е Редман.

Луис запази пълно спокойствие.

— Виж голямата картина, Чарлс. Ще продадем „Уест Текс“. Ще се отървем от дълга.

— И на кого ще я продадем, Луис? Кой ще поиска да купи спедиторската компания? Ще бъдем късметлии, ако успеем да я подарим, а не да я продадем за десет милиарда.

Мълчанието се проточи. Накрая Луис, който не реагира по никакъв начин на избухването на Стаут, извади коза си и нанесе решителния удар.

— Вече имам купувач, Чарлс. Преди тази среща звъннах на Анастасиос Фондарас в Иран и той се съгласи да купи „Уест Текс“, ако „Редман Интернешънъл“ стане наша. Нуждае се от по-голям флот покрай новата сделка. И е готов да плати всичките десет милиарда.

Стаут се опули. Опита се да каже нещо, но откри, че е изгубил дар слово.

Наслаждавайки се на момента, Луис огледа масата. Видя по лицата на присъстващите изражения, вариращи от жаден интерес до лека изненада. Накрая погледът му спря върху Флорънс Холт, лидер на движение за граждански права и нюйоркски адвокат, която несъмнено бе най-схватливият член на борда. Тя го изгледа с присвити очи.

— Сигурен ли си? — попита Флорънс. — Фондарас готов ли е да сложи подписа си под такова обещание?

Луис кимна.

— Той самият ме увери, че ако бордът вземе решение да действаме, незабавно ще подпише договор. — Замълча за момент. — Искам да разберете едно — каза той на събралите се. — Решението е ваше. Ако предложението не ви допада, просто кажете и спираме, без никакви лоши чувства. Няма да ви притискам. Но ако решите да действаме, мисля, че може да спечелим…

— Стига да нямаме съперници — прекъсна го Стаут. — Ами ако избухне война между потенциалните купувачи?

Лицето на Луис остана непроницаемо.

— Според мен война няма да има. Както самият ти посочи така изразително, Чарлс, кой ще поиска да се нагърби с грешката на Джордж Редман за десет милиарда? Привлякохме на наша страна Фондарас, който е готов да участва в сделката. Ние сме подходящата компания за това придобиване. Смятам, че ако действаме бързо, ще поемем и ръководството. Редман току-що изгуби дъщеря си. В неделя най-добрият му приятел се самоуби. Той вече емоционално не е във форма да управлява компанията и бордът на директорите знае това. Ако им предложим цена, по-висока от цената на акциите, ако се съгласим да се погрижим за служителите им, със сигурност ще можем да работим с тях. И да ги извадим от тази каша.

— Въпреки това, не съм съгласен — заяви Стаут. — Ако предприемем подобна стъпка, „Редман Интернешънъл“ отново ще влязат в играта. Цената на акциите им ще скочи и ще трябва да платим милиарди повече, отколкото е необходимо. — Той се наведе напред и изгледа един по един присъстващите. — Нужно ли е да напомням на всеки в тази зала, че „Редман Интернешънъл“ все още е един от най-мощните конгломерати в света? Да, Редман направи грешка, но той е блестящ ум. След време ще се изправи на крака и ще продължи напред. Ще превърне „Уест Текс“ в работеща компания, въпреки че е изгубил дъщеря си и най-добрия си приятел. А и кой може да каже дали няма той да продаде „Уест Текс“ на Фондарас? Ако посегнем на компанията, лично аз съм абсолютно убеден, че Редман ще приеме това лично. — Той изгледа твърдо Луис. — Особено щом ти си замесен. Не искам да те засегна, Луис, но всички знаем, че Редман по-скоро ще се изсере в шапката си и ще си я сложи на главата, отколкото да позволи ти да управляваш компанията му.

Луис издърпа на погледа му, но не каза нищо. Бутна стола си назад и стана.

— Оставям въпроса във вашите ръце — обърна се той към групата. — Само ще ви помоля да си помислите върху онова, което ви казах. Оставете емоциите и погледнете фактите. Знам, че можем да успеем. Разполагаме с Фондарас. Разполагаме със средствата. Сигурен съм, че можем да получим управлението. И знам, че това ще изведе „Манхатън Ентърпрайзис“ на ново ниво на сила и богатство. Докато ме няма, помислете си какъв страхотен екип биха били двете компании. Помислете за абсолютната власт, до която можем да се доберем ние и нашите акционери.

И Луис излезе от заседателната зала, оставяйки борда да заседава.

Не им трябваше много време да вземат решение.

Когато Луис беше извикан отново в залата, той погледна не към директорите, а към Питър Хоригън, който стана да му отстъпи челното място. Изражението му бе хладнокръвно, безстрастно и абсолютно непроницаемо.

Внезапно Луис изпита безпокойство. Докато Хоригън сядаше, Луис се вгледа изпитателно в очите му за някакъв признак на победа, някакъв намек за триумф, но не откри нищо. Обърна се към масата и изгледа всяка мрачна физиономия. Поколеба се, когато му се стори, че забелязва нещо като усмивка на лицето на Чарлс Стаут.

Възможно ли бе да са отхвърлили предложението му?

— Луис — поде Флорънс Холт. — Със съжаление трябва да ти съобщя, че бордът е на мнение, че не сме готови да ти дадем зелена светлина за придобиването на „Редман Интернешънъл“.

Луис остана като треснат от гръм. Сърцето му спря. „Как могат?…“

Холт сложи ръце върху масата. Гласът й бе твърд.

— Смятаме, че ако направим заявка за „Редман Интернешънъл“, това ще върне компанията в играта независимо от грешката на Джордж Редман с дълга от десет милиарда долара. Цената на акциите ще скочи моментално, което в крайна сметка ще бъде в ущърб на акционерите, тъй като ще се наложи да платим най-високата цена. Както знаеш, „Редман Интернешънъл“ е една от най-големите компании в света…

Гласът й ставаше все по-тих и по-тих, докато накрая Луис престана да го чува. Чуваше единствено как собствената му изгаряща кръв пулсира в ушите му.

Когато се върна в кабинета си, Луис отиде до бюрото и снимката на Ан върху него. След всички тези години тя продължаваше да го обсебва, все още го притежаваше, хватката й беше толкова силна, колкото и в деня на първата им среща през онзи ветровит мартенски следобед, когато гониха група избягали кучета през центъра на Кеймбридж. Докато я гледаше сега и копнееше за онова, което можеше да бъде, той допи питието си и затвори очи. Годините се вдигнаха като завеса.

Отново беше млад и се препъваше слепешком по стръмния насип, пробиваше си път през групите ужасени зяпачи, подхлъзваше се по мръсния сняг, за да спре при реката, която вече не беше заледена. Ледът бе разбит на парчета.

Въздухът беше студен и зареден с тревога и вълнение. От нощното небе се сипеше сняг. Високо горе на потрошения мост полицаите насочиха лъчите на прожекторите си надолу към кипналата вода, разкривайки голямата дупка в леда и нещо, което приличаше на червена боя.

От мястото си, само на няколкостотин метра от моста и кратера под него, Луис гледаше участта на жена си, гледаше как блестящата броня на колата й бавно потъва под врящата водна повърхност.

Още тогава му хрумна, че това не е злополука.

Сега, изпълнен отново с решимост, той отиде при стенния сейф зад сватбената снимка на родителите си, въведе кода и отвори металната врата.

Вътре беше дневникът на Ан — тънка тясна книжка, на която беше попаднал през годината след смъртта й. Откри я в невзрачна тенекиена кутия, която тя държеше зад антикварния гардероб на тавана. Възможно ли бе връзката им да е била така несъвършена? Възможно ли бе тя наистина да се е съмнявала в любовта му към нея?

Дневникът бе мъничък и деликатен. Кориците му на черни и сиви точки бяха раздърпани и избелели от времето, лепилото се разпадаше, страниците заплашваха да се разпилеят.

Луис внимателно постави дневника на бюрото си и отвори на последния запис на Ан. Само при вида на почерка й сърцето го заболя.

Записът беше направен само два дни преди смъртта й. На тази дата Джордж Редман изгуби обжалването в съда. Докато Луис препрочиташе текста, обвинителните й думи сякаш запалиха пожар в червата му, обхвана го черна ярост, той видя какво можеше да бъде и откъсна страницата.

51

Телефонът на Спокати иззвъня точно когато Лиана излизаше от таксито. Беше прехвърлила блестяща черна рокля през рамо и държеше чифт черни копринени обувки в ръка. Беше ранен следобед и слънцето печеше жестоко.

Той погледна телефона, помисли дали да не пропусне обаждането, но накрая отговори.

— Какво има, Луис?

— Майкъл — каза Луис. — Не си вдига телефона, а портиерът твърди, че не е в апартамента си. Заръчах ти да го държиш под око. Къде е той?

Спокати изчака Лиана да влезе в хотела, преди да потегли след таксито по Пето.

— Всичко е под контрол, Луис.

— Нищо не е под контрол. Вчера казах на Майкъл да не излиза от апартамента, докато не му се обадя. А сега го няма и искам да знам къде е.

Спокати стисна зъби — този човек започваше да излиза от релси.

— Е? — настоя Луис. — Къде е той?

— Пред мен.

— Пред теб ли? Как така пред теб? С него ли си?

— Не — раздразнено обясни Спокати. — Следя го. Току-що остави Лиана пред хотела и сега е на задната седалка на едно такси. Искаш ли да ти кажа как е облечен, Луис? Това ще те успокои ли? Искаш ли да научиш какво е закусвал, дали е взел душ, кога се изходи за последно? Господи, започваш да ми досаждаш.

— Дадох ти петнайсет милиона за тази работа. Ще ти досаждам колкото си искам.

Нещо в огледалото за обратно виждане привлече вниманието на Спокати и той рязко зави наляво, настъпи газта и едва не блъсна линкълна, който се опитваше да го задмине. Пресече на червено и се върна в средното платно — но не преди две други коли да го засекат и да скрият за момент Майкъл, от когото го деляха три коли.

— Добре — реши Луис. — Привлечи вниманието му и го вземи със себе си. Доведи го тук, в кабинета ми, преди началото на партито.

Таксито обаче набираше скорост. То също излезе в средното платно, подмина една спряла колона и рязко зави надясно, изчезвайки зад мудно движещ се автобус.

Спокати не можеше да повярва на очите си. Майкъл му се измъкваше.

— По дяволите! — изруга на глас. Захвърли телефона и замижа срещу ослепителното слънце, без да обръща внимание на гневния глас на Луис, който се носеше от апарата. За момент не можеше да определи в кое точно такси е Майкъл — бяха десетки.

И тогава, доста пред него, забеляза колата и Майкъл, който надничаше от задното стъкло — и с изумление видя тържествуващата му усмивка.

Носеше се към жълт светофар. Таксито му беше хванало зелена вълна. Винсънт рискува, настъпи газта до дупка, излезе в средното платно и видя как светофарът светва червено.

Времето сякаш спря.

Той хвърли поглед към спрелите коли по Четиресет и осма и видя, че са забавени от някакъв човек, който пресичаше с инвалидна количка. Подкара още по-бързо. Щеше да успее.

Пощенският камион се появи сякаш от нищото.

Спокати наби спирачки и рязко завъртя волана наляво. Загледа как огромната машина се носи към него с ревящ клаксон и свирещи гуми. Градът се завъртя през прозорците. Спокати изгуби управление и усети как микробусът се накланя, накланя…

И после се изправи.

Той сграбчи волана, рязко зави надясно и трепна, когато пощенският камион профуча покрай него с все така ревящ клаксон и огромните осемнайсет колела, въртящи се тежко по Четиресет и осма. Накрая чу някой да крещи — и със закъснение осъзна, че е самият той. Затвори уста и остана да седи, ухилен безумно, с изтръпнали крака, вкопчен с всички сили във волана.

Внезапно го обхвана еуфория, цялото му тяло се изпълни с енергия, каквато не бе усещал от години.

Погледна напред по авенюто, видя втурналите се към него хора.

Но от Майкъл нямаше нито следа. Беше изчезнал.

Таксито се провираше през трафика, летеше по Пето и на два пъти се размина на една боя разстояние с други коли.

Майкъл продължи да гледа през задния прозорец и не се обърна, докато не се убеди, че са се отървали от Спокати. Погледна шофьора — млада чернокожа жена, която абсолютно небрежно запали третата си цигара и за трети път пресече на червено.

— Бяхте невероятна — каза той, докато бъркаше в задния си джоб и вадеше портфейла си. — Абсолютно невероятна. Къде се научихте да карате така?

Жената го погледна през рамо, издиша дим през носа и се опули.

— Миличък, поднасяш ли ме? — подхвърли тя. — Намираме се в Ню Йорк. Тук всеки кара така.

Майкъл се разсмя.

— Не точно — възрази. — Но скромността ти ми харесва. Колко ти дължа за удоволствието?

— Колко имаш?

„Достатъчно, за да си разкарам задника от този град — помисли си Майкъл. — И да започна отначало някъде другаде с Лиана.“

— Какво ще кажеш за стотачка?

Жената дръпна от цигарата си и наби спирачки, когато друго такси я засече.

— Знам кой си — каза тя. — Чела съм книгите ти, гледала съм филмите ти. Много си те биваше в последния — добави, загледана в гърдите му. — Сигурно струваш милиони. Стотици милиони. Да се разберем за три стотачки и ако някой ме попита, ще кажа, че никога не съм виждала чудесния ти бял задник.

Майкъл се ухили.

— Разбрахме се — кимна и й даде парите.

Погледна още веднъж през задното стъкло, не видя никаква следа от микробуса на Спокати в пороя от коли и се почувства странно, неразумно сигурен.

— Можеш да ме оставиш тук — каза той. — Мисля, че му се измъкнахме.

Жената отби и спря до едно друго такси, което чакаше пътници. Колите летяха покрай тях, бълвайки отработени газове.

— Миличък, сигурна съм, че му се измъкнахме — подчерта тя, докато Майкъл излизаше. — Гледах. Глупакът едва не се натресе в един пощенски камион. Повярвай ми. Ако е някъде наблизо, ще си хвърля проклетата книжка.

Той извади мобилния си и звънна в кабинета на Лиана.

— Аз съм. Какво ще кажеш за една късна вечеря след откриването? Във Вилидж има малък френски ресторант, който затваря късно. Кухнята е страхотна, както и виното. Знам, че се обаждам късно, но малко романтика може да те разсее.

Лиана като че ли се замисли и не отговори веднага. Майкъл се обърна към оживената улица, погледът му се плъзна по тълпите на тротоара и морето коли на Пето. И тогава видя микробуса на Спокати, черен като нощта, да пъпли бавно по булеварда.

Без да помръдне, Майкъл наблюдаваше микробуса, докато той не изчезна от погледа му.

— Казвала ли съм ти напоследък колко си страхотен? — попита Лиана.

— Всъщност не си. Но можеш да го направиш довечера. Да приема ли това за „да“?

— Определено. Вечеря ми звучи страхотно. Ще се видим по-късно. Тук е пълна лудница.

Той взе такси до една пътническа агенция на Трето авеню.

— Трябват ми два билета до Мадрид. Довечера, нощен полет.

Агентката, жена на средна възраст с боядисана червена коса и невъзможно дълги мигли, затрака на клавиатурата.

— Ще ви излезе скъпо — предупреди тя. — И трудно. Всички самолети вероятно да са заети…

— Цената не ме интересува — отвърна Майкъл. — И не е задължително полетът да е за Мадрид. Може да е за където и да било в Европа, но трябва да е за тази нощ, след полунощ.

— След полунощ — повтори жената. — Ясно. Една секунда…

Майкъл погледна през огромните прозорци на агенцията, видя туристи и забързани бизнесмени, добре облечени жени с торби за покупки, бездомник, тикащ ръждива количка. Спокати не се виждаше никъде.

— За Мадрид всичко е заето — съобщи жената. — Същото се отнася за Лондон и Париж. Ходили ли сте в Милано?

— Няколко пъти — отвърна Майкъл. — И страшно ми харесва, особено през лятото. Защо не проверите?

Пръстите й полетяха по клавиатурата. Майкъл отново погледна навън и този път видя жена, която стоеше облегната на една пощенска кутия и преглеждаше вестник. Стори му се позната, сякаш я беше виждал и преди. Но не можеше да си спомни къде.

— Готово — обяви агентката. — Мога да ви запазя две места първа класа за Милано.

Майкъл се намръщи. Наведе се напред и продължи да наблюдава жената на улицата.

— Кога излита самолетът? — попита той.

— В нула часа и трийсет и четири минути.

Майкъл бръкна за портфейла си. Жената на улицата пусна вестника в кошчето за боклук и извади мобилния си. Започна да набира номер. Погледна към него. Погледите им се срещнаха и тя небрежно се извърна.

Майкъл се сепна — познаваше това лице. По-рано, когато двамата с Лиана излязоха от апартамента да спрат такси, същата жена вървеше към тях с вестник под мишницата. Беше ги погледнала, докато се разминаваха.

Тогава Майкъл си беше помислил колко поразително красива е — тъмнокоса, с класически европейски черти. Сега го побиха ледени тръпки от страх, че тя работи за Спокати.

Обърна се към агентката. Сърцето му вече биеше бясно.

— Колко струват билетите? Бързам.

Жената му каза.

— Ще ми трябва името ви — добави тя. — Както и името на човека, с когото ще пътувате.

— Пътувам със съпругата си — каза Майкъл, докато й подаваше парите. — Господин и госпожа Майкъл Раян.

Той отново погледна навън и с изумление откри, че жената е изчезнала. Стана, отиде до витрината и я затърси в тълпата на улицата.

От нея обаче нямаше и следа. Сякаш се беше изпарила.

— Случило ли се е нещо, сър?

Майкъл бе обзет от ужас. Обърна гръб на витрината и погледна обърканата агентка, която вече беше сложила разписките за електронните им билети в плик.

— Всъщност, да — каза той.

Отиде до бюрото й, прибра билетите, отвори портфейла си и извади сто долара.

— Ако имате друг изход, тези пари са ваши.

52

Лиана тръгна енергично през оживеното лоби, като проверяваше всяка маса, покрай която минаваше. Зак Андерсън вървеше плътно до нея.

— Времето напредва — каза тя. — Защо още няма цветя?

— Добър въпрос — смути се Андерсън. — Обадих се на цветаря преди час, развиках се и ме увериха, че цветята идват.

— Идват? — повтори Лиана. — Къде се намира този цветар?

— На Трето и Четиресет и пета.

Тя поклати глава.

— Това е на десет минути път оттук. Обади се пак и им кажи, че ако искат да си получат парите, цветята трябва да са тук до десет минути. И никакви извинения.

— Разбрано.

— Ами охраната? — попита тя. — Не трябваше ли вече да е на линия?

— Тук е — обясни той. — Пристигнаха малко след теб.

Лиана се огледа. Отначало забеляза единствено декораторите, които работеха от дни и дооправяха детайли, за която тя изобщо не би и помислила. В лобито бяха разположени триста маси за по шест души, четири богато украсени бара, докарани от Хонконг, както и модерна озвучителна система, способна да усили гласа й, за да достига до всички.

И тогава, отдясно, тя видя висок як мъж в черен смокинг. Говореше в ревера си, докато минаваше зад водопада. Високо горе на трето ниво Лиана забеляза друг мъж, който преглеждаше една от алармените системи. А зад нея сервитьорите слушаха внимателно група от петима еднакво облечени мъже.

— Колко са общо?

— Трийсет души — отвърна Зак.

— Не са достатъчно. Говори с началника им, искам да осигури поне още двайсет. След няколко часа това място ще се напълни с най-влиятелните хора на света. Държа да бъдат в безопасност.

Андерсън кимна и докато го гледаше как се отдалечава, Лиана се запита дали сблъсъкът им от завчера не беше свършил работа. Сега той беше различен човек — отстъпчив, склонен да изпълнява, учтив. Лиана знаеше, че без помощта му нищо тук нямаше да мине гладко.

Огледа се за последен път, взе асансьора до кабинета си и се обади на Луис Раян в „Манхатън Ентърпрайзис“.

— Лиана е — представи се. — Надявам се, че не те безпокоя.

— Разбира се, че не ме безпокоиш — отвърна той. — Тъкмо се канех да ти звънна. Получи ли цветята ми?

Лиана се възхити на огромния букет рози на бюрото си.

— Разбира се, че ги получих — каза тя. — Как бих могла да ги пропусна? Изпълват цялата стая. И са прекрасни. Благодаря.

Хрумна й една мисъл и тя се разсмя.

— Знаеш ли, може да се наложи да ги използвам в лобито.

— Проблем с цветята ли имаш?

— Може да се каже.

— Не се безпокой — каза той. — Нещо винаги тръгва накриво в последния момент, но после се оправя. Цветарят ще се появи и всичко ще бъде наред. Някакви други проблеми?

— Не — отговори тя. — Всичко върви гладко.

— Тогава какво мога да направя за теб? От успокоително имаш ли нужда?

Лиана се усмихна.

— Всъщност изобщо не съм изнервена. Обадих се да те питам дали имаш напредък с откриването на човека, който уби сестра ми.

— Това е една от причините, поради които се канех да ти звънна.

Лиана застана нащрек.

— Откри ли го?

— Не, но наех човек, който ще го открие — поясни Луис. — Името му е Винсънт Спокати, един от най-добрите частни детективи в света. Той е уверен, че ще намери убиеца на Селина. Искам да се запознаеш с него довечера, след партито.

Лиана си помисли за миг за уговорката за вечеря с Майкъл. Той щеше да я разбере. Това беше важно.

— Разбира се — съгласи се тя. — Благодаря ти, Луис. Жестът ти означава много за мен. Повече, отколкото си даваш сметка.

Затвори и отиде до прозорците. Щеше да вземе Майкъл на срещата и след нея можеха да вечерят. Изпита внезапно желание да се обади на Харолд, да му съобщи добрата новина, но после се сети — за пореден път, — че него го няма. „Защо? — запита се. — Можел си да дойдеш при мен. Нима не си ми имал достатъчно доверие, за да знаеш, че не ми пука дали си гей или нормален, дебел или тънък?“

Хрумна й, че може би е трябвало тя да му каже какво знае за него. Мисълта, че би могъл да е жив, ако се беше намесила по-рано, беше трудна за понасяне.

Взе лежащите на бюрото бележки. На картичките със сбит шрифт беше напечатана речта, която бе преписала и научила наизуст тази сутрин. Докато ги четеше на глас и крачеше напред-назад покрай прозорците, Лиана забеляза мъничка точка червена светлина да танцува по ръкава й и да описва спирала по ръката, преди да изчезне.

Тя спря пред прозорците.

Погледна през Петдесет и трета към отсрещната сграда, но не видя нищо необичайно. После чу слаб звук на двигател и забеляза хеликоптера, увиснал високо над града. Слънчевите лъчи се отразяваха в блестящите му перки и пръскаха дъги от светлина по лицето и тялото й. Лиана се намръщи от силната светлина и вдигна ръка, за да заслони очите си.

Хеликоптерът като че ли кръжеше около хотела. Вратата му беше отворена и тя видя някакъв човек, наведен навън. На рамото му имаше камера. Явно новинарските екипи щяха следят събитието от въздуха. Лиана се зачуди каква е червената точка, погледна отново към хеликоптера и реши, че светлината най-вероятно е дошла от него.

Дръпна се от прозорците и се съсредоточи върху речта си.

Лъчите на следобедното слънце се промъкваха между щорите и падаха на ивици върху тясното болнично легло на Марио де Чико. Тялото му беше плувнало в пот.

Антонио откъсна поглед от мониторите наоколо и се обърна към двамата си по-малки синове Мико и Тони.

— Тази нощ ще й видим сметката, докато е пред камерите, пред очите на целия свят.

Двамата братя приближиха леглото.

— Звъннах тук-там — продължи Антонио. — Рубио, момчето на Сал, познава двама от барманите. Ще ми направи услуга и ще ви вкара. Гарантира, че нямало да има проблем.

Някакъв монитор избибипка и Антонио моментално се обърна към Марио, който лежеше блед и неподвижен в леглото. Дишаше дълбоко и равномерно. Антонио погледна монитора, после отново към сина си с надеждата да зърне някаква искрица живот по лицето му. Такава нямаше и той се запита дали Марио изобщо ще се събуди някога.

Обърна се отново към Мико и Тони. За първи път всичките му шейсет и девет години си личаха ясно.

— Трябва само да избършете няколко чаши и да я изчакате да се качи на сцената — каза той. — Когато стигне до средата на речта си и всички я гледат, ще я пратите в ада. Ако сте бързи и стоите близо до задния изход, без проблем ще се измъкнете.

— Ами охраната? — попита Мико. — Ще бъде претъпкано с ченгета, без да броим журналистите. Някой може да ни познае. Какъв е резервният план?

Антонио изгледа сина си.

— Откога ти пука за охраната? — попита. — Или за журналистите? Ако някой ви се изпречи на пътя, пръскате му шибаната глава. След първия изстрел ще настане такава олелия, че никой няма да ви попречи. После издирвате Лиана Редман, очиствате я и се изнасяте.

Той кимна към Ники Корао, който седеше на син пластмасов стол в другия край на стаята и слушаше плана.

— Ники ще кара. Ще чака при входа откъм Петдесет и трета, готов да потегли веднага щом излезете.

Погледна към Марио.

— Искам да я махнете от живота му. Когато той се събуди, искам некрологът й да е първото, което ще види. Ако не се получи, ако ме разочаровате, никога няма да ви го простя. Разбрахте ли ме?

Разбираха го идеално.

— В такъв случай се размърдайте — нареди Антонио. — Обадете се на Рубио да ви каже как да се облечете и къде да се срещнете. Ники, ти остани. Когато дойде Поли, кажи му да наглежда Марио. Ако се събуди, искам да знам.

— Да, сър.

— И още нещо, Ники — малко по-остро каза Антонио. — Гледай да си паркирал пред входа довечера. Ако не си там, ако Мико и Тони не се измъкнат, ще изстинеш като Лиана Редман.

Ники ги изпрати с поглед. Тъкмо си мислеше какъв кучи син може да бъде Де Чико, когато един от мониторите отново се обади.

Погледна към Марио, после към монитора. На екрана препускаше огромна назъбена линия. Обхванат от любопитство, той пристъпи до леглото и се загледа с почуда в плетеницата тръби и жици, закрепени към тялото му.

Винаги беше уважавал Марио — беше честен, от класа. Когато Ники направи първия си удар, Марио веднага го поздрави, взе го още същата вечер със себе си и двамата се натряскаха. Ники искаше той да оживее. Стисна рамото му и тъкмо се готвеше да произнесе името му, когато очите на Марио рязко се отвориха.

Двамата се зяпнаха един друг. Очите на Марио се присвиха и на лицето му се появи несигурна усмивка.

— Отидоха ли си? — попита.

Ники отвори уста. Озърна се бързо към вратата и понечи да каже нещо, но Марио сграбчи ръката му.

— He — прошепна. — He искам да говоря с тях. Искам да говоря само с теб. Ела тук. Приближи се. И ме изслушай, Ники. Ще те направя богат човек.

Спокати мина през въртящата се месингова врата на „Манхатън Ентърпрайзис“ и остави изпепеляващата жега на града зад гърба си.

Прекоси бързо пълното лоби, дръпна за последно от цигарата си и я метна горяща на пода. Отиде при асансьорите, натисна вече светещия бутон и се усмихна на жената, която беше застанала до него. Беше прекрасна, дългата й тъмна коса се спускаше на гъсти вълни по гърба й.

Вратата се плъзна настрани.

Жената влезе и Спокати я последва. Погледна я отново. Тя носеше тъмни очила, избелели джинси и бяла тениска. Устните й бяха пълни и подчертани с тъмночервено червило. Той й кимна и се усмихна, когато тя също му кимна в отговор.

Вратата се затвори и останаха сами. Спокати натисна бутон и кабината потегли нагоре. Жената продължаваше да се взира право напред.

Той я изгледа косо.

— Намери ли го?

— Разбира се. Засякохме го в една пътническа агенция на Четиресета. В момента е в апартамента ти.

Дори да изпита облекчение, Спокати не го показа с нищо. Погледна към таблото на асансьора и сменящите се етажи.

— И къде смята да отиде нашият приятел?

Жената отвори черната си кожена чанта и извади разписката за самолетните билети. Подаде я на Спокати.

— Купи два билета първа класа до Милано. Самолетът излита тази нощ от „Кенеди“. Предполагам, че възнамерява да вземе и Лиана.

Спокати прибра плика в джоба си и се загледа в отражението й в металната врата на асансьора. Беше поразителна с арогантността си. Името й бе Ампаро Грагера, тежеше по-малко от петдесет килограма — а веднъж я бе видял как убива с голи ръце два пъти по-едър от нея мъж. Беше важен член от организацията му, боравеше с всякакви оръжия, имаше солидни познания в областта на компютрите и навремето бе любовта на живота му. Спокати знаеше, че тя може да бъде точно толкова смъртоносна, колкото и самият той.

— Готови ли сме за довечера? — попита.

— Тери се погрижи за всичко още сутринта.

— Нали знаеш какво се очаква от теб?

— Да съм те разочаровала някога?

— Само лично — отговори той. — Но не и професионално.

— Ама че облекчение.

— Това е последната ни нощ в Ню Йорк. Какво ще кажеш да вечеряме, след като свършим работа?

Асансьорът спря. Вратата се плъзна настрани и няколко души влязоха в кабината и започнаха да натискат копчета. Спокати излезе и се обърна за отговор.

— Не мисля — каза тя. — В момента имам кого да чукам. Всъщност тя е по-скоро по твоя вкус, отколкото по моя. Задникът й е корав като камък и има палаво езиче. Като приключа с нея, ще й дам телефона ти. Мисля, че чука и мъже.

Спокати се усмихна. Вратата се затвори.

Луис хвърли самолетните билети на бюрото.

— Къде е Майкъл в момента?

Спокати беше при бара. Сложи лед в две чаши, избра бутилка и наля.

— В апартамента ми. Един от хората ми го държи под око.

— Ами Джак Дъглас и Даяна Крейн? Следеше и тях. Те къде са?

Спокати прекоси стаята и подаде питието на Луис. Помисли си, че изглежда остарял. Бузите му бяха малко хлътнали. Очите като че ли също.

— След няколко минути трябва да кацнат на „Хийтроу“. Там ще заредят и ще се върнат в Ню Йорк.

— Обаждали ли са се на някого?

Спокати отпи.

— Обадиха се на родителите си от самолета — отговори той. — Но само на тях. Няма да опитат нищо, Луис. Знаят какъв е рискът. Наясно са, че самолетът се подслушва. Досещат се, че на летището някой ще ги следи, за да е сигурно, че няма да се измъкнат. Когато стигнат Ню Йорк, всичко ще е приключило.

— Не бъди толкова сигурен — погледна го мрачно Луис. — Действаме на ръба. Какви са плановете ти, след като пристигнат?

Спокати повдигна вежда.

— Какви са плановете ми според теб? Те знаят твърде много. Когато пристигнат на „Кенеди“, ще бъдат ликвидирани. Родителите им също.

Удовлетворен, Луис отиде до прозорците и се загледа към града. До залеза оставаха часове, но напрежението вече се натрупваше. Заслуша се в тишината. Единственият звук бе звънът на леда, докато поднасяше чашата към устата си.

Спокати го гледаше как си играе с чашата и усети някакво раздвижване във въздуха. Запита се отново що за жена е била Ан Раян.

— Е, значи това е — каза Луис. — Пликът е на бюрото ми. Погрижи се Редман да го получи в девет вечерта.

Спокати взе плика и го прибра в джоба на якето си.

— Сигурен ли си, че ще се съгласи да се срещне с мен?

Луис се извърна от прозореца.

— Ще се срещне, разбира се. Щом прочете страницата от дневника и разбере какво съм сторил с дъщеря му, ще дойде. Можеш да разчиташ на това.

— Ами полицията? Може да я извика.

— Няма да го направи — каза Луис. — Редман може да е всякакъв, но не и глупак. Няма да се обади в полицията, ако иска жена му да остане жива. Доведи Майкъл и него в кабинета на Лиана. Внимавай никой да не те види. Използвай някой страничен вход. Погрижи се и двамата да са там в десет. Лиана и аз ще дойдем според плана.

Частният самолет се носеше през мрак, облаци и дъжд. Раздруса се от турбуленцията и се спусна от небето, насочвайки се към светлините на Лондон и летище „Хийтроу“. Гласът на капитана се разнесе през високоговорителите.

— След десетина минути кацаме, приятели — каза той на Даяна и Джак. — Съжалявам за друсането, но времето доста се е развилняло. Ако си закопчаете коланите, ще кацнем, ще заредим и ще излетим обратно за Ню Йорк.

Даяна погледна към Джак. Той пишеше в жълт бележник, като от време на време спираше, за да погледне през прозореца. Изражението му бе мрачно и решително.

Беше уплашена. Онова, което смятаха да направят, можеше да даде обратен ефект, но нямаха друг избор. Ако не предприемеха нещо, последиците щяха да бъдат също толкова лоши.

Самолетът зави надясно, плъзна се под облаците и светлините на Лондон изведнъж лумнаха под тях. Даяна погледна към ярката, невероятно сложна плетеница от светлини и си помисли за Луис Раян. Той беше убил Селина. Сигурно вече бе унищожил и „Редман Интернешънъл“. Само след часове Лиана щеше да открие новия му хотел. Дали тя бе следващата в списъка му? Или Джордж? Или Елизабет?

Джак спря да пише и плъзна бележника по бюрото. Даяна го взе. Прочете два пъти написаното, преди да го остави. Сърцето й препускаше, когато затвори очи. „Няма да се получи — помисли си. — Твърде рисковано е. Ако го хванат, майка ми ще умре. Неговите родители също. Кои сме ние, че да излагаме на опасност живота им?“

Джак сякаш прочете мислите й, защото се пресегна през бюрото и хвана ръката й. Погледна я твърдо и ако салонът не се подслушваше, щеше да каже онова, което се четеше в очите му: „Нямаме избор. Знаеш го. Вземи се в ръце. Имам нужда от теб.“

Тя издърпа ръката си и кимна енергично. Беше попадала в трудни ситуации и преди, щеше да се справи и с тази. Обърна се отново към прозореца и загледа дъжда, който шибаше стъклото. Отвън светът сякаш се топеше.

Самолетът всеки момент щеше да кацне.

Даяна сграбчи страничните облегалки на седалката си и се стегна. Трепна, когато колелата докоснаха мократа настилка. Двигателите и спирачките зареваха. Джак скочи от мястото си в мига, в който спряха пред Терминал 4.

Капитанът излезе от кабината и усмивката му изчезна, когато видя Джак да стои на пътеката с пръст на устните и бележник в ръка. Погледна към Даяна, която също се беше изправила — бледа и съсредоточена като призрак.

— Какво има? — попита той, несигурен как да тълкува ситуацията. — Пътуването зле ли мина?

Лицето на Джак потъмня.

— Не — отговори. — Пътуването мина чудесно. Просто времето беше малко плашещо. В един момент ми се стори, че Даяна няма да издържи.

Преди пилотът да отвори уста, Джак пристъпи до него, тикна му бележника в ръцете и му даде знак да го прочете. Мъжът смръщи чело и пак се опита да заговори, но Джак решително поклати глава и посочи жълтите листа.

Капитанът се зачете. Когато приключи, вдигна поглед към Джак. По изражението му беше ясно, че разбира.

— Ще останем на земята за около трийсет минути — каза той. — Ако някой от вас иска да слезе и да се поразходи, има предостатъчно време.

— Не — отказа Даяна. — Ще останем тук. Благодаря, че ни докарахте живи и здрави.

Пилотът изкриви устни в някакво подобие на усмивка и свали фуражката си. Подхвърли я на Джак.

— Няма проблем — каза той. — А сега, ако ме извините, аз трябва да сляза. Обещах на дъщеря си да й взема сувенир от пътуването.

И започна да съблича униформата си.

Пет минути по-късно Джак Дъглас беше облечен в тъмносива пилотска униформа и тренчкот, който бе с няколко номера по-голям от необходимото. Излезе от самолета и забърза по хлъзгавите тесни стълби, като наведе глава, за да се предпази от вятъра и проливния дъжд.

Даяна седеше до прозореца и го гледаше как се отдалечава, как стига светещия терминал и минава през осветената врата. Знаеше, че ги наблюдават. Усещаше го, както беше усетила и страха на Джак, преди да излезе. Не беше сигурна дали следящият ги бе човек от техническия екип, или някой зад огромните прозорци на терминала.

Извърна се от прозореца.

Пилотът беше извадил сак от малък шкаф и бързо се преобличаше в панталони цвят каки, бяла памучна риза и син бейзболен каскет. Не гледаше към Даяна, а към младия втори пилот, който стоеше при отворената врата на самолета, присвиваше очи на влажния вятър и даваше знак на един от техниците.

Човекът изкачи бързо мокрите стълби. Яркожълтата му мушама блестеше от отразената светлина, лицето му бе зачервено, мокро и усмихнато.

— Как е, приятел? — попита той, докато се ръкуваше с втория пилот. — Адски се радвам да те видя. Какво прави жена ти, още ли кръшка?

Вторият пилот се разсмя и го вкара вътре, дръпна го настрани от отворената врата и му подаде жълтия бележник. Даяна го гледаше как чете.

— Нещастнико, твоята жена кръшка — не му остана длъжен пилотът. — Кога ще престанеш да се самозалъгваш и ще си го признаеш?

Техникът приключи с четенето. Усмивката изчезна от лицето му и той погледна капитана, който беше затворил сака и чакаше при кърмата на самолета, където нямаше прозорци.

— Аз имам най-щастливата мома в Лондон — заяви той. — Тя никога не би ми кръшкала.

И свали жълтата си мушама.

Дъждът шибаше безмилостно, когато пилотът остави Даяна и екипажа си. Той забърза надолу по стълбите и тръгна по пистата. Козирката на каскета скриваше наведеното му лице, вятърът дърпаше жълтата мушама, сякаш искаше да му я вземе.

Искаше му се да погледне нагоре към светещите прозорци на терминала, но се овладя и влезе в сградата. Изкачи бързо стъпалата, отвори една врата и пое надясно, пробивайки си път през потоците хора, които бързаха да се качат в самолетите си. Огледа се за нещо подозрително. Ако го бяха проследили, явно си бяха свършили страшно добре работата.

Тръгна към мъжката тоалетна, както се бяха разбрали с Джак.

— По-бързо — подкани Джак, когато пилотът влезе. — Имам двайсет минути да си замъкна задника в самолета. По-живо!

Тоалетната беше голяма, чиста и празна. Те влязоха в последните две кабинки и започнаха да се събличат.

— Някой проследи ли ви? — попита Джак.

Пилотът му метна дрехите си през преградата.

— Не — отвърна. — Никой не ме е проследил. — Млъкна, докато вземаше униформата, която Джак му подаваше под сивата метална стена. — Преди да се качите на самолета, по-добре се обадете на Редман.

— Не мога — каза Джак. — Телефонът му вероятно се подслушва.

— Тогава се обадете направо в полицията. Ще отсъствате още седем часа. Дотогава Раян може да направи нещо.

Джак излезе от кабинката и отиде при огледалото. Дрехите му бяха широки, но не прекалено. Каскетът скриваше пясъчнорусата му коса.

— Забравете — каза той. — Луис Раян сигурно притежава и полицията.

Пилотът също излезе и застана до Джак. Погледите им се срещнаха.

— Освен това — добави Джак, — когато пристигнем, Раян ще присъства на откриването на новия си хотел. Събитието ще бъде в разгара си. Знаем, че е замислил нещо голямо, но то няма да се случи по време на партито.

— Не съм съгласен. Точно за тогава го е замислил.

— Не мисля — поклати глава Джак. — Имам предчувствие.

Тръгна към изхода, но спря и погледна пилота.

— Купете подарък на дъщеря си. Ще ви наблюдават.

53

Веднага щом го погледна, Елизабет разбра, че още нещо не е наред и е свързано с плика, който бе получил току-що по куриер. Ужасът, който за кратко се мярна в очите му, не беше обичаен за него, но въпреки това тя го разпозна.

Затвори вратата и остана до нея, недалеч от бюрото му, като гледаше как изражението му постепенно става нормално. Той сгъна писмото и го прибра в джоба на сакото си. За момент остана абсолютно неподвижен, загледан в снимката на Лиана на бюрото. После пое дъх и погледна жена си. Годините, които никога не му бяха личали, изведнъж състариха лицето му.

Елизабет направи крачка към него и излезе от сянката.

— Какво има? — попита. — Нещо за Селина ли?

Джордж не отговори. Надигна се с усилие от стола си и отиде при бара. Избра си висока чаша с позлатен ръб и си наля скоч. Отпи.

Елизабет го гледаше, усещаше страха му почти толкова ясно, колкото и внезапното му напрежение, и се чувстваше ненужна, неспособна да му помогне.

Отиде до него.

Джордж остави празната чаша на бара и си наля още. Сякаш мина цяла вечност, преди най-сетне да отговори.

— Не — каза той. — Не е за Селина.

— Тогава за какво е?

— Не мога да ти кажа — отвърна той. — Поне сега. Така че, моля те, не ме притискай. Трябва да изляза.

Елизабет го загледа как се отдалечава от нея.

В другия край на стаята, оттатък мрака и тишината, смътно блещукаше огромно огледало от 18-и век. Джордж се поколеба пред него и тялото му се скова. Поставено в рамка и натежало от възрастта, бледото му лице се открои в нощта, светещо като някаква странна далечна луна. Той се взираше в отражението си и сякаш не познаваше човека, който отвръщаше на погледа му.

Елизабет отиде при него.

Прегърна го и остана така. Изгаряше от желание да разбере какво става, но му имаше достатъчно доверие да не го пита, вместо това просто стоеше мълчаливо и усещаше как тялото му постепенно се отпуска до нейното.

— Трябва да вървя — каза той.

— Зная.

— Искам да останеш тук.

— Не мога.

Той се обърна и я целуна по устните. Двамата се взираха един в друг за един дълъг момент, после Джордж се отдръпна от прегръдката й. Усмихна се с усилие.

— Може да се забавя — рече той. — Не ме чакай. Нали?

На Елизабет внезапно й призля. Отстъпи крачка назад и го загледа как оглежда кабинета си. Сякаш го виждаше за първи път, а може би за последен.

С неохота проследи как той отива до двойната махагонова врата и излиза в коридора.

Тръгна след него.

— Не съм чак толкова уморена — каза тя. — Не мисля, че ще мога да заспя.

Коридорът бе дълъг и потънал в сенки, толкова тъмен, сякаш се осветяваше от газени лампи. Изабел, семейната котка, беше излязла от библиотеката и сега подтичваше след Джордж, вдигнала високо опашка. Сенките им се сливаха по тавана в някаква деликатна прегръдка.

— Ще говорим, когато се върнеш — каза Елизабет. — Нали?

— Обичам те — добави тя.

Джордж вдигна ръка в отговор. После стигна до ъгъла и изчезна.

Десет минути по-късно, когато мина през въртящата се стъклена врата на „Редман Интернешънъл“, Джордж се поколеба само за миг, преди да продължи към черния мерцедес, който чакаше при тротоара.

Винсънт Спокати се беше облегнал на вратата на шофьора.

— Господин Редман — поздрави той и леко кимна. — Радвам се, че успяхте.

Джордж го погледна, запомни лицето му, но не каза нищо. Качи се в лимузината и се озова лице в лице с жената.

Беше поразителна. Облечена изцяло в черно, с прибрана назад дълга тъмна коса. Устните й леко се стегнаха, когато той седна до нея.

В колата имаше още един човек. Седеше от другата страна на жената и лицето му беше като замръзнала маска. Майкъл Арчър.

Двамата мъже впериха погледи един в друг. Мълчанието натежа в купето.

Джордж понечи да каже нещо, когато жената започна да го претърсва. Ръцете й бяха бързи и не пропускаха нищо. Тя докладва на Спокати, когато той надникна през отворената врата.

— Чист е.

Спокати огледа Майкъл и Джордж.

— Господи — възкликна. — Да можете да се видите само. Човек ще си помисли, че отиваме в моргата, а не на празненството. Я по-ведро, по дяволите.

54

Музиката се засили, избухнаха аплодисменти и Лиана продължи през тълпата, като се усмихваше на хора, които не познаваше, кимаше на онези, които се оказаха нейни познати, и се питаше къде ли е Майкъл.

Нямаше придружител. Беше заобиколена от стотици усмихващи се и смеещи се хора, но никога досега не се бе чувствала толкова сама. Къде се губеше той? Беше го помолила изрично да дойде в осем, за да се появят заедно на тържеството в осем и половина. Но ето че наближаваше десет, а от него още нямаше нито следа.

Нито пък от Луис.

Сама, Лиана тъкмо приключи с поздравяването — по име — на по-голямата част от хиляда и осемстотинте души, сред които бяха френският посланик, британският посланик, графиня Кастелани и слепият й съпруг граф Луфтвик, лейди Йонеско от Испания, кметът и губернаторът на Ню Йорк. Сама беше дала интервюта на подбрани представители на пресата — изтощителна задача, която не мина добре. Всички искаха да знаят защо е приела поста, въпреки откритата вражда между баща й и Луис Раян. И всички искаха да научат дали има някаква информация за Селина.

Лиана се беше справила с журналистите, като умело заобикаляше въпросите им и се спираше най-вече върху хотела и неговото бъдеще. Но беше уморена и не се забавляваше. Огледа претъпканото лоби. Поне цветята бяха доставени.

Търсеше с поглед Майкъл. Видя мъже, с които баща й навремето бе сключвал сделки, влиятелни жени, които Селина бе очаровала, двойки, които майка й бе канила на вечеря. Видя стари и нови богаташи, богати вдовици и още по-богати разведени. Майкъл обаче го нямаше никакъв. Не беше пристигнал.

Някой докосна ръката й. Лиана се обърна и видя Луис Раян.

— Един танц? — предложи той.

Лиана го изгледа сърдито. Беше облечен в черен копринен смокинг и тъмночервена вратовръзка.

— Къде се губиш? — укори го тя. — Всички питаха за теб. Трябваше аз да посрещам гостите, а ме увери, че ще бъдеш тук часове преди началото. Къде беше?

Луис доближи пръст до устните си.

— Знам, че закъснях, и се извинявам. Имам обаче отлично извинение. — Замълча и продължи по-тихо: — Намерих убиеца на сестра ти.

Зашеметена, Лиана впери поглед в него.

— Намерил си го?

— Да — потвърди Луис. — Спокати се добра до него. Казах ти, че е най-добрият.

— Кой е той? Къде е?

— Няма да говоря в тази навалица. Има твърде много уши. — Той посочи към дансинга, където се въртяха изискани двойки. — Ела. Танцувай с мен. Ще ти кажа на ухо всичко, което знам.

Тя го последва до дансинга, като се поколеба само за миг, когато един фотограф се изпречи пред тях да ги снима. Проблесна светкавица, фотографът се дръпна и докато минаваше покрай него, Лиана видя на лицето му жаждата и отчаянието, които сигурно бе виждала и сестра й, когато е била на нейното място.

Луис я отведе в центъра на дансинга, сложи ръка на кръста й и двамата затанцуваха.

— Изумително е — поде той, поглеждайки към претъпканото лоби. — В продължение на години тези хора, тези членове на висшето общество на Ню Йорк, не ми обръщаха никакво внимание. Също като барона и баронесата ей там. Знаеш ли колко пъти съм бил канен на техните прочути вечерни партита, Лиана? Нито веднъж. Държат онзи шибан мезонет на Пето вече двайсет и пет години, а аз никога не съм стъпвал там. Но когато те наех да управляваш хотела, целият свят се втурна насам. Животът е шантав, не мислиш ли?

— Или е шантав, или си взел правилното решение, като ме нае. Кажи ми какво знаеш.

Той сякаш не чу въпроса й.

Придърпа я към себе си и я завъртя така, че двамата се озоваха пред оркестъра.

— Съжалявам за случилото се с баща ти днес — рече той. Видя изумлението в очите й и добави: — Говоря сериозно. Ако искаш вярвай, но аз го уважавам, независимо от чувствата ми към него. И се възхищавам на смелостта, която показа с купуването на „Уест Текс“. Ако се беше получило, ако иранците бяха изчакали мъничко, баща ти щеше да влезе в историята. Ала сега се боя, че ще изгуби всичко.

— Луис…

— Какво според теб би си помислил той, Лиана? Смяташ ли, че хотелът би му харесал?

— Честно казано, не ми пука.

— Но на мен ми пука.

— Тогава ще го обсъдим по-късно.

— Не — заяви Луис. — Нека го обсъдим сега. Не мисля, че баща ти би го харесал. Преди години, когато работехме заедно, той не уважаваше идеите ми. Нещата трябваше или да станат по неговия начин, или да не станат. — Той сви рамене. — Но може би греша. Трудно е да се бие това, което построих. Най-малкото, ако беше тук, щеше да завижда и да иска хотелът да беше негов.

Лиана се опита да се дръпне, но той я държеше така здраво, че щеше да се получи сцена, ако го направи. Изгледа го свирепо.

— Какво ти става? — изсъска. — Пусни ме. Хората гледат.

— Добре. — Луис въздъхна. — Ето какво знам. Изглежда, преди години баща ти си е създал враг. Не знам името му, Спокати ще ти го каже по-късно, но баща ти го е унищожил. Първо се опитал да го направи с бизнес, но после нещата станали лични.

Хората танцуваха около тях и се усмихваха с онези потайни усмивки, така характерни за богатите.

— Въпросният човек си отмъщава — продължи Луис. — Иска Редман да види какво е да изгуби най-важните неща в живота — бизнеса си, дъщеря си и кой знае какво още, може би теб и майка ти.

Той кимна на една жена, която мина покрай тях и докосна ръката му.

— Кажи ми кой е.

Луис понечи да заговори, но изведнъж тълпата зашумя възбудено и някъде се чу звън на счупено стъкло. Последваха викове.

— Какво, по дяволите?… — изненада се Луис. Но Лиана вече се беше откъснала от него и вървеше към бара до източния вход.

Началникът на охраната, бивш лейтенант от морската пехота, я видя и препречи пътя й.

— Не е нужно да се безпокоите, госпожице Редман. Всичко е под контрол.

Тя погледна покрай него и видя няколко души от охраната да извеждат двама бармани от лобито.

— Какво стана?

Мъжът хвърли поглед към тълпата и леко хвана Лиана за ръка.

— Да поговорим на някое по-тихо място.

Тя го последва през вратите, извеждащи от лобито, където закопчаваха с белезници барманите. Вгледа се в тях и си помисли, че са й смътно познати, сякаш ги бе срещала някъде и преди.

— Какво са направили? — попита.

Преди лейтенантът да успее да отговори, вратата се отвори и Луис Раян влезе в стаята. Лицето му бе зачервено. Челото му лъщеше от пот. Той погледна двамата бармани, после се обърна смутено към Лиана.

— Какво става тук?

Тя не го погледна.

— Явно е имало някакъв проблем — каза тя.

Луис се насочи към лейтенанта.

— Какъв проблем?

Лейтенантът посочи с брадичка двамата бармани, изправени до мраморната стена, които чакаха в гневно мълчание.

— Получихме анонимно обаждане да проверим персонала на бара. Взех няколко от хората си, стигнахме до тези двамата, видяхме, че са въоръжени, и ги доведохме тук. За съжаление те решиха да окажат съпротива. В противен случай никой в лобито нямаше дори да разбере за съществуването на тези господа.

— Кои са те? — попита Луис.

Лейтенантът сви рамене.

— Не знаем. Но нещо ми подсказва, че на тези момчета не им е за първи път. Ще научим самоличността им, след като полицията ги прибере. Ще им вземат отпечатъци, ще ги проучат и ще стане ясно кои са.

Той явно бе забелязал предпазливото изражение на Луис, защото добави:

— Не се безпокойте, господин Раян. Ще изчакаме тържеството да приключи и тогава ще извикаме полицията. Момчетата не бързат, аз също. Не е нужно да предизвикваме суматоха в нощ като тази.

Луис кимна с благодарност.

Лейтенантът се обърна към Лиана.

— Настоявам обаче да пропуснете речта си, госпожице Редман. Спомнете си какво се случи със сестра ви. Има вероятност смъртта й да е свързана с бомбите, които експлодираха на покрива на сградата на баща ви. Ако наистина е така, значи не сте в безопасност и не мога да рискувам да ви позволя да се качите на подиума.

Той погледна разочаровано към двамата бармани и тримата мъже, които ги държаха под око.

— Мислех си, че охраната е затегната — каза той повече на хората си, отколкото на Луис и Лиана. — Взехме всички мерки точно срещу подобно нещо и със срам трябва да призная, че тези някак са успели да се промъкнат. Макар да мисля, че са изключение, не съм сигурен, че няма и други. Затова забравете за речта и ми позволете да ви охранявам до края на вечерта.

Лиана не успя да скрие разочарованието си. Цял живот беше очаквала този момент, а сега й го отнемаха. Инатът й надделя.

— Трябва да произнеса речта — заяви тя. — Хората го очакват.

— Съжалявам — настоя лейтенантът. — Но докато отговарям за охраната, няма да го позволя. — Той я изгледа внимателно. — Тази реч наистина ли е толкова важна за вас? Помислете какво ще ми отговорите. Току-що доказахме, че са допуснати грешки. Няма начин да знаем дали сред тълпата няма и други като тези двамата.

Прав беше. Никой не знаеше какво би могло да се случи, ако тя излезе на подиума. Разкриването на барманите сочеше, че може да има и други.

Гневът й се стопи, превърна се в безсилие и тъга. Отново се беше разминала с възможността да се изяви. Отново нямаше да се появи в центъра на събитията.

— Е — каза тя повече на себе си, отколкото на другите, — поне бях на една крачка, нали?

Лейтенантът нямаше представа какво има предвид, но Луис знаеше, ала когато Лиана го погледна с надеждата, че ще открие съчувствие и разбиране в очите му, видя само овладяна ярост, която му бе трудно да сдържа.

Раян се обърна към лейтенанта.

— Бихте ли ни извинили, ако обичате? Искам да поговоря с нея на четири очи.

Началникът на охраната кимна и тръгна към двамата бармани.

— Не — спря го Луис. — Вече сте сложили трима души да ги пазят. Искам да се върнете в лобито. Там може да има и други. Намерете Зак Андерсън и му кажете да съобщи на гостите, че Лиана Редман няма да изнесе речта си поради лични причини. — Видя колебанието на лейтенанта и добави: — Да не забравяме, че работите за мен.

Мъжът излезе.

— Знам колко много означаваше тази реч за теб — каза Луис на Лиана. — Съжалявам, че нещата се развиха по такъв начин.

Лиана вдигна глава. „Не се и съмнявам, че съжаляваш“ — помисли си тя. Знаеше, че произнасянето на речта означава за него повече, отколкото откриването на хотела. Но нея я вълнуваха по-важни неща.

— Настоявам да ми кажеш какво знаеш. Кой е убил сестра ми?

Той я поведе през празното помещение към асансьорите.

— Ще направя нещо по-добро за теб. Няма да ти казвам, а направо ще те заведа при него.

— Ще ме заведеш при него ли?

— Спокати го държи горе. Човекът, когото търсиш, се намира в кабинета ти. Предлагам да се изправим пред кучия син и да сложим край на това.

Джак Дъглас чу чаткането на токчетата на Елизабет Редман и видя сянката й да се плъзга по северната стена, преди да види самата нея.

Той спря да крачи напред-назад в розовото фоайе и се обърна да изчака появата й в края на дългия коридор. Беше облечена в кремав копринен костюм от толкова деликатна материя, че прозрачността му щеше да си личи, ако кожата й не бе толкова бледа. Докато тя вървеше към него, Джак не видя в поведението й нищо, което да намеква, че е раздразнена или изненадана от неочакваното му посещение.

Знаеше обаче, че тя няма да е доволна да го види. Беше дала ясно да се разбере, че го смята за отговорен за смъртта на Селина.

Джак тръгна към нея, като си мислеше, че ако не се съгласи да му помогне, в скоро време може да види и другата си дъщеря мъртва.

— Съжалявам за натрапването — извини се той. — Но трябва да говоря с Джордж. Знаете ли къде е той?

При споменаването на името на съпруга й в походката на Елизабет Редман се забеляза леко колебание. После тя спря в средата на коридора и хладно отговори:

— Съпругът ми не е тук, господин Дъглас.

И без да каже нито дума повече, влезе в дневната.

Джак остана за момент на място, преценявайки възможностите си, след което тръгна след нея. Откри я в другия край на стаята, при прозореца с изглед към града и примигващите светлини на хотел „Пето авеню“. Дори да беше доловила присъствието му, не го показа с нищо.

Нямаше време за игрички.

— Знам кой уби Селина — каза той. — Знам кой е заложил експлозивите на прожекторите. Ако искате да хвана този човек и да сложа край на това, съветвам ви да престанете с глупостите и да ми помогнете, госпожо Редман.

Потресена от тона му и от думите, които изрече току-що, Елизабет се обърна.

— Къде е Джордж? — отново попита той. — Трябва да знаете къде е отишъл.

— Знаете кой е убил Селина?

— Знам — потвърди той. — Но трябва да говоря с Джордж.

Тя се дръпна от прозореца и седна на един стол, тапициран с бял кретон. Изглеждаше ужасно уморена.

— Не зная къде е. Излезе преди час. Не ми каза къде отива.

— Това необичайно ли е?

— Разбира се, че е необичайно.

— И нямате представа къде е отишъл?

— Никаква — каза Елизабет. — Получи писмо по куриер и излезе. Не ми каза къде отива.

Мислите на Джак препускаха.

— Какво писмо? — попита той. — От кого?

— Не зная.

— Вие четохте ли го?

— Не ми позволи.

— И е излязъл, след като го е получил?

— Да. Каквото и да пишеше в него, съдържанието го разстрои много.

— Как го е разстроило?

— Не съм го виждала такъв преди. Джордж изглеждаше уплашен. Видях страха на лицето му, докато прибираше писмото в джоба на сакото си. Личеше му, че е уплашен, но имаше и нещо друго. Някаква емоция, която не можех да определя. Поне не тогава.

— А сега можете, така ли?

Елизабет замълча за момент, но после кимна.

— Да. Виждала съм такъв поглед и преди. Виждах го много често в очите на Лиана, докато растеше. — Тя пое дъх. — Джордж изглеждаше невероятно тъжен, сякаш е бил измамен от нещо, към което винаги се е стремял. Това видях на лицето му — зад страха.

— Каква може да е причината?

— Не зная. Но може би ще получа по-добра представа, ако ми кажете кой е убил дъщеря ми.

— Луис Раян.

Тя почти не реагира на думите му и макар да бе изненадан, Джак предположи, че може би от самото начало е подозирала, че е бил Раян, но никога не е предполагала, че той ще стигне дотук след толкова много години.

За момент Елизабет остана абсолютно неподвижна, после стана и отново отиде до прозореца.

— И сега Лиана е в ръцете му.

Джак вдигна телефона на масата.

— На кого звъните? — попита Елизабет.

— На полицията.

— Писмото е било от Луис Раян — каза тя. — Знаете го, нали?

— Сега знам. Мисля, че съпругът ви е при него.

— Той смята, че Джордж е убил жена му, Ан. Винаги е мислил така. Но предполагам, че знаете и това.

Обади се оператор. Докато Джак му описваше накратко ситуацията, Елизабет заговори отново.

— Но Джордж не я е убил — заяви тя. — Как би могъл? Ан Раян беше първата му любов.

Джак я погледна. Настроението в стаята се променяше.

— Забравете — каза той на оператора. — Много хора са въвлечени, включително и родителите ми. Кажете на лейтенант Грийнфийлд, ще че го чакам при хотела. И пратете екип на летище „Кенеди“. Самолетът на Даяна Крейн ще кацне в полунощ. Искам да съм сигурен, че с нея и с майка й няма да се случи нищо.

Той затвори.

— Трябва да тръгвам.

Но Елизабет се беше пренесла на друго място и в друго време. Тя се взираше в Джак.

— Какво бихте сторили, ако бяхте на мое място, господин Дъглас? Той си мислеше, че не зная, но аз знаех. Проследих ги една нощ до един хотел в Хартфорд. Гледах ги как влизат вътре, бях на не повече от стотина метра от тях.

Той се канеше да каже, че това не му влиза в работата, че трябва да тръгва, но внезапно осъзна какво се разкрива пред него.

— Не можете да си представите болката — говореше тя. — Да ги гледам как се смеят, как се държат за ръце. Но аз обичах Джордж. Бяхме сгодени и бях готова да направя всичко, за да го задържа. От моя гледна точка Ан Раян беше отрова. И затова я убих. Взех една от пушките на Джордж, отидох в дома й и видях, че колата й я няма.

Тя погледна нагоре към тавана.

— Беше късно. Знаех, че рано или късно ще се прибере, така че спрях колата си на около километър и половина надолу по пътя и се скрих в гората до къщата й. Времето беше ужасно онази нощ. Имаше виелица. Останах часове сред дърветата, преди да видя как колата й се появи на пътя и поднесе в снега, докато приближаваше моста. Помня, че когато дръпнах спусъка, бях абсолютно спокойна, също като сега. Дори гърмежът не ме стресна. А когато колата падна от моста, изпитах единствено облекчение. Тя беше излязла от живота ни. Проблемът беше решен. Върнах се бързо при колата си и се махнах, преди полицията да пристигне.

Джак не можеше да повярва на ушите си.

— Нима вие сте убили Ан Раян?

Елизабет се усмихна.

— Имате остър ум, господин Дъглас. По-остър, отколкото си мислех. Да, аз я убих. Бях отчаяна и я убих. Това бе най-доброто и най-лошото нещо, което съм правила през живота си. И макар да премахнах Ан Раян от живота ни, дъщеря ми е мъртва заради тази постъпка, а сега съпругът ми и другата ми дъщеря са в опасност.

Джак стоеше като треснат.

— Можели сте да сложите край на това.

Не стана ясно дали Елизабет го е чула.

— Така и не казах на Джордж — рече тя. — Но си мисля, че винаги е знаел. Просто никога не намери смелост да попита. — Погледна Джак. — Но вие ще промените всичко това, нали, господин Дъглас? Ще кажете на Джордж. И на полицията.

— Нямам избор.

— Разбира се, че нямате — съгласи се тя. — Вие сте честен човек.

Времето напредваше. Трябваше да се срещне с Грийнфийлд пред хотела, преди той и хората му да влязат вътре. Минаваше покрай Елизабет, когато тя каза:

— Обичам семейството си, господин Дъглас. Казах ви това за тяхно добро, не за мое. Разбирам последиците — ще вляза в затвора. Но ще си заслужава, ако стигнете навреме и не позволите на Луис Раян да нарани някого от тях.

55

— Казвал ли съм ти, че ми напомняш за жена ми?

Намираха се в един от външните асансьори. Отвъд затъмнените стъкла, гледащи към Горен Истсайд, покрай тях се носеха сияещите небостъргачи на Пето авеню. Лиана погледна Луис, който сякаш се бе облегнал на града, с ръце на хромирания парапет и леко носталгично изражение. Никога не бяха засягали тази тема, но Лиана знаеше, че навремето той е обвинил баща й в убийството на Ан Раян.

Нямаше представа защо спомена жена си и определено нямаше намерения да го пита — умът й бе зает с друго. Тя погледна светещото табло на асансьора.

— Почти стигнахме, Луис.

Но той не й обърна внимание.

— Мисля, че тази вечер би се харесала на Ан — каза. — Винаги е обичала празненства. Беше идеалната домакиня — прекрасна, остроумна, духовита, изтънчена. Ан можеше да печели приятели със същата лекота, с която аз като че ли си създавам врагове. — Той се усмихна на спомена. — Ако беше жива днес, можеше да заложиш задника си, че баронът и баронесата щяха да ни канят на вечерните си партита. Биха се влюбили в нея точно като мен. Всички я харесваха.

Лиана разбираше, че трябва да отговори нещо, но не искаше да го окуражава. Убиецът на сестра й се намираше в кабинета й. Трябваше да се съсредоточи върху това, а не върху жената на Луис Раян. Прииска й се асансьорът да се движеше по-бързо.

— По думите ти е била чудесна, Луис — рече тя. — И си личи, че ужасно ти липсва.

— О, и още как — потвърди Луис. — Бяхме идеална двойка, Лиана. Не можеш да си представиш колко много ми липсва.

Той се извърна и тя видя как нещо в изражението му се променя, сякаш беше натиснато копче или бе спусната завеса.

— Предполагам, че именно затова баща ти я уби.

Той се наведе напред и натисна копчето за спиране на асансьора. Градът замръзна от другата страна на стъклото.

Страх се промъкна в сърцето на Лина.

— Тя умря преди трийсет и една години — изтъкна Луис, като продължаваше да натиска копчето. — Жертва на шантава автомобилна катастрофа. — Той я изгледа с вдигнати вежди. — Поне такова беше заключението на полицията. Но аз знаех, че не е така. Винаги съм го знаел. Баща ти уби жена ми. Казвал ли съм ти как е станало, Лиана?

Тя не отговори. Погледна таблото и видя, че се намират между двайсети и двайсет и първи етаж.

— Явно не съм. Но мисля, че е редно да научиш какво е направил баща ти. Време е ти и целият свят да разберете какво точно се е случило.

Сърцето на Лиана се беше качило в гърлото й. Тя си спомни колко странно се бе държал Луис на дансинга, как мислите му бяха насочени изцяло към баща й. Изведнъж усети, че я грози опасност.

— Онази нощ времето беше отвратително — продължи Луис. — Двамата с Ан се скарахме и тя излезе във виелицата. Опитах се да я спра, но не пожела да ме чуе. Качи се в колата и потегли, нямаше как да тръгна след нея. По онова време имахме само една кола. Помня колко се разтревожих за нея. Ан никога не караше в сняг. Минаха часове, а от нея нямаше никаква вест. Започнах да звъня на приятели и роднини, но никой не я беше виждал. Никой не знаеше къде е.

Той сякаш се връщаше в миналото, право във времето и на мястото, където определено не се чувстваше добре. Затвори очи.

— И тогава се обади полицията. Казаха ми, че колата на Ан излязла от пътя и паднала от моста недалеч от дома ни.

Той махна пръста си от светещия бутон и асансьорът рязко потегли. Лиана го гледаше как отдръпва ръката си. Всичко това беше нагласено. И тя се беше хванала. Погледна към вратата на асансьора и се запита какво ли ще има зад нея, когато се отвори.

— Беше ужасно — въздъхна Луис. — Да изляза от къщата, да се втурна през снега до моста, да видя колата й долу в реката, да осъзнавам, че няма начин да е оцеляла при това падане, да зная, че моята Ан е мъртва. — В гласа му зазвуча гняв. — Знаеш ли какво ми причини това? Знаеш ли колко дълго чаках този момент?

„Кой момент?“

Лиана опря гръб на вратата на асансьора. Някъде далеч в тъмните ъгълчета на съзнанието си тя предусещаше накъде води всичко това, разбираше значението на думите му, но отказваше да повярва — защото не можеше да е истина.

Луис пристъпи към нея. Яростта внезапно се изписа на лицето му, гореща и жива. Беше черна като страха й, черна като роклята й и изпълваше кабината до пръсване.

— Още преди да науча, че гумите й са били спукани от стрелба, аз знаех, че това не е било злополука — тихо каза той. — Двамата с баща ти се съдехме от години. Два дни след като спечелих на последна инстанция, той си отмъсти, като уби един от малкото хора, които имаха значение за мен. — Очите му се превърнаха в твърди камъни от омраза. — Затова сега аз ще му отнема всичко.

Лиана се сви и се дръпна уплашено от него, очите й се разшириха от изумление. Коленете й едва не се подкосиха, когато осъзна думите му. Светът започна да се размазва пред очите й, когато всички парчета от последните няколко седмици застанаха по местата си.

— Ти! — ахна тя.

Луис се пресегна и сграбчи ръката й.

— Точно така — изръмжа. — Аз.

Асансьорът спря.

Блестящата хромирана врата се плъзна встрани и разкри дълъг, елегантно обзаведен коридор, който се простираше пред тях на редуващи се светли и тъмни участъци.

Кабинетът на Лиана беше в края му. Луис я бутна толкова силно през вратата, че тя се блъсна в отсрещната стена. Там имаше масичка. Лиана посегна да се задържи за нея, но не успя. Падна отгоре й и я преобърна.

— Ставай.

Но масичката не беше празна. На нея имаше лампа, която сега се търкаляше на пода. Лиана я сграбчи и се обърна да я хвърли към него, но Луис се беше преместил. Той хвана лампата, докато Лиана замахваше към лицето му, и я запрати в ъгъла, където тя се пръсна на парчета.

— Не си достатъчно бърза — подигра й се. — Ставай.

Тя се подчини. Луис я хвана за ръката и я помъкна към кабинета. Стъпките им отекваха като кастанети по полирания мраморен под.

Лиана бе вцепенена. Думите на Луис Раян кънтяха в главата й. Той беше убил сестра й. Той е бил в основата на всичко, от самото начало.

— Няма да ти се размине — просъска тя. — Всички знаят, че съм тук.

— Точно така — съгласи се Луис. — Всички знаят, че си тук. Но забравяш нещо много съществено, Лиана. Всички знаят и какво се случи със сестра ти. Целият свят е наясно, че някой се е заел да се разправи със семейството ти. Ако тази нощ те намерят застреляна, никой няма да се изненада особено. — Сети се за двамата бармани, открити в лобито. — В сигурността вече има пробив.

Лиана го изгледа яростно.

— Ти си поставил онези на бара.

— Всъщност не съм — отрече той. — Не зная кои са, нито защо са тук. Но се радвам, че са дошли. Присъствието им само прави нещата много по-лесни за мен.

Приближаваха края на коридора. Вече се чуваха гласове от кабинета й. Тя се обърна и погледна назад, към асансьора. Трябваше да се измъкне. Трябваше да намери помощ. Но как? Усещаше погледа на Луис по себе си.

— Знам какво си мислиш — отбеляза той. — И трябва да ти кажа, че само си губиш времето. Целият етаж е изолиран. Всяка врата е заключена, всеки изход е залостен. Единственият начин да се махнеш оттук е с онзи асансьор, а след малко Винсънт Спокати ще се погрижи и за него. Побегнеш ли, мога да ти обещая, че ще бъдеш застреляна в гърба.

Стигнаха до кабинета й. Луис отвори вратата.

— Между другото, фамилното име на съпруга ти не е Арчър — каза той. — Това е просто псевдоним, с който се опита да ми се измъкне. По документи той е Майкъл Раян.

Лиана го изгледа с отвращение.

— Глупости — процеди.

— Не мисля. — Луис бутна вратата и те се озоваха лице в лице с баща й и Майкъл.

Времето и пространството сякаш се свиха.

Двамата седяха в другия край на стаята в червени кадифени кресла. Градът сияеше зад тях. Бледи като призраци, те се обърнаха към нея при влизането й. След като ги видя, след като осъзна колко внимателно Луис Раян е оркестрирал всичко, Лиана вече не беше в състояние да удържа надигащата се в нея паника. „Той ще ни убие.“

— Стани, Майкъл — нареди Луис.

Майкъл се подчини.

— Майкъл не е мой син. Лиана — със странно чужд глас каза Луис. — Имаше време, когато си мислех, че е. Време, когато той означаваше всичко за мен. Но после открих дневника на Ан, прочетох последния запис и разбрах какво й е сторил Джордж Редман. Разбрах как е манипулирал жена ми.

Погледна към Джордж, който не помръдваше.

— Майкъл не е мой син — повтори Луис. — А син на баща ти. Ти се омъжи за своя брат.

Четиресет етажа надолу хотел „Пето авеню“ бе тихомълком обграден от служители на нюйоркската полиция, а вътре специална част, водена от лейтенант Вик Грийнфийлд, бързо претърсваше всеки етаж и всяка стая.

Джак Дъглас вече беше разпитан от Грийнфийлд, но от съображения за сигурност не му беше позволено да влезе в сградата. Той стоеше на тротоара от другата страна на улицата и гледаше как поредното трио полицейски коли завива на Петдесет и трета и се насочва с изключени светлини към източния вход на хотела.

Всички хиляда и осемстотин гости бяха евакуирани. По тротоарите се бяха събрали тълпи. Журналистите бяха тук и записваха всичко. Джак чу слаб насечен звук и когато вдигна глава, видя лъскав полицейски хеликоптер да лети над Пето авеню към примигващите светлини на хотела.

Стомахът му се стегна и главата му запулсира в такт с бързите удари на сърцето. Случва се, помисли си той. Но дали достатъчно бързо?

Тишината се разширяваше като балон в кабинета на Лиана.

Спокати стоеше в дъното на стаята и гледаше как лицето й пребледнява. Джордж Редман не отрече твърдението на Раян. Нито пък Майкъл. Спокати забеляза как устните й се разделят и изпита странна тръпка.

Джордж пристъпи напред. Спокати стисна пистолета си. Копнееше да го използва.

— Това засяга единствено теб и мен, Луис. Никого другиго. Защо не постъпиш като мъж и не ги пуснеш?

Луис бутна Лиана напред. Затвори вратата и тръгна през помещението към Спокати.

— Да бъда мъж ли? — сопна се той. — Ти мъж ли беше, когато чукаше жена ми? Мъж ли беше, когато тя забременя от теб? Мъж ли беше, когато зареди онази пушка и я уби?

— Никога не съм докосвал жена ти.

Изумен, Луис спря насред стаята.

— Никога не си я докосвал ли? — Той посочи с пръст Майкъл. — Тогава обясни появата му. Обясни проклетия си син. Ти прочете откъса от дневника на Ан, който ти изпратих. Със собствената си ръка е написала как е забременяла от теб само седмици след като прекратих съдружието ни и купих Пайн Гардънс. — Обърна се към Лиана. — Чукал я е, докато е бил сгоден за майка ти.

Спокати погледна часовника си. Искаше след пет минути да се е махнал оттук. Хвърли поглед към Ампаро Грагера, която стоеше под една осветена картина на Сисле и с интерес наблюдаваше как всичко отива по дяволите. Заръча й да се погрижи за асансьора. Изчака я да излезе от стаята, заобиколи бюрото на Лиана и застана пред прозорците, гледащи към Петдесет и трета.

Загледа се към съседната сграда, която бе посетил с брокерката през деня, вдигна ръка и погледна към гърдите си. Над сърцето му танцуваше рояк червени точици.

Кимна на хората, които не можеше да види, и лазерите угаснаха.

Спокати знаеше рисковете, които поема с тази среща тук. Знаеше, че хотелът е пълен с охрана. Но той никога не приключваше сделка, без да се е осигурил предварително. Днешната му осигуровка беше желязна.

Обърна гръб на прозореца и зачака някой да заговори. Ако нещата не се развиеха в най-скоро време, трябваше да се намеси лично.

— Значи така, а, Раян? — изръмжа Джордж. — Ще ни убиеш, докато лобито е пълно с хора? Това ли е планът ти?

Луис го изгледа яростно. Отиде до бюрото на Лиана, отвори едно чекмедже и извади пистолета, който бе сложил там по-рано. Насочи го към Джордж.

— Да — каза той. — Това е планът.

— И какво ще реши той според теб?

— Всичко — процеди Луис. — Ти съсипа живота ми. Уби Ан. Наистина ли си мислеше, че ще оставя да ти се размине? Чаках години този момент.

— Смъртта на Ан беше злополука — с равен глас каза Джордж. — Знаеш го не по-зле от мен. Нищо не съм й сторил. Обичах я повече, отколкото ти си я_/ обичал някога. Проблемът ти е, че така и не успя да приемеш факта, че Ан престана да обича теб и се влюби в мен.

Думите подействаха като удар на Луис. За миг пистолетът трепна в ръката му.

— Ако искаш някой да си плати, по-добре застреляй мен и пусни Лиана и Майкъл да си вървят — предложи Джордж. — Те нямат нищо общо с това. Нещата са между теб и мен.

Луис понечи да каже нещо, но после се обърна и насочи оръжието към Лиана. Тя уплашено отстъпи крачка назад.

— Знам, че не можеш да понасяш собствената си дъщеря, Джордж. Но все пак може би това ще ти даде някаква представа какво ми е.

Той стреля.

Гърмежът прозвуча кухо в стаята. Поразен, Джордж загледа как Лиана залита назад с изпълнени с ужас и изненада очи. В роклята й имаше мъничка дупка, отляво на пъпа. Лиана погледна надолу към нея и я покри с ръце, а кръвта потече между пръстите й и закапа на пода. Тя погледна баща си, после Луис и Майкъл, и се свлече на колене, като изпъшка.

Майкъл изтича до нея. Коленичи, постави длани на кръста й и притисна раната.

От коридора внезапно се чуха виковете на Ампаро Грагера. Последва бърза стрелба и тя изкрещя.

Спокати извади пистолета си и бързо пресече кабинета. Затвори вратата, заключи я и осъзна, че телефонът му звъни. Откачи го от колана си, заслуша френетичните викове от другата страна и се обърна изумен към прозорците. В първия момент не видя нищо. После отнякъде се спусна полицейски хеликоптер и ослепителните му прожектори осветиха кабинета.

Спокати се вгледа в светлината, но не можеше да различи нищо.

— Защо не ме предупредихте? — извика той в телефона.

Машината висеше в непосредствена близост до прозорците на кабинета. Вбесен, Луис се обърна към Спокати, но се озова лице в лице с Джордж Редман, който посегна към пистолета му. Джордж се опита да го отскубне от ръката на Раян, но не успя и блъсна Луис толкова силно, че оръжието отлетя и падна на пода. С цялата сила, на която бе способен, Джордж продължи да блъска Раян назад, докато не го залепи за огромните стъклени панели.

Полицаите заблъскаха по вратата на кабинета.

С опънати нерви и разтуптяно сърце Спокати отстъпи назад. Хвърли поглед към Лиана и Майкъл, после към Джордж и Луис, които се бореха до прозорците. Пистолетът беше изчезнал някъде между тях.

За миг му се прииска да застреля и двамата, да приключи това веднъж и завинаги, но нямаше време. Той се втурна към частта на кабинета, където нямаше прозорци, и изтръгна капака на отоплителната шахта. Захвърли го настрани точно когато пистолетът на Раян изтрещя.

Спокати видя как Джордж Редман се свлече на килима. Лицето му за миг се освети от ярката светлина на прожектора на хеликоптера. Луис го беше прострелял в гърдите. Джордж падна на една страна и остана да лежи с отворени и невиждащи очи.

Раян насочи пистолета към главата му. Каза нещо, което Спокати не чу, и тъкмо щеше да стреля, когато вратата отлетя и полицаите нахълтаха в стаята с извадени пистолети.

— Свали оръжието!

За част от секундата Луис взе решение. Той стреля — и видя как куршумът се забива в пода до главата на Джордж Редман. Беше пропуснал! Пропуснал!

Понечи да стреля отново, но полицаите го надупчиха в корема и гърдите.

Луис зяпна.

Пистолетът отлетя от ръката му и падна на пода.

Луис получи още един куршум в гърдите и залитна назад към трептящото стъкло, зад което ревеше перката на хеликоптера. Вратата на машината беше отворена и двама мъже със снайпери се бяха надвесили навън, вързани с ремъци. Оръжията им бяха насочени към Луис. Когато той се обърна към тях, те откриха огън. Пороят куршуми пръсна стъклото и Луис залитна назад. Спокати остана абсолютно равнодушен. Колко пъти беше молил Луис да държи щорите спуснати?

Раян рухна на колене, сребристосивата му коса попадна под резкия лъч на прожектора. Вече се намираше в ледените нокти на смъртта. Напускаше себе си. Не изпитваше болка, а само тъпа, разпълзяваща се топлина в гърдите и корема. Знаеше, че умира, но не му пукаше. Погледна към Майкъл и видя Ан да го гледа с ужас. Още малко и тялото му щеше да стане безтегловно. Чудеше се дали всичко това е илюзия, когато мозъкът му изключи и той се стовари по лице на пода.

Спокати се сви в сенките. Намираше се в другия край на кабинета, а полицаите гледаха как Луис Раян умира пред очите им. Даде нареждане по мобилния телефон и чу как хората му в съседната сграда откриват огън по резервоара на хеликоптера.

Спокати скочи в шахтата и полетя надолу.

Въпреки целия шум за момент сякаш всичко замря, когато блестящите перки на хеликоптера като че се поколебаха, след което машината потъна надолу, запали се и експлодира в сградата.