Пето авеню

30

На следващата сутрин, точно когато Селина Редман тръгваше на скок с бънджи с Джак Дъглас и няколко часа преди Джордж Редман да излезе от „Редман Интернешънъл“ за петкилометровия си крос в Сентрал Парк, Ерик Паркър беше изкаран до дълга сива лимузина, спряла при един дискретен страничен вход на Нюйоркската болница.

Нямаше репортери — Даяна Крейн се беше погрижила за това — и докато шофьорът помагаше на сестрата да го качи на задната седалка, Ерик си помисли, че беше прекарал достатъчно време в тази болница. Време беше да се прибере у дома.

Даяна вече седеше отзад, с лице към трафика. Беше облечена в черен костюм на „Шанел“, чиято пола стигаше едва до коленете й, носеше диамантената брошка, подарена й от Ерик в нощта на нападението, както и диамантена гривна, също от него.

Краката й, обути в черни чорапи, бяха кръстосани. Тъй като неговият крак беше гипсиран, Ерик трябваше да седне странично с лице към нея. Даяна не го погледна, след като го вдигнаха от стола на колела и го настаниха на седалката, нито каза нещо, след като вратата се затвори.

Държеше се хладно с него от пристигането й сутринта.

— Наред ли е всичко? — попита Ерик. Знаеше, че тя е била на партито на Анастасиос Фондарас, и се запита дали не се е случило нещо. Селина, Джордж и Елизабет също са били там.

— Наред е — каза Даяна.

— Тогава защо не ми говориш?

— Не би искал да знаеш, Ерик.

„Шибани жени.“

— Напротив, искам.

— Тогава ще го обсъдим по-късно, не тук.

Лимузината потегли.

Ерик се извърна от нея и погледна през прозореца. Точно сега изобщо не му се занимаваше с нацупени жени. Само преди час беше научил, че тъй като вече не работи в „Редман Интернешънъл“, не фигурира в осигурителния им план и се налага да плати от джоба си всички разходи по лечението, които бързо наближаваха шестцифрена сума и със сигурност щяха да нараснат главоломно през месеците рехабилитация, които му предстояха. Макар че парите не бяха проблем в момента, мисълта, че трябва да плаща за нещо, сторено му от дъщерята на Джордж Редман, беше влудяваща.

Лимузината хвана зелен светофар и пое по Шейсет и девета към Пето. Ерик гледаше мъжете, жените и децата, които се разхождаха по улиците и булевардите, водеха кучетата си на прибиращи се светлоотражателни поводи или тичаха с айподи в коланите.

Свали стъклото, вдиша миризмите на града и бързо го вдигна обратно. Скоро градът отново щеше да бъде негов, той щеше да се върне на върха — само че този път без престижа на „Редман Интернешънъл“.

Когато завиха по Пето авеню, Даяна извади телефона си от чантата и започна да набира номер.

— Ще се обадя в Редман Плейс. Не искам неочаквани посрещачи — каза тя.

Ерик я погледна.

— Мислех, че вече си се погрижила за пресата.

— Погрижих се — отвърна Даяна. — Затова никой не ни чакаше при болницата. Но нещата може да се променят, Ерик. Обаждам се за всеки случай.

„Както кажеш.“ Ерик отново се обърна към прозореца. В момента му се искаше единствено да се прибере у дома, да си вземе студена бира от хладилника и да изпълзи в собственото си легло. Изобщо не му пукаше за журналистите. Повече го притесняваше мисълта, че може да види Селина или Джордж, докато го карат през лобито. Можеше да се придвижва с патерици, но те бяха неудобни и имаше чувството, че с тях прилича повече на сакат, отколкото в количката.

А Ерик не искаше да изглежда слаб, ако се натъкне на Джордж или Селина.

Даяна затвори телефона и погледна през прозореца. Ерик я наблюдаваше — нещо в чертите й се беше променило. Пръстите на дясната й ръка си играеха с брошката, която бе подарил навремето на Селина.

— Какво има? — попита той.

— Има проблем.

— Какъв проблем. Пресата ли е там?

— Няма нищо общо с пресата.

— Тогава какво?

Тя пое дъх и издиша. Гневът, струящ от нея преди, се беше сменил с някаква друга, трудна за описване емоция.

— Даяна…

— Апартаментът ти — каза тя.

Преди да се спукат тръбите, апартаментът беше един от най-примамливите в Манхатън заради изгледа му към Сентрал Парк. Цената му възлизаше на милиони. А колекцията от картини, антикварни мебели и скулптури, купени анонимно на търгове, струваше още повече.

Но сега, докато колелата на инвалидната количка газеха в петнайсетте сантиметра вода, която вече съсипваше паркета, Ерик осъзна, че сумата е паднала драстично само за една нощ.

Апартаментът му беше съсипан.

Обърна се към Сам Митчел, управителя на Редман Плейс, с когото бе приятел от години — и който сега се държеше странно дистанцирано.

— Какво се е случило, Сам?

— Няколко тръби са се спукали, господин Паркър. — Неочакваното официално обръщение увисна във въздуха. Митчел винаги се беше обръщал към него на малко име. Това накара Ерик да се запита колко ли други обитатели на Редман Плейс са се обърнали срещу него.

— Това го виждам, Сам. Можеш ли да ми кажеш защо?

— Хората ни все още работят по въпроса. Ще научим в края на деня.

Ерик изкара количката на терасата, където стоеше Даяна с обувки в ръце. Тя се помъчи да се усмихне, не успя и се извърна. Вода капеше върху тях от дупката, която доскоро беше таван. Гипсът му, който докторите бяха предупредили да не се мокри, беше подгизнал.

— Колко други обитатели са пострадали? — попита Ерик.

— Николко, господин Паркър.

— Да не искаш да кажеш, че са се спукали само тръбите в моя апартамент?

— Точно така.

— Но как е възможно?

— Ще разберем, след като разследването приключи.

— Искам да знам сега.

— Работим възможно най-бързо.

— Тръбите не се пукат посред лято. А в тази сграда не биха се спукали и в най-студената зима. Искам да знам какво става. Веднага.

Сам премълча.

Даяна докосна рамото му. Ерик блъсна ръката й и се отдалечи. Идеше му да хвърли нещо, но се овладя. Водата се плискаше в краката му.

— Предполагам, че застраховката ми ще покрие щетите — каза той, насочвайки количката към спалнята, която вече не беше спалня — от поддръжката я бяха направили на нищо, за да се доберат до една от спуканите тръби. — Само картините струват цяло състояние. Не могат да бъдат заменени. И мебелите са уникални, купувани на търгове. Схващаш ли положението, Сам? Чуваш ли ме изобщо?

— Това, което ще кажа, няма да ви хареса.

— Кажи го. Вече нищо не може да ме извади от релси.

— Надявам се да е така — каза Митчел, — защото, когато бяхте отстранен от „Редман Интернешънъл“, вие изгубихте застраховката на апартамента. Както знаете, вноските на старшите служители се поемат от организацията. Но след отстраняването ви господин Редман прекрати застраховката.

Ерик изгуби дар слово. Даяна оформи с устни — но не произнесе — думата „отстранен“.

— Боя се, че това не е всичко — продължи Митчел. — Апартаментът под вашия също е пострадал. Водата е унищожила един Ван. Гог на госпожа Олдрич и всичките й картини на Моне, както и мебелите в стил Хенри Осми, които са в семейството й от години и се смятат за безценни. Тя ми каза, че застрахователната й компания смята да ви съди. Помоли ме да ви предам да си намерите добър адвокат.

— Това е безсмислено — намеси се Даяна. — Повредата не е по вина на Ерик. Застраховката ще покрие щетите. Повредата е свързана със сградата, а не с Ерик Паркър.

Следващите думи на Митчел бяха внимателно премерени.

— Застраховката ни наистина покрива оригиналните системи. Проблемът е, че повредата като че ли е започнала от голямата баня на господин Паркър, която той прекрои преди две години. Ако в доклада се установи, че източникът на проблема е там, ще имаме работа с тръби, променени от трета страна. И това ни освобождава от отговорност.

— Не, не ви освобождава — възрази Даяна. — Тръбите са според нормите. Преминали са всички инспекции — както вашите, така и на общината. Вашият подпис стои под документите.

Сам разпери ръце.

— Вижте, знам, че е трудно. Наясно съм, че всички са разстроени. Но ако прочетете документа, който подписахме с господин Паркър, ще откриете клауза, която ни освобождава от отговорност при каквато и да било промяна на оригиналните системи.

— В такъв случай вината е на фирмата, която е положила тръбите.

— Може би — каза Митчел. — Но ремонтът е направен преди две години. Ако беше преди месец, доводите ви щяха да имат тежест. Но преди две години? — Той поклати глава. — Съмнявам се.

Ерик погледна Даяна. На лицето й беше изписано поражение. „Редман ме разори.“

Настъпи мълчание, докато Митчел вървеше към масата в стил арт деко до лъскавия черен бар. Върху нея имаше четири вази с червени рози.

— Има поне едно хубаво нещо във всичко това, господин Паркър — отбеляза той. — Тези рози пристигнаха сутринта като поздрав за завръщането ви у дома. От Луис Раян са.

— Джордж стои зад всичко това. Знаеш го толкова добре, колкото и аз.

Даяна влезе в дневната с кана горещо кафе в едната ръка и две чаши в другата. Току-що беше излязла от банята и беше облечена в бял хавлиен халат. Косата й, виеща се около лицето на лъскави тъмни вълни, беше мокра.

— Той е отговорен за спуканите тръби.

— Трябва да поговорим, Ерик — прекъсна го тя, докато сядаше на стола срещу него и поставяше чашите на масичката. — Нещата не се връзват.

— Кои неща?

Тя наля кафе, подаде му димящата чаша и отпи от своята. Изглеждаше ужасно уморена.

— Ти си ме лъгал.

Ерик понечи да каже нещо, но Даяна вдигна ръка да мълчи.

— Сега аз ще говоря. А ти ще си затвориш устата и ще слушаш. Когато ти задам въпрос, ще отговаряш, при това честно. Излъжеш ли ме, ще разбера. Това ми е работата. Това е специалната ми дарба, за която ми плащат толкова много. И ако ме излъжеш, ще съжаляваш ужасно, защото ми се струва, че сега имаш отчаяна нужда от мен.

Тя се облегна назад.

Зад нея Манхатън беше покрит с пелена от мараня и смог. Слънцето едва се виждаше през облаците. Даяна бръкна в джоба на халата си и извади правоъгълна кутийка от черно кадифе. Подаде я на Ерик и го зачака да я отвори. Повдигането на капака бе съпроводено с ярки проблясъци на диаманти, сапфири и рубини.

Ерик я погледна.

— Можеш да си прибереш бижутата — каза тя. — Видях Селина на партито на Фондарас и тя позна огърлицата, която носех. Каза, че преди била нейна, че си я купил в Милано, ако не се лъжа, и че камъните били без никакви дефекти. Върнала ти я заедно с другите накити. — Даяна продължи по-тихо: — Добави, че сапфирите подчертавали сините ми очи. Много мило от нейна страна, нали?

Тя отпи от кафето си.

— Всъщност не беше мило. Всъщност беше злепоставящо. Не зная колко хора са чули разговора, но дори да е само един, вече цял Манхатън е научил и сигурно съм се превърнала в посмешище. А това е нещо, което не заслужавам.

— Даяна…

— Млъкни, Ерик. Затвори си устата. Не се ли умори от гласа си, както съм уморена аз? След всичко, което направих за теб, можеш поне да бъдеш така любезен да ме изслушаш.

Ерик реши да замълчи.

— Каза, че си ми купил огърлицата, защото ме обичаш. Как мислиш се чувствам, след като се оказа, че любовта ти е фарс? — Не изчака отговор, защото не искаше още една лъжа, а премина на следващата тема. — Каза ми, че си се махнал от „Редман Интернешънъл“. Каза, че защото вече не ходиш със Селина, ти било трудно да продължиш да работиш там и затова си решил да напуснеш. Да напуснеш. Повярвах ти, защото винаги съм те смятала за почтен човек. Но ти не си. Преди час Сам Митчел каза, че Джордж те е отстранил. Искам да знам защо.

— Не е твоя работа.

Даяна с усилие запази спокойствие.

— Щом си ме излъгал, значи е моя работа. Вложих много време, грижи и любов в теб. Бях пребита в апартамента ти от двама мъже, които искаха да те наранят поради причина, която незнайно защо не можеш да обясниш. Ако не бях аз, сигурно още щеше да лежиш в локва от собствената ти кръв. Ако не се бях обърнала към познати с молба да ми направят услуга, името ти още щеше да е по първите страници на вестниците. Дължиш ми истината и ще ми я кажеш. Не го ли направиш, можеш да се разкараш оттук и от живота ми. Просто е.

Ерик посегна за патериците, изправи се с мъка и отиде до прозорците в другия край на стаята. Загледа се в града, а тя гледаше него.

Даяна заслужаваше истината. Но как да й каже, че онова, което беше започнало като ужасна грешка в нощта на откриването на „Редман Интернешънъл“, е набрало скорост и се е превърнало в кошмар, от който нямаше измъкване, докато Лиана Редман не си плати за стореното?

Докторите още не бяха сигурни дали ще си възвърне напълно подвижността на крака. Пораженията на мускулите и нервите бяха по-големи, отколкото предполагаха първоначално. Лиана напълно заслужаваше да си плати и той смяташе да я накара да го направи. Въпреки това трябваше да каже нещо на Даяна. Сега тя бе единственият човек, на когото можеше да разчита. Как можеше да оцелее без апартамент и доходи? Задаваха се съдебни дела. Най-малкото се нуждаеше от напътствията й.

Ерик тръгна към нея.

— Вярно е — каза той. — Бях уволнен от „Редман Интернешънъл“.

— Защо?

— Защото постъпих като глупак.

— Ама че изненада. Колко голям глупак?

— Едва не преспах с Лиана вечерта на откриването на „Редман Интернешънъл“. Щях да го направя, но бях толкова пиян, че не успях да го вдигна. — Той отново седна на стола си. — Това достатъчно честно ли е според теб? Тя ме натикваше в леглото и ми казваше да забравя за клюмналия си хуй, когато Селина влезе в стаята. Бяхме в мезонета на Джордж и Елизабет. Ясно е как ни е намерила. Някой й е подшушнал.

— Е, това е издънка — отбеляза Даяна. Гласът й смъкна температурата в стаята най-малко с десет градуса.

— Не беше нищо, Даяна. И двамата бяхме пияни и гневни на живота и на Селина. Беше грешка.

— И то доста голяма, бих казала. — Температурата падна с още десет градуса.

— Селина явно се е оплакала на Джордж — продължи Ерик. — И той ме уволни. Това е.

— Кой ни нападна онази нощ?

— Не зная. Може да е всеки. Може да е било опит аз грабеж.

— О, я стига — сопна се тя и стаята започна да се сгорещява. — Не беше никакъв грабеж и ти много добре го знаеш. Нищо не е изчезнало от апартамента ти. Проверих го в деня след влизането ти в болницата. Онези мъже са успели да минат през охраната и да влязат в апартамента ти, който беше заключен. Според полицейския доклад вратата не е била отваряна със сила или отключвана с шперц. Онзи, който го е направил, е имал ключ.

Настъпи тишина.

— Кажи ми истината — настоя тя. — Кой го е направил?

„Приятели на Лиана.“

— Не знам.

— Не ти вярвам.

— Наистина ли смяташ, че ако знаех, бих позволил на онзи, който ми стори това — който ни стори това — да му се размине просто така? Я стига, за бога. Ако имах представа кой е виновникът за съсипването на шибания ми крак, щях да пропусна полицията и сам да се погрижа за него.

Поне това звучеше вярно.

— Трябва да имаш някаква представа — не отстъпваше тя.

— Избери си — рече той. — Вбесил съм много хора през годините ми в „Редман Интернешънъл“. Създадох си много врагове, особено докато работех по сделката с „Уест Текс“. Знаеш го не по-зле от мен. Би могъл да е всеки.

Даяна се облегна назад. Може би той наистина не знаеше. Пукаше ли й? Нямаше представа и донякъде се ненавиждаше заради това. Тя допи кафето си и си сипа още.

— Е, какво ще правиш сега?

— Какво искаш да кажеш? — попита Ерик. — Надявах се, че мога да остана тук.

— Не се и съмнявам.

— Само докато приключи ремонтът на апартамента ми.

— Сериозно? — изгледа го насмешливо тя. — Доста самонадеяно предположение. А и ремонтирането на апартамента ти ще отнеме месеци. Не виждам как ще се получи. Нямам желание да те виждам тук. — Тя кимна към накитите. — Продай ги. Ще ти осигурят покрив над главата.

— Нужна ми е помощта ти.

— Знам.

— Бих искал да остана тук.

— Кажи ми, как смяташ да платиш ремонта на апартамента? Имащ да плащаш сметките на болницата, адвокатски хонорари, а ако изгубиш делото, към това се добавя един съсипан Ван Гог, две попилени картини на Моне и унищожени мебели от времето на Хенри Осми. Ерик, не виждам как можеш да платиш за ремонта, какво остава за другото.

— Май ще трябва да си потърся работа.

Идеше й да се изсмее.

— Бог ми е свидетел, че си те бива, Ерик. Естествено, всеки разумен човек ще пропусне да забележи факта, че Джордж те е изхвърлил, ще подмине също заглавията във вестниците и ще те наеме само защото си не друг, а великият Ерик Паркър.

— Един човек ще го направи.

— И кой е той?

— Видя розите, които ми беше изпратил Луис Раян. Ясно е, че ме иска в „Манхатън Ентърпрайзис“. Той има не по-малко пари от Джордж, а всеки знае какви са чувствата между двамата. Ако си изиграя картите правилно, може да успея напълно да се измъкна от тази каша.

31

— Прави точно каквото ти кажа и няма да пострадаш.

Гласът му беше изнервяш. Селина стоеше на ръба на моста, ластичното въже с дебелината на китката й обхващаше глезените, а очите й бяха завързани. Макар да не виждаше виещата се долу река, усещаше прохладата на водата, а също и пропастта пред себе си.

Стисна зъби и зачака инструкциите.

— Не ми харесва, че си с вързани очи — каза стоящият зад нея мъж. Казваше се Стив Симпсън и фирмата му „Въртиго Фивър“ беше собственик на моста за скокове. — Никой досега не е скачал така — нито Джак, нито дори аз. Идеята не ми допада.

Селина свали превръзката и го погледна. Макар да бе нервна и донякъде дори уплашена от предстоящия скок, тя се опита да се престори на спокойна.

— Възможно е. Но нали все повтаряте, че спортът бил безопасен.

— Безопасен е — подчерта Симпсън.

— Тогава какво значение има дали съм с вързани очи?

— Може би никакво. Но ти си начинаеща, а това е стометрово падане. Просто не ми харесва.

— Значи не мога да скоча с превръзка, така ли?

— Не съм казал това.

— А тогава какво казваш?

— Че ще се чувствам много по-добре, ако някой с опит си върже очите и скочи преди теб. Някой като Джак. Така ще мога да видя как минава и може би ще се успокоя.

Селина отвори уста да възрази, но Джак вдигна ръка. Обърна се към Симпсън и се ухили.

— Ще ми се да скоча пръв, Стив. Но тя не ми позволява.

— Не ти позволява ли?

— Аха.

— Защо?

— Защото хвърлихме чоп в града и се падна тя да е първа.

— Не ти вярвам.

Селина скръсти ръце. За момент страхът й се смени с раздразнение. Нямаше търпение да приключи с всичко това.

— Повярвай — натърти тя. — И тъй, няма ли да продължим? Сигурна съм, че и други искат да скачат.

Симпсън погледна към дванайсетте други скачачи, които чакаха реда си, видя нетърпеливите им физиономии и взе решение.

— Забрави — каза той на Селина. — Или скачаш без превръзката, или изобщо не скачаш.

Селина усети как бузите й пламнаха. Това беше нелепо! Какво можеше да навреди някаква си глупава превръзка? Преди да успее да възрази, някакъв висок мъж с тъмна коса и изсечени черти излезе от групата.

— Имам предложение — намеси се той.

Селина го погледна. Беше с черна тениска, бели шорти и тъмни очила. Изглеждаше й познат, макар че не го беше забелязала при изкачването.

— И какво е то?

— Може ли аз да скоча пръв? Опитен съм, вие пак ще можете да скочите преди приятеля си, а аз ще си вържа очите, така че Стив да прецени дали е безопасно.

Селина се обърна към Стив.

— Е? — подкани. — Какво мислиш?

— Зависи от колко време скача.

— От две години — отговори Винсънт Спокати. — В един парк в Тексас.

— Партньорът ми е на един сал под моста — каза Симпсън на Спокати. — Ако се наведете повече, ще го видите.

Спокати се хвана за дървените перила, наведе се и видя клатещия се оранжев надуваем сал за осем души. Мъжът на него им махна. Макар да бе трудно да се прецени от това разстояние, човекът изглеждаше два пъти по-дребен от Спокати.

— Готов ли сте? — попита Симпсън.

Спокати кимна.

— Поемете дълбоко дъх, ако сте нервен.

— Не съм нервен.

Симпсън вече беше забелязал това. Дори опитните скачачи малко се изпотяват преди скока. Този щеше да скочи за първи път с вързани очи, а въпреки това изглеждаше абсолютно спокоен.

— Сигурен ли сте, че искате да си вържете очите?

Спокати хвърли поглед към Селина, която стоеше зад него, прегърнала Джак. Тя му се усмихна. Той отвърна на усмивката й, доволен, че не го е разпознала от откриването на сградата на „Редман Интернешънъл“. Вероятно слънчевите очила помагаха.

— Сигурен съм.

— Е, тогава да го направим.

Симпсън клекна, сложи найлонов клуп около глезените на Спокати, стегна го и щракна серия закопчалки. Докато закачаха бънджито за клупа, Спокати погледна надолу по течението на реката. Двама от хората му го чакаха в рейнджроувъра, паркиран на уединена полянка близо до един от многото черни пътища на парка.

Симпсън се изправи и го тупна по гърба, за да му даде знак, че е време да скача. Спокати се хвана с една ръка за парапета и спусна превръзката над очите си. Сетивата му се изостриха във внезапно настъпилия мрак. Чуваше реката отдолу, крясъка на врана в небето. Усещаше на бедрото си малкото сгъваемо ножче, което беше сложил в джоба си.

Ако Селина му причинеше неприятности, щеше да й изреже нова огърлица.

— Ще броя от пет — каза Симпсън. — Когато приключа, искам да скочите колкото се може по-надалеч. Разбрахте ли ме?

Спокати кимна.

Обратното броене започна.

Когато Симпсън стигна до нула, Спокати без колебание се оттласна от моста и полетя в изящна дъга към реката. Селина пристъпи напред с тълпата да го гледа. С разперени настрани ръце и вдигната високо глава, Спокати сякаш летеше — след което бънджито се опъна и го върна като камшик.

Спокати не нададе крясък от радост или възбуда. Просто полетя обратно към моста и отново надолу. Всичко свърши за по-малко от минута, след което бе спуснат до сала.

Симпсън издърпа бънджито и превръзката и погледна Селина. Лицето й беше пребледняло. Беше се вкопчила с едната ръка в Джак, а с другата се опитваше да прогони досаден комар.

— Удовлетворен съм — обяви той. — Скачаш ли?

— Що за въпрос? — отвърна Селина. — Фасулска работа.

— Опитай се да се съсредоточиш — посъветва я Симпсън. — Изхвърли всичко от главата си и мисли единствено за скока. Нищо няма да ти се случи, гарантирам ти го. Скоро ще бъдеш на сигурно място на сала с постбънджи усмивка, както я наричат скачачите.

Макар че почти не го чу, Селина пое дълбоко дъх и кимна. Отново застана на ръба на моста, стиснала с всички сили парапета. Спокати и помощникът на Симпсън гледаха нагоре от сала. Изглеждаха на хиляда километра оттук.

Селина си сложи превръзката и се запита защо изобщо прави това. Защо винаги трябваше да доказва на себе си и на другите, че по сила, смелост и ум не отстъпва на никой мъж? „Значи се нуждая от психотерапия. Страхотно.“

Някой докосна ръката й.

— Добре ли си? — попита Джак.

— Нищо ми няма — излъга тя.

— Сигурна ли си, че искаш да го направиш?

— Мхм.

— Искаш ли после да обядваме заедно?

— Мхм.

— Обичам те — каза той.

Селина се сепна. Май не беше чула правилно. Но когато той стисна ръката й и я целуна нежно по бузата, тя разбра, че е казал точно това. „Обича ме.“ Ако имаше време, щеше да му признае, че и тя го обича, но преди да успее да го направи, Джак се дръпна, за да може Симпсън да закрепи бънджито за глезените й.

— Добре, Селина — каза той. — Ще броя от пет. Просто скочи колкото се може по-надалеч и въжето ще направи останалото. Готова ли си?

Тя кимна.

И Симпсън започна да брои.

С главата на Селина бе пълен хаос. С всяко отброяване сърцето й се разтуптяваше малко по-бързо, дишането й ставаше малко по-плитко, хватката върху парапета — малко по-силна. Запита се какво ли ще стане, ако въжето се скъса. Помисли си за сала и сигурността, която демонстрираше. Помисли си за баща си, за майка си и дори за Лиана. Помисли си за миналата нощ с Джак, за думите, които й бе казал току-що. И после, точно когато Симпсън извика „Скачай!“ и тя скочи във въздуха, Селина осъзна, че й се пишка.

Беше същински кошмар.

Вятърът фучеше в косата й и отвя превръзката от очите. Селина видя как дървета, скали и вода се носят устремно към нея. Стомахът й се преобърна. Мехурът й поддаде. Светът се размаза. И бънджито се опъна.

Спря на сантиметри от водата, за миг погледът й срещна погледа на Спокати, след което беше катапултирана обратно към моста — и отново полетя надолу към сала.

Когато подскачането нагоре-надолу най-сетне спря и партньорът на Симпсън й помогна да се спусне в сала, Спокати я хвана за ръка и я поведе към една дървена пейка. Изтощена, Селина седна.

— Голяма веселба е, нали? — подхвърли той.

Селина се канеше да каже, че не е никаква веселба, а ужас, но точно тогава Спокати изведнъж се подхлъзна, рухна върху борда на сала и го преобърна, запращайки и тримата във водата.

— Нещо става — извика Джак. — Във водата са. Салът се е преобърнал.

Симпсън отиде при него до парапета и се надвеси над пропастта. Успя да види само бързо движещата се вода и закотвения преобърнат сал.

Но не и тела.

— Не виждам Селина — промърмори Джак. — Къде е тя?

Симпсън се взираше безмълвно, а останалите скачачи също се скупчиха на парапета.

— Къде се е дянал помощникът ти, Стив? Къде е мъжът, който скочи пръв?

— Не ги виждам.

Джак бързо прекрачи парапета.

— Вържи ми другото бънджи.

— Джак…

— Действай!

Симпсън се подчини и задейства като автомат, докато се опитваше да проумее ситуацията.

— Това не ми харесва — каза той на Джак, докато стягаше ремъка. — Опасно е. Долу няма кой да те освободи.

— Сам ще се освободя. Само ме вържи.

Той погледна ремъка и ластичното въже, закрепено и навито зад него.

— Готов ли си? — попита той Стив.

Скочи в мига, в който Симпсън му кимна.

Беше под сала, краката й се бяха заплели във въжето на котвата.

Устата й едва се подаваше над бързо течащата вода. Задъхваше се от страх.

Държеше се за дървената пейка над нея, за да не бъде повлечена от течението или от тежестта на котвата.

Под нея Спокати и Алекс Стивънс, асистентът на Симпсън, се опитваха да я освободят. С всяко дръпване на въжето, което връзваше краката й, ръцете й се плъзгаха малко по мократа пейка. Селина се държеше с всички сили — знаеше, че ако се изпусне, няма да има сили да противодейства на котвата и тя ще я завлече на дъното.

Въжето отново се опъна. И още веднъж. Селина затвори очи и се помоли, когато ръцете й се хлъзнаха и тя потъна още малко в реката.

Водата вече беше над нивото на устата й и за миг я обхвана паника, но после си даде сметка, че може да диша и през носа. Извика отчаяно и устата й се напълни с вода. Селина се задави и започна да кашля. Струваше й се, че се бори срещу неизбежен край.

Изведнъж водата около нея кипна, завряха мехури и Спокати и Алекс се появиха на повърхността. Тъмните им коси бяха гладки и лъскави като кожата на тюлен. Докато Алекс се опитваше да си поеме въздух,

Спокати изплува спокойно зад Селина и я повдигна, за да може да се хване по-здраво за дървената пейка.

После се обърна към Алекс.

— Иди на брега и намери нещо, с което да срежем въжето. Ако не действаме бързо, тежестта на котвата и стягането на краката й ще прекъсне кръвообращението.

Алекс поклати глава.

— Нямам право да напускам. Против правилата е.

— Заеби правилата — каза Спокати. — Ако не направим нещо в най-скоро време, тази жена ще загази лошо.

Алекс погледна към Селина и видя, че й е трудно да диша. На лицето й се четеше смес от страх и изтощение. Премести поглед към Спокати.

— Защо ти не отидеш до брега? Аз ще остана с нея.

— Не мога да доплувам до брега — отвърна Спокати. — Нараних си крака.

— Нищо му нямаше допреди малко.

— Точно тук грешиш, приятел. Изкълчих го при падането. Просто не показвам, че ме боли, за разлика от теб. А сега или си размърдай задника и намери нещо да помогнем на жената, или ще се видим в съда.

Двамата впериха очи един в друг. Накрая Алекс взе решение и се гмурна, като остави Спокати сам със Селина.

Той изплува пред нея.

— Усещаш ли краката си?

— Донякъде — отвърна тя. — Но са изтръпнали. И са по-студени от останалото ми тяло. Какво стана?

— Предполагам, че докато сме се мъчили да те освободим от въжето, котвата е преминала през речен праг и е потънала по-дълбоко. Докато не стигне до дъното, ще продължи да те тегли надолу.

— Колко надолу.

Спокати не отговори. Вместо това погледна нагоре към въжето, което бе завързано за сала. Макар че беше малко разбридано и надуто от водата, изглеждаше достатъчно здраво.

— Докато въжето е закрепено за сала, няма опасност да потънеш много. Определено не повече от една педя.

— Спокойно мога да се удавя в една педя вода — каза Селина.

— Така е — съгласи се Спокати. — Затова на твое място не бих се пускал от пейката.

Той погледна водата, после часовника си. Алекс го нямаше от малко повече от минута.

— Можеш ли изобщо да си движиш краката?

Селина се опита, но поклати глава.

— Котвата е прекалено тежка.

— Добре тогава — каза той. — Ще се гмурна да видя дали няма да мога да намаля донякъде натиска. Дръж се.

Селина кимна и го загледа как потъва под повърхността.

Чакаше, хватката й за дъската отслабваше, тялото й трепереше. Запита се какво ли прави Джак, надяваше се да е добре и да не мисли най-лошото. Запита се и къде ли е Алекс и кога ще се появи.

Надигаше се да се хване по-здраво за пейката, когато усети ужасно силно дръпване на краката, което опъна мускулите й. Нещо в коляното й изпука.

Селина ахна.

Панически задраска да не изпусне пейката и изпищя. Нещо отново дръпна крака й. И отново. Селина се бореше, цялото й тяло се напрегна от притока на адреналин. На четвъртото и най-силно дърпане дъската, за която се държеше, се счупи.

Спокати се показа на повърхността с джобното ножче в ръка.

Пресегна се над главата и, сграбчи въжето, сряза го и последва Селина, която потъваше като камък към сумрачното дъно на реката.

Когато подскачането най-сетне се забави, Джак се набра и освободи найлоновия ремък с една ръка, като се държеше за въжето с другата. Падна в реката и моментално изрита обувките си, за да може да плува.

Замаян от скока, той изплува на повърхността. Течението го теглеше, докато се опитваше да се ориентира. Огледа се и видя, че се намира на десетина метра от сала. Заплува колкото се може по-бързо към него — и видя, че салът се носи по течението.

Джак отново се огледа. В далечината видя помощника на Симпсън, който се мъчеше да доплува до брега, борейки се срещу течението.

От Селина и мъжа, който скочи пръв, нямаше и следа.

Джак вдигна глава над водата.

— Къде са те? — извика на Алекс.

Алекс се обърна. Видя Джак във водата, на лицето му се изписа изумление, но после видя да прибират на моста ластичното въже.

— Под сала — извика и едва сега забеляза, че салът се носи по течението.

Зяпна го и объркването му постепенно отстъпи пред страха. Селина и мъжът, който му заръча да иде до брега, не се виждаха никакви. Бяха изчезнали.

Гмурна се в същия миг, в който и Джак изчезна под повърхността.

Селина потъваше и се бореше.

Размахваше ръце, бъхтеше с юмруци Спокати, съпротивляваше се. Желанието да си поеме дъх се засилваше, поглъщаше я цялата.

С широко отворени от страх очи, тя виждаше рояка мехурчета, летящ покрай нея, все повече боклуци с приближаването към дъното и Спокати, който връзваше краката й с въжето, което беше отрязал току-що.

Котвата стигна дъното с глухо тупване. Селина погледна надолу към тинестия сумрак, сграбчи косата на Спокати и задърпа. Искаше да го нарани, да го спре, да го убие. Опита се да забие нокти в очите му, но мъжът рязко завъртя глава надясно и косата му се изплъзна от отслабващата й хватка.

Селина погледна нагоре, когато той се отдалечи.

Не разбираше нищо. Не разбираше защо този човек искаше смъртта й.

Гърдите й бяха на път да експлодират от липсата на кислород. Наведе се да освободи въжето. Пръстите й драскаха, дърпаха и опъваха.

Напразно. Спокати беше завързал твърде здраво краката й. Не можеше да освободи въжето. С ужасен, яростен писък тя се дръпна и изпусна малкото останал кислород от дробовете си. Вихрушка от мехурчета се понесе от устата й нагоре към повърхността.

И тогава тя вдиша инстинктивно. Дробовете й се напълниха с ужасяващо студена вода.

Селина се задави, пое още вода и ноктите й задраскаха гърлото. Всеки мускул, всяко сетиво отричаше онова, което бе направила току-що. „Не искам да умирам!“

Но давенето престана. Избледняващите образи се смениха с мрак, очите й не виждаха нищо и тя се понесе по течението.

Докато плуваше надолу към приглушения писък, Джак зърна вдясно от себе си нещо черно, после бяло и накрая бързо ритащи крака.

За миг погледът му се задържа върху отдалечаващата се фигура и виещите се след нея мехурчета. После продължи надолу. Нуждата от въздух се засилваше, но той остана съсредоточен в целта си.

Най-напред забеляза косата на Селина.

Разперила се в полукръг, русата й коса рязко се открояваше на фона на тъмното, кафеникаво речно дъно. Джак протегна ръка, хвана нейната и я задърпа към повърхността.

По-скоро се опита да я издърпа.

Тялото й беше необичайно тежко и неподвижно. Колкото и да се мъчеше, колкото и да риташе с крака, успя да я издигне само на няколко педи над дъното на реката.

Гмурна се надолу и когато лицата им се изравниха, с ужас видя, че устата и очите й са отворени. Всяка част от тялото му отричаше това, което виждаше пред себе си. Устата на Селина беше отпусната. Очите й бяха слепи и замръзнали. Взираше се в нещо, което не беше тук.

Трябваше му въздух. Направи последен опит да я издигне до повърхността, прегърна я… и напипа въжето около краката й.

Погледна надолу, видя въжето, видя лежащата на дъното котва и разбра. Разбра.

Гърдите му горяха. Ако не поемеше скоро въздух, дробовете му със сигурност щяха да се пръснат. Наведе се и хвана въжето — ръцете му дърпаха, теглеха, търсеха.

Напразно. Колкото и да се опитваше, не можеше да разхлаби възела. Не можеше да я освободи. Не можеше да направи нищо за нея и това го разкъсваше. Той беше виновен. Идеята бе негова.

Със силно оттласкване от речното дъно, Джак се понесе към повърхността, като риташе яростно с крака… оставяйки Селина във вихрушка от мехурчета.

32

Когато се върна от кроса си в Сентрал Парк, Джордж Редман видя тълпата репортери пред сградата му на Пето авеню и първата му мисъл бе, че някой е подшушнал поредната история за придобиването на „Уест Текс Инкорпорейтид“ — вероятно във връзка с новото партньорство с „Чейс“.

През последната седмица журналистите нямаха спирачки. Звъняха, пускаха имейли, пишеха в „Туитър“ и дори пращаха съобщения по куриер в усилията си да получат интервю. Един особено агресивен репортер беше успял да се промъкне през охраната, нахълта в кабинета му и гръмко взе да настоява, че акционерите му заслужавали да знаят защо искал да купи спедиторска компания, чиито акции са се сгромолясали от началото на войните в Близкия изток.

Всичко това беше колкото изтощително, толкова и стресиращо, и на Джордж му беше дошло до гуша. „Сега може и да вдигат олелия — помисли си той, — но в най-скоро време ще започнат да говорят как през цялото време са имали вяра в мен.“

Забави крачка, обмисляйки дали да не влезе през някой от страничните входове, но се отказа. Най-вероятно всеки от тях беше заварден от журналисти, за секунди щеше да се разчуе къде се намира и пак щяха да го наобиколят, въпреки усилията му да остане незабелязан. И затова ускори крачка и се приготви за сблъсъка, твърдо решен да мине покрай тях и да се добере до мезонета си колкото се може по-скоро.

Първа го забеляза една журналистка в края на тълпата. Джордж я видя как се обръща към оператора от дясната й страна и рязко му нарежда нещо. Докато онзи вдигне камерата си на рамо, трийсетина репортери се втурнаха напред с вдигнати микрофони и камери, с решителни изражения… и с някакво непривично изражение по лицата, което Джордж не можеше да определи точно.

Обгърнаха го на вълни, първо отпред, после отстрани и отзад. Светкавици засвяткаха като избухващи звезди. Джордж примижа от ярката светлина и забърза напред. През цялата седмица имаше засилена охрана около себе си и бе взел мерки точно срещу подобни случки. Но тази сутрин си помисли, че може да успее да се измъкне и без инциденти. Искаше просто да потича из парка, в компанията единствено на дърветата и на други бегачи. „Наивник“ — наруга се той.

Заслуша се, но не можеше да разбере какво говореше тълпата. Ревът беше твърде силен, въпросите се сипеха като порой и бяха твърде трескави, за да ги дешифрира, но накрая забеляза, че изобщо не се споменава „Уест Текс“.

Проби си път, като избута един репортер, неволно го блъсна в гърдите, и чу човекът да казва, че съжалявал. Ужасно много съжалявал.

„Че ми се изпречи на пътя ли?“

Джордж се обърна към тълпата. Сутрешното небе сякаш се подпали от светкавици, когато седемдесет фотоапарата защракаха бързо един след друг. Движението по Пето се забави — любопитни шофьори се мъчеха да разберат какво се случва пред сградата. Зареваха клаксони. Някой извика нещо от минаваща кола.

Побиха го ледени тръпки — нещо не беше наред. Репортерите се бяха смълчали, изпълнени с очакване, с питащи очи. Просто седяха и го чакаха да каже нещо, макар че той не знаеше какво точно.

Мълчанието бе нарушено от човека, когото беше блъснал.

— Господин Редман, мисля, че говорих от името на всички, когато казах, че съжалявам.

— За какво? — попита Джордж. — За какво съжалявате?

Журналистите се спогледаха.

Излезлият напред репортер отстъпи крачка назад.

Зад тълпата спряха две полицейски коли. Макар да не бяха включили сирените си, лампите им светеха.

— Някой би ли ми казал какво става тук?

Никой не проговори. Чу се затръшване на автомобилни врати. В момента, в който Джордж видя Джак Дъглас да излиза от едната кола — с изпито лице и измачкани дрехи, — от дъното на тълпата се разнесе глас.

— Селина, господин Редман. Мислехме, че знаете. Удавила се е сутринта. Тялото й е изпратено в „Съдебна медицина“ на Първо авеню.

И лудницата започна.

Тишината в помещението беше оглушителна.

— Съжалявам, господин Редман.

Джордж стисна още по-силно ръката на Елизабет, сякаш искаше да почерпи сила от нея, но безуспешно. Ръката й беше ледена като очите й. Дишаше на пресекулки. Беше научила новината само секунди преди Джордж, Джак и полицаите да влязат в мезонета.

Джордж я намери в дневната на втория етаж и я прегърна. Целуна я и я увери, че ще се справят. Това бе една от малкото лъжи, които й бе казвал, и Елизабет не му повярва нито за миг. Лицето й посърна, тя го изгледа свирепо през сълзи и после се обърна към детектива, който седеше на канапето срещу тях.

— Съжалявам — за пореден път каза той.

— Искам да знам какво се е случило — помоли го тя със задавен глас. — Кажете ми какво е станало с дъщеря ми.

Лейтенант Вик Грийнфийлд, който бе натоварен със случая, погледна към Джордж, разбра, че той също е готов за отговорите, и се изправи.

— Отишла е да скача с бънджи с господин Дъглас…

— Това ми е известно — рязко го прекъсна Елизабет. — Двете със Селина разговаряхме по въпроса на партито снощи. Казах й, че според мен идеята е глупава. Заявих й, че не искам да го прави, но тя отговори, че нямала избор.

Тя изгледа сурово Джак, който седеше в другия край на стаята и прокарваше пръсти през косата си. Макар че лицето му бе зачервено и очите насълзени от мъка, Елизабет не виждаше съжаление в изражението му, а само отражение на собствения й гняв и разтърсваща загуба.

— Каза, че нямала избор, защото обещала на господин Дъглас, че ще го направи. Дъщеря ми никога не нарушаваше думата си, лейтенант. Никога.

— Може би трябва да посоча, че самият господин Дъглас едва не се е удавил, докато се опитвал да спаси живота на дъщеря ви. Ако не е била намесата на човек на име Алекс Стивънс, и той сега нямаше да е тук.

Елизабет погледна с ненавист детектива.

— Не бих имала нищо против, господин Грийнфийлд. Ако питате мен, той е виновникът за смъртта й.

— Елизабет — обади се Джордж.

— Така е.

— Не е така. Знаеш каква беше Селина.

— Ако не беше отишла с него, сега щеше да е жива.

— Било е нещастен случай.

— Не, не беше — намеси се Джак. — Беше убийство.

Елизабет погледна към Джак точно когато семейната котка се появи в дневната и започна да се мие на тънка ивица слънчева светлина, падаща на пода. Елизабет изгледа безизразно животното и се обърна към Джак.

— Какво каза? — тихо попита тя.

— Че беше убийство.

Преди някой да успее да каже каквото и да било, лейтенантът се намеси и разказа всичко на Джордж и Елизабет. За скока на Селина, за това как била спусната успешно в сала и как салът се преобърнал, когато първият скачач — човек, който още не бил идентифициран и го издирвали — се подхлъзнал и паднал, завличайки във водата всички на борда.

Разказа им, че докато се мъчела да остане на повърхността, Селина заплела краката си във въжето на котвата. Разказа им и за усилията на Джак да я спаси.

Макар да чу всички подробности около смъртта на дъщеря си и опитите за спасяването й, на Джордж му бе трудно да се съсредоточи. Беше като вцепенен. Не беше сигурен колко още може да понесе. Напрежението, мъката и надигащият се гняв започваха да си казват своето. Та нали вчера бяха заедно. Тя бе пълна с живот и развълнувана от ставащото в компанията и от онова, което се случваше в живота й с появата на Джак.

А сега я нямаше. Някой му я беше откраднал.

Яростта, надигаща се някъде от недрата му, го завладя. Имаше власт и щеше да я използва. Някои от лидерите на тази страна бяха сред най-близките му приятели. Дъщеря му бе мъртва, но той беше жив и със своите връзки и милиарди щеше да накара враговете си да треперят.

Погледна сурово лейтенанта.

— Искам да знам какво се е случило с кучия син, който е отговорен за това.

— Все още го издирваме, господин Редман.

— Да не искате да кажете, че никой от стоящите на моста не го е видял да се отдалечава от сала?

— Точно така — потвърди детективът. — Разпитахме свидетелите, но объркването е било толкова голямо, та никой не си спомня да го е видял да се отдалечава. Мнозина си мислеха, че той също се е удавил.

— Е, не е — подчерта Джордж. — И сега е на свобода. Искам да бъде хванат. Разбрахте ли ме?

Лейтенантът стисна зъби.

— Разбира се, господин Редман.

Джордж се чувстваше така, сякаш някой забиваше пирони в корема му.

— Онзи, който заложи взривовете на прожекторите, е виновник и за смъртта на дъщеря ми.

— Не можем да бъдем сигурни в това — предпазливо отбеляза детективът. — Но ще имаме предвид и тази версия.

— Да не искате да кажете, че не виждате паралелите?

— Докато не се появи повече информация, това е само версия.

— Ето ви и нещо друго, върху което да си помислите — каза Джордж, ставайки от мястото си. — Чакам ви от седмици да разберете кой стои зад експлозиите, а вие не открихте нищо. Нищичко. Кажете ми защо.

— Направено е професионално — обясни лейтенантът. — Онзи, който е заложил експлозивите, не е оставил никакви следи.

— Напротив — възрази Джордж. — Просто вие и некомпетентните ви колеги не гледате достатъчно внимателно.

Лейтенантът пламна. Двете униформени ченгета зад него се спогледаха.

— Моите уважения, господин Редман, но гледахме изключително внимателно.

— Глупости — сряза го Джордж. — Виновниците за онези взривове са отговорни и за смъртта на дъщеря ми. И са още свободни. И сигурно се готвят да причинят още нещо на семейството ми. Така че защо не си размърдате задниците и не вземете мерки, преди това да е станало?

Лейтенантът се обърна и кимна на хората си да излязат. Тръгна след тях, но после спря и погледна Джордж.

— Разбирам, че сте разстроен, господин Редман — рече той. — И искрено съчувствам на вас и семейството ви. Но никой от намиращите се тук не е убил дъщеря ви. Имайте го предвид следващия път, когато говорите с нас.

Излезе, преди Джордж да успее да отвори уста.

Мина известно време, преди някой в стаята да заговори.

Джордж чуваше някъде да звънят телефони. Представи си как служителите му казват, че господин и госпожа Редман няма да коментират.

Погледна Джак. Младият мъж седеше, опрял лакти в коленете, скрил лице в дланите си. Трепереше. „Знам, че си се опитал да й помогнеш — помисли си Джордж. — Не те обвинявам.“

Елизабет наруши мълчанието. Лицето й бе странно спокойно.

— Трябва да бъдем с нея, Джордж — каза тя. — Тя е наша дъщеря и трябва да отидем. Не искам да я оставям сама там. Ако ми позволят, ще прекарам нощта с нея.

Беше в шок. Личеше си по лицето й, долавяше се в гласа й и на Джордж му се прииска да можеше да направи или каже нещо, което да намали болката й. Но нищо не му хрумна.

Телефонът на масичката до Елизабет иззвъня. Беше личната й линия. Само близки приятели и членовете на семейството знаеха този номер.

Джордж се пресегна и вдигна. Знаеше, че това е само едно от многото обаждания, които щяха да получат през следващите дни.

Беше Харолд Бейнс. За изненада на Джордж той не спомена Селина, а само го подкани бързо да включи телевизора. Джордж намери дистанционното на бюрото и го насочи към екрана. Натисна копчето за включване и попита Харолд за канала. Изненада се, че трябва да превключи на канал за забавни програми.

Звукът дойде преди картината.

Джордж чу познатия женски глас. После на екрана се появи Лиана. Стоеше до Майкъл Арчър.

Държаха се за ръцете. Усмивките им грееха на екрана. Джордж, Елизабет и Джак чуха как говорителят съобщава за наскоро сключения им брак.

Елизабет закри уста с длан.

— Много сме щастливи — казваше Лиана.

Джордж се свлече на близкия стол. Едва сега забеляза, че Лиана е облечена в бяла рокля, а Арчър е в безупречен сиво-черен костюм. Зад тях се виждаха планини и залив, пълен с бели яхти. Слънцето светеше ярко.

— Там ли си? — попита Харолд.

— Да — потвърди Джордж.

— Исках да научиш, преди журналистите да са те хванали отново неподготвен. Сигурен съм, че това е запис. Явно са в Монте Карло. Онова зад тях е дворецът.

Джордж мълчеше.

— Обаждала ли се е? — попита Харолд.

— Не съм я чувал от деня, когато я изхвърлих от „Плаза“.

— Тя не знае за случилото се със Селина, Джордж. Щеше да се обади, ако беше чула нещо. Още е много рано.

Джордж не каза нищо.

Затвори телефона в същия миг, в който Елизабет изключи телевизора.

33

— Сигурен ли сте, че не искате да облегнете крака си на нещо?

Ерик Паркър погледна към Луис Раян, който седеше на махагоновото си бюро, блеснало под лъчите на яркото следобедно слънце. Мъжът се беше облегнал назад в стола си, с ръце на тила и сложил крак върху крак. Носеше панталон в цвят каки, лек памучен пуловер и мокасини.

Взираше се в Ерик. Макар Ерик да не можеше да е напълно сигурен, в очите на Раян имаше нещо, което го караше да се запита наистина ли му пука дали му е удобно или не.

Ерик не искаше да изглежда слаб. Седеше на стола срещу Раян, сподавяше болката в счупения си крак, който бе повторно гипсиран, след като наводнението в апартамента му беше съсипало първия гипс. Докторът му беше казал не само да пази гипса сух, но и да държи крака си непрекъснато вдигнат — нещо, което определено не правеше в момента.

„Дотук се справям“ — помисли си Ерик и се зачуди дали все пак да не помоли Раян за стол или възглавница. Но гордостта не му го позволяваше.

— Добре съм — отговори с пресилена усмивка. — Наистина.

Луис сви рамене.

— Не ви вярвам — каза той. — Но кракът си е ваш. Искате ли питие, преди да започнем?

Ерик кимна. Точно сега едно питие щеше да му дойде добре. Не само че Раян току-що го беше нарекъл лъжец, но и кракът му гореше и беше адски изнервен. По-рано, когато звънна на магната от апартамента на Даяна, не очакваше срещата да се състои толкова скоро. Мислеше, че ще бъде след седмица, а не в деня, в който се върна от болницата, за да намери апартамента си наводнен.

Въпреки това се радваше, че е тук. Срещата му помагаше да откъсне ума си от проблемите у дома, а и скоро щеше да научи защо Луис Раян му е пращал куп рози от постъпването му в болницата насам.

— Какво искате? — попита Луис, докато ставаше. — Имам всичко.

— Скоч?

— Готово.

Ерик гледаше как Раян отива към бара. Запита се какво иска този човек от него. Луис знаеше от години, че Ерик е бил директор в „Редман Интернешънъл“. Това ли е? Да не би Раян да искаше някаква информация? Или се отнасяше до Селина? Цял Манхатън знаеше, че преди време имаха връзка. Може би срещата беше свързана по някакъв начин с нея? Или с Джордж? Враждата между двамата беше прочута. Двете така приличащи си корпорации от години се намираха в непрекъсната битка и пресата ги представяше така, сякаш водеха своя частна война — което си беше самата истина.

Но докато пресата внушаваше, че омразата им е породена от съперничество в бизнеса, Ерик беше наясно с нещата. В момент на откровение преди години Селина му беше казала, че Джордж бил смятан за виновник за смъртта на жената на Луис. Макар да не вярваше, че Джордж е способен на убийство, Ерик все пак не беше отхвърлил тази възможност. През годините бе имало много случаи, когато чувствата на Джордж към Луис Раян прехвърляха границите на обикновената неприязън и се превръщаха в нещо по-студено, по-мрачно и по-лично.

— Гледаше как Луис сипва скоч в две ниски чаши с лед. „Не знам защо си ме поканил тук — помисли си той, — но щом ти трябвам толкова много, няма да ти изляза евтино.“

Луис дойде при него с питиетата. Ерик взе своето и двамата се чукнаха.

— За бъдещето — каза Луис и пиха.

Напитката опари гърлото на Ерик и лумна в стомаха му. Той отпи втора глътка и започна да се отпуска. Раян отиде до стъклената стена, която гледаше към града. За Ерик изгледът се заемаше изцяло от сградата на „Редман Интернешънъл“.

Той се наведе напред. Групата репортери, покрай които бе минал, още се тълпеше пред входа на сградата. Макар да не беше сигурен защо са тук, Ерик прие, че е нещо във връзка с придобиването на „Уест Текс“.

— Искам да ми помогнете да унищожа Джордж Редман — каза Луис.

Ерик го погледна. Не беше сигурен, че го е чул добре. Луис още беше обърнат към прозорците. Леещата се през тях слънчева светлина превръщаше сребристата му коса в златна.

— Ще ви бъде платена неприлично висока сума за малкото, което искам от вас — простичко рече Луис. Той се дръпна от прозореца и се върна на мястото си. — Всъщност, дори след като платите сметките си в болницата, ремонтирате апартамента и обезщетите за картините и мебелите от времето на Хенри Осми съседката си, ще бъдете осигурен до края на живота си.

Ерик изгуби дар слово. Откъде знаеше Раян за апартамента му? За унищожените картини и мебели? Тръбите се бяха спукали днес сутринта.

Луис отвори чекмедже на бюрото си и извади лист хартия. Подаде му го и Ерик видя, че е чек. Веждите му се повдигнаха — сумата беше наистина неприлична.

— И как по-точно ще изработя това? — попита той.

Луис седна.

— Искам да потвърдите една информация, която получих относно купуването на „Уест Текс Инкорпорейтид“. Достатъчно е само да копирате няколко файла и чекът е ваш.

— Да потвърдя? — попита Ерик. — Значи вече имате ваш човек в „Редман Интернешънъл“?

Луис махна небрежно с ръка.

— Кой е той?

— Няма значение. Важното е, че му нямам доверие. За разлика от вас, той не иска да види Редман съсипан.

„Значи е мъж.“

— Какво ви кара да мислите, че аз искам?

— Това, че мразите Джордж — посочи Луис. — И двамата знаем, че Редман унищожи репутацията ви. Не бихте си намерили работа в този град дори да се съгласите да правите сандвичи. Очевидно е също, че Редман стои зад онези спукани тръби в апартамента ви. Неслучайно е спрял застраховката ви. Иска да се махнете от сградата и от Ню Йорк.

— Откъде сте научили всичко това?

Луис отпи от питието си и погледна Ерик право в очите.

— Не знам нищо за теб, Ерик. Нито за побоя, който нанесе на Лиана Редман в нощта на откриването на сградата на „Редман Интернешънъл“, нито за това, че поръча убийството й, докато лежеше в болницата.

Ерик впери мълчаливо поглед в него. Ако поискаше, Раян можеше да го изнудва с тази информация.

— И тъй — рече Луис, — споразумяхме ли се?

34

Лиана гледаше претъпканото пристанище на Моите Карло от огромния полукръгъл балкон на ъгловия им апартамент в „Отел дьо Пари“. Беше късен следобед, слънцето залязваше и в далечината на издадения скалист нос се виждаше дворецът, открояващ се на фона на потъмняващото синьо небе и на Средиземно море.

Въздухът беше прохладен, чист и миришеше на сол. Десетки яхти и платноходки се връщаха в пристанището след прекарания в морето ден. Навсякъде наоколо се издигаха очарователни вили от епохата на Едуард, които бяха чудесна промяна след небостъргачите на Манхатън.

Още не можеше да повярва, че само преди ден беше в Ню Йорк, сама и попаднала в истински кошмар.

Зад себе си чу тих стон и шумолене на чаршафи. Обърна се и погледна към леглото. Майкъл лежеше по корем, с разперени ръце и обърната към нея глава. Дишаше шумно и Лиана си помисли, че е прекрасен.

Радваше се, че поне той може да спи. Самата тя така и не успя да мигне. Всичко, което ги беше накарало да избягат през Атлантика до тази хотелска стая, все още се въртеше в главата й.

Изглеждаше нереално, че се беше омъжила за Майкъл тази сутрин и че през целия следобед се бяха любили. Снощи Марио едва не го уби. Ако не беше погледнала от задната седалка и не бе видяла Майкъл да стои насред улицата, ако не беше изкрещяла на Марио да не стреля, или той, или някой от хората му щеше да използва оръжието си.

И сега Майкъл щеше да е мъртъв.

Мисълта, че познанството й с Марио би могло да доведе до смъртта на Майкъл, беше нещо, върху което не искаше да се спира. Майкъл се бе появил в най-мрачния момент в живота й и го бе променил. Всички онези дни, които бяха прекарали в чистене и боядисване на апартамента — и в разходки из града, когато бяха твърде уморени, за да продължат, — означаваха страшно много за нея. Той беше променил живота й към по-добро и тя го обичаше за това.

Днес омъжването за Майкъл й се струваше правилна постъпка, независимо колко отскоро го познаваше. Лиана знаеше, че никога не би могла да има връзка с Марио. Баща му нямаше да го позволи. Ако беше отишла с него в апартамента, както й предложи, ако му бе позволила да влиза и излиза от живота й, както бе правил в миналото, със сигурност щеше да се чувства нещастна.

И затова замина с Майкъл. За нейна изненада Марио не се възпротиви. Вместо това я прегърна, целуна я и каза, че въпросът с Ерик Паркър ще бъде уреден, докато я няма. Лиана знаеше какво означава това и от мисълта я побиваха ледени тръпки.

Марио щеше да го убие.

Майкъл й предложи в таксито.

След като тя му разказа за пистолета, за бележката и за това, че Ерик Паркър я е поръчал, той я изненада, като извади два самолетни билета от вътрешния си джоб.

— Знаеш, че те обичам — каза й. — Твърде умна си, за да не си го забелязала. Омъжи се за мен. Ще отлетим за Европа. Там ще бъдеш в безопасност. Ще се измъкнем от всичко това и ще бъдем щастливи. Обещавам ти.

Всичко се оказа толкова лесно.

Лиана бе така уплашена от случващото се в живота й, така объркана и разтревожена за бъдещето си, та осъзна, че желае да напусне Ню Йорк и не иска да се връща, докато не бъдат взети мерки за Ерик Паркър и неговата поръчка. В противен случай я беше страх да остане в онзи град.

Без изобщо да се замисля, тя взе малката кутийка, която й връчи той, отвори я и откри вътре един от най-големите диаманти, които бе виждала някога.

— Разбира се, че ще се омъжа за теб.

Беше сутрин, когато пристигнаха в Ница. Починаха след пътуването, наеха кола, изминаха краткото разстояние до Монте Карло и се качиха в хотелската си стая само колкото да вземат душ. Едва тогава, докато Майкъл се събличаше, Лиана забеляза тъмните синини по гърба, корема и раменете му. Разтревожена, тя го попита какво се е случило.

— Бях нападнат — простичко отвърна той.

— Нападнат? Кога?

Той постави пръст върху устните й.

— Случи се вчера сутринта. Трима души ми скочиха на Авеню Б. — Майкъл сви рамене. — Не ми откраднаха много пари, а и все още съм жив. Това е важното.

— Какво си правил на Авеню Б?

— Проучвания за книгата си.

— Говориш ужасно спокойно за случилото се.

— Не забравяй, че съм актьор.

Тя го прегърна леко.

— Отиде ли в полицията?

— Какъв смисъл има?

Прав беше, разбира се. Лиана си спомни собствения си опит, когато онзи мъж я беше заплашвал на Уошингтън Скуеър. Беше се чувствала по същия начин като Майкъл. Полицията не можеше да направи много в подобни ситуации. Просто в града имаше твърде много хора и твърде малко полицаи, за да се променят нещата.

— Защо не ми каза по-рано? — попита тя.

— Не исках да те безпокоя.

— Трябваше да го направиш — отбеляза тя. — Добре ли си?

— След няколко часа се женим — отвърна той. — Никога не съм се чувствал по-добре.

— Гледай да не го казваш като актьор.

От „Картие“ си купиха сватбените пръстени — две прости халки от платина. В магазин за мъжко облекло Майкъл си намери графитеночерен костюм и черни мокасини. А Лиана си купи от един малък бутик проста и същевременно елегантна бяла копринена рокля. Макар да не бе сватбената рокля от детските й мечти, тя я прие, защото вече знаеше, че мечтите рядко се сбъдват. И какво от това? Твърде много неща бяха тръгнали накриво в живота й. Чувстваше се щастлива, че е намерила мъж, желаещ да прекара остатъка от живота си с нея.

Когато се сдобиха с всичко необходимо, двамата слязоха до оживеното пристанище, наеха яхта и бяха венчани от капитана в международни води. Когато от запад се надигнаха тъмни облаци и закриха залязващото слънце, Лиана влезе от балкона в стаята. Косата й се развяваше от засилващия се вятър.

Тя затвори френската врата. Майкъл още спеше. Въпреки намаляващата светлина се виждаха синините по гърба му и тя си помисли колко болезнени изглеждат. Запита се как изобщо може да се движи, какво оставаше за сън. И докато стоеше и го гледаше, осъзна колко уморена е всъщност. За първи път от пристигането им си помисли, че и тя може да заспи.

Погледна часовника си и реши да полегне за половин час, преди да се обади на рецепцията и да направи резервация за вечеря. Свали черното копринено кимоно и се сгуши в леглото до Майкъл. Тялото му беше топло, дишаше тежко. Лиана затвори очи и започна да се унася.

Събуди се часове по-късно от барабанящия по стъклото дъжд.

Протегна се в тъмното и погледна часовника на нощната масичка. Бяха минали три часа. Лиана затвори очи и изстена.

Не мога да повярвам, че съм се успала — каза на глас. Обърна се да събуди Майкъл, но неговата половина от леглото бе празна. Надигна се, огледа тъмната стая и видя ивица светлина под вратата на банята. Чу звука на течаща вода. Той беше под душа. Лиана се изкушаваше да се сгуши отново в топлите чаршафи и да продължи да спи, но не бяха хапвали от сутринта и беше гладна.

Запали нощната лампа и погледна през прозореца. Дъждът шибаше стъклото. В това време и дума не можеше да става за излизане. Макар че хотелът имаше чудесен ресторант, изобщо не й се искаше да се облича и да излиза от стаята. „Значи ще бъде румсървис“ — реши тя и посегна към телефона.

Когато вдигна слушалката, не чу сигнал за свободно, а мъжки глас, който казваше:

…плати на Сантяго половината тази сутрин. Ще получи останалите пари, които му дължиш, след като си свършиш работата и убиеш баща й…

Гласът внезапно млъкна. Лиана седеше объркана — гласът й беше познат. Напрегна слух, но по линията се чуваше само шум.

— Майкъл? — повика тя. — Ти ли си на телефона?

Тишина, последвана от поемане на дъх. Лиана затвори. Остана да седи неподвижно, обхваната от тревога. Гласът, който бе чула, не беше на Майкъл, но въпреки това бе почти сигурна, че го е чувала и преди. Но къде?

Бързо вдигна слушалката и я приближи до ухото си. Сега чуваше само сигнал свободно. Онзи, който беше говорил, вече бе затворил.

Кимоното й лежеше на пода до леглото. Лиана го облече и отиде до вратата на банята. Заслуша се. Чу Майкъл да си тананика, усети горещата влага в съседното помещение. Хвана дръжката и я натисна. Не беше заключено.

Това я изненада. Поради някаква причина очакваше, че вратата ще бъде заключена.

Отвори. От банята се понесе пара и започна да се вие в краката й. Лиана пристъпи тихо и погледна телефона на стената до душа. Беше сух. Тя погледна към душа. Видя през матовото стъкло как Майкъл търка с кесия мускулестото си тяло. Беше с гръб към нея и продължаваше да си тананика, явно без да подозира за присъствието й.

Лиана се канеше да почука по стъклото и да го попита какво става, когато телефонът внезапно иззвъня. Лиана рязко пое дъх. Майкъл престана да си тананика и спря водата. Лиана го гледаше как отваря вратата на душа и опипом търси кърпа от лавицата до кабината.

Кърпа нямаше. Бяха ги използвали сутринта и сега те лежаха на мокра купчина в стаята. Телефонът иззвъня отново. Майкъл изруга и отвори по-широко стъклената преграда.

— Искаш ли аз да вдигна? — попита тя.

— Господи! — Ръката му рязко се дръпна и удари вратата на душкабината. — Лиана? Какво правиш тук? Мислех, че спиш. Боже мой, изкара ми акъла.

Телефонът иззвъня трети път. Звукът отекна в голямата баня.

— Ще вдигнеш ли? — попита той.

Лиана беше объркана. Сигурна бе, че той ще настоява сам да отговори. Да не би заради бурята да бе станало преплитане на линиите и случайно да бе подслушала друг разговор? Не беше сигурна, но знаеше, че е чувала този глас и преди.

Телефонът иззвъня отново.

— Скъпа… — колебливо подкани Майкъл.

Лиана посегна към слушалката. Не знаеше какво да очаква. Журналистите ги бяха открили през деня, но бяха заръчали изрично на рецепцията да спират обажданията от пресата. Господин и госпожа Арчър не искаха репортерите да нарушават покоя им.

„Тогава кой се обажда? Никой не знае, че сме тук.“

Вдигна слушалката.

— Лиана?

Мъжки глас.

— Да?

— Харолд е. Слава богу, намерих те.

— Харолд? — Тя погледна към Майкъл. — Случило ли се е нещо?

— Трябва незабавно да се върнеш у дома. Случи се нещо ужасно. Родителите ти имат нужда от теб.

— И откога?

Харолд замълча за момент.

— Сестра ти, Лиана.

35

Влезе в апартамента й не като гост, а като натрапник. Чувството беше странно и не му допадаше. В края на краищата тази жена бе влюбена в него.

Ерик затвори вратата с помощта на патериците и се заслуша. Стоеше в антрето на апартамента на Даяна и чуваше звука на работещ телевизор. Като че ли идваше от кухнята. Или от някоя от стаите горе.

У дома ли си беше тя? Бе казала, че през по-голямата част от деня ще е навън. „Щом ще останеш тук, май ще трябва да купувам храна. Какво искаш?“

Беше направил списък и тя бе излязла. Едва тогава той се бе обадил на Луис Раян и беше уговорил срещата.

Тръгна през антрето към дневната. Видя отражението си в огледалото, на което тя бе залепила списък с пропуснатите задачи. Изглеждаше напрегнат под тъмните синини по лицето си и разбра, че ако си е у дома, Даяна ще забележи безпокойството му и ще го попита какво не е наред.

„Успокой се.“

Дневната бе празна. Отдясно се намираше витата стълба, водеща към спалните на втория етаж и кабинета на Даяна. Ерик погледна нагоре и я извика два пъти по име, но отговор не последва.

Кухнята се намираше в края на дългия коридор. Ерик тръгна тромаво нататък. Гумените накрайници на патериците се закачаха в килима, телевизорът звучеше по-силно. В трапезарията нямаше никого. Той отвори вратата и видя, че банята също е празна.

Когато стигна затворените летящи врати на кухнята, Ерик се заслуша и чу не само телевизора, но и звука от течаща вода. Затвори очи. Тя беше тук. Мамка му, беше си у дома. Какво щеше да прави? Раян искаше информацията незабавно.

Обърна се и погледна назад към коридора и дневната. За момент си помисли дали да не се промъкне в кабинета на Даяна, да се заключи и да отмъкне въпросните файлове. Но това щеше да е глупаво. Ако Даяна отидеше в кабинета си и разбереше какво прави той, щеше да прекара зад решетките следващите двайсет години. Налагаше се да изчака и да се добере до информацията по-късно.

Бутна кухненската врата с рамо и влезе.

По-скоро се опита да влезе.

Пред вратата лежеше обърната пазарска торба, чието съдържание бе пръснато по пода. Ерик се огледа, видя малката маса съборена, а до нея на пода лежеше втора торба. Разтревожен, той отиде до плота в средата на кухнята и спря водата. Телевизорът сякаш зазвуча по-силно. Погледна екрана, видя, че е включен на Си Ен Ен, и го изключи. Едва когато се обърна да се огледа отново, видя залепената на хладилника бележка.

Взе я. Беше надраскана набързо, с нейния почерк: „Джордж свика спешно заседание на борда. Не знам кога ще се прибера. Обади ми се веднага в работата“.

Ерик прочете бележката два пъти, като се чудеше какво се е случило и защо Джордж е събрал борда по спешност в събота следобед. Изкушаваше се да й звънне и да я пита какво става, но нямаше време. Пусна бележката в кошчето и излезе.

С цялата бързина, на която беше способен, тръгна обратно към дневната. Кракът му пулсираше, главата го болеше, а в ума му се въртеше само една мисъл: „Колкото по-скоро Раян получи информацията, толкова по-скоро онзи чек ще е мой“.

В дневната се сблъска с първото препятствие — високото вито стълбище.

Ерик погледна с ужас нагоре и се зачуди как ли ще успее да го изкачи, без да падне и да си счупи врата. Тръгна бавно, крачка по крачка. Патериците му се подхлъзнаха на два пъти върху лакираното дърво.

Когато стигна горното ниво, бяха изминали четири минути и беше останал без дъх. Челото му лъщеше от пот и той го избърса с опакото на дланта си. Вратата отдясно беше на кабинета й. Ерик погледна часовника си и се запита колко ли още ще отсъства. Часове? Или минути?

Влезе в слънчевата стая. Край стената отляво имаше шкафове за папки. Отдясно бяха книжните лавици, пълни с юридическа литература. На блестящите стъклени маси имаше компютри, принтери, телефони, факсове и копирни машини. Кабинетът беше голям, но не и претрупан. Бе практичен и ефективен, като самата Даяна. По същество представляваше умалена версия на ъгловия й офис в „Редман Интернешънъл“ и Ерик знаеше, че всичко, което държеше там, го имаше и тук. За по-удобно.

Отиде до компютъра в средата на стаята.

Докато сядаше на кожения стол и оставяше патериците си на пода, отново си помисли колко нелепо е всичко това. Ерик знаеше абсолютно всичко за придобиването на „Уест Текс Инкорпорейтид“. Двамата с Даяна обсъждаха всеки ден сделката. Само ако го беше изслушал, Раян щеше да получи информацията, която искаше да бъде потвърдена. Но той не се доверяваше на никого. Настояваше за копия на всеки файл, до който можеше да се добере Ерик — а Ерик не беше в позиция да спори.

Включи компютъра. На екрана светна съобщение: ВЪВЕДЕТЕ ПАРОЛА.

Ерик отвори горното чекмедже на бюрото. Вътре, между купчините прилежно подредени документи, имаше плик, малко по-голям от кредитна карта. Ерик го взе и затвори чекмеджето. Вътре имаше бележка с паролата на Даяна — също като преди месец, когато собственият му компютър беше излязъл от строя и той й се беше обадил да я попита дали може да довърши доклада си на нейния.

Подобно на неговия компютър, и нейният беше свързан с основната мрежа на „Редман Интернешънъл“. Тогава тя му беше показала къде държи паролата си — комбинация от двайсет букви и числа, които никой не можеше да запомни. „Дори аз — беше казала Даяна. — А знаеш колко добра памет имам.“

Въведе кода, екранът примигна и Ерик получи достъп до машината.

Пръстите му полетяха над клавиатурата. Влезе в менюто, отвори директорията и екранът се изпълни със списъка на стотици файлове. Онези, които му трябваха, се намираха някъде в средата на списъка и бяха кодирани. Ако човек знаеше кода, имената бяха лесни за разбиране. Всеки файл, започващ със звездичка и завършващ с Т, съдържаше информация за придобиването на „Уест Текс Инкорпорейтид“.

Макар файловете да бяха само дванайсет, всеки съдържаше стотици страници информация — твърде много, за да бъдат разпечатани на принтера за краткото време, което му оставаше. Затова Ерик отвори друго чекмедже и извади флашка. Включи я в порта и компютърът забръмча. Ерик посегна към мишката и придвижи курсора до един от файловете. Щракна върху иконата и я завлече до иконата на устройството. Появи се ново съобщение:

Ерик зяпна невярващо екрана. Като допълнителна мярка за сигурност „Редман Интернешънъл“ сменяше кода на всеки три месеца, което явно се бе случило неотдавна. Когато влезе за последно в системата, кодът беше АЛФА. Не БЕТА. БЕТА изобщо не съществуваше. Без този код нямаше да може да прехвърли файловете на флашката.

Трябваше да има начин да заобиколи това. Системата беше сигурна, но не и непробиваема.

Сети се нещо. Всеки път, когато „Редман Интернешънъл“ сменяше кодовете си, служителите получаваха имейл, който им даваше възможност да въведат свой собствен код, който беше по-лесен за запомняне.

Идеята беше, че щом са стигнали до постовете, които заемаха, наистина бяха надеждни и съответно системата за сигурност бе по-небрежна.

Кодът можеше да бъде всякакъв. Ерик се запита дали Даяна не е като него и Селина и не използва стария си код просто от мързел. Знаеше, че нейният е второто й име — Мари. Въведе го в компютъра.

Екранът примигна.

Спешното заседание приключи толкова бързо, колкото бе и започнало.

Даяна Крейн затвори черното си куфарче от крокодилска кожа, стана от мястото си и тръгна с другите директори към Джордж, който стоеше начело на махагоновата маса.

— Току-що ми се обади Тед Фростман — бе казал той преди малко. — „Чейс“ потвърждават готовността си да участват. Сега е особено важно сделките с „Уест Текс“ и Иран да бъдат приключени. Заради Селина.

Докато гледаше как Харолд Бейнс и другите директори изказват съболезнованията си, Даяна отново остана поразена от факта, че Селина Редман е била убита едва днес сутринта, а всички са така делови.

Джордж протегна ръка, когато тя го приближи. Лицето му беше като изсечено от камък, очите — празни, лишени от каквото и да било чувство. Даяна неловко отмести ръката му и го прегърна колебливо.

— Ужасно съжалявам — рече тя. — Ще ми липсва.

Джордж не отвърна на прегръдката й.

Даяна се отдръпна и видя, че очите му леко са се присвили. Сякаш гледаше право през нея.

— Мога ли да направя нещо за теб? — попита тя.

— Не.

— Сигурен ли си?

— Доколкото чувам, напоследък си затрупана с работа, Даяна. Просто заеми мястото на Селина и замини за Иран с Джак и Харолд. Подпишете документите. Превърнете пътуването в успех. Друго не ми трябва.

„И после можеш да се върнеш у дома при Ерик.“

Макар че Джордж не изрече думите, Даяна знаеше, че ги мисли. Не беше показала лоялност към „Редман Интернешънъл“, като започна да излиза с Ерик Паркър толкова скоро след като той бе изхвърлен. Не беше показала лоялност към семейството Редман, като тръгна с Ерик малко след като Селина скъса с него. Заслужаваше хладното приемане на съболезнованията й и не можеше да се сърди.

Докато излизаше от заседателната зала и вървеше по коридора към кабинета си, Даяна се чувстваше странно отчуждена от необичайната тишина, от старшите секретарки, седящи зад бюрата си, от сълзите. Беше се справила със смъртта, когато собственият й баща беше умрял. Щеше да се справи и сега. Тъй като работата открай време беше нейният начин да избяга, Даяна смяташе да се посвети изцяло на сделката. Щеше да се погрижи договорите да са железни и всяко споразумение да мине гладко.

Секретарката й я чакаше в кабинета. Стоеше в средата на стаята с леко зачервено лице. Тя също бе плакала. Даяна стисна ръката й, докато минаваше покрай нея.

— Виж какво — каза й. — Я сипи по половин чашка кафе. Имам бутилка бренди в бюрото за другата половина. Няма да ни се отрази зле.

Жената се усмихна измъчено и излезе.

Докато гледаше след секретарката, Даяна се запита дали нещо не е наред със самата нея. Защо не чувстваше болката и загубата, които изпитваха другите? Преди появата на Ерик тя бе дългогодишна приятелка на Селина — при това близка приятелка. Нима наистина бе толкова студена, че да не показва — и да не чувства — някаква друга емоция освен облекчение? Нима Ерик Паркър беше толкова важен за нея, та изобщо не тъжеше за смъртта на жената, която доскоро ценеше толкова много?

По-добре бе да не се отдава на подобни мисли точно сега. Това означаваше да оцени какво представлява като човек, а Даяна не бе готова за подобни въпроси. Подозираше, че отговорът няма да й хареса.

Отиде при бюрото си. Щом трябваше да пътува вместо Селина, необходимо бе да се запознае с документите, преди да потеглят.

Включи компютъра, извади листчето от чекмеджето и въведе паролата. Натисна бутона за продължение и компютърът направи нещо, което не бе правил никога досега. В центъра на екрана се появи съобщение:

**ДОСТЪП ОТКАЗАН** ТЕРМИНАЛ „Б“ СЕ ИЗПОЛЗВА

Даяна зяпна объркано екрана. Терминал В бе компютърът в дома й — а този компютър твърдеше, че онзи се използва. „Но това е невъзможно — помисли си тя. — Изключих го сутринта.“

Въведе паролата си отново — може би беше допуснала грешка при първия опит. Знаеше, че в даден момент можеше да използва само един от компютрите си. Това бе допълнителна мярка за сигурност, която я уведомяваше дали в системата не е влязъл и някой друг.

Екранът примигна и отново се появи съобщението за отказ на достъп.

За момент Даяна остана объркана. И изведнъж й просветна.

Навремето беше дала паролата си на Ерик. Неговият компютър не работеше и той я бе помолил да използва нейния, за да довърши някакъв доклад.

Побиха я студени тръпки.

В момента бивш директор на „Редман Интернешънъл“ използваше компютъра й.

Ерик впери поглед в компютъра.

— Хайде — каза на глас той. — Хайде…

На екрана се появи съобщение:

Ерик го изгледа с негодувание. Разбираше, че никога няма да се добере до търсената от Луис Раян информация и че чекът няма да стане негов.

Вбесен, той стовари юмрук върху кутията на компютъра — и се дръпна стреснато назад, когато от нея изскочиха искри. Докато образът на екрана се свиваше бързо на топка, той осъзна, че току-що е счупил компютъра й.

Сега тя щеше да разбере, че го е използвал.

Трескаво изключи машината от контакта, за да не се подпали, и се огледа. Даяна щеше да се прибере всеки момент. Ерик се канеше да прати по дяволите и Раян, и всичко останало, когато погледът му се спря върху дългата редица шкафове. Запита се дали нужната му информация не се намира там, в подредените папки…

Като се мръщеше от болка, той взе патериците и отиде до най-близкия шкаф. Задърпа едно от четирите чекмеджета и установи, че е заключено. Това не го изненада, но с известен късмет може би щеше да намери някъде ключа.

Върна се при бюрото й.

Отвори горното чекмедже и внимателно отмести купчините документи, но не видя никакви ключове. Провери чекмеджетата отдясно, но в тях откри само дебели тъмнозелени папки. Отвори лявото чекмедже. Вътре имаше лъскаво черно куфарче от крокодилска кожа, едно от няколкото, които притежаваше Даяна. Ерик се канеше да го отмести и да погледне под него, когато спря. И се замисли.

Извади куфарчето и го сложи на бюрото. Не беше заключено и той го отвори. Вътре бяха натъпкани папките за купуването на „Уест Текс Инкорпорейтид“.

Сърцето му подскочи.

Ерик бързо прегледа стотиците страници информация и видя, че всичко, което искаше Раян, е налице. Не можеше да повярва на късмета си. Вдигна един от телефоните до компютъра и набра номера на Раян. Той вдигна на второто позвъняване.

— Какво те забави толкова, Ерик?

Ерик пренебрегна сарказма му. Нещата вече стояха различно. Сега той беше в силната позиция, не Раян.

— Имам всичко, което поиска — заяви той. — Времето обаче изтича. Тя всеки момент ще се върне. Най-малко за колко време можеш да пратиш някой да прибере нещата?

— За десет минути.

— Казах най-малко. Нека са пет. И още нещо, Раян. Искам да утроиш чека, иначе сделката отпада.

Последва мълчание.

— Отговори ми — настоя Ерик. — Всичко е тук. Но или тройно, или нищо.

— Ти не си с всичкия си — рече Луис. — Няма да ти платя…

— Информацията струва десет пъти повече и ти много добре го знаеш — прекъсна го Ерик. — И така, какво казваш? Остават ти четири минути.

— Добре — отстъпи Раян. — Ще утроя сумата.

Ерик се усмихна мрачно. Целият беше напрегнат. А сега беше ред на блъфирането.

— И още нещо, Луис. Ако случайно решиш да си спестиш чека или ако с мен се случи нещо, искам да знаеш, че преди да ти звънна, се обадих на един приятел. Ако той прочете некролога ми, светът скоро ще прочете твоя. Не го забравяй. Не прецаквай нещата. Не се ебавай и с мен. Вече съм задвижил каквото трябва за всеки случай.

Прекъсна връзката и се обади в портиерната.

— Обажда се Ерик Паркър — каза той на дежурния. — Очаквам приятели. Не е нужно да се обаждате, когато пристигнат. Просто ги насочете към апартамента на Даяна Крейн.

Затвори, извади папките от куфарчето на Даяна и ги смени с папките, които бе видял в чекмеджетата отдясно. Те също бяха тъмнозелени. Затвори куфарчето и го върна на мястото му. Докато Даяна разбере за размяната, Ерик щеше да е някъде в Европа, може би в Швейцария, с парите на Луис Раян.

Пъхна папките под мишница и взе патериците. Тъкмо успя да излезе от стаята и да преодолее витата стълба, когато някой звънна на вратата.

Поколеба се, питайки се дали Раян се е хванал на блъфа. Знаеше, че има вероятност да отвори вратата и да получи няколко куршума в гърдите.

Но това беше риск, който трябваше да поеме.

Отиде до вратата и погледна през шпионката. В коридора стоеше висок, як мъж в началото на трийсетте, с рошава тъмна коса. Беше облечен с кожено яке, което бе твърде топло за сезона. Ръцете му бяха прибрани отзад.

На Ерик му се искаше да ги вижда, но въпреки това отвори.

Двамата впериха очи един в друг.

Мъжът в коридора погледна папките под мишницата на Ерик, после гипса и синините по лицето му. Ъгълчето на устните му се изви в усмивка.

Ерик протегна ръка за чека.

Усмивката на мъжа изчезна. Той бръкна в джоба на якето, извади чека и го подаде на Ерик.

— Папките — каза той.

Ерик разгъна чека и видя сумата. Наистина беше утроена. Заля го вълна на облекчение.

Връчи папките на мъжа, затвори вратата в лицето му и бързо заключи.

Всичко беше приключило.

Облегна се на вратата, замаян от радост. Състоянието му възлизаше на деветдесет милиона долара.

36

Даяна вървеше бързо по коридора. Може би твърде бързо, като се имаше предвид реакцията на другите — всички я гледаха как крачи енергично към асансьорите.

Защо Ерик използваше компютъра й? Какво се надяваше да открие? Може би просто му е станало скучно и е искал да види как вървят нещата със сделките, след като Джордж го уволни? Или имаше нещо друго?

Тъкмо стигна асансьорите, когато някой я извика по име. Обърна се и видя Джак Дъглас. Стоеше на прага на кабинета си. Гледаше я със загриженост и любопитство.

— Добре ли си? — попита я.

Трябваше да се махне оттук.

— Добре съм. — Тя натисна бутона на асансьора.

— Не, не си — възрази той и тръгна към нея. — Нещо не е наред. Какво има.

— Нищо, наистина…

— Какво има?

Тя го погледна. Висок и мускулест, с тяло като от стомана. Каквото и да беше намислил Ерик, май нямаше да е зле някой като Джак да дойде до апартамента й с нея. Направи му знак да приближи.

— Ще си остане между нас, нали? — попита тя.

Той кимна.

— Разчитам на обещанието ти — каза тя и реши да рискува. — Ерик Паркър живее при мен. Току-що разбрах, че е влязъл в компютъра ми, който е свързан с основната база данни на „Редман Интернешънъл“. Това е сериозен пробив в сигурността, тъй като Ерик вече не работи тук.

Вратата на асансьора се плъзна настрани.

— Не знам какво прави — продължи тя. — Но не съм му давала разрешение да използва компютъра. Разтревожена съм.

— Искаш ли да дойда с теб?

Тя кимна и двамата влязоха в кабината.

— Ще ти прозвучи глупаво — добави тя, — но случайно да имаш оръжие?

Въпросът го изненада.

— Не — отвърна. — Но защо ми е оръжие?

Даяна натисна бутона и го погледна, когато асансьорът пое надолу.

— Защото ако той върши онова, което подозирам, може да се наложи да го използваме и да извикаме полицията.

На Ерик Паркър му оставаше само да се измъкне.

Заряза вратата и отиде да си прибере нещата. Остави чека на масата до часовника и портфейла си, стигна до стълбището — шибаното вито стълбище — и започна да се изкачва към стаята за гости, която му бе предоставила Даяна.

Беше мъка да се добере до горе, но успя и отиде в спалнята. Грабна един брезентов чувал и започна да хвърля дрехи в него.

Не му трябваше всичко, само колкото да се качи на самолета и да се махне от страната. От банята взе най-необходимите неща. Увери се, че паспортът му е в куфарчето. Върна се в спалнята и вдигна телефона. Обади се на пътния си агент и поръча билет до Швейцария първа класа. Полетът беше след два часа. Електронният билет щеше да го чака на летището.

Идеално.

Звънна на портиера.

— Ерик Паркър. Бихте ли ми извикали такси? Ще сляза след десет минути.

Докато затваряше, чу как някаква врата се отваря и затваря. Звукът идваше отдолу. В гърдите му се надигна паника, но успя да се овладее.

Тя се беше прибрала.

Ерик помисли как да се справи с положението и реши, че има само един начин. Да излезе от спалнята, да слезе по стълбите и да се изправи срещу нея.

Напускаше. Не беше нужно й казва къде отива. Докато стигне до летището, тя сигурно вече ще е разбрала, че е влизал в компютъра й. Но реши, че това няма да има значение — той щеше вече да е на път за страна, която щеше да го защити.

Грабна чувала, метна го на рамо и хвана патериците. Нямаше да е приятна раздяла, но щеше да бъде кратък. Просто се махаше оттук.

Отиде до вратата на спалнята, отвори я и отстъпи назад.

На прага не стоеше Даяна. А Марио де Чико в компанията на двама мъже с насочени пистолети.

Де Чико влезе с такъв устрем, че Ерик залитна назад. Гипсираният му крак се закачи и той едва не падна, но успя да се хване за един стол и да се задържи.

Де Чико хвърли поглед към брезентовия чувал.

— Тръгнал ли си нанякъде?

Ерик не отговори. Забеляза, че Де Чико и хората му са с ръкавици. Бяха си сложили и калцуни върху обувките. Завладя го страх, когато разбра защо са тук. Искаха да го убият.

— Отговори на въпроса ми, Ерик. Тръгнал ли ри нанякъде?

— Връщам се в апартамента си. Какво ти пука, по дяволите?

— Щом си поръчал Лиана Редман, значи ми пука страшно много. — Марио пристъпи към Ерик. Знаеше, че трябва да бъде кратък.

— Как влезе тук? — попита Ерик.

— Пуснаха ни. Оказа се, че си очаквал приятели. Минахме направо, така че имаш моите благодарности.

— Марио го приближи още повече. — Пребиването на Лиана беше първата ти грешка, Ерик. А поръчването на убийството й — последната. — Дръпна се настрани.

— Излез навън.

— Начукай си го.

Един от хората на Де Чико вдигна пистолета си и го насочи към главата на Ерик.

— Има два начина, Ерик — рече Марио. — Можеш да излезеш сам през вратата или да ме оставиш да те влача през нея за счупения крак. Изборът е твой. Единият начин е по-безболезнен. Избирай.

Избор всъщност нямаше. Ерик пусна стола, взе патериците и тръгна към вратата. Де Чико не знаеше, че точно зад вратата има бюро. Върху него бе сложена желязна статуетка на жена. Беше висока около четиресет и пет сантиметра и беше достатъчно тежка, за да нанесе сериозни поражения по черепа на човек.

Ако преценеше правилно момента, ако грабнеше статуята, цапардосаше Де Чико и затвореше вратата, преди другите да са предприели нещо, може би щеше да има шанс да се добере до стаята на Даяна, да заключи вратата, да отиде в банята, да заключи и там и да повика охраната на помощ.

Знаеше, че вероятността да успее е малка, но това бе единствената му надежда.

Джак и Даяна излязоха от сградата на „Редман Интернешънъл“, замахаха на такситата, спряха петото и казаха на шофьора да ги откара до Редман Плейс.

— Ще получите сто долара отгоре, ако побързате — добави Даяна. Отвори чантата си, извади парите и ги пусна на предната седалка. — Спешно е.

Шофьорът натисна газта, но трафикът на Пето бе натоварен. Опита да се провре между автомобилите, но не се получи.

— Ще направя всичко възможно — увери ги. — Но това е идиотщина. Вижте ги тия задници. Не знаят как се кара.

— Просто опитайте — помоли Даяна. Погледна към Джак. — Може да закъснеем.

— Няма как да си сигурна.

— Познавам Ерик.

Шофьорът намери пролука и моментално се възползва. Редман Плейс се намираше на пет минути път. Ако шофьорът бе достатъчно агресивен, можеха да стигнат и за три.

— Да вървим, Ерик. Ако не побързаш, ще те засиля.

Ерик погледна Де Чико, докато минаваше покрай него. Съсредоточи се изцяло върху бюрото и статуетката зад вратата. Намираше се отпред и вдясно. Щеше да се наложи да пусне патерицата, да грабне статуетката и да се обърне, за да замахне.

Мина през вратата, хвърли кос поглед и я видя точно където очакваше.

И всичко тръгна на забавен кадър.

Пусна дясната патерица, наведе се към статуетката и я сграбчи. Обърна се да замахне и да фрасне Де Чико по главата, но вместо това полетя напред. Някой го беше бутнал. Полетя във въздуха и се стовари на пода. Главата му се удари в дървото и за момент изгуби съзнание.

Раздрусаха го.

Отвори очи и видя наведения над него Де Чико.

— Ставай.

Клепачите му трепнаха, забеляза някакво движение. Един от хората на Де Чико внимателно поставяше статуетката на мястото й.

— Ставай.

Опита се да помръдне, но изгаряща болка прониза рамото му. Ръката му беше извадена от ставата. Де Чико видя проблема, сграбчи Ерик за ризата и с лекота го вдигна на крака.

Ръката на Ерик висеше отпуснато. Болката бе непоносима. Щеше да изкрещи, но един от мъжете застана зад него и запуши устата му с длан.

— Можеш да живееш, можеш и да умреш — рече Марио. — Изборът е твой. За да живееш, трябва да ми кажеш на кого си поръчал Лиана.

Без никакво колебание Ерик замята глава, за да освободи устата си, и изтърси името.

Без никакво колебание Марио де Чико го сграбчи отново и го повдигна в началото на стълбището. И тогава Ерик с ужас осъзна какво го очаква. Опита се да се съпротивлява, да се освободи от този човек, но напразно.

— Реши да се ебаваш с неподходящия човек — прошепна Де Чико в ухото му. — Никой не докосва Лиана Редман. Направи ли го, виж какво става.

Таксито зави пред Редман Плейс. Джак и Даяна изскочиха навън. Тя хвърли още една стотачка през прозореца, благодари на шофьора и двамата с Джак се затичаха към въртящата се врата.

Асансьорите бяха в дъното на лобито. Те забързаха към тях, натиснаха копчето и зачакаха някоя от вратите да се отвори.

— Каза ми, че ще живея! — извика Ерик.

— Излъгах — отвърна Де Чико. — Много курвенски номер, а?

— Курвата е една. Шибаната Лиана Редман. Кажи й от мое име да се пържи в ада. Кажи й, че може…

Но преди Ерик да завърши речта си, Де Чико го бутна по витото стълбище.

Марио и хората му пристъпиха напред да проследят падането му. Гледаха как тялото на Ерик се извива и огъва под неестествени ъгли, докато се търкаляше надолу, гледаха как гипсът закачи една пръчка и се счупи на две, гледаха как Ерик внезапно се преметна и вратът му се стовари върху парапета.

Изхрущя не дървото — парапетът можеше да издържи такъв удар. Изхрущяха вратните прешлени, сякаш някой цепеше дърва в стаята. Когато Ерик Паркър продължи да пада, тримата забелязаха разлика в движенията му. Сега той бе като парцалена кукла. Когато се изтърколи в подножието на стълбите, в него нямаше живот — а само натрупана инерция. Беше мъртъв и лежеше в разширяваща се локва от собствената му кръв.

— Да се махаме — подкани Де Чико.

Тримата забързаха надолу. Марио докосна врата на Ерик, не напипа пулс и последва хората си, които оглеждаха стаята, за да се уверят, че не са оставили никаква следа след себе си. Вече излизаха и проверяваха за следи от борба, когато Марио бутна една масичка. Погледна и видя часовника и портфейла на Паркър, както и нещо, което приличаше на чек.

Взе чека, прочете сумата, видя името на корпорацията и погледна изненадано към Паркър. Кои бяха „Уърлд Ентърпрайзис“? Кой стоеше зад тях? Защо бяха платили деветдесет милиона на Паркър? С какво беше спечелил тези пари?

Марио прибра чека в джоба си. Вече нямаше как да разпитат Ерик Паркър, така че излязоха от апартамента, намериха стълбището и се втурнаха надолу по него точно когато вратата на асансьора се отвори. Де Чико и хората му бяха три етажа по-долу, когато чуха някаква жена да вика на висок глас името на Ерик.

Поколебаха се.

И побягнаха, когато тя запищя.

37

Оставяйки диря във вечерното небе, самолетът се носеше с пълна скорост над Атлантика към Ню Йорк и летище „Кенеди“.

Майкъл разкопча предпазния колан, хвана ръката на Лиана и леко я стисна. Тя бе мълчала откакто излетяха от „Хийтроу“, той я усещаше как бавно се оттегля в онази част от себе си, където никой не можеше да я нарани.

— Сега се връщам — каза й.

Докато вървеше към опашката на самолета, тихата ярост, която се натрупваше у него след напускането на Монте Карло, най-сетне изригна. Знаеше, че зад това стои баща му, знаеше, че именно той е поръчал убийството на Селина Редман. „Вероятно е използвал Спокати — помисли си. — Накарал е кучия син да го направи вместо него…“

Стюардесата се усмихна, когато я приближи.

— Къде са телефоните? — попита Майкъл.

Стюардесата махна към района до тоалетните.

— Ето там, господин Арчър.

Майкъл благодари, тръгна към телефоните и леко се олюля, когато самолетът попадна във въздушна дупка. Някаква възрастна жена с рошава руса коса го сграбчи за ръката, докато минаваше покрай мястото й.

— Вие сте Майкъл Арчър — отбеляза тя.

Майкъл се освободи. Други пътници вече също поглеждаха към него. Разпознаваха го.

— Не — каза той. — Не съм. Непрекъснато ме бъркат с него. Поласкан съм.

И продължи нататък, без да обръща внимание на жената, която казваше на седящия до нея мъж: „Готова бях да се закълна…“

Вдигна един телефон, пъхна кредитната си карта и набра. Докато чакаше връзката да се осъществи, си спомни за вечерта — как Лиана вдига телефона, как чува разговора с баща му, как той бързо затваря, когато Луис си поемаше дъх. Как Лиана влиза в банята и го гледа как се къпе.

Тогава Майкъл си мислеше, че ако просто се изкъпе и се държи така, сякаш няма нищо необичайно, тя ще си помисли, че може би линиите са се объркали заради бурята. Ами ако бе уверена, че е чула не нечий друг разговор? Ами ако беше познала гласа на баща му и беше останала с него само докато успее да се измъкне? Тази перспектива го изнервяше, тъй като животът му беше заложен на карта.

Накрая в слушалката прозвуча женски глас.

— „Манхатън Ентърпрайсиз“.

— Джуди, Майкъл се обажда. Баща ми там ли е?

— На заседание е, Майкъл.

— Моля те, кажи му, че го търся. Обаждам се от самолет. Спешно е.

Чу се въздишка, последвана от прищракване и музика. Майкъл затвори очи и усети познатата топка в стомаха си. Животът му беше излязъл от контрол. Вчера сутринта бе убил човек в апартамента си, след като той беше изгорил ръкописа му. Полицаите несъмнено работеха върху случая, задаваха въпроси, проследяваха улики.

Баща му беше казал, че открили овъглените трупове в апартамента му и иранеца, който караше таксито, хвърлен в една алея недалеч от дома му. Макар Майкъл да беше наел апартамента под фиктивно име, бе наясно, че рано или късно полицията ще разбере чий е.

Беше прочут. Макар че съседите му бяха хора, чиято реалност бе доста изкривена от дрогата, някой със сигурност го беше разпознал през трите седмици, докато живееше там.

„Но аз мога да ти помогна — каза му Луис. — Убий Редман и полицията никога няма да разбере, че апартаментът е бил твой.“

Макар баща му да не беше произнесъл думите, Майкъл знаеше, че е вярно и обратното: „Ако не убиеш Редман, всяко ченге по света ще тръгне по петите ти. Сантяго също“.

Това бе безкраен цикъл, от който нямаше измъкване. Не беше сигурен колко още може да издържи, колко още може да запази тази маска.

Баща му вдигна телефона.

— Какво има, Майкъл?

— Трябва да поговорим.

— В момента е невъзможно.

— Не става — настоя Майкъл. — Трябва да поговорим. Веднага.

— Казах, че е невъзможно.

— С кого си?

— Не ти влиза в работата.

— Добре — каза Майкъл. — Тогава ми отговори само на един въпрос и можеш да си продължиш срещата. Защо трябваше да убиеш сестра й?

— Няма да обсъждам това с теб точно сега. Обади ми се, когато пристигнеш в Ню Йорк.

Майкъл стисна слушалката.

— Не ми затваряй.

Мълчанието се проточи.

— Какво има?

— Трябва да знам дали е безопасно да се върна.

— Безопасно е — каза Луис.

— Сигурен ли си?

— Повтарям, безопасно е.

Майкъл обаче усещаше, че баща му премълчава нещо. Нещо не беше наред.

— Татко, ако ме лъжеш…

— Не те лъжа, Майкъл. Ще се наложи да ми се довериш.

Макар да знаеше, че няма друг избор, освен да се довери на баща си, Майкъл не можеше да се освободи от чувството, че го бутат към ръба на пропаст.

— Къде според теб ще отседнем с Лиана, когато се върнем? — попита той.

— Погрижил съм се.

— Погрижил си се? — повтори Майкъл. — Кога смяташе да ми го съобщиш, следващата седмица ли? Кацаме след два часа. Нищо не ми каза…

Връзката прекъсна.

Лиана гледаше как нощта отминава, само смътно долавяше звука на двигателите, разговора на двойката пред нея и стройните като манекени стюардеси, вървящи по пътеката.

Все още се опитваше да разбере и приеме факта, че сестра й е мъртва и че е била убита тази сутрин. И все още чуваше гласа на Харолд, отекващ като студен шепот: „Селина те обичаше, Лиана. Не мога да ти опиша колко много пъти ми е казвала, че й липсваш“.

Точно сега усещаше загубата като мъчителна тъпа болка дълбоко в себе си. Мислеше си за всички моменти, когато двете със Селина можеха да са близки, и осъзнаваше, че вече никога няма да й се удаде подобна възможност.

Питаше се кой е виновникът за смъртта й, когато Майкъл седна до нея. Той посегна към ръката й и Лиана го погледна, спомняйки си какво се бе случило само преди часове в хотелската им стая. Чий глас бе чула, когато бе вдигнала слушалката? Знаеше, че не беше на Майкъл. Но знаеше също, че го е чувала и преди — и че някой ден ще се досети.

— Как я караш? — попита той.

Лиана сви рамене.

— Мога ли да направя нещо за теб?

— Не, освен ако не успееш да върнеш сестра ми.

Мълчанието се проточи. Майкъл понечи да заговори, не намери думи и стисна по-силно ръката й. Лиана отговори на жеста.

— Съжалявам — каза тя. — Не беше нарочно. Просто не съм на себе си. Не е свързано с теб.

— Няма нищо — промълви той. — Разбирам те.

Тя се облегна назад.

— Знаеш ли какво не ми излиза от главата? Все си мисля колко добре ще се чувствам, когато открия кучия син, причинил това.

Майкъл се обърна към нея.

— И аз ще го намеря, Майкъл. Кълна се в Бог, ще го намеря. Няма да му се размине. Не може да убие сестра ми и да му се размине. Имам твоята помощ, както и помощта на Марио. Ще открием убиеца. Ще го накараме да си плати.

— Лиана…

Гласът й изведнъж се задави.

— Обичах я, Майкъл. Никога не съм се замисляла за това, но я обичах.

Той докосна косата й.

— Ще се справим, обещавам ти. — Наведе се и я целуна по бузата. — Обичам те.

Лиана го погледна, видя болката на лицето му, мъката в очите и разбра, че й казва истината. Почувства се виновна. Как е могла да се усъмни в него преди? Винаги е бил добър с нея. Разбира се, че телефонните линии са се преплели в бурята.

Без да пуска ръката му, тя се обърна към прозореца. Светът навън бе изчезнал в мрака. За първи път от часове си помисли за Ерик Паркър, за това, че е поръчал убийството й, и се замисли какво ли я чака, когато се върне у дома.

38

Анастасиос Фондарас затвори последната от папките за придобиването на „Уест Текс Инкорпорейтид“, откраднати от Ерик Паркър, и я подхвърли на бюрото на Луис.

Макар да не каза нищо, тъмните му очи блестяха с настоятелност, която напомняше на Раян за очите на тигър точно преди да се хвърли върху жертвата си.

Анастасиос стана.

— Тази сделка на Редман с Иран — поде той, отиде до прозорците отдясно и се загледа към града, окъпан в лъчите на късното следобедно слънце. — Устна е, нали?

— Да — потвърди Луис и си спомни разговора с Харолд Бейнс. — Устна е. Иранците няма да се съгласят да подпишат каквото и да било, преди Редман да е купил „Уест Текс“. Смятат, че без компанията едно такова обвързване ще е загуба на време.

— Ясно. Но предполагам, че междувременно Редман поддържа тесен контакт с тях — каза Фондарас. — И че иранците ще удържат на думата си.

— Ако обстоятелствата останат същите, несъмнено ще удържат — съгласи се Луис. — При сегашното положение те всъщност се нуждаят от Редман. Близкият изток е нестабилен и повечето големи транспортни и петролни компании, в това число и вашата собствена, не изгарят от желание да влизат в Залива. Иран трябва да продава петрола си, за да купува оръжие, но малцина са склонни да поемат риска — с изключение на Джордж. Предимството на Редман е в това, че той знае точната дата, на която военноморският флот ще навлезе в Залива. Ако иранците знаеха, че това ще стане следващата седмица, щяха да се откажат от сделката, тъй като Заливът скоро отново ще бъде безопасен за търговия и няма да им е нужна никаква частна сделка с американска компания.

— Ако знаеха — повтори Фондарас.

— Именно.

Фондарас се дръпна от прозореца и отиде при бара.

— Познавам Джордж Редман от близо двайсет години — каза той. — И искрено го уважавам. Дори го харесвам донякъде.

„Но — помисли си Луис. — Но…“

— Но бизнесът си е бизнес — продължи Фондарас, докато си сипваше нова доза скоч. — А в бизнеса печели онзи, който стигне пръв. Крайната цел е победата, каквато и да е ситуацията. — Обърна се към Раян с питие в ръка. — Значи нямаш интерес да бъдеш част от тази сделка? Смяташ да ми дадеш информацията просто така ли? Безплатно?

— Естествено, цена ще има. В края на краищата, Анастасиос, ти самият посочи, че става въпрос за бизнес. Ще обсъдим условията по-нататък. Първо искам да ми очертаеш плановете си.

— Плановете ми? — изсмя се Фондарас. — Като по учебник са. Редман ще купува евтин петрол. Иранците са отчаяни и той ще се възползва от нуждите им. Смятам да направя същото — само че ще предложа на Иран повече пари за петрола им. Работил съм с тях в миналото и те ми имат доверие. Смятам да открадна сделката от Джордж Редман. — Очите му проблеснаха. — Но какво ще ми струва това?

Луис взе своята чаша уиски, отиде при Фондарас и двамата се чукнаха.

— Това, приятелю, е най-прекрасната част от всичко.

Спокати влезе минути след като Фондарас си тръгна.

— Ерик Паркър е мъртъв — докладва той. — Даяна Крейн и Джак Дъглас са го намерили в подножието на стълбището преди два часа. Апартаментът й е пълен с ченгета — и те твърдят, че е паднал. Няма версия за убийство.

Луис прие информацията с кимане. Седеше зад бюрото си, обърнат към прозорците. Докато се взираше в сградата на „Редман Интернешънъл“, в очите му се мярна нещо като страх.

Спокати се канеше да продължи, когато забеляза какво е привлякло вниманието на Раян отвъд стъклото. Нима никога нямаше да се научи?

Отиде до бюрото на Луис, отвори едно чекмедже и натисна бутон. Завесите се спуснаха.

— Един куршум, Луис — натърти той. — Повече не е нужно.

Луис обаче не го слушаше. Мислеше си за чека за 90 милиона долара, който бе дал на Ерик Паркър в замяна на откраднатите от Даяна Крейн папки — чека с името „Уърлд Ентърпрайзис“, международния клон на „Манхатън Ентърпрайзис“.

— Чекът — каза Луис. — Твърде умен си да дойдеш без него, така че ми го дай.

Спокати седна на стола и качи краката си върху бюрото.

— Няма никакъв чек, Луис.

— Разбира се, че има. Аз го написах. Ти го достави.

— Няма значение. Чека го няма.

— Тогава къде е?

— Нямам представа. Не е намерен у мъртвия Ерик Паркър, нито някъде в апартамента. Имам връзки в нюйоркската полиция. Един от познатите ми каза, че тялото на Паркър е било претърсено при изнасянето му. Не са открили чек, Луис.

— На този твой познат или приятел може ли да му се има доверие?

— Съмняваш ли се в мен? Разбира се, че може да му се има доверие. Той е един от най-добрите ми хора. Докато е бил там, е сложил и бръмбари в апартамента. Знаеш не по-зле от мен, че Даяна Крейн скоро ще открие липсата на папките. Така ще разберем кога ще стане това. И ще можем да действаме по-ефективно.

Луис стана от стола си.

— Онзи чек не може просто да е изчезнал.

Спокати го загледа как върви напред-назад. Харесваше му как всичко това действаше на Луис.

— Разбира се, чекът не е изчезнал, но го няма в апартамента. Бъди сигурен.

— Тогава къде е?

— Моето предположение е, че е взет от онзи, който е бутнал Паркър по стълбите.

Луис, който рядко оставаше поразен от обратите в живота, го погледна изумено.

— Който е бутнал Паркър по стълбите? Нали каза, че е паднал?

— Полицията смята, че е паднал — поправи го Спокати. — Има разлика. Този път полицията греши. Ерик Паркър не се е спънал и не е паднал по стълбите, както твърдят те. Бил е убит. Моят познат и аз сме сигурни.

— Кой го е убил?

Спокати се усмихна бавно и многозначително.

— Ти ми кажи.

Мина секунда преди Луис да отговори. Умът му прехвърляше възможности, правеше връзки. И постепенно осъзна, че има само един, който би могъл да го направи — Марио де Чико.

Отпусна се тежко на стола си.

Спокати гледаше как лицето му пребледнява, но не изпитваше съжаление или съчувствие, а само леко раздразнение, че не са го послушали.

— Предупредих те, Луис.

— Знам.

— Нещата не са така прости, както бяха навремето. Започваш да губиш играта.

— Как ли пък не.

— Наистина — каза Спокати. — Посъветвах те да не пращаш чек. Предложих ти да му прехвърлиш парите от някоя от анонимните ти сметки в негова анонимна сметка. Всичко щеше да е чисто, но ти предпочете да не ме послушаш. Прояви алчност. Искаше толкова много информацията, че се огъна пред исканията на Паркър. Това може да се окаже най-голямата грешка в живота ти.

Спокати стана и се наведе над бюрото.

— И сега, ако не ме слушаш и ако не изпълняваш всичко, което ти кажа, може би ще платиш с живота си. И Редман ще се окаже крайният победител.

Луис поклати глава.

— Това няма да се случи.

— Добре — рече Спокати. — Значи ще ме послушаш, така ли? Ще изпълняваш всичко, което ти кажа?

— Зависи — предпазливо отвърна Луис. — Какво си намислил?

Винсънт му разказа.

39

Първото, което забеляза Майкъл, след като двамата с Лиана минаха през митницата, беше Спокати. Той хвърли цигарата си в пепелника и тръгна към тях, пробивайки си път през тълпата, без да откъсва очи от Майкъл.

За момент Майкъл си помисли, че хората на Сантяго някак са успели да научат къде е и го причакват, но се огледа и не видя нищо необичайно. Обърна се отново към Спокати, който вече се намираше при входа на тоалетните. Той кимна на Майкъл и влезе вътре.

Майкъл се изкушаваше да продължи напред, но не можеше. Спокати веднъж му беше спасил живота. Ако хората на Сантяго бяха наоколо, можеше да повтори услугата.

— Трябва да отскоча до тоалетната — каза на Лиана. — Би ли ме изчакала за минута?

Тоалетната бе прохладна, тиха и боядисана в тъмносиньо. Спокати беше в дъното на помещението и си миеше ръцете. Докато вървеше към него, Майкъл забеляза двама други мъже в делови костюми при писоарите. Хора на Спокати.

— Какво има? — попита Майкъл.

Спокати спря водата и изтръска ръцете си над умивалника. Майкъл забеляза два дълги червени белега, минаващи хоризонтално по дланите му. Приличаха на протривания. Протривания от въже.

— Тук съм, за да ти помогна, Майкъл.

— Защо? Искаш да се реваншираш за живота, който отне ли?

— Не зная за какво говориш.

Майкъл пристъпи към него.

— Защо уби сестра й?

Спокати повдигна вежда.

— Я се виж само, каква храбра стойка си заел.

— Не беше нужно тя да умира.

— Аз просто правя каквото ми се каже. — Спокати взе хартиена кърпа и започна да се бърше. — Всъщност, прав си — каза. — Разбира се, че я убих аз. И това ми достави удоволствие. Трябваше да видиш изражението й, когато прерязах въжето и го омотах около краката й. Това се казва страх…

Майкъл се хвърли напред и го прикова за стената. Двамата при писоарите погледнаха през рамо. Единият се разсмя. Другият отиде при вратата и я препречи, за да не може никой да влезе.

— Кой е следващият? — попита Майкъл.

Спокати не се съпротивляваше. Изглеждаше развеселен.

— Всеки е следващ. Майкъл. Всички ще умрат. Ще бъде трагично. Кръв ще се лее навсякъде.

Рязко вдигна ръце. Запрати Майкъл към отсрещната стена и извади пистолета, скрит под черното кожено яке.

По-точно се опита да го извади.

Оръжието се закачи за кобура и се изплъзна от ръката му.

Сякаш на забавен кадър Майкъл видя как пистолетът отскача от коляното на Спокати, пада на сините плочки на пода и се плъзга към него, въртейки се.

Той се хвърли към оръжието.

Или по-скоро се опита.

Мъжът при писоарите вече не се смееше. Изведнъж се беше озовал между Майкъл и пистолета.

Спокати вдигна оръжието. Прибра го в кобура и каза на Майкъл:

— Ако искаш да останеш жив през следващите няколко дни и особено ако искаш да се отървеш от Сантяго, съветвам те да престанеш с тези глупости, да ме слушаш внимателно и да изпълняваш точно каквото ти кажа.

Лиана не се виждаше никаква, когато Майкъл излезе от тоалетната.

Той огледа пълния с хора коридор и я откри да стои срещу него. Беше извадила мобилния си и говореше бързо, като жестикулираше със свободната си ръка. Майкъл се запита на кого ли се обажда и дали става въпрос за него и разговора, който бе подслушала в Монте Карло.

Когато тя затвори телефона, той отиде при нея. Възелът в стомаха му се стегна.

— Кой беше? — попита.

— Марио.

— Марио ли? — Не успя да скрие изненадата си. В разговора в Монте Карло баща му каза, че Де Чико проверявал и двамата. Майкъл бе наясно, че Марио ще го очисти, ако по някакъв начин научи, че е син на Луис.

— И какво?

— Ерик е мъртъв — каза тя. — Поръчката е отменена.

Майкъл я погледна изпитателно в очите, мъчейки се да открие дали няма и нещо повече.

— Значи всичко свърши — заключи той.

Тя сякаш не можеше да повярва на ушите си.

— Сериозно ли говориш? Разбира се, че не е свършило. Първо взривяват прожекторите, после убиват сестра ми. Някой иска да унищожи семейството ми. Родителите ми ли са следващите в списъка? Или аз? Досега никой не е хванат. Кой от нас ще е следващият?

Майкъл не знаеше какво да отговори.

Лиана посегна към голямата чанта в краката си.

— Виж, не исках да си го изкарвам на теб — извини се тя. — Съжалявам, че съм разстроена.

— Имаш всички причини да си разстроена.

— Просто не знам колко още мога да понеса. — Тя се изправи. — Вече можем ли да си ходим у дома? Късно е и съм уморена. Искам утре да стана рано и да се видя с родителите си.

За Майкъл и Лиана домът беше нов апартамент на последния етаж на един жилищен блок на Пето авеню.

Докато лимузината приближаваше блестящата кула, Майкъл си спомни телефонния разговор, който бе провел с баща си в Монте Карло. Луис беше помислил за всичко. Не само знаеше, че синът му ще има нужда от ново жилище, но и че то ще трябва да отразява богатството и властта, които би очаквала новата му съпруга.

Запита се дали баща му нарочно е избрал апартамент на Пето авеню. Нямаше да се изненада, ако беше така. Та нали вчера сутринта ръкописът му със същото заглавие беше изгорен.

Колата хвана вълна зелени светофари, премина по Мадисън и зави на Петдесет и девета, по която стигна до Пето. Когато поеха по булеварда, Майкъл се загледа в хората на тротоара и осветените витрини и си спомни какво му беше казал Спокати в тоалетната. „Портиерът се казва Джоузеф. Висок, тъмнокос, с гъсти мустаци. Очаква ви. Когато го видиш, дръж се така, сякаш се познавате.“

Колата спря.

Майкъл свали прозореца и видя облечения в ливрея портиер да бърза към тях. За момент сърцето му спря. Мъжът, който се приближаваше, бе дребен и плешив.

Хвърли поглед зад него към позлатената двойна врата и видя друг портиер при входа. Той обаче бе млад и рус.

Портиерът отвори вратата на автомобила.

— Господин Арчър — каза той. — Радвам се, че отново сте при нас.

Майкъл нямаше друг избор, освен да се хване на играта. Той слезе от колата.

— А вие трябва да сте госпожа Арчър — предположи мъжът, поглеждайки към Лиана. — За мен е удоволствие да се запознаем.

Докато тя слизаше от лимузината, портиерът се усмихна многозначително на Майкъл.

— Тя е точно толкова прекрасна, колкото казвахте, господин Арчър.

Майкъл също се насили да се усмихне. В този момент мразеше Спокати повече от всичко на този свят.

— Къде е Джоузеф? — попита. — Мислех си, че днес той е на смяна.

— Грип — обясни мъжът. — Надяваме се, че утре ще е на линия. Нека ви помогна с багажа.

Взеха асансьора до петнайсетия етаж. Апартаментът се оказа точно толкова помпозен, колкото го беше описал Спокати. Беше пълен с вещи, подобни на онези, които му бяха отнети от банката само преди няколко седмици.

Огледа се и откри, че апартаментът изглежда така, сякаш в него се живее, макар Спокати да беше казал, че са го обзавели тази сутрин.

Лиана пусна чантата си на една масичка. Застана в средата на антрето и се завъртя, оглеждайки помещението.

— Е, значи живееш тук — рече тя.

Майкъл разпери ръце. „Май да“ — помисли си той.

Вечерта легна до Лиана, но сънят не идваше. Толкова много мисли се тълпяха в главата му, че като едното нищо можеше да полудее, ако задълбае прекалено в тях.

Вместо това се замисли за майка си. Струваше му се, че ако можеше някак да я види отново и да поговори с нея, ще изпита яростта, която изпитваше баща му години наред, и ще я приеме, ще знае, че баща му е прав, както се кълнеше.

Но майка му беше умряла, когато той бе на три. Малкото му спомени за нея бяха само избелели от времето фрагменти.

Все пак помнеше някои неща — усмивката й, играчките, които слагаше във ваната, докато го къпеше, хубавите памучни дрехи, които носеше. Искаше му се да можеше да си спомни повече, но не можеше. Баща му играеше основната роля в спомените от детството му.

Майкъл затвори очи и остави ума си да се потопи в мрака.

Спомняше си…

Беше дете и баща му вървеше към него, като сваляше колана си и казваше със завален от уискито глас, че му се иска Майкъл да не се беше раждал.

Спомняше си…

Беше късна, снежна февруарска вечер и той чуваше пияния си баща да плаче в съседната стая и да повтаря отново и отново името на жена си, сякаш така можеше да я върне обратно.

Спомняше си…

Беше на осемнайсет и пътуваше с автобус за Холивуд. Никога нямаше да забрави онзи ден, застоялия задимен въздух, безбройните часове по пътя. Всяка секунда от тях бе по-добра от затвора, в който го държеше баща му. Когато автобусът излезе от Гранд Сентрал, той стана Майкъл Арчър и се закле пред себе си, че баща му никога вече няма да контролира живота му.

И сега се запита как е позволил това да се случи.

Представи си…

Как напуска баща си, Ню Йорк, хваща самолета с Лиана, отлитат в някаква затънтена част от света и заживяват в земя, където никой не ги познава. Но знаеше, че не може да го направи. Опиташе ли, баща му щеше да го намери и да го убие. Или Сантяго щеше да го направи.

Отвори очи.

Биха ли го направили наистина?

40

В неделя сутринта Джордж изпълни ритуалите на смъртта.

Проведе телефонни разговори от кабинета си в „Редман Интернешънъл“. Поръча в погребалното бюро скъп махагонов ковчег с инициалите СЕР отстрани. Звънна на любимия цветар на дъщеря си да осигури десетки рози за църквата и за гроба й.

Обади се на близки приятели и роднини и ги уведоми за часа и мястото на скромното опело и погребението. И прекара известно време сам, все още опитвайки се да приеме неприемливото. От смъртта на неговите родители не му се беше случвало да се справя с нещо толкова лично. Чувстваше се вцепенен, не точно пуст, а някак отсъстващ, сякаш стоеше отстрани и гледаше как този ад се случва на някого друг — макар да знаеше, че се случва на самия него.

Въпреки че бордът го натискаше да подпише последните документи за „Уест Текс“ и Иран във вторник, Джордж изхвърли придобиването от ума си. Не искаше и нямаше намерение да се занимава с него, докато денят не настъпи и не му остави друг избор.

Тръгна към кабинета й.

Когато влезе, изпита чувството, че влиза в стая, в която Селина продължаваше да идва всяка сутрин. Присъствието й тук го изпълваше с най-голяма гордост. Неговият кабинет бе до нейния. Ако някоя сделка вървеше особено добре или зле, двамата често си общуваха с викове през стената. Гърлото на Джордж се стегна при тази мисъл.

Отиде до бюрото й.

Подобно на самия него, дъщеря му не бе от най-подредените. Бюрото й бе затрупано с използвани кафени чашки и празни кутии от храна. Виждаха се папки, свързани с купуването на „Уест Текс“, а в единия ъгъл имаше снимка на двамата в сребърна рамка. Стояха пред новата сграда на „Редман Интернешънъл“, баща и дъщеря, усмихнати, в най-великия си момент. Заедно те бяха непобедими. Заедно бяха постигнали толкова много.

Кой беше той без нея?

На вратата се почука. Джордж се обърна и видя Елизабет на прага. Беше облечена в проста черна рокля. Изражението й беше сериозно. Приличаше му на призрак, сякаш това все още не беше реално, не се случваше.

Съвършена стойка, мъртви очи. Жена му вдигна глава.

— Готова съм — каза тя.

Влизането в апартамента на Селина бе може би най-трудното нещо, което бяха правили Джордж и Елизабет. Жилището изглеждаше така, сякаш тя беше излязла само за уикенда и скоро щеше да се върне. Докато обикаляха от стая в стая и свързваха различни спомени с предметите, които бяха скъпи за дъщеря им, те се запитаха дали изобщо ще могат да продължат напред без нея.

Влязоха в спалнята.

Докато Елизабет пристъпяше към гардероба, Джордж се огледа и забеляза, че леглото е оставено неоправено и че щорите още са спуснати и скриват облачното небе. Зад себе си чуваше рязкото тракане на металните закачалки, плъзгащи се по пръта.

— Мисля, че трябва да е в червено — каза Елизабет. — Селина обичаше червено. Любимият й цвят. — Гласът й бе странно лек и рязко контрастираше с дрънчащите закачалки.

Джордж се обърна към гардероба и се намръщи, докато потвърждаваше, че си спомня кой е любимият й цвят.

— Или бяло — продължаваше Елизабет. — Винаги съм я харесвала в бяло.

— Елизабет…

— Нямах представа, че Селина има толкова много дрехи — отбеляза тя. — Не е като мен и сестра си. Винаги съм си мислила, че е минималист. А я виж това. Спокойно може да съперничи на всичко, което имаме с Лиана в нашите гардероби.

Той застана зад нея.

— Мислех си, че бързо ще намерим нещо подходящо и ще можем да си вървим. — Жена му бутна настрана няколко рокли и металът изскърца. — А се оказа по-трудно, отколкото си представях.

— Какво ще кажеш да ти помогна?

— Не е нужно. — Тя бързо избута още дрехи, спря и извади една бяла рокля. Обърна се към него. — Какво ще кажеш?

— Идеална е, Елизабет.

— Сигурен ли си? Искам да изглежда съвършено.

В ума му се появи образът на Селина, каквато я беше видял за последен път. Беше просната гола на студената метална маса в мазето на „Съдебна медицина“, с бледосиня кожа, мокра коса, виеща се около странно подутото й лице. Част от Джордж умря в онзи момент, превърна се в нещо по-мрачно, по-грозно.

— Ще изглежда съвършено — каза той.

Елизабет вдигна роклята и я огледа бързо.

— Повече няма да стъпя тук, Джордж — заяви тя, без да го поглежда.

— Не е нужно да го правиш. Аз ще се погрижа за всичко.

Погледнаха за последен път апартамента и излязоха. Вратата се затвори зад тях.

Елизабет не каза нищо по пътя.

Роклята на дъщеря им беше сгъната като преграда между тях, ръцете й лежаха в скута. Гледаше през прозореца, без да забелязва двете необозначени полицейски коли, които ги следваха. От време на време слънцето проблясваше в очите й. Дишането й бе толкова тихо, че изобщо не се чуваше в шумоизолираното купе на лимузината.

Беше на петдесет и четири и бе прекрасна. Фините бръчки около устата и под очите някак подчертаваха красотата й. Загледан в нея, Джордж изведнъж се усети, че си мисли за времето, когато и двамата бяха млади и щастливи, когато току-що се бяха запознали и нямаха представа какви бури ги очакват.

Спомни си случайната им среща у един общ приятел и как в края на партито й каза, че ще се ожени за нея. Спомни си как си беше откраднал целувка пред вратата на бащиния й дом и как сърцето му се разтуптяваше, когато тя излизаше от къщата да го посрещне. Тогава тя бе най-важното същество в живота му. А къде бяха сега?

Ако някой му беше задал този въпрос преди два месеца, Джордж щеше да има отговор. А сега? Сега отиваше да се срещне с препоръчания от приятели погребален агент. Сега онзи, който бе убил дъщеря им и, бе взривил прожекторите, още беше на свобода. Нямаше отговори. Докато лимузината спираше на червен светофар, Джордж затвори очи и се запита кой стои зад всичко, което се стоварваше върху него.

Не му беше даден шанс.

В лимузината се долови раздвижване на въздуха, промяна в тишината.

Усети как Елизабет до него настръхва.

Джордж погледна жена си, видя, че тя гледа през прозореца, и проследи погледа й.

На оживения ъгъл на кръстовището имаше стойка за вестници. На първата страница на „Пост“ бе отпечатана снимка на Селина и Ерик Паркър, застанали пред бляскавия вход на „Редман Интернешънъл“, хванати за ръце. Бяха пълни с живот, влюбени и усмихнати.

Заглавието беше огромно. И се състоеше от една-единствена дума:

СЪВПАДЕНИЕ?

Джордж посегна към ръката на Елизабет.

Когато светна зелено и колата потегли, погледът му се премести върху стойката до тази на „Пост“. На първата страница на „Дейли Нюз“ имаше друга снимка — този път на него с Елизабет и Лиана.

Заглавието крещеше:

41

Когато Лиана тръгна да се срещне с родителите си, сутринта бе топла и облачна. Тя излезе на тротоара и се качи в очакващата я лимузина.

— „Редман Интернешънъл“ — каза на шофьора и стомахът й се сви, докато потегляха.

Беше облечена неофициално и в същото време професионално. Не искаше да изглежда сякаш полага усилия да покаже, че е успяла и е продължила напред, макар да знаеше, че е точно така.

Беше се променила от откриването на сградата на баща й. Беше се изнесла от дома им, беше си намерила свое жилище, започна работа при врага на баща си и се омъжи за Майкъл Арчър.

Беше независима. Беше постигнала целите си, при това без тяхната помощ. Никога вече нямаше да се нуждае от финансовата помощ на родителите си. Никога вече нямаше да й се налага да разчита на тях. В това имаше свобода, но и известна тъга. Защо се чувстваше така, сякаш само тя вижда постиженията си, но не и родителите й — когато най-много искаше тъкмо те да забележат успеха й?

Приближиха сградата на „Редман Интернешънъл“.

Лиана видя голяма група репортери пред входа. Поколеба се — знаеше, че ако иска да види родителите си, ще й се наложи да мине през тези акули и да понася въпросите им. Пропъди мисълта за връщане и помоли шофьора да спре колкото се може по-близо до входа. Когато колата спря, тя не изчака услугите му. Отвори сама вратата, наведе глава и слезе.

Тръгна напред, готова да й се нахвърлят.

Това обаче не стана. Докато приближаваше тълпата, до тротоара спря лъскава черна лимузина, следвана от две полицейски коли без отличителни знаци.

Лиана се дръпна назад и загледа изненадано как вратите на полицейските коли се отварят и от тях слизат няколко души.

Като задържаха тълпата и образуваха човешки щит около задната врата на лимузината, мъжете предпазваха майка й и баща й, които слязоха от черната кола и тръгнаха към входа.

Тълпата се вълнуваше. Подаваха се микрофони, святкаха светкавици, над засилващата се глъчка се надигаха гласове, журналистите се блъскаха напред, викаха по майка й, крещяха на баща й, опитваха се напразно да научат нещо допълнително за смъртта на Селина, за придобиването на „Уест Текс“, за мнението им за смъртта на Ерик Паркър.

Полицаите губеха контрол. Тълпата изригна. Лиана с ужас видя как множеството внезапно се раздвижи и събори майка й на земята. Джордж се опита да вдигне съпругата си на крака, но фотографите моментално се усетиха, че една нейна снимка в това положение ще бъде златна. Втурнаха се напред и направиха невъзможни всякакви опити на баща й да я изправи. Фотоапаратите защракаха, засвяткаха и уловиха момента за жадния за сензации свят.

Лиана се втурна и си запробива път през тълпата.

Отначало никой не я разпозна и тя успя да се промъкне и да помогне на майка си да се изправи — и тогава за миг всички замръзнаха, когато осъзнаха какво виждат. Прокудената се беше завърнала.

Елизабет се взираше невярващо в дъщеря си. Щракна фотоапарат. Джордж изрече името на Лиана и отново всичко се взриви.

Тълпата заскача, заблъска се, заснима — подобна възможност не беше за изпускане. Полицаите забутаха журналистите назад, като сипеха заплахи, твърдо решени да овладеят отново положението.

Когато най-сетне им разчистиха път, Лиана хвана майка си за ръката и двете се втурнаха към входа, следвани плътно от Джордж. Не спряха, докато не се озоваха вътре и вратите не се затвориха зад тях.

За момент никой не каза нищо.

Майка, баща и дъщеря се взираха един в друг, все още потресени от случилото се току-що. Отвън журналистите се бяха лепнали по прозорците, блъскаха се за по-удобна позиция и записваха всичко, което се случваше от другата страна.

— Помислих си, че се нарани — каза Лиана на майка си. — Уплаших се, че ще те смажат.

— Добре съм — отвърна Елизабет. — Нищо ми няма.

— Но те те събориха — изтъкна Лиана.

Елизабет погледна скъсаната си черна рокля и драскотината на крака си, после вдигна очи към нея. Като че ли се поколеба за миг, после пристъпи напред и прегърна силно малката си дъщеря.

Лиана беше залята от чувства в прегръдката на майка си. Погледна баща си, но усети хладната му отчужденост. Джордж не откъсваше очи от нея.

— Съжалявам — прошепна Лиана на майка си. — Двамата с Майкъл тръгнахме веднага след като Харолд се обади.

Елизабет се дръпна назад, отметна кичур коса от челото на дъщеря си, но не каза нищо за брака й. Само леко погали лицето й с длани.

— Откриха ли вече нещо?

Елизабет поклати глава.

— Още не — рече тя. — Но ще открият.

— Когато те видях да падаш, не знаех какво да си мисля. Първо прожекторите, сега Селина. Реших, че някой се е добрал и до теб. — Гласът й се задави. Тя погледна баща си. — Не бих позволила на никого да ви нарани.

Джордж извърна очи.

Обидната му постъпка беше като шамар за Лиана. Тя се опита да овладее надигащия се гняв, но не успя.

— Имаш ли да ми кажеш нещо, татко? — попита.

Джордж я погледна, понечи да заговори, но се отказа. Обърна се и тръгна към семейния асансьор.

И чашата преля. Лиана тръгна след него.

Мина покрай Елизабет. Като се изключат хората от охраната, които ги бяха последвали отвън, лобито беше празно.

Гласът на Лиана, висок и гневен, отекна в огромното помещение.

— Да не си посмял да ми обръщаш гръб. Ако имаш да казваш нещо, кажи го.

Баща й спря и се обърна.

— Добре — рече хладно. — Искам да знам защо започваш работа при Луис Раян.

— Защо ли? Защото ти ме изхвърли. Защото ми трябва работа, за да мога да ям и да си осигуря подслон. Защото чичо Харолд ме посъветва да се обърна към него. Луис ми предложи работа и аз приех.

— Предложил ти работа. И каква по-точно е тя, Лиана?

„Сякаш не знаеш.“

— Ще управлявам новия му хотел.

— Ще управляваш новия му хотел — повтори Джордж. — Виж ти, виж ти. Това обяснява всичко на този свят. Жена, която няма абсолютно никакъв опит в управлението на каквото и да било, освен обувките и мъжете, които чука, изведнъж е поканена да управлява най-големия хотел в Манхатън. Сега разбирам защо си получила работата. Явно си подходяща за нея.

— Джордж…

— Не се меси, Елизабет.

— Той поне е склонен да ми даде шанс — каза Лиана. — Поне проявява някакъв интерес към мен. Нещо, което ти никога не си проявявал.

Толкова си наивна — въздъхна Джордж. — Кажи ми тогава защо проявява интерес към теб? Едва ли е заради уменията ти, така че явно целта му е да се добере до мен. Не можеш ли да го проумееш? Толкова ли си сляпа? Този човек те използва. И накрая най-вероятно ще те нарани.

Макар да усещаше, че е така, Лиана не можеше да го признае пред баща си.

— Сякаш ти пука. И освен това не ти вярвам. Той направи за мен неща, които ти никога не си правил.

— Отнася се с мен като баща, за разлика от теб. — Тя го изгледа втренчено. — И защо, татко? Защо никога не ме водеше в „Редман Интернешънъл“ като малка? Водеше само Селина. Водеше я всеки шибан ден. Отнасяше се с нея като със сина, който никога не си имал.

Джордж размаха пръст към нея.

— Да не си посмяла да споменаваш Селина. Няма да я замесваш. Не и в глупавата си ревност. Не сега.

— Опитай да ме спреш — извика Лиана. — Години наред й даваше възможности, които никога не си давал на мен. Години наред я заливаше с любовта, която отказваше да дадеш на мен. Пренебрегваше ме. Накара ме да се чувствам безполезна, сякаш ти се искаше никога да не съм се раждала. Изхвърли ме от живота си, когато исках да бъда близо до теб, накара ме да намразя собствената си сестра, която трябваше да я обичам. Господи, татко — а хората се чудят защо залитнах към наркотиците. Хората се чудят защо съм ядосана точно сега, мамка му!

— Точно така — каза Джордж. — Обвинявай мен за проблемите си. Нали така правите в клиниките за наркомани? Печелите симпатии, като стоварвате вината върху дъртите? — Той пристъпи към нея. — Нека ти кажа нещо, момиченце. Живяла си добре през целия си живот. Имала си неща, които милиони хора никога няма да имат. Беше привилегирована и разглезена. Така че ще те помоля да ми спестиш глупостите как съм те пренебрегвал, защото изобщо не е така.

Лиана поклати тъжно глава.

— Просто не схващаш, нали? Наистина си мислиш, че си бил образцов баща. Ама че идиотия. Не си чул нищо от онова, което ти казах. Великият Джордж Редман никога не греши.

— Правил съм грешки — каза Джордж. — Признавам. Човек съм. Но ти се вкопчваш в тези грешки години наред. Сърдиш ми се още от дете. Можеш ли честно да кажеш, че си ми давала някога шанс?

— Да — без колебание отвърна Лиана. — Да, мога да кажа.

— В такъв случай явно си по-добра от мен — сви рамене Джордж. — Моите поздравления.

И отново се отправи към асансьора.

Но Лиана тръгна след него.

— Толкова ти е лесно на теб — продължи тя. — Строиш си сградите. Придобиваш корпорации. Живееш големия си живот. Олицетворяваш голямата мечта. А аз виждам едно жалко извинение за човек, който дотолкова е изгубил контрол върху себе си и върху онова, което е важно в живота, че сестра ми е мъртва заради него.

Тези думи го накараха да спре.

— Вярно е — подчерта тя. — Прожекторите експлодираха преди седмици. Защо не защити семейството си, когато бе ясно, че някой ни е вдигнал мерника. Някой, когото сигурно ти си вбесил. Да не би да си мислиш, че ще посегнат на мен или на мама, защото сме направили нещо? Погледни на нещата реално. Ако умрем, ще бъде заради нещо направено от теб, не от нас. Имаш кръв по ръцете си сега и ще имаш още и тогава.

— Нямаш никаква представа за какво говориш.

— Кажи го на Селина.

— Всеки ден поддържам връзка с полицията заради прожекторите.

— А трябваше да им досаждаш ежечасно. Трябваше да говориш непрекъснато с кмета. Трябваше да се обадиш на приятеля си губернатора. Кажи и това на Селина. Отвратителен си като баща. Не си човекът, за когото се мислиш. Ти си просто едно леке, извадило късмет преди години, направило пари, събрало дивидентите, които вървят с тях, и късметът ти продължил, докато не свърши със смъртта на сестра ми. Ти си убиецът. Ти си едно лайно и е крайно време някой да ти го каже в лицето.

— Разкарай се оттук — кресна Джордж.

— Ако си мислиш, че ще си ида и ще оставя майка си сама с теб, не си наред. Ти си ненормален. Ти се разкарай.

Джордж погледна Елизабет, видя болката и поражението в очите й. Забеляза и нещо друго — тя беше на страната на Лиана. Той влезе сам в кабината, като само смътно си даваше сметка за журналистите, които още зяпаха през прозорците, и натисна бутона. Вратата се затвори.

В кабинета си Майкъл Арчър гледаше как майка му пресича дневната да вдигне сина си, как се тръшва с него на тапицираното с дамаска канапе, как отмята глава назад и се смее, докато той я гъделичка.

От устата й не излизаше никакъв звук. Но очите й блестяха.

Той взе дистанционното, насочи го към телевизора, увеличи лицето й и спря записа. Изглеждаше щастлива. Майкъл задържа кадъра няколко секунди, после натисна бутона и продължи да гледа.

Наведе се към екрана и се опита да си спомни изгубените моменти от детството, които се разиграваха пред него.

Ан Раян застана на пръсти, за да постави голяма звезда от станиол върху коледната елха, украсена с гирлянди от пуканки, мигащи светлинки и стъклени топки. Когато звездата беше закрепена на мястото си, тя се дръпна крачка назад и се усмихна на творението си. Обърна се към камерата, направи реверанс, после направи физиономия и посочи някъде зад обектива.

Камерата се завъртя и обхвана малкия апартамент — спретнат, празнично украсен и пълен с хора. Баща му седеше на древен люлеещ се стол и държеше новородено в ръцете си. Луис целуна детето по челото и погали бузата му с опакото на дланта си.

Майкъл вдигна слушалката.

— Откъде си се сдобил с тези филми на диск? — попита той баща си, който се беше обадил преди малко. Беше му казал да отиде в кабинета и да погледне в шкафчето под телевизора. Там Майкъл намери плейър и купчина дискове.

— Занесох ги на един човек на Трето авеню — отвърна Луис. — Той взема стари домашни видеозаписи и ги качва на дискове. — Последва кратко мълчание. — Прекрасна е, нали?

— Защо няма никакъв звук?

— Снимките са правени от дядо ти. С неговата камера.

Майкъл гледаше майка си. Сега тя носеше дълга, свободно падаща бяла рокля и държеше великденско зайче пред сина си. Гледаше и себе си — как се смее, как се усмихва.

— Защо ми причиняваш това?

— Искам да си спомниш майка си такава, каквато беше. Мина много време, Майкъл. Забравил си.

— Не съм забравил — възрази Майкъл. „Не съм.“

Връзката прекъсна.

Когато телефонът иззвъня отново половин час по-късно, Майкъл гледаше последния диск. Изтощен и останал без сили, той спря записа и посегна към телефона, мислейки си, че е баща му.

Грешеше.

През следващите няколко секунди Майкъл слушаше мълчаливо мъжа, който му беше дал заем във Вегас. Слушаше заплахите му, слушаше виковете му.

— Чух, че след няколко дни баща ти ще поиска услуга от теб — каза мъжът. — Майкъл, за твое добро е да я изпълниш. Защото ако не го направиш, ако не убиеш Редман, баща ти няма да ни даде последната вноска. И тогава господин Сантяго ще поиска услуга от мен.

42

— Как си тази сутрин?

Даяна се извърна от прозореца, до който стоеше, и погледна Джак Дъглас. Той бе на прага в отсрещния край на малката дневна с две чаши кафе в ръце и облечен в избеляла хавлия, по която имаше пурпурни петна и следи от изгоряло по ръкавите.

Тя сви рамене.

— Добре съм. Като се има предвид всичко останало.

Джак кимна — разбираше я.

С подпухнали от недоспиване очи и разрошена коса, той отиде в средата на стаята и седна на края на дивана.

— Направих кафе. Искаш Ли?

Даяна прие с благодарност. Докато пресичаше дневната, си помисли колко е странно, че бяха тук заедно и се утешаваха един друг в апартамента му. Вчера, след като полицията си тръгна с трупа на Ерик, Джак се качи горе в спалнята й, събра тоалетните й принадлежности и още някои неща и й предложи да дойде с него в дома му.

Даяна не искаше да остава сама в апартамента си. Беше му благодарна за жеста и прие. Сега, докато седеше до Джак, тя отново се запита как работещите по придобиването на „Уест Текс Инкорпорейтид“ ще изкарат следващите няколко дни, без да изгубят и малкото разсъдък, който са успели да запазят.

Джак й подаде димящата чаша.

— Преди малко се обади Харолд — съобщи той. — Бордът заседава с „Уест Текс“ и „Чейс“ от снощи. Фростман бил ключът към придвижването на нещата. Документите са почти готови. „Чейс“ са съгласни. Имаме зелени светлини.

— Значи утре следобед летим за Иран?

Джак кимна. Изпитваше облекчение, че погребението на Селина беше насрочено за рано сутринта, часове преди той, Даяна и Харолд да се качат на частния самолет на „Редман Интернешънъл“ и да отлетят за Лондон, а оттам за Иран.

— Пътят е дълъг — рече той. — Когато пристигнем да подпишем окончателните документи, в Ню Йорк ще бъде вторник сутрин и сделката с „Уест Текс“ тъкмо ще е приключила. Харолд смята, че всичко оттук нататък ще мине гладко.

Даяна се усмихна криво и отпи от кафето си.

— Май и на теб ти е трудно да повярваш в това — отбеляза Джак.

— Можеш ли да ме виниш?

— Ни най-малко. Всъщност бих се изненадал, ако нещо не се издъни. Твърде много неща се случиха. Доверието ми в тази сделка и в „Редман Интернешънъл“ се стопи. Някой е твърдо решен да унищожи Джордж и семейството му.

— Още не са открили убиеца на Селина, нали?

Джак поклати глава. Цяла нощ бе преживявал смъртта на Селина, мъчеше се да убеди самия себе си, че е направил всичко по силите си да я спаси, но въпреки това имаше чувството, че не е направил достатъчно.

— Харолд каза, че не са открили нищо. Абсолютно нищо.

— Ще се оправиш ли?

— Какво означава да се оправя? Знам, че след като приключим сделката, ще се махна оттук. Ще напусна „Редман Интернешънъл“ и ще изчезна някъде. Преди да направя каквото и да било, трябва да подредя нещата в главата си, Даяна.

— Не си спал през нощта, нали?

— Не успях да мигна.

— Аз също — сподели тя. — И направо изпитвам ужас при мисълта да се върна в апартамента си. Ако не се налагаше, не бих го направила, Джак.

— Тогава не го прави — каза той. — Можеш да останеш при мен, докато нещата не се уталожат. Когато си готова, ще се върнеш.

— Де да беше така лесно — въздъхна тя. — Има едни папки, които трябва да взема, преди да тръгнем за Иран. И повечето от тях са в кабинета ми у дома.

Джак допи кафето си.

— Ще дойда с теб — каза той. — Честно казано, ще съм благодарен за всичко, което ми помогне да не мисля за Селина.

Когато влязоха, въздухът в апартамента бе напълно неподвижен.

Нямаше суматоха, никакви полицаи не разговаряха по мобилните си телефони, никой не коленичеше до нея и не й казваше, че всичко ще се оправи, докато тя седеше зашеметена и гледаше как изнасят тялото на Ерик от апартамента й.

Вместо това имаше само тишина, от която се чувстваше празна. Докато вървеше след Джак, Даяна непрекъснато си мислеше колко нереално притихнало е всичко. А едва вчера бяха открили Ерик Паркър мъртъв в подножието на витото стълбище.

Джак явно долови безпокойството й.

— Хайде по-бързо да приключваме — предложи той. — Къде е кабинетът ти?

Даяна кимна нагоре, но не направи опит да изкачи стъпалата.

— Искаш ли аз да ида и да взема папките?

Тя се поколеба, но накрая отказа. Нужните папки се намираха в бюрото й, прибрани в черно куфарче от крокодилска кожа. Щеше да й е по-лесно да ги вземе тя, а и освен това знаеше, че Ерик е използвал компютъра й вчера следобед. Още й беше любопитно да види какво е търсил.

— Искам обаче да дойдеш с мен — каза тя.

Когато изкачиха стълбите, Даяна се поколеба само за момент и тръгна към затворената врата на кабинета. Завъртя дръжката и бутна. Вратата се отвори и меко спря в гумената подложка. Пред тях се разкри проста стая, осветена от приглушената светлина на облачното небе.

Даяна тръгна към бюрото и видя големите черни петна в задната част на компютърната кутия. Джак също ги забеляза.

— Май си имала компютърни проблеми — изтъкна той. — Какво според теб е правил Ерик?

— Нямам представа.

Но беше твърдо решена да разбере. Седна зад бюрото и натисна копчето за включване, ала компютърът не тръгна. Даяна видя, че е изключен от контакта. Включи го и машината издаде странен бръмчащ звук, сякаш платките й горяха. Екранът примигна — веднъж, втори път — и образът се сви на точка в средата.

Джак се пресегна над рамото й и издърпа захранващия кабел.

Даяна зяпна екрана.

— Счупил го е — ахна тя. — Защо?

— Можем да изгубим цял ден тук в чудене защо.

Тя се завъртя със стола си и огледа стаята, като все още се опитваше да проумее защо Ерик е използвал компютъра й и после го е счупил. Беше безсмислено. Ерик познаваше отлично всичко в „Редман Интернешънъл“.

Също като нея, преди уволнението си той имаше достъп до всички файлове и бе добре запознат с всеки един от тях. И дори да беше забравил нещо през двете седмици след отстраняването му — в което би се усъмнил всеки, който го познаваше, — тя открито беше обсъждала с него няколко текущи сделки през времето, когато бяха заедно. Държеше го в течение за всичко, включително за придобиването на „Уест Текс Инкорпорейтид“,

Нямаше нищо, което да не знае. И въпреки това беше използвал и счупил компютъра й поради някаква причина.

Загледа се в дългата редица метални шкафове покрай стената отляво и се запита дали не е намерил ключа и не ги е претърсвал.

Стана от стола. Докато минаваше покрай Джак, тя си спомни за всички пъти, когато Ерик я беше използвал и наранявал, за всички пъти, когато тя се кълнеше, че никога повече няма да му позволи да прави така.

Сега, застанала пред бялата маса, на която се намираше единият от двата й принтера, неволно си помисли, че отново е била използвана от кучия син.

Извади единственото чекмедже на масата и изсипа съдържанието й на пода — в краката й се затъркаляха химикалки, моливи и листчета. Единственият резервен ключ за шкафовете бе закрепен с лепенка за обратната страна на дъното; другият ключ бе непрекъснато у нея. Ако липсваше или беше разместен, щеше да разбере, че е ровил в папките.

Обърна чекмеджето и видя, че ключът си е на мястото и не е бил ваден. Ерик не беше ровил в папките. Почувства се глупаво. Хрумна й, че може просто да е бил отегчен и е използвал компютъра, за да сърфира в мрежата.

Но защо му е трябвало да го чупи?

Джак застана до нея и огледа нещата на пода.

— Може би не е сторил нищо — каза той, взе чекмеджето от ръцете й и го пъхна на мястото му. — Може просто да преувеличаваме.

На Даяна й се искаше да се съгласи с него, но не можеше.

— Компютърът не се е счупил сам — възрази тя. — Беше само на няколко месеца.

— Може да преувеличаваме. Може да не го е счупил нарочно. Пък и нищо не пречи да се е повредил сам.

Тя се замисли, но не й се вярваше. Ерик я беше лъгал твърде много, за да приеме, че нещата са по-безобидни, отколкото изглеждат.

— Какво би могъл да спечели от ровенето из папките и в компютъра?

За Даяна заключението беше само едно — Ерик се нуждаеше от пари. Тя каза на Джак за огромните болнични сметки, които трябваше да плати, след като Джордж бе прекратил застраховката му, за спуканите тръби в дома му и как водата е проникнала в апартамента отдолу, унищожавайки безценните картини и мебели на госпожа Олдрич.

— Тя заплашваше да съди Ерик и той беше отчаян — добави Даяна. — Парите му свършваха бързо, знаеше, че определено няма да може да си позволи добър адвокат, а аз не му предложих да го защитавам. Преди да го оставя вчера сутринта, го попитах откъде ще намери нужните му пари, за да покрие дълговете си.

— И той какво отговори?

За момент Даяна изгуби дар слово. Спомни си думите му и ако беше права, последиците от опасенията й бяха смразяващи.

— Спомена, че смята да се обърне към Луис Раян и да се опита да си намери работа.

— Луис Раян ли? — изненада се Джак. — Но Джордж мрази този човек. Селина ми каза, че навремето Раян обвинил Джордж, че е убил жена му.

Даяна не го чу. Цялото й внимание беше насочено към неотдавнашните събития и значението им.

— Всички онези рози — промърмори на себе си.

— За какво говориш?

Даяна отиде при бюрото си. В лявото чекмедже трябваше да се намират папките, които беше приготвила за придобиването на „Уест Текс Инкорпорейтид“ — папки, които Ерик не беше виждал и чел.

Отвори чекмеджето и изпита известно облекчение, когато видя лъскавото черно куфарче на мястото му, точно както го беше оставила. Извади го и го сложи на масата. Джак застана зад нея. Докато отваряше месинговите ключалки, Даяна осъзна, че ако папките са разместени или ако липсват, ще трябва да каже на Джордж, че Ерик може да е продал информацията на Луис Раян или може би на някой друг конкурент и че сделките с „Уест Текс“ и Иран трябва да се отменят.

Отвори куфарчето.

Вътре имаше няколко тъмнозелени папки — и всички те бяха празни. Зашеметена, Даяна се тръшна в стола си.

— Изчезнали са — промълви тя. — Взел ги е.

— Какво е взел? — попита Джак.

— Папките — нетърпеливо каза Даяна. — Папките за придобиването на „Уест Текс“. Папките, които описват цялата ни сделка с Иран. Ерик ги е взел.

Тя рязко затвори куфарчето, посегна към един от телефоните пред нея и набра портиерната. Сърцето й биеше бясно.

Докато чакаше някой да вдигне, се обърна към Джак.

— Докато Ерик беше в болницата, Луис Раян му изпрати десетки рози. Тогава си помислих, че ще му предложи работа. — Тя кимна към куфарчето. — Сега знам каква точно е била работата.

Обади се мъжки глас.

— Били — каза тя. — Даяна Крейн се обажда. Бих искала да ми отговорите на някои въпроси.

— Разбира се, госпожице Крейн.

— Вчера сутринта вие бяхте дежурен, когато излязох, нали?

— Точно така.

— Искам да знам дали господин Паркър е излизал от сградата, докато ме е нямало.

Човекът замълча за момент. Накрая прочисти гърлото си.

— Да.

Даяна затвори очи. Вчера, когато се върна от пазар и завари апартамента празен, тя си помисли, че Ерик е отишъл до своето жилище, за да огледа щетите. Беше предположила, че иска да остане сам и беше започнала да приготвя обяд. Точно тогава й звънна Джордж Редман, съобщи й за смъртта на Селина и я извика на спешно заседание на борда. В бързината Даяна беше съборила двете торби с покупките.

Тогава изобщо не се замисли за отсъствието на Ерик. Но сега вече знаеше, че той изобщо не е бил в апартамента си.

— Каза ли къде отива? — попита тя.

— Не — отвърна портиерът. — Но ако смятате, че ще ви бъде от помощ, замина с лимузина.

Думите му прозвучаха така гладко, че инстинктите й на адвокат моментално се наостриха. Портиерът искаше да й каже нещо, което не би могла да научи без неговата помощ. Даяна хвърли поглед към Джак.

— Лимузина? Той ли я е поръчвал?

— Не мога да знам.

— И предполагам, се е върнал със същата кола, нали?

— Да — потвърди Били. Даяна долови в гласа му предпазливост, смесена с желание да говори. „Премълчава — помисли си тя. — Действай внимателно.“

— Ерик сам ли беше? — попита.

— Да — отвърна портиерът. — Но малко след като се върна в апартамента ви, той се обади да ми каже, че очаква приятели и да ги пусна направо, когато пристигнат.

Даяна отново погледна към Джак.

— Кои са били тези приятели, Били? Разпознахте ли ги?

Мълчанието се проточи, но трептеше като мараня над градска улица.

— Не разпознах никого от тях — тихо рече той.

И тогава Даяна разбра, че портиерът лъже.

— Били — предпазливо поде тя. — Много е важно да знам кой е идвал в апартамента ми. Много е важно да ми кажете дали сте разпознали някого. Моля ви, кажете ми. Не е нужно да се страхувате. Името ви никога няма да бъде споменато. Ако знаете нещо, трябва да ми кажете.

Даяна долови как човекът взема решение и преценява рисковете, които поема. Накрая той заговори.

— Разпознах само един от тях — каза той. Гласът му бе по-уверен, отколкото досега. — И проклет да съм, ако позволя да ме заплашва отново.

Вълна на облекчение заля Даяна. Тя се наведе напред.

— За какво говорите, Били? Кой ви е заплашвал?

— Марио де Чико — отвърна портиерът. — Мафиотският бос. Той и приятелите му дойдоха малко след като първият гост на господин Паркър излезе с куп папки. Каза ми, че ако някой разбере, че е идвал в Редман Плейс, аз и семейството ми ще съжаляваме до края на живота си.

Седнал в микробуса, паркиран на Петдесет и девета, Спокати изчака Даяна Крейн да затвори телефона, след което свали слушалките и се замисли. Внимателно прецени ситуацията, пред която се беше озовал, обмисли няколко нови идеи и взе решение.

Стана от седалката в задната част на микробуса, премести се в кабината, извади мобилния си и набра личния номер на Луис Раян.

Докато чакаше Раян да вдигне, той се заслуша в уличното движение. Помисли си, че това назначение отива към края си. Времето му в Манхатън изтичаше. Знаеше, че заради собствената си сигурност скоро ще трябва да осъществи серия планове, които не само щяха да променят бъдещето на Джордж Редман и семейството му, както го беше замислил Луис Раян, но и да осигурят на самия Спокати безопасно излизане от положението.

Макар че Редман и близките му наистина щяха да умрат след падането на „Редман Интернешънъл“, това нямаше да стане по начина, по който го беше планирал Раян.

Луис вдигна телефона. Спокати му разказа всичко, което се бе случило през последните двайсет минути в апартамента на Даяна Крейн. Каза му и какво трябва да бъде направено. Минаха няколко секунди, преди Луис да отговори.

— И си сигурен, че ще проработи? — попита той.

— Абсолютно сигурен ли? — въздъхна Спокати. Напрежението в гласа на Раян му доставяше удоволствие. — Няма сигурни неща, Луис. Мога обаче да ти кажа едно — ако искаш „Редман Интернешънъл“ да се срине, ако искаш Редман да си плати за онова, което е сторил с жена ти, трябва да действаме по този начин. Друг вариант няма.

43

— Ерик е бил убит — каза Даяна. — Сигурна съм.

Джак седна на ръба на бюрото й. Докато тя му съобщаваше подробностите от разговора с портиера Били, той си даде сметка, че се намират на прага на разкрития, които в крайна сметка ще ги отведат до човека, виновен за смъртта на Селина.

— Къде е Били сега? — попита той.

— В лобито. Излиза в почивка след петнайсет минути. Помолих го да дойде тук.

— Мислиш ли, че може да избяга?

— Съмнявам се — поклати глава тя. — Сега той се нуждае от помощ повече от всеки път. А ние можем да му я осигурим.

Удовлетворен, Джак кимна. Даяна извади от чекмеджето химикалка и бележник и започна да пише.

— Какво правиш? — поинтересува се той.

— Искам да подредя фактите, преди да се обадим на Джордж. Дай ми минутка да ги запиша и ще говорим после.

Джак стана от бюрото и отиде до прозореца, гледащ към Сентрал Парк. Небето беше притъмняло, задаваше се дъжд. Духаше вятър и листата на дърветата се обръщаха нагоре, разкривайки по-светлата си долна повърхност.

Даяна хвърли химикалката на бюрото.

— Защо? — изохка тя. — Защо му е на Марио де Чико да убива Ерик? Не мога да си го обясня.

Джак се извърна от прозореца. За последен път бе чул името на Марио де Чико в нощта, когато пребиха Ерик. Каза го на Даяна.

— Селина и Лиана са били долу? Защо не са направили нещо?

— Предполагам, защото ти си поела ситуацията.

— Поела ситуацията? — повтори Даяна. — Но и мен току-що ме бяха били. Ситуацията беше в мои ръце толкова, колкото и в техните. — И тогава й хрумна колко е странно, че Лиана също е била там. — Лиана сама ли беше? — попита тя.

— С двама мъже.

— Как изглеждаха?

— Мина доста време, Даяна.

Тя го изгледа мълчаливо.

— Не знам — каза той. — Две мутри. Черни панталони, черни ризи.

Мислите на Даяна се върнаха към онази вечер. Двамата мъже, които нахълтаха в спалнята на Ерик, бяха облечени в черно.

— Когато Селина повика сестра си по име, те отведоха Лиана — добави Джак. — И тогава тя спомена името на Марио де Чико.

Даяна се облегна назад в стола си.

— Преди две години Лиана имаше връзка с Де Чико. Един следобед дойде в кабинета ми и сподели, че е влюбена в него. Винаги съм харесвала Лиана. И винаги съм негодувала срещу начина, по който Джордж се отнася с нея. Мисля, че тя го усеща. Не сме приятелки, но понякога се обръщаше към мен за съвет или просто се отбиваше да каже здрасти. Нямам представа защо ми каза за връзката си с Де Чико, но го направи. Може би просто е искала да го каже на някого. Нямаше много приятели.

— А Де Чико бил ли е влюбен в нея?

— Нямам представа — отвърна Даяна. — Казах й да стои далеч от него, но тя не ме послуша, което изобщо не е изненадващо. Лиана не слуша никого.

— Мислиш ли, че тя стои зад всичко това?

— Не бих изключила подобна възможност — рече Даяна. — Вчера Ерик ми сподели, че двамата с Лиана едва не преспали в нощта на откриването на сградата на „Редман Интернешънъл“. И явно някой е подшушнал на Селина, защото тя влязла в стаята и ги хванала в леглото. — Тя замълча за момент. — Ако Ерик си е помислил, че го е направила Лиана, кой знае какво би й направил — или какво й е направил.

— Искаш да кажеш, че може да я е заплашил ли?

— Вероятно.

— Ако е така и тя се е обърнала към Де Чико за помощ, кой знае какво той би направил с Ерик.

Звучеше правдоподобно, но Даяна не беше от хората, работещи само с догадки.

— Възможно е. Но само толкова. Така или иначе, Джордж трябва да знае какво сме научили. — Тя погледна часовника си. — Били ще дойде след няколко минути. Да се обадим на Джордж.

Посегна към телефона точно в този момент той иззвъня.

Даяна вдигна слушалката.

— Обажда се Били, госпожице Крейн. Господин Тимъти Паркър е дошъл да ви види. Да го пусна ли?

Джак последва Даяна надолу по витото стълбище.

— Значи познаваш по-малкия брат на Ерик? — попита той.

Даяна кимна.

— Учи право в „Йейл“. Това лято кара курс по конституционно право и му помагах по телефона за някои тълкувания. Родителите на Ерик са прехвърлили осемдесетте и Тим сигурно е дошъл вместо тях да се погрижи за погребението.

Тръгнаха към фоайето.

— Защо му е да идва при теб?

Даяна сви рамене.

— Тим знае, че двамата с Ерик ходим. Сигурна съм, че е наясно и със случилото се със Селина и е решил, че е най-логично да мине оттук, преди да отиде в моргата. — Тя се досети какво си мисли Джак и добави: — Не се безпокой, няма да се задържи. Веднага щом си тръгне, ще се обадим на Джордж.

На вратата се почука. Даяна се запита как би могла да утеши по-малкия брат на Ерик, след като самата тя не беше приела смъртта му. Реши, че няма най-добър начин да го направи, завъртя дръжката — и залитна назад, когато някой изрита вратата.

Бе отхвърлена назад, блъсна се в една масичка и рухна като кегла. Главата й се удари в плочките на пода. Ръката й се изви болезнено под нея.

Мъжът, който нахълта в апартамента, не беше Тимъти Паркър. Беше висок и тъмен, с изсечени черти и лъскава черна коса.

Докато Джак се втурваше да помогне на Даяна, натрапникът затвори вратата и извади пистолет от вътрешния джоб на якето си. Опря дулото в челото на Джак.

Погледите им се срещнаха.

Винсънт Спокати вдигна ударника.

Джак Дъглас разпозна мъжа с пистолета.

Беше същият, който уби Селина.

44

Секретарката се опита, но не успя да спре Лиана, която мина покрай бюрото й и влезе в кабинета на Луис Раян. Косата и дрехите й бяха мокри от дъжда, който се изсипваше навън.

Стреснат, Раян се извърна от прозореца, видя Лиана и махна на секретарката, която се беше втурнала след нея.

— Всичко е наред, Джуди — каза й. — Лиана винаги е добре дошла.

Секретарката я изгледа раздразнено и излезе, затваряйки вратата след себе си.

Луис тръгна към банята, която се падаше от лявата му страна.

— Цялата си вир-вода — каза. — Ще ти дам кърпа да се изсушиш.

Лиана прекара пръсти през косата си, без да откъсва поглед от него. Все още се мъчеше да забрави разправията с баща си, но това бе невъзможно. Беше отишла да види родителите си с най-добри намерения и въпреки изненадващата прегръдка на майка й, си тръгна потресена.

„Никога няма да бъдем близки — повтаряше си наум тя. — Той ме мрази.“

Но това не означаваше, че не можеше да помогне за откриването на убиеца на Селина.

Лиана си даваше сметка, че баща й е използвал огромната си мрежа от връзки и е натиснал там, където ефектът ще бъде най-силен, но той не разполагаше с връзки като нейните. Нямаше достъп до огромния подземен свят на властта, който бе достъпен за нея. Нейните връзки бяха с най-могъщите хора в Ню Йорк.

— Съжалявам, че нахълтах така — извини се тя. — Но се налага да поговорим.

Раян излезе от банята с дебела светлосиня кърпа, преметната през ръката му. Приближи я със съчувствено изражение и й я подаде.

— Опитвам се да се свържа с теб откакто чух новината — рече той. — Не ми отговори нито в апартамента си, нито на мобилния. Съжалявам за случилото се със сестра ти, Лиана.

Тя избърса лицето си с кърпата. По-късно щеше да му каже, че не е могъл да се свърже с нея, защото е била в Монте Карло, където се е омъжила за Майкъл Арчър. Сега обаче трябваше да обсъди с него нещо по-важно.

— Селина е причината да съм тук — каза тя. — Искам да ми помогнеш да открия убиеца й. Ти имаш власт, Луис. Имаш връзки. Заедно с баща ми ще открием кой го е направил.

Раян я погледна, но не отговори.

— Имам нужда от теб — подчерта Лиана. — Моля те, помогни ми.

Луис въздъхна.

— Искаш от мен да помогна на Джордж Редман.

Тя очакваше съпротива и беше подготвена.

— В известен смисъл, да — каза. — Но всъщност те моля да помогнеш на мен и на сестра ми. Ако не го направиш, боя се, че няма да мога да работя за теб и няма да присъствам на откриването на хотела.

Подаде му кърпата. Луис я метна в банята и затвори вратата.

— И двамата сме наясно какво искаш — продължи тя. — Не съм глупачка. Разбирам ситуацията. Искаш пресата да отрази присъствието ми на откриването. Искаш да направиш баща ми за посмешище. Точно сега и аз искам същото. Ако все още желаеш това да се случи, моля те да ми помогнеш.

Погледът на Луис омекна.

— Лиана — рече той, — независимо от чувствата ми към баща ти, никога не бих пожелал той или ти да преживеете подобно нещо. Случилото със сестра ти е трагедия. Виновникът трябва да заплати с живота си.

Говореше искрено. Лиана го долавяше в гласа му, виждаше го на лицето му и това я изненадваше.

— Значи ще ми помогнеш? — попита тя. — Значи ще направиш всичко по силите си?

Раян вдигна глава и я погледна, сякаш я изучаваше.

— Разбира се, че ще ти помогна.

Лиана му благодари и понечи да си тръгне.

— Преди да си тръгнеш, бих искал да поговорим за откриването. Остават само два дни, а не сме го обсъждали. Зная, че моментът не е подходящ, но можеш ли да ми отделиш минута?

Лиана се поколеба.

— Разбира се.

— Поканите бяха разпратени миналата седмица — започна Луис. — И получихме страшно много потвърждения. Ще дойдат всички важни клечки от Манхатън и от различни части на света — наред с пресата. Ще очакват някаква реч.

Лиана се слиса.

— Луис, ще бъда откровена с теб. Ще дойда на откриването, както обещах, ще се смеся с тълпата, както искаш, но ако трябва да съм честна, нямам нито време, нито възможност да се съсредоточа, за да напиша реч, още по-малко да я произнеса. Сестра ми е мъртва. Някой се опитва да унищожи семейството ми.

— Речта вече е написана — каза Луис. — Зак Андерсън се погрижи. Кратка е. Без никакви отклонения. Хората ще ти съчувстват. Речта се придържа към подходящия тон. Вече я одобрих. Зак подготвя окончателен вариант, който да прегледаш.

Сърцето на Лиана се сви при мисълта, че трябва да има вземане-даване с помощника си Зак Андерсън. Едно от първите неща, които смяташе да направи като управител, бе да го уволни.

— А ако не ми хареса? — попита тя.

— Можеш да направиш всякакви промени. В края на краищата ти си управителят на хотела, Лиана. Сцената е твоя.

— Добре — съгласи се тя. — Ще го направя. Но още нещо. Ще ми трябва охрана. Можеш ли да ми я осигуриш? Няма как да знам кой ще бъде в тълпата и кой може да се промъкне незабелязано. Искам да бъда защитена.

— Вече съм се погрижил за това — успокои я Луис. — Сградата ще бъде под постоянно наблюдение. Ще има мъже и жени в официално облекло, които няма да се откъсват от теб. Ще ги забележиш навсякъде из помещението и на всички входове — също като останалата охрана. — Той замълча за момент. — А освен това, съм наредил да те поеме един от най-добрите ми хора. Няма да се откъсва от теб през цялата вечер.

Когато излезе от кабинета на Раян, Лиана спря под козирката на Четиресет и седма улица, извади мобилния си и набра номер.

Дъждът се лееше на талази, изсипваше се върху колите и хората на тротоара, плющеше по сградите. Накрая й отговори мъжки глас.

— „При Марио“.

— Обажда се Лиана Арчър — каза тя. — Трябва да говоря с Марио.

— Кой се обажда?

Не я беше познал с новата фамилия.

— Лиана Редман — уточни тя, надвиквайки воя на вятъра. — Трябва да говоря с Марио. Там ли е?

— Марио излезе — каза мъжът. — Изпуснахте го.

— Важно е — настоя Лиана. — Знаете ли къде е отишъл?

Мъжът не отговори.

Докато лимузината спираше пред тухления склад, Харолд Бейнс приключи с биенето на дозата хероин в изтощената си лява ръка. Извади иглата от подутата си вена и забеляза, че нито една капка кръв не изцапа заприличалата на восък кожа. Макар че бе подута, вената бе сякаш пресъхнала, превърнала се в пурпурен канап.

Валеше като из ведро, дъждът буквално блъскаше като с чук покрива на колата. Докато наркотикът постепенно превръщаше света му в илюзията, в която намираше покой, Харолд погледна през прозореца към занемарената постройка.

Тя проблясваше в дъжда и сякаш го привикваше с изронените си тухли и разбита фасада. Харолд имаше чувството, че складът може да му предложи някаква утеха между рушащите се стени.

На улицата бяха паркирали още няколко лимузини със запалени двигатели. Харолд примижа към часовника си и взе куфарчето от съседната седалка. Почука по затъмненото стъкло, което го отделяше от шофьора, и то се плъзна надолу.

— Ще се забавя — каза той. — Но искам да ме изчакате. Може да си тръгна и по-рано.

Шофьорът кимна.

Харолд събра кураж, изскочи от колата и се затича по хлъзгавия паваж. Водата се плискаше в краката му. Измокри обувките му. Когато стигна входа на сградата, дрехите му бяха подгизнали и той беше задъхан, плетениците от вени по слепоочията му пърхаха като крилете на птичка.

Вратата, пред която стоеше, бе леко отворена и разкриваше мрак, нарушаван от време на време от проблясъци синя светлина. Музиката дънеше с пълна сила от горните етажи, но той успя да долови и глъчка на тълпа. Харолд погледна назад към проливния дъжд. Знаеше, че Луис Раян може да го е проследил отново, но не му пукаше. Вече не можеше да му се случи нищо. Вече бе неуязвим.

Вътре куфарчето му бе прието от мъж в костюм на горила, който го предаде на гола жена с прозрачно найлоново наметало. Тя го остави на пода до няколко други куфарчета. Мъж с кожен бандаж и нищо друго по себе си провери съдържанието му и кимна на горилата.

Харолд видя кимането и Жената с найлоновото наметало посочи стълбите зад него.

— Тайфата е страхотна — уведоми го тя с необичайно дълбок глас. — Една от най-добрите, които съм виждала.

Харолд изкачи стълбите с най-голямата бързина, на която бе способен, желаейки колкото се може по-скоро да се отдалечи от тях. В тези клубове рядко разговаряше с когото и да било. Обикновено предпочиташе само да гледа, но понякога се включваше и в забавленията. Макар да бе сигурен, че някои от посетителите го разпознаваха от коктейлите на Пето или Парк, по-добре беше да приеме, че това не е вярно — и да остане една от анонимните сенки покрай тъмните стени.

Задъхан, Харолд стигна горния етаж. След като мина през сводестия вход и се озова в просторното затъмнено помещение, изпита огромно облекчение. Нареди се на опашката от хора, които събличаха дрехите си, за да бъдат проверени.

Заслуша се. Директори от Уолстрийт обсъждаха кои фирми трябва да се избягват. Някой говореше за изгодни сделки с недвижими имоти. Жена в костюм на „Диор“ и ботуши до бедрата разказваше на приятелка как наскоро се е омъжила и че новият й съпруг не знаел нищо за похожденията й.

— Той се интересува от спортове, а аз от водни спортове. — Двете се разсмяха.

Харолд чуваше всичко, но умът му не го регистрираше. Тъкмо сваляше ризата си, когато забеляза младия мъж.

Висок и тъмен, със закалено от безмилостни тренировки тяло, мъжът изглеждаше два пъти по-едър от Харолд, докато минаваше покрай него. Погледът му срещна неговия, задържа се за миг и Харолд си помисли, че мъжът е прекрасен.

Непознатият се облегна на метална клетка. С блеснали тъмни очи и втвърден пенис, той погледна настоятелно Харолд и се усмихна едва-едва. Докато го гледаше и се възхищаваше на физиката му, Харолд болезнено си даде сметка за собственото си тяло, докато дрехите му се свличаха като мъртва змийска кожа — ужасно хърбаво, смътна сянка на онова, което беше на младини. Даде дрехите си за проверка, протегна ръка и върху нея с черен флумастер написаха „258“.

— А сега се позабавлявайте — пожела му с усмивка проверяващата. В усмивката й обаче се четеше отчаяние и самота. Усмивка, проядена от живота и наркотиците.

Харолд познаваше тази усмивка и на лицето му се появи същата. Спомни за Селина, че тя е мъртва заради собствената му страхливост, и отново беше залят от вълна на омраза към самия себе си.

Пропъди мисълта в някакво затънтено кътче на съзнанието си, твърдо решен да не се занимава с нея, защото щеше да убие преживяването му Харолд тръгна към младия мъж, облегнат на клетката. Музиката кънтеше през всяка пора на тялото му. Усмивката на младия мъж стана по-широка, когато Харолд го приближи.

И после, мъжът целуваше Харолд. Езикът му мина по извивката на устните му и се пъхна между тях. Ръката хвана главата му и я насочи към възбудата между краката на непознатия. Харолд погледна и видя, че младият мъж е затворил очи. Личеше, че е потънал в мига, затова го целуна. Стисна по-здраво пениса му и остана приятно изненадан от размерите. Дебел колкото китката му и необрязан. Харолд коленичи и го пое с уста.

Беше прекалено голям. Харолд опря длани на бедрата на мъжа и замята глава. Не можеше да диша. Тласъците ставаха все по-силни. Харолд се уплаши и в същото време се възбуди още повече. Беше на път да изгуби съзнание, когато мъжът спря и го вдигна на крака.

Лицето на Харолд беше цялото в слюнка. Помещението се въртеше пред очите му.

— Какво ще кажеш да се махнем оттук? — прошепна мъжът в ухото му. — Можем да идем у нас, където е по-тихо. Имам играчки, за които на това място не са и чували.

Лимузината летеше по натоварените улици.

Докато времето минаваше и градът се носеше покрай тях, главата на Харолд започна да се избистря. Сетивата му вече не бяха обгърнати от дозата хероин; съвестта му не бе заглушена от наркотика.

Утре сутринта трябваше да присъства на погребението на дъщерята на най-добрия си приятел. Утре следобед трябваше да се качи на самолет и да отлети за Иран — страна, в която „Редман Интернешънъл“ нямаше бъдеще. Заради него.

На колко други погребения щеше да присъства през следващите няколко седмици? Колко още щяха да умрат, защото беше отказал да говори?

Нуждата го завладя.

Той отвори шкафа за напитки, извади черна кожена кесия и я отвори, разкривайки използваната спринцовка и полупразната стъкленица с хероин. Погледна към седящия до него млад мъж, към прекрасното му лице, и видя хиляди обещания да блестят във влажните му очи. Как беше името му? Дерик?

— Искаш ли малко? — попита. — Ако искаш…

Мъжът сграбчи ръката му.

— Не го прави — предупреди го. — Този боклук уби мой приятел. Ще те съсипе.

Харолд нямаше как да не се разсмее. Даваше ли си сметка какви ги говори това момче?

— Аз вече съм съсипан — каза. — Съсипан, че и оттатък. А сега пусни ръката ми.

Но мъжът издърпа кесията, свали прозореца и я изхвърли навън.

Харолд с ужас загледа как хероинът изчезва в проливния дъжд.

— Какво ти става, по дяволите? — извика той повече от страх, отколкото от гняв. — Да не си побъркан?

Мъжът коленичи и разкопча панталона му.

— А сега нека наистина да те кача на черешата.

Стигнаха до скромна на вид сграда на Дванайсета улица.

Когато колата спря, Дерик вдигна глава от скута на Харолд и погледна през прозореца.

— Стигнахме — каза той. — Ела. Вътре ще ни е по-удобно.

Харолд погледна изненадан сградата — беше прекрасна. Макар още да валеше, слънцето вече надничаше през облаците и осветяваше тясната тухлена фасада.

— Тук ли живееш? — попита той.

— Да.

— Какво работиш?

Последва неловко мълчание.

— Виж — каза мъжът. — Предпочитам да бъда дискретен. Ти не ме познаваш и аз не те познавам. Ще си изкараме добре, обещавам ти, но само толкова. Става ли?

Харолд го желаеше. Кимна.

Двамата слязоха от колата.

Вътре къщата бе просторна, топла и изпълнена с аромата на цъфнали рози. Със събуден интерес Харолд пристъпи в просторното фоайе и видя пълни с цветя вази, масички, "Нипендейл“ и безброй картини по стените.

Усети, че нещо не е наред още преди Дерик да заключи вратата зад тях. Този човек никога не би могъл да си позволи подобен разкош, никога не би могъл да си купи оригинален Матис.

Обърна се да протестира, но в същия миг се чу затръшване на врата, последвано от стъпки по паркета.

— Добра работа, Дерик — каза някакъв мъж. — Чист ли е?

— Чист е — отвърна Дерик. — Сам изхвърлих хероина.

— Отлично. Обади се на Ники на излизане и той ще ти даде парите, за които се разбрахме.

Сякаш ледена ръка докосна сърцето на Харолд. Давайки си сметка, че е в капан, той бързо се обърна и се озова лице в лице с Марио де Чико.

45

Ароматна пара се виеше от сребърния кафеник и се издигащия в застоялия задимен въздух. Лучия де Чико сложи крак върху крак и погледна раздразнено униформената прислужница, която се наведе над масата и сипа горещата течност в две порцеланови чаши.

Искаше да остане насаме с бащата на Марио. Искаше да говори с него на четири очи. Мислено заповяда на жената да се разкара.

— Желаете ли нещо друго, господин Де Чико?

Антонио де Чико й се усмихна така изненадващо многозначително, че Лучия незабавно заподозря, че помежду им има нещо.

— Не, Глория — отвърна. — Това е засега.

Жената излезе.

Де Чико се наведе напред, избра си едната чашка от сребърния сервиз за кафе и я поднесе към устните си. Намираха се в библиотеката на имението му Тод Хил и димът от неизменната му пура започваше да дразни очите на Лучия.

Тя погледна мъжа срещу себе си. Беше наистина изумителен. Облечен в безупречен сив костюм, със загоряло от слънцето лице. Де Чико наближаваше седемдесетте — а изглеждаше на не повече от петдесет.

Засрамен от мизерното си начало в Сицилия и ужасно суетен, Антонио де Чико правеше всичко възможно да изглежда като образован професионалист от Уолстрийт. Когато не говореше, илюзията бе налице. Но отвореше ли уста, началното му образование беше смущаващо очевидно.

— Ще пиеш кафе? — попита той.

Лучия поклати глава.

— Трябва да поговорим — каза тя, като си играеше с диамантената брошка на ревера на бялото й сако.

— Схванах го още когато ми се обади онази вечер.

Чувството му за хумор не остана незабелязано. Лучия се усмихна, въпреки че беше напрегната.

— Съжалявам, че не можахме да го направим тогава, но тук беше доста натоварено — изтъкна той. — Е, какъв е проблемът?

Лучия внимателно подбра думите си.

— Свързан е с Марио — заяви тя. — Той отново спи с Лиана Редман. Сигурна съм.

Де Чико я изгледа изпитателно.

— Лучия — каза. — Лучия, откъде ти хрумват тези смахнати идеи? Марио не е глупак. Знае, че ще убия курвата, ако отново направи тази глупост. Вече говорихме по този въпрос.

— Не ми пука какво знае — настоя тя. — Истина е. Когато ти се обадих в петък вечерта, той тъкмо излезе да се срещне с нея в един от проклетите му приюти. Сам ми го каза, чичо Тони. Заплаши ме, че ако ти кажа и нещо се случи с него или с Лиана, ще ме накара да съжалявам до края на живота си.

— Марио ти е казал това?

Лучия кимна.

— Уплаши ме.

— Имаш ли доказателства, че я чука?

— Не. Но съм сигурна, че го прави. Тя непрекъснато звъни, а той не ме е докосвал от месеци. Лягам си сама, а когато се събуждам, го намирам в стаята за гости. Боря се за брака си, на той явно е решен да го прекрати. Можеш ли да направиш нещо?

Де Чико засмука пурата си. Познаваше тази жена от дете. Обичаше я като собствена дъщеря. Имаше заплаха за живота й, а тя беше напуснала сигурността на дома си и бе дошла тук, за да го моли за помощ. Макар да не беше съвсем убеден, че Марио спи с Лиана (тя не беше ли се омъжила наскоро за Майкъл Арчър?), трябваше най-малкото да обмисли молбата й.

— Какво искаш от мен? — попита я той.

Очите на Лучия потъмняха.

— Искам да я убиеш — с равен глас изрече тя. — Искам да я убиеш, за да можем двамата с Марио да започнем отначало.

Де Чико дори не мигна.

— И как искаш да го направя?

— Ще оставя подробностите на теб — отвърна тя. — Но знам едно — във вторник вечерта ще присъства на откриването на хотел „Пето авеню“. Следя историята в „Дейли Нюз“ и е почти сигурно, че тя ще изнася реч. Управител е на хотела.

Де Чико не откъсваше поглед от снаха си.

— Целият свят ще бъде там — добави Лучия.

— Значи ще има и много охрана.

— Ти можеш да се оправиш с охраната. Това ще бъде един от най-големите й моменти. — Лучия знаеше как да му влезе под кожата. — Може би тогава?…

Жената, която се разхождаше по Дванайсета улица, определено изглеждаше като майка.

Облечена небрежно в избелели дънки и широка карирана риза, с тъмна коса, прибрана назад от ъгловатото й лице, тя буташе розовата количка по тротоара и гукаше на несъществуващото бебе в нея. По пътя си внимателно избягваше неравностите по цимента — знаеше, че и при най-малкото рязко движение тя самата и всичко около нея ще бъде вдигнато във въздуха.

Дъждът беше спрял и тя бе благодарна за това. Спокати не й беше дал алтернативен план за действие. Ако небето не се беше прояснило, не беше сигурна как би могла да изпълни плана — същевременно обаче това не беше напълно вярно. Жената бе много добре обучен оперативен агент и беше напълно уверена в уменията и подготовката си. Със сигурност щеше да намери начин. И Спокати го знаеше.

Вървеше срещу вятъра, като се навеждаше под клоните на осветените от слънцето дървета. Умът й бе изострен и съсредоточен. Очите й бяха скрити зад тъмни очила.

Видя ги на отсрещната страна на улицата, застанали пред красивата къща, заслоняващи входа с едрите си тела. Бяха двама, точно както бе уведомена — млади, красиви, със скрити оръжия под дългите си черни шлифери.

Бяха идиоти. Не бяха в състояние да й навредят. Можеше да ги смачка.

Отпред беше колата му.

Паркиран до тротоара, черният „Таурус“ сякаш я призоваваше, блестящ под късното утринно слънце. Лимузината с включен двигател наблизо беше неочаквана изненада, но добре дошла. Щеше да я скрие, когато приклекне до колата на Марио, която вече беше на по-малко от двайсет метра от нея.

Когато я приближи, мъжете на стълбите се спогледаха, казаха си нещо, което тя нямаше как да чуе, и я загледаха. Като гукаше и пееше тихичко на експлозивите в количката, жената огледа улицата и видя възрастна двойка, седнала на една пейка. Бяха единствените наоколо освен нея, двамата охранители и шофьора на лимузината.

Продължи напред, давайки си сметка, че охранителите са слезли по стълбите и продължават да я наблюдават. Преценяването на подходящия момент беше всичко.

Когато приближи колата, тя се наведе към количката, сякаш да оправи одеялце или да нагласи биберон, но вместо това изхвърли една от четирите плюшени животинки около розовия сатен, сякаш беше хвърлена от дете. Слончето падна на бордюра, отскочи и се изтъркаля до задното дясно колело на форда.

Жената спря и погледна укорително в количката.

— Джилиън — каза строго и гласът й се понесе по улицата. — Това е за втори път. Ако продължаваш да си изхвърляш играчките от количката, ще ги съсипеш. Дръж се прилично, иначе се прибираме.

Единият охранител се разсмя. Жената погледна покрай форда над блестящия черен покрив на лимузината и му се усмихна. Усмивката й беше прекрасна.

— Хлапето е решило да ме съсипе — оплака се шеговито тя.

Охранителят погрешно прие това като покана. Тръгна да пресича улицата, зарязвайки приятеля си при стълбите.

— Обожавам малчуганите — каза мъжът. — На колко е?

Пистолетът й беше далеч от ръката й, скрит под дюшечето. Както при всяко друго поръчение, тя бе дошла тук, готова да умре. Ако се наложеше, щеше да се бори до смърт — уверена, че ако изгуби, нейното собствено дете, намиращо се далеч оттук, щеше да наследи парите, които Спокати вече беше превел в швейцарската й сметка.

— На осемнайсет месеца — отвърна, без усмивката й да трепне. — И като че ли е наследила силата на баща си.

Охранителят мина покрай лимузината и ръката й незабелязано се плъзна към пистолета. Ако приближеше твърде много, щеше да види, че в количката няма бебе.

Приятелят му също излезе на улицата. Вдигна ръце и шлиферът му се разтвори, разкривайки долепения до гърдите му пистолет.

— Хей! — извика. — Стига, човече. Какви ги вършиш, по дяволите. Домъкни си задника тук и остави дамата на мира. Марио ще се вбеси, ако те завари да се отлъчваш от поста си.

Мъжът спря и изгледа кръвнишки колегата си.

— Знаеш, че госпожа Де Чико скоро ще се върне — продължи онзи. — Знаеш, че я гони параноята на тема охрана. Ще ти откъсне топките, ако те види да приказваш с непознати жени. По-добре се връщай, за твое добро е.

Тя усещаше, че охранителят се колебае — да се изложи и да се върне при колегата си или да тегли една на всичко и да зърне хлапето. Погледите им се срещнаха. И той сви рамене.

— Съжалявам. Може би някой друг път, а?

Жената му се усмихна с най-ослепителната си усмивка.

Докато той й обръщаше гръб, тя пусна пистолета и извади малката магнитна черна кутийка изпод розовото одеяло.

Нужни й бяха само няколко секунди.

Наведе се да вземе слончето, лепна кутийката за резервоара на тауруса и включи устройството. Когато Де Чико запалеше колата, внезапната вибрация щеше да задейства експлозивите.

Изправи се и се обърна към охранителите. Слончето беше паднало в една локва и сега бе цялото мокро и мръсно. Жената го вдигна да им го покаже.

— Направо не мога да повярвам! — извика тя. — Купих й го вчера следобед, а вече е съсипано. Деца!

Марио стоеше до големия прозорец в кабинета си и гледаше към Дванайсета улица. Забеляза жената с количката и продължи да слуша Харолд Бейнс, който седеше зад него и думите се лееха от устата му.

Нищо от казаното не го изненада.

Знаеше, че Луис Раян някак стоеше зад случващото се със семейство Редман. Разбра го в момента, когато Лиана му каза, че Раян й е предложил работа благодарение на ходатайството на Харолд.

По-рано сутринта Марио беше научил, че „Уърлд Ентърпрайзис“ е международният клон на „Манхатън Ентърпрайзис“. Беше узнал също, че драсканицата върху чека за 90 милиона, даден на Ерик Паркър, е всъщност подписът на Луис Раян. Но защо този човек искаше да унищожи Джордж Редман и семейството му? Какво се бе случило между двамата, за да разпали подобна ярост?

И ето че Бейнс му го каза.

Преди години Джордж завел дело срещу Луис заради някакъв яростен спор за имоти. Луис спечелил — и два дни по-късно жена му загинала при подозрителни обстоятелства. Раян бил сигурен, че Редман е убил съпругата му Ан. Възможно било, каза Харолд, Луис да е чакал всичките тези години, за да си отмъсти сега, когато Джордж няма да го заподозре.

Марио се извърна от прозореца и погледна Бейнс. Макар че беше блед и тялото му бе плашещо слабо под широкия костюм, Харолд изглеждаше някак спокоен, сякаш споделянето на всичко това беше свалило товар от немощните му рамене.

— Джордж наистина ли е убил жената на Луис?

— Не — твърдо заяви Харолд. — Джордж никога не би убил Ан.

Марио повдигна вежда.

— Защо го казваш? — попита. — Тя означаваше ли нещо за него?

Харолд отговори, че не е сигурен.

— Години наред се питах същото, но не познавах Ан. Джордж я споменаваше преди, но нито веднъж не се впусна в подробности около отношенията им.

Той се изправи несигурно.

— Виж. Уморен съм и ти казах всичко, което знам. Мога ли да приема, че ще се погрижиш Раян да си плати за стореното? Че ще защитиш Лиана и родителите й?

Марио кимна. Раян щеше да е мъртъв преди края на този ден.

— Имаш думата ми — каза той.

Удовлетворен, Харолд тръгна към вратата, но после спря и се обърна.

— Едно нещо ме безпокои — отбеляза. — От години правя всичко възможно да крия кой съм всъщност. Мислех си, че никой няма да разбере — а ето че тази сутрин се оказа, че греша. Откъде научи?

— Сигурен ли си, че искаш да знаеш?

— Не — призна Харолд. — Но въпреки това ми кажи.

— Лиана ми разказа преди две години — каза Марио. — Някой те е снимал в клуба, обадил се на Лиана и я изнудил. Тя продала някакви накити, срещнала се с кучия син на вечеря и платила един милион за снимките. По-късно му запуших устата завинаги. Заедно изгорихме негативите. Лиана си върна парите, Харолд. Заради нея трябва да продължиш да пазиш тайната си.

Харолд едва дишаше.

— Тя знае от години, Харолд. И никога не е преставала да те обича. Помисли си върху това. За да разбереш колко специална е тя.

— Знам колко е специална.

На вратата се почука. Стреснат, Харолд отскочи настрани. В стаята влезе Джоузеф Стюарт, consigliere[3] на Фамилията.

— Имам доста интересни новини за теб, Марио — съобщи той. — Свързани са с Лиана. — Изгледа косо Харолд. — Удобно ли е?

Марио каза, че е удобно.

— Поразрових тук-там и научих доста неща за новия й съпруг — продължи Стюарт. — Оказва се, че Майкъл Арчър е просто писателски псевдоним. Истинското му име е Майкъл Раян, а името на баща му е Луис.

Това бе същинска бомба.

Мислите на Марио запрепускаха. Харолд пребледня още повече.

— Трябва да действаме бързо — отбеляза Стюарт. — Никой не може да каже какво е замислил за нея.

— Някой друг знае ли за това? — попита Марио.

— Не — отвърна Стюарт. — Само ние.

Марио излезе от кабинета и с решителна физиономия забърза по дългия коридор. Поколеба се само за миг, когато видя Лучия на входа. Тя затръшна вратата, с което издаде, че е раздразнена.

— Чия е онази лимузина отпред? — извика, без да се обръща конкретно към някого. — Препречила е улицата.

Още не го беше забелязала и Марио не отговори. Нямаше време нито за жена си, нито за въпросите й. Ако наблизо имаше друг изход, щеше да награби Стюарт и да го замъкне навън.

Килимът свърши и стъпките им затрополяха по паркета, когато влязоха във фоайето. Лучия се извърна от огледалото, до което стоеше, погледна го и леко зяпна, когато видя ледената решителност в очите му.

— Къде отиваш? — попита.

Марио я заплаши с пръст.

— Не е твоя работа.

Лучия пристъпи напред и застана на пътя му.

— Да не си посмял да ме заплашваш — каза тя. — Нещо не е наред. Кажи ми къде отиваш.

Последва миг на пълно мълчание, в което и двамата не помръднаха и дори не мигнаха… и после Харолд Бейнс мина покрай тях.

Лучия го погледна и очите й се разшириха, когато го позна. След като бе обявено, че Лиана Редман ще стане управител на новия хотел на Луис Раян, „Дейли Нюз“ пусна няколко нейни снимки. На една от тях тя бе прегърнала този мъж през раменете.

Лучия се втренчи в Марио. От очите й изскачаха искри.

— Пак Лиана, нали?

Марио просто мина покрай нея.

— После ще говорим — промърмори. — Не сега.

Слезе по тесните тухлени стълби, като присвиваше очи от ярката слънчева светлина. Забеляза, че Харолд Бейнс си е заминал. Лимузината му зави в края на улицата и продължи по Пето. Марио бръкна в джоба на панталоните си за ключовете от колата и ги подхвърли на Стюарт, който чакаше на тротоара и гледаше към отворената врата.

Лучия стоеше там.

— Бях при баща ти, Марио — каза тя с тих и равен глас, който се понесе по улицата. — Той знае всичко.

Марио забави крачка.

— Казах му, че я чукаш — продължи тя. — Той обеща, че ще я убие, ако не престанеш.

Марио погледна Стюарт и видя хладнокръвната му, абсолютно безизразна физиономия.

— Пали колата, Джо — каза му. — Сега идвам.

Лучия слезе по стълбите.

— Не, няма да отидеш, Марио — заяви тя. — И двамата няма да ходите никъде. Ако Джо влезе в онази кола, ще се погрижа да свърши в Хъдсън. Обещавам. А сега се прибирай у дома.

Устните на Стюарт се превърнаха в тънка линия. Не можеше да скрие омразата си. Погледна към Марио.

— Работиш за мен, Джо — каза Марио. — Пали колата.

Стюарт никога не беше харесвал кучката Лучия и моментът му достави огромно удоволствие. Той прекоси улицата, отвори тежката черна врата на тауруса и се качи.

В следващия миг Лучия внезапно спринтира през улицата към него, завря ръце през отворения прозорец и сграбчи ръката му с изненадваща сила. Дългите й червени нокти се забиха в кожата му.

— Слизай от колата! — изкрещя. — Слизай от шибаната кола или лично ще те убия!

Стюарт рязко освободи ръката си и платът на сивия му блейзер се раздра. Погледна през улицата към Марио, който прокарваше пръсти през косата си.

— Престани, Лучия — каза Стюарт. — Всичко е свършило.

Той пъхна ключа.

Лучия го зашлеви. Заби нокти и го издра до кръв. Стюарт се опита да я отблъсне и чу как Марио извика името й.

И запали колата.

Експлозията катапултира тауруса на шест метра във въздуха, отнесе врати, гуми и брони, завъртя го в свирепо салто и той полетя, унищожавайки всичко по огнения си път, преди да се стовари на земята до Марио, който бе ударен в гърдите от летящи отломки.

При спирката на метрото на Западна четвърта улица Харолд изчака лимузината да изчезне от поглед, след което се вля в навалицата от хора, бързащи надолу по сякаш безкрайните стъпала.

Опита се да не изостава, като се придържаше за парапета, но едва не падна, когато група тийнейджъри се втурна покрай него. Беше трудно и изтощително, но си заслужаваше.

Когато стигна долното ниво, вече бе задъхан и се потеше, сърцето му биеше опасно бързо. Влакът още не беше пристигнал. Хората или се облягаха на облицованите с керамични плочки колони, или чакаха нетърпеливо на перона. Беше непоносимо горещо. Въздухът не помръдваше. Не беше пътувал с метро от години. Беше забравил какво изпитание е да го използваш през лятото.

Намери пролука в тълпата, тръгна нататък и погледна надолу към мръсните релси. Стомахът му се сви, когато видя плъх. Опашката му се мяташе нервно, ушите му потрепваха. Ядеше останки от нещо, което приличаше на друг плъх.

Харолд отмести поглед. Този град нямаше да му липсва. Мръсотията му също.

Затвори очи и си помисли за Лиана. Знаела е. Знаела е през всичките тези години, но любовта й не е трепнала нито за миг. От мисълта, че е виждала негови фотографии, му идеше да крещи от унижение. Колко пъти го е виждала и си е помисляла за онези снимки? Колко пъти го е прегръщала и е изпитвала съжаление към него?

Влажният въздух внезапно се раздвижи. Циментовият под завибрира, облегналите се по колоните хора се оживиха и пристъпиха напред.

Харолд погледна към релсите и видя как плъхът се скрива под дървена траверса, как сивкавата му опашка изчезва от поглед.

Помисли си за Луис Раян и се запита какво ще му се случи, след като Марио де Чико се добере до него. „Дано му среже гърлото. Дано му изтръгне сърцето и го смаже в юмрука си…“

Уповаваше се на Де Чико и това го изненадваше.

Харолд знаеше, че семейство Редман ще бъдат в безопасност в ръцете на Де Чико. Знаеше, че Марио ще ги защити по начин, по който той не можеше. Част от него почти искаше да бъде тук, за да види утрешните заглавия на вестниците.

Задуха вятър, докато влакът приближаваше по тунела. Машината се показа в края му и се понесе към тълпата, ставайки все по-голяма и по-голяма.

Харолд гледаше с известна горчивина устремно приближаващия влак. Преди три дни научи, че тестовете му за ХИВ са позитивни. Вече не можеше да контролира пристрастеността си към хероин и кокаин. Знаеше, че дори Раян да умре, записът, с който го беше изнудвал, някак ще излезе на бял свят и ще попадне в ръцете на пресата, като по този начин го опозори още повече, унищожавайки и семейството му.

По-добре беше да приключи. В този свят не беше останало нищо за него.

Влакът беше съвсем близо.

Помисли си за Хелън и децата си, но най-вече за Лиана. Обичаше я. Тя щеше да му липсва най-много. В завещанието си й беше оставил половината от всичките си притежания.

Точно преди влакът да мине покрай него, той приветства присъствието му и скочи.

И в мига преди удара Харолд чу изумените, първобитни викове на общество, което беше отказало да му позволи да бъде себе си — група лицемери, поемащи колективно дъх и надаващи общ чудовищен писък. Копелетата искаха той да живее!

Вбесен, Харолд искаше да им изкрещи, да им каже какво оскърбление е да живее в лъжи, че никога не е имал шанса, който те приемат за подразбиращ се — шанса да бъде такъв, какъвто е, без страх и подигравки, без болка и унижения.

Но точно тогава влакът го удари и мина през него, гласът му бе смазан, заглушен като гласовете на толкова много преди него, превърнат във влажно, задавено изпъшкване, докато тялото му беше разкъсано на парчета.

46

Джак Дъглас се владееше, но гневът му растеше, надигаше се, поглъщаше го на вълни.

Седеше на канапе. Даяна беше до него. Погледна към мъжа, седнал срещу тях. Той беше убил Селина и сега най-вероятно щеше да убие и тях. На Джак му се искаше, ужасно му се искаше да има възможност да покаже на кучия син какво означава истински страх.

— Забележително, наистина — отбеляза мъжът. Беше се представил като Спокати, просто Спокати, и сега отпиваше от питието, което Даяна му бе приготвила по негово нареждане. В другата си ръка държеше пистолет, насочен към Джак. — Имам предвид начина, по който навързахте всичко. — Той погледна Даяна. — Ако не бях сложил бръмбари в апартамента ви, нямаше да зная какво гласите. И двамата с Луис Раян сигурно щяхме да бъдем зад решетките.

Спокати вдигна чашата си скоч. Очите му проблеснаха.

— За технологиите — каза той и отпи.

Джак усещаше как и у Даяна се надига буря. Макар да бе ударила главата си при падането, по лицето й личеше, че не изпитва болка, а само гняв, омраза и отвращение. 'Хвана ръката й и я стисна.

— Недей.

Даяна се освободи и изгледа кръвнишки Спокати.

— Защо сте тук?

Слънцето надникна зад един облак и лицето на Спокати се озари. Светлината се пречупваше в очите му. Той остана абсолютно неподвижен за момент, после стана, отиде до бара, остави чашата и се обърна към Джак.

— Селина се съпротивляваше доста яростно — каза той, без да обръща внимание на въпроса на Даяна. — Блъскаше ме толкова силно с юмруци, та си помислих, че никога няма да успея да увия проклетото въже около краката й. — Замълча, сякаш се беше замислил. — Когато се отдалечавах, чух писъка й. Вие чухте ли го?

Приглушеният писък на Селина отекна кухо в ума на Джак. За миг в съзнанието му се появиха невиждащите й очи, отпуснатата уста и той отново осъзна, че е закъснял само секунди.

— Тогава си помислих колко е нелепо — да изкрещи и да изхвърли целия въздух от дробовете си. — Спокати поклати глава, сякаш е постъпила неприлично. — Постъпката й наистина беше нелепа. Но пък и тя никога не е била толкова умна, колкото се мъчеше да я изкара пресата, нали, господин Дъглас? Просто поредната тъпа блондинка, успяла случайно благодарение на татенцето си.

Джак погледна пистолета в ръката на мъжа. Знаеше, че ако направи рязко движение, ще бъде застрелян — с което нямаше да помогне на семейство Редман, нито на Даяна. Потисна решително гнева си и си заповяда да чака. Нещо щеше да изскочи. Трябваше да изскочи.

Спокати се върна на мястото си.

— Родителите ти живеят във Флорида, нали, Джак? В Уест Палм?

Младият мъж вдигна очи към него.

— Имам приятел, който също живее в района. Обадих му се, преди да ви посетя. Хубаво местенце е Уест Палм. Родителите ти явно са успели да спестят малко пари за бъдещето. — Той се усмихна. — Ако прекарваш живота си плувнал в пот в стоманолеярната на Питсбърг като баща ти, едва ли ще се преместиш в Уест Палм, освен ако не си много внимателен с парите.

Гласът му се сниши мъничко.

— Приятелят ми ги посетил, Джак. Каза, че домът им бил прекрасен — светъл и просторен. Майка ти била особено приятна дама. Приятелят ми попитал как да стигне до някакво място и тя с удоволствие го упътила. Възрастните представители на работническата класа са възхитителни хора.

Джак усещаше гнева си като болка в гърдите. Хиляди мисли препускаха през ума му, но само една беше от значение — безопасността на родителите му.

— Наранил ли си ги? — попита той.

Спокати като че ли се засегна.

— Да ги нараня? Това е последното, което искам да правя. — Погледна часовника си и кимна към телефона на масичката до Джак. — Защо не им се обадиш? Виж сам дали са добре.

И в този момент Джак разбра, че не са добре. Вдигна слушалката и набра. Телефонът иззвъня няколко пъти, преди майка му да вдигне.

— Да? — Гласът й беше напрегнат.

— Майко, Джак е. Всичко наред ли е?

Тя избухна в сълзи.

Джак затвори очи и си представи как разкъсва Спокати на парчета.

— Чуй ме, майко. Трябва да се успокоиш. Чуваш ли ме? Кажи ми какво става.

— Един човек нахлу в дома ни — изхлипа тя.

— Какъв човек?

— Не знам! — Гласът й стана писклив. — Мислехме си, че ти знаеш. Седи до баща ти. Въоръжен е. Каза, че ако не направиш онова, което иска, ще ни убие.

— Това няма да стане — успокои я Джак. — Ти и татко ще бъдете добре. Разбираш ли ме? Ще бъдете добре. Обещавам.

— Той нарани баща ти — изплака тя. — Удари го в лицето. Ще ни убие. Трябва да направиш каквото иска.

Преди Джак да успее да отговори, се чу рязък, уплашен вик — и връзката прекъсна.

Джак загледа слушалката. Чувстваше се безпомощен, неспособен на каквото и да било. Родителите му се намираха в другия край на страната. Нищо не можеше да направи.

Даяна взе слушалката от ръката му и я остави на вилката. Двамата погледнаха Спокати.

— Ето какво ще направите — каза той. — И двамата ще присъствате на погребението на Селина Редман утре сутринта. След това ще се качите на самолета и ще отлетите за Лондон, а оттам за Иран, както е по плана. Няма да казвате на никого, нито на Редман, нито на полицията, какво сте научили тук. Ще се държите така, сякаш нищо не се е случило. Не го ли направите, ще убия родителите ти, Джак. Обещавам ти.

Спокати погледна Даяна и усети убийствената ярост, бликаща от нея като пламъци на лагерен огън.

— Майка ти — отбеляза. — Тя живее в Мейн, нали? Бангор, ако не се лъжа. Защо не й се обадиш да видиш дали е добре?

Див хор от клаксони зарева след таксито, когато то рязко зави в дясното платно и закова пред хотел „Пето авеню“.

Лиана излезе под ослепително яркото слънце, промъкна се между две паркирани коли и тръгна по застланите с червена пътека стълби към позлатения вход на хотела.

Почти веднага видя Зак Андерсън. Облечен в безупречен тъмносив копринен костюм, той стоеше в центъра на оживеното лоби, хванал се с две ръце за изящно украсен подиум. Водопадът хвърляше непрекъснати отблясъци, минаващи на вълни по гъстата му сребристосива коса.

Сякаш не забелязваше постоянния поток от хора около него. Докато работниците подготвяха лобито за тържеството по случай откриването, Андерсън мърдаше беззвучно устни, сякаш репетираше нещо.

Лиана го приближи, като си мислеше, че няма да му е за първи път да я види неугледна. Знаеше, че след проливния дъжд изглежда ужасно.

— Зак — усмихнато го повика и погледна нагоре. — Имаш ли минутка?

Андерсън се сепна, когато я видя.

— Лиана — възкликна и прелисти някакви листа. — Не те очаквах. Защо не се обади?

— Не знаех, че трябва да си уговарям среща.

— Разбира се, че не трябва — каза той. — Просто не очаквах да те видя след случилото се със сестра ти. — Лицето му омекна. — Ужасно съжалявам — добави, прибирайки бележките в джоба си. — Сигурно си съсипана.

Лиана не отговори. Вместо това огледа грамадното лоби, изненадана колко много се е променило за краткото време, откакто бе идвала тук за последно. Всичко като че ли работеше — магазините, ресторантите и баровете изглеждаха готови да отворят. Лиана изобщо не се съмняваше, че Зак Андерсън е виновникът за гладкото развитие на нещата; и предположи, че му дължи благодарност. Явно той бе посветил на това място часовете, които трябваше да посвети тя.

Въпреки всичко беше предпазлива. Не беше ли казал, че иска мястото й?

Той разкопча сакото си и се дръпна от подиума, за да го разгледа целия.

— Дъждът ли те изненада?

Лиана го изгледа хладно и потупа с пръст под дясното си око.

— Гримът ти се е разтекъл, Зак. Ще трябва да го оправиш преди началото.

Лицето му пламна.

— Луис каза, че си написал реч за откриването. Бих искала да я видя. — Тя кимна към джоба на сакото му. — У теб ли е?

— Само на бележки.

— Забелязах. — Тя протегна ръка с отворена длан. — Няма да правя промени. Дай да я видя.

Той извади бележките от джоба си и й ги подаде. Докато Лиана ги преглеждаше, Андерсън каза:

— Четох за сватбата ти в сутрешния вестник. Поздравления. Майкъл Арчър си го бива.

— Мен също. Но ти сам ще го откриеш, ако се задържиш достатъчно дълго, Зак.

Думите й не оказаха никакъв ефект върху него.

— Сигурно ти е било трудно — подхвърли той. — Не мога да си представя какво е да се готвиш за вечерно парти, когато погребението на сестра ти е на сутринта.

Андерсън замълча за момент. Лиана почти чуваше как умът му работи, как колелцата се въртят, докато се опитва да намери начин да я разсипе.

— Искам да знаеш, че ако не си готова, ако ти идва прекалено, ще бъда повече от щастлив да произнеса речта вместо теб. — Той разпери ръце. — Не бях сигурен дали ще дойдеш. Упражнявах се, когато се появи.

Лиана дочете речта. Не беше изненадана, че е изразителна и много добре написана. Тя му върна бележките.

— Забелязах. Но няма да е необходимо.

— Но тук ще има журналисти — изтъкна той. — Ще очакват да се представиш възможно най-добре.

— И няма да останат разочаровани — увери го Лиана. — Не се безпокой за това.

За момент съчувствието в очите му се смени с нещо по-мрачно, след което погледът му стана внимателно неутрален.

— Моите уважения, но не виждам как можеш да се представиш по най-добрия начин. Минала си през ужасен шок. Целият персонал и Луис Раян сме загрижени за теб. Не мисля, че ще е разумно да се изправиш пред гостите и пресата, когато и аз мога да свърша тази работа.

Лиана вдигна ръка. Виждаше пред себе си човек, който би заклал и собствената си майка, ако това ще му помогне да заеме мечтания пост.

— Слушай, Андерсън, ще бъда откровена с теб. Аз съм наета от Луис Раян да управлявам хотела. Не ти. Ти си нает да бъдеш мой асистент. Ако продължаваш да оспорваш авторитета ми, ако продължаваш да се държиш наставнически, ще си търсиш работа другаде. Ясно ли се изразих?

— Просто се опитвам…

— Млъкни. Моля те, затваряй си шибаната уста.

Лиана погледна часовника си и се запита дали Марио се е върнал в ресторанта.

— Кабинетът ми — каза тя. — Предполагам, че имам кабинет някъде в тази сграда. Заведи ме.

Кабинетът й беше огромен.

Намираше се на четиресетия етаж и гледаше към центъра и сградата на „Редман Интернешънъл“.

Когато влезе, Лиана забеляза с интерес осветените картини на Сисле по боядисаните в горско зелено стени, покритите с кремава дамаска канапета и елегантните столове с червено кадифе, подредени с дизайнерска прецизност. Тя тръгна по избелелия персийски килим към бюрото.

Андерсън остана на прага.

— Допада ли ти?

По напрегнатия му тон Лиана усети, че в дизайна на кабинета са вложени негови идеи, вкусове и усилия. Изведнъж си го представи как стои в средата на помещението като художник, използващ ума си като палитра, и ръководи екип професионалисти, докато не види мечтата си реализирана.

Тя знаеше, знаеше, че той се надява кабинетът един ден да бъде негов, и това леко я вбеси.

— Малко е прекалено — отбеляза. — Така де, погледни само. Претрупан е. Небалансиран. Липсва му въображение. Предполагам, че създателят му се опитва да впечатли, вместо просто да си свърши работата. Не си ли съгласен?

— Не.

— Разбираемо е — каза Лиана. — Израснала съм сред подобни боклуци. Баща ми е милиардер, майка ми обича да харчи. Много да харчи. Естествено, ти идваш от друга среда и предполагам, че да си заобиколен от всички тези малки съкровища означава нещо за теб. А за мен? Намирам ги за отегчителни.

— Съжалявам, че го приемаш така.

— Аз също. Но не ми върши работа. Ужасен е. Засега ще го приема, но само докато не си извикам свои дизайнери и не изкормя това място.

Видя стоманения блясък в очите му, лекото стягане на челюстта му и въздъхна.

— Нека да бъдем честни. Това е хотел, а не някакъв си музей. Чия е била идеята да бъдат окачени всички тези картини на шибания Сисле?

Когато остана сама, тя седна в коженото кресло зад бюрото и откри, че изобщо не може да се сравнява с удобното кожено кресло от детството й, което се намираше в кабинета на баща й и така силно миришеше на одеколона му.

Внезапно изпита съжаление и й се прииска да не се бяха карали. Помисли си, че трябва да му се обади и да се извини. Трябваше да преглътне гордостта си и да му каже, че съжалява, че го обича и се нуждае от подкрепата и приятелството му.

Но когато вдигна телефона, не набра номера на баща си. А на ресторанта на Марио.

Странно, но никой не вдигна, а беше обедно време. Лиана се облегна назад, погледна към сградата на баща си и й хрумна, че вторник ще бъде не само нейният ден, но и ден на баща й, когато „Уест Текс“ стане част от „Редман Интернешънъл“. Запита се какво ли ще бъде усещането, дали осъществяването на мечтата й ще е така сладко, както винаги си е представяла.

Осъзна, че без сестра й и без одобрението на родителите й нещата ще бъдат съвсем различни. И се запита отново дали не направи грешка, като прие работата.

Едва вечерта, когато се прибра у дома и седна да разпусне на канапето с Майкъл, Лиана превключи на Си Ен Ен и научи за експлозията, убила двама членове на престъпната Фамилия на Де Чико.

47

Антонио де Чико чу кучката, преди да я види. Седеше до леглото на Марио в интензивното отделение на „Сейнт Винсънт“ и държеше ръката на сина си, когато чу гласа й през затворената врата. Настояваше твърдо да види Марио, като не пропусна да напомни на дежурните лекари и сестри, че баща й е построил детското крило на болницата и че ако не я пуснат да го види още сега, ще се постарае да станат безработни до края на нощта.

Антонио гневно откъсна поглед от тръбите, влизащи в тялото на Марио. Заради Лиана Редман беше изгубил снаха си и доверения юрист на Фамилията, който бе и негов братовчед. И едва не беше изгубил сина си.

Болката, която изпитваше, се превърна в ярост и решимост. Щеше да я смаже, точно както бе обещал на Лучия.

Но не можеше да го направи — поне не тук. Ако устрои сцена, ако я заплаши на публично място, щеше да има свидетели и главният прокурор, който от години чакаше да го пъхне зад решетките, щеше да го спипа в мига, в който Лиана Редман бъде убита по време на откриването на хотел „Пето авеню“.

Остана да седи замислен няколко секунди, като само смътно си даваше сметка за присъствието на кучката и повишения й тон. Накрая взе решение и посегна към бутона за повикване до леглото.

Натисна и зачака. Когато сестрата дойде, той зърна за миг Лиана Редман, преди вратата на стаята да се затвори. Стоеше при сестринския пункт с гръб към него и жестикулираше енергично, спорейки с някакъв лекар.

— Да, господин Де Чико?

Антонио се изправи с усилие и забеляза безпокойството в очите на младата жена.

— Чувам някаква жена да говори за сина ми — спокойно рече той. — Какъв е проблемът?

Сестрата се смути.

— Лиана Редман, сър. Иска да го види.

— А вие не я пускате. Затова ли се е развикала?

Жената кимна.

— Свиждане се позволява само на най-близките роднини.

— В такъв случай я изхвърлете.

Жената понечи да отговори, но се поколеба.

— Баща й — смънка. — Направил е много за болницата. Боим се, че ако…

— Тя тревожи пациентите — с равен глас каза Де Чико. — Да не искате да ми кажете, че ще позволите подобно нещо?

Видя, че смятат да направят точно това и усети остра болка в слепоочията.

— Може би е по-добре лично да говоря с нея — реши той, заобиколи леглото и тръгна към вратата. — Останете със сина ми. След малко се връщам.

Тя не беше същата, каквато я помнеше отпреди две години.

Когато излезе от стаята и тръгне по коридора, Лиана се обърна и Антонио остана поразен от промяната в нея. Кожата й бе бледа под флуоресцентните лампи, чертите й бяха станали по-остри с възрастта, а в очите й се четеше мъдра непоколебимост, която го накара да забави крачка. Преди не бе притежавала подобно нещо.

Когато я приближи, Лиана го погледна с дързост, която бе почти изненадваща със силата си. Очите й горяха решително. Когато заговори, гласът й бе твърд.

— Няма да си тръгна, докато не го видя, Антонио.

Тя беше влюбена в сина му. Току-що се беше омъжила, но въпреки това бе влюбена в неговия син. Личеше си по лицето й, чуваше се в гласа й и Антонио се ужаси от смелостта й. Наистина ли вярваше, че може да му нарежда какво да прави? Да му заповядва, сякаш е някой от слугите й? Призля му от омраза — но въпреки това лицето му си остана безстрастно.

— Ето как стоят нещата, кучко. Ще почакаш известно време. Цяла шибана вечност. Няма да видиш сина ми. — Обърна се към възрастния доктор, който стоеше до Лиана. — Тя няма право да бъде тук. Влезе ли в онази стая, ще съдя вас и цялата болница. Разбрахте ли ме?

Докторът нямаше друг избор освен да кимне.

Антонио погледна Лиана и видя изписаната на лицето й болка, омразата в очите й и се запита дали Лучия не е била права. Запита се дали кучката Редман наистина не спи с Марио.

— Не си желана тук — изръмжа. — Върви си у дома при мъжа си.

Докато се отдалечаваше, си представи смъртта й.

Представи си я как стои в центъра на тълпа, блестяща, безупречна, с блеснали очи в бурята от светкавици, озаряващи лицето й, как произнася с ясен и уверен глас речта, за която беше научил сутринта.

И после я видя как полита нагоре, към полилеите, как лицето й се смачква, докато се издига в ореола от собствената й кръв, как пороят куршуми се изсипва от дъното на помещението и прави на пихтия главата й.

Гласът й прозвуча високо и тънко зад него.

— Антонио…

Но Де Чико вече беше в стаята на сина си. Вратата се затвори зад него. Засега бе приключил с нея.

Майкъл се взираше в мъжа, който стоеше в антрето. Беше поразен от драстичната промяна във външността му и сигурен, че не го е чул добре.

— Какво каза?

Мъжът, който бе долетял от Ел Ей да го види, постави пръст на устните си и му направи знак да го последва извън апартамента в коридора.

— По-бързо — прошепна той. — Самолетът ми излита след малко повече от час и нямам намерение да го изпускам заради теб. Писна ми от тази глупост. Баща ти е побъркан. Излизам от играта.

Обхванат от внезапна тревога, Майкъл го последва до края на коридора, където имаше редица асансьори, прозорец с изглед към Манхатън и високо растение в саксия, което блестеше така, сякаш току-що е било покрито с восък.

Мъжът отиде до прозореца, облегна се на него и запали цигара. Дръпна дълбоко и димът се вдигна като воал пред лицето му. Казваше се Бил Дженингс и беше неговият бизнес мениджър; Майкъл не го бе виждал или чувал откакто банките запорираха сметките му.

— Какво става, Бил? — попита той. — Никак не ме успокояваш, да знаеш.

Мъжът издиша облак дим.

— Не можем да говорим в апартамента ти — каза той. — Онзи шибаняк сигурно го е напълнил с бръмбари. Ако не бях обръснал брадата си и не се бях изрусил, сега нямаше да стоя пред теб.

Майкъл губеше търпение.

— За какво говориш? И какво общо има това със Сантяго?

Мъжът не можеше да го погледне в очите.

— Той не съществува — просто рече Бил. — Няма никакъв Стефано Сантяго. Баща ти го измисли, за да те подплаши. През последната година Луис ме караше да източвам пари от сметките ти, за да изглежда, че си банкрутирал. Накара ме да те посъветвам да опиташ късмета си в казиното, когато банките най-накрая запорираха сметките ти. Знаеше, че ще изгубиш и че в крайна сметка ще хукнеш при него, след като повярваш, че казиното се контролира от мафията.

Настъпилото мълчание бе заредено с напрежение. Мъжът погледна Майкъл, видя изумлението му и се намръщи.

— По дяволите, човече. Сантяго не е собственик на „Аура“. Казиното е на баща ти, поне отчасти. Той уреди да ти отпуснат онзи заем и знаеше, че ще си изкараш акъла, когато изгубиш всичко и се наложи да плащаш на някой си Стефано Сантяго. Замисли всичко от самото начало.

Това бе невъзможно.

Спомни си за обаждането онази сутрин, когато го предупредиха да изпълни заръката на баща си и да убие Джордж Редман. И после се сети за кучето си.

— Но кучето — възрази. — Сантяго го уби. И остави бележка, че ще направи същото с мен, ако не намеря парите.

— Баща ти е убил кучето, Майкъл. Казвам ти, Сантяго не съществува.

Парчетата от пъзела, за чието съществуване изобщо не беше подозирал, започнаха да застават по местата си. Майкъл си спомни мъжете, които го бяха хванали натясно апартамента му — мъже, наети уж от Сантяго, — и отново си даде сметка какво съвпадение бе, че Спокати се бе озовал наблизо да му помогне. Разбира се, нямаше никакви съвпадения. Баща му е стоял зад всичко.

— Мразя се заради това, Майкъл — каза Дженингс. — Не можеш да си представиш как само се мразя. Но баща ти ме заплаши, че ще ме убие, ако не му играя по свирката. Обеща, че ще платя скъпо, ако не успея да те накарам да повярваш. Негови хора следят тази сграда и затова се дегизирах. Ако разберат, че съм тук, ще ни убият и двамата.

Майкъл го изгледа.

— Банкрутирал ли съм наистина?

Дженингс извади плик от джоба на якето си и му го подаде.

— Вътре има чек и инструкции. Всички източени суми са внасяни в сметки под различно име. Разполагаш с около три милиона долара, за които баща ти каза, че няма вече да ти трябват.

Последните му думи увиснаха за момент във въздуха. Погледите им се срещнаха и мъжът кимна към плика в ръката на Майкъл.

— Всичко, което трябва да знаеш, е вътре.

Той погледна часовника си, видя, че му остава само един час да стигне до „Ла Гуардия“ и изруга под нос. Пусна цигарата в сребърния пепелник и натисна копчето на асансьора.

— Няма да отида в полицията. Оставям това на теб. Но ако имаш нужда от помощта ми, можеш да разчиташ на мен. След стореното от баща ти искам да видя кучия син зад решетките.

Вратата на асансьора се отвори и Дженингс влезе в кабината. Майкъл понечи да заговори, но чу как телефонът в апартамента му иззвъня. Звукът отекна кухо в празния коридор.

— Къде отиваш? — попита.

Дженингс сви рамене. В очите му се четеше страх.

— Колкото се може по-далеч от баща ти — отвърна. Вратата започна да се затваря. — Съветвам те да направиш същото. Напусни Ню Йорк. Вземи Лиана със себе си. Не знам какво е намислил баща ти, нямам представа защо го прави, но той е опасен. А ти си изложен на риск.

Докато стоеше и се взираше в отражението си в стоманената врата на асансьора, Майкъл си помисли, че прилича на призрак, на дух, реещ се между две различни реалности, между два свята на светлина и мрак.

Баща му го беше манипулирал от самото начало, играл си беше със страховете му и с любовта към майка му. Макар че така и не се довери напълно на Луис през седмиците от тяхното събиране, бе започнал все пак да му вярва и сега това събуди гнева му.

Как беше позволил да бъде подведен от човека, който навремето бе казал, че му се иска да беше умрял синът му, а не жена му Ан?

Защо му беше повярвал? Нима така жадуваше да го приеме, че беше готов да повярва и направи какво ли не? Да се ожени за жена, която едва познава? Да се съгласи да убие човек, отговорен за смъртта на майка му? Ами и ако това също беше лъжа?

Телефонът иззвъня отново.

Майкъл помисли дали да не го остави да си звъни, но се сети, че може да е баща му и се върна в апартамента да вдигне.

— Да? — остро каза той.

— Господин Арчър?

Обаждаха се от портиерната. Майкъл затвори очи и си заповяда да се успокои.

— Какво има, Джонатан?

— Имате посетител, сър.

— Кой?

— Джордж Редман. Да го пусна ли?

48

Почука се почти незабавно.

Майкъл престана да крачи и погледна към вратата. Беше в сянка. Тънката ивица светлина под нея се прекъсваше на едно място.

Зад вратата стоеше Джордж Редман. Човекът, обвинен в убийството на майка му, щеше да влезе в дома му. Майкъл отново се запита защо Редман е тук и си даде сметка, че всъщност няма значение, радваше се, че е дошъл. Бяха се срещнали за съвсем кратко на откриването на сградата на „Редман Интернешънъл“ и сега имаше възможност да поговори лице в лице с него. На четири очи.

Докато вървеше към вратата, му хрумна, че ако в апартамента наистина има подслушвателни устройства, баща му ще чуе всяка изречена дума. И изпита тръпка при тази мисъл.

Отвори и двамата впериха поглед един в друг.

Макар да бе доста над един и осемдесет, с широки рамене и яко телосложение, Редман изглеждаше някак различен от мъжа, когото помнеше Майкъл. Сякаш се беше смалил, не бе така застрашителен. Приликата му с Лиана бе поразителна.

Последва неловко мълчание. Майкъл чу как някой съсед свири на пиано. Накрая Редман протегна ръка и Майкъл я стисна.

— Благодаря, че се съгласихте да се видим — каза Джордж.

Майкъл отстъпи встрани и го покани да влезе. Джордж спря в средата на антрето и се огледа.

— Лиана тук ли е? — попита.

— В болницата е.

— Значи знае?

— Научи от новините. Опитах се да й кажа, че нищо не може да направи, но тя не ме послуша и замина.

Джордж беше разочарован. Искаше му се лично да съобщи новината на Лиана.

— Не се изненадвам — каза той. — Този човек означаваше страшно много за Лиана. Обичаше го всеотдайно.

Макар да знаеше, че Лиана навремето е имала връзка с Марио де Чико, тя никога не бе споделила колко дълбоки са чувствата й и сега Майкъл се изненада от пламналата в гърдите му ревност. Предвид прословутия начин на живот на Де Чико, изглеждаше странно и че баща й я разбира.

— Случайно да ви се намира нещо за пиене? — попита Джордж. — Аз самият съм малко потресен.

Потресен заради Де Чико?

Влязоха в голямата стая с високи прозорци и червени завеси, с покрити с махагонова ламперия стени, картини и подвързани в кожа книги. Майкъл посочи столовете от палисандрово дърво в средата на помещението и покани Джордж да седне.

— Какво да бъде?

— Скоч, ако имате — отвърна Джордж.

Майкъл застана пред непознатия бар и погледът му се плъзна по редицата блестящи бутилки, гравираните чаши на Фаберже и сияещата, но празна кофа за лед. Беше използвал бара само веднъж откакто с Лиана се нанесоха тук и му потрябваха няколко секунди да намери съответната бутилка, която бе преполовена и с надраскан етикет, сякаш е била използвана. „Хитър кучи син си ти, татко.“ Докато наливаше, се запита къде ли точно са скрити микрофоните. Кой ги подслушваше в момента? Спокати? Баща му? Или и двамата?

Обърна се с чаши в ръце и забеляза, че Редман го наблюдава. Погледът му бе почти изпитателен, сякаш гледаше някого, когото не бе виждал от години.

Майкъл му подаде питието.

— Нещо нередно ли има? — попита той.

Джордж поклати глава.

— Не — рече. — Извинете. Просто ми напомняте на един човек, когото познавах преди доста време.

Внезапно развълнуван, Майкъл се настани срещу него.

— Кой е бил този човек?

— Името й беше Ан — каза Джордж. — Много приличате на нея.

Майкъл се опита да овладее чувствата си. Не можеше да повярва, че този мъж току-що бе произнесъл името на майка му. През целия си живот бе жадувал да научи нещо за нея. Искаше да знае неща, които можеха да знаят само близки до нея хора, но баща му рядко говореше за съпругата си. Спомни си филмите, които бе гледал сутринта. Макар да представляваха мост към миналото с мимолетните сцени, които подбуждаха спомените му, те никога не биха могли да изразят онова, което изразяваха личните спомени на човек. И затова продължи с въпросите.

— Приятели ли бяхте?

Тъгата, която се изписа на лицето на Джордж Редман, не можеше да се обърка с нищо друго.

— Да — потвърди той. — Предполагам, че двамата с Ан бяхме приятели. Имаше време, когато бяхме дори още по-близки. Но нещата се промениха и аз никога повече не я видях. Беше преди много години.

Сърцето на Майкъл заблъска яростно. Разкъсваха го противоречиви чувства. Ако твърденията на баща му бяха верни, Джордж Редман бе убил майка му. Взел пушка, спукал гумите на колата й и тя полетяла през моста към смъртта си. Но Майкъл също така си даваше сметка, че Джордж не може да разбере сложността на ставащото тук. И тъй като той можеше да му каже повече за майка му, отколкото би направил собственият му баща, Майкъл реши да стигне колкото се може по-далеч, въпреки последиците.

— Що за човек беше тя?

— Не е нужно да говорим за нея.

— Лиана може да се забави часове — каза Майкъл. — Интересно ми е.

— Имаме други неща за обсъждане. Например бракът ви с дъщеря ми.

— Двамата с Лиана се разбрахме, че ще го обсъдим с вас и с Елизабет. — Майкъл разпери ръце. — Събудихте интереса ми.

Джордж като че ли го разбра и отстъпи.

— Беше прекрасна — рече той. — Познавах я сравнително кратко и я срещах само случайно, но имаше време, когато бих направил всичко за нея.

— Имахте ли връзка?

Дързостта на въпроса свари Джордж неподготвен. Той видя жадното любопитство в очите на Майкъл и допи питието си.

— Когато се запознахме, Ан беше омъжена и аз уважавах това положение — каза той. — Исках да остана неин приятел, но съпругът й беше против. С него не се погаждахме. — Той вдигна празната си чаша. — Нещо против?

Майкъл отиде до бара и му сипа още едно питие. Остави бутилката и чу как Редман се размърда в стола си.

— Те още ли са женени?

— Ан е мъртва, Майкъл.

Това беше. Майкъл стоеше при бара, хиляди въпроси напираха за отговор, но той избра да зададе само един, защото само той бе от значение — и реакцията на Редман бе точно толкова важна, колкото и отговорът му.

Пресече стаята и подаде питието на Джордж. Видя изписаното неудобство на лицето му и прочете в очите му нещо, което бе може би мъка.

— Съжалявам — каза. — Как е умряла?

Думите му сякаш спуснаха невидима завеса. Джордж се изправи в стола си. Взе се в ръце. Светът, в който си бе позволил да се отнесе, беше изчезнал.

— Да говорим за нещо друго — предложи той. — Днешният ден и без това беше достатъчно тежък.

— Разбира се.

Телефонът иззвъня.

— Сигурно е Лиана — каза Джордж.

Майкъл се извини и отиде в антрето. Не искаше да говори в библиотеката. Подозираше, че се обажда баща му, и се оказа прав.

— Какво правиш, Майкъл? — попита Луис. — Защо си с него?

Майкъл погледна към библиотеката и видя, че Редман е станал от мястото си. Стоеше пред картината на Вермеер, на която беше изобразена жена с везни. „Ти ли си убил майка ми?“ — запита се.

— Отговори ми. Защо той е в дома ти?

Внезапно от другата страна на вратата се чу дрънчене на ключове и Майкъл се обърна точно когато Лиана влезе в апартамента. Погледите им се срещнаха и по изражението й Майкъл веднага разбра, че нещата в болницата не са минали добре. Резкият глас на баща му отново се разнесе в слушалката.

— Разкарай го от апартамента, Майкъл. Разкарай го веднага или няма да платя нищо на Сантяго.

Майкъл решително затвори и отиде при Лиана. Прегърна я силно.

— Добре ли си?

Тя зарови лице в гърдите му. Не каза нищо.

Майкъл опря брадичка в главата й. Чувстваше как тя се опитва да се овладее и изпита съчувствие към нея.

— Как е той?

— Не е добре — промълви тя. — Беше ужасно. Разправях се с доктора, а бащата на Марио не ми позволи да го видя.

— Ще се оправи ли?

— Не знам. Има три смазани ребра. Изгубил е много кръв. Докторът каза, че трябва да изчакаме.

Майкъл се дръпна назад и докосна бузата й. Беше се влюбил в нея. Не знаеше как или кога се беше случило, но чувството бе налице и той осъзна, че би направил всичко за нея.

— Ще поговорим за това по-късно — прошепна й. — Обещавам. Но точно сега трябва да се вземеш в ръце. — Кимна към библиотеката. — Баща ти е тук.

Очите на Лиана се разшириха. Тя погледна назад и се озова лице в лице с баща си, който беше отстъпил от картината и стоеше в средата на стаята до писалището от позлатен бронз, с отпуснати ръце.

Той се усмихна и това бе една от най-тъжните усмивки, които бе виждала някога.

— Исках да го чуеш от мен — каза й. — Но май съм закъснял. Добре ли си?

Лиана се обърка. Баща й не беше дошъл да й каже за Марио — той го ненавиждаше. Преди години й беше забранил да се вижда с него. Нещо друго не беше наред.

— За какво говориш? — разтревожено попита тя. — Майка добре ли е?

Джордж не помръдна.

— Майка ти е добре. — Погледна към Майкъл. — Нали каза, че знае?

Майкъл беше не по-малко объркан от Джордж.

— Знае — потвърди. — Току-що се връща от болницата. Видяхме по новините какво е станало с Де Чико.

По промяната в изражението на Редман Майкъл разбра, че идването му тук няма нищо общо с Марио де Чико и с експлозията, която едва не му беше отнела живота.

Погледна Лиана, видя студения страх на лицето й, неуверения й поглед. „Сега пък какво е направил баща ми…“

Следващите няколко секунди минаха като в мъгла.

Джордж съобщи на Лиана за смъртта на най-добрия им приятел, човек, когото е смятал, че познава, но всъщност никога не беше познавал. Подхвана дъщеря си, когато коленете й се подкосиха и от гърдите й се изтръгна пронизителен, изпълнен с мъка писък. Отново и отново Лиана питаше защо Харолд го е направил. Джордж отговори, че не знае. Остана до нея, успокояваше я, прегръщаше я така, както не я бе прегръщал от дете.

Опря чело в нейното и затвори очи. И отново видя призрачния образ на влака, носещ се в тъмния тунел към нетърпеливата тълпа, а после и Харолд, който незнайно защо скочи от перона към смъртта си.

Хеликоптерът се издигна над града и се понесе бавно над Пето, прожекторът му се отразяваше от огледалните фасади на високите сгради и осветяваше за миг помещенията зад тях.

Спокати наблюдаваше машината в притихналата тъмнина на кабинета на Луис Раян, гледаше как приближава неотклонно към тях, с примигващи разноцветни светлини, с проблясващи стоманени перки, режещи въздуха с гладка, премерена жестокост.

Раян седеше срещу него с чаша скоч в ръка и догаряща между пръстите му цигара. Не беше продумал нито дума, откакто Майкъл му затвори и на практика все едно му каза да върви по дяволите.

По някакъв странен начин Спокати се гордееше с Майкъл. Нужен беше кураж да се изправи срещу баща си. Може би Майкъл не беше онзи, за когото го беше взел първоначално. Може би беше по-силен.

Ревът на хеликоптера се засили.

Раян угаси фаса.

— Нещата са се променили — каза той. — Заплаших Майкъл със Сантяго, а той ми затвори. Мисля, че знае.

Спокати едва виждаше лицето му. Сякаш цялото се губеше в сенки.

— Съмнявам се — отвърна той. — Ако някой му беше казал, щяхме да чуем.

— Не е задължително — отбеляза Луис. И добави с изненадващо горчив тон: — Не си перфектен, Винсънт. Нито ти, нито хората ти, нито техниката, която използвате. Така че бъди така добър да престанеш да ми се правиш на Господ.

Хеликоптерът мина над тях и бледото лице на Раян попадна в светлината на прожектора, когато тя премина като вода през кабинета.

Спокати впери поглед в лицето — видя суровата линия на устата, кошмара, който кипеше в сякаш течните му кафяви очи, — след което то отново потъна в мрака. Запита се кога точно е започнал да размисля. И до каква степен осъзнава, че внимателно подготвеният му план отива по дяволите.

— Искам да държиш под око Майкъл — каза Луис. — Искам да засилиш охраната около него, да следиш всяко негово движение. Утре той ще бъде на погребението, сигурен съм. Тъй като нямаме представа какво е замислил да прави след това, наблюдавай го. Имам чувството, че ще опита нещо.

— Мога да го очистя — предложи Спокати.

— Не и преди аз да съм приключил с него.

— И кога ще стане това?

Луис запали нова цигара и за момент лицето му засия на светлината на пламъка.

— Във вторник — каза. — Когато погребем останалите.