Пето авеню

ЕПИЛОГ ШЕСТ МЕСЕЦА ПО-КЪСНО

Даяна Крейн, главен юрисконсулт „Редман Интернешънъл“

49-а улица и Пето авеню Ню Йорк, 10017 (212) 555-2620

Скъпи Джак,

Ето ме пак. Ще получиш ли това писмо? Ще отговориш ли този път? Изпратих ти десетина писма през последните няколко месеца, но те се върнаха неотворени. Къде си? Пращам ги на родителите ти и те ме уверяват, че ти ги препращат. Правят ли го наистина? Казват ми само, че си добре. Пътуваш ли? По-леко ли ти е?

Не зная дали си свързан със света, или си се изключил от него. Какъвто те познавам, приемам второто и се надявам на първото.

Където и да си, научаваш ли новините? Знаеш ли, че борсите се сринаха? Оцеляхме. Онзи понеделник, докато Уолстрийт се разпадаше, ние подписахме с Анастасиос Фондарас договор за осем милиарда. Иран настоявал той да купи още кораби, за да поеме закупения петрол, и ние с радост му предложихме „Уест Текс След сериозни съкращения и реорганизации акциите на „Редман Интернешънъл“ сега се продават за близо шейсет долара. Не е както преди, но все пак е нещо.

Ако си чел някое от писмата ми, значи знаеш, че Джордж се възстанови напълно. Но може би не знаеш, че Елизабет беше осъдена миналата седмица. Десет години. Мисля, че ще излежи пет. Може би три, ако изкара късмет. Направих всичко по силите си.

Писах и по един друг въпрос, но нещата там се промениха. Лиана още я няма никаква. Никой нея е виждал, след като напусна болницата миналия август. Изчезна напълно, макар да знаем, че е добре. На едно благотворително парти миналата събота Хелън Бейнс ми каза, че Лиана й се обадила, но отказва да каже на когото и да било къде се намира. Мисля, че е с Марио де Чико. Проверих и се оказа, че той вече не е в Ню Йорк.

И една последна новина. Преди три седмици бях на Уолстрийт, когато видях Винсънт Спокати сред тълпата на улицата. И двамата се разпознахме. Изгледахме се, после той вдигна глава, усмихна ми се и се извърна. Съобщих на полицията, но те няма какво да направят и Спокати го знае.

Не остана друго за казване, освен че ми липсваш и ми се иска да беше в кабинета си в „Редман Интернешънъл„. Вече нищо тук не е същото. Всичко се промени. Не живея в Редман Плейс. Продадох апартамента и се преместих в Уестсайд. Сега имам различен изглед към Сентрал Парк, котка за компания и… какво друго? Всъщност нищо. Слава богу, че е работата. Както казваше баща ми, работата ни спасява.

Ако получиш това писмо, моля те, пиши ми. Много време мълча. Искам да знам, че си добре и че поне един от нас е продължил напред.

С обич, Даяна

П.П. Знаеш ли, още мисля за него. Нелепо е, като се има предвид всичко, което направи. Но и след цялото това време Ерик си остава част от мен. Ти още ли мислиш за Селина? Понякога имаш чувството, че никога не са умирали, нали?

Джак Дъглас сгъна писмото на две и го върна обратно в плика, който беше отворил внимателно с нож. Подобно на всички писма от Даяна, щеше да върне и това на родителите си, а те щяха да й го препратят обратно. Запечатваше всяко писмо така, че да не личи, че е било отваряно и четено. Джак не беше готов да поднови приятелството си с нея. Щеше да й се обади някой ден, но дотогава имаше още време.

Точно сега седеше на задната седалка на прашен бял джип. Кожата му беше станала кафява от месеците на открито, а русата му коса беше почти избеляла от постоянното слънце. От години не се беше връщал в такава добра форма, тялото му беше заякнало и станало жилаво от преходите през джунглите на Венецуела. Отгоре се чуваха слабите, но познати крясъци на макао и какаду. Отдолу шумеше вода. Намираше се на хиляда и шестстотин километра от Ню Йорк и се чувстваше великолепно.

Погледна писмото на Даяна. Разбира се, че още мислеше за Селина. Ден не минаваше, без да помисли за нея и за всичко, което би могло да бъде. Обичаше я. След като Елизабет Редман беше влязла в затвора, той се запита дали някога ще види отново представител на семейство Редман.

А и пукаше ли му всъщност?

Слезе от джипа и отиде в средата на дългия паянтов мост. Една жена току-що бе скочила от гниещите му дъски и крещеше с пълно гърло, полетяла към буйната река долу.

Джак се приближи до дървения парапет и се наведе. Загледа я как се понася отново нагоре, завързана за бънджито, а дългата й тъмна коса изплющя като бич във влажния въздух. Докато я гледаше и слушаше възторжените й крясъци, Джак изпита странен вътрешен мир и осъзна, че това, което прави, е добро. То беше част от собственото му изцеление.

Младата венецуелка до него започна да тегли оръфаното въже обратно на моста. Беше висока и стройна, с мускулести ръце и рамене. Босите й крака бяха като залепени за сивите дъски. След като прибра въжето, тя се обърна към него.

— Listo?[4]

Джак кимна.

— Listo.

— Правил си го и преди, да?

— Правил съм го и преди — потвърди той.

Извади от джоба си превръзката, която бе обещал да си сложи, когато Селина скочи преди толкова много месеци. Показа я на жената, която само сви рамене. Тя му помогна да прекрачи парапета, закрепи бънджито за глезените му, дръпна силно найлоновия клуп и провери закопчалките.

Джак си сложи превръзката.

Във внезапно настъпилия мрак сетивата му сякаш се изостриха. Реката като че ли стана по-буйна, слънцето запече по-силно. Можеше да долови барабаненето на природата и сърцето му заби в такт с нея.

Жената докосна ръката му.

— Скачай — каза тя. — Лети.

Застанал на ръба на моста, Джак пое дъх, кимна и пусна парапета. За момент остана така, съвършено неподвижен, с разперени настрани ръце. Лекият вятър разрошваше косата му. Дланите му гледаха към ослепителното безоблачно небе, което той не можеше да види. Долавяше всичко и нищо. Слабите екзотични миризми на джунглата го обгърнаха, погълнаха го целия и за първи път от месеци той се усмихна.

Помисли си за Селина и скочи, скочи с всички сили, издигайки се грациозно във въздуха към слънцето.

За един миг беше свободен.

Майкъл Арчър остана в Ню Йорк. През шестте месеца, изминали след анулирането на брака му с Лиана, той беше напуснал жилището им на Пето и се бе преместил в голям мансарден апартамент във Вилидж с изглед към Хъдсън.

Животът му бе по-тих и спокоен. Рядко излизаше и се виждаше само с близки приятели. Отказа главни роли във филми и на Бродуей, не даваше и интервюта. Макар че агентът му го преследваше като хрътка и го увещаваше да напише друга книга, от месеци не бе написвал нито думичка. Сънуваше кошмари. Смяташе, че е станал нещо като отшелник.

В края на септември, два месеца след инцидента в хотел „Пето авеню“, той получи писмо от един от адвокатите на Джордж Редман с предложение за кръвен тест за установяване бащинството на Джордж. Майкъл отказа. Не му трябваше кръвен тест, за да се убеди, че е син на Джордж Редман. Дневникът на майка му го доказваше.

Със собствената си ръка Ан описваше — при това подробно — любовната си връзка с Джордж, увереността си, че Майкъл е негов син. Майкъл реши, че щом Редман не можеше да приеме това, най-добре ще е да не бъде част от живота му.

Лиана се завръщаше при него в сънищата му.

Вървеше по Пето авеню и тя изведнъж се появяваше в тълпата, облечена в същата рокля като онази нощ в хотела, с бледа и почти прозрачна кожа, а от малката дупка в корема й се процеждаше ярка светлина. В съня му тя протягаше ръце към него, викаше името му с глас, който не бе нейният, а по-скоро неговата представа за гласа на майка му. И после изчезваше. Когато Майкъл се затичваше след нея, виждаше не лицето на Лиана, а Луис Раян.

Чу се с Лиана само веднъж след анулирането на брака им. Когато му се обади, тя беше някъде в Европа с Марио де Чико, макар че не уточни къде. Въпреки всичко случило се между тях — и въпреки истината, че са полубрат и полусестра, — той остана възхитен от нея, че може да поддържа разговора толкова лек.

— Емигрантка съм — съобщи му тя. — Представи си само. И съм щастлива. Засега обикаляме из Европа. Ще видим и други кътчета от света, след което ще си изберем къде да се установим и да създадем семейство. Ще ти се обадя, когато се случи. Може да минат няколко месеца или няколко години, но ще ти се обадя.

— Съжалявам за всичко, Лиана.

— Знам, че съжаляваш — каза тя. — Но вината не е твоя. И двамата бяхме използвани от него. Искам обаче да ме чуеш добре — ако не се освободим от това, ако не продължим напред, случилото се ще остави белег върху целия ни живот оттук нататък. Ако това стане, победата ще е негова, а ние не можем да го позволим. Аз продължавам напред. Искам ти да направиш същото. Заслужаваме да си върнем живота.

— Права си.

— И да се пазиш.

— Обади ми се, когато се установите.

— Ще се чуем отново — каза Лиана и затвори.

Едва през януари Майкъл се почувства готов да седне на бюрото си и да погледне сериозно пишещата си машина, подарена му преди месеци от неговия агент.

Разбираше, че не може да продължава по този начин. Като се откъсваше от света, като оставаше вкопчен в миналото, той убиваше себе си и всичко, за което бе положил толкова усилия. Агентът му беше дал куп идеи за писане, но само една имаше значение за Майкъл, само една го обсебваше изцяло и ако искаше да продължи напред, ако наистина искаше да се справи с миналото, единственият начин да го направи бе да пише за него.

Погледна пишещата машина. Никога не работеше с компютър и агентът му го знаеше. Обичаше звука на пишещата машина. Обичаше чувството, когато махаше листа, върху който беше създал нещо. Обичаше ритъма на думите, излизащи изпод пръстите му.

Сложи бял лист в машината и затвори очи. Заглавието, първото изречение и първите абзаци му дойдоха моментално. Бяха останали в ума му от изгорения първоначален ръкопис.

Но дали беше редно да го направи? Биваше ли наистина да опише историята, променила живота на толкова много хора? И ако го направеше, ако кажеше истината, пък било и с променени имена, щеше ли да бъде готов за цялата врява, която щеше да последва? Не беше сигурен. Роман или не, хората щяха да разберат, че описаната история се основава на истински факти.

Може би щеше да промени имената по-късно. Или пък не. Важното сега бе да опише всичко на хартия.

И тогава си спомни казаното от Кейн онзи ден в апартамента му. Малко след като прочете първата глава и преди да унищожи ръкописа, Кейн беше попитал Майкъл как е могъл да използва действителни събития и места. Отговорът на Майкъл бе незабавен — че може да използва псевдоним.

Постави ръце върху пишещата машина и с облекчение установи, че тя вече не му изглежда така страшна. Помисли си за Лиана, за всички от семейство Редман, спря се на първия хрумнал му псевдоним и започна да пише.