Пето авеню

20

Лиана мина през въртящата се врата от месинг и стъкло на дома на Харолд на Осемдесет и първа улица и погледна към масленожълтото слънце, усети топлината му върху лицето си и реши да върви пеша, вместо да взема такси. Искаше да разгледа няколко апартамента във Вилидж и трябваше да продаде бижутата си на бижутера на майка си на Парк Авеню.

Вече започваше да се чувства по-добре. Освен че синините по лицето й избледняха и сцепената устна заздравя, чувстваше се пълна с решимост и известна надежда. За първи път в живота си правеше нещо продуктивно. Скоро щеше да има свой собствен апартамент и достатъчно пари, за да го обзаведе уютно. На закуска Харолд спомена и нещо за намиране на работа.

А и Марио се върна в живота й.

Беше й се обадил сутринта и я бе поканил на вечеря. Трябвало да поговорят, било важно и се налагало да го направят колкото се може по-скоро. Лиана се съгласи, но при условие, че тя ще плати сметката. Макар част от нея да желаеше нещо много повече от приятелство с Марио, Лиана беше твърдо решена да запази отношенията им прости. Нямаше да легне с Марио, докато е женен.

„Но ще си го представям.“

Стигна до машина за продаване на вестници, пред която се бяха струпали хора. Тълпата се размърда и Лиана успя да зърне първата страница на „Дейли Нюз“. Побиха я ледени тръпки. Заглавието и снимките на Ерик Паркър закрещяха срещу нея:

БИВШ ФИНАНСОВ ШЕФ НА „РЕДМАН“ ПРЕБИТ В АПАРТАМЕНТ

Лиана впери поглед в заглавието, после в снимките на Ерик. На едната го изнасяха на носилка от сградата. Загледа се във фините черти на лицето му и видя, че то е потрошено.

Спомни си снощния шок, когато видя Селина. Спомни си как хората на Марио побързаха да я изведат от тълпата и да я качат в лимузината. Спомни си как линейката профуча с писък покрай тях.

Запита се какво ли си мисли Селина в този момент и реши, че не й пука. „Не съм сторила нищо на Ерик.“

Усети, че някой стои зад нея. Обърна се и се озова срещу суров на вид мъж в тъмен костюм и с тъмни очила. Косата му беше черна и късо подстригана. Той също гледаше заглавието.

Погледите им се срещнаха и мъжът поклати с отвращение глава.

— Човек вече не може да се чувства в безопасност и в собствения си дом — подхвърли Винсънт Спокати.

Мъжът се стори смътно познат на Лиана. Имаше чувството, че го е виждала и преди, но не се сещаше къде точно.

Тя сви рамене.

— Може да си го е заслужил.

— Не говорите сериозно.

— По една случайност го познавам — каза Лиана. — И говоря съвсем сериозно. Заслужил си го е.

И тръгна към Вилидж, оставяйки заинтригувания Спокати да се взира след нея.

Имаше уговорки да разгледа два апартамента — едно студио и един мансарден. Мансардният й хвана окото.

Гледаше към Уошингтън Скуеър, любимото й място в Ню Йорк, беше голям, слънчев и се намираше на петия етаж на сграда отпреди войната. Беше обещаващ, наистина имаше някои проблеми, но те можеха да се оправят — трябваше да се пребоядиса, два от прозорците бяха напукани, а мокетът беше износен и плачеше за смяна. „Паркет ще свърши работа — помисли си тя. — Или може би плочки.“

Въпреки недостатъците апартаментът си имаше свой характер, усещане за стил. Умът й започна да го пълни с растения, стени в цвят слонова кост, картини. „Мога да направя това място мое.“

Собственичката на сградата, слаба жена с неизменна усмивка на лицето, стоеше в средата на дневната и размахваше ръце. Медните гривни на ръцете й проблясваха и дрънчаха.

— Всички мебели си остават за вас — подчерта тя, сякаш това можеше да компенсира недостатъците. — Леглото, бюрото, масата, столовете — всичко е ваше. Остави ги един смахнат художник, заедно с миризмата на котешка пикня. Ако не бях повикала да почистят мокета, сега нямаше да можем да влезем тук. — Тя сбърчи нос, подуши и погледна неуверено към Лиана.

— Не надушвате нищо, нали?

— Надушвам — заяви Лиана. „Надушвам и отчаянието ти.“

Отиде до прозореца и се загледа в група деца, които изтичаха покрай празния фонтан към ято гълъби. Птиците полетяха в замайващ облак от сиво, черно и бяло, а децата завикаха от радост. Лиана се зачуди кога за последно беше идвала в парка. В деня, когато се взривиха бомбите на покрива на сградата на баща й.

В деня, когато мъжът я беше последвал и тормозил.

Жената застана до нея.

— Чудесен изглед, нали?

Наистина беше чудесен и Лиана го потвърди.

— Навремето в ясен ден можеха да се видят кулите на Световния търговски център.

Жената млъкна и коленичи. Целуна пръстите си и затвори очи, сякаш се молеше.

Лиана беше чувствителна като всеки друг по отношение на онзи ден и хората, които бяха убити или пострадали от трагедията, но това беше прекалено. Същинско представление. „Я стига, мътните да те вземат.“

Жената скръсти ръце и гривните й иззвъняха.

— Е, какво мислите? Наемът по принцип е двайсет хиляди месечно, но ми изглеждате свястно момиче, което няма да ми създава много проблеми, така че ще ви го дам за осемнайсет и петстотин — плюс депозит. — Тя лапна дъвка и се загледа в тавана. — Това прави трийсет и седем хиляди — в аванс, разбира се.

Това бяха почти всички пари в сметката на Лиана. Знаеше, че финансовото й състояние ще се подобри след продажбата на бижутата, но не искаше да дава на тази жена повече пари от необходимото.

— Много е — заяви тя. — Особено щом предишният наемател не е държал изкъсо котката си. Моята цена е десет хиляди.

— Изключено — поклати глава жената.

— Тогава да говорим сериозно. Тук има проблем — подушете. Именно това е причината мястото да пустее. И някой като мен да се нагърби с премахването на миризмата. Какво е най-доброто ви предложение?

Жената се обърна. Дишаше през носа си.

— Не по-малко от петнайсет хиляди.

— Добре. Дванайсет и петстотин и си стискаме ръцете. Още сега ще ви напиша чек за двайсет и пет хиляди и двете ще сме доволни. — Лиана се огледа. — Освен това трябва да се съгласите да поправите прозорците, да поемете половината от разходите за пребоядисване и да добавите два вентилатора. Шантаво, но въздухът тук може да убие и котка.

Жената се помъчи да си придаде възмутен вид, но Лиана видя облекчението в очите й.

— Мога да се справя с вентилаторите, прозорците и боята.

— Така си и знаех.

Жената се вгледа в Лиана.

— Бива си ви. Имате добър бизнес усет. Харесвам това у една жена. Как казахте, че ви е името?

— Не съм го казвала — отвърна Лиана. — Но е Редман.

Нещо проблесна в очите на жената и тя вирна брадичка.

— Стори ми се, че ви познавам — рече тя. — И вие ли сте яка като баща си и сестра си?

— По-яка съм.

— Така е.

Лиана написа чека.

По-късно в банката Лиана последва служителя в трезора с неговите редици блестящи депозитни кутии.

Човекът отиде в дъното на помещението и спря да пъхне ключа в една кутия, а Лиана остана на прага, като си мислеше за седемте бижута, които държеше тук. Макар всички накити да бяха скъпи сами по себе си, нищо не можеше да се сравни с огърлицата с диамантите и рубина. Именно тя щеше да й донесе най-много пари, когато я продаде следобед.

Именно с нея щеше да обзаведе новия си апартамент и да си купува храната.

Служителят се покашля. Лиана погледна към него и видя, че я чака да вкара нейния ключ. Извини се и отиде при него. Отключи нейната страна на кутията и я отнесе до малката масичка отляво. Служителят я последва.

— Бих искала да остана сама — каза Лиана.

Мъжът я стрелна с поглед. На лицето му се изписа колебание. Явно искаше да остане и да види какво има вътре. Не помръдна от мястото си.

— Може ли? — настоя Лиана. Мъжът леко се поклони и се отдалечи.

Лиана го изпрати с поглед. Служителят спря при вратата на трезора, скръсти ръце и я загледа.

Тя се обърна с гръб към него и отвори кутията.

Вътре имаше седем кутийки от черно кадифе с различна големина. Лиана избра едната, отвори я и беше посрещната от ослепителен блясък на диаманти. Погледна в друга кутия и бе наградена с блясък на сапфири. В третата беше огърлицата с диамантите и рубина.

Взе накита и го приближи до шията си. Хладината му и тежестта на камъните я стоплиха. „Поне за известно време ще ми дадеш възможност да си стъпя на краката.“

След като провери другите кутийки и ги прибра в голямата си сламена чанта, тя върна металната кутия на мястото й, заключи я и излезе от банката с въоръжен охранител до нея.

Слънцето светеше ярко и жегата бе убийствена, надигаше се на вълни от улицата. Три момчета с ролери летяха през тълпата на тротоара и едва не събориха една възрастна жена.

Без да губи никакво време, Лиана застана на бордюра, замаха на минаващите таксита, хвана четвъртото и потегли към бижутера на Парк Авеню.

За да е сигурен, че няма да я изпусне, Винсънт Спокати, който я бе чакал пред банката, стори същото.

„Куимби и Сие“ беше елегантно учреждение с портиер в ливрея отвън и двама въоръжени охранители вътре. Някои от най-богатите хора на света купуваха и продаваха бижута тук, като за целта трябваше да си уговорят предварително час.

Лиана беше посрещната на прага от собственика Филип Куимби, който бе добър приятел на майка й. Беше дребен, безупречно облечен човек с къса прошарена коса и почти неестествено сини очи. Лиана забеляза, че магазинът е празен, както и би трябвало.

— Радвам се да те видя, Лиана — малко носово каза той. — Да идем в кабинета ми да изпием по чаша чай.

Кабинетът беше голям и впечатляващ, с тъмна ламперия и украсен с доста вкус. По стените висяха картини на стари майстори. Домакинът предложи чай, но Лиана отказа.

— Е, тогава поне едно мартини? — попита той.

— Само ако ми правиш компания.

— Че как иначе.

Той приготви напитките, подаде й чашата и посочи към столовете от времето на кралица Ан, подредени в средата на помещението. Седнаха. Лиана отпи. Малко неща можеха да се сравняват със студено мартини в горещ ден.

— Е — попита той, — какво имаш за мен?

Лиана остави чашата на масичката, отвори чантата си и извади кадифените кутийки. Постави ги на масата.

— Това — рече. — Всички са били купени тук.

— Надявам се. — Куимби я познаваше от дете и й намигна. — Сигурен съм, че ще си ги спомня. Като деца са ми, нали разбираш.

Филип Куимби отвори кутийките една по една. Заблестяха диаманти, изумруди и рубини.

— Мили боже! — възкликна той. — Господи! — Сложи длан на гърдите си и я погледна. — Нима очакваш пари в брой за всичко това? Още днес?

— Ако е възможно.

— Не мисля — поклати глава бижутерът. — Банките скоро затварят. Всички онези мързеливи чиновници, вицепрезиденти и тъпи банкови служители ще си тръгнат. Но ще видя какво мога да направя. Естествено.

— Ако ги искаш и ако успеем да се споразумеем за цена, парите ще ми трябват днес. Би ли помолил някого да се обади в банката и да предупреди, че предстои трансакция?

— За теб винаги.

Той вдигна телефона и даде съответните нареждания. После си сложи монокъл и извади пръстен с огромен бледожълт диамант от кутийката му. Задържа го срещу светлината и го завъртя с тънките си пръсти.

— Хммм — промърмори и посегна към огърлицата с диамантите и рубина. Стрелна с поглед Лиана и продължи да изучава останалите накити. Когато приключи, лицето му бе леко зачервено.

— Нещо не е наред ли? — попита тя.

Увеличеното от лупата око се обърна към нея.

— Оттук ли си ги купила?

— Много добре знаеш, че оттук. Ти самият ми ги продаде.

— Не и тези.

— Моля?…

— Фалшиви са — поясни Филип Куимби. — Най-обикновено стъкло и цирконий. Всички без изключение. А аз с такива неща не се занимавам.

Лиана пребледня.

— Не може да са фалшиви.

— Боя се, че са, скъпа.

— Но това са накити за над един милион долара.

Куимби извади плик от джоба на сакото си и й го подаде.

— Баща ти ми поръча да ти дам това — каза той. — Помоли да не го отварям, освен ако случайно не ме потърсиш. Е, виж го. Не знам какво става и не искам да знам. Не ми влиза в работата. Нещо обаче ми подсказва, че ще намериш отговорите вътре.

Лиана разкъса плика. Вътре имаше бележка.

Лиана,

Казах ти, че ако искаш да се оправяш сама, ще трябва да го направиш без моите пари. Оригиналите и другите ти бижута са у дома, където им е мястото — където е и твоето място. Защо не престанеш с тези глупости и не се прибереш? Отиваш твърде далеч.

Татко

Лиана прочете бележката два пъти, преди да я сгъне и да я прибере в чантата си. Баща й беше убеден, че не може да се справи сама. Убеден. Сякаш копие започна да прониза сърцето й. Какво го караше да си мисли, че абсолютно за нищо не става?

Тя взе една огърлица.

— Тези неща струват ли нещо?

Очите на Куимби проблеснаха със събуден интерес.

— Копията са отлични — отбеляза той. — Само опитно око като моето може да познае, че са фалшификати. Няма да имам никакъв проблем да ги продам на някое холивудско студио. Да не би да си мислиш, че бижутата, които разхождат по червения килим, са истински? Бъди реалист. Носят точно такива неща.

— Колко предлагаш?

Куимби седеше на самия ръб на антикварния стол.

— Двайсет хиляди.

— Направи ги трийсет и си стискаме ръцете.

Накрая се споразумяха за двайсет и пет.

Когато се върна в къщата на Харолд, Лиана го завари да седи сам в кабинета си и да прелиства папка за „Уест Текс“. Успя да му се усмихне, когато той я погледна.

— Искам да поговоря с някого — рече тя. — Имаш ли няколко минути?

— Разбира се.

Посочи й канапето в ъгъла на стаята и я покани да седне.

— Разкажи ми всичко — подкани, докато се настаняваше до нея. — Защо си разстроена?

Лиана отпусна глава на рамото му и разказа какво й се е случило.

— Но откъде Джордж се е сдобил с ключ за сейфа ти?

— Не му е нужен ключ, Харолд. Той е Джордж Редман.

— Но това е незаконно.

— Той е Джордж Редман.

— И смяташ, че някой от банковите служители му е помогнал?

— Сигурно е изплатил ипотеката му за тази услуга.

— Какво смяташ да правиш?

— Какво мога да направя?

— Да си поискаш оригиналите. В края на краищата те са твои.

— И да му доставя удоволствие, като се унижавам пред него ли? Забрави. Сама ще спечеля пари.

— Как?

— Сутринта спомена, че ще ми намериш работа. Това ми изглежда като добро начало.

— Започнах да се замислям за въпросната работа — каза Харолд.

Лиана се дръпна от него.

— Защо?

— Не съм сигурен, че е подходяща за теб.

— Остави ме аз да реша — настоя тя. — Харолд, моля те, ако намериш нещо, каквото и да е, кажи ми. Дай ми някакъв шанс.

— Значи си твърдо решена да го направиш, а?

— Дори да не постигна нищо друго, искам светът да научи, че Джордж Редман има и друга дъщеря — по-умна, по-силна и по-готова да успее, отколкото Селина.

— Ще бъде доста сериозно постижение — изтъкна той. — Даваш си сметка, нали?

— Да — отвърна Лиана. — Знам, че Селина е добра. В известен смисъл почти й се възхищавам — тя имаше възможността да се учи от татко. Но това не означава, че е невъзможно да постигна целта си. Не означава, че тя е по-умна от мен.

— Така е — съгласи се Харолд. — Определено не означава.

Той бръкна в джоба на сакото си и извади визитка. Подаде я на Лиана.

— Ако искаш работата, яви се днес в четири на този адрес.

Подрани с петнайсет минути за срещата.

Когато пристигна във високата офис сграда, Лиана взе асансьора до шейсет и седмия етаж, каза името си на секретарката и беше отведена в тиха, прохладна и оскъдно украсена рецепция. Стените бяха стоманеносиви. Дългата редица прозорци зад нея гледаха към Манхатън.

Знаеше, че първото впечатление е най-важно, и затова беше избрала тесен костюм на „Диор“. Гримът й едва прикриваше последните следи от синините, косата й бе прибрана назад, не беше сложила парфюм.

Чувстваше се като измамница.

Седнала в дъното на рецепцията, Лиана наблюдаваше трескавата активност в съседното огромно помещение. Мъж зад затрупано с хартия бюро пишеше като побъркан на компютър, а някаква жена го наставляваше нетърпеливо. Зад тях две секретарки ровеха в шкафове и търсеха нещо, което явно бе потънало вдън земя. На друга маса някакъв спря да вика в телефона, за да изкрещи „Тихо!“ на група хора, които не му обърнаха абсолютно никакво внимание.

Лиана откри, че им завижда.

В четири без пет, ужасно изнервена, изпълнена с несигурност и убедена, че ще се провали, тя отиде до дамската тоалетна. И трите кабинки бяха заети. Докато се обръщаше да си измие ръцете в мраморния умивалник, зърна отражението си в огледалото. Млада жена, излъчваща хладен професионализъм, но в очите й се четеше страх.

Макар да не й беше приятно да го признае, ужасно й се прииска да е в „Редман Интернешънъл“ и да работи с баща си.

Излезе от тоалетната и се върна на мястото си. Точно в четири секретарката се появи отново.

— Готови сме, госпожице Редман.

Лиана стана от мястото си. Токчетата й зачаткаха по мраморните плочки, докато вървеше след жената по коридора. „Няма да се получи. Веднага ще разбере що за стока съм.“

Но после си спомни всичките години, в които бе искала да докаже на баща си, че може да постигне успех, и когато приближиха кабинета, беше изпълнена с решимост. Веднъж като малка бе дочула Джордж да казва на Селина, че ако работи здравата, целият свят може да стане неин. „Защо това да не се отнася и за мен?“

Влязоха. Лиана спря зад секретарката и се огледа. Над заредения бар висеше картина на млада двойка; подробен модел на бъдещ небостъргач се мъдреше до китайска ваза от династията Мин; през стъклената стена отдясно се виждаше сградата на „Редман Интернешънъл“, извисяваща се като фар под следобедното слънце.

Погледът й се задържа за момент върху сградата на баща й, след което Лиана се обърна към мъжа на огромното махагоново писалище. Седеше с гръб към нея.

— Лиана Редман е тук, господине — съобщи секретарката.

Луис Раян се завъртя със стола си към дъщерята на Джордж Редман.

Погледите им се срещнаха. И двамата видяха бъдещето в другия.

Той се изправи с усмивка.

— Радвам се, че дойдохте, Лиана. Снощи Харолд Бейнс беше така добър да пропусне уговорена вечеря със сестра ви, за да ми разкаже за вас. — Той посочи към стола срещу себе си. — Ще седнете ли?

Лиана седна. И срещата започна.

— Не вярвам в губенето на време — поде Луис. — Затова ще започна направо по същество. Нямате нищо против, нали?

— Предпочитам разговорите по същество — отвърна Лиана. — Затова съм тук.

Луис стана и отиде до един от прозорците. Посочи висока сграда, скрита в скеле.

— Знаете ли за новия хотел, който строя на ъгъла на Пето авеню и Петдесет и трета улица? Ето го там.

Лиана кимна.

— След като бъде завършен, ще е най-големият хотел в града.

— Точно така — кимна Луис. — И се обзалагам, че баща ви умира от яд, че собственикът съм аз, а не той.

— Нямам представа какво си мисли баща ми.

— О, я стига — каза той.

— Съжалявам. Наистина не знам.

— Разбира се, че знаете. Баща ви винаги държи да притежава най-големите и най-добрите неща в този град. Цял Ню Йорк го знае. Сигурно е бесен, че скоро аз ще отворя най-големия хотел в Манхатън, а не той.

— Какво общо има това с мен, господин Раян?

— Наричайте ме Луис — предложи той. — Тъкмо стигнах до този въпрос.

Той се върна при бюрото си и седна. Запали цигара, издиша и погледна към Лиана през сиво-синия дим.

— Не се погаждате много с баща си, нали?

Лиана се взря в очите му, без да трепне.

— Това не ви влиза в работата.

— Може би — рече той. — Но едва ли може да се нарече тайна.

Тя премълча.

— На колко сте години, Лиана?

— На двайсет и пет.

— А сестра ви?

Тя се поколеба.

— На двайсет и девет.

— Разликата ви не е много голяма.

— Предполагам.

— Снощи Харолд ми каза, че баща ви е водил Селина от дете на заседанията на борда на „Редман Интернешънъл“. Пропусна да каже на колко години сте били вие.

— Защото баща ми никога не ме е водил на тези заседания.

— Наистина ли? Странно — рече той. — Несъмнено сте членували в борда в някой момент.

— Не — заяви Лиана. — Не съм.

— Значи не проявявате интерес към семейния бизнес, така ли?

— Не съм казвала подобно нещо.

— А тогава какво?

Лиана виждаше, че той се опитва да я ядоса, но не разбираше защо.

— Може би баща ми не е искал да му се мотая наоколо.

— Защо?

— Не съм сигурна.

— Да не би да сте некомпетентна?

— Сериозно ли говорите?

— Вярно ли е, че според баща ви изобщо не можете да се сравнявате със Селина? Че не можете да се мерите с нея? Затова ли ви изпрати в Швейцария за толкова години? — Той сви рамене. — Затова ли залитнахте към кокаина?

Лиана стана.

— Можете да вървите по дяволите.

— И сигурно ще го направя — отвърна Луис. — Но тъй като още съм тук, по-добре ми позволете да ви помогна, докато съм в състояние. А сега седнете и престанете с тези глупости и цупене.

Лиана тръгна към вратата. „Какво си е въобразявал Харолд, че да ме прати тук?“

Луис я изчака да прекоси стаята и да хване дръжката на вратата, преди да я спре.

— Мога да ви издигна на върха, нали знаете. Мога да накарам целия град да ви завижда, да ви направя много по-голяма, отколкото може да стане Селина.

Изкушението беше огромно, но Лиана отвори вратата и излезе. Нямаше намерение да позволява на никого да се отнася по такъв начин с нея.

Тръгна по коридора към асансьорите, минавайки покрай групите мъже и жени, на които беше завиждала, но сега вече не. Някои като че ли я познаха и усети погледите им, сякаш се питаха какво търси тук не кой да е, а дъщерята на Джордж Редман.

Зад нея се отвори врата. И гласът му прозвуча отново.

— Лиана.

Вече се беше овладяла напълно и продължи да върви към асансьорите.

— Лиана. — В гласа му се долавяше нова нотка. — Моля ви, върнете се да поговорим. Има причина да кажа всичко това.

Тя се обърна. Той стоеше до вратата на кабинета си и усмивката му не беше саркастична, а извинителна. „Какво искам толкова много, за бога?“

Когато се върна в кабинета му, той приготвяше напитки на бара. Ледът звънна, когато сипа нещо като водка в две ниски чаши. Подаде й едната, но тя отказа и той я остави на плота.

— Казах го съвсем сериозно, между другото. Мога и ще ви издигна на върха, — Той отпи от питието си. — Искате го, нали? — Вдигна ръка. — Не е нужно да отговаряте, виждам го в очите ви. Ужасно сте ядосана и не мога да ви виня за това. Баща ви е дал света на сестра ви, а вас ви е оставил без нищо. Боли. Разбирам го.

— Защо правите всичко това?

— Защото мразя баща ви. Щастливец е, че има две прекрасни дъщери, но е пълен глупак, че се отнася добре само с едната. Моят баща навремето се отнасяше с мен по същия начин като вашия с вас. Звездата беше брат ми, не аз. Когато снощи Харолд ми разказа историята ви, реших, че искам да ви помогна.

— Щом толкова искате да ми помогнете, защо трябваше да се държите така?

— Защото исках да видя дали имате смелостта да се изправите срещу мен — и вие го направихте. — Той погледна към снимката на жена на бюрото. — Ако мислех, че не ви стиска, Лиана, никога нямаше да ви предложа този пост.

— И що за пост е това?

— Нали споменах за новия хотел, който строя? — каза Луис. — Искам да го управлявате от мое име.

Подобно на сервитьорите, които работеха тук, ресторантът на Петдесет и шеста беше изискан, очарователен и италиански. Когато пристигна, Лиана погледна часовника си, видя, че е подранила с няколко минути за вечерята с Марио, и се насочи към претъпкания дъбов бар в дясната част на лобито.

Тук разговорите бяха доста по-оживени и я обгърнаха от всички страни. Лиана седна на висок дървен стол, поръча си чаша бяло вино и заразглежда хората. Чувстваше се много, наистина много замаяна. „Току^_ що се съгласих да поема управлението на най-големия хотел в Манхатън, а нямам никаква представа от хотелиерство. Значи съм луда. И какво от това?“

Ресторантът беше пълен с двойки. Лиана се огледа и видя хора на всякаква възраст, които се усмихваха, разговаряха и се смееха. В единия ъгъл забеляза млада жена, разговаряща с по-възрастен мъж. Приличаха си. Жената говореше бързо и изглеждаше възбудена.

Лиана се запита дали не са баща и дъщеря. И какви ли новини споделя тя. Завистта я жегна. Макар да знаеше, че баща й не можеше да понася Луис Раян, Лиана осъзна, че точно в този момент най-много от всичко на света искаше да сподели с него вълнуващата промяна в живота й.

Откъсна поглед от двойката. Наясно бе, че този ден няма да настъпи. Докато сестра й споделяше живота си с баща им, Лиана беше споделяла единствено къщата му.

Времето напредваше. Марио обикновено беше точен. Зачуди се къде ли може да е. Тъкмо поръча втората си чаша вино, когато някакъв мъж в тъмносин костюм постави ръка на стола до нея.

— Свободно ли е? — попита той.

Лиана се канеше да каже, че мястото е заето, но позна, че новодошлият е Майкъл Арчър. Стресна се, но успя да се овладее.

— Ето това вече е изненада — хладно подхвърли тя.

Майкъл се усмихна.

— Бих могъл да кажа същото.

— Радвам се да те видя — каза Лиана. — Какво те води насам?

— Добрата храна и прекрасните жени. — Тя погледна зад него и той добави: — Които в крайна сметка ми връзват тенекия.

— О, я стига. Кой би ти вързал тенекия?

— Вярно е — потвърди той. — С моделите винаги става така. Случайно да можеш да ми дадеш съвет?

— Само да изясня нещо — рече тя. — Нима излизаш с модели?

— Понякога.

— Това е най-тъжната вест, която чувам днес.

— Може би едно питие ще ти помогне да се почувстваш по-добре?

Лиана вдигна пълната си чаша.

— Закъсня — изтъкна тя. — Но нека аз те почерпя едно. Оклюмал си заради моделите и ти трябва малко разтуха. Какво искаш? Нещо без калории?

Той се разсмя.

— Каквото и да е, стига да е студено. Днес жегата е направо убийствена.

Махна на бармана и си поръча бира. Когато халбата пристигна, Майкъл отпи голяма глътка и благодари на Лиана.

— За мен е удоволствие.

— Какво те води тук? — поинтересува се той. — Нали не прекъсвам нещо?

— Нищо не прекъсващ. Имах среща с приятел за вечеря, но той закъснява. Започвам да се чудя дали и на мен не са ми вързали тенекия.

— Какво е закъснение според теб?

— Половин час в случая.

Майкъл повдигна вежда.

— Нима си толкова търпелива? Аз си тръгвам след двайсетата минута.

— Писатели — сви устни тя. — Филмови звезди. Вечно сте заети. Вечно не ви стига времето.

Майкъл се усмихна.

— Обади ли му се?

— Не — каза Лиана. — Но идеята не е лоша.

Отиде в по-тихата част на ресторанта, за да използва мобилния си. Тъкмо бъркаше в чантата, когато един сервитьор я потупа леко по рамото.

— Лиана Редман?

Тя го погледна.

— Да?

— Съобщение за вас. — Той й подаде сгънат лист и се отдалечи.

Лиана се досети, че бележката е от Марио, преди да я отвори.

Лиана,

Опитах се да се свържа с теб у Харолд, но те нямаше. Невъзможно ми е да дойда на вечерята. Забравих, че Лучия има рожден ден и трябва да бъда с нея и хлапетата. Най-вече заради хлапетата. Кълна се, че ще се реванширам. Моля те да не ми се сърдиш. Ще ти обясня всичко, когато се чуем.

Марио

Лиана смачка бележката и я хвърли в пепелника. Значи вече я лъжеше. Знаеше, че рожденият ден на Лучия е само седмица след нейния — а дотогава оставаха още пет месеца.

Опита се да сподави гнева, но не успя. Трябваше да се досети, че ще стане така. Рано или късно повечето мъже го правеха. Запита се защо изобщо си беше въобразила, че може да му се довери. „Той е женен. Кога ще го проумея най-сетне? Женени мъже и Лиана Редман е равно на отрова. Време е да продължа напред.“

Когато се върна на бара, Майкъл даваше автограф на една сервитьорка на гърба на подложка за коктейли. Лиана го загледа. Като че ли се чувстваше удобно с известността и тя не му влияеше особено. Лиана знаеше, че го привлича. Усети го в онази нощ на партито. Пък и той я привличаше.

Изчака сервитьорката да си тръгне и приближи.

— Мога ли и аз да получа автограф? — попита. — Това би означавало страшно много за мен, господин Арчър. Готова съм на всичко, за да го получа.

— Къде го искате?

Тя махна с ръка, седна и посегна към чашата си.

— Тъй като задникът ми тази вечер явно е мишена, можеш да го сложиш и там.

— Какво означава това?

— На мен също ми вързаха тенекия. Жалко, защото умирам от глад. Е, какво ще кажеш да те черпя една вечеря?

— Вече ме почерпи питие. Мой ред е.

— Не — каза тя, докато слизаха от столовете. — Аз първа предложих. Само ще те помоля да поръчаш от детското меню. — Лиана постави ръка на рамото му. — Днес малко съм позакъсала с парите.

Винсънт Спокати ги изчака да седнат, преди да стане от масата си в ъгъла. Те бяха в отсрещния край на пълното помещение. Прекоси салона така, че Лиана да не го забележи, измъкна се навън и се обади на Луис Раян, който вдигна на второто позвъняване.

— Раян.

— Поръчват си вечеря.

— Добре — каза Луис. — И предполагам, че господин Де Чико няма да им досажда, докато се хранят, нали?

— Не ми се вярва — отвърна Спокати. — Не и след пакета, който изпратих на жена му.

Спокати беше пълен с изненади.

— Какво има в него?

— Дузина черни рози и бележка, че ако иска да се събере с майка си в ада, да бъде така добра да излезе от дома си. Явно в момента Марио я държи под око.

— Как реагира Лиана?

— Как е реагирала според теб? Вечеря с Майкъл, Луис.

— Да се надяваме, че ще прехвръкнат искри — каза Луис. — Защото ако не стане и ако не чуя скоро сватбени камбани, Сантяго няма да види и пукната пара, а синът ми може да върви по дяволите.

21

Докато Лиана вечеряше с Майкъл, Селина се обади на Джордж и го помоли да се срещнат на питие.

— Не ме интересува дали си зает. Трябва да говоря с теб. Чакам те след час в „Хулихън“ на Петдесет и шеста и Лексингтън Авеню. Важно е.

Пристигна в популярния бар десет минути по-рано.

Самото заведение беше претъпкано. Повечето посетители позираха, перчеха се или направо си правеха главите, за да се отпуснат.

Затърси Джордж сред целия този пандемониум. Видя млади бизнесмени в костюми за хиляда долара да се мъчат да изглеждат изтънчени, както и преуспели млади бизнес дами, отпиващи бяло вино и опитващи се да скрият, че са смъркали кокаин. Не зърна Джордж и беше благодарна за това. Искаше да види как баща й идва, да го наблюдава в краткия миг, преди да я открие.

Проби си път до бара. Някаква жена я позна и сред тълпата се разнесе висок шепот: „Селина Редман…“

Доста хора я зяпнаха и Селина чу неведнъж името на Ерик Паркър. Съсредоточи вниманието си върху бармана. Поръча си мартини и се обърна да погледне през дървената преграда, зад която седяха още посетители, разговаряха и пиеха. Една двойка тъкмо ставаше от масата в ъгъла — единственото свободно място в заведението.

Селина плати питието и побърза да заеме масата. Седна и едва тогава осъзна колко е уморена.

През целия ден тя й баща й бяха обсъждали с Тед Фростман изгодите от придобиването на „Уест Текс Инкорпорейтид“. Макар самият той да бе ентусиазиран, други в „Чейс“ бяха по-предпазливи. Държаха да са наясно с всичко. Искаха собствените им юристи и счетоводители да се заемат с компанията. Докато не научеха и най-малката дреболия за „Уест Текс“, докато не се уверяха, че сделката с Иран няма да се провали, не искаха да участват с Джордж в придобиването.

И Селина не можеше да ги вини. Рискът беше много голям, а не можеха да си позволят да протакат и Фростман и „Чейс“ го знаеха. Ако не се съгласяха в най-скоро време да подкрепят баща й, Джордж щеше да потърси финансиране другаде. Ако играеха сериозно, Чейс“ трябваше в един момент да се доверят на баща й и на досегашния му успех и да поемат риска.

Гледаше към вратата, когато Джордж влезе в бара.

Изглеждаше загорял и строен в онези удобни и стилни дрехи, които винаги обличаше след работа — панталони в цвят каки, бяла памучна риза и кафяви кожени мокасини.

Отиде до бара. Хората му направиха място, разговорът около него замря и той го знаеше. Тъкмо беше привлякъл вниманието на бармана, когато се приближи някакъв млад мъж в скъп сив костюм. Ръкува се с Джордж и каза нещо на бармана. Двете питиета се появиха на секундата. Двамата се чукнаха, пиха и Джордж заслуша търпеливо непознатия.

Селина не можа да удържи усмивката си. Макар подобни ситуации да се случваха по-често, отколкото му се искаше, баща й никога не бягаше от тях. Често повтаряше, че точно така е намирал някои от най-добрите си служители.

Запита се дали и сега Джордж мисли по същия начин. Беше се запознал и беше наел Ерик Паркър в бар като този.

Младият мъж си тръгна ухилен до уши, а Джордж се обърна и затърси с поглед Селина. Когато я забеляза, кимна, за да покаже, че я е видял, и прекоси помещението. Селина долови лекото му раздразнение, че е бил принуден да излезе от дома си.

Той се настани срещу нея.

— Местенцето си го бива — отбеляза. — Шумно, пълно… и младо. Често ли идваш тук?

— С Ерик идвахме често.

Той прие това с кимане.

— Ще говоря направо по същество.

— Давай.

— Искам да знам дали имаш нещо общо със случилото се снощи с Ерик.

Напрежението помежду им се натрупа моментално. Джордж я погледна, но лицето му си остана безизразно. Не отговори.

— Бях там, когато го изнесоха от Редман Плейс — продължи Селина. — Видях ги как го качват в линейката. Даяна Крейн се качи с него. Искам да знам дали имаш нещо общо с това.

— Какво ти казва сърцето?

— Не си играй игри с мен, татко.

— Не си играя игри с теб.

— Тогава просто отговори на въпроса ми.

— Само след като ти отговориш на моя.

В този момент тя изпита горчивина към баща си, каквато не бе изпитвала преди — и това я уплаши. Сети се за спора им предишната сутрин и осъзна, че вече не са толкова близки, колкото бяха навремето. Нещо се беше променило. Знаеше, че може да спре дотук, но не смяташе да го прави. Трябваше да знае истината, независимо какво можеше да изгуби заради нея.

— Добре — рече тя. — Сърцето ми казва, че няма начин да е твоя работа.

— Тогава защо сме тук?

— Защото останалата част от мен е на друго мнение.

— Е, съжалявам да го чуя — намръщи се Джордж. Той допи питието си и стана. — Ще се видим утре, Селина.

— Къде отиваш?

— У дома при майка ти.

— Но ти не отговори на въпроса ми.

— И нямам намерение да отговарям. Това е нелепо.

— Тогава ми отговори на друг въпрос, татко. Ако нямаш нищо общо със случилото се с Ерик, на кого звънна онзи ден от кабинета си?

Джордж погледна надолу към нея. Селина срещна погледа му. Нямаше да се извърне.

— Искаш да знаеш на кого съм звънял от кабинета си?

— Да. Искам.

Джордж опря длани на масата и се наведе напред. Лицето му бе само на сантиметри от нейното, когато заговори.

— Обадих се на мой приятел с молба да се погрижи Ерик Паркър никога вече да не си намери работа в този град. Това му сторих, Селина. Унищожих професионалната му кариера. Нищо друго. — Той се изправи. — Удовлетворена ли си?

Селина знаеше, че й казва истината. Беше изписано на лицето му.

Джордж понечи да си тръгне.

— Чакай — спря го тя. — Имам да ти казвам и още нещо. Нещо важно.

— Какво?

— Свързано е с Лиана.

Той я изгледа предпазливо.

— Какво за Лиана?

— И тя беше там снощи. Видях я в тълпата.

Джордж се огледа, сякаш да види дали не ги подслушват. После седна обратно на мястото си.

— Продължавай.

— Беше с двама мъже. Забелязах я, след като изкараха Ерик от Редман Плейс.

— Тя видя ли те?

— Извиках я по име, за да съм сигурна, че ме е видяла.

— И тя как реагира?

— Каза нещо на мъжете до нея, те ме погледнаха и бързо я изведоха от тълпата. Кълна се, че се усмихваше, когато качваха Ерик в линейката.

Джордж посегна към празната си чаша и му се прииска да беше пълна.

— Как изглеждаха въпросните мъже?

Селина прочете мислите му.

— Приличаха на приятели на Марио де Чико.

— Мислиш ли, че отново се среща с него?

— От Лиана мога да очаквам всичко.

— Аз също. — Той бутна стола си назад.

— Има и още — каза Селина. — Тази сутрин говорих с портиерите, които бяха дежурни снощи.

— И какво?

— Всеки от тях спомена, че е разговарял с Лиана. Предполагам, че ги е разсейвала, за да могат приятелите й да спипат Ерик. — Последва мълчание. — Не исках да ти казвам всичко това, но прецених, че е по-добре да го знаеш. Ако някой от портиерите каже на полицията, че Лиана е била там в часа на нападението, тя може да загази сериозно. Особено ако Ерик научи. Кой знае как ще постъпи, ако направи тази връзка.

— Какво те кара да мислиш, че вече не я е направил?

Джордж отново стана да си върви, но спря и се обърна към дъщеря си.

— Ще бъда честен с теб, Селина. Едно нещо продължава да ме човърка.

— Какво?

— Фактът, че си знаела всичко това и въпреки всичко си помислила, че аз съм отговорен за случилото се с Ерик.

По-късно, в кабинета си в Редман Плейс, Джордж разговаря поотделно със същите трима портиери, с които беше говорила Лиана в нощта, в която бяха пребили Ерик.

Единият беше французин, другите двама — латиноамериканци. Посланието беше едно и също — Джордж имаше приятели в имиграционните служби. Ако някой от тях споменеше пред полицията, че са разговаряли с Лиана в нощта на побоя, ще се погрижи всички да бъдат депортирани в родните им страни в рамките на една седмица.

22

В продължение на три дни нямаше нищо освен мрак, мъгла и ужасна, жестока болка, която идваше на вълни и го поглъщаше. От време на време, в моментите, когато мъглата леко се разпръсваше, долавяше звуци — отваряне на врата, говорещи мъже, хлипаща жена. После отново падаше мрак.

Сънуваше.

Намираше се в спалнята си и се любеше с Даяна, и изведнъж чаршафът вече не го покриваше. Преди да успее да реагира, преди дори да помисли, някаква ръка го сграбчи отзад за врата и той бе дръпнат, повдигнат, хвърлен. В мига, в който главата му се удари в скрина, чу писъка на Даяна. Ясно прозвучаха две плесници, последвани от приглушен вик. След това тя млъкна.

Ерик се изправи с мъка на крака, намери опипом ключа, запали лампата. Бяха двама мъже, облечени в черно. Единият беше сграбчил Даяна за косата и я влачеше навън от спалнята. От челото и устата й течеше кръв и цапаше кожата й. Беше в безсъзнание.

Другият мъж идваше към него. Беше висок и як, вървеше без колебание и без да бърза. Ерик видя бейзболна бухалка в ръката му — онази, която държеше в антрето и използваше в неделя следобед в парка, с която навремето беше направил най-добрия си удар. Лиана беше присъствала на онзи мач. Седеше в сянката на един бряст и викаше заедно с тълпата.

Лиана…

Отстъпи крачка назад, спъна се и видя как бухалката се спуска, за да го фрасне отстрани по главата. Вдигна ръка да защити лицето си, но нападателят замахна ниско и бухалката удари крака на Ерик, счупи костта.

Той изрева. Обърна се настрани, заби нокти в килима, опита се да се измъкне, да избяга, но беше безсмислено — болката беше смазваща.

Погледна крака си и видя, че е извит под ужасен ъгъл. Костта стърчеше от разкъсаната плът. Прилоша му. Стомашен сок се надигна в гърлото му и го задави. Мъжът захвърли настрани бейзболната бухалка, сграбчи го за главата и започна да го налага в лицето с юмрук. Всеки удар запращаше Ерик в бездна, по-дълбока от всеки кошмар, в който бе падал някога.

Но дори в съня си Ерик знаеше, че този кошмар е реален. Когато се събуди на четвъртия ден, болничната стая тънеше в полумрак. Отново долови звуци. Чу тихото бръмчене на климатика, познатото барабанене на дъжд по прозореца, който не можеше да види. Обърна глава.

По-скоро се опита да обърне глава.

От движението болката го прониза с остри ножове по цялото тяло. Той изстена.

От другия край на стаята се разнесе глас. Женски.

— Ерик?

Устните му се разделиха. Усещаше ги сухи и подути като езика и гърлото си. Трябваше да напрегне всичките си сили, за да изрече една-единствена дума.

— Селина?

— Не — каза гласът. — Даяна.

Тя прекоси стаята и седна на пластмасовия стол до леглото. Натисна бутона за повикване на сестрата, пресегна се и хвана ръката му.

— Ще се оправиш — окуражи го тя. — Здравата пострада, но вече си буден и ще се оправиш.

Той се опита да заговори отново, но Даяна сложи пръст на устните му.

— Стига толкова приказки. Оперираха крака ти. Сега е гипсиран, но докторите казаха, че всичко ще бъде наред. Трябва само да си почиваш и да се съсредоточиш върху оздравяването си. Аз ще се погрижа за останалото.

Сестрата влезе в стаята. Даяна се обърна към нея.

— Събуди се — рече тя. — И го боли. Можете ли да му дадете нещо?

Жената застана до леглото и провери картона на Ерик.

— Съжалявам — отвърна. — Следващата инжекция е насрочена за четири часа.

— Не ми пука дали е насочена за четири часа или за следващата седмица — с равен тон просъска Даяна. — Боли го. Част от работата ви е да облекчавате болката. Така че или си размърдайте задника и си свършете работата, или ще се обърна към началника ви. — Тя наклони глава настрани. — А това определено няма да е във ваш интерес.

Сестрата смотолеви, че ще говори с доктора, и излезе.

Даяна отново се обърна към Ерик и видя, че той я наблюдава внимателно.

— Ще се оправя — успокои го тя. — Имам само насинено око и драскотина на челото. Получавала съм и по-лоши удари от тези.

Ерик се запита дали това е истина. Макар да познаваше Даяна от години, знаеше изненадващо малко неща за нея. Знаеше, че е от малко градче в Мейн, че баща й е умрял рано, че е преживяла големи лишения, за да завърши колежа и да получи диплома за юрист. Като се изключи това, тя сякаш бе един от многото безлики хора, които бе срещал през живота си. Само че тази безлика жена беше влюбена в него и сега се грижеше за него. Ерик се запита дали тя усеща, че той не изпитва същите чувства към нея, че никога не я е обичал и никога няма да я обикне, че единствената причина да влезе в живота й беше усещането, че е самотен, и желанието да накара Селина да ревнува.

Жегна го чувство за вина. Нямаше съмнение, че Даяна по някакъв начин е спасила живота му. Трябваше да бъде благодарен — и наистина беше, макар и не по начина, по който тя очакваше. Ерик все още обичаше Селина.

Даяна му се усмихваше, ръката й стискаше неговата. Ерик знаеше, че е силна жена, и макар никога да не я беше харесвал истински, той я уважаваше. Беше добър юрист. И изглеждаше добър човек. Но Ерик се запита колко ли щеше да е добра, след като окончателно приключи с нея.

Даяна стана.

— Искам да ти покажа нещо — рече тя и запали лампата.

Ерик примижа и се намръщи. Видя цветята едва след като очите му свикнаха с ярката светлина. Стаята беше буквално отрупана с букети. Даяна измъкна една роза от вазата и Ерик я погледна въпросително.

— Много хора ги е грижа за теб — подчерта тя. — Цветята пристигат непрекъснато. Вече няма място за тях. Надявам се, че нямаш нищо против, но казах на сестрата да праща новите букети на онези пациенти, които не получават цветя.

— Кой ги изпраща? — Гласът му бе дрезгав, устните му едва се движеха. — Запази ли картичките?

— Разбира се — успокои го Даяна. — Всичките са в чекмеджето. Но повечето са от Луис Раян. Появи се тук шест пъти и е доста загрижен за теб.

Тя се надвеси над него.

— Като се има предвид отношението на Джордж към Луис Раян, нямах представа, че сте такива приятели с него.

Ерик също нямаше.

Даяна тъкмо беше тръгнала за „Редман Интернешънъл“, когато докторът влезе в стаята.

Беше на средна възраст и силно почернял от слънцето, с тъмнокафяви очи и преждевременно побеляла коса. Представи се като д-р Робърт Хътчинс и прегледа внимателно картона на Ерик.

— Имате счупен крак, две пукнати ребра и множество порязвания и синини. Като се изключи това, здравето ви е идеално.

Ерик се опитна да седне, но не успя. Помъчи се да прочисти гърлото си и с изненада откри, че дори това му е трудно. По-рано му бяха дали чаша горещ чай с мед и щедра доза демерол, така че сега му беше по-лесно да говори.

— Кога мога да изляза оттук?

— Зависи от вас.

— В такъв случай започвайте да ми събирате багажа.

— Май ще трябва да перифразирам — каза Хътчинс. — Ще си тръгнете тогава, когато ви позволи тялото ви. Нападателите са знаели какво правят. Кракът ви е счупен на три места. Мисля, че са искали да са сигурни, че няма да вървите отново.

Мина известно време, преди Ерик да успее да проговори.

— Ще мога ли да вървя?

Докторът се поколеба.

— Да — каза той. — Но ще мине време, преди да го правите, без да куцате. Ударили са ви по крака с бейзболна бухалка и бедрената кост се е сцепила, причинявайки поражения на нервите и мускулите. Както знаете, наложи се да ви оперираме. Сега имате пирон в крака. — Докторът дръпна чаршафа и ощипа палеца на крака му, като следеше лицето на Ерик за реакция. Такава нямаше.

Ощипа го по-силно, този път заби и ноктите си. Пак нищо.

— Искам да опитате да размърдате пръстите на крака си, Ерик.

Ерик надигна глава и погледна крака си. Беше повдигнат и гипсиран. Пръстите бяха един тон по-тъмни от синините по лицето на Лиана.

Гледката го стресна.

— Знам — каза Хътчинс. — Но промяната на цвета е нещо нормално. След седмица ще изглеждат по-добре. А сега се опитайте да ги размърдате.

Ерик не успя. Отпусна глава на възглавницата и стисна очи.

— Ще убия шибаната кучка.

— Моля?

— Нищо — промърмори той и отново се опита да размърда пръсти. Пак не успя. Колкото и да се мъчеше, не можеше да ги накара дори да помръднат

— Добре, Ерик — насърчаваше го докторът. — Хайде. Опитайте.

— Опитах.

Хътчинс го погледна. На лицето на Ерик беше изписан страх, само отчасти прикрит от яростта му.

Докторът мълчаливо зави крака му.

— Какво си спомняте от онази нощ?

„Всичко.“

— Нищо.

— Имате ли представа кой ви е причинил това?

„Много добре знам кой.“

— Ни най-малка — изрече гласно.

— Когато се събудихте, трябваше да се обадим на полицията. Чакат отвън. Искат да ви разпитат, но ако се чувствате прекалено слаб за това, просто ми кажете и ще дойдат друг път.

— Така или иначе ще трябва да говоря с тях — каза Ерик. — Но може ли да стане по-късно? Искам да поспя. Пък и се съмнявам, че ще им бъда от особена полза.

„Лично ще се погрижа за онази кучка.“

— Как се чувствате?

— Как се чувствам според вас? Адски ме боли.

Загледа как Хътчинс приготвя спринцовката и я инжектира в системата.

— Спете — каза лекарят. — Това ще ви помогне. — Пусна празната спринцовка в кутията за отпадъци и докосна рамото на Ерик. — Ще се оправите. Но няма да ви лъжа. Най-лошото тепърва предстои. Ще минат месеци преди да можете да използвате пълноценно крака си. И това ще стане само ако работите здравата по време на рехабилитацията. Така че искам да си почивате колкото се може повече. Ще имате нужда от това.

Събуди се в полунощ.

Дъждът беше спрял, небето бе ясно и лунните лъчи проникваха в стаята през прозореца срещу леглото.

Погледна по дължината на гипса към стъпалото си. На сребристата светлина на луната посинелите пръсти изглеждаха черни. Опита се да ги размърда, не успя, опита по-упорито. Останаха си неподвижни.

Ерик затвори очи и се замоли на Бог, както не се беше молил от години. Даде обещания, каквито не би могъл да изпълни никой човек, и отвори очи. Опита отново, но пак не успя да размърда пръсти. Сякаш вече не бяха част от тялото му. Запита се дали изобщо ще може да ходи отново.

И тогава взе решение. Посегна към телефона на масичката до него, намръщи се от внезапната болка в лявото рамо и набра номера. Секунда по-късно отговори познат глас.

След като обясни подробно какво се е случило, Ерик каза на мъжа какво точно иска от него. Последва тишина.

— Сигурен ли сте? — попита гласът.

— Сигурен съм — отвърна Ерик.

— Нали разбирате, че задвижа ли веднъж нещата, не можете да размислите. Минаваме през канали, много от които са анонимни. Решението от ваша страна е еднократно и няма връщане назад. Трябва да го разберете.

— Разбирам го — потвърди Ерик. — Точно затова се обаждам.

— Някакви конкретни изисквания как да бъде направено?

— Изобщо не ми пука как, Сал. Очаквам обаче да страда, преди да умре.

— Страданието е допълнителна екстра.

— Включете и нея в сметката.

— Ще поддържаме връзка — каза мъжът. — И не се безпокойте. Ще превърнем живота й в ад.

23

Телефонът иззвъня три пъти преди Лиана да погледне часовника на нощната масичка. Беше 7:15 сутринта и апартаментът й беше залят от светлината на изгряващото слънце.

Седна в леглото и се зачуди кой ли звъни толкова рано. Прехвърли няколко възможности и си даде сметка, че единственият, когото искаше да чуе наистина, бе Майкъл Арчър. Но той рядко се обаждаше. Напоследък предпочиташе направо да се отбива.

Когато телефонът иззвъня за пети път, Лиана вдигна — но връзката вече беше прекъснала. За втори път от снощи някой я търсеше и затваряше. Лиана се запита дали Марио не е научил по някакъв начин номера й и звъни да разбере дали си е у дома и дали е добре, но не иска да говори. Отхвърли идеята. Ако Марио искаше да говори с нея, щеше да го направи.

Остави слушалката, пъхна се под завивките и се запита как ли е той. Не го беше виждала от нощта, в която беше пребит Ерик. Нямаше никаква вест от него след онази бележка в ресторанта.

Макар да му беше ядосана, че я излъга, той й липсваше, наистина не дотам, че да му звънне. Марио трябваше да направи тази стъпка.

Огледа се.

Само за няколко дни тя и Майкъл Арчър бяха превърнали мансардния апартамент в място, което с гордост можеше да нарече дом. Стените вече не бяха безжизнено сиви, а ярки, с цвят на слонова кост. Мебелите от предишния обитател ги нямаше (Майкъл ги беше разкарал), а счупените прозорци бяха сменени с нови. Макар че имаше още много за вършене — купуване на мебели, окачване на завеси, чистене и полиране на подове, — тя очакваше с нетърпение задачите, може би защото знаеше, че може да разчита на помощта на Майкъл.

Запита се дали той няма да се отбие по-късно. След онази вечеря идваше всяка сутрин, за да й помага с боядисването. По цял ден боядисваха, разговаряха и слушаха музика по айпода с външните колонки, купени от Майкъл като подарък за новия дом.

Лиана научи за живота му в Холивуд, колко му е било трудно да напише и издаде първия си роман, както и подробностите около смъртта на родителите му.

— Какво е без тях? — попита го тя.

— Майка ми ми липсва — призна той. — Умря, когато бях малък. Баща ми? — Майкъл сви рамене. — Не чак толкова. Не се погаждахме много.

Вечерите бяха най-хубавото време. След като решаваха да приключат, почистваха и излизаха из града.

Майкъл показа на Лиана една страна на Ню Йорк, която й беше непозната. Вечеряха в малки семейни ресторанти във Вилидж, ходеха на литературни четения, обикаляха различни галерии. Гледаха постановка в „Чери Лейн“, пиха бира и играха на дартс в „Кетъл ъф Фиш“, разхождаха се по улиците, разглеждаха сградите и обсъждаха колко различна изглежда архитектурата нощем.

Сега, когато си помисли за новата си работа, за възможностите, които й предлагаше тя и за чувствата си към Майкъл, Лиана осъзна, че се приближава до непознат вид щастие. От времето на връзката й с Марио не се беше чувствала така изпълнена с живот. Живееше в свой собствен апартамент, скоро щеше да започне работа за Луис Раян и в живота й имаше прекрасен мъж. За първи път от години я изпълваше надежда. И реши, че няма да пропилее с лека ръка всичко това.

Телефонът иззвъня отново. Лиана помисли дали да го остави да си звъни, но седна в леглото и вдигна слушалката.

— Ало.

— Погледни през прозореца.

— Кой се обажда?

— Погледни през прозореца. Побързай, преди да са ми написали акт.

Беше Луис Раян.

Лиана стана и прекоси стаята. Не беше приключила с разопаковането на вещите си и трябваше да избута няколко кашона, за да стигне до прозореца.

Повдигна щорите.

Долу, паркирал на втора редица на Пето, беше Луис. Стоеше до чисто нов лъскав „Мерцедес Гълуинг“, прошарената му коса се развяваше от сутрешния вятър.

Ръцете му бяха вдигнати и разперени широко. В едната държеше букет рози, а в другата — клетъчен телефон. Лиана отвори прозореца и се наведе навън.

— Ти си луд — каза в слушалката. — Какво правиш тук?

— Оставям новата ти кола — отвърна Луис. — Това е начин да ти благодаря, че прие работата.

Побиха я тръпки.

— Новата ми кола… не говориш сериозно!

— Говоря съвсем сериозно — рече той. — Колата е твоя, заедно с благодарностите ми. Заемаш много важен пост. Колата му съответства. Хората ще очакват да караш нещо подобно.

— Ще ме намразят заради нея. Виж само вратите!

Луис сви рамене. Метна розите и телефона на таблото и затвори вратата. Махна на минаващо такси. Докато то спираше, Луис кимна към блестящия мерцедес.

— Двигателят работи — извика той. — Нямах време да намеря място за паркиране. Ако не искаш някой да я открадне, по-добре слез и намери къде да я паркираш.

— Но аз не съм облечена.

На Луис Раян не му пукаше. Вече си беше заминал.

Лиана се облече бързо. Отвори скрина, извади чифт шорти, смени нощницата с бяла тениска и обу стари мокасини. Чувствайки се като дете на Коледа сутринта, тя изскочи от апартамента, спусна се по стълбите и изхвърча от сградата.

В този ранен час тротоарите бяха почти празни. Само неколцина бегачи в анцузи тичаха по Пето към Уошингтън Скуеър.

Лиана отиде до колата. Плъзна длан по лъскавата черна повърхност, усети тихото мъркане на двигателя, повдигна и спусна вратата на шофьора и не успя да сподави усмивката си — това пред нея беше истинско произведение на изкуството.

Качи се, взе букета рози и зарови нос в него. Само преди три години беше в клиника за наркомани, готова да се откаже от живота, за който бе убедена, че не си заслужава да се живее. А сега седеше в нов луксозен мерцедес, купен от работодателя й, и скоро щеше да започне да управлява най-големия хотел в Ню Йорк. Промяната беше зашеметяваща.

Оставеният от Раян телефон зазвъня. Лежеше на предната седалка. Лиана го взе.

— Невероятна е — възкликна тя.

Луис се разсмя. Лиана чуваше шума на трафика покрай него и се досети, че е свалил стъклото на прозореца.

— Радвам се — каза той. — И бъди сигурна, че ще я заслужиш. Виж, в момента пътувам към хотела. Какво ще кажеш да поразходиш новата си кола дотам? Мисля, че е време да видиш къде ще градиш кариера.

Лиана се паникьоса.

— Не знам как да се оправя с тази кола. Прекалено е мощна. Чуваш ли двигателя? Направо реве.

— Мърка — поправи я той. — Колата мърка. Но можеш да я накараш и да зареве.

— Ще трябва да се преоблека — каза тя. — И да взема душ…

— Глупости — прекъсна я Луис. — Изглеждаш чудесно и така. Пък и ще бъдем само двамата. Обещавам.

Хотелът сякаш докосваше небето.

Когато спря пред него, Лиана погледна нагоре към огромните му огледални пана и ултрамодерни външни стъклени асансьори, летящи нагоре-надолу по стените му, и усети прилив на адреналин, когато видя, че скелето е махнато.

Макар Луис да беше казал, че работата по хотела с 4000 стаи скоро ще приключи, Лиана нямаше представа колко бързо ще стане това. И най-неочаквано се изправи пред реалността. „Само след няколко дни ще управлявам това място.“

Макар че баща й притежаваше куп хотели, Лиана не разбираше нищо от хотелиерство. Но това нямаше да е проблем. Харолд щеше да й помогне.

Като се изключат външните асансьори, може би най-поразителният елемент от сградата беше емблемата й — лъскава и модерна, толкова изчистена като концепция, сякаш проектирана да бъде актуална и след сто години. Думите бяха изписани над входа с триметрови стоманени букви, които блестяха на слънцето.

ХОТЕЛ „ПЕТО АВЕНЮ“

Лиана погледна знака и по гърба й полазиха ледени тръпки, последвани от решимост. „Ще го направя — помисли си тя. — Няма място за провал.“

Превключи на скорост и тъкмо се канеше да вкара колата в подземния паркинг, когато видя мъж в безупречен сив костюм да крачи забързано към нея. Усмивката му беше ослепителна почти като знака на хотела.

— Госпожице Редман — каза мъжът. — Добре дошли.

Застана до вратата и протегна ръка. Здрависаха се.

— Зак Андерсън — представи се той. — Аз съм новият ви асистент.

— За мен е удоволствие — каза Лиана и моментално си даде сметка за външния си вид. Луис я беше уверил, че ще бъдат само двамата и не е нужно да се преоблича. А ето че сега разговаряше с мъж, който щеше да работи за нея — мъж, който бе най-малко два пъти по-възрастен от нея и изглеждаше като слязъл от корицата на „Джей Кю“.

— Луис тук ли е? — попита тя.

— Вътре е — отвърна Зак. — Непосредствено зад вратата. Ще позволите ли да паркирам колата ви?

Лиана му благодари и слезе. Забеляза, че преди да седне на мястото й, той поглежда измачканите шорти, тениската и мокасините, и й се прииска да беше облякла нещо по-подходящо, преди да излезе от дома си. Зак свали вратата и Лиана го видя как плъзга длани по кожения волан и оглежда със завист плюшения кремав интериор.

— Мога ли да ви попитам нещо? — каза тя, преди да е потеглил.

Той провери прическата си в огледалото за обратно виждане.

— Можете да ме питате за каквото и да било — увери я, без да си прави труда да я поглежда. — Затова съм тук.

В този момент Лиана реши, че не го харесва. Беше твърде любезен, твърде отзивчив и в поведението му се долавяше някакво снизхождение. „Мисли си, че съм просто поредната хубавица. Ще трябва да покажа и на него, че греши.“

— Откога сте в този бизнес? — поинтересува се тя.

— От двайсет и три години — бързо отвърна той. — И ако трябва да съм честен с вас, госпожице Редман, надявам се някой ден да получа вашата работа.

Когато влезе в хотела, Луис Раян не се виждаше никакъв. Лиана почака малко до въртящата се врата, след което изкачи няколкото стъпала към лобито — а то я зашемети.

Беше грамадно — цели седем етажа магазини, ресторанти и барове. Хора сновяха забързано около нея. Ескалатори водеха на зигзаг към стъкления таван на атриума. Огромен вътрешен водопад се изливаше в центъра на пространството, проблясваше и хвърляше дъги по сивите мраморни стени; водопадът разделяше открит ресторант, пълен с екзотични цветя и растения. Лобито не само че беше по-голямо от това в сградата на „Редман Интернешънъл“, но и дизайнът му го превъзхождаше във всяко едно отношение.

Лиана насочи вниманието си към бързащите наоколо хора, загледа се и остана изумена от ефективната им работа.

Някои бутаха стойки с дрехи, други полираха стъкла, трети пренасяха кашони храна по безкрайния килим. Жени раздаваха заповеди, подреждаха витрини, минаваха забързано покрай нея в безупречни дизайнерски костюми.

Една жена говореше с приятелка.

— Отваряме в сряда и всичко е заето. Кажи ми как е възможно да приключим навреме, щом предишната вечер ще имаме парти. Направо е невъзможно.

„Ще видим“ — помисли си Лиана и продължи напред.

Докато се оглеждаше, си помисли, че може да се види как застава начело на това място и го води към онзи успех, който бе обещала на Луис Раян.

Някой докосна ръката й. Лиана се обърна и видя Зак Андерсън.

— Е, какво мислите? — попита той.

— Прекрасно е — рече тя.

Той се разсмя меко.

— Май не сме на една вълна. Зная, че е прекрасно. Само лобито струваше на господин Раян и инвеститорите му цели триста милиона. Просто се питах дали мислите, че ще успеете да се справите.

Отнасяше се покровителствено с нея. Лиана се раздразни, но се овладя. Усмихна му се.

— Не виждам как би могло нещо да се обърка, господин Андерсън. Как мога да се проваля, щом ще получавате нареждания от мен и ще вършите цялата черната работа?

Усмивката на Зак Андерсън се стопи. Лиана стисна ръката му.

— Доколкото разбрах, тук има няколко фитнес зали — рече тя. — Мога ли да ви дам един съвет?

— Разбира се.

— Започнете да ги посещавате. Ако искате да издържите на темпото ми, трябва да подобрите работата на сърцето си, да не говорим за нагласата. Не мога да си позволя асистент, който изостава. И няма да търпя асистент, чието его е толкова голямо, че може да изпълни цялото пространство и да задуши всички други. Ясно ли се изразих?

Той отвори уста да отговори, но нещо привлече вниманието му. Стопилата се усмивка цъфна отново.

— Виж ти, виж ти — подхвърли. — Значи най-сетне решиха да дойдат.

Лиана проследи погледа му. В другия край на огромното помещение, без да бърза, към тях вървеше Луис Раян, заобиколен от малка група хора в делови костюми.

— Кои са тези? — попита тя.

Зак Андерсън я погледна с изненада.

— Кои са тези ли? — повтори той. — Госпожице Редман, колко всъщност знаете за тази работа?

— Не толкова, колкото ми се иска — призна тя. — Но точно тук е вашата роля, Зак. И така, кажете — кои са тези?

— Инвеститорите — отговори той. — Хората, за които ще работите.

Хвърли поглед към неугледните й обувки, шортите и разрошената коса, и усмивката му се разтегна още повече.

— Ще съобщя на господин Раян, че сте тук, за да ви представи.

Нещата винаги се подреждаха за Луис Раян.

Когато покани сутринта Лиана да се видят в хотела, наистина мислеше, че там няма да има важни хора — особено в такъв ранен час. И затова й каза да дойде така, както е.

Сега, когато заедно с групата инвеститори следваше Зак Андерсън към водопада, едва ли можеше да е по-щастлив от промяната. Само да види смущението на Лиана Редман, когато я запознава с партньорите си, щеше да си струва цялото недоверие, което тя несъмнено щеше да изпита към него.

Спряха да се възхитят на водопада. Беше проектиран така, че водата сякаш падаше от нищото, макар че в действителност течеше от скрити отвори високо горе. Водата не падаше на струи и пръски, а като широка гладка ивица, която плавно се сливаше с осветена бездна. Докато минаваха покрай него, Луис очакваше да види Лиана от другата страна, но нея я нямаше. Огледа се, но не я откри.

— Къде е тя? — попита тихо Андерсън. — Май каза, че била тук.

Асистентът изглеждаше изненадан.

— Тук беше — каза той. — Оставих я буквално преди минута.

Тогава къде е?

— Тук — обади се Лиана.

Двамата се обърнаха.

Лиана вървеше енергично към тях, облечена в безупречен червен костюм на „Диор“ и с обувки в същия цвят. Косата й беше прибрана назад, на ревера й сияеше диамантена брошка. Идваше откъм магазина на „Диор“, пред който стояха две жени и се възхищаваха колко добре й стоят дрехите.

Докато минаваше покрай Луис и Зак, за да се представи на малката група инвеститори, в очите й и в дръзкия начин, по който бе вирнала брадичка, имаше нещо, което накара и двамата да се почувстват така, сякаш току-що са изгубили сериозна партия шах от жена, която са смятали за пълен аматьор.

Лиана изгледа помощника си, а после и мъжа, който й беше станал шеф.

— Някой да иска кафе? — попита тя.

Неколцина казаха, че биха пили с удоволствие.

— Идеално — рече тя. — Зак не го бива много с кафеварката, но добрата новина е, че имаме „Старбъкс“. — Тя погледна към Зак. — Знам, че менюто им е сложно, но е достатъчно само да направиш поръчката и да се увериш, че са я изпълнили точно. Ще те помоля този път да не правиш грешки. — Тя се обърна към групата и разпери ръце. — Понякога прибързва и прави грешни преценки, особено когато става въпрос за хора.

Инвеститорите се закискаха. Изгарящото напрежение между нея и Зак в момента беше толкова силно, та беше цяло чудо, че водопадът не завря.

След като поръчките бяха взети, Лиана предложи:

— Какво ще кажете да направим обиколка? Аз самата още не съм запозната с това място, а току-що разбрах, че отваряме в сряда. Изгарям от желание да разгледам хотела.

Насочи поглед към Луис.

— Ще тръгваме ли?

Хотелът имаше четири ресторанта, пет бара, два нощни клуба и театър с три хиляди места, който можеше да съперничи на всичко по Бродуей.

В атриума можеха да се намерят фирмени магазини от всякакъв тип и за всеки вкус, но не и за всеки бюджет. На покрива имаше олимпийски басейн, фитнес зала на всеки пети етаж и малка армия индивидуални инструктори, които работеха под надзора на петимата лекари на хотела. Ако някой отседнеше тук за седмица, нямаше причина да не може да се прибере у дома в по-добра форма, отколкото е бил от години.

Дори Лиана, която беше прекарала доста време в някои от най-луксозните хотели на света, остана впечатлена, когато влезе с Луис и инвеститорите в няколко стаи.

— Както се вижда, ние се целим в горния сегмент на пазара — каза Луис. — И затова за всички гости ще бъдат полагани специални грижи. Свежи цветя, когато влизат в стаите си, богат избор на плодове, бутилка шампанско от хотела. Транспортът с лимузини и бентлита ще бъде осигурен на принципа първи дошъл — първи обслужен. За бизнес гостите разполагаме с всичко, от което се нуждаят — безжичен интернет, принтери и факсове, както и просторна, добре осветена работна част. За онези, които се нуждаят от компютри, има осигурени безплатни лаптопи. За дошлите да почиват имаме стилисти за жените и шивачи за мъжете. Спа центровете ни ще бъдат отбелязани като едни от най-добрите в Ню Йорк, гарантирам ви.

Луис говореше повече като добре подготвен човек от рекламния отдел, отколкото като председател на многомилиардна корпорация.

Лиана излезе на терасата, вдигна ръка да заслони очите си от слънцето и отново се запита защо Раян е поел риска да я покани за управител на такъв хотел. На няколко пъти й бе хрумвало, че може би я използва, за да вбеси баща й. И макар чувството да не й харесваше, Лиана го приемаше, защото и самата тя беше приела предложението поради същата причина — да натрие носа на Джордж.

Усети, че зад нея има някой. Беше Луис. Стоеше на прага с ръце зад гърба. Слънчевата светлина се отразяваше от очилата му и очите му приличаха на блестящи сфери.

— Доста отегчителна работа, а?

Лиана се усмихна.

— Не е нужно да слушаш повече — каза той. — Вече сме сами. Зак ще довърши обиколката.

— Добре — съгласи се тя. — Зак е много… способен.

— Арогантен никаквец — отбеляза Луис. — Но е най-добрият в работата си. Когато си притиснат до стената, винаги ще те подкрепи. Затова го държа. И затова ще започнеш да го харесваш.

— Ще видим.

Той отиде до нея и се облегна на парапета. Намираха се на четиресетия етаж и градът се беше ширнал пред тях.

— Е, какъв е проблемът? — попита. — Мълчалива си.

Лиана реши, че щом ще работи за този човек, най-добре ще е да бъде честна с него.

— Получих работата, защото искаш да вбесиш баща ми, нали?

— Какво те кара да мислиш така?

Лиана вдигна ръка.

— Виж — поде тя. — Какво ще кажеш да прескочим глупостите? И двамата знаем, че и ти, и баща ми предпочитате да видите другия мъртъв. И двамата знаем, че баща ми ще побеснее, когато научи, че съм приела тази работа. Това ще те направи щастлив. Честно казано, аз също ще съм щастлива. Много щастлива. Разбираш ли какво имам предвид?

Луис вдигна глава. Очите зад очилата му леко се присвиха, сякаш я виждаше в различна светлина и я слагаше в друга лига.

— Разбирам — отвърна той.

— Просто не искам да си мислиш, че не съм наясно какво става тук — каза Лиана. — Защото не е така. Обещавам ти обаче едно, Луис. Този хотел ще преуспее под моето ръководство. Ще се превърне в единствения желан хотел в града. Познавам подходящите хора, към които да се обърна за помощ, ако такава ми потрябва. И също така умея да се доверявам на инстинкта си, когато тях ги няма. Разбрахме ли се?

— Напълно.

— Добре — кимна Лиана. — Е, ако няма друго, ще ида да върна костюма в бутика на първия етаж. Преди инвеститорите ти да ми устроят засада, обещах на управителката, че ще го върна след час. — Тя цъкна с език. — А ти каза, че сме щели да бъдем само двамата.

— Мислех си, че ще бъде точно така — призна си Луис. Аз се изненадах не по-малко от теб, когато ги видях. — Той кимна към брошката. — Какво ще правиш с нея?

Лиана вдигна ревера и погледна към ослепителния блясък на диамантите.

О, това ли? Ще бъде записано на твоята сметка. Костюмът също. Обожавам „Диор“. Колата е хубава, Луис, оценявам го. Но след като се разбрахме защо в действителност съм тук, мисля, ще се съгласиш, че си заслужава баща ми да научи, че автомобилът, костюмът и брошката са от теб.

Докато минаваше покрай него, тя подхвърли:

— Искаш да играя мръсно, така ли? Ще ти излезе скъпо. Но ти можеш да си го позволиш. Доскоро.

На връщане към апартамента Лиана си позволи заслужената усмивка. Беше поставена в светлината на прожекторите и се бе представила добре. Съмняваше се, че сестра й би могла да се справи по-добре.

След като намери с мъка място за паркиране на Пето, тя грабна букета рози и изкачи тичешком петте етажа до жилището си — и рязко спря, когато видя някакъв мъж да чака пред вратата на апартамента.

Той се обърна към нея.

— Лиана Редман?

Тя отстъпи крачка назад, готова да побегне при най-малкия намек за заплаха. Не каза името си.

— Как влязохте тук? — попита.

Мъжът беше дребен, жилав, с щръкнала руса коса. Той кимна към стълбището.

— Вратата беше отворена.

— Какво искате?

— Ако вие сте Лиана Редман, имам пратка за вас. Но първо ще трябва да се подпишете.

Подаде й документ и Лиана едва сега забеляза опакованата като подарък кутия в краката му. Все така предпазлива, тя подписа на нужните места и взе пакета.

Мъжът не помръдна от мястото си. Вместо това я загледа и зачака с ръце на кръста. Опита се да потисне нещо като усмивка.

Лиана схвана намека и мина покрай него.

— Извинете — каза тя. — Портмонето ми е вътре. Ще изчакате ли минута?

Отключи вратата, влезе и затвори след себе си. Остави розите и пакета на плота и взе портмонето си от масичката. Извади банкнота от двайсет долара, върна се и подаде парите на мъжа.

— Благодаря — каза и затвори в лицето му. Заключи два пъти и пусна резето. От този човек я побиваха тръпки.

Кутията беше тежка за размерите си.

Разклати я, докато прекосяваше стаята. Вътре се раздвижи нещо тежко. Нямаше представа какво е, нито от кого е. „Само да не е пак от Луис…“

Седна на пода до леглото, сви крака под себе си и започна да сваля розовата опаковъчна хартия. Когато отвори кутията, лъхна я уханието на любимия й парфюм — онзи, който й бе подарил вчера Майкъл. Усмихната, Лиана започна да маха листата мека червена хартия и не спря, докато не хвана предмета на дъното на кутията.

За момент замръзна. Беше хванала пистолет.

Пусна го. Хладината на метала се задържа като отрова по дланта и пръстите й.

Вътре имаше и бележка.

Госпожице Редман,

Бях помолен да ви наблюдавам от известно време и трябва да кажа, че ще бъде жалко да ви убия. Никога не съм попадал на такава забележителна и прекрасна млада жена. Тази сутрин, докато седяхте в новата си кола, едва се сдържах да не опра в гърба ви точно този пистолет от кутията и да ви отведа у дома. Мога само да си представям какво удоволствие ще е да усещам краката ви върху гърба си, мога само да сънувам колко сладък би бил сексът помежду ни.

Но това не е писано да стане. Работата ми е да ви убия. Позволете да ви се извиня сега. Когато отнема живота ви, няма да го направя с удоволствие.

Именно затова ви давам възможност — вземете пистолета, опрете го в слепоочието си и дръпнете спусъка. Ще ми бъде много по-леко да зная, че сте проявили благоразумие да отнемете сама живота си, и мога да ви гарантирам, че това ще бъде далеч по-безболезнено, особено като се има предвид, че ми е платено да се погрижа да си отидете мъчително и болезнено. Понякога, когато хората не се вслушват в съветите ми, мога да бъда доста… брутален.

Денят е чудесен за самоубийство, не мислите ли? Слънцето свети, птичките пеят, пистолетът е зареден. Моля ви да вземете правилното решение, госпожице Редман. Красиво създание като вас трябва да страда колкото се може по-малко.

Давам ви двайсет и четири часа да решите. След това се превръщате в дивеч. О, и ще ви помоля да не постъпвате глупаво, като разкажете на някого за това. Направите ли го, ще науча — а това няма да се хареса нито на вас, нито на мен.

Лиана смачка бележката и я пусна в кутията.

Дишаше на пресекулки.

По челото й изби пот.

Ерик стоеше зад тази заплаха. Сигурна бе.

Погледна телефона. Трябваше да се обади на Марио и да му каже всичко. Но не можеше. Ако го направеше, този човек със сигурност щеше да разбере.

Изведнъж се почувства ужасно самотна. Изпитваше страх, но той бе различен от онзи, който я бе обзел, когато Ерик я преби. Тогава знаеше, че той няма да я убие. А сега беше наясно, че я иска мъртва.

Погледна часовника си и видя, че ставаше късно. Запита се къде ли е Майкъл. И дали вече не е идвал, но е видял, че я няма.

Зави й се свят.

„Давам ви двайсет и четири часа да решите. След това се превръщате в дивеч.“

24

Тримата мъже гледаха от хладното купе на мерцедеса как Майкъл Арчър върви по оживения тротоар, как прехвърля торбата с покупки от едната ръка в другата и как спира да поздрави възрастна жена, бутаща ръждива пазарска количка.

Задействаха се едва след като той влезе в жилищната сграда на Авеню Б.

Слязоха един по един от колата. Вратите се отвориха и затвориха. Двама от мъжете бяха високи и яки, тъмните им коси бяха прибрани назад в лъскави опашки. Другият беше малко по-стар, с по-интелигентен вид, с къса прошарена коса и бледа кожа; стъклата на сребърните му очила проблеснаха в бяло на лъчите на изгряващото слънце.

Името му бе Итън Кейн, международен наемен убиец, нает вчера сутринта от Стефано Сантяго. Макар да не се беше срещал лично със Сантяго, депозитът от 125 000 долара в швейцарската му сметка беше единственото представяне, от което се нуждаеше.

Инструкциите бяха прости — да напомни на Майкъл Арчър, че след една седмица трябва да върне определена сума, изгубена на залози. Можеше да използва всякакви методи, каквито сметне за необходимо.

Кейн си имаше свои идеи по въпроса.

Макар да бе американец, беше прекарал по-голямата част от живота си в Париж и се обърна на френски към двамата мъже до него.

— Апартаментът на Арчър е на шестия етаж. Постарайте се да не го убивате.

Пресякоха улицата и влязоха в сградата. Вътре беше тъмно и миришеше на мухъл. Във въздуха се долавяше миризма на алкохол и цигарен дим. Кейн огледа бързо дългия коридор, видя лющещи се тапети, котка, пикаеща в тъмен ъгъл, жена, излизаща полугола от апартамента си. Видя също две стълбища и сервизен асансьор. Даде инструкции на хората си.

Когато се разделиха, Кейн се качи в асансьора. Докато се издигаше в дрънчащата метална клетка към апартамента на Майкъл Арчър, той бръкна във вътрешния джоб на черното си кожено яке и опипа дръжката на пистолета. От допира до хладната повърхност изпита тръпката на очакването и се запита дали Арчър няма да му даде повод да използва оръжието.

Надяваше се да го направи. Вече седмица не беше отнемал човешки живот.

Срещнаха се на шестия етаж. От един апартамент толкова силно гърмеше хеви метъл, че стените и подът буквално вибрираха в такт с музиката. Това се хареса на Кейн. Беше знак, че Арчър е у дома. По-рано беше платил петстотин долара на мъжа с музиката, за да си отваря очите на четири.

Тръгнаха по коридора. Сетивата на Кейн бяха чувствителни. Виждаше детайли, долавяше звуци и миризми, на които при нормални обстоятелства не би обърнал внимание. Както винаги, по-късно можеше да опише най-подробно как точно е изпълнил поръчката.

Спряха пред вратата в края на коридора. Кейн извади пистолета и се дръпна крачка назад. Тримата се спогледаха мълчаливо. После Кейн кимна на по-високия от двамата си помощници и трепна, когато онзи изби вратата с ритник.

Втурнаха се вътре, готови за всичко.

Стаята беше празна.

Кейн застана в средата на малкото жилище, без да може да повярва на очите си. Обгърнат от агресивния ритъм на музиката, той видя на масата торбата с покупки, която бе носил Арчър. Значи беше идвал тук.

Огледа се. Как е успял да се измъкне, когато и трите изхода бяха покрити? Може би все още бе тук и се криеше някъде?

Отвори вратата на гардероба и разбута дрехите. Нищо. Погледът му обходи помещението. Кашони с вещите на Арчър бяха пръснати по пода, по който се виждаха и безброй следи от токчета. Слънчевите лъчи играеха по разхвърляното легло. Скъсани избелели пердета се полюшваха на лекия вятър.

И тогава разбра.

Отиде до прозореца и погледна навън. Арчър се спускаше забързано по пожарната стълба и наближаваше нивото на улицата. Гърмящата от коридора музика заглушаваше стъпките му.

Явно ги беше забелязал по някакъв начин. Кейн вдигна пистолета, но устоя на импулса да стреля. На улицата имаше твърде много хора. Трябваше да се погрижи за Арчър по друг начин.

Побърза да напусне апартамента с придружителите си.

Улиците бяха пълни с хора. Майкъл си пробиваше път през тях, пресече оживената улица, едва не бе сгазен от една кола и продължи да тича. Не погледна назад, докато не стигна ъгъла на Източна Хюстън. И ги видя — приближаваха, с ръце в джобовете, стиснали скрити оръжия. Точно както се беше страхувал.

Затича по-бързо.

След смъртта на кучето беше взел предпазни мерки. Знаеше, че баща му е прав. Каквото и да обещаваше Сантяго, на този човек не можеше да му се има вяра. Затова всеки път, когато излизаше или се прибираше в апартамента си, Майкъл намираше повод да спре и да се огледа.

Днес поводът бе да поздрави възрастната жена с ръждивата пазарска количка. Ако не го беше направил, никога нямаше да види тримата мъже в мерцедеса. И ако не се беше втурнал нагоре до апартамента си и не беше погледнал през единствения си прозорец, нямаше да ги види как слизат от колата и пресичат улицата.

Зави по Първо авеню и се озърна през рамо. Мъжете още бяха там, този път по-близо, пробиваха си път през тълпите на тротоара. Майкъл знаеше, че докато го държат в полезрението си, могат да го принудят да тича слепешком, без да знае коя улица или алея може да се окаже задънена и да попадне в капан.

Изпита внезапна, завладяваща ярост. Тези изверги бяха убили кучето му. Нима си мислеха, че могат да убият и него? Тук, насред улицата?

И тогава си спомни за жената, която беше застреляна на улицата. Разбира се, че можеха да го убият тук. В тази навалица можеха да стрелят три или четири пъти отблизо и да се измъкнат в настаналия хаос.

Ускори още повече темпото, мислите му препускаха. Защо бяха дошли? Разполагаше с още седмица да намери парите. Едва ли искаха да го убият, но със сигурност щяха да го наранят.

Вече тичаше толкова бързо, че хората по улицата започнаха да го поглеждат — раздразнено, безразлично, изненадано и дори уплашено. Долно Първо авеню беше стълпотворение на магазини и магазинчета. Ако успееше да се вмъкне незабелязано в някое от тях, можеше да изчака няколко минути, след което да отиде на място, където щеше да е в относителна безопасност — в апартамента на Лиана Редман.

Отхвърли тази идея. Щом изчезнеше от погледа им, щяха да започнат да претърсват магазините един по един.

Преследвачите му бяха на петнайсетина метра зад него. Майкъл започна да се отчайва. Краката му бяха на път да се схванат. Блъсна се в някаква жена, която тъкмо излизаше от обществена пералня. Чистите дрехи се разхвърчаха — същинска дъга от цветове, запратена във въздуха. Майкъл се спъна, но се задържа на крака и се запита дали всичко това си заслужаваше. „Защо да бягам? Рано или късно ще ме намерят.“

Но нямаше намерение да се отказва.

Наближаваше кръстовище. Светофарът светеше червено и колите профучаваха пред него. Не можеше да пресече. Погледна наляво, после надясно… и с изненада видя как някакъв микробус завива на ъгъла и набива спирачки пред него.

Зареваха клаксони и изведнъж замириса на изгоряла гума. Предната врата на микробуса се отвори. Майкъл веднага позна шофьора.

— Влизай! — извика Винсънт Спокати.

Майкъл се хвърли в кабината и микробусът потегли тутакси.

Опита се да си поеме дъх. Мускулите на краката и кръста го боляха. Погледна към Спокати, видя го да поглежда в огледалото с решително стиснати зъби и разбра, че още не всичко е свършено.

— Преследват ни, нали?

Спокати не отговори, а рязко зави наляво.

Майкъл погледна през задния прозорец. Някакво такси ги следваше на опасно близко разстояние. Обърна се към Спокати.

— Можеш ли да им се измъкнеш?

— Вероятно са опрели пистолет в главата на шофьора. Млъквай и ме остави да се съсредоточа.

— Само един въпрос.

Спокати скръцна със зъби.

— Следеше ме. Трябва да си ме следил. Защо?

— По нареждане на баща ти.

— Защо?

— Това са два въпроса — изсумтя Спокати. — Ако продължиш в същия дух, ще те изритам навън.

Летяха по Двайсет и първа. Трафикът беше опасно разреден.

Майкъл отново погледна назад, видя, че таксито се опитва да се изравни с тях, и тъкмо отвори уста да заговори, когато Спокати рязко завъртя волана надясно. Чу се стържене на метал по метал, рев на клаксон и таксито отново се оказа зад тях с нагъната предница.

С вой на гуми завиха по Второ авеню. Тук движението бе по-натоварено, но и този път таксито успя да ги настигне. Майкъл погледна към колата и точно когато видя проблясък на стомана от задното странично стъкло, Спокати зави рязко надясно, мина на червено и продължи по Деветнайсета, оставяйки пътното ченге да надува свирката си.

Таксито ги последва.

— Няма да можем да им се измъкнем — каза Спокати. — Шофьорът е твърде добър. Ще направи всичко, каквото му наредят, за да остане жив. Няма да мога да се отскубна, освен ако не ме изслушаш много внимателно и не направиш точно каквото ти кажа.

Майкъл се изненада на спокойния тон на Спокати — думите му бяха премерени и точни.

— Какво трябва да направя?

Винсънт му каза.

Майкъл възрази, че ще бъде застрелян.

— Не, няма. Ако те искаха мъртъв, щяха да те убият по-рано. А сега действай.

Майкъл тръгна към задницата на микробуса, като си проправяше път през море от кашони. Погледна през предното стъкло. Устремно приближаваха Трето авеню. Трафикът по Деветнайсета беше натоварен, а светофарът светеше червено. Ако не се сменеше скоро, нямаше да има измъкване, независимо колко добре караше Спокати и колко точно щеше да изпълни заръките му Майкъл.

Хвана се здраво за ръждивия стоманен прът, закрепен за металната стена зад него. Зачака, а адреналинът се изпомпваше в кръвта му. Никога през живота си не се беше изпълвал с толкова омраза и страх — омраза към баща си, към Сантяго, към преследвачите. И страх за живота си.

Спомни си ужасната смърт на кучето си и страхът се превърна в ярост.

Светофарът в края на улицата светна зелено, колите поеха напред.

— Сега, Майкъл — нареди Спокати.

Майкъл стисна още по-здраво пръта, отвори задната врата със свободната си ръка и внезапният вятър едва не го събори. Зърна стреснатите изражения на мъжете в таксито, видя ги да посягат към пистолетите си и започна да рита навън кашоните около себе си, един по един.

Шофьорът на таксито беше сварен неподготвен.

Зави рязко наляво, после надясно в опит да избегне картонените кутии, но не беше чак толкова умел. Кашоните падаха върху капака на колата, търкаляха се по предното стъкло, пречеха му да вижда. Майкъл се обърна да изрита още кутии — и точно тогава стоманеният прът изведнъж се отскубна и той полетя навън от микробуса и се претърколи, удряйки главата и рамото си в настилката.

Таксито наби спирачки пред него. Майкъл лежеше зашеметен, задъхан от болка, и гледаше невярващо как Спокати завива по Трето авеню и го изоставя. Завъртя глава към хората на тротоара. Те или бяха замръзнали в шок, или бързаха да го подминат с наведени глави. Никой нямаше да му помогне. Трябваше веднага да се махне оттук.

Опита да се изправи, но силите му го бяха напуснали. Чу в далечината вой на полицейски сирени, внезапно отваряне на врати и овладян мъжки глас, който каза:

— Сложете го отзад.

Майкъл определи акцента на мъжа като френски и в същия миг силни ръце го вдигнаха от земята и го натикаха на задната седалка на таксито. Когато погледът му се срещна с този на Итън Кейн, Майкъл разбра, че всичко е свършено.

Поеха обратно към апартамента на Майкъл.

Градът летеше покрай тях на кадри, появяващи се за миг в рамките на прозорците, но Майкъл не забелязваше. Седеше отзад между двама мъже, които приличаха на близнаци с лъскавите си черни опашки и яки тела. Третият, по-възрастен и на вид по-интелигентен от тях, седеше отпред и му се усмихваше през рамо, като в същото време държеше пистолета си опрян в хълбока на шофьора.

Майкъл беше парализиран от страх. В ушите му бучеше, но звукът нямаше нищо общо с двигателя на колата. „Ако не ме убият, ще ме наранят. И то зле.“

Затвори очи. Главата и рамото го боляха от падането. В тялото му сякаш не беше останала и капка сила. Запита се колко ли още може да издържи. Каквито и да бяха границите на издръжливостта му, ясно беше, че ги наближава.

Шофьорът, който беше иранец, шепнеше нещо на някакъв неразбираем език. Майкъл се заслуша. Човекът повтаряше отново и отново една и съща фраза. Беше като заклинание. И тогава Майкъл разбра. Човекът се бе изправил пред смъртта няколко пъти днес и се молеше. Майкъл се зачуди кой ли бог може да го спаси.

Единият прозорец беше отворен и се чуваше заглъхващият писък на полицейските сирени. Таксито им се измъкваше. Майкъл се запита накъде ли е продължил Спокати. Спряха пред жилищната му сграда. Кейн каза нещо на френски на хората си и погледна към Майкъл.

— Искам да разбереш едно. Опиташ ли отново да избягаш, ще те убием. Разбра ли ме? Лично ще ти пръсна главата.

— Съмнявам се — възрази Майкъл. — Имам още една седмица да намеря парите. Ако Сантяго ме искаше мъртъв, щяхте да ме убиете, когато паднах от…

Думите му бяха прекъснати от смазващ удар в корема. Майкъл се преви от болка и получи още два юмрука в кръста.

За момент не можеше нито да помръдне, нито да си поеме дъх — после Кейн го сграбчи за косата и рязко го изправи.

— Чуй ме хубаво — каза той с още по-силен акцент. — Нищо не ми пречи да кажа на Сантяго, че си ми извадил пистолет и се е наложило да те убия при самозащита. И за миг не си помисляй, че няма да го направя.

Майкъл се изплю в лицето му.

Кейн замахна и тъкмо щеше да го удари, когато шофьорът повиши глас и истерично заповтаря молитвата си. Кейн го погледна, намръщи се и бръкна в джоба на якето си. Извади заглушител, завинти го за пистолета и погледна през прозорците. Никой на улицата не гледаше към тях.

Мълниеносно запуши устата на шофьора с длан, заби пистолета в корема му и бързо стреля четири пъти. Очите на човека станаха огромни, изпълнени с мъка и недоумение. От устните му се изтръгна хриплив приглушен стон и той клюмна мъртъв напред.

Кейн се обърна към Майкъл.

— Ето какво ще се направим — каза той. — Ще пресечем тази улица и ще влезем в апартамента ти. Ще се държиш, сякаш сме приятели. Защото ако направиш и едно погрешно движение, ще ти пръсна шибаната глава. Схвана ли?

Майкъл беше пребледнял от страх. Едва кимна.

Удовлетворен, Кейн се обърна към мъжа отдясно.

— Идваш с мен — нареди той. — И дори само да ти се стори, че се кани да направи нещо, искам да го застреляш. Разбра ли?

Мъжът се усмихна. Беше разбрал.

— А ти — обърна се Кейн към другия — се погрижи за шофьора и таксито. Зарежи ги някъде наблизо и се връщай веднага. — Той отвори вратата и излезе на слънце. — Може да се наложи да се отървем и от още един труп.

Влязоха в апартамента на Майкъл.

— Сядай — заповяда Кейн. — Ще си поговорим.

Докато Кейн надничаше през прозореца да види дали таксито е тръгнало, Майкъл огледа малката стая, видя неоправеното си легло и тръгна към него. Краката му трепереха, докато сядаше — както от изтощение, така и от внезапен прилив на надежда.

Под дюшека се намираше зареденият пистолет, който бе купил преди седмица за лична защита. Почти усещаше твърдия метал, притиснат в бедрото му. Не бе имал време да го вземе, докато бягаше от апартамента. Сега, ако успееше някак да плъзне незабелязано ръка под дюшека, можеше да убие тези двамата и да се махне преди третият да се е върнал.

Погледна мъжа на прага, видя твърдия му изпитателен поглед, който не се откъсваше от него, и се извърна уплашен, че тайната му може да се изпише на лицето му. Изобщо не се съмняваше, че онзи ще го убие, ако посегне към оръжието. „Освен ако не му видя сметката преди това.“

Погледна към Кейн, който се беше подал от отворения прозорец. Якето му се беше разтворило и между лъскавите гънки черна кожа Майкъл видя кобура и пистолета му. „Няма начин да ги застрелям и двамата — помисли си. — Колкото и да съм бърз, няма да се получи.“

Въпреки това знаеше, че ако му се отвори възможност, ще рискува.

— Знаеш ли — каза Кейн, докато се обръщаше и се облягаше на перваза, — аз съм ти голям почитател. Гледах филмите ти, прочетох книгите ти. Доста си известен в Европа.

Майкъл трябваше леко да се обърне, за да го погледне в очите. Използва движението, за да се надигне и да постави ръката си по-близо до пистолета.

— Ако трябва да съм честен, разочаровах се, когато Сантяго ми се обади вчера. Не защото ми беше дадена възможност да те убия, което се оказа изненадващо предизвикателство, а защото някой, когото уважавам толкова много, си е позволил да бъде хванат в нещо толкова глупаво. Как е възможно да останеш без пари с всичките ти романи и филми, с целия ти финансов успех? Освен ако не си бил толкова небрежен, че да похарчиш всичко — а почитател като мен наистина иска да се съмнява в подобно нещо. Къде са се дянали парите ти?

Макар че същият този въпрос измъчваше и самия Майкъл от седмици, той не отговори, а остана нащрек, като се чудеше накъде бие Кейн.

Кейн сви рамене и закрачи напред-назад из стаята.

— Не знам — продължи той. — Може би наистина си похарчил всичко. Може да си свикнал до такава степен с успеха си, че приемаш всички книги, филми и пари за даденост. Ако случаят е наистина такъв, Арчър, то май имаш нужда от урок по управление на финансите.

Последва мълчание. Кейн спря да крачи и извади от джоба на якето си малък кибрит и пакет „Житан“. Драсна клечка, запали цигара и угаси пламъка. Докато се оглеждаше къде да изхвърли клечката, забеляза бюрото до леглото на Майкъл. На него имаше няколко празни кутии диетична кока-кола, безброй изрезки от списания и вестници, пишеща машина и малка купчина ситно изписани страници, приличащи на чернова.

Кейн пусна клечката на пода и я настъпи. Взе листата, прелисти ги и хвърли поглед към Майкъл.

— Това новата ти книга ли е?

Майкъл не отговори. Когато научи какво иска баща му в замяна на плащането на дълга, беше започнал да пише книгата — знаеше, че ако даде на агента си няколко глави и предложение за публикуване, ще успее да я продаде и сам да се издължи на Сантяго.

Беше написал деветдесет страници. Преди днешните събития смяташе да довърши предложението утре сутринта. Ако агентът му можеше да продаде книгата преди края на седмицата, щеше завинаги да се отърве от баща си. А сега този човек държеше в ръцете си единствения резултат от тежкия му труд. Когато Кейн започна да чете на глас първата глава, Майкъл плъзна ръка по дюшека. Пистолетът беше на сантиметри от него.

25

— Довечера има малко парти — каза Селина, събирайки сили, докато се облягаше на рамката на вратата в кабинета на Джак Дъглас в „Редман Интернешънъл“. — Организирано е в чест на работата на графиня Кастелани по проучването на ХИВ и на неотдавнашното откриване на дванайсет картини на Моне на тавана на прочут парижки публичен дом. Виж, знам, че не обичаш подобни събития, но празненството ще бъде на яхтата на Анастасиос Фондарас, най-голямата частна яхта в света, което само по себе си е интересно. Питах се дали би се съгласил да дойдеш с мен.

Джак се ухили.

— Графиня Кастелани ли каза?

— Точно така.

— Тя реална личност ли е, или някаква звезда от риалити шоу?

— Не знам как да ти отговоря. Донякъде е истинска. И е много приятна, макар и по странен начин.

Той изстена.

— Каузата е добра.

— Съгласен.

— И Анастасиос ще ти хареса.

— Какви са всички тези имена?

— Те са чужденци.

— О — промърмори той. — Е, аз пък съм американец.

— Добри хора са. Просто имат титли.

— Чудя се колко ли са платили за тях.

— Зависи от начина на плащане. За пари в брой ли говорим, или за нещо друго?

— Хайде да не ходим.

Тя се усмихна.

— Знам, че звучи нелепо, но фактът си е факт. Аз също не искам да ходя, но нямам избор.

Джак седеше зад бюрото, което доскоро беше на Ерик Паркър, качил крака върху блестящата дървена повърхност. Около него имаше празни чаши от кафе и документи за придобиването на „Уест Текс“.

— Ако дойда, мога ли отново да заема смокинга на баща ти?

— Само ако колата ти се повреди и вали дъжд.

— В такъв случай по-добре да започна да се моля и за двете — рече той. — Всичките ми дрехи са на химическо. — Свали краката си от бюрото и стана. — Мога ли да те питам нещо?

— Давай.

— Щом толкова мразиш подобни събития, защо ходиш на тях?

— Защото това прави баща ми щастлив — отвърна тя и влезе в стаята. — Пък и е добре за бизнеса. Татко винаги казва, че човек никога не знае кога и къде може да сключи нова сделка. А сделките се сключват точно на подобни събития.

— Добре — кимна Джак. — Това го разбирам. Но нещо ми подсказва, че искаш от живота повече от сключването на сделки.

Последва мълчание и Джак отклони поглед към прозореца. Дори от тази височина оживлението в центъра на града се забелязваше ясно.

— Скачала ли си някога с бънджи? — попита той.

— Моля?

— Бънджи. Не ми казвай, че никога не си чувала тази дума. Връзваш си дебел здрав ластик за глезените, заставаш на ръба на пропаст или мост и скачаш към някакъв водоем, обикновено река или поток. Голяма тръпка е. Точно когато ти се струва, че ще бухнеш във водата, ластикът забавя падането ти и рязко те дърпа назад, след което отново почваш да падаш.

Селина го погледна.

— Нима го правиш?

— Освен това скачам с парашут.

— Ти да не би да си Индиана Джоунс?

— По-скоро си мисля за Джейсън Борн.

— Не мога да повярвам, че го чувам от теб.

— Просто обичам да живея.

— На мен пък ми се струва като сигурен начин да умреш.

— О, я стига — махна с ръка той. — Напълно безопасно е. Къде е изчезнал стремежът ти за приключения? Виж, предлагам ти сделка. Ще те придружа на това парти, ако утре сутринта се съгласиш да дойдеш с мен на скокове с бънджи. Има едно местенце в щата Ню Йорк, където ходя с приятели. Много е хубаво. Само дървета, птици и комари, наоколо няма нито една сграда или изглед за сделка. И ти гарантирам, че след като скочиш, никога вече няма да гледаш на живота по същия начин. Съгласна ли си?

Селина видя предизвикателството в очите му и кимна.

— Съгласна — каза тя. — Но ще го направя със завързани очи.

Джак се разсмя.

— Милейди, разбрахме се.

Когато се върна в кабинета си, Селина завари баща си там. Стоеше до бюрото със скръстени ръце.

— Току-що разговарях с Тед Фростман — съобщи той.

Селина остана на прага. Дни наред чакаха да им се обади.

— И какво?

— В играта са — каза той. — Тед се обади преди няколко минути да каже, че, Чейс“ са обсъдили предложението и че подходящите хора били впечатлени. Искат да ни подкрепят.

Сякаш огромен товар падна от плещите на Селина. Времето напредваше. След седмица датата на хода на военните в Залива щеше да стане публично достояние. Ако дотогава „Уест Текс“ не беше тяхна, сделката с Иран щеше да се провали и щеше да се наложи да се откажат от всичко. И да изгубят милиарди.

Тя отиде при бюрото си и седна.

— Кажи ми всичко. Имаме ли твърдо потвърждение от „Чейс“?

Джордж закрачи напред-назад. Енергията бликаше на вълни от него.

— Още не. Първо искат да обсъдим таксите, управлението, възможността да се привлекат външни инвеститори и така нататък.

— Как им се струва обвързаността с Иран?

— Това е точката на засечка — обясни Джордж. — Голяма изненада. Някои смятат, че сделката е твърде несигурна. Един-двама едва не се отказаха заради това.

Селина разбираше реакцията им. И тя се тревожеше, че баща й е сключил само устна сделка с иранците. Неведнъж се бе питала какво ще стане, ако придобият „Уест Текс“, а на следващия ден Иран реши да се откаже от уговорката. „Ще изгубим всичко“ — помисли си тя.

— Добрата новина е, че те знаят, че никога не бих рискувал „Редман Интернешънъл“, ако не съм сигурен, че сделката ще успее. Днес имам среща с Тед и неколцина избрани представители на „Чейс“.

— Искаш ли да дойда и аз?

— По-добре не — отвърна той. — Имаш си достатъчно работа тук.

Селина погледна струпаните на бюрото й папки и докладите, които тепърва трябваше да чете. „Меко казано достатъчно“ — помисли си.

— После ще ти разкажа как е минало — обеща той. — Ще ходиш ли на партито на Фондарас?

— Джак ще дойде с мен.

Джордж повдигна вежда.

— Сериозно?

— Не е това, което си мислиш. Просто сме приятели.

— Разбира се.

— Не исках да ходя сама.

— Че кой би искал?

Последва пауза, която се проточи.

— Но иначе е сладък, не мислиш ли? — подхвърли Селина.

В очите на Джордж проблесна палаво пламъче и той тръгна към изхода.

— Само да видиш как ще реагира майка ти — каза той.

От запад се надигаха облаци, когато Селина и Джак слязоха от лимузината и тръгнаха по рампата на „Кристалната принцеса“. Джак беше със смокинг, а Селина бе облякла семпла бяла вечерна рокля. От реката подухваше хладен бриз, носещ слаба миризма на сол, чуваха се приглушени звуци от оркестър.

Група репортери се бяха събрали от двете страни на покритата с червена пътека рампа. Проблясваха светкавици, вдигаха се микрофони, подвикваха папараци.

— Изглеждате страхотно, Селина. Бихте ли се обърнали насам, моля?

— Говори се, че скоро заминавате за Иран? Това има ли връзка с придобиването на „Уест Текс“?

— Бихте ли споделили мнението си за случилото се с Ерик Паркър?

Това я смути. Селина стисна ръката на Джак и се усмихна пресилено, докато подаваше на облечения в елегантна униформа иконом поканата.

Много ясно усещаше погледите на хората. Чу неведнъж да се споменава името на Ерик Паркър и макар да се опитваше да не обръща внимание, не можеше. Започваше да се пита дали идването на партито беше добра идея, когато икономът ги поведе към зоната за посрещане и обяви имената им.

Анастасиос Фондарас, гръцкият корабен магнат милиардер и техен домакин, разпери ръце към приближаващите Селина и Джак.

— Селина — възкликна той и я прегърна. — Колко време мина? Година? Две?

Проблесна светкавица, докато Фондарас я целуваше по бузата.

— Мисля, че две — каза Селина. Тя се отдръпна на ръка разстояние от него. — Виж се само. Никога не съм те виждала така почернял. Пенсионирането ти се отразява добре, Анастасиос.

— Пенсиониране? — Анастасиос Фондарас сви рамене. — Това е термин, който използвам, за да спя един час повече, без да се чувствам виновен. Нали не мислиш, че ще зарежа контрола над корабите си само защото съм преминал златната възраст шейсет и пет?

— Надявам се, че не.

— Родителите ти са някъде тук — каза Фондарас и погледна към палубата. — И тях не ги бях виждал от години. Изглеждат чудесно. Майка ти се разхубавява все повече и повече с всяка следваща среща. — Погледът му отново се спря върху Селина и очите му потъмняха. — Носят се слухове, че баща ти смята да се включи в корабния бизнес.

„Не са просто слухове — помисли си Селина. — И ти много добре го знаеш.“ Тя кимна и я хвана яд, че са я накарали да се държи предпазливо. Макар че беше приятел, Фондарас можеше да е доста коварен, когато ставаше дума за бизнес, поради което тя никога не му се доверяваше.

— Труден бизнес — изтъкна Анастасиос. — Конкуренцията е голяма, в това число и от моя страна.

— Струва ми се, че се върти достатъчно търговия, за да има за всички, нали така?

— Никога не съм си мислил, че е достатъчно.

— Светът е голям, Анастасиос.

— Не и когато аз съм в него.

— Обещавам, че „Уест Текс“ няма да нарушава границите на бизнеса ти.

— Я стига глупости. Как можеш да ми обещаеш подобно нещо?

— Скоро ще разбереш.

— Предпочитам да разбера още сега.

— Невъзможно е.

Последва неловко мълчание. Селина не откъсваше поглед от него.

— Не обичам игрите, Селина.

— Това е бизнес, Анастасиос. Всички се включваме, за да спечелим. Именно затова те уважавам толкова много. Но баща ми и аз никога не играем игри.

— С изключение на онези, в които печелите, нали?

Тя не отговори.

Анастасиос сви рамене, сякаш разговорът вече не означаваше кой знае какво за него. Въпреки това погледът му си остана твърд.

— Просто се надявам да не си настъпваме пръстите — каза той.

„Аз също“ — помисли си Селина и се обърна към Джак.

— Извинявай — рече тя. — Къде си забравих маниерите? Това е приятелят ми Джак Дъглас.

Фондарас кимна на Джак.

— Чел съм за вас — каза той. — Вие продадохте преди няколко седмици облигации за половин милиард долара, нали? И станахте голяма клечка в „Морган“? Мислех да ви наема, но виждам, че „Редман“ са ме изпреварили. — Обърна се към Селина. — Да се надяваме, че няма да ви стане навик. Познавате ли добрата ми приятелка лейди Алекса Йонеско от Испания?

Лейди Алекса Йонеско от Испания беше висока и тънка като тръстика жена с тъмна коса, прибрана назад в кок с подплънка, черни очи, в които блестеше интелект и любопитство, и устни, които изглеждаха странно пълни, вероятно от прекаляване със силикона. Селина се сети за разговора си с Джак и беше готова да се обзаложи, че нейната титла — за разлика от диамантите на шията, китките и ушите й — е фалшива.

Докато бъбреха за общи неща, Селина се запита дали тази жена, която беше облечена в зашеметяваща червена рокля и беше най-малко с трийсет години по-млада от Фондарас, има шанс с него. Два пъти разведен и един път вдовец, Анастасиос Фондарас беше един от най-привлекателните свободни мъже на света. И си го знаеше.

— Мисля, че сте чудесна — каза лейди Йонеско. Думата „чудесна“ прозвуча така, сякаш я беше разтеглила като ластик.

Селина пое ръката й. Пръстите на жената леко трепереха. „Май трябва да намалиш чашките.“

— Много сте мила.

— Посещавали ли сте Турция през есента?

— Не, само през пролетта.

— През есента е най-хубаво. Направо е задължително да се види. Трябва да дойдете. Обещайте ми. Имам малка вила там — петдесет стаи край океана, петнайсет слуги, три басейна, градина за чудо и приказ, но все някак ще се оправим. — Тя погледна към Джак. — Има предостатъчно място.

— Разбира се — кимна Селина. — Хайде да вечеряме някога и да сверим графиците си.

— Моят е направо невъзможен — въздъхна лейди Йонеско. — Асистентът ми качи всичко в един от онези малки айпадове с идеята, че устройството може да организира живот, който не може да бъде организиран. Още не знае коя съм. Още не схваща, че в света, в който се движим, няма ред. Мисли си, че животът ми може да бъде натъпкан — натъпкан! — в нещо блестящо и лъскаво. И сега, естествено, положението е по-зле от всеки друг път. — Тя отметна глава назад и изкряка две думи. — Технологии! Господи!

Анастасиос сложи ръка на гърба й, за да я задържи.

— Анастасиос — възкликна тя, загледана в тавана. — Този полилей. Не го бях забелязала досега. Върховен е.

— Лалик.

— Страхотен!

— Какво ще кажеш за едно питие? — обърна се Джак към Селина. После погледна лейди Йонеско. — Тъкмо идваме от града и трябва да кажа, че направо ми се плаче за едно питие.

Опитайте шампанското — посъветва го лейди Йонеско. — Божествено е. А после опитайте коктейла „Манхатън“. Господи, обичам „Манхатън“. Типично в стила на двайсетте. Както и на днешния ден. И завинаги.

Селина целуна Анастасиос по бузата и направи същото с лейди Йонеско, която извика малко по-силно от необходимото:

— Турция! Есен! Обяд!

— Добре се представи — каза Селина, докато двамата се отдалечиха и се смесиха с тълпата.

— Почти не се обадих. Ти обаче беше впечатляваща. Жената е пълна кукувица, а мъжът е умен кучи син.

— Нещо много повече е — изтъкна Селина, докато следваха вълната от звезди еднодневки и стари пари към бара на кърмата, където се тълпяха хора, изгарящи от желание да забравят час по-скоро напрежението на света, в който живееха.

Докато Джак поръчваше, Селина огледа полираната палуба.

Първият, върху когото се спря погледът й, беше последният човек, когото беше очаквала да види тук — Луис Раян. Селина си спомни, че Раян, който бе отритнат от обществото заради отказа му да участва в благотворителни кампании, беше цитиран от един вестник да казва: „Майка ми навремето ме учеше, че благотворителността започва у дома. Ако това наистина е така, аз имам осем къщи и парите ми отиват именно там“.

Гледаше Раян и се чудеше защо е получил покана за това парти, където със сигурност се очакваше да дари пари за борба с онази забравена болест, която отново ставаше гореща тема за благотворителите. Застанал сам до двайсетчленния оркестър, той отпиваше от чашата си шампанско и гледаше как гостите се кискат, прегръщат и блъскат.

Селина се запита дали баща й го е видял.

Обърна се да потърси Джордж и се озова лице в лице с Даяна Крейн, която стоеше с гръб към бара и с чаша шумящо шампанско в ръка. Двете жени се измериха мълчаливо с поглед, сякаш се преценяваха една друга. После Даяна пристъпи напред.

— Здравей, Селина.

Селина кимна. Забеляза избледняващата синина около окото на Даяна, внимателно скритата драскотина на челото и неволно се запита какво ли са правили двамата с Ерик в нощта на нападението.

— Имаш чудесна огърлица — рече тя.

Даяна вдигна ръка към шията си и пръстите й се плъзнаха по стотиците карати диаманти, рубини и сапфири.

— Благодаря — кимна. — Ерик ми я подари.

Думите бяха съвсем естествени, не целяха да я засегнат и Селина изпита не гняв, а известна тъга за Даяна. Зачуди се как е възможно една интелигентна жена като нея да се влюби в такъв като Ерик. И се спря. „Че защо не? Аз го направих.“

Реши поне да я предупреди.

— Помня, когато Ерик я купи за мен — каза й. — Бяхме на ваканция в Милано и бях поразена от размера и чистотата на камъните. Нали си забелязала, че нямат абсолютно никакви дефекти?

Мина секунда, преди Даяна да си възвърне дара слово. Пръстите й натиснаха огърлицата и камъните се впиха в кожата й.

— Нима Ерик я е купил за теб?

Селина кимна.

— Преди три години, ако не се лъжа. Когато скъсахме, му я върнах заедно с всички други подаръци. На теб обаче ти стои по-добре. Сапфирите подчертават сините ти очи.

Даяна Крейн си тръгна. Селина изпита известна вина, докато я гледаше как се отдалечава.

— Трябваше да го направя — изрече на глас. — Дал й е огърлицата и я е накарал да си помисли, че я е купил за нея. Ама че копеле.

— Кой е копелето?

Селина се облегна на ръката на Джак. Запита се откога ли е стоял зад нея и колко ли е чул.

— Не е важно — каза и взе предложената й чаша шампанско.

Отпи — и забеляза, че не е никакво шампанско. А бира.

— Тук вече прекали — скара му се тя.

— Да не би да предпочиташ да пиеш от кутията?

— Правили сме го навремето. Защо да спираме сега?

— Добър довод — съгласи се Джак. — Следващия път ще поискам пакет от шест кутии.

— Задължително — каза Селина и импулсивно го целуна по бузата. — Знаеш ли какво ми се иска точно сега?

Джак поклати глава.

— Да танцувам с теб преди този плаващ дворец да е потеглил. Какво ще кажеш?

Танцуваха отначало бавно, ръката на Джак нежно държеше нейната, бузата на Селина докосваше неговата, всеки усещаше силно тялото на другия. Двойки, доведени от Анастасиос от цял свят, се въртяха около тях. Някои се смееха, други разговаряха — и всички се наслаждаваха на музиката.

Селина усещаше погледите на хората от масите, но се опита да не им обръща внимание. Беше щастлива да е тук с Джак. Радваше се, че се появи в живота й.

— Онзи там не е ли Харолд Бейнс? — попита Джак.

Селина проследи погледа му. Харолд стоеше с гръб към парапета, с питие в ръка. Разговаряше с Луис Раян. Тя кимна. Изненада се, че вижда двамата мъже заедно.

— За какво ли спорят с Раян?

— Какво те кара да мислиш, че спорят?

— Преди малко Харолд повиши глас — обясни Джак. — Чух го. Виж и лицето на Раян, зачервило се е като роклята на оная жена. Спорят.

Музиката стана по-мека и по-бавна, и Джак я придърпа към себе си. Селина откъсна поглед от Харолд точно когато той ядосано се отдалечи от Луис Раян. Бузата й докосна бузата на Джак, тя вдъхна одеколона му и почувства топлината на тялото му през роклята. Запита се дали и той я усеща по същия начин. Запита се дали и тя присъства в мислите му толкова често, колкото той в нейните. Дали го привлича толкова, колкото той нея.

Постепенно започна да потъва в него и в танца. Той говореше нещо. Гласът му бе като тих ромон над плясъка на вълните и далечното ръмжене на събудилите се двигатели. Чу го да споменава нещо за яхтата и гостите, за сгъстяващи се буреносни облаци и предстоящ дъжд, но не можеше да следи думите му. Ако питаха нея, можеха да са навсякъде по света.

— Отегчавам ли те? — попита след малко Джак. Бяха танцували почти двайсет минути. — Нещо не е наред ли?

Селина се дръпна и разбра, че й е задал въпрос, който не е чула. Това я смути.

— Не. Аз… бях се отнесла. Извинявай.

Джак не беше глупак. Наведе се и я целуна по устните. Селина отвърна на целувката му, като само смътно долови мърморенето на тълпата. Нямаше съмнение какво ще последва.

— Ела — каза той и я хвана за ръка.

Намериха стълбище, което водеше под палубата, и тръгнаха към края на тесния коридор. Когато завиха по по-широк и затърсиха каюта, Селина си помисли, че никога не е желала някой мъж повече, отколкото този до нея.

Хрумна й, че това щеше да бъде едва вторият, с когото е била, и мисълта я изпълни с радостна възбуда. Усещаше, че с Джак ще бъде по-различно, отколкото с Ерик. Че ще бъде по-хубаво.

Спряха пред една врата в края на коридора. Джак я отвори и пристъпи през прага. Отсреща, гол до голямото легло, седеше Харолд Бейнс, с гумен турникет, стегнал отпуснатата кожа на лявата му ръка, и игла на спринцовка, забита във вената.

Зад него седеше млад мъж, увил крака около тънкия кръст на Харолд. Униформата му на сервитьор беше захвърлена небрежно на пода.

За момент погледите на Джак и Харолд се срещнаха и по лицата на двамата се изписа изумление. После Джак бързо затвори вратата, преди Селина да го е видяла.

— Какво има? — попита тя.

— Нищо — отговори той.

Тя тръгна към вратата. Джак хвана ръката й и я дръпна към себе си. Целуна я по челото, после по устните.

— Избързваме — промълви тихо. — Всеки може да влезе и после ще съжаляваме. Това не е мястото. Нека изчакаме.

— Трябва да е някаква шега — прошепна Елизабет Редман на мъжа си. — Не може да седне тук. Не може да седи на нашата маса. Анастасиос го знае много добре. Никога не би го допуснал.

— Не бъди така сигурна — отговори тихо Джордж и се извърна от Луис Раян, който беше настанен срещу него. — Анастасиос знае, че се опитвам да купя „Уест Текс“. Знае, че ще му бъда конкуренция. И точно това би направил.

— И все пак не мога да повярвам. На този човек дори мястото му не е тук. Какво му пука на Луис Раян за откриването на дванайсет картини на Моне? Какво го интересуват ХИВ и СПИН? Виж го само — рече шепнешком. — Седи си и се усмихва, сякаш не вижда, че сме тук. И сякаш не си спомня какво ни причини преди години. Ти да убиеш жена му. Направо е нелепо.

Джордж стисна ръката й. Мина секунда, преди да успее да пропъди от мислите си образа на Ан Раян.

— Виж — заговори тихо. — Мина много време, откакто не сме го виждали. Рано или късно това трябваше да се случи. Защо просто не му обръщаше внимание и да се забавляваме?

— Имам по-добра идея. Защо просто не си тръгнем?

— Защото сме на кораб насред Хъдсън. Не можем да си тръгнем.

— О, моля те, Джордж. Някъде на този плаващ остров трябва да има хеликоптер. Ще кажем на Анастасиос, че е изникнал спешен случай. — Тя се огледа. Всички или бяха седнали за вечеря, или се готвеха да го направят. Бръмчаха разговори. — Къде е Селина? Може тя и Джак да се съгласят да си разменим местата.

— Не съм виждал Селина.

— А аз не видях Харолд. Виж я горката Хелън, седи сама и е принудена да разговаря с онази ужасна Мами Фицберген и да слуша тъпите й обяснения как наплискването със светена вода я подмладявало. Мислех си, че Харолд е по-внимателен съпруг.

— Нещо не е наред с Харолд — поклати глава Джордж. — Напоследък ми се струва разсеян. Направо не е на себе си. Ще трябва да поговоря с него и да разбера какво не е наред.

— И когато го направиш, погрижи се да му благодариш от мое име — обади се Луис Раян.

Гласът му преряза масата като нож. Гостите на масата на Редман — останалите наоколо също — млъкнаха и наостриха уши.

Елизабет и Джордж се обърнаха към Раян. По развеселената му физиономия беше ясно, че ги е подслушвал.

— Какво искаш да кажеш с това, Луис? — попита Джордж.

Луис сведе глава и го погледна над очилата си.

— Иска ми се да имаше начин да го кажа по-простичко, Джордж, но не мога. Само бих искал да предадеш на Харолд моите благодарности.

Джордж пренебрегна сарказма му и запази лекия тон.

— За какво?

— За това, че ми намери човек, който да управлява хотела ми.

Джордж бе постигнал успех в тази тълпа заради способността си да действа. Запази спокойствие, макар вътрешно да негодуваше, че най-добрият му приятел е разговарял с този човек.

— Радвам се, че двамата с Харолд сте си побъбрили.

— Всъщност имахме среща — уточни Луис. — И трябва да призная, че едва ли мога да съм по-щастлив от избора му. — Усмихна се. — Разбира се, може би трябва да благодаря също на теб и на Елизабет. Без вашите усилия младата жена, към която насочи вниманието ми Харолд, днес нямаше да е жива.

Джордж започна да губи почва под краката си.

— Може би е по-добре да поговорим по-късно за това? — предложи той. — Някой друг път? — Вдигна към Луис чашата си с шампанско и отпи. — Лично за мен деловите разговори приключиха преди няколко часа.

Предложението му сякаш остана нечуто.

Луис се облегна назад в стола си.

— Въпросната млада жена ме поразява най-вече с това колко прилича на мъртвата ми жена. Помниш ли Ан, Джордж? Помниш ли колко дълга и тъмна беше косата й? Как почерняваше през лятото? Колко прекрасна, упорита и силна беше? Колко пълна с живот? — Той замълча за момент. — Може би не. Предполагам, че ако убиеш някого и ти се размине, ще се постараеш да заглушиш всеки спомен за станалото. Аз обаче не забравям нито за миг.

Точно тогава един репортер се приближи да ги снима. Луис се наведе напред и се взря в очите на Джордж. Блесна светкавица.

Елизабет Редман погледна репортера с такава омраза и се изправи толкова бързо, че столът й се преобърна и падна на дървената палуба.

Тълпата зашумя възбудено.

Репортерът снима отново. И отново.

Елизабет грабна чашата си с вода и я лисна в лицето на Раян. Това го изненада, но първата му реакция беше да й се изсмее.

Вече всички ги гледаха. Джордж хвана ръката на Елизабет, преди да е направила още нещо, за което после да съжалява. Навсякъде около тях щракаха фотоапарати.

— Много си дързък, Раян — каза той.

— Дори не можеш да си представиш колко — отвърна Луис, докато бършеше лицето си с копринена кърпа. — Жената, за която говоря, е дъщеря ти Лиана. Наех я да управлява новия ми хотел. Започва работа следващата седмица.

26

Докато родителите и сестра й вечеряха на най-голямата частна яхта в света, Лиана стоеше на ъгъла на Мълбъри и Принс. Беше тъмно, ръмеше и трафикът по двете улици бръмчеше в ушите й.

Бяха изминали дванайсет часа, откакто беше получила пистолета. Дванайсет часа на решения и колебания. И оставаха още толкова, преди мъжът да изпълни заплахата си.

Огледа се.

От двете страни на улицата се издигаха овехтели сгради. Някъде в далечината някаква жена плачеше, викаше, пищеше. Лиана си даваше сметка за минаващите покрай нея мъже и усещаше, че те я забелязват. Макар че беше положила много усилия да стигне дотук, без да я проследят, знаеше, че всеки от минувачите можеше да е онзи, който й беше изпратил оръжието.

Извади мобилния телефон от вътрешния си джоб и докосна пистолета, който също бе там. Ако поради някаква причина мъжът решеше да действа тази нощ, щеше да го убие със собствения му пистолет. „Ако ми се удаде възможност.“

Набра номера. Чу се прещракване и сигнал за повикване. Зачака някой да отговори. Дъждът започна да се сипе на вълни, намокри дрехите й, прониза я със студа си до кости. Вече не чуваше писъците на жената. Сякаш някой беше запушил устата й. Някакъв мъж забави крачка и й пусна усмивка, която отдавна беше престанала да бъде усмивка.

Лиана се извърна. Пистолетът опря в гръдния й кош. Тя започна да трепери.

Накрая вдигна жена. Лиана моментално позна гласа и се даде сметка, че щом заговори, жената също ще я познае. Въпреки това не се поколеба да потърси единствения мъж, на когото отдавна трябваше да се обади — единствения, който сега можеше да й помогне.

— Трябва да говоря с Марио — каза тя на жена му. — Кажете му, че го търси Лиана Редман. Спешно е.

Но връзката прекъсна.

— Кой звъня по телефона?

Тя се съсредоточи върху сладоледа.

— Беше ти отправена смъртна заплаха, Лучия. Някой иска да те убие и трябва да поговорим за това.

Тя го изгледа свирепо.

— И защо? Заради нещо, което аз съм направила ли? Не, Марио. Ще е заради нещо, което си направил ти или проклетото ти семейство. Как според теб се чувствам, като знам, че може да умра след седмица заради връзката ми с тази фамилия?

— Това никога няма да стане…

— Сериозно? — прекъсна го тя. — Можеш ли да го гарантираш? Да го гарантираш на децата ни?

— Лучия, моля те.

— Виж какво — каза тя. — Ти искаше да го обсъдим — добре, нека го направим. Искам да знам какво ще кажеш на децата, когато видят как застрелват майка им, защото е отворила прозореца за глътка свеж въздух. Как ще им обясниш дупките в тялото ми? Кръвта по лицето ми? Уплашена съм до смърт, а ти нито веднъж не си ме утешил. Лежа нощем в леглото, чудя се кога ще мога да изляза отново от дома си и си давам сметка, че това сигурно няма да се случи никога, защото може да означава смъртта ми.

Марио понечи да каже нещо, когато телефонът иззвъня. Лучия погледна съпруга си и го видя да се надига от стола си. Тя тръгна към апарата, но Марио изведнъж й препречи пътя.

— Няма да вдигаш — каза той. — Забрави.

Хвана слушалката в същия миг, в който Лучия го помоли да не го прави. Марио обаче вдигна, проведе кратък разговор и затвори. Беше бесен.

— Излъга ме — извика. — Лиана е звъняла преди няколко минути. В беда е. Каза, че си й затворила. Защо?

— Знаеш защо.

— Това не е извинение.

— Аз съм ти жена. Не ти дължа извинение, когато се обажда друга жена. Особено тази.

— Как ли пък не — изръмжа той. — Тя е в беда.

Навлече якето си, нахлузи обувките. Беше й ядосан, но по-късно щеше да се разправя с нея. Лиана имаше нужда от него.

— Къде отиваш, Марио?

— Имам среща с нея в един приют на Принс.

— Не, нямаш среща с нея.

— Лучия…

— Ще се обадя на баща ти — заплаши го тя. — Ще му кажа къде отиваш.

— Прави каквото щеш. Баща ми е наясно с положението. Знае, че само ще й помогна…

— Не и ако му кажа нещо различно.

Възцари се пълна тишина.

Марио се втренчи в жена си и си помисли за всички години, които бе пропилял с нея. Всички години, които си бяха отишли и никога нямаше да се върнат.

— Какво трябва да означава това? — попита той.

— Ще му кажа, че спиш с нея — заяви тя. — Ще му кажа, че съм те хванала в леглото с нея. Че децата са те сварили в леглото с нея.

Марио пристъпи.

Лучия не помръдна от мястото си. В очите й се четеше непокорство, което нямаше да бъде разколебано от заплахи.

— Той се доверява повече на мен, отколкото на теб. Ще повярва на всичко и ще я убие. Самият той ми го каза. Ще я убие, Марио.

— Наистина ли би го направила? Наистина ли би съсипала отношенията ми с баща ми? Би ли излъгала, за да убият невинен човек?

— Адски си прав, ще го направя. — В гласа й нямаше нито капка колебание.

Марио осъзна, че каквато и любов да беше изпитвал някога към тази жена, нея вече я нямаше. Беше приключил.

— В такъв случай те съветвам да вдигнеш телефона и да се обадиш, Лучия, защото аз тръгвам.

Мина покрай нея и се насочи към вратата. Лучия отиде до телефона. Ръцете й трепереха. Гордостта и бракът й бяха изложени на опасност. Тя вдигна слушалката и започна да набира.

— На твое място бих си помислил добре — подвикна Марио от вратата. — Защото ако с Лиана или с мен се случи нещо, това ще бъде най-голямата грешка в живота ти, кълна се в гроба на майка си.

Когато пристигна на мястото на срещата, Лиана откри приюта пълен с мъже, жени и деца. Доброволци разнасяха топло кафе и сандвичи, бульон и франзели. Флуоресцентните лампи примигваха и бръмчаха, хвърляйки сурова светлина върху още по-суровата реалност.

Отиде в дъното на приюта, избра си място на единствената свободна маса и се загледа към входа. Искаше да види как Марио влиза, да го гледа как върви към нея, да почувства успокоението, което щеше да дойде с появата му. Едва тогава щеше да се почувства в сравнителна безопасност.

Докато седеше, мислите й се насочиха към Майкъл и тя се запита за пореден път къде ли е той и защо не й се беше обадил или не се бе отбил в апартамента й. Макар да не се бяха виждали само от един ден, Лиана беше изненадана колко много й липсва.

Жена с кана горещо кафе и торба с чашки от стиропор спря до масата й и седна.

— Вие сте нова — каза тя. — Аз съм Керън. Добре дошли.

Лиана се смути. Мястото й не беше тук. Баща й беше един от най-богатите хора в страната. Тази жена трябваше да посвети времето си на онези, които се нуждаеха от вниманието й.

— Благодаря — рече тя.

— Искате ли малко кафе? Изглеждате премръзнала в тези мокри дрехи.

— Не, благодаря — отвърна Лиана. — Не искам да ви създавам грижи.

— Никакви грижи не ми създавате. Ето. Нека ви налея чашка.

— Не съм дошла тук за помощ. Имам среща с един човек.

Жената вдигна глава. Лиана видя, че тя забелязва скъпите й дрехи, златния часовник с диаманти, подарен й от Харолд за Коледа, и изведнъж й се прииска да беше някъде другаде.

— Разбирам — кимна жената. Все пак наля на Лиана чашка кафе. — Вижте какво. Всички си имаме проблеми. Ако се чувствате неудобно да приемете кафето — а не би трябвало, — може би ще направите дарение, когато си тръгнете. Но това зависи от вас. Кафето ще ви стопли и ако не друго, поне аз ще се почувствам по-добре.

Тя стана.

— Е, а какво ще кажете за едно одеяло, докато чакате приятеля си?

Лиана беше трогната от добрината й.

— С удоволствие — прие тя.

Когато остана сама, Лиана огледа по-внимателно приюта. Знаеше, че за много от тези хора това, което ядяха тук, бе може би първото им хранене за деня. В центъра на помещението видя една доброволка да къпе малко дете, докато майка му беше заета с другите си две деца наблизо. Запита се къде ли ще спи тази жена с децата си. Дали са си намерили място в приюта, или ще трябва да излязат на улицата?

Отпи глътка кафе и си помисли, че Марио нарочно е избрал това място. Дори сега, когато животът й беше застрашен, той не пропускаше да й напомни каква щастливка е.

Когато жената се върна с одеялото, Лиана го наметна, благодари и попита:

— Къде отиват тези хора, след като се нахранят?

Жената се облегна на масата.

— Приютите вече са пълни — отговори. — И затова ще трябва да се върнат по местата си на улицата.

Лиана се загледа към центъра на помещението. Не можеше да си представи, че жената и децата й ще спят сами навън.

— Как оцеляват там? Как живеят?

— Мнозина не оцеляват. И престават да живеят.

Думите прозвучаха толкова прозаично, че Лиана се стъписа.

— Онези деца с жената там. Те ходят ли на училище?

— Някои ходят. Но дори да не учат, това не означава, че не са умни. Всяко дете в това помещение, с изключение на най-малките, знае как да се грижи за себе си. Ако са гладни и наблизо няма приют, знаят кои ресторанти изхвърлят остатъци от храна. Ако искат да пренощуват на закрито, знаят, че трябва да обиколят приютите по-рано. Ако нямат пари, просят, вземат назаем или крадат — обикновено последното. — Жената сви рамене. — Това е начинът им на живот — каза тя. — Макар че някои са ужасно гневни на системата, ще се изненадате колко много от тях са приели положението си.

Лиана не можеше да си представи, че може да приеме подобен начин на живот. Не можеше да си представи да живее без дом, да си легне гладна или да спи в кашон. Не можеше да си представи да рови в кофа за боклук, за да си намери храна.

Огледа се и чувството за срам я заля. Наистина ли е страдала толкова много като дете?

Чу се звук на затваряща се врата и Лиана вдигна очи. Марио идваше към нея. Никога през живота си не се бе чувствала толкова щастлива да го види.

— Това ли е приятелят ви? — попита жената.

— Да — потвърди Лиана. — Това е.

— Вие сте щастливка. Той е един от любимците ми. Знаете ли, че се отбива тук веднъж седмично или с количка храна, или с чек?

— Изобщо не се изненадвам.

Жената си тръгна и Лиана продължи да гледа към Марио, който минаваше между масите.

— Колата ми е отвън — каза той, след като я прегърна. — Искам да дойдеш с мен. Изнасяш се от апартамента.

Лиана не беше очаквала това.

— Но къде ще ида? — запротестира тя.

— Погрижил съм се.

— Трябва да има и друг начин, Марио. Обичам апартамента си.

— Повече от живота ли? Да вървим.

Лиана го последва неохотно. Когато излязоха от приюта в нощта, двамата мъже, които чакаха при входа, ги последваха на крачка зад тях. Лиана знаеше, че те, подобно на самата нея и на Марио, са въоръжени.

Трафикът едва се влачеше по Принс. Коли паркираха в две редици и хората пресичаха улицата както им падне. Черният форд на Марио беше паркиран на ъгъла и проблясваше на дъжда.

Седнаха отзад, а хората на Марио се настаниха на предните седалки. Щом вратата се затвори, Лиана прегърна силно Марио.

— Всичко ще бъде наред — успокои я той. — Просто прави каквото ти казвам.

— Страх ме е.

— Не се страхувай. Просто прави каквото ти казвам.

Пътуваха мълчаливо, чувствайки се в безопасност в обятията на другия. Тя отпусна глава на рамото му.

— По телефона спомена за бележка — наруши тишината Марио. — Искам да я видя. У теб ли е?

— Оставих я в апартамента.

— С пистолета ли?

— Не. Той е у мен.

Марио остана доволен от чутото. Пусна я от прегръдката си и поиска да го види.

Лиана извади пистолета от вътрешния джоб на якето си. Беше студен, тежък и страшен. Даде го на Марио.

— Зареден ли е?

Той провери.

— Зареден е. Къде живееш?

Лиана му каза. Марио се наведе напред и даде инструкции на шофьора. Искаше тази бележка. Смяташе да я закове на челото на Ерик Паркър, преди да го убие.

След като се увериха, че апартаментът е чист, Марио нареди на хората си да изчакат в коридора.

— Няма да се бавим — каза той. — Погрижете се никой да не припарва насам.

Затвори вратата и се обърна към Лиана. Тя тъкмо вземаше бележката от нощната масичка. Докато я гледаше, изпита същата дълбока любов, същото силно физическо привличане, същото желание да я защитава, както през онези кратки шест месеца, когато бяха заедно.

Помисли си за Лучия и осъзна, че каквато и любов да беше изпитвал към нея, тя бе нищо в сравнение с чувствата му към Лиана. А и как би могъл изобщо да ги сравнява? С Лиана любовта идваше съвсем естествено. С Лучия животът им беше уреден от бащите им още откакто се бяха родили. Открай време се знаеше, че първородният син на Антонио де Чико ще се ожени за първородната дъщеря на Джовани Бускета.

За Лучия Бускета бракът беше дългоочакван — Марио де Чико винаги я беше привличал много. За Марио пък бе жестока принуда, наложена от баща му. Когато стана на осемнайсет, му беше наредено да се ожени за млада жена, която почти не познаваше, какво остава за любов. Тогава не можеше да направи нищо срещу тази уговорка — както и сега.

Поне докато баща му беше жив.

— Ето я — каза Лиана.

— Дай да я видя.

Лиана изчака, докато той прочете бележката.

— Е?

— Кога я получи?

— Малко след девет и половина сутринта.

— Кой ти я даде?

— Куриер.

— Как изглеждаше?

— Не помня.

— Опитай да си спомниш.

Лиана се замисли. Макар да бяха минали само часове, откакто бе видяла мъжа, тя беше изненадана, че не може да си спомни чертите му.

— Беше рус — каза тя. — И имаше обеца.

— Не беше ли същият, който те гонеше онзи ден в парка?

— Не — отрече Лиана. — Онзи беше тъмнокос. А и никога не бих забравила как изглежда.

— Каква обеца носеше куриерът?

— Малка златна халка, ако не се лъжа.

— На кое ухо?

— На дясното. Не, на лявото. — Тя го погледна. — На лявото.

— Висок ли беше.

— По-скоро нисък.

— Изглеждаше ли нервен?

— Ни най-малко. Всъщност беше нетърпелив, сякаш го очакваха още куп задачи.

— Какво друго можеш да си спомниш?

— Нищо. Стана толкова бързо, та съм изненадана, че си спомням и това. Толкова ли е важно?

— Важно е, защото доставилият бележката и пистолета може да е човекът, който е бил нает да те убие. — Марио видя страха в очите й. — Виж, защо не започнеш да си събираш нещата? Колкото по-скоро се махнем оттук, толкова по-скоро ще можеш да се пренесеш в новия си апартамент.

Той се наведе и я целуна по бузата, после по устните. Тя беше уплашена и сърцето му се свиваше за нея.

— Обещавам, ще ти хареса. Има много прозорци, висок таван, паркет и кухня, която е по-голяма от цялото това място.

— За какво ми е голяма кухня? — поклати глава Лиана. — И без това не мога да готвя. — Спомни си всички ужасни кафета, които беше направила на Майкъл. — Не мога дори да направя кафе, без да оплескам нещата.

— И какво от това? — усмихна се Марио. — Ще пием чай. И не е необходимо да се безпокоиш за вечерята. Аз ще ти готвя, също като в доброто старо време. Става ли?

Лиана си помисли за жена му и децата, за всички моменти, когато бяха разделени заради тях, и реши, че не иска да бъде като в доброто старо време. Вече желаеше нещо истинско. А връзката с Марио не можеше да е истинска. Обстоятелствата никога нямаше да го допуснат. Беше направила грешката да се влюби в женен мъж и като последната глупачка си беше въобразила, че от това може да излезе нещо.

Мислите й се насочиха към Майкъл. Какво ли щеше да си помисли, когато дойде тук и открие, че се е махнала? Нямаше как да се свърже с него. Винаги той й се обаждаше. Беше скрил номера на мобилния си телефон. Даже по-лошо, винаги се срещаха в нейния апартамент. За първи път си даде сметка колко абсурдно е това. Прекарваха заедно толкова много време, а той дори не й бе дал номера си, нито й бе казал къде живее.

Марио докосна ръката й.

— Трябва да се махнем оттук — каза той. — Има ли нещо, което искаш да вземеш със себе си?

Лиана отиде до скрина.

Извади ризи, панталони, шорти и бельо и започна да ги хвърля в куфара, който Марио държеше отворен. Не видя дрехите. Не видя какви лични вещи хвърля в чантата. Виждаше единствено Майкъл и Ерик, Луис, Селина и родителите си. Не можеше да повярва колко много се бе променил животът й през двете кратки седмици от откриването на сградата на „Редман Интернешънъл“.

Запита се дали животът й някога ще бъде такъв, какъвто си е мечтала, и реши, че ще стане точно така. „Ще се справя. Ще стигна до върха. — И тогава й хрумна още нещо. — Ако оживея.“

— Готова ли си? — попита Марио.

— Искам да ти дам нещо — каза тя и отиде до леглото. Под него беше скрила заключена метална кутия. Сложи я на леглото и извади ключа от чекмеджето на нощната масичка. Отключи. Вътре държеше снимки на майка й, баща й и Селина, стари писма от стари приятели — а също и чека за 25 000 долара, даден й от Филип за фалшивите бижута.

Подаде чека на Марио.

— Тази вечер видях жена, която имаше три деца и само няколко прокъсани чувала за боклук, пълни с бог знае какво. Може и да напускам дома си, но ще се преместя в нов, където ще бъда на топло и сухо. Онази жена и децата й не са такива късметлии.

Тя кимна към чека.

— Би ли дарил това на приюта и ще се погрижиш ли парите да бъдат използвани добре?

Марио като че ли се трогна.

— Разбира се.

— Скоро започвам работа — добави Лиана и по промяната в изражението на Марио разбра, че той не знае нищо за това. — Не сме го обсъждали — каза тя. — Смятах да ти разкажа по време на вечерята онази вечер, но ти така и не се появи. Между другото, къде беше?

Той понечи да й каже истината, но реши, че сега не е време да говори за заплахите срещу живота на жена му.

— Казах ти, че бях с Лучия — отвърна. — Имаше рожден ден.

Лиана поклати разочаровано глава.

— Не, не е имала, Марио. Рожденият ден на Лучия е една седмица след моя. Не съм го забравила. Е, защо ме лъжеш?

Марио се изненада, че тя помни такива неща.

— Извинявай — рече той. — Не исках, но имам причина да го правя. Случи се нещо у дома.

— Какво се е случило?

— Ще ти разкажа по-късно. А сега искам да чуя за работата.

Лиана потисна надигащия се в нея инат. Той й помагаше. Реши да отговори на въпроса му.

— Луис Раян ме покани да управлявам новия му хотел. Започвам следващата седмица.

— Луис Раян ли? — повтори Марио. — Предприемачът?

— Да — потвърди Лиана. — Предприемачът.

— Но той е мошеник — изохка Марио. — Всички го знаят. И баща ти го ненавижда. — Последните му думи увиснаха във въздуха. — И точно затова си приела работата.

— Може би — отвърна Лиана. — Но е също така чудесна възможност. Харолд ме препоръча, Марио.

— Най-добрият приятел на баща ти те е препоръчал?

— Той уреди срещата.

Марио не можеше да повярва на ушите си.

— Тук има нещо гнило, Лиана. Трябва да го разбереш.

— Всичко си е напълно нормално — възрази тя. — В противен случай Харолд не би направил подобно нещо. Виж, не искам да обсъждам това точно сега. Ако държиш да го направим по-късно, добре. Важното е, че скоро ще имам свои доходи. Най-после ще бъда независима. Това е голяма крачка за мен, Марио. Не я съсипвай.

Той се опита да приеме думите й — но не можеше. Не можеше да повярва, че тя ще работи за Луис Раян. Да не би да си беше изгубила ума? Цял Манхатън знаеше какви са отношенията между Луис Раян и Джордж Редман. Ако Лиана приемеше тази работа, рано или късно щеше да поеме и главния удар от тази омраза.

„Е, после ще поговорим“ — помисли си той.

Излязоха от апартамента и бързо тръгнаха към колата на Марио. Беше паркирана до тротоара, на около 150 метра от сградата. В далечината сияеше арката на Вашингтон и лекият ветрец довяваше звуци на реге.

Тъкмо стигнаха колата, когато някой от другата страна на улицата извика името на Лиана. Тя се обърна и зърна човека точно когато Марио отвори задната врата на колата и я натика вътре.

Тя се плъзна по блестящия черен винил.

Главата й се удари в облегалката на шофьора и остра болка проряза лявото й рамо.

Марио извади пистолета си и зае позиция.

Хората му сториха същото.

Някой на тротоара — жена — изпищя при вида на оръжията.

Лиана вдигна глава и погледна през страничния прозорец.

Замръзнал насред Пето авеню, заобикалян от автомобилите, стоеше Майкъл Арчър.

27

В полунощ Луис Раян си тръгна от партито на яхтата на Анастасиос Фондарас, върна се с офиса си в „Манхатън Ентърпрайзис“ и заключи в стенния сейф дивидито, което му бе дал домакинът на сбогуване.

Сипа си питие, пресуши го и си сипа второ.

Седна на бюрото си. Загледа се в блестящата фасада на „Редман Интернешънъл“ и отпи.

Чакаше.

В дванайсет и половина се почука. Раян погледна часовника си. Крайно време беше Спокати да се появи. Луис не го беше виждал или чувал цял ден.

— Влез — извика той.

Вратата се отвори. Спокати влезе.

През седмиците след запознанството им двамата бяха започнали да изпитват дълбоко уважение един към друг. Луис се възхищаваше на интелекта на Спокати, а Спокати чувстваше Луис като другар. Всеки, който бе в състояние да накара собствения си син да повярва в съществуването на човек на име Стефано Сантяго, заслужаваше уважението му.

— Предполагам, че всичко е минало добре — каза Луис.

Спокати спря на метър и половина от бюрото. Инстинктът го накара да се премести наляво, докато се взираше във френските прозорци зад Раян.

— Имаше някои проблеми — отвърна той. — И ще ви кажа за тях, след като се дръпнете от прозореца или пуснете завесите.

Луис сбърчи чело.

— Мислите, че съм изложен на опасност ли?

— Всеки с богатство и власт е изложен на опасност, Луис. Особено ако е мразен като вас. Защо да се излагате на прицела на евентуален снайперист, когато можете да си го спестите?

— Защото по една случайност гледката ми харесва — промърмори Луис, но все пак отвори едно чекмедже на бюрото си и натисна копче. Завесите се спуснаха с шепот. — Е, след като вече съм скрит от хищниците, кажете ми какво стана.

— Кейн и хората му са мъртви.

Луис замръзна. Винсънт му разказа всичко — за преследването, за таксиметровия шофьор, за ръкописа на Майкъл, за пожара.

— Майкъл е имал пистолет?

— Скрит под дюшека му.

— И е прострелял Кейн?

— Уби го — точно когато аз убих мъжа, който стоеше на вратата на апартамента му. Казах ви, че не можем да имаме доверие на Кейн, Луис. Предупредих ви да не го използваме. Той си беше създал свои собствени правила и щеше да убие просто заради убиването. Ако не бях отишъл по инстинкт в дома му, синът ви щеше да е мъртъв. Спасих му живота, след като Кейн изгори ръкописа, по който работеше Майкъл. Когато стигнах, апартаментът вече гореше и Майкъл беше изгубил съзнание от дима. Трябваше да го изнеса от сградата.

Събитията се развиваха твърде бързо. Луис беше наел Кейн само да сплаши Майкъл, да подсили вярата му в съществуването на Стефано Сантяго. Останалото изобщо не е трябвало да се случва.

— Някой видя ли ви да го изнасяте от сградата?

— Много хора ме видяха. Някои дори искаха да ми помогнат.

— Разпознаха ли Майкъл?

— Не мога да кажа със сигурност. Суматохата беше голяма.

— Къде го откарахте?

— В моя апартамент. Опитах се да се свържа с вас, но ви нямаше. Къде бяхте?

— Няма значение. Колко време остана Майкъл у вас?

— Докато дробовете му не се изчистиха. Бяха пълни с дим.

В изражението на Луис нямаше и следа от загриженост. Майкъл беше жив. Това беше важното.

— А сега къде е?

— В самолет, лети за Европа с Лиана.

— И?

— Уплашен е. Трябват му пари и е готов да се ожени. Лиана е предизвикателството.

— Тя ще се омъжи за него — каза Луис. — Трябва да го направи.

Макар от седмици да се чудеше защо този брак е толкова важен за Раян, Спокати реши да не пита.

— Ами Марио де Чико? — поинтересува се Луис.

— Очертава се да стане проблем.

— Колко голям проблем?

Спокати сви рамене.

— Зависи от това доколко искате да използвате Ерик Паркър. Следващия път може да се наложи да пращате рози на гроба му.

— Какво означава това?

— Означава, че Паркър е изпълнил заплахата си. Поръчал е убийството на Лиана Редман.

— Какво?

— Успокойте се — вдигна ръка Спокати. — Де Чико е научил. Ще използва връзките си и ще отмени поръчката, ще издири Паркър и лично ще му види сметката.

— Откъде знаете всичко това?

— Новите технологии са чудесно нещо, Луис.

— Какво друго научихте?

— Много неща. Изглежда, че Де Чико е загрижен заради вас. Не му харесва, че сте новият работодател на Лиана. Гневен е и нареди на хората си да направят пълно проучване на вас и на Майкъл до края на седмицата.

— Но не знае, че Майкъл ми е син, нали?

— Все още не — отвърна Спокати. — Но ако хората му задълбаят достатъчно, ще научи. В момента повече го вълнува защо Харолд Бейнс е пратил Лиана при вас. Знае, че Харолд е най-добрият приятел на Джордж Редман. Надушва, че нещо не е наред. Умен е.

— Не колкото мен.

— Това предстои да се види.

— Не забравяйте, че имам вас — изтъкна Луис.

— А той има мафията. Нещата се променят, Луис. Вече не са така прости, както бяха преди. Положението започва да става сериозно.

— Не е нещо, с което да не мога да се справя.

— Говорим за мафията, Луис.

— А аз говоря за допълнителни десет милиона, ако останете на моя страна. Много повече от парите, които вече ви предложих. Половината ще бъдат в швейцарската ви сметка до края на другата седмица. Ще получите другата половина след смъртта на Редман.

Настъпи тишина.

— Казахте, че сте най-добрият, Винсънт.

— Така е, Луис. Но най-добрите никога не постъпват глупаво, дори за пари. — Той се поправи: — Особено за пари.

— Трябва да знам дали още сте с мен — настоя Луис.

Спокати прецени ситуацията, хрумнаха му няколко идеи и накрая кимна.

— Искам парите да постъпят по сметката ми утре сутринта. А не следващата седмица.

— Готово.

— И от сега нататък действаме така, както аз кажа.

— Не мога да се съглася с това.

— В такъв случай ще намерим компромис. Моят живот е изложен на опасност. Нямам намерение да го губя.

— Никой не иска такова нещо от вас.

Спокати се разсмя.

— Добре. Е, какво искате да направя?

Луис му каза.

Елизабет Редман стоеше на прага на кабинета и сваляше бижутата си, докато Джордж, застанал до прозорците отдясно, допиваше последния си скоч.

— Добре ли си? — попита тя.

Мина известно време, преди той да се обърне към нея.

— Честно казано, не.

Тя отиде до него и го прегърна.

— Можеш да ми разкажеш. Знаеш, че съм изцяло на твоя страна.

— Знам. — Той целуна ръката й. — Нима иначе щеше да плиснеш водата в лицето на Раян?

— Това беше грешка — каза тя. — Но трябва да си призная, че ми хареса.

— Ти си човешко същество, Елизабет. И не забравяй, че никой не харесва Раян. Той ни провокира. Всички ще застанат на твоя страна.

— Мога ли да те попитам нещо?

— Разбира се.

— Снощи на два пъти изрече насън името на Лиана. Тревожиш се за нея, нали?

Джордж кимна.

— Дали онова, което каза Луис за нея, е истина?

— Не знам — рече Джордж. — Но смятах да разбера, когато ти се намеси.

Той я пусна от прегръдката си и отиде при бюрото. Вдигна телефона и започна да набира някакъв номер.

Елизабет застана до него.

— На кого се обаждаш?

— На кого според теб?

— Не мислиш ли, че е малко късно? Хелън може да си е легнала. Ще ги обезпокоиш.

— Изобщо не ми пука дали ще ги обезпокоя. Ако Харолд наистина е разговарял с Луис Раян за дъщеря ми, искам да знам.

— Наясно си, че не можеш да вярваш на нито една дума на Раян.

— Наясно съм — потвърди той. — Но познавам и дъщеря си. А и сама виждаш как се държи Харолд напоследък. Има някаква причина за поведението му и тя може да е тъкмо това.

— Защо не го попита направо още на кораба? Вече можеше да сме приключили с това.

Телефонът даде свободно.

— Защото бях прекалено ядосан — обясни Джордж. — И една сцена беше достатъчна.

— Сега ядосан ли си?

Джордж я изгледа. Точно в този момент Харолд вдигна.

— Джордж се обажда. Можеш ли да дойдеш в кабинета ми? Трябва да се видя с теб. Да, сега.

— Какъв е проблемът?

Джордж се завъртя със стола си и погледна Харолд Бейнс, който тъкмо беше влязъл и сега стоеше в сенките.

— Не съм сигурен — каза Джордж. — Но мисля, че можеш да ми помогнеш да разбера. — И посочи стола срещу бюрото. — Защо не седнеш? Имаме да говорим за много неща.

Харолд се поколеба за момент, но тръгна напред.

— Нещо за пиене?

Докато сядаше, Харолд погледна към Джордж. Макар да бе изнервен и отчасти дори уплашен от тази среща, успя някак да го скрие и лицето му остана спокойно.

— Ти ще пиеш ли?

— Вече пих няколко. Още едно няма да ме убие. Какво да бъде?

— Каквото пиеш и ти.

Джордж отиде до бара.

Харолд го проследи с поглед. Взираше се в най-добрия си приятел и се питаше дали Джак Дъглас не му е казал какво е видял на кораба на Анастасиос Фондарас.

Беше уплашен. Не беше сигурен как ще се справи, ако тайната му бъде разкрита. Никога не беше възниквал въпрос за хомосексуалността му. Нито пък за проблема му с наркотиците. Открай време беше дискретен и внимаваше. Но напоследък бе твърде претоварен и често забравяше. Понякога изпитваше чувството, че губи контрол над живота си. Сделките с „Уест Текс“ и Иран, засилващата се зависимост от хероина и коката — всичко това поглъщаше и малкото ред, който бе въвел някога.

От години живееше в лъжи. От години се чувстваше гадно заради това. Наркотиците и сексът бяха бягство от живот, който според убеждението му вече не си заслужаваше да се живее. Не обичаше жена си и децата, защото почти не ги познаваше. Единствените хора, за които го беше грижа, бяха онези, които никога не биха го изоставили — Джордж и Лиана. И сега не смееше да се изправи пред тях, защото беше предал и двамата. Що за човек беше той?

— Приятели сме от много време, няма нужда да си губим времето с глупости — поде Джордж от бара. — Затова ще започна направо. Тази вечер говорих с Луис Раян — или по-скоро той говори с мен. Каза ми нещо, в което не съм сигурен дали да вярвам.

Харолд седеше напълно неподвижно. Градът блестеше през прозорците пред него.

Джордж приближи с питиетата.

— Каза, че двамата сте се сприятелили. И че благодарение на теб Лиана ще управлява новия му хотел. — Джордж спря до Харолд и му подаде мартинито. — Искам да знам дали е истина.

Харолд остави чашата на масичката до себе си. Ако излъжеше Джордж сега, това щеше да унищожи всичко, което бяха изградили за трийсет години.

— Естествено, че не е вярно.

Джордж седна на стола си. Наведе се напред и опря ръце на бюрото. Чувстваше се изпит, изтощен — но в същото време изпитваше и облекчение.

— И аз не повярвах — призна той и се изправи. — Но трябваше да попитам. Надявам се, че не съм те обидил.

— Не си ме обидил — каза Харолд.

— Трябваше да знам.

— Разбирам.

Настъпи тишина. Двамата отпиха от чашите си.

Харолд отново се загледа през прозорците. Седеше като вцепенен и гледаше как два хеликоптера летят над града, който вече започваше да мрази. Подобно на много други неща в живота му, Ню Йорк вече не го привличаше.

Погледна Джордж и разбра, че никога няма да може да смекчи чувството за вина, че е предал не само него, но и семейството му. Нищо не можеше да запълни пустотата, в която се бе превърнал животът му — нито приятелството, нито любовта, нито истината.

Запита се колко ли още може да живее в лъжа. И кога животът му ще започне да се разпада.

— Това придобиване те измъчи, нали? — попита Джордж.

— Какво имаш предвид?

— Отслабнал си — каза Джордж. — И то много. Хелън е споделила с Елизабет, че не се храниш добре. Аз също го забелязах тази вечер. Почти не докосна храната в чинията си. Нещо не е наред ли? Добре ли се чувстваш?

— Язвата се обажда — обясни Харолд. — Признавам, че наистина ще се почувствам по-добре, след като придобиването приключи.

— Сигурен ли си, че няма и нещо друго?

— Нищо, с което да не мога да се справя с малко мислене — отвърна Харолд.

Джордж се облегна назад. Любопитно му беше да разбере какво искаше да каже Харолд с последните си думи, но реши да не задълбава.

— Днес се срещнах с Фростман — каза той.

Харолд го погледна изненадано — и може би малко несигурно.

— Не съм пропуснал среща, нали?

— Не и този път. Срещнахме се насаме. — Джордж допи питието си и стана. — „Чейс“ са в играта, но условията им са тежки. Но пък и моите са такива. Мисля, че ще го преживея. Всички ще го преживеем.

— Какво е тяхното участие?

— Осем процента.

Харолд повдигна вежда.

— Не е зле. Кой поема основния дълг?

— Ние — отвърна Джордж. — Но заради това те ще придобият трийсет и пет процента от акциите на „Уест Текс“.

Харолд поклати глава.

— Доста ще ти е трудно да получиш одобрението на борда при такъв дял.

— Знам — каза Джордж. — Но условията им са такива, а времето ни изтича. Бордът трябва да го приеме, иначе ще изгубим милиарди.

— Ами ако нещата се провалят? — попита Харолд.

— Ще трябва да се обърнем към някой друг. — Джордж изглеждаше едва ли не покрусен, когато го каза.

По-късно, когато Харолд излезе от „Редман Интернешънъл“, черният мерцедес, който чакаше на Петдесета улица, запали двигателя, обърна и спря до него.

Харолд се дръпна от бордюра в същото време, когато вратата на лимузината се отвори и Винсънт Спокати слезе от колата.

Харолд се втрещи.

Спокати спокойно опря пистолет в хълбока му.

— Влизай в колата, Харолд. Денят още не е приключил за теб.

28

— Едно питие преди сън?

Джак обърна гръб на картината с ириси, на която се възхищаваше в антрето на Селина, и влезе в дневната. Тя стоеше при бара. Току-що се бяха върнали от партито на Анастасиос Фондарас и беше късно.

— Имаш ли бира?

— Колкото и да не е за вярване, имам. — Тя се наведе към малкия хладилник, потърси нещо леко, което щеше да му хареса, и погледна към Джак. В очите й проблеснаха весели искри. — В чаши за шампанско ли да налея?

Макар че се усмихна, Джак изглеждаше разсеян, докато разхлабваше и сваляше черната си папийонка.

— Този път предпочитам от бутилката.

Отиде до нея и взе бирата. Погледна я за момент, отвори уста да каже нещо, но се отказа и отпи.

Селина се върна при бара и си наля чаша вино. Беше смутена от случилото се на яхтата и доста ядосана на Джак, но не искаше да го показва. Искаше да се люби с този мъж, но изобщо не беше сигурна дали и той го иска. „Защо се дръпна по време на партито? Замъкна ме под палубата, а после се отказа. Защо?“

— Нервна ли си заради скока утре?

Селина се обърна и видя, че е свалил сакото си и го е метнал на облегалката на стола. Джак зачака отговора й, като я гледаше в очите.

— Малко — призна тя. — Не ми се случва всеки ден да скачам от мостове с ластично въже на глезените. — После повдигна вежда. — Защо питаш?

— Ръцете ти треперят.

— Мога ли да те попитам нещо?

— Давай.

— На яхтата ме поведе под палубата. Дойдох, защото исках да бъда с теб. А когато стигнахме до онази каюта, ти спря и отказа да влезем. Защо?

Въпросът й увисна във въздуха. Макар да не й харесваше да бъде толкова пряма с него, Селина искаше да научи отговора. Искаше да знае защо го е направил, особено след като самият той я беше подканил да го последва.

— Не е онова, което си мислиш — рече Джак.

— И какво си мисля?

— Че не искам да се любя с теб. Че съм размислил. — Той я погледна. — Не е това.

— Тогава какво стана?

— Не можехме да влезем в онази каюта, дори да искахме.

— Защо?

— Защото на други двама им беше хрумнала същата идея.

Селина не беше очаквала това. Изненадата пролича в очите й.

— Кой беше вътре?

През лицето му мина сянка на колебание. Не беше сигурен колко е разумно да й разкрива. Ако й кажеше какво е видял за краткия момент преди да затвори вратата, това можеше да унищожи не само кариерата на Харолд Бейнс, но и живота му. Накрая взе решение.

— Не съм сигурен кои бяха.

— Но каза, че си видял двама души.

— Беше тъмно. Не различих лицата им. Видях само, че са мъже и са в деликатно положение.

Тя се изчерви.

— Секс ли правеха?

Джак сви рамене и Селина се разсмя.

— Какво смешно има?

— Знам ли? Май им завиждам, че са ни изпреварили.

Джак остави бирата на масата и пристъпи напред.

Образът на Харолд Бейнс избледня в съзнанието му.

— Мога ли да направя нещо за тази завист?

— Зависи какво имаш предвид.

Джак мълчаливо я привлече към себе си. Целунаха се и от страстта, с която го направиха, Селина разбра, че връщане назад няма.

Тя остави чашата си на бара, хвана го за ръка и го поведе през дневната към спалнята. Градът сияеше зад прозорците до леглото й. Селина се обърна към него. Джак я доближи, устните му намериха нейните и отново започнаха да се целуват.

Този път обаче беше различно. Не беше като онази нежна целувка в дневната. Дланите й се плъзнаха към бедрата му, неговите към гърдите й и после надолу към кръста. Той я придърпа още по-близо до себе си и тя усети ерекцията му.

Нещата се развиваха бързо. Джак я завъртя и започна да съблича роклята й, а устните му докосваха всеки сантиметър току-що оголена кожа. Селина потръпна от грубия допир на обръснатата му брадичка, от топлия дъх и влажния език по гърба й, от силните ръце, които следваха извивката на ханша й. Точно когато си мислеше, че няма да издържи повече, той разкопча последното копче и роклята й се свлече в краката й.

Тя се обърна гола към него, с изпълнени с очакване гърди. Чувстваше се уязвима и същевременно пълна с живот. Погледът на Джак се плъзна по тялото й и тя видя възбудата на лицето му. Селина не носеше бельо.

Той се наведе към гърдите й. Селина отметна глава назад и изстена, когато устните на Джак докоснаха зърното й. Вълните на удоволствие бяха неустоими. Сякаш усетил нетърпението й, Джак я положи на килима и легна отгоре й. Тя усети колко се е втвърдил, колко е голям и изведнъж на нея й се прииска да бъде изследователят.

Избута го от себе си и го възседна. Гърдите й бяха на сантиметри от лицето му. Видя го да се усмихва — интимна, разбираща усмивка — и го чу как изпъшка, когато дръпна рязко ризата му. Копчетата се разлетяха и дрехата се разтвори, разкривайки мускулести космати гърди. Тя го изгледа с растяща възбуда, после спусна глава към гърдите му и засмука едното му зърно.

Гърбът на Джак се изви като дъга.

— Господи — изпъшка той.

Искаше го гол. Селина се надигна, свали обувките и чорапите му, после разкопча панталона. Сграбчи плата и задърпа. Джак повдигна бедра да й помогне. Тя захвърли панталона настрани и той отлетя към масата, където удари фотографията в рамка, която си беше направила преди години в Лондон.

Фотографията падна на пода. Чу се звън на разбито стъкло.

Селина не му обърна внимание — нито пък Джак. Лицето му беше зачервено. Селина виждаше, че е възбуден, и това я накара да стигне още по-надалеч. Наведе се към гащетата му, захапа ластика и ги задърпа със зъби. С движение на китката ги запрати през стаята към прозореца.

Пенисът му беше невероятно голям. Селина го зяпна като хипнотизирана. Започващ от гъсталак тъмнокафяви косми, той стърчеше на два сантиметра от корема му и пулсираше в неравния ритъм на дишането му. Тя посегна да го докосне. Дишането на Джак стана по-тежко, тялото му се вцепени в очакване. Като че ли това, че я виждаше как се възхищава на пениса му, го влудяваше съвсем.

Но Селина не го докосна. Вместо това го погледна в очите и облиза кожата около него. Джак сграбчи косата й. Селина се отпусна отгоре му и зърната на гърдите й докоснаха основата на пениса му. Обичаше малко грубата игра. И усещаше, че и той си пада по същото.

Изведнъж стана и тръгна към масата в другия край на стаята. Джак я зяпна невярващо.

— Къде отиваш? — попита. — Връщай се тук.

— Почакай — прошепна Селина. — Просто… почакай.

Когато драсна клечката, лицето й се озари от яркия пламък. Тя запали свещта в ръката си и тръгна към него. От примигващите светлини на града през прозорците зад нея и свещта в ръката й сякаш самата тя сияеше.

Селина го яхна отново и отметна коса назад с бързо движение. Когато го погледна, в очите й се четеше предизвикателство.

— Имаш ли ми доверие, Джак?

Той я погледна, после погледна трептящата свещ в ръката й. Разбра какво е намислила и това го изпълни с тръпка.

— Да.

Тя задържа свещта над гърдите му, леко я наклони и остави пламъка да разтопи восъка.

— Никога досега не съм го правила. А винаги съм искала. Как мислиш, ще боли ли?

Преди той да успее да отговори, тя обърна свещта хоризонтално и загледа как блестящите капчици стопен восък падат върху гърдите му.

Джак затаи дъх и трепна, горещият восък пое към пъпа му на тънки струйки. Събра се там и потече по бежовия килим. Не беше болезнено, а още по-възбуждащо.

И тогава Селина духна свещта.

Повдигна го, притисна тялото си в неговото, намери устните му и се целунаха. Джак посегна надолу и хвана пениса си. Селина повдигна бедра и разтвори крака.

— Готова ли си? — попита той.

— Сигурно не. — Тя докосна лицето му. — Само давай полека. Онова нещо долу трябва да се изучи.

Точно преди да проникне в нея, двамата се погледнаха изпитателно в очите. И двамата си мислеха едно и също — че ако продължат, нищо нямаше да е същото оттук нататък. Макар в миналото помежду им да бе имало привличане, отношенията им бяха стриктно професионални. Пак трябваше да работят заедно в „Редман Интернешънъл“, да участват в заседанията на борда, да се държат така, сякаш помежду им няма нищо, макар че далеч да не беше така. Бяха влюбени.

Селина повдигна още повече бедрата си и го остави нежно да проникне в нея. „Адски е голям“ — помисли си тя. Но всичко, което се случи след първоначалната болка, се превърна в размазан спомен. Искаше го. Искаше Джак. Искаше го в живота си.

Докато се любеха на килима, тласъците му станаха по-дълбоки, по-бързи, по-настоятелни. Спазми преминаваха през тялото й. Ноктите й се забиха в гърба му. Ръката й сграбчи кичур коса и задърпа. Той избута ръцете й и я прикова за пода. Докосна с устни зърното на едната й гърда и го захапа леко. Гърбът й се изви. Зърното й беше така набъбнало, че сякаш всеки момент щеше да се пръсне.

Тя погледна лицето му и осъзна, че и той е на крачка от свършването. Искаше го колкото се може по-навътре в себе си и отговаряше на тласъците му, докато и двамата не избухнаха едновременно.

По-късно, след като взеха заедно душ, се любиха отново. Докато се унасяше в сън в обятията на Джак, Селина осъзна колко й е липсвал мъж в леглото. Притисна се още повече в него и целуна гърдите му. Сърцето му още препускаше бясно, но туптенето му я приспа.

29

— Виждаш ми се малко възбуден, Харолд. Напрегнат. Искаш ли питие, преди да започнем?

Харолд Бейнс обърна гръб на прозореца, пред който стоеше, и погледна към Луис Раян, който наливаше водка в чаша с пукащ лед.

— Барът е напълно зареден — изтъкна Раян. — Все ще се намери нещо, което да ти допадне.

Той остави бутилката „Абсолют“ и отпи глътка от студеното питие.

— Или може би бирата отговаря повече на стила ти. Нали това сервират в ония секс клубове, в които ходиш? Нали тя е предпочитано питие, докато някой пикае върху теб или завира юмрук в задника ти? Ако предпочиташ това, боя се, че не мога да ти предложа.

— Върви по дяволите, Раян.

— Вече съм при тях, Харолд — озъби се Луис и посочи стола срещу бюрото. — Сядай. Ще бъда кратък.

Харолд седна. През прозореца срещу себе си виждаше сградата на „Редман Интернешънъл“ да се издига сред силуета на Манхатън. Помисли си за срещата, която току-що бе имал с Джордж Редман, за предаденото приятелство и извърна поглед, изгарян от вина и омраза към самия себе си.

Чу как Раян застава зад него.

— Искам да ми кажеш всичко, което знаеш за придобиването на „Уест Текс Инкорпорейтид“.

Харолд се обърна — може би малко по-бързо от необходимото, защото му се зави свят. Нужна му беше секунда-две, за да се фокусира върху Луис — и когато го направи, помещението най-сетне престана да се върти. Раян стоеше до голям телевизор.

— Искам да започнеш от самото начало — каза той. — Дати, факти, числа. Искам да знам условията на сделката и ролята на всеки в нея — това включва теб, Джордж, Селина, Джак Дъглас, целия борд. Но най-вече искам да ми кажеш защо Редман се е захванал с тази сделка. Искам да знам защо придобива компания, чиито печалби падат, откакто Близкият изток тръгна по дяволите. Защо е склонен да плати два пъти повече, отколкото струва „Уест Текс“, когато много добре знае, че печалбите им вървят надолу — много надолу — и няма как да избият десетте милиарда, които е готов да похарчи. Явно нещо го примамва да рискува всичко, за което е работил. Искам да знам какво е. И то сега, защото времето изтича.

Двамата се взираха един в друг. Луис вдигна чашата си и отпи — уверен, готов да направи удара си.

Харолд стана. Не можеше да причини това на Джордж. Не можеше да позволи нещата да отидат по-надалеч, отколкото вече бяха. Тръгна към вратата в другия край на помещението.

По-скоро се опита да тръгне.

Краката му бяха странно омекнали, мускулите не можеха да го удържат. Изведнъж отново му се зави свят и Харолд леко залитна надясно и протегна ръка да се хване за масата в стил, "Нипендейл“.

По-скоро се опита да се хване.

Светът се размаза и той се свлече на пода.

— Какво ти става?

Харолд затвори очи. Натискът в главата му се засилваше. Опита се да се отърси от гаденето, не успя и сложи длан върху устата си. Започна да повръща през пръстите си върху дрехите, по безценния килим на Луис.

Раян колебливо пристъпи напред. Не знаеше какво да прави. Харолд заразглежда изцапаната си с повръщано ръка, сякаш току-що се беше материализирала от някакво друго място и време. Миризмата нахлу в ноздрите му, стомахът му се преобърна и той отново се преви и започна да се дави.

Луис разбра.

— Пристрастен си, нали, Харолд? — попита. — Пристрастен си към дрогата, с която се друсаш. Колко време мина от последната ти доза?

Харолд не го чу. Ревът в главата му бе прекалено силен. Той извади кърпа от вътрешния си джоб и избърса устата и ръцете си. Гърлото му гореше, дишаше неравномерно, сърцето му прескачаше. Замаян и дезориентиран, той се надигна до седнало положение и се огледа.

За момент не знаеше кой е и къде се намира. За момент не знаеше нищо.

Но докато седеше на пода, цветът постепенно се върна на лицето му.

— Вземи се в ръце — каза Луис, който още беше леко потресен. Отстъпи крачка назад, по-далеч от Харолд. — Тези не ми минават.

Харолд отново се огледа и едва когато лицето на Луис дойде на фокус, проумя къде е. Изправи се с мъка, опита се да възвърне донякъде достойнството си, направи няколко крачки до тапицираното с велур канапе и седна, изтощен.

Мина известно време. Когато дишането му отново стана нормално, Луис нареди:

— Говори.

Враждебността се излъчваше от Харолд като лятна жега от градска улица.

— Дай ми вода.

— Не и докато не ми кажеш за „Уест Текс“.

Вселената ярост, която се надигаше в Харолд, засенчи всякакво гадене. Опита се да овладее гласа си.

— Или ще ми дадеш чаша шибана вода, или ще сложа край на това още сега, ще се обадя на полицията и ще им кажа какво зная.

— Не бих го направил на твое място — отбеляза Луис. Отиде до телевизора, включи го и натисна копчето на дивиди плейъра. Екранът примигна и оживя.

Харолд седеше и гледаше вцепенен. Виждаше себе си. Гол. Млад мъж беше коленичил пред него и му правеше свирка. Харолд позна сцената, спомни си помещението.

По някакъв начин бяха успели да го запишат как си играе със сервитьора на яхтата на Анастасиос Фондарас. По някакъв начин бяха заснели как си бие хероин в лявата ръка. И как бърза да навлече дрехите си, след като Джак Дъглас влезе в каютата и ги изненада.

— Анастасиос ми е приятел — каза Луис, без да откъсва поглед от сцената. — Също като мен, и той проявява интерес към Джордж Редман, макар и по различни причини. Когато му споменах, че има начин да се сдобия с информация за придобиването на „Уест Текс“, както и защо го прави Редман, той ме увери, че с радост би ми помогнал, стига също да бъде в течение. Ти, Харолд, беше така добър да приемеш ухажването на младия сервитьор и да го последваш в каютата, пълна със скрити камери. Ако не го беше направил, нямаше да разполагам с нищо, с което да те изнудвам.

Той изключи телевизора.

Харолд продължаваше да се взира в картината, която вече я нямаше.

Раян отиде до бара, наля вода във висока чаша с лед, взе малка кърпа и ги подаде на мъжа, който изведнъж беше остарял с трийсет години на канапето му.

— Почисти се — посъветва го. — Имаш повръщано по сакото. И си изпий питието. След това ще ми разкажеш всичко, което знаеш за „Уест Текс“, от самото начало. Иначе ще пратя копие от диска на жена ти, на децата ти, на Джордж и Елизабет, а също и на пресата. Ще те унищожа.

Отиде до бюрото си, където имаше цифров рекордер. Насочи го към Харолд и натисна копчето за запис.

— Започвай — каза той. — Хайде.

По-късно, когато остана сам, Луис се взираше в притихналия мрак на кабинета си. Беше зашеметен. Ако разказаното от Харолд Бейнс бе истина, планът на Редман беше направо гениален.

Ако придобиеше „Уест Текс“ при тези обстоятелства, мощта му щеше да стане несравнима. А ако обстоятелствата се окажеха различни, с него щеше да е свършено.

Разбира се, ако се приеме, че казаното от Харолд Бейнс е истина.

Стана и отиде до редицата прозорци вдясно. Загледа се към сградата на „Редман Интернешънъл“ и изпита познатата пружина на омразата да се развива в стомаха му. Колкото и да искаше да повярва на Бейнс, знаеше, че не може да го направи. Той бе най-добрият приятел на Джордж Редман.

Трябваше му човек, който да провери информацията. Човек, който работи в „Редман Интернешънъл“ и който мрази Редман поне толкова, колкото и самият Луис. Но кой? Стоеше замислен, умът му прехвърляше различните възможности.

И тогава се сети кой може да му достави онова, което му трябваше.